Авторски
- По следите на трима велики българи в Рим. Венета Ненкова пред Радио България
.
Върху нов документален филм за българските католици в италианската столица работят студенти от НАТФИЗ и българско неделно училище
.
Българското неделно училище „Асен и Илия Пейкови“ в Рим и студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство в София работят по нов съвместен проект – документален филм за тримата борци за национална независимост, българските католици Петър Парчевич, Филип Станиславов и Петър Бакшев. „Вечният град е място, където историята се пази и можеш да я пипнеш с ръце, затова ние снимаме на физическите места, свързани с българските католици – папските колежи, в които са учили, мястото, където е погребан Петър Парчевич, т.е. всичко, което физически го има в Рим“ – поясни за Радио България Венета Ненкова, основател на Българското училище в Рим и председател на Културна асоциация „Паралел 43“ в италианската столица. Със заснемането на филма са ангажирани студентите Благица Стоименова, Здравко Менчев, Петя Сергиева и Георги Момчилов.
„Във филма участва проф. Красимир Станчев, един от най-големите изследователи на българските католици в Италия. Той от години работи в архивите на Ватикана. Скоро ще излезе неговият 30-годишен труд, посветен на българите, които са учили в папските колежи в Рим, Асизи и Лорето, и които активно са работили през 17-ти век на територията на България и не само“ – разказа ни Венета Ненкова.
.
.
„Петър Парчевич е първият дипломат на България. Първата печатна книга на новобългарски език в Рим през 1651 г. е дело на Филип Станиславов, а Петър Богдан Бакшев пише история на България приблизително 120 г. преди „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. „Всичко това намираме в архивите на Ватикана. Нашето училище от години се занимава с възстановяването на българската история, чрез архивите на Ватикана, доколкото е възможно, откупувайки страници например от папския вестник“, посочва Ненкова, цитирана от БТА. А за новия проект, по който работят тези дни, допълва:
„Ние от години работим със студенти от НАТФИЗ по програмата „Еразъм +“ и тази година решихме да снимаме филм за Петър Парчевич, Филип Станиславов и Петър Бакшев, защото през 2024 година се навършват 350 години от кончината и на тримата. Животът на Петър Парчевич приключва тук. Той идва в Рим през 1674 година, за да иска помощ от католическата църква за освобождението на България от Османско владичество и отсяда в манастира Сант Андреа делле Фратте (Sant’Andrea delle Fratte), който е в центъра на града. За съжаление обаче той умира и го погребват в криптата на църквата, където има паметна плоча.“
.
.
Документалният филм ще бъде на български език, със субтитри на италиански, и се очаква да бъде готов до 2024 година.
Снимки: Венета Ненкова
.
Аудиозапис на казаното от Венета Ненкова за Радио България може да се чуе в сайта на националното радио тук.
.
- Разпадна ли се българската нация?
.
Анализ-прогноза с елементи на антиутопия на Николай БЛИЗНАКОВ, социолог (И.А.Неохрон – Пловдив)
.
Съществува ли още българската нация? Що за излишен въпрос – би казал всеки – та нали всички ние тук се разбираме на български, имаме обща история, обща територия и т.н.
Ала това не означава непременно, че все още съществува българската нация. Та нали, например, австрийците, говорят също немски като германците – ала не са една нация с тях ! И такива примери има много, няма смиъл да се изреждат… Общата история също не гарантира обединението на групи хора в една нация – днес, например, ярко се проявява различието на украинската нация от руската, въпреки безспорното наличие на обща история между тях, хърватската и сръбската нации (и босненска и т.н.) също имат и обща история, и общ език – ала са отделни, за съжаление често и противостоящи си нации.
Това е така, защото етнолози и социолози отдавана са установили, че решително за обединението на хората в една нация НЕ Е МИНАЛОТО, А БЪДЕЩЕТО. И по-точно – общата представа, идея, стремежи за общо бъдеще. Разбира се, веднага идва на ум американската нация – събрана преди два века от групи с най-разнообразни езици, произход, истории – но с обща идея, обща представа за бъдещето и за принципите, основите, върху трябва да е стъпило тяхното (желано, бъдещо) общество. Няма етнолог, който, пишейки за нацията, да не е цитирал всеизвестната сентенция на Огюст Ренан – „Съществуването на една нация е ежедневен плебисцит.”. Плебисцит, който утвърждава една обща програма за утрешния ден… (И това го е казал учен от Франция – страната, която винаги ни е изглеждала единна, хомогенна, именно на основата на общото минало, история… Но не е така.)
И така, преодолели старомодната консервативна представа за нацията като хора, обединени от обща история и език (не че доста наши историци не се държат все още за нея), нека погледнем към българите – да видим какво казват те на „ежедневния плебисцит“ , споделят ли обща представа, идея, стремежи за своето бъдеще, споделят ли обща представа за принципите, върху които да бъде стъпило обществото им.
Ясно е от пръв поглед – НЕ! Българите НЕ СПОДЕЛЯТ ОБЩИ ИДЕИ за бъдещето на обществото им. Няма социологическо изследване, което да не е показало, че нашият етнос е разделен по всички основни проблеми на две противопоставящи се, почти равни части. Най-ярко като че ли напоследък това се вижда по пристрастието на едната половина към Русия (не само за войната в Украйна, но и за за нейния „алтернативен“ модел), а на другата – към Европа. Виждаме го и в отношенинето към Е С – половината българи са против приемане на еврото, например, и против редица други мерки за сближаване на страните от общността. Населението бе напълно, и то много яростно, разделено и по отношение на пандемията КОВИД-19 и ваксинациите, по отношение на Истанбулската конвенция и т.н. Разделено е и по отношение на основни вътрешно-политически проблеми – така например, за истински мерки срещу корупцията или за изборни правила, поставящи машиноното гласуване като основа са пак едва около половината (някъде малко повече или малко по-малко) граждани. Опасно набъбва разделението и противопоставянето по енергийните и зелени политики. С две думи – разделени сме – и то почти по-равно – по почти всички важни въпроси! Някои от тях – например военната помощ за Украйна, бежанците и много други – са от такъв характер, че ако живеехме преди столетие, в друга международна обстановка, без сдържашата цвилизоваща роля на ЕС, биха довели до открити граждански противопоставяния и дори гражданска война.
( При другите европейски нации нямаме разделение на две почти равни части – там обещственото мнение е 80-90% единно – Виж напр. Евробарометър, отношението към Русия и др. теми: У нас само 35% са за финансова и оръжейна помощ при 80-90% подкрепа в повечето страни, 45% са за икономически санкции – срещу над 85% в повечето страни и пр. )
Впрочем, едно деление на хора, тип „Бай Ганьо“ и тип „Алеко“, очевидно съществува много отдавна. Едните, хора не много развили се духовно, за които келепира, личния интерес, повратливостта спрямо силния, безпринпината готовност за всичко на всяка цена са водещи, и други, които са способни поне в някаква степен да следват по-високи принципи. Без да твърдя, че това разделение се проявява точно по същия начин и в другите разделения, до известна степен това все пак е така. Трудно е да прогнозираме точно по коя пукнатина би се разцепило окончателно българското общество. Но това не е невъзможен сценарий…
Солидарността у нас е на много ниско ниво, като че ли (наред с етническите и конфесионални различия с малцинствата ни – турци, роми, нови мигранти и др.) масовият българин чувства, че не е особено близък с другите край него, че има съществени различия, дълбоки пукнатини в общността. И в политическата сфера проличава тази липса на истинска общност, няма разбирателство по основни въпроси, което блокира реален напредък.
