Нора Маркова, Globaledemokratischeunion.com
Реда Виеденбрюк (Rheda Wiedenbrück) е малко селце, което се намира в източната част на провинцията Северна Вестфалия, Германия. Макар и с интересна архитектура от 16 век, селцето, разположено на две кръстовища, с малък център и неугледна гара, трудно може да привлече особен туристически интерес и истината е, че не отидох там, за да се любувам на скромната архитектура, а по сигнал на наши сънародници, привлечени в района от полска посредническа фирма за наемни работници, предложила им измамната надежда за работа в Германия и перспективата за по-добър живот.
На обявите за работа зад граница реагират предимно българи, станали жертва на западноевропейския и роден банков произвол в България, поставени на колене от политико-банковата и икономическа мафия у нас и в невъзможност да обслужват своите кредити, натоварени с престъпни, променящи се своеволно, по усмотрение на банковите институции лихви, наказателни лихви и лихви върху лихвите. В този контекст искам само да подчертая дебело, че никъде в Европа един договор, който сам по себе си е двустранно волеизявление, не може да бъде променян едностранно, освен в България, но нито един път не видях в някой от „критичните доклади на ЕС“ да се споменава и дума за тази противозаконна и прeстъпна практика, ощетяваща и разоряваща кредитополучателите у нас.
Неспособни да решат проблемите си с мафиотизираната ни държава на родна почва, българите предпочитат да търсят своето щастие на Запад и в решителния момент на „помощ“ им се притичат подставени на големите западни концерни посреднически фирми за набиране на нископлатена и на практика лишена от всякакви трудови права работна ръка.
Какво се случва с тези хора по-нататък и как надеждите им биват измамени за пореден и пореден и пореден, но не последен, път, ще разкажа тук.
Може би си спомняте, че наскоро в медийното пространство се писа за постъпилите от българи зад граница сигнали за трафик на хора с цел трудова експлоатация, по които инспектори по труда и представители на НАП и СДВР са започнали уж проверки срещу фирма, набираща работници за месопреработващи компании в Германия.
В моята свята наивност и твърдо вярвайки, че в Германия няма проблем, който да не може да бъде решен с железен замах от властите и местните правозащитни организации, реших да проуча лично, как и с какво може да се помогне на нашите сънародници, работещи във фабриката за месо, в онова малко, неугледно селце, за което писах по-горе.
След личен разговор във Фейсбук-пространството с една от българките, напуснала вече тази преработвателна работилница за месо и хора на име Tönnies, се свързах с местния Съюз на синдикатите, DGB, който само мога горещо да препоръчам на всички българи, живеещи и работещи на територията на Германия, и помолих за конфиденциален разговор с някой от адвокатите на организацията. След като същият се състоя, получих координатите на сътрудник на синдикалния съюз в Реда Виеденсбрюк, с когото се разбрахме да се видим на място, за да обсъдим въпроса и разговаряме при възможност с работничките.
Не мога да ви опиша изненадата си, след като разбрах, че въпросният сътрудник на Германския съюз на синдикатите е румънец, бивш работник в прословутата фабрика, попаднал там по същия начин: чрез подставена посредническа фирма на германския производител за месо Тьониес!
Още по-голяма беше изненадата ми, след като ми заяви, че не можем да разговаряме с работничките, защото в целия район около въпросната фабрика са поставени видеокамери и се охранява, а срещу него са повдигнати четири (!!) жалби от собственика на Тьониес заради разследванията му срещу фирмата.
Аз обаче настоявах да ме заведе, защото исках да направя няколко снимки на обекта. Било забранено. С много уговорки се съгласи да ме закара, но паркира на 100 метра от огражденията и отказа да ме придружи, докато разглеждам и снимам с айфона си в района.
Аз не съм разследващ журналист. Всъщност, аз не съм никакъв журналист, но не ми липсва нито хъс, нито кураж да си тикам нослето, където не ми е работа.
