Мирослав Дърмов: Конспирацията – от червената номенклатура до мъжката Барби

Реалното име на „Мултигруп” бе ЦК на БКП. Действията на Виденов са манипулирани с медикаменти. Съмнителната смърт на Николай Добрев отвори перспектива за Георги Първанов

Д-р Мирослав Дърмов – депутат от ВНС пред Фрогнюз

Един мъдър човек казваше, че историята се случва сега, а се пише след петдесет години, защото е нужно време, за да се преодолее пропагандната мъгла на момента. Необходимостта да се ускори преосмислянето на последните двадесет години от историята на страната, известни като “преходът” е определена не само от трагичността на резултата за мнозинството от хората, но и поради настъпилите промени в света и тенденциите, които се очертават като перспектива в глобален мащаб.

Събитията, които се случиха в Източна Европа, определени като така наречения “колапс на Съветския съюз” несъмнено продължават да бъдат от интерес не само за историците, но и за планиращите политическите процеси поради факта, че събитията от 1989 предефинираха света. Сега дори в Америка започва да се усеща, че за никаква победа в Студената война не може да става дума, след като процесите за преструктуриране на империята започват да се обсъждат в ЦК на КПСС още в средата на 50 години на миналия век. Стратезите в Кремъл очевидно точно са прогнозирали, че да бъдат глобална империалистическа сила надхвърля възможностите на руската – съветска икономика и за това се ориентираха към периферен империализъм като оставиха ролята на глобален лидер на САЩ с ясното съзнание, че това ще доведе до икономически проблеми за самите Съединени Щати. Потвърждавайки верността на подобни прогнози, Жак Атали през 2006 година в книгата си “Кратка история на бъдещето” определя, че икономическите проблеми на САЩ ще предопределят политически промени в посока или диктатура, или социалдемокрация от скандинавски тип, при това в тази последователност, а Алан Гринспен в прав текст заяви преди около месец, че рецесията може да бъде илюстрация на тезата на Пол Кенеди за възход и падение на великите сили. Подобна прогноза би могла да бъде вярна и за бъдещето на Европейския съюз.

Но светът е такъв, какъвто е и, който все още вярва, че многохилядните митинги предопределиха отстраняването на така наречените “комунистически партии” от властта, просто следва да се опита да проследи генезиса на събитията и на

първоначалното натрупване на капитала

в Източна Европа. България в това отношение не е изключение. Ако една радикална социална промяна се осъществява от долу вследствие на деградацията на доверието към управляващите, то неминуемо следва унищожаване на предишния елит. Това, което се случи в Източна Европа е промяна, инициирана отгоре и камуфлирана с активността на така наречените “неформали опозиционни движения”.

Всъщност, планирани и манипулирани, тези движения бяха предопределени да не могат да се превърнат в политически партии, които да оспорят властовия монопол на номенклатурата. Историята на СДС е христоматиен пример за това. Коментирайки масовите митинги в подкрепа на СДС, един от водещите БСП стратези от този период бе твърде спокоен и уверен в изявлението си, че “те ще се разпаднат в най-скоро време и ще бъдат сведени до 8%, какъвто е процентът на засегнатите от мероприятията на народната власт”. Това, което се случи в България е не само потвърждение на точността на това изявление, но и илюстрация на уменията на номенклатурата за манипулиране на политическите събития в страната. Стратегия, която превърна енергията на недоволството във възгласи и песни по площадите (известен психотерапевтичен метод за редуциране на напрежението) и лиши от потентност политическа организация, желаеща промяната, да има своето справедливо човешко лице.

Единственото движение, което успешно се трансформира в политическа партия беше ДПС
(чиято ролята в прехода е предмет на друг анализ), което не само имаше електорална база на етническо ниво, но и бе прогнозирано и развито от номенклатурата като “балансьор”, който да налага желаната политика на трансформация на собствеността. Разбира се, имаше и пропагандни опити за отричане на ДПС като израз на политика, аналогична на това, което направи Милошевич в Югославия или както се опитваха да наложат “червено-кафявите” в Русия, но те нямаха бъдеще в България, защото по руски образец номенклатурата идентифицираше своите интереси с неолибералния модел и интеграцията със Запада. Причина за този, не само български феномен, е егалитарността на населението в Източна Европа вследствие на експроприацията на собствеността и превръщането на всеки един в наемен работник, независимо от характера на труда.

