Всички авторски страници

Авторски

• За 10 години 5 хиляди са хвърлили българския си паспорт

  Близо 5000 нашенци са се отказали от българското си гражданство през последните 10 години, показва справка на сайта на държавния глава. Основният мотив на сънародниците ни да върнат българските си лични карти е забраната на двойното гражданство в някои страни.

   

  Правомощията да приема и да освобождава от принадлежност към българската нация са делегирани на вицепрезидента. В момента това е Ангел Марин, но от януари в длъжност ще встъпи новоизбраната Маргарита Попова. Основният мотив на сънародниците ни да върнат българските си лични карти е забраната в някои страни на двойното гражданство.

  Такива са правилата в Германия и Русия например, уточниха от Министерството на външните работи. Има случаи обаче, в които някои българи, без да са притискани от правните уредби в други държави, решават да се отрекат от произхода си. Само преди месеци цяло семейство с пет деца опита да върне българските си документи, разочаровани от страната си. Веселка Миневска и съпругът й демонстративно отидоха пред сградата на президентството, за да се откажат от българското си гражданство. Оказа се обаче, че не могат да направят това, без да имат документи от поне една друга страна, пише „Монитор“.

  Статистиката показва, че най-големият бум на отказване от родните документи е бил в началото на периода, като през 2002 г. над 1000 нашенци са направили това. За първата половина на тази година пък едва 19 души са били освободени от БГ гражданство.

  Според данните на „Дондуков“ 2 над 900 нашенци, след като веднъж са се отказали от българския си произход, са поискали да им бъде възстановено гражданството. На 63-ма обаче това е отказано.

  В същото време справката показва, че много чужденци напират да станат българи за последните десет години. Демографските празнини у нас са запълнени от над 67 000 души, които са получили българско гражданство. Най-големи мераклии за наши документи са македонците – близо 36 000. Така се оказва, че на всеки 50 души от западната ни съседка, един е поискал да получи БГ лична карта. Масово за български документи се натискат още от Молдова, Сърбия, Русия, Украйна, Израел и Албания. 241 души пък без принадлежност към която и да е страна са получили гражданство у нас.

  В правомощията на вицепрезидента влиза и даването на убежище в страната на чужденци. Статистиката обаче показва, че Ангел Марин рядко е правил това. Така например през миналата година той не е издал нито едно разрешително за предоставяне на убежище на чуждестранен гражданин.

   
  Константин Тодоров,

  Novini.bg

• „На Изток от Запада“ с един „презокеански“ писател
  “На Изток от Запада”, дебютният сборник разкази на Мирослав Пенков, излиза едновременно в едни от най-престижните литературни издателства на САЩ, Великобритания и Канада – “Фарар, Строс енд Жиру” (Ню Йорк), “Ходън енд Стоутън” (Лондон) и “Дабълдей” (Торонто). Възторжени рецензии за нея вече има в “Пъблишърс уикли”, “Файненшъл таймс”, “Лос Анжелис таймс”, “Киркъс ривю” и много други медии. Въпреки че го определят като „американско-български” писател, младият автор не се чувства като американец.

   

                      

                                                       С Мирослав Пенков разговаря  Нели Томова

   

  

  Името на Мирослав Пенков е по-популярно в литературните среди отвъд океана, отколкото в България. През 2008 г. неговият разказ „Как купихме Ленин” влиза в антологията „Best American Short Stories 2008”. Три години по-късно едно от най-големите американски издателства „Фарар, Строс енд Жиру”  издава сборника му с разкази „На Изток от Запада”, оценен високо в рецензиите на западната преса. Книгата издават по същото време и авторитетните издателства “Ходън енд Стоутън” (Лондон) и “Дабълдей” (Торонто). С такъв успех не могат да се похвалят и вече утвърдени български автори, които обикновено са превеждани тук-там от издателства, подкрепящи източноевропейската култура, най-често спонсорирани от разни програми и фондации. Този месец книгата излезе и на български, издадена от „Сиела” (виж тук). Разказите са писани на английски в оригинал, а българският им превод е дело на самия автор.

  Роден през 1982 в Габрово и завършил столичната Английска гимназия, Миро заминава за Америка през 2001 година. Учи психология в Университета в Арканзас, а после записва магистърска програма по творческо писане. Днес e преподавател по творческо писане в Университета в Северен Тексас и редактор на списанието „American Literary Review”.

  Въпреки че го определят като „американско-български” писател, Миро съвсем не се чувства като американец. Свикнал е с живота в Америка, женен е за японка, с която се запознава там. Всяка година обаче прекарва по няколко месеца в България и винаги му е трудно да се раздели с близките си, когато си заминава.

  За разлика от многото български автори, които не могат да се похвалят с неговия успех, Миро е взел насериозно писането, а не себе си. Запазил е чувството си за самоирония и смята, че има да извърви дълъг път, преди да добави пред името си титлата „писател”.

  – Заминаването ти в Щатите през 2001 като че ли разделя живота ти на две – тук и там, преди и след. Може ли да се каже, че с разказите за България си се опитал по някакъв начин да свържеш двата периода?  

  – Да, определено. Първоначално се чувствах смачкан в Щатите, наистина има някакъв културен шок. Знаех английски и нямаше момент, в който да не разбирам хората. Но самият факт, че си чужденец… Изведнъж те пускат от нищото в една друга култура. И ти се чувстваш изключително сам. Беше си ми мъчно, като на малко дете, за приятелите, за майка ми и баща ми. Но имаше много българи, които също учеха там, може би 15-16 човека, веднага си станахме приятели, много си помагахме, при нас нямаше такива проблеми, за каквито съм чувал в големите български емигрантски общности. Но първите няколко години американските ми приятели се брояха на пръстите на едната ми ръка.

  – Кога започна да пишеш на английски?

  – Заминах за Америка с идеята, че ще ставам писател. Проблемът беше, че някак не ми се струваше логично веднага да почна да пиша на английски. Имах желанието, обаче не знаех как точно ще стане, аджеба. Мислех, че ще ми трябват 10 години, за да се потопя в езика, да почета и да почна да пиша. Това беше рационалният план. От друга страна обаче почнах да пиша почти веднага. Започнах да си превеждам част от разказите, които си бях писал тук, и да ги изпращам по списания и те да ми ги отказват… През 2002 г., втори курс съм бил, записах един от големите задължителни курсове, „Западна цивилизация”. Още първата седмица си седя такъв на чина и идва професорът при мен, много формален: „г-н Пенков, вие откъде сте?”. Викам „От България”. А той: „Ти ебаваш ли се с мен?”. „Защо да се ебавам?”. И той „Искаш ли да изкараш някой долар?”. Че кой не иска? И се оказа, че този човек прави дисертация на тема „Еничарите на балканските земи”.  Даде ми една книга, на една българска османистка, проф.Цветана Георгиева,  „Еничарите по българските земи”. Каза ми да я прочета, да синтезирам отделни части и т. н. Прочетох книгата, станахме приятели с него, три пъти ми идва тук на гости, ровихме се по библиотеките… Пари така и не взех, но понаучих доста неща за еничарския корпус, за кръвния данък. И си викам, така и така го прочетох това нещо, така и така ще го забравя след една година, познавайки себе си, защо пък да не седна да напиша един разказ? И написах разказа „Девширме”, последния в книгата.

  – „Девширме” е първият ти разказ, писан в САЩ, така ли?

  – Това е първият български разказ на английски, преди това може би имах два на различна тематика. По това време вече бях записал часове по творческо писане. А то пък жестока изненада – отидох да уча в Арканзас, понеже оттам ми дадоха пълна стипендия, и той такъв уж неизвестен университет. Оказва се обаче, че там е третата най-стара програма по творческо писане в цяла Америка – 40 години със супер традиции. И аз записах един час такъв, записах втори, запознах се с професорите, които се оказаха някакви много добри хора, много голям кураж ми вдъхнаха. Занесох го този разказ, „Девширме” на един уъркшоп и хората, като го прочетоха, викат, „аа, много интересно, давай още такива разкази”. Викам – що пък не. И понеже никой не знае нищо за България там, ми дойде такава идея – да напиша книга за България, разкази с възможно най-широка палитра от гласове, за да може, ей така, ако някой американец вземе книгата, да добие някаква представа.

  – В България програмите по творческо писане още не са особено популярни. Важно ли е да си учил нещо подобно, за да пишеш добре?

  – То не е задължително да си го учил, но на  мен ми беше безкрайно полезно. Първо, както беше моята програма, 4 години получаваш пълна стипендия, ти не се притесняваш как да си плащаш квартирата и какво да ядеш. Което за един писател, особено млад, е жестоко важно нещо, оттам насетне можеш да си посветиш времето на писане. След това, в университета учиш неща, които са ти безкрайно полезни. Четеш литература, но я четеш като писател. Не се занимаваш с разни марксистки, феминистки и фройдистки интерпретации и глупости, които ще видиш във филологиите. Четеш чисто технически – как е структуриран тоя разказ или роман, учиш за всички основни елементи, как да развиваш герои, гледната точка каква да бъде, фабулата как да върви и т. н. Другото полезно нещо е, че си заобиколен от хора, за които писането е сериозно нещо. Защото ти в един момент трябва да направиш някакъв целенасочен избор – за мен само хоби ли ще бъде писането и ще си драскам настрани, или ще се опитам да вложа няколко години от живота си и каквото стане-стане.

  – Ако беше останал в България дали щеше да стане?

  – Много трудно. Защото тази книга, която написах аз, ми отне около 6 години от почването до свършването. Ако разделя на тия шест години парите, които съм получил, аз ще съм под минимума в Америка. Затова почти всички писатели, които пишат „чиста литература” (от английски „literary fiction” – б. а.), а не някаква комерсиална, работят някъде по университетите, както съм аз. И това е невероятна работа, защото ти позволява да си около хора, които вземат писането насериозно, дава ти свобода на графика, позволява ти да стоиш до 4 през нощта като идиот, да спиш до 11, плаща ти сметките, дава ти здравна осигуровка, което в Америка е много важно.

  – Можеш ли да кажеш, че си постигнал мечтата си?

  – Не, не бих казал… Аз дори, като ме питат „какво правиш”, никога не казвам, „аз съм писател”. Когато бях студент, казвах, че съм студент, а сега, че преподавам следното нещо. Защото за мен това „писател” е титла, която трябва да си спечелиш и да отвоюваш с времето. За мен една книга не е достатъчна, макар че разбира се има невероятни световни писатели, които са написали само по една книга, примерно Харпър Ли… Та нямам предвид, че количеството е мерило на качеството. Но за нещата, които искам да правя, да напиша роман – ей такива разни – са необходими години.

  – Трудно ли е да издадеш книга в САЩ?

  – Да, много е трудно. Просто в Щатите страшно много хора пишат, страшно много графомани има, страшно много ненормалници пишат също така. И броят на писанията е огромен. Което значи, че издателствата не могат да си позволят даже да ги разглеждат. Човек, за да почне да издава, трябва да си намери литературен агент. А литературният агент обикновено няма да ти погледне произведението, или поне по друг начин ще се отнесе с теб,  ако ти нямаш срещу името си поне няколко добри публикации в големи американски списания.Номерът е обаче, че без агент, много трудно можеш да постигнеш добрите публикации в големи американски списания. И става един омагьосан кръг.  Хората обикновено пишат по един разказ и го изпращат  на 20 списания, 20-30 до 50 да кажем са най-големите. И чакаш. Почва се едно голямо чакане – 3-4-5-6 месеца понякога. За да получиш накрая един такъв отговор, който е стандартна изрязана хартия, на която пише „Уважаеми авторе, благодаря, обаче не…”. Аз за мой голям късмет, бях получил може би десетина отказа, преди да публикувам точно този разказ „Девширме” в оригиналния му вариант, много по-къс беше. Има едно списание в Луизиана Стейт Юнивърсити, казва се „The Southern Review”, създадено е от време оно от Робърт Пен Уорън и е едно от престижните списания. Тоест, това е публикация, която, ако я имаш срещу името си, хората гледат по малко по-друг начин на теб. Публикувах този разказ, и оттам насетне в рамките на две години получих може би 50 отказа от други списания.