Наоколо беше пълно с тирове, целият район смърдеше на сурово месо и кръв, и не искам да си представям какъв ли е ароматът, ако си вътре… Щракнах няколко снимки, огромният паркинг на може би 11 етажа (по неговите думи, подземните не се виждат), тировете и фирмената табела. Очевидно беше, че почти нищо не може да се направи за сънародниците ни, попаднали в този ад. Каква е тази фирма и с какви дяволски протекции на най-високо равнище се ползва, след като е в състояние да съди безцеремонно сътрудник на синдикатите и да продължава неумолимо дейността си, въпреки многото репортажи на разследващи германски журналисти, напук на организираните от германски граждани протести пред фабриката и въпреки направените дори филми на тази тематика, номинирани с призове за хуманитарна дейност… Вадете си изводите сами. Дали онова раково образование в организма на държавата, наречено корупция, пусна метастази от България в ЕС и Германия… или се случи тъкмо обратното…
Все пак с малко усилие може да се предупредят повече хора да внимават с кого, какви договори подписват и къде отиват…
Изнервена от развоя, попитах румънския колега, дали можем да направим още нещо. Каза ми, че има позната – германка, една от организаторите на протестите на германски интелектуалци пред Тьониес, която може да ни даде адреса и телефонния номер на българка, работила и изхвърлена от полската посредническа фирма за наемни работници след поредния и престой в болница. По-нататъшния разказ се позовава на нейните и неговите лични спомени и преживявания в модерния концлагер за българи и румънци. Ще запазя имената им в анонимност за сега.
След като получихме телефонния номер на нашата свидетелка й се обадих веднага, представих се накратко, коя съм и за какво я търся и за наше щастие, жената се отзова незабавно, каза ми, че можем да я посетим, когато пожелаем, нужни са и само няколко минути да се свести, защото я събудихме.
Отидохме на място, тя и съпругът й ни посрещнаха топло и дружелюбно, предложиха ни кафе и чай, донесоха ни пантофи, ей Богу, за минутка се почувствах все едно съм си в България, стана ми хубаво на душата.
Помолих я да разкаже за преживяванията си, тя е първата и една от малкото проговорили жертви на физически, психически, емоционален и нарцистичен терор във фабриката, и се познава с румънския колега, но понеже не говори достатъчно добре немски, им е било трудно да се разберат досега. Влязох в ролята на преводач. Ето и разказът й едно към едно. Да не се чете от хора със слаби нерви, бременни и хора с болни сърца!!
„Ще започна отначало. Първо ни заведоха в един офис. Връчиха ни едно дебело тесте с документи, всички на полски език, които трябваше да подпишем. Когато попитахме, какви са тези документи и какво пише в тях, един от поляците започна да ни маха и да ни вика „курва, шибко, шибко!!“, „да еба, по-бързо, по-бързо“. След това ни дадоха ръкавици и ни заведоха във фабриката, наредиха ни до една голяма тръба един до друг, климатикът отгоре работеше на пълни обороти над главите ни и студът пронизваше всичките ни кости. След малко дойдоха майсторите и започнаха да обикалят в кръг около нас и да ни оглеждат като на пазар за роби. Този ритуал се повтаря периодично. Не е само за новодошлите. Всеки един от майсторите посочва с пръст някой от нас и му казва накъде да тръгне. Някои ги оставиха и оставят да си висят на тръбата под климатика като наказани с часове, преди да благоволят да им покажат къде да работят. Заведоха ме в едно отделение, за 5 минути майсторът ми показа какво трябва да правя и изчезна. Машините работят в бясно темпо, месото пада по пода, веднъж един възрастен човек, с бели коси, се беше навел да го събира от земята, един от майсторите поляци отиде при него и го удари с всичка сила с лакътя си по гърба. Изпищях от ужас и колежките помислиха, че машината ми е отрязала ръката. Лятото, когато няма много работа се търпи, но зимата е нечовешко. Слагат ни да работим нагъчкани по протежението на поточната лента един до друг и с бясното темпо, с което трябва да работим, защото ако не спазваме нормата и качеството, ни режат от заплатите. Не само, че има риск да наръгаш колегата си, но и това в действителност се случва. Има наръгани колеги, има колеги, на които машината им отряза пръстите, на един му захвана лакътя. Нямаме договори, не получаваме фишове, парите ни се дават в плик. Работното ни време е „перверзно“, лятото работим около 9 часа на две смени, но зимата много повече. В две съботи в месеца работим по 16 часа задължително. На някои позиции са струпани много жени, но на други, обикновено по-тежките, поставят една жена да поема огромни, тежки и дълбоко замразени бутове, на които трябва да сваля кожата преди да я хвърли в една каса, месото, което попада в друга каса, и останалото в трета каса. При допира с тези бутове първо ти замръзва ръкавицата, а после цялата ръка. Два пъти колабирах за една година работа в това предприятие. На третия път, след като ме оставиха 6 часа да работя сама на горния пост, получих едновременно „термичен шок и астматичен пристъп“ и бях откарана в болница. Там се запознах с една германка, която много ми помогна и на мен и на съпруга ми, след като бях безцеремонно изхвърлена от полското ръководство, което се направи на „загрижено за моето здраве“. Жените редовно повръщат на работното място. На теория ни се полага половин час почивка. Но в този половин час трябва първо да измием ножовете и кошовете, да ги заключим в един гардероб и да слезем 4 етажа надолу. На практика ти остават не повече от 10 минути. „С извинение за израза, какво ще правиш за десет минути, ще ядеш, ще пикаеш или ще пушиш, си е твой проблем“. Ако закъснееш и една минута и не си на поста си на поточната лента, ти се удържа глоба от заплатата в размер от 50 Евро (това и много други неща ги потвърди и румънският колега, Паул Вайдакутан).
