Всички авторски страници

Авторски

• Български учени ще се срещнат с Барозу заради злоупотребите във ФНИ

  Председателят на Европейската комисия Жозе Барозу е поканил наши учени на среща в Брюксел. Поводът е скандалът за 14,8 млн. лева за наука, който се вихри от месеци. Заедно със съветничката си Ан Глоувър Барозу той иска да чуе притесненията на учените около управлението на Фонд “Научни изследвания” (ФНИ).

  Както установи разследване на “Труд”, фондът разпредели парите за спорни научни проекти, и то не на учени, а на набързо създадени фирми.

  В края на следващата седмица проф. Емил Хорозов, който написа първия доклад за далаверите във фонда и един от основните двигатели на протеста на учените – 31-годишният физик от Софийския университет Виктор Атанасов, ще отпътуват за Брюксел.

  Въпреки обещанията за бърза проверка от страна на инспектората на Министерския съвет за делата във фонда, разследването още не е приключило.

  Въпросните 14,8 млн. лева обаче вече са раздадени на фирми и приближени на образователното ведомство университети.

  Учените, които неколкократно протестираха и търсиха съдействието на премиера Бойко Борисов, вече готвят нов протест. Той е насрочен за 30 януари пред Министерския съвет. Също така е заведена съдебна жалба срещу шефа на фонда Рангел Гюров, в която се оспорва назначението му. Гюров, както стана ясно, не е професор по българското законодателство. А това е изискване за заемането на този пост. На протеста учените ще настояват за оставката му, както и за тази на просветния министър Сергей Игнатов.

   

  Анета Петкова, в. „Труд“

• Нека духът и костите на цар Самуил намерят покой…

  Проф. д-р Пламен Павлов, Frognews.bg

  .

  

  На 6 октомври през следващата 2014 г., която неусетно, но сигурно приближава (!), ще се навършат 1000 години от смъртта на един от най-великите българи в нашата, а и в европейската история – цар Самуил (997-1014 г.).

  Надали е нужно да се убеждаваме, че става дума за годишнина на личност, която има своето съкровено място в сърцето на всеки българин; която провокира нашия възможно най-автентичен патриотизъм и преклонение пред далечното минало! От друга страна, със съжаление можем да отбележим, че в една съседна държава същата личност получава „етикети“, които са в пълен дисонанс с историческата истина! И че, уви, поне засега няма изгледи за отказ от тази дълбоко погрешна политика – една забележителна фигура на българин, на български владетел да бъде представяна за „македонски цар“ и дори за „борец против бугарската власт“…

  Предстоящата емблематична годишнина не бива да ни завари неподготвени като държава, гражданско общество и обществена мисъл. Напротив, тя може да се превърне в повод за равносметка, за градивен поглед не толкова в миналото, колкото в бъдещето. Поне две идеи определено могат да „заработят“ в тази посока:

  1. Паметта за Самуил да бъде отбелязана съвместно от държавите България и Македония, от гражданското общество, културните и научните кръгове в двете страни.
  Ако наистина тачим паметта на великия цар, то тази памет не бива да ни разделя, а да ни обединява! Една програма за общо отбелязване на „милениума“ би трябвало да е по силите и добрата воля на държавните институции и гражданските организации в двете страни. Така или иначе, всички сме задължени на безсмъртния дух на цар Самуил, всичко сме отговорни за общото ни минало и бъдеще на хора от една кръв, език, народопсихология…

  2. Костите на цар Самуил да намерят покой според каноните на християнската вяра и собствената ни традиция за увековечаване на националните герои.
  Такава инициатива може (и трябва!) да се осъществи под патронажа на президента на Република България. Тя би следвало да включва различни дейности на компетентните институции на България и Гърция, най-вече на министерствата на културата и на образованието и науката. Разбира се, важна роля трябва да играе неправителственият и медийният сектор – в това отношение вече има стъпки от страна на фондации като „Българска памет“ и „Тангра ТанНакРа“, на медии като агенциите „Фокус“ и „Фрогнюз“, телевизия СКАТ, в. „Преса“, и др. Тази инициатива може да бъде съпътствана от съвместна българо-гръцка археологическа експедиция, изложби, научни конференции, дискусии, и т.н. В подобна насока със сигурност следва да участват държавно-обществения фонд „Тринадесет века България“, Министерството на образованието, младежта и науката, университетите в София, Велико Търново и Благоевград, от една страна, и Солун и Атина, от друга, и т.н. Защото нито Самуил, нито Василий ІІ, останал в историята като „Българоубиец“, би следвало да са „проблем“ за развитието на приятелските отношения между двете държави и народи. Пренасянето на костите на цар Самуил в България би било важен жест на добросъседство от гръцка страна, съотвестващо на съвременната епоха, която все пак е много, и много различна от миналите времена.

  „БЪЛГАРСКАТА ЕПОПЕЯ“

  

  Нека накратко да припомним кой е цар Самуил и какво е неговото място в продължилата близо половин век война с Византия за опазването на независимостта на Българското царство.

  Три столетия след идването на Аспаруховите българи (т.нар. прабългари) на Балканите създадената от тях държава е изправена пред тежки изпитания. От средата на Х в. нататък в България постепенно настъпват “дни на ратни (военни) беди”. Този израз на големия преславски писател Презвитер Козма, съвременник на царете Петър І (927-969), Борис ІІ (969-971, починал през 978 г.), Роман (978-991, починал през 997 г.), а навярно и на самия Самуил (997-1014), сполучливо фокусира в себе си тежките проблеми пред царството. След повече от два века възходящо развитие, след “Златния Век” на цар Симеон Велики (893-927) българската държава изпада в сложна военнополитическа ситуация.
  Дори и при цар Петър, който е прицел на много упреци и критики, България все още продължава да бъде регионална “Велика сила”. Огромната й територия, чието естествено ядро са Мизия, Тракия и Македония, е подложена на чужди набези, спохождана е от години на тежка суша и други природни бедствия. Гибелният удар обаче е нанесен от традиционния противник Византия, която хвърля срещу своята християнска посестрима езическата Киевска Рус на княз Светослав Игоревич. Киевската агресия (968-971 г.) отваря пътя на византийското коварство и “приятелска” намеса, довели до пленяването на цар Борис ІІ и завземането на източните български земи през лятото на 971 г. Император Йоан І Цимисхи (969-976) тържествено обявява „закриването“ на България, въпреки че западните й земи остават извън обсега на византийската окупация. В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав.

  След катастрофата през 971 г. в свободните земи държавната власт е поета от колективно наместничество, което управлява от името на пленения цар Борис ІІ. Българското болярство поверява властта на братята Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), синове на могъщия областен управител (комит) Никола и близки роднини на царската династия във Велики Преслав. Според Българския апокрифен летопис те са „от същото царско коляно“, а за византийската писателка Анна Комнина цар Самуил е потомък на великия кан Крум! Комитопулите не само не свалят оръжието, но търсят съюзници в лицето на Германската империя и раждащата се тогава средновековна унгарска държава. Международната обстановка обаче е такава, че българите могат да разчитат преди всичко на собствените си сили.

  Неочакваната смърт на Йоан Цимисхи в началото на 976 г. предизвиква гражданска война във Византия. Българите преминават в контранастъпление, но Давид и Мойсей загиват още в първите сражения. През 978 г. Борис II и брат му Роман бягат от византийския плен. За нещастие, Борис е убит по погрешка от граничната стража. Макар да е превърнат от ромеите в евнух, Роман (978-991) е признат за цар от Самуил, Арон и цялата знат. Най-вероятно духа на тогавашната византийска и българска практика царят-евнух прави Самуил и Арон свои съвладетели. За престолен град на Българското царство е избран градът Скопие – днешната столица на Република Македония. В продължение на близо три, макар и непълни десетилетия Скопие е олицетворението на суверенната държава на българите!

  През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец (София). Основните български сили начело със Самуил по същото време са на военен поход в Тесалия. Средец, тогава под управлението на Арон, оказва твърда съпротива. Получил известие за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към района на бойните действия. Българската активност принуждава Василий ІІ само след двадесет дни да потегли назад. Византийското отстъпление се превръща в безредно бягство. В битката в прохода Траянови врата императорът се спасява по чудо благодарение на арменската си гвардия. В български ръце попадат императорската шатра, походна хазна, корони и други инсигнии на властта. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор І Геник (811 г.). Поетът Йоан Геометър възкликва: “Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим …”
  В империята пламва гражданска война, което позволява на българите да освободят североизточните земи с Плиска, Преслав и Дръстър (Силистра). Овладени са редица крепости покрай Солун. След пленяването (991 г.) и смъртта на Роман за цар е коронясан Самуил (997–1014), който фактически ръководи държавата от много години. Арон е екзекутиран през 987 г. с цялото си семейство (оцелява само Иван Владислав), тъй като е уличен в съглашателство с Византия. При цар Роман българска столица е Скопие. Представата за формалното царуване на Роман, нещастен човек в личен план, вероятно е погрешна. През 986 г. царят заедно със Самуил и Арон участва в битката при Траянови врата, а през 991 г. е пленен по време на война.

  През 996 г. Самуил търпи тежко поражение при р. Сперхей, но продължава енергичната си политика. В края на Х в. той предприема поход по адриатическото крайбрежие, подчинява княза на Дукля (днешна Черна гора) Иван Владимир, достига до Задар и се намесва в междуособиците на хърватските князе. Под български контрол попада Драч (дн. Дуръс, Албания), където Самуил поставя като наместник своя зет, арменеца Ашот Таронит.

  Въпреки постигнатите успехи и победи, България отстъпва пред стопанската и военна мощ на Византия. Със серия планомерни удари и при надмощие на силите Василий II завладява повторно Велики Преслав и Източна България (1000 г.), редица крепости край Солун, Видин (1002), Скопие (1003 г.) и т.н. Има случаи на измяна, но много повече са примерите на непреклонност пред завоевателя – болярите Кракра, Драгшан, Николица и др. Най-тежкият удар е край с. Ключ на 29 юли 1014 г. – нападнат в тил, Самуил е разбит, 15 хиляди българи са пленени и ослепени, на всеки сто е оставен по един едноок водач. Това престъпление спечелва на Василий II зловещото прозвище “Българоубиец”. При вида на войниците си Самуил получава сърдечен удар и умира (6 октомври 1014 г.). Погребан е в построената от него църква “Св. Ахил” на остров в Малкото Преспанско езеро.

