Всички авторски страници

Авторски

• Заговорът срещу АЕЦ „Козлодуй“

  

  Източник:  Worldtodaybg.com

  През 1990 г. световноизвестният френски океанолог Жак Ив Кусто, прелитайки над АЕЦ “Козлодуй” казва – вероятно на шега:
  “Тя е опасна!”.

  Тази шега обаче се оказва много удобна, и започва активно да се използва в една целенасочена и шумна пропагандна кампания срещу българската атомна централа. Умишлено се пише и говори, че реакторите са “чернобилските” РБКМ, а това е лъжа, защото те са тип ВВЕР 440, които не са имали някакви сериозни инциденти.

  Дори и самата Меглена Кунева казва, че “в България се организират подписки и референдуми за запазване на кой знае защо превърнатите в национален символ два реактора от чернобилски тип”. И това нейно изказване не е случайно!

  След време се разбира, че голямата френска банка БНП „Париба” стои зад тази пропагандна кампания. Причината е, че тя кредитира с милиарди

  

  изграждането на румънската атомна централа “Черна вода”, която е на няколко километра от сеизмичната Вранча планина.
  Евтиният ток, който произвежда АЕЦ”Козлодуй”, е сериозна грижа за банката, защото в изграждането на румънската централа тя е вложила огромни капитали, а румънският ток ще е много по-скъп от българския.

  Какъв е залогът и колко сериозна е загрижеността на банката може да се съди по факта, че във френското лобиране участва и кметът на Париж, а после и като президент на Франция – влиятелният Жак Ширак.
  За постигане на своите цели – затваряне на АЕЦ”Козлодуй”, или поне закриване на реактори, банка „Париба” се нуждае от сътрудничеството на високопоставени български държавници и политици, както и чуждестранни чиновници в ЕС, с преки възможности да действат в неин интерес. И тя намира хората, които й трябват.

  Така започва „Заговорът” срещу първата българска атомна централа. А за да разкрием игрите и играчите в „заговора”, ще се върнем по-назад във времето.

  Проблемите на АЕЦ ”Козлодуй” започват от 1991 г. с разпадането на световната социалистическа система и се задълбочават през 1992 г., когато в България започва времето на хаоса и беззаконието.

  

  Марионетното правителство на Любен Беров е формално и властта – явна или прикрита е в ръцете на Луканов, Доган, мафиотски

  

  групировки като “Мултигруп” и новопоявили се олигарси.
  Според чуждестранни специалисти, спешно са необходими пари за модернизиране на 1-ви и 2-ри блок на централата, но хазната е опразнена и се търси заем от чужбина.

  На 16 юни 1993 г. кабинетът “Беров” сключва споразумение с Европейската банка за възстановяване и развитие, за заем по т.нар. ”Сметка за ядрена безопасност”. Сумата е 24 млн. екю, срещу които страната е принудена да обещае затварянето на 1-ви и 2-ри блок на атомната централа през 1999 г.

  Меглена Кунева, като юридически съветник на премиера Беров, участва активно в изготвянето на споразумението и знае много добре, че то няма задължителен характер за България.

  По-късно Симеон Сакскобургготски и Кунева, за да прикрият вината си, ще тръбят навсякъде, че съгласието на България да затвори блокове на АЕЦ ”Козлодуй” започва още от Берово време.

  

  На 25 ноември 1999 г. комисарят по разширяването на Европейския съюз – бившият ръководител на немските социалисти Гюнтер Ферхойген – посещава България.

  Става ясно, че основната му цел е да окаже силен натиск върху правителството на Иван Костов за закриване на четири български реактора от АЕЦ ”Козлодуй”. Подписва се и т. нар.”Меморандум между Европейската комисия и България”. Правителството обещава на Ферхойген вместо до 2010 г., каквото е нашето предварително становище, България да затвори четири реактора” в най-ранни срокове”.

  Меглена Кунева като ценен юрист работи и при правителството на Иван Костов. Дори е директор на “Международна дирекция” и е в течение на подготвяните и подписани международни документи. Меморандумът в английския оригинал е озаглавен:
  „Understanding Between the European Commission and the Bulgarian Government” от 29 ноември 1999 г.

  Както е използвано с пропагандна цел подписаното от Беров през 1993 г. “Споразумение”, така и сега премиерът Симеон Сакскобургготски и Меглена Кунева използват също ”Меморандума”.

  В пресата, радиото, телевизията, в различни документи или официални изказвания, премиерът или Кунева съзнателно придават на Меморандума такива тълкувания и значения, които завишават неговата роля и му придават много по-обвързваща сила. Меморандумът, подписан на 29 ноември 1999 г.

  от външния министър Надежда Михайлова и Ферхойген, не договаря нищо конкретно и обвързващо АЕЦ ”Козлодуй”. Той няма силата на международен договор, което Кунева знае много добре, но вече под нечие внушение тя го е забравила.

  

   

   

   

   

   

  На 7 февруари 2002 г. президентът Георги Първанов се среща с еврокомисаря Гюнтер Ферхойген в Брюксел. На срещата е разискван и въпросът със закриването на ядрените реактори на АЕЦ Козлодуй. Според Ферхойген, Европейският съюз не е променил позицията си. „Очакваме България да изпълни ангажиментите си от споразумението, подписано през 1999 година”. Меморандомът не е споразумение, но Първанов е пропуснал да отбележи това.

  Не се разбира каква е била позицията на Първанов, но в никакъв случай тя не е защитавала набедените от Ферхойген за закриване реактори.

  Това, че Меморандумът ни задължава да затворим реакторите, е другата голяма лъжа след тази с Беровото споразумение.
  Лъжат както комисарят Фейхорген, така и премиерът Симеон Сакскобургготски и Меглена Кунева. Тези лъжи съзнателно и режисирано се подемат от Парламента и другите министри от кабинета.

  На 28 март 2002 година в Парламента най-неочаквано е предложен за приемане Законопроект за ратифициране на Рамково споразумение между Република България и Европеската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) относно дейностите на международния фонд “Козлозуй” за подпомагане извеждането от експлоатация в България на блокове от АЕЦ ”Козлодуй”. Фондът се администрира от ЕБВР.

  Вносителят Веселин Близнаков е председател на Комисията по енергетика в Парламента, според когото Законопроектът е доказателство, че България е стабилен партньор на Европейския съюз и спазва договореностите. А договореностите са тези на Костов и Беров, и всъщност договорености няма!

  Преди гласуването на Законопроекта, депутатът от Коалиция за България Любен Корнезов прави процедурно предложение:

  „На основание на чл. 42.ал. 2. т. 3 от Правилника, правя предложение за прекратяване на разискванията по тази точка от дневния ред”. Изтъквайки мотивите, депутатът Корнезов казва в заключение:

  „Ако вие днес ратифицирате това Рамково споразумение, това означава, че ликвидирате атомната енергетика на България. Помислете си добре преди да натисните бутона”! А Близнаков отговаря, че не предават интересите на страната, а доказват, че България е стабилен партньор на Европейския съюз, който стриктно спазва договореностите.

  

  Министърът на енергетиката Милко Ковачев, на свой ред, и той казва на депутатите:

  „Искам да припомня, че на 16 юни 1993 г. между правителството на Любен Беров и Европейската банка за възстановяване и развитие е подписано споразумение, в което има ангажименти за спиране блокове на АЕЦ”Козлодуй”.

  „На 11-ти септември 1999 г.(тук Ковачев греши – датата е 29 ноември) външният министър на България Михайлова и комисарят по разширяването на ЕС Ферхойген са подписали също Споразумение. Действително, то има характер на „джентълменско споразумение”, но ние може би трябва да се замислим как ще градим доверие като партньори, а не да създаваме политическо недоверие”.

  Вижда се явното примиренчество и внушена нагласа както на царските депутати, така и на министрите, за безропотно съгласие АЕЦ ”Козлодуй” да бъде пожертвана!

  На 22 януари 2002 г. премиерът Симеон Сакскобургготски на среща в Атина с гръцкия премиер Костас Симитис еднолично му обещава заявявайки, че България ще затвори 3-ти и 4-ти блок през 2006 г.!

  

  На 1-ви септември 2002 г. външният министър Соломон Паси тайно праща “нонпейпър” (неофициалeн дипломатически документ) до Европейската комисия, в който пише, че България ще затвори предсрочно реакторите ВВЕР 440 – това са първите четири реактора на АЕЦ”Козлодуй”.

  На 26-ти септември 2002 г. кабинетът на Сакскобургготски приема решение 1-ви и 2-ри блок да се затворят през 2003 г., а 3-ти и 4-ти – през 2006 г.

  На 1-ви октомври 2002 г. Соломон Паси, вероятно изпълнявайки нареждането на премиера Сакскобургготски, заминава за Брюксел и подписва закриването на 3-и и 4-и блок до края на 2006 г. Той изпреварва Народното събрание, което ще гласува ден по-късно решение, съгласно което затварянето на блоковете не може да стане преди членството на България в ЕС.

  Решението на парламента се оказа без последици, след вече положения от Паси подпис.

  В неудобна ситуация изпада не само Парламентът, но и президентът Първанов, на когото председателят на Европейската комисия Романо Проди още на 2-ри октомври благодари за решението България да затвори блоковете. За това свое решение правителството не е уведомило президента и той го научава, четейки в самолета българската преса.

  

  През м. февруари 2004 г. Меглена Кунева казва: “Нека мислим за нова АЕЦ, а не за тази от миналото”, имайки предвид “Козлодуй”. Тя явно вече е прежалила “старата Централа”.

  През декември 2005 г. пред депутатите в Народното събрание с особено задоволство Кунева също казва: „Аз принадлежа към тези хора, които са гласували “за” и са подкрепили развитието на ядрената енергетика по отношение на централата “Белене”. Кунева демонстрирайки самочувствие се разкрива, че играе играта на премиера Сакскобургготски за “Белене”.

  Затварянето на четири реактора на АЕЦ”Козлодуй” и строителството на АЕЦ”Белене” са “голямата игра”, където участват големи играчи, залагат се големи пари и се раздават големи комисионни.

  Българската атомна енергетика е ”трън в очите” на банка “Париба”, която явно или задкулисно се бори да ликвидира поне четири от шестте реактора на АЕЦ ”Козлодуй”, и с активното съдействие на френското лоби в Европейския съюз и България успя.

  Ясно е кои българи предадоха и продадоха българските национални интереси на френската банка. И тя, разбира се, не закъсня да покаже щедрата си благодарност към тях.

  Меглена Кунева, веднага след като приключи в Брюксел комисарството, беше избрана на висок ръководен пост – член на Надзорния съвет на банка БНП „Париба” с огромна заплата.
  Няма нужда да питаме кой препоръча Симеон да получи заем от банката на стойност 250 милиона евро, за започване на първа фаза от строителството на АЕЦ”Белене”. Освен посредникът Кунева, сигурно и Симеон се е облажил от тази крупна сума, която беше само началото на голямото “плюскане”. Условията на заемите са държавна тайна.

  Към апетита на Симеон Сакскобургготски за комисионни трябва да прибавим и този на сестра му, бившата княгиня Мария Луиза. И тя е специализиран посредник в тъмния бизнес на комисионните.

  Банка “Париба” е посочена от бившия министър на енергетиката Милко Ковачев като гарант при приватизацията на апетитните български електроразпределителни дружества, уреждайки я за една голяма сделка.

  

  Милко Ковачев, заедно с бившия председател на енергийната комисия в Парламента и енергиен „експерт” Веселин Близнаков ходиха командировка в големите канадски ядрени фирми „Канду и AECL, които изграждаха с френски капитали румънската атомната централа “Черна вода”.
  Предполага се, че пътуването им до Канада е свързано със строителството на АЕЦ ”Белене” и уговаряне на евентуални комисионни. Този въпрос нашумя и се превърна в скандал с който се занимава дори и канадския парламент.

  Никой в България не е проявил интерес какво са правили в Канада двамата царедворци, и то във фирми-конкуренти и твърде заинтересовани от затварянето на българската АЕЦ ”Козлодуй”, както и от строителството на АЕЦ”Белене”.

  В писмото на канадския депутат Джо Комартин до “Дарик” радио фигурират имена на десетина български, европейски и канадски политици, на които канадската фирма AECL обещавала да плати големи комисионни, ако спечели конкурса за строежа на АЕЦ “Белене”. За канадците лобирали приближени до министъра на

  

  енергетиката Милко Ковачев, до княгиня Мария Луиза, шефа на парламентарната енергийна комисия Веселин Близнаков и президентът на “Риск инженеринг” Богомил Манчев.

  Никоя българска власт не реагира на сигналите за корупция, защото очевидно имаше “чадър” над играчите с комисионни.

  След като приключи мандата му на министър, Милко Ковачев работи известно време на висок пост в софийския офис на „Париба”, а по-късно беше преместен с по-голямо възнаграждение в Лондонския й офис! Явно и той получава от банката заслужена благодарност, като Меглена Кунева.
  

  

  “Трансперънси интернешънъл” – международна неправителствена организация за борба с корупцията, включително и политическата – разкритикува назначението на Меглена Кунева, на Гюнтер Ферхойген и на други двама бивши еврокомисари на “доходни позиции” в частния, предимно банков бизнес. Съобщението е свързано с новина от Ройтерс, че акционерите на френската банка „Париба” са гласували назначението на Меглена Кунева като член на управителния борд на банката. Докато Ферхойген е назначен на отговорна работа в британската банка “Роял банк ъв Скотланд”.

  Приватизацията на голямата френска банка „Париба” през 1987 се свързва с името на Жак Ширак, докато е кмет на Париж. През 2007 година Ширак, макар и президент на Франция, е обвинен в злоупотреба със средства от времето, когато е бил кмет. Ширак е първият и единствен президент на Франция, осъден за злоупотреба с власт, пари и корупция.

  По време на предприсъединителните преговори за приемане на България в ЕС, водени от Кунева, Ширак като президент на Франция лобира за интересите на банка „Париба” при строителството на румънската атомна централа.

  Щедри са възнагражденията и бонусите, раздадени от банката на висшите български държавници за успешното затваряне на четири реактора от АЕЦ „Козлодуй”. Резултатът от продажните им действия е катастрофален.

  Симеон Сакскобургготски, Меглена Кунева, Милко Ковачев, Соломон Паси, Веселин Близнаков и комисарят по разширяването на Евросъюза – социалистът Гюнтер Ферхойген, са основните заговорници и виновници за преждевременното затваряне на 4 реактора от АЕЦ ”Козлодуй” – всъщност за нейното ПОГРЕБВАНЕ!

  В условия на тежка икономическа и финансова криза, поради предаване на националните ни интереси от подкупните държавници и политици, България губи ежегодно най-малко по 1 млрд. евро само от неизнесен ток, както и загуба на няколко хиляди работни места, авторитет и престиж – и то не само на Балканите.

  След затварянето на реакторите на АЕЦ ”Козлодуй” България изпадна в дълбока икономическа криза и вече години наред е сочена като най-бедната страна в Европейския съюз.

  ЕТО ГЛАВНИТЕ ВИНОВНИЦИ, ТЕ СЕ ПОЗДРАВЯВАТ ЗА УСПЕХА!

  

  

   

   

   

   

• Ден 38 – „На зло куче…”

  Неделя, 21 юли, 201-ият ден от годината. В Православния календар – денят на пророк Езекиил, пророкувал около 23 години, предупреждавайки заточениците във Вавилон за страшното бъдеще, което ги очаква. Мнозина от тях вярвали, че съдбата им на пленници скоро ще се промени… За нас неделя е 38-ми ден от Протеста, увенчал 23-годишния преход към демокрация и европейски норми на живот. Пленниците на гнусната комунистическа идеология продължават да вярват, че бъдещето е в ръцете на „другарите” и техните послушници. Свободните отдавна вече не вярват на лъжи. Свободните протестират – и Протестът изрича истини, отправени именно към „робите във Вавилон”. Защото вече 23 години страната ни е в плен на един мит. Че наследницата на партията – хегемон може да бъде европейска лява партия; че дечицата на бившите комунистически величия могат да управляват „по европейски”; че „модерните социалисти” наистина са загрижени за своя народ…

  Ще кажете – добре де, ама нужни ли са тези библейски препратки и символи при оценката на реални събития? Уважаеми дами и господа, езикът на символите е най-старият в културната история на човечеството. Той е и най-пряк път към посланията на митовете. А, за съжаление, идеологическите митове – поне в модерното ни битие – се оказват по-устойчиви от културната митология…

  Гледах от телевизионния екран лицата на участниците в „контра протеста”. Немощни, съсухрени или нездраво затлъстели, беззъби… Но яростно сплотени от мисълта, че „нашите” са взели властта и те са длъжни да я бранят. Сигурен съм, че поне част от тях не са от „домочадието” на днешните управляващи. Ако бяха, митингите в подкрепа на правителството щяха да са поне с няколкостотин души по-многолюдни…

  Но замислете се – напоследък тези митинги са „колоритно обагрени” от присъствието на Мишо Шамара. (Така и не разбрах дали този „творчески псевдоним” е рожба но много изядени шамари, или мазохистично щение за такива). И звучи хард рок! Някога за подобна музика борците срещу „идеологическата диверсия” стрижеха нула номер, режеха дънки и „удряха печати” на голо… Казвам го като свидетел – и мнозина от моето поколение си го спомнят! Но „контра протестиращите ” с измъчен стоицизъм ръкопляскат…

  Този абсурд не е от вчера – първите десетина години след падането на Берлинската стена „новата” БСП бе загрижена да укрепи икономическата си власт. За сметка на такива „екстри”, като купонна система, ембаргови престъпления, фалит на банки и хиперинфлация. След което се захвана да управлява редом с … „царя”! Ами помислете – няма комунист, който да не е възпитан в духа на омраза към „монархо-фашистката диктатура”. А „новите” социалисти горещо възлюбиха стария „монарх”… И никой от привържениците на новата-стара партия не излезе да протестира. Обаче утре те ще протестират срещу „намесата” на западните посланици във вътрешните работи на България.

  Че нали 45 години страната ни бе на пряко подчинение на Москва; БКП се самооценяваше като „по-болшевишка” от болшевишката партия, а целувките „уста в уста” между простака Тодор Живков и дементния Брежнев извикваха сълзи на умиление и възторжени възгласи! Представяте ли си по онова време някой да протестира пред Съветското посолство за намеса във вътрешните ни работи?! Протестиращият скоропостижно би „гушнал босилека” под мъдрото ръководство на ДС. Обаче тогава имаше СИВ, имаше Варшавски договор… И вечна дружба!

  Няма такава вечност. Днес България е член на Европейския съюз и НАТО. Разликата между Сега и Тогава е, че Европа не ни командва „императивно”, както го правеха съветските „другари”. Противниците на Европа не влизат в концентрационни лагери. Онези, дето искат да се върнем в „Подмосковието”, не ядат шамари; тях не ги малтретират, уволняват и интернират в „провинцията” – практика, характерна за всяка диктатура. Помните ли как съвсем скоро, във връзка със смъртта на Севернокорейско партийно величие, във въпросната социалистическа страна всеки, който не плачеше сърцераздирателно и не си скубеше косите, заминаваше на терапия в „трудов лагер”?…

  Младите на Протеста не се замислят над тази истина, но от това тя не става по-малко истина. Защото управляващите продължават да мечтаят за „Тогава”. А техните поддръжници далеч не са невинни стари хора с промити мозъци, които не искат да се откажат от комунистическата си идентичност. Те просто нямат нищо друго. И с егоизма на ужасяващата си старческа деменция – или младенчески социален дебилитет – продължават да пречат на България… Продължават да събират „подписи”, които утре другарите манипулативно ще размахват. Да подкрепят политиката на „перманентно национално предателство”, която води към заветната цел: Пари+ Власт +… „Вечна дружба”! И с животинско упорство, като злобни улични псета, пазещи своята „територия”, да ни връщат към миналото… Но нали знаете – любовта към животните съвсем не е лишила от смисъл старата поговорка: „На зло куче – зъл прът”!

   

  Николай Николов,

  Namshub1950.blogspot.com

• Фандъкова: Не забранявам протестите, за да не стане София като Истанбул

  „Не приемам упреците на колегите от БСП, че не се забраняват протестите, и не се прилага член 13 от Закона за събранията и митингите – обяви столичният кмет Йорданка Фандъкова пред БНТ. – Искам хората да знаят какво означава това на практика, когато кметът издаде заповед за забрана. Тази заповед се изпълнява от полицията. Това означава полицията с всички възможни средства да разпръснат протестиращите. Гледаме това в Истанбул. Аз не искам София да заприлича на Истанбул“.

  „Повече от месец по улиците на София хората изразяват своята гражданска позиция в различни посоки. Няма как да няма проблеми и напрежение в града, когато толкова много хора ежедневно излизат, а няма кой да ги чуе. За мен това е основният проблем. Липсва диалог между тези, които протестират и тези, които са в парламента”, каза още тя.

  „Заедно с полицаите сме си поставили като основна задача да няма напрежение и да няма провокации – каза още тя. – Аз искам да благодаря за пореден път на полицията, на ръководството на СДВР и МВР за това, че действително до този момент не са допуснати сериозни провокации. Благодаря, разбира се, и на самите хора – протестиращите, които не допускат в своите редици подобни прояви. Няма организатори на протеста, с които да се свържем и да обсъдим маршрута. Когато се говори за член 13, това означава – вместо полицията да излезе с жилетките Антиконфликт, излизат с щитовете и палките и използват всички методи да разпръснат протестиращите.“

  Източник:  в. „Сега“

• Petition to EU Commissioner Viviane Reding from Bulgarian citizens

  Why this is important

  .

