Не зная защо, но ми се струва, че все повече достойни журналисти не намират време за писане. Ще дам за пример Калин Манолов, блога на когото посещавах редовно преди. И понеже там не успях да пусна коментар (още едно доказателство, че му обръща по-малко внимание) ще го направя на нашия сайт:
Поздравления!
Доста неща прочетох по случая, но това е в центъра на десетката.
С по-точен мерник и президентът ни не може да се похвали ( линк1 и линк2)
Страшно съжалявам, че не стреляш/пишеш по-често…
Следва авторският текст:
Бъдеще в миналото
Не съм писал отдавна в блога си, но сега ще наваксам за години напред. Ще се опитам да запълня една озадачаваща липса. В потока от български и световни коментари на случилото се на 31 май край бреговете на Израел, изцяло липсваше историята. А тя е на 2000 години и в нея се съдържа ключа за разбирането на уж съвременния, практически вековен, а в някои отношения – и хилядолетен конфликт в Близкия Изток.
Държавата Израел съществува по времето на царете Давид и Соломон – около 1000-900 г. пр. Хр. След това тя се разделя на две царства: северно – Израил, със столица Самария, и южно – Иудея, със столица Йерусалим. През 722 г. пр. Хр. Израил е завладян от Асирия и окончателно изчезва от историята. Идентичността на евреите остава да се определя според Иудейското царство.
Проблемите им обаче започват след разпъването на Христос. Не само защото фарисеите го предават на Пилат, и това е основание почти две хилядолетия евреите да бъдат мразени и преследвани като убийци на Бога. Христос пророкува: „И те (евреите) ще паднат под острието на меча и ще бъдат откарани в плен по всичките народи; и Йерусалим ще бъде тъпкан от езичниците, докле се изпълнят времената им”(Лука 21:24).
През 63 г. пр. Хр. Иудея е завладяна от Рим, и оттогава се управлява от римски прокуратори. През май 66 г. сл. Хр., когато прокуратор Флор иска 17 таланта (около 700 кг) злато от съкровищницата на храма в Йерусалим, избухва бунт. Римският гарнизон в града е нападнат и унищожен. Градът е освободен. Вдига се цялата страна. Римляните са изгонени. Властта е в ръцете на въстаналия еврейски народ.
Войната продължава 7 години, докато през 70 г. римляните предприемат мощна атака, и влизат в двора на храма на Соломон. Император Тит заповядва градът да се изравни със земята. С разрушаването на Йерусалим Римската империя слага край и на васалното съществувание на евреите.
Според римския историк Тацит загиват 600 000 евреи. Според еврейския му съвременник Йосиф Флавий – милион и сто хиляди. Пленените 97 000 евреи Тит отвежда в Рим, за да демонстрира величието на своята победа. Новопристигналите пленници се претопяват във вече съществуващите еврейски общности. На Стария континент вече живее и една друга еврейска общност – поданици на Рим, преселили се от времето на Александър Македонски – около 330 г. пр. Хр. Така Европа се превръща в главен център на еврейската диаспора.
За евреите започва живот в изгнание, което продължава почти 2000 г. През това време евреите са били подложени на 200 гонения – по едно на всеки десет години. Първите преследвания са по време на трите кръстоносни похода между 11 и 13 век -12 000 евреи са убити във Франция и Германия в края на 11 век, защото отказват да се покръстят, тоест да финансират Първия кръстоносен поход. След Третия кръстоносен поход, през 1215 г., папата и църковният събор решават евреите да носят специални дрехи, които да ги отличават от християните, и всеки евреин да пришива жълто парче плат на гърдите си.
През 1348 г. чумна епидемия отнема живота на милиони хора в Европа. Евреите са обвинени, че тровят кладенците. Домовете им са разрушени и разграбени. 100 000 евреи са убити. Вече им се позволява да живеят само в специално отделени за тях квартали. После кварталите се ограждат със стени, които наричат “гета”. Евреите са задължени са да се завръщат в тях до определен час и нямат право да ги напускат нощем, както и в неделите и на християнските празници.