Промяната изненада хората в момент на отхвърляне на управляващия режим, но без наличие на собствена икономическа основа за свободен политически избор. Тази характеристика на българската реалност даде възможност на номенклатурата чрез маргинални политически субекти и контролирани средства за масова информация да насочва електоралните предпочитания на избирателите към модерна политическа формация (започвайки с Жорж Ганчев и завършвайки с НДСВ) и по този начин в продължение на двадесет години да осигурява реализирането на властовите и икономически си цели.

В България “промените” започнаха с онзи митинг на площад “Ал. Невски”, където се представиха на публичното пространство хората, които бяха определени да бъдат

лицето на недоволните

На този митинг покойният бай Радой Ралин изрече много гневни думи за плутократите, но трагичното и ироничното в ситуацията е, че следващите двадесет години се превърнаха точно в триумф на плутокрацията и осигуриха трансформирането на собствеността да се осъществи по олигархичния модел, заложен от номенклатурата. Учудващо за българската действителност е опростеното възприемане на партийно-държавния апарат от ерата на “социализма” и неговото умение да управлява и да постига желаните резултати с всички възможни средства. Забравя се, че номенклатурата десетилетия наред вземаше стратегически решения, а управлението се осъществяваше от марионетен държавен апарат и събитията от 1989 г. не промениха нищо в тази схема.

Началото бе поставено с избора на Президент на България от Великото Народно Събрание. Фокусът бе върху президентството като институция, защото управляващите все още имаха нуждата от изпълнителната власт в Министерския съвет за стартиране на схемите за източване на капитала. Поради тази причина Петър Младенов трябваше да бъде отстранен и неговото място да бъде заето от Желю Желев.

Желев беше избран не само защото участваше в задкулисните разговори в апартамента на Николай Хайтов и беше склонен на компромиси, но и защото той бе интегриращата фигура в СДС и с неговото отстраняване от лидерската позиция се поставяше началото на разпада на така наречената опозиция. В един разговор с Любен Гоцев по време на процедурата за избиране на Желев за президент, в който коментирахме евентуалния бъдещ лидер на СДС, моето виждане беше, че Стефан Гайтанджиев е подходящата фигура, защото е добър администратор и умерен политик, докато ген. Гоцев изрази увереност, че това трябва да е Филип Димитров, защото е “много религиозен”. Макар това едва ли да бе основният аргумент, Филип Димитров беше не само неизвестен, но и некомпетентен, психически лабилен, лесно манипулируем и без влияние в СДС, което означаваше за мен, че процесът на унищожаване на СДС като политическа формация е вече стартиран. Изборът на Желев за президент имаше още една задача –

унищожаването на социалдемокрацията

като политически фактор. За да постигне международно признание на трансформираната в БСП – БКП, номенклатурата се нуждаеше от членство на тази партия в Социалистическия Интернационал, но това не можеше да се случи поради отказа на Петър Дертлиев да даде препоръки на БСП. Дертлиев беше първата кандидатура на СДС за президент на България и ако той беше избран, имаше сериозна вероятност голяма част от електората на БСП да се прелее в партията на Дертлиев поради идентичността на марксистката терминология както при социалдемократи, така и при комунисти, а това преливане не беше желано от номенклатурата, защото ситуацията излизаше извън контрол.

