Всички авторски страници

Авторски

• Kръстовището до българското посолство във Вашингтон вече е „Dimitar Peshev Plaza”

  След 30 дневната мълчалива процедура в американския Конгрес Законът за именуване на кръстовището до българското посолство във Вашингтон на името на Димитър Пешев влиза в сила, предаде Радио „Фокус”, позовавайки се на източници от Градския съвет на Окръг Колумбия.

  Церемонията по поставянето на табела „Dimitar Peshev Plaza” на кръстовището на улиците „22nd St” и “R St” ще се състои на 12 ноември, уточниха от посолството във Вашингтон.

  

  Инициаторът на идеята е американският гражданин с еврейски произход Нийл Глик. През 1994 година при посещение в София, той се запознава с личността на Димитър Пешев и ролята му за спасяването на българските евреи и решава, че най-малкото, което може да направи е да има „зелена табела с името му” във Вашингтон. Предложението за именуване на кръстовището на Димитър Пешев е внесено в Градския съвет на Окръг Колумбия на 15 януари 2013 година.

  Предложението привлече обществения интерес в САЩ след публикация на Асошиейтед Прес, дала публичност на критичното мнение на представител на Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон към начина, по който България представя действията на правителството по време на Втората световна война и съдбата на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия.

  

  На 28 май т.г. в Градския съвет се проведе изслушване, в което участваха Нийл Глик, д-р Питър Блек, старши историк в Музея на Холокоста във Вашингтон, и Джон Ситилидес, изследовател на историята на Балканите. В рамките на изслушването д-р Блек заяви, че Музеят на Холокоста във Вашингтон няма позиция по именуването на кръстовище на Димитър Пешев. Той посочи, че позицията на музея е да направи необходимото историята през този период да бъде коректно представена.

  Първото гласуване на проектозакона беше на 18 юни, а финалното на 10 юли, при което Градският съвет на Окръг Колумбия го прие с единодушие. На 31 юли кметът на федералната столица Винсент Грей подписа „Dimitar Peshev Plaza Act”.

   

  Източник:  chr.bg

• Бистро „Наслада“ в BG… близо до Детройт

  Едно младо българско семейство сбъдва мечтата си да има ресторант не къде да е, а в малък американски град, чието съкращение е BG. В северната част на Охайо, само на час и половина път от Детройт, се намира градчето Bowling Green, чиято абревиатура е BG! Преди 10 години Марияна и Боби Митови отварят тук български ресторант Бистро „Наслада“. Обзавеждат го с красиви български носии и битови предмети.

  .

  

  Боби не е учил за готвач, но това е била негова мечта от ученик. Когато научават, че са спечелили зелена карта, бързо започват да стягат куфарите. Боби настоява да вземат тенджера и цедило. Bowling Green e студентски град с много заведения за бързо хранене и пицарии на всяка улица. Марияна и Боби се заемат със задачата да предложат на съгражданите си вкусна храна по европейски рецепти. Процесът на обучение не е лесен, тъй като много малко местни хора са чували за България и трудно се решават да опитат храна, типична за тази страна. Младите собственици правят различни срещи с обществеността, където представят България, нейните традиции и култура. Ястията се правят с прясна храна, която купуват от местните фермери и зеленчукопроизводители. Боби се отдава на ресторанта и е в кухнята всеки ден, а Марияна започва работа като преподавател в местния университет.

  

  За 10-годишния юбилей на ресторанта, домакините бяха поканили фолклорен ансамбъл “Извор” от Детройт. Всички гости тропнаха кръшно българско хоро и опитаха от вкусните кюфтета, шопската салата и другите кулинарни изкушения, приготвени от Боби. Марияна и Боби от Bowling Green в Охайо са доказателство за една сбъдната американска мечта.

  .

  Даниела Начева, Bulgarians in Detroit.com
  

• Истината за случващото се в Сирия

  Материал на Noligarh.com

  

  Сирия е светска държава и в нея живеят милиони християни. Какво ще се случи с тях обаче, ако екстремистите завземат властта и изпълнят мечтата си да превърнат Сирия в ислямска държава, водеща се от шериата?

  .

  Ще ви разкажа една история. Преди 4 години бях в Сирия и пътувах с ван до Мармарита, християнски град, разположен високо в планината. Беше в разгара на лятото, през Август, християните празнуваха празника на богородицата. Спътниците ми бяха всички християни, българи и сирийци. Ванът се повреди посред нощ и закъсахме на съвсем опустяло и забутано място. Помощта можеше да закъснее поне ден. Случайно минаващ човек с мотор ни забеляза и каза да го почакаме. Беше мюсюлманин, сунит. Отиде до близкото селище и се върна с инструменти, с които поправи повредата във вана. Дори не поиска пари. Не знам дали щеше да си възстанови светлите дрехи, които си нацапа при ремонта, но тази история съвсем ясно показва каква бе атмосферата в Сирия. Чудех се дали подобно нещо щеше да ми се случи в някоя друга страна. В България по-вероятно щяха да ни оберат. В Сирия цареше разбирателство и толерантност, а проявите на религиозна нетърпимост бяха рядкост и се наказваха.

  .

  Какво се случи обаче през последните години? Как така се стигна до на практика религиозната война, която в момента бушува и съсипа живота на милиони?

  .

  Но нека разкажем нещата в цифри. Има близо 2,5 милиона християни в Сирия, което прави около 10-12%. Съставът им е доста пъстър:

  Християните в Сирия:

  .

  • Антиохски православни – 36 %
  • Сирийски православни – 22,5%
  • Католици – 26% (повечето са гръцки католици)
  • Арменска църква – 11% (около 200 000 арменци, предимно живеещи в Алепо)
  • Асирийска църква – 5%
  • Има малко протестанти и от други деноминации (маронити, якубити и др)

  Някъде около 330 000-350 000 християни избягаха от Ирак в Сирия през последното десетилетие. Хубаво е да се запитат защо тези хора избягаха точно в Сирия и във въздуха някак веднага  се появяват още няколко въпроса: какво ще се случи с християните в Сирия, къде ще отидат, какво ще се случи с най-старите християнски паметници и храмове и т.н.

  Да разгледаме какво беше положението и какви са правата на християните в Сирия, преди да започне гражданската война.

  

  Права на християните в Сирия:

  .

  • В християнските населени места хората почиват в неделя, никъде в мюсюлманския свят го няма. В смесените градове, всеки християнин имат право на 2 часа за молитва в неделя сутрин, като никой няма право да му държи сметка за това.
  • Държавата финансира строежи на църкви и джамии
  • Пълна свобода на жените, според вярванията и разбиранията на съответната група. Плажовете са пример за това. Може да се видят жени с плажни костюми и жени с типични дрехи да се къпят в морето.
  • Безплатно образование и здравеопазване за всички религиозни групи.
  • По конституция Сирия е светска държава и не фаворизира нито една религия над друга.
  • Християните имат отделни съдилища за дела като сключвания на граждански брак, за разводи, за определяне на наследство и т.н., които да са съгласувани с Библията.
  • Има разбирателство между отделните религиозни групи да не се проповядва дадена религия на други религиозни групи.
  • Много висок процент са християните с високо образование.

  Християните в останалия арабски свят
  

  • В Ирак християните бяха изгонени от радикални групировки. Днес броят е съвсем малък.
  • В Саудитска Арабия християнството е забранено, а проповедите се наказват със смърт. Няма нито един свещеник, нито една църква.
  • В Катар едва през 2008г. властите позволиха да се построят храмове, но без религиозни символи и без служения.
  • В Сирия има повече църкви от всички страни на арабския полуостров взети заедно.
  • В много други мюсюлмански страни правата на християните са ограничени, има дискриминация.
  • Постоянно насилие над християните (коптите) в Египет.
  • .

  Историята на християнството. Сирия – родината на християнството
  

  .

  Когато папа Йоан Павел II посети страната той неслучайно казва: „Сирия е люлката на християнството“. Действително именно арамейците, сириански народ, са основоположници и разпространители на християнството. Исус е говорил на западен арамейски език, който днес се говори единствено на територията на Сирия, по-точно в три града: Маалула, Бах’а и Джубадин. Самото име “Сирия” произлиза от гръцкото ” Συρία”, термин, с който гърците наричали територията на  сирианските народи – асирийци, арамейци и т.н. Асирийската източна църква се смята за най-старото отделно християнско вероизповедание. На практика днес християните в Сирия са наследници на най-старите християни в света. В библейски времена Дамаск е бил първият голям християнски град и там е имало повече християни от която и да е била част на света. Антиохийската църква е най-старата от 4-те древни източни патриаршии,  основана от самите апостоли Петър и Павел. Именно в Антиохия започва разпространението на християнството, и то започва със тръгването на апостол Павел към Дамаск. Днес центърът на антиохийската църква е в Дамаск (временно бе преместен в Ливан), а патриаршии по традиция са сирийци.  В Сирия са някои от най-старите християнски храмове и манастири. Затова сирийските християни са толкова привързани към тази страна. Защото това е родината на християнството.

  А какво ще се случи с всичко това?

  .

  Борба за свобода и демокрация или унищожение на християнството?

  .

  Западните медии пропагандират, че режимът на Асад избива християните, но това е напълно невярно. Та той спаси 350 000 християни от Ирак. Именно Хафез ал-Асад налага светската конституция и слага точката, в която никоя религия да не доминира над друга.  Истинските душмани на християните са религиозно-фашистките групи, като Ал-Нусра, Ал-Фарук и Ахрар ал-Шам, всичките от които се бият на страната на т.нар. Свободна сирийска армия (ССА) и са основната част от нея. Това е елемент дошъл от културите около Персийския залив, като всичките групировки имат една и съща идеология – джихад и налагане на шериата, същия който е наложен в Саудитска арабия, където толерантността е точно толкова вероятна, колко е вероятността на намерите църква в тази пясъчна страна.

  Никак не е случаен фактът, че съденият в България за проповядване на ислямизъм (и организатор на онези ислямистки шествия в Пазарджик) – Моафак Ал-Асаад, е братовчед на командира и лидера на Свободната сирийска армия, Риад Ал-Асаад.  Цялата им фамилия е свързана с Мюсюлманските братя. Е, как да им повярваш, че са “светска” армия и борци за “свобода”? Свобода ли?

   Та нали във всички територии, в които тази армия поема контрол се превръщат в черни радикални точки, в които властва шериата и се веят знамената на Ал-Каида, заедно с онова знаме с трите звезди, а християните бягат панически от тези места. В Алепо, на територия завладяна от Сирийската свободна армия или т.нар. бунтовници има ПАЗАР ЗА РОБИ, в който се продават отвлечени млади юноши и деца, които стават жертва на перверзници. Можете ли да повярвате, че подобно нещо съществува в модерни времена?

  На всичкото отгоре, саудитския духовник Ясир Ал-Ажлауни издаде фатва, с която разрешава изнасилванията на несунитски жени от страна на т.нар. бунтовници. Това не е единичен случай. Непрекъснато се чуват заплахи и се издават фатви от салафитски духовници, които призовават примерно да се заколят всички алауити и да се хвърлят за храна на кучетата.

  Сами разбирате защо всички малцинства застават за Асад. Те просто нямат избор. Те са под заплаха да бъдат унищожени. Тази статия няма за цел за адвокатства Асад, никой не е привърженик на диктатури. Но имаме ли друг ИЗБОР? Светска диктатура с демократични елементи или религиозен фашизъм с брадати орангутани? Но сирийската конституция и В МОМЕНТА е хиляди пъти по-демократична и милиарди пъти по-светска от конституциите на всички мюсюлмански страни взети заедно. Та каква демокрация имаме в Бахрейн? Или Катар? Или американския аватар Саудитска арабия? Или Кувейт? Нима християните и светско настроените хора в Египет, Либия и Тунис са щастливи? Къде са християните, живели 2 хиляди години в Ирак? Какви претенции могат да имат тези страни към Сирия? Не, те трябва да се научат на толерантност от сирийците, а не да вкарват чужди, салафитско-уахабитски елементи в културата на Сирия.

  Единствената работа на представителите на сирийската опозиция в страните по света е да замазват и прикриват престъпленията на т.нар. Свободна сирийска армия. Затова се налага да плащат на закъсали християни, които да се представят като опозиция и от които всички останали християни се срамуват от тях. Като платения турски агент Джордж Сабра или Мишел Кило, които така и не посмяха да повдигнат въпроса за християните в Сирия. Да, уважаема опозиция, затова си късате и блъскате главите и като археолози и търсачи на антики се мъчите да намерите закъсал християнин, който да подхраните с катарски пари. За съжаление винаги се намират.

  .

  Технология за използване на религиозни конфликти

  .

  Тази технология за унищожаване и съсипване на страни вече е добре обработена и действа безотказно. Видяхме това да се случва в бивша Юголславия, където се биеха католици, мюсюлмани и православни помежду си. Видяхме го и в Афганистан, където муджахидините финансирани от САЩ доведоха страната до статута на най-бедната и мизерна нация в света. Судан се раздели на Северен и Южен Судан, отново на религиозна основа. Ирак в момента виртуално е разцепен на три части – шиитска, сунитска и кюрдска.

  По същия начин съвсем скоро ще почнат конфликти в Нигерия, със своя мюсюлмански север и християнски юг. А това е страна с едни от най-големите залежи в света… Следват Ливан, а може и Кипър.

  Тази технология бе наложена за съжаление и в Сирия. При използването на такава технология винаги се получава силна поляризация сред обществото, а най-опасно е когато в страната има етнически и религиозни различия. Тогава настъпва истинска сеч.

  А как се предизвиква? Много лесно. Вкарват се отряди, които извършват престъпления спрямо различните етно-религиозни групи и се опитват да ги подстрекават един срещу друг. И така постепенно се вкарва смут, напрежението и омразата ескалират, което по-късно довежда до кървава гражданска война и разрушаване на инфраструктурата. А когато се разруши инфраструктурата на страната, вече е лесно да я направиш твой васал и да настаниш твой президент-марионетка, и  съответно определени твои компании да експлоатират природните богатства.

  Демокрацията не е монопол над природните богатства на определени корпоративни единици. Монополът е характерен за тоталитарни устройства.  Демокрацията не е налагане на религиозен фашизъм, който да избива различните, светските маси.

  .

  Ще спасят ли европейците християнската култура в Сирия?

  .

  Единствената надежда (освен православната църква в Русия) на християните е Европа да се събуди и да им подаде ръка. Да осъзнае, че ако продължава тази линия тя самата ще е съучастник в затриването на най-старата християнска култура в света, а родината на християнството ще бъде превърната в Саудитска арабия, а най-старите реликви на християнството, църкви, храмове и манастири, всички ще бъдат унищожени. Две хиляди години християнството е оцелявало в тази страна, а сега само за още 2-3 години то може да бъде напълно затрито… Единствената надежда на светското население на Сирия е да се надяват, че разума ще надделее и те няма да станат жертва на петролно-газовите аспирации на страни като САЩ и техните васали от Катар и Саудитска арабия.  Президентът на САЩ Барак Хюсеин Обама, който на изборите не спира да намеква, че е християнин, трябва да се засрами и осъзнае какво се случва в Сирия. А то е – ГЕНОЦИД СРЕЩУ ХРИСТИЯНИТЕ. Да, тези ислямистки групи работят за корпоративните каузи на САЩ, но те са обявили джихад на ал-кафър (неверниците) и са на път да изгонят и изтрият цялата християнска история от лицето на Земята. Но дори да премахнем религиозния елемент, възможно ли е да се случва такова нещо в съвременния свят? Може ли да бъде спрян този геноцид? Как е възможно толкова лесно да се контролират масите по света и да бъдат заблудени в една голяма лъжа?

  В момента има над 60 000 муджихадини в Сирия. Европа не се ли притеснява от факта, че всяка страна може да стане жертва на този радикализъм?

  На колене ли трябва да паднем, ние християните, и то пред християнски страни, за да бъде спряно това клане?

   

• Спомен за снимка на магаре

  

  Шест години минаха и още не намирам отговор на незададените си въпроси. Отто­гава е и чувството, че отваряйки вратата на дома си, ще пусна вътре страха – страха, че понеже не си направил нищо лошо, си направил много лошо.