С една дума – българска нация не съществува. Има само принудително съжителство на несъвместими по принципни въпроси хора от няколко етнически групи на една територия в рамките на една все още удържана, но крехка държавна конструкция. Но опитът е показал, че това съжителство може да бъде и леко взривено.
Доколкото най-горещата разделителна линия днес е между привържениците на Русия и тези на Европейския модел на фона на Украинската война, от нейния изход ще зависят много неща. Можем да прогнозираме като много по-вероятно поражението на агресора със съответно спадане на авторитета и влиянието му у нас и по света. Но ако се сбъдне по-малко вероятният вариант – на частичен руски успех и частично изпълнение на плана им за нови/стари Зони на влияние – не е изключено България да се окаже на границите (от коя страна?) на тези зони. И имайки предвид, както „русифицирането“ на цели анклави във Варненско и Бургаско и наличието на небезопасни „патреотарско/националистически“ и дори паравоенни формирования именно в тези райони, дали изглеждащото днес фантастично разделяне на страната на Източна България и Западна България не би могло да се окаже един хубав ден стряскаща действителност ? А границата между тях да бъде напрегната „гореща линия“ на съприкосновение ?
Разбира се, все още може нещо да се направи, за да остане този антиутопичен сценарий само във фантастиката…
.
Източник: plovdivskinovini.bg
.
- Пътят до „Ботев“ и песента за Лена е дълъг и срамен
.
УЧУДЕНИ ЛИ СТЕ? ДА, БЕ
Огнян Стефанов,
Нещата са известни отдавна. Опростачването на българската нация се превърна в съставна част от т.нар. „преход“. Простакът зае водеща роля не само в политическия живот, но и в много други сфери. Настани се и в хиляди семейства.
През 2019 г се появи запис, в който се чува познат глас: „Просто Цвета да каже „аз съм проста кърджалийска п@а“ и „прост съм, мама му да е@а“…, „прост съм и ми е лесно…“ И казва за лидери на държави от ЕС: “е*ал” съм ги с 200“. Вече сте забравили? То беше ясно.
Посредствен актьор стана „звезда“ с това, че имитира простака от този и други записи.
Стилът се пренесе в реалити шоута, които заливат зрителите от екрана на трите обществени телевизии като цунами.
Пътят до песента за Лена Бориславова, която днес е възмутила мнозина, и нещото като филм за Ботев е дълъг и срамен.
Той минава през чалгата като стил в музиката, политиката, изкуството и семейното възпитание. Щото чалгата е за мачовци и готини п***и, а не за джендъри и лигави демократи, дееба.
„Биг Брадър“ даде тон как воайорството може да промива успешно мозъци. Сезон след сезон пошлостта вършеше своята миньорска работа в забоите на българската ценностна система. Тя никога не била особено устойчива, но все пак оцеля в трудни периоди. Този път бе нокаутирана.
Известни и неизвестни преследвачи на слава дават всичко от себе си, за да признаем, че Дарвин е бил прав за онази маймуна, от която… нали…
Златотърсачите надушиха златна жила и нахлуха в родния клондайк – политиката, телевизията и жълто-кафявите медии.
Забележете: последният сезон на формата „Фермата“ продължи 4 месеца в най-гледаното време вечер. 120 дни зрителят е бил изложен на прякото въздействие на сравними по своята елементарност само с участниците в „Игри на волята“. Или на поредното шоу на Рачков.
В Монтрьо се провежда музикален фестивал от 1967 година насам. Световно ниво. Там Дийп Пърпъл покоряват рок феновете с песента си „Дим над водата“ („Smoke on the Water“), например. Фесстивалът е няколко седмици, участват блестящи музиканти. Нашите телевизии обаче не го смятат достоен за излъчване.
Карнавалът в Рио де Жанейро – най-големият в света, продължава от седмица до десет дни.
Кинофестивалът в Кан продължава две седмици. Пратеници на медиите ни съобщават само клюките, гафовете, ако има такива, и наградените. Точка.
Фестивалът в Стратфорд в Онтарио, Канада, е посветен на Шекспир. Постановките се излъчват безплатно, всяка телевизия по света може да го направи. Нито една българска не се е възползвала, а театралното чудо се провежда от близо 70 години…
На нас някакви хора се преценили, че трябва ни се показват неща, на които в студиото платена публика възклицава олигофренично, а тези пред телевизора се кикотят от скука и глупост. Преди да задремат.
И така:
Три десетилетия реалити шоута със съмнително качество и пошли послания.
Поредица от сериали със съмнително качество и съмнителни послания, с участието на две-три групички актьори, продуценти и режисьори.
Концерти на естрадни нафталинени фигури – всичките „звезди“ отпреди векове и няколко по-нови кадри, пласирани от две-три групички в музикантските среди. Изключенията са рядкост и доказват правилото.
Да не пропуснем турските сериали. Лъжа е, че сериалите от Франция, Великобритания, Испания, Германия, Италия, Скандинавия, Полша, САЩ и други страни с филмови традиции и постижения са недостъпно скъпи. Това е мит. Политиката с турските сериали е целенасочена и с коварни цели. Постига ги.
Тотален турбо фолк стил във всичко, дори в новините и някои от публицистичните предавания. Гостите – излъчени от две-три политически групички, вдъхновители и реализатори на ченгесарско-олигархо-мафиотски модел на управление.
Изгряващи супер „звезди“ от средите на фитнес инструктори, участници в „Игри на волята“, „Фермата“, „Ергенът“, прохождащи певачки, лудо влюбени във футболисти и още от този сорт, които ръсят съвети за морал, през сластни намеци за секс и пари. Зловещо ниско ниво. Домашното насилие в много семейства е плод и на тази психообработка.
Така стигаме до филма за Левски, последван от подобен за Ботев. И двете ленти, бликнали от въображението на грандоман без грам оценка за собствените възможности. Важен „актьор“ в „Ботев“ е кметът на Калофер (?!), който повече прилича на позастарял силов кадър от средата на 90-те…
Още не осъзнали се от сцените край Околчица, подсилени с таралеж, костенурка, заек, улулица и глава на орел в профил, и ето ви ново интелектуално предизвикателство: песен за Елена Бориславова.
„Лоши са онзи човек и народ, които седят и проливат сълзи, затова, че животът не се развива така, както им се иска“ – казва Маргарет Мичъл. Бени Хил допълва, че „Най-лесно е да разсмееш някого със скеч или шоу, трудно е да го накараш да се замисли“.
На Богоявление гледахме хоро в реката, отдавна изместило ритуала с божия кръст. Излъчваше се от всички медии. Казаха ни, че вече сме пречистени. Е, щом е така – вадете ракията, виното и мръвките и пускайте телевизорите. Патриотично е. И естетическо.
Добре поне, че президентът Радев опроверга слуховете, че дъщеря му ще участва в следващ филм на Максим Генчев. Едно обезличаване по-малко – и това е нещо.
И не чакайте песен за Путин и Митрофанова.
Защото „нашият малък, но мъдър народ“ попадна на тарикати и вече отговаря на „малък, но прост народ“. Било обидно? Може, но е вярно.
.
- ПП внася в НС проекторешение за приоритетните национални цели и задачи
.
„Продължаваме промяната“ внася в парламента проект на Решение за определяне на приоритетните национални цели и задачи пред 48-ото Народно събрание на Република България и мерките, необходими за тяхното постигане, съобщи БНР.