Впрочем, инструментално кандидатурата на Дертлиев беше провалена от СДС. Особено активни в пропагандата срещу него бяха Леа Коен и Соломон Паси, които обясняваха в кулоарите колко неподходящ е д-р Дертлиев. Впоследствие Паси се изяви като виден поддръжник на идеята за присъединяване на България към НАТО, макар че и досега много от анализаторите на събитията остават учудени как Клубът на Паси години наред беше приютен в сградата на София-Прес (добре известно е, че София-Прес се контролираше от Венцел Райчев, известен с добрите си контакти с Русия). Така се налага впечатлението, че или Русия не само, че не е имала нищо против, но изглежда, че е и желала разширяването на НАТО с цел промяната на неговите функции за минимизиране на стратегическата заплаха. Коментирайки активността на Соломон Паси по отношение на НАТО, Иван Палчев, който бе не само политически активен в ДПС, но и изявен радетел за дружбата с Русия и ОНД, подчертаваше, че “момчето добре си изпълнява задачите и ще си заслужи да бъде външен министър на България”. А стратегическият мислител Захари Захариев (Председател на Фондация “Славяни” и приятел на Саддам Хюсеин) еднозначно подчертаваше, че с разширяването си и с времето НАТО ще загуби елемента на заплаха за интересите на Русия.

С общите усилия на СДС и БСП Дертлиев не беше избран за президент, но Виктор Вълков остана конкурент на Желев. Изглежда в този момент манипулацията не е била ефективна, защото имаше информация, че член на комисията за избор от БСП е укрил 4 бюлетини за Вълков, за да спечели Желев. Изборът на Желев беше изгоден за номенклатурата не защото той бе честен и почтен човек, а защото с избирането му за президент

СДС беше обезглавен,

а той като президент чрез обкръжението му в Президентството (Ивайло Трифонов, Алексей Алексеев, Стоян Андреев, Бриго Аспарухов) бе лесен за манипулиране и в подходящия момент бе използван срещу СДС.
За маргинализирането на СДС допринесоха още два допълнителни момента. Първо, отстраняването на Петър Берон – една много качествена и силна фигура в опозицията и второ, компрометирането на традиционните социалдемократи и земеделците. И в двата случая бе използван механизмът на “досиетата”. Константин Тренчев показа на Желев досието на Берон, макар че е интересно как един синдикален деятел се бе сдобил с него, а Румен Данов, също от обкръжението на Желев, изнесе данни за земеделците и социалдемократите, сътрудничили с ДС. Като материал за размисъл в тази насока трябва се постави и въпроса защо Филип Димитров беше пощаден на този етап и му бе разрешено не само да остане лидер на СДС, но и министър-председател на България?

По този начин СДС от изразител на недоволството се превърна в сума от партии и се отвори вратата за преразпределението на собствеността, преминало през четири етапа: системата за източване на стопанските единици на входа и изхода, реституция, масова приватизация, касова приватизация, допълнени с доста други шмекерлъци, като най-актуални са така наречените “заменки”.

Системата за източването

на предприятията на входа и изхода, характерна за правителствата на Димитър Попов и Любен Беров имаше един главен герой – Константин Тренчев. В този период “Подкрепа” определяше кой ще бъде новия директор на повечето предприятия и налагаше този, който беше готов да купува скъпи суровини и да продава евтина продукция на Мултигруп. От този период датират топлите отношения на “синдикалиста” Тренчев с “капиталиста” Илия Павлов, който постави началото на преминаването на държавния капитал в ръцете на определени физически лица и групировки.
Реституцията, пропагандирана като възстановяване на историческа несправедливост, като резултат отново облагодетелствува номенклатурата, която или се превърна в собственик по съребрена линия или просто закупи дяловете на собствениците, притиснати от бюрократичната машина.