  Шест години страх. Грозни спомени. Ужасът на кошмарите ми. Уплашените лица на децата ми. Неудобните извинителни усмивки на познати и приятели, когато ме подминаваха. Подслушването на телефона. Зеещата врата на пощенската кутия с разбита ключалка. Забързаната ми походка. Неудобна позната за всекиго колеги, съседи, съграждани. Дамгосана.

  И страх. Непрекъснато внушаван страх.

  Децата ми бяха ученици – ще бъдат изключени. Аз бях служител в „Изотпласмент“ (сега „Териториално снабдяване“) – ще бъда уволнена от работа. Жилището ми беше държавно – ще ме изхвърлят с децата на улицата. Ще ни интернират в най-затънтената част на страната. Брат ми неколкократно бе разпитван – ще разпитват и старите ми родители.

  Година 1983. Тогава започна. Не започна преди три години, когато срещнах Янко Янков. Не бяхме се виждали 20 години. Между нас съществуваше едно неангажиращо познанство, което прерасна в дълбоко приятелство. Бях управител на търговска база „Изотпласмент“ в град Михайловград. С месечна заплата от 190 лева, издържах себе си и двете си деца, без странична помощ отникъде. По това време Янко беше научен сътрудник и главен асистент в СУ „Климент Охридски“ – София. През 1982 г. го уволниха и се премести да живее при родителите си в с. Клисурица.

  Месец май 1983 година, дванадесети.

  Цеко Кръстев, братовчед на Янко, дойде в службата, за да ми съобщи, че Янко е арестуван. Трябваше да разбера къде е откаран и най-вече – защо. Не беше ми възможно да тръгна веднага. След Цеко един съгражданин ме помоли да ползува телефона. В разговора спомена името Маньо Манев. Познато. Откъде? Янко ми беше говорил за него, като за приятел. Защо да не потърся неговата помощ, на Маньо Манев, юрисконсулта на Министерството на машиностроенето и електротехниката. Още на другия ден заминах за София. Открих го. Помолих да ми помогне в издирването на Янко. Когато по-късно се видяхме, ми съобщи, че Янко се намира в Главно следствено управление на Държавна сигурност. Веднага тръгнах за там. Когато вече бях на мястото, се „завъртяха“ телефоните, започнаха секретните допитвания и най-после ме въведоха при една жена. Явно незадоволих любопитството й, защото ме въведоха при втори следовател – Новански. „Защо не се откажеш от не­го? Тоя човек е с психически отклонения.“ Познавал Янко още като студент, бил много умен, но – винаги конфликтна личност. А напоследък „не бил в ред“.

  Странни диагнози поставят в Главно следствено. Оттам излязох с една-единствена информация – потвърждение, че Янко е там, и с извода, който направих за себе си, че са в процес на изфабрикуване „данни и факти“ за задържането му.

  След месец отидох отново. Бях с брата на Янко – Камен и брата на Цеко Кръстев – Васил. Искахме свиждане. След едночасово чакане при нас слезе Петър Бъчваров. Тога­ва още не го познавах. Доплака ми се от отношението му към брата на Янко. Камен е глух вследствие на побой, което едва ли беше неизвестно на Бъчваров. Той настояваше да види брат си, да разбере защо е задържан. Змийските очи на Бъчваров ни пронизваха, а от устата изстреля думите: „Какво си се развикал? Къде се намираш? Или искаш и теб да приберем!“ С подчертано заплашителна интонация се обърна към мен: „Вие пак ли идвате? Янко е в болница. На четвърти километър.“

  Всеизвестно е каква болница е там. Използувахме информацията и тръгнахме. Свиждане? – Абсурд! Помолихме охраната да му предаде пакета с храната, която носехме. Щателна проверка и – отново навън.

  Два месеца очакване, без никаква информация.

  През август го пуснаха.

  Тринадесети август. Рожденият ден на Янко. Каза ми, че до този момент никога не го е празнувал и понеже имал лоши предчувствия, иска тази година да не е така. Още не си давах ясна сметка, че задържането му едва ли е последно. Единствено интуицията ми ме глождеше, не ми даваше покой.

  Очаквахме брат му. Позвъни се. Странно, но все пак щяхме да се посмеем на шегата – да звъни у дома си. Отворихме, но не на Камен. Какво беше удивлението ни, когато влезе Емил Донков (бивш служител на МВР, уволнен). Разговорът се насочи към позивите, които по това време буквално заливаха града. Дойде и Камен, дискусията по този въпрос продължи почти час.

  Дните минаваха. Янко постоянно ходеше някъде. Имаше срещи, разговори. Никога не питах. Чувствувах напрежението му. Търсеше правдата. Навсякъде пред него се изпречваха бариери. Наивно вярвах, че ще бъде чут, че има справедливост. Хранех някаква надежда, че не всички са с наочници, че ще го разберат, ще му помогнат. Вярвах. Янко обикаляше посолствата. Правеше изложения до ЦК, Министерския съвет, Държавния съвет, до посолството на СССР, лично до Тодор Живков, до Брежнев, до Маргарет Тачър, до Карло Пертини…

  Често идваше в службата ми, за да ползува техниката за писане. Странното се състоеше в това, че винаги настояваше да изнасям от склада съвсем нова машина, която той използуваше. Все още не осъзнавах сериозността на нещата в дълбочина, но той ги осъзнаваше и предвиждайки последствията, не ми позволяваше да оставям отпечатъци върху индигата и хартията, които ползуваше. След написването на „нещото“, опаковах наново машината и я връщах в склада, като я заделях така, че скоро да не бъде продадена. Колкото и да не бях вътре в нещата по това време, чувствувах, че сякаш стъпвам по острие.

  Тия три години бяха едно лудо препускане. Едно жестоко напрежение, безмилостно преследване на Янко Янков. Възхищавах се на оптимизма му, на смелостта, на възгледите и идеите му. Неговата упоритост и твърдост не можеха да се измерват. Дотогава не бях срещала друг така открито да се противопоставя на комунистическия режим, на Тодор Живков, Ярослав Радев, Костадин Лютов.

  Работата ми беше такава, че контактувах с номенклатурната върхушка в града. Търговската дейност ми даваше възможност непринудено да научавам и да съм в течение на събитията както от стопански, така и от политически характер.

  В службата ми често идваха началникът на Окръжното управление на МВР – Иван Дойчев, началникът на Районното управление на МВР – Трифон Лазаров, Камен Кръстев – секретар на ОК на БКП, Тодор Целов – секретар на ГК на БКП, Димитър Илиев, кметът на града Благой Чубриев, кметът на град Лом – Стефан Гаврилов, и почти всички директори на предприятията в града.

  Какво стана с тези хора! Кой и от какво се уплаши, и то така, че година-две след арестуването на Янко и моето от тези „другари“ не остана нито един на поста си. Как да си обясня откровението на Стефан Гаврилов, няколко години по-късно, че бил снет от кмет единствено за това, че се познавал с мен?

  По какъв начин трябва да тълкувам думите на следователя Бъчваров, че съм „предавала“ „секретна информация“ на Янко Янков, черпейки я от посочените по-горе личности?

  Янко ми даваше да чета някои от неговите протести, жалби, критики, несъгласия с действуващите закони и тяхното изопачаване. Веднъж го попитах кога успява да пише, след като вечно е на път. „Ами нощем.“ „То затова и писанията ти няма да видят бял свят!“, му отговорих. Не предполагах, че остроумието ми ще бъде пророческо.

  Месец март 1984 година. Янко имаше заповед да се изсели в град Девня. Една от последните ни вечери. На сутринта към шест часа се позвъни. Чух глъчка на много хора. Янко отвори. Верни пазители на реда гледаха ококорено гадно. От всички лица различих само това на Цеко Лозанов (тогава началник на следствения отдел в МВР – Михайловград). Живи въглени още парят съзнанието ми – погледите.

  Откараха ни в районното управление на МВР. Стоях сама, с един пазител в дежурната стая. Три пъти сменяха пазача ми.

  Едва в девет часа бях изведена. Повече от три часа стоях до тоалетните на втория етаж. По стълбите слизаха и се качваха. Преведоха Камен, Цеко, Янко. Аз стоях и чаках да си спомнят, че съществувам. Към 12 часа благоволиха да ме вкарат в една от стаите, за да ме информират, че ме пускат. Никакви обяснения за какво бях задържана. Само още една малка формалност. Трябваше да отидем до дома ми. Щом трябва – трябва. Провериха навсякъде, но явно не знаеха какво търсят. Взеха само няколко химикалки, индига и едно писмо на Янко отпреди 20 години – за друго не си спомням.

  На другия ден бях извикана отново на разпит. Интересът им беше насочен конкретно към позивите. Обвиниха ме, че аз съм ги писала. Искаха на всяка цена да го докажат. Преписах първата страница на вестник „Работническо дело“.

  Цялата седмица ежедневно бях в милицията. Диктуваха, преписвах страници с печатни, с ръкописни букви, с лява, с дясна ръка. „Ограмотявах“ се интелектуално, политически, учех правопис. Дълбокохуманна общообразователна подготовка.

  Следващата седмица не ме търсеха. Янко се обади от Девня. Беше без работа. Предлагали му черноработническо място в содовите заводи. Беше месец април. Обадих се на Димитър Томов, решихме да заминем, да го видим. Янко ме беше помолил да взема някои книги от село Клисурица. Отидох с брат му. Знаех, че родителите му са стари и болни хора. Очаквах с напрежение срещата ми с тях. Дотогава не бях ги виждала.

  Майка му ходеше по двора и пустосваше всички „големци“, които ще „изядат“ момчето й. Отрудена и честна пред хората и Бога, тя вярваше не толкова в правдата и че я има, колкото в сина си. До земята исках да се поклоня и на нея, и на духа й.

  По-късно се наложи отново да отида у тях. Никакъв упрек към Янко. С цялото си селско честолюбие и гордост родителите му бяха убедени, че се бори за правдата и ще я намери. Тези двама чисти хорица, прями и откровени, ме накараха да разбера закваската на Янко, от каква издънка фиданка е.

  На другия ден с Митко бяхме в Девня. Очакваше ни.

  Отидохме в някакъв парк, доста неща трябваше да си кажем. Там имаше един извор, в който по старо поверие се хвърляха монети. Дъното му беше с решетка, подобно на скара. Надвесихме се над перилата, които го ограждаха. Не искахме да пренебрегваме традицията и хвърлихме и ние стотинки. Човешкият инстинкт за щастие не беше чужд и на нас. Пръв хвърли стотинка Янко. Право на дъното. Дори не се докосна до скарата. Хвърлих и аз. Стотинката се закачи, заклати се и – ха да падне… След малко сякаш някой с магнит я прилепи. Гледахме със затаен дъх, сякаш можехме да я задържим, ако не дишахме.

  Не зная Янко вярваше ли в поверието. Като че ли камък падна от сърцето му, когато паричката се закрепи. Радваше се на стотинката с такова вълнение и възторг…

  „Аз влизам направо зад решетките, но ти оставаш отвън.“

  Тъжна вечер. Тягостен разговор – с много паузи, недоизказани мисли, преглътнати думи. Само едно разбрах – че ще е последна. Всяка реплика, всеки жест, поглед, мимика, всеки детайл от пейзажа отваряше рана в съзнанието ми. Исках всичко да запаметя, да запечатя. Можеше никога да не се видим повече. Доста неща бях разбрала, усетила.

  До 25 май нищо не се случи. Сутринта се обадих по телефона до нас. Изплашеното „да“ на дъщерята ме накара да предположа нещо лошо. Попитах я какво има. Били идвали някакви хора, търсили ме и казали, ако се обадя отнякъде, веднага да се прибера. Не ми беше трудно да се досетя какви „хора“ са. Допусках, че телефонът ми се подслушва. Колебаех се доста, преди да й кажа да скрие писмата на чичо си Янко.

  Обадих се след това до работата. Колежката ми каза, че ме чака цяла армия. Били от МВР-то. Сама се убедих, когато заварих две коли народ. От тях познавах Иван Даскалов и Константин Ботев. Претърсиха работното ми място. Колкото индига и химикалки имаше по бюрото ми, бяха иззети. Исках да им предложа да купя от книжарницата още, че тези може да не ми стигнат при преписването на вестници. Въздържах се да им давам идеи.

  След като „добросъвестно“ претърсиха канцеларията ми, тръгнахме към дома. За склада не се сетиха…
  Какво търсеха ли? – нелегална литература, по думите на полковник Костов от ГСУ при Държавна сигурност, който като ръководещ обиска ми показа някаква заповед или нареждане за него. В стаята бяха и двете ми деца. Имаха вид на уплашени зайчета. Толкова безпомощни и беззащитни изглеждаха… това явно направи впечатление на Костов, защото ми каза да ги изпратя някъде за час-два, за да не са свидетели на „неприятната гледка“. Когато бяха почти на вратата, същият скочи, хвана дъщеря ми и измъкна изпод дрехата й пакета с писмата на Янко. Едва тогава им отвори вратата. Казах им, че друго ценно в тази къща няма. Не предполагах какво развито чувство за дълг имат. Обърнаха жилището ми наопаки. Само тапетите останаха неразлепени. Съобщих им, че имам и мазе. Там крия печатница, радиостанция и оръжие. Не благоволиха да проверят, с което много ме „обидиха“.

  Еврика! Най-после намериха, каквото търсеха. Размениха си съзаклятнически погледи като поповете от етикета на бутилка „Манастирско шушукане“. Листчето с „тайния шифър“ минаваше от ръка на ръка. Мълчаливо наблюдавах и вътрешно се смеех. Не издържах казах им, че е партия шах. Направиха се на повярвали. (Едва след освобождаването на Янко от затвора през 1989 година разбрах от него, че бил имал големи неприятности с този „шифър“.)

  След обиска ме откараха в МВР-то. Имах „трогател­на“ среща със стар поз­нат – Петър Бъчваров. Държаха ме през целия ден. Различни следователи ми задаваха варианти на едни и същи въпроси. Какъвто и отговор да давах, ми бе повтаряно, че крия, не съм искрена, заблуждавам органите на властта. Осведомиха ме, че ще преспя в ареста, ако не им кажа истината.

  Задържаха ме до 20 часа. Дойде Бъчваров и не пропусна да изтъкне, че трябва да съм му благодарна за това, че проявявайки разбиране към една майка, чиито деца са останали сами, се застъпил и ме пускат. Очакваше да се „просълзя от умиление!“

  Заръката-заповед беше утре в 8 часа да съм отново при тях.

  Така продължи цяла седмица. Денем прекарвах в милицията, нощем се прибирах за преспиване при децата.

  Тактиката на задаване на въпроси се сменяше, но същността им беше една и съща.

  Последния ден проведохме с Петър Бъчваров „таен“ разговор. Той виждал и преценявал, че имам данни да върша някаква тяхна работа, свързана с много командировки, където всичко щяло да ми бъде подсигурено предварително. Не дочаках да ми изрисува докрай райските си пейзажи. Отговорих му, че в интерес на истината, когато бях малка, съм мечтала за такава работа, но не съм открила в себе си подобни „качества“ и „достойнства“. Тяхната преценка не ме интересуваше. В състояние съм сама да оценя себе си. Все още не съм стигнала и едва ли ще стигна дотам, че да вярвам на оценката на хора, на които не вярвам, а и те не ми вярват. Откъде накъде тези, които ме третират като враг, ще ми гласуват доверие?!

  Споменах, че беше 1984 година. Сам да ходиш по пуста улица и да си мислиш, на другия ден от други ще чуеш мислите си. Всеки с най-дребното нещо бе вербуван. Довчерашни криминални престъпници, рецидивисти, крадци, довчерашни хора – сега им служеха като хора за всичко. Къде чрез заплахи, къде чрез изнудване („…Ще забравим грешките ти, но ти ще…“). Недоверчиви, наплашени хора. Хора, обзети от шпиономания. Някои от тях се заблуждават, че получават разбиране, неможейки да осъзнаят, че в следствено управление не могат го намери. В това учреждение се съмняват във всеки и във всичко. Може да си прав, може да казваш истината, но не и тяхната истина. Тази си е твоята. И тя ще бъде проверявана, доказвана – с очни ставки, със свидетелски показания, със следствен материал. Почти истинска истина. Тя е една-единствна, но няма гаранции, че ще е тази, в която ти вярваш и си представил за такава. Какво от това, че знаеш, че с очите си видял и с ушите си чул?! Защо отказваш да приемеш, че след като 4-5 човека кажат нещо по-различно от тебе и думите им са грижливо, прецизно подбрани и повтарящи се, ще се намери още една истина, вече необходима? И ти си сам срещу всички.

