Всички авторски страници

Авторски

• Българо-Американската Асоциация, Никола Чаракчиев и БГ вестниците в Чикаго

  

  Автор: Климент Величков

  БАА отново свърши много полезно дело. И знаете ли какво е то? То е точно това, което ние, правачите на вестици в Чикаго, които сме се прочули с нашите наистина сериозни достижения в издателската дейност, е трябвало поне десет пъти досега да направим, но не сме. Или поне „Старт“ не го е направил. Ако другите са го направили – извинения и голямо чудене от наша страна!

  Става дума за това, че проф. Никола Чаракчиев, който е заместник-председатал и секретар на Асоциацията, просто напълни десетина кашона със сортирани по месеци и години наши бодри печатни издания (нали се досещатe, че той ги е събирал и сортирал?), качи ги на самолета (нали пак се сещате, че само той си знае какво е платил, какво е уредил за стотиците килограми свърхбагаж), прекара ги до София тия кашони и там ги тръсна на Галя Делиманова – шеф на отдел „Комплектуване“ в Националната ни библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“. Галя ги пореди в „хранилището“ и сега България си има вече запазена история на своята имиграция в най-големия български град в чужбина.

  Преди години надникнах в къщата на стария емигрант Тодор Пенев и бях потресен от това що видях! Беше събрал купища книги и вестници от неговото време. Заканих се да го опазим това богатство… И така си и остана със заканата. Бог знае къде е сега Тодор Пенев и неговото книжно богатство…

  Гледам по колко броя са издавали досега печатаните по наше време вестници в Чикаго:

  „България“, от 2001 досега, са издали 522 броя.

  „Старт“ (заедно с „България 21 век“), които през 2002 се разделихме с тях – много по-малко. Изданието излиза от доста време насам два пъти в месеца, а по едно време даже малко си поотпочина – 314 броя.

  „България Сега“, които се отлюспиха три-четири години по-късно от първото издание, издават своя 319 брой.

  Новият играч на терена – „БГ Войс“, е на кота 20.

  „Балканско ехо“, които винаги са си били сами и спокойни, са някъде към 160 броя…

  1335 броя български вестници, издадени за 10 години в Чикаго? Не е малко. Но е много пръснато досега. Не беше оценено и много е преминало в забрава.

  За да видите колко стриктно и почтено е постъпил към всички, дори и към двете новоизлезли в последно време само с по своите стартови броеве „номер едно“ списания, наречени със странни имена, ще цитирам част от доклада на Чаракчиев пред заседанието на борда на директорите на БАА за свършената работа:

  „Както е отбелязано в нашия 15-годишен план при създаването на Българо-Американанката Асоциация през 2002 година, в раздела „Съхранение на ценностите на българската общност в Чикаго“ се предвижда опазването и на периодичния печат на българите в чужбина. В изпълнение на това решение през май предадох събрани годишни течения от излизащите в Чикаго през послеидните три години български вестници в специалния фонд на Националната библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“ както следва: вестник „България“, вестник „България сега“, вестник „Старт“, вестник „Балканско ехо“, вестник „BG Voice“, списание „Булгород“, списание „Гъдел.“

  Миналата година сръбските колеги от изданията на тяхната общност по света направиха в Белград среща по подобие на нашите Седем световни срещи на българските медии по света. Главният хит на срещата била изложбата на емигрантски вестници на сръбски език от началото на миналия век до сега из Европа, Америка и Австралия. Експонатите останали в Белградската библиотека след това. Време е отсега и ние да похвалим акцията на Българо-Американската Асоциация в Чикаго и пряко на проф. Чаракчиев и сами да се захванем с нашата си работа – да посъберем малко от многото що сме изпонаписали…

  Източник: Старт Чикаго

• Либия лежи върху океан от прясна вода

  Освен за петрола, се води съдбоносна война и за водата на Африка. Либия заедно с части от Египет, Судан и Чад са разположени върху Нубийската водоносна система.

  Случващото се в Либия е поредната война за петрола, се говореше масово след началото на операцията на западните сили срещу режима на Кадафи. Малцина обаче си дават сметка, че всъщност се води съдбоносна война за водата на Африка, твърди в анализ в. „Ейша таймс“.

  Либия заедно с части от Египет, Судан и Чад лежат върху Нубийската водоносна система – подводен океан от прясна вода. Смята се, че това е най-големият в света резервоар за вода. Контролът върху водата е безценен, особено за Африка.

  Френските компании „Веолия“ (която миналото лято придоби и „Софийска вода“), „Суец Ондео“ (бивша „Женерал Де-з-О“) и „Сор“, известни още като „трите сестри“, контролират над 40 на сто от глобалния пазар на вода, отбелязва „Ейша таймс“. И допуска, че ако водната инфраструктура на Либия бъде поразена при въздушните удари, от привлекателните бъдещи поръчки за реконструкцията й ще се облагодетелства Франция чрез „трите сестри“.

  Според Пепе Ескобар, автор на материала в изданието, това ще е последната стъпка за приватизация на целия този океан от безплатна сега вода.

  От страните, в чиито недра дреме това съкровище, Либия единствена инвестира в значим проект за използване на водата.

  Един от грандиозните проекти на режима на Кадафи е за изграждането на Великата изкуствена река – огромна мрежа от над 1300 кладенци и канали, чрез които се транспортира вода от четири големи подпочвени басейна: Куфа с площ от около 350 000 км2, намиращ се на юг до границата с Египет, оценяван на 20 000 км3 водни запаси, басейна Сирт, оценяван на 10 000 км3 вода, и Мазрук с големина 450 000 км2 и 4800 км3 вода. Други значителни количества вода се добиват от басейните Джуфра и Хамадах.

  Инвестицията е 25 млрд. долара, за които Кадафи не взема и цент заем нито от МВФ, нито от Световната банка за разлика от практиката на държавните проекти в страните от региона. Великата изкуствена река доставя ежедневно 6 500 000 m? вода до Триполи, Сирт, Бенгази и цялото либийско крайбрежие.

  Проектанти на Великата изкуствена река са Brown & Root (подразделение на „Халибъртън“) и Price Brothers, а на първия етап строителството е възложено на южнокорейския консорциум Dong Ah Consortium и на последващия основен изпълнител Al Nahr Company Ltd.

  Решението за изграждането на гигантския инфраструктурен проект е взето на извънредна сесия на Генералния народен съвет през октомври 1983 г. През август следващата година Муамар Кадафи прави първа копка, а през август 1989 г. полага основите на втора фаза на проекта.

  Месец по-късно първата вода от Великата изкуствена река започва да пълни резервоара на Адждабия, а през август 1996 г. Триполи вече пие чиста и прясна вода от пустинята.

  Източник: Bolgari.net

• Героят от „Стъпки в пясъка“ разказвал сто часа приключенията си…

  Писателката Антоанета Баева: Не вярвам в американската мечта

  Интервю на Димитър Николов
  
  Завладяващата история по действителен случай, актьорската игра на Иван Бърнев и уменията на режисьора Ивайло Христов превърнаха филма „Стъпки в пясъка“ в едно от успешните български кинопредложения през последната година. Животът на главния герой Слави обаче е толкова необикновен, че нито един филм, независимо колко е добър, не може да обхване всички интересни моменти в него. Затова и историята от „Стъпки в пясъка“ се превърна в роман на издателска къща „Хермес“. Негов автор е журналистката Антоанета Баева, а заглавието е „Стъпки в пясъка. Историята на едно поколение“.

  След повече от 100 часа разговори по скайп с прототипа на Слави – българин със същото име, който и днес живее в Чикаго, тя успя да създаде една книга, която не преразказва филма, а разкрива и много други детайли, герои и преживявания. Слави Иванов споделя с Антоанета своите най-ужасни преживявания през дългите години на бягство и лутане. Неговата история започва от Видин, минава през две тежки години в бежански лагер, стига до американския Запад и завършва в Чикаго, където Слави днес е един от уважаваните членове на българската общност. Там той има успешна фирма и се занимава с видеопродукция. Връща се в България рядко и смята, че сънародниците му трябва да бъдат по-уверени в собствените си способности и да са по-големи оптимисти.

  – Какви са разликите между вашата книга и филма „Стъпки в пясъка“ на Ивайло Христов?

  – Книгата разказва за същия човек, който е прототип на главния герой във филма, но в нея са включени събития и герои, които не са намерили място в лентата. В романа ще усетите друга, по-женска сетивност, в него има повече приказливост, повече детайл и психология, но това, разбира се, е свързано и с разликата в изразните средства на двете изкуства – киното и литературата.

  – Какви са впечатленията ви от прототипа на главния герой? Какъв е той като човек?

  – Прототипът Слави Иванов е много земен човек и в същото време не му липсва доза авантюризъм и смелост – иначе едва ли би тръгнал на подобно пътешествие – пеша през три граници. Търсеща и любопитна личност.

  – Как посрещна той идеята да напишете книга за живота му?

  – Идеята за романа беше негова. Първоначално я приех скептично. С времето обаче в разговорите ни той, неволно или не, „изпускаше“ части от своята история, които бяха невероятни като сюжет и като послание. Написахме книгата заедно – повече от 100 часа говорихме по скайп, той разказваше, аз пишех, после го обсъждахме, пренаписвахме…

  – Защо решихте да посветите книга точно на тази история? С какво ви грабна?

  – Сюжетът сам по себе си е невероятен – в него има всичко – и приключения, и драма, и хумор, голяма любов, перипетии, неочаквани обрати… По-важното обаче е, че това е една реална човешка съдба, която синтезира значими послания, които точно в тези трудни времена са ни много необходими: всичко е възможно, стига само да поискаш; никога не губи вяра и надежда, Бог е с теб; щастието не е в успехите, които постигаме, нито в целите, които гоним – то е в близостта и споделянето.

  – Щастлив човек ли е Слави в момента?

  – Търсещият, неспокоен дух не може да бъде напълно щастлив.

  – Какво ви разказа той за българската общност в Чикаго?

  – Българската общност в Чикаго наистина е общност. Самият той и по-старите емигранти се опитват да помагат на тези, които все още си търсят място. Има солидарност и добронамереност.

  – Открил ли е Слави в Америка „страната на свободните“?

  – Човек носи свободата и несвободата в себе си. Според мен Слави е бил свободен дух и в България. Човек като него би открил свободата навсякъде.

  – Какво най-силно ви впечатли в неговия разказ?

  – Най-въздействащ беше начинът, по който разказваше историята си. Дори най-драматичните моменти, най-ужасните си преживявания описваше хладно, лаконично, по мъжки. Той приема изпитанията като път, като етап, а не като пропадане и край, което е особено ценен урок за всички нас.

  – Вие самата вярвате ли в американската мечта? Искало ли ви се е да заминете зад граница и да потърсите успеха в Страната на неограничените възможности?

  – Самата аз не вярвам в американската мечта, нито в някаква друга мечта, свързана с определена география, защото смятам, че всеки носи щастието или нещастието, тъгата или радостта, амбицията или отчаянието в себе си.

  – Защо книгата се казва „История на едно поколение“?

  – „История на едно поколение“ е определение, дадено от издателската къща. Лично за мен обаче това е история, която може да се случи във всяко време. Единственото, което я свързва с времето на соца, са битовите детайли и социално- политическата среда, която до известна степен е катализатор на желанието за бягство на главния герой, но този психологически тип би открил повод и причина да търси Другото, Непознатото, Недостижимото във всяко време и във всяка ситуация.

  Материал на в-к Новинар

• Премиерът е рекордьор по обещания

  Премиерът и министрите от кабинета са изпълнили изцяло или частично около 10 процента от дадените от тях 400 обещания, отразени в медиите и регистрирани до момента на сайта Politikat.net.

  В процес на изпълнение са 30 процента от обещанията на членовете на кабинета, а 60 процента са неизпълнени.

  Това каза на пресконференция в Националния пресклуб на БТА Асен Генов от фондацията „Четиринайсети януари“.