Масовото ограбване

на собствеността стартира с “масовата” приватизация и създадените приватизационни фондове, между които и АКБ Форес. Действията на Николай Банев са може би най-яркия пример за пладнешки грабеж. Схемата отново не е български патент, а е приложение на опита на голямата северна страна. В началото на промените в Русия покойният Егор Гайдар либерализира експортния режим, но забрави да актуализира субсидираните социалистически цени на енергоресурсите и металите и тези, които имаха достъп до тях и им беше разрешено да ги продадат зад граница, се превърнаха в олигарси. Впоследствие, когато на населението бяха раздадени приватизационни ваучери, при отсъствие на фондов пазар, тези бонове бяха изкупени на цената на бутилка водка. В България в периода на масовата приватизация също отсъстваше фондов пазар, а и мнозинството от населението не беше и чувало за такова нещо, така че се даде възможност на индивиди като Банев с подправени пълномощни да провежда общи събрания и да преструктурира приватизационния фонд в частна корпорация с цел обезкостяването на българската индустрия.

Би било упражнение за наивници да се предполага, че ограбването е дело на отделни ентусиасти като Николай Банев. Процесът е бил планиран, финансиран и реализиран от номенклатурата, използувайки механизма на властта през управлението на Жан Виденов. И ако използуваме за илюстрация АКБ Форес, подборът на предприятията за приватизацията бе осъществен от зам.-министър на икономиката от времето Живков. За закупуването на дяловете от предприятията се използуваха структурите на социалистическата партия по места, а торбите с пари съвсем не бяха внесени в България от Чешката Република.

Учудващо е, че периодът на прехода роди небивали абсурди като обяснение за произхода на капитала, които буквално могат да се възприемат като обида на интелекта на нацията, но никой не оспори безсмислието им. С отсъствие на елементарна критичност се толерират твърденията че Николай Банев бил отмъкнал три милиона долара от чешки фонд и е все още жив, макар че е добре известно, че и за по-малки суми много “стопански” деятели от близкото минало се преселиха в отвъдното.

Аналогичен е и примерът с Илия Павлов, който бил рязал за скрап руски подводници в Малта. То в Средиземно море руските подводници се прескачат, а и руснаците много си падат по идеята подводниците им да се оставят за вторични суровини на остров Малта. Но тези приказки изглежда ще останат в историята като

фолклора на прехода,

независимо от някои по-нови версии като например за успешен бизнес с малък кредит, като усилено се премълчава факта, че всички номенклатурни кадри в администрацията по онова време знаеха, че следва да реализират това, което Илия Павлов искаше, защото реалното име на Мултигруп бе ЦК на БКП.

Касовата приватизация като финален етап в трансформирането на собствеността по замисъл бе определена за правителството на СДС поради факта, че последствията от подобна шокова терапия по учебник изваждат осъществилата я политическа сила за дълго време от властта. Сумаризирано, резултатът от управлението на Иван Костов е приватизиране на стратегически отрасли от кадри на номенклатурата и

безвъзвратно компрометиране на СДС

като политически субект. Иван Костов, без съмнение, е умен и способен политик и би следвало да му е пределно ясно, че на него му бе разрешено да бъде министър-председател с единствената цел да бъде посочен за главен виновник за икономическите последствия от трансформацията на собствеността, които са неизбежни и някой трябва да бъде изправен на позорния стълб за това. И понеже номенклатурата и зараждащите се олигарси имаха визия за дългосрочно присъствие във властта, виновен за всичко следваше да бъде Иван Костов.

Поради апетита за собственост, след масовата приватизация следваше да се постави ръка и на това, което бе определено за касова разпродажба. Номенклатурата бързаше да не изпусне момента, в който всички в България вярваха, че приватизацията ще реши икономическите проблеми на страната. Управлението на Жан Виденов трябваше да бъде компрометирано, за да може Иван Костов да дойде “на бял кон” и да реализира това, за което е програмиран. Впрочем, Жан Виденов, независимо от догматизма му, не бе и не е корумпиран като останалите му колеги – министър-председатели от времето на прехода, за което еднозначно говори финансовото му състояние в момента. Той просто беше употребен, за да се компрометира всяка политическа идея, различна от това, което се осъществяваше в момента – трансформацията на собствеността. Вярвам, че Жан Виденов може би е имал желанието да реализира различна политика, но той бе манипулиран, изолиран, саботиран, лъган и дори фармакологично обработван, за да няма адекватна политическа реакция.