  В следствен отдел всеки „спасява“. Те „помагат“, след като са разровили и най-личните ти неща. Има си пътчета и пътища да ги свържат със следствието, да ги предадат на съд, а ти, щом си нямаш друга работа, иди, че се оправдавай за неизвършени, за непомислени неща.

  „Имайте предвид, че всяка ваша дума може да се изтълкува във ваша вреда.“ И неволно някогашната вечерна молитва на родителите, която всяка вечер са казвали преди духването на свещта, добива формата: „Гражданино бог, прости ми каквото съгреших през този ден с думи, дела и помисли!“

  Ето затова всекиму се свива сърцето, когато влиза тук. Колкото и честно да е живял, минал ли е през „чистилището“, е опетнен, омърсен, враг. Чувствува се изолиран от живия свят. Разбран е дотолкова, доколкото се вмества под дамоклевия меч на параграфа. И „помощта“ се изразява в това, че ако си станал верен, „техен“ човек и добър, удобен свидетел, те ще те спасят от напъхването.

  Затова, Гражданино бог, прости ми, че не станах верен техен човек.

  „Не ни обичаш, Гълъбова! Не ни обичаш!“, бяха думите на Бъчваров.

  „Защо, ако приема, ще е гаранция ли, че ви обичам? Че аз мога да приема с користна цел!“

  Тайният ни разговор приключи. След предупреждението – на никому нито дума, ме пуснаха да си вървя. Напомниха ми, че трябва по всяко време да знаят къде съм и да съм на разположение.

  Неделния ден отидох при родителите си на село, за да помогна в окопаването на царевицата. До момента не им бях казвала нищо. Много се изненадах, когато татко ми каза, че трябва да си поговорим. Имаше такъв тягостно-мъдър вид, че във всеки негов жест личеше една потискаща загриженост. Искаше да узнае, да усети, доколко детето му е „нагазило лука“, за да прецени дали да му се скара или успокои. Няколко пъти бяха разпитвали братовчед ми Христо Исусов и той ги беше уведомил, че ме привикват заради дисидента Янко, който искал да сваля правителството.

  Няма да забравя татковите думи: „Няма да те питам подробности. Само искам да зная ти чувстваш ли се виновна?“ Казах: „Не.“
  „Тогава не се плаши! Всичко ще се оправи и бъди спокойна. Защото, когато човек е неспокоен, изнервен, може да сгреши. И което е по-страшно – тълкува се като вина.“

  Бях „суперспокойна“. Това пролича още с първото замахване на мотиката. Не съм предполагала, че имам толкова много кръв. Поставих палеца си на раната. Образуваха се два фонтана. Майка започна да се тюхка. Тя е практичен човек и никога не губи присъствие на духа. Направи ми превръзка с паламида (кръвоспиращо растение), но кръвта не спираше. Татко отиде да търси превоз да ме откарат в града в „Бърза помощ“. Брат ми си събу чорапа. Направи ми „турникет“, но без резултат. Където стъпнех, оставаше локва кръв. Седмицата завършваше с „кръвопролитие“. Вярно, битките бяха словесни, кръвта беше само резултат от тях. А кръв, че имаше – имаше в изобилие. Сигурно бях срязала артериален кръвоносен съд. Стана ми лошо. Майка взе да ми се кара. Не знаеше горката какво друго да прави.

  В „Бърза помощ“ ме поизкърпиха с четири конеца (на дъщеря ми операцията от апендисит беше с два). Дадоха ми десет дни болнични. На шестия ден ми извадиха конците, но раната не беше зараснала хубаво. Направиха ми превръзка и ми препоръчаха една седмица да не я свалям.

  Шест дни имах време за размисъл. Много неща изпъждах от главата си. Въпросите, които ми бяха вече задавали, оформяха в съзнанието ми степента на Янковото „престъпление“. Ставаше страшно.

  От Янко ми беше известно донякъде, че по подобие на нелегалния период на „Солидарност“ и при нас съществуват успоредни структури, които по принцип дублират функциите на отделни министерства. Това ще рече, че във всяка сфера той имаше човек или човеци, които конспиративно действуваха.

  Едно от нещата, които изтиквах от паметта си, бяха срещите на Янко с Пламен Кръстев – по това време зам.-командир по политическата част на военното летище в с. Габровница. Мъчех се да забравя, че са ставали и в дома ми, и исках да запазя само легендата, която предварително бяхме измислили за запознаването ни.

  Все пак имаше нещо, за което да съм благодарна – на тях и на мотиката. На тях, че ми оставиха време за размисъл и на мотиката, че чрез болничните ми се осигури спокойно обмисляне.

  Защо ли описвам едно ежедневие? Защото още на другия ден след свалянето на конците Бъчваров ми се обади по телефона в къщи и ми каза, че трябва да отида в София при тях за „справка“.

  На гарата срещнах още един повикан за „справка“ – Димитър Томов.

  Нов разпит. Стари въпроси. Същите отговори от моя страна, с което спечелих само това, че ме оставиха на „хотел“ при тях, докато не си призная всичко по случая „Янко Янков“. Опитваха се да ме накарат да дам имената на всички познати на Янко, адресите на квартирите, които е ползувал, с кого се е срещал. Защо крия? Че Янко и Цеко са били признали, че има организация. Казах им, че сигурно от мен са скрили, ако е така.

  Следовател ми беше Райковски. Бях сама в килия шест дни. Който е бил в арест, знае какво представлява: голи, грапави стени, за да не може да се пише по тях. Мебелировката се състои от една отходна кофа, една дамаджанка с вода, на стената вграден под плексиглас правилник, нар с остри като свинска четина одеала, на разстояние около метър от вратата. Постоянно светеща мижава лампа, до нея вентилатор, вградени. През петата и шестата нощ последователно вкараха при мен едно българско момиче на 16 години, опитало се да мине нелегално границата, тъй като не му разрешили да сключи граждански брак с един сърбин. Другата ми „съквартирантка“ беше французойка. Тръгнала с приятеля си на „стоп“ до Турция, пък забравили да попитат арабина, който им спрял, дали превозва наркотици. Спипали ги на митницата и оттам в „хотела“.

  Всеки ден ме водеха на разпит, с почивка само на обяд, от един час. Раната на крака ми се отвори, кървеше. Опитваха се и други рани да правят – не ме ли обижда това, че Янко е имал много други жени? Още в Михайловград Тонев ми беше показвал порнографски снимки на жени, като ме убеждаваше, че ги е правил братът на Янко. Не познавам ли някоя от тях? Безсмислени шантажи. Защо им бе необходимо да храчат злината си в душата ми! Опитваха се всячески да го сломят, да му се подиграят, да го унижат. Без да подбират средствата. Целта им – великата цел – беше да докажат, че е не само неблагонадежден политически, а и морално, и как ли не още – във всяко отношение. Лепяха храчките си върху лицето му. Злобееха. Вярвах, знаех, че няма да го пречупят. Всички измишльотини, които ми „сервираха“, не намериха очаквания ответ. Казах им, че каквото е имало да зная за него, съм го научила отпреди. Престанаха шантажирането в тая насока.

  Следващият ход – П. Бъчваров : „Ти знаеш ли колко сме силни! Знаеш ли, че ще изключим децата ти от училище! Ще те уволним от работа! Ще те изхвърлим от жилището!“. Продължих мисълта му, за да му спестя задаването: „Ще ме интернирате и след това ще ме подведете за неупражняване на обществено полезен труд. Като Янко, нали?“

  Заплахите следваха добре познат за тях, но не и за мен, сценарий: ще разкарват по участъците старите ми родители, добрия и скромен мой брат… Наистина, после научих, че брат ми е станал обект на тяхното внимание. И от него се мъчеха да изкопчат някакво признание или поне следа.

  Казах им, че аз няма да съм виновна, ако това се случи. Нека тежи на тяхната съвест, ако я имат.

  Първия ден бях на разпит боса, с окървавени крака. Никой не го забеляза. На вечерния „тоалет“ се поизмих на чешмата, поизтрих се с кърпата за лице (нямаше с какво друго). От острите одеяла на сутринта пак осъмнах с кръв. Нямаше болка. Имаше една кървяща дупка в крака ми, но не и болка. Механично отчитах, че това е мой крак и би трябвало да ме боли. Не болеше, дори когато на втория ден след разпита ме отведоха при лекаря. Това бе първият и единственият нормален жив човек в ГСУ. Проми раната, сложи лепенка, каза, че ще нареди да ми дадат чорапи, за да придържат превръзката.

  Продължаваха провокациите: защо да не си призная, че позивите съм ги писала аз, а Янко ми ги е диктувал, след като пред Емил Донков съм го казала. Поисках очна ставка. Не я направиха. Явно нова серия провокации. Казах, че небивалици и безсмислици не мога да потвърждавам.

  Силно раздразнен, веднъж Райковски с доста повишен тон ми каза „Ти какво бе, ще излезе, че си Мата Хари на Северозападна България?!“

  „А защо не и на цяла България?“, отговорих аз.

  Имаше и такъв момент, че попитах какво най-после искат да чуят от мен. Да ми го кажат, да го повторя и да свърши най-после това издевателство. Какво възмущение „изигра“ Райковски. Как било възможно такова нещо! Те искат само истината.

  Искаха. Не отричам. Всячески се стремяха да я чуят от устата ми, но тяхната „истина“. Разчитаха чрез отговорите на въпросите им сама да я назова. Не можеха директно да я поднесат.

  Понякога на разпитите присъствуваше Чавдар Новански. По това време нямах представа каква длъжност заема. Аз обиждах височайшия му ранг с недостойното си поведение, след като той лично ми е оказал „честта“ да ми задава въпроси. Направих си извод от репликата му: „Ти какво искаш, лично министърът ли да те разпитва?“. Казах, че и на него същото ще отговоря.

  Може би това беше причината, че един ден ме предупредиха да се постегна, да приведа в ред „тоалета“ си, защото ще ме водят при началника на ГСУ. Въведоха ме в светла зала, която явно изпълняваше функциите на кабинет. Пълен контраст с мижава­та лампа и „комфорта“ в килията, дори и със стаята на следователя.

  Възрастен господин седеше на челно място на дълга маса. Отстрани – Райковски, Бъчваров и Новански. Заповядаха ми да седна. Въпросите, зададени ми от възрастния господин, се различаваха от предишните само по елегантната шлифовка, учтива интонация и спокоен тон. Завърши с въпроса, познавам ли Петко Иванов от с. Благово (т.е. родното ми село). Отговорих, че само по име, което се е споменавало от родителите ми, но лично никога не съм го виждала.

  Последните пет дни бях в килия с една австрийка – Ренете. Добре си „живеехме“. Тя ме учеше немски, аз я учех български. Беше задържана вече 41 дена. Така и не можах да разбера защо ми бяха правили обиск в килията в мое отсъствие. Връщайки се от един от разпитите, тя ме посрещна в много възбудено състояние, като повтаряше техните действия. Как са обръщали дюшеците, как са тръскали одеалата, как са опипвали възглавницата.

  Два дни след оказаната ми чест да ме разпитва самият Главен, ме отведоха при Бъчваров. По интуиция усещах, че може би ще ме пуснат, но ме беше страх да храня надежда, за да не излезе ялова. Тонът беше сменен с доброжелателно-учтив. Извини ми се, че нямат кафе и поръча да ми донесат чай. Правел го, та като изляза от ГСУ, да не оставам с впечатление, че при тях няма човешки обноски.

  И хората от Гестапо, след като са се прибирали от работа (състояща се от пребиване, осакатяване и умъртвяване на хора), са изразявали най-нежни чувства към кучетата си. Нищо вече не ме учудваше. Изпих си чая.

  Когато попитах как ще оправдая в предприятието дните, прекарани при тях, ми казаха да си подам молба за неплатен отпуск. По-късно, по споразумение с директора ми, престоят в ареста бе оформен в предприятието ми като платен годишен отпуск.

  През живота си не бях имала такъв безплатен пансион – „интересни“ срещи, „високосъдържателни“ разговори. Така че отпуската ми беше оползотворена за курорт в ГСУ. Само „отбрани“ хора можеха да си позволят такъв лукс.

  Двадесет дни престой в ГСУ на Държавна сигурност. Естествено те виждаха вината ми в това, че казах, че не ги обичам.

  Предадоха ми вещите. Имах 20 лева. Оставих 10 на Ренете да й купят цигари. Десет за път.

  Излязох навън и усетих ласката на слънцето – първата ласка, непредумишлена, нежна и истинска. От „Развигор“ стигнах пеша до Централна гара. Самата мисъл, че ще хлопнат врати, па макар и на трамвай, зад гърба ми и ще бъда отново в затворено пространство, ми беше непоносима.

  Не проверих личните си вещи на излизане. По-късно видях, че от паспорта ми липсва една снимка на Янко. „Успокоих“ се, че е отишла в колекцията от други такива иззети ми при обиските у дома.

  Имах няколко негови снимки, увековечил магарето си. Той седи като Езоп пред сламената си колиба, с мизерно външен вид. Разгърнал вестник „Земеделско знаме “, а магарето надзърта през рамото му и „чете“ тезисите на Тодор Живков. Обичаше често да казва, че ще го направи народен представител, тъй като било по-умно от действащите. Ако беше оживяло, сигурно сега щеше да седи с достойнство редом с другите депутати.

  Върнах се в Михайловград. Сега вече започнаха другите изпитания. Довчерашните познати, които с радост ме поздравяваха, сега гледаха да ме подминат набързо, да не ги види някой, че разговарят с мен. На пръсти се брояха истинските.

  Минаха месеци. Следствието на Янко не свършваше. От черния хумор на Бъчваров (беше ми „обещал“, че и двамата ще ни тикне в затвора, и то в съседни килии) бях разбрала, че ще искат присъда от 15 години.

  След осеммесечно протакане съдебният процес започна при закрити врати. Бях призована като свидетел. Двамата с Цеко Кръстев бяха подсъдими. Отидох с Васко и Камен. Като братя на подсъдимите тях ги пуснаха вътре. Аз трябваше да чакам повикване за разпит. Най-после го дочаках, Янко седеше вдясно. Исках да го докосна, да усетя, че е реален, жив, че не е сън.

  Посочиха ми мястото за разпит на свидетелите. Когато свършиха с въпросите към мен, тъкмо исках да помоля да остана, Янко се изправи, като се обърна към съдийката със същата мол­ба. Подкрепих искането му… Разрешиха ми, но за 10-15 минути. След мен даваше показания някакъв изфабрикуван девненски свидетел. Той каза, че в Девня Янко е създал организация и е неин водач, че го е агитирал да влезе в нея и дори го е приел.

  Думата беше дадена на Янко. Отрече клеветите със съответни аргументи, но съдийката го прекъсваше, за да говорел „по същество“. За коя ли същност на нещата искаше да чуе? И тук в съда си подхвърляха истината като сапунен мехур. И съдийството ли трябваше да бъде принизено до чиновническо раболепие? И съдът ли не беше подчинен преди всичко на своята човешка съвест и право за въвеждане на законност, право да раздава справедливостта не наложена отнякъде справедливост, а човешката, свободната, единствената хуманна?

  След изтичане на 10 минути ме подсетиха да напусна залата. Янко бе осъден на 12 години затвор. Първоначално беше в Софийския. През януари на 1985 година получих първото писмо. Присъдата не беше окончателна. Нова година бе минала, но аз му изпратих картичка с пожелание да се видим отново човечни и сърдечни.

  Дълги месеци нямах нито писмо, нито известие. За рождения му ден му изпратих Брехтовото стихотворение „Ти си добър, но за кого?“. Вече бях разбрала, че присъдата му е намалена на шест години и половина.