  Самуиловите приемници трудно удържат византийския натиск, за което допринасят вътрешните раздори и натрупаната умора. Гаврил Радомир (1014-1015) е свален и убит от своя братовчед Иван Владислав (1015-1018). Макар и опетнен с кръвта на някогашния си спасител, синът на Арон е енергичен държавник. Замислите на царя обаче се натъкват на смазващата византийска мощ. “Българският самодържец”, “българин родом” (според известния Битолски надпис) загива пред Драч през февруари 1018 г. Гибелта на Иван Владислав дава ход на отчаянието – царица Мария, патриарх Давид и повечето боляри капитулират пред Василий II. Няколко месеца престолонаследникът Пресиан II, провъзгласен от войската за владетел, се съпротивлява в планината Томор, но е принуден да се предаде (август 1018). Със сила и коварство са унищожени последните огнища на отпор начело с Ивац и Николица, та чак до крепостта Срем на северозапад. След епична борба в края на 1018 г. Първото българско царство пада под византийска власт.

  “ОНЗИ ПРОЧУТ САМУИЛ…” И НЕГОВИЯТ ГРОБ

  Византийският църковен писател Йоан Ставракий (началото на ХІІІ в.) донякъде язвително, но точно е написал … онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите!“ Ето колко силна е била паметта за цар Самуил векове след неговата смърт. С течение на времето обаче гробът на великия цар е забравен, а построената от него великолепна базилика „Св. Ахил“ е в руини. Гробът на Самуил е открит от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро – там, където е Преспа, любимата резиденция на Самуил. Българската публика през последните години имаше възможността да се запознае с това свято място чрез книгата на самия проф. Муцопулос „Базиликата Свети Ахилий в Преспа (Един исторически паметник – светиня)”. Пловдив, изд. „Вион“, 2007, благодарение на документалния филм на Горан Благоев „Островът на цар Самуил“ (БНТ, 2006 г.), и други публикации в пресата и електронните медии.

  През последните години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил от Солун, където се съхраняват в момента, в България. Както вече стана дума, това без съмнение би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския и „югославски“ шовинизъм, който за съжаление и днес има твърдоглави застъпници в Скопие…

  Колкото и да е абсурдно обаче, въпросът с костите на цар Самуил все още няма развитие. Връщането на царските кости в Преспа, където векове наред е бил неговият саркофаг, не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил. Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците.
  Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече поклонници. Къде обаче може и трябва да бъдат пренесени мощите на великия цар? И друг път съм имал възможност да отбележа, че най-подходящото място за такъв акт, както и за още по-силното утвърждаване на паметта за този велик българин е София. И не само защото София е днешната българска столица, но и защото този град е свързан със Самуил и дори най-вероятно е неговото родно място!

  Разбира се, у нас името на великия цар буди най-преки асоциации със старопрестолния Охрид, с любимата му резиденция Преспа… Впрочем, личността на Самуил има пряко отношение и към така отдалечения от днешна Македония дунавски български град Видин! Както личи от византийските хроники, през 70-те години на Х в. Най-малкият син на комит Никола е управлявал северозападните български земи, а негова резиденция е била крепостта, която сме свикнали да наричаме „Бабини Видини кули“. Оттогава датират и неговите контакти с унгарците, закрепени по-късно с династичен брак между Самуиловия син Гаврил-Радомир и една унгарска принцеса.

  САМУИЛ И СРЕДНОВЕКОВНИЯТ СРЕДЕЦ / СОФИЯ

  Връзката на Самуил със София не е за пренебрегване. Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през 809 г. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). Както стана дума, по времето на цар Петър неин управител е комит Никола, бащата на братята Комитопули. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е напълно безпочвена.

  Каква е ролята на Средец / София по време на трагичните събития във Велики Преслав и източните български земи през 968-971 г.? Показателен е фактът, че след падането на Велики Преслав тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! С други думи, през 971 г. градът става временна столица на царството. Както стана дума, успелият да избяга през 978 г. цар Роман се установява в Скопие, а промяната явно е свързана с “фронтовата” позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Въпреки това Средец запазва своите важни, водещи позиции. И все пак, надали е случайно, че през 986 г. Василий ІІ обсажда Средец, управляван тогава от Арон, и че цялата кампания образно може да бъде наречена „война за Средец / Сердика“.

  Разбира се, основните събития свързват цар Самуил, с Охрид и Преспа, но в тогавашна България обаче наред със столицата е имало и крепости със статут на владетелски резиденции. Средец очевидно е бил една от тях вероятно още от времето на кан Крум. И откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал “реконкистата” на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец нараства. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник “блесва звездата” на прочутия воин Кракра, наричан по традиция “Пернишки”. Кракра е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и “убежище” при ескалация на военните действия. Още нещо, походът на Самуил към Пловдив и Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.

  Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става най-вероятно през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на столицата.

  Къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, ако не в древната християнска базилика “Света София”? – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Византия… В храма, редом с който гори вечният огън за падналите за България нейни синове от всички нейни изконни земи – Мизия, Тракия и Македония.

   

• Средната класа между олигарсите и бедняците

  

  „Дойче веле”

  Представителите на средната класа в Румъния може да бъдат описани по следния начин – твърде бедни, за да бъдат смятани за богаташи, но и твърде богати, за да може да бъдат наречени бедняци. През първото десетилетие след смяната на политическия строй през 1989 година този слой на обществото, смятан за опора на демокрацията в западните страни, в Румъния фактически липсваше.

  Но според изследвания, проведени в страната, през 2008 година около 20% от румънците е можело да бъдат отнесени към средната класа. След финансовата криза тяхното число намаля двойно. В другите страни от Югоизточна Европа ситуацията е подобна на тази в Румъния. В Хърватия и Сърбия средната класа е около 10% от гражданите. В България средната класа е от 4 до 8% от работещото население на страната. За сравнение – в Германия към средната класа се отнасят две трети от жителите. Това са тези жители, чиито доходи са от 70 до 150% от средностатистическите.

  Но средната класа не се определя само по икономически параметри. „С това понятие е свързано самосъзнанието на група хора, които са опора на демократичното държавно устройство и залог за наличието на конкуренция в политическата и икономическата сфера”, посочва Волфганг Хьопкен, вицепрезидент на Обществото на Югоизточна Европа. Според него стремежът на средната класа към установяването и запазването на стабилни икономически отношения и демократично развитие в страната е устояла на времето историка-социологическа теза.

  До началото на Втората световна война средната класа на Балканите бе в зародишно състояние. След идването на власт на комунистите тя съвсем изчезна. „Във времената на социализма най-близо до средната класа бяха представителите на интелигенцията, академиците и държавните служители. Но не това ние разбираме под средна класа”, казва Хьопкен.

  Професорът по славистика в университета в Йена Габриела Шуберт пояснява, че един от основните компоненти на средната класа е активната гражданска позиция, която например може да се изрази чрез обществени инициативи. „Гражданското общество е слабо развито във всички страни от Югоизточна Европа”, твърди Шуберт.

  В края на миналия век в балканските държави се смениха икономическият и политическият строй, но ролята на средната класа не се засили. Бившият президент на България Петър Стоянов открито говори за това, че приватизацията в началото на 90-те години е била проведена неправилно. Капиталът се е оказал в ръцете на предишния политически елит, който е успял да запази своето влияние. А бившата партийна номенклатура и служителите на спецслужбите не са пропуснали момента да се обогатят и в един момент са се превърнали в капиталисти.
  

  Те може да бъдат сравнени със западноевропейските представители на средната класа само с уговорката, че става дума единствено за икономическия аспект. Хората, които се отнасят към този слой в Югоизточна Европа, не са спечелили капитал благодарение на своето образование или предприемачески способности, а възможно са го получили и по не съвсем легален способ. „Тези хора нямат интерес да има правова държава, а политически структури, обслужващи техните интереси и позволяващи им да постъпват така, както са свикнали”, подчертава експертът.

  Професор Габриела Шуберт отбелязва и още една типична особеност за населенията на балканските страни. „От една страна, жителите на градовете се стремят да имат съвременна техника, да носят модерни дрехи, като на Запад. От друга страна, те са привърженици на традиционните патриархални символи и ценности”, казва тя. Свидетелство за това е например разпространеността на сексисткия образ на жената в поп културата и агресивният жанр турбо-фолк в музиката.

  Освен тези особености за увеличаването на дела на средната класа в Югоизточна Европа пречи и „изтичането на мозъци”. Фактът, че млади, образовани и творчески хора напускат Балканите, вреди не само на икономиките на тези страни, но и не допринася за подобряване на социалната ситуация, смята Волфганг Хьопкен.
  

  Впрочем, в дългосрочна перспектива изтичането на населението все пак може да се отрази положително на развитието на ситуацията в страните от Балканския полуостров – ако заминалите решат да се върнат и приложат у дома усвоените норми на поведение или ако установят икономически връзки със своята родина.

  Волфганг Хьопкен смята, че без външна помощ на балканските страни ще им бъде трудно да създадат съвременно гражданско общество, опиращо се на средната класа. Според него страните трябва да използват европейския опит. „Влизането в ЕС е единствената възможност за тези страни да получат равни условия и права, да увеличават шансовете за самореализация на младежите”, казва Хьопкен.

  Присъединяването към ЕС е приоритетна политическа задача за всички страни от Югоизточна Европа. През юли 2013 година Хърватия трябва да стане част от ЕС.

• Желание да гласуват в чужбина са изявили 1 773 българи

  6 949 120 души са включени в избирателните списъци за референдума в неделя, 27 януари, съобщиха от регионалното министерство. Заличени от избирателните списъци са 16 197 души. От тях 7 315 са осъдени, а 7102 са под забрана. По данни на Министерството на външните работи желание да гласуват в чужбина са изявили 1 773 българи.
  

  ГД „ГРАО“ е осигурила достъп до избирателните списъци за националния референдум на 27 януари за всички български граждани. Те могат да проверят своите данни в избирателните списъци и да се информират за избирателната си секция и място на гласуване на интернет страницата http://www.grao.bg/elections/; чрез SMS на 18429 или обаждане на 0800 1 4726.

  Избирателните списъци са публикувани и на интернет страниците на общините и всеки избирател може да прави справки в тях. На изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. броят на избирателите, подали заявления за гласуване в чужбина, е бил 32 390, т.е. желаещите да гласуват в чужбина на референдума са с 30 617 по-малко.
  