В предложеното проекторешение са посочени четири основни приоритетни национални цели, а именно:
I. Развитие на конкурентна иновативна икономика;
II. Гарантиране на национална сигурност и върховенство на правото;
III. Постигане на енергийна независимост и устойчиво развитие;
IV. Намаляване на неравенствата и достъп до качествено образование и здравеопазване.
„Обединението около тези национални цели би ни приближило към постигането на нашата обща цел: развитието на България като справедлива държава с висок жизнен стандарт и иновативна конкурентна икономика, подкрепена от високообразовано, здраво, съзидателно и солидарно общество от свободни граждани, които са горди с миналото си, щастливи в настоящето и спокойни за бъдещето“, посочват от „Продължаваме промяната“.
Целият проект на Решение за определяне на приоритетните национални цели и задачи пред 48-ото Народно събрание и мерките, необходими за тяхното прилагане, може да видите ТУК.
За това, че на България е необходима национална доктрина, сме писали многократно на страниците на Еврочикаго. Надяваме се, че по повдигнатите въпроси най-после ще се получи поне някакъв дебат. Ще следим развитието на темата.
.
- Теоретичен лицей в молдовска Твърдица получи свои герб и знаме
.
На 29 декември 2022 г. Националната хералдична комисия към Президента на Република Молдова издаде заповед, с която в Генерален гербовник са регистрирани официалните символи на Теоретичен лицей в молдовска Твърдица. Авторите на герба и флага са главният държавен хералдист д-р Силвиу Андриеш-Табак и Иван Думиника, доктор на историческите науки, председателят на Научното дружество на българистите в Република Молдова. Художникът е Андрей Гайдашенко.
Съгласно хералдическото описание на герба, зеленото му поле символизира младостта и природата като цяло. Дървото е основна хералдическа украса и е въведено като една от универсалните емблеми на науката и знанието. Този елемент е мотивиран и от факта, че на печата на българската гимназия в Болград (още през 1858 г.) е изобразен стволът на прекършено старо дърво, от което отново се ражда млад, обилно разлистен клон. Така тази композиция внушава възраждане от собствената си пепел и връзка във времето на българската просвета в Бесарабия.
Източник: ndb.md В посочения герб видът на дървото е бряст, тъй като това дърво заема особено място в традиционната култура и колективния манталитет на българския народ. Повечето от предците на съвременните бесарабски твърдичани се изселват през първата половина на XIX век от Югоизточна България (гр. Твърдица, Сливенска област). Брястът (Старият бряст) е днешният символ на този край и е изобразен на герба на град Сливен. Дървото все още съществува в центъра на града и е на 1000 години.
Сребърната изпъкнала граница на герба показва населеното място, където се намира лицеят. Явява се като въплъщение на идеята за „крепост, укрепено място” и самото название, което обозначава топонимът Твърдица.
Щитът е увенчан от университетската барета, един от четирите отличителни знака (заедно със стол, отворената книга и златния пръстен) на професор през Средновековието, които днес се използват само в официални университетски церемонии както от преподаватели, така и студенти-абсолвенти. Обикновено баретата за студенти беше черна, този цвят е запазен в хералдиката на Република Молдова за висшите учебни заведения. Синият цвят на баретата и златните пискюли показват позицията на лицея в йерархията на образователните институции на Република Молдова като средно, общообразователно учебно заведение, осигуряващо пълно средно образование, завършено с бакалавърска степен.
Девизът „Разумети и Знати” е поучение, взето от „История Славянобългарска” на Паисий Хилeндарски (1722–1773), един от родоначалниците на българското Възраждане.
Знамето е разработено на базата на герба и запазва основните си значения.
Червеното поле на платното, продиктувано от техническото решение, е избрано като символ на смелост, отдаденост и страст, а също и защото е общ цвят, който присъства в държавните знамена на Република Молдова и Република България.
Пресслужба на Научното дружество на българистите в Р Молдова
Източник: ndb.md
.
- За положението на Биляна Петрова в Сливенския затвор
.
Във вторник бяхме в Сливенския женски затвор на свиждане при Биляна със съпруга й Ясен.
Тя е отслабнала, безпокойна и стресирана, но силният и дух и волята й за свобода и справедливост не са сломени. Мисълта й е права и последователна.Сподели ни много неприятни, тежки и дори страшни моменти от престоя им там. Описа женския затвор като хибрид между лудница, затвор и детска градина, с много крясъци, насилие, извращения и несправедливо отношение най-вече към добре образованите жени, което се толерира и поддържа от ръководството. За да им позволят да общуват помежду си, Били и Деси са били принудени да заявят, че са лесбийки. Лесбийството и форми на проституция също се толерират от ръководството…
Най-сериозният проблем за Биляна обаче е, че директорът на затвора я кара насила и чрез противозаконна заповед да работи в шивашки цех – въпреки че никога не е разбирала от такава работа и е предложила десетки други неща, които може и иска да прави. Тази работа допълнително влошава здравните проблеми, които Били има, но
НАЙ-ЛОШОТО Е, ЧЕ НЕ Й ОСТАВА НИКАКВО ВРЕМЕ ДА РАБОТИ ПО ЖАЛБАТА
до Европейския съд за правата на човека, срещу поръчковите процес и присъди на мафията тук! Крайният срок за подаване на жалбата изтича след по-малко от три месеца и е изключително важно, предвид огромния обем на делото, Биляна да има време да подготви документите заедно с адвоката.Съвсем скоро ще започнем кампания по този и другите тежки проблеми в Сливенския затвор, с основен адресат министър Крум Зарков. Ще се нуждаем и от подкрепа за това, така че молим Ви, СПОДЕЛЕТЕ ТОЗИ ПОСТ и имайте готовност!
.
.
- Ах, ние добричките
.
Двадесетото издание на благотворителната инициатива „Българската Коледа“ под патронажа на президента на Република България продължава, като тази година кампанията е посветена на децата с редки генетични заболявания. Над 2 720 000 лева достигна набраната сума след края на благотворителния спектакъл, който се състоя на 25 декември в Народния театър „Иван Вазов“.
Следва текст на Веселина Седларска отпреди 5 години, който важи и днес със същата сила…
Не изпратих SMS на „Българската Коледа“. Не гледах и концерта. Срам ме е. Срам ме е от тази приповдигнатост, с която празнуваме липсата на държава. Срам ме е от лицемерието. Срам ме е от безочието, с което държавата подвиква да им хвърлим един sms от балкона. Не, не ни подвиква, настанява се на трапезата, докато вечеряме с телевизионни клипове, затъква хапките ни в гърлото, муши се в душите ни и шепне: ти си лош, ако не пратиш sms, ето, хапваш си тук спокойно, а има деца, които чакат да бъдат излекувани, ти си лош, лош си…
Лоши сме. Лоши сме, защото сме си направили държава, в която лечението на тежкоболни деца не е грижа на държавата. Лоши сме, защото търпим парите да се крадат, разпиляват, да отиват за показно благосъстояние, за кич, за егоистично удовлетворение на този или онзи управник, а не за болни деца. Лоши сме, защото понасяме бездушни чиновници да решават кое дете ще живее и кое не. Лоши сме, защото години наред не можахме да принудим държавата да сложи ред във фонда за лечение на деца. За какво трябва да харчи парите си една държава, ако не за кувьози? Кувьозът е продължение на майчината утроба за деца, които се раждат преждевременно или с проблеми. Ако държавата не е купила достатъчно кувьози, това означава, че още от първия миг на това дете тя не е майка, мащеха е. От най-лошите мащехи, тези, които убиват.
Лоши сме, защото не сме оказали натиск децата с тежки диагнози да получават от държавата лекарства, протези, колички, а не семействата им да фалират, за да могат децата им да виждат, чуват, прохождат, разхождат. Лоши сме, защото не изискваме от държавата да оказва подкрепа на родителите да си намират работа, съвместима с грижите за болно дете.