  За Новата 1986 година получих картичка, но вече от Пазарджик. Имахме с Васко уговорка, като тръгнат на свиждане, да ми се обади, да отида с тях. Но не ми се обади. Изпратих друга картичка и отново никакъв отговор. Ключалката на пощенската ми кутия отново беше разбита. За четвърти път. Отначало мислех, че са дечурлига. Поправях я няколко пъти и след това се отказах. Оставих я така зееща до 10.11.1989 година. Едва на свиждането през декември 1987 година в Софийския затвор разбрах от Янко, че много пъти ми е писал, без да е получил нито едно мое писмо. Кой и за какво ли му ги пази? Може в днешно време да се открие. Ще му благодаря.

  Учудвах се на спокойствието, което цареше около мен, от страна на пазителите на реда.

  Затова пък бушуваше кампанията, подета срещу Митко Томов. Навсякъде, по всички предприятия в града се провеждаха открити партийни събрания със задължително присъствие на членовете на „колективите“.

  Гласуваха се телеграми (сега се казват декларации) с протестни съдържания и възмущения до правителството и печатните органи.

  Вестниците заклеймяваха, хулеха, порицаваха „предателя“ Митко Томов. Беше вече създадено Независимото дружество за защита на правата на човека.

  Беснееше номенклатурата. Ликуваха дребните душици, които не смееха открито да го поздравят.

  На забавен кадър пред мен се изнизват хора, събития, съдби. Много неща, премълчани, недоизказани, неволно пропуснати, могат да бъдат прочетени между редовете. Това са моите лични преживявания, впечатления, вълнения и несрети, самата моя същност.

  Не съм политик, за да нюансирам изповедта си в синьо или червено. По съвест всеки ще прецени дали миналото ще е основа на градежа, или от грешките, натрупани 45 години, ще извлечем поуката, а бъдещето да започне с чистотата и вярата в нея.

  Иска ми се да изразя надеждата си с перифразираната мисъл на Хипократ – „Дано от­страним причината, болестта сама ще мине“.

  .

  Цветанка Гълъбова

  Септември, 1990 г. Михайловград

  (Публикувано и в: в-к „Пряпорец“, бр. 5 от 9 ноември 1990 г., бр. 6 от 15 ноември 1990 г.; в-к „Либерален конгрес“, бр. 10 от 30.09–07.10.1991 г., бр. 11 от 7–14.10.1991 г., бр. 12 от 14–21.10.1991 г., както и на с.193-205 в Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа документалистика. Том 1, С., 1994.-640 с.).

  ––––––––––––––

  ПОСЛЕПИС

  Моето магаре не само знаеше да чете, но БЕШЕ СТАБИЛНО ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ПОДКОВАНО И ИМАШЕ НАМЕРЕНИЕ ДА СЕ КАНДИДАТИРА за народен представител от Михайловградската листа.

  За жалост вместо него тогава избраха Владо Живков… Докато бех в затвора, магарето внезапно безследно изчезнало от къра. Зевзеците говорели, че или е емигрирало, или са го пратили в Сибир…
  Всъщност истината е друга. Брат ми – любител фотограф-художник, бил направил повече от 200 снимки и ги разпространил из целия окръг. Мнозина съселяни също пожелали да се снимат със знаменитото „четящо“ магаре…

  Когато години по-късно вече бех депутат във Великото Народно събрание, един офицер от МВР-Михайловград ми каза, че от ДС-София били наредили на Окръжното ДС в Михайловград да се погрижат магарето да изчезне.

  .

  Янко Н. Янков-Вельовски

  София, ноември 2013 г.

• 10 начина да Ви манипулират

  Ноам Чомски е съставил списък на „10 начина за манипулиране“ с помощта на медиите.

  1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни ( цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

  2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, така че те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи.Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

  3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година.Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

  4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати.Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето.

  5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация,като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

  6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

  7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост.С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят.

  8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб …

  9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

  10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

  Източник: spekulanti.com

  Ако разпознавате тази манипулация в поведението на медиите споделете тази статия с възможно повече хора за да се изгради независимо общество от хора, които могат сами да правят своя избор.

• Колко са българските работници в ЕС?

  Материал на Еconomynews.bg

   

  Българските граждани, пребиваващи в друга държава членка на ЕС, живеят основно в Испания (38%), Германия (15%), Гърция (12%), Италия (10%) и Обединеното кралство (7%). Според данни на Евростат броят на българите, които пребивават в друга държава – членка на ЕС, нараства постоянно от 2009 г. насам, съобщи Агенция по заетостта в отговор на въпрос на EconomyNews.bg.

  Посочените в таблицата цифри са по-ниски от реалните стойности, тъй като за част от държавите-членки няма информация – Естония, Гърция, Франция, Кипър, Литва, Люксембург, Малта и Обединеното кралство за целия период и Австрия – от 2009 до 2012 г., Португалия – за 2012 г. и Румъния – за 2010 и 2011 г.

  Според предоставените данни най-голям е броят на българските граждани в Испания. Само за периода 2011-2012 г. той се увеличава с около 10 хиляди души. На второ място по брой български граждани е Федерална република Германия, където за периода 2009-2012 г. увеличението е почти двойно (43%).

  Значителен е броят и на българските граждани в Италия – 55 378 през 2012 г., като броят им е нараснал с 14 498 спрямо 2009 г. Следват Белгия и Нидерландия съответно с 20 7791 и 16 760 лица през 2012 г. Интересно е, че броят на българите в Белгия се е увеличил около 2 пъти за периода, а на тези в Нидерландия – с 6570 (около 40%).

  Броят на българите в Република Чехия е 7434 през 2012 г.

  Ето и обобщените данни за българските граждани в ЕС по години и държави:

  

  Таблица: ЕП

• Над 500 преподаватели подкрепиха протестиращите български студенти

  Александра Маркарян, OFFNews.bg

  .

  

  520 преподаватели са се включили в подписката към декларацията в подкрепа на протестиращите студенти.

  В декларацията от 28 октомври се казва:

  “Ние, подписалите тази декларация преподаватели от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и други висши училища в страната, заявяваме подкрепата си за протестиращите студенти.

  Подкрепяме техните справедливи искания за възстановяване на демокрацията, върховенството на закона и конституционния ред в страната. За 24 години ние самите не успяхме да гарантираме най-базовите демократични ценности – затова дължим подкрепа на тези студенти, които имат смелостта да се борят за тях.

  Убедени сме, че правителството на г-н Пламен Орешарски е напълно компрометирано, а XLII Народно събрание е делегитимирано и всекидневно подрива и малкото останало доверие в политическите институции на страната. Затова заставаме зад исканията на студентите за оставка на правителството на г-н Орешарски, незабавното разпускане на Народното събрание и насрочване на нови избори.

  Вярваме, че в политиката моралът има място – и то днес, тук и сега. Затова се чувстваме длъжни да подкрепим студентите, дръзнали да се надигнат срещу цинизма, бездушието, пасивността и недоверието, разяждащи основите на обществото ни и поставящи под въпрос нашето бъдеще като политическа общност.

  С вас сме – успех!”

  .

  Подписката тече паралелно в интернет и на хартия. Периодично електронната се допълва с новите имена на преподаватели, които са подписали хартиения вариант в университета си – затова между двете има разминаване в броя. Електронната подписка може да видите ТУК.

  Публикуваме пълния списък към 4 ноември (част от включилите се днес следобед ще бъдат добавени допълнително, OFFNews ще обновява списъка при всяка промяна). Имената са подредени по азбучен ред.

  Аглая Маврова, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Адриана Дамянова, д-р, СУ

  Адриана Тафрова-Григорова, проф.

  Албена Вачева, доц. дфн, ЮЗУ

  Албена Мирчева, д-р, ФСлФ, СУ

  Албена Раленкова, хон. ас., НБУ

  Албена Руневска, НБУ

  Албена Танева, доц. д-р, СУ

  Албена Тодорова, ФКНФ, СУ

  Албена Хранова проф. д-р, ПУ

  Александра Соскова, доц. д-р, ФМИ, СУ

  Александър Александров, проф., УАСГ

  Александър Илчев, проф., НМА

  Александър Кацарски, гл.ас., ЮФ, СУ

  Александър Коцев, доц. д-р, ГГФ, СУ

  Александър Кънев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Александър Кьосев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Александър Порталски, гл. ас. д-р, ЮЗУ

  Александър Стоянов, гл.ас., УНСС

  Александър Ценов, доц. д-р, ТУ

  Алексей Кальонски, д-р, ИФ, СУ

  Алина Добрева, д-р

  Амелия Личева, проф., ФСлФ, СУ

  Амелия Марева, гл.ас., НБУ

  Ана Стойкова, доц. д-р, ИЛ към БАН

  Ангел Ангелов, проф. дн, ЮЗУ

  Ангел Ангелов, проф., УХТ, Пловдив

  Ангел Ангелов, Robert Gordon University, London

  Ангел Калайджиев, София

  Ангел Луканов, София

  Ангел Манчев, ас. д-р, ФЖМК, СУ

  Ангел Шишков, проф. д-р, НСА

  Андрей Александров, д-р, ЮФ, СУ

  Андрей Андронов, УНСС

  Андрей Бояджиев, доц., ФСлФ, СУ

  Анета Димитрова, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Анета Петрова, гл.ас. д-р, ПУ

  Ани Илков, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Ани Шумкова,гл.ас. д-р,ХМУ

  Анисава Милтенова, проф. дфн, БАН

  Анна Бешкова, доц. д-р, ФФ, СУ

  Анна Кръстева, доц. д-р, НБУ

  Анна Лазарова, ас., ФКНФ, СУ

  Антоан Божинов, хон. преп., ФЖМК, СУ; НБУ

  Антоанета Димитрова, д-р

  Антоанета Дочева, д-р, ПУ

  Антоанета Дончева

  Антон Герунов, ФМИ, СУ

  Антон Петков, доц. д-р, ФМИ, СУ

  Антони Стоилов, доц. д-р, ЮЗУ

  Антонина Желязкова, д-р, МЦИМКВ

  Антония Замбова, доц. д-р, ФСлФ, СУ

  Антония Стоянова, доц д-р, ИЕЕС, БАН

  Ася Асенова, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Атанас Атанасов, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Атанас Терзийски, д-р, ПУ

  Атанас Славов, гл. ас. д-р, ФФ, СУ

  Атанас Стаматов, проф. дфн, МГУ

  Атанас Шопов, ас., ЮФ, СУ

  Ахинора Балтакова, ас. д-р, СУ

  Бека Натан, хон. ас, ФФ, СУ

  Биляна Борисова, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Биляна Курташева, гл.ас. д-р, НБУ

  Биляна Радева, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Благовест Христовски, Биол. ф-тет, СУ

  Бойко Пенчев, доц. д-р, ФСлФ, СУ

  Борис Бакалов, БФ, СУ

  Борис Вунчев, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Борис Сергинов, доц. д-р, НБУ

  Борис Стоянов, гл. ас., д-р, ИФ, СУ

  Борислав Гаврилов, проф. д-р, ИФ, СУ

  Борислав Георгиев, доц. д-р, НБУ

  Боряна Димитрова, доц. д-р, НБУ

  Боряна Мусева, гл. ас. д-р, ЮФ, СУ

  Боряна Николова, University of Wisconsin

  Борислав Мавров, д-р, НБУ

  Борислава Танева, проф. д-р, СУ

  Боряна Кючукова-Петринска, гл.ас. д-р, СУ

  Боряна Михайлова, гл.ас., ВТУ

  Боряна Русева, доц. д-р, София

  Боян Думанов, гл.ас. д-р, НБУ

  Боян Знеполски, доц. д-р, ФФ, СУ

  Боян Славейков, доц. д-р, ПУ

  Валентин Аспарухов, ПУ

  Валентин Миланов, ас., ТУ

  Валентина Георгиева, гл. ас. д-р, ФФ, СУ

  Валентина Златанова, проф. дсн, БАН

  Валентина Иванова, гл. ас. д-р, Информатика, НБУ

  Валентина Маринова, хон.преп., ДПН, СУ

  Валентина Наумова, гл.ас., ФСлФ, СУ

  Валери Голев , доц., Физ. ф-тет, СУ

  Валери Колев, доц. д-р, ИФ, СУ

  Валерия Хаджийска, д-р

  Ваня Колева, д-р, МФ, СУ

  Ваня Пенчева, ас., ТУ, Габрово

  Ваня Серафимова, гл.ас., МГУ

  Васил Гарнизов, доц. д-р, НБУ

  Васил Георгиев, д-р

  Васил Колев, ас., НХА

  Васил Попвасилев, OCAD, Toronto

  Велин Белев, ас. д-р, НБУ

  Велислава Петрова, гл.ас. д-р, ФФ, СУ

  Венета Савова, ас., ФСлФ, СУ

  Вера Стаевска, д-р, ФФ, СУ

  Вержиния Арсова-Балчева, НАТФИЗ

  Вероника Димитрова, ас., ФФ, СУ

  Весела Герчева, НБУ

  Весела Статкова Карева, доц., АМТИ, Пловдив

  Весела Цокева, ФФ, СУ

  Весела Чергова, гл.ас.д-р, ФКНФ, СУ

  Весела Шушкина, хон.преп. д-р, ФСлФ, СУ

  Веселин Будаков, гл.ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Веселин Гръцманов, Русенски университет “Ангел Кънчев”

  Веселин Дафов, доц. д-р, ФФ, СУ

  Веселин Деков, д-р, IFREMER, Франция

  Веселин Кметов, д-р, ПУ

  Веселин Страхилов, проф. дфзн, ФзФ, СУ

  Веселин Тепавичаров, доц. д-р, ИФ, СУ

  Веселин Тончев, доц. д-р ИФХ – БАН, ХФ на СУ

  Веселина Вълканова, доц. д-р, СУ, ФЖМК

  Веселина Георгиева

  Веселина Синивирска, хон.ас., СУ

  Веско Иванов

  Виктория Викторова

  Вили Лилков, проф. д-р, МГУ

  Виолета Герджикова, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Витан Стефанов, проф., ФФ, СУ

  Вихър Георгиев, гл. ас. д-р, ФФ, СУ

  Владимир Донев, доц. д-р, ВТУ

  Владимир Маринов, ас., НБУ

  Владимир Сунгарски, ас., ФКНФ, СУ

  Владимир Томов, гл. ас. ДЕО

  Владимир Трендафилов, проф. д-р, ФКНФ, СУ

  Владимир Шопов, хон. преп., ФФ, СУ

  Владислав Господинов, доц., ФП

  Вяра Калфина, гл. ас. д-р, ФФ, СУ

  Вяра Николова, доц. д-фн, ЮЗУ

  Галина Величкова

  Галина Гончарова, гл. ас. д-р, ФФ, СУ

  Галя Вълчинова, д-р, Université Toulouse 2 Le Mirail

  Галя Габровска, хон.преп., НАТФИЗ

  Галя Митова, СУ

  Гено Генов, доц. д-р, ВТУ

  Георги Александров, ТУ

  Георги Ангелов, гл. ас., ИИОЗ, БАН

  Георги Атанасов

  Георги Близнашки, проф. д-р, ЮФ, СУ

  Георги Ганев, гл.ас. д-р, Стоп. ф-тет, СУ

  Георги Господинов, гл.ас. д-р, ИЛ към БАН, СУ

  Георги Гочев, ас. д-р, НБУ

  Георги Д. Димитрв, проф. дсн, ФФ, СУ

  Георги Жечев, гл.ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Георги Каприев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Георги Костов, д-р, ЛТУ

  Георги Кънев, гл.ас., ГГФ, СУ

  Георги Мандичев, СУ

  Георги Менгов, доц. д-р, СУ

  Георги Няголов, гл. ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Георги П. Антов, проф. БАН

  Георги Папакочев, НАТФИЗ

  Георги Фотев, проф. дфн, НБУ

  Георги Янков, проф., НХА

  Гергана Георгиева, гл.ас. д-р, ИФ, ВТУ

  Гергана Герова, доц. д-р, ФзФ, СУ

  Гергана Гугунска, СУ

  Гергана Динева, ас. д-р, ФФ, СУ

  Гергана Тонкова-Илчева, хон. ас., НМА

  Даниел Смилов, доц. д-р, СУ

  Даниела Колева, доц., ФФ, СУ

  Дария Карапеткова, гл. ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Делчо Илчев, департ. Спорт, СУ

