Авторски
- Е. Стоянов: Важно е да не мрънкаме срещу държавата, а да работим за решения
Интервю на eвродепутата Емил Стоянов за в. „24 часа“, публикувано на 18 юни 2012 г.
– Г-н Стоянов, защо организирате конференция, посветена на проблемите на българите в чужбина?
– Идеята се роди в началото на годината в разговор между вицепрезидента г-жа Попова и мен. Повод за разговора бяха българските училища извън страната. Тяхното бъдеще, както и бъдещето на около един милион българи извън България, ни подсказа, че е време да се даде началото на целенасочена европейска политика за българите в чужбина. Сметнахме, че ако обединим големите възможности и авторитет на българската президентска институция с възможностите на Европейския парламент, няма как да не постигнем успех. Така се роди конференцията с работно заглавие “Политики за българите в чужбина”, организирана от вицепрезидента г-жа Маргарита Попова и мен в качеството ми на член на Европейския парламент.
– Защо конференцията ще се проведе в Брюксел, а не в София?
– Избрахме Европарламента символично. Провеждането на форума в него показва огромния път, който България извървя за последните двадесет години от комунистически протекторат до член на Европейския съюз. Но показва и това, че вече Брюксел все повече е и наша столица. Всъщност идеята е да има и следващи конференции в София и в Пловдив.
– Каква е целта на форума?
– Целта е чрез тази поредица от конференции да се създаде модерна стратегия за отношението на българската държава към българите, живеещи извън страната. Това вече е належащо, защото техният брой е около 15% от всички българи и те трябва да бъдат фактор в българската политика, икономика и култура, а защо не и в спорта например. А тази стратегия би трябвало да подпомогне българския парламент и нашите институции да създадат съответни нормативни актове.
– По какъв критерий ще изберете участниците, нали знаете, че все ще има недоволни, че не са поканени?
– Администрацията на г-жа Попова вече е разпространила въпросник до различни български организации. Моят екип също се подготвя да покани гости. Важно е да се знае, че ако някой иска да участва, може да направи заявка на моя парламентарен имейл и по възможност ще бъде поканен. А иначе залата, която съм запазил, побира около 330 човека и е изключително престижна, защото се намира точно срещу пленарната зала в Брюксел.
– Кои български институции ще присъстват?
– Ще бъдат поканени, разбира се, български парламентаристи с интерес в тази област, и то от всички политически сили. Ще бъдат поканени и представители на правителството, както и неправителствени организации. Желанието ни е в срещата да няма никакво партийно говорене, за да се приобщят максимално широк кръг от участници за по-голям времеви период.
– Как ще протече конференцията?
– Конференцията ще се проведе в рамките на два дни на 7-и и 8 ноември. Предложението е да има четири или пет основни теми – образование, възможност за участие в изборите, възможност за лобиране за България и т.н. Но окончателно решение по тях ще бъде взето в понеделник след Съвета по духовно развитие*, който ще се проведе при президента на републиката.
– Какви въпроси искате да бъдат в центъра на обсъждането?
– Аз лично бих искал да чуя ясни мнения по двата важни въпроса:
Как българите в чужбина могат да помогнат на страната си?
И как България може да улесни битието на сънародниците ни в чужбина?
Изключително непродуктивно би било ако конференцията премине в мрънкане срещу българската държава. Ясно е, че почти никой у нас няма опит с емигрантски политики и тепърва трябва да се изгражда работещ съвременен модел, отговарящ и на европейските норми и документи. Затова и ще бъдат поканени и европейски, и български експерти, които да очертаят възможни практики.
– Ще се поемат ли някакви ангажименти от българската власт по отношение на исканията?
– Българските власти ще участват, както вече казах, активно в дискусията. Какви мерки ще предприемат е въпрос на воля и време. Никой не бива да си прави илюзии, че тази политика ще се реализира бързо. Вероятно тя ще струва доста пари на данъкоплатците. Затова е нормално да има съгласие по тези въпроси между българите в страната и българите в чужбина.
– Защо според вас досега няма безспорен форум, който да обединява българите по света?
– Няма, а вероятно няма и да има. Защото българите по света не са хомогенна маса. Сред тях има както успели хора, така и провалили се. Има образовани, има и необразовани. Има такива, които се гордеят, че са българи, има и други, които се срамуват от това. Важно е проблемите да се обсъдят открито и да се работи за намирането на решения.
Източник: emilstoyanov.eu
–––––––––––––––––––––––––
* За провелия се на 18 юни т.г. Съвет за култура, духовно развитие и национална идентичност при президента на Р. България, чиято тема беше „Проблеми на пълноценния диалог и сътрудничеството с българите по света“, може да се прочете тук.
- Милиардерите-благотворители станаха 92-ма
Желаещите да дарят повече от половината от личното си състояние бързо се множат
Ню Йорк, 19 септември. Броят на най-богатите хора в света, които поддържат инициативата на Бил Гейтс и Уорън Бъфет Giving Pledge и са дали публично обещание да дадат за благотворителност повече от половината си лично състояние, достигна 92-ма. Ангажиментът важи както докато са живи, така и при смъртта им чрез завещание.
Според заявление на Бил Гейтс намерението си да се присъединят към инициативата са дали 11 представители на най-богатите фамилии в САЩ, сред които шефът на Netflix Рин Хейстингс и председателя на съвета на директорите на Intel Гордон Мур.
Тази нова група благотворители-милиардери ще обогати нашия диалог за това, как да направим филантропията максимално резултатна, се казва още в прессъобщението на Гейтс.
В групата благотворители с дебели банкови сметки са още Джордж Лукас, Майкъл Блумберг, Марк Зукерберг.
Източник: БЛИЦ
- Occupy Wall Street marks anniversary with smaller party
Occupy Wall Street celebrated its one-year anniversary on Monday with a day of demonstrations that resulted in nearly 150 arrests but failed to produce the turnout or fervor that first propelled the movement into the national conversation.
The demonstrations attracted roughly 1,000 activists, down sharply from last fall, highlighting the challenge the movement has faced in trying to sustain interest in protesting against what it calls an unfair economic system.Occupy Wall Street activists demonstrate in the financial district during the one-year anniversary of the movement in New York, September 17, 2012. www.reuters.com The New York Police Department, with a heavy presence of officers on foot, in cars, and on motorcycles and horseback, arrested about 146 demonstrators in the financial district, it said. The NYPD set up heavy security around the New York Stock Exchange, major banks and government buildings.
Wall Street’s landmark Charging Bull, a 7,100-pound (3,220-kg) bronze sculpture, received extra police protection.
„A lot of media is saying that Occupy is dying down, but I think the fact that over 100 people were arrested this morning shows that Occupy is still part of the conversation,“ said one protester, Caleb Maupin, 24, of Queens.
„We’ve been locked out, people my age don’t have much chance of getting a job, so we have to do something to get people’s attention,“ Maupin said.
Marching to the sounds drums, trumpets and saxophones, the protesters showered the streets of lower Manhattan with chants of „All Day, All Week, Occupy Wall Street“ and taunted police with donuts suspended at the end of fishing rods.
„Put down your guns and join the people,“ one middle-aged woman shouted at police.
Occupy Wall Street protesters, who popularized the phrase „We are the 99 percent,“ kicked off the demonstrations early Monday near Zuccotti Park, where a spontaneous encampment became their unofficial headquarters last year.
„What happened here a year ago was a process that cannot be stopped,“ Pulitzer prize-winning author Chris Hedges said. „What happened here a year ago will ultimately spell the doom of the corporate state.“
Crowds grew steadily over the course of the day, with protesters briefly disrupting the morning commute and drawing a smattering of onlookers, both New Yorkers making their way to the office and tourists taking in the financial district on a warm fall day
Still, confrontations between protesters and the police, while heated, stopped short of the disorder that broke out at times last year. In one instance last October, more than 700 protester were arrested when they blocked traffic on the Brooklyn Bridge
„It seems that Occupy Wall Street is losing momentum,“ said Vincent Smorto, 63, a network engineer from Brooklyn who stopped briefly to watch the protests. „In the 60s when people were protesting the Vietnam war they knew exactly what they wanted. These folks do not seem exactly clear on what it is they want.“
Many of those working in the financial district shrugged off the protests, saying they amounted to little more than a brief inconvenience.
„A lot of people who work round here, they’re not making the policies they’re protesting against,“ said Raymond Villaneuva, an intern at a mergers and acquisitions advisory firm.
The grassroots movement caught the world by surprise last fall with a spontaneous encampment in lower Manhattan that soon spread to cities across North America and Europe.Occupy Wall Street activists demonstrate in the financial district during the one-year anniversary of the movement in New York, September 17, 2012 www.reuters.com Occupy Wall Street briefly buoyed a spirit of U.S. social activism, and drew attention to economic injustice. But as weeks and months passed, donations to the flagship New York chapter have slowed to a trickle, polls show public support waning and media attention dropping precipitously.
(Writing by Paul Thomasch; Editing by Vicki Allen, Eric Walsh and Andrew Hay)
www.reuters.com - Милиардери дъмпват акции, защо?