  Източник: Dir.bg

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

• Google експериментира с нова мобилна мрежа

  Американският интернет гигант Google отново заяви намеренията си за завземане на дял в мобилната телекомуникация. Дружеството е е получил лиценз от американската Федерална комисия по комуникации  за изграждането на експериментална безжична мрежа с ограничен обсег. Първоначално мрежата ще бъде изградена в централата на компанията в Маунтин Вю, съобщава The Wall Street Journal.

  Тя ще поддържа връзка в честотата от 2524 MHz до 2625 MHz, където няма много работещи мобилни устройства в момента.
  

  В документация към лиценза обаче се описва, че потребителите няма да надвишават 200 мобилни устройства. Първоначално мрежата ще заработи само в сградата, в която е екипът на Google Fiber – оптичната мрежа за интернет достъп, която интернет гигантът разработва. Постепенно тя ще покрие територия от около 3.2 кв. км.

  Любопитното е, че честотата на мрежата е точно в лицензираните диапазони на компанията Clearwire, към която според някои публикации в технологични сайтове в САЩ Google има интерес.

  Според някои анализатори Google планира да предложи безжичната мрежа като допълнение за клиентите на Google Fiber. Според други обаче компанията се готви за революционен скок в доставката на интернет.

   

  Източник:  Аkademika.bg

• Почти милион „странни“ души в избирателните списъци

  Статистиката твърди, че има 6 119 757 души с право на глас, ГРАО – 6 949 120

  Няколко дни преди референдума за АЕЦ Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО) към Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) най-после обяви окончателния брой избиратели, които ще имат право на глас. В избирателните списъци са включени 6 949 120 . От избирателните списъци са заличени 16 197 души. От тях: изтърпяващи наказание лишаване от свобода – 7 315; под запрещение – 7 102; заявили желание да гласуват в чужбина по данни от МВнР – 1 773; с издадени удостоверения за гласуване на друго място – 7.

  Информацията от ГРАО се разминава с официалните данни на НСИ. Според статистиката към 30 септември 2012 г. населението на България на 18 и повече години е общо 6 119 757 души. Пълнолетните жени са 3 173 736 , а пълнолетните мъже са 2 946 021. Според сега действащия Изборен кодекс гражданите с право на глас са дори още по-малко, тъй като не е достатъчно просто да си пълнолетен, необходимо е и да не си поставен под запрещение и да не изтърпяваш наказание лишаване от свобода.

  Така на практика, дори и след като се извадят заличените от списъците, се оказва, че или населението на страната е нараснало изведнъж за три месеца с над 800 000 души, или трябва да се търси друго обяснение за огромната разлика в данните.

  От ГРАО не дават обяснение на какво се дължи разликата.

  Преди седмици от партията на Меглена Кунева и от левицата повдигнаха въпроса за набъбването на избирателните списъци. Според Движение „България на гражданите“ мъртвите души са около 950 000 имена, а според БСП в общини с нисък прираст и тревожни демографски показатели от изборите 2011 година избирателите са се увеличили с по 2-3 хиляди души. Тогава от МРРБ отговориха, че разликата между данните от преброяването и списъците на ГРАО идва от факта, че в ГРАО са вписани и хората, които постоянно пребивават зад граница, но имат адресна регистрация в България. А преброяването отчита само живеещите тук граждани.

  ГРАО съобщи днес и, че между изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. и референдума на 27 януари са починали 134 846 избиратели. Броят на избирателите, навършили 18 години между изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. и референдума на 27 януари, е 101 620.

  На изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. броят на избирателите, подали заявления за гласуване в чужбина, по данни от МВнР, е 32 390, т.е. желаещите да гласуват в чужбина на референдума на 27 януари са с 30 617 по-малко. За периода между двата избора 24 539 лица са получили или възстановили българско гражданство.

   

  Източник:  в. „Сега“

• В блатото на църковния авторитаризъм

  Дори и да се случи така, че за патриарх да бъде избран митрополит, ползващ се със симпатия в обществото, то ще е, защото интересът на владиците е съвпаднал с желанието на народа Божий

   

  Д-р Горан Благоев*,  в. „Сега“

  Повече от четири десетилетия в Българската православна църква (БПЦ) не са провеждани избори за делегати на патриаршески събор. През 1971 г. за блаженопочиналия патриарх Максим са гласували хора, които получават делегатските си права още при неговия предшественик – патриарх Кирил, докато уставът на БПЦ повелява те да се определят в рамките на четирите месеца между смъртта на предишния и избирането на новия църковен глава. Отгоре на всичкото се оказа, че по-голямата част от бюлетините, с които е гласувано за български патриарх, са написани не собственоръчно от избирателите, а с един почерк?! Очебийните уставни нарушения, белязали избирането на патриарх Максим, бяха сред основните аргументи срещу неговата легитимност след 1989 г. Сега поне такава опасност не грози бъдещия патриарх.

  На 13 януари т.г. във всички епархии на БПЦ се проведоха избори за половината делегати, които ще участват на предстоящия патриаршески избирателен събор. Другата половина не се излъчва на изборен принцип. В патриаршеския събор участват по един монах и една монахиня от всяка епархия, които се посочват еднолично от съответния митрополит. Това прави 28 духовни лица от монашеската квота. Към тях се прибавя по един монах от трите пряко подчинени на Св. Синод обители – ставропигиалните манастири Рилски, Бачковски и Троянски. Накрая се излъчва и по един делегат от ръководствата на двете семинарии – в София и Пловдив. Това е или ректорът, или някой от преподавателите, което означава, че делегат от тази квота може да бъде както свещеник, така и мирянин. Единствените, които участват по право, без да са определяни предварително, са всички митрополити и епископи на БПЦ, чийто брой е общо 33.

  Църковният устав показва, че

  основното сито при подбора на делегатите за патриаршеския събор е в ръцете на епархийските митрополити. Освен, че посочват монаха и монахинята, които ще представляват неговата епархия на събора, те заедно с епархийския си съвет и архиерейските си наместници определят листата, по която епархийските избиратели гласуват за патриаршески делегати. И епархийските съветници, и архиерейските наместници са лица, които се ползват с несъмненото доверие на съответния архирей, а той има несъмнена полза от тях. Те са хората, които придават уставна форма на неговата воля, и по тази причина няма епархийски съвет, в който митрополитът да постави хора, опозиционно настроени срещу него. Архиерейските наместници също са в неформална връзка с митрополита – това са свещеници, оторизирани от него да го представляват по места в т.нар. духовни околии. При това положение председателстваното от митрополита съвещание, което подрежда листите за патриаршески делегати, няма как да не се съобрази с неговата воля – т.е. да включи максимално изгодни за него кандидатури. По тази причина единственият скандал за кандидатска листа се случи в Софийска епархия. Варненският митрополит Кирил, който се явява неин управляващ до избора на нов църковен глава, се опита авторитарно да наложи списъка с кандидат-делегатите, но срещна известен отпор, защото и архиерейските наместници, и епархийските съветници не са назначавани от него, а от покойния патриарх Максим. До избори в Софийска епархия все пак се стигна, тъй като неофициалните съветници на Кирил предложиха едно твърде витиевато тълкуване на устава, според което предварително одобряване на списъка с кандидат-делегатите, предложен от митрополита, не било задължително…

  Изнесените досега данни от проведените избори показаха, че като представители на отделните епархии в предстоящия събор преобладават делегатите, които са в пряка зависимост от съответния митрополит. Впечатляващ сред бъдещите патриаршески избиратели е броят на архиерейските наместници – с изключение на две-три епархии всички останали изпращат на събора по един или двама архиерейски наместници. Рекордът принадлежи на Русенска епархия, която в квотата на тримата свещеници избра трима архиерейски наместници. Логичен е въпросът може ли архиерейски наместник или епархийски съветник, който по устав участва в подреждането на кандидатските листи, да бъде включен в тях и после да гласува за себе си.

  Уставът на БПЦ обаче не дава отговор.

  Още по-абсурден е фактът, че сред делегатите се оказват и миряни, представители на митрополитската администрация, или както масово ги наричат, „хора на хранилка при владиката“. „Призът“ отново е на Русенската епархия, която изпраща като делегати миряни: секретаря на митрополията и нейния главен счетоводител. За бъдещ патриарх ще гласуват още секретарите на Сливенския, Старозагорския и Плевенския митрополит. Конфликт на интереси според църковните правила няма. Показателно е например, че уставът не допуска хора от митрополитската администрация да бъдат епархийски съветници, докато подобно ограничение няма за патриаршеските избиратели.

  Проведените на 13 януари избори показаха много пробойни и противоречия в Устава на БПЦ, който бе променен от последния Църковно-народен събор, проведен през 2008 г. Един от авторите на тези поправки е адвокатът на Св. Синод Мария Кьосева, която очевидно добре си е свършила работата в полза на висшия клир, защото Варненският митрополит Кирил я включи в кандидатските листи и тя бе избрана за патриаршески делегат от Софийска епархия. В средите на компетентните по църковно право духовници и миряни се чува все по-настойчив ропот, че недоразуменията в устава трябва най-сетне да бъдат изчистени и новият патриарх трябва да има волята за това. Но това е само пожелание за бъдещето. Настоящето показва друго.

  Една от големите слабости на църковния устав е, че де факто той превърна БПЦ в затворена клерикална общност, в която миряните имат все по-малко право на глас. Броят на православните от цивилната квота, които ще избират патриарх, е два пъти по-малко, отколкото предвиждаше старият устав. Което води до тотално подценяване на мирското начало в патриаршеските избори. От близо 140 делегати в бъдещия партриаршески събор миряните ще бъдат едва 30-32 души, което прави 20% от всички участници. Но мнозинството от тях едва ли ще изразят собственото си мнение, когато гласуват за бъдещия патриарх, защото са избрани за делегата на събора по волята на митрополита, а не заради авторитета си. Напомнянето от богослови, че изборът на патриарх е лична отговорност на всеки делегат и в Съдния ден ще му бъде потърсена сметка от Бога, очевидно остава приказка на вятъра.