През зимата на 1996 г. един от заместник-шефовете на Военното разузнаване, с когото редовно обменяхме информация, поиска да предам на Николай Добрев, който тогава бе не само организационен секретар на БСП, но и председател на Комисията по национална сигурност на парламента, че под различна форма на Виденов се дават медикаменти, които реално не му дават възможност да взима адекватни решения и че се подготвя крах на управлението на БСП. Когато разговаряхме по въпроса с Добрев, той бе шокиран, а и може би уплашен, като коментарът му бе: “Предай му, че който се опита да каже това на Жан, ще му бъде отрязана главата още преди да може да слезе от първия етаж на Министерския съвет (където бе кабинетът на Министър-Председателя – б.а.) до изхода.” Реакция, която еднозначно говори, че лицата, които манипулират политическата реалност в България имат интереси, за реализирането на които

животът на отделната личност няма стойност

Като последен опит да предотвратим последвалите катастрофални събития, на 29 февруари 1996 година в един китайски ресторант на ул. “Алабин” Александър Лилов, Любен Гоцев, Кольо Парамов и аз имахме обяд, целта на който беше не само да се насладим на китайската кухня, но и да дискутираме два основни проблема – зърнената криза и задаващият се финансов крах. Просто искахме това, което аз и Кольо Парамов знаехме, да стане известно и на Лилов и Гоцев. Парамов изложи ситуацията в БНБ и акцентира на въпроса за спешен внос на жито, за да се осигури хлябът на народа. На 8 март 1996 година Парамов замина за Лондон, за да обсъди финансовите проблеми на България с Международния Валутен Фонд, а аз се опитах да убедя Николай Добрев в необходимостта от решаване на проблема със зърнения баланс на страната. На 10 март 1996 г. на пленум на ВС на БСП Александър Лилов говори за потенциала на БСП да излъчи няколко правителства, но изглежда остана неразбран или просто номенклатурата, желаеща Иван Костов да осъществи приватизацията, водеше правителството на Виденов към колосален провал.

На 15 април с.г. в НДК пред петнадесет европейски министър-председатели вицепремиерът в кабинета на Виденов – Румен Гечев самоуверено заяви, че икономиката на страната е стабилна и България ще бъде модел за перспективното развитие на Източна Европа. След десет месеца всичко се срути. През 1996 година все още съществуваше възможност за отговор на историческата тенденция за преход от “социализъм” към капитализъм със смекчаване на последиците от промяната за населението или за изграждане на капитализъм с човешко лице, но интересите на номенклатурата и неолибералния догматизъм на изпълнителите превърнаха България в това, което е в момента.

Управлението на Иван Костов по своята същност осъществи две от финалните цели на номенклатурата за периода на прехода: реализира трансформацията на собствеността и осигури време и благоприятен политически климат за изграждането на нови политически субекти, които да бъдат трансмисията към

олигархизацията на България.

Фокусът бе към преструктурирането на БСП, за да може да поеме президенската институция като стабилен инструмент за манипулиране на обществения живот в следващите десет години и скалъпването на правителство след общественото отхвърляне на управлението на Иван Костов – или изразено по-ясно – налагането на Георги Първанов за президент и на Симеон като министър-председател.

За издигането на Първанов съществуваше един проблем – Николай Добрев. Добрев може и да е спорна личност за някого, но той без съмнение беше една авторитетна и почтена личност, която би следвало да бъде кандидатурата за президент на БСП с големи шансове за успех и затова тези, които редяха структурите на БСП, решиха да го унищожат – първо като авторитет в партията, а впоследствие той си отиде от този свят. Използувано бе лявото крило в БСП като най-активен бе “безпартийният” Велко Вълканов. За по-младите би било полезно да се припомни, че по времето на министър-председателствуването на Жан Виденов Георги Първанов беше наместникът на председателя в БСП, който осигуряваше партийната дисциплина, за да се подкрепи провала на управлението на БСП. И поради този факт той е отговорен за тежката криза, причинена на българския народ. Елемент, за който се направи много да бъде забравен. В допълнение трябва да се припомни и поведението на Първанов в момента, когато Николай Добрев бе заклеймяван като предател в средите на БСП, като бе налаган невероятен и неверен стереотип за него сред електоралната маса. Георги Първанов много обича да публикува стенограми, за да доказва, че едва ли не Добрев е бил лейтенантът, изпълняващ заповедите на главнокомандващия. За съжаление на Първанов това не е така. Просто Добрев направи това, което смяташе за необходимо, а Първанов може да публикува това, което иска.