Въпреки ралито на фондовия пазар от 6,5% през последните три месеца, шепа милиардери тихо дъмпват американските си акции. . . и бързо, писа Newsmax Wires…
Уорън Бъфет, който е мажоретка на американските акции от доста време, дъмпва акции с обезпокоителни темпове. Наскоро той се оплака от „разочароващото представяне“ на традиционни американски компании, като Johnson & Johnson, Procter & Gamble и Kraft Foods.
По последни данни от холдинговата компания на Бъфет Berkshire Hathaway, Бъфет е намалил драстично експозицията си в акции, зависещи от покупателните навици на потребителите. Berkshire е продала около 19 млн. акции на Johnson & Johnson и е намалила цялостния си дял в „акциите на потребителски продукти“ с 21%. Berkshire Hathaway също е продала целия си дял в базираната в Калифорния компания за компютърни части Intel.
При икономиката на САЩ, която зависи 70% от потребителските разходи, очевидната липса на вяра на Бъфет в бъдещето на тези дружества е тревожна.
За съжаление Бъфет не е сам.
Другарят му милиардер Джон Полсън, който направи състояние, залагайки върху срива на ипотечния пазар, се изчиства от американски акции също. През второто тримесечие на годината хедж фонда на Полсън, Paulson & Co., изхвърли 14 млн. акции на JPMorgan Chase. Фондът също така заряза цялата си позиция във веригата за пазаруване с отстъпка Family Dollar и производителя на потребителски стоки Sara Lee.
И накрая, милиардерът Джордж Сорос наскоро продаде почти всичките си банкови акции, включително акциите на JPMorgan Chase, Citigroup и Goldman Sachs. Общо от трите банки, Сорос продава повече от един милион акции.
Така е редно да се зададе въпроса: -Защо тези милиардери дъмпват своите акции от американски компании?
Източник: ЕПОХАЛНИ ВРЕМЕНА
- P. Бейкър: Защо ми харесва да съм имигрант в София
Средният американец има двама приятели и ходи на гости само ако се уговори седмица предварително. В България трябва да правиш график за среща с приятели, за да успееш да се видиш с всички
Проф. Рандъл Бейкър*, в. „Сега“
Проф. Бейкър Когато 17 септември, денят на патрона на столицата св. София, наближи, започнах да си мисля кои са причините да се преместя в този град и какво се е променило през 22-те години от първия ми контакт с него. България е позната най-вече с емиграцията – навярно повече от два милиона души от най-умните, най-амбициозните и енергични граждани са напуснали в момент, когато са били най-нужни на страната си, а тя не е могла да им плаща достойна заплата. Пришълците в България – макар и значително по-малко на брой – могат да се радват на невероятно ниските цени на недвижимите имоти по черноморското крайбрежие, около Велико Търново и из западащите села. София остава встрани от всичко това, като запазва обаче българския си характер и култура. Тъкмо затова я харесвам толкова много. Дори в наши дни туристи тук ще се видят рядко. Да живее човек в София, е истинско потапяне в българския дух.
Когато за първи път се озовах тук през 1990 г.,
всичко в София се въртеше около промяната
– края на предишната система, без изобщо да е ясно какво би представлявала „новата система“. През следващите няколко години, когато инфлацията се развихри, работните места започнаха да намаляват, пенсиите се девалвираха, а накрая и някои банки започнаха да се фалират, забелязах, че несигурността се превръща в безпокойство. Помня дългите опашки пред гишетата с хора, които се опитват да спасят спестяванията си. В такива обстоятелства емиграцията винаги нараства. Тогава недвижимата собственост започна да се продава на безценица, а спекулативното строителство покри природните чудеса по черноморското крайбрежие с отблъскващ бетонен обков.
Въпреки пословичния песимизъм на българите, нещата започнаха да се подобряват и от година на година градът заприличва все повече на столица, услугите станаха по-адекватни и истинският чар на София отново пролича. През 2008 г. статутът на града като една от столиците на Европейския съюз също тласна София в положителна посока. За мене обаче тя е запазила много от големите си традиционни предимства. Както Париж, центърът й е запазил характера си; човек се натъква на привлекателни магазинчета в самото й сърце; хората и живеят, и работят тук.
В САЩ градовете са изтърбушени
– центровете им са запуснати, безжизнени пространства; в много случаи бизнесът се е прехвърлил в периферията, а и хората са се преселили в предградията. Тези особености превръщат София в неимоверно привлекателно място за разходка. Пазарите за селскостопанска продукция довеждат провинцията всеки ден във всички градски квартали, включително и по улица „Граф Игнатиев“. Чудесно уреденият градски транспорт дава възможност на хората без коли, като мене, да достигнат всяко кътче на града евтино и лесно. Всичко би било съвършено, ако можеше да се поправят и тротоарите.
Друга, навярно по-важна черта на града за имигранти като мене, е общественият му живот. Едно национално проучване на вестник „Уошингтън Поуст“ от 2006 г. разкрива, че „средният американец има двама приятели“. Без угризения мога да се подпиша под това твърдение, тъй като самият аз бях американец по онова време. Положението не е било винаги същото, но сега е така. Не мисля, че са много българите, които биха могли да си представят положение, в което да имат само двама приятели. Списъкът на контактите в мобилния ми телефон тук е четиринайсет пъти по-дълъг от списъка на американския ми телефон, натрупан през 24-те ми години там. Тук ми се налага да правя график за срещите си с приятели, тъй като в противен случай не бих могъл да осъществя всичките си уговорки. А само за един час можеш да се откъснеш от центъра на града и да се озовеш на Витоша или пък в Стара планина – уединен сред красота и тишина.
Значителната несигурност от 90-те години на миналия век е вече минало, но безпокойствата за цената на живота и твърде ниското заплащане на труда все още ги има – истина е, че България навярно е най-бедната страна в Европейския съюз. Кризата, обхванала целия ЕС, с растяща стремглаво безработица и несигурно бъдеще, в никакъв случай не поощрява емиграцията, докато в София перспективите за малкия бизнес също не са особено розови. В сравнение със съседна Гърция обаче България е нещо като рекламно лице за финансова стабилност и добър мениджмънт. Тук почти няма дългове към чуждестранни банки, бюджетът е по-балансиран, отколкото в която и да е друга страна от ЕС (освен може би Естония). Затова в България не е нужно да се прилага режимът на строги икономии, до който се стигна в Испания и Гърция; безработицата също не е толкова тревожно висока. Ако се разглежда в такъв контекст,
животът в София не е богат, но е честен
За софиянци би било неестествено да не се оплакват, но за разлика от повечето останали европейци те имат много по-малко основания за това.
По ресторантите и баровете, каквито тук изглежда има хиляди, ще чуете много оплаквания – и това би изглеждало странно за „американския“ наблюдател: според него е необичайно да се храниш в заведение, когато нещата не вървят добре. Имам много приятели софиянци, имигрирали в САЩ. Те са добре образовани, амбициозни и трудолюбиви, затова голяма част от тях са преуспели. Повечето от тях обаче се чувстват нещастни, тъй като са изолирани и нямат приятели… освен ако не живеят сред много други българи като в Чикаго. От живота в София им липсва онова, което са приемали за гарантирано, жадуват за спонтанността, която им е позволявала да решат да направят нещо в последния момент, а не да го уговарят една седмица предварително.
Струва ми се, че тия хора наистина оценяват София и социалната й енергия. За онези, които са израснали тук, това едва ли е така, защото улисани във всекидневния живот, те приемат добрите неща за „вързани в кърпа“. Разбира се, София може би ще започне да прилича повече на Запада с неговата изолираност, страх, отчуждение и други западни черти. Ако схванат по-добре стойността на онова, което имат, софиянци – вместо да го загърбят като част от миналото – ще положат повече усилия да го съхранят. Вече над 22 години наблюдавам как градската инфраструктура неотклонно се подобрява, докато това не става другаде като при учителските заплати или с достъпа на хората до здравеопазването. Дните на убийствата в мафиотски стил са до голяма степен отминали и аз определено се чувствам тук в безопасност.
София е приятен за живеене човешки град, макар че трябва да отминат години преди кварталите
„Дружба“, „Младост“ и „Люлин“ да се приспособят към хората
и да престанат да са паметници на безразличието и немарата към междублоковите пространства. Чужденецът естествено е привилегирован, дори и онзи, който, като мене, не притежава собственост тук. Софиянци биха могли да промърморят за него: „Какво ли разбира той от живота в София?“ Многото ми български приятели са склонни да описват живота си като ограничен, с малки възможности за избор и сериозни страхове, така че аз познавам и тази гледна точка. Спомням си, че гърците, съседите от юг, разполагаха с много възможности, за които обаче не можеха да си платят и чиято цена се оказа съкрушителна. И аз бих искал тези неща да се подобрят за приятелите ми, но те не трябва да забравят, че притежават други предимства, които не могат да се купят. Но дали пък хората, които имат много вещи, са по-щастливи? От горчивия си опит разбрах истината в поговорката „Човек започва с притежанието на вещи. Накрая вещите притежават него“. Тъкмо онова, което е заместило вещите, все още прави живота в София така добър. Освен това българите съумяват да живеят редом с малцинствата без хаоса и кръвопролитието, каквито има в други балкански страни; изборите тук се провеждат по мирен начин; мирът господства от първото ми идване досега. Това са твърде важни фактори, ако животът в България се съпостави с възможните алтернативи.