  Реално патриаршеските делегати от всяка епархия носят потенциала да обслужат лобистките интереси

  на своя митрополит и да изберат за църковен глава посочения от него кандидат. Механизмите за „убеждение“ са най-разнообразни и не изключват финансови или имотни облаги. Така че, каквато и демократичност да предполага църковният устав с избирането на патриаршеските делегати, всичко в крайна сметка се свежда до волята на йерархичното малцинство, която трябва да бъде изразена от подчиненото мнозинство. Защото гласуването на всички участници в патриаршеския събор се предопределя от това кои ще бъдат тримата кандидати, посочени от Светия синод – т.е. от 13-те митрополити. А при тях сблъсъкът на интереси е най-голям. Шанс да бъдат включени в листата имат само онези митрополити, които спечелят най-много привърженици сред събратята си. Така че борбата за патриарх се решава на събора, но се предопределя от Синода. Владиците така могат да подредят кандидатската листа, че делегатите да нямат друг избор, освен да посочат за патриарх този, който е най-изгоден за Светия синод. Не се съмнявайте. Дори и да се случи така, че за патриарх да бъде избран митрополит, който се ползва с несъмнена симпатия в обществото, то ще е не защото висшият клир е отчел настроението на своето паство, а просто защото интересът на владиците е съвпаднал с желанието на народа Божий. Това всъщност е голямото изкушение на родното ни православие, породено от отдалечаването на пастирите от повереното им стадо и превръщането им от духовни водачи в затворена феодална клика, която не понася инакомислие. Единственото следствие от това е, че Българската църква все повече се дави в блатото на институционалния си авторитаризъм, който е пагубен за нея.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-
  *Авторът е водещ на седмичното предаване „Вяра и общество“ по БНТ.

• Най-тежката битка за Обама предстои

  При стъпването си в длъжност за втори мандат президентът Обама призова американците да се възползват от възможностите и да работят заедно с него за създаването на по-загрижена, конструктивна и по-сигурна страна.

  Но посланието му по-скоро беше призив към самия него, а не толкова към нацията. Когато за първи път влезе в Белия дом през 2008 година той се носеше на вълната на емоциите и вълнението. Всичко изглеждаше възможно за първия чернокож президент на САЩ с неговото огромно красноречие и способността му да ентусиазира всички около себе си.

  Но ако се направи оценка на американската политика, особено след републиканските победи през 2010 година, то ще се види, че той е прекарал първия си мандат в политически битки. Глобалната рецесия и продължаващите войни в Ирак и Афганистан също помрачиха неговото динамично въздействие.

  Сега Обама изглежда ободрен, готов за битка и желаещ обикновените хора да го подкрепят. Той трябва да успее с реализацията на своите социални инициативи, като реформите на здравната система и социалното осигуряване. Това са мерки, които може да променят начина, по който живеят американците и да изменят манталитета им „всеки сам за себе си”, който оставя толкова много хора ужасяващо бедни в най-богатата страна на света.

  Но неговата най-тежка битка ще бъде да промени законите за притежание на оръжие в Америка. Той знае, че се изправя срещу добре финансирани и политически влиятелни лобита, но е готов за битка. Президентът смята това за проверка на характера и това е идеалният момент за започване на битката, докато все още в съзнанието на нацията е жив ужасът от масовото убийство в началото училище „Санди Хук”. Ако президентът Обама успее да въведе осезаем контрол над оръжията, то това ще бъде важна победа за него.

  Никой не отрича, че до известна степен събитията бяха срещу него по време на първия му мандат, но дори самият той изглежда оптимист за това какво може да бъде постигнато през следващите четири години. Предстои да се види дали на обикновените американци им е омръзнало от политическия елит и от личните битки във Вашингтон и вече са готови за радикални промени в широкия политически спектър. Ако президентът Обама може да ги убеди в ценността на своята политика, то тогава той може да остави следа в историята.

   

  „Белфаст телеграф“

  Източник:  Аctualno.com

• Обама и Европа – една трудна любов

  С. Каникова, „Дойче Веле“

  .

  

  Барак Обама изпусна да спомене Европа в речта по повод началото на втория му мандат. Това засилва опасенията, че и през следващите четири години отчуждаването между трансатлантическите партньори ще продължи.

  Помирението с републиканците ще бъде трудно, вътрешнополитическите проблеми ще са немалко на брой и много сериозни, а външната политика ще доминира дневния ред във втория мандат на президента Обама. Това е прогнозата на посланик Елена Поптодорова, която представляваше България на всички събития по повод встъпването в длъжност на стария нов президент на САЩ. Посланик Поптодорова смята, че е по силите на Обама да се пребори със съпротивата на Конгреса по важните за страната въпроси – стабилизирането на икономиката, данъчната политика и климатичните промени. Той има шансове за успех и по въпросите на имиграцията, които са така важни и за двете големи партии. Другояче стоят обаче нещата със социалната политика и здравеопазването, където пробивът ще бъде много труден. Поради което е много важно с какъв екип от експерти ще работи Обама през следващите няколко години, посочва българската посланичка във Вашингтон.

  Кери и Хейгъл – екип на мира

  За външната политика ключови са постовете на държавния секретар и министъра на отбраната. Според Елена Поптодорова, номинираните за тези постове Джон Кери и Чък Хейгъл не биха избрали военния вариант за решаването на какъвто и да било международен проблем. В този смисъл тя определя двамата най-важни министри за външната политика на Вашингтон като екип на мира. Затова започналото през първия мандат на Обама „съкращаване“ на водените от САЩ войни, което му печели много привърженици и извън Америка, ще продължи още по-видимо и по-енергично. Но като цяло Америка вероятно ще се оттегли от дългогодишната си роля на световен полицай и ще търси други начини да упражнява лидерството си, прогнозира още Поптодорова.

  В същото време е ясно, че водещата роля на САЩ в света не може да се поддържа с философски и морални позиции. Много народи в света се нуждаят от Америка като арбитър и генератор на стабилност и мир. „Идват много сложни години – за САЩ, за съюзниците им, за всички нас. България продължава да гледа на Съединените щати не само като на свой съюзник, но и като на гарант за сигурността в региона и цяла Европа”, казва българската посланичка.

  Европа: обича ме, не ме обича…

  Не е тайна, че по време на първия си мандат Обама доста поохлади отношенията между САЩ и Европа. Някои по-крайни коментатори дори твърдят, че американският президент нямал никакъв интерес към Европа и че вторият му мандат щял още по-силно да разхлаби връзките. В този контекст на Елена Поптодорова й е направило силно впечатление, че в речта на Обама при встъпването му в длъжност Европа изобщо не била спомената. Вярно е, че трансатлантическите връзки се приемат за нещо съвсем естествено. Но го има и другото – отсъствието на Европа от такава важна реч може да създаде впечатлението, че интересът към Европа отслабва, посочва българската посланичка.

  Тя се опасява и от възможно прехвърляне на повече отговорности към Европа – както в рамките на НАТО, така и в останалите двустранни външнополитически формати и организации. “Все по-вероятно е това да се случи и по отношение на Югоизточна Европа”, казва Поптодорова. Тя си пожелава новият държавен секретар да продължи наследството на Хилари Клинтън, която си имаше своя история с Балканите и особена чувствителност към този регион на света. „Вярно е, че Европа трябва да поеме отговорност за своите си зони, но предвид състоянието, в което се намира ЕС, това става все по-трудно. Затова е критично важно да се задържат вниманието и ангажиментът на САЩ по отношение на цяла Европа”, посочва в заключение българската посланичка във Вашингтон Елена Поптодорова.

• Уникален музей на Средновековна България в старопрестолния град

  Българската история оживява в музей с восъчни фигури във Велико Търново

  Нов музей във Велико Търново ще обогатява представите за средновековна България и ще привлича чужди туристи в сърцето на старопрестолния град. Прекрачвайки прага му, посетителите ще имат възможност да се срещнат „очи в очи” с изящно изработените скулптурни фигури в реален размер на емблематични личности от Второто българско царство (1185 – 1396 г.), предаде БНР.

  

  28-те фигури на средновековни, всяващи респект и възхищение владетели, на безстрашни боляри, но и на обикновени хорица и занаятчии са включени в серия от възстановки на исторически събития и битови сцени. Автор на тези истински произведения на изкуството, които ни връщат назад в епохата на Втората българска държава, е известният търновски скулптор Борис Борисов. А самата идея за музея е на сегашния кмет Даниел Панов, който пък, преди да оглави общинската администрация, отговаряше за развитието на туризма в старопрестолния град.

  
  

  След като печели европроект за финансирането на добрата идея, общината се захваща с реализацията й. Така се стигна до създаването на уникален за страната ни, а и на Балканите, музей на скулптурите, който ще отвори врати в началото на февруари.

  Туристите ще бъдат посрещани „лично” от фигурите на цар Иван Асен ІІ и царица Ирина Комнина, удобно настанени в тронната зала на царския дворец, сред пищна украса и стенописи.

  

  „На 2 етажа върху площ от 800 кв. м са разположени фигури, представляващи в няколко направления живота на средновековен Търновград. Така например посетителите ще могат да се запознаят с някогашните занаяти като грънчарство, ковачество, сечене на монети, строителство и пр. Другият раздел е свързан с държавността през средните векове. Представени са владетели като цар Калоян, управлявал в периода 1197-1207 г., или цар Иван Асен ІІ, бил на трона от 1218 до 1241 г. Специален раздел е посветен на духовенството и на просветната дейност. Показано е как работи средновековен иконописец, или пък битова сцена от живота на болярско ктиторско семейство. Има отделен сектор, посветен на книжнината. В него са изложени старинни ръкописни книги, наречени скриптории и пр. Много интересен е и разделът, пресъздаващ войнската слава на тогавашната българска държава„, разказва Цветомир Бояджиев – управител на общинската агенция по туризъм „Царевград –Търнов”.

  

  Една от най-впечатляващите сцени разкрива пленяването на латинския император Балдуин Фландърски в битката при Адрианопол (Одрин) от българския цар Калоян през 1205 г. Фигурата на българския владетел е яхнала кон, а пред него двама войници водят пленения Балдуин, изпотен от битката, ядосан и недоумяващ, на фона на голяма картина, пресъздаваща конниците на Калоян и разгромените войници на Балдуин. Посетителите ще се запознаят отблизо с цялото бойно снаряжение на нашите предци през Средновековието – мечове, щитове, копия, лъкове, арбалети…

  Ще има екскурзоводи, като обиколката на целия музей ще е с продължителност до 60 мин. Сред застиналите във времето фигури ще сноват и „живи скулптури” – виночерпец, който ще поднася местни сортове вина на гостите, и калиграф, който пък ще изготвя специални грамоти на посетителите. Желаещите ще се снимат, пременени в старовремски одежди, рамо до рамо със славните български владетели.