През Средновековието евреите са прогонвани от Англия и Франция с цената на 100 000 убити, Испания – 400 000 убити, Украйна – 100 000 убити. По личната заповед на белогвардейския атаман Симон Петлюра в Украйна и Беларус в периода 1918-1920 г. са убити 100 000 евреи. Третият райх на Хитлер умъртвява 6 милиона евреи. Милион и половина от тях са деца…
През февруари1896 г. във Виена излиза трудът на Теодор Херцел (1860-1904 г.) „Еврейската държава. Опит за модерно решение на еврейския въпрос”. В нея основателят на ционизма лансира тезата,че за да няма гонения над евреите, те трябва да имат своя държава. „Еврейският въпрос е национален и може да се реши само чрез възстановяване на еврейската държава”. А това може да се осъществи само при масова концентрация върху собствена територия. Според Херцел това трябва да е древната земя, населявана от племената на Израил – съвременна Палестина.
През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от разпадналата се Турска империя. Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция № 181 за основаване на еврейска държава в Палестина с площ 14 000 кв. км. Това обаче е едва 23% от първоначално обещаните 110 000 кв. км земя на евреите (останалите 77% през 1922 г. Чърчил, по онова време секретар по колониите, предоставя на емир Абдулах за създаване на арабска държава – Трансйордания).
През 1947 г. окастрената Палестина се разделя още веднъж: за нова арабска и за еврейска държави. Така евреите получават 12%, а арабите – 88% от Палестина. Като орязват три четвърти от първоначалната Палестина и прехвърлят наименованието й върху останалата една четвърт, Великобритания и ОН/ООН поставят началото на целенасоченото фалшифициране и манипулиране на историческите факти, свързани с този район. Това подхранва и териториалните апетити на арабите. Те вече искат цялата Палестина! Арабската лига, основана в Кайро на 23 март 1945 г., подготвя “джихад” (“свещена война”) на арабския свят срещу обявяването на държавата Израел. Нейният вицепрезидент Джемал Хюсеин се заканва от трибуната на ООН: ”При положение, че Палестина бъде разделена на две държави, линията на разделението ще се превърне в линия на огъня и кръвта”.
Още на следващия ден след гласуването на ООН за новото разделяне на Палестина – 30 ноември 1947 г., Армията за арабско освобождение навлиза в територията, която е под британски контрол, и с мълчаливото съгласие на световната организация окупира териториите, предназначени зa арабскатa държава, като с това предотвратява създаването й. Същевременно арабите обграждат еврейските колонии и започват сражения с тях. Между 30 ноември 1947 г. и 1 февруари 1948 г. са убити и ранени 2 778 души.
На 14 май 1948 г. Израел обявява независимост върху земята, дадена му по силата на резолюция № 181 на ООН. На същия ден приключва и мандатът на Англия върху Палестина; нейните войски и администрация се изтеглят. На 15 май 1948 г. египетският министър-председател Нокраши Паша издава заповед египетската армия да навлезе в Израел, „за да се поддържа реда и спокойствието в Палестина”.
Армиите на шест арабски държави – Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет, навлизат в новосъздадения Израел. По-малобройните и набързо сформирани еврейски военизирани дружини, екипирани с пушки и камиони, защитени с торби от пясък, побеждават редовните арабски армии, въоръжени с артилерия, танкове и самолети! За да не претърпят по-големи поражения, арабските държави се съгласяват на примирие, но никоя от тях не признава съществуванието на Израел! Мирът е временен. Въпреки това споразуменията за примирие утвърждават de facto държавата Израел, което дава основание на ООН на 11 май 1949 г. с гласовете на 52 държави да приеме Израел за свой пълноправен член.
Като последица от войната от 1948 г. Йерусалим е поделен между Израел и Трансйордания. Източен Йерусалим, където се намира Старият град – някогашният Йерусалим – попада под властта на Трансйордания.
Това е първата от петте мащабни войни, които се водят между евреи и араби оттогава – и всичките са спечелени от Израел. По време на „Шестдневната” война, на 8 юни 1967 г. израелската армия превзема стария град Йерусалим. През 1980 г. израелският Кнесет (парламентът) приема закон, с който обявява Йерусалим „за вечна и неделима столица на Израел”.