Днес просто знам, че не мисля да напусна града, а мисълта да отида в чужбина подменям с пътуване до Черно море – то е, струва ми се, толкова чуждестранно спрямо София, колкото която и да е от останалите части на Европа.
––––––––––––––––––––––––-
* Проф. Рандал Бейкър е роден в Уелс, Великобритания, през 1944 г. От 1965 до 2011 г. работи в университети в Европа, Америка, Африка и Азия. От 1984 до 2008 г. живее в САЩ и работи в Университета в Индиана, гр. Блумингтън. Преподавател е по публична администрация. С България е свързан от 1990 г. досега като един от основателите на Нов български университет, член на Настоятелството му и преподавател. Рандал Бейкър е заслужил професор на Университета на Индиана, САЩ, почетен доктор и заслужил професор на НБУ, София, и почетен професор на Западния университет, Азербайджан. Член е на Международната фондация „Гео Милев“.
От 2008 г. живее в България. Автор е на научни и художествени книги, някои от които (До София и назад, Странни места, интересни хора и Българиана), са преведени на български език: http://www.randallbaker.org/
** Превел от английски Боян Николаев
- Милиардерите държат 6,2 трилиона долара
17 септември 2012 г.
Вашингтон, САЩОбщото състояние на милиардерите в света за една година е нараснало с 14% и е достигнало сумата 6,2 трилиона долара. Това съобщава компанията X-Wealth, която се занимава с изследвания, оценка на активите и събиране на финансова информация.
Компанията е направила мониторинг на състоянието на най-богатите хора на планетата в периода 31 юли 2011- 31 юли 2012 г.В отчета се отбелязва, че за една година милиардерите са успели да увеличат състоянието си, благодарение на наетите от тях професионални мениджъри, които са управлявали активите им.
За 12 месеца броят на хората, чието състояние надвишава един милиард долара е нараснало с 9,4% и е достигнало бройката от 2160 души.
Източник: БЛИЦ
- Една година от създаването на движението „Окупирай Уолстрийт”
Днес се навършва една година от началото на активните действия на движението „Occupy Wall Street“. Неговите последователи възнамеряват да се съберат край фондовата борса в Ню Йорк, за да протестират срещу икономическата политика на властите и голямата корупция. Те ще направят жива верига около квартала, където е разположена борсата. Очаква се маршове и митинги да се проведат в десетки градове по света.Преди година в Манхатън активисти на „Occupy Wall Street“ направиха палатков лагер. Движението бързо стана популярно и се разпространи по света. След няколко месеца, обаче, практически целият лагер бе беше разрушен по решение на съда или напуснат от обитателите си. Наблюдателите отбелязват, че движението „Occupy Wall Street“ не е могло да се развие успешно и да се е оформи като сериозно политическо движение, но, както и преди, има много поддръжници.
Източник: КРОСС
- Перфектна близкоизточна буря за Обама седмици преди изборите
Снимка: Ройтерс Избухването на насилието в Близкия изток през изминалата седмица е най-сериозното предизвикателство за президента Барак Обама, който се опитва да предотврати превръщането на Арабската пролет в нова вълна от антиамериканизъм, пише Ройтерс.
По-малко от два месеца преди изборите за президент в САЩ нападенията срещу посолствата на САЩ в Либия, Египет и Йемен изправят Белия дом пред сериозна дилема. Идвайки на власт, Обама обеща, че ще има „ново начало“ с мюсюлманския свят, но засега не успява да контролира трансформацията на Арабската пролет.
Освен нападките от опонента му Мит Ромни по всеки удобен повод Обама трябва да се справи и с влошаващите се отношения с Израел заради иранската атомна програма и увеличаващото се насилие в Сирия, което САЩ изглеждат безпомощни да спрат.
В отговор на нападенията срещу посолствата Белия дом разпрати предупреждения срещу мюсюлманските правителства, че от тях се очаква да защитават американските интереси. Всичко това вероятно е част от по-голямото предизвикателство, което ще остане и след президентските избори през ноември –
растящата пропаст между САЩ и ислямистките сили в Близкия изток
В известната си реч през 2009 г. в Кайро Обама изрази надежда за презареждане на отношенията с региона и за намаляване на негативните обществени настроения, засилени от нападението в Ирак през 2003 г.
„Има много движещи се части в машината и е важно да не правим прекалено много обобщения“, казва Хаят Алви, лектор по близкоизточни изследвания във Военноморския колеж в САЩ. „Изглежда обаче, че политиката става все по-сложна с напредване на времето, не само в региона, но и тук в САЩ.“
В Близкия изток Обама остава много по-популярен от предшествениците си. Изгарянето на американските знамена и нападенията срещу посолствата обаче са знак, че насилственият антиамериканизъм продължава да съществува.
Най-сериозното нападение отне живота на посланика на САЩ в Либия Кристофър Стивънс и трима негови колеги в Бенгази – същият град, който бе спасен от разрушение благодарение на Запада по време на гражданската война срещу Муамар Кадафи.Макар че Либия бърза да осъди нападението и обеща да работи заедно с Вашингтон за намиране на отговорните, в Египет реакцията е по-колеблива. Президентът Мохамед Мурси обвинява насилието, но не и извършилите го протестиращи.
В отговор на това Обама заяви, че не смята Египет за свой съюзник, но не го смята и за свой враг. По-късно президентът на САЩ се е обадил на Мурси и му е заявил, че Египет трябва да сътрудничи за защита на американските дипломатически представителства.
Белият дом ще гледа отблизо дали Мурси ще слуша
На карта може да са поставени чуждестранната помощ от САЩ за Кайро в размер на 2 милиарда долара годишно, казва източник, близък до американската администрация.
„Египетските власти не може да играят никаква двойна игра, казва експертът по Близкия изток Ари Ратнер пред „Ройтерс“. Ако правителството на Египет все още очаква да получава значителни американски помощи и инвестиции, то трябва ясно да осъди неприемливостта на тези събития и да работи за успокояване на ситуацията.“
Мурси обаче може да разполага с малко място за маневри. Подобно на властите в Пакистан той трябва да намери баланс между желанията на САЩ и екстремистите вътре в страната или дори обикновените гласоподаватели.
Обама ще има и немалко проблеми в САЩ. Нападенията срещу посолствата се политизираха изключително бързо. Мит Ромни го обвини, че
„извинява от името на Америка“
„Разбирам, че понякога е трудно да се наблюдават тези притеснителни кадри по телевизията, защото светът ни е изпълнен с предизвикателства, каза Обама пред избиратели в Колорадо. „Живеем в едно превратно време. Можем и ще се справим с тези предизвикателства, ако останем верни на себе си.“
Най-малкото събитията от изминалата седмица ще задълбочат и без това свръхпредпазливия подход на САЩ в сирийската криза. „САЩ няма да се намесят в хаоса в Сирия, казва Алви. Дори и преди нападенията в Бенгази и Кайро те се притесняваха да показват оръжията си.“
Източник: в. „Дневник“
- Нови социални протести в България
Нов протест срещу високите цени се провежда пред президентството
Нов протест срещу високите цени на горивата, тока и водата се събира пред президентството. Искания ще бъдат отправени и на протестни шествия в Пловдив и Добрич. Надсловът е „България иска“, а групите се организират чрез социалните мрежи.Протестираме срещу тоталната разпродажба на България, заявяват активистите. Едно от исканията им е да се отмени 13-процентнтото увеличение на цената на тока. Настояват и за промени в топлофикацията, където според тях трябва да има индивидуални договори и всеки да има право да се откаже от услугата.
„Вече не се издържа. Това увеличение на 13% е една подигравка с народа. Тоя с пиците, дето излиза и каза, че имало социална политика, явно сам си яде пиците. Каква е тая социална политика, 200 лева ток, 200 лева парно“, коментира пред БНР администраторът на една от групите в социалната мрежа Фейсбук Янко Петров.
Гражданските сдружения са недоволни и от новите правила за паркиране в столицата.
Борислав Райчев, познат от протестите на сдружение „Сила“, допълни, че е изпратено и отворено писмо до всички отговорни институции.
Източник: Mediapool
- Китай и Путин купуват злато трескаво. Очакват ли нещо?
Председателят на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке заяви, че златото не е пари. Чарли Манга от Berkshire Hathaway твърди, че то е само за пред-Холокостни евреи и че цивилизованите хора не го купуват. Оракулът от Омаха Уорън Бъфет го презира като непродуктивен актив и казва, че никога няма да инвестира в него. Колкото и да е безполезно обаче, десетки милиарди долари напоследък се изместват в този архаичен актив на отдавна забравени империи…
През последните седем месеца Китайската народна република е добавила повече злато към резервите си – над 500 тона – отколкото е целият авоар на Европейската централна банка. При това те не са сами.