  Деница Хинкова, гл.ас. д-р, СУ

  Десислава Бошнакова, доц. д-р, НБУ

  Десислава Валериева, гл. ас., СУ

  Десислава Данкова, НБУ

  Десислава Димкова, ас. БАН

  Диана Върголонова, ас., ФКНФ, СУ

  Диана Йонова, доц., Медиц. у-тет

  Диана Терзийска, доц. д-р, УНСС

  Дилян Николчев, доц., Бог. ф-тет

  Димитри Гинев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Димитър Бечев, д-р, ас., ФФ, СУ

  Димитър Божков, гл.ас. д-р, ФФ, СУ

  Димитър Вацов, доц. д-р, НБУ

  Димитър Димитров, доц. д-р, УХТ, Пловдив

  Димитър Димитров, гл.ас., бог. ф-тет

  Димитър Добрев, хон. ас., ФМИ

  Димитър Илиев, гл. ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Димитър Кюмюрджиев, СУ

  Димитър Стоименов, хон. ас., ЮФ, СУ

  Димитър Тодоров, ТУ

  Димо Арнаудов, ас. д-р, ФзФ, СУ

  Димчо Аджаров, проф., Медиц. у-тет

  Добрин Тодоров, проф., МГУ

  Добринка Парушева, доц. д-р, ПУ, БАН

  Добромира Николова

  Драгомира Вълчева, гл. ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Ева Волицер, НБУ

  Евгений Дайнов, проф., НБУ

  Едвин Сугарев, доц. д-р, НБУ

  Екатерина Дамянова, д-р, Бог.ф-тет

  Екатерина Търпоманова, д-р

  Екатерина Пейковска, ФКНФ, СУ

  Елена Джамбазова, доц. д-р, ФНПП, СУ

  Елена Динева, ас., ФКНФ, СУ

  Елена Метева, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Елена Стоянова-Узунова, НБУ

  Елена Тарашева, д-р, НБУ

  Елена Хаджиева, доц. ФСлФ, СУ

  Елена Цонева-Папуджиева, хон. преп. д-р, НБУ

  Елисавета Мусакова, доц. д-р, хон. преп., НХА

  Елица Дубарова-Петкова, гл.ас. д-р, НБУ

  Елица Йорданова, СУ

  Елмира Василева, БАН

  Емил Георгиев, СУ

  Емил Колчев, гл.ас., НБУ

  Емил Трайчев, проф. дбгн, СУ

  Емил Хорозов, проф. дмн, ФМИ, СУ

  Емилия Братанова, НБУ

  Емилия Георгиева, проф. д-р, Медиц. у-тет

  Емилия Дворянова, доц. д-р НБУ

  Емилия Занкина, гл.ас. д-р, АУБ

  Емилия Славова, гл. ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Есмералда Камбурова, д-р

  Жана Дамянова, гл.ас. д-р, ФФ, СУ

  Жана Попова, гл.ас. д-р , ФЖМК, СУ

  Жеко Кьосев, доц. д-р, ЮЗУ

  Женя Георгиева, гл. ас., Медиц. у-тет

  Живка Колева-Златева, проф. дфн, ВТУ

  Живко Жечев, ВТУ

  Живко Живков, ст.преп., УНСС

  Жюстин Томс, Масови комуникации, НБУ

  Здравко Дунов, проф. дфн, БАН

  Златка Гочева, СУ

  Златко Гулеков

  Ивайло Дичев, проф., ФФ, СУ

  Ивайло Маринов

  Иван Билярски, проф. дин, БАН, ВСУ

  Иван Гацов, проф., НБУ

  Иван Евтимов, доц. д-р, НБУ

  Иван Манев, д-р

  Иван Марков, проф., АУ – Пловдив

  Иван Петров, хон.ас., ПУ

  Иван Попов, ас., ФКНФ, СУ

  Иван Станев, гл. ас., Русенски У-тет

  Иван Христов, доц., Богосл. ф-тет, СУ

  Иво Пиперков, гл. ас., ФЖМК, СУ

  Иглена Русева, доц, НАТФИЗ

  Илиана Борисова-Кацарова, гл.ас. д-р, ИФ, СУ

  Илиана Гълъбова, д-р, ХТМУ

  Илиана Мирчева, доц.д-р, ФНПП, СУ

  Илинка Терзийска, д-р, ЮЗУ

  Илия Груев, доц. д-р, НХА

  Илко Пенелов, д-р, СУ

  Иля Йончев, проф. д-р, НМА

  Йоана Сиракова, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Йордан Ликов

  Йордан Петров, ТУ и УНСС

  Йорданка Велкова, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Ирен Иванчева, доц., ФСлФ, СУ

  Ирена Кръстева, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Ирена Павлова, СУ

  Ирена Тодорова, НБУ

  Ирина Зиновиева, проф., дпсн, ФФ, СУ

  Ирина Стрикова, ас., ФКНФ, СУ

  Искра Благоева

  Искра Христова-Шомова, проф., ФСлФ, СУ

  Калин Манолов, СУ

  Калин Янакиев, проф. д-р, ФФ, СУ

  Камелия Джурелова, НБУ

  Камелия Спасова, гл.ас., д-р, ФСлФ, СУ

  Кирилка Ставрева, проф., Cornell College, Iowa

  Кица Диаманджиева-Лъвчиева, хон. преп, ФНХФ, СУ

  Клавдий Тютюлков, ФзФ, СУ

  Клео Протохристова, проф. дфн, ПУ

  Кольо Коев, проф. дсн, НБУ

  Коста Герджиков, доц., ФНПП, СУ

  Костадин Гърдев, доц. д-р, ИФ, СУ

  Костадин Соколов, Университет Майнц, Германия

  Красен Станчев, доц. д-р, ФФ, СУ

  Красимир Лещаков, доц. д-р, ИФ, СУ

  Красияна Радева Денева

  Кремона Павлова, СУ

  Кристиан Таков, доц. д-р, ЮФ, СУ

  Кристин Трендафилова, гл. ас., ФКНФ, СУ

  Кристина Попова, доц. д-р, ЮЗУ

  Ласка Ласкова, гл.ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Лилия Илиева, д-р, Любляна

  Лилия Илиева, проф. д-р, ЮЗУ

  Лиляна Деянова, проф. дсн, ФФ, СУ

  Лиляна Симеонова, проф. дин, БАН

  Лиляна Табакова, гл.ас., ФКНФ, СУ

  Линка Тонева-Методиева, ас. д-р, ФФ, СУ

  Линда Николова, University of Utah, Salt Lake City

  Лъчезар Томов, ас. д-р, НБУ

  Люба Атанасова, д-р, Пекински университет

  Любен Витанов, доц. д-р, ФНПП

  Любен Иванов, ас., СУ

  Любка Алексиева, СУ

  Любов Минчева, доц. д-р, ФФ, СУ

  Любомир Гаврилов

  Любомир Христов, д-р, ВТУ

  Людмил Цанков, доц. д-р, ФзФ, СУ

  Людмила Милкова, УНСС

  Магдалена Абаджиева

  Магдалена Веселинова, ПУ

  Магдалена Гуцева-Тонева, социолог, УЦУК

  Майа Разбойникова-Фратева, доц. дфн, ФКНФ, СУ

  Майя Грекова, проф. дсн, ФФ, СУ

  Майя Стойнева, проф. д-р, БФ, СУ

  Максим Иванов

  Маргарета Димитрова, доц. д-р, ФСлФ, СУ

  Маргарита Желязкова, у-тет Твенте, Холандия

  Маргарита Карамихова, доц., ВТУ

  Мариана Димитрова, доц. д-р, СУ

  Мариана Камбурова

  Мариана Малинова, доц. д-р, НБУ, СУ

  Марин Бодаков, гл.ас., ФЖМК, СУ

  Марин Паунов, проф. д-р, УНСС

  Мария Ендрева, д-р, ФКНФ, СУ

  Мария Йовчева, доц. д-р, Бог. ф-тет, СУ

  Мария Костадинова

  Мария Костова, проф., ФКНФ, СУ

  Мария Нейкова, доц. д-р, СУ

  Мария Огойска, ас., НБУ

  Мария Соскова, доц. д-р, ФМИ, СУ

  Мария Стамболиева, доц. д-р, НБУ

  Мария Цанкова, adjunct ass. Pol.Sci & IR, PhD, АУБ

  Марияна Любенова, доц. СУ

  Марияна Николова, СУ

  Марта Ивайлова, ас. д-р, ФКНФ, СУ

  Мартин Граматиков, д-р, СУ

  Мартин Канушев, доц. д-р, НБУ

  Мартин Русков, Университетски колеж, Лондон

  Мартин Тимчев, доц. д-р, ДИУУ

  Мартина Печинова, доц. д-р инж., УАСГ

  Мая Бахчеванова, СУ

  Мая Русева, д-р, ВТУ

  Миглена Ваклинова,

  Миглена Николчина, проф.ФСлФ, СУ

  Мила Манчева, ас. д-р, СУ

  Мила Минева, ас., ФФ, СУ

  Миладин Хаджиев, СУ

  Милен Замфиров, гл. ас. д-р, ФНПП, СУ

  Милена Григорова, НБУ

  Милена Демирева, СУ

  Милена Миленова, гл. ас., ФКНФ, СУ

  Милена Николова, гл.ас. д-р, АУБ

  Милена Попова, Русенски университет

  Милена Стефанова, доц.д-р, ФФ, СУ

  Милена Якимова, доц. д-р, СУ

  Милица Минева, ас., ВТУ

  Мина Петрова, СУ

  Минко Марков, гл.ас. д-р, ФМИ, СУ

  Мира Ковачева, проф. д-р, ФКНФ, СУ

  Мира Майер, доц. д-р, НБУ

  Миряна Янакиева, доц. д-р, ИЛ на БАН, СУ

  Михаил Груев, доц. д-р, ИФ, СУ

  Михаил Неделчев, проф., НБУ

  Михаил Тодоров, проф., ТУ

  Моис Файон, д-р, ФФ, СУ

  Момчил Дойчев-Баджаков, д-р, НБУ

  Момчил Методиев, дфн, ИФ, СУ

  Момчил Христов, хон. ас., ФФ, СУ

  Морис Фадел, доц. д-р, НБУ

  Надежда Желязкова, Goldsmiths University, London

  Надежда Тодорова, СУ

  Надка Бакалова, доц., БСУ

  Надя Данова, проф. дин, БАН, СУ, НБУ

  Наум Якимов, проф. дн, НБУ

  Невена Германова, ФФ, СУ

  Невена Панова, доц. д-р, СУ

  Неделя Китаева, гл.ас., д-р, НБУ, СУ

  Недялка Видева, проф. д-р, ФФ, СУ

  Недялка Георгиева, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Нели Методиева, ас., ФКНФ, СУ

  Нели Огнянова, проф. дпн, СУ

  Нели Стоева, ас.

  Нели Христова, проф. д-р, ГГФ, СУ

  Никола Николов

  Николай Аретов, проф. дфн, ИЛ към БАН

  Николай Вазов, д-р

  Николай Драгов, СУ

  Николай Киров, доц. д-р, НБУ

  Николай Найденов, проф. дпн, ФФ, СУ

  Николай Ризов, хон.преп. доц., НБУ

  Николай Папучиев, доц. д-р, ФСлФ, СУ

  Николай Чернокожев, проф., ФСлФ, СУ

  Николина Янева, ЮЗУ

  Нинел Нешева-Кьосева, доц. д-р, НБУ

  Нора Голешевска, д-р, ФФ, СУ

  Огнян Минчев, доц., д-р, ФФ, СУ

  Олег Георгиев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Олег Константинов, ФФ, СУ

  Павел Белчев, д-р, СУ

  Павел Павлович, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Павел Стоянов,

  Палма Златева, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Пепка Бояджиева, проф. дсн, СУ

  Петко Пройнов, проф., ПУ

  Петра Олесен, СУ

  Петранка Евтимова, д-р

  Петранка Филева, проф. д-р, СУ

  Петър Евтимов, преподавател в ИФ на СУ

  Петър Кърджилов, д-р, ФЖМК, СУ

  Петър Марков, ЮЗУ

  Петър Николов, гл.ас. д-р, НБУ

  Петър Писаров

  Петър Станков, д-р, УНСС

  Петър Цанев, проф. д. изк., НХА

  Петър Цонев, д-р, ЮЗУ

  Петя Георгиева, доц. д-р, СУ

  Петя Загорчева, хон. преп., ИФ, ФКНФ, СУ

  Петя Кабакчиева, доц., ФФ, СУ

  Петя Николова, НБУ

  Петя Осенова, доц. д-р, ФСлФ, СУ

  Пламен Бардраски

  Пламен Макариев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Пламен Русев, д-р, ВТУ

  Пламен Цветков, проф. дин, НБУ

  Полина Балканска, хон.преп., доц., Медиц. у-тет

  Правдолюб Иванов, ст.ас., НХА

  Радка Влахова, доц. д-р, СУ

  Радко Кръстанов

  Радослав Йорданов, САС

  Радослав Цонев, д-р, ЮЗУ

  Райна Гаврилова,проф., ФФ, СУ

  Райна Камберова, гл.ас., СУ

  Райчо Пожарлиев, проф., ФФ, СУ

  Ралица Кацарска, СУ

  Ралица Русева, доц. д-р, БАН

  Рая Заимова, проф дин, хон.преп., ИФ, СУ, НБУ, БАН

  Роман Хаджикосев, доц. д-р, ЮЗУ

  Росен Елезов, НАТФИЗ

  Росен Цонев, доц. д-р, СУ

  Росина Костова, доц. д-р, ИФ, ВТУ

  Росица Градева, доц. д-р, АУБ и БАН

  Росица Кендерова, доц., ГГФ, СУ

  Ружа Смилова, гл. ас, д-р, ФФ, СУ

  Румен Драганов

  Румяна Парашкевова, гл.ас., СУ

  Светла Маринова, доц. д-р, ФФ, СУ

  Светла Черпокова, доц. д-р, ПУ

  Светлана Божилова, доц., ФЖМК, СУ

  Светлана Дамянова

  Светлана Иванова, доц. д-р, ИФ, СУ

  Светлана Колева, хон.ас., ФКНФ, СУ

  Светлозар Алексиев

  Светлозар Василев, д-р, София

  Светлозар Влайков, доц. д-р, Богосл. ф-тет, ВТУ

  Светослав Герганов, УНСС

  Светослав Димов, доц. д-р, БФ, СУ

  Светослав Живков, гл.ас. д-р, ИФ, СУ

  Светослав Куртев, д-р

  Светослав Малинов, доц. д-р, ФФ, СУ

  Светослав Риболов, Бог. ф-тет

  Сергей Стефанов, ас. д-р, НБУ

  Сияна Харизанова, НБУ

  Смилен Марков, гл.ас. д-р, ВТУ

  Снежа Цонева-Матюсън, гл.ас. д-р, ПУ

  Снежана Попова, проф., СУ

  Снежана Томова, д-р, СУ

  Снежана Янакиева-Калчева, доц. д-р, СУ

  Соня Каникова, Лондонски университет

  Ставрос Ставру, ФМИ, СУ

  Стелиян Димитров, доц. д-р, СУ

  Стефан Дечев, доц. д-р, ЮЗУ, хон.ас.; ФФ, СУ

  Стефан Дипчиков

  Стефан Ем. Николов, д-р

  Стефан Иванчев, хон.ас., ФКНФ, СУ

  Стефан Манев, доц. д-р, НБУ

  Стефан Ницолов, доц. д-р, ТУ

  Стефан Попов, гл.ас. д-р, ФФ, СУ

  Стефан Стефанов, гл.ас. д-р

  Стефан Стефанов

  Стефка Фетваджиева, гл.ас., ФСлФ, СУ

  Стилиян Йотов, проф., дфн, ФФ, СУ

  Стойчо, Стойчев, гл.ас. д-р, ФФ, СУ

  Стоян Асенов, ас., ФФ, СУ

  Стоян Бъчваров, д-р, ВТУ

  Стоян Михайлов

  Стоян Танев, Богосл. ф-тет, СУ

  Таня Чавдарова, доц. д-р, ФФ, СУ

  Татяна Дронзина, проф. СУ

  Теодор Пиперков, гл.ас., ЮФ, СУ

  Теодора Георгиева

  Теодора Карамелска, д-р, НБУ

  Теодора Петрова, доц., ФЖМК

  Теодора Цанкова, хон. ас. д-р, ФСлФ, СУ

  Теофил Ямболиев, доц. д-р, ТУ, София, филиал Пловдив

  Тодор Велчев, д-р, СУ

  Тодор Груев, доц., УАСГ

  Тодор Танев, проф., ФФ, СУ

  Тодор Ялъмов, гл.ас., Стоп. ф-тет, СУ

  Тодорка Минева, хон. преп., ФСлФ, СУ

  Тони Николов, хон.ас., ФФ, СУ

  Фанка Рибарова, проф., Медиц. у-тет

  Филип Григоров, Перник

  Христина Чобанова, гл.ас., ФКНФ, СУ

  Христо Андреев, ТУ

  Христо Гьошев, гл.ас. д-р, НБУ

  Христо Тодоров, проф., НБУ

  Христо Христев, гл.ас. д-р ЮФ, СУ

  Цанка Николова, СУ

  Цвета Попова, гл.ас., ЮФ, СУ

  Цвета Хубенова, доц., ФСлФ, СУ

  Цветан Спасов

  Цветана Стоянова, д-р, СУ

  Цветелина Сантулова, д-р, ФФ, СУ

  Цветомира Пашова, доц. д-р, ФКНФ, СУ

  Цочо Бояджиев, проф. дфн, ФФ, СУ

  Юлиан Минков, София

  Юлиан Рангелов, гл. ас., д-р, ТУ, Варна

  Юлиана Николова, хон. преп., ФФ, СУ

  Юлия Велковска, проф. физика, Университета „Вандербилт“, САЩ

  Юра Константинова, гл.ас. д-р, БАН

  Яна Иванова, ас., ФДМ – Медиц. у-тет

  Яна Рангелова, СУ

  Яна Шишкова, хон.ас., ФКНФ, СУ

  Ясен Захариев, доц. д-р, НБУ

• Ранобудните студенти с открити въпроси до патриарх Неофит

  Открито писмо с въпроси, адресирани до патриарх Неофит, изпратиха днес младежите, нарекли себе си “ранобудните студенти”

   

  Елица Мартинова,  OFFNews.bg

  Обръщението е публикувано на профила им във Facebook. To e отправено и до председателя и членовете на Светия Синод и до предстоятеля на храм-паметника “Св. Александър Невски”.