Впоследствие Добрев се разболя и учудващо бързо си отиде. Откровено казано, аз имам много въпроси за произхода на неговата болест. Но резултатът без съмнение е, че със смъртта на Добрев пред Първанов се отвори перспективата за безспорен кандидат на БСП за президент на България. Една година преди президентските избори, в момент, когато може би самият Първанов все още не е знаел за блестящата перспектива, която го очаква, разговарях в сградата на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД (бившият Дом на българо-съветската дружба) с близкия до Георги Йорданов Ч. Д. (спестявам името, за да предпазя тази личност от гнева на засегнатите) за ситуацията в БСП след смъртта на Николай Добрев и, стигайки до Първанов, Ч. Д. заяви: “Знаеш ли, че го готвят за президент?” Бях шокиран и може би реакцията ми не беше издържана политически, като казах, че това е абсурд и той е просто пластмасова мъжка кукла Барби и почти толкова умен. Получих отговора: “Да, мързелив е и много суетен. Един такъв президент няма да работи, а ще се наслаждава на показността на властта. Ще управляват тези около него.” Последва брилянтен психологически портрет с акцент не само на ловната страст, но и на други забежки, както и точно определение на това, което го прави зависим, като на първо място е ясната му представа коя ръка го храни. Впоследствие всичко се оказа точно както бе прогнозирано. Петър Стоянов бе компрометиран и послушните медии наложха в общественото съзнание образа на Първанов като политик № 1 на България, макар че остава въпросът кой реално е президент на България през последните десет години, кой реално е взимал решенията, а не кой ги е оповестявал публично. Защото е очевидно, че Георги Първанов е

избраника на номенклатурата,

която го извади от нищото, направи го член на ръководството на БСП, председател на партията и накрая президент може би поради послушанието му. Същият сценарий се повтори и със Сергей Станишев. Бившият съветски гражданин без трудова биография първо бе изпратен в Лондон, за да му се придаде европейски изглед, след това доведен на “Позитано”, където бившият служител на отдела, оглавяван от бащата Станишев – Асен Захариев, го водеше за ръчичка и му обясняваше “а”-то и “б”-то на апаратната истина и накрая бе наложен за председател на БСП и българите имаха недоразумението да му гласуват мнозинство, което му осигури, чрез менторството на говорителя на олигарсите, да управлява като министър-председател.

Историята на прехода би била непълна без Симеон Сакскобургготски, защото без него някак си необясним би бил скокът от тотален антикомунизъм към реживковизация в управлението на България. За да можеше след Иван Костов да дойде Станишев, бе необходим периодът на Симеон, в който народът на България следваше да се адаптира към личности, еднозначно свързани с номенклатурата. Просто един метод от практиката на разузнавателните служби, известен като “вербуване под чужд флаг”. Знамето беше на срамежливия монархизъм като надежда за освобождаване от корупцията, а обектът на вербовката беше българският народ, който даде доверието си на НДСВ. Едва ли е изненада, че Симеон от началото на своето изгнание е бил мишена на поредица от разузнавателни операции на “социалистическа” България и той едва ли е бил загадка за управляващите през този период. Бидейки под наблюдение десетилетия наред, не може да убегне от вниманието на наблюдаващите факта на несигурност поради отсъствие на еквивалент към състоянието на аристократичната фамилия на доня Маргарита. А това е пътеката за поставяне под влияние. И след период на ухажване, една размяна на аристократично име срещу отнети от предишния режим имоти може да бъде предмет на сделка. След завръщането от изгнание, вследствие на което отсъстват всякакви контакти, или пък съществуващите са контролирани, изграждането на партията на Симеон бе оставено на индивиди като Петканов, Панайотов и Герджиков, които незнайно как изплуваха от Юридическия факултет и се приземиха във висшата политика. Да не говорим за мандатоносителите Т. Пейков и В. Драганова. Резултатът от подобно политическо инженерство беше управлението на НДСВ-ДПС с доминиращото участие на свързани с номенклатурата личности.