През последните пет години президентът на Русия Владимир Путин агресивно инвестира в благородния метал, като се освобождава от около 500 милиона долара месечно, така диверсифицирайки активите на страната извън долари и евро. В момента 9% от резервите на Русия се държат в злато.
Според World Gold Council, за последните пет години Русия е увеличила над два пъти своите златни резерви. …
Това, разбира се, повдига въпроса: защо?
Златото се смята за най-ликвидният запас по време на вълнения, или нещо по-лошо.
Дали Китай и Путин не очакват нещо?
Източник: ЕПОХАЛНИ ВРЕМЕНА
- „Урок 63” – възпитание по гражданско образование?
През май 2013 г. настоящите единадесетокласници в България ще четат в учебника по история какви са приоритетите на ГЕРБ
Илия Вълков, в. „Сега“
Тук ще стане въпрос за един „важен елемент“, за „внушителна победа“, както и за това, че в България „печатът е свободен, а правата и свободите на гражданите – гарантирани“. Това е една позабравена история от лятото за „Урок 63“. Тази история обаче ще бъде разказвана на учениците от 11-и клас. Някои от тези тийнейджъри през 2013 г. ще участват в първите си парламентарни избори.
Преди дни разгърнах
новия учебник по история на издателство „Просвета“ –
съдържанието му е актуализирано, като е включен за първи път периодът 2001-2012 г. Ще щрихирам съдържанието на „Урок 63“ – „Преход към парламентарна демокрация и пазарна икономика“. Тук е актуализацията, за която в началото на юли спомена образователният министър Сергей Игнатов, професионален историк. Тогава той защити съдържанието на учебника с думите: „Най-важното е, че тук не става въпрос само за история и география, а за гражданското образование. България обича да се смее на американското образование, където децата им не знаят кой е президентът на държавата. Искате ли да се смеем и на българите, че не знаят. Така че тези обвинения към министерството са абсолютна спекулация. Засегнат съм професионално като историк. Координатната система на тази наука са имена и дати“.„Координатната система“, за която говори министърът, се оказва силно оценъчна и дори манипулативна.
В посочения „Урок 63“ хронологията започва с „убедителната победа“ на коалицията Обединени демократични сили, която печели 57.1% от гласовете на избирателите през 1997 г. Следващите коалиционни правителства – на НДСВ и ДПС (39-ото народно събрание) и БСП, НДСВ и ДПС (40-ото народно събрание) не са оценени с епитети.
Важна за авторите на учебника година обаче се явява 2006 г. – на 3 декември е учредена партия ГЕРБ. Нейната поява е описана като „важен елемент в развитието на партийно-политическата структура“. В проведените избори за парламент през 2009 г. ГЕРБ „постига внушителна победа“, пише още учебникът по история.
Внушение за отличимост на управляващата партия авторите постигат и чрез друг похват – сравнението. Ако в края на мандата на правителството на БСП, НДСВ и ДПС „има изоставане в реформирането на съдебната и здравната система, в усвояването на средствата от европейските фондове и борбата с продължаващата бедност, корупцията и организираната престъпност“, то за правителството на ГЕРБ тези проблеми са записани като приоритети. Без критичната бележка на авторите.
За управлението на партията на Борисов е записано: „Кабинетът поставя за свои приоритети преодоляване на последиците от икономическата и финансовата криза, избухнала в Европа през последните години, по-пълно усвояване на средствата от европейските фондове, доизграждане на инфраструктурните проекти на страната, затягане на финансовата дисциплина и решителна борба срещу организираната престъпност“.
Този „Урок 63“ е последният в учебника по история за 11-и клас. Съдържанието му ще бъде вероятно изучавано през май 2013 г. – началото на изборната кампания в България. Тогава е краят на мандата на управляващата партия. Ако на учениците е внушено за изоставането в определени сфери в края на управлението на тройната коалиция, оценката за края на мандата на кабинета „Борисов“ липсва.
Тези текстове в учебника по история, освен че лъхат на политическа пропаганда в училище, носят със себе си и елементи на противоконституционност – внушават, че членството в управляващата партия ще донесе привилегии на членуващите в нея спрямо останалите граждани. В чл. 6, ал. 2 от конституцията пише: Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.
Освен това „гражданското образование“, за което говори министър Игнатов, твърди в обобщението на „Урок 63“, че в България „печатът е свободен, а правата и свободите на гражданите – гарантирани“.
Там обаче не се споменава, че „Репортери без граници“
нареждат през 2011-2012 г. свободата на словото в България на 80-о място. Страната е на последно място в Европейския съюз и дели една позиция заедно с Чили и Парагвай. Учебникът мълчи и за това, че различни неправителствени организации са силно разтревожени за политическата и икономическата зависимост на българските медии, насилието над журналисти, влошаването на качеството на медийното съдържание и твърде ниските професионални стандарти. За това, че зам.-председателят на Европейската комисия Нели Круз изрази тревога по тази тема. Не се споменава също, че САЩ критикуват родната полиция за неспазване на човешките права. Учениците няма да прочетат в учебника по история за 11-и клас, че България е сред държавите, загубили най-много дела в Страсбург за нарушаване на човешките права.
Когато стана известна актуализацията на учебника по история през юли, имаше смутено смълчаване. Чуха се плахи критични гласове на историци и интелигенция, които обаче отказаха да излязат от покоя на своята безчувственост. Чу се гласът на популярен социолог, който затихна в своето омерзение. Той дори се закани да започне кампания за изкупуване на скандалния учебник. Остана сам. Оказва се, че мнозинството е друго. За него ще цитирам послание от културния Вежди Рашидов (министър): някои си уредиха живота с подмазване. В „Урок 63“ не пише и това. Оказва се, че гражданското образование е история, в която се казва истината, само истината… но не цялата.
- Депутат поръчал да пребият ексшефа на АЕЦ „Козлодуй“
Депутат е заподозрян за побоя над бившия шеф на АЕЦ „Козлодуй” Александър Николов, съобщи в. „Стандарт”. Преди близо 10 месеца той бе нападнат от двама маскирани пред дома му. След пердаха Николов бе насинен и почти с откъснато ухо. Случаят все още не е разплетен.
Според новия директор на Първа атомна Валентин Николов една от версиите на разследващите водела към народен избраник. Николов обаче отказа да назове име.
Според мълвата във Враца става въпрос за местния депутат от ГЕРБ Николай Коцев
който неочаквано напусна доброволно парламента. Преди да влезе в Народното събрание, Коцев печелел доста от обществените поръчки в атомната централа, но след като Александър Николов й станал шеф, кранчето секнало, говорят в АЕЦ.
„Чул съм тези слухове, както и много други небивалици, че съм купил половин Враца. Никога не съм викан на разпит”
категоричен е пред изданието Коцев.
Източник: bnews.bg
- Стиглиц: Американската мечта днес е мит
Растащото неравенство, породено от политическа система, облагодетелстваща богатите, води до по-нисък растеж в САЩ, смята Нобеловият лауреат за икономика
Нобеловият лауреат за икономика Джоузеф Стиглиц посочва, че цената на неравенството е висока.Снимка: Ройтерс.Някога смятана за страна на възможностите, днес САЩ се борят с рястащо неравенство и политическа система, която облагодетелства богатите за сметка на останалите, което води до по-нисък растеж и рискува да погребе американската мечта, смята Джоузеф Стиглиц.
„Съединените щати работиха здраво за да създадат американската мечта, но днес тя е мит“, пише Нобеловият лауреат за Financial Times. Според него неравенството в Америка е на най-високата си точка за близо век, като пропастта между средната класа и богатите се разширява.
„САЩ се възприемаха в миналото като страна на средната класа, но това вече не е вярно“, посочва Стиглиц. „Днес бъдещето на децата ни зависи повече от доходите на родителите им, отколкото това е така в европейските или други развити държави.“
Според статистически доклад неравенството в доходите на домакинствата в САЩ е нараснало с 18% от 1967 г. насам, макар тенденцията да се е забавила през последните години. Темата се очертава да бъде дискусионна в изборната 2012 г., като демократите твърдят, че богатството на републиканският кандидат за президент Мит Ромни го отдалечава от обикновените американци.
Стиглиц смята, че различните регулации, особено тези във финансовия сектор допринасят за неравенството. ”Финансовите регулации позволяват хищническо кредитиране и порочни практики, свързани с кредитните карти, като прехвърлят средства от дъното към върха. Това правят и законите за фалита, които дават предимство на дериватите”, посочва той.
Икономистът твърди, че американците все повече са били карани да смятат, че голямото неравенство в доходите е резултат от по-бърз растеж, но този избор е некоректен, тъй като щатската икономика е растяла по-бързо в десетилетията след Втората световна война, когато неравенството е било по-малко, отколкото след 1980 година.