  – Но това не те отказа?

  – Не ме отказа. То те смачква. Дори и в момента е неприятно, но в началото е особено потискащо. Щото ти чакаш, надяваш се, 4-5 месеца, и изведнъж получаваш 10-15 отказа – не, не, не, не. Най-важното е човек да не губи кураж. Много е лесно да го кажеш и много трудно да го изпълниш. И вече след 2-3 години откази, разказът „Как купихме Ленин” го бяха отказали може би всички добри списания. В крайна сметка го сложих в един плик и го пратих на редактора на „The Southern Review”, който ми беше публикувал първия разказ и му казах, че така и така, всички го отказват, но според мен това е хубав разказ, прочетете го. Не ми беше минало през ума, че едно и също списание може да те публикува два пъти. Което впоследствие се оказа практика. Той се обади след три седмици и каза: „много ми харесва, но имаш ли нещо против да го публикуваме не сега, а след една година?”. Това го казвам така, за да видиш с какви бавни темпове се случва всичко. Публикуваха го една година по-късно…

  – Тук сме свикнали нещата да стават от днес за утре…

  – Аз бях със същия манталитет и това си беше голяма мъка. Щото ти искаш, ти си някакъв дето има една дума „сбъдник”, искаш да се сбъдне на мига. Обаче животът те блъска с тоягата, и ти чакаш, нямаш избор, защото си никой. И чаках още една година да го публикуват тоя разказ, като излезе вече, есента на 2007, януари 2008 от „The Southern Review” ми написаха, че е спечелил награда, те всяка година дават награда на най-добрия разказ в тяхното списание. А след три дни получих един имейл, в който там вече казаха „със Салман Рушди избрахме вашия разказ за „Best American Short Stories”.. .

  – Как се почувства?

  – Нереално, да ти кажа. На моите баби, като има кажа „така и така, имам много добра рецензия в „Лос Анджелис Таймс”, примерно, те викат „хубаво, хубаво”. Обаче сега  в „Труд” написали за мен и те, „Ааа браво, супер, много яко”. По същия начин и аз не бях наясно колко голямо нещо всъщност е „Best American”. Чак впоследствие си дадох сметка за какво става въпрос. Но разбира се, че бях много щастлив. При положение, че помня самия ден, в който се е случило, 20-ти януари 2008, значи е от тези събития, които ги помниш.

  

   – Как реши да издадеш книгата и на български?

  – След като предадох ръкописа и го одобриха, от издателството започнаха да го изпращат на своите представителства по света,  в рамките на месец и половина го продадоха в 10-11 държави. Аз изрично им казах, да не го продават в България, не исках да се издава тук. Знаех, че ще ми е много трудно да я напиша на български, не знаех дали хората ще я харесат, викам си, айде сега, ще я пропуснем България. Ако пък стане толкова хубава книга, винаги може и по-късно. Те обаче изобщо не се съобразиха с това ми желание. Казаха, че имат оферта от едно издателство и ме убедиха някой да я преведе на български, а аз само да я шлифовам.  В крайна сметка това не се получи друг да я преведе. Никой няма вина, не трябваше изобщо да им губя времето с това нещо. Аз си я преведох или по-скоро пренаписах на български… Звученето на книгата на български и на английски е много различно, така исках да бъде, двата езика имат съвсем различна душа…

  – Доволен ли си от крайния резултат?

  – Ами доволен съм, то пък ще е неблагодарно да кажа, че не съм доволен. Можеше да бъде свързано цялото нещо с по-малко душевни терзания, защото имаше един момент, който се проточи в рамките на две години, дори след подписването на договора с издателството, беше твърде тежко. Ние подписахме договора с американското издателство през август 2008 и до миналия септември беше пренаписване на разкази, корекции, добавки… В момента книгата няма нищо общо с това, което беше, когато подписвахме.

  – Научи ли се на търпение?

  – Не съм сигурен… Понаучих се, но да кажа, че чак съм станал много търпелив, ще е лъжа. Щото сега примерно, пиша роман, изпратих го на мойта агентка, и чакам сега отговор на мига, обаче пак трябваше да чакам 2 месеца и нещо…

  – Ти как се възприемаш, като български или като американски писател?

  – На места по вестниците в Америка, като пишат някаква критическа оценка, пишат „американско-българския писател”. Което от една страна ме дразни, защото аз нямам нито зелена карта, нито гражданство, нито пък се възприемам като американец. Точно обратното, възприемам се изцяло като българин. Обаче пък от друга страна, ако трябва да сме честни, много от нещата, които съм научил за писането, съм ги научил в Америка от американски писатели и четейки американски писатели. Пиша на английски. К’во пък искам? Ами в крайна сметка това е – българо-американски писател. Но пък като чуя, особено в България, „той вече е американец”, просто ми кипва нещо отвътре. Много ме ядосва. Струва ми се малоумно, честно казано. Защото има книга, която е за България, само за България, изцяло за България, сто процента за България, има разкази, в които нищо не се споменава за Америка. И те продължават да твърдят, че съм американец. Глупаво е, ама какво очакваш…

  – „На Изток от Запада” всъщност не е първата ти книга… В България имаш издадена и друга, още преди да заминеш, „Кървави луни”, разкази в стил Стивън Кинг…

  – Аз избягвам да се връщам към нея… Не че е толкова лоша… Абе тя е лоша, но… за един човек на 17 години… Има някакви хубави разкази, идейни, моменти, където си личи, че нещо се опитвам да правя с идея към думите и към ритъма на изреченията… Много хора казват, ти като си толкова млад, какви са тия глупости да издаваш книга. И от една страна това е съвсем вярно. В Америка не ти е позволена грешна стъпка. Ако там сбъркаш с дебютната си книга, получиш ли слаби критически оценки и ниски продажби, загиваш. Има толкова много писатели в Америка, издателствата не могат да си позволят да се занимават, това си е голямо влагане на пари в тебе. Объркаш ли и втората книга в Америка, свършваш. Така че, там не можеш да правиш такива експерименти, да си публикуваш книжки. То ще е или-или. Но тук, в България, го няма тоя проблем и като излезе тази книга, някак си това много промени моя подход към писането, взех го по-насериозно.

  – Кое те кара да оставаш в Америка?

  – Чувствам се добре там.  Ожених се, работя нещо, което харесвам, заобиколен съм с хора, с които ми е приятно да контактувам…

  – Тоест, не е важно къде си, а с кого и какво правиш?

  – Да, това е най-важното. Където и да се намираш, можеш да си в абсолютна мизерия, а можеш и да се чувстваш добре. Освен това аз не се чувствам откъснат от България, нещата се променят, вече не е както преди – или тук, или там.

  – Вашите как приемат това, че си далече?

  – Честно казано им е доста тежко, от чисто сантиментална гледна точка, щото пък аз съм и единствено дете. Мъчно им е. Дори не съм сигурен, че се свиква. Летищата за мен са най-омразното нещо. Не вярвам в ада и рая, но ако има някакъв ад и някой мисли оригинално какво мъчение да ми наложи, може да ме остави на летището, непрестанно да се повтаря мигът на заминаването. Това е – оттука ми се свива нещо, само като си спомня, много ми е тежко. Всеки път, всеки път… Как няма да стане по-лесно… не знам защо. После се оправям, на втория, на третия ден вече съм си ОК. Но няколко дни преди да замина и самото заминаване ми е заколение.

  – Има ли неща, които те дразнят, като си дойдеш тук?

  – Има някакво такова изпростяване. Дразни ме телевизията напоследък. В Америка не гледам, телевизията там е страшно долнопробна, или поне повечето от каналите. И  нямам такъв проблем. Обичам да гледам футбол, това ми е на мен хобито, гледам всички мачове… Като си дойда тук, вкъщи се гледа много телевизия, няма как, майка ми и баща ми, като се върнат от работа, пуснат си телевизора, гледат 2-3 часа и си лягат. Големи глупости са. Много ме дразнят хората, които се появяват, глупостите, които говорят, страшно е. Българският език никой не може да го контролира, той си е живо същество, развива се, обогатява се, прави си нещата, които той си знае. Но гледайки реклами, което е най-долнопробното от долнопробното, има някакви думи, които се опитват да наложат. Примерно думата „cool”, каква работа има тая дума в българския език? Не мога да си представя две дечица как си вървят и си говорят „Глей колко е куул!”. Мога да си представя „яко”, „файско”, „готино”, „здраво”. Ей такива думи – да, ама „куул”?! И те те заливат с това от телевизора. Думи от типа на „уникално”, това е уникално, всичко е уникално… Дразнят ме, ама к’во да направиш.

  – Представял ли си си твоето паралелно аз, себе си, останал в България преди десет години?

  

  – Има един разказ в книгата, „Крадци на кръстове”, с тая интересна идея го написах. Той е за едно момче, което идва в София от провинцията, както и аз дойдох тук, когато бях на четири, обаче завърта го животът по различен начин, сменя един милион училища, един милион квартали и свършва съвсем, съвсем различно. Мислил съм си какво би било тук и хич нямаше да са добре нещата… Моят „План Б” беше да кандидатствам в Икономическия „Международни отношения”, което и досега нямам представа какво е точно. Глупава идея е било, не знам защо, но учех география, малко преди да разбера, че са ме приели в Щатите. Човек никога не знае, но ми се струва, че качеството ми на писане щеше да пострада сериозно, тематиката щеше да остане такава фалшива, американизирана, и нямаше да са добре нещата.

  – Всъщност ти не говориш за материалните възможности в Америка, а по-скоро за начина, по който ти е повлиял престоят там?

  – Какво говориш, първите осем години, дори да си живеех с нашите в „Люлин”, тук щеше да ми е много по-добре, отколкото там – без кола, без пари. Не съм мизерствал никога в Америка, не съм имал тежък живот, имам приятели, които здраво работят, наистина измъчени. Но бих си живял много по-добре осем години в България. Там става въпрос за някаква реализация и тая идея, която аз имах да стана писател. Но това можеш да го установиш само постфактум, гледайки назад, да видиш, че са се наредили нещата. Докато се случваха тези работи, обаче беше голяма несигурност. Винаги съм искал да бъда писател, но не винаги съм вярвал, че ще стане.

  Източник:   e–vestnik.bg

   

  Бел.ред:   Заглавието е на Еврочикаго.

• Търсиш български съсед в чужбина? Виж в нета

  Нова интернет страница ще дава възможност на българите в чужбина да намират и да се свържат с други българи близо до мястото, където живеят.

  Сайтът www.bgstreet.net дава възможност за търсене по географски принцип, наблизо до адреса в чужбина. В момента „Българската улица“ покрива 21 държави на 5 континента.

  Според анкета, публикувана в социалната мрежа, 91% от българите във Великобритания биха контактували или контактуват с други българи. Това даде идеята за създаване на сайта, който да помогне на българите зад граница да се откриват един друг.

  Всеки българин в чужбина може напълно безплатно да добави името на улицата си на специална карта на сайта. Не се изисква номер на улицата, което защитава личното пространство на потребителите. Регистрация на сайта също не е нужна, като целта е максимално опростено използване.

  Всеки посетител има възможност за търсене на други българи, въвеждайки имената на неговите улица и град и радиус на търсене. Системата ще намери всички българи, попадащи в радиуса на търсене. Съществува и възможност за избор на точно определен потребител от картата. В двата случая потребителят има възможност да изпрати молба за контакт на до 10 други българи едновременно. Личните имейли на потребителите са скрити, с което личните данни са напълно защитени.

  Вече има положителни отзиви за новата услуга. „Регистрирах се, намерих си и приятелка съвсем наблизо, с момиченце малко по-голямо от моето. Но най се радвам, че детето ми има приятелка, с която може да си говори на български. Аз съм единствената, с която говори”, пише в интернет форум потребител „doret“ от Великобритания.