  

  В писмото си протестиращите младежи търсят позицията на патриарх Неофит във връзка с уволнението на студента в Богословския факултет Станислав Въчин. OFFNews припомня, че на 1 ноември, по време на протестните шествия пред СУ от камбанарията на “Св. Александър Невски” бе развято българското знаме. Часове по-късно Въчин, който е служител в храма, е бил уволнен.

  Младежите засягат и изказването на депутата на ДПС Йордан Цонев, който в четвъртък заяви от парламентарната трибуна, че преподавателите в Богословския факултет, които подкрепят протеста, са разколници.

  Студентите поставят въпроса и за широкия периметър за сигурност около парламента, който бе обособен, за да гарантира, че депутатите ще напуснат Народното събрание, въпреки заканите за блокада от страната на протестиращите. В петък периметърът обхващаше и площада около храм-паметника.

  OFFNews припомня, че протестното шествие “Събудете се” на студентите се опита да премине и покрай храм-паметника, но бе възпрепятстване от полицаите. Тогава студенти заявиха, че служителите на реда нарушават гражданските им права и се заканиха да потърсят правата си.

  Пълният вид на въпросите на студентите до патриарх Неофит без редакторска намеса:

  .

  Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства,

  На 1 ноември 2013 г., в деня на всенародния празник Ден на народните будители, с който Българската православна църква исторически дълбоко е свързана, студенти и преподаватели от Софийския университет и от множество други висши училища от София и страната, както и български граждани, почетоха по своеобразен начин този най-народен празник, като в същото време изразиха своята позиция по актуални всеобществени въпроси, най-същественият от които е въпросът за липсата на морал в българската политика. Това събитие обаче бе помрачено от следните събитийни моменти, които имат пряко отношение към Българската православна църква, по-конкретно към нейното ръководство:

  1. Огромното пространство около патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”, църковен и всенароден храм-паметник, бе блокирано от безпрецедентно количество полиция. Тези действия на органите за сигурност доведеха до обстоятелството на фактическото блокиране на храм-паметника, на практика до негово затваряне отвън. Намиращата се в съседство старинна църква „Св. София” също се оказа в аналогично положение.

  2. По време на преминаването на шествието на студентите, преподавателите и гражданите покрай цитираните два богослужебни храма, от камбанарията на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” прозвуча празничен камбанен звън, а минути след това, от същата тази камбанария, бе развят националния трибагреник. По-късно през денят в медиите се появи информация, според която камбанния звън е бил възпроизведен от студента в Богословския факултет Станислав Въчин, който е и служител на храма. На същия е заявено минути по-късно от църковни длъжностни лица, че е уволнен за тази си проява.

  Във връзка с тези събития се обръщаме към Вас, като архиереи на Българската православна църква, със следните въпроси:

  1. Каква е позицията на Негово Светейшество Българският патриарх Неофит, на Св. Синод като цяло, както и на предстоятеля на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” по отношение окупирането на практика от страна на полицейските сили на пространството около Св. Синод – храм-паметник „Св. Александър Невски” – църквата „Св. София”; не смятат ли същите църковни фактори, че по този начин се нарушават религиозните права на членовете на Православната църква, както и правата на българските граждани?

  2. В случай, че информацията за уволнението на колегата ни Станислав Въчин, студент в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” е вярна, не смятат ли горепосочените църковни представителства, че няма нищо по-добро и уважавано от постъпката на Вашия служител Въчин – да бие празнично камбаната на патриаршеската катедрала в един от най-светлите всенародни празници, в съчетание с развяването на националния трибагреник?

  Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, задавайки публично тези въпроси ние се надяваме на ясни и категорични отговори и проява на Вашата пастирска загриженост. Проявявайки студентска солидарност, надяваме се също, че ако поводът за отстраняването на студента Станислав Въчин от служение в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” е гореописания, то той да бъде възстановен, защото няма по- Богоугодна и Богонародна изява от това да удариш празнично църковните камбани и да развееш родния трибагреник, и то в Денят на народните будители.

  Редом с тези въпроси, ние, ранобудните студенти, се обръщаме към всички Вас с молба да отговорите на един актуален въпрос, имащ пряко отношение към Православната църква, към християнския и богословския морал. Става дума за това, че на 31 октомври т.г., в парламентарната зала на Народното събрание, депутатът от ДПС г-н Йордан Цонев е заявил, че знае, че протестите на студентите и гражданите в страната ни, се поддържали в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” от преподаватели, които подкрепяли разкола. В същия ден следобед обаче Факултетният съвет на Богословския факултет, с почти пълно мнозинство, подкрепи протестите на академичната общност, на студентите в частност и въобще на гражданското общество. В тази връзка, смятате ли Вие, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, че преподавателите от Богословския факултет, а също и студентите и докторантите, които изразяват своята гражданска позиция и настояват за оставка на правителството на настоящото управляващо мнозинство са разколници? Последният въпрос е продиктуван от наша страна по причина, че Богословският факултет е част от академичното семейство на СУ „Св. Климент Охридски” и подобни изявление, като това на депутата от ДПС г-н Йордан Цонев, подронват пряко авторитета на Българската православна църква, разрушително са насочени към Богословския факултет, който тази година чества своя 90-годишен юбилей. Смятаме също, че подобни атаки петнят доброто име и на Софийския университет, на който Негово Светейшество Българския хатриарх Неофит е Доктор хонорис кауза, и който, от своя страна, в личностен план, е бил част от академичната общност на Университета, в качеството си на пръв декан на Богословския факултет след демократичните промени.

  Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, през последните две години Вашият авторитет бе дълбоко накърнен по публично известни причини. Ние се надяваме, че давайки ясни отговори на поставените от нас въпроси Вие ще засвидетелствате пред Бога и народа тази християнска позиция, която подобава на архиереи.

   

• Маратонът в Ню Йорк при засилени мерки за сигурност

  В Ню Йорк в неделя за 43-ти път се провежда маратонът, в който се очаква да участват около 48 000 души. Те ще пробягат маратонската дистанция от 42 километра и 195 метра, която ще ги отведе из петте района на мегаполиса. Маратонът ще стартира от Стейтън айлънд и ще продължи през Куинс, Бронкс, Бруклин, като финалът ще бъде в Сентръл парк в Манхатън.

  Спортната проява ще протече при изключителни мерки за сигурност, защото властите не искат да се повтори трагедията от маратона в Бостън през април, когато терористи взривиха самоделни устройства, убиха трима души и раниха 260 души. Хеликоптери, катери, водолази, кучета, разпознаващи укрити експлозиви, стотици камери „са впрегнати“ в мерките за сигурност.

  Началникът на полицията в Ню Йорк Реймънд Кели увери, че маратонът ще бъде най-добре защитената спортна проява. Той обаче предупреди участниците, че в ерата след 11 септември 2001 г. гаранции няма.

  Заради дългото си трасе гарантирането на безопасността на маратона е трудна за осъществяване задача, отбелязва ДПА. Според новите мерки за сигурност участниците в маратона и зрителите ще бъдат подложени на допълнителни проверки, като например претърсване на раниците. Охранителните камери ще следят цялото трасе на маратона.

  Вече бяха претърсени и небостъргачи покрай трасето, откъдето терористи-снайперисти биха могли да стрелят по маратонците. Водолази пък провериха крайбрежните зони и районите под мостовете за укрити предмети.

  Източник: Mediapool

• Провинцията мре, дивото зове

   

  Светлозар Стоянов, в. „Новинар“

  .

  

  Миналата седмица една констатация, която отдавна вече не е новина, умря. Като стара и безинтересна мома в обезлюдено българско село. Обидена, че никой не й е обърнал внимание.

  С нейната смърт настъпва и смъртта на селото. Българското, онова с отколешните традиции, млякото на баба и гегата на дядо. Онова толкова подигравано през последния половин век (и повече) село.

  Миналата седмица от БАН съобщиха, че около 200 села в България, населени (някога) предимно с българи, вече са мъртви. И там вече няма нито един жител. Някои села от години нямат население, но не са изтрити от регистъра на населените места. В останалите млади почти няма. В над хиляда села от десетки години не се е родило и едно дете.

  Виж, селата със смесено население, турските, помашките и циганските, са друга работа. Там хората се женят и се плодят. Колкото повече са хората от малцинствата, толкова по-голяма е плодовитостта. Селата с българско население обаче си отиват.

  Погледнато отдалеч, селото обикновено разкрива романтична картина, чист въздух, вода студена, тежък (но здравословен) труд и една безкрайна хармония в човешките отношения. Киприте момичета от картините на Майстора и фотосите на потънали в цветя и здравец реставрирани къщи от рекламните диплянки също носят багрите на патриархалната хармония, която едва ли някога е била чак толкова хармонична, но никога няма да се върне в този й вид.

  Българското село, от което извират корените на почти всички българи, днес е обитавано само от духа на дедите ни. Или от едни бедни и стари хора, които кретат с кривите си тояжки по пустите улици. Като вехти призраци.

  В края на ХІХ век и началото на следващия на село живеят 80% от българите. Днес населените места, които нямат статут на град, са повече от четири хиляди и там живее по-малко от 25% от цялото ни население.

  През последните години много села провидяха селския туризъм и екопътеките като панацея за всички болести, от които умира българското село. Но се забрави главното му богатство – земята и плодовете на тази земя. Лошото е, че не всичко опира до липса на пари. Защото да си изчистиш двора, който си превърнал в клошарски склад, не е само въпрос на средства.

  Идете в който и да е (оцелял) хоремаг. Там ще ви предложат кебапчета по 19 стотинки, сирене по селски, приготвено от прясно палмово масло, или селска салата от пластмасови домати и турски гумени краставици. Да, бабите с мотиките вече измряха.

  Първият удар, който понесе българското село, бе криворазбраната социалистическа урбанизация. Тя превърна селяните в градски хора от селски тип и ги натика в заводите.

  По-лошото е, че днес издъхват и малките български градове. Вземете например родния ми Казанлък. Според последното преброяване през 2011 г., само за 10 години този град се е смъкнал с 10 хиляди души. От 55 хиляди днес казанлъчани са по-малко от 45 хиляди. Сметката е проста. След 45 години Казанлък изчезва.

  Ах, ще кажете, невъзможно е да се случи! Напротив, ще ви кажа аз. Градове умират дори в Щатите. И то големи градове. Погледнете Детройт. Изпари се пред очите ни.

  Ето защо, винаги съм се чудел как ще свърши България. Дали ще се превърне в огромен цигански катун, дали ще ни превземат турците или ще ни преобразуват в бежански лагер за близкоизточни терористи.

  Гледах обаче по телевизията как в обезлюдена Странджа група учени се опитват да възстановят изчезналите популации на дивите коне и зубри. И се сетих за финала на един мой стар разказ. Двама дядовци пътуват във влак и оплакват пустеещата българска земя, която препуска зад прозорците. Разказът завършва така: „Колко изоставени земи и запустели градини има в нашата литература и с каква любов се описват те винаги! Защо буренясването, бездействието, разоряването и примирението са толкова скъпи на българина? Тухлени складове, краварници, хамбари и прочие земеделски сгради без керемиди, прозорци и черчевета – всичко е порутено, всичко се разпада и подивява. Гледката овехтява навред и с всяка изминала година става все по-пленителна. А природата с нямото си спокойствие търпеливо чака този народ да измре и цивилизациите да преминат, за да залее отново всичко с неувяхващата си вечност.”

  Да, явно винаги съм знаел какво ще се случи. Просто го бях забравил. България ще свърши като резерват. В по-добрия случай – за тарпани и зубри.

  В по-лошия – за българи.

   

• Big Sugar is having its tobacco moment

  By Dr Kieron Rooney*,  Sciencealert.com.au

   

  

  „There is not a single study showing that added sugar is good for you.“

  These words are from investment banking firm Credit Suisse.

  While many may question nutritional advice from a group of economists, few could dispute their ability to identify accurate trends in data.

  In a report on global sugar consumption, Credit Suisse has identified growing negative views towards sugar which it says provides „green shoots for dietary changes and social health advancement„.

  The report is a warning to the food and beverage industry and specifically to companies with an economic model that is dependent on products manufactured with added sugar.

  The Credit Suisse warning suggests these companies should prepare for government-imposed changes to the way they operate their businesses including regulations on sugar-sweetened foods, taxation or greater opportunities for consumers to self-regulate sugar consumption by providing ‘healthier‘ alternatives including products manufactured with non-sugar sweeteners.

  Ultimately, the investment bankers believe taxation would be the best approach and will provide the best outcome.

  If all this tax and regulation sounds familiar, well, it is.

  Calls for the government to intervene to regulate excess sugar consumption have been compared to the anti-smoking movement.

  Just like Big Tobacco, Big Sugar could be the next big public health campaign.

  Some have suggested that the sugar industry is approaching its Tobacco Moment – when regulators need to step in to protect society before any more harm is done.

  The Credit Suisse report argues that regulators should adopt strategies from the battle against smoking to fight the looming war with sugar.

  The template would include restricting advertising space to hurt marketing appeal, increase tax on foods containing added sugar, and including health warnings on labels.

  Diabetes and obesity – associated with excess sugar consumption – would provide imagery that is just as confronting as the smoking-related conditions that now decorate cigarette packaging.

  The suggestion is that these measures would be used concurrently with public education programs that highlight the dangers of excess sugar consumption (see the rethinksugarydrink campaign as an example).

  The silver lining for the sugar industry, according to Credit Suisse, is the potential to develop businesses that produce non-sugar sweeteners. In this way the sugar industry – which can shift from Big Sugar to Big Sweetener – may be protected, unlike tobacco which had nowhere to turn.

  This is where we need to remind ourselves that Credit Suisse is an expert in investment, not public health.

  I would dispute the sense of encouraging a switch from sugar to sweetener for three reasons.

  Firstly, a comprehensive understanding of the direct metabolic effects of consumption of these alternative sweeteners is not known.