Западните страни с най-стабилни икономики, каквито са скандинавските, имат най-ниска степен на неравенство, отбелязва Стиглиц.”Учебниците ни казват, че може да имаме повече равенство в обществото само за сметка на растежа и ефективността, но по-внимателният анализ показва, че всъщност плащаме висока цена за неравенството понеже то допринася за социална, икономическа и политическа нестабилност, а оттук и за по-нисък растеж”, обяснява нобелистът.Според него за предотвратяване на задълбочаващото се неравенство САЩ трябва да преустановят орязването на разходите за държавно образование и другите програми, които разширяват възможностите за бедните и средната класа. ”Стъпки в правилната посока са подкрепата на президента Барак Обама за тези инициативи и „Правилото Бъфет”, което призовава най-богатите да плащат поне такъв дял от доходите си като данъци, колкото и по-бедните”, смята Стиглиц.
Икономистът критикува предложенията на републиканците за удължаване на данъчните облекчения относно капиталовите печалби от времето на президента Буш-младши. Някои икономисти обаче, както и демократи, обявиха подкрепата си за тях през последните месеци.
„Страната ни е изправена пред избор – ако продължава по старому, както през последните десетилетия, липсата на възможности (за широки слоеве от населението – бел. ред.) ще доведе до по-голямо разделение в обществото, белязано от по-нисък растеж и по-голяма нестабилност”, предупреждава Джоузеф Стиглиц.
Източник: investor.bg
- В Македония действат принципите на Гьобелс
Кадър от македонския филм "Трето полувреме" Интервю на Биволъ със Спас Ташев
за македонския филм „Трето полувреме“ и неговата политическа пропаганда; историческата истина около депортирането на евреите от Македония и Тракия в нацистките концлагери; българската държавническа политика срещу агресивните опити за международно дискредитиране на България; правителственото посещение в Израел и водените разговори за спасението на българските евреи.
Спас Ташев е бивш зам.председател на Агенцията за българите в чужбина, създател и пръв директор на Културно-информационния център на Р. България в Скопие през 2006–2009 г. – Г-н Ташев, на 3-ти септември в Скопие беше затворената предпремиера на скандалния филм „Трето полувреме“, който стана повод за реакция в Евроинституциите. На нея са поканени акредитираните дипломатически мисии в Р. Македония, но не са присъствали български представители. Защо?
– Ако наши представители присъстваха на предпремиерата, пред тях щеше да има две възможности: или при някоя сцена, показваща българите като агресори, да напуснат прожекцията, или да останат до нейния край. При евентуално напускане скандалът щеше да се разрази веднага на територията на Р. Македония. Липсата пък на реакция и оставане до края означава съгласие, което би създало огромно напрежение сред обществеността в България. Така че полезният ход е бил именно неприсъствието.
– В България все още малцина са тези, които са гледали филма и имат пълна представа за него. На какво се основават тогава българските реакции срещу този филм?
– Засега е обявено, че премиерата на „Трето полувреме“ ще бъде на 15-ти септември /събота/ в Битоля по време на кинофестивала „Братя Манаки“. Логично е, когато един филм официално не е представен, малко хора да са запознати с него. За съдържанието на филма съдим основно по публикациите за него в македонската преса. Освен многобройните журналистически материали, налични са и статии и интервюта на самия режисьор на филма Дарко Митевски. Изчел съм всичките тези публикации и със съжаление трябва да констатираме, че става въпрос за поредната антибългарска манипулация. Това не са вече познатите ни фалшификации на историята, а е налице пълна размяна на ролите на персонажите. Тук обаче дебело трябва да се изтъкне, че тези днешни манипулации имат своите дълбоки корени в миналото, а в наш ущърб е, че ние като българи още навремето не сме реагирали, което не говори добре за външната ни политика.
– Какви са манипулациите и с каква цел?
– Ами става въпрос за една груба фалшификация на историята на футболния клуб „Македония“, която е инспирирана от сърби. През 1975 г. в Скопие сърбинът Душан Станимирович написа статия за македонския прогресивен спорт под наслов „Принос към въпроса за ролята и заслугите на СК „Македония“ от Скопие в народния отпор срещу българската окупация“. Това е една абсолютна измислица в духа на столетната антибългарска пропаганда в тези земи. Почти 40 г. по-късно режисьорът Дарко Митревски поема тази фалшифицирана история и я претворява във филм. Самият Дарко Митревски е половин етнически сърбин. Ето как нагледно пропагандата на комунистическа Югославия, която някои наричат Сърбославия, днес продължава да се провежда в съвременна Македония.
– А кое конкретно е изопачено във филма „Трето полувреме“?
– Основните фалшификации са две. На първо место това е историята на футболния клуб „Македония“, който е представен като борец срещу българите. Това е пълен абсурд. Именно българската власт след 1941 г. създава ФК „Македония“, негов председател е инж. Димитър Чкатров от Прилеп, а член на Управителния съвет е Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата са видни дейци на ВМРО, като студенти са членували в Македонската младежка тайна революционна организация, но през 1927 г. са разкрити от сръбските власти. Чкатров е осъден на 10 години затвор, а Гюзелев на 20, от които излежава 5. И двамата, като български патриоти, се включват в създаването на Българските национални акционни комитети през 1941 г. и активно съдействат на българската власт в Македония. Гюзелев дори става директор на радио Скопие, което се явява един от основните лостове на българщината. През 1943 г. техните имена са обсъждани като евентуални министри на правосъдието, или на външните работи в София, и то с оглед на евентуален външнополитически завой на България към сближаване с англо-американците. Заради тяхната родолюбива дейност, през 1945 г. те са осъдени на смърт в Титова Югославия. Така че да се приписват някакви антибългарски прояви на ФК „Македония“ е гавра с паметта на Чкатров и Гюзелев.
Другата фалшификация е около депортацията на евреите във Вардарска Македония през 1943 г. Връзката на това събитие с филма става през съдбата на треньора на ФК „Македония“ Илеш Шпиц, който е евреин и е трябвало да бъде депортиран. Това обаче не се случва, защото инициативата за спасяването на Илеш Шпиц тръгва именно от Чкатров и Гюзелев. През 2008 г., когато пребивавах в Скопие, бе публикувана единствената засега статия, която обективно изнася фактите. Авторката Лиляна Дамовска, която добре е познавала Илеш Шпиц, написа, че той „никога не се оплака за това, което му се случи, но имаше искрена и трайна благодарност за скопяни, които му спасиха живота. Мълчеше, защото вероятно знаеше кой му спаси живота и при какви обстоятелства… Спасителят на Шпиц, председателят на клуба Чкатров и членът на Управителния съвет Димитър Гюзелев през 1945 г. били обявени за народни неприятели и били разстреляни“. Ето я истината. Противно на нея в разпространените от самата Р. Македония трейлъри на филма се вижда как български войници разстрелват евреи или ги депортират с вагони, на които с огромни букви на латиница е изписано BULGARIA. Това е една чудовищна лъжа. Тя дори надхвърля досегашните мащаби на македонистките фалшификации, тя има за цел морално да уязви България, да очерни нашия образ по света и да отнеме огромния капитал на българския народ като спасител на българските евреи.
– През тази година вие издадохте документална книга за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Какво разкрива вашето изследване?
– Да, написах подобна книга. Дори съвсем наскоро тя бе издадена и на английски език благодарение на евродепутата Станимир Илчев. В Мексико и Аржентина бе издадена на испански. През тази седмица бях включен в правителствената делегация, която посети Израел. На 11-ти септември бяхме в Яд Вашем в Ерусалим. След официалната церемония аз и още двама членове от делегацията останахме в Яд Вашем и водихме дълъг разговор за историята на еврейската общност в България и за нейното спасяване в годините на Холокоста, което е уникално явление в европейската история. По време на тази среща представих и подарих екземпляри от моята книга. Излишно е да казвам, че интересът към тематиката за депортацията и смъртта на повече от 11 хиляди македонски и беломорски евреи бе огромен. Изтъкнах няколко основни факта: През 1941 г. Югославия и Гърция са победени и окупирани от Германия. В тези военни действия България не участва. Впоследствие Германия отстъпва на България част от правата си, по силата на подписаната капитулация. Но съгласно протокола за това отстъпване, статутът на тези земи ще бъде уреден след края на войната. Затова официалният термин, който германците използват по отношение на българското присъствие в Македония, е администриране. В същото време големите стопански предприятия остават германска собственост, а през цялото време там пребивават германски войски. Това са рамките, които определят правният статус на външните евреи. Поради тези причини те не стават български поданици, а остават югославски /респективно гръцки/, т.е. на практика германски военопленници. Действително, през март 1943 г. български полицаи участват при вдигането на македонските и беломорските евреи и транспортирането им до транзитните лагери в Лом и Скопие. Документите обаче са повече от категорични. В тези два града германската полиция официално поема контрола над евреите. В Скопие са натоварени на три германски влака, в Лом са качени на три югославски и един австрийски кораб. Охраната на тези транспорти е германска. Германци поемат депортираните в лагерите на смъртта, нацисти извършват и самите убийства. По време на тези събития няма македонски или беломорски евреи, убити от българи. Тези факти са твърдо установени както с документи, така и с фотографии и дори документални киноленти. Въпреки, че водихме подробни разговори, никой от присъстващите на срещата не възрази срещу моите доводи. Тук искам да добавя и нещо много важно. Документите говорят, че български войници не са участвали пряко във вдигането на евреите от домовете им. В „Трето полувреме“ обаче са показани именно български войници да депортират или дори да разстрелват евреите. С оглед на фактите, на македонските пропагандни твърдения срещу България трудно ще повярват по света, но това не означава, че ние трябва да мълчим срещу тези извращения. Защото не бива да забравяме гьобелсовият принцип в нацистката пропаганда, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина.