Историята на преходът български, освен описание на случилото се, изисква и няколко разсъждения защо всичко това се случи? От една страна, това беше последица от уравниловката и отсъствието на съзнателни интереси, които би следвало да се отстояват. Този момент бе еднозначно използуван, за да се манипулира преходът. Създаването на изкуствени политически субекти и контролираните информационни потоци довършиха начинанието. Типично български феномен е и професията “национален обяснител” и за да се покрие политическият диапазон, за тълкуватели на реалността вляво от центъра бяха определени А. Райчев и К. Стойчев, а вдясно – И. Кръстев и Е. Дайнов, като общият знаменател на

“обяснителите”

е ЦК на БКП. Това, което те казваха бе (а може би и е) възприемано от хората като истина от последна инстанция.
Другият елемент от тактиката за оглупяването на населението с цел на реализирането на определена политика (този цинизъм не е мой, просто цитирам конкурентите на Конфуций – китайските легисти) е пропагандната дъвка “Всички ние ще бъдем средна класа след приватизацията”. За съжаление, азбучна истина е, че формирането на средната класа е резултат от икономическото развитие на нацията и да се прогнозира изграждането на средна класа в България в процеса на преразпределение на собствеността, е откровена измама. Шансовете за средна класа в България и принадлежността от преобладаващото мнозинство от населението към нея в годините на прехода, а и сега, не са по-големи от вероятността от изграждането й в Буркина Фасо. Но за някого този мит е изгоден.

Третият елемент за отклоняване на вниманието на народа от това, което се случва в България, е поредицата от скандали, присъствуващи в информационното поле. Някои от тях са, както се казва, “всяко чудо за три дни” и остават без последици за главните герои. Но съществува и една друга тема, която се повтаря отново и отново, а това е темата с досиетата. За повторяемостта на тази тема допринесе същността на т. нар. преход.

Това, което се случи през 1989 и следващите години, бе революция отгоре за смяна на икономическата система без промяна на управляващия елит. А в една революция някой трябва да бъде изправен на ешафода, за да се задоволи гневът на подтиснатите и понеже това не може да бъдат представителите на организиралите „промяната” управляващи, беше намерен сурогат в лицето на сътрудничилите на репресивните структури. Настоящите редове не са индулгенция за присъствалите в репресивния апарат на една тоталитарна държава – въпрос, който има своите личностно-морални измерения, те са апел за завръщане към здравия разум, свързан с темата кой е виновен за страданието и пропуснатите възможности. А това не са тези, които информираха, а индивидите и структурите, взимащи решения и планиращи живота при „реалния социализъм”. Защото темата за агентите подмени въпроса за управляващите и по този начин гневът на хората бе насочен в безопасна за номенклатурата насока. Би било по-здравословно за развитието и морала в страната да се публикуват имената на членовете на ЦК на БКП, ЦК на ДКМС, ПС на БЗНС и НС на ОФ и собствеността на тези организации и как тези лица се реализираха по време на прехода, вместо да се подхвърлят на публиката архивите за това кой, кога и от кого е вербуван да служи на гореспоменатите под флага на патриотизма.

За съжаление, машина на времето в реалността не съществува. Би било полезно да се разбере, че в политиката нищо не е такова, каквото изглежда и това не е теория на конспирацията. Просто в България политиката е конспирация. И по последствията й ще я познаеш.