  Уебсайтът е направен по проекта „Гражданска инициатива за намаляване на политическото лицемерие“ и се осъществява със съдействието на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа. Проектът Politiкat.net започва преди една година и целта му е да проследява чрез медиите какви обещания дават управляващите в публичното пространство и какво се случва след това с тях, обясни Генов.

  По думите му премиерът Бойко Борисов е своеобразен шампион по обещания. На сайта са регистрирани 184 обещания на министър-председателя, от които 13 били изпълнени изцяло и частично, 30 – неизпълнени, и 71 – били без движение.

  След като Борисов е обещал, наистина са отпуснати средства за ремонт на стадиона в Пловдив, запазен е размерът здравните осигуровки, подписан е тримесечен мораториум за АЕЦ „Белене“, финансирана е първата фаза на завода за битовите отпадъци в София, публикувана е стенограмата от разговора му с руския премиер Владимир Путин, а вноската за пенсия не беше вдигната с 3%.

  Частично изпълнени са пет обещания на Борисов. А към днешна дата неизпълнени са 30 обещания на министър-председателя, а по 71 други изобщо няма движение. В изпълнение са 59 публични обещания.

  От Фондация „14 януари“, които поддържат интернет страницата са забелязали и лека промяна в обещанията на членовете на кабинета и по-специално на премиера Бойко Борисов. В началото се обещаваха неща до края на мандата, а сега се обещава за след 2014, отбеляза Асен Генов от фондацията.

  Сайтът ще проследи и изборните обещания, които ще се дават до 23 октомври, както и тяхно изпълнение от онези личности, които ще бъдат избрани за президент и за кмет на София. Очаква се проектът да продължи поне до следващата пролет.

  В последния месец от фондацията за трети път са отправили до всички министерства редица въпроси, свързани с конкретни обещания до властта. Отговори, обаче, те получават само от някои ведомства. Те питат МВнР за намерението на министър-председателя да поиска 60 милиона долара от Либия, средства, които страната ни е изразходвала по случая с медиците, но така и не получават отговор. Питат МЗХ за въвеждане на стандарта за виното, откъдето ги уведомяват, че има проект на нов Закон за виното и спиртните напитки. Те отправят въпрос до МТСП относно обещанието на Бойко Борисов правителството да гарантира високи заплати за IT – специалистите, но също не получават отговор.

  От фондацията питат МВР за БОРКОР, за обещанието на премиера да бъдат проверени всички участници в скандалите със СРС и записите на разговорите на премиера, за обещанието през януари 2011 година контрабандата с петрол да бъде преустановена, както и за думите на Борисов, че елитни самбисти ще получават по-лесно работа в охранителните структури. Така и не получават конкретен отговор, тъй като от МВР им обясняват, че искането им може да бъде разгледано като неотговарящо по изискванията на Закона за достъп до обществена информация.

   

  Източник:  Actualno.com

• Зенга-зенга! Или война с елементи на рап и чалга

   

  Шебер-шебер!

  Бейт-бейт!

  Дар-дар!

  Зенга-зенга!

  Ако това не ви говори нищо, вероятно не сте от онези пет милиона души, които са гледали как Кадафи пее като рапър в „Ютюб“ (вижте в youtube.com), нито от останалите не знам колко милиона, които се сещат, че тези думи идват от една негова истерична реч от началото на бунтовете в Либия.

  На 22 февруари вечерта, заметнат с одеяло от камилска вълна (на което либийците викат джерд), Кадафи се изправи пред входа на бившата си резиденция, бомбардирана навремето от Рейгън. С почти фалцетен патос и размахване на юмруци обясни как ще прочисти страната от плъховете. Кьоше по кьоше, къща по къща, сокак по сокак, крещеше той на диалект, така че да го разбират и най-простите либийци.

  Без да вдява нищо обаче, един чужденец, на когото тези думи, както и цялото поведение на Кадафи се сторили особено забавни, взе, че направи монтаж на полковника върху музиката от парчето „Хей, бейби” на рапъра Питбул. Така се появи интернет хитът „Зенга-зенга“.

  Произведението почти бе обявено за химн на революцията, но после се разбра, че този чуждестранен автор носи библейското име Ной и е родом от Тел Авив. Машината за конспиративни теории в Либия веднага се включи на пълни обороти и цялата работа бе обявена за целенасочен заговор. Сами познайте на кого. На Мосад, естествено. Любим етюд на либийските сценаристи и режисьор постановчици. А джамахирийският театър на абсурда, както знаете, е много продуктивен. От известно време поставя представления всеки ден, и то на голяма сцена.

  В понеделник целият свят плюс малка група либийски дипломати от посолството в Прага обявиха режима на Кадафи за окончателно паднал. Информациите, че бунтовниците контролират 95% от либийската столица, убили са един от синовете на Кадафи и държат други двама под арест, явно много бяха окуражили въпросните дипломати в Чехия. Най-накрая те решиха, че е дошло време да скъсат портретите на диктатора.

  Това става в понеделник, 22 август, точно шест месеца от началото на така наречената революция в Либия. Добре, ама няколко часа по-късно филията се обръща. И то все едно с мармалада върху новия килим на посолството.

  Защото се оказва, че всички са подведени. Не само либийците в Прага, но и останалият свят. Бунтовниците били взели само 15-20% от територията, синът на Кадафи, по-жив отвсякога лично предвожда танкова дивизия срещу опозиционерите, другият избягал от ареста, а третият въобще не бил хващан.

  Дали не избързахме? Вероятно това са си помислили клетите либийски дипломати. Както и повечето хора, които наблюдават по телевизията какво става в джамахирията.

  Обикновено дезинформацията е едно от най-големите оръжия по време на война. Но очевидно в Либия става дума не за дезинформиране, а за безогледно лъготене.

  И то от всички възможни посоки. Не сме очаквали честност от представителите на режима, но явно светът сериозно трябва да се съмнява във всичко, което идва като информация и от страна на революционерите.

  Онзи ден лично лидерът на бунтовниците Мустафа Абделджалил обяви, че е разпоредил на хората си със заловения Сейф ал Ислам да се отнасят добре, за да бъде предаден на международния съд. Още същата вечер самият Сейф се появи на площада пред бащината резиденция, заобиколен от триумфиращи тълпи. На същото място, където преди това световните агенции твърдяха, че се водят ожесточени сражения. Там, където се роди хитът „Зенга-зенга“ – бутафорната резиденция “Баб ел Азизия” с дупка в покрива от американска ракета през 1986 г.

  Сценографията на Кадафи тук не е лишена от логика и носи точно определено послание към публиката. Сякаш казва: „Вижте ме, самият президент на САЩ ми обяви война преди четвърт век, бомбардира ме, но аз съм все още тук!“

  Ако въобще на този човек може да му се вярва и за една дума, то това е, че няма да си тръгне просто ей така.

  Новините за неговото почти сигурно бягство към Венецуела отстъпиха място на тези за евентуалното му отпътуване за Беларус, после към ЮАР и сега вече едва ли някой им се връзва. Както и на приказките, че е болен, включен на командно дишане и че едва ли ще доживее и седмица.

  Някой пуска тези слухове сигурно с надеждата, че може да накара обикновените хора в тази страна да не се страхуват повече. Но либийците живеят в страх и постоянна дезинформация, откакто Кадафи ги управлява вече четиридесет и две години. Те са свикнали и затова може би само чуждестранните медии се въодушевяват от поредната бомбастична небивалица.

  Самите ние в България почти десетилетие бяхме подложени на безбройните манипулации на режима. И за съжаление нерядко им вярвахме.

  Покрай историята с медицинските сестри либийците ни играеха какви ли не театри. В част от представлението участваше самият Кадафи. Синовете му, дъщеря му, въобще всички играеха роли. В някои от сценките дори имаше абсурдни ситуации като например българските медицински сестри, затворени в клетка в залата на съда в Бенгази, а до тях друга клетка, в която са окошарени мъчителите. После офицерите твърдяха, че и те са били измъчвани. А пък шефът на Апелативния съд, който на два пъти осъди сестрите, бе избран от Сейф ал Ислам за правосъден министър. После сложи подписа си и под тяхното освобождаване, а сега като лидер на бунтовниците твърди, че сестрите са били използвани от Кадафи.

  И това ако не е постановка в три действия!

  Въпросът е кога завесата на този театър ще се спусне окончателно. Защото това, което всеки ден наблюдаваме в Либия, освен че е с перфектен мизансцен, хор в миманса, оркестрина и всички останали екстри, всъщност е доста кърваво шоу. Умират истински хора. Заради някаква неясна война с елементи на рап и чалга едновременно.

  И можем ли въобще да вярваме на това, което ни показват по телевизията от Либия?

  Вчера гледахме бунтовници по улиците на Триполи. Днес Кадафи-син, който уж беше арестуван, вече обяснява: „Пуснахме ги да влязат, за да ги примамим в капан и сега им строшихме гръбнака.“ Следват новини за отстъпление на бунтовниците, а силите на Кадафи прочистват града. Почти като в онзи виц за партизаните и фашистите, които се бият в горичката. Само не е ясно кога ще дойде горският да изгони всички.

   

  Георги Милков,

  в. „24 часа“

• Провалът на “Невидимата ръка” на Адам Смит

   

  Световната финансова криза предизвика множество дебати, които очертаха една сходна траектория: кризата постави под съмнение доминиращия през последните десетилетия икономически модел и засили настроенията в полза на регулиране на пазарите, изведе на преден план проблема за социалните и културните предпоставки на стопанската дейност.

  

  Какво се съдържа в понятието “невидимата ръка“

  Глобалното съдържание на понятието “невидимата ръка” се изразява в това, че пазарът сам може да се регулира без държавна намеса с помощта на естествени сили, които се пораждат от търсенето и предлагането на стоки и услуги. Всеки преследва своите интереси, но като ги преследва, той работи за общото благо. Смит обаче не абсолютизира невидимата ръка. Той има и друго виждане по въпроса, като смята, че при определени случаи държавната намеса е необходимост: „първо задължение на владетеля е да закриля обществото от нашествия от страна на други независими общества; второ, задължението да закриля, доколкото е възможно, всеки човек от обществото от несправедливост или подтисничество от страна на всеки друг член на обществото, задължението да създава и поддържа известни обществени съоръжения и обществени институции, създаването и поддържането на които никога не могат да бъдат в интерес на частно лице“ (Смит, А. „Богатството на народите“ С.,1983, стр.437). Икономическите субекти действат в съответствие със своите цели и намерения, основание за едно или друго тяхно поведение. Те обаче не винаги са абсолютно детерминирани. Правото и моралът могат да ги ограничат и поставят под контрол, да са в служба на обществения прогрес.