  Dear Madam Vice-President,It is a pleasure to welcome you to Bulgaria at a time we consider crucial for the future of our country and the European Union (EU) as a whole. As a group of active protesters concerned with where Bulgaria is headed, we would like to take the occasion to thank you for your visit and the opportunity to engage in a constructive dialogue, as we share a number of issues of great concern to us as citizens of Bulgaria and the European Union.We would like to turn your attention to several key issues, which are of grave concern to justice, fundamental rights and citizenship as they relate to Bulgaria and the larger EU family.

  Through the appointments of several senior officials with prior criminal records, implicated in corruption, extortion, financial crimes, ethical and surveillance scandals, the current government of Prime Minister Oresharski has proven within weeks that it is a function of the special interests and ambitions of oligarchic circles and criminal structures. It is not a government recognized by all those who desire Bulgaria to be а part of the European family. Not a government of those who desire to see Bulgaria become more than just the poorest EU member, always playing catch up in regard to the vitally necessary justice and political reforms. What is more, this is not a government of those who work every day to turn Bulgaria into a country governed by the rule of law – a key component in Bulgarian society’s transformation.

  We are more interconnected than ever and the problems of one become the problems of all. We should look no further than the past years of economic and fiscal turmoil for the evidence. Combating organized crime in its various forms is another area where Europeans are more interdependent than ever and we are afraid that, there, we may also be sliding backwards. Furthermore, just as we see a right-wing nationalist tendency threatening to sweep Europe, Bulgaria has also fallen in the right-wing ultra-nationalist dependency trap. Currently the Bulgarian Parliament takes decisions on the beck and call of a fringe right-wing anti-EU party, which at its core runs counter to European values. We see this as a larger European problem threatening the fabric of European society and values.

  We hope that our appeal for help and support from the EU institutions, including the European Commission, would not go unnoticed when we ask you to make sure that democratic principles are observed by the Oresharski government, which lacks legitimacy with its own citizens, and to seriously consider all means at the disposal of the Commission. Thousands of Bulgarians are out on the streets for close to 40 days because we feel our values are being shortchanged by the current government. Our aspirations are European values, we all are European citizens. Most of us go to work everyday with the dream that someday, not far in the future, Bulgaria will be a respected member of the European family. We all work hard for this to happen and we won’t allow this illegitimate government to do a U-turn and take our dream away. We believe you shouldn’t allow that either.

  The lies and scandals, which have surfaced over the past weeks are deeply troubling and we hope that the EC has followed closely the details of the numerous scandalous appointments, which regretfully continue full-speed, as we speak. We hope that the EC would arrive at the realization that this government cannot be a reliable and respected partner trusted to act in the interest of its own citizens, and therefore cannot be trusted by the Commission. As a European Commissioner for Justice, Fundamental Rights and Citizenship, we would be grateful to see you step in actively and decisively to defend the rights and wellbeing of all citizens of the Union – Bulgarians included.

  More Europe? Yes, please.

  We are afraid that at this point the government-oligarchy nexus in Bulgaria is made up of figures reminiscent of the old communist regime and its secret police. The government is a function of their economic interest and priorities, and not the life and future of our children. As Bulgarian citizens who protest, together with all those millions of Bulgarians, who support the messages the protests convey, we would like to see this government resign, with new elections taking place. Elections are the answer to a political crisis – this is what democracy is about.

  We hope to lead a normal life guided by justice, rule of law, ethics, rights and freedom. As we wish to live in a normal country, we rely on your support, just as the EU supported all those EU members in financially vulnerable position – with the only difference that we do not ask for financial support but for your political support. We wish to see that the European Commission considers all instruments at its disposal to ensure that a democratic solution to the current political crisis is put in place.

  You can meet us every day around 19pm at Independence Square in Sofia. We thank you in advance for your support. Villmols merci.

  .

  The petition can be signed  here.

  Source:  Аvaaz.org
  

• За „черния лебед“ и духа на протеста

  …защото се харесваме взаимно*

  .

  Автор: Mihaela,  Rings.bg

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Колкото и да ни се иска на бърза ръка да постигнем обединение и единство, няма какво да се лъжем – в момента онова, което се случва е по-скоро разделение. И то далеч не се случва сега – по време на видимата му за всички обществена форма, която беляза лятото на 2013 като много специален момент от нашата история. По-скоро е обратното – за да може да се материализира по този начин, процесите са започнали много отдавна. Няма да се задълбочавам в това кога и как, но всеки знае, че през последните години, те са все по-забележими. И не могат да бъдат отминати с лека ръка.

  Много се изписа и изговори за това че този път става дума за ценности, които са важни за абсолютно всички, а не става дума за обикновеното оцеляване. И аз много пъти писах, че каквито и манипулации да съществуват по отношение на това какви са целите на хората, колко е точната им бройка, имат или нямат ясна цел какво искат освен оставка, много по-важно е това, което се случва от само себе си, някак извън всичко, което пише по плакатите на протеста, извън всякакви борби за власт и сценарии за конспирации, извън онова, което някои припознават дори като омраза и гняв, дори когато го усещат в себе си. И то е любов.

  И това мое твърдение е единствената причина този път да направя изключение и да илюстрирам текста и с мои фотографии. Защото не мога да ангажирам никой друг с това мнение, нито мога със сигурност да кажа, че онова, което усещам, се разпознава по този начин от всички. 

  Когато употребявам думата “любов” в контекста на протеста, имам предвид същото усещане както вечер, когато  се прибереш сред любимото си семейство или когато се виждаш с любимите си хора. Каквито и битки да си водил през деня, каквато и радост да си изживял, с колкото и глупости да е трябвало да се занимаваш, когато се видиш с тези, които чувстваш като свои хора,  инстинктивно се успокояваш, че всичко е наред, че каквито и да са проблемите, не може да нямат решение. Ето това наричам любов – енергията на обкръжението, която те кара да се чувстваш добре и че имаш сила да бъдеш красивия човек, който дълбоко в себе си знаеш, че си, независимо колко много опити прави външния свят да те държи настрана от допускането на тази идея.

  

  Приятели, с които винаги се чувствам себе си

  Имам и много ясна преценка какво се вижда отстрани и тя звучи малко като констатациите на клюкарките “тая е с тоя, за да му вземе парите”. Разбирай, буквалното: “Тия са там, щото им плащат”. Това махленско ниво на оценка малко ме вълнува. Коментирано е достатъчно, аз няма да го храня с енергията си. 

  В цялата история, много повече се чувствам свързана с въпроса, който моя приятелка ми зададе днес: “Добре, обясни ми защо участваш, след като прекрасно знаеш, че това е егрегор?“. “Защото отвътре има много любов” – казах аз. “Въобще не изглежда така отвън” – категорична беше тя. “Е, ти не знаеш ли, че понякога след най-хубавите медитации, когато се прибереш вкъщи, стават най-големите скандали, противопоставяне, раздели, вместо да е обратното. Като си върнеш лентата с една-две години назад, не смяташ ли, че в средите, в които хората, започват да търсят осъзнато връзката с истинската си същност, има много повече раздели и разделение, отколкото събиране?”  Разговорът беше дълъг, стигнахме до приемане на гледните си точки, но цитирам този свой междинен отговор, за да илюстрирам ситуацията по-лесно и разбираемо за  онези, които не се чувстват свързани с онова, което се случва, защото го припознават като незряло от духовна гледна точка поведение. Единствено с аргумента, че имало омраза и противопоставяне на “другите” – не само към управляващите, но и към онези, които не участват… 

  Може би е редно да кажа и няколко думи за това какво е егрегор или “махало”. Ще цитирам Вадим Зеланд, защото понятието “егрегор” не отразява целия комплекс от нюанси на взаимодействието на човека с т.нар. енергоинформационни същности, с които щем или не щем всички сме свързани, защото те са в колективното несъзнавано. 

  “Група хора, мислещи в една насока, създават енергоинформационни структури – махала. Те започват да се развиват самостоятелно и да подчиняват хората на своите закони. Хората не си дават сметка, че неволно действат в интерес на махалото”. Зеланд го нарича именно “махало”, защото се люлее толкова по-силно, колкото повече хора – привърженици – го хранят с енергията си. Ако броят на привържениците на махалото намалява, колебанията му затихват. А когато изобщо изчезнат, то спира и умира като същност. (…) Всяко махало по своята природа е деструктивно, тъй като отнема енергия от привържениците си и установява своята власт над тях. Деструктивността му се проявява в това, че то не се интересува от съдбата на отделния привърженик. Махалото има една единствена цел – да получава енергия от него, а дали това ще е от полза за самия привърженик, няма значение. (…) Ако на човек му потръгне, намира своето място в системата и се чувства там като риба във вода. Като привърженик той дава енергия на махалото, а то на свой ред му осигурява среда за съществуване. Щом привърженикът започне да нарушава законите на структурата, честота на излъчването му вече не съвпада с резонансната честота на махалото. Като не получава енергия, то изхвърля или унищожава непокорния привърженик. (…) Човек дава енергия на махалото, когато излъчва мислена енергия на неговата резонансна честота. Това става много лесно, защото по-голяма част от мислите и постъпките на хората се намират в областта на несъзнателното. Точно това свойство на човешката психика използват махалата. Затова те получават енергия не само от привържениците , а и от върлите си противници. На махалото му е напълно безразлично от коя страна ще го залюлявате. Влиза му в работа както положителната, така и отрицателната енергия. Най-важното е, честотата на излъчването да е в резонанс с неговата. 

  И така, главната задача на махалото е да настъпи човека по мазола, да му бръкне в раната – не е важно как, стига да завладее мислите му. Един от любимите начини на махалото да получи достъп до вашата енергия е да ви извади от равновесие. Така вие “се залюлявате” на неговата честота и залюлявате и него.”   И така нататък. Ако ви интересува повече, в книгата му “Пространство на варианти” темата е развита подробно. 

  Та, в този ред на мисли, моята приятелка всъщност ме питаше “защо храня махалото?”. Би трябвало да знам, че колкото повече негативна енергия изпращаме към парламента и правителството (нарочно са с малка буква), толкова повече подхранваме “старите модели”. Че на практика между протест и контра-протест няма разлика, защото енергията отива на едно и също място, защото мислите са насочени в една и съща посока. Както вече стана дума, то не се интересува дали получава положителна или отрицателна енергия. Би трябвало да знам, че “дейността на махалото често става причина привържениците му да съсипят съдбата си, макар че то се опитва да скрие мотивите си под различни добродетелни маски и че главната опасност на поддалия се на влиянието му е, че то отдалечава жертвата от линиите на живота, където човек ми могъл да намери щастието си”. 

  Разбира се, че го знам и нито за секунда не го забравям вече 38 дни. И със сигурност нямаше да продължавам да бъда там, ако не забелязвах, че колективното съзнание на протестиращите въобще не резонира на честотата на омразата, независимо от лозунга “Не съм платен, мразя ви безплатно”, чиито автор, Правдолюб Иванов е художник, чието опасение е, че “вторачването в оригиналността и чувството за хумор на протестиращите, превръща протеста в конкурс по остроумие”. Независимо и от няколко инцидента, в които са се чували по-обидни думи или освиркване при влизане и излизане в обителта на депутатите. Нивото на “агресия”, ако въобще тази дума би могла да се използва, е доста по-надолу в скалата, отколкото на футболен мач, защото първичната хулиганска енергия тук не присъства. Това, което пишем в социални мрежи, също е само отражение и далеч няма общо с истинска омраза, истинско подстрекателство или каквото и да било друго. Напротив.

  Този протест се отличава именно с това, че не влиза в резонанс с нищо познато до сега. Това е и основната причина да няма лидер, дори да не могат да бъдат излъчени определени хора, които евентуално да “ни” представляват, защото колкото и да сме много или малко, няма и не може да има ясно дефинируемо  ”ние”.  Кой ли не се опита да ни определя, всеки от нас също е опитвал. Елена Кодинова имаше две много добри попадения “бунтът на ироничните” и “вътрешните емигранти” (които много добре са се научили да плуват в сярна киселина), но като цяло този път на улицата са хора, които от години са “извън матрицата” (другото наименование на “егрегор” или “махало”). Това са хора, които според горната дефиниция на махалото, отдавна са “нарушили законите на структурата и резонансът им не съвпада с честотата на махалото”.

  Създали са свой свят, интуитивно и без помощта на self-help курсове, а вероятно поради творческия си натюрел, са изградили у себе си надеждни навици за “проваляне на махало”. Първото доказателство за това беше игнорирането на опитите да се влезе в улични стълкновения. Игнорирането е основна техника за спиране на махало. Друга техника е – неадекватната реакция. Една такава типична неадекватна реакция беше “пърформанса” с Френската революция. Тя дори не беше разбрана от голяма част от самите протестиращи, но няма проблем. В книгите на Вадим Зеланд пише така: “за спиране на махало могат да помогнат чувството ви за хумор и въображението ви. Принципът е един: излъчвайки на честота, различна от резонансната, вие сте в дисонанс с махалото, то спира по отношение на вас и ви оставя на мира”. 

  

  Какво постигате?, ще попитат някои. На този етап – Мир. Засега и думите на Михаил Миков “Излизаме във ваканция. Протестиращите да си протестират” са едно добро начало. Не че тези думи няма да ядосат много хора, не че всички опоненти и присмехулници няма да кажат: “Видяхте ли?”… , но за толкова години прилежно възпитавана и отглеждана робска психика, “протестиращите да си протестират” всъщност е една доста прилична еволюция.

  На нас може и да ни изглежда, че много време сме навън и извън, че отдавна е трябвало да сме една свободна държава, обаче нека припомня някои факти, защото знам, че паметта е къса и удобството, както и страха от промяна я приспиват. Героичната ни история като осъзнат народ, общо взето възлиза на царуването на рода Дуло, Крум, който също е от клона на рода Дуло. Прескачам Борис, защото избиването на болярите и интелигенцията в името на покръстването не ми е окей много повече от изкореняването на лозята. Другите по-героични моменти са свързани с Кирил и Методий, цар Симеон Велики, Иван Асен ІІ, Възраждането с няколко истински мъже като Левски и Ботев, Раковски, Бенковски и хора като Караджата, любимият ми хроникьор на събитията Захарий Стоянов и “преводачите” на просветлението за езика на масите – дядо Петко Славейков, Любен Каравелов… И все пак… единици, единици, единици… целият героичен максимум, дръзнал да живее “извън матрицата” на онези времена, се изчерпва в кръга на колцина будители, имали възможността да живеят извън пределите на страната (или в манастира) и да намерят начин да “внесат” културата на Просвещението в нея. Такъв е и Паисий Хилендарски. Останалото, онези, които са правели нещо бунтарско отвътре, в общи линии са били малки групи бунтовници, воеводи, някои от тях, откровени разбойници … нещо в този дух. 

  Останалото, сиреч енергоинформационната същност на колективното несъзнавано е: 200 години византийско робство, 500 –  турско, 2-3 национални катастрофи, “властта на народа под руския ботуш”, наречена социализъм… така де, за последните 135 години по-добре да си мълчим. Хайде, от мен да мине, имаме една “златна топка” за кумова – срама .  

  И на този “фон” се случва нещо, което Насим Талеб развива като теорията за “Черния лебед” . 

  “Черният лебед” е събитие, което: 

  1. Се случва изключително рядко.

  2. Случването му не следва нормалната логика на процеса.

  3. Ако се случи, ефектът от него е огромен

   

  А се нарича „черен лебед”, защото европейците векове наред смятали, че всички лебеди са бели, докато не видели в Австралия, че има и черни лебеди, с което цялата им теория за белостта на лебедите рухнала.

  

  Изборът на Пеевски бе Черен лебед – никой не очакваше, че ще се случи, то е против логиката и не следва никаква нормалност и ефектът от него бе огромен.

  Протестът срещу този избор, прераснал в протест срещу политиката, която го легитимира е Черен лебед – никой не очакваше, че ще се случи, въпреки че случването му следва от нормалната логика на процеса, който го предизвика. Няма начин също ефектът от него да не е огромен!

  (Благодаря на Ивет Добромирова, че внесе тази редакторска бележка със статуса си във Фейсбук, точно докато пишех този текст. И това не е “махало”, а “синхроничност”, което е съвсем друга история.)

   И сега, да се върнем към “махалото“. 

  Ако все още ми следите мисълта, онези, които резонират на махалото в общи линии имат очакване да бъдат поведени от някого, нанякъде. “Най-здравото въже, за което ви държи махалото е страхът. Най-древното и силното чувство”. Другите магнити за закачване към егрегорите, матрицата, махалото са: тревогата и безпокойството, чувството на вина, чувството, че си длъжен за нещо (като производно от чувството на вина – “с нещо си задължен и послушно изпълняваш”, всевъзможни психологически комплекси – за непълноценност, за това че нямаш някакви способности и таланти, че не ти достига ум или остроумие, че не умееш да контактуваш с хората, комплекса, че си длъжен да си носиш кръста, комплекса на бореца (който смята, че трябва да е твърд и да постига всичко със сила), комплекса на търсача на истината (на всяка цена ще докажа правотата си и ще докажа на другите, че не са прави). Това са така наречените “рани”, в които “бърка” махалото, за които се закача, за да взима енергията на хората и да ги подчинява на онова, което иска. И при тази на практика хилядолетна доминантно робска история, всички тези кукички все още съществуват в нас – у кого повече, у кого по-малко. 

  И погледнато от тази перспектива, аз виждам и срещам на улицата едни хора, които в най-общи линии не се страхуват, като цяло не са тревожни и не изпитват безпокойство, дори и от неясното бъдеще. Не се чувстват виновни, а чувството им за дълг не е от типа “с нещо съм задължен”, артистичните прояви и “конкурса по остроумие” някак подсказват, че ум и хумор им достигат,

  

  вместо да мятат павета по парламента, пускат 240 китайски фенера в небето, за да помахат за сбогом на 240 депутата и това изпъстря нощното небе красиво, умеят да контактуват помежду си леко и приятно, имат отношение към радостните и красиви неща в живота (затова някой дори лепна определението  ”ситите”), т.е. не припознават себе си като мъченици, носещи кръста си…, защото отдавна са научили, че радостта и любовта ги даряват с много повече сила, устойчивост и вяра в себе си.

  

  А честно казано, почти не съм срещала и търсачи на истината от типа – сега ще ви докажем, че не сте прави (това все пак е запазена марка на хейтърите). Това в общи линии е причината и диалогът с всички, които по свой начин са свързани с егрегора, създаден от официалната власт, някак да не се удава. От там идва и илюзията за разделение. Тя е по резонанс.

  Защото и онези, които преценяват, че няма никакъв смисъл да се бориш с вятърни мелници, с отдавна вкопани в системата олигархични и международни зависимости, хеле пък разхождайки се по жълтите павета със смешните свирчици, има и розови, представете си, майтап… та, и те резонират на честотата на правителството. Тоест – поддържат го. И ще поддържат всяка власт, дори да изписват фермани колко много й се дразнят. Те я хранят точно толкова, дори само заради това, че изпитват огромно вълнение и кеф, да кажат “видяхте ли? нищо няма да стане, бе”. 

  Желанието на всеки един, с когото съм говорила през тези 37 дни, не е и никога няма да бъде желание за разграничаване. То е по-скоро един вик: “Ей, хора, свободна държава сме. Защо се държите сякаш не сме?”. Това, което т.нар. протестиращи се опитват да кажат от самото начало е: “ето, всеки ден сме тук, даже им подвикваме, че са боклуци, но нищо лошо не се случва. Отпуснете примката на шията, не е страшно да си свободен. Никой няма нищо да ти направи, ако нарисуваш слънце на асфалта с тебешири, ако играеш волейбол на паважа, ако посвириш на роял пред Народното събрание, ако проявиш някаква креативност

  

  Паметникът на Бузлуджа с надпис “Оправяйте си чинията и се махайте” и “Звездата на смъртта” от “Междузвездни войни”, направени от чашките от сутрешното “На кафе”

  ако проявиш малко комуникативност и започнеш да харесваш хората, с които живееш в една и съща държава. Ей, хора, свободни сме. И имаме свободата да изискваме да не ни лъжат и обират ежедневно. Никой нищо няма да ти направи, ако си заявиш правото за достоен живот.”  Това е в общи линии духа на протеста.

  И знаете ли защо твърдя, че онова, което ни свързва, е любов? Защото се харесваме взаимно. А това никога не е егрегор. От взаимното харесване не се получава “махало”, защото то включва приемане на другия такъв, какъвто е… и не изисква от никого пораждане на зависимост един от друг.

  Не зная колко хора са склонни да го възприемат, но за мен духът на протеста е в това, че обменът на едно спонтанно извиращо добро чувство е онова, което този път има големи шансове да ни възроди като народ. Народ, който се харесва. Приятно му е, че е български. Това е историческият шанс българската работа да му се получи по-различно този път.  

  Обновяване/ 12:49 am, 22.07.2013 г.
  

  Признавам, рядко ми се случва да “онемея” от така наречената синхроничност, защото вече съм започнала да свиквам. Но след като писах този текст два дни (защото все пак имам и друга работа), както споменах по-горе в началото се застраховах, че това за любовта може и да е само мое усещане. Но когато днес отидох на площад “Независимост”, изпитах нещо средно между deja view и “сънувам ли?”.  На ДЕН 38 от ДАНСwithme водещият плакат беше сменен с ето този: 

  

  –––––––––––––––––––––––––––

  *  Това е оригиналното заглавие на текста на Михаела, чиято фамилия не ни е известна, за да я напишем. Но препубликуваме тук от блога й My Words написания от нея текст и снимките й, защото смятаме, че колкото повече хора видят този материал, толкова по-добре. Както е написала самата авторка като мото на блога си: „Моите думи са твои думи, ако ги почувстваш като свои. Така ставаме едно“.
  

   

• Проф. Чавдар Николов: Орешарски иска външен заем, а не облага с ДДС хазарта на Черепа

  

  Заемът, който иска да вземе сега правителството на Орешарски, би изглеждал разумна стъпка, ако е целеви и се знае за какво ще се разходва, както и как ще бъде ефектът от него. Но сега да говориш, че отива за попълване на фискалния резерв е просто абсурдно и несериозно. Това обяви по Нова ТВ икономистът проф. Чавдар Николов.