  
  

  „Техните костюми са изключително автентични“ – обяснява Цветомир Бояджиев. – „Използвани са естествени материали, близки до епохата. А самите лица на скулптурите са забележителни! Направени са от висококачествен силикон с истински очни и зъбни протези! Просто приликата с действителни хора е изключителна. Мисля, че тези фигури са уникални не само за България! Очакваме много гости да посетят музея, тъй като, съдейки по социалните мрежи, интересът към него отсега е голям“.

  Мултимедийният посетителски център “Царевград Търнов” се намира на ул. “Никола Пиколо” под ВИП площадката за наблюдение на “Звук и светлина”.

   

  Източник:  Art.actualno.com

• Българинът харчи за храна, а пести от здраве

  Повече от 80 процента от българите живеят в лишения. С до 290 лв. живеят около 45 процента от домакинствата на страната. Това заяви по БНР Виолета Иванова от Института за социални изследвания на КНСБ.

  Тя представи последното изследване на института за издръжката на живота през 2012 година.

  „Голямата част от издръжката – над 48 на сто, отива за храна, най-вече за месо и хляб. Ограничават се разходите за здраве и образование“, каза още Виолета Иванова.

  Средно по 565 лв са необходимите средства, с които трябва да разполага един човек от 4-членно семейство, за да може да си покрива разходите: да се храни, облича и почива, спрямо нормалните български стандарти.

  В София издръжката на живот е значително по-голяма, отколкото в по-малките градове. Хранителните стоки в столицата са с по-висок ръст, жилищните разходи са с по-голям относителен дял, но пък безработицата е на по-ниско ниво и заплатите са по-високи.

  Преди дни бяха оповестени данни на европейската статистическа служба Евростат, според които 55,6% от българските граждани са живели в материални лишения през 2010 г. По този показател страната ни е на първо място в ЕС, следвана от Румъния с 49,2% и Латвия с 46,1%.
  Според Евростат над 30% от населението на България живее в остри материални лишения.

  Източник:  Dir.bg

• 100 богаташи могат да сринат бедността

  

  Според британската благотворителна организация Oxfam през миналата година 100-те най-богати жители на планетата са спечелили достатъчно, за да бъде преодоляна завинаги бедността в света, предаде Би Би Си, цитиранa от БГНЕС.

  Всъщност дори и 25% от доходите на свръхбогатите биха спасили от нищета тънещите в немотия жители на земята, твърдят от организацията. По изчисленията на Oxfam чистият приход на златните 100 за 2012 г. съставлява 240 млрд. долара. В същото време най-бедните по света изкарват по 1,25 долара на ден.

  В навечерието на откриващия се следващата седмица Световен икономически форум в Давос британската благотворителна организация призовава едрия бизнес да положи всички усилия за борба с неравенството и бедността. През последните 20 г. доходите на 1% от най-богатите жители на земята са се увеличили с 60 на сто. В свой доклад под заглавие „Стойността на неравенството: как невероятното богатство и екстремно високите доходи вредят на всички“ Oxfam твърди, че сегашната икономическа система трябва да бъде реформирана така, че да работи в интерес на цялото човечество.

  Сред предложенията на организацията към форума в Давос са: закриване на „данъчните оазиси“, установяване на минимално глобално ниво на корпоративния данък, увеличаване на инвестициите за развиване на обществените услуги.

   

  Източник:  Dir.bg

• Бивш миньор натрупа 150 бона дългове за храна на бездомници

  Мечтае да подари жилище на всеки от възпитаниците си

  

  Бившият миньор и проспериращ бизнесмен Христо Атанасов натрупа 150 000 лева дългове, докато помага на бедни и безпризорни хора от Търновско. За някои той е чудак и чешит, за други – странен тип, за трети – добряк. Има и такива, които го мислят за луд. А и как иначе? Защото кой нормален човек би зарязал печелившия си бизнес, охолството и семейството и би посветил живота си в помощ на бездомници и сираци? Самият Христо Атанасов определя себе си просто като един обикновен човек, живеещ с болките и страданията на хората, на които е решил да помогне. “Всеки българин може да помогне на нуждаещите се. Ако не с много, то поне с нещо мъничко. И ако всички помогнем, животът на хората в нужда, ще стане малко по-добър”, вярва той. Преди 20 години търновският бизнесмен Христо Атанасов решава да помага на младежи без родители, като им осигури храна и подслон и им даде тласък в живота, пише в. „Монитор“. Неговото първо желание е след навършването на пълнолетие всеки от питомците му да получи от него като подарък къща, в която да създаде семейство и да живее.

  Бизнесменът успява да сбъдне мечтата си за първите няколко момчета, на които осигурява жилище. След това обаче проблем с парите го кара да се откаже от скъпата идея. За 20 години през приюта на бай Христо са преминали над 30 човека. Заради благородната си дейност през 2007 г. той беше обявен за „Достоен българин”. Министри и депутати тогава се редяха на опашка да му стиснат ръката и да се снимат с него, за да си направят реклама.

  Бизнесменът днес признава, че тази “титла” му дошла като проклятие. “След като ме обявиха за „Достоен българин”, хората като че ли ми завидяха и се отдръпнаха от мене. Много от тези, които ми помагаха, ме забравиха”, споделя Христо. Кризата ударила тежко и бизнеса на Достойния българин. За да оцелеят той и приютът му, мъжът е принуден да взема заеми. Днес той е със 150 хил. задължения и със запорирани сметки. Заради дълговете той не може да кандидатства по проекти. А в приюта в Леденик всяка вечер го чакат 26 човека, които трябва да нахрани. Повечето от тях са млади хора, без родители, които той е прибрал от улицата и е спасил от гладна смърт.

  Някои от питомците тук, в приюта, са създали и семейства. Като Мариана и Валентин, които сега чакат и бебе. Заради липсата на пари бъдещата родилка не може да си позволи медицински преглед и всички се надяват бебенцето да се роди живо и здраво. Другото семейство са Емилия и Йордан. Те се запознали тук, в приюта, харесали се и вече имат две деца на 4 г. и на 6 месеца. Баткото Даниел дори всеки ден ходи на детска градина в съседното село Шемшево.

  В приюта на бай Христо живее и 38-годишната Зейнеб с четири от петте си деца. Въпреки немотията децата учат в Леденик и Велико Търново, защото не искат да останат прости и неграмотни. Съпругът на Зейнеб работи в Германия, но въобще не се интересува от децата си и досега не им е пратил и едно евро оттам. Самата Зейнеб пък признава, че мечтата на живота и е да има свой собствен дом. Самият бай Христо също твърди, че ще им осигури собствено жилище.

  Той споделя също, че откакто се е захванал с бездомниците, постепенно се е отдалечил от истинското си семейство. “На Нова година дойдоха моите да ме сурвакат и аз се скрих от тях, защото нямах и една стотинка в джоба. Но аз съм им казал: Уредих ви живота, колкото можах. Сега се оправяйте сами”, заявява Христо.

  Основната работа на Христо Атанасов и “децата” му е събиране на желязо от градското сметище на Търново и предаването му за скрап. Освен на метал на сметището младежите понякога попадат и на други “ценни находки” като цели стекове с бира и безалкохолни напитки, изхвърлени от производителите заради изтеклия срок на годност. Освен от сметището момчетата на бай Христо си вадят хляба и като почистват речни корита, езера, язовири, паркове и вършат всякаква тежка физическа работа. В момента повечето от мъжете обитатели на приюта работят в едно военно поделение. Това, на което Христо се опитва да научи своите момчета, е да бъдат честни, да не подават ръка за милостиня и да не крадат.

  “През годините често се е случвало вкъщи да няма една стотинка за хляб. Лягали сме си гладни, но не сме крали или просили. Аз подаяния от никого не искам. Искам работа. Всеки ден са ми нужни по 200 лв. за да нахраня тези 26 човека, които ме посрещат вечер с надяващи се гладни очи”, заявява Христо Атанасов. Вечер момчетата му ходят да помагат във Военния университет, откъдето им дават ако има останала малко чорба.

  Христо се жалва и от това, че от Социални грижи във Велико Търново редовно му пращат бездомници. “Пращат ми ги за да се отърват от тях, но не ми дават 1 лв. помощ и издръжка за тях. А аз с какво да ги храня? Да не съм фокусник”, възмущава се мъжът. И въпреки кризата, мизерията и безпаричието Христо Атанасов от Велико Търново и неговите “деца” от приюта сами са организирали две благотворителни акции в подкрепа и помощ на други, нуждаещи се не по-малко от тях.

  Източник:  БЛИЦ

• 15-годишен арестуван за петорно убийство в Ню Мексико

  Тийнейджър на 15 години бе арестуван за убийството на двама възрастни и три деца с огнестрелно оръжие в събота вечерта в щата Ню Мексико, потвърди в неделя местната полиция.

  Телата са открити в къща в Албакърк, където полицията е била извикана същата вечер. Първите съобщения бяха разпространени от местни телевизии /KOB Four и KOAT Seven/. Всички жертви са убити с по няколко куршума, разкри шерифът на Берналио в изявление.

  Няколко вида оръжия, включително автоматично, са използвани от убиеца, съобщи полицията, съобщава БГНЕС.

  Жертвите са мъж, жена, две момичета и едно момче.

  Дебатът за достъпа до огнестрелни оръжия в САЩ набира скорост, след масовият разстрел в училището Санди Хук в Нютаун, щата Кънектикът, където на 14 декември тежковъоръжен убиец отне живота на 20 малки ученици и шестима възрастни, преди да се самоубие.

  И след Нютаун в САЩ имаше регистрирани инциденти с огнестрелни оръжия, включително в училище.

  Президентът Барак Обама обеща да засили контрола при продажбата на оръжие, за да предотврати възможността с оръжие да се сдобият неуравновесени хора и нарушители. Той планира и забрани за някои видове оръжия за нападение, но силната опозиция на републиканците в Конгреса прави това предложение трудно за изпълнение, пише АФП.

  В САЩ много хора защитават поправка в конституцията, която дава възможност на гражданите да притежават огнестрелни оръжия.

  Източник:  Dariknews.bg

• „Ди Пресе ам зонтаг“: Скоро 98% от вестниците в България ще бъдат в едни ръце

  Който критикува Борисов, бива отстраняван

  В България е в ход съмнителното превземане на една медийна група, което засяга и интересите на инвеститора Карл Хабсбург. Заплашени са един вестникарски монопол и – от заглушаване – критичните гласове.