  В своя основен  труд Богатството на народите: изследване на неговата природа и причини  (1776 г.), считан за основополагащ в класическата политическа икономия Адам Смит изразява убедеността си, че по природа човек проявява склонност да обменя, да заменя и да разменя един предмет срещу друг [1]. Склонност, присъща единствено на човека и от която в останалите животински видове липсват дори наченки. В тази склонност Адам Смит  вижда в крайна сметка основата на взаимовръзките между хората в общество, чиито потребности се задоволяват повече от размяната, отколкото вследствие на добрата воля: човекът почти непрекъснато се нуждае от помощта на своите себеподобни и напразно би я очаквал само заради тяхното благоволение. По-сигурно е, че ще успее, ако се обърне към техния личен интерес и ги убеди, че собствената им изгода ги кара да направят това, което той иска от тях. Всеки, който предлага на друг някаква сделка, му прави следното предложение: Дайте ми това, което ми е нужно, и вие ще получите от мен онова, от което се нуждаете…  Резултат от тази склонност към размяна, според Адам Смит, е тенденцията към развитие на разделението на труда, тъй като всеки има интерес да се специализира във вид дейност, за която природата, традицията или личният му опит са го направили по-способен: Така сигурността, че може да обменя излишъка от продукта на своя труд, надвишаващ собственото му потребление, срещу такива излишъци от продукта на труда на други хора, които могат да са му нужни, насърчава всеки човек да се заеме с даден вид работа. Превръщането на политическата икономия в самостоятелна и логически стройна система от научни знания се дължи на Адам Смит. Фундамент на политическата икономия става теорията за стойността, а производителният труд, вложен във всички отрасли на производството, според него е източник на общественото богатство. Той счита, че тази наука трябва да изучава икономическите отношения и законите на производството, разпределението, размяната и потреблението на богатството. Като най – важна предпоставка за ускорения растеж на богатството Смит определя разделението на труда и неговата кооперация. Според него търговската размяна и произтичащото от нея разделение на труда едновременно като условие и като резултат са естествено състояние на обществото. Той изхожда от предпоставката, че обществото е просто сбор от множество съвършено егоистични индивиди, които са напълно самостоятелни (защото притежават еднолично продукта на труда и средствата си за производство) и въпреки обвързаността си с другите изхождат единствено от личния си интерес. Адам Смит съумява да обясни как в свободните пазарни икономики преследването на собствени цели води до нарастване на благосъстоянието на всеки поотделно и затова и на обществото като цяло. В съвременните икономии обаче все по-рядко се срещат чистите пазарни форми. Те са силно изкривени от монополистичните и олигополистичните модели. Нормативните изисквания, като наличието на определени прегради пред предлагането на някои видове продукти (като напр. ГМО) и въвеждането на различни лицензионни режими от страна на държавата, изкривява възможността за съществуването на свободни пазари.

  Преди да се заеме с анализа на разделението на труда и размяната, Адам Смит стига до извода, че „колкото и егоистичен да се предполага, че е човек, очевидно има някакви начала в неговата природа, които го карат да е заинтересуван от благополучието на другите и да им доставя щастие”. Хората могат да живеят по-добре и по-богато не само като взимат от другите, а и като им помагат. Дори този начин е по-надежден и не зависи от морални и политически нагласи и авторитети. Това се случва, когато се опитваш да предоставиш на другите онова, което те ценят и затова са готови да ти платят. Обществата живеят толкова по-добре, колкото повече хора се опитват да търгуват и произвеждат, за да живеят по-добре. Ако те се опитват да гласуват в избори, за да живеят по-добре, вероятно от това нищо няма да излезе, освен господство на онези, които са избрани от така настроените избиратели. Политическите избори не са в името на това, някой да направи хората богати, а в името на това никой да не им пречи да живеят по-добре или да им пречи най-малко, твърди в “Богатството на народите” Адам Смит.

  Корените на проблема на теорията на Смит

  Адам Смит използва термина „политическа икономия” вместо „икономикс” за обозначаване на фундаменталната икономическа теория. Независимо от това историците го считат за родоначалник на съвременния икономикс. Според него тази наука трябва да обосновава икономическата политика, спомагаща „първо, да осигури на народа обилен доход и средства за съществуване и второ, да доставя на държавата или на общността доход, достатъчен за обществените служби” [2]. В творческите си усилия Смит успява да обхване и изследва само две страни от човешката природа–нравствената и икономическата. Нравственият свят отразява в съчинението „Теория на нравствените чувства”, стопанския – в „Богатството на народите”. Ключово понятие при изследване на нравствената същност на човека според него е симпатията, която той определя като „съучастие към това, което се случва с другия”. Изходно начало за изследване на икономическия свят на човека е чувството за егоизъм. Както стопанските така и нравствените явления Смит се опитва да обясни натуралистически, извеждайки ги единствено от естествената природа на човека. Но още тук той допуска типичен за подхода си дуализъм, защото в анализа изпуска общото в човешката същност, като не поставя въпроса за връзката между стопанските и нравствените й страни в тяхното единство. За това Смит дуалистически вярва, че в нравствения свят човек се управлява единствено от алтруистични сили и мотиви, докато в стопанския – доминира действието на егоистичните.

  Склонността на хората към размяна той определя като фундаментално свойство на човешката природа. Смит изхожда от това че когато хората си оказват един на друг услуги, разменят по между си труд и продукти от труда, се ръководят от личния си егоистичен интерес и изгода. Извел от егоистичната природа на човека законите на икономическия „естествен ред”, Смит влага двойнствен смисъл в това понятие: като теоретичен модел на икономиката на свободната пазарна конкуренция и като принцип на икономическата политика.

  Трябва да се има в предвид, че прехода към пазарна икономика, до голяма степен се извърши под влияние на „невидимата ръка“ от Богатството на народите (1776 г.). Това превръща Адам Смит в най-ярката личност на икомомическата мисъл. Но появата на световната икономическа криза събуди въпроса – доколко в нашето съвремие “невидимата ръка” е оправдана от теоретико-методологична гледна точка? Именно затова трябва да се има в предвид, че теорията на Смит е насочена срещу феодалния гнет и феодалната идеология, към утвърждаването на капитализма. Икономическият либерализъм и свободната конкуренция са стъпка към това утвърждаване [3]. Проблемът за „невидимата ръка“ е колкото стар, толкова и нов. Стар, защото възниква в самата зора на политическата икономия като система, и нов, защото днес има нови виждания и изменения. В западната икономическа мисъл той е на особена почит. Неокласиката го боготвори. „Спонтанният ред“ се движи по законите на невидимата ръка, Джон Кейнс не я отрече, но изрази съмнение в нейните възможности, той се обяви за друга „ръка“, не тази на пазара, а на обществото, на културата, на морала и пр.

  “Невидимата ръка” се е появила при неразвити стоково парични отношения и току що прохождаща свободна конкуренция. Стоковото производство и стоковата размяна са били допълваща система на натуралното стопанство, а не обособена, самостоятелна сфера на дейност.

  Стоковото производство и размяна се извършва с помощта на „видимата ръка“. При такива условия Смит употребил метафората. Общественото разделение на труда обаче се развива, връзките се усложняват, затворените локални граници се разкъсват и преплитат с пазарните, разрушават се ония условия, върху които то се основава. Икономическата система приема двояк характер – натурална и стокова, последната влиза в противоречие с първата, спомага тя да бъде разрушена. Принципите на свещения и неприкосновен характер на частната собственост също подтикнаха Смит да употреби метафората. Нещата в съвременния свят обаче се променят твърде бързо и самото наличие на частна собственост не е предпоставка за успешно развитие на националната икономика. Съвършената конкуренция се замени с несъвършена, свободната конкуренция прерасна в монополистическа. Монополът и глобализмът стана доминираща сила на икономика, свободата на пазара малко или повече се ограничава от тях. Монополът подкопава (подрива) стоковото производство, с това и свободата на пазара. Съществува не свобода, а диктатура на пазара, на монопола. Свободният пазар е идеологически обременен. Западната пропагандна система също му придава такъв характер. Тя поставя знак на равенство между свободна пазарна икономика и демокрация. Те обаче не са синоними, като кажеш едното, разбираш другото. Развита пазарна икономика съществува в много страни (Латинска Америка, Азия, Африка и пр.), но демокрация няма – лъжлива демокрация, тоталитарна държава. Трябва да се прави разлика между свободна пазарна икономика и пазарна икономика изобщо. Едното е по-тясно, другото по-широко понятие. Пазарната икономика не стои на едно и също място. Тя еволюира, преминава през различни степени, обусловени от историческата потребност на времето. Неокласическата теория обаче не признава това, разглежда пазара като универсална структура, неподвластна на времето, влиза в противоречие с историческата истина.

   

  Библиография:

  [1] http://ikonomika.start.bg/article.php?aid=9732

  [2] http://www.ikonomikabg.com публикувано на 26.01.2010 г.

  [3] Михайлов, Пеньо, сп. „Икономика“, стр.70, бр. №3, 2010 г.

   

  Николай Георгиев,

  Svobodnoslovo.com

• Съобщение от Генералното консулство в Чикаго за изборите

  Генералното консулство в Чикаго съобщава:
  Във връзка с разпоредбите на чл. 195(3) от Изборния кодекс българските граждани, които са подали заявления за изготвяне на нови лични документи и към момента на изборите не разполагат с валидни такива, могат да получат от Генералното консулство Удостоверения, с които да гласуват за президент и вицепрезидент на Република България.

  ИЗБОРИ ЗА ПРЕЗИДЕНТ И ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ 2011
  На 23 октомври 2011 г. (неделя) ще се проведат избори за президент и вицепрезидент на Република България, както и за общински съветници и кметове. Българските граждани в чужбина имат възможност да участват в изборите за президент и вицепрезидент на Републиката.
  Български гражданин, навършил 18 години към изборния ден включително, не е поставен под запрещение и не изтърпява наказание лишаване от свобода, има право да гласува.
  Избирателни секции в чужбина, и конкретно в САЩ, се разкриват както следва:
  – В населените места, където има българско дипломатическо или консулско представителство (Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелис), се образуват избирателни секции при наличие на не по-малко от 20 избиратели, заявили желание да гласуват, не по-късно от 27.09.2011 г. (25 дни преди изборния ден).
  – В населените места, където няма дипломатическо или консулско представителство, избирателни секции се образуват при наличие на не по-малко от 100 избиратели, заявили желание да гласуват не по-късно от 27.09.2011 г.
  Българските граждани в САЩ, които притежават валиден български документ за самоличност и желаят да гласуват изпращат саморъчно подписано заявление до съответното дипломатическо или консулско представителство както за разкриване на избирателни секции, така и за включване в избирателните списъци. Невключени в избирателните списъци български граждани с избирателни права, явили се да гласуват в изборния ден, се вписват от секционната избирателна комисия в избирателния списък.
  Попълненото и саморъчно подписано заявление по образец се подава от избирателя лично или чрез писмо до съответното дипломатическо или консулско представителство в САЩ. Сканирано изображение на заялението може да бъде изпратено и по електронна поща в дипломатическото или консулското представителство в PDF формат. В едно заявление може да е вписано само едно лице. Заявленията следва да бъдат получени не по-късно от 27.09.2011 г.
  Образец на заявлението може да бъде изтеглено от тук – http://www.mfa.bg/bg/news/view/31593
  За да се гласува, трябва да се представи документ за самоличност (паспорт, лична карта, моряшки паспорт или военна книжка (само за военнослужещите) и декларация по образец.
  Образец на декларацията може да бъде изтеглена от тук – http://www.mfa.bg/bg/News/view/31594
  Допълнителна информация за организацията на изборите е публикувана на интернет страницата на Централната избирателна комисия на адрес: http://www.cik.bg и МВнР на адрес: http://www.mfa.bg
  Приложение:
  – Решение № 41-ПВР/29.07.2011 г. на Централната избирателна комисия относно условията, реда и организацията за гласуване на българските граждани извън страната (линк).

  ДИПЛОМАТИЧЕСКИ/КОНСУЛСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛСТВА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ В САЩ – КОНСУЛСКИ ОКРЪЗИ И ИНФОРМАЦИЯ ЗА КОНТАКТ
  Посолство във Вашингтон – за щатите Alabama, Arkansas, Delaware, Florida, Georgia, Kentucky, Louisiana, Maryland, Mississippi, North Carolina, Oklahoma, South Carolina, Tennessee, Texas, Virginia, West Virginia, Washington, DC.
  Embassy of Bulgaria
  1621 22nd Street NW Washington, DC 20008 email: [email protected]
  ГК Ню Йорк – за щатите Connecticut, Maine, Massachusetts, New Hampshire, New Jersey, New York, Pennsylvania, Rhode Island, Vermont.
  Consulate General of Bulgaria in New York
  121 East 62 Street New York, NY 10021 email: [email protected]
  ГК Чикаго – за щатите Colorado, Iowa, Illinois, Indiana, Kansas, Michigan, Minnesota, Missouri, Nebraska, North Dakota, Ohio, South Dakota, Wisconsin, Wyoming.
  Consulate General of Bulgaria in Chicago
  737 North Michigan Ave., suite 2105 Chicago, IL 60611 email: [email protected]
  ГК Лос Анжелис – за щатите Alaska, Arizona, California, Idaho, Hawaii, Montana, New Mexico, Nevada, Oregon, Utah, Washington.
  Consulate General of Bulgaria in Los Angeles
  11766 Wilshire Blvd., suite 440 Los Angeles, CA 90025 email: [email protected]

  ––––––––––––––––––––––––

  * Б.Р. Следете и  съобщенията на Еврочикаго на първа страница в темата ИЗБОРИ 2011.

• КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ ДНЕС ИМА САМО В БЪЛГАРИЯ

  ЗАЩО ВСИЧКИ ПОЛИТИЦИ, А И ГРАЖДАНИ МЪЛЧАТ?

  Автор: ДИМО РАЙКОВ

  Контролираната мизерия – начин българинът да се държи в покорство

  От доста години пиша и говоря за най-главния проблем на българина -контролираната мизерия.
  Това го усетих още в България, но след няколко години живот в в Париж то окончателно се затвърди у мен.
  Трябва вече високо и ясно,като истински европейци, а не подсмърчащи палета, да кажам ясно на света – ние не сме поставени в нормални условия на живот!
  Това е истината.
  И се чудя как така почти никой не говори за този проблем, който поразява европееца?
  Срам ме е да кажа каква е минималната заплата и пенсия у нас. Защото французите ме поглеждат стреснато и после бягат от мен като от прокажен.
  – Че какви сте вие, та търпите такова нещо? – казват ми и добавят – Само бавноразвиващи се могат да си кротуват при такъв геноцид.
  А и мнозина не вярват, казват: „Че как така ще сте толкова зле?! Че защо вашите управници нищо не казват, не искат помощ?! Защо Гърция, Португалия искат помощ и им даваме, а вие, които живеете десетки пъти по-зле от тях, казвате, че всичко у вас било тип-топ?“
  Хайде, отговорете им!
  Кажете им, обяснете им как така тези, които живеят като скотове и търсят препитание тъкмо в тези „фалирали“ страни като техни слуги, сега се вайкат, че видите ли, гърците били зле, ние да внимаваме, че може да станем като… тях?!? Господи,че ние никога не ще сме като тях, защото сме на светлинни години след тях…
  Какво е това? Мазохизъм, перверзия някаква?
  Та преди дни, когато представях в Бъмгария последната си книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ, мои познати,и то уж интелигентни хора, също ми казваха – абе, мани ги гърците…
  Да плачеш ли, да се смееш ли?
  Напоследък французите взеха да разбират и за истинското положение на българина – след като се сблъскаха с пълчищата роми, които те гонят, обаче ония им казват: „Ние пак ще дойдем тук, защото в България е от зле по-зле!“
  И една новина ще ви дам: преди дни мерките на Саркози срещу ромите от есента на миналата година бяха отменени.Защото се разбрало, че нашите хора само вземат по 300-та евро и после пак се връщат…
  И защото пратениците на Саркози, след като детайлно проучили условията на живот на изгонените роми, се хванали за главата – възможно ли е днес, в двадесет и първи век, хора да живеят в такава мизерия? Че нали и те са живи същества?
  Какво да коментираме?
  Просто когато човек се докосне, дори и за съвсем кратко, до нормалния свят, той,тоест българинът, гледа като шашардисан – ама наистина как съм живял досега?
  Но в България песента продължава да си е същата – добре сме, абе,малко ще стегнем колана,няма пари за пенсии и заплати…
  Няма,няма,ама за заплати на политици,на техните слуги има! Има и за скъпи и прескъпи командировки екскурзии в тази иначе „фалирала“ чужбина с любовници секретарки, за далавери,подкупи и прочее…
  Не знам, вече не съм оптимист – видях толкова тъга,сивота,толкова хора с уста-дупки, тоест без зъби,че сърцето ми изтръпна…
  Но видях и толкова примирение, такова покорство…
  И накрая една случка с мен. В трамвая една жена ме позна,заговори ме – Г-н Райков,онзи ден Ви гледах при Милен Цветков, после и при Лора Крумова,толкова хубаво говорехте за Париж,кажете ми сега нещо,аз съм стара учителка,обожавам Париж, но със сто лева пенсия май никога не ще го видя,затова разкажете ми…
  И аз започнах да разказвам – на тази възрастна и тъжна наша майка-учителка, оставена на проивола на съдбата да оцелява както може в този наш български ужасен и студен свят…
  До жената седеше старец,естествено, без зъби,смачкан,посивял…
  Аз говорех за Париж,как там на пенсионерите им казват не както при нас – „пенсии“, а „сеньори“,как се грижат за тях, как през лятото до късно по брега на Сена им организират танци…
  Изведнъж старецът скочи. Потръпнах от злобата в очите му.
  – Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде,изчезвай, махай се от България! Махай се бе, родоотстъпник такъв… Махай се, махай се…
  Да, този човек не искаше да знае, че там някъде по света има нормален живот, че там хората се радват на мига, на този наш кратък човешки живот, а не само стягат колана и чакат утре,утре, онова утре, което така и никога не идва – на територията, наречена България…
  Да, аз не му бяхнужен на този човек, аз му пречех…
  Махнах се. Слязох на следващата спирка.
  Всъщност на коя спирка слязох? Не помня.
  А и нужно ли е…
  Защото трамваят, този стар наш соцтрамвай, понесъл в себе си в едно и тъжния свят на милата учителка, и посивялото битие на беззъбия старец, продължаваше да си върви. Е, какво ти вървене, чисто и просто клатушкане,ама все пак вървеж някакъв, нали?
  И в този миг пак чух онзи вик – добре сме, добре сме…
  Добре ли?
  Господи…

  Източник: dimoraikov.blogspot.com

• Меглена Кунева по Радио „Отзвук“

  На 26 август от 11ч. чикагско време, или 19ч. българско време, по Радио Отзвук ще се проведе поредното политическо предаване за президентските избори тази година.
  Гост на Радио Отзвук ще бъде г-жа Мeглена Кунева – кандидат президент за България. Тя ще ни представи президентската си платформа и ще отговори на вашите въпроси.

  Във втората част на предаването Крис Ангелов от Вашингтон ще ни запознае с демографската обстановка в България и неговите планове за излизане от демографския срив. Сайтът му – http://demografi.org/

  Въпроси преди или по време на предаването можете да зададете по емайл: [email protected] или на тел: 1-561-641-8882 за САЩ. Допълнително ще има отворен чат прозорец по време на предаването за задаване на директни въпроси – линк: http://otzvuk.com/

  

• Защо „търг“ и „анекс“ станаха синоним на „далавера“

  Поредните поправки в Закона за обществените поръчки атакуват част от порочните практики, но пропускат други

  Автор: Марин Божков /в-к Сега/

  Законът за обществените поръчки е класически пример за ограничеността на правото – то не може да създава отношения, само им придава правна форма, ако те вече съществуват. Какво ли не пробва горкият законодател, само и само да принуди възложители и изпълнители да спазват правилата, но все се намираше някое изключение и работата пак си тръгваше постарому. Натискът на европейските институции и контранатискът на български лобисти всеки път довеждаха до компромис, който не устройва никого.

  Някак неусетно

  ЗОП създаде цяла индустрия на надлъгването –

  от общинския възложител, желаещ да облагодетелства брат си или някоя своя красива приятелка, до цели отраслови обединения, ангажирали колосални ресурси, само и само да обезсмислят правните норми и под тяхната маска да си поделят поръчките в отрасъла.

  Законодателството за обществените поръчки ставаше все по-голямо, по-сложно, по-хитроумно и по-пробито от изключения, празнини и откровено лобистки норми. Така след 12 години и много ремонти пак има нужда от нов закон.

  Навлизането на еврофондовете от Европейския съюз разпали апетити за лесни пари.

  Обявиха се откровено налудничави обществени поръчки:

  –	с безсмислен предмет – алея на влюбените в село с шест баби и един дядо над 80 години; мост за никъде – без път и от двете му страни;
  –	с многократно завишена стойност – канализацията в Дулово и ремонт на детски градини в Стара Загора (разкрити от общественото наблюдение на в. „Сега“);
  –	с предрешен победител – в обществена поръчка за строителство, нямащо абсолютно никакъв досег с железници, има задължително изискване изпълнителят да притежава собствен маневрен дизелов локомотив!

  .

  Създаде се и своебразна терминология, прикриваща нередни, понякога дори престъпни деяния зад евфемизми като:

  Индикативна оферта – оферта, изработена така, че да позволи на предварително договорения победител да спечели. Изработва се от самия него, от свързано с него лице, а в драстични случаи – и от близък до възложителя.

  Независим експерт – лице, чийто доклад е в състояние да обоснове всяко безобразие за декласиране на по-добрите предложения, подадени от неподходящи кандидати. Често това лице не притежава декларираната квалификация, само подписва изготвени от комисията документи и дори не знае какво пише в собствения му „доклад“.

  Допълнително задължително условие – изискване, несвързано с предмета на обществената поръчка, на което отговаря само „предопределеният“ победител (като случая със споменатия по-горе локомотив).

  Анекс – допълнително съглашение, съдържащо значително по-изгодни условия за изпълнителя фаворит. В много случаи чрез него се цели избягването на контрола върху обществената поръчка. Именно там са концентрирани основните корупционни практики.

  Носител и изпълнител – „носител“ е участникът, благодарение на чието лобиране и/или корупционни възможности се спечелва конкурсът. Той е комисионер – понякога взима над 50% от парите по обществената поръчка за своята „услуга“. „Изпълнителят“ се задоволява с остатъка, може да му се наложи да прави компромиси с качеството или предварително да завиши цените, за да може поне на вид да изпълни поръчката.

  В опит за коригиране на тези неблагоприятни явления беше извършена поредната мащабна корекция на закона. Една от целите на промените е опростяване на процедурите. Звучи чудесно. Преди повече от 10 години опитът за внезапно въвеждане на манталитетно чужда на българите правна регламентация на обществените поръчки доведе, от една страна, до множество грешки от непознаване на материята, а от друга – до засилен интерес към всякакви форми на заобикаляне на закона.

  Стигна се до

  свръхрегламентация, сложни правила и разнообразно третиране на сходни случаи

  Така че стремежът към опростяване на процедурите е стъпка в правилната посока.

  Основен недостатък на обществените поръчки у нас е непредсказуемостта.

  Възложителят е твърде свободен в действията си и дори може да прекрати процедурата, без да дължи обяснение. Въвеждането на задължение за публично мотивиране на действията ще направи процедурите далеч по-прозрачни и предсказуеми. И ще „въоръжи“ участниците с необходимите им аргументи в евентуален правен спор.

  Изгонване на полукриминални структури от бизнеса с отпадъците и комуналните услуги е друга интересна цел на последните промени. Значителните национални и европейски средства, отделени за този бранш, необходимостта от реформи, възелът от финансови, социални и екологични интереси естествено правят „градските боклуци“ много привлекателен терен за престъпниците.

  Неблагоприятният опит на София и другите големи градове очевидно подтиква законотворците към „флангов удар“ – чрез възраждане на общинските комунални предприятия и точно дефиниране на „комунални услуги“.

  Въвеждането на превантивен контрол на обществените поръчки, обхващащ и методиките за оценяване на постъпилите предложения, има за цел да стесни манипулирането на процедурите в интерес на определени участници. Увеличаването на контролните правомощия обаче върви неизбежно и с нарастване на административния капацитет.

  Това означава повече и по-компетентни служители, повече пари и повече работно време, посветено на контрола. Неосигуряването на такъв капацитет би довело или до „мъртви“ правни норми, или до претоварване на контролните системи и пробиви от немарливост или от „изкушение“.

  Заслужава да се обмисли вариант за ангажиране на обществен ресурс – НПО или специализирани консултанти, а за администрацията да остане главно упражняването на административно-наказващи правомощия.