  Според него в същото време абсолютно нелогично властта прави огромни харчове, раздаде едни 400 млн. за ДДС и така излиза, че заемът се цели да се вземе, за да се осребри властта. Преди изборите Орешарски говореше, че има пари и просто трябва да се съберат. Сега го питам – защо тези пари не ги събира, защо не намалят с малко акциза на цигарите, за да падне контрабандата, търси отговор професора.

  Той е убеден, че на този етап този заем е излишен за България и в ситуация на криза ще създаде допълнителни проблеми на държавата.

  Докато търси външен заем, правителството на Орешарски не дава отговор защо се събира само данък печалба, а не се въведе ДДС и акциз върху хазарта. Този бизнес също трябва да се облага, но не се прави повече от 20 години само заради един крупен играч, посочи проф. Николов, намеквайки за Васил Божков – Черепа, който е в топли отношения с настоящия премиер Орешарски.

  Професорът е твърд противник и на отмяна на закона за облагане на печалбата на лихвите по влоговете.

  60-70 млн. ще влязат от там, банките намериха варианти как да не бъдат ощетени гражданите, а сега от чист популизъм парламентът и банките искат да го отменят.

  Икономистът Георги Ганев се солидаризира с тезите на проф.Николов и е убеден, че правителството няма разумен аргумент защо иска този заем.

  Нямаме проблеми с фискалния резерв в момента и излиза, че наистина кредитът ни трябва, за да раздадем чрез ДДС едни пари на наши приятели, посочи Ганев.

  Източник:  Factor.bg
  

• В Странджа пак си търсят държава

  В село Факия радиоточката си отиде, а интернетът не дойде

  .

  Веселина Седларска,  сп. „Тема“

   

  Социолог: „Проблемът е, че нямаме обща визия, не знаем какво искаме.“

  На 14 септември 1829 година се сключва Одринският мирен договор между Русия и Турция след една от поредните войни. Три месеца по-късно Феликс Фонтон, млад и ентусиазиран руски дипломат, попада в странджанското село Факия. И решава да попита селяните какво искат, тъй като никой не се бил сетил да ги пита подобно нещо преди подписването на договора. Големите империи никога не са се интересували от малките хора. Фонтон провежда допитването си по времето, когато Георги Мамарчев се опитал с въстание да покаже, че има и българи, заслужаващи свободата не по-малко от гърците, на което Дибич Забалкански реагирал така: „Важно дело, бедни българи! Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Българи! Стоете си мирни, че ще обърна топове аз да ви избия!…“

  Фонтон провел в село Факия консултативен процес за разработване на обща визия за бъдещето, както бихме казали днес. Направил анкета, която после публикувал, както всички свои записки и впечатления, на които впрочем никой не обръщал внимание. След съответните дебати представата на българите от село Факия за добро бъдеще била описана от него в 16 точки.

  1. Да бъдем свободни.
  2. Всеки сам да съди себе си – турците да съдят турци, българите – българи.
  3. Да си правим църкви когато и където искаме.
  4. Да събираме сами царските данъци, харач (данък за християнското население) да няма.
  5. Вергията (данък сгради) сами да решаваме.
  6. Спахии да няма.
  7. Субаши (турска полиция) да няма никъде.
  8. Зулункяри (хора, които правят зулуми, насилници) да няма, а като дойде турчин да преспи, да си плаща.
  9. Да не убиват човеците (в оригинала на Фонтон: чевечитата) и да не ги обират по пътищата.
  10. Правата на турчина да са равни с правата на българина.
  11. Българите да могат както турците да свидетелстват в съда.
  12. Беглик (данък върху дребните животни) да няма.
  13. Християнската челяд да не се потурчва насила и девойки насила да не се вземат за жени.
  14. Да носим оръжие свободно като турците.
  15. Ангария (трудова повинност), беглик да няма и всеки да плаща колкото може.
  16. Православните църкви да имат камбани.

  Не съм чела по-ясна, кратка и категорична правителствена или партийна програма. Написана е във време, в което писането и документите не били на почит, както личи и от начина, по който властите определяли дали българин е навършил 18 години. Пак Фонтон: „В случай, че няма документи, доказващи възрастта, измерват с конец обиколката на шията на младежа и ако конецът е по-дълъг от разстоянието между устата и темето, младият човек трябва да почне да плаща харач.“ В такова време е написана тази програма, която включва искания за: независимост на съда, спазване на човешки права и свободи, равноправие, никаква дискриминация – нито негативна, нито позитивна под формата на квоти, религиозна свобода, справедлива данъчна система, борба с престъпността, социална политика.

  Почти два века по-късно отивам във Факия да се правя на Фонтон. От хълма, преди да се влезе в селото, се вижда църквата. Построили са я, където си искали. Има камбана. На пейката седи възрастен мъж. Хубаво място – казвам, – липсва ли ви тук нещо? Факийци не отговарят бързо като политици. Първо виждаш филма в очите им, после ти казват субтитрите. Мъжът мълчи, мисли. Лицето му е хълмисто като Странджа, тук пътят от ухото до устата е бавен като в планина.

  „Какво ни липсва ли?
  България.

  България ни липсва.“

  И ето пак сме там. 184 години по-късно отиваш в същото село и първият срещнат човек ти казва, че иска същото – иска България. За находка ли се брои това или за нагласено като в нискобюджетен филм? Човекът се казва Крали Бойчев. Чуете ли, че някой се казва Крали, хващайте бас, че е от Факия. Можете и да заложите, че съседът му се казва Иван. Тук във всяка първа къща живее Иван, във всяка втора Крали. Когато оттук минавали кръстоносци, един крал присъствал на сватба в селото и оставил името. Внуците обаче са предимно Красимир.

  Крали Бойчев е летен жител във Факия, половината са такива. Питам го какви хора живеят тук сега, когато разделението не е толкова ясно като по времето на Фонтон. „Много цигани. Към 40 кореняци. И ония от постановлението.“ Кое постановление? „Двайсет и второ ли, двайсет и пето ли беше, абе оная глупост на Станка Шопова за републиката на младостта Странджа-Сакар“. А турци има ли? „Има един, бай Шимбал. Има и турчеещи се цигани, ама просят ли, значи не са турци.“ Картината се очерта по-сложна и от времето на Феликс Фонтон.

  Питам Крали Бойчев, ако сега трябва да се направи

  програма от 16
  точки за селото,

  той от коя не би отстъпил. Категоричен е: „Радиоточка! Как може село без радиоточка, ами ако стане война?“ Тук е моментът да ви кажа, че Бойчев е бил граничен офицер. За 9-годишния Християн абсолютно задължителното е интернет. Той идва тук през ваканцията и питате ли го дали му е по-лесно без интернет, отколкото на офицер Бойчев без радиоточка. Покритие има един от мобилните оператори. Ако сте с телефон от другите два, ви казват на кои точки можете да ги хванете: до прозореца на Станка, под по-малкия клон на онова дърво, зад чешмата…

  Донка Денчева е от „ония от постановлението“. Тя дошла тук на 30 години, за да насели с младото си семейство републиката на младостта Странджа-Сакар. „Тогава беше модно да се ходи в Коми, ние обаче в Странджа.“ Тук дошли и семействата на брат й, сестра й. Всяко семейство получило безвъзмездно по 5 хиляди лева (1978 година) и автомобил без ред в „Мототехника“. Работели в огромни ябълкови, черешови, прасковени градини и във фермите. Днес от градините няма и следа. Донка била овчар-бригадир, отговаряла за 23 000 овце. Сега колко са овцете в селото? Брои ги – един човек има триста овце, един друг – двеста, към 600 са в цялото село. И 300 кози, нали знаете, козата е сиромашката крава, тук живеят възрастни хора с пенсии все около 150 лева. Най-младите са Станка в кметството и Величка в пощата, малко над петдесетте.

  Когато Донка дошла във Факия, имало родилен дом, голямо училище, фурна, киносалон, ветеринарна лечебница, лятно кино, в което всички, весели и нагласени, отивали след трудоден за 30 стотинки. „Не е само до бедност животът, до хорска лошотия е. Пак сме жилав народ, ама станахме по-мързеливи и разсипници. Погледни!“. Гледката е като за много страшен филм: огромната

  детска градина е
  опоскана до скелет.

  Лечебницата и фурната са като пет минути след като се е разстлал димът от бомба. Баба Станка пристигнала за лятото от Бургас и установила, че къщата й е обрана за трети път тази година. Крадците (кои са те, всички знаят) изсипали киселото зеле, за да откраднат бидона. Отива баба Станка на пункта за вторични суровини и казва: Дай бидона, който мирише на зеле, мой е, стига да не са го измили. „Ти пък, кой ще ти мие, предават ги нарязани“, казал човекът в пункта. Баба Станка не може да се спре да сади мушкато и да слага зеле, а няма кой да го яде – синът й в Германия, другите роднини в Атланта. Сестрата и братът на Донка в Испания, сватовете в Сан Диего. Каква ти радиоточка, скайп им трябва.

  Баба Станка брои колко мъже с името Крали има сега в селото: „До 32-ма стигнах, и баща ми беше Крали. За европейския шампион по борба Крали Бимбалов чувала ли си, той ми беше набор. То, че старите неща няма да се върнат, няма, ама знаеш ли защо не идват новите?“

  Защо? Дали пък точно баба Станка, докато сади мента за сироп и мушкато за красота, не е разбрала защо.

  „Защото тъй сме настръхнали, че никой не дава на друг право да почне нещо. Ха някой почне, ха друг го е спрял. И вече разбрахме, че всички могат да спират, но не сме разбрали кой може да започне и да довърши.“ Толкова кратко не съм чувала някой да отговаря на най-трудния български въпрос.

  Мисията „Фонтон“ 184 години по-късно завърши със съставянето на сегашните 16 точки, вие преценете дали са по-трудни за изпълнение, отколкото 16-те от 1829 година.

  1. Да има България.
  2. Да има работа.
  3. Да има млади хора в селото.
  4. Да има магазин за дрехи и обувки.
  5. Да има канализация и нов водопровод.
  6. Да има лекар не само в събота, да има зъболекар поне веднъж в седмицата.
  7. Да има аптека.
  8. Да има покритие на повече от един мобилен оператор.
  9. Хранителните стоки да не са по-скъпи, отколкото в Бургас.
  10. Да има в магазина краве сирене от мляко.
  11. Временните жители също да имат право да купуват дърва.
  12. Да има крави и овце по огромните поляни край селото.
  13. Да не обират къщите, да се премахне пунктът за изкупуване на вторични суровини.
  14. Да има полицай.
  15. Да има стационарни телефони.
  16. Да се ремонтират читалището и църквата.

  Само едно не се връзваше – занемареният, разтурен и обрасъл с треволяци малък двор на мечтаната църква с камбана. Кой пречи да се прекопае и да се боднат няколко китки – бай Шимбал турчинът, Фанков циганинът, ония от постановлението от ‘78-а или някой Крали?

   

• Граждански дебат за бъдещето на Европа в София с участието на Вивиан Рединг

  Набира скорост дебатът за бъдещето на Европа и за последиците от икономическата криза, в рамките на който членове на Европейската комисия посещават различни европейски градове, за да чуят тревогите на гражданите и техните надежди за бъдещето.

  .

  

  След над 20 публични дискусии с граждани в 15 държави членки на Европейския съюз сега и българските граждани имат думата:

  те могат да споделят със заместник-председателя на Комисията Вивиан Рединг своите мнения, коментари, възгледи и въпроси за икономическата криза и въздействието й върху ежедневието на хората, правата на гражданите на ЕС и бъдещето на Съюза.

  Модератор на дискусията ще бъде телевизионният водещ Бойко Василев.

  Кога?

  Вторник, 23 юли 2013 година, 10:00 – 11:45 часа

  Къде?

  Централен военен клуб, бул. “Цар Освободител“ 7, София

  Как?

  Можете да се регистрирате за участие ТУК, като изпратите име и фамилия, организация / университет, допълнителни координати за връзка (по желание) и предварителни въпроси към заместник-председателя Рединг (по желание). Можете също да проследите дискусията на живо в интернет или по БНТ 2, да участвате чрез Twitter – хаштаг #EUdeb8 или Facebook.

  Защо Комисията провежда дискусията точно сега?

  Европа се намира на кръстопът. Всички говорят за нейното бъдеще. Често се говори за политически съюз, федерация от държави или Съединени европейски щати. Следващите месеци и години ще бъдат от решаващо значение за развитието на Европейския съюз. По-нататъшната европейска интеграция трябва да върви ръка за ръка с укрепването на демократичната легитимност на Съюза.

  Какви ще бъдат резултатите от диалозите?

  Мненията на гражданите ще улеснят Комисията при изготвянето на плановете за бъдещи реформи на ЕС и предстоящи промени на договорите, както и в бъдещите законодателни инициативи на ЕК. Една от основните цели на диалозите е и подготовката на изборите за Европейски парламент през 2014 година.

  Клауза за защита на данните

  Регистрацията за това мероприятие може да включва обработване на личните ми данни. В качеството си на администратор на лични данни Европейската комисия гарантира, че личните данни, свързани с мен, се обработват съгласно правилата, определени с европейска Директива 95/46/ЕО и Регламент (ЕО) № 45/2001. Обработването на данните се свежда до необходимото за постигането на горепосочените цели. Данните могат да бъдат архивирани от Европейската комисия.

  1.  Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни (ОВ L 281, 23.11.1995 г.).

  2.  Регламент (ЕО) № 45/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2000 година относно защитата на лицата по отношение на обработката на лични данни от институции и органи на Общността и за свободното движение на такива данни (ОВ L 8, 12.1.2001 г.).

  Моля да обърнете внимание, че в конферентната зала ще има снимачен екип, който ще заснеме мероприятието с цел онагледяване и информиране за дейностите или проектите на европейските институции и Европейския съюз. Участниците, които отказват да бъдат заснети или не желаят техният образ да бъде използван, ще имат възможност да застанат в определена за тази цел зона. Моля да имате предвид, че отговорността за заемането на място в тази зона е Ваша. За целите на организацията Ви молим да ни информирате дали възнамерявате да заемете място в така определената зона, като отбележете това в мейла за регистрация.“

  Източник:  ec.europa.eu/bulgaria

• ГЕРБ похарчили по 1,81 лв. за глас на изборите, ДПС – по 9,95 лв.

  На парламентарните избори през тази година един глас за ГЕРБ „е струвал“ на партията 1,81 лв., „разходът“ на „Либерален алианс“ на Веселин Марешки е бил 33,84 лв. Данните – въз основа на отчетите на участниците в изборите пред Сметната палата – представиха на пресконференция от Института за развитие на публичната среда, съобщава БТА.

  Останалите „цени“ за парламентарно представените партии са съответно 2,26 лв. за „Атака“, 3,43 лв. за Коалиция за България и 9,95 лв. за ДПС. Между 10-те участници с най-високи разходи за един глас, оглавявани от „Либерален алианс“, са още коалиция „Горда България“ – 31,03 лв., ЕНП – 24,08 лв., ДСБ/БДФ – 20,35 лв., СДС – 15,64 лв.

  В центъра на вниманието в представеното изследване са разходите за медийното отразяване на предизборната кампания. Топ 10 по медийна „цена“ на един глас се води от „Горда България“ – 30 лв. Най-ниският „разход“ е 7 лв. – за „Движение България на гражданите“, РЗС и Национал-демократичната партия. За медийно отразяване на кампанията участниците са дали 52 на сто – 9,3 млн. лв., от общите си разходи – 17,9 млн. лв. Данните са за 25 партии, седем коалиции и един инициативен комитет.

  „Това е много по-висок дял, отколкото е практиката по света“, коментира Антоанета Цонева, председател на Института за развитие на публичната среда. Тя определи българските партии като много лениви, защото разчитат почти изцяло на държавната субсидия. По думите й, ако субсидията се намали, политическите субекти ще са принудени да засилят връзките си с избирателите, за да получават дарения. По света държавното финансиране е пропорционално на собствените приходи, отбеляза Цонева. Според нея разходите на партиите за изборите са по-големи, защото извън официално обявените суми те получават средства и от сивия сектор.

  „За да има равнопоставеност между участниците в изборите в медийната кампания, която у нас е близо сто процента платена, трябва да се спазва стандарт, който навсякъде другаде се подразбира и въобще не се обсъжда – платеното съдържание да е ясно разграничено от редакционното, и това е нашата основна препоръка за промените в изборното законодателство“, посочи Антоанета Цонева.

  Източник:  Dariknews.bg

• Деструктивна намеса на Русия в ЕС в началото на ХХI век

  Вторачени в случващото се в България, да не пропускаме събитията и в Чехия, защото те според мен дават основания да подозираме още един полигон, на който Русия изпробва вече своята нова стратегия за разнебитване на Евросъюза по периферията.

  Припомняме си неотдавна спечелените президентски избори от някогашния пишмандисидент и днешен ляв популист Земан, подкрепян от Лукойл, с доказани чудесни връзки с Москва. Този публично признат алкохолик (любител на бехеровка и сливовица, което му носи нова популярност в назадничавата част на провинциална Чехия) победи на втория тур своя конкурент Шварценберг – европейски, антикомунистически и антирусийски настроен интелектуалец само за сметка на същите гласове от провинцията, докато Прага гласува убедително за Шварценберг…

  Още с идването си на власт Земан започна да клати дясното правителство на Нечас. Премиерът неотдавна бе принуден да си подаде оставката след раздухан грандиозен скандал за полит. корупция, подслушвания, тефтерчета, подкупи и пр. Всичко това гарнирно с обвинения в злоупотреба с власт на шефката на канцеларията и любовница на премиера. Тя бе арестувана по скандален начин и вкарана в следствения арест с белезници на ръцете.

  Сега дъщеря й отправя в медиите обвинения в нечувани унижения, на които е подлагана майка й от прокуратурата и следствените власти. Експремиерът Нечас и близките до него кръгове говорят за заговор на противниците му, прозрачно координиран от президентския дворец.

  Новоназначеното от президента експертно правителство е вече на прага на колапса и погледната от Германия Чехия изведнъж се превръща от отличник на успешно завършения преход в разнебитена и несигурна държава.

  В допълнение към тези новини непрекъснато се нагнетяват и съобщения за антицигански изстъпления на чешки екстремисти особено в пограничните с Германия области.

  За определени медийни кръгове в Германия (чието русофилство трудно може да се докаже в съдебна зала, но прозира осезаемо за критичен читател с определена чувствителност като пишещия тези редове) всичко това е повод чешката политическа сцена да бъде представяна на германската публика като едно абсурдно кълбо от корупция и примитивни, кланови и бизнес обвързаности.

  Не мога да съдя отдалеко за детайлите на чешката вътрешна политика. Споменавам само като материал за размисъл тези обстоятелства и имиджът, който те създават на една доскоро ключова страна от т.н. Нова Европа.

  Какво се случи с антируската част от политическия елит на другата силна страна от този „клуб“ – Полша на летището край Смоленск не е нужно да напомням. Също и курса, който поеха новият президент и правителството на Полша оттогава…

  Дали някой политолог или историк в един от тъй многобройните тинк-танкове или институти вече пише дисертация на тема „Форми на въздействие и деструктивна намеса на Русия в ЕС в началото на ХХI век“…?

  Защо ли се съмнявам в това – въпреки наличния богат емпиричен и теоретичен материал за проучване…

   

  Mилен Радев*
  

  –––––––––––––––––––––––

  * Публикуваният тук текст е коментар на Милен Радев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията.

• Дойче Веле: Правителството на Орешарски върши държавна измяна

  Еми Барух, Дойче Веле

  .

  

  Правителството на България върши държавна измяна. Планомерно и подло. Позорно. Ден след ден, седмица след седмица. Случва се по един доста нагъл начин. Систематично и прагматично. Случва се пред очите на милиони българи. Пред очите на всички онези комисари и експерти от Брюксел, на които България им е ресор, и които вчера преглъщаха истини и констатации в приглушената акустика на устния отчет „за напредъка на страната по механизма за сътрудничество и проверка“. Пред очите на посланиците в София, трима от които успяха да съгласуват своите позиции с централите в Париж, Берлин и Амстердам и да оцветят иначе неутралната си дипломатическа лексика.

  Правителството на България върши държавна измяна. С всяко ключово назначение, което попълва списъка на висшите и средни управленски кадри.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Нима не ги е срам?

  Съвършено неприемливи за всякакви стандарти за коректност и почтеност са всички платени персони, които се спускат от някакви вероломни похитители на обществените блага и които са достойни за компанията на емблематичния Делян Пеевски. Паноптикумът на слугите се разраства ден след ден. И ако вчера падаха разни Желеви, Марковски, Кокинови и Гугушеви, то днес се възкачиха Емил Иванов, Бейхан Дуран, Данов, Тихолов, Писанчев, Александър Методиев-Сали и прочее хитреци и мушмороци, чиито биографии сами по себе си ще бъдат част от обвинителната пледоария срещу кабинета Орешарски.

  Шест години след приемането на България в ЕС ставаме свидетели на някакво чудовищно падение, което по отвратителен начин е съизмеримо с безобразната безскрупулност на шайката Борисов-Цветанов-Фидосова-& Ко. От шест години насам България продължава своята жалка деградация по скалата на всички общоевропейски ценности.