Добри сме, докато се разминаваме по улицата с дете в количка, тикана от измъчена майка. Тогава душата ни се свива, миличкото то, горката тя, пази Боже, пази Боже! Но после не ни идва наум, че добрите трябва да се обединят, за да кажат на слепите: Длъжни сте да помагате от наше име на болните, затова сме ви избрали, това е общественият договор, държавата се създава, за да помага на по-слабите, на немощните, на затруднените, на подминатите от късмета да са здрави. Затова съществува държавата, а не за да направи клипче, да ровичка в душите на хората, да наеме най-модния за момента актьор, да направи концерт, да отчете, че сме добри, благородни хора, за да седнем на трапезата доволни, че сме изпълнили дълга си.
Не, не сме го изпълнили.
Източник: Редута
Снимки: Президентство на Република България
Тези снимки удивително напомнят за едно вече забравено тържество на I мъжка гимназия в София, което се състояло на сцената на “Славянска беседа” в 18.12.1904 година. Ученикът и начинаещ поет Димчо Дебелянов бил определен да рецитира. В залата бил цар Фердинанд, придружен от съпругата на премиера Султана Рачо Петрова и придворни. Гимназистът изпълнил Вазовото стихотворение “Елате ни вижте”, като гледал все към ложата на монарха, докато нареждал стиха:
„… Вий, мъдри велможи, от нази гоени…
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени –
Елате ни вижте!
Вий, дето в покои и в палати стоите,
към нас приближете – вий славни, вий сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище,
И може би вам ще настръхнат космите!
Елате ни вижте…“Ето какво пише за случилото се Мирела Костадинова: „Докато рецитира, Димчо гледа Фердинанд право в очите. Залата гръмва от ръкопляскания. Рецитира и друго стихотворение.
След случилото се Фердинанд два пъти го кани на аудиенция. Напразно. Димчо не прекрачва царските врати. Не го ласкае речта му пред министъра на просвещението на празника „Св. Св. Кирил и Методий“. „Тези неща са за мен въздушни, празни, глупави“, казва той.“
. - In Memoriam Георги Кассир
На 25 декември, на 82-годишна възраст, е починал Георги Каcсир, един от видните дейци на българското национално-културно движение в Република Молдова.
В своята научна и обществена дейност съм срещал много скромни хора. Понякога дори не ги забелязваш. Често те са по-страстни родолюбци от тези, които от трибуната се бият в гърдите, заявявайки колко силно обичат своята родина и народ. В душата на тези скромни труженици, пламти не по-слаб родолюбив огън. Затова те са готови да правят всичко в името на родината. Историята често е несправедлива с тях, защото те остават в сянката на харизматични личности. Един от тях е Георги Кассир. Често съм виждал този човек, като постоянен гост на различни научни конференции, кръгли маси и презентации на книги, организирани в българската библиотека „Христо Ботев” в Кишинев, от Научното дружество на българистите в Република Молдова. Макар да ходеше с патерица, често идваше преди всички. Виждах го как чете различни вестници. Когато започваше конференцията – той много внимателно слушаше как ние, българистите, разказвахме за историята на бесарабските българи и България. Когато водехме дискусии на научни теми, Георги Кассир тихичко в ъгъла слушаше.
Имах възможността да се запозная по-отблизо с Георги Кассир по време на моето пътуване в България през август 2017 г. Бяхме в една кола. Г-н Кассир каза, че пътува за София, където живее неговата дъщеря Снежана. Искаше да прекара своето време с внуците си. През цялото време той ми разказваше за българското движение в Република Молдова, за различни личности, с които е общувал. На менe, като историк, ми беше много интересно да слушам това, което e видял в своя живот този побелял старец. Помнеше всичко много подробно, даже възпроизвеждаше разговори между лидерите на българското движение. Още тогава му предложих да запише своите спомени, за да останат за потомците. Георги Кассир ми отговори, че вече е подготвил ръкопис за своя живот. Каза, че към това го е подтикнал преди няколко години друг историк – българист Савелий Новаков. С това нашият разговор приключи.
Може би така и щях да забравя за ръкописа на Георги Кассир, ако през пролетта на 2019 г. той сам не се обърна към мен с молба да го прочета.
Първото, което ме впечатли, когато прехвърлих ръкописа, бе, че той се бе опитал да напише текста на български език. Разбира се, това е диалектен български език. След като много внимателно прочетох написаното, разбрах защо е писал на български език.
Пред мене застана родолюбец, който живееше и дишаше за българското. Потомък на българските преселници в Бесарабия, роден в с. Московей, Кагулски жудец, той още в младостта си започва да се интересува от България. Повлиян е от това, че е раснал сред българите, участвал в свадбените народни традиции. В казармата се събужда интересът към родното след въпроса на командира на полка за етническия му произход. Кассир за първи път започва да мисли за корените на своя род. Започва да търси различни източници, за да разбере откъде идват неговите предци. Вече в Кишинев се запознава с книгата на Иван Мешчерюк за преселването на българите в Бесарабия (издадена през 1965 г.). От 1980 г. се абонира за различни български списания, от които открива за себе си прародината – България. Още по съветско време, когато се ограничава посещението на държавите извън СССР, той успява да посети няколко пъти България. В края на 80-те години на XX век в Кишинев се заражда българско национално движение. Георги Кассир се включва в неговата дейност. Става член на Българското дружество „Възраждане”, а след това и на Българската община в Република Молдова. Включва се и в дейността на другите обществени български организации в страната. За трудолюбието и изпълнителността на Кассир говори фактът, че във всички организации, където той членува, е председател на ревизионите комисии.
През същата 2019 г. издадохме автобиографията на Георги Кассир в първия брой на поредицата „Да бъдеш полезен на българския род”. Много държеше за тази книга, обаче поради своята скромност категорично отказа да правим нейната презентация. Искаще внуците му първи да се запознаят с нейното съдържание.Накрая бих искал да отбележа, че много точно личноста на Г. Кассир характеризира председателят на Българското дружество „Възраждане” д-р Иван Забунов (който също за съжеление днес не е с нас): „Ако биха ме питали кой е образец на всеотдайност за служение на своя народ и родолюбец, без каквото и да е колебание щях да назова Георги Петров Кассир. Раснал в многобройно семейство, без възможност да получи достатъчно образование, този българин беше до фанатизъм верен на своите принципи, че по-мило и по-свято от България и всичко българско – няма. В каквото и да е време, с каквато и да е молба да се обърнеш към него, той беше готов деноношно да работи в полза на народа си. Ако не беше неговото семейство, аз бих мислел, че друго не го интересува и вълнува, освен да бъде полезен на българската кауза. Такива родолюбци се срещат рядко, но затова и трябва да се останат в историята на национално-културното движение в цяла Бесарабия като пример за саможертва и всеотдайност. Той заслужава да го ценим ние, съвремениците, и бъдещите поколения на бесарабските българи.”
Научното дружество на българистите в Република Молдова изразява изразява съболезнования на близките и роднините на Георги Касcир!
Вечна памет на Георги Каcсир!
.
Иван Думиника,
доктор на историческите науки,
председател на Научното дружество на българистите в Р МолдоваИзточник: ndb.md
.
- Карбовски: Помислете за онези, които нямат онова, което имате вие / Случаят „Иванчева“
.
„Днес е Коледа. Едно дете я посрещна без майка си. Защото тя излежава присъда в Сливенския затвор.
Случаят „Десислава Иванчева“, екскметицата на район Младост, е известен на всички. Обаче не всички знаят, че тя има невръстно момче, за което се грижи 80-годишната му баба Любка.