   

  Източник:   Dnes.bg

• Севернокорейският лидер Ким Чен Ир е починал

  Лидерът на Северна Корея Ким Чен Ир е починал, предава АФП, позовавайки се на национални медии. Сега комунистическата страна би трябвало да следва неговия син и заместник Ким Чен Ун.
  69- годишният лидер почина в събота, на 17 декември, съобщава държавна телевизия. Първи в чужбина са научили в Китай. Засега няма точна информация каква е причината за смъртта, но през август, 2008 г. Чен Ир получи удар, а засега е известно, че севернокорейският лидер  е починал на борда на влак при пътуване извън столицата Пхенян.

  В  Сеул, столицата на Южна Корея, известието за смърта на лидера на северната им съседка се посреща с променливи чувства, тъй като не се знае какви ще бъдат стъпките на наследника му. Цялата армия е в бойна готовност, научи Eurochicago.com от собствени източници.

  

  Ким Чен Ир (кор. 김정일;  Ким Джонъиль, 16 февруари1941 или 1942 — 17 декември 2011)

• ИЗ ДЕБРИТЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ГЕНЕТИКА…

  Вестник „Bulgaria Sega” – Чикаго
  15 Декември, 2011

  Казват, че имало два вида хора. Оптимисти и песимисти. Ако бутилката е изпита наполовина едните викат „Ужас! Вече свърши!”. Другите казват „Страхотно е! Има още цяла половин бутилка за пиене!”.
  Когато се разбра, че атомът е ужасяваща сила, едните казаха, че светът ще благоденства, защото енергията като че ли става вечна. Другите рекоха, че свят въобще вече няма да има, защото ще го гръмнат с атомната бомба.
  Същото сега става с ДНК.
  Преди не много време една американска Железопътна компания подлага на ДНК – тестове своите служещи, без да ги пита, за да разбере дали някой от тях не страда от заболяване, при което не може да се работи дълго време в тунели. Но от тестовете ръководството научило още много, много повече. Например кой ще се разболее и ще трябва да му се плащат така лошите и грешни „здравни пари”. Последвали, под различни предлози, тайнствени уволнения на онези, които могат да ограбят компанията използувайки лошото си здраве. Стигнало се до скандал, който бил замазан, но червената светлина вече свети… В САЩ са създадени вече много организации в защита на неприкосновеността на генетичните данни на човека.
  Най-любими си остават тези данни за застрахователните. В САЩ има забрана държавните агенции да изискват и използуват генетична информация при наемането на служители или съкращаването им. Но това не пречи на мнозина да търсят пътища към тях… Което е път към дискриминация.
  Неотдавна Нобелов лауреат в областта на генетиката се опитва да зарадва хората с вестта, че след не много време всяко новородено бебе ще бъде прието в новия за него свят с генетичен паспорт имащ пълен списък на болестите и пороците, към които е предразположено. За негово добро, разбира се. Отрано да го лекуват. Но можете ли да си представите в какъв ад ще се превърне животът на това създание, когато околните му знаят, че при тях расте един пияница и Алцхаймер, при това със сексуални проблеми…
  А когато порасне банките ще отказват ипотеки на генетично предразположения към рак, застрахователите ще вдигат таксите според списъка на вероятните му болести, а склонните към алкохолна зависимост ще имат отрано цялото си време като свободно за пиене, защото никой няма и да ги пусне да прекрачат прага на фабриката.
  Но-о-о… Представяте ли си каква благодат стават генетичните компромати при политиците! Генетичният шпионаж ще стане основна дейност на партиите, които тръгват на избори. Разбира се по-богатите ще могат да си купят от лабораториите повече генетични тайни, да им направят по-добра редакция и да ги пуснат в по-голям тираж.
  Частица от тази тематика се разглежда в статията на проф. Чаракчиев, в която той коментира как в бъдеще може, благодарение на геномите, да се реализира по-добрият избор на брачен партньор. Особено при наличието на днешните комуникации.
  Благодарение на Мрежата днес може да се „припознаят” хора с много добро сходство за брачен живот – единият в Аржентина, другият в Нова Зеландия и да направят супер-семейство… Навремето са женели младите момичета за калпака на момчето, което го няма – пасе овцете в планината през цялото лято… И даже и не знае, че са го оженили.
  Сега е почти същото, но не съвсем. Пак двамата не се знаят, далече са един от друг, но не ги женят бащи и майки, а Фейсбук… Или сега вече – техните собствени геноми!
  Ето какво казва по въпроса в две свои статии проф. Никола Чаракчиев, нашият специалист по Генетична Генеалогия.

  Климент Величков, за в.”България Сега”

  ИЗБОРЪТ НА БРАЧЕН ПАРТНЬОР
  Проф. д-р Никола Чаракчиев

  Съществуват два главни метода при избор на брачен партньор:
  1. Класически, чрез първоначална емоционална връзка, където любовта играе важна роля.
  2. Аналитичен, чрез първоначален селективен подбор от разполагаема база данни.
  Класическият метод е естественият подбор и неговите предимства са, че чрез него се постига по-голямо биологично разнообразие.
  Недостатък на класическия подбор е възможна дисхармония между някой параметри на индивидите, които могат да се появяват след брака.
  Аналитичният подход е нов метод за оптимизиран подбор на брачни партньори, съобразно техните индивидуални характеристики, които са предварително известни.
  Недостатък на аналитичния подход е възможност за нарушаване на биологическото разнообразие в света, с което е свързано оцеляването на човечеството. Методите на аналитичния подход са няколко, но вероятно най-перспективен е чрез информация за генома (ДНК-то) на партньорите.

  БРАК ЧРЕЗ ИНФОРМАЦИЯ ОТ ДНК

  Известно е, че трите милиарда „бази” в човешкия геном съдържат информация за неговото минало от 100 000 години назад до наши дни, както и данни за възможното поведение на индивида в неговото бъдеще.
  Американската компания www.23andMe.com предлага повече от 300 позиции разнообразна лична информация за лицата, които при нея са осъществили изследване на своята ДНК. При определени условия съществува възможност, всеки клиент на компанията да се запознае с персоналната информация на другите клиенти. Това създава потенциална възможност да се избира партньор в живота по информация от ДНК, т. е. аналитичният период предшества емоционалния период на брака.
  Както съобщи по-рано вестник „България сега”, Български генеалогичен център – Чикаго” предложи и дефинира възможни етапи в развитие на Генетичната генеалогия.
  В етап „Генетичен анализ”, направление „Общество” е възможно да се осъществи
  Генна информация за партньорска съвместимост.
  В направление „Генно инвестиране” е възможно да се разработи:
  Генна селекция на брака;
  Алгоритъм за пред брачна и след брачна програма;
  Алгоритъм за стиковъчна брачна програма.
  Клиенти на www.23andMe.com са над сто авангардни българи и вероятно десетки хиляди жители на планетата. За повече информация – пишете до [email protected] .

  СЕМЕЙСТВОТО ВЕЧЕ НЕ Е СЛУЧАЙНОСТ

  В днешно време съществуват няколко компании в света, които работят професионално в областта на генетичната генеалогия. Те имат вече няколко стотици хиляди клиенти от цял свят, които са направили свои ДНК проби при тях. Една от тези компании е „www.23andMe.com”. Компанията разполага с хиляди лични данни за онези, които са си направили ДНК проба при тях. По желание на клиента тези данни могат да бъдат дискретни или публични.
  За какво по-точно става дума?
  Първо за това, че всеки клиент по желание може да направи кратка характеристика за себе си в така наречена част „Личен профил”, а именно, къде се е родил, кои са родителите му, къде живеят неговите родственици по света, от какво се интересува, какво търси, да публикува своята снимка и т. н…. Тези данни се вписват лично от участника в изследванията.
  Вторият тип данни, които съществуват и са записани в генома на клиента, компанията www.23andMe.com предоставя на участника след като е изследвала неговото ДНК. Това са данни за здравословното състояние на човека и предразположението му към конкретни лекарства. Например: какви са рисковите болести, от които той може генетично да боледува и в каква степен. Тук се включва и неговото предразположение към алкохол, наркотици, пушене и др. Освен това във неговата генетична характеристика излизат данни за неговия вкус към горчиво, сладко, солено , засилено или слабо.
  Трета голяма група са данните за т. н. „бази” на генома на клиента. След като се разполага с тях и ти си разрешил „твоят портрет” да бъде виждан индивидуално или публично, всеки може да влезе в контакт с тебе. Може да ти напише писмо, може да види част от твоите т. н. „базови данни” и накрая – да види „всички лични данни” за тебе. Но това става само с твое разрешение.
  След като някой види данните на друг човек той може и да кореспондира с него. Може да установи и близка връзка. И ако нещата станат сериозни – той може да види цялостната характеристика на човека и да прецени дали ще може да живее с него в брак
  По неофициални данни съществуват няколко агенции, които предлагат брак чрез ДНК тест.
  Изборът може да стане индивидуално – ако сте член на дадена компания за Генетична Генеалогия и можете да видите изцяло интересуващия ви профил.
  Известно е, че някой хора се опитват и осъществяват успешно семейство чрез информация, получена чрез електронна поща. При Генетичната Генеалогия нещата са много по-надеждни, защото може да се разполага с данните на лицето, което те интересува, да узнаеш и неговия характер, неговия начин на живот… Както и прогнозите за здравното състояние на този човек в бъдеще.
  Един по-обстоен анализ на участниците в www.23andMe.com показва, че от проблемите на Генетичната Генеалогия се интересуват интелигентни хора от цял свят с многостранни интереси, а това създава възможност бързо да увеличиш кръга на своите нови приятели.
  Светът се развива.
  Следвайте го!

  DNK-IBP11c

• Пoздравление към българските училища в чужбина

  Коледно и новогодишно поздравление за българските училища по света
  от Райна Манджукова – съосновател на Асоциацията на българските училища в чужбина (2007), председател на Държавната агенция за българите в чужбина (август 2009 – май 2010), автор и водещ на телевизионното предаване за българите в чужбина „Облаче ле бяло“.

   

   

• Почина Вацлав Хавел

  .

  

  Вацлав Хавел

   

  Бившият президент на Чехия Вацлав Хавел почина в неделя след усложнения при дълго боледуване, съобщи Reuters, позовавайки се на чешки телевизионен канал. По-късно смъртта му беше потвърдена официално и от канцеларията му.

  Хавел е роден на 5 октомври 1936 г. и е последният държавен глава на Чехословакия (1989 – 1992 г.) и първият президент на Чехия от 1993 до 2003 г. Той беше начело на страната при мирното разделяне на Чехословакия и след това управляваше Чехия в прехода към демокрация и пазарна икономика.

  Запитан през 2008г. дали иска да бъде запомнен като политик или като драматург, Хавел каза: „Бих казал, че бях драматург, действал като гражданин, и благодарение на това прекарал част от живота си като на политически пост“.

  Вацлав Хавел поведе Нежната революция срещу комунистическото управление на Чехословакия. Той критикуваше повечето правителства, които е назначавал, дори и те да са били харесвани от населението, припомня Reuters.

  

  Хавел на 19 декември 1989 г. на балкон над площад „Св. Вацлав“ пред събралите се близо половин милион души

   

  Хавел попада в центъра на международното внимание като дисидент драматург през 70-те години на миналия век и заради ролята му в „Харта 77“ – манифеста, подписан от водещи дисиденти в Чехословакия. С него те настояваха комунистите да спазват собствените си ангажименти за човешки права, поети в Хелзинки.

  Половин година, след като излежа поредната си присъда затвор, той оглави мирните демонстрации, сложили край на подкрепяния от СССР режим в Чехословакия. „Истината и любовта ще победят лъжите и омразата“ са думите на Хавел, с които чехите му ще го помнят от дните на Нежната революция.

  „Изключително се вълнувам. Той бе символ и лице на нашата република, една от най-изтъкнатите фигури в политиката в края на миналия и началото на нашия век“, коментира премиерът Петр Нечас, след като новината бе съобщена в прекъсване на интервю на живо с него по национланата телевизия. „Смъртта му е огромна загуба. Той имаше още какво да каже за политическия и обществения ни живот.“

  

  24 ноември 1989 г. – заедно с Александър Дубчек, герой от Пражката пролет от 1968г.