  Това се казва в обширен анализ за проблемите със свободата на медиите в България на авторитетното австрийско издание „Ди Пресе ам зонтаг“, което Агенция БГНЕС публикува без съкращения.

  „Непоклатим като крепост се издига „Полиграфическият комбинат Димитър Благоев“ на оживения булевард „Цариградско шосе“, един бетонен колос в охра и сиво, пред входа му тежко се извисяват шест колони. Той носи името на бащата-основател на българските социалисти и тук се е печатала държавно-социалистическата пропаганда; „Работническо дело“, официалният всекидневник на Политбюро на комунистическата партия, в който истинската информация трябваше да се търси между редовете. Дните му отдавна са приключили, през 1990 г. настъпва ерата на свободното слово.

  Доколкото в съществуващия от скоро медиен свят на демократична България може да съществува нещо като традиционни вестници, то те могат да бъдат открити именно тук, на „Цариградско шосе“47. Водещите от 90-те години всекидневници „24 часа“ и „Труд“ се печатат тук, както и повечето седмичници и списания. Това е „Медийна група България“, която от 1996 до 2010 г. в по-голямата си част беше собственост на германския WAZ.

  Нервност в Комбината.

  Дори невъзмутимата външност на комбината е измамна. В изпънатите му коридори цари нервност. Сред журналистите всеки ден се появяват нови слухове.
  Защото в България може да възникне един близък до правителството медиен монопол, който да напомня за дните, когато от № 47 са били разпространявани пропагандни лозунги, само че днес свободно в условията на пазарната икономика. „Медийна група България“ тези дни се сдоби с нови собственици. Сделка. Само че извършена при закрити врата и имената на кредиторите и новите собственици в договорите са само имена на силните на деня.

  Смяната на собствеността в българските медии винаги е уравнение с много неизвестни: „Собствениците са като матрьошки, прочутите руски дървени кукли, винаги изскача някоя нова фигура“, твърди медийният експерт Орлин Спасов.
  Някои наблюдатели дори се опасяват, че 98% от българския пазар на печатни медии скоро може да бъде в една ръка – ръката на известната като близка до правителството „Нова българска медийна група“. Това би била най-голямата концентрация във вестникарската индустрия в ЕС. „Медиите в България се превръщат в инструменти за упражняване политическа и икономическа власт“, казва западен дипломат, пожелал анонимност.

  Истинският криминален сюжет за власт и медии в България започва с оттеглянето на WAZ в края на 2010. Хората от Есен продават това, което имат, на група инвеститори, които от една страна се състоят от Огнян Донев, шеф на фармацевтичния гигант „Софарма“, и Любомир Павлов като мажоритарни акционери, и, от друга, на група от инвеститори „BG Privatinvest“ от Карл Хабсбург, германеца Даниел Руц и Христо Грозев, живеещ във Виена предприемач в областта на медиите.

  Чак след това интерес към сделката показва друга група: „Нова българска медийна група“ (NBMG). Тази група принадлежи на предприемачката Ирена Кръстева и на сина й Делян Пеевски. Пеевски всъщност е член на опозиционната партия ДПС, която представлява предимно интересите на турското малцинство.
  С поемането на властта от Бойко Борисов през 2009 г. вестниците от NBMG за една нощ се превръщат от решителни антиправителствени издания в хвалещи победителя. Министър-председателят Бойко Борисов, който отдава голямо значение на своя медиен образ, редовно може да бъде видян на първа страница, пикантерии от кухнята за членове на кабинета пълнят страниците. NBMG е финансирана предимно от „Корпоративна търговска банка“, която работи с много държавни средства.

  Новите българо-немско-австрийски собственици, обаче не успяват със своя медиен експеримент. Според хора от бранша тиражите на „Труд“ и „24 часа“ са паднали през последните години до 20 000-30 000 бройки, което е една трета в сравнение с миналото. И стойността на „Медийна група България“ е паднала от 40 млн. евро (цената, на която я продава ВАЦ) на 23-28 милиона. Има и разправии между собствениците:Грозев/Хабсбург според Донев/Павлов са некоректни, и първите смятат за незаконно намаляването на тяхното участие.

  Междувременно в София се водят четири съдебни процеса. Е ли Карл Хабсбург „медийният цар на Балканите“, както го нарича „Зюддойче цайтунг“? Вероятно не. Въпреки многократните опити на „Пресе ам зонтаг“ не успяхме да се свържем с него. Неговият партньор Грозев обаче зае следната позиция: „Наивно мислехме, че в медиите в България има плурализъм. Сега вече сме по-умни.“

  Да се върнем към мажоритарните собственици Павлов /Донев. Те също са подложени на натиск. Според критично настроения към правителството журналист Иван Бакалов заради неудобно поднасяне на новините те са влезли в конфликт с правителството. И по-конкретно с министър-председателя Бойко Борисов. Борисов просто пожелал да ги „изключи“. Това потвърждава и член на ръководството на „Медийна група България“.

  Така през 2012 г. пламва нова „медийната война“: Вестниците на NBMG и „Медийна група България“ започват едни срещу други битка с кални материали на страниците си. Целта е да бъдат дискредитирани „противниковите“ собственици и техните делови начинания. Прокуратурата започва разследвания срещу Павлов / Донев по различни обвинения като: пране на пари, фалшифициране на документи и укриване на данъци. Техните активи в компанията и до днес са запорирани. Всъщност човек може да предположи, че изходът от разследванията зависи от това дали двамата ще се оттеглят от издателския бизнес, пише сериозният медиен портал „Mediaрool“.

  Междинна гара?

  Така изглежда. Компанията е теглила кредит от 15 млн. евро от „Инвестбанк“, малка, до скоро намираща се в затруднение банка, която чрез сложна схема от дялови участия е свързана с NBMG. Като нов собственик и управител е поставена бившата главна редакторка на „24 часа“ Венелина Гочева, която е оценявана като близка до правителството. Според някои наблюдатели сделката трябва да бъде финализирана в началото на март, за да се печели време и да бъде намерен нов чуждестранен инвеститор. Това е оптимистичният вариант.

  Само че ако NBMG всъщност стои зад сделката, те едва ли ще искат да признаят, че са собственик. „Пеевски не желае да обяви, че е новият медиен господар на България“, твърди наш информатор от групировката. Медийният експерт Спасов споделя тази оценка и посочва големия нерешен проблем в бранша: непрозрачните структури на собственост. Един „официален“ монопол би предизвикал не само негодувание сред обществеността, но и неизбежна намеса на Комисията за защита на конкуренцията и предупреждения от Брюксел, смята Спасов.

  Остава въпросът има ли българското правителство интерес от концентрацията на медиите? Като „с едната взима, с другата – дава“ описва западен дипломат сегашните структури: „Правителството – в краткосрочен план – има интерес от консолидация.“ През лятото на 2013 г. ще се проведат парламентарни избори, Борисов и неговият екип се надяват за втори мандат, но шансовете за еднопартийно правителството са оскъдни. Поради което може ли да бъде направен опит за по-силно влияние върху обществото чрез медиите, какъвто е сега случаят?

  Министър-председателят е известен със стриктността си към медиите. Като експерт по борбата с престъпността в Министерството на вътрешните работи, където започна кариерата си, той беше известен с тесните си връзки с млади журналистки. Сред колеги са известни случаи, когато с SMS-и и обаждания Борисов реагира на статии, които не му се нравят. През май 2010 г. той представи в писмо до главните редактори на страната един риторичен въпрос: Вярно ли е, че правителството оказва натиск на пресата? Разбира се, не, отговориха медиите в един глас. Само че организации като „Репортери без граници“ гледат на нещата по друг начин: България отстъпи в класацията за свобода на словото от отличното 35-то място на 80-то, най-лошото в ЕС.

  Междувременно в медийната къща на „Цариградско шосе“ още преди смяната на собствениците се усеща промяната. На един журналист, който искал да публикува интервю, представящо премиера в неблагоприятна светлина, му било отказано с аргумента „повече не носи такива истории“. И сега повечето медии са на страната на силните. Но вестниците могат и да се обърнат срещу тях.

  Източник:  в. „Сега“

• Маскарадът „Съдебна отговорност за Тодор Живков“ – четвърта част

  Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.

  

  З. Разбира се, както „преди”, така и „по време” на целите тези шест (6) години, следователите, прокурорите и съдиите много добре са знаели какъв ще е крайният изход по всичките тези дела; те, несъмнено, много добре са знаели, или поне са били длъжни и са били имали възможността да знаят, че с участието си във всичките тези дела, всъщност, нарушават така или иначе все още комунистическите, но все пак действуващи български закони; и че с това си нарушаване носят лична и обусляват инситуционална гражданскоправна и наказателноправна отговорност.

  Те много добре са знаели, че участвуват в укорима, скрита зад правосъдие извънправна политическа и/или мафиотска саморазправа, т.е. че изпълняват изрична или подразбираща се агентурна поръчка на определени политически и мафиотски сили.

  Те много добре са знаели, че с противоправната си, скрита зад авторитета на правосъдието дейност, всъщност, нарушават не само и не толкова гарантираните от Закона права на двама или неколко души бивши комунистически величия, но и гарантираните от Закона права на българското общество да разчита на законосъобразно действуващи, а не на престъпни държавни, включително и правораздавателни, институции.

  Шест години Тодор Живков твърдеше, че съдебният процес срещу него е политически. Впрочем, фактите недвусмислено сочат, че както моментите на арестуването и осъждането му, така и моментът на оневиняването му, бяха презицно преценени и подбрани именно като съответствуващи на съответните политически съображения и обстановки.

  Тодор Живков бе арестуван и осъден тогава, когато сценаристите и извършителите на т.нар. „Преврат” или т. нар. „Нежна революция” се нуждаеха от „необходимия грешник”, а подкрепящите ги манипулирани от тех митингуващи маси се нуждаеха от „необходимия психологически отдушник”.

  Тодор Живков бе съдебно оневинен именно тогава, когато илюзиите на уличните еуфористи за декомунизация на обществото вече бяха отдавна изпарени, а борбата вътре в БСП между „откровените социалисти” и ограбилите държавната хазна и обществото десетоноемврийци беше необратимо спечелена именно от вече станалите достатъчно богати и дори свръхбогати капиталисти.

