Николай Йовчев*, Кonkurent.bg
.
Няма да намеря друго място, където хората да ме разберат така, както искам. Защото болката на един индианец не може да развълнува повече Конгреса, отколкото собственото му племе….
Решихме тази година да празнуваме Нова година във Видин. Коледа изкарахме вкъщи, цялото семейство, най-вече защото имаме випускник и догодина се стяга да учи навън, искахме да сме заедно. На другия ден тръгнахме за Видин – ние с жената и дъщерята, а синът каза, че ще празнува в Свиленград. Аз реших, че от Пловдив до Видин ще пътуваме с влака. Причината – не ми се кара кола, не ми се гледа километраж за скоростта, не ми се разправя с ченгета по пътищата, нито ми се ще да карам в лудницата на връщане. Това разстояние от София до Видин с влака съм го минавал милион пъти и никога няма да ми омръзне. Във влака беше топло, чисто и спокойно. Пътувахме с удоволствие, въпреки че ни отне около 9 часа. Чувствах се добре, четох книга, гледах филм, пих вино, мезих, беше както си го представях.
Вечерта малко след 22 ч. пристигнахме на видинската гара. Беше мъгловито и студено. Видин беше не особено приветлив. Брат ми ме чакаше и набързо се прибрахме в апартамента. Децата му (има двечки) бяха на върха на щастието, че са дошли чичко и стринка. Бях щастлив, че съм си във Видин, но безлюдната гара сякаш ме гнетеше. Исках да видя на другия ден любимия си град хубав, хубав като в съзнанието си, а сякаш се плашех. През следващите дни видях неща, които не исках да виждам…. Разкошни широки булеварди и улици, прекрасната градина, величествения Дунав, моста. Само хора не видях… Видях сенки, сенки свили се в сиромашията си. И на пазара ходих. Аз много обичам да ходя по пазарите. Ходих в събота на пазара до стадиона. Идеше ми да се разрева с глас – буркани със зимнина, кисело зеле, сланина, сушени чушки, вино, жито, пловки, кокошки…. От едната страна на тия благини изкарани от подрумите, кошовете и курниците стоят зъзнещи пенсионери, от другата вървят същите такива като тях, уж купувачи. Всички до един до толкова смачкани от живота, чак сила дори нямат глава да вдигнат и на Господ да се ядосат. Единственото, което не видях беше да преминават пари и стоки от ръка в ръка. Аз си купих кило круши от една женица от Буковец и едно шише прясно мляко от друга от Бела Рада.
Ходихме с колата и до „Магурата”, но като излизахме и влизахме във Видин, гледах като хипнотизиран. Това ли е моят град?! Заводи, ТЕЦ, тютюнев комбинат, мебелния завод – нищо не работи. Някога по тоя входен булевард не можеше да се разминеш от работнически автобуси, коли, хора. А сега – това не е Видин, това беше Чернобил. В миг си помислих кога сънувам – сега, като виждам това, или запечатаното от спомените ми? А мъглата не се вдига.
Ходихме и до Зайчар. Сутринта преди да тръгнем слушам радио. Има репортаж и разговор с кметския наместник на Големаново. Заслушах се – в селото имало 35 българи и 45 цигани. Пакости не правели, ама купували къщи в селото за по 200-300 лв. После ги разрушавали и разпродавали материала. Който не иска да си продаде къщатаq и без пари я разрушавали. Така ме заболя, сякаш аз имам имот в Големаново. Пътуваме за Зайчар, минавам покрай любимата си Извор махала, граничеща с Големаново по землище. Не я виждам, потънала е в мъгла, сърцето ми се стяга. Все още не мога да повярвам, че ще я сполети съдбата на Големаново и от детството ми няма да остане камък върху камък. Отвъд границата, както знаете не е по-различен пейзажът от нашия. Само дето в Зайчар виждам повече живот – новогодишна украса по улиците, ледена пързалка на центъра, а иначе хората най-много пазаруват китайски стоки от огромния магазин в центъра, където навремето се помещаваше разкошен градски магазин. Свършвам си работата, виждам се с приятели и се прибираме за Видин. Изкарваме Новата година някак си вяло, на 1 януари си тръгваме с обедния влак. Пътувам до София през светлата част на деня. Не искам да чета книга, искам да гледам, сякаш за пръв път минавам – всички гарички, обрасли в бурени и разрушени, мургави сенки блъскат с чукове и трошат сградите (остатъците) на гара Срацимир. Минаваме през села, до болка познати – Медковец, Долно Церовене, Габровница, Мърчево… Никой не се вижда по улиците, сякаш има холера. Помислих си, че сигурно така е изглеждала България след някоя изгубена война.
Аз също изгубих войната, войната със спомените си, с детството си, с това един ден да няма къде да отида, с това, че разни хора ограбиха града ми, родителите ми, душата ми. Същите тия хора, управляващи на всички нива, направиха така, че циганите да рушат света ми с кирки и лопати, а мен и хиляди такива като мен, пратиха по целия свят да бъдем дърво без корен. Затова аз съм най-обикновен човек, българин от Северозапада, не мога да бъда толкова благороден и да проявя безкрайно разбиране към вас. И търпение, че всичко ще се оправи. Не, няма да се оправи. Вие победихте, мен и всички такива като мен, които милеят за там. Единствено злобата ми към вас не можете да победите, всичката злоба, събрана в едно.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Николай Йовчев е роден във Видин през 1969 г., но се установява да живее в Пловдив. Завършил е аграрна икономика в Университета за национално и световно стопанство в София през 1993 г. Положил е изпит за преводач на сръбски език в Белградския университет през 2004 г. Член е на съюза на преводачите на научна и техническа литература на Сърбия от 2006 г. Има и положен изпит за преводач на хърватски език в Университета в Загреб през 2009 г. За себе си казва, че е заклет преводач на свободна практика.
През 2012 г. осъществява детската си мечта, като си купува автобус „Чавдар” и в момента го ремонтира, с желанието да го превърне в образцово возило, напомнящо за годините на неговата младост през миналия век.
Въпреки че живее в Пловдив, обича да казва, че душата и сърцето му са в Северозапада. Когато идва в родния си град за Нова година, се сблъсква с една стресираща за него действителност. Толкова е притеснен, че решава да я опише…
.