  Намаляване на „баражните“ цени на документацията е важна цел. Когато възложителят определя висока цена, той всъщност казва на участниците: „Тази процедура не е за вас, загубите ви започват още с купуването на документите“. Изискването цената на конкурсните документи да покрива единствено разходите по изготвянето им ще премахне тази първа бариера.

  Законопроектът прави някои необходими стъпки – към здравия разум при харченето на нашите и европейските пари.

  Но има още много „трески за дялане“

  Проектът например не дава механизъм за предотвратяване на ценови манипулации – а те са един от основните проблеми в обществените поръчки.

  Запазват се правораздавателните правомощия на Комисията за защита на конкуренцията, а особената юрисдикция КЗК е в противоречие с конституцията. На практика Законът за обществените поръчки превръща КЗК в особен съд. Проблемът е още по-дълбок, защото в комисията заседават хора с различна квалификация, включително и неюристи.

  Неведнъж решенията на КЗК по жалби за обществени поръчки са били незаконосъобразни и неправилни. Превръщането на КЗК в „суперадминистрация“ – едновременно с регулаторни и правораздавателни правомощия – е неправилно решение, което може да генерира корупция.

  Въобще за законопроектите, внасяни от Министерския съвет от десетилетия насам, са много характерни пробивите на „вътрешен административен лобизъм“ – домогването на различни ведомства до все повече власт без оглед на законосъобразност или на собствен капацитет. А после същите тези администрации се оплакват от претовареност и с нея оправдават лошата си работа.

  Отсъства и синхронизация със Закона за електронното управление – в частта, която изисква от гражданите и юридическите лица да предоставят информация, съдържаща се в публични регистри или вече предоставяна на администрацията.

  Изобщо събирането и напълно безсмисленото заверяване на различни удостоверения, бележки и разпечатки, свободно достъпни за справка в публичните регистри или многократно вече предоставяни на същия орган, ангажират огромни усилия на участниците във всяка процедура и дават основание за спорове за всеки загубен или бледо копиран документ.

  Време е администрацията най-после да престане да мисли „на хартия“ и да създава безсмислени затруднения на гражданите, премятащи бележки от гише „А“ до гише „Б“.

• Силно земетресение евакуира Пентагона

  Земетресение с магнитуд 5.9 по Рихтер разлюля източното крайбрежие на САЩ от Вирджиния до Бостън във вторник вечер. Поради тази причина бе наредена и евакуация на Пентагона и Капитолия, предаде Ройтерс. Епицентърът на труса е бил в щата Вирджиния.

  Земетресението е усетено най-силно във Вашингтон и Ню Йорк. Въпреки това фондовата борса не спря работа.

  Сериозни трусове са усетени в Ню Йорк, като са били евакуирани кметството и редица офис сгради, но щети няма. За сметка на това във Вашингтон трусът е нанесъл щети на Националната катедрала, където се пречупиха три островърхи кулички, както и на Националния монумент в града, където се е отворила пукнатина.

  Персоналът на контролните кули на летищата „Джон Ф. Кенеди“ и „Нюарк“ в Ню Йорк също са били евакуирани.

  Високоскоростният влак „Амтрак“ между Вашингтон и Балтимор беше спрян за кратко, но след това тръгна отново, като се движи с намалена скорост. Двата реактора на намираща се в близост до епицентъра на труса малка атомна електроцентрала, са се изключили автоматично, съобщи говорителят на Комисията за контрол на ядрената енергетика Дейвид Макинтаиър.

  Той добави, че за момента няма яснота дали централата е пострадала. Друга АЕЦ във Вирджиния е останала без захранване, но дизелови генератори поддържат циркулацията на водата, която охлажда реакторите. Още девет атомни централи в четири щата, също са съобщили, че е усетено земетресение, но не се е наложило спирането на реактори.

  Епицентърът на труса е бил на дълбочина 6 км в Минерал, щата Вирджиния, който е на 92 мили югозападно от столицата. Офис служителите във Вашингтон излезли панически по улиците след труса.

  Това е най-мощното земетресение във Вирджиния от 1897 година. То е усетено на толкова голяма територия, защото е станало на малка дълбочина. След него е имало вторичен трус с магнитуд от 2.8. 

  Източник:  Mediapool

• Българите са бъдещето на Бавария

  Млади българи са бъдещето на Бавария. Малка община в Долна Бавария привлича стажанти от България, като се надява те да останат да живеят там. Дали идеята ще зарази цяла Германия?

  В края на юли Ян, Станимир и още 14 младежи от България отиват в Дегендорф, Долна Бавария, за да правят специализация. Причината: в малкото градче няма достатъчно млади специалисти. За обявените 700 места за стажанти са кандидатствали едва 300 младежи. Само толкова са завършилите училище там през тази година. Българите, които ще се обучават в Долна Бавария, са от Бургас. Дошли от големия пристанищен град, сега те живеят в баварските гори в градовете Дегендорф и Реген. Или в още по-малки населени места. Вместо море, там има планина. А вместо български, се говорски баварски.

  Блицкурс в името на интеграцията

  Някои от българските младежи са учили немски, други имат само основни познания по езика. Когато става дума за стаж в сферата на услугите, баварските фирми държат на добър немски език. Строителните фирми от своя страна държат повече на сръчността на работниците.

  „Българските стажанти са силно мотивирани и много целеустремени“, споделя Ирене Ланг, която преподава немски език на осем младежи от България. Двуседмичният курс може да даде само основни познания по езика. Всичко трябва да стане много бързо, защото фирмите чакат младите попълнения. След четири седмици започва обучението. „Става дума по-скоро за блицкурс“, уточнява учителката по немски.

  Това, което прави Дегендорф, е експеримент за цяла Германия. В случая не става въпрос само за работата, която трябва да вършат българите. По-важното е друго: че те няма да са гастарбайтери. Германия не иска да повтаря грешките от миналото. Чужденците трябва да бъдат интегрирани. И то не на хартия, а в реалния живот. А това не е никак лесно.

  Бавария – нов дом за българите?

  Един от обучаващите се е Георги Димитрев, който учи за готвач. Шефът му Роберт Лалингер споделя, че е извадил късмет с 18-годишния българин. Понеже става дума за работа в кухнята на конферентния център в Реген, ангажиментите са най-вече вечер и през уикендите. А германските младежи не желаят да се захващат с тази работа. Георги Димитрев говори и разбира добре немски. Чувства се добре в Бавария. „Не изпитвам носталгия по дома. Достатъчно съм голям“, споделя той. „Условията в Германия са много по-добри от тези в България. Мога да си представя да остана да живея тук.“

  Младежите да се чувстват като у дома си – това е и целта на областния управител на Дегендорф Кристиян Бернрайтер. Именно негова е идеята за стажанти от България. Хрумнала му преди две години, след като посетил гимназията по туризъм в Бургас. Прави му впечатление колко много ученици там учат немски език. И решава да се възползва от този ценен ресурс. Още повече, че в неговия регион нещата не изглеждата никак добре. Според сметките на Бернрайтер, до 2025 година броят на завършващите училище в региона ще спадне с 30%, а през следващите години в пенсия ще излязат около 5000 души.

  Щом германците се дърпат…

  Българите се обучават за готвачи, хлебари, зидари и работници в хотелския бранш – все професии, които германците недолюбват. След като проверка на Агенцията по труда установява, че за местата няма германски кандидати, се дава път на българите.

  „Целта ни трябва да е те да останат“, казва Кристиян Бернрайтер. „Не искам евтини работници. Те трябва да получават нормално заплащане и добро отношение“, категоричен е областният управител. В Дегендорф са си поставили висока цел. Искат да докажат, че от миграцията могат да спечелят и двете страни. А за да бъде постигнато това, българите трябва да бъдат такива стажанти, каквито желае всяка германска фирма – старателни и амбициозни.

  Източник: Фрог нюз/Дойче Веле

• Top 10 results show: Francois and Yuliya take a bow as they’re eliminated

  The SO YOU THINK YOU CAN DANCE CANADA judges announced live that FRANÇOIS Pruneau (26), a Ballroom dancer from Trois-Rivières, QC, and YULIYA Zavadska (29), a Latin dancer from Toronto, ON were eliminated from SO YOU THINK YOU CAN DANCE CANADA.

  The eight remaining dancers will take to the stage on Monday, August 29 at 8 p.m. ET on CTV.

  The three girls and three guys who received the lowest number of votes following last night’s countrywide poll were girls YULIA, MELISSA and DENITSA, and guys ADAM, CHRISTIAN and FRANÇOIS.
  With voting now based on individual competitors instead of couples, each dancer had the opportunity to perform a solo of their choice, but for two competitors, it would be their last chance to dance for the country.

  In the end, it was announced live that FRANÇOIS and YULIA would be going home.

  Opening tonight’s show was a contemporary group number choreographed by Sabrina Matthews. Dancing a raw and emotionally charged routine about guilt, the Top 10 poured their hearts out on the stage to “Heavy in Your Arms” by Florence + The Machine.

  Performing next week on Monday, August 29 at 8 p.m. ET on CTV in front of judges Jean Marc Genereux, Tré Armstrong and Blake McGrath, as well as guest judge Mary Murphy are:

  1. ADAM LoPapa (19), a Jazz dancer
  2. CHRISTIAN Millette (28), a Ballroom dancer
  3. DENITSA Ikonomova (24), a Ballroom dancer
  4. JORDAN Clark (19), a Contemporary dancer
  5. LINDSAY Leuschner (19), a Contemporary dancer
  6. MATT Marr (20), a Contemporary dancer
  7. MELISSA Mitro (23), a Contemporary dancer
  8. SHANE Simpson (24), a Jazz dancer

  

  Next week for the performance show, the Top 8 will work with choreographers Luther Brown, Stacey Tookey, Gustavo Vargas and Melissa Williams, as well as SO YOU THINK YOU CAN DANCE CANADA alumni Danny Arbour, who will be choreographing a Top 8 group number.

  Choreographer Sean Cheesman will also work with the Top 8 for a group number to air during the results show on Tuesday, August 30 at 8 p.m. ET.

  http://shows.ctv.ca/SoYouThinkYouCanDanceCanada/News/LatestBuzz/top10_press_release

• С пари и без пари България пак ще я има

  Автор: Георги Николов

  До 1989 г. за нашите сънародници по света почти не се говореше. Те бяха в графите „изменници” и „безродници”, мислещи само как да подриват устоите на социалистическата родина. Днес диаспората впечатлява както с внушителния брой българи, трайно заселени във всички континенти, така и с националната си памет, обществени и културни изяви, с водещи личности в областта на политиката, икономиката, духовността на съответната страна. Самоопределящи се като българи – второ, трето, четвърто поколение. Но… българи.

  Под перата на част от тях са създадени, създават се и сега, книги с висока художествена стойност. Този процес започва още в лоното на земляческите дружества в Латинска Америка, САЩ, Европа, Австралия.

  Прераснали с времето в компактна диаспора: едновременно отворена за интеграционните процеси на съвремието си с народа в държавата, където пускат корени. И грижливо пазещи спомена за България с фолклор, история, лични житейски спомени и надежди.

  Още в 20 в., едновременно с периодичния български печат се появяват и книги. Някои от създателите им са забравени и непревеждани у нас. Други остават встрани от полезрението на литературната история по различни причини.

  Нека споменем сред всички, заедно с популярните, Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев, още Самуил Стрезов, Петър Моллов, Стефан Кинчев, Стоян Христов, Тодор Колев, Стоян Данев, Тодор Ценков и т.н., като някои вече не се завръщат у нас.

  Изключително интересни са процесите на преливане на български творчески имена от Бесарабия в румънската литература. И страниците на „румънските“ български писатели – Йоан Сулаков, Киро Нанов, Стоян Тудор, Панайот Станчов-Черна, Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали и редица други.

  Не ще се спираме на творците ни в пределите на бившия СССР – тема, сама по себе си мащабна. Нека мимоходом споменем Димитър Марков, Никола Фуклев, Александър Власов, Иван Гедиков, Иван Мавроди, Георгий Журжер… Да не пропуснем също Божен Олсомер от Швейцария…

  След 1989 г. стана възможно съвременни български автори да пребивават в родината си и тук, у нас, да печатат книгите си. Като разбира се, ги издават и в странство. Някои са обединени в Съюз на българските писатели в САЩ и по света с председател Георги Витанов и седалище в Чикаго.