  Secondly, we don’t know the indirect metabolic or behavioural effects of consumption of these alternative sweeteners.

  And most importantly, by justifying the production and consumption of low/non caloric sweeteners as healthy alternatives, the food and beverage industry further encourages the consumption of manufactured foods over fresh natural foods.

  But the sugar industry has one other advantage over tobacco: does anybody care about passive sugar consumption?
  
  The movement against tobacco smoking was helped by growing public concern over passive smoking and the idea that someone else’s smoking habit could impact the health of the non-smoker sitting near them.

  This is not likely to occur with sugar consumption because if someone else is consuming excess sugar then that is unlikely to have any impact on my health.

  The effective regulation of sugar consumption needs to focus on the individual.

  This is where plain packaging, health warnings on labels and public education campaigns are likely to have great impact. But could we go further?

  Could we treat foods and drinks high in added sugars like we do alcohol?

  After all, national dietary guidelines suggest we „limit“ both sugary foods and alcohol in our diets. Both are implicated in fatty liver and cardiovascular diseases.

  Just as we have bottle shops for alcohol, imagine dedicated party shops or segregated areas in supermarkets where sugar-laden foods such as confectionary, sweetened beverages, bottled sauces and breakfast cereals would be sold. The goal would be to drive home awareness of the prevalence of added sugar in foods and its negative impact on our health.

  In a number of places the Credit Suisse report notes that scientific evidence against sugar’s role in driving metabolic disease is inconclusive.

  It appears that the surge of negative public opinion towards sugar is one of the driving forces behind changing trends in sugar consumption and what that might mean for investment in the food and beverage industry.

  This is a powerful message which seems to be saying that society is not prepared to wait for slow-moving governments, regulators (and, dare I say, academia) to provide conclusive evidence of sugar’s detrimental effects.

  There is a community desire to force profiteering food and beverage companies into changing for the good of public health.

  Empowering individuals with knowledge about the impact of food choices on their own health is of primary importance if we are to improve community health.

  For best health Australians need to be encouraged at every occasion to choose fresh, whole natural foods over the packaged, manufactured option.

  What makes this particularly difficult is that our ‘choice‘ is influenced strongly by marketing and branding that has society either convinced that these packaged foods are good for us or at the very least are a convenient necessity despite having very little if any nutritious benefit.

  We need to get something straight then.

  There is no metabolic, physiological or nutritional need for added sugar in foods. As such, an avoidance of manufactured foods and drinks with added sugar can be and should be achieved for optimal health.

  This awareness is at the crux of the negative opinion towards sugar identified by Credit Suisse.

  Allowing consumers to make choices free from brand influence would be a vital first step.

  ––––––––––––––-

  * Kieron Rooney is a senior lecturer in the University of Sydney’s Faculty of Health Sciences. He has been a named chief investigator on research grants that have received funding from: the National Health and Medical Research Council; Meat & Livestock Australia; NSW Sporting Injuries Committee and PepsiCo Australia & New Zealand. He has not received any personal financial or in kind payments from any of these companies or others that may be related to the article.

• Студенти и преподаватели поискаха национална стачка и оставката на Орешарски

  Полина Паунова, Mediapool

  .

  

  Снимка: Noresharski.com

  „Вие сте позор! Оставка и затвор!“, „Кой?“ и „Окупация“. Това са част от скандиранията, които можеха да се чуят в петък – Деня на народните будители, пред Ректората на Софийския университет, Националната библиотека и Народното събрание. С тези искания „Ранобудните студенти“ и подкрепящите ги преподаватели обиколиха парламента и призоваха за национална стачка докато правителството на Пламен Орешарски не подаде оставка.

  Демонстрацията започна в 11 часа, когато на кръстовището пред СУ се събраха стотици хора – студенти и подкрепящи ги преподаватели и обикновени граждани. Мнозина от присъстващите носеха баджове с надпис „Подкрепям ранобудните студенти“. Чуваха се скандирания „Ние сме с вас“ и „Браво“. Присъединиха се и група студенти от Медицинския университет-София, облечени с лекарски престилки и аплодирани от останалите участници в протеста.

  Минути по-късно на стълбите на Ректората, до студентите си, преподаватели от Софийския университет издигнаха голям трансператнт „Университетските преподаватели призовават: Събудете се!“. Студентите и преподавателите носеха и други големи плакати с надписи – „Кой предложи Пеевски?“ и „Оставка“.

  В словото си пред събралите се преподавателят от СУ Александър Кьосев каза, че българското общество е застрашено, защото в сърцевината му има лъжа, и затова е протестът. Той добави, че за да може едно общество да съществува, в него трябва да има истина. „Протестът не е син, не е червен, не е зелен, той е на всички възмутени граждани“, заяви Кьосев.

  От студентите пък бе изчетена декларация, в която се посочва, че демокрацията в страната е вече само фасадна, че законодателната и изпълнителната власт са в ръцете на цинични лица. Студентите настояват, че това положение е нетърпимо и призоват да се премине към ефективна общонационална стачка.

  Стотици хора пяха „Я, кажи ми облаче ли бяло“, а много от университетските преподаватели се просълзиха, наблюдавайки своите студенти, след което бурно ги аплодираха.

  Пред университета студентите от НАТФИЗ се хванаха за ръце и пеейки посрещаха прииждащите да ги подкрепят. По-рано през деня младите актьори блокираха за кратко пешеходната пътека пред сградата си на ул. „Раковски“. Както и предните дни бъдещите артисти организираха флашмоб, изигравайки кратка мълчалива пиеса. Този път мотото бе „Да будиш, или не?“ – препратка към „Да бъдеш или да не бъдеш“ от шекспировия „Хамлет“ и към днешния Ден на народните будители.

  След 11 часа студентите от НАТФИЗ със скандирания „Честит празник“ потеглиха, за да се присъединят към шествието пред Софийския университет. На ул. „Раковски“ те отново изписаха с телата си думата „оставка“, после на ъгъла с „Гурко“ имитираха затворници, подаващи ръце през клетка.

  След като всички групи студенти се събраха пред Софийски университет, шествието под наслов „Събудете се!“ тръгна от централния вход на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ към Националната библиотека, която цяла сутрин бе под строга охрана.

  Пред библиотеката студентите от НАТФИЗ хванаха за ръце и се въртяха в кръг тичайки. Пред тях се виждаше рисунка с образа на Шекспир и цитати от негови произведения: „Това е болестта на времето ни. Луди водят слепи“ и „А, ти, пленен от свойта красота богатството превръщаш в нищета“.

  Техните колеги от другите университети, подредени един до друг, носейки кадастрони с надписи – заглавия от българската литература, скандираха „Единство“.

  Някои от подкрепящите младите хора започнаха да крещят „Червени боклуци“, но студентите прекратиха тези викове с песента „Тих бял Дунав“.

  Веднага след това полицията обаче не пропусна шествието да премине по ул. „Оборище“, за да достигне до парламента. Борислав Муеров – заместник-директор на отдела „Охранителна полиция“ на СДВР, обясни, цитиран от БТА, че от общината няма заявен маршрут на студентското шествие и затова полицаите го насочват по бул. „Васил Левски“, ул. „Московска“ и бул. „Г. С. Раковски“. На Военния клуб, протестиращите завиха в посока към Народното събрание.

  С пристигането на студенти и преподаватели пред парламента протестиращите замълчаха заради изпълнението на песента „Излел е Делю хайдутин“ на Яна Шишкова, преподавател в катедра „Езици и култури на Източа Азия“.

  Изпълнението завърши с „Народът ви иска вън“.

  Песента бе последвана от спонтанно хващане за ръце между протестиращите, които направиха жива верига около Народното събрание. Минути по-късно от катедралния храм „Св. Александър Невски“ се спусна националния флаг, а камбаните на църквата забиха.

  По-късно сред протестиращите се появи информация, че човекът, издигнал трибагреника на „Св. Александър Невски“, е клисарят на храма. Отново според твърдения на протестиращи, мъжът е бил уволнен заради самоинициативата си.

  Пак автобусен контрапротест

  Междувременно докато студенти и преподаватели скандираха пред парламента управляващите отново организираха дублиращ контрапротест на антиправителствената акция. Както и в предишни случаи, от провинцията бяха докарани партийни симпатизанти с автобуси.

  По информация на сайта „За Перник“ автобус с общински служители от града е потеглил рано сутринта в петък към проправителствената проява в София.

  Хората се разгневили, когато журналистите им задали въпроса дали отиват да протестират срещу студентите и заявили, че ще пътуват за събор по повод Деня на будителите в пернишкото село Ярджиловци. По-късно обаче автобусът потеглил към столицата.

  „Община Перник не е организирала и не изпраща в София никакви автобуси. Автобусите, за които има информация, се организират от БСП – Перник. В тях няма общински служители”, заяви пред Нова телевизия кметът на Перник Росица Янакиева. В коментар на кадрите, председателят на Общинския съвет, който е от ГЕРБ и е опонент на Янакиева, обаче заяви, че в организираните автобуси има и общински служители.

  Още около 9 часа поддръжници на кабинета „Орешарски” започнаха да се събират в пространството между храм-паметника „Св. Александър Невски” и Народното събрание и с възгласи „Подкрепа” засвидетелстваха своите симпатии към управляващите. Сред тях имаше хора от Перник, Враца и от София.

  Контрапротестиращите носеха плакати „Окупаторите оковаха будителите“ и „Университетът не е равен на политика“. Някои скандираха „Искаме да учим“.

  При тях излязоха, за да ги поздравят и да им благодарят за подкрепата, депутати от ДПС и БСП.

   

• Проф. Николай Слатински за днешните акции на българските студенти

  Да, подкрепям!

  .

  

  Като гражданин,
  като родител,
  като университетски преподавател
  и като бивш политик, натоварен с огромно чувство на вина, че бях от първия и истински Съюз на демократичните сили, който не успя да се пребори за демократична, европейска, модерна и развита България,

  аз нямам колебание в отношението си към протестите през цялата тази година и към сегашната, на моменти отчаяна, но при все това вдъхновена съпротива на част от студентите.

  Ще кажа тук само следните четири неща.

  Първо, моята гледна точка е свързана с драматичното осъзнаване на необходимостта България да се промени – за да се спаси.
  И поради това подкрепям със сърце и с разум всичко, което дава шанс за промяна, дори да не е по-по-най-правилното (вероятно) и съвсем напълно естетичното (може би) в редица очи. И съм категорично и убедено против това, което циментира статуквото и досъсипва България, дори да има резонни аргументи в някои неща от неговите действия.

  Второ, не искам да се бия публично в гърдите за своята подкрепа към студентите, защото не желая по никакъв начин да хвърлям сянка върху акцията им – за да не каже някой – ето и този се прикачи към тях, защото много му се иска да ги използва за своето връщане в политиката!

  Трето, колкото и както ние по-възрастните да подкрепяме младостта, младите хора на България, това е преди всичко ТЯХНАТА борба – защото те се борят да си отвоюват България

  от проваления Преход,
  от огромната маса пасивни и примирени, махнали с ръка и свели глава, озлобени и отчаяни, тихи и безгласи „мнозинства“,
  от корумпираната и алчна, реакционна и популистка политическа каста
  и от олигархичното, антинационално и антибългарско задкулисие.

  Младите хора искат да си отвоюват България, за да живеят нормално в нея, а не да се спасяват от нея с бягство и обръщайки се с гняв назад, казвайки с горест и жал: Няма да им живеем в тази скапана държава!

  Четвърто, нека, ако може всички, а ако не може всички, то поне част от хвърлящите злоба и буквално помия (както направи например един доскоро несъмнено уважаван от мен и отскоро вероятно склеротизирал професор) по протестиращите студенти,

  да не разглеждат техните сегашни действия изолирано, сами по себе си, като отделен акт,
  а ги осмислят като поредната, радикална крачка в една вече много дълга, агонизираща страната политическа и морална криза!

  А също така, вдигналите ръка да осъдят и охулят сърдитите и гневни студенти, нека не се взират само и единствено в протестиращите, а насочат поне 1% от своя гняв и негативните си преценки и към онези, срещу които се протестира.

  Защото онези, срещу които се протестира са ключова, перманентна и вечно присъстваща част от дълбоката причина, от истинското зло, което като раково образувание разяжда България и изпива съпротивителните й сили.

  Николай Слатински

  28.10.2013 г.

  .

  Източник:  Nslatinski.org

• British Pre-Roman Roads Lead to Genesis

  by Brian Thomas*,  Icr.org
  

  .

  

  Archaeologists uncovered the remains of a well-maintained and well-built British road beneath an ancient Roman road in 2011. This evidence contrasts what modern texts teach about primitive-pagan peoples inhabiting the land before Caesar conquered it and even draws into question the long ages of human development suggested by evolution.

  The ancient road, just south of Shrewsbury, was cobbled and even engineered with a camber for draining off water. The Daily Mail reported, „[It] even has a kerb fence system to hold the edge in place.“1 Researchers used carbon-dating to determine its pre-Roman status.

  Tim Malim, an archaeologist working on the project, told the Daily Mail, „The traditional view currently is that the Romans came over to Britain, built the roads and civilised the people. But we have found that this road was built before the Romans invaded.“1

  And only knowledgeable and civilized people could have built roads so well, which means these ancients were not at all „primitive“ in their abilities to build and design like we do today.

  A new book by former Exeter College Fellow Graham Robb examined in more detail the concept of pre-Roman roads and other civil structures in Britain. In The Ancient Paths, Robb showed how hundreds of ancient towns were aligned and connected with a certain order. He told the Telegraph, „I thought it can’t be true, I have to disprove it. But they were a very advanced civilisation.“2

  „Very advanced“ does not fit the standard conception of Stone Age or Iron Age peoples. But it does match ancient records.

  In his book, After the Flood, historian Bill Cooper wrote of ancient Welsh records containing a list of kings going back centuries before the Roman invasion. Cooper referenced Geoffrey of Monmouth, a 12th-century Welsh monk and scholar who translated The Chronicle of the Early Britons from Welsh into Latin.3 Cooper wrote, „Geoffrey tells us that Belinus was a great road-builder, and that Billingsgate in London was built by and named after him.“4 Belinus „ruled the [entire British] kingdom from ca 380-374 BC.“5, 6

  The Chronicle itself, recently translated from ancient Welsh to English, provides details about these roads, including how their layout is reminiscent of the striped pattern on the British flag:

  And so he, Belinus, summoned before him all the stonemasons of Britain, and commanded them to build roads of stone and mortar, according to law. And one of the roads ran through such cities as lay in its path from the tip of Cornwall [Totnes] up to Cape Bladdon [Caithness] in Albany, the entire length of Britain. And another was built at his command to run across the land from Menevia [present-day St David’s] on the one coast to Port Hamon on the other, the same being Southampton. And two other roads also he caused to be laid, running obliquely from corner to corner, passing, as did the others, through the cities [that lay in their path].“7

  So, artifacts like well-maintained stone roads built prior to Julius Caesar’s 55 BC invasion of Britain and ancient chronicles that plainly state that is exactly what took place (not to mention the name of modern-day „Billingsgate“ matches king Belinus’ chronicled name) do not at all support secular historians’ assertions of an opaque history featuring vague iron, bronze, stone, primitive, and even ape-man ages.8 After all, British chronicles, as well as those of several other European and ancient nations, trace their kings’ ancestries all the way back to Japheth—Noah’s son!

  Bible-affirming historical evidence, both written and buried, not only affirms pre-Roman British civilization but also corroborates a Genesis-based history that stands starkly at odds with evolutionary ages.

  Do all roads lead to Rome? Perhaps on closer inspection, all roads lead back to Genesis.