Нямаме време да ядем. Храна не ни се полага, закупуваме си я сами. Отслабнах много. Съпругът ми не ми вярваше, когато му разказвах в „Скайп“ за това, какво се случва. Работили сме години наред в Кремиковци, металопроизводството е най-тежкият възможен бранш, освен може би работата в мините, и му се струваше невероятно, че в центъра на Германия може да съществува такава дезорганизация, потъпкване на човешките права и такъв произвол. Когато дойде и ме видя, се разплака. Бях станала 42 килограма. Ръцете ми са деформирани, не мога да си опра лактите в масата, защото умирам от болка. Ако не беше германската ми приятелка, не знам как щях да се оправя… Аз и съпругът ми сме обявени за „персони нон грата“ във фабриката. На работниците им е забранено да контактуват с нас, глобяват ги. Има слухове, че вече ги заплашват и с физически наказания, ако проговорят.
Също така жилището. При пристигането ни ни заведоха в двустайно жилище с кухня и баня. Цялата стена от горе до долу на едната стая беше в мухъл. Нямахме легла. Спим нагъчкани по няколко човека в стая. Вземат ни наем за легло, сега се говори, че им таксуват по 180 Евро на легло, при нас беше по-малко и заплащането беше малко по-добро, стигахме при много работа до 700 Евро. Румънците работят при малко по-облекчен режим, те работят денем. Българите са поставени на най-тежък режим. Освен това: има хора, семейства, които живеят на свободен наем или ползват личен транспорт. Но въпреки това плащат такса „легло“ и такса за транспорт, които не ползват.
Оказа се, че по договор ни водят „полски работници“. Българите ги командироват за по 2 седмици в Полша, после ги връщат за няколко месеца във фабриката. „Не разбирам, как обясняват наръгванията с нож и другите наранявания от машините, и по какъв начин са получени от работа на полето тези травми…“
Румънският колега също е обявен за „персона нон грата“. Той сподели и други любопитни факти. Казва, че някои от работниците във фабриката се ползват с по-облекчен режим на работа, за да са шпиони, издигнати са в пост на надзиратели. Твърди, че освен чисто работнически задължения, по-красивите жени са задължени да обслужват и хормоналните мераци на майсторите, за да не бъдат изхвърлени на улицата…
На работниците им е забранено да говорят с него, а той самият се е обърнал към Съюза на синдикатите и днешният му шеф е човекът, който успява да приложи достатъчно натиск върху собственика на фабриката така, че изхвърленият заради приказливостта си работник да получи прилично парично обезщетение. Успехът му обаче се дължи единствено на обстоятелството, че този бивш работник и настоящ сътрудник на DGB е имал късмета да попадне в този съвременен концлагер със съдействието на германска посредническа фирма за наемни работници, която попада автоматично под ударите на германското законодателство. За българските работници за съжаление това не важи. Те са подписали договори с полска посредническа фирма и за да получат ефективна помощ от Съюза на Синдикатите в Германия, трябва първо да станат член на тази организация и второ: да проговорят…
Съвет: Българи, не вярвайте на обещанията на посреднически фирми!! Защото истината е една: Само отровата в капана за мишки е безплатна!!
ПП: ВАЖНО!! От юли месец тази година всички подставени/субфирми са задължени да изплащат минимално почасово възнаграждение на работниците в размер от 7,75 Евро на час бруто!! За германските посреднически фирми (Dienstleistungsunternehmen) ставката е 8,50 Евро на час бруто. Под въпрос остава само, дали има изобщо закон, който въпросната фабрика за месо и хора е длъжна да спазва. Дълбоко се съмнявам…