   

  „Вацлав Хавел бе един от най-великите европейци на нашето време. Призивите му за свобода проправиха пътя за една обединена и свободна Европа“, коментира в Twitter шведският външен министър Карл Билд.

  Хавел беше страстен пушач и претърпя няколко операции за рак на белия дроб, отстраняване на половината от единия бял дроб, пневмонии и бронхити, спукване на червата – проблеми от втората половина на 90-те години, които едва не го убиха и го оставиха с крехко здраве до края на дните му.

  Като цяло той прекара 230 дни от президентския си мандат в болница и още 450 дни в отпуска и болнични.

  

  С втората си съпруга Дагмар през март 2011 г.

   

  Хавел бе своеобразен гарант на мирния преход към демокрация и благодарение на световната си популярност придаде на 10-милионната държава значително по-голяма тежест в европейската политика. Той бе непринуден със световни лидери – заведе Бил Клинтън в пражки джаз клуб, беше приятел с Дала лама и Мик Джагър.

  Но в края на управлението си като президент той изгуби част от този интелектуален блясък. Значителна част бе заета от битката му за посоката на реформите, водена с икономиста, бивш премиер и евроскептик Вацлав Клаус, който го наследи като държавен глава през 2003г. Тогава приключиха двата 5-годишни мандата на Хавел (по конституция той нямаше право на трети), което го направи най-дълго задържалият се на върха политик в Централна Европа.

  

  Президентът Вацлав Клаус направи специално изявление по повод кончината на най-известния си политически противник от 90-те години.

   

  „Ройтерс“ коментира през януари 2003г., че чехите не съжаляват, че той напуска политиката, защото мнозина от тях смятат, че е  изгубил връзка с реалността и не е успял да се издигне над дребнавото политическо заяждане. Освен това одобрението за него намаля заедно с изпадането на Чехия в рецесия.

  „В Чехия той не е само световно признат пророк, но и реален политик, взимал конкретни политически решения. По света може да харесват неговата философия,и смелите му постъпки от миналото, но в Чехия той си изцапа ръцете като политик“, каза за него бившият му съветник Иржи Пехе. „Хавел е космополит, докато повечето чехи са доста провинциални хора. Той говори по глобални теми, докато те се интересуват какво става в задния им двор. А със смелата си борба срещу комунистите той се превърна в неудобно за някои хора огледало“, допълни той в началото на десетилетието.

   

  Източник:   в. „Дневник“

  Бел.ред:   Снимките са на Агенция „Ройтерс“.

• Социални инженери планират довършването на семейството

  

   

  През ноември в парламента се проведе обсъждане на новия проект за Закона за детето. Авторката на проекта доц. Велина Тодорова в отговор на въпрос от присъстващите заявява, че родителите нямат права, а само задължения. Това изказване илюстрира духа, който стои зад законопроекта. Под предлог за защита на „правата на детето“, правата на родителите се отнемат и се дават на държавата.

  Без да влизаме в подробни анализи на това творение от над 80 страници, които сами по себе си са вече залог за хаос и правна неяснота, ще споменем само най-драстичните опасности, които ще бъдат въведени за родители и деца, ако този проект се превърне в закон.

  Опасностите

  1. Материята е вече уредена повече от подробно в следните закони, повечето от тях в сила от 2000 година: Семеен кодекс, Закон за закрила на детето, Закон за защита от домашно насилие, Закон за народната просвета и т.н. Приемането на нов закон е излишно усложняване и на без друго сложната и объркана правна система.

  2. Законопроектът предвижда допълнителни бюджетни разходи чрез създаването на ненужни звена и на без друго раздутата държавна администрация. Това е поредното натоварване на българския данъкоплатец с издръжката на държавни органи чиято полза е не само съмнителна, а напротив – има основания да се смята, че ще навреди на родителите – данъкоплатци и на техните деца сериозно. В условията на икономически срив не е достатъчна Агенция за закрила на детето, та нови чиновници ще създават проблеми на семействата с деца, за да оправдаят заплатите си.

  Неясната терминология е предпоставка за административен произвол и държавна принуда в нарушение на правата на родителите, а и на техните деца

  3. Законопроектът съдържа терминология, която е толкова неясна, че административният произвол и държавната принуда в нарушение на правата на родителите, а и на техните деца е неминуем. Например в идеята за защита на „най-добрите интереси“ на детето интересите са дефинирани така че включват „чувствата и желанията на детето“. Съвсем естествено по-разтеглива категория от чувства и желания няма, дори и вън от правото, и дори при възрастните, какво да говорим за деца? Тази абсурдна житейска и правна логика щеше да е само смешна, ако законопроектът не предвиждаше строги санкции, за родители, които не полагат грижи за детето съгласно неговия „най-добър интерес“. Яденето на пица и шоколад и компютърни игри са изцяло в „чувствата и желанията на детето“.

  Ако родителят не дава на детето цял ден да яде шоколад и да играе на компютъра, ще подлежи на строги санкции

  Друго нововъведение в правото е дефиницията на термина „насилие“. Тя включва измислените категории „психическо насилие“ и „друго насилие“, непознати в никакъв закон, писан от мислещи човеци. Насилието за закона е само едно, и то е физическо. Психическото е много тясно дефинирано в Наказателния кодекс и то е свързано единствено със „склоняване към самоубийство“ и дори не се  нарича „психическо насилие“.

  Психе е гръцката дума за душа. Душевното насилие е в сферата на недоказуемото, в сферата на духовното, на невидимата реалност на идеите и човешката съвест. Как да се установи такова насилие, особено когато проектозаконът за детето предвижда отнемане на родителски права при „насилие над детето“!? В интерес на истината проектът дава дефиниция на „психическо насилие“, но от това здравият разум никак не се ползва. В категорията спадат “ подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение „. Не смейте да забранявате на детето си да играе целодневно компютърни игри, защото ще ви отнемат родителските права за „психическо насилие чрез друга форма на отрицателно отношение“.

  Още по-безотговорно, звучи въвеждането на термина „друго насилие“. Тук давате полет на фантазията си – „насилие чрез телепатия“ може би? Изглежда екстрасенси ще решават въпросите по родителските права.

  В дефиницията за „насилие“ авторите на проекта са предвидили не само нанасянето на телесна вреда на детето, но причиняването на всяка болка или страдание.

  Всеки родител може да стане жертва на недобросъвестни свои близки или неприятели, както и на незрелостта и бунта на собствените си деца.

  Според проекта, ако майката плесне тригодишната си дъщеря по задните части или ръката поради непокорството на детето, и това се случи на детската площадка, някой може да подаде анонимен(!) сигнал до социалните. Майката може да загуби родителските права над чадото си поради „насилие над него“. Проектът не предвижда прокарване на границата между „насилие“ и легитимно легитимното право на родителите да причиняват премерена физическа болка с цел дисциплиниране. Така всеки родител може да стане жертва на недобросъвестни свои близки или неприятели, както и на незрелостта и бунта на собствените си деца.

  4. Философията на законопроекта е антихуманна, антисемейна и ще разруши разбирането за ролята и ценността на семейството като основна градивна единица на обществото. Пример за това е налагането на „сексуално образование в училищна и ПРЕДУЧИЛИЩНА възраст“ от чл. 29 от този проект. На кое дете в предучилищна възраст е нужно да получава „сексуално образование“!? Вместо да си играе с играчки и да слуша за Мечо Пух, детето ще бъде изложено на всякакви занимания, отнасящи се до пола, които нямат нищо общо с това, което е подходящо за възрастта му? Кой освен социалните инженери, които искат да наложат нов морал, включително този на свободната „сексуална ориентация“ биха имали интерес от подобно „обучение“? Колко далеч от узаконената и държавно-наложена педофилия е една подобна разпоредба?

  Пример

  Владимир Буковски, руски дисидент, оплаквайки се от тиранията на политическата коректност в Обединеното кралство, дава следния пример:

  В часовете по сексуално образование в училищата в Англия, тъй като имаме равенство, пропагандират хомосексуализъм. Обясняват на 6-7-годишни деца, че това е нормално. Ако детето възрази: Мама и татко казват, че е лошо, те му отвръщат: така мислят майка ти и баща ти, а ти опитай.

  По Оруел

  Ако трябва да обобщим замисъла на новия проект за Закон за детето, той е връщане на времето на социалистическия реализъм, по Оруел, в който децата родени от майка и баща, и възпитавани от идеологическата държава, ставаха врагове на родителите си. Изправени сме пред поредния социален експеримент със семейството. Без противопоставяне на законопроекта, радетелите на групи със специални интереси тихомълком ще го превърнат в закон. Залогът е спасяването на свещеното и законно право на майката и бащата на грижа, възпитание и семейна обич към собствените си деца.

   

  Автор:   Адв. д.ф.н. Виктор Костов *

  ––––––––––––––––––––

  * Адв. д.ф.н. Виктор Костов е издател на сайт за свободата, религията на съвестта и словото „Свобода за всеки“ – www.svobodazavseki.com . Автор на критичен анализ на настоящия проект за Закон за детето, внесен в Министерски съвет, ресорни министерства и Народното събрание. http://svobodazavseki.com/images/stories/pdf/analysis_child_draft_law_bg.pdf

• Адекватният пенсионен модел

  Информацията, включена в тази статия. е предназначена за всички осигуряващи се в НОИ. Не се препоръчва за четене от защитници на статуквото или от  привилегировани, защото предизвиква у тях нездравословната емоция гняв.

  Държавните пенсионни фондове, не само в България, работят по  проблемни популистки  модели на Пенсиите за Прослужено Време и Старост.   Основният проблем на тези  модели  е създаване на огромни дефицити  в пенсионните фондове,  които принуждават държавите да ги балансираг чрез  дотации. В популистките (печелившите избори) модели на ППВС са вградени порочни възможности за далавери (законни присвоявания), които конфронтират и съсловията и подсъсловията. Чрез държавното дотиране, всички пенсионери на НОИ си присвояват пари на данъкоплатците; чрез нееднаквата стойност на първия множител във формулата за изчисляване на  пенсиите, “новите” пенсионери си присвояват част от осигурителните приноси на “старите” и правят пенсиите им по ниски от адекватните; чрез втория множител,  пенсионерите, които само три години са имали големи заплати, си присвояват част от осигурителните приноси на тези, кото не са имали този шанс в живота; чрез третия множител, пенсионерите работили първа и втора категория труд, си присвояват част от осигурителните приноси на работилите само трета категория труд.

  Икономическата криза ясно показа, че натрапеният от политиците популисти модел не определя адекватни пенсии и допуска съществуването на далавери,  именувани като “социални придобивки”. Гражданското общество осъзна, че с ръководенето на НОИ, властта си е присвоила правото да управлява частна собственост –  осигурителните вноски на  вложителите в пенсиония фонд.          

  Всички държави в Евросъюза имат проблеми с ППВС. Нашите политици няма от къде да “препишат”  решения на проблема и  поради липса на достатъчна компетентност, не  реформират модела, а се занимават само с идеи за намаляване на дотациите. Това те правят чрез противоречащи на гражданските права възможности на  модела – увеличаване на възрастта за пенсиониране, увеличаване на трудовият сгаж, увеличаване на  осигурителните вноски, … .

  Неадекватноста на практикувания  пенсионен модел е резултат на непознаване от политиците  на  финансовите солидарности, използвани при застраховките и осигуряванията. При социалното подпомагане и социалните пенсии има финансова солидарност между бедните и данъкоплатците. Бисмарк е създател на  социалната  пенсиия. Трети вид е  финасовата солидарност между пенсионерите недоживели и надживели средната продължителност на живота, а изплащането на пенсии от вноските на работещите е  финансова солидарност между работещите и пенсионерите.

  Всички проблеми на ППВС са решими единствено, чрез  познатия на гражданското общество пределно прост, но  Адекватен Пенсионен Модел,  в който липсват понятията : задължителни пенсионни вноски, категории труд, минимален трудов стаж,  пенсионна възраст, точкова система, актуализиране на пенсиите, индексиране на пенсиите, … .