С това видео не искаме да оправдаваме никого. Но искаме да ви напомним да помислите за онези, които нямат онова, което имате вие. За онези, които не могат да видят първите стъпки на децата си. И за децата, които няма да бъдат прегърнати от майките си навръх Рождество.
Честит празник. Не бъдете безучастни.“ –пише Мартин Карбовски във връзка с този видеоматериал, в който са заснети майката на Десислава Иванчева и детето й, разделено от нея. За затворена под строг режим Иванчева и за целия казус разказва 80-годишната баба Любка.
Показани са и архивни кадри от зрелищния арест на бившата кметица на Младост и нейната заместничка Биляна Петрова, кадри от разказването й после с пранги, от влизането й в Сливенския затвор, от изявления на Иван Гешев по темата и др.
.
.
- Кампания на БНР „Българските посланици на културата“
.
За втора поредна година Българското национално радио организира кампанията „Българските посланици на културата“.
Целта и е да бъдат отличени изтъкнати български писатели, поети, драматурзи, художници, актьори, певци и композитори, представители на танцовото изкуство и други, които със своето творчество през 2022 година прекрачват географските граници на страната ни. Това са творци на световно ниво, които правят страната ни разпознаваема в световното културно пространство.
Смисълът на кампанията „Български посланици на културата“ е да допринесе за запазването на българската културна идентичност и да представи творческия гений пред сънародниците ни в България и пред тези, които са намерили своя дом по света.
До 16 декември (б.р.: срокът е удължен до края на годината) слушателите на БНР имат възможност да изпращат своите предложение на адрес: [email protected].
В началото на следващата година жури ще избере 12 от предложените имена, които ще бъдат Българските посланици на културата за 2022 година. Творчеството и дейността им ще бъдат популяризирани от Българското национално радио.
Лицата на кампанията през 2022 година са писателките Теодора Димова и Здравка Евтимова, музикантът Теодосий Спасов и художникът проф. Греди Асса.
Благодарим им за подкрепата!
Вижте повече по темата във видеото:
.
Източник: БНР
.
- С каски и грейки пред унищожени гори в Пирин
.
Откриха ски сезона… с каски и грейки в лятната жега в Пирин. На същото място, където преди 15 години неуспешно се противопоставяхме на незаконното и безмилостно унищожение на вековните гори под връх Тодорка.
.
.
Но нашият глас остана „глас в пустиня“… като тази на откриването вчера. И явно с откриването ще си останат, поне още две седмици.
.
.
Две слънчеви седмици до Нова година, в които ще имаме време да се замислим – дали с това алчно и унищожително отношение към природата, горите и климата – имаме бъдеще.
.
Текст и снимки:
Фейсбук
.
- Полк. Марков пред Карбовски. Смразяващи твърдения
.
Полк. Николай Марков при @MartinKarbowski /SD
Акценти от интервюто, изведени от водещия:
„Колко украински деца изчезнаха безследно, откакто войната започна? Не става дума за жертви на бойното поле, а за трафик на млади хора.
Какво е паричната политика и кои са 7-те човека в българския пармалент, които имат достъп до инстински важната информация?
Има ли служби във всяка държавна структура?
Сигурна ли е националната ни сигурност?
Защо полковникът прогнозира гражданска война у нас?
А политическо убийство?
Колко открадна Борисов? Какво го чака?
И не на последно място – защо е важно това интервю да стигне до максимално много българи, които да разберат посланията.“
.
.
- Победители в конкурс за поетична книга на български език
.
ИЗВЕСТНИ СА ПОБЕДИТЕЛИТЕ В КОНКУРСА НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА – 2022
Приключи Международният литературен конкурс за поетична книга на български език, издадена през 2021/2022 г., съобщиха от Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Жури в състав Ангел Колев (председател) и членове Йото Пацов, Калина Томова, Виолета Христова-Гъркова, Камелия Кондова, Павлина Йосева и Георги Атанасов определи следните награди:
Първа награда ($500) – Димитрина Желязкова-Етина за “Сънят на совата”, изд. “Факел”
Втора награда ($300) – Марин Маринов за “Осем такта тишина”, изд. “Булевард”
Трета награда ($200) – Лъчезар Лозанов за “Кожата на света”, изд. АТЛ-50Официалната церемония по награждаването на отличените в конкурса ще се състои на 9 януари 2023 г., от 18 часа, в Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий” /мраморно фоайе, втори етаж/.
.
Източник: Аternapress.com
.
- Аз съм българка, която избяга
Аз съм българка. Аз се родих в българско семейство. Моят дом беше България.
Аз съм българка. Българка, която избяга. Една от многото избягали.
Аз съм българка, която живее в чужбина. Една от многото. Аз съм българка, която напусна дома си преди година, за да търси по-добър дом. Някъде в чужбина.
Но аз продължавам да съм българка, която всеки ден мисли за дома си в България.
Аз съм българка, чиято дясна ръка често се оказва просто един куфар. Куфар, значещ много повече от първообраза си. Куфар, който олицетворява дома. Подвижния дом.
А какво е дом всъщност? Дом е онова място, където спим, ядем, къпем се, четем книги, гледаме телевизия, където не ни пука, че имаме петно от лютеница по тениската или че сме с 2 различни чорапа. Там, където се чувстваме спокойни, прекарваме времето си приятно, там където камината грее и ни е топло. Това ли е дом?
Не.
Ако това е дом, то би трябвало да съм имала много, но аз далеч не бих нарекла така всички. Защото дом е много по-всеобхватно понятие, нещо много по-свято, много по-скъпо и свидно.
Защото дом е там където сърцето се чувства уютно. У дома няма нужда да ни топли камина, защото у дома топли сърцето!
Гледам празния си куфар, който още ухае на летни емоции от България и си мисля аз сега прибрах ли се, заминах ли?
Живея поне 10 месеца от годината в чужбина. Въпреки не дотам силните ми умения по математика, най-елементарна сметка показва, че май повечко време прекарвам в чужбината. Значи ли това, че домът ми е там? Моят дом е в чужбина… Само като го чета и ме свива коремът… Гледам и подвижния си дом – стои си кротко и мълчаливо, изпълнил задачата си да ме прибере. Куфарът е празен, а пълни душата ми. С чувства.
Тръгнах си от вкъщи, за да си дойда вкъщи.
Другото вкъщи. Идва момент, в който се объркваш и ти самият. Аз май имам два дома. Аз съм от онези българи, които се прибират на две места. Онези другите българи. Българите, за които често докато сме извън родината, тя ни се струва като утопичен свят. Докато не се върнем и не си я припомним. И виждаме, че България наистина е един друг свят, съвсем не утопичен, но пък е нашият свят. Един български свят.
Със сигурност някои от избягалите отдавна толкова са разочаровани от България, че нито я милеят, нито щат да чуват за нея. За тях тя е една чужда майка, една мащеха, а те са Пепеляшки… Пепеляшки, които искат да избягат от мащехата. Пепеляшки, които може би не в полунощ, а някъде рано утрин са избягали в търсене на нов изгрев.
Пепеляшки, които вместо с една обувка, бягат с едничък куфар в ръка. А другата обувка са изгубили някъде по пътя. Някъде още в България. Старият им дом, за който не искат да си спомнят.
Аз също съм Пепеляшка. Пепеляшка, която си е изгубила и двете обувки. Едната е в България, а другата е някъде по пътя. Някъде из чужбина.
Къде най-сетне ще ги обуя, не знам. Времето ще покаже. Изгубих ги, докато бягах. Не знам от какво. Едно бягство стартирало уж с цел, уж с посока, но без финална права. Едно неприключило бягство, в което се изгубих.