  И все пак обидно е допускането, че абсолютни всички, които имат право на глас при кадровите назначения, са мерзавци (обидно е статистически и антропологически). Поради това възниква въпросът защо не проработва елементарният защитен рефлекс поне сред някои от хората във властта? Защо поне някои не покажат, че ги е гнус и срам от това, в което участват? Защо не се отстранят, не се съхранят? Не им ли идва на ум, че един ден техните деца, техните семейства, техните приятели, техните съседи ще им поискат сметка.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Лъжите на Орешарски & Ко

  Не, не ги е срам… Те са приели да бъдат слуги. А слугите в парламента продължават да обслужват хищниците извън него. Продължават да лъжат нас и да залъгват себе си всеки ден, когато влизат в държавните сгради, пият държавно кафе и местят държавни папки. Продължават да участват в държавна измяна, когато вдигат овластените си ръце и гласуват за назначаването на поредния раболепен мерзавец.

  Не, не ги е срам. Надолу по спиралата на безчестието изглежда няма обратен ход. Те лъгаха, когато произнасяха клетвените думи в пленарната зала на Народното събрание. Те лъгаха, когато заявиха, че издигат „във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“; те лъгаха, когато повтаряха, че съзнават „неотменимия си дълг“ да пазят „националното и държавното единство на България“. Те излъгаха, когато се врекоха да създадат „демократична, правова и социална държава“.

  Това няма да бъде забравено и няма да бъде простено. Трибуналът на улицата им го повтаря трийсет и пети ден поред.

   

• Писмо на президента Плевнелиев до БККС по повод на Илинденско-Преображенското въстание

  В специално писмо президентът на България Росен Плевнелиев поздрави ръководството и членовете на Българския културен клуб – Скопие (БККС), във връзка с тържественото отбелязване на 110-годишнината от избухването на Илинденско-Преображенското въстание, което се провежда днес в Смилево, Република Македония.

  По-долу публикуваме пълния текст на писмото:

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Уважаеми господин Младенов,
  Уважаеми дами и господа,

  За мен е удоволствие да приветствам тържественото честване на Илинденско-Преображенското въстание, организирано от Българския културен клуб – Скопие.

  Днес в легендарното и героично Смилево – живото сърце на въстанието в Битолския окръг, отново ще се съберат стотици признателни потомци и сънародници, за да се поклонят пред онези наши предци, избрали преди 110 години пътя на свободния и достоен живот.

  Близо три месеца между Черно море и Охридското езеро 26 хиляди въстаници водиха неравна борба с многократно превъзхождащия ги противник. Този „зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят“, както го определи летописецът на въстанието Христо Силянов, доказа на света, че българите в Македония и Одринско са дорасли за своята свобода. Ето защо тяхното дело остави завинаги дълбок отпечатък в нашето съзнание и националната ни идентичност.

  Използвам случая, за да приветствам усилията на Българския културен клуб – Скопие за съхраняване и популяризиране на общото историческо наследство и разбирателството между Република България и Република Македония. Вярвам, че въпреки трудностите, Вашата дейност ще продължи да дава богати плодове, като преодолява предрасъдъците и сближава хората от двете страни на границата.

  Поклон пред героите на Илинденско-Преображенското въстание!

  20 юли 2013 г.

  Росен Плевнелиев
  Президент на Република България

  .

  Източник:  bkks.org

• Обама: Трейвън Мартин можех да съм аз преди 35 години

  

  Барак Обама, първият чернокож президентът на САЩ, направи изненадващо и емоционално изказване за убийството на чернокожия младеж Трейвън Мартин, застрелян миналата година във Флорида. Обама заяви, че афроамериканците гледат на случая през призмата на личния си опит и история, която е още жива, предадоха Ройтерс и Асошиейтед прес.

  „Когато Трейвън Мартин бе прострелян, първо си помислих, че това можеше да бъде моят син. После си казах, че Трейвън Мартин можех да бъда аз, преди 35 години“, заяви Обама в Белия дом в първия си публичен коментар, след като съд във Флорида оправда доброволеца охранител Джордж Зимерман, прострелял смъртоносно невъоръжения Мартин.

  По думите на президента чернокожите мъже в Америка са свикнали да бъдат възприемани със страх и смятат, че не са третирани равнопоставено от закона. Обама разказа пред репортери, че преди да заеме изборна длъжност, чувал как шофьорите заключват отвътре колите си и виждал как жените стискат здраво чантите си, когато минавал покрай тях, посочва БТА. Президентът на САЩ призова за преразглеждане на щатските и местни закони, уреждащи правото на легитимна самоотбрана.

  Източник:  Dariknews.bg

• Св. пророк Илия (Илинден)

  Днес е денят на св. Пророк Илия, един от най-видните старозаветни пророци и най-почитаните светци.

  Свети пророк Илия е един от най-великите измежду старозаветните праведници, могъщ изобличител на езичеството и предвестник на истинната вяра в Единия Бог. От древност Църквата го нарича “Пророк и Предсказател на великите Божии дела”, “Ангел в плът” и “Предтеча на Второто Христово Пришествие”.

  От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия са посветени безброй православни храмове.

  Св. пророк Илия бил из потомството на Аарон, от гр. Тесвия, Галатия. Живял е през IX век преди Христа по време на цар Ахав. Илия значи крепост и той се показал крепост, твърдина на вярата.

  Цар Ахав и царица Иезавел поставили в Самария идола на езическото божество Ваал, приканяли народа да му се покланя и преследвали служителите на истинския Бог. Затова пророк Илия с молитва заключил небето и три години и половина не валяло дъжд. Гонен, пророкът предложил на Ахав да принесат жертва на планината Кармил и на когото жертвата се запали с огън от небето, неговата вяра да се счита за истинска. Царят се съгласил. Заклали жертви. Жреците на Ваал напразно се молили, нищо не станало. А върху жертвата на пророка паднал огън от небето и я изгорил.

  Народът видял това, до земята се поклонил на Истинския Бог. Жреците били избити. Обилен дъжд напоил земята. Илия пророкувал 25 години и край р. Йордан бил грабнат на огнена колесница и жив отнесен на небето.

  Житието на св. пророк Илия е непрестанна поредица от неизброими Божии чудеса. Но той е единствен и тайнствен избраник Божи с това, че неговият живот не завършва като у другите човеци – дори и най-славните сред пророците – със смърт, а продължава с небесно възнесение на огнена колесница.

  Единствен Бог знае каква тайнствена мисия е предопределил за безсмъртника Илия. Тя ще се прояви в края на времената, както Сам Господ е предсказал: “Илия първом ще дойде и ще уреди всичко.” (Мат. 17:11) За нас остава надеждата, че огненото възнесение на пророка е предобраз на предназначението на всеки човек.

  Въздържан в храна, скромен в облекло и строг към себе си и другите, св. пророк Илия вдъхновено проповядвал волята Божия и нуждата от истинско служение и поклонение Богу като първо и необходимо условие за създаване на щастлив живот и трайно благоденствие на земята. Заради удивителната си святост и чистота в живота свети пророк Илия се възпява и прославя от светата Църква като “небесен човек” и “земен ангел”. Неговата ревност и преданост към вярата в единия истинен Бог била толкова силна, че когато видял отстъплението от нея, идолопоклонничеството и безчестието в царския дом, той не се поколебал да изобличи с огнени слова недостойния израилски цар Ахава и жена му Изабела. Неговото пророческо слово било като пламтяща свещ, осветяваща мрака в човешките души.

  Животът и служението на пророк Илия в Северното Израилско царство са описани в ІІІ и ІV Книга на Царете в Стария Завет (ІІІ Царе 17-19; 21 гл.; IV Царе 1-2 гл.). В Библията няма написана от него книга.

  Източник: OFFNews

• С. Петков: Имаме цялото търпение на света и два пъти повече мозък

  

  Мнозина изразяват своите упреци към духа на протеста. Вече 35 вечери мирно, с усмивка на уста и любим човек под ръка десетки хиляди се обединяват във ведра разходка, отричаща политическата класа и искаща оставката на управляващите. Нито повече, нито по-малко.

  Скептиците смятат, че с „карнавали“ и „паради“ нищо няма да стане. Не се заявяват за радикални прояви наглед, но търпението им е изчерпано. Или доверието им в каузата на протестиращите. Или поначало си държат на БСП-то, сляпо вярвайки, че е истинска алтернатива на ГЕРБ.

  Вината за закучената обстановка се хвърля към множеството, което мирно и вече над месец устоява на провокациите, провалили февруарските протести и изопачили ги. Няма кръв, няма агресия. Дори вербалната агресия и псуването са сведени до минимум, нечуван за коя да е група от непознати помежду си хора. Не се обвиняват онези, правещи гаф след гаф начело на държавата.

  Фигури като Сидеров, Кутев и Буруджиева сипят абсурдни квалификации по адрес на протестиращите, а премиерът си търси топките, мълчейки жалко.

  Да, в Парламента и Министерския съвет се правят на глухи. Или изопачават. Платени сме, оядени сме, малко сме, терористи сме. Какви ли не не ни изкараха, освен такива, каквито сме – всякакви.

  Това е първата надпартийна масова проява в такъв мащаб. Срещат се лица от ДСБ, Зелените, всякакви форми на граждани с народни гласове. Има симпатизанти на всякакви партийни и политически идеологии. Обединени от идеята, че човек с речников запас от 12 думи не може да е шеф на ДАНС. Че човек от оная ВИС-2 не може да е областен управител. Че кумецът на компрометиран с енергийни далавери политик не може да отговаря за АЕЦ. Обединени от прозиращата ежедневно мутренска и шуробаджанашка посредственост на властта. Те дори не се опитват да я прикрият и да се оправдават – само се опитват да дадат лошо име на протеста и да вклинят в него февруарските си чети от провокатори. Но не им минава номерът.

  Аз съм Самуил, zhelyo от Не!Новините, и част от онази великолепна група приятели, дето като ни хрумне някаква идея да осмеем политиците или техните изказвания, го правим. Сергей ни нарича кукли на конци – вечерта имаме прасенца на конци с надписи от ГЕРБ през БСП до ДСБ. Сред нашата група има хора, гласували и за трите. Женим партиите за мафията, после ги погребваме. Крием се под пластмасова маса или плажуваме пред МС.

  Като не ни чуят и видят, пресъздаваме класическа картина на Дьолакроа и навръх френския национален празник и обикаляме медиите в най-голямата страна от ЕС. Или пък други наши съмишленици бутат символична Берлинска стена пред посолството на най-богатата икономика в ЕС. Който има идея – може да си я осъществи. Може да потърси помощ и да я обсъди с други хора. Вече се познаваме и ставаме все по-обединени, колкото и на някои да им се иска от безсилие да преминем към гротескни действия.

  Нима щеше да е по-добре да се сбием с полицаите, работещи извънредни часове, без да им се плаща?
  Ами ако срещна някъде някой от представителите на властта нима се очаква да го почупя от бой? Не. Моята сила е в морала, светоусещането ми и словото. Аз я генерирам от многохилядната маса, с която се виждам всяка вечер. Хора, лишаващи се от сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия, за да покажат на управляващите, че повече няма да се търпи управляващите да бъдат… тъпи. Меко казано.

  Показваме им, че колкото медии да имат, ние пак знаем какви абсурдни личности назначават. Показваме им, че колкото и помия да изсипят по нас, ние имаме непобедим дух вече над месец. Кротки, мирни, с добро настроение, с присмех. Бием ги, защото сме над тях.

  Един от прецедентите в българската история, когато тълпата не се ръководи от най-глупавите си единици, а проявява високо самосъзнание. Не допуска провокации, чисти след себе си, поддържа физическа и морална хигиена. Различни, но заедно. За оставка на тези. Да се научат!

  Затова си мечтая скоро да споря с десните за абсурдния им и остарял консервативизъм, с левите – за нелепите им икономически разбирания, със зелените – за ангажирането понякога на псевдонауката, за да поддържат някои от тезите си, с националистите – за непрактичните и неводещи до нищо патос, ксенофобия и хомофобия, с гражданите – за това, че сме аграрна държава и няма проблем да си обработват родните земи, а със селяните – че хигиенният нокът е гнусно демоде.

  Но днес съм наред с всички тях, с широка усмивка, общи теми на разговори и идеална цел – оставка на правителството. За урок. Повече не може така. Който дойде наред – да внимава. Вече има достатъчно хора без политически амбиции, които се интересуват от това кой и как ги управлява.

  Имаме цялото търпение на света и два пъти повече мозък. Доказахме, че не сме лумпени, че сме по-големи дипломати, че сме по-културни, че сме по креативни. Който иска промяна от днес за утре, да се върне през 90-та или 97-а и пак да заспи, очаквайки Годо. Ние сме поколението, което не спи. Целувки.

  .

  Самуил Петков,
  Оffnews.bg

• Вивиан Рединг: Симпатиите ми са към протестиращите

  Сега вече е време да се задълбочат усилията за реформа на правосъдната система и за борба срещу корупцията и организираната престъпност, казва зам.-председателят на Европейската комисия в интервю за в. „24 часа“.

  

  Вивиан Рединг

  „Симпатиите ми са на страната на българските граждани, които протестират на улицата срещу корупцията.

  България трябва да ускори реформите. Сега вече е време да се задълбочат усилията за реформа на правосъдната система и за борба срещу корупцията и организираната престъпност“, казва зам.-председателят на Европейската комисия и комисар по правосъдие Вивиан Рединг в интервю за „24 часа„.

  „Политическата ситуация в България е поляризирана. Еврокомисията призовава всички политически сили в страната към съгласие в името на стабилността и благоденствието на страната“, отбелязва тя.

  Запитана как Европейската комисия оценява ситуацията у нас, Рединг посочва, че Комисията следи с известно безпокойство последните събития в България.

  „Ние уважаваме правото на страната ви да решава вътрешни въпроси, но някои ситуации имат отражение в съюза като цяло.

  Сегашните политически събития и обществени протести в България рисуват ясна картина и показват нуждата от промяна в страната“, казва еврокомисарят.

  Рединг казва още:

  „Механизъм за сътрудничество и проверка отрежда специфична роля на Еврокомисията в подкрепата и наблюдението на напредъка на България в реформата на правосъдната система и борбата с корупцията и организираната престъпност. Това беше едно от условията при приемането на страната ви в ЕС и механизмът ще остане в действие, докато целите, набелязани през 2006 г., не бъдат изпълнени“.

  Тя уверява, че Еврокомисията ще продължи да защитава правото на свободно движение в ЕС, включително и по отношение на Великобритания, където е изключително трудно за българските и румънските работници да получат документи за постоянно пребиваване.

  Вивиан Рединг ще бъде на посещение в България на 22 и 23 юли.

  В рамките на визитата тя ще се срещне с президента Росен Плевнелиев, както и с вицепремиера и министър на правосъдието Зинаида Златанова.

  На 23 юли Вивиан Рединг ще участва в публичния Граждански диалог – част от дебатите с европейските граждани, които евромисари осъществяват в цяла Европа заедно с национални и местни политици през 2013 г. – Европейската година на гражданите.

  Гражданският диалог в София ще бъде от 10.00 до 11.45 ч. на 23 юли в Централния военен клуб.

  Източник:  Vesti.bg

• Записки по българските мръсни поръчки

  Ако комисията за конфликт на интереси е използвана за рекет, какво ли са правили МВР, ГДБОП, ДАНС, прокуратури и други знайни и незнайни структури с власт? И къде е гаранцията, че не го правят и сега?

  .

  Александър Александров,  в. „Сега“

  

  Предишното управление наистина превзе кадрови височини с хора като Филип Златанов. Колко ли още „скрити лимонки“ ще гърмят?

  „Създаването на специална комисия за установяване на конфликти на интереси и за предлагане на наказания (КПУКИ) доведе до впечатляващ ръст на обществените сигнали за конфликти на интереси и до приемането на редица решения, но досега е приключено само едно дело. Оценката на дейността на КПУКИ за първите 15 месеца показва, че новият орган е приел предизвикателствата и е започнал работа бързо, но че все още не е успял да се докаже чрез убедителни решения по важни дела… Сред другите слабости, подчертавани от специалистите, е по-специално невъзможността да се предприемат действия по анонимни сигнали… КПУКИ трябва да покаже способността си да постановява добре обосновани решения по чувствителни дела …“

  Това са само част от изводите от доклада на Еврокомисията относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка, който по ирония на съдбата излезе точно преди една година – на 18 юли 2012 г. В документа се припомняше, че и приемането на закона, и създаването на комисията са „вследствие на спиране на средства от фондовете на ЕС през лятото на 2008 г., причина за което бяха няколко случая на конфликт на интереси и липсата на защита на средствата на ЕС в тази област“.

  Всъщност с доклада Еврокомисията се беше опитала да даде положителна оценка на България в областта на противодействието на конфликта на интереси. Години преди това във всеки друг свой доклад тя подлагаше страната ни на остри критики в тази посока. Интересно е какво ли ще напишат сега еврочиновниците, след като въпросната структура бе уличена от прокуратурата в изпълняването на откровени политически, кадрови и икономически мръсни поръчки.

  В помощ на разкритията на държавното обвинение се оказа собственоръчно попълван личен бележник на вече разследвания и обвинен председател на комисията Филип Златанов, чиято достоверност той потвърди. От него стана ясно как структурата е била използвана от предишната власт за изнудване, контрол, шантаж, кадруване, вътрешнопартийни борби, удари срещу неудобни политици и магистрати… Изобщо – за всичко друго, но не и за предотвратяване или пък за противодействие на конфликти на интереси. При това става дума за намеса и в трите власти. Лъсна и как всичко се е движело по оста „И.Ф-Ц.Ц.-Б.Б“. Което само доказва публичната тайна, че няколко човека от ГЕРБ контролираха цялата държава и правеха каквото си поискат. И че всеки, който си позволи да се опълчи на тогавашния премиер Борисов, вътрешния министър Цветанов и партия ГЕРБ, бързо става мишена на цялата държавна машина. Той, семейството му, приятелите му са подлагани на всевъзможни проверки, разследвания, претърсвания, изземвания, проучвания по анонимни сигнали. Включително и чрез комисията за конфликт на интереси. При това системата очевидно е действала безотказно.

  Достатъчно е да се припомни например случаят с бившия шеф на комисията за конфискация на престъпното имущество Тодор Коларов, който подаде оставка заради „липса на реформаторско мнозинство в комисията и на политическа подкрепа от Народното събрание и от президента“. Така предизвика гнева на тогавашния премиер Бойко Борисов, а само няколко дни след това комисията за конфликт на интереси услужливо го глоби с 5000 лв., защото имал неблагоразумието да си купи служебния телефон и преносимия компютър при напускането си. Естествено, наскоро административният съд отмени наказанието на Коларов, но с решението си по неговия случай комисията само доказа какви ги е вършила.

  От бележника на Златанов се разбра и как се е мерило с коренно различен аршин от структура, която трябва само да прилага закона. Примерно преписките за конфликт на интереси срещу двама бивши министри от кабинета „Борисов“ – бившият икономически министър Трайчо Трайков получава резолюция „да се движи“, за разлика от образователния министър Сергей Игнатов, който се разминава с „уволнението му стига“. Примерите са многобройни. Още повече, че прокуратурата обяви, че показва само някои страници от бележника на Златанов. И намекна, че са прилагани и специални разузнавателни средства. Отсега можем да се сетим колко още политически боклук ще се изтръска и от тях.

  Другият ключов въпрос, който веднага възниква, е: щом всичко това е правено чрез тази на пръв поглед невинна структура, какви ли са ги вършили МВР, ГДБОП, ДАНС, разузнавания, специални служби, прокуратури и всички останали знайни и незнайни структури, натоварени с власт?

  Интересен момент е и дали останалите членове на комисията също са обект на разследване. Прокурорите засега отказват да кажат как ще процедират с тях. Засега се престраши да говори само Сабрие Сапунджиева, която обясни, че не е знаела какви ги върши Златанов. Само веднъж се е усъмнила, че много бавно се движат някои преписки, но го отдала на технически проблеми с призоваването и с времето, през което структурата не е имала сграда. В комисията има представители на ГЕРБ, БСП, „Атака“, ДПС и човек на президента.

  Така и не стана ясно какво точно е обвинението срещу Златанов – освен, че е за престъпление по служба. Скептиците, че ще се стигне до присъда, са повече от оптимистите. Защото и самото държавно обвинение твърди, че става дума за „неотразяване на движението на преписки в информационните регистри, включително и тези, които са публични, забавяне движението на преписки и масово неуведомяване на прокуратурата за решенията на комисията, въпреки изрично постановеното задължение по този закон“. Времето ще покаже дали и това разследване няма да потъне в забрава, както се случи с делото за корупция срещу бившия шеф на ГДБОП Станимир Флоров или пък с разследването за незаконното подслушване.

  Безспорно е обаче едно – България се провали в предотвратяването, разкриването и санкционирането на случаи на конфликт на интереси. Въпреки специалните закони и комисии. Трайна практика е депутати да премълчават, когато гласуват закон, който пряко засяга собствения им бизнес или този на родата – например за лекарства, за електронни съобщения, за земеделие и пр. Роднини продължават да се назначават като сътрудници в парламента или на добре платени държавни длъжности. И всичко това е овъргаляно в политическа корупция, шуробаджанащина, връзкарство и търговия с влияние. А комисията на конфликт на интереси отчита дейност, като санкционира директори на селски училища, назначили роднини за чистачки.

   

• Краят на соца – от първа ръка

  Твърди се, че най-точните показания са тези, които са снети непосредствено след престъплението. Затова и първите анализи за края на социализма като че ли са по-меродавни от многото последвали публикации. Днешното четиво ще е дълго. Много дълго и дори скучно на пръв поглед – това е докладът, изнесен от Петър Младенов на 11 декември 1989 г. пред пленума на БКП. Този доклад, макар и силно зализан и фризиран, прави моментна снимка на държавата дотогава. И тази снимка няма нищо общо нито с патетичните дитирамби по медиите на платените партийни агитатори, нито с точно обратните писания на същите тези агитатори години по-късно. Хвърлете един поглед на този доклад (макар и по диагонал) и си помислете – за същата ли държава говори където „имаше ред и дисциплина, магазините бяха пълни и всичко беше евтино, а нашата индустрия беше сред водещите в света“.
  