  Всеки осигурен по АПМ има лична спестовна пенсионна сметка, в която кумулира осигурителни вноски, с толемина определена от него. След пенсиониране, ползва две  солидарностти : между  пенсионерите недостигнали и пенсионерите надживели  средната продължителност на живота;  между вложителите във фонда  и  пенсионерите на фонда.  Когато броят на членовете на фонда  е   достатъчен за финансовата му стабилност, дотациите от държавата се редуцират, до запазване на покупателната способност на осигурителните приноси на членовете на фонда, чрез ежегодно индексиране на осигурителните им вложения с процент равен на инфлацията или дефлацията.  Пенсионният фонд се издържа от  такса членство, ръководи се не от държавата, а от съвет, избиран от членовете си  и оперативни ръководители назначавани от съвета.

  Пенсията на всеки се определя по простата формула: първа годишна пенсия – кумулиран в личната пенсионна сметка осигурителен принос, разделен на число равно на  разликата между средната продължителност на живота и годината на пенсиониране. Втората годишна пенсия се изчислява по същата формула, но от остатъка на осигурителния принос.

  АПМ дава възможност за обединяване на пенсионния фонд с фонд безработица, при което безработните получават възможност да теглят от собствените си спестявания необходимата им  помощ при безработица, а не от фонд безработица.

  При запазване  на сегашния пенсионен модел, разчети показват възможности за получаване на  големи бюджетни икономии чрез : премахване на бонуса прослужено време за работилите първа и втора категория труд – преизчисляване на третия множител; и чрез премахване на бонуса за трите най-изгодни годишни заплати – преизчисляване на втория множител. Чрез приемане на единен пръв множител и за стари и за нови пенсионери, който ежегодно  се индексира с процента на инфлацията, се постигат справедливи ниски пенсии, но с цената на увеличаване дефицита на фонда.

  Реформа на ППВС  означава нов закон, включващ пенсионен модел, изработен  с конкурс и избран от съсловието на осигуряващите се чрез референдум. Профсъюзите и пенсионерските съюзи, вместо бзсмислени протести за повишаване на съществуващите пенсии и запазване на привилегии, трябва да организират петиция – искане за провеждане на референдум за избор на нов пенсионен модел. Съсловието на осигуряващите се от държавата е достатъчно мъдро, то ще избере  АПМ, а достатъчно компетентна власт ще види в АПМ  мощно средство, за намаляване на дефицита в  държавния бюджет.

   

  Венелин Чалъков

  / [email protected] /

• Защо Светият Синод се страхува от отварянето на досиетата?

  Светият синод се отметна от решението си за Държавна сигурност

   

  Няколко часа след като се съгласи да бъдат отворени досиетата на висшите духовници в Държавна сигурност, Светият синод на Българската православна църква (БПЦ) прецени, че е сбъркал, взел е „прибързано решение“ и застана на противоположно становище. Първото решение за отваряне на досиетата на висшите духовници спешно бе изтрито от сайта на Българската патриаршия (bg-patriarshia.bg).

  Вчера на свое редовно заседание Светият синод на БПЦ излезе с решение да бъдат отворени досиетата на висшия клир. В решението на Църквата се казваше, че така в навечерието на великото и славно Рождество Христово върховната църковна управа показа, че не се притеснява от огласяването на всепобеждаващото оръжие на Господа Иисуса Христа – Истината.

  Изглежда промяната е била предизвикана от категоричното несъгласие на Неврокопския митрополит Натанаил – един от членовете на Светия синод.

  Той обяви за неконституционни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (приет от Народното събрание на 19 декември 2006 г.), както и дейността на Комисията по досиетата и разпространи своето несъгласие комисията да проверява клира.

  Митрополит Натанаил твърди, че „нормата от закона, според която членовете на управителните органи на религиозните общности подлежат на проверка и разкриване на досиетата им, е противоконституционна и това е грубо нарушаване на отделеността на Църквата от държавата“.

  Обяснението му е, че „отговорното отношение по този толкова важен въпрос за институционалния авторитет на БПЦ, изискваше да изслушаме становището на юрист, който има професионална и задълбочена подготовка по статута на БПЦ“.

  Според митрополита „това публично ритуално действие ще злепостави единствено институцията БПЦ и ще задоволи медийната жажда за сензации за няколко дни, но ще смути душите на много православни християни и ще срине единствената надежда и опора на народа в Църквата”.

  „Демократичната и правова държава спазва върховния закон – Конституцията, само когато не приема закони, които й противоречат, а когато допусне грешка, е длъжна да я изправи. Още през 1992 г. Конституционният съд е казал, че е недопустима държавна намеса във вътрешно-организационния живот на религиозните институции, както и в тяхното обществено проявление“, убеден е Неврокопският митрополит Натанаил.

  Същото становище изрази в интервю за БНР и ловчанският митрополит Гавриил – че по Конституция е недопустима държавна намеса във вътрешноорганизационния живот на религиозните институции, но той оставя на Комисията по досиетата да прецени има ли право да отваря досиета на духовници.

  Сегашното ново становище на Светия Синод, последвало гнева на Неврокопския владика, е, че разпоредбите в Закона за досиетата са неприложими в този им вид спрямо вероизповеданията и в частност – спрямо Българската православна църква.

  „Във връзка с изясняване на понятия и кръга на субектите по прилагането на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, е необходимо да се даде отговор на въпроса – дали при така изразената редакция за „публични дейности“ по смисъла на цитирания закон в чл. 3, ал. 2, т. 6 „ръководители и членове на управителни органи на религиозни общности“ попадат вероизповеданията въобще като субекти на правото със свои органи и в частност Българската православна църква (БПЦ) като представител на традиционната религия в Република България – източноправославното вероизповедание по смисъла на чл. 13, ал. 3 от Конституцията на РБ във връзка с чл. 10 от Закона за вероизповеданията“, се твърди в публикуваното ново становище

  Висшите църковни дейци твърдят, че редица законови разпоредби (на чл. 3, ал. 2, т.6 и чл. 27, ал. 1, т. 3 от закона) са неприложими спрямо вероизповеданията изобщо.

  По повод отказите на Синода да предостави исканите от Комисията по досиетата документи, нейният последният коментар преди време беше, че „макар Синодът да бави и да отказва предоставянето на изисканите данни, и без тези данни те ще извършат проверките“.

  Източник:   Glasove.com

   

   

  Защо Светият Синод се страхува от отварянето на досиетата?

   

  Из рапортите в Шесто управление на ДС:   Към 1980 г. тайните агенти в Светия Синод са девет, в Духовната академия – 12

  Светият синод вчера все пак даде съгласие   за проверка на досиетата в БПЦ (часове след взимането на това решение Синодът се отметва от него – бел. Еврочикаго). Само че защо висшият клир беше готов да търси помощ от Първанов, за да предотврати отварянето? Защо се бои като дявол от тамян от тази стъпка?

  Кои са били доносниците сред архиереите и обикновените свещенослужители? Какви вреди е успяла да нанесе българската ″милиция на мисълта” върху вярата, интегритета и достойнството на религиозните общности в страната?

  На повечето от тези въпроси едва ли някога ще бъде даден изчерпателен отговор. Известна представа за начините и мащабите на привличане и инфилтриране на доносници и агенти на Държавна сигурност сред Православната църква и останалите християнски вероизповедания добиваме от излезлия наскоро документален сборник с неунищожените доказателства за делата на 6-то управление на ДС до 1985 г. Ето какво пише в него:

  ″Контрареволюцията има един солиден гръбнак, това са поповете. Ние ще трябва много добре да ги знаем, а за това ще трябва да имаме между тях наши секретни сътрудници, които да ни донасят за тази реакционна дейност, която те провеждат. Ние ще трябва да изучаваме и всички религиозни секти…”

  Това е заключение от отчет на Държавна сигурност през 1946 г. Явно е, че БКП още в краткия период до пълното заграбване на властта и физическото ликвидиране на опозицията през 1947 г. определя църквата и религиите като приоритетна цел в работата на своята тайна милиция.

  Отчет на ДС от 1950 г. съдържа агентурните имена на привлечени или внедрени в църквата доносници, които следят митрополити и свещеници. „Каскетите“оценяват работата си като ″слаба”:. ″едва” четирима свещеници са изпратени в лагери и ″едва” през 1949 г. е започнала оперативната разработка на бившия екзарх Стефан, един от признатите спасители на българските евреи по време на войната.

  Усърдието си заслужава

  Политическата милиция изготвя подробни и смайващи с нелепостта си графици кой кога ходи на църква. Агенти с имена ″„Константинов” и ″Петков” докладват както за посещаемостта на верующите, така и за евентуални ″враждебни” послания на архиереите ″Фанатик” и ″Крал”. Правят се и ″социологически” сондажи за класовия и социалния произход на посетителите по време на строго следените празнични служби.

  Усърдието не е отличителна черта в дейността на българското Щази. Критични анализи на службата сочат, че една трета от непрестанно множащите се оперативни работници изобщо не се ″стараят” да подържат редовни контакти със зачислените им доносници, нито пък да привличат нови ″очи и уши” за службата и Партията.

  Оперативните работници, които се занимават с мрежата от доносници във вероизповеданията, са обаче неимоверно усърдни. Повечето от тях поддържат контакти поне с двама доносници. Отчетите подчертават и успехите на работещите с вражеския контингент ″Духовенство”, които доста често успяват да прибавят нови ″бройки” към зачислените им мрежи.

  Колкото повече врагове, толкова повече доносници

  В анализ на 6-то управление на ДС се отбелязва, че ″идеологическата диверсия по линия на духовенството“ застрашително нараствала. Подобни сигнали не са новост в практиката на ″милицията на мисълта”, която е натрупала богат опит как по-добре да привлича подплатеното с финанси и привилегии внимание на властимащите.

  И в епохата на развития социализъм религиозното съзнание остава сред най-преследваните ″практики” на инакомислие. ″Престъпления на мисълта” мотивират властта и подчинения й репресивен апарат да търсят начини да увеличат броя и ранга на доносниците в църквата.

  Само през 1980 г. броят на вербуваните агенти на 6-то управление в средите на духовенството нараства от 43 на 56 души. Началството рапортува, че в Духовната академия чекистите разполагат вече с 12, а в Светия Синод – с девет ″уши и очи”. ДС е успяла да внедри двама свои агенти дори в задграничните православни епархии.

  Сред ръководствата на тайните секти с християнски характер броят на доносниците нараства на 20. Четирима пък докладват за делата на католическата църква в България. Под кодови имена като ″Лукавия”, ″Нахалния”, ″Фарисея” или ″Подлеца” се планират оперативни наблюдения и репресии срещу свещенослужители, сектанти, студенти в Духовната академия, срещу шефа на Българската секция в Радио ″Ватикана” и дори срещу иконописци. Враговете са навсякъде и изключение не се прави никому…

   

  Източник:   Дойче Веле

• Дилемата между врабчето и копието
                                                                                            Автор:   Любослава Русева

   

  Кlasno po lit za onq haho! kvo da pi6a?

  Есемесът е от непознат номер.

  Аre кaji dve dumi za hahoto!

  Отговарям:  Greshite neshto, ne se poznavame.

  Непознатият отвръща:  Basi tupoto L

  След два часа получавам четвърти есемес:  Ti se okaza ku4ka!

  Разтрепервам се от гняв и набирам номера.

  –  Кво искаш? –  тросват ми се отсреща.

  По гласа преценявам, че принадлежи на силно изнервен тинейджър от женски пол.

  –  А коя си ти, невъзпитана моме? – питам на свой ред невъзпитано.

  –  Ти ми беше обещала, не помниш ли? За свободата и салама! Беше обещала!

  Крясъците преминават в горък плач и жестокостта ми се сломява. Трескаво опитвам да си спомня какво съм обещавала. За свободата и салама ли? Какво общо може да има…

  Ами да! Споменът изниква ясно:

  Беше преди три или четири години. Седя на пейка в кварталната градинка, докато малкият ми син играе на катерушка. Хвърлям по едно око и на двете момичета, които разиграват телевизионни реклами.