Изгубих обувките си, изгубих дома си.
Или пък… намерих два. Може би ще намеря и себе си…А ти Пепеляшка ли си? Може би още се луташ. Може би още си бос…
Е, аз съм боса.
Ваша Пепеляшка
.
- Българският език – допълнителен предмет в гимназиалната система на Норвегия
.
Норвежката Дирекция по образование включи българския език като допълнителен предмет в гимназиалната образователна система на Норвегия, който може да бъде защитен чрез полагане на изпит, считано от пролетта на 2023 г. Българският език на този етап няма да се преподава в норвежката училищна система, а желаещите да се явят на изпит по български език следва да разчитат на самоподготовка и да докажат познанията като частни ученици.
Предлага се възможност учениците от гимназиалните класове да положат изпити в три степени на знание на български език /А1, А2 или В1/, а успешно положилите изпита ще могат да впишат резултата си в училищната диплома.
За да се яви на изпит, всеки кандидат следва да направи онлайн регистрация в определените срокове. За изпитите през 2023 г., които ще се проведат в края на м. май, регистрационният процес започва на 15.01.2023 г. и приключва на 01.02.2023 г.
Изпитите по български език за учащите се в Норвегия за трите възможни нива ще бъдат на следните дати:
За ниво А1 – 24 май 2023 г.
За ниво А2 – 25 май 2023 г.
За ниво В1 – 26 май 2023 г.
Повече информация може да бъде намерена на сайта на Дирекцията по образование: https://www.udir.no/
.
.
- „Вокс попули“ за войната в Украйна. Интервюта в Монреал
.
Интервюта с минувачи в Монреал, Канада, направени от Борис Бержерон за базираната в Париж EuroTV.media.
Във видеоматериала могат да се чуят изненадващи отговори на въпросите:
• Интересувате ли се от украинския конфликт?
• Добре ли сте информирани за Украйна?
• Знаете ли името на украинския президент?
• Знаете ли коя е столицата на Украйна?
• Бихте ли могли да ми посочите Украйна на картата, приблизително?.
.
- За вярата, християнските добродетели и възпитанието в тях в БУ „Родна стряха“ – Кипър
.
.
От тази учебна година в училище „Родна стряха“ – Кипър се въведоха часове по „Религия“. Решението е взето вследствие на оглед на днешната обстановка, в която растат нашите деца, а тя е безверие, морален упадък и асоциални отношения, породени от новите технологии и съвременния забързан начин на живот на възрастните.
.
.
В разговор на директорката на училището с доц. Адриана Любенова (преподавател в Пловдивски университет) става ясно, че възпитаник на Пловдивски университет, катедра „Теология“ отец Максим, който е родом от София, се намира в манастира „Кикко“ и е домакин на един от най-значимите манастири в християнския свят.
Калинка Панчева споделя: „Свързахме се с него и той с огромно удоволствие прие да стане част от екипа на училището ни. Уроците предизвикаха неочакван интерес не само за малките ни възпитаници, а и за техните родители. По идея на отец Максим, в навечерието на коледните празници, взехме решение да организираме екскурзия с преспиване в светата обител, чийто служител е нашият преподавател по „Религия“.
.
.
Идеята се прие радушно и в събота, на 03.12.2022 г., тръгнахме към манастира над 50 човека, от които 22 деца, ученици на отец Максим. Вълнението бе огромно за малки и големи. Трябваше да подготвим и постна българска вечеря, на която да си припомним обичаите във връзка с Бъдни вечер. Подготвихме и молитвата „Отче наш“, която за първи път щеше да звучи на български език в манастира на неделната литургия.“
.
.
След посещения на коледните планински селца и буйни игри, малчуганите на „Родна стряха“ и техните родители са посрещнати с прекрасен обяд, предоставен от отец Максим в ресторанта на манастира. Вечерта са се потопили в българска обстановка с постна трапеза, подготвена от прекрасните майки на учениците. Последвала е лекция на тема „Християнските добродетели“ в селцето Камбос, където всички са се насладили на традиционните локумадес с мед и шоколад.
.
За вълнението в неделната сутрин разказва г-жа Панчева: „Към осем часа започнаха да се стичат реки от деца и родители към църквата на манастира. С листчета в ръка и разтуптени сърца чакаха с нетърпение момента, в който трябваше да прозвучи „Отче наш“. По време на литургията, водена от отец Максим, бе подаден знак и с много вълнение на всички прозвуча на български език молитвата, за която вече втори ден кипи вълнение. Изпълниха ни се сърцата с радост, гордост и любов! След литургията всички деца, водени от мен, отидоха за причастие. Родители, учители и деца безброй пъти изразиха благодарност за изживяното и поискаха от отец Максим още възможности за лекции не само с децата, а и с родителите.“
Под един от своите постове по случая Калинка Панчева написа: „Всеки с вяра в Бога ще избере верен път“, визирайки житейския път на своите възпитаници.
Текст и снимки:
БУ „Родна стряха“ – Кипър
- Инфлацията и обедняването продължават. Доц. Сарийски пред Карбовски
.
Доц. Григор Сарийски гостува на #Карбовски по желание на зрителите-продуценти на канала на известния журналист.
„Икономистът, който не желае да приемаме еврото сега, застава пред журналиста, който иска да вярва в приказките на богатите страни.
Това е разговор на човешки език, опит за обяснение на сложните, скучни, но важни теми по достъпен и недосаден начин.“ –пише в краткото представяне на този интересен разговор, който можете да видите и чуете по-долу.
.
.
- Какво ви става, г-да от САЩ и Лондон, та легитимирате лидери на корупциония модел?
.
Огнян Стефанов,
България има значителни проблеми с правата на човека, сериозни проблеми със съдебната независимост, корупцията, нетолерантността и ограниченията върху свободното изразяване, включващо заплахи за насилие над журналисти и корпоративен и политически натиск върху медиите. Това е записано в годишния доклад на Държавния департамент на Съединените американски щати за човешките права у нас за миналата година.
Изразява се загриженост от „липсата на съдебен контрол срещу решение на прокурор да не започне разследване“ и от влиянието на прокуратурата върху Висшия съдебен съвет и магистратите.
Илюстрация: Фрогнюз Това е записано в годишния доклад на Държавния департамент на Съединените американски щати за човешките права у нас за миналата година. Дават се и конкретни примери. Тези констатации се съдържат във всичките доклади от 2009 година насам, като се подчертава всеки път, че все още нищо не е направено или е направено недостатъчно, за да се промени ситуацията.
Държавният департамент в своите доклади обобщава огромен обем от информация не само от посолството на САЩ в София, но и от различни други източници, включително на специалните служби. Една секретна грама на посланик Уорлик от 2011 г. бе описала в десетки страници кой е Бойко Борисов и как се е озовал в политиката с „неизчерпаеми амбиции“. Ако този доклад бе попаднал приживе на Марио Пузо, можеше да се превърне в литературна и филмова сензация, пред която „Кръстникът“ щеше да бледнее…
През времето на управлението на Борисов България е неотменно първа по корупция в ЕС и последна по прилагане върховенството на правото.
Сотир Цацаров като главен прокурор подписа договор за обучение на български прокурори в Русия, където те да усвояват опит в борбата с корупцията. Не е виц – истина е. С Юрий Чайка бе договорено това сътрудничество, чиито синове са в списъка със санкции на САЩ за участие в корупционни практики.
Известни са докладите на британските и турските служби за контрабанда на цигари от България през Турция за Близкия изток, както и за финансиране на терористични структури.