  В Европа носители на престижни награди са Здравка Владова-Момчева, Николай Левков, Тончо Карабулков, Мона Чобан – не можем да изредим всички, а популяризирането им предстои, както предстои да видим на литературната сцена все по-нови и по-млади имена.

  Думата ни е за друго: че писмовната продукция на сънародниците ни по света като количество и качество има правото на свое самостоятелно място в литературната ни история. Със свой център на българската книга по света, но със седалище у нас.

  При това самостоятелен център, който няма да се размие като кръпка, пришита върху рухото на някой столичен културен институт с неясно финансиране, програма, а още повече пък – с бъдеще. Той трябва да бъде в исторически град като Велико Търново и да има своя материална база и бюджет.

  За да се превърне в информационна банка за литературната продукция на български писатели, трайно живеещи в чужбина. Да поддържа контакти с тях. Да получава и съхранява книгите им, биографичните им данни, снимки, отзиви на световния печат за написаното от тях.

  Да организира творчески представяния и да популяризира новоизлезлите им книги. Да има свой статут, културна програма и самостоятелност на работата си. Свой архив и библиотечен фонд. С възможности за кинозаснемане и техническо обезпечаване за информационен обмен с диаспората.

  Към него да се роди литературен музей и поне веднъж годишно да излиза печатен бюлетин – какво е излязло, къде, какво е свършил центърът, с кого и т.н. Иначе казано – става дума за националната ни памет по света, която трябва да се съхранява без прекъсване и паузи.

  Защото епизодичните дарения на свои творби, които правят писателите на библиотеки у нас и случайните представяния на отделни имена, са вид мероприятийност, която се забравя. Това не трябва да се допуска, защото паметта не е стока и не може да се купи.

  А да се загърбва е престъпление. Тук е мястото на българските държавни институции: Президентство, МВнР, Министерство на културата, Министерство на образованието, Министерство за българите в чужбина…

  Живеем в дни на отказ от национални ценности. На безродност и размиване на българската идентичност. В дни, когато културата ни съвсем открито е сритана в ъгъла на нечия чиновническа канцелария, за да отвори място на сурогати и съмнителни „световни“ ценности. Над тая картина се тиражира лъжа, че пари за култура няма.

  Има.
  Но са в ръцете на хора, които не разбират и не се интересуват от култура. И защото са убедени, че около личното им „аз“ се върти светът.

  Та, без да се отклоняваме от темата убедено ще кажем – пари за култура, ако има разбиране, ще се намерят. Могат да се намерят и за такъв център. Той ще има дълговечен живот. Защото българската литература е орисана с плодна дълговечност.

  Все пак ще припомним на случайните прелетни птички в нашия обществено-политически делник, че преди да правим мили очи на Европа, трябва да обърнем взор към убедителното ни културно, писмовно присъствие по света.

  Той съди за нас по националната ни памет и по отношението ни към носителите на художествени ценности днес. Иначе казано – и по националното ни самочувствие. Другото е самоизмама. Център на българската книга по света трябва да има и ще има. Защото в идеята му тупти нашето сърце по всички краища на планетата.

  Със имане на пари и с нямането на пари България е съществувала векове, ще я има и в бъдеще време.

  Източник: Десант
  www.desant.net

• Депутатите ни струват колкото боклука на София

  България е на първо място в света по размер на партийната субсидия според броя на своето население.
  40 млн. лв. годишно отиват за заплати на народните представители
  Абсолютният партиен плурализъм, закрепен в чл. 11 на Конституцията, е една от най-скъпоструващите придобивки на българската демокрация. Удоволствието 240 депутати да представляват интересите на избирателите си струва на данъкоплатеца около 85 млн. лева годишно. Законът за политическите партии дава право на държавна субсидия за всички формации, които имат избрани народни представители или поне са получили повече от 1% на парламентарни избори. 
  Сумата е 2.40 лв. на глас годишно и се изплаща на равни вноски в края на всяко тримесечие. Така 50 млн. лв. се вливат в партийните каси под формата на безвъзмездни депутатски субсидии. Проверка на „Торнадо” установи, че точно толкова от годишния бюджет на Столична община са разпределени за почистването на боклука в София. Отделно почти 40 млн. лв. годишно отиват за възнаграждения на народните избраници и раздутата администрация, представителни разходи, бензин, поддръжка и консумативи.
  Целият този финансов поток се излива в парламента директно от данъците на работещите българи. Като се вземат последните данни на Агенцията по заетостта и Националния статистически институт обаче, в момента над 40% от хората в трудоспособна възраст в България не работят. Това означава, че едва 2.15 млн. души (или 28% от населението) имат стабилни доходи. Респективно те поемат цялото данъчно бреме на армията от безработни за издръжката на заетите в бюджетната сфера. При 600 лв. средна заплата у нас годишният данък върху дохода, прибиран от държавата на един работещ, е 720 лв. За издръжката от около 80 млн. лв. на Народното събрание са необходими внасяните данъци от 120 000 души. При дела на реално трудещи се това прави приходите от ДОД на един 350-хиляден град каквито са примерно Варна и Пловдив, изчисляват финансови експерти.
  Печална истина е, че България е на първо място в света по размер на партийната субсидия според броя на своето население, коментира пред „Торнадо” ексдепутатът Минчо Христов. Същевременно, за да бъде реформирана спешната медицинска помощ до нормалните европейски стандарти, са необходими около 60 милиона лева. Правителството и парламентът обаче дружно твърдят, че такива средства в хазната няма, въпреки че данъкоплатците всяка година наливат същата сума под формата на субсидии към няколко парламентарни групи – ГЕРБ, Коалиция за България, ДПС, „Атака“ и Синята коалиция. Пари получават дори непредставените парламентарно партии НДСВ, както и „Лидер” на бизнесмена Христо Ковачки, когото разследват за източването на милиони от ДДС
  По време на 40-ото Народно събрание независимият Христов внесе законопроект за отпадане на партийната субсидия и пренасочването й към сферата на здравеопазването. Тогава предложението получи подкрепата на точно четирима народни представители. Само толкова прецениха, че провеждането на партийни конференции и симпозиуми на Канарските или Каймановите острови са по-важни от проблемите на най-затъналия обществен сектор. 
  Нещо повече – през 2005 година за всеки избран депутат държавата даваше на партиите около 3000 лева. Докато орязваше парите за здравеопазване, същото това Народно събрание увеличи размера на партийната субсидия с повече от 500%, за да придобие тя днешните си фрапиращи размери от 18 000 лева на депутатски калпак месечно. Опозиционните партии на управляващата тогава тройна коалиция въобще не възразиха на колегиалната щедрост. Тук възниква въпросът редно ли е депутати, които са в ръководството на съответните партии и които се облагодетелстват пряко от субсидията, да определят нейния размер. Обичайно европейските ни партньори биха третирали това като  явен конфликт на интереси и откровена корупция 
  Най-парадоксалното е, че въпросният законопроект все още отлежава в деловодството на парламента и нито един народен избраник не се решава да го изтупа от прахта и да го постави отново на дневен ред. Другата голяма далавера на политическите формации е преотдаването под наем на партийните клубове. Размерът на наема е смешен – стотинки за квадратен метър. Голяма част от тези помещения са превърнати в ресторанти, кафенета, пивници, нощни клубове и фитнес зали, които носят десетки милиони нерегламентирани приходи за партийните ръководства. Най-скандалното е, че същите партийни лидери продължават да твърдят, че прахосването на тези огромни държавни средства гарантира българската демокрация и просперитета на нацията. 
  Приказките на някои политици, че ако държавата не финансира партиите, те ще бъдат финансирани от мафията, имат дълбоки логически пробойни, смята Христов. На последните парламентарни избори ГЕРБ получи близо 50% от доверието на българите без нито една стотинка държавна субсидия, докато десетките милиони, получени от НДСВ, въобще не помогнаха на партията да прескочи бариерата. Съвсем логичен е въпросът защо формации, останали извън парламента по народната воля, се дотират от данъкоплатците на същия принцип, както и онези, които са спечелили общественото доверие.
  
  Frognews.bg

• Какво искат да скрият зад пушилката около „Лукойл“?

  Автор: Иво Инджев

  акто се изрази бившия американски посланик Джеймс Пардю в интервюто си за в. „Труд“, около казуса с „Лукойл“ има „ драматизация на най-високо ниво“ и „пушилка“. Ето какво изплува от пушилката, както е забелязал читателят на блога Калин Господинов:

  “С бр. 19 на ДВ от 19.08.2011г. е прието изменение на Наредба № н-17 от 13 декември 2006 г. за прилагане на разпоредбите на приложение № 37 и приложение № 38 от регламент (еио) № 2454/93 на комисията относно писмено деклариране чрез единния административен документ.
  

  Единствената промяна се състои в:
  

  „§ 1. В приложение № 18 към чл. 6, т. 22, 40 и 41, чл. 8, т. 22 „Класификатор на митническите учреждения“ в т. 1. Митнически учреждения в Република България се заличава ред: „Митнически пункт Нефтопристанище BG001004″.
  

  С тази дълбоко завоалирана и наглед безобидна поправка в наредбата на практика едно митническо учреждение в страната се премахва. Познайте кое и къде!
  

  Интересно е, че изменението на наредбата влиза в сила на 15 Август 2011г., т.е. 4 дни преди да бъде публикувана в ДВ! Не влезе ли в сила примерно тогава решението на ВАС по случая с Лукойл?”

  Докато на сцената се разиграват героични етюди как малка България, предвождана от смелия си лидер Борисов, се бори геройски с руския мастодонт „Лукойл“, зад кулисите някой дърпа конците на операция по замитане на следи. Защо иначе тихомълком ще закриват тъкмо митническата служба край Бургас, която от години обслужва недосегаемостта на руския монополист?

  В книгата „Течна дружба“ споменавам за „странния“ казус с на практика липсата на митнически контрол върху същото това пристанище, охранявано като секретна военна база от частна армия. Книгата се появи на 17 май. Сега имам странното чувство, че някой е прочел написаното и междувременно е взел мерки да се потули споменът за този разграден двор.

  Развих темата в интервю за един сайт, за който научавам, че вече е купен от депутата от ДПС Делян Пеевски (с парите на банка, обслужваща властта, която пък си иска за услугата държавата да си държи средствата в този трезор да получава съответното медийно обслужване).

  Казах в това интервю, че заради пристанището на „Лукойл“ България може да бъде спъната за Шенгенската зона, защото е доказателство, че има пробив в сигурността на държавата в (поне) едно българско(?) пристанище, през което руската компания може да внася и изнася каквото си пожелае без знанието на София, какво остава за Брюксел. Интервюто ми така и не беше публикувано. Без обяснение. Да обяснявам ли защо?

  Източник: http://ivo.bg/

• Побратими

  Автор: Силвия Белева

  Отлагане след отлагане. Така ни тръгна и все така продължава. Избрахме бавния „преход”, който съхрани успешно миналото. Рецидивите от това минало се превърнаха в лостове, които неизменно да влияят върху настоящето и бъдещето ни – вместо веднъж завинаги да оставим това минало зад гърба си.

  Каква е гаранцията, че оттук нататък ще сме по-внимателни. Решението за петролопровода „Бургас – Александруполис” остава за след изборите. Така както и за АЕЦ „Белене”.

  Отговорността, разбира се, пада върху настоящия кормчия и екипажа му. Възможно е двустранно бавене на топката и разучаване до финалния щурм, възможен е и театър. Преди финала тази отговорност ще натежи с оглед на дългосрочното въздействие на проектите – било то благотворно или пагубно. Ако проектите се осъществят, първото е съмнително, но второто реално може да ни удари по главите. И без да е особено черноглед – за човек не е трудно да си представи южното черноморие след евентуален разлив.