  „Хигиенична чистота” – кикоти се едното и си прави шлейф от кални листа. „Кажи, баба, тенкю!” – превива се от смях и другото, а после тържествено поднася на приятелката си смачкана кофичка от кисело мляко.

  Жаля тези пубери на видима възраст около 12 години. Жаля ги, задето разиграват маркетинговите тъпотии в ошмулената квартална градинка. И дори имам нахалството да им се намеся, след като едната започва да се преструва на Дон Кихот, а другата поема ролята на Санчо Панса.

  „Свободата, Санчо, е като салама, който ти така лекомислено режеш!” – казва по-високата.

  „Пушен шпек, Ваша милост!” – отговаря другата, докато реже въображаем салам.

  „Свободата, салама…” – пада на колене високата и имитира обилно слюнкоотделяне в подножието на катерушката.

  В този момент не издържам и отивам при момичетата.

  „Я стани!” – казвам заповеднически.

  Дон Кихот изглежда смаян, но все пак се изправя. Санчо Панса му намига в смисъл, че съм кукуригу.

  –  Как си представяш свободата? – питам.

  –  Ми тя е… да можеш да имаш всичко, което си пожелаеш.

  –  А как си представяш несвободата? – продължавам.

  –  Това е да не мога да изляза, за да си играя…

  „Рицарят” ме поглежда с дълбока печал.

  –  Представи си, че си затворена в стая и си много гладна. Какво ще избереш – да те пуснат от стаята, или да ти дадат сух шпек?

  –  И двете!

  –  Не, мила, трябва да направиш избор.

  Дон Кихот се замисля. Първоначално се чуди дали да избяга или да ми отговори. После ме поглежда в очите, колебаейки се дали наистина съм хахо. Да, хахо е, но безобидно – решава, поради което смело заявява:

  –  Моят избор си е моя работа!

  Впечатлена съм. Все пак стоя пред 12-годишен Дон Кихот, който ме гледа в очите и току-що избра свободата пред салама.

  –  Ако някога поискаш да продължим тоя разговор, ето моя номер – казвам с великодушието на суетен възрастен глупак.

  Ti se okaza ku4ka…

  Беше обещала…

  По-лошо от това да направиш реклама на салам, приравнявайки го до свободата и дори поставяйки го над нея, е да заблудиш дете, че си в състояние да посочиш разликата между двете. Още по-лошото е да обещаеш на дете, че ще помогнеш в избора му, а след като нагло си се намесил в неговия живот с претенцията да го поучаваш, да изчезнеш и да го забравиш.

  – Вярно е, обещах, Ваша милост! – казвам със свито сърце.

  Минала е не повече от минута, през която си спомних случката в градинката, а рицарят на печалния образ, изчислявам сега, е вече на 14 или 15 години.

  Онова дете е пораснало и вероятно е решило „Дилемата между врабчето и копието”, както я нарича Ерих Фром в „Да имаш или да бъдеш”. Избрало e или е на път да избере между „По-добре врабче в ръката, отколкото сокол в гората” (по Санчо Панса) и „Свободата, Санчо, е на върха на копието” (по Дон Кихот). Поставило е или е на път да постави салама над свободата. Но е възможно и обратното – „да бъдеш” в ценностната му система да стои или да е на път да застане преди „да имаш”.

  –  Какво написа? – питам я, за да разбера как е разрешила дилемата.

  Темата била „Как си представям съвременния Дон Кихот”.

  Тя се панирала, загубила ума и дума. И понеже не могла да се сети за нито един пример, започнала да ми изпраща есемеси. Накрая, буквално в последните минути, написала две изречения:

  „Представям си го в лудницата. Или как обикаля по улиците и забожда на върха на копието обелки от сух шпек в контейнерите.”

  – Ужасно! – казвам й. – Много ти е рано за такова отчаяние! Много ти е рано за подобен цинизъм…

  Отговаря:

  –  Пет пари не давам за свободата, ако съм гладна, разбра ли?

  Щом една хлапе мисли така, то отговорът на въпроса какво общество си създадохме, наистина предизвиква единствено отчаяние. Защото там, където свободата не струва пукната пара, динамиката на публичния живот не само е свързана с доминиращото желание да се нахраниш и притежаваш, а постепенно превръща сития тумбак и притежанието в доминиращи ценности.

  Кажете ми впрочем коя стачка у нас не е била за пари.

  Малкото протести в защита на нематериални ценности (например онзи срещу следенето в интернет) събраха шепа хаховци, нали?

  За пари и само за пари обаче стачкуват железничари, зърнопроизводители, БАН, биволовъди… И нито една от тези групи не се събра с останалите в случаите, когато се налагаше да бранят смисъла от общностното ни живеене, а не собствения си салам.

  Само че:

  „Ако едно общество се превърне в мегамашина с независими едно от друго копчета – продължава Ерих Фром в „Да имаш или да бъдеш” – хората заприличват на стадо, губят способността си да мислят критично, чувстват се безсилни, пасивни са и задължително започват да мечтаят за лидер, който „знае”. Оттам нататък начело на „мегамашината” може да застане всеки, който има достъп до нея – дори човек с посредствен интелект и способности”…

  Тъкмо затова Дилемата между врабчето и копието е толкова трудна.

  Не можеш едновременно да имаш и да бъдеш. От едното ще трябва да се лишиш за сметка на другото.

  Колкото повече везната натежава към „да имаш”, толкова повече ще губиш от възможността „да бъдеш”. И колкото повече държиш „да бъдеш”, толкова по-малко ще ти остане „да имаш”. В първия случай ще се превърнеш в копче от мегамашината, а във втория все някога ще започнеш да се колебаеш дали си е струвало „да бъдеш”… гладен, вместо „да имаш”… сух шпек.

  –  Не може ли и двете? – пита ме порасналият Дон Кихот.

  Забелязвам развитие – преди 3-4 години направо ми каза, че ги иска и двете.

  –  Не, Ваша милост, трябва да избереш. Нещо повече – всеки ден и всяка минута трябва да избираш между врабчето и копието.

  Тя се замисля, а после ни в клин, ни в ръкав ме застрелва с въпроса:

  –  Къде беше, когато получи първия ми есемес?

  Май в магазина бях, вече не помня…

  – И какво си купи?

  Може би салам…

  –  Вкусен ли беше?

  Не знам. Откакто съм се върнала, говоря с Ваша милост…

  –  И защо ти пука за мен?

  Защото ми пука. Това ми се струва достатъчно…

  –  Извинявай, че те нарекох кучка!

  Извинена си…

  На следващия ден решавам да се замъква към училището, в което учи Дон Кихот. Срещам се с учителя по литература.

  –  Знам, че има двойка, но ми е интересно какво е написала.

  –  Двойка ли? Това е единствената шестица! – отговаря с почуда господинът и ми подава класната й работа:

  „Представям си Дон Кихот като жената, която преди три или четири години дойде при мен и ми каза: „Я стани!”. После ми изтупа коленете от калта и ми каза, че свободата няма нищо общо със салама. Даде ми своя телефонен номер и аз разбрах, че никога повече няма да остана сама.”

  – Това е единствената шестица? – недоумявам.

  Учителят показва останалите съчинения:

  „Е.и се в г..а”

  Празен лист

  „Да го д…ш!”

  Празен лист

  Празен лист

  „Дон Кихот е п…л”

  Празен лист

  Празен лист

  Празен лист

  Празен лист…

   

  Източник:   Reduta.bg

• ГЕРБ – ‘отличници по харчове’ за Избори’ 2011

  Близо 6 млн. лв.e общата стойност на предизборната кампания на управляващата партия ГЕРБ за кметските избори в края на октомври. Това сочат данните от отчетите на политическите партии, коалициите и инициативните комитети, участвали в местните избори в края на октомври 2011 година.

  Почти два милиона лева от тях са били за медийно отразяване. Около 300 000 лева ГЕРБ са инвестирали в социологически агенции, а около 36 хил. лв в консултанти по места. Това става ясно от отчетите на партиите, подадени пред Сметната палата и публикувани в петък.

  Над 2.5 млн. лв. са парите, похарчени за флаери, плакати и организирането на концерти – общо около 2 600 000 лв.

  Най-много средства е похарчила и президентската двойката на управляващата партия ГЕРБ – 1.8 млн. лв. Най много средства са били дадени за плакати, брошури и флаери – 655 хил. лв. Следващите по-големи пера са рекламата в електронни медии, за която са платени 454 хил. лв., и срещи с хората чрез организиране на събития и концерти, които са им стрували 414 хил. лева.

  Веднага след управляващите по изразходвани средства се нареждат ДПС, които за местния вот са похарчили около 4 000 000 лева. Партията не е получавала дарения, като в отчета им е посочено, че всички изразходвани средства са от държавната им субсидия.

  След ДПС по размер на отделените средства за предизборната кампания за местните избори се нарежда БСП.

  От подадения до Сметната палата отчет на левицата става ясно, че партията е похарчила за предиборната си кампания за местните избори над 1.7 млн. лв.

  Кампанията на “Атака” за местните избори е излязла около 400 000 лева. ДСБ са похарчили 804 хил. лв. за кампанията си, от които 693 500 лв. са от субсидията на партията, другите – от дарения. Кампанията на СДС е струвала около 250 000 лева.

  За сметка на попълнените партийни отчети за кметския вот, редица местни коалиции не са подали отчетите съм към Сметната палата, въпреки че са задължени от закона.

   

  Източник:  Frognews.bg

   
• Русенска ученичка е сред най-интелигентните хора в света

   Пламена Михайлова от Русе доказа, че е сред най-интелигентните хора на планетата. Дванайсетокласничката се е справила с теста на Менса с уникален резултат. Резултатът от теста на Пламена е 154 от възможните 156 точки. Тя вече е член на Менса и е сред 2-та % от населението на планетата с най-висок интелект.

  Пламена учи в гимназията за европейски езици в Русе и иска да стане икономист. Учителите казват за нея, че е сред малкото ученици, които никога не са създавали проблеми. Любимият й предмет е математиката.

  За теста научила едва преди месец, а притеснението било голямо, защото на него можеш да се явиш само два пъти.

   

  Освен умна, и красива

  На рождения си ден през март 2010 г. Пламена Михайлова спечели престижния приз „Модел на годината”. В надпревара между 16 претендентки тя очарова журито с перфектната си визия, наподобяваща Клаудия Шифър. С мода се занимава от 2 години, през миналата година е класирана за „Мис лято”. Вече 8-ма година се занимава и с математическа лингвистика, ходи на състезания, също и на олимпиади по математика.

   

  Източник:   Myruse.net

• Репаганизация на Запада

  Терминът „репаганизация” може да е изкован и от някой друг, но аз поне го намерих в цитат от английския журналист Джефри Уиткрофт и много ми хареса. Буквално означава връщане към езичеството и с него се описват процесите на отдръпване от традиционната християнска религия в обществата на западната цивилизация. Западният човек, горд от постигнатия технологичен прогрес през последните два века, сякаш започва да изпитва срам от последните две хилядолетия и презрение към своята културна традиция. „Модерният” човек поставя себе си в центъра на мирозданието, може би като тълкува не съвсем правилно философията на Ренесанса, и превръща в своя основна цел сетивната наслада и потреблението на битови блага. Много хора, особено в средите на онези, които са имали по-сериозен досег с марксическата пропаганда в училищната система на развития социализъм, свързват религиозността с изостаналост и неграмотност. Кръстят се и палят свещи глупавите бабички с домашно плетените жилетки и забрадките, а внуците им, които са избягали от тях в големия град, са атеисти или, в най-добрия случай, агностици, за които узаконяването на хомосексуалните бракове е много по-важно от отвлечената тема за безсмъртието на душата и Сътворението. Много хора, които искат да минат за интелигентни и културни, се страхуват, че няма да минат за такива, ако са религиозни. Разбира се, пред наистина интелигентните и културните хора този проблем в повечето случаи не стои.