– Г-н Ташев, имате ли информация как в чужбина възприемат филма „Трето полувреме“?
– Ами както казах, все още малко хора са го гледали. След предпремиерата му в Скопие се свързах с мои бивши колеги от други дипломатически мисии в Скопие, които са били на единствената за сега официална прожекция. Не съм кинокритик, но тук ще си позволя да представя думите на един от тях: „филмът е треторазряден“ и ако не е била раздуханата в медиите интрига, едва ли някой би му обърнал сериозно внимание. Има обаче и едно друго мнение на мой колега от филмовата индустрия в Македония, което заслужава да бъде проучено. Според него много елементи в „Трето полувреме“ са взаимствани, или направо плагиатствани от един стар сръбски филм „Монтевидео“, който има подобен футболен сюжет, но този път между България и Сърбия, но в който все пак побеждава спортната етика. Надявам се, че кинокритиката ще обърне внимание на това твърдение и ако то се окаже истина, нека филмът да получи и съответната професионална оценка.
– Какви предизвикателства стоят пред България по този въпрос?
– Догодина се навършват 70 години от спасяването на българските евреи. Акцентът трябва да бъде поставен именно върху това събитие, защото е единственото по своите мащаби в света. Големи европейски нации с дълбоки демократични традиции не направиха това, което направи българският народ за своите съграждани евреи. Разбира се, това българо-еврейско приятелство се корени дълбоко назад във времето, защото евреи са помагали на Левски, укривали са наши революционери, евреи са били членове на ВМРО, почти 1000 евреи са загинали във войните на България за нейното национално обединение. Така в окопите се е родило братство, което издържа изпитанията на времето. Популяризирането на тези факти у нас и по света само ще издигне образа на България и със сигурност ще бъде предпоставка за бъдещи национални успехи и гордост.
- „Щедри“ крадци хвърлят пари по улиците на Лос Анджелис
На необичайна гледка станаха свидетели жителите на Лос Анжелис в сряда. Въоръжени банкови обирджии, преследвани от патрулни коли, хвърляха пачки с пари по улиците на града.
Безпрецедентното раздаване на пари продължило около час и половина, а обирджиите си спечелили прозвището „съвременниците на Роби Худ“. Според униформените обаче действията на обирджиите не били проява на щедрост, а опит да се изплъзнат на полицаите.
Всичко започнало в 10 сутринта, когато била обрана голяма банка в града. Двама от обирджиите се качили на черен джип Volvo и потеглили с висока скорост. Благодарение на патрулиращите полицейски и репортерски хеликоптери над града колата им бързо била забелязана и преследването започнало.
За изненада на полицаите заподозрените не се опитали да се измъкнат, карайки с висока скорост, а хвърляйки пари през прозорците на колата си. Според униформените целта на обирджиите била да съберат голяма тълпа по улиците и така да затруднят преследващите ги полицаи.
След като хвърляли пачки долари в продължение на час и половина, улиците на Лос Анджелис се напълнили с чакащи за лесни пари. Тогава престъпниците решили, че е време да се слеят с тълпата, но опитът им за бягство бил осуетен.
Двамата обирджии са задържани и ще бъдат съдени. Полицията издирва още двама предполагаеми съучастници.
Интересното е, че се издирват и хората грабили пари от земята, както и една жена, която успяла да отмъкне пачка пари от черното Volvo, докато полицаите арестували престъпниците. По-долу вижте видео от събитието.
Източник: ФоксНюз и Automedia.bg
- Дерменджиева: Подобно подмазване и зависимост на медиите от управляващите не е имало
Доста аналогии могат да се направят между времето на управлението на Тодор Живков и времето в момента и по-конкретно, откакто ГЕРБ са на власт. Това каза в интервю за БГНЕС Мария Дерменджиева, изследовател на архивите на ДС, преводач и журналист.Една от ярките аналогии е отношението на медиите към управлението и към властта, изобщо към хората, които са силните на деня. Това явление го имаше и по времето на комунизма, но има и някои разлики, аналогията няма пълно покриване, смята Дерменджиева.
Докато едно време страхът от цензурата и конформизма по принцип към строя, особено към края на 80-те години, е доста силен, тук в момента по-скоро имаме не толкова страх, освен битовия страх да не си загубиш работата, но има по-скоро едно подмазване с цел медиите да продължат да получават парите, от които са зависими. В по-голямата си част медиите непряко се финансират от държавата и са абсолютно зависими от властта, независимо дали от централната власт или от местната власт в провинцията, отчита Дерменджиева, която участва и като изследовател в НПО „Медийна демокрация“.
В регионалните медии е много характерно, доколкото са останали регионални медии, защото те са в много окаяно състояние, те зависят от това – ако не критикуват местната власт и местните феодали, тогава нямат проблем с финансовото си осигуряване. Именно това е проблем, защото той води основно до автоцензура при журналистите, не до толкова до „цензуриране отгоре“, както се казва, е наблюдението й.
„Разбира се, има теми табута, личности табута, фирми табута, но… Съмнява ме, че има списък официално закачен някъде в редакцията, че само за определени фирми, хора и организации не може да се пише нищо лошо. Но тези неща се знаят от колегите и автоцензурата е най-важният фактор, който ограничава медийната свобода и изобщо професионалното разгръщане на журналистите“, споделя личен опит от изследването Мария Дерменджиева.
Министърът на културата е казал истината, разбира се, защото това е начинът на управление на това правителство. Аз се съмнявам, че нарочно го е казал, защото не смятам, че господин Рашидов е човек, който иска да си навлече сам гнева на хора и въпроси допълнителни. Факт е, че след това имаше официално съобщение от страна на министерството, че са извадени думите му от контекст, че не бил казал точно това и някакви такива обяснителни истории показва, че късно е осъзнал всъщност какво е казал, коментира тя обсъждания казус за облагодетелстваните от премиера Борисов в казаното от министър Рашидов в Сатиричния театър.
Тази фраза не е най-важната от гледна точка на поведението на политиците в публичното пространство и в частност пред медиите. Много по-страшно е, че поведението на политиците от управляващата партия е безпардонно спрямо журналистите и тон в това отношение дава премиерът. Него, понеже медиите го обичат, казано жаргонно, радва се на публично и на медийно внимание много повече, отколкото е необходимо, затова той разчита, че каквото и да направи, каквото и да каже, то ще мине. Както и се получава в крайна сметка, защото има редица случаи, в които медии цензурират негови гафове, извеждат от контекст други неща, които е казал, вместо да се фиксират и да акцентират върху някой гаф, обобщава Мария Дерменджиева.
Спомням си, че на някакъв форум, сега точно не мога да се сетя по какъв повод беше, предполагам, че 9 май, около Деня на Европа и годишнината от Втората световна война, той каза, че България била обявила война на СССР. Това почти никъде в националните медии не излезе, а това си е сериозен гаф, припомня си тя.
Има и други такива примери, които биха могли да покажат, че от самите медии, тъй като са зависими, от самите журналисти идва автоцензурата, това, че се идеализира образа на премиера, дори се внушава симпатия към поведението му. От друга страна е цинично, имало е случаи, които не са излизали в телевизиите, но в интернет са били пускани, когато той се обръща към журналист и казва: „Я си гледай работата!“, което е абсурдно като поведение на премиер и изобщо на политик, когато е отказвал да отговаря и заради неудобен въпрос е ставал и си е тръгвал, дава пример и като журналист Дерменджиева.
Този процес е двустранен. Имам наблюдения, че в самата гилдия журналисти, които задават неудобни въпроси, не ги обичат колегите им. Тях ги изолират, защото оттам нататък те не могат да си свършат работата, за която са пратени, а именно да популяризират и рекламират дейността на премиера и на правителството като цяло.
Това също е голям проблем, защото вместо да се обръща внимание именно на нещата, за които всъщност са работа на журналистите – да информират хората за всичко, което се случва в управлението на държавата – те се опитват да прикриват по този начин и само да хвалят. Затова мисля, че до такава степен никога не е било толкова голямо подмазването и зависимостта на медиите от управляващите, категорична е Мария Дерменджиева.
Това има и този ефект, че хората очакват точно това. Те искат от Бойко Борисов да зависи всичко, те го харесват като командващия парада, генерала на армията, затова за тях е съвсем нормално всички негови министри и хора от правителството да го слушат, а не да задават въпроси, да коментират, да мислят, казва тя, запитана как ще коментира думите на Рашидов „Слушам“, когато се отнася за премиера.