  .

  

  ПЛЕНУМ

  НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

  СОФИЯ, 11 декември (БТА). Днес в резиден­ция „Бояна“ започна пленум на Централния ко­митет на Българската комунистическа партия.

  Освен членовете и кандидат-членовете на Цен­тралния комитет на партията в пленума участву­ват секретарят на БЗНС, членовете на Постоян­ното присъствие на БЗНС, първият секретар на ЦК на ДКМС, ветерани на партията, изявени дейци на стопанската и духовната сфера.

  Доклад на Политбюро на ЦК на БКП „За състоянието на страната, партията и непосредст­вените задачи“ изнесе генералният секретар на ЦК на БКП ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

  В началото на разискванията бе прочетено пис­мо от ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА до пленума на Централния комитет. Изказаха се членовете на ЦК на БКП: ИВАН ТЕНЕВ — председател на Асоциация „Електроника“, ГЕОРГИ ГРИГОРОВ – първи секретар на Софийския градски комитет на БКП, ДАВИД ЕЛАЗАР — директор на Института по история на БКП.

  Участниците в пленума приеха предложението, което от името на Политбюро направи председа­телствуващият заседанието, членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП АЛЕКСАНДЪР ЛИ­ЛОВ, всички изказвания да бъдат публикувани, като всеки оратор сам съкрати една четвърт от текста.

  Единодушно бе избрана комисия по резолюция­та на пленума с председател члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП АНДРЕЙ ЛУКАНОВ.

  Утре пленумът продължава своята работа.

  .

  ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА СТРАНАТА, ПАРТИЯТА И НЕПОСРЕДСТВЕНИТЕ ЗАДАЧИ

  Другарки и другари,

  Измина един месец от Ноемврийския пле­нум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допус­натите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.

  И така поставено бе началото на коренен поврат в положението на страната. Едва ли има съмнение, че е необходимо да започнем дълбок и честен анализ, за да осъзнаем съ­щината на причините, които доведоха партия са и държавата до настоящата криза, за, да намерим верния изход от създалата се си­туация.

  У нас намира израз отдавна натрупалото се недоволство. И тази реакция е напълно обяснима. Изминаха няколко десетилетия от победата на социалистическата революция, която откри пред България широк простор за обществен, икономически и духовен про­грес, за истинска народна власт и човешки свободи. Страната преодоля наследената изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха теж­ки социални язви. Народна република Бъл­гария получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би вля­зъл в противоречие с историческата истина.

  Ние обаче няма да се окажем на висотата на своята отговорност пред народа като уп­равляваща партия и като Централен коми­тет, ако не видим, че през последните годи­ни страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

  Когато говорим за сериозна кризисна си­туация ние имаме предвид следните явления и тенденции, оказващи силно социално, икономическо, политическо и морално влияние върху общото състояние на нашето общество:

  – дълбоки деформации в обществото и системата на управление,

  – стагнация в икономическото ни развитие,застрашително изоставане в структурно­то и технологичното обновяванена икономи ката вследствие на груби грешки в стопан­ската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг,

  – увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция,

  – сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности,

  – достигане на уродлива стенен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков – и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към пар­тията.

  Затова първият главен въпрос, на който трябва да отговорим, е: как се стигна до то­ва положение и кой е виновен?

  Преди да се опитаме да отговорим като партийно ръководство, би следвало да се напра­ви едно уточнение. Очевидно на сегашния етап ние не можем да дадем подробен и ар­гументиран отговор относно всички многоброй­ни обективни и субективни причини за създа­лото се положение. Това може да стане само след внимателно и безпристрастно изучаване, за което трябва повече време. Окончателно­то заключение тепърва предстои. Но ние днес поставяме решително начало на една всест­ранна преоценка на досегашните години на българския социализъм. Ние започваме остър завой в нова посока. И въпреки това относно главните, принципните причини за създаде­ното трудно положение в България сред на­шето общество има пълно единодушие. Става дума за сталинския модел, който в нашите условия придоби специфично български национални черти.

  Що се отнася до осмислянето, до възприя­тието на този извод, смятам, че и в партия­та, и в обществото е нормално да има диску­сии, различия и нюанси. Всеки бе по своему съпричастен към системата, по своему тър­сеше в нея своето място, имаше своето отношение към произтичащите в нея процеси.

  За всички нас тук влошаването на положе­нието в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководст­во формираше екипи, създаваше „концепции“. От тях се очакваше чудо, което да доведе до преодоляване на тежките проблеми и да започне едно щастливо развитие. В ход бе непрекъсната смяна на кадрите, трескави ре­организации следваха една след друга. Някои твърдяха, че така се трупа положителен опит, но от практическа гледна точка резултатът бе неизменно нулев, направо вреден.

  И така главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол вър­ху производството и разпределението, нами­ращ се в ръцете на бюрократичната вър­хушка. А нейна основна грижа бе не преодо­ляването на кризисните явления, а запазва­нето на господствуващите позиции във всеки сектор на обществения живот.

  В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узур­пира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върхов­ния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществе­ни институции.

  Това бе дълбоко обидно за нашия народ, който със самоотвержен труд положи осно­вите на един обществен строй, свободен от експлоатацията на човек от човека. Върху базата на съграденото от него режимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действуващите лица бяха личният кръг на .генералния секретар и неговият про­паганден и репресивен антураж.

  „Научните кадри“ на предишното ръковод­ство се опитваха да оправдаят проблемите с „грешките“ на класиците на марксизма-ленинизма, с изостаналостта на българското об­щество, което не било дорасло за социали­стическа революция, с интригите на империализма или с дефектите на субективния фак­тор. Това се правеше с явната цел да се оправдае Тодор Живков и неговата камарила. Но тук е и гвоздеят на въпроса. Сред ръко­водството, по чието време се допускаха раз­личните неуспехи, а ако трябва да бъдем честни, нека ги наречем провали, бяхме и ние, сега тук присъствуващите, или по-голяма част от нас. Това ръководство бе едино­душно избирано на редица партийни конгреси, получаваше от тях одобрение за своята политика. Нашето чистилище може да бъде само оповестяването на истината, на цялата истина.

  Много са въпросите, които чакат отговор. Навярно първият е как можа да се случи така, че четиридесет и пет години след со­циалистическата революция ние да изпаднем в днешната обществена стагнация? Без да навлизам в по-обстоятелен социологически и политически анализ, който неизбежно ще се наложи ако не днес, то утре, ще споделя с вас някои съображения, които, щем-не щем, трябва да имаме предвид, ако истински тър­сим отговор на въпросите и решения за ста­билизация в политически и икономически план.

  I.

  Другари,

  Направените дотук тежки констатации и обвинения ще „увиснат във въздуха“, ще станат повод за политически спекулации и ново напрежение, ако ние не разкрием реа­листична и правдива картина за състоянието на икономиката, държавата и партията.

  Обективната оценка на социално-икономическото състояние на страната трябва да за­почнем с извода, че предишното ръководство ни оставя в наследство един прогресиращ икономически спад.

  Първо. Очертава се силно спадане на тем­повете на икономическия растеж.

  Като имаме предвид, че това спадане цротича паралелно с бързо увеличаване на вът­решния и външния дълг на страната и на инфлацията, може да се направи изводът, че по същество през последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

  Второ. Появиха се и се задълбочават ня­кои остри диспропорции в икономиката.

  Влоши се материалната и суровинната осигуреност на производството. Прогресивно се увеличава делът на амортизираните про­изводствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40–45 на сто. Нарушиха се основни народностопански баланси.

  Засили се тенденцията на изоставане на количеството и качеството на произведените стоки от изискванията на потребителите. Про­изводството на редица стоки през последни­те няколко години е по-малко в сравнение с 1980 година. Това се отразява преди всич­ко върху жизненото равнище на хората и върху състоянието на вътрешния пазар.

  Особено опасна за цялостното развитие на страната е нарастващата „пропаст“ между па­ричните средства на населението и налични­те стоки и услуги. Така например за пери­ода след 1980 г. паричните доходи на насе­лението са нараснали с 54 на сто, а обемът на стоковите фондове — с 39 на сто. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само през 1989 г. се очаква свободните парични средства да се уве­личат с още 1,8 млрд. лева!

  Трето. Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера. Дър­жавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикри­ват некадърност в управлението, неефектив­ни инвестиции, нискокачествен и лошо орга­низиран труд. Прекомерните разходи на дър­жавата и създадената сложна система от дър­жавни гаранции направиха годишния размер на субсидиите, надбавките и премиите около 7 млрд. лева, което представлява над 1/4 от общия размер на бюджетните разходи. Ка­то резултат от това много години наред бю­джетът приключва с голям дефицит. Дългът на държавата към банките надхвърли 10 млрд. лева при годишен размер на бюджет­ни приходи за 1988 г. 26 милиарда.

  Всички тези проблеми намират краен из­раз в задълбочаването на инфлационните тенденции. Непризнаването на инфлацията досега, а оттук и отсъствието на надеждни лостове за нейното управление ускоряват обезценяването на българския лев, намаляват неговата вътрешна и външна покупателна способност.

  Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободно конвертируема валута. Брутният дълг на държавата в конвертируема валута надхвър­ли 10 млрд. долара. Притежаваме златни валутни резерви в размер около 1,3 млрд. долара. От предоставени кредити на други страни ще получим в близките години око­ло 1,5 млрд. долара. При това положение чистият дълг на страната в конвертируема валута наближава 8 млрд. долара, което трябва да оценяваме като критична граница.

  Особено неблагоприятно е, че нарастване­то на задълженията става на фона на намаляваване на постъпленията в конвертируема валута и при съхраняване на зависимостта на икономиката и на социалната сфера от вноса по второ направление. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута. Само лихвите, които трябва да плащаме за тях, ще възлязат през следва­щите шест години на 4—4,5 млрд. долара. Ако не променим лещата, над половината от го­дишните ни валутни постъпления ще бъдат изразходвани за погасяване на дълга. Погашенията ще погълнат и значителна част от прираста на националния доход.

  Същевременно трябва да отбележим, че в последно време страната изплати задълже­нията си към социалистическите страни и в момента нашият платежен баланс с тях е уравновесен.

  Четвърто. Като цяло можем да говорим за относително а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската иконо­мика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни греш­ки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние се­риозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надежд­ност.

  Казаното потвърждава извода, че народното стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад.

  Големият въпрос е: какви са причините за натрупаните негативни явления?

  Преди всичко трябва да напомним, че на­чалото на сегашните трудности на страната датира още отпреди 15–20 години, но те особено се изостриха през последните две пе­тилетки. През целия този период независи­мо от решенията на партийните конгреси и конференции страната продължи да се раз­вива на екстензивна основа при непрекъс­нато увеличаващ се недостиг на трудови и суровинни ресурси. Икономиката започна все по-често да боледува, което намираше израз в моралното и физическо изхабяване на ос­новните фондове, в увеличаването на разме­ра на незавършеното строителство, в нама­ляването на общата ефективност на произ­водството.

  Благодарение на специфичната икономиче­ска ситуация, създала се след суровинно-енергийната криза през 1973—1975 г., страната успя да привлече допълнителни външни източници на растеж, което тогава позволи временно да се даде нов тласък в развити­ето на икономиката. Ние не използвахме оба­че пълноценно тези възможности.

  Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да до­ведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, до затова пък тежат като во­деничен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които из­държа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен, струва на бюджета над 1,2 млрд. лева. Сериозни са последиците от строителството на някои мощности в Русе, на леярните заводи в град Раковски и дори от толкова рекламиралото обновление на хими­ческите заводи в Девня. Допуснатата диспропорция между развитието на финалните производства и производството на материали и комплектацията за тях доведе до прекомер­на зависимост на изградените през 70-те и 80-те години мощности на електрониката, химикофармацевтичната промишленост, леката индустрия, машиностроенето и други, а от­тук и на народното стопанство като цяло, от вноса срещу конвертируема валута.

  Когато говорим за трудности в икономиката, трябва да имаме предвид и факта, че през последните няколко години ние не ус­пяхме да се адаптираме към световното сто­панство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас. Върху проблеми­те на българската икономика се отразяват и трудностите на нашите партньори, страните – членки на СИВ.

  И така, не можем да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупали­те се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно-административната система за уп­равление. Не е случайно, че практически всички социалистически страни се изправи­ха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и в социалната област.

  Същевременно трябва да отбележим фак­та, че в нашите условия с особена сила се прояви деформиращото въздействие на ре­жима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социа­листически страни равнище.

  За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички ос­новни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съж­дения. Суперцентрализацията на икономи­ческата власт доведе до необосновани инвес­тиционни решения, до произволно определяне на плановите темпове на растеж, до неп­рекъснат административен натиск върху всички елементи на икономическата система и създаването на послушен апарат от ръковод­ни стопански кадри. Без да омаловажаваме отговорността на други лица и органи, особено искаме да посочим голямата лична отго­ворност на другарите Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пъ­тя на увеличаването на външните и вътреш­ните задължения на страната. Тази полити­ка с основание може да бъде наречена „след мен – потоп“. По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.

  Волунтаризмът в сферата на икономика­та се прояви особено силно по отношение на правителството. През последните няколко го дини то беше обезсилено чрез изземване на неговите функции, чрез непрекъснати и не­обосновани структурни и кадрови промени. Той намери израз и в постоянните и необ­мислени реорганизации, в абсурдната прак­тика на безкрайни промени на регулиращи­те стопанската дейност нормативни докумен­ти.

  Напълно бе пренебрегната ролята на На­родното събрание при обсъждането и решаването на народностопанските проблеми и особено при изграждането на нашето стопанско законодателство.

  Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговор­ност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици. Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на се­ло. Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със „затихващи функции“.

  Главният показател за оценка на работа­та беше т. нар. „среден добив от единица обработваема площ“. Цената на постигнатите успехи нямаше никакво значение. Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аг­рарно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство. От традиционен износител България стана ежегоден вносител на карто­фи, фасул, зеле, лук, фураж и други сел­скостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на бъл­гарската икономика от естествените й при­родно-климатични условия, унищожи тради­ции и култура, създавани с векове. Гигантоманията и премахването на малки и средни производствени звена засегна най-чувствител­но производството на хранителни стоки, тър­говията и общественото хранене, създаде се­риозни проблеми в бита и начина на живот на хората.

  Не дадоха очакваните резултати и много­то опити в страната през последните десе­тилетия за икономически реформи. Не можем да не отбележим, че в тях се съдържаха не­малко правилни замисли и начинания, че има­ше стремеж към демократизиране на иконо­мическия живот. Тези опити за стопански реформи през втората половина на 60-те и в края на 70-те години не засегнаха на­растващото одържавяване на икономиката и режима на лична власт. Ето защо произтичащите от тях практически промени се ока­заха крайно ограничени и недостатъчни. Бю­рократичната върхушка се боеше да не на­вредят на нейния монопол върху властта и фактически ги бойкотира. Половинчатите преобразования бяха проведени по административно-силов път. Новообразуваните иконо­мически единици, кълнове на новото, линеят в условията на съществуващата и досега командно-административна система.

  Всички тези подходи в своята съвкупност свидетелствуват за една главна особеност на икономическата политика на системата. То­ва не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности Нея я движеха други пружини и мотиви. Дълбоко вредоносен бе користният интерес на „началниците“ на икономиката да се докарат пред висшето ръководство с из­пълнение и преизпълнение на плана, с „про­бивни“ идеи и стратегии. Създадоха се усло­вия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели. „Нагоре“ вървеше лъжлива информация, надолу — зави­шени възнаграждения за мълчание и съуча­стие, един общ заговор срещу благополу­чието на народа.

  Държейки с желязна ръка крана на раз­пределението, административно-командната система откри път за различни извращения. Създадоха се привилегии в социално, профе­сионално, йерархично и класово отношение. Произволът с механизма на разпределение­то доведе до противопоставяне и съзнателно разпалване на антагонизъм между различни групи като работници и селяни, работници и интелигенция. Тези извращения убиваха вя­рата у много хора, пораждаха у тях безве­рие и цинизъм. Живият интерес към труда чувството за дълг отстъпваше място на по­требителско отношение към живота. Създа­доха се условия за корупция, за разгръща­не на „икономика в сянка“, за най-различни мафии.

  Свръхцентрализираният механизъм за планиране опорочаваше естествените връзки ме­жду социалните групи. Контактите между производители и потребители се контролира­ха от центъра и не благоприятствуваха здра­вословното развитие на стопанството и тър­говията. Спъваше се създаването на кори­гиращи механизми, на механизми за саморегулация, затрудняваше се формирането на самоуправляващо се гражданско общество.

  Лишеният от стоки потребителски пазар повишава с всеки изминат ден градуса на социалното напрежение. Липсват или трудно се намират продукти от първа необходимост. Свой дял имат и трудностите в придобиване на по-трайни и ценни стоки като телевизори, перални, хладилници, автомобили. Като при­бавим редица други липси на стоки за ши­роко потребление и послушаме какво се го­вори по многолюдните опашки, можем ясно да си представим тежката психологическа ат­мосфера.

  Дори в последно време, когато бяха ут­върдени радикални виждания за създаване­то на социалистическа пазарна икономика и на фирмена организация, носителите на ко­мандно-административната система не сложи­ха оръжие. Независимо от мнението на правителството и на редица специалисти ново­образуваните фирми бяха изградени по ад­министративен начин — кампанийно и без необходимите проучвания. При формирането на техните ръководства се подходи по тради­ционния път. Създаването на фирмите се из­ползва за ликвидиране на производствената демокрация и на самоуправлението на тру­довите колективи. За сметка на това се за­силиха технократичните тенденции. Няма да е пресилено, ако се каже, че една част от апарата, включително на най-високо равни­ще, се уплаши от демократичните промени и побърза да сведе техните последствия до ми­нимум.

  И нещо много важно: икономиката на ко­мандите „от горе“, гигантските проекти, лип­сата на достатъчно демокрация и гласност, невежеството и егоистичните интереси на административно-бюрократичния апарат бяха на път да унищожат прекрасната българска при­рода. Нашите плодородни полета са напоени с химикали, нашите бистри води са отрове­ни и черни от замърсяване, въздухът в ре­дица градове направо е опасен за здравето. Разбира се, за редица от острите екологич­ни проблеми на страната има и външни при­чини. Но главното е, че у нас е налице еко­логическа криза, борбата с която не търпи отлагане нито ден, нито час.

  Ето такава е в най-общи линии социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години, която образно можем да ха­рактеризираме като прединфарктно състоя­ние.

  Другари,

  Ленин неведнъж отбелязва колко тясна и взаимнообусловена е връзката между иконо­мика и политика. Командно-административна-та система, която нанесе тежки поражения в икономиката, основа за националното съще­ствуване и обществения прогрес на всяка страна, особено отчетливо изкристализира в дейността на обществено-политическите струк­тури; Липсата на икономическа демокрация съвсем логично кореспондираше с липса на политическа демокрация.

  Органите на държавата бяха превърнати във фикция. Правителството приемаше вто­ростепенни административни постановления, твореше норми, които не се изпълняваха, за­щото нямаше средствата за контрол. Парла­ментът механично гласуваше закони, които със същото поразително единодушие биваха променяни, а в повечето случаи се оказваха фактически отменяни чрез подзаконови ак­тове.

  В резултат на практическото сливане на партийните органи с държавните последните бяха обезличени. Тяхното значение, функции­те и авторитетът им са силно принизени. Те се откъснаха от реалните процеси в страна­та, бездушният формализъм все повече оп­ределяше лицето им. Започна се реално от­чуждаване на народа от властта.

  Разклати се вярата на населението в за­кона защото той постоянно се нарушаваше от редица ръководни личности и институции. Намесата в дейността на правозащитните ор­гани стана постоянно явление. В самата пра­вна система се ширят вътрешни празноти и сиви зони“ Безсилието на закона се ма­териализираше и в тъжни, и в смехотворни ситуации, някои от които са изнасяни в сред­ствата за масова информация.

  В процеса на вземането на политически ре­шения в много случаи липсваше здрава опо­ра върху закона и правото. По тази причина често се прибягваше до импулсивни, необмислени, конюнктурни действия, влизащи в противоречие с редица нормативни и фактически положения. Резултатът бе добре изве­стен – конфликт, парализа, застои.

  Командно-административната система на обществото и грубите деформации в управ­лението се отразиха особено болезнено върху състоянието на духовната сфера. Свидетели сме на такива тежки негативни последици в тази изключително важна област като:

  – груба и некомпетентна намеса в оцен­ката на насоките, тенденциите, както и на отделните творци и творби в науката, изку­ството и културата,

  – широко разпространение на догматизма, схематичния подход и субективизма в теоретичното и политическото мислене,

  – корумпиране и безпринципно величаене на отделни дейци в духовната сфера, неза­служено и необосновано компрометиране на крупни български творци в науката и изкуството,

  – силен натиск за превръщане на обще­ствените науки и на учените в коментатори на политическите решения,
  
  – потискане на нестандартното творческо мислене в науката и на новаторството в изкуството,

  силно изоставане на материално-техническата база на духовната сфера.

  През последните 2—3 години, когато проя­вите и формите на култа към Тодор Живков и неговите абсурдни претенции в областта на теорията достигнаха нетърпима степен, стиг­на се до пряка конфронтация между режима и голяма част от нашата интелигенция, в т. ч. и с нейните най-талантливи представители в различни области.