  Още Омир е казал, че всеки човек има нужда от богове. Ако се отрече от боговете си, у него се отваря празнина, която той търси да запълни с нови богове. Нима не беше религиозно чувството към троицата Маркс, Енгелс и Ленин? Убедеността в тяхната непогрешимост, вярата в рая (комунизма) и изобщо широката употреба на думата „вяра” – в правотата на партията, в историческата победа на пролетариата? Нима манифестациите не бяха шествия с хоругви и икони? Нима в мавзолеите не се пазеха мощи? Не можеш да отнемеш религиозното чувство на хората, можеш да отнемеш само религиозната им вяра. Това направи социализмът и затова е безбожен. По подобен начин действат и другите тоталитарни системи – не могат да изкоренят религиозното чувство, затова подменят символите му. Загубата на религиозна вяра отваря пътя на много „модерни” религии. Любимата ми сред тях е (не знам как да преведа думата на български) тъй нареченият environmentalism. Това е религията на крайните атеисти и еко-активсти, които, както всички други хора, също не могат без религиозно чувство и техните светини са Майката Земя, Капитан Планета и други такива схематични олицетворения на елементаризираната и „модернизирана” идея на пантеизма, която исторически всъщност е една от първите форми на езичеството, запазена също така и в някои средновековни ереси. Еколози, сциентолози и всякакви телевизионни проповедници се мъчат да създават нови религии, като обаче ги лишават от тяхната трансцедентална основа и по този случай започват да приличат на лъжепророците, за които предупреждава Апокалипсисът. Между другото, наскоро попаднах на интересна мисъл: знаете ли защо ислямът заплашва да надделее един ден над християнството? Не само защото демографските процеси в ислямските страни са взривоподобни, но и защото мюсюлманите в мисленето си имат понятие за Бог и задгробен живот, докато все повече западни хора мислят за удоволствие и потребление. За какво да даде живота си западният човек, ако вярва, че животът му е най-важното нещо на този свят?

  Всъщност, като стана дума за демография, авторитетни британски и американски статистически проучвания сочат, че в западните общества, където християнството е в упадък, населението намалява. Това е следствие от дезинтеграцията на обществото, резултат от същите причини. Оказва се, че когато не изповядват една религия – християнството – хората в тези общества не откриват нищо общо помежду си, започват да се групират по други принципи и да се капсулират в тези нови групи. Увеличават се в пъти и десетки пъти абортите, извънбрачните раждания, броят на децата, които живеят само с един родител, броят на младежите, които не желаят да учат и да се квалифицират, хомосексуалните съжителства, наркоманията и престъпността. Едно проучване по тези въпроси в Съединените щати показва, че ужасяващо голям процент от младежите, които кандидатстват в армията (понеже не могат да имат друга професия поради необразованост) не могат да отговорят на въпроса: „Ако 2 + Х е равно на 4, то на колко е равно Х?”. Нищо чудно, че близо половината, ако не и повече, от американците са зависими за оцеляването си от някаква форма на социално подпомагане, най-често Food-step (помощи за храна за сметка на бюджета, които някои сочат като основна причина за безпрецедентното затлъстяване на американците, но това е друга тема). Тоест обществата, които са се отдръпнали от християнството, страдат от социална и културна дезинтеграция и от заплахата да се стопят демографски след няколко поколения. Не е нужно да вярваш в „белобрад старец с чиния на главата” и да „палиш свещи като неграмотна бабичка”, за да видиш, че това не е добро и със сигурност не е желано като резултат в тези общества. Не нужно и да стигаш до тези изводи по друг начин, защото статистиката ги показва ясно.

  Някои смятат, че големите цивилизации създават големите религии. На мен обаче ми се струва, че по-скоро големите религии създават големите цивилизации. Например, западната цивилизация (към която според мен трябва да се причисли и голяма част от православието, независимо от теориите на Хънтингтън) е християнска. Ако спре да бъде християнска, ще спре да бъде и единна цивилизация. Всички ценности на модерния либерализъм произлизат от християнството – и толерантността (към ближния), и гражданските права, и институциите, и законността. Колкото и да подскочат атеистите, индивидуализмът и хуманизмът произтичат също от християнството, защото човек е ценност и фокус на вниманието, единствено защото е образ и подобие. И ако сега някой мисли иначе, то нека бъде сигурен, че през Ренесанса са мислели точно така. Главната задача на културата е да търси и предлага общ знаменател между отделните индивиди. А религията е онази част от културата, която успява да намери общ знаменател между огромни групи от индивиди. Именно на тази основа се раждат и развиват цивилизациите. Защото е важно да има поне няколко важни въпроса за света и вселената, по които хората да си говорят на един и същ език, с едни и същи понятия и да се съгласяват с казаното.

  Ето защо си мисля, че на фона на тези кротки разсъждения, войнстващите атеисти трябва да проявят малко повече смирение или, ако думата „смирение” ги дразни, да я заместят със „съмнение”. Съмнение в собствената им безпрекословна правота. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

   

  Иван Стамболов,

  Sulla.bg

• „Икономедия“ получи 3 млн. лв. от фондация „Америка за България“

  Медийната група „Икономедия“, която е собственост на бизнесмените Иво Прокопиев и Теодор Захов, спечели 3 млн. лв. субсидия от фондация „Америка за България“. Това става ясно от официална информация, качена на сайта на фондацията. Парите ще бъдат предоставени на групата, в която влизат вестниците „Капитал“ и „Капитал дейли“ и сайтът „Дневник“, за период от 3 години.

  Неправителствената организация обявява за своя мисия да подкрепя независими медии и да утвърждава високите професионални и етични стандарти в журналистиката. Мотивите й да финансира дейността на „Икономедия“ са, че това ще допринесе за укрепване на демократично общество в България, като изданията на групата ще съхранят своята редакционна независимост и ще укрепят водещите си позиции в отразяване на събития, в разследвания и анализи, които подкрепят реформите във важни обществени сектори и служат на интересите на гражданите на България.

  Припомняме, че в последните месеци „Икономедия“ се раздели с едни от най-уважаваните си журналисти.

   

  Източник:   Glasove.com

   

   

  Грантът за Икономедиа

  Година	Област на проекта	Период на проекта	Сума
  2011	Гражданско общество и демократични институции	15 ноември 2011 – 14 ноември 2014	3,000,000 лв.

   

  Проектът ще допринесе за постигане на мисията на фондация „Америка за България” за укрепване на демократично общество в България като подкрепя независими медии и утвърждава високите професионални и етични стандарти в журналистиката. Изданията на „Икономедиа” ще съхранят своята редакционна независимост и ще укрепят водещите си позиции в отразяване на събития, в разследвания и анализи, които подкрепят реформите във важни обществени сектори и служат на интересите на гражданите на България.

   

  Източник:   Americaforbulgaria.org

   

  ––––––––––––––-

  Бел.ред.:  Неотдавна най-добрата коментаторка на „Дневник“ Любослава Русева бе принудева да напусне. А преди това хартиеното издание на „Дневник“, един от много малкото наистина качествени вестници в България, бе закрито (остана сайтът, като и неговият екип бе редуциран). Много похвално е това, че фондация „Америка за България“ е задвижила проект, подпомагащ финансово независимостта и високите стандарти в българската журналистика. Не е ясно обаче защо ръководството на „Икономедия“, която получава тези 3 млн. лв. от фондацията, се раздели въпреки тях с доказали професионализма си журналисти.

   

• Грешен превод на евродиректива помага на шистовия газ

  „Няма енергийна независимост, която се гради на енергийно изчерпаеми източници. Няма енергийна независимост, която може да доведе до отравяне на българската вода.“

  Това заяви Борислав Сандов на алтернативната пресконференция в БТА, дадена от представители на гражданската инициатива за забрана на проучванията и добива на шистов газ.
  Тя започна минути, след като също в БТА приключи брифинга на учени и експерти, които защитиха добива на шистов газ.

  По думите на Сандов, поддръжниците на шистовия газ в България са хора, които искат да направят страната зависими от други. Истината за диверсификацията не е в шистовия газ, убеден е Сандов и посочи възможностите, които дават втечненият газ, междусистемната връзка с Гърция, оползотворяването на собствените ни възобновяеми енергийни източници.

  „Евдокия Мания и Нона Караджова правят умишлена манипулация или проявяват невежество като казват, че европейското законодателство не им позволява да правят ОВОС на дълбочинни сондажи за търсене и проучване на нефт и газ„, заяви Сандов.
  Той подчерта, че европейското законодателство не само, че не забранява да се прави ОВОС на тези сондажи, а обратното – задължава да се извършва ОВОС за всеки отделен случай.

  Българското законодателство явно не е хармонизирано с европейското в това отношение поради грешки в превода на европейската директива на български език, съобщи Сандов. Преводът е грешен и Законът за околната среда, транспониращ директивата следва грешния превод, посочи той.

  Сандов съобщи:“Ще пуснем сигнал да се транспонира и приложи европейското законодателство в България.“
  Той каза, че не знае кой е превеждал директивата и коментира, че може умишлено да е пропуснал да направи коректно превода и сега от МОСВ да бламират, казвайки че трябвало да се пита ЕК и че ЕК забранявала ОВОС за търсене и проучване, което е лъжа.

  Бразилските прокурори поискаха 10 млрд. долара да е санкцията за замърсяването на техния шелф от компанията, която иска да добива шистов газ в България, каза още Сандов и визира Шеврон.
  Той допълни, че Шеврон са били осъдени в Еквадор на 8,6 млрд. долара и добави, че предполага, че ще бъдат осъдени и в Индонезия, където също се оказало, че са нанесли щети върху околната среда.

  За участниците в предходната пресконференция по темата Сандов каза, че имат конфликт на интереси, което лесно може да се докаже и апелира прокуратурата да се включи.
  „Г-жа Стойкова е получавала пари от същите американски компании, които искат в България да добиват“, каза той и показа разпечатка  на нейното CV от сайта на БАН.

  Проф. Константин Щерев разясни какви са рисковете, пораженията и катастрофите, които може да предизвика шистовият газ в България.
  Ако се стигне до добив, ще настъпи мащабно, необратимо увреждане на почвата, а най-фундаменталният проблем е за водоносната система. Освен това големи са рисковете от земетресения, посочи той.

   

  Източник:   News.bg 

• Стотици протестираха срещу съдебното решение за убийството на Кирил Въжаров и Васил Александров

  Възмутени и потресени от съдебното решение на делото за убийството на Кирил Въжаров и Васил Александров граждани се организираха в протест пред Съдебната палата тази вечер в 19.00 часа. На бдението се събраха близо 1000 души – съотборници на бившия хокеен вратар на „Славия“ и националния отбор, близки и приятели на загиналите две момчета, както и фенове на „белия“ отбор. Голяма част от протестиращите държаха лозунги с различни послания, отнасящи се към съдебната и политическата система в България. Един от плакатите бе с надпис: „Внимание, убиецът е на свобода!“.

  На протеста присъства и известният български певец Васко Кръпката. Събитието премина мирно, без никакви скандирания, а присъстващите държаха по една запалена свещ.

  Напомняме, че на 9 декември тази година 29 състав на Софийския градски съд оправда Илиян Тодоров (25 г.) за убийството на хокеиста на „Славия“ и българския национален отбор Кирил Въжаров и неговия приятел Васил Александров, станало пред дискотека „Соло“ в нощта на 18 срещу 19 април 2009 година. Предстои обжалване през Апелативния съд.

  

   

  Източник:  Slaviasofia.com

• Защитници на добива на шистов газ в България

   

  1.  Илиян Драганов Василев

  Посланик в Русия от 2000 до 2006 г. През 1981–1990 г. сътрудник в Международния отдел на БЗНС, по-късно – резидент-мениджър, консултант по международно строителство и развитие във фирма „Дж. Джоунс и Ко“ и представител на фирмата в България, а през 1994–1997 г. – изпълнителен директор на ДОО „Хоум сервиз“. Изпълнителен директор и Българската международна стопанска асоциация, председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От 2007 г. до април 2011 – председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб.

  Секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Сашо 11”

  Из Решение  № 175/ 14.12.2010 г. на Комисията по досиетата, в което се оповястяват данни за принадлежност към ДС на  посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатическите мисии на Р. България.

   

  Три имена	Илиян Драганов Василев
  Дата на раждане	07.07.1956 г.
  Място на раждане	гр. София
  Вербувал го служител	ст. лейт. Христов на 09.02.1988 г., регистриран на 09.03.1988 г.
  Ръководил го служител	ст. лейт. Христов
  Структури, в които е осъществявано сътрудничеството	ДС, ПГУ
  Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник	секретен сътрудник
  Псевдоними	Сашо-11
  Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1	Документи от ръководилия го щатен служител; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 7553; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/ 12-2093/ 28.10.2010 г.
  Снемане от действащия оперативен отчет
  Публична длъжност или публична дейност	Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.

   

   

  2. Васил Симеонов Балинов,

  проф. дгн в Минно-геоложкия университет,

  агент и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Балтов”

   

  Из Решение № 230/ 16.06.2011 г. на Комисията по досиетата, отнасящо се до ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; други длъжности, които се заемат с акт на Министерския съвет или министър-председателя – Висша атестационна комисия

   

  Три имена	Васил Симеонов Балинов
  Дата на раждане	04.08.1936 г
  Място на раждане	гр. Луковит
  Вербувал го служител	регистриран на 06.01.1973 г.
  Ръководил го служител	ст. лейт. Георги Николов Георгиев; о. р. Орлин Симеонов; лейт. Димитър Г. Азлалиев; лейт. Иван Димов; кап. Бранимир Грозданов
  Структури, в които е осъществявано сътрудничеството	ДС, ПГУ-VII
  Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник	агент; секретен сътрудник
  Псевдоними	Балтов
  Данни в наличните документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1	Разходен документ, отчетен от ръководил го щатен служител; документи от ръководили го щатни служители; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 3517.
  Снемане от действащия оперативен отчет	1976 г.
  Публична длъжност или публична дейност	Член на научна комисия по геологически и географски науки от 2000 г. до 2006 г.

   

   
  3. Проф. Кристалина Стойкова – научен секретар на Геологичния институт на БАН.

  Консултант на нефтените компании Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф – според информация, дадена от самата нея в CV. (Американската компания за добив на нефт „Тексако“, погълната в последствие от „Шеврон“, е осъдена за 8,6 милиарда долара от Еквадор за замърсяване на водите и почвите.)

  Из CV-то на проф. Стойкова:

  По важни научни и научно-приложни разработки• Монографии  • Научни статии• Цитирания• Научни и приложни разработки• Участие в международни проекти• Внедрявания• Изобретения

  90Над 150 цитата, от тях – 56 в чуждестранни монографии и международни списания, 24 в монографии в България, над 70 в български списания.съвместни проекти по МГКП, с Австрия, Пери-Тетиски консорциум, Францияконсултант на редица нефтени компании (Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources) при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф

   

   

  4.  Алекс Алексиев,

  Институт за иследване на Балканите и Черноморския регион

  /и екперт по радикален ислям  (?!)  в института „Хъдзън“/ 

  Днес по пограма „Хоризонт“ на БНР, г-н Алексиев, който, доколкото разбирам, живее в САЩ, заяви, че никъде нямало доказан случай на замърсяване на водата при добив да шистов газ, както и че аргументите на онези, които говорят за рисковете от този добив у нас, са, цитирам, „комунистическа пропаганда“.

   

  Който има време и желание да търси и обработва видима публично или не толкова (но достатъчно доказуема) информация, свързана с активно шестващи по ТВ дебати, пресконферении,  интервюта в медиите и пр. „безкористни“ защитници на добива на шистов газ в България, може ако иска да продължи и допълни този списък.  Той въобще не обхваща всички.

   

   

  М. Христова,

  Stranitzi-stannitzi.blogspot.com

• „Тайм“ избра за личност на годината Протестиращият човек

  На корицата на списанието е изобразен младеж с покрити с шал уста и нос и закрита със шапка коса – събирателен образ на всички демонстранти през 2011 г.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

  „Протестиращият“ беше обявен за личност на годината в традиционната класация на американското списание „Тайм„.

  На корицата на изданието е изобразен младеж с покрити с шал уста и нос и закрита със шапка коса – събирателен образ на всички демонстранти, които през 2011 г. заляха улиците на редица страни – от Близкия изток до Москва, преминавайки и през САЩ.

  От „арабската пролет“ до Атина, от „Окупирай Уолстрийт“ до Москва, дава измерения на универсалния образ списанието.

  То споменава дори за кучето Лукинакос, вярно и неизменно съпътстващо всички протести по улиците на Атина и увековечено в стотици фотографии, превърнали го в знаменитост.

  Никой не е предполагал, че когато един обикновен тунизийски продавач на зеленчуци се подпали на площада, това ще доведе до стотици протести, които ще свалят диктатори и ще предизвикат глобална лавина от обществено несъгласие, пише изданието.

  „Протестиращият“ беше определен за личността на тази година поради факта, че улови и изтъкна на преден план едно световно усещане на надежда от промяната, свали правителства и идеи, съчета най-древните техники с най-модерните технологии, за да разкрие човешкото достойнство и да ръководи планетата по пътя на по-демократичен, макар и понякога по-опасен XXI век“, обяснява решението си „Тайм“.

  Всички тези хора промениха историята и ще я променят в бъдеще, коментира издателят на списанието Рик Стенгел при обявяването на избора му за 2011 г. по телевизия Ен Би Си.

  „Те недоволстваха, те искаха, те не бяха отчаяни дори когато отговорите идваха в облаци от сълзотворен газ или дъжд от куршуми. Те буквално въплътиха идеята, че отделното действие може да донесе колективна огромна промяна“.

  Избирането на личност на годината е ежегодна традиция за сп. „Тайм“, която води началото си от 1927 г.

  Сред финалистите тази година са и адмирал Уилям МакРейвън, ръководил операцията по ликвидирането на лидера на „Ал Кайда“ Осама Бин Ладен в Пакистан през май (на 2-ро място), както и китайският дисидент Ай Вейвей, чийто 81-дневен таен арест предизвика възмущение по света (3-то място).

  Следва ги председателят на бюджетната комисия в Камарата на представителите на САЩ Пол Райън. В класацията намира място дори съпругата на британския принц Уилям – Катрин Мидълтън.

  Миналата година списанието обяви за личност на годината създателя на социалната мрежа „Фейсбук“ Марк Зукърбърг, а през 2009 г. бе отличен президента на Американската централна банка Бен Бернанке.

  Председателят на Европейския парламент Йежи Бузек пък тържествено връчи днес

  престижната награда „Сахаров“ на петима активисти

  от „арабската пролет“ на церемония, на която отсъстваха двама лауреати от Сирия, съобщи АФП.

  С този приз, който през годините се превърна в един вид европейска Нобелова награда за мир, парламентът признава усилията на всички, които се борят за основните свободи и политическа промяна в арабския свят, отбеляза Бузек в амфитеатралната зала на парламента в Страсбург.

  Един от петимата лауреати бе награден посмъртно. Само двама от останалите четирима успяха да отидат в Страсбург.

  Това са египетската активистка Асмаа Махфуз, една от инициаторките на протестното движение, което доведе до свалянето на Хосни Мубарак, и либийския дисидент – 77-годишния Ахмед аз Зубаир Ахмед ас Сануси, който прекарал 31 години в затворите на Кадафи.

  На церемонията не присъстваха двама лауреати от Сирия

  Единият от тях, карикатуристът Али Фарзат, направи видеообръщение към евродепутатите от Кувейт, където е в изгнание.

  Другият лауреат от Сирия, адвокатката Разан Зейтунех, не успя да отиде в Страсбург, защото трябва да се крие в страната си, обясни Бузек.

  В писмо до евродепутатите тя отбелязва, че посвещава наградата на активиста Гият Матар, който почина през септември, след като бе изтезаван, и чиято съпруга му роди син преди няколко дни.

   

   Източник:   БГНЕС/ Vesti.bg

• Българските църковни дрязги влязоха в централните новини на Националната телевизия на Австралия

  В централните вечерни емисии на Националната телевизия на Австралия беше излъчен репортаж за конфликта в българската църква „Св. Кирил и Методий“ в Мелбърн, който влиза в съда. В репортажа се казва, че става дума за един необичаен за Австралия сюжет за дните преди Рождество Христово, а именно за остър конфликт между свещеник и енориаши в българския православен храм. Свещеникът Александър Попов е извикал за пореден път полиция, за да прогони от църквата и енорийския център бившите си енориаши и членове на църковното настоятелство.

  Припомняме, че конфликтът в Мелбърн нашумя през лятото на изминалата година („Наша църква върти бизнес с ротативки, остана без пари „), макар че проблемите се трупат в продължение на няколко години. Поради множество лични конфликти енорията се разпада и 75-годишният архиерейски наместник о. Александър Попов уволнява всички несъгласни с него църковни настоятели и избира нови. Открива и нова банкова сметка. Въпреки многобройните молби, отправени към митр. Йосиф да дойде на място и да реши конфликта, отговорният епархийски архирей не се отзовава и се отказва от самолетния билет, купен му от разделеното църковно настоятелство. Така не се сбъдва мечтата на австралийските ни сънародници да видят своя епархийски архиерей на живо. Писмата на митр. Йосиф към отец Александър Попов да не разделя енорията и да спазва устава, както и към отстранените църковни настоятели да пазят мира, не дават резултат.

  В крайна сметка по позната традиция Св. Синод решава да узакони статуквото, като признава преврата в енорията, а митр. Йосиф се оправдава „с намесата на външни сили“, което усложнявало ситуацията. Изпратеният от Св. Синод млад свещеник отец Петър Христов спечелва доверието на хората, но не се спогажда със стария свещеник и поради това се задържа там само три месеца – митр. Йосиф спешно го отзовава през декември м.г. Самият отец Александър Попов тази година е отличен в България с офикията иконом за дългогодишните си заслуги към българската църковна община в Мелбърн.

  Оттогава досега енорията в Мелбърн непрекъснато се топи, а скандалите и викането на полиция, за да възпрепятства достъпа на нежелани участници в спора, зачестяват. Австралийското законодателство стриктно следи за спазването на правата на религиозните общности и защита на тяхното имущество от лични злоупотреби от която и да е страна. Според закона, църквата в Мелбърн е длъжна да има поне трима собственици, вписани в нотариалния акт, като епархийският архиерей задължително е един от тримата. Понастоящем, твърдят жалбоподателите, в нотариалния акт е останал само един собственик – свещеник Александър Попов, а епархийският архиерей Йосиф неясно как е отстранен, както и г-жа Войда Попова: тези трима собственици на храма са единствените все още живи от седемте, които са регистрирани от австралийските власти през 1989 г., когато БПЦ печели делото срещу Македонската църква и храмът е присъден на българската православа общност.

  Българският църковен скандал, привлякъл вниманието на австралийските медии, няма да бъде решен, ако митр. Йосиф не поеме отговорност за случилото се и не се намеси по-решително. Хората настояват Св. Синод да вземе спешни мерки митр. Йосиф да бъде отново вписан в нотариалния акт като собственик на храма, което право австралийското законодателство му гарантира. Те настояват също така митр. Йосиф лично да поеме инициативата и да наложи ежегодно свикване на събрание, ежегодна смяна на членовете на контролната комисия, както и нов избор на църковно настоятелство на всеки две години. Запазването на статуквото гарантира разпада на енорията и, както се казва в репортажа, храмът може да бъде загубен за българската общност. Така ще продължим да удивляваме австралийците с други подобни „не-святи ситуации“ и да петним името на Православната църква.

  www.dveri.bg

  Репортажа за българския скандал по Националната телевизия на Австралия може да видите туk:

• <<
• 1
...
• 264
• 265
• 266
• 267
• 268
• 269
• 270
• 271
• 272
• 273
• 274
...
• 415
• >>