Това е най-сложният въпрос всъщност, защото той зависи до голяма степен от избора за изход от самите медии. Тъй като една голяма част от журналистите, които са способни и склонни да изразяват собственото си мнение и позициите си и да не се съобразяват с това, което е удобно на правителството и редакционното ръководство, повечето вече са изтикани в ъгъла или по-скоро в социалните медии така наречени, социалните мрежи, собствени блогове. Там се търсят алтернативните варианти да се изразяват позициите, казва Дерменджиева в отговор на въпрос какъв е изходът на медиите, за да се върнат към общественото си призвание.
Но това не е изход, защото това, че доверието към традиционните медии се срива за сметка на това в социалните медии не означава, че традиционните медии ще умрат или ще спрат да манипулират общественото мнение. Тоест начинът не е този. Има различни тези за изход, например, слушах Георги Лозанов, който обясняваше, че и пресата би трябвало да бъде регулирана със закон, сериозните вестници да получат някакъв начин за финансиране, такива идеи се бяха завъртели в медийното пространство като идеи. Обаче държавната регулация, както виждаме и по електронните медии не е особено ефективна, след като СЕМ не си върши работата. Маса непрофесионални и неколегиални прояви останаха без последствие по т.нар. медийни войни, които всъщност са един инструмент на бизнес войните. Не смятам, че един закон би решил нещата, убедена е Дерменджиева.
От трета страна като сме говорили с колеги, когато питаш „Какво трябва да се направим? Как да го направим? Какво може да се направи?“, всеки вдига рамене и казва: “ То просто затъваме все повече, все по-страшно става“. Всъщност много отчайващо звучи това, което говорим. Сега това писмо, което е написано до комисар Круз, подписано от редица журналисти, пак викаме някой да дойде да ни помогне отвън. Не става, ако ние сами не се вземем в ръце и не се опълчваме на тези практики, които се опитват да ни налагат. Това изисква усилия, това изисква кураж, това изисква много много воля, апелира и като гражданин тя.
При всички случаи има нещо, което може да се направи по-лесно, това е защитата на журналистите от съдебни преследвания за клевета и прочие. Защото имаше наскоро прецедент с колега от Русе и абсурдно е такова решение на съда. Те не трябва да се коментират тези неща, решенията на съда, но просто тук няма как да не се коментира. Не може запис на диктофон журналистически да не бъде признат като доказателствено средство. То е ясно, че не е събрано по НПК, но просто няма как да не бъде взето под внимание. Виж със СРС-та е друго то
и в Парламента върви като доказателство, едва ли не, иронизира вече и като изследовател на близкото минало Дерменджиева.
Аз с преводи се занимавах много по-отдавна. Още като студентка започнах да превеждам. Дори не бих се нарекла журналист като професия. Аз влязох много по-късно и по-скоро като коментатор и изследовател на различни документи, архивите на ДС, по-скоро такива неща съм правила в журналистиката – изследвания и разследвания в някакъв смисъл, казва тя запитана дали в преводите бяга от ситуацията с медиите в България. Аз основно съм превеждала по-скоро научни книги – по политология, по културология, най-различни исторически книги. Предизвикателството, което поех с превода на четирите книги на Херта Мюлер, нобеловата лауреатка от 2009 г., беше огромно и в началото се притеснявах дали да го приема или не. Поради стечението на обстоятелствата, че съм завършила румънска филология и знам немски, а пък тя е от германски произход, но е родена в Румъния и използва доста неща, включително и игри на думи с румънски има в книгите й, и това ми даде някакво самочувствие, че няма да имам никакъв проблем с езика й, но от друга страна наистина без добрата редакторска работа на Любомира Лазарова, не бих се справила толкова добре, споделя друга част от професионалната си биография Мария Дерменджиева.
Херта Мюлер е много странен и човек, доколкото я познавам през книги й, странен автор. Не съм предполагала, преди да започна да чета нейните книги, че с кратки изречения, в които има подлог и сказуемо, няма допълнения и общо взето без много обстоятелствени пояснения, нещо, което е абсолютно нехарактерно за немския език, може да се постигне такова въздействие. На моменти имаш чувството, че пари, в други моменти виждаш цветове, а когато погледнеш – в изречението има три или пет думи. Страшно експресивна е и поради това е сложна за превод. От друга страна тя, така както пише простичко, така на моменти си измисля думи. Прави едни звукосъчетания, които на немски звучат по особен начин, което много често остава непреводимо на български, характеризира стила на забележителната авторка Дерменджиева. В крайна сметка много важно е и съдържанието на книгите й. По един странен начин тя пресъздава усещането за това какво е тоталитарната държава, какво е диктатурата, какво е хората да бъдат непрекъснато измъчвани, да са под страх, основно психически тормоз, а и физически, особено в книгата, заради която тя взе Нобеловата награда „Всичко свое нося със себе си“. Последната книга, която вече съм я превела и в момента се редактира и скоро ще бъде публикувана, тя може би в най-голяма степен по човешки го разказва, има повече история като сюжет вътре, като фабули. Тя много ме впечатли, защото там става дума за приятелството и как хората реагират срещу държавата, диктатора, службите, които се опитват да ги направят предатели и доносници. Това е всекидневието на хората, които са следени непрекъснато и как реагират в близките си приятелски кръгове и как когато се появи съмнението в предателство се унищожават връзките между хората, което е едно от фаталните последствия от диктатурата и от тоталитарната власт за душата на човек. Не мога все още да кажа заглавието на последната книга, която предстои да излезе, защото имаме малък спор с редакторката, усмихва се Мария Дерменджиева.
Проблемът е, че се създава манталитетът на доносника, който продължава да функционира и не е нужно да има ДС и някой да ходи във ведомственото, примерно на министър Цветанов, и да пише някакви неща. Важно е, че всеки е готов да разказва включително и измислици, само и само, за да успее да изпъкне и да се придвижи напред и нагоре и да стане симпатичен на тези, от които зависи с цената на това, че съседът, приятелят или колегата ще бъде потопен, е тъжната констатация за времето ни на Мария Дерменджиева и като изследовател и като гражданин.
По темата „медии“ можем да говорим с дни – като се започне от конкретни казуси, случки и оплаквания и се мине през научното им интерпретиране. Лошото е, че повечето проекти, които се правят на тази тема и дискусии, стигат до едно ниво, което не води по-нататък. Стига се до нивото на обобщаването. Наистина намират се някакви точни формулировки за това какви са проблемите на медиите – че са зависими, че това, че онова, но от там нататък няма следващи крачки и гилдията не се обединява и дори напротив – обратното – разединява се и това пролича напоследък и покрай медийните войни, за които споменах и това е ужасно, защото по този начин ролята на четвърта на власт на медиите и на журналистите изобщо изчезна, те са придатък на първата и на втората власт. У нас се получава малко особено нещо, защото имаме само една изпълнителна власт и нейните придатъци, защото включително законодателната власт е придатък, консултативен орган един вид на изпълнителната власт. Съдебната власт виждаме как въпреки опита за прозрачност в момента, в кавички го казвам, също абсолютно е подвластна на изпълнителната власт през законодателната власт. Получава се един омагьосан кръг, в който медиите, които биха могли да изиграят една много по-сериозна роля като коректив в тази ситуация, абсолютно изчезват като четвърта власт, е нерадостната констатация на Дерменджиева.
Източник: БГНЕС
- Над 70 % от българите не одобряват икономическата политика на кабинета
Седемдесет и два процента от българите не одобряват действията на правителството на Бойко Борисов срещу икономическата криза. Това показва проучването на „Трансатлантически тенденции“ (Transatlantic Trends).
Изследването е по проект на германска неправителствена организация „Джърман Маршал Фонд“ (German Marshall Fund) и е проведено между 2 и 27 юни 2012 г. в САЩ, Русия, Турция и 12 страни членки на ЕС, сред които и България.
Неодобрението към икономическите действия на националните правителства е най-високо в Испания – 73%, България – 72%, Италия – 66% и Португалия – 65%.
Средно 56% от анкетираните в Европа не одобряват действията на собствените си правителства. В САЩ този процент е 52%, а в Русия общественото мнение е разделено – 46% не одобряват, но също толкова са и хората на обратното мнение.
Българите се чувстват най-засегнати от икономическата криза
В Европейския съюз 65% от анкетираните се чувстват лично засегнати от икономическата криза, а в САЩ – 79%.
Най-висок този процент е в България и Португалия – 89 на сто. Следва Румъния с 88%.
Половината от европейските респонденти и 58% от американските пък заявяват, че биха подкрепили още съкращения на публичните разходи.
76% от европейците и 64% от американците са на мнение, че придобивките на икономическата система се разпределят сред малко малцинство.
Негативно отношение към Русия в ЕС и САЩ
Отношението към Русия се е преобърнало от позитивно към негативно и от двете страни на Атлантика. 42% от американците и 37% от европейците имат позитивно отношение към Москва.