  Може да се каже, че Тодор Живков носи голяма лична отговорност за формирането и провеждането на безрезултатна и волунтаристична политика в областта на културата през последните години, за създаване на на­прежение в отношенията с интелигенцията, за, недооценяване на нейната роля в осъще­ствяването на преустройството. ‚ Една от нашите предстоящи задачи е да се преодолее това напрежение, да се създа­дат условия за най-широко участие и изклю­чително важна роля на българската интели­генция в процеса на обновлението на социа­листическото общество у нас, да се тласне още по-напред развитието на нашата духов­на култура. Партията има драгоценно наслед­ство и традиции в работата с интелигенция­та, високо цени нейния принос в духовното изграждане на социалистическа България. Ние сме сигурни, че нашата научна, инженерно-техническа, художествена и културна инте­лигенция ще се включи още по-активно в про­цеса на преустройството и ще заеме свое­то място сред водещите сили за неговото осъ­ществяване в Народна република България.

  Нашето разбиране е, че по-нататъшното развитие на духовната сфера е невъзможно без извършване на дълбоко преустройство на социалистическото общество у нас. Преустройство на обществото е немислимо без интелигенцията, без постигане на нова степен в развитието на науката, изкуството и кул­турата.

  Като правим нашата трудна преоценка за миналото и се стремим да извлечем поуки за бъдещето, от позицията на комунисти и граждани не можем да не споменем негативната роля, която играеха в общата политиче­ска и интелектуална атмосфера на страната личности като Милко Балев, Димитър Стоя­нов, Ярослав Радев. Разбира се, с тези име­на далеч не се изчерпва цялата картина. Списъкът би могъл да бъде продължен. Имаше и редица други хора на ръководни постове, които не помагаха, а пречеха на нашето раз­витие напред и със своето поведение петняха името на партията.

  Другари,

  Една от най-тежките истини, които трябва да кажем едни на други като комунисти е, че сега партията преживява сериозна вът­решна криза. Не бих искал да се спирам обстоятелно на този въпрос, но може да се каже, че положението в БКП в значителна степен отразява състоянието на нещата в българско­то общество като цяло.

  За всички нас не е новост, че голямата част от първичните партийни организации и комунистите бяха отстранени от реално и пъл­ноценно участие във формирането на полити­ката и позициите на партията. В партийния живот доминираха авторитарният стил и ме­тоди, хипертрофираният централизъм. В от­ношенията сви гнездо безпринципността, раз­ви се страховата психоза. Партийните ма­си изпитваха недоверие към ръководните ор­гани и лично към редица от ръководителите на партията. Разклати се и доверието сред широки социални слоеве от народа към са­мата партия.

  Ние нямаме основания за песимизъм. На­шият народ под ръководството на Българска­та комунистическа партия работи всеотдай­но. Той реши кардинални въпроси в редица области на общественото развитие, доказа на своя земя, че социализмът не е утопия, а възможна реалност. Заедно с целия народ БКП изстрада извода за необходимостта от коренно преустройство и го започна. То ос­вободи огромна политическа и интелектуална енергия за всеобхватно социално обновление.

  Да, размисъл, анализ и нова оценка са наложителни. Но отговорността на партията не означава индулгенция за аморалността. Който носи вина за нарушенията на закона, за ощетяването на народните интереси, ще трябва да отговаря пред съда на обществото и на държавата. Всички ние, които в различна степен носим отговорност за дезориента­цията и загубата на доверието на масите, що трябва да впрегнем сили, за да може заедно с целия народ да преодолеем кризата. Днес на дневен ред са въжделенията на българ­ската нация за самоуправляващо се граждан­ско общество, организирано в социалистическа правова държава. Именно в това се състои големият дълг на българските комунисти.

  Изходът от кризата и започването на ис­тинското преустройство «яма нищо общо с повърхностните промени, на които сме свик­нали досега. Нещо повече: не бива да се лъ­жем, че този изход е по силите само на пар­тията и държавата. Историческият завой не може да бъде осъществен без активното уча­стие на работническата класа, на селскосто­панските труженици, на интелигенцията, без мобилизацията и единството на целия наш народ.

  Такава е нашата действителност сега — сложна и противоречива. Но ние не можем да се абстрахираме от нея. Всичко, което иска­ме да сторим, за добро или за зло, трябва да тръгва от наличната основа, от съществу­ващите реалности. Никой не бива да се опит­ва да налага някакви нови схеми, да създа­ва по изкуствен път модели, несъобразени с естествените тенденции и процеси на разви­тие. Идеите за това развитие следва и могат да се раждат само от самия живот. Съзида­телният порив на нашия народ, оплодотворен от тези идеи, ще определя съдържанието на преустройството и пътищата за обновление, на които бих искал да се спра сега.

  Другарки и другари,

  Кардиналният въпрос е – какво да се на­прави?

  Днес цялата страна, комунисти и безпар­тийни, млади и стари генерации съзнават дълбоко, че спасителният път е в демонти­рането на административно-командната си­стема и създаването на демократична социа­листическа и правова държава. Независимо от трудностите, България днес има истори­чески шанс. Нашият народ е твърдо за пре­устройството, подкрепя ни Съветският съюз, имаме разбирането и симпатията на между­народната общност като цяло. Ние трябва на всяка цена да оползотворим този шанс.

  Главно условие, за да постигнем реална промяна, да преодолеем кризисната ситуа­ция, е да набележим верни стратегически цели и да осъществим дълбока икономичес­ка и политическа реформа на целокупния обществен живот.

  Ние не възнамеряваме да успокояваме на­шата общественост, че преобразованията, ко­ито възнамеряваме да извършим, ще проте­кат безболезнено. Възможни са сътресения и колизии както в обществената, така и в икономическата сфера. Но ние нямаме друга алтернатива, освен кардинална трансформа­ция, насочена към постигане на демократи­чен социализъм и народно добруване, как­вито и трудности да се наложи да преодо­леем по нашия път като партия и полити­ческо ръководство.

  Остротата на социалните и икономически проблеми, пред които сме изправени, извеж­да на преден план необходимостта да се осъществи комплекс от краткосрочни мерки, целта на които е да се спре задълбочаване­то на негативните тенденции в икономиката и да се създадат най-необходимите предпо­ставки за преодоляване на стопанската кри­за. Разбира се, краткосрочните мерки не може да се разглеждат самоцелно. Тяхната логика и подходите при осъществяването им на всяка цена трябва да бъдат обвързани и съвместими с нашите средносрочни намере­ния и цели в областта на икономическата по­литика.

  Очевидно е, че ние сега не сме готови, пък и обстановката не позволява, да разгле­ждаме задълбочено средносрочния и дълго­срочния аспект. Но отсега трябва да ни е ясно, че без истинска и радикална икономи­ческа реформа, която ще осигури оконча­телния демонтаж на командно-административната система и ще приведе в действие не­изчерпаемите резерви на човешката изобре­тателност, инициатива и предприемчивост, ние ,няма да излезем от порочния кръг на палиативите и импровизациите.

  Без да навлизаме в подробности, ще из­броим следните основни проблеми, на които трябва да се намери отговор с икономиче­ската реформа, като пристъпим към тяхно­то решаване още отсега.

  – Да преодолеем докрай немарксисткия в своята основа възглед за несъвместимост ме­жду социализма и пазарното стопанство, да се ориентираме решително към създаване на социалистическо пазарно стопанство, кое­то единствено осигурява възможности за действителна демократизация не само на икономическия живот, но и на обществения живот въобще.

  – Да осигурим условия за широко и безпрепятствено развитие на всички форми на собственост, в т.ч. смесени, на основата на тяхното равенство пред закона и при уважение на основните принципи, върху които ще изграждаме новото социалистическо общество в България.

  – Да намерим най-подходящите форми за гарантиране принципите на социалната справедливост в условията на пазарното стопанство, като използваме широко положителния практически опит на други държави.

  – Да определим оптималното от гледище на нашите конкретни условия и стратегичес­ки цели съотношение между пазарната самостоятелност на икономическите единици и държавното планиране, и регулиране, което занапред трябва да осъществяваме преди всичко с икономически средства.

  – Да създадем условия за развитие и задълбочаване на производствената демокрация и социалистическото самоуправление на тру­довите колективи при строго спазване на принципите на самоиздръжката и самофинансирането.

  Преминавайки към краткосрочните задачи, бих искал да подчертая важността на правил­ния избор на приоритетите, които трябва да залегнат в основата на плана за следващата година. Според нас тези приоритети са:

  Първо. Преодоляване на напрежението на вътрешния пазар чрез максимално възможно увеличаване на производството на стоки и ус­луги за населението.

  Още през близките месеци и цялата след­ваща година правителството следва да осигу­ри допълнителни количества от основните хра­нителни и нехранителни стоки. През 1990 г. чрез пренасочване на ресурси и спиране на неприоритетни и неефективни обекти да се осигурят възможности за съществено увели­чаване броя на изградените жилища.

  Във връзка с това следва да се даде пре­димство на производството на стоки за на­родно потребление пред производството на средства за производство. Това предполага специално ударение върху развитието на сел­ското стопанство, на хранително-вкусовата промишленост и на леката промишленост чрез насочване към тези отрасли на инвестицион­ни, технологични и суровинни ресурси.

  Още с плана за следващата година съще­ствено да се увеличи делът на капиталните вложения за нова техника и технологии в сел­ското стопанство. Необходимо е също така да се ускори модернизацията и технологиче­ското обновление на редица производствени мощности в хранително-вкусовата и в леката промишленост.

  За производството на нови стоки за вът­решния пазар и на технологично оборудва­не да се стимулира и ускори конверсията на отбранителната промишленост. По тази линия нашият пазар да се обогати с допъл­нителна продукция за стотици милиони ле­вове.

  Второ. Чрез пресичане на разточителство­то и рязко съкращаване на неоправданите разходи постепенно, но без забавяне тряб­ва да решим някои неотложни социални проблеми.

  Става дума преди всичко за жилищата, за решаване на проблемите на онази част от населението, която има доходи под жиз­нения минимум. Правителството би следва­ло да представи на Народното събрание спе­циални мерки за защита на интересите на възрастните хора и инвалидите, подобрява­не на материално-техническата база на здра­веопазването, решаване на някои специфични и остри въпроси на жените и младите се­мейства.

  Особено внимание следва да обърнем на екологичните проблеми и преди всичко на подобряване на околната среда в някои про­мишлени центрове с висока степен на замър­сяване, чистотата на почвата и питейните во­ди, на опазванетго на горските масиви и т. н.

  Крайно наложително е да се разработи но­ва политика на доходите, която да утвър­ждава социалната справедливост, да свърз­ва заплащането с крайния резултат и да ог­раничава до минимум получаването на ин­флационни, „незаработени“ пари. Във връз­ка с това изключителна важност сега има преодоляването на пусналата дълбоки коре­ни в нашето обществено съзнание уравни­телна психология.

  Политбюро смята, че при съществуващата дебалансираност между стоките и платежо­способното търсене, при нарастващата маса свободни парични средства без стоково по­критие натискът за по-големи заплати без допълнително производство на стоки и услу­ги води само до по-нататъшно задълбочава­не на кризата. Това налага държавата и фирмите да провеждат разумна политика на тясно обвързваше между заплатите и крайна­та продукция, разумна политика на доходи­те и цените, ако не искаме след година-две инфлацията у нас да се измерва с двуциф­рени или трицифрени числа.

  Трето. Решаването на въпросите на паза­ра и въобще повишаването на ефективност­та на общественното производство налагат да се отиде към дълбоко и всеобхватно преуст­ройство на производствената структура.

  Българската икономика следва да се вър­не към природно-климатичните и ресурсни­те дадености, с които разполага, да се раз­дели с всичко, което не носи достатъчно полза на обществото.

  Предлагаме Централният комитет да по­стави пред Министерския съвет и съответ­ните фирми въпроса за цялостна технико-икономическа и социално-икономическа оцен­ка на състоянието и перспективите на губе­щите и нискорентабилните предприятия, а също и на предприятия, които произвеждат нискокачествена или нетърсена продукция. След обсъждане със специалисти и с трудо­вите колективи на съответните предприятия да се набележатг конкретни мерки за тяхното стабилизиране, а ако това се окаже невъз­можно — да се пристъпи към цялостното им реорганизиране или прекратяване в предва­рително договорен срок.
  
  Четвърто. Ключов приоритет на нашата икономическа политика е решаването на валутния проблем.

  Целта, която следва да си поставим, е да осигурим в близките години съществен прираст на валутните постъпления (примерно 1 милиард долара годишно). Това предполага обръщането на цялата икономика към све­товния пазар, създаването на икономически условия, които да пораждат в буквалния смисъл на думата стръв за износ срещу кон­вертируема валута. Налага се да преодолеем тесногръдото разбиране, че износът при всички случаи става за сметка на национал­ното потребление. Вместо него трябва да дойде убеждението, че без износ няма раз­витие, няма бъдеще.

  Тези въпроси са неотделими и от по-сме­лото отваряне на страната за чужди инве­стиции, създаването на смесени предприятия и други съвременни форми на международ­но икономическо сътрудничество.

  Специално внимание трябва да отделим на международния туризъм като реален източ­ник за увеличаване на валутните постъпле­ния на основата на съществуващите у нас благоприятни дадености.

  Пето. Трябва да предприемем енергични, а в някои случаи и драстични мерки за ста­билизиране на финансовите баланси и за ос­вобождаване на финансовите ресурси както на национално равнище, така и на равнище на общините и предприятията за постигане на поставените приоритетни цели на иконо­миката.

  Главна цел трябва да бъде премахването на бюджетния дефицит на държавата и осво­бождаването на бюджета от огромните преразпределителни функции, с които сега е анга­жиран. Ние следва да поддържаме линията на прогресивно намаляване на дотациите, да се противопоставяме на политиката на реани­миране на предприятия и дейности, които са в състояние на фактически фалит. Само на тази основа е реално да се намалят данъци­те и да се осигурят условия за самоиздръж­ка и самофинансиране на преобладаващата част от стопанските единици.

  Необходимо е да подкрепим правителство­то в неговите усилия да намали бюджетните разходи и проведе линия на строги бюджет­ни икономии. Правилно е да се сведат до минимум разходите на държавата за дейност­та на някои обществени организации, а съ­що така за представителни цели. Можем да приветствуваме и да подкрепим изцяло на­меренията на правителството съществено да намали разходите за административно-управленския персонал на всички равнища.

  И от икономическа, и от политическа глед­на точка се налага да отделим специално внимание на проблемите на селското стопан­ство.

  Очевидно решенията на Майския пленум от тази година по въпросите на селското сто­панство не дадоха цялостен и пълен отговор на назрелите проблеми в този отрасъл. На­шето становище е, че за в бъдеще основна форма на собственост в селското стопанство трябва да стане кооперативната. Време е да възстановим трудово-кооперативните земедел­ски стопанства. Въобще сега е необходимо да вдъхнем нов живот на кооперацията във всички области и да формираме общности от цивилизовани кооператори, както казваше Ле­нин.

  В някои селскостопански производства и дейности може би ще бъде правилно да съ­храним държавната форма на собственост, но като организираме нейното стопанисване на демократична икономическа основа, разчупим оковите на монополизма и създадем условия за активна пазарна конкуренция. Много по-­смело от досега следва да развием арендни-те отношения, като разширим практиката на дългосрочната и безсрочната аренда върху земята, а също така в животновъдството.

  Разделяйки се с догмите, които нанесоха на нашето село толкова щети, следва катего­рично да подпомогнем създаването на инди­видуални земеделски стопанства с право на собственост върху земята и производствените фондове, особено в полупланинските, планин­ските и в други изоставени райони. Важното е цялата наша българска земя да се стопа­нисва с любов и грижа, да носи полза и за стопанина, и за обществото.

  Жизненоважна предпоставка не само за успеха на икономиката, но и за цялостното преустройство на политическата система и де­мократизацията на обществения живот е рязкото повишаване на трудовата и технологич­на дисциплина. Последните седмици показаха, че тази на пръв поглед азбучна, но толкова важна истина все повече се осъзнава от на­рода, от трудещите се. Задача на държавните и стопански органи, на всички обществени си­ли в нашата страна е да утвърждават такова съзнание, което може и трябва да се превър­не в една от основните движещи сили на об­новлението и напредъка на страната.

  Програмата от практически действия, коя­то предлагаме на партията и народа, не съ­държа лесни решения. Нейният успех зави­си от мобилизацията на целия духовен и трудов потенциал на нацията. Той ще изисква от нас напрежение, а в някои случаи и жерт­ви. Сега повече отвсякога ни е необходимо сплотяване и национално съгласие както по приоритетните задачи на икономиката, така и по конкретните пътища за тяхното осъще­ствяване. Основата за това съгласие е съз­нанието, че ще работим за благото на Бълга­рия, за нейното достойно място в света.

  Другари,

  Вече стана дума, че икономическото обнов­ление е невъзможно без преустройство в по­литическата област и обратно. Опитът на другите социалистически страни доказа, че раз­минаването може да доведе до изключително деструктивни явления в социално-държавен план. За да бъде проведена успешно икономическата реформа, трябва да бъде изграден съвременен правов ред, без който не могат да функционират икономическите механизми.

  Като първа най-важна стъпка по този път днес пред нас стои задачата да реализираме един обновен парламентарен строй. Необхо­димо е да се създаде в най-близко бъдеще истински социалистически парламент, който да бъде въплъщение на народното самоуправ­ление, в духа на най-добрите народни и де­мократични традиции. Необходимо е да се възстанови изцяло и без остатък върховенст­вото на Народното събрание, което да поеме своята отговорност на строител на нова со­циалистическа България. Пред парламента регулярно ще трябва да се отчитат в съответствие със своите конституционни задължения Държавният и Министерският съвет. Под не­гово ръководство, с участието на цялата об­щественост и на управленската система, е на­лежащо коренно обновление на методите на законодателната дейност, организирането на действен контрол за изпълнение на законите и другите негови решения.

  От гледна точка на възстановяването на естествените и законните права на Народното събрание следва да оценим реалното място на Държавния съвет в държавното ни уст­ройство. Ясно е, че решително следва да се премахне порочната практика, при която той се бе превърнал във втори законодателен ор­ган. Ето защо при изработването ла новата конституция заслужава да се обсъди въпро­сът за необходимостта от Държавния съвет в условията на постоянно действуващо и ра­ботещо Народно събрание и евентуално за въвеждане на института на държавен глава.
  
  От изключителна важност за държавното управление, за реализирането на нашите социално-икономически цели и задачи е въп­росът как да преустроим дейността на Министерския съвет. Ясно е, че той трябва да си възвърне мястото, което конституцията му е отредила.

  Необходимо е като висш изпълнително-разпоредителен орган с обща компетентност той да държи в центъра на своето внимание всички страни на политиката на страната. Раз­граждането на командно-бюрократичната система, освобождаването от досегашното партийно опекунство ще позволи на нашето правителство да изяви своята самостоятелност и да демонстрира принадлежащата му по право отговорност за съдбините на страната. По мнението на Политбюро именно принудената пасивност и едностранчивост в неговата дей­ност бяха една от причините за хаотичното състояние на делата в административната, стопанската, социалната и други сфери на националния живот. Та как ще има ред, си­гурност и обезпеченост, като няма пълноправно правителство?

  Най-важна проява на стремежа на народа към цялостно обновление е дълбокото раздвижване сред обществеността, което придо­бива все по-нови форми и масови мащаби. Активизират се обществените организации и движения, възникват нови инициативи, обе­динения и сдружения на гражданите. Създа­ва се изцяло нова обществено-политическа картина, абсолютно немислима от гледна точка на досегашните, вече архаични представи за обществен живот.

  Събитията, свързани с това раздвижване, нарастват като лавина. Безспорен факт е, че е нужна нова политика на партията и на държавата спрямо обществените групи и течения. Тя не може да се гради на основата на собствения ни досегашен опит, защото та­къв няма. Необходим е нов глобален подход, който да отчита засилващата се роля на чо­вешкия фактор, на общественото съзнание. Това са явления с огромен потенциал за ус­корено развитие, който обществото трябва да оползотвори. Ние ценим патриотичната и гражданската насоченост на тези обществени фактори…

  Едновременно с това се появиха и други сили с други цели и амбиции, които, ако получат исканата от тях „свобода“, ще тлас­нат обществото в анархия и трагедия. Но ние вярваме, че българското общество и българският народ притежават достатъчна политическа зрялост, за да не допуснат на­шето отечество да бъде хвърлено в подобен катаклизъм.

  По-нататъшното обществено-политическо развитие в България е възможно само на основата на демократизацията на социализма в т.ч. и чрез утвърждаване на принципа на плурализма. На тази основа ще се базира и законодателната реформа в нашата страна, която ще бъде осъществена в близко бъдеще, нейна главна задача е да обнови дълбоко нашето законодателство, да го приведе в съответст­вие с общоприетите принципи и норми на международното право, върху което се изгражда съвременното цивилизовано общест­во. Трябва бързо и ефикасно да се създаде правна уредба за събранията, митингите и демонстрациите, за сдруженията на гражда­ните, печата, изповеданията и други. На дневен ред стои въпросът за демократизира­нето и хуманизирането на наказателното, наказателно-процесуалното и наказателно-изпълнителното право, за създаване на проце­суални гаранции за защита правата на гражданите, включително адвокатска защита от самото начало на наказателното преследва­не.

  Ръководството на партията съзнава, че съществува един труден проблем, свързан със създалото се напрежение сред една част от нашето население, известен брой от което напусна страната през тази година. Всички разбираме, че въпросът е сложен. Поради това Политбюро смята, че Централ­ният комитет на партията ще постъпи доб­ре, ако подложи на задълбочен и всестранен анализ този проблем и на тази основа пред­ложи пътища за неговото решаване.

  Вече е в ход разработката на съобразено с международните изисквания законодателство за опазване на природната среда и осигуряване на здравословни условия за живота и труда на човека

  В процеса на преустройството съществе­но изменение н усъвършенствуване трябва да претърпи работата на органите на Мини­стерството на вътрешните работи. Органите на МВР трябва да се освободят от редица несвойствени функции и да съсредоточат усилията си към защита на конституционния строй, националната сигурност и охраната на обществения ред, правата и свободите на гражданите.