  „Трансболкан пайплайн” – да не се залъгваме от заглавието (в нея доминира руският интерес) е призована от нашето Министерство на околната среда и водите за пореден път да представи преработен вариант на отхвърлената оценка за въздействие върху околната среда (ОВОС) до края на септември тази година. По този начин министерството удължава с месец срока за внасяне на въпросния доклад, което е в съответствие с желанието и на „Трансболкан Пайплайн”.

  Остава да видим какво ще последва сред третото поредно отхвърляне на доклада на компанията. Ако някой е изряден и иска да прави бизнес, би ли допуснал повод да се усъмнят в добрите му намерения и професионализма му, за да представя доклади един, два, три или необозримо още колко пъти – само и само да успее. Задължително и на всяка цена.

  За отбелязване е, че предишното връщане на проекта „Бургас – Александруполис” бе оценено от руската компания „Транснефт” като „оскърбление” на тяхната позиция. И че, „партньорите не постъпват така”. За кои партньори става въпрос обаче. За равнопоставени партньори, които само добросъвестно отстояват своя интерес или за готовността на една муха да се заплете в паяжина? И дали настойчивото „партньорство” не изисква от отсрещната страна именно позицията на безропотна муха?

  Така или иначе „Транслболкан Пайплайн” трябва да внесат до края на септември окончателната си ОВОС. А Министерството на околната среда и водите да се произнесе по нея до края на октомври 2011.

  Да, това означава, че решението да бъде или не – ще изплува след изборите. Остава да видим дали според някои прогнози, съдбата на проекта не е вече предопределена – т.е. да не се осъществи. Такова е желанието и на хората по Южното черноморие, които виждат в „Бургас-Александруполис” реална заплаха за поминъка и съществуването си.

  Удължаването и отлагането са в сила и за проекта АЕЦ „Белене”. От руска страна „Атомстройекспорт” поиска срокът на преговорите да се удължи до 1 декември 2011.

  „И така – до края на света”. А дотогава остава надежда „великата шаячна правда” да възтържествува. Тази надежда не е свързана с интереса на България.

  В очертаващите се протяжни преговори както за „Бургас – Александруполис”, така и за АЕЦ „Белене”, предстои все някога да видим дали крайната българска позиция ще защити националния интерес, независимо че би засегнала чувствителна струна за партньорите, които „не постъпват така”.

  Сега предлагам нов прочит на една приказка. Селянин и мечка станали побратими. Но когато се прегърнали – селянинът си извърнал главата.

  „Защо си обръщаш главата, побратиме” – запитала мечката.

  „Много лошо ти мирише устата.” – отвърнал селянинът. Мечката погледнала страшно и с изменен глас му рекла да вземе брадвата и да я удари с все сила – иначе щяла да го „одрънка”. Нямало как, макар и с нежелание – селянинът направил, каквото му било казано. Бликнала кръв, мечката изревала и избягала.

  Минало време и двамата се срещнали в гората. Мечката го питала дали ще може да намери белега от раната. Гледал той, гледал, но нищо не открил – от раната нямало и следа.

  „Виждаш ли,” – рекла мечката – „от брадвата няма следа, нито вече ме боли. Но от думите, дето ми каза – още ме боли. Дума стрела не е, но в сърце се забива.”

  Приказката свършва така – с подразбиращ се укор към „нетактичността” на селянина. Но не е ли редно да се запитаме – а защо просто мечката не си измие зъбите?

  http://www.svobodata.com/

• Защо България е най-тъжното място на света

  България е най-тъжното място на света – в тази държава цари произвол вместо ред, мрежите на ДС продължават да си разменят постове и услуги, а за премиера се знае, че навремето е бил близък до бандитите…

  Тези и други нерадостни констатации се съдържат в анализа на Клаус Шрамайер, бивш зам.-посланик на Германия в България.

  В анализа си, публикуван в списание „Europäische Rundschau“, Клаус Шрамайер твърди, че в България никой няма интерес от преосмислянето на комунистическото минало. Напротив, този период от историята на България, с всичките престъпления и несправедливости, просто се премълчава.

  Промените – българско менте

  Невъзможно е да се започне начисто по простата причина, че номенклатурните кадри все още са внедрени по всички етажи на властта и държавните структури, пише юристът-дипломат и обобщава: „На всички е известно, че промените в България са само фиктивни.“ А така нареченият преход логично вече от 20 години тъпче на място.

  Според Шрамайер бившите сътрудници на ДС са се предрешили като бизнесмени, организирали са се в спретнатите редици на престъпни групировки, а през свободното си време работят като политици, депутати, съдии, прокурори и на други отговорни позиции, като никак не се интересуват от общото благо. Основната им цел е забогатяване на гърба на обикновения човек. България като най-бедна членка на ЕС е и най-тъжното място на света, обобщава Шрамайер. Най-тежкият и дълготраен проблем той лаконично формулира така: произвол вместо ред.

  Тоест, престъпността се е сраснала с политиката, а правовата държава е удушена още в зародиш. Макар и невидима, мрежата на бившите доносници продължава да функционира безупречно, коментира Шрамайер. Според него участниците в тази мрежа си разменят постове и услуги и взаимно си пазят гърба. Така юристът обяснява многобройните неразкрити поръчкови убийства. В анализа си Клаус Шрамайер задава и въпроса дали българската мафия не е свързана с Русия и дали организацията, наследила КГБ, не дърпа от разстояние конците в България. Но който и да дърпа тези конци, прави го много умело, а всичко това е някак си убягнало на разсеяния Брюксел по време на преговорите за присъединяване на България към ЕС, обобщава авторът.

  Шрамайер упреква Европейската комисия заради пасивността й към инициативата на България и още пет бивши комунистически държави за подвеждане под наказателна отговорност за престъпленията, извършени по времето на комунистическата диктатура. Вместо да подкрепи инициативата, Брюксел изобщо не се ангажира с конкретни действия, констатира юристът-дипломат.

  Двойният морал на управниците

  Премиерът Бойко Борисов беше сред най-възмутените, когато Комисията огласи имената на действащи български дипломати, бивши агенти на ДС, припомня Клаус Шрамайер. Нека се запитаме обаче доколко Борисов е независим политик, като си припомним миналото му на офицер от МВР и близък до престъпните групировки телохранител.

  България току-що беше отхвърлена като кандидат за членство в Шенгенската зона, с след скандала с дипломатите-агенти натрупа още черни точки пред ЕС: не само, защото агентите са възпитаници на съветския КГБ, но и поради двойния морал на управниците, който лъсна на показ пред целия свят, твърди бившият заместник-посланик на Германия в България.

  Самият президент Първанов, разобличен като агент Гоце, не намира за нужно нито да подаде оставка, нито да упражни правомощията си и да освободи компрометираните дипломати, коментира Шрамайер. А сегашното правителството, при цялото си възмущение срещу дипломатите-агенти, е назначило осем от действащите посланици, въпреки известното им минало като агенти на ДС.

  Според Шрамайер в България преосмислянето на комунистическото минало попада в спиралата на едно безкрайно забавяне. Причината: никой не иска да поеме отговорност, липсват адекватни закони за отваряне на досиетата, а оттам и подведени под наказателна отговорност и осъдени. Никой не понесе отговорност за издевателствата по време на т. нар. „възродителен процес“, припомня Шрамайер, а това допълнително обременява и без това обърканото отношение на българите към комунистическото им минало.

  България – полицейска държава?

  Според дипломата-юрист, най-тревожната тенденция в България напоследък е свързана с масовите подслушвания. Бойко Борисов ги представя като превантивни мерки срещу корупцията по високите етажи, министрите му ръкопляскат и единствено правосъдната министърка не е съгласна. Шрамайер обаче смята, че е сериозно застрашена и свободата на словото. А това, предупреждава той, е предпоставка за възникването на полицейска държава в България.

  Обширният анализ на бившия германски заместник-посланик в София Клаус Шрамайер завършва с въпроса: защо никоя друга държава от бившия соцлагер не се интересува дали дипломатите й са били агенти на тайните служби? И защо всъщност само българите трябва да се срамуват?

  ЕР, КШ, Петя Лунд, Александър Андреев

  Дойче Веле

• За живата и мъртвата вода не като приказни епитети

  Лечение с жива и мъртва вода

  Ако човек вземе вода от планински ручей и вода от чешмата в апартамента си, външно няма да забележи никаква разлика. Но ако се сложи една капка от планинския ручей и от водопроводната вода върху чиста стъклена пластинка, ще забележи, че структурата и формата на едната и другата капка са съвършено различни. Около капката от планинския ручей се вижда, че нейният кант има правилен строеж и по вид наподобява бисер. Капката от чешмата има неравен, начупен кант. Ако се изчака капките да изсъхнат, а след това да се изследват под микроскоп, то там, където е била капката от планинския ручей се наблюдава ясна решетъчна структура, докато на мястото на другата изсъхнала капка се виждат само малки прашинки. Този прост опит показва, че има принципна разлика между водата от планинския ручей и тя е жива вода, и водата от водопроводната мрежа – мъртва.

  Последствията за организма от употребата на жива и мъртва вода са големи.

  Живата вода е енергийно заредена и, изпита от човека, тя го зарежда с енергия, докато изпитата мъртва вода му отнема енергия. /Жизнената сила на водата се измерва с Бовиси. Енергията на човека е равна на 6,5 хил. Бовиса. Водата от планинския поток има 8,5 хил. Бовиса. Пиенето на такава вода зарежда всяка клетка с допълнителна енергия, нужна за нормалната й функция, извеждането на токсините от нея./ Здравата вода, подходящо енергийно заредена, участва във всички химически реакции в организма. Всеки орган, който е обезпечен със здрава, енергийно заредена вода, може да изпълнява възложените му функции ефективно и леко. Токсичните вещества, отпадъците изцяло се отстраняват, а хранителните вещества, витамините и минералите се усвояват по най-добрия начин. Такава вода действа и като антиоксидант.

  Водата, която е била подложена на някакъв вид замърсяване, е енергийно мъртва. Такава е водата в градските водопроводи – там водата минава през прави и ръждясали тръби, подлагана е на хлориране. Дори и да бъде очистена по най-съвършения начин, тя ще си остане мъртва вода.

  Виктор Шауберг (1885-1958 г.), австриец, лесничей, много години е отдал върху изучаването на природната вода. И установил, че

  вихровото движение на водата в планинския ручей и реките,

  които никога не се движат по права линия, а постоянно изменят посоката на течението си, енергийно я зарежда. Именно такава вода дава жизнена енергия на растенията, дърветата, животните и човека. Особено буйна растителност, сочи той, се наблюдава в местата на водовъртежите – където водата допълнително се завихря и енергитизира. Постепенно в резултат само на своите наблюдения Виктор стига до извода, че водата – това е жива енергия и ние трябва непрекъснато да се учим от природата и нейната безкрайна мъдрост. И най-малкото – никога да не изменяме естественото течение на природните води.

  Едва в наши дни учените напълно се съгласяват с изводите, направени от талантливия самоук Виктор Шауберг, навремето осмиван от учените мъже. Косвено потвърждение за чудесата на живата вода се наблюдава сред компактните групи население с най-много дълголетници – народите, обитаващи Кавказ, Андите, Хималаите, Каракорум – тъкмо те пият жива вода от планинските ручеи. Сега учените са установили, че даже мъртвата вода от водопроводната градска мрежа може да бъде „съживена“, ако й се придаде някакъв вид вихрово движение. На този принцип са създадени различни устройства за зареждане на водата с енергия: бимер и оживител на водата „Нордик“ в САЩ, енергостимулатор ADR, Аква-вихър, система за жива вода на Грандер, енергетическа чаша на Манфред Бауер и др. Живителни свойства има и намагнитената вода.

