Стояна Георгиева, Mediapool
.
Очевидно правителството е очаквало звучния шамар от Брюксел с последния мониторингов доклад, затова и бе добре подготвено с реакция, целяща да представи случващото се като нещо в реда на нещата: Еврокомисията за 13-ти пореден път отчита, че България не се справя в борбата с организираната престъпност и корупцията по върховете на властта; българските власти приемат оценките за „обективни“; прехвърлят критиките към предшествениците си и бодро обявяват, че са готови с план за действие според препоръките от Брюксел.
Този отработен сценарий се разиграва от 2007-ма година насам при три поредни правителства и настоящото имаше всички основания да смята, че номерът и този път ще мине. „Номерът“ се състои най-общо в това, че българските власти обещават да изпълнят препоръките, предимно чрез законодателни промени, стигащи и до конституционни, което обикновено е удобен повод да се прекратява мандатът на определени органи и да се правят нови (доминирани от съответното управляващо мнозинство), да се преструктурират административни звена, да се създават чисто нови антикорупционни центрове, да се пишат нови стратегии и пр.
След това излиза следващият разнищващ доклад на Еврокомисията, българските власти отново приемат оценките, „благодарят“ за конструктивните критики, излизат с екшън план и… всичко се повтаря.
Новият доклад на Брюксел обаче бележи края на играта. Тонът остава експертен и неутрално-бюрократичен, но подходът е различен. ЕК намери начин да каже пределно ясно на българския политически елит, че отлично схваща „хитроумните“ му трикове за спасяване на статуквото, че добре познатият реквизит на имитативни реформи не върши работа, че доверието е загубено и за възстановяването му „властите трябва да работят упорито“.
Като причина за тази тежка констатация – на практика присъда – е посочено директно едно събитие – изборът на Делян Пеевски за председател на ДАНС.
Управляващите се опитаха да омаловажат този ключов елемент от доклада. Лидерът на ДПС посочи как „правилно“ да се интерпретира споменаването на Пеевски – като един от примерите за спорни кадрови назначения, а такива има много.
Едва ли обаче някой може да бъде заблуден. „Срамната семейна тайна“ на българското правителство бе разкрита и институционално оповестена на всички страни членки. Първо, назначението на Пеевски е определено като „емблематично“. Второто, в ЕС са наясно, че онова, от което най-много се бои и от което най-много бяга сегашната власт, е обозначаването й като обвързана с Пеевски. За последната половин година се хвърлиха колосални усилия и ресурси за убеждаване на българското общество и западните партньори, че гражданските протести, избухнали заради избора на Пеевски за шеф на ДАНС и прераснали в бунт срещу задкулисния модел на управление, са манипулирани и са дело на „ултраси“, „мутри“, „бръснати глави“.
Посланието на Брюксел съвпада с посланието на протестиращите. В ЕС нямат доверие на политическия елит в лицето на основните партии, които управляват от 2007 г. до днес. Доверие има към гражданското общество, което настоява за реформи и промяна, а политическата класа е призована да се вслуша в тези гласове.
„За да успее процесът на реформи, той се нуждае от последователен и съгласуван подход, основаващ се на широк консенсус в българското общество. Фактът, че този период бе белязан от управлението на три различни правителства, не спомогна за изграждането на този консенсус. Въпреки това събитията показаха, че в обществото съществуват широки нагласи за реформа“, коментира и говорителят на ЕК Марк Грей.
„Има гласове в подкрепа на реформа в България, разочаровани от бавното темпо на промените, които заслужават да бъдат насърчени“, пише докладът. А председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу бе съвсем ясен: „В доклада се посочва, че в България трябва да насърчават радетелите на промяната и да се осигури лидерство.“
Радетелите на промяната, според дипломатическия жаргон, са протестиращите. Осигуряването на лидерство е по-сложен проблем в настоящата българска политическа каша, но е ясно, че този процес минава през избори, които да излъчат съответните лидери на доверие. Управляващата върхушка е „зазидана“ в процентите подкрепа на твърдия си електорат, за когото по-важно е оцеляването на партиите му, отколкото реформите. Затова и апелът е партиите да чуят гласовете на промяната, но трябва да сме наивни, че това наистина ще се случи.
Правителството настойчиво отказва да чуе протестиращите, защото те искат оставка, а не „диалог“ с властта на задкулисието, която и до ден днешен не е признала назначението на Пеевски за грешка. Да, изборът му бе отменен от парламента с мотива, че е допусната „голяма политическа грешка“, но според управляващите тя се свежда до това, че не са се съобразили достатъчно с обществените нагласи.
За тази „грешка“ никой не пое отговорност с оставката си, защото тук отговорността се поема с катарзиси. А хората, излезли да протестират, са определени като част от рисковете за националната сигурност, тъй като нагнетяват обществено-политическа криза (според доклад пред КСНС на вицепремиера и вътрешен министър Цветлин Йовчев от ноември м.г.).
В доклада на ЕК е дадена друга формулировка за „грешката“ – като се започне със законовите промени, превърнали ДАНС в неконтролируем „институционален хибрид“ със съмнителна ефективност, и се стигне до емблематичното назначение на „брокер на властта в сянка“ за неин началник. И дори след тази оценка, последвана от тежката констатация за породеното недоверие в ЕС, управляващите се правят, че нищо не се е случило.
Повечето медии, не само подчинените на неуспелия шеф на ДАНС, също се държат така, сякаш последният доклад на ЕК е нещо обичайно. Той обаче е сигнал за края на играта такава, каквато беше досега. Грижливо градената фасада се срути и всички опити да бъде кърпена на парче са обречени. Ако докладът е „депресиращо четиво“, според сполучливия израз на британския посланик Джонатан Алън, то ситуацията ще става още по-депресираща, защото правителството показа, че не се интересува нито от недоверието на собствените си граждани, нито на ЕС. Радетелите на промяната получиха подкрепата на Европа, но им предстои далеч по-трудната задача да формират реална алтернатива.