  И занапред следва да се полагат грижи за укрепване боеспособността и бойната го­товност на Българската народна армия като фактор за осигуряване националните интереси и защита на страната.

  Новата правова социалистическа държава е невъзможна без нова конституция. Проек­тът за нова конституция следва да се постави на всенародно обсъждане. В нея по прин­ципно нов начин трябва да се решат всички генерални въпроси на живота в страната и обществото, в т. ч. политическото и икономическото устройство, въпросите на собстве­ността, за субектите на властта и техните правомощия, За основните права, свободи и задължения на гражданите и гаранциите за тяхното осъществяване. В такава светлина следва очевидно да се подходи и към член 1 от досегашната конституция, касаещ ръко­водната роля на българската комунистичес­ка партия. В едно демократично общество ролята на дадена партия не може да се по­стулира, да се определя по команден път. Тя може да бъде единствено резултат на доверието на народа.

  Паралелно с подготовката на конституци­ята, още преди да бъде подготвен основният пакет на законодателната реформа, трябва да се разработи и приеме нов избирателен закон, с ясна и актуална политическа задача – да създаде условия за провеждането на свободни и демократични избори. Без всякакво съмнение следващите избори, кои­то предлагаме да се състоят през следваща­та 1990 година, ще бъдат действително сво­бодни и демократични.

  Другари,

  Превръщането на България в съвременна демократична и правова социалистическа държава настойчиво изисква от нас нови подходи и решения и в международната по­литика. Външната дейност на партията и страната също изисква определено преос­мисляне.

  За нас принципно значение имат дълбо­ките преобразования в социалистическите страни, на първо място в Съветския съюз, и взаимодействието между нашите партии и държави по пътя на преустройството. Ние с изключително внимание следим всичко, кое­то става в страната на съветите. За нас не е имало и няма да има важни и по-малко важ­ни области на българо-съветското сътрудни­чество и взаимодействие. Ние сме искрено убедени също така, че дружбата между-бъл­гарския и съветския народ не се нуждае от парадност и лакировка, че нашите отношения трябва да бъдат такива, каквито прилягат на истински приятели – чисти, искрени и неопетнени, откровени и делови. Завършило­то наскоро посещение на наша делегация в СССР, срещите и разговорите с М. С. Гор­бачов потвърдиха това наше убеждение.

  Ние разглеждаме нашето участие във Варшавския договор и Съвета за икономиче­ска взаимопомощ като необходимо от гледна точка на нашите национални интереси и активно ще работим заедно с нашите съюз­ници за увеличаването на конструктивния принос на тези организации в международ­ния живот.

  Започналото преодоляване на разкола на Европа ни задължава за една нова самооценка като европейска държава. Задълбоча­ващият се общоевропейски процес предлага благоприятни условия за участие на нашата страна в международното разделение на тру­да, в обмяната: на материални и духовни ценности. България без всякакви резерви приема концепцията за общия европейски дом и ще продължи да дава своя принос за неговото изграждане. Това поставя пред нас задачата решително да активизираме евро­пейското направление на нашата външна по­литика.

  България отдава голямо значение на .от­ношенията си със съседните страни, към кои­то ще провеждаме още по-инициативна по­литика на добросъседство и сътрудничество. Освен гарантирането на сигурност, разбира­телство и развитие на сътрудничеството в се­гашните му мащаби и форми ние трябва да мислим за овладяване и на нови позиции. Става дума за преодоляване на традиционни бариери, пречещи на балканското общуване, за взаимно скъсване с остарели стереотипи.

  Стриктно ще изпълняваме своите задъл­жения, произтичащи от договореностите от Хелзинки и Виена, с ясното съзнание, че стави дума за основата, върху която не са­мо ще изграждаме нашето сътрудничество с другите страни, но и ще работим за нашето собствено усъвършенствуване като правова държава, достоен партньор в международни­те отношения.

  Новата политическа ситуация в света и у нас налага да търсим нови възможности за сътрудничество както с братските партии, така и с много по-широк спектър политиче­ски и обществени организации, движения и сили. Диалогът с тях ще съдействува за изграждане на свят без война и насилие, за решаване на глобалните проблеми.

  Процесите на световната арена и динами­ката на нашето вътрешно развитие изискват да осъществяваме ефективна, гъвкава и народополезна външна политика, адекватна на повелите на епохата и жизнените интереси на нацията. Това ще бъде политика изцяло открита към света, към общочовешките про­блеми и търсения. Това е едно от важните условия за осъществяване на преустройство­то, за превръщането ни в истински прогре­сивна модерна държава. (…)

  Източник:  Photonik.blog.bg

• Президентът на ПАСЕ: Имате исторически принос в Съвета на Европа!

  Жан-Клод Миньон откри улица в София, кръстена на Пиер Ронсар

  .

  На 10 юли т.г. президентът на ПАСЕ Жан-Клод Миньон откри в София улица на името на известния френски поет Пиер дьо Ронсар. На откриването е присъствал френският посланик в София Филип Отие, както и членът на ПАСЕ Лъчезар Тошев, който е бил главната причина президентът на ПАСЕ да дойде лично в българската столица.

  Вестник „Лечител“ се е оказал една от малкото медии, отразили това събитие. В броя си, излязъл на 18 юли т.г., той помества репортаж от него, интервю с президента на ПАСЕ, както и словата на Жан-Клод Миньон и на Лъчезар Тошев при откриването. Материалите по темата са подготвени от Светла Лефтерова-Цонкова, главен редактор на вестника. Те са публикувани в бр. 29 от 18-24 юли на „Лечител“.

  ––––––––––––––––––––––––––

  .

  Бяха ме предупредили, че улицата, определена да носи името на Принца на поетите – Пиер дьо Ронсар, е трудно откриваема, но когато се озовах там в деня на събитието (10 юли), не можех да повярвам на очите си – че на това забутано място ще се появи човекът, заемащ най-високия пост в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа – самият Президент Жан-Клод Миньон. Наоколо се гонеха полуголи арабски дечица, любопитно ни оглеждаха чернокожи млади хора, излезли от сградата на Агенцията за бежанците. Пред нас беше оградата на двора на Нов български университет. Валякът току-що беше минал, за да закърпи (в последния момент – съвсем по български!) огромните дупки и въздухът силно „ухаеше“ на асфалт. Постепенно сред потърсилите убежище в България пъстроцветни хора започнаха да се появяват някои от известните български интелектуалци – франкофони; служители от Столична община, предвождани от заместник-кмета по културата Тодор Чобанов; представители на Френското посолство у нас, начело с Негово Превъзходителство посланика на Франция г-н Филип Отие; Лъчезар Тошев – един от най-уважаваните и влиятелни българи в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, награден с поименен медал „За заслуги“ на ПАСЕ, който, както стана ясно по-късно от думите на самия Жан-Клод Миньон, се оказа главната причина, за да дойде той тук. Когато Президентът на ПАСЕ пристигна (с един час закъснение – пак в стила на българския протокол), имаше доста уморен вид, а може би и не беше очарован да стои между две огради, върху издайнически миришещите кръпки от асфалт. Но постепенно, когато толкова изтъкнати мъже започнаха да говорят за поезия и да рецитират стиховете на ренесансовия гений и гордост на Франция Пиер дьо Ронсар, умората започна да изчезва от лицето му. И накрая, когато ние от „Лечител“ се приближихме до него и му поднесохме букет рози, той се усмихна топло. „Толкова рядко ми се случва жени да ми подаряват цветя“ – бяха първите му думи към нас. И тази усмивка не слезе от лицето му, докато отговаряше на въпросите ни, както и не остави букета настрани. Внимателно го държеше през цялото време, докато говореше за поезия, за приятелство между хората, за обич и за… Жо Дасен!

  .

  Жан-Клод Миньон:  Имате исторически принос в Съвета на Европа!

  .

  – Г-н президент, участието на Президента на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа в церемония за наименуване на улица е уникален случай за България. Коя бе причината, която Ви мотивира да участвате в церемонията за даване името на Пиер дьо Ронсар на тази улица?

  – Има много причини. Първата е приятелството между двама парламентаристи, които от дълги години се борят за Европа, за спазване правата на човека, за спазване на правова държава. Приятели, които защитават една концепция за Европа. Господин Тошев и аз се борим наистина за нашата кауза в Европа.Втората причина е, че след като ще почетем такъв виден френски, а и европейски писател, може Президентът на ПАСЕ, който е и французин,да си позволи да присъства на подобна церемония. Културата е много важен мост между народите.Другата причина е, че в момента се намирам на официално посещение в България, а също така и искам да участвам в заседанието на ПАЧИС – Парламентарната асамблея на Черноморското икономическо сътрудничество. Така че нямаше как да откажа на моя приятел г-н Тошев и това откриване на тази улица идва в много подходящ момент, защото след няколко дни ще празнуваме националния празник на Франция – 14 юли.

  – Мислите ли, че хората на духа биха могли да играят роля на мост между българската и френската култура?

  – Да, разбира се. Наистина хората на духа биха могли да бъдат мост между двете култури. Хората на изкуството,интелектуалците въобще или хората на духа, както Вие сте ги нарекли, са хора, които могат да накарат другите да мечтаят. А ние живеем в такова време, в което имаме нужда да мечтаем. Аз сега говоря с Вас и чувам, че звучи френска песен, изпълнена от велик изпълнител – Жо Дасен. Заглавието на тази песен е „Ако те нямаше“… Мисля, че ако хората надуха не съществуваха, нямаше да бъде светът такъв, какъвто е.И наистина това е един от най-хубавите начини да сближим хората. Казват, че музиката и поезията омекотяват отношенията и поведението на хората. Действително в тези размирни времена имаме много нужда някой да успокои страстите.

  – Миналата година България отпразнува 20-ата годишнина от своето членство в Съвета на Европа. Как оценявате българското участие в Съвета на Европа през тези години?

  – Аз започнах работа в Съвета на Европа през 1993 г.– значи може би няколко месеца след като България се беше присъединила към тази организация. Мисля, че от 1992година приносът на българската делегация е изключителен. Докладите на г-н Тошев се смятат за исторически в Съвета на Европа. Също така имах удоволствието и установих приятелски отношения с Васил Гоцев, с Надежда Михайлова– това са все български личности, които са оставили своята следа в историята на Съвета на Европа. И за мен е напълно ясно, че България има голямо бъдеще в Съвета на Европа. Надявам се някой ден Президентът на Съвета на Европа да бъде българин!

  .

  ––––––––––––––––––––

  Реч на Лъчезар Тошев, член на ПАСЕ:

  Г-н Президент, Ваше Превъзходителство, г-н кмете, г-н общински съветник, дами и господа, благодаря много на Жан-Клод Миньон, Президента на Парламентарната асамблея, че е тук с нас днес. За мен това е едно чудо, тъй като, като си помислим, че днес на това място в “Овча купел-2” ще дойде Президентът на Парламентарната асамблея, за да открие тази улица, никой не би ни повярвал. Но това е факт – Жан-Клод Миньон е тук с нас по повод откриването на улицата на името на най-великия френски поет от Ренесанса – Пиер дьо Ронсар, Принца на поетите на своето време. Той е може би най-великият френски поет, но освен това той самият, както и негови ученици казват, че Ронсар е от български произход, което е една възможност неговото творчество да бъде мост между българската и френската култура, да обединява България и Франция културно. Но Пиер дьо Ронсар също така е една европейска фигура, фигура от европейски мащаб – дейността на Плеядата, за която стана дума, е имала въздействие върху цяла Европа по това време и чак до днес, така че той е също така представител на духа на Европа. Този дух на Европа, който днес ни донесе Жан-Клод Миньон, Президентът на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, е с нас тук. И името на Пиер дьо Ронсар, което остава на картата на София с решението на Столичния общински съвет, взето неотдавна, всъщност ще напомня не само на тези, които живеят тук, но и на всички в България за този велик човек и за нашето българо-френско приятелство в Обединена Европа.

  –––––––––––––

  Реч на Жан-Клод Миньон, Президент на ПАСЕ:

  Дами и господа, особено искам да благодаря на г-н Лъчезар Тошев, който е мой приятел от дълги години. Няма нито една парламентарна сесия от две години насам, накоято той да не ме е убеждавал да дойда и да открия улица Пиер дьо Ронсар в София. И с голямо удоволствие сега съм тук сред вас.

  Пиер дьо Ронсар – за мен това име е свързано с много спомени и размисли. Първо ще припомня, че той е роден през 1524 г., умира през 1585 г. и живее в един от най-трудните периоди от историята на Франция – периода на религиозните войни. И мисля, че всеки път трябва да припомняме, че войната, още повече гражданската война, е един от най-големите бичовете за човечеството. От 1568 до 1598 г. е имало 8 религиозни войни. Осем религиозни войни за този период!

  …Пиер дьо Ронсар е поет, който е възпял преди всичко любовта. Любовта към жените и любовта към живота като цяло. „Да живееш без любов е все едно да живееш под земята“ – е писал той. И днес сме се събрали, именно за да честваме този поет, автор на неизброими стихове, които са съкровища на френския език и
  франкофонията. Всеки човек изпитва дълбоко вълнение, когато чуе известните стихове на Ронсар:

  Ела, любима, да погледаме
  как розата в градината цъфти…

  Той е поет, който е изключително образован и също така много популярен. Той е
  казвал, че богатите дрехи не могат да бъдат толкова красиви, колкото е красива простотата. Пиер дьо Ронсар е основател на един изключително престижен колектив от писатели – групата Плеяда, дала своето име на сбор от произведения, издавани на френски език.

  И така – днес имаме удоволствието да открием улица, която символизира привързаността на България към френската култура и език. Държа да благодаря на общината на София, на г-н Тошев, за който знам, че е силно привързан към Франция и франкофонията, благодаря също така на посланика на Франция.

• Перманентен протест – перманентен процес

  Интервю на Димитър Кенаров за в. „Култура“

  .

  

  Димитър Кенаров (1981, София) е български поет и американски журналист на свободна практика. Автор на стихосбирките „Пътуване към кухнята” (2001) и „Апокрифни животни” (2010), преводач на Елизабет Бишъп на български. Статии на Кенаров са публикувани в Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, The International Herald Tribune, Boston Globe, The Ecologist и др. Негови пътеписи са избрани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“. Димитър Кенаров завърши неотдавна своя репортерски проект за американския Център Пулицър на тема шистов газ и фракинг „Шистов газ: от Полша до Пенсилвания“.

   

  – Протести в Арабския свят, Бразилия, Турция… Дали не е дошло време да правим поредния, примерно Пети интернационал?

  – Пети интернационал? Мисля, че времето на подобни големи интернационали и идеологии е свършило. Въпреки че живеем в глобализиран свят, по-скоро хората се ориентират към местните, локални общности. Колкото и парадоксално да звучи, за мен глобализацията всъщност отново насочва вниманието към конкретната, локалната география, може би чисто като реакция срещу унифицирането на всичко около нас – култура, политика, икономика. Да, всички живеем на една и съща планета, споделяме общи предмети, познаваме се през Фейсбук или лично, но също така става все по-важно да се подчертае различността, различния контекст на всяко едно място. Иначе започваме да боравим с клишета, заучени фрази, колониални идеи. Ако има нещо елементарно, което съм научил от журналистическите си пътувания, то е, че всяко място има свой речник и изисква своя собствен език. Само американците си мислят, че навсякъде по света хората говорят английски и обичат Макдоналдс. И французите – че всички говорят френски и ядат охлюви.

  – Но ако погледнем по-внимателно, исканията имат някакви допирни точки – в Бразилия, в България – или не?

  – Имат, разбира се. Протестите обаче тръгват от локални искания и конкретна проблематика. В Турция това беше Гези парк, в Бразилия – цените на билетите, а в България – назначението на Пеевски. Оттам нататък, разбира се, ако погледнем тези протести в по-общ план, те неизбежно придобиват и глобална аура – и глобалната аура е кризата на глобалните идеологии. Явно е, че досегашните политически модели са в сериозна криза. Самата идея за национална държава е в криза, идеята, че има един далечен властови център, които управлява, без да се съобразява с местния контекст. Исканията по света са за демокрация и по-голяма гласност на хората, да, но не демокрация в досегашния политически вариант, а по-скоро демокрация на малката общност, местна еманципация от властовите центрове.

  – Но и през XIX век стачките са били локално явление… – пък са довели до Интернационал.

  – Смятам, че общностите са прекалено фрагментирани дори на чисто локално ниво. Виждаме как един протест на едно конкретно място – България или Турция – има проблем с излъчването на обща програма, с приемането на общи искания. Как да говорим за Интернационал, когато е трудно дори един град да бъде обединен около обща идея. Хората не знаят какво искат, но знаят какво не искат – тотализиращи идеологии от стар тип, които ползват един аршин за всяко място. Това беше и най-големият провал на комунизма – слепотата за локалния контекст, поривът към интернационалност, мисленето, че „щом нещо го има в Съветския съюз, защо да го няма и в България“. Комунизмът беше глобализираща, колониална идеология, чийто грешки капитализмът повтаря в момента. А хората търсят нещо различно. То не е обговорено все още, няма конкретни параметри, витае някъде във въздуха, объркан дух на времето, но може би точно тази липса на „големи идеи“ е най-важната характеристика. Няма политически идеи, но има политическа интуиция, която тласка хората в определена посока. Чак след време, като се обърнем назад, ще можем да разберем какво точно сме искали. И в това няма нищо лошо.

  – Въпросът ни същност е следният – вие, който имате непосредствени наблюдения и от Турция, и от България, можете ли да „теглите чертата”, да видите общите неща?

  – Ако трябва да говорим за обща идеология, което ни свързва през XXI век, това е екологията и природата като цяло – глобалното затопляне, разпадащите се екосистеми, дезертификацията, сигурността на водните ресурси, на храните. Мисля, че това са проблемите, които ни свързват в момента. Ако хората се ориентират политически към малките местни общности, то е със знанието, че споделяме една планета и сме напълно зависими от околната среда, в която живеем. В най-буквален смисъл, ние сме част от една и съща екосистема. Нашият нов Интернационал е природата. Вижте протестите в Турция, които започнаха от желанието да се спаси един парк в Истанбул, но като цяло бяха продукт на бунта срещу огромните инфраструктурни проекти в Турция и цялостната експлоатация на природните ресурси, без да се зачита правото на глас на местните общности. Т.е. липсата на демократичност. Гези Парк е само върхът на айсберга, който катализира енергията, но всъщност екологичните проблеми в Турция са много по-сериозни. Там например става въпрос за плановете да се построят близо 4 000 микроязовира до 2023-та – стогодишнината от основаването на Турската република. Или плановете за трети мост над Босфора, който ще увреди Белградската гора – един от източниците на питейна вода за Истанбул. Или плановете за най-голямо летище в Европа. Или планираният изкуствен плавателен канал между Черно и Мраморно море. Плановете за две ядрени електроцентрали, както и нови на въглища. Т.е. тоталната експлоатация на природни ресурси и природни – общи – пространства. От екология тръгнаха и протестите в България – тези срещу шистовия газ миналата година, както и срещу презастрояването на Витоша, Пирин, Черноморието. Сегашните протести се организираха срещу конкретното назначение на Пеевски и след това цялостно срещу правителството на Орешарски, но като дух те са продукт на миналогодишната окупация на Орлов мост – в много по-масов вариант. От екологията, разбира се, произтичат и много други неща, говорим за ресурси, за световна икономика, за начина, по който работи капиталът. Екологията е точно тази отправна точка, която е достатъчно конкретна в днешно време и достатъчно ясно може да служи като пътеводител в иначе доста мътното идеологическо пространство.

  – А българският протест сега екологичен ли е, според вас?

  – Той е екологичен, донякъде буквално, но в по-голяма степен метафорично, т.е. протестът е нравствено екологичен. Замърсяването на политическата среда в България е огромно и вече абсолютно нетърпимо и това се вижда много ясно, по-ясно от когато и да било. В конкретния случай аз съм оптимист и мисля, че протестът, дори и да не може да свали правителството – а той ще го свали – вече е успешен. Дори и ако политическата класа не може да бъде тотално сменена, вече има достатъчно ясна критическа маса, която има изисквания и която не просто говори абстрактно за демокрация, както досега, а поддържа основния принцип на демокрацията с действия. А този принцип е обществен натиск върху политиците, непрекъснат обществен натиск без значение кое правителство е на власт. Оттук нататък няма връщане назад, дори и протестите да затихнат временно. Мисля, че точно това е хубавото, което може да произтече от тези протести – не да гледаме непременно как ще се променят лицата в политическата система, макар това да е важно, а доколко гражданите дейно могат да участват в тази политическа система. Не само като пускат бюлетини веднъж на четири години, а и като непрекъснато оказват натиск и карат политиците да се страхуват.

  – Тоест, перманентен протест.

   – Перманентен протест не в смисъл на постоянни улични демонстрации. Перманентен процес – на гражданско наблюдение и контрол.

  – И той трябва да мине през медиите. А те…

  – Така е. Медиите трябва да са отговорни, те трябва да са четвърта власт, а не пета колона. Правителството обаче, чрез свои медии, много умело поде един манипулативен дискурс, че хората на протестите са разни красиви и себелюбиви младежи, които са отишли да си правят партита, да се забавляват, без да имат реална връзка с останалата част от държавата. Опитват се да разединят българите на класов принцип – буржоазия срещу пролетариат, дребна буржоазия, която живее на гърба на пролетариата. Позната реторика от едни други времена.

  – Добре, но за манипулацията трябва да се стъпи на нещо. Така или иначе, това не е поход на бедните, това е поход на средната класа, каквото и да си говорим. Средната, разбира се, за България.