Също и доклада на британската МИ-6 за скандала с либийския танкер „Бадр“, превзет по пиратски от български охранители, за което българската прокуратура си затвори очите.
Да не говорим за превърналия с христоматиен скандал – случая със закопаните около 3 милиарда в Руски/Турски поток, който развърза ръцете на Путин да нападне Украйна на 24 февруари. Проектът, както е всеизвестно, бе изпълнен с невиждан ентусиазъм от Бойко Борисов като премиер. А нали Турски поток бе под санкции от САЩ?
Да не говорим за умопомрачителната корупция в провеждането на обществените поръчки и търгове, в заграбените средства от строителството на магистрали санирането, здравеопазването и пр.
Прибавете златните кюлчета, пачките и пищова от спалнята, Мата Хари, къщата в Барселона…
Колко протести се проведоха с искания за оставките на Борисов като премиер и на Иван Гешев като главен прокурор? 78% от българите през 2020 г. застанаха зад тези искания!
На този фон научаваме, че нито веднъж на сенатското изслушване за одобряването му като нов посланик на САЩ в България номинираният Кенет Мъртън (dnevnik.bg/sviat/2022/11/30/) не произнесе думата „корупция“.
Преди два дни в медиите пък лъснаха снимки от учебната база на прокуратурата в Цигов чарк, на които се виждат Главният прокурор България Иван Гешев и Негово превъзходителство Роб Диксън, посланик на Обединеното кралство у нас. Откриват конференция, на която г-н Диксън хвали българското обвинение за неговите постижения.
Постижения?! Г-н посланикът наясно ли е, че през последните години общественото доверие към прокуратурата се е сривало до 4 и 8%?
И какво се получава? Американците забавиха корупцията, за която ни критикуват от години – и с право!, – а британския първи дипломат в София се снима с Гешев, на когото ¾ от българите искат оставката!
Това, освен че е подозрително и навява съмнения за някакви договорки и пазарлъци, унижава българите. Как да вярваме в справедливостта и възмездието, когато представители на страни, които мнозина у нас считат за пример за демокрация и законов ред, демонстрират приятелски жестове към лица, свързвани с корупционно-мафиотския модел на управление. Това би трябвало да е унизително също и за американците и британците, които със сигурност не си падат по задкулисните сделки.
Това е още по-опасно и деструктивно в момент, когато се води мръсната война на Русия срещу Украйна и обществото е разделено в подкрепата за Киев и Путин.
България вече – и категорично – е избрала пътя на западната цивилизация, членувайки в НАТО и ЕС. Легитимирайки Борисов и Гешев Вашингтон и Лондон легитимират модел на управление, който загроби България и я закова на дъното в ЕС. Това действа демотивиращо на българското общество.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ПО СЪЩАТА ТЕМА
Полковник Николай Марков пред Иво Сиромахов и 7/8 ТВ.
.
.
- Три жълъда и перо от Оклахома
.
Даниела Иванова-Найберг,
Когато стягах багажа за Тулса за участието ми в конференцията на американското общество за фолклор там, мъжът ми, американец, пенсиониран професор по музика, учуден попита: „Ама кой реши да я организира тази конференция точно в Тулса? Кой ходи там?“
Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни и пътища. Включително такива, каквито не съществуват. През далечната 1999-а, например, след приключването на културно-антропологичния семинар в Пиран на Адриатика, зацепихме право през полето, наближавайки понтонния мост към Нови Сад. Е, с кола бяхме, де. Караше я Ацуши, японски колега с впечатляващ сръбски.
Ивета от години е директор на фолклорния център в Ню Джързи, където работи с всички етнически групи, включително с местното племе Делауер или Лени Ленапе. Сега сме тръгнали двете ден по-рано за Тулса, защото сме разбрали, че в Бартесвил се намира център на голямото племе Делауер, което онова племе в Ню Джързи приемало за систър-трайб. Ама как ще стигнем до Бартесвил, как ще се върнем?Това още не знаем. Но и двете обичаме Балашевич – с песните му, с неговото „аз, мили мои, не вярвам в приказки, аз си живея в тях“. Когато Ивета затръгва за Америка със семейството си, остави ми концертен запис. Касетката вече е само спомен от едно минало време, големият бард не е сред нас. Но фразата си е жива и още как.
Сега, защо искаме да отидем в Бартесвил? Ами Ивета е свързана с „нейното“ Ленапе – и не просто защото е правила предълги интервюта с членове на племето и местния вожд. Подреждала е изложба. Всъщност, много изложби. Писала е по темата. И тя, и мъжът й, и дъщеря й имат индиански имена, което си е голяма чест. Аз съм въодушевена, защото наскоро съм се занимавала с темата за танца в музея. Музеят е Музеят за изкуство в Сиатъл, а сред танцовите прояви са игри на племена от щата Вашингтон. И аз съм направила няколко интервюта. Темата за загубената родова памет, езика, за усилията нишките да се съберат или пък да се създадат нови, ми е безкрайно интересна. Правилата на „Протокала“, например, действащите лица в утвърждаването на традиционните песни и танци. Кое е собствено родно? Как се „одомашняват“ заемките? Какво пазят архивите (от експедициите на Боас, например) и за кого са достъпни? Какво от новосъздаденото се приема за свое, кой може да го изпълнява, кога, къде? Как се „дарява“ песен? Как се възражда прекъсната традиция? Лудница.
Та, в Тулса сме. Понеделник. Ивета вече е в хотела. Аз съм кацнала в полунощ и съм на аерогарата. Докато чакам шатъла, чета „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. И никак не бързам. В смисъл, нетърпелива съм да се видя с Ивета, но не притропвам напред-назад. Седя си кротко и поглъщам страниците. Примърквам от кеф. Открила съм си автор.
Вторник. Наемаме убер. Бартесвил е на около 45 мили от Тулса. Там се намира онзи център на племето Делауер (име, което, както отбелязва мимоходом Ивета, изобщо не е индианско; Делауер идвало от сър Томас Уест Трети, лорд Де ла Уеър, първият губернатор на Вирджиния). Шофьорът е дружелюбен, разказва ни кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена. Последното преминава в подробно изреждане, като се започне от вкусотиите по Ютика скуеър, премине се през китайския ресторант Ченг или Чанг и се стигне до местенца за индианската сладка царевица, увита в станиол с масло и така бухната във фурната. Щом сме се интересували от изкуства, да сме си отбележели Тулса артс дистрикт, Арт Деко сградите, включително Арт Деко подземните турове. А, и да не забравим да отидем на онова място, наречено „Център на вселената“. Като застанел там човек и като кажел нещо, то гласът му отеквал. Щели сме били да го познаем лесно, защото там имало и колона с желязна халка, която преминаващите можели да ударят и така да регистрират присъствието си. Но ако сме искали да се разхождаме, да вървим само по „Бостън“ и нагоре, в никакъв случай не към гарата. Всякакви хора имало там, въоръжени, пияни, дрогирани, така че никакво ходене там. Добре, казваме, благодарим. Ивета го пита какво знае за местните индиански племена. Тогава той споменава за пет „цивилизовани“ племена. Ние двете се споглеждаме. Едва по-късно в конферентните дни разбираме, че точно така са наричани племената Чероки (Cherokee), Чоктоу (Choctaw), Чекасоу (Chickasaw), Креек (Creek) и Семинол (Seminole nations). Терминът отпреди век и половина обозначавал тяхната асимилация с приемането по неволя на англо-американските норми. Племената иначе са десетки на брой в този щат.
