Теодора Димова, портал „Култура“
.
Медоносната пчела е едно от чудесата на природата. Едно от най-удивителните неща у пчелите е техният социален живот. Трудно е да се разказва за него, ако не си специалист пчелар. Но аз ще предам само детайл, който гледах в един удивителен документален филм за пчелите.
В кошера се появява втора царица, двете се сбиват за надмощие, борбата им завършва наравно и девствената млада царица повежда половината рояк навън. След дълго скиталчество и перипетии те се заселват в хралупа на дърво. Но тук не е така сигурно, както в кошера. Нападани са от стършели, които са много по-големи и по-силни от тях. Истински хищници, въоръжени с чудовищни оръжия. Но, макар изправени срещу такъв неравен и свиреп противник, пчелите не се предават. Нахвърлят се безстрашно върху агресора. Силите са неравни, но пчелите са саможертвени до смърт. Битката продължава дълго. Борбата е на живот и смърт в буквалния смисъл. Стършелите са гигантски чудовища спрямо пчелите и те дават много жертви. Битката изглежда безнадеждна и изгубена. Изглежда такава за нашия човешки разсъдък. Но явно в техните малки пчелни мозъчета е заложено нещо друго, което ги кара да не се страхуват, да не се предават и да не отстъпват.
Пчелите – много на брой – заобикалят стършела и с трептенето на крилцата си го прегряват. Той се задушава и умира.
Не зная как да нарека този инстинкт. Не е инстинкт за самосъхранение. Не е инстинкт за съхранение на индивида, а
инстинкт за съхранение на общността. Едни се жертват заради други
Едни умират, за да оживеят други. Животът на едни е цената, за да оцелеят други. Това се среща не само в животинския свят. Среща се и в човешкото общество. Но тази цена е страшна.
От инстинкта за съхранение на общността днес ни е останало само това – да отдаваме почит на саможертвата. На Втори юни, когато завият сирените. На символичните проверки, когато коленичим и тържествено се произнасят имената на Ботев, Левски, Бенковски, Волов, Каблешков…
Това ни е останало от социалния инстинкт на саможертвата. Превърнали сме и нея в парадна церемония.
Защото днес, в 21-ви век, ние сме станали по-умни от хората през 19-ти век. Днес инстинктът за оцеляване е заменил инстинкта за саможертва.
И ето, оцеляваме.
За да оцелеем, дори напускаме България.
Два милиона българи вече живеят и работят другаде. Напуснаха същата България, за която хиляди други българи от 19-век пожертваха живота си. Едни я напускат със сълзи на очи, други я напускат с хулни думи на уста. А тези, които оставаме, сме вътрешни емигранти. И също едни от нас плачат, а други непрестанно хулят и ругаят.
Всъщност исках да разкажа за отстояването на свободата. Исках да кажа, че свободата е по-голямата, по-висшата ценност от живота. И когато ценностите са подредени именно в този ред, тогава обществото просперира. Независимо дали е пчелно или човешко.
Българското общество, българската държава са просперирали икономически, духовно, социално в първите десетилетия след Освобождението, докато принципът на саможертвата е бил жив, бил е достоен за подражание. Какво чувство за обич към България, за достойнство и дълг към нея са имали онези стотици български студенти, учещи в европейските университети, които са се връщали тук, за да се запишат като доброволци в Българската армия през Балканските войни. И да загинат – като подпоручик Димчо Дебелянов. Да жертват живота си за България.
През това време шмекери трупат богатства. Именно това започва да разяжда обществото. Когато индивидуализмът вземе връх, обществото вече не е организъм. Случва се същото и когато духът напусне тялото – живият организъм се превръща се в разлагащ се труп. За по-благозвучно, за да не ни стряска толкова този израз, използваме друг, по-благовъзпитан – тленни останки.
Тленни останки остават, когато ценностите разменят местата си, когато ценностната скала се преструктурира, когато животът стане по-голямата ценност от свободата.
Когато отстояваш свободата си, отстояваш живота си, но обратното не е вярно –
когато отстояваш единствено живота си, губиш и свободата си
и много други ценности и така животът се превръща в самоцел, самодоволство и самодостатъчност. Когато отстояваш живота си като най-важна ценност, плащаш жестоката цена да изгубиш другите ценности.
И започва разложението…
Това са размишления, породени от нашите немощни, хилави, бездушни, страхливи, безлюдни и безплодни протести. Ето защо са безплодни. Ето защо ще трябва да търпим Пеевски да командва ако не ДАНС, то поне медиите и лафките. Ще аплодираме дудука и ще се надяваме да ни донесе свобода. Ще пуснем бюлетина за цензура без България. Ще повтаряме – демокрация, демокрация…. Ще си лягаме рано, ще спим до късно, ще ругаем ранобудните, защото е недемократично да се окупира.
Ще чакаме правителството да падне само, когато политическите сили се изпокарат помежду си или когато задкулисните кукловоди решат.
Ще учим украинците на демокрация. Ще учим Ботев на демокрация. Ще учим Левски, Бенковски и поп Грую Бански на демокрация.
И всичко това е, защото животът вече е по-голяма ценност от свободата. И в резултат на това
са се разпаднали и другите ценности, които градят обществото
Затова вече не вярваме и в Иисус, защото Той казва, че Свободата е по-висша ценност от живота и показва, че животът може да бъде жертван заради Свободата. Това е Истината, която ни прави свободни.
С тази Истина се живее трудно, а без нея по-лесно. Затова я отстраняваме от себе си, отмахваме я, да не нарушава спокойствието ни.
Спокойствието на сурогатите и ерзаците.