  – Така е. За мен е пределно ясно, че това е поход на средната градска класа, на хората, които са получили стабилно образование и които са успели да се утвърдят професионално въпреки трудностите, хора, които в момента са на върха на своята професия и които са част от глобалните мрежи. Да, можем да кажем, че това е дребна буржоазия, но аз не виждам нищо срамно в този етикет, освен клишетата, насадени ни от времето на комунизма. Тази крехка нова българска дребна буржоазия е най-добрата ни надежда за промяна. Повечето революции са правени точно от тези хора, защото те имат малко повече свободен капитал и свободното време, за да осъзнаят несправедливостите на капитала. В този смисъл, тази дребна буржоазия не се бори за запазване на икономическото статукво и прокарване на свои частни интереси, както олигархичният слой. Напротив – тази т. нар. дребна буржоазия, тази средна класа е готова да се лиши от един базисен комфорт, който си е извоювала с много труд, за да промени системата така, че тя да бъде по-справедлива за всички и най-вече за бедните, за хората, останали без глас във всекидневната борба за хляба. Новите протестиращи не се борят за сметките за тока – не защото сметките за тока не са важни, а защото са просто част от цялостния механизъм на политико-олигархично управление. За да се преборим с цените на тока, трябва да атакуваме корените на проблема. Другото са само козметични промени. Затова смятам, че цялото това класово разделение е манипулация. Да, средната класа е на улицата, но тя се бори както за своите права, така и за правата на по-бедните. Общият враг в случая е безкрайно богатата политическа мафия. Т.е. мисля, че е важно по-бедните и социално онеправдани български граждани да подкрепят тази средна класа, да застанат зад нея, защото тази средна класа може да изведе всички ни към едно по-справедливо общество. Важното е да подкрепим знаещите и можещите в нашата държава. А знаещите и можещите да не се срамуват, че са знаещи и можещи. Всички сме равни пред закона, всички сме граждани с еднакви права и задължения, но нека не бъркаме гражданското равенство с равенство в знанията и уменията. Там няма равенство. Важно е най-можещите и най-добрите експерти да са в политиката, а не средностатистическият човек. Демокрацията трябва да дава равни права и възможности на всички ни, но това не означава, че всички от нас са еднакво квалифицирани да управляват. Трябва ни качествена демокрация, не само количествена.

  – И все пак (вън от оставката), не е съвсем ясно какво искат у нас хората на улицата.

  – Напротив. Има доста конкретни предложения, въпреки че няма консенсус. Но пак казвам, хората интуитивно чувстват политическата посока, дори и все още да не могат да формулират абсолютно конкретно какво точно искат от системата, как да я променят. Но с времето всичко ще се избистри.

  – Защо, според вас, българските протести имат слаб международен отзвук?

  – Смятам, че е хубаво, че имат слаб международен отзвук. В журналистиката има един ужасен принцип: “If it bleeds, it leads“, т.е. това, което кърви, е водещо. Ако събитието има голям международен отзвук, означава, че се е проляла много кръв. Или пък стават ексцесии като в Турция, например. Ние не сме Египет, не сме и Турция. И това може би е добре. Освен това, мисля, че е време да спрем да разчитаме на международния отзвук, на натиск от централата на ПЕС, на ЕП или който и да е. Това са си наши проблеми и ние трябва да си ги решаваме сами и да поемем отговорностите за тях. Разбира се, ние сме част от глобалните протести, които се случват, това ни дава някакво самочувствие, но като цяло развитието на дадените проблеми или решаването им не трябва да зависи от това дали имат международен отзвук или не. Да, ние сме малка държава, зависима от политиките на САЩ, ЕС и Русия, но е крайно време да спрем да се самоидентифицираме с позицията на жертвата. Това е лесна, удобна позиция, но тя е също така саморазрушителна и само утвърждава липсата на автономност.

  – А вие виждате ли решаването, да кажем, на част от проблемите в един кратък срок или това ще е много дълга процедура?

  – Мисля, че със самата масова и постоянна мобилизация на протестиращите проблемите са започнали вече да се решават. Това, което аз не разбирам, е как може това правителство да се държи, като че ли не е имало Орлов мост миналата година, като че ли не са били февруарските протести тази година. Явно е, че се натрупва някаква енергия – и трябва да имаш голямо безочие и арогантност да продължиш да действаш по същите стари принципи, по които си действал, без изобщо да се съобразяваш с това какво се случва. Това е или някаква лековатост по отношение на политиката и общественото мнение, или тотална арогантност – не знам как по друг начин да го нарека. Или може би тези хора живеят в паралелен свят, където времето просто е спряло. Това правителство точно заради това трябва да си отиде. Не защото следващите управляващи ще бъдат непременно по-различни, а защото сегашните още не са си взели поука от това, че са контролирани.

  – Първият проблем е това правителство, така ли?

  – Да, проблемът в момента, конкретният проблем е в това правителство.

  – И като си отиде вдругиден това правителство…?

  – Ще дойде правителство, което е по-уплашено от настоящето.

  – Но, казвате, и то трябва да бъде подложено на граждански натиск. Как го виждате този граждански натиск, осъществен на практика?

  – На практика? Най-елементарното: когато човек забележи, че нещо не му харесва, е добре да се обади на общината и да каже, да изрази мнение. Да се обади на представителя в парламента, който е от неговия регион, и да изрази мнение; или да изпрати писмо до определената институция. Това, което наблюдавах в Америка, когато живях там, е, че едно или две писма пролет не правят. Но когато един конгресмен получи 10 хиляди, 20 хиляди писма, те вече не могат да бъдат игнорирани. Мисля, че и тук се натрупва критична маса от мислещи и действащи хора, които упражняват всекидневните си права на граждани.

  – Вие имате предвид индивидуалния натиск, а не, да кажем, някакъв организиран.

  – Масовият индивидуален натиск е сила.

  – А какво мислите за обществените съвети към отделните министерства?

  – Няма лошо да има такива структури. Децентрализацията на бюрокрацията и на политическата система са добри неща като цяло. Трябва да има повече обществени консултации, без, разбира се, те да хвърлят системата в хаос. Различни мнения винаги ще има, няма монолитни позиции, но важното е да се намери компромис чрез диалог. Истински обществен, информиран диалог, а не имитация на диалог.

  – Но демокрацията винаги е избор и се поставя винаги въпросът кой избира избраните да влязат в тези обществени съвети.

  – Винаги се поставя този въпрос. Но има и друг – защо винаги си поставяме този въпрос? Защото липсва елементарно доверие между нас самите? Т.е., какво е едно общество, без абсолютно капка доверие един в друг? Ние по презумпция смятаме, че ако някой прави нещо, то е с някакви користни цели, че всички са маскари. Ясно ми е защо е така – трудно е човек да са отдели от историческия опит. И все пак, за да имаме нова система, е нужно базисно доверие в лидери и представители, малко наивност, ако щете. Това не означава, че трябва да оставим тези лидери без контрол и наблюдение. Точно обратното. Но ще е добре, ако опитаме първо да се доверим, да изчакаме малко, преди да критикуваме. То е като любовта. Сляпа стъпка в пропастта, но изключително нужна стъпка.

  – Дали липсата на доверие не е, защото прозрачността по отношение на властта не се разпростира върху неправителствените организации, които искат дефакто да участват във властта посредством тези обществени съвети?

  – Разбира се, че трябва да има абсолютна прозрачност кой финансира неправителствените организации. Напълно съм съгласен с това, няма какво да спорим. Въпросът е да не слагаме всички организации в един кюп. Защото има прекрасни неправителствени организации, които си вършат чудесно работата. Които работят или за по-голяма демократичност, или за по-чиста природа. Това, че има много други организации, които са в тъмното по някакъв начин, финансират се по странни модели, дори често работят против обществения интерес – това е вече отделен въпрос. Но не трябва да стигаме до: „Абе, всички са точно един дол дренки“. Трябва да правим разграничения.

  – Качествената демокрация, за която говорите, предполага – и иска – прозрачност. Това обаче поставя въпроса, който се поставя пред целия свят. Въпросът за възможността да управляваш без тайни.

  – Да вземем САЩ. Те имат огромни проблеми, много по-големи от нашите. Но как на чисто институционално ниво стават назначенията на ключови постове в държавната администрация? Който се кандидатира за шеф на ЦРУ или пък за Върховния съд, минава през изслушване, което трае понякога седмици. Трябва да се разгледа абсолютно всичко. Не може за 15 минути да назначиш един мафиот, като преди това си променил закона, за да може този мафиот да бъде назначен. По-голяма прозрачност със сигурност може да има. Дали абсолютна прозрачност е възможна? Едва ли, но и едва ли абсолютната прозрачност е добра. Уикилийкс е добър пример за това противоречие. Трудно е да се действа като държава, ако всичките карти са на масата. Има неща, които е в обществен интерес да са публични, и неща, които е в обществен интерес да не са.

  – Разкажете за Турция. Приключиха ли протестите?

  – С много малки изключения, засега масовите протести приключиха. Много е трудно да протестираш всеки ден, когато на практика срещу себе си имаш полиция, която действа като армия. За последния месец турската полиция е употребила 130 000 контейнера със сълзотворен газ. Това е химическа война срещу населението. Но енергията, недоволството са все още там, въпреки че Ердоган опита да ги удави с газ и водни оръдия. Както и в България, в Турция също няма връщане назад. Хората са събудени и пак ще излязат при най-малкия повод. Никога не съм виждал Турция толкова разделена. Тук е важно да се отбележи, че много от хората, които не са гласували за Ердоган, доскоро признаваха неговите заслуги. Все пак, той изправи турската икономика на крака, увеличи средните доходи три пъти, демократизира значително политическата система и премахна влиянието на армията, започна мирни преговори с кюрдите, издигна репутацията на Турция във външнополитически план. Това е и странното. Че Ердоган за един месец с лека ръка пропиля 10 години политически капитал и се превърна в авторитарното чудовище от турската история, с което той се бореше толкова време. За мен това е абсолютно необяснимо, необяснимо е и за много хора от партията му, включително и за президента Гюл, за министри от самата партия, които са далеч по-умерени в разбиранията си. Или може би всичко е прекалено логично. В борбата си със злото, ти самият се превръщаш в зло. Нещо като Дарт Вейдър. Част от проблема е, че Ергодан има месианска идея за себе си, изживява се като османски султан. Между другото, беше интересно и доста иронично, че на срещата между протестиращите и Ердоган, всъщност, голяма част от представителите бяха медийни звезди, включително целият екип на „Великолепният век“

   – И това ли е гражданското общество?

  – Отново се връщаме на проблема с представителството. На протестите в Гези интервюирах много хора и те казваха: „Ние не припознаваме тези медийни звезди като свои, не сме ги виждали на протестите“. Обаче се оказа, че „Сюлейман Великолепни“ беше представител на протестиращите. „Сюлейман Великолепни“ срещу Ердоган. Тук има постмодерен абсурд, но и някаква странна истина. Протестиращите се нуждаят от своя „Сюлейман Великолепни“, но е трудно, дори невъзможно да го намерят. В Гези се бяха събрали много общности: радикални и националистически групи, и комунисти, и гей групи, кемалисти, анархисти, кюрди. Т.е. най-различни социални слоеве. Те имаха обща платформа, разбира се – ненавистта си към Ердоган, към агресивния му подход и към все по-авторитарния начин на управление – но за тях беше много трудно да излъчат общи говорители. Както и тук, сред нашите протести. Всички свирим, всички викаме, но трябва някой да излезе, в крайна сметка, с един мегафон и да изнесе реч. Трябва да успеем да съберем тази енергия и да я изразим чисто като думи. Но всеки се страхува. Дори интелектуалците в България. Реално всеки се страхува да заеме позиция на площада, защото веднага ще го освиркат. И това е проблем. Абсолютната хоризонталност е добра до един момент, но са нужни и вертикали.

  – Какво да правим, като авторитети въобще няма? Вашето поколение какво мисли по този въпрос? След 1989 г. много неща се случиха, разбира се, но най-радикално бяха сринати всички авторитети.

  – Ами те голяма част от авторитетите се самосринаха… или пък трябваше да бъдат сринати.

  – Това е лесният отговор. Но може ли едно общество да съществува без авторитети?

  – Много е трудно да си авторитет в днешно време, когато всеки претендира, че знае повече от теб, защото чете статии в Уикипедия. Знанието вече не е привилегия на определена група хора, а е достъпно за почти всички. И това създава погрешното впечатление, че всички знаем еднакво. Но количествената информация не е сама по себе си знание и трябва да правим разграничения. Има и доста конкретни проблеми: това, че авторитетите се срамуват да кажат, че са авторитети, защото ще бъдат оплюти, ще нарушат някаква илюзорна демократичност. Друг проблем е, че голяма част от хората, които заминаха в чужбина, са авторитети в общностите, в които живеят, но някак си напълно прекъснаха връзките си с България. Както и България прекъсна връзките си с тези хора. Т.е. ние нямаме реална диаспора, както да кажем Полша или Гърция, или Сърбия. И не мисля, че напусналите един милион души са проблем, хората пътуват и живеят, където си искат. Проблемът е, че се губят връзките, че се прекъсват много често 100% връзките с България или пък с някаква общност, която съществува тук.

  – Изглежда пак опираме до липсата на авторитети. На интелектуална йерархия.

  – Да, така е. Но все пак живеем в един такъв, ироничен век. И поради тази причина е малко трудно. Поне за моето поколение. Ето, имаше критики за това, че на протестите хората се забавляват. А защо да не се забавляват? Аз не виждам защо всички трябва да сме много сериозни – с лопатите и с кирките. Смехът е прекрасно оръжие, защото отказва да се отнася сериозно дори със себе си, съдържа собствената критика в себе си и отказва твърдите идеологически рамки. И дори ще кажа, че за мен, от чисто артистична гледна точка, протестът не е достатъчно радикален. Къде са всичките тези радикални арт жестове, които би трябвало да съпътстват един такъв протест? Нали Художествената академия е точно до Парламента.

  – 90-те години имаше подобни жестове.

  – А съвсем наскоро беше украсяването на Паметника на Съветската армия. Сега например Евлоги и Христо Георгиеви можеха да станат част от протеста, паметникът на Климент Охридски, стените в центъра. Цялото пространство можеше да се обособи като арт пространство. Радикалните времена изискват и радикално изкуство, но ние все още се плашим от политизиране на изкуството – може би реакция от инструментализацията на изкуството по време на комунизма. Само Найо Тицин направи един симпатичен жест.

  – Между другото, не ви ли притеснява този римейк на лозунги, на гладни стачки, ако щете?

  – Това е много сериозен проблем, според мен – че този протест няма реално собствен речник. „Кой не скача, е червен“ или „Червени боклуци“ е историческа инерция. Дълбоко уважавам Едвин Сугарев като човек и поет, дълбоко уважавам неговия жест, подкрепих го като колега на поетичното четене, но не смятам например, че гладната стачка е адекватно оръжие за сегашната ситуация. Най-малкото, тези мижитурки в парламента не заслужават неговия живот. Освен това, гладната стачка и самозапалването са ядрени опции, която трябва да бъдат запазени за наистина екстремни ситуации. Че ситуацията в България е трагична, особено в провинцията, е вярно. Но нека също така да не губим перспектива – съществуват брутални диктатури, където човешкият живот не означава нищо, където хората умират от глад всекидневно и където няма други инструменти за борба с властта, освен отчаяният вик на самоубийството. Да кажем, че ситуацията в България е същата, би било не само дълбоко погрешно, но и би омаловажило ставащото на други места. Затова и не обичам, когато хората хвърлят наляво и надясно думи, като диктатура, Холокост и т.н. Нека запазим малко обективност.

  – На вас как ви се отразяват тези – те не са чести, но все пак ги има – „Червени боклуци“?

  – Ами как да ви кажа, неприятно. Аз по начало съм с леви убеждения. Но никога не бих гласувал за БСП, защото, според мен, това не е изобщо лява партия. Това е една олигархична партия, политическо зомби, което изпълзя от гроба на тоталитаризма. И може би най-голямото престъпление на БСП е, че тя не отвори пространство за реално леви партии. Тя задушаваше абсолютно всичко, което е алтернатива в лявото пространство. И всъщност това, което ние имаме като ляво, е една пародия. Що се отнася до лозунгите, те репродуцират някакъв стар модел на разделение и стари клишета. Светът отдавна не се дели на червени и сини.

  – А защо вашето поколение не си произведе собствени лозунги? Нали вие сте доминиращите там, в този процес. Шири се единствено мъглявото „Долу олигарсите!“.

  – То не е съвсем мъгляво.

  – Доста е мъгляво, защото това са хора, които са си узаконили бизнеса и парите; и никой не може да им ги вземе.

  – Това е така. Но те продължават всъщност да репродуцират схемите, с които продължават да забогатяват. Това е проблемът. Но не може този модел да продължава. Не можем да върнем времето назад, не можем да поправим старите грешки, но ще е глупаво да ги повтаряме, защото така сме свикнали. Ето, примерно банките са един аспект, който за мен е много важен. Пари, които са на държавните предприятия, се разпределиха по частни банки. И този модел продължава от времето на царя досега. Това е много голям, огромен проблем. Що се отнася до монополите, в Щатите, например, негласното правило е, че компании или групи, което притежават над 15% от пазарния дял в съответната сфера, се смятат за монополи и биват разследвани. Мисля, че това е нелош модел.

  – Ако улицата иска разбиване на монополите, защо не направи конкретни предложения. Да каже: „Монополът в медиите да се разбие“.

  – Има експерти, които изговарят това. Ако човек следи нещата, които излизат в пресата – има конкретни стъпки и предложения. И от икономисти, и от хора, които се занимават с тези сектори. Организацията, към която аз принадлежа, Асоциация на европейските журналисти излиза често с експертни мнения по въпроса за монопола в медиите, организират се дискусии, дават се конкретни предложения. Ето, и Хартата за мен е една позитивна стъпка . Много хора я критикуваха, но защо да не се направи първата стъпка? Освен това, живеем в интернет век. Съдържанието може непрекъснато да се редактира, да се направи нов вариант, да се допълни или да се махнат някои неща, т.е. за мен това е една отворена платформа. Първата стъпка е направена, оттам нататък тази отворена платформа може да бъде дискутирана по различни начини и да бъде подобрявана. Вече не пишем върху камък, а върху екран. Всичко е временно. Единственото, което се изисква от нас, е да не се предаваме. Може би трябва да се окупира Терминал 2 – никой няма да напуска тази държава, докато не я оправим.

  – Ще я оправим. Ще резнем парите на партиите…

  – Всъщност, основният проблем на демокрацията в Америка е, че няма публично финансиране на предизборни кампании– това е много голям проблем, защото се прокарват много корпоративни интереси. Това е в основата на липсата на демокрация в Америка.

  – Но много от демонстрантите искат точно това.

  – Точно това е най-голяма опасност, всъщност. Всяка партийна кампания трябва да бъде финансирана публично и прозрачно. А черните каси в българската политика са отделен проблем. Но тук проблемът е от чисто криминално естество, а не от законодателно. Корпоративно финансиране на политически партии може да ни изиграе ужасна шега.

  – Ако бъдат допуснати открито до политическия пазар.

  – Затова за мен лично моделът е по-скоро за една държава, която има свободен пазар, но която има много строги регулации. Защото проблемът в България не са толкова и банките, не са и отделните бизнесмени, а липсата на държавна регулация. И дори, когато регулацията съществува на хартия – липсва приложение на тази регулация. Т.е. държавата в случая е в основата на проблема и тя трябва да регулира, но не си върши работата като регулатор. И когато не си върши работата като регулатор, то тези банки, тези бизнесмени остават свободни. Както и ние всички, като граждани, не си вършим работата като регулатор на държавата. Нещата са взаимносвързани, според мен.

  Но аз оставам оптимист. Проблемът на целия комунистически режим беше, че разруши, по ирония на съдбата, комуналността, общото, идеята за общо. Всички бяха натиквани да живеят заедно, без да се разбира реално идеята за солидарност. И когато тоталитарната центростремителна сила изчезна, всичко се разпадна, всичко се разхвърча. И през 90-те години, както и до съвсем скоро, нямаше изобщо идея за общо пространство, защото общото пространство беше ничие пространство. То можеше да бъде унищожавано, можеше да бъде замърсявано. И грабено. В момента виждам нещо различно – дори на чисто битово ниво, дори елементарното изхвърляне на боклука в кошчетата. Мисля, че това говори за едно възвръщащо се чувство за общо пространство. И затова съм оптимист, защото идеята за общото пространство като ценност отново се завръща.

  – Кои пътувания по света промениха най-съществено представата ви за ставащото тук?

  – Прекарах в Щатите близо 10 години и мога да кажа, че чувствителността ми към малцинствата, към различните се промени. Човек трябва първо да види дискриминацията в друга държава като наблюдател, за да осъзнае, че е част от една дискриминационна култура в собствената си страна. Но като цяло мисля, че най-много научих, докато пътувах из Балканите. За мен това е  красиво и пъстро пространство, нереално, разбира се, с въображаеми граници, но пък кои граници не са въображаеми? Пътуванията ми из Балканите– из Гърция, Македония, Сърбия, Румъния, Босна, Турция – са най-удачните и най-ползотворни за мен пътувания, от които съм научил най-много за България.

  – Много ли си приличаме?

  – Просто не знаем колко си приличаме. Например, странно е, че в България не знаем почти абсолютно нищо за Турция. Говорим със старите клишета. Или Турция е Османската империя от миналото ни, или е Болният човек на Европа, както се е говорило през XIX век, или е някаква странна заплаха. А реално това е един малък Китай, космополитен, отворен към света. Огромен пазар, 75 милиона, на които ние сме обърнали гръб. Непрекъснато гледаме към Европейския съюз, а не гледаме към най-близките пазари, които имаме. Защото Изтокът е новият Запад, няма какво да се лъжем.

   

   

• <<
• 1
...
• 155
• 156
• 157
• 158
• 159
• 160
• 161
• 162
• 163
• 164
• 165
...
• 416
• >>