Пристигаме. Поканени сме да разгледаме няколкото сгради в комплекса-селище. Научаваме какви са функциите на отделните сгради. Питаме как се издържат. Ами да, имало субсидия от щата, но грантове трябвало да се пишат постоянно. В музея, отворен само за нас, аз забождам нос в таблата с танците и музикалните инструменти. Ивета продължава разговора с домакините. Едната от тях се казва Илана. И тук в един момент става ясно, че племето Делауер в Ню Джързи може и да смята племето в Бартесвил за сестринско племе, но племето в Бартесвил не го припознава за такова. Защо, питаме. Ами който искал да бъде припознат като част от племето, трябвало да има кръвна връзка по майчина линия, която да можело да се проследи поколения назад. Това е леля ми, казва Илана, като се приближава до едно от платната. Знам си и лелите, и пра-пра лелите. Всички се знаем кой от кои е. А при племето при вас нещата не се съвсем така.
Илана се оказа артист, приложник. Прави неща от мъниста, кожа, миди. Седнали сме на боб и царевичен хляб в столовата на центъра и тя ни споделя снимки от страницата си във Фейсбук. Показва ни семейството си. Нейният съпруг бил от племето Осейдж (Osage Nation). Има три деца, наскоро е осиновила четвърто, защото нейна близка се е споминала.
Прекарваме целия ден в този център. Идва мъж, който е сред първенците. Склонен е да ни отдели време. Той отговоря за обучението, както и за много други неща. Разказва ни колко е трудно да се мотивират децата да учат езика на племето. Всъщност, то и нямало човек там, който напълно и свободно да го владее. Думи, фрази, да. Но онова, което ги свързва… „А кой учи децата на традиционните танци?“ – питам аз. И тук идва моментът, в които разговорът тръгва в посока, за която Ивета и аз не сме си и мечтали. Но понякога наистина трябва да му се даде време на един разговор да се разлисти, да си изгради ритъм, да заживее и даде плод. Разбирали са ги старите гърци тез работи.
В часовете заедно Илана изглежда се е уверила, че и двете с Ивета изпитваме искрен интерес към различни традиции и култури. Показали сме респект към тяхната. „Ами тази седмица – казва тя, – в Паухаска, от четвъртък до събота, ще има игри за представянето на момчета и младежи пред общността. Тогава ще получат първото си перо. Събитието е частно, на племето на мъжа ми е, но аз имам право да ви поканя. Никакви записи и снимки, обаче. Танците започват в два следобед. Два часа се танцува, после се яде, после пак се танцува и пак се яде. Три дни.“
Мъжки инициационни практики днес!?! И ние ще можем да го видим това?
Но нека не бързам.
Конференцията на американското фолклорно общество започваше в сряда. Преди официалното откриване колегите бяха организирали два тура – единият до Арт музея Филбрук, другият – архитектурна и историческа разходка из Тулса. Да си изберем. С Ивета сме си избрали и двата. Ракия или вино, дядо попе? И бира, чедо. Туровете се застъпваха, на щяхме да го наредим някак.
Музеят Филбрук. Огромни дъбове приветстват посетителите. Навеждам се. Вдигам три жълъда – лъскави, здрави, шапчиците им вирнати. Градинарят тъкмо минава. „Това е най-старото дърво в парка“ – казва. Аз си прибирам жълъдите. Искам да си отнеса у дома нещо от земята, от природата на това място. И през ум не ми минава, че то е свързано с петрола. Още не знам, че музеят е бивша вила на един от най-богатите петролни магнати от началото на 20 век, Уейт Филипс, и съпругата му Женевиев. В даден момент семейството решава да дари вилата на градската управа с идеята тя да стане музей. А градината, която не се вижда отвън, е много подобна на красавицата Вила Ланте на италиански архитект от XVI век Джакомо Барози да Виньола. Изящна симетрия. Радваме й се много в момента, в който след разходката из залите излизаме на централната тераса.
Но ясно е, че за музея не мога да разкажа тук. Спирам.
Извикваме убер, който да ни закара скоростно до хотела, от който тръгва арт-деко тура. Момчето – младо. Дошло от Орегон преди година. Тук е частен учител. Обича езици. Искал да види свят. А дали не би искал да ни закара до Паухаска на следващия ден, че и да ни прибере? Вече сме разбрали, че до Паухаска нищо не ходи, 45 мили са си 45 мили. Но как се пропускат онези игри?
Ние с Ивета сме първите му клиенти на това момче. Не за деня, изобщо. „И какво, вие сте фолклористи, а, я с какви готини неща се занимавате.“ Бил ходил до Паухаска, защото там се бил снимал филм по книгата Killers of the Flower Moon: The Osage Murders and the Birth of the FBI. Филм на Скорсезе, при това. А на него темата му била любопитна. Децата, на които преподавал, пък били болни точно тази седмица.
И така, идва четвъртък и ние се понасяме към Паухаска. Конференцията на American Folklore Society се е разгърнала с пълна пàра, не знам колко сесии вървят паралелно, тюхкам се, че пропускам камара интересни неща. Но и не се тюхкам. Ентусиазирана съм. Приключенската ми кръв подрипва.
Пристигаме. Мястото на церемонията е средно голяма арена, покрита. Опасана е с оградени пространства, в които пейките са на три нива. Върху повечето от тях има постелки. Но е рано. Има цял час до игрите. Центърът на Паухаска е на 15 минути.
Така се озоваваме в градче, в което за първи път виждам как е организиран административно животът на индианско племе. В случая това е Осейдж нейшън. Пием кафе в заведение, което някога е било пералня, и затова носи звучното име Dirty Clothes Café. Музеят е затворен. Книжарницата работи. Ивета си купува Killers of the Flower Moon, аз понасям вестник от 2021-ва от къщата за гости срещу музея. Там пише не само за снимането на филма, но и за това как тази нова известност се отразява на живота на местните. Вестникът го взимам за себе си, но и за Гари. Някога дружал с деца от племето от резервата в родното му Айдахо, канен е бил на техните Paw wow – събирания с песни, танци и гощавка в почит към предците. Привлякъл по някое време съученик индианец да свири в бенда при училището. Не била от популярните за останалите му съученици тази негова дружба. Гари би разбрал повече от всеки друг написаното в онзи вестник.
Хайде обратно към арената. Сега вече церемонията започва. Регалии, пера, дрънкала, цветове. Мъжки глас се провиква, увлича след себе си певците. Обаждат се тъпаните. Мощна енергия завихря в кръг танца и танцуващите. Когато даден род е готов, тогава виждаме семейството подредено в един от входовете-лъчи към арената. Оттам влиза процесията с момчето, което в този ден ще получи перо и ще бъде въведено в групата на големите. И ето, тръгва лъчът. Чуваме друг глас: това семейство е еди кое си, от рода еди кой си. Това дете е добро, то обича да плува, има успехи в математиката. Днес е моментът то да получи перо и да се присъедини към танца на мъжете. Детето се впуска към кръга, който започва да пулсира като живо тяло. Ритъмът се катери, полудява. И изведнъж спира. Само неколцина мъже, добри играчи, като опашка обират последните ритми. Жените, и те нагласени, с достойнство пристъпват по външния ринг. Мъжете сядат – жените сядат или направо напускат арената. После гласът на водача отново се извисява. И всичко започва отначало. И сигурно това повторение крие дълбок вътрешен смисъл, какъвто, знам, се съдържа и в цялото това действо, на което станах възторжен свидетел.
Прибирам се вкъщи със „Звезди под клепачите.“ Очите ми светят. Давам си време да рефлектирам върху трите истории там, така органично преплетени и така допълващи се. После намирам в тъмното моите три жълъда, потърквам ги и сядам да чуя и техния разказ.
10 ноември 2022 г., Силвър Лейк
.