Одобрението към Русия в България си остава най-високо, но е намаляло от 88% през 2011 г. на 78% днес. Следва Словакия, където положителното отношение към Москва е нараснало за една година от 58% на 64%.
75% от европейците и 60% от американците са на мнение, че руските избори не отразяват волята на избирателите. 46% от руснаците нямат доверие в собствените си избори, а 43%-имат.
Половината от руснаците пък имат позитивно отношение към САЩ и 64% към ЕС.
Българите с най-висока оценка за Меркел
Въпреки икономическата криза 61% от европейците все още оценяват членството в ЕС като позитивно за икономиката им. Традиционно в България висок процент – 81 на сто от хората имат позитивно отношение към ЕС, но само 47% смятат, че членството в ЕС се е отразило позитивно на българската икономика. По-ниска оценка има само във Великобритания, където едва 40% биха оценили членството като икономически позитивно.
Оценката за еврото обаче е много по-негативна. 57% смятат, че европейската валута се е отразила или би се отразила лошо на националните им икономики.
Всеки четвърти в Испания и в Германия подкрепя напускането на еврозоната. 52% от европейците одобряват начина, по-който канцлерът Ангела Меркел се справя с икономическата криза. Има обаче видимо северно и южно разделение в тази оценка.
Одобрението за Меркел е най-високо в България – 66%, във Франция – 64%, в Германия, Италия и Испания – 63%.
Обама – харесван, Мит Ромни – неодобряван
82% от европейците имат позитивно отношение към президент Барак Обама. Само 23% от тях обаче одобряват кандидата за президент на републиканците Мит Ромни.
Само 40% от българите биха гласували за Обама. Само руснаците и поляците имат по-лошо отношение към кандидата за втори президентски мандат – съответно 27% и 35%.
38% от анкетираните или нямат мнение или отказват да отговорят, а 39% не го одобряват.
Източник: Mediapool
- БККС пита еврокомисар Фюле за приписваните му от македонски медии антибългарски изявления
Георге Иванов и Щефан Фюле След неотдавнашното посещение в Брюксел на президента на Република Македония Георге Иванов и срещите му с висши представители на евроатлантическите институции, македонските медии публикуваха серия от материали, твърдящи, че еврокомисарят по разширяването и европейска политика за съседство Щефан Фюле и говорителят му Петер Стано са правили антибългарски изявления по повод на последните развития в отношенията между България и Македония.
Във връзка с това, Българският културен клуб – Скопие (БККС) e изпратил писмо до Щефан Фюле, което го информира за масираната антиевропейска и антибългарска риторика в македонското медийно пространство. Така например президентът на Европейския съвет Херман Ван Ромпой, председателя на Европарламента Мартин Шулц и генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен са злобно атакувани като „неприятели на Македония“ заради използване на международно утвърденото име на страната – БЮРМ, а Мартин Шулц е персонално обвиняван заради становището му Сърбия да признае Косово преди влизането й в ЕС. Така нареченият Световен македонски конгрес е публикувал становище, че „Македония няма да търси своето бъдеще в един Съюз, където мярка за солидарност са расизмът, нацизмът, фашизмът, апартейдът и колониализмът“.
Единствено еврокомисар Фюле е пощаден от гнева на македонистките проправителствени медии, поради приписваните му от тях антибългарски позиции. Вземайки повод от съвместната му пресконференция с президента Иванов, водещите македонски заглавия от последните дни са от типа на „Фюле предупреждава България да не блокира еврочленството на Македония“, „Фюле отхвърля критиките на България като съвсем нов член на ЕС“, „България няма поддръжка от Европа“ и т.н.
Както е известно, от 1 януари 2007 г. Република България е пълноправна държава-членка на ЕС и притежава целия спектър от права да предприема всички необходими мерки, адекватни действия и политически стъпки за осигуряване на добри междусъседски отношения със съседните на ЕС страни и по-специално с Република Македония.
По-нататък БККС обръща внимание на Щефан Фюле, че България не е членка на ЕС от „втора категория“, както неговите думи се интерпретират от македонските медии. БККС изразява опасения, че част от българското общество е разбрало изявлението на пресконференцията именно по този двусмислен начин, което българските граждани и българската общност по света могат да възприемат като обида.
В заключение БККС призовава комисар Фюле да изрази открито своята позиция по повдигнатия въпрос. Копие от писмото е изпратено също до Херман Ван Ромпой, Мартин Шулц и Андерс Фог Расмусен.
ПРИЛОЖЕНИЯ:
1. Становище на Световния македонски конгрес
2. Публикация за брифинг на Петер Стано, говорител на комисаря Щефан Фюле
3. Биографична справка за комисар Щефан ФюлеИзточник: bkks.org
- 34 години от смъртта на Георги Марков, интервю с брата на писателя
Никола Марков: Любен Константинов е човекът, който е трябвало да сипе отрова в чашата на Георги по заръка на ДС
На 11 септември преди 34 години в болница в Лондон почива големият български писател и критик на комунистическия режим Георги Марков. Лекарите констатират отравяне на кръвта в резултат непозната отрова, която не е оставила следи. Четири дни по-рано Марков е убоден от непознат мъж на моста „Ватерло”.
На мястото на убождането в крака на писателя лекарите откриват микроскопична сачма, чрез която е вкарана отровата, най-вероятно рицин.
Никола Марков държи книгата на Христо Христов "Двойният живот на агент Пикадили", на която се вижда снимка на единствения заподозрян по случая агент на ДС. Снимка: Христо Христов. Сайтът desebg.com публикува част 2 от видео интервю с Никола Марков, брат на писателя. В него за първи път той разкрива името на човека, който ДС е уговаряла да сипе отрова в чашата му по време на почивката му на о. Сардиния през юни 1978 г.
Това е българският емигрант в Германия Любен Константинов, който търгува с пощенски марки с Никола Марков. Този опит за ликвидиране на писателя предхожда покушението на моста „Ватерло” с няколко месеца.
По думите на брата на Георги Марков Константинов е получил шишенце с отрова от ген. Владимир Тодоров, началник на Първо главно управление на ДС (1986-1990), а през 1978 г. зам.-началник на комунистическото разузнаване.
Случаят е описан в книгата на журналиста Христо Христов „Убийте Скитник”, но без там Никола Марков да разкрива самоличността на Константинов.
Константинов отказва да изпълни „мократа поръчка” на ДС и предупреждава Никола, че е взето решение за убийството на Георги Марков.
В част 1 на интервюто Никола Марков разказва за семейство си, за Георги Марков като млад и за промяната, която донася в България 9 септември 1944 г.
Източник: desebg.com
Интервюто на Христо Христов с Никола Марков можете да видите чрез следния линк.
- Chicago Public Schools Union on strike for the second day
Contract negotiations ended about 8 p.m. Tuesday, with both sides expected back at the negotiating table at 11 a.m. Wednesday.
Chicago Public Schools Board President David Vitale said that at the end of more than 10 hours of negotiations on the second day of the strike, the schools made a comprehensive revised proposal of the contract one rejected Sunday.
As the strike entered its second day, parents voiced their frustration as they dropped their children off at a „Play at the Park“ program at Sheridan Park before going to work this morning.Rachelle Cirrintano, who works at the University of Illinois at Chicago, worried about her 8-year-old son Rocco. The boy has a hard time adjusting to change, she explained. When she dropped him off this morning, he sat on a bench alone because he didn’t know anyone.
Other parents said they sympathized with teachers, for now.
There were also stirrings of impatience among teachers as they marched and chanted in the Loop this morning.
On the Near North Side, more than 60 teachers picketing outside George Manierre Elementary School stopped their chanting and marching for a few minutes around 9:30 a.m. to sing „God Bless America“ in honor of 9/11. The group, many holding signs, maracas and tambourines and wearing red, then began singing „This Little Light of Mine“ from a booklet with songs meant to inspire the union members.
Teachers from at least four other CPS schools joined the staff at Manierre, where parents can drop their children off during the strike. As teachers sang and marched, children from inside the building peered out windows.
Former CPS teachers and their relatives helped lead and pump up the crowd, which chanted „Teachers rights under attack. What do we do? Stand up, fight back!“
CPS has improved its initial offer to teachers of a 2 % base wage increase in each of the four years of the contract. The offer submitted to the union Sunday night offers teachers a series of base salary increases over four years, beginning with 3 % in the first year and 2 percent in each of the next three years.
The average teacher in CPS has 13.7 years of experience and is paid about $71,200, according to the Illinois State Board of Education.
The district’s proposal also retains salary bumps for furthering education and for teacher experience, although the „step“ increases for experience would be modified. CPS, which released an outline of its offer Sunday night, declined to give further details Monday.
The school board has made other concessions, including addressing a recall policy for teachers who had been laid off because of school closings, consolidations and turnarounds. The union has long sought such a policy, although officials said Sunday the district’s plan does not go far enough. The union has not disclosed details of its contract proposals.
For more info go to Chicago Tribune