  Тодор Живков бе оневинен именно в момента, когато всички анализатори вече бяха напълно единодушни, а и самите заинтересовани държавни ведомства вече недвусмислено признаваха факта, че организираната и мафиотската престъпност в България е придобила безпрецедентни размери, и че правосъдните институции са нискойерархични структурни звена на престъпните формирования; и че вече не е реално възможно да бъде осъден нито един престъпник.

  Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на безпрецедентното за България тотално обедняване и одрипяване на традиционно левичарското българско общество, при което вече бе възроден митът за „Доброто и благоденствуващо време на Живковото управление”.

  Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на вече открито започналите пропагандни надпревари за предстоящите след една година Президентски избори, в които той едва ли би имал сили за активно лично участие, но в политическия покер на които той е и може да бъде изключително силна и важна фигура.

  Оневиняването на Тодор Живков съвпадна и с още един важен момент, налагащ на БСП необходимостта да потърси ефективната подкрепа на вече разочарования си твърд лев електорат. Става въпрос за това, че след постигнатото през 1990 г. политическо споразумение между ортодоксалното крило на БКП и създадената и контролирана от него фалшива опозиция, десетоноемврийците вече бяха реализирали почти в максимална степен предоставената им възможност да ограбят националното държавно и личното богатство на гражданите и да го превърнат в своя частна собственост.

  Става въпрос и че в контекста на този вече постигнат от тех резултат, те вече виждаха като значително реалистичен вариантът за запазване на постигнатото „разграбване и преразпределение” на богатството и за изход от кризата, която вече бе настъпила в резултат именно на възможността да постигнат „Второ споразумение за преход” – но вече чрез модификация на испанския вариант на конституционна монархия.

  Става въпрос, че докато Първото споразумение за Преход бе планирано и постигнато чрез участието на набедената за легитимна нелегитимна „Кръгла маса”;

  то Второто споразумение за Преход вече бе планирано да бъде постигнато (а впоследствие и наистина бе постигнато) чрез участието на легитимния, но обявен за нелегитимен монарх, агентурно и икономически мотивиран да обезпечи новия етап в разграбването и преразпределянето на българското държавно, национално и лично на гражданите, богатство.

  Така, в контекста на тази именно стратегия, десетоноемврийците предприеха интензивни ухажвания на легитимния съгласно Търновската Конституция български монарх Симеон Втори. Именно в този контекст на 12 април 1996 г. подобаващо добре манипулираните бургаски националисти от Конфедерация „Родолюбие” призоваха „опозиционните сили на страната” да гласуват в предстоящите президентски избори за Тодор Живков; а от своя страна самият Живков заяви пред кореспондент на в-к „24 часа”, че инициативата не е негова, че все още се намира под домашен арест по три висящи съдебни дела, но че когато всичко приключи, той ще обмисли отговора си по поканата да се кандидатира за Президент.

  Изключително любопитно е и обстоятелството, че точно тогава не само десетоноемврийците, но дори и самият Тодор Живков, чийто наследници и роднини вече недвусмислено се бяха твърдо и неразделно интегрирали с десетоноемврийците, направиха изключително умела реклама на Симеон Втори и подчертаха едновременната си готовност да участвуват във „Второто споразумение за преход” чрез модификация на испанския вариант, изразяващ се в коалиционно привличане на Симеон Втори в Третия етап от ограбването на България и на българското население.

  И. Тодор Живков, несъмнено, бе диктатор, но той бе един „щастлив диктатор”, тъй като бе успял да задържи властта си до последния възможен ден, в който заедно със символа си – Берлинската стена – рухна и самата социалистическа система.

  Дори нещо повече – колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен на снимките и кинолентите, представящи го с полуотворена уста по време на прословутия Ноемврийски пленум, на който той бе свален от власт, той все пак успя да се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги от „Великолепната седморка” на Варшавския договор: Н. Чаушеску бе застрелян; Е. Герек бе очевидно и недвусмислено принуден да сдаде властта; Хонекер замени затвора с емиграция в Чили и бе покосен от рак; Горбачов бе изтласкан встрани от собственото си творение; Тодор Живков, обаче, имаше шанса не само да твърди, но и твърдението му да изглежда убедително и приемливо, че сам и доброволно е бил подал оставката си; и че сега, неколко години по-късно, искрено съжалява, че не се е бил съпротивлявал докрай, макар че е щял да бъде смачкан.

  Дори нещо повече – Тодор Живков не бе принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на неговата власт.

  Една от възможните причини е, че той все пак успяваше да поддържа в управлението на държавата и в обществото състоянието на едно критично и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелствуваните от неговото управление.

  Все пак, обаче, същинската политическа причина за неговото оцеляване се състоеше в това, че изключително дълго време след 10 ноември 1989 г. истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледаната от самия него неколкоешелонна „елитна” управленска върхушка.

  Несъмнено, също така, изключително важен фактор за оцеляването му бе и неговият комбинативен ум, железните нерви и дълбоко народностната му хитрост, както и изключително здравата му психика, която му бе позволила да преживее смъртта на скромната си съпруга, загадъчната смърт на амбициозната си дъщеря и провала на негодния си син.

  Несъмнено важен фактор за оцеляването му е била и компенсацията, която той е получавал за сметка на тежките удари, от обичта на преуспяващата му осиновена внучка Евгения и на зет му Иван Славков.

  Людмила Живкова бе починала значително време преди промените, поради което тя „нямаше шанса” да бъде обвинена, съдена и призната за невинна. Макар че нейни най-близки сътрудници бяха съдени и осъдени.

  Владимир Живков бе замесен в смъртта на телевизионната говорителка Татяна Титянова, но след разиграването на добре сценографирани театрални етюди следствиего го оневини и прие, че тя се е била самоубила.

  Осиновената внучка Евгения Живкова имаше честта да се среща със съда само за да регистрира фирмата си. Наистина през юни 1994 г. съдът обяви нещожността на осем договори за продажба на безценица на леки коли на УБО на бивши величия, сред които бе и Евгения Живкова, която бе закупила „Мерцедес 190” и „Фолксваген Голф кабриолет”, и бяха образувани дела за конфискация (които дела, обаче, не стигнаха доникъде).

  Зетят Иван Славков (по прякор „Батето”) през 1992 г. бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване и за незаконно притежаване на оръжие, но през март 1996 г. бе изцяло оправдан.

  Внукът Тодор Иванов Славков, известен като „Малък Тошко”, бе екстрадиран от Швейцария на 15 Февруари 1995 г. по обвинение за участие в групово изнасилване, извършено през юли 1988 г., но през март 1996 г. бе пуснат под домашен арест; делото бе насрочено за 16 Април 1996 г., а пострадалата бе мотивирана да оттегли гражданския си иск, след което съдът се произнесе с оправдателно решение.

• Идеални избори за лов на рибки бананки

  Очертава се класически ляво-десен сблъсък, в който отсъства алтернативата

  .

  Диян Божидаров,  в. „Сега“

  Парламентарните избори през лятото ще се проведат по позната класическа схема – дясно срещу ляво. ГЕРБ срещу БСП. Вие ще опонирате, че ГЕРБ не са десни, аз пък ще ви кажа, че БСП не са леви. В България, а и не само у нас, традиционните определения не важат. Ляво е това, което политиците кажат, дясно е онова, което избирателите възприемат. Самоидентификацията е важна. Много важна е и БСП.

  В нашата политика от значение е и още един разделител – отношението към Русия. Така е от времето на Борис I, когато се оформят две течения на религиозна основа. Едното държи за присъединяването към Рим, другото – за запазване на източното православие. След Освобождението на тяхно място се появяват партиите на русофили и русофоби, като въпросът за модернизма измества религията. Модернизмът най-напред е провидян в Запада, след 1944 г. – на Изток (по Стефан Чурешки). Днес всички партии приемат модерния западен път, но Русия пак ги дели – десни,

  смесващи русофобията с американофилия,

  леви, доволно скрепени към московската пъпна връв.

  Това противопоставяне обаче разделя политическите субекти, не и електората. Днес не враждуват русофили срещу русофоби, урните не са географски кръстопът. Беше така, вече не е. Никой днес не знае с какви съображения електоратът мотивира своя избор, защо хваща тази бюлетина, не онази. И все пак може да се каже, че съществува сечение, допирателна, общи за партии и електорат, които парцелират политическото пространство, оформят лявото и дясното.

  Това е отношението към БСП.

  Десният електорат е този, който е категорично против БСП, за нищо на света не гласува за нея и я смята за спирачка пред модерността. Една дясна партия престава да е такава, ако се обвърже с БСП (случи се с НДСВ). Лява партия са БСП, няколко маргинални производни и избиратели им. Отношението към столетната партия е съвременният делител, който наследява религозното противопоставяне и чувствата към Русия.

  Направих горните уточнения заради многобройните спекулации кое е дясно, ляво, може ли едното да е такова, другото – не, и т.н. Смятам, че през лятото ще се състои

  свиреп ляво-десен сблъсък

  и се опитах да посоча неговите теоретични контури. Дясното и лявото винаги са въпрос на хипотеза. Моята е, че ценностите, идеите, програмите на партиите нямат значение. Нямат и класата, доходите, социалната роля, произхода на електората. Десни са тези партии, които кажат, че са такива. Класически пример е Яне Янев, който една вечер си легна земеделец, събуди се консерватор, а медии, избиратели, другите формации не се развълнуваха от неговите „ценности“. Просто се съгласиха с декларацията му. Янев ще е десен, докато не се съюзи с БСП. Същото е с хората. „Не знам защо съм десен, но не искам БСП да е във властта“, казва десният избирател. „Не знам защо съм ляв, но или гласувам за БСП, или в краен случай, като няма за кого, пак за нея“, казва левият.

  А сега да видим разстановката в момента

  Вдясно е ГЕРБ, там са ОДС на Костов, другото ОДС (Мартин Димитров и Надежда Михайлова), СДС на Кабаиванов. РЗС и Марешки. Те казват, че са срещу БСП и ще разпределят т.нар. десен електорат. ДПС разчита изцяло на етнически вот и не е в тази схема. Миглена Кунева се позицонира като алтернатива на всички, но поддръжниците й са по-скоро десни. Вляво самотно стърчи БСП. Това е нашият класически ляво-десен сблъсък. Винаги, с изключение на 2001 г., предизборната подредба на партиите е такава.