  References

  1.Ellicott, C. So what did the Romans do for us? Archaeologists find cobbled road that was built 100 years BEFORE they invaded. Mail Online. Posted on dailymail.co.uk March 16, 2011, accessed October 16, 2013.
  2.Dixon, H. ‘Roman’ roads were actually built by the Celts, new book claims. The Telegraph. Posted on telegraph.co.uk October 13, 2013, accessed October 18, 2013.
  3.The work of Geoffrey of Monmouth and others „was consigned to oblivion after the massacre, at the instigation of Augustine, of the [1,200] British monks at Bangor in AD 604 and was thus entirely unknown or ignored by the later Saxon and Norman chroniclers of England.“ See Cooper, B. 1995. After the Flood. Chichester, England: New Wine Press, 69.
  4.Ibid, 74.
  5.“Belinus“ is his Latinized name, which in Welsh was Beli. His brother Bran (Brennius in Latin) was famous because he „eventually led the Celtic sack of Rome in ca 390 BC,“ an event that Roman records separately verify. See Ibid, 74.
  6.Ibid, 73.
  7.Cooper, B. (trans.) 2002. Chronicle of the Early Britons. Digital book, accessed October 28, 2013.
  8.Thomas, B. Were Stone Age Britons Trigonometry Experts? Creation Science Update. Posted on icr.org September 21, 2009, accessed October 18, 2013.

  * Mr. Thomas is Science Writer at the Institute for Creation Research.

• Путин оглави класацията на „Форбс“

  Руският президент Владимир Путин оглави класация на американското списание „Форбс“ за най-влиятелните личности в света, съобщи днес изданието в електронната си версия.

  На второ място в списъка се нарежда президентът на САЩ Барак Обама, който миналата година беше начело на класацията.

  Третото място заема китайският президент Си Цзинпин.

  Както посочва „Форбс„, по решение на редакторите на списанието, в списъка са влезли 72 души, държавни и обществени дейци, ръководители на корпорации, „които действително управляват света“.

  На четвърто място е ръководителят на Римокатолическата църква папа Франциск, следван от германската канцлерка Ангела Меркел.

  Класацията на най-влиятелните личности датира от 2009 г., като във всичките години досега с изключение на една начело е бил американският президент Барак Обама – през 2010 г. списъка е оглавявал тогавашният китайски президент Ху Дзинтао.

  Източник:  в. „Сега“

• Как елитите на дясното се конвертираха с елитите на лявото

  Андрей Луканов и Любен Беров са били агенти на комунистическите служби

  .

  Христо Христов, www.desebg.com

  Бившите премиери на две знакови правителства в началото на българския прехода Андрей Луканов и Любен Беров са били сътрудници на комунистическите тоталитарни служби. Това разтърсващо разкритие направи днес Методи Андреев, председател на закритата през 2002 г. от НДСВ, БСП и ДПС комисията по досиетата, по време на кръглата маса в Народно събрание, организирана от фондация „Конрад Аденауер” за „Предизвикателствата през разкриването на досиетата в България”.

  .
  По думите му Андрей Луканов, който е високопоставен функционер на БКП, отговарящ дълго време за икономическите връзки на НРБ в Съвета за икономическо развитие (СИВ) и премиер на правителствата на БКП и БСП в периода февруари 1990 г. – декември 1990 г., е сътрудник на Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА.

  Проф. Любен Беров, чието правителство е съставено с мандата на ДПС след свалянето на кабинета на Филип Димитров (СДС) и е известно като правителството на „Мултигруп”, тъй като по него време силовите групировки и новопоявили се икономически структури като тази на Илия Павлов направиха гръбнака на организираната престъпност в България, е агент на Второ главно управление на ДС.

  До днес официалните данни гласяха, че от министър-председателите след промените сътрудник на ДС е единствено Жан Виденов. Информацията за агентурната принадлежност на премиерите Луканов и Беров става публично достояние за първи път, тъй като и двамата са покойници и поради тази причина тяхната принадлежност не е обявявана от нито една комисия по досиетата. Луканов беше убит на 2 октомври 1996 г., година преди приемането на първия закон за досиетата, а Беров почина на 7 декември 2006 г., ден след приемането на действащия в момента закон за досиетата.

  „Нали никой не се съмнява, че Андрей Карлович не е бил само агент на българските специални служби”, попита реторично Методи Андреев.
  

  „Любен Беров е друг знаков премиер – агент, защото управлява, когато мафията си взе държавата. Тогава „Мултигруп” стана най-силната групировка в България”, добави Андреев.
  Той разкри, че по време на управлението на Симеон Сакскобургготски (2001-2005) до оглавяваната от него комисия е достигнала информация, че един от подготвяните за министри в правителството на бившия монарх е бил Стоян Сталев. „Той тогава не стана министър, но впоследствие неговата принадлежност към ДС беше обявена”.

  По думите на Методи Андреев по времето на царя министър на държавната администрация е трябвало да стане сегашният ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии Стоян Денчев, също агент на ДС. „Той се отказа, но на негово място беше сложен един виден масон и агент Димитър Калчев. Тогава се питах, защото „Мултигруп” толкова държи да сложи шеф на държавната администрация, а това се оказа много просто и практично: защото министърът на държавната администрация контролира обществените поръчки”, разкри още бившият шеф на комисията по досиетата.

  Според него това задкулисие продължава и в момента и неговият фундамент е формиран от около 3500 души. „Когато Сергей Станишев се чеше и се върти по въпроса трябва или не да връща параграф 12 нека му припомним, че той е син на Димитър Станишев, съветски гражданин и секретар на ЦК на БКП. И аз питам: има ли сериозно разузнаване в света, което да не се интересува от такива лица”, каза още Андреев.
  Той посочи, че гуверньор на БНБ точно по времето на натрупване на първоначалния капитал и създаването на частни банки, а след това и на източването им е бил също агент на комунистическите тайни служби (Тодор Вълчев – б.а.).

  „Това показва, че в началото на прехода другарите от Държавна сигурност предпочетоха да правят пари вместо политика, защото те знаеха, че рано или късно парите ще им създадат една тайна власт, която отново ще ги вкара във властта на държавата, това което наблюдаваме днес”, е убеден Андреев.

  Той припомни, че когато Обединените демократични сили са дошли на власт през 1997 г. са се случили няколко странни неща. Говорители и съветници на премиера Иван Костов са се оказали агенти на ДС. Президентът от СДС Петър Стоянов също е имал съветници от Държавна сигурност. „Странно е, че президентът от СДС беше официален противник на лустрацията, защото липсата на истинска лустрация в началото на прехода създаде днешното задкулисие”, категоричен е Андреев.

  „Човешката енергия, която беше впрегната в неуспешния български преход, беше употребена по един изключително перфиден начин от една група хора, наречена сега от нас олигархия, която разми границите между реалната политика и декларативната политика”, добави той.

  По думите му политиците са правили повече декларации отколкото да са предприемали реални действия за прекъсването на бившите връзки на комунистическите служби и създаващата се след 10 ноември 1989 г. мафия в България.

  „В основата на проявленията й, на които днес се „наслаждаваме”, сто крилатата фраза на началника на КГБ Юрий Андропов, а именно че конфронтацията на системите трябва да се превърне в конвергенция на елитите. В края на прехода ние станахме свидетели как елитите на дясното се конвертираха с елитите на лявото, за да се създаде тази олигархия”, заключи Андреев.

  
  

• Ботевградчанин оглавява протестите на българите във Валенсия, Испания

  Пеци Петров:  Хора, не знаете да си търсите правата!

  Здравейте, мили ми съграждани. Аз не мога да съм с вас, но също ще протестирам, защото водя протестите във Валенсия, Испания.

  Ние имаме само едно искане: Да няма мизерия в Родината.
  Макар че зад мен стои асоциация на българите, аз ви пиша от свое лично име:

  Писна ми в Родината хората да мизеруват за надница, която в нормалните страни е почасово заплащане.

  Писна ми да гледам СМС-кампании за помощ, които в нормалните държави са невъзможни и абсурдни.

  Писна ми да падат мостове /на Чомаковци/, а грандомански политици да крадат милиони за магистрали.

  Писна ми като си дойда в Ботевград да минавам по пътища като след бомбандировки.

  Затова не издържах и си тръгнах. А вие сте много смели да живеете така и много плахи да си поискате своето.

  Не знам кои и как ще ви станат лидери, но сегашните до един ви ограбват и са за изхвърляне.….Ами, какво чакате? Друг ли да ви оправи? Вие сте, ние ви подкрепяме!!!

  Това е написал във Фейсбук на страницата на ботевградския гражданския протест Пеци Николов Петров.
  Той е на 44 години, от 12 години живее в Испания. Свързахме се с него, за да ни разкаже своята история.

  „Казвам се Пеци Николов Петров, женен съм, с три деца. В продължение на 11 години работех в стокова борса в Бенидорм, област Валенсия.

  В момента съм на трудова борса по здравословни причини. Лекувам левкемия. Медикаментите ми струват 5000 евро на месец, които ми осигурява държавата. Не България, естествено. И забележете – абсолютно безвъзмездно!

  България напуснах по икономически причини преди 12 години. За това време съм си ходил само три пъти за по десетина дена, колкото да си сменя паспорта.

  След като се разболях, реших, че трябва нещо да направя за българската общност тук, във Валенсия. С още двама сънародници създадохме Асоциация на българите, а целта бе създаване на Българско училище. Училището вече е факт. В него учат 50 деца!

  Макар че отдавна не живея в България, не мога да не съм съпричастен със случващото се в Родината и по-специално в моя роден Ботевград.

  Знам за високите ви сметки за ток. Правя съпоставка с това, което аз плащам в Испания. Моята сметка за ток е от 20 до 40 евро за 200 кв.м. дом. Тази сметка въобще не ме затруднява, защото социалното плащане, което получавам от трудовата борса, е 1100 евро на месец.

  Но токът е най-малкият проблем за вас… Затова ви казвам, хора, не знаете да си търсите правата.

  Припомнете си „Моята молитва” на Христо Ботев. Не сте я забравили, нали? Време е да се помолим… Ние, българите, живеещи в област Валенсия, се присъединяваме към нашите сънародници в България и настояваме за промяна на Конституцията.

  Аз оглавих протестите в област Валенсия, защото съм супер активен в нета, а не защото искам да съм лидер. Имам безброй контакти с много известни българи, но за жалост те са повече по света, не толкова в България.

  От години се занимавам с благотворителност, но предпочитам да не коментирам темата.

  Мисля, че като българи е важно не само да отгледаме потомство, но сме длъжни да съхраним много неща. Където и да сме – Родината е една.“

  Източник:  Botevgrad.com

• „Конрад Аденауер” открива дебат за агентите на ДС, които БСП иска да скрие

  Днес в зала „Изток” на българското Народното събрание от 10,30 ч. стартира кръгла масата, озаглавена „Предизвикателствата пред разкриването на досиетата в България”. Тя е организирана от Софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер” и има за цел да дебатира какви са истинските предизвикателства пред отварянето на досиетата и защо политическите посегателства срещу Комисията по досиетата са неприемливи за гражданското общество.

  В дебата ще вземат участие лидери на парламентарни и извънпарламентарни партии, представители на президента, Комисията по досиетата, министри, шефове на разузнавателни служби, депутати, националният омбудсман, както и редица експерти от гражданския сектор, историци, журналисти, правозащитници и общественици.

  На практика кръглата маса ще замести несъстоялия се по вина на управляващите обществен дебат, който трябваше да предшества внесения през септември тази година от група депутати от БСП и „Атака”законопроект, с който се предлага връщане на отменения параграф 12 и на практика отново се затварят досиетата на една група сътрудници на комунистическите тайни служби в съвременното разузнаване на България. Дискусията става още по-актуална, защото управляващата партия БСП обсъжда варианти за закриване на комисията по досиетата, а работата й да премине към Аенция „Архиви”.

  Чрез Комисията по досиетата в момента България е част от европейската мрежа на страните от Източна Европа, в които действат подобни независими органи, натоварени с разкриването на зависимостите от комунистическите режими чрез огласяване на сътрудниците им и осигуряването на широк достъп до документите на тайните служби при комунизма, а архивите ня да могат да изпълнят тази специфична задача, категорична е Екатерина Бончева, от комисията по досиетата.

  Източник:  Faktor.bg

• За изложбата на Светлана Георгиева в Букурещ „Европа помага на децата на Африка“

  На 24 октомври 2013 г., Посолство на Република България в Букурещ организира изложба на младата българска художничка Светлана Георгиева. Мероприятието се проведе с подкрепата на представителството на Европейската комисия в Румъния и Информационното бюро на Европейския парламент в Румъния, които също прегърнаха идеята за представянето на тази изложба.

  Експозицията бе открита от Ръководителят на Представителството на Европейската комисия в Румъния, Н.Пр. Никулае Иду, и от Н.Пр. Александър Филипов, извънреден и пълномощен посланик на Република България в Румъния. Присъстваха дипломати, представители на бизнеса, ученици от лицей “Христо Ботев” в Букурещ и граждани на Букурещ.

  Както е видно и от името на самата изложба ”ЕВРОПА ПОМАГА НА ДЕЦАТА В АФРИКА”, високо моралната задача на това начинание е включено в неговото наименование. Разбира се всички сме напълно наясно, че този проект не би могъл да реши социалните проблеми на африканския континент. Но това е една малка стъпка на един млад човек, гражданин на Европа, с която се опитва да направи нещо реално. Но най-важното, което всъщност прави е, че дава пример за гражданско поведение.

  Светлана Георгиева, освен че рисува, е и доброволец на организацията „Активни Идеи“ и в момента подпомага деца в неравностойно положение и възрастни хора в гр. Браила.

  Ето и какво казва самата авторка на картините:

  Уважаеми дами и господа, скъпи деца,

  В моите картини аз не търся реалността, за мен е важна концепцията. За мен е важно усещането, което картината оставя върху зрителя.

  Африка е много живописен континент. Златото на жълтата пустиня е златото в душите на хората. Цветът на пустинята е такъв, какъвто го чувстваш. За мен пустинята няма определен цвят.

  Един мой приятел африканец ми разказа за своите роднини и приятели, и аз ги нарисувах, и местата, в които е живял. Когато ги видя, той се разплака.

  В картината си „Магията на България” нарисувах (българин, българка, африканка и японец) в български национални носии сред пейзаж от Родопите. Това е обединителна картина , която характеризира това, че човек като дойде в България, се омагьосва от красотата й и се чувства като българин.

  

  Бих желала картините ми да са послание към света. Моята мечта е картините ми да се направят на картички и приходите от които да отидат за децата от Африка в неравностойно положение. С това искам да дам пример на мои колеги и те да продължат посланието. Чрез символите на изкуството да променим живота на децата към по-добро.

  Да направим Планетата Земя един по-добър свят за всички деца, защото те са еднакви, без значение в коя държава или континент живеят.

  С това желая да се впиша в редовете на посланиците на добра воля. Като европейски доброволец аз вече съм посланик на добра воля, за което благодаря на клуб „Волтин” – гр. Браила.

  Източник:  Bgembassy-romania.org

• Протестна треска в София

  

  Протестна треска обхвана центъра на София в понеделник вечер, когато хиляди хора излязоха да подкрепят антиправителствените окупационни акции на студентите от различни висши училища.

  По-рано Академичният съвет на Софийския университет подкрепи правото на протест на възпитаниците си, но се обяви окупацията на Алма Матер. Именно от Ректората на СУ тръгна протестното шествие в подкрепа на студентската акция.

  То бе предвождано отголям плакат с надпис „Безпартийни сме”. От сградата на университета студентите спуснаха огромен транспарант с надпис “Благодарим Ви”. На митинга дойдоха и студенти от НАТФИЗ, които също обявиха окупация и също не срещнаха подкрепа от академичното ръководство.

  Над 2000 души блокираха около 19 ч. кръстовището пред СУ и се отправиха към Ларгото пред Министерския съвет, което традиционно е отправна точка на протестите.

  Междувременно жандармерията бе оградила и пазеше разпънатите до фонтана пред сградата на Президентството „контрапротестни“ палатки.

  Протести имаше също пред Народното събрание и пред НАТФИЗ, където движението по ул. „Раковски“ бе блокирано. На пътното платно хората опънаха плакат с надпис: „Оставка! Оглушарски, чуй народа!”. Полицейското присъствие бе засилено.

  Демонстрантите биха барабани, надуваха свирки и вувузели и развяваха българското знаме. Сред издигнатите плакати се четяха лозунги: „Народе събуди се, окраден, измамен, измъчван докрай, от БСП, ДПС и „Атака”, „Вашите бездействия = на смърт”, „Народе???? Търси водачи, не лапачи”.

  Източник:  Mediapool

• <<
• 1
...
• 140
• 141
• 142
• 143
• 144
• 145
• 146
• 147
• 148
• 149
• 150
...
• 416
• >>