Сам по себе си Израел е хилядолетен възел от противоречия, породен от амбиции за притежание, но Източен Йерусалим – Старият град, свещен за евреи, мюсюлмани, християни – заема централно място в него. Какво е Йерусалим – столица на Израел, столица на арабска палестинска държава, или град под контрола на „великите сили“ и ООН?
Що се отнася до израело-арабският конфликт, след Октомврийската война от 1973 г. той навлиза в качествено нова фаза. Тогава арабите отново нападат Израел. И отново се провалят. На юг египетската армия е пленена на Синайския п-ов, на север сирийската армия е разгромена. Пътищата към Кайро и Дамаск са без отбрана. Ултиматум на СССР спасява арабите. Идва ред на неизползвани дотогава оръжия като нефтът и пропагандата, разработени в Москва.
Оттогава съществуването на Израел започва да зависи само от позицията на САЩ. Атентатите от 11 септември 2001 г. бяха част от стратегията за принуждаване и на САЩ да се откажат от тази подкрепа. „Американците вече никога няма да се чувствуват в безопасност, докато не се възцари мир в Палестина” – каза тогава Бен Ладен.
За ислямския фундаментализъм „мир в Палестина“ означава ликвидиране на израелската държава и националност. Същото ли разбират порицалите действията на Израелските въоръжени сили спрямо „Флотилията на мира” Европейски съюз и ООН? И твърде политически коректните Съединени щати на президента със средно име Хюсеин?
Автор: Калин Манолов
Източник: http://kalin-manolov.blog.co.uk
палестинците се обиждали на арабин!?Какви си ги измисляте и си вярвате, че и внушавате. Добре ,че арабите си знаят, че са си братовчеди с израелците…
Не съм чела по-голяма глупост от тая, че палестинците не били араби!
Филистимляните (п’лищим) от Кафтор са изгубени отдавна като етноси!
Днешните „палестинци“, или по-скоро израелските араби, говорят арабски, имат арабски обичаи и традиции и нямат НИЩО общо с онези стари филистимци, осен омразата им към Израел и името, което са си присвоили.
Преди да се основе наново Израелската д-ва през 1948г, тези араби дори не са си помисляли да си правят държава или да се определят като отделен народ.
Но сатана е изкривил дотам политическата обстановка, че днес неговите теории се ширят нашир и надлъж, като да са истина!
Обсъждането на тази съдбоносна за света като цяло тема тръгва от една абсолютно неверна предпоставка, след което всичко изречено, написано, показано вече е изопачено и води до тотално погрешни изводи (и последствия).
Палестинците НЕ СА араби!!!
Те са онези филистимляни, за които Светото писание пише в Битие Глава 10: „1.Ето родословието на Ноевите синове: Сим, ХАМ и Яфет. След потопа родиха им се деца… 6.Хамови синове: Хуш,…14….Каслухим, отдето произлязоха ФИЛИСТИМЦИ…“
Докато въобще етнонимът „арабин“ за първи път се появява чак във Втората книга на Летописите, Глава 17: „А от филистимци носеха Йосафату дарове сребро за данък; също и АРАБИ му докарваха дребен добитък…“, и Глава 21: „И възбуди Господ против Иорама духа на филистимци и АРАБИ, съседи на етиопци.“
Това – от историческа гледна точка.
Сега нека погледнем през очите на един автентичен палестинец.
Счита ли той себе си за арабин?
Не!!! Да го наречеш арабин – това е кръвна обида за палестинеца.
Имах аспирант-палестинец. Беше високобразован мъж на средна възраст, произхождаше от богато палестинско семейство, говореше неколко чужди езици. Веднъж съвсем случайно го нарекох „арабин“, след което само официалното ми положение на негов научен консултант ме спаси от кръвопролитие. Все пак се наложи да изслушам неколкочасова лекция на тема „Палестина и палестинците – нищо общо с Арабия и арабите“.
В действителност палестинците са една стара, с древна култура народност, възникнала всъщност по-рано и от евреите. Ето защо истинският палестинец основателно се обижда, когато го наричат (най-често от незнание, а нерядко – и преднамерено) „арабин“. Арабите са късно историческо явление и са номади, т.е. водещи скитнически, основан преимуществено на военни начала, начин на живот.
Изводите оставям на непредубедения читател.