  А сега да разгледаме численото разпределение на електората. Той по-скоро ляв ли, или е десен? Историята сочи, че този, който гласува, е предимно десен.

  На вота през 2009 г. от 20 състезаващи се партии за категорично десни се обозначиха 6. Начело с ГЕРБ. Толкова сумарно бяха и левите. Но десният блок взе над 2.4 млн. гласа. Целият ляв събра към 770 000. ГЕРБ грабна 1.67 млн. гласа. „Малките десни“, т.е. партиите извън ГЕРБ, спечелиха към 740 000 – точно колкото „Коалиция за България“. По-важното е, че „малките десни“ взеха

  30 пъти повече гласове от „малките леви“

  „Малките леви“ акумулираха всичко на всичко 25 000 гласа. Помните ли ги – „Защита“, „Социалдемократи“, „Българска лява коалиция“…? Формациите, които останаха малко под 4-процентовата бариера, също бяха самоопределили се за десни – „Лидер“, НДСВ, „Новото време“.

  Мнозина ще опонират, че големият актив на десния блок през 2009 г. се дължи на популизма на ГЕРБ. Те дръпнаха най-много гласове, БСП, от своя страна, бе изхабена от управлението. Но подобна бе ситуацията и четири години по-рано. Тогава лявото бе във възход, БСП демонстрираше „ново лице“ със Станишев начело. Десните партии разпределиха 1.5 млн. гласа, левите едва – 1.2 млн. Всичко вляво бе за БСП, което й позволи да спечели.

  Припомням тези цифри, защото същото е положението и сега – доста десни партии и една лява; двойно по-голям десен електорат. Вотът зависи от разпръскването на десните гласове. Ако ГЕРБ бъде припозната като единствена спирачка пред БСП, Борисов ще триумфира отново. Ако дясното се раздроби прекалено много, БСП ще е първа. Борисов има полза да размаха червеното плашило. Станишев има полза от формацията на Кунева.

  Това между другото са идеални избори за лов на рибки бананки. Без реална алтернатива.

   

• Доган бе нападнат с пистолет по време на конференция на ДПС

  Мъж нападна с газов пистолет Ахмед Доган, без да го рани. Нападателят, който бе с бадж на делегат, и по-късно се установи, че се казва Октай Хасанов Енимехмедов, бе почти линчуван след това.
  

   

  Лидерът на ДПС Ахмед Доган беше нападнат от млад мъж с газов пистолет по време на речта си на Осмата национална конференция на партията днес в зала 3 на НДК.

  Докато той произнасяше словото си, нападателят необезпокоявано мина през цялата зала, качи се на трибуната и насочи малокалибрен пистолет срещу главата на политика. Доган се опита да се предпази, след което мъжът го заобиколи и го блъсна на земята, без да произведе изстрел.

  Веднага след това мъжът, снабден с бадж на делегат от конференцията, буквално бе линчуван от десетина съпартийци на Доган и охранители. Самият лидер на партията бе изведен незабавно от залата.

  Линч и никаква намеса на полицията

  Свидетели на безпрецедентния инцидент разказаха пред Канал 3, че панталоните на нападателя дори били свалени при побоя. На кадрите от НДК ясно се виждаше, че мъжът бе налаган и ритан в продължение на 5-6 минути, като линчът продължаваше дори и докато той бе извеждан от залата. Полицаи не се намесиха.

  Според първоначалната информация нападателят е бил предаден на органите на реда, дошли впоследствие. От МВР съобщиха, че задържаният е 25-годишен с инициали О.Е. от Бургас. Той е криминално-проявен за хулиганство, нанасяне на телесна повреда и грабеж. От силовото ведомство потвърдиха, че пистолетът е бил газов. У нападателя са били открити и два ножа.

  След това от ДПС потвърдиха неофициалната информация, че нападателят е Октай Хасанов Енимехмедов, брат на Метин Енимехмедов, който спечели луксозна кола от шоуто на Слави Трифонов „Танцувай с мен“.

  Все още не е ясно дали мъжът действително е имал намерение да убие лидера на ДПС, тъй като от близките кадри ясно се вижда, че оръжието изщраква два пъти, като той го презарежда. Според съпартийците на политика оръжието е засякло. От МВР не дават информация дали то изобщо е било заредено.

  Няма и обяснение на изключително странния факт, че делегатите не са минавали през проверка на скенер, въпреки че при предишните конференции на партията това винаги се е случвало. Монтирането на детектори за метал започна едва след опита за нападение.

  Въпреки множеството неясноти около безпрецедентния инцидент, от ДПС коментираха пред Канал 3, че единствената причина лидерът им да не бъде убит, било засичане на пистолета. Това обясни Камен Костадинов, без да уточни дали е получил тази информация от криминалисти или е негово лично предположение. Митхат Табаков сподели същата версия с уточнението, че е чул как пистолетът засякъл, тъй като стоял на първия ред. Същото нещо бил разказал и самият Ахмед Доган.

  Зам.-председателят на ДПС Филиз Хюсменова се възмути как е възможно час след случилото се в зала 3 на НДК все още да няма полицейско присъствие. Потвърди и неофициалната информация от петък, че Доган действително е възнамерявал да напусне лидерския пост. Какво ще се случи оттук-нататък, обаче тя не пожела да коментира с лаконичното обяснение, че всичко зависи от делегатите.

  Колегата й по организационната дейност Рушен Риза заяви, че разполага с уведомително писмо, което е било подадено до МВР преди форума с искане за предоставяне на охрана. От ведомството обаче не отговорили по никакъв начин, което било възприето от партията като мълчалив отказ.

  От вътрешното министерство отговориха пред Mediapool, че преди конференцията е имало организационна среща между представители на СДВР и партията. На нея органите на реда са поели ангажимент да охраняват периметъра около НДК, както и хотелите, в които са настанени делегатите и гостите на форума. 11 полицаи са дежурили в района около конгресния център.

  „Истинският поръчител е езикът на омразата“

  „За щастие покушението не успя, г-н Доган е в добро здравословно състояние. Но това не означава, че вие, всички ние, цяла България, не станахме свидетели на най-уродливата изява на политиката на омразата, на анти-ДПС агресията, на сатанизирането на Движението за права и свободи и на нашия лидер. Омраза, сатанизиране, които прескочиха всякакви граници. От името на ръководството на ДПС и на Осмата национална конференция заявяваме категорично – не знаем кой е физическият поръчител на това покушение, но няма никакво съмнение, че истинският поръчител на това покушение е именно езикът на омразата, на конфронтацията, на анти-ДПС агресията в българското общество“, заяви в кратко емоционално слово Местан, след като успокои делегатите, че „няма и драскотина“ по лидера на ДПС.

  По неофициална информация, разпространена в петък, на Осмата национална конференция на ДПС се очакваше Доган сензационно да обяви оттеглянето си от лидерския пост след 23 години и да бъде наследен от Местан. Заради нападението обаче така и не стана ясно дали политикът наистина е имал такива намерения.

   

  Източник: Mediapool

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

  .
  

• Емигрантите са вкарали 856 млн. евро в България

  Данни на БНБ сочат, че инвеститори са изтеглили 541,8 млн. евро от проектите си в България. Въпреки това, в обратна посока, паричните приходи под формата на инвестиции, са нараснали на годишна база, като за първите 11 месеца на миналата година те възлизат на 1,399 млрд. евро. Емигрантските парични потоци, влели се в родната икономика, са нараснали с 57 млн. евро за 11-те месеца на 2012-та.

  Банните на БНБ, цитирани от „Стандарт нюз“, показват, че за периода януари-ноемри 2012 година от България инвеститори са изтеглили 541,8 млн. евро, което е с цели 43,5% повече от същия период на 2011 г., когато изтеглените инвестиции възлизаха на 377,5 млн. евро.

  Най-големите отрицателни парични потоци са към Австрия (-165,8 млн. евро), Германия (-136,1 млн. евро), Великобритания (-136,1 млн. евро) и Швейцария (-103,8 млн. евро). Изтеглянето на парични средства към Австрия може да се обясни с това, че голямата част от банките у нас са собственост на Австрийски институции, които отпускат кредитни линии на дъщерните си трезори в България. Нормално е когато родните банки връщат отпуснатите средства, те да се запишат като отлив на инвестиции, коментираха от Българска агенция за инвестиции.

  Въпреки това влезлите в страната инвестиции растат на годишна база. За първите 11 месеца на 2012 г., те възлизат на 1,399 млрд. евро (3,5% от БВП на страната) или с 15% повече от същия период на 2011 г. Най-голяма е сумата от Холандия – 633,9 млн. евро, но и това си има своето обяснение. Данък печалба в Холандия е много нисък и повечето инвеститори регистрират фирмите си именно там. 374,7 млн. евро са влезли в родната икономика от Люксембург, но с оглед на това, че страната е офшорна зона, капиталите биха могли да идват от всякъде.

  Същевременно българите в чужбина наляха още 74,6 млн. евро у нас през месец ноември. Така за периода януари-ноември 2012 г. общата сума на преведените от емигранти пари набъбна до 856 млн. евро, което е ръст с 57 млн. евро. Официалната статистика обхваща само паричните преводи чрез финансов посредник, без да отчита вкараните суми „на ръка“ от емигрантите.

  Източник:  Actualno.com

• Тъжна вест

  На 13 януари 2013 г. в Мичиган е починал

  треньорът по спортна гимнастика  ДЕЯН ХРИСТОВ КОЛЕВ
  

   

  Деян Колев е роден на 13 декември 1965 г. в Търговище. Спортната му кариера започва под ръководството на баща му, заслужилият треньор на България по спортна гимнастика Христо Колев. През 1976 г. Деян става републикански шампион и влиза в националния отбор по спортна гимнастика.

  Деян Колев е носител на множество медали и призови места от национални и международни първенства. Връх в кариерата му е постигнатото през 1988 г. четвърто място по спортна гимнастика на Олимпиадата в Сеул. От август 1995 г. работи в Michigan Academy of Gymnastics, Westland, като треньор.

  Поклонението ще се извърши на 21 януари, 2013 г. от 12 – 5 P.M.
  Stanley Turowski Funeral Home
  25509 W. Warren, Dearborn Heights, MI 48127

   

  Източник:  Bulgarians in Detroit.com

• <<
• 1
...
• 187
• 188
• 189
• 190
• 191
• 192
• 193
• 194
• 195
• 196
• 197
...
• 415
• >>