  Източник: Padreantonii.blog.bg

• Мл. Сърбиновски: Македонските псувни по България взеха да засядат в гърлата

  България е една стара златна бара на Европа и ви трябва само малко външна, позитивна енергия, малко сода бикарбонат, за да се изтъркате и отново ще светнете със своето старо сияние, казва най-талантливият съвременен писател на Македония. И най-преследваният там заради истините, които не спестява на сънародниците си, но които не са по вкуса на войнстващия македонизъм.

  Неговият последен роман “Шашма“ вече е на българския пазар.
  

  ‒ Младене, току‒що в България се появиха две твои книги. Едната си нарекъл „За македонистките работи”. Не се ли оправиха тези работи, или ситуацията става все по‒сложна?

  – Работите на Балканите винаги стават по трудния начин и никога не са пожелание и с бързината, с която искаме. Може би от много мерак най-после и при нас на Балканите нещо ще помръдне, въпреки че сме нетърпеливи. Като помисля, че вече станах белокос и прехвърлих 50 години, а въпросите пак са си същите. Наистина нещата не са се задвижили кой знае колко. В Македония дори се връщаме назад, а пък и стремежът на македонизма е ако може никога да не се променя ситуацията от времето на първите години след Втората световна война. Македонизмът е антиевропейско явление, недемократично и авторитарно и за него най-големият враг са европейските интеграции. И ако някой се радва, когато на Европа и на Америка не им върви, това се македонистите в Скопие.

  ‒ Другата ти книга е роман, нарича се „Шашма”, и ще те помоля да издадеш съвсем малко от сюжета. Защото е наистина много интересен и е по-добре читателите да го прочетат сами, но все пак – каква е тая вечна, никога незавършваща македонска „шашма”?

  – Трябва да призная, въпреки че става дума за мой роман, че той доста се чете и дискутира, въпреки, че за него медиите мълчат, все едно въобще не съществува. Което много ясно означава, че това е роман, който не отговаря на овехтелите “свети” истини на болшевишкия македонизъм. Действието на романа се развива в Скопие, започва със заминаването на турците оттам през 1912 г. и завършва днес, в наши дни, с насилственото поставяне на скулптурите на Александър Македонски в центъра на Скопие. Говори се за случващото се в Македония за тези почти сто години. Това е нашата македонска шашма, за която ми трябваха необичайни творчески усилия, та да мога да трансформирам естетически цялата тази неизказаност в литературно четиво, което само със своите литературни резултати да привлече читателите. Смятам, че това е един антропологически роман, в който може да се види или изживее, посредством образите на романа, съдбата на мнозинството от населението по течението на Вардар. Исторически то е осъзнавало самото себе, а и светът до Втората световна война го е познавал по същия начин – като македонски Българи. Книгата има повече нива – най-дълбокото е митологичното ниво, което се опитва да обясни тази наша македонска шашма; средното ниво е това, което се опитва да представи и пренесе частния живот на жителите на многонационалното Скопие и техните взаимоотношения; и третото ниво е за влиянието на властта, на политическата сила, която много често се променя в Скопие, за това как тя влияе върху живота на неговите граждани, и заедно с това колко тя помага или пречи за техния живот или съжителство. На мен ми е много драго, че тази книга се чета и разбира в цялата й композиционна постройка, а не се прочита само повърхностно с въпросното вече споменато трето ниво, както и, че не се чета единствено като политически текст.
  
  ‒ Ти сблъсквал ли си се с „шашмата”?

  – Аз живея с шашмата, аз правя любов с шашмата. Тя е част от всички нас, но щом успях да я опиша естетически, дори само в този план, се надявам, че съм я победил. При това на най-трудното поле, в полето на чистата литература. Това значи, че има изход от тази шашма, от чиято среда ние не желаем да се измъкнем политически. Романът ми е едно естетическо осветляване на историческата шашма, която толкова дълго и мощно ни владее, но щом от ден на ден ние поставяме ред в шашмата, значи я обезсмисляме. Надявам се романът ми да е успешен пример за това. В предговора на българското издание и професор Радослав Радев е на същото мнение: “Нищо не може да спаси една идея, ако романът е слаб. С тази талантлива творба е спечелила голямата литература. Надявам се българският читател да се увери в това.“ А аз съм не само уверен, че българският читател ще разбере това, но съм и убеден, че българският “вътрешноезиков превод от региолект на книжовен език” е само първото издание, след което този роман ще полети и към останалите световни езици. И това ще бъде най-голямото, естетическото поражение на македонистическата естетическа кичозност, която ни се предлага като божествена литература. Това е главната шашма, с която аз се сблъсквам през целия си живот. Разбира се, моята литература е различна от тази македонистична идеологическа литература, аз не желая тя да е такава идеологическа кичовщина и настина е щастие, че и аз, и многобройните читатели, когато четат моите романи, виждат, че държат в ръцете си нещо неежедневно.

  ‒ Имаш ли някакви проблеми заради това, че наричаш нещата с истинските им имена? В твоите книги, част от които интерпретират исторически факти, не се говори за древни македоноиди, за Александър Македонски и пр. „величави македонски герои”.

  – Трябва ли да казвам, че преди пет години бях малтретиран, за да стана член на Дружеството на писателите на Македония. Трябва ли да казвам, че бях изхвърлен от работа и станах най-атакуваната личност в Македония. Но кой се интересува от това? Дори може да се сметне за чест, че в Македония не съм взел никакви награди за литература, че мои драматургични текстове са изваждани от репертоарите на театрите… Но силата на изкуството може да извоюва много по-големи пробиви и победи, отколкото всичките медийни и какви ли не други оръжия на света. Балканите, а и светът са в криза, затова защото не четат истинска литература, такава, която не е по кефа на силните на деня, но премерва сили с тях естетически на най-широкото поле, на полето на красотата. Впрочем красотата наистина ще спаси света. Нека хората престанат да гледат толкова много телевизия и да губят безкрайни часове в интернет, нека се обърнат малко от малко към четенето и веднага у всички ще се завърне необходимата енергия. Тъкмо затова моите романи не са точно по вкуса на силните на деня. А това ме прави особено щастлив и го приемам като комплимент.

  ‒ Има ли според теб някаква оправия в балканския казан; каква е тази сила, която би била в състояние да внесе поне известен порядък в извечния балкански хаос и вражди?

  ‒ Мисля, че отчасти споменах за този проблем, но е очевидно, че на Балканите не са много образованите и способните политици, та затова и на мен, въпреки че съм писател, постоянно ми поставят въпроси като на политик. Всички ние на Балканите заради такива хора станахме политици, специалисти сме по политика и футбол, а в Македония в последно време вече всички сме спецове и по скулптура. Тъй като футболът ни е в криза, нашият безнароден народ поне получи шанс всеки ден да демонстрира вкусовете си и да предлага кой и какви скулптури трябва да постави в центъра на Скопие. Властта го прави и тази наша веселба, която ни излиза толкова скъпо, аз още преди време съм описал в края на романа. Формите, през които се проявява шашмата, са неизчислими.
  
  ‒ Казвал си, че на онези, които работят на и с езика на Македония, им е забранено да се изказват за него. Ние обаче не обичаме забраните, ти също, затова нека нарушим тази „повеля” ‒ що за чудо е това „македонски стандартен език”?

  – За да го откъснат от собственото му вековно наследство, от общия български език, през четиридесет и пета година сътвориха тази глототомия, това изкуствено обособяване на нашите македонски наречия в нов македонски език. Писал съм и за това. Но много съжалявам, че вече не са живи радетелите и създателите на “македонскиот јазик”. Бих искал да са живи и Пулески, и Мисирков, и Чуповски, и Конески, за да видят докъде се стигна с тоя јазик и с тази умъртвена култура и литература. 60 години те победоносно врещяха, че са на страната на победителите, но сега щяха изведнъж да млъкнат и да почустват, че всъщност денонощно са работили против себе си, и че са били от губещата страна. Но тези загуби, които уж широко ни отваряха вратите, тепърва ще трябва да се пресмятат. Едно е съвсем ясно ‒ целият дълъг процес на македонистическия сепаратизъм е бил един дълъг, дълъг път на нашата всеобща катастрофа.
  
  ‒ Водиш предаване по СКАТ ‒ „Облаче ле бяло”. Гледат ли те и в Македония; каква е рецепцията за твоите телевизионни послания?

  – Между Македония и България все още се издига неразрушената, идеологическа Берлинска стена, в Македония още нямаме възможност да гледаме българска телевизия. Но от онова, което успявам да чуя, разбирам, че все пак има много хора, които знаят за това предаване. Между Македония и България няма и железопътна линия, но се вижда, че и без българското мнение да е присъства по някакъв начин в Македония, страната ни пак си е на същото дередже. Затова поне никой не може да каже, че България ни е виновна за всичко. Може би и заради това на проведените скоро предсрочни избори никой не спомена България.
  
  ‒ Разкажи ни за Скопие и грандиозното строителство там. Какъв е резонът на този грандомански проект „Скопие 2014”?

  – Онова, което се случва в центъра на Скопие, е материализираната “Веда Словена.“ През втората половина на 19 век, в обществено-научното пространство в Белград беше изфабрикуван един измислен епос, според който най‒големият народ измежду балканските уж започвал потеклото си от най‒старите народи на земята; в него са наблъскани всякакви богове и исторически личности и всичко това е с една цел ‒ да се откъсне това население от общия български народ. Щом не може той да се сърбизира, поне в началото да се разкъса връзката му с българския народ. За всички тези над 150 години тайно се работи по този проект, но сега с цялото завземане на властта в ръцете на ВМРО, дойде време той да стане и официална държавна политика. И с него, и с тази антиевропейска стратегия Македония в момента е най-изолираната държава.
  
  ‒ Скопие е многоетничен град. В книгата си „Шашма” ти казваш, че единството между отделните етноси се е кореняло единствено в това всички заедно да псуват българите. И днес ли това е така?

  -Да, до преди две-три години такова беше отношението към България и българите. За България никой не смееше да каже една позитивна дума. Но не знам защо все пак ми се струва, че псувните някак си започнаха да засядат в гърлата.

  ‒ А кои са най-големите „губитници” на Балканите ?

  – Рано е да се каже кои са най-големите губитници на Балканите. Засега достатъчно е да прочетете “Шашма“. Мисля, че изтъкнатото университетско издателство “Св. Св. Кирил и Методий“ от Велико Търново направи един неповторим жест като отпечата този роман в България. Това много ме задължава, а българските читатели се надявам, че ще бъдат приятно изненадани.

  ‒ Пишеш ли в момента? Каква тема те вълнува?

  – Е, добре, само заради вас ще бъда откровен, и въпреки че принципно не е приятно да се говори за това, върху което се работи, аз се надявам до края на тази година да излезе от печат моя роман за Майка Тереза.
  
  ‒ Младене, познаваш добре България. Къде се чувстваш най-добре, кое кътче те зарежда най-много?

  – Ако имате предвид в Македония къде се чувствам най-добре, това, разбира се, е когато пиша пред компютъра. Аз водя много скучен всекидневен живот – четене, писане. Не знам колко съм досадил на домашните си, но им благодаря, че все още ме търпят. А що се отнася до България, всъщност не я познавам толкова много, колкото си мислиш. Но от онова, което съм видял, България е една чудесна държава с ослепителни културни и образовани хора. За жалост, моето усещане е, че през дългите години на промени мнозина са с изпита енергия и вяра в себе си. България е една стара златна бара на Европа и ви трябва само малко, външна, позитивна енергия, малко сода бикарбонат, за да се изтъркате и България отново ще светне със своето старо сияние. Вие преминахте през Долината на сълзите, докато влезете в Европейския Съюз. Но не знам защо българската интелигенция все още не е известила на народа какво геройство е сътворил той, както и че най-после е на страната на победителите. Вашите дни на просперитет са пред вас.

  ‒ И накрая ‒ победим ли е македонизмът?

  – Никой няма сила да победи македонизма, но той самият е тръгнал към собственото си погубване. Македонската енциклопедия на МАНУ, направена по резона на Мисирков, ясно отрежда нашия път. Път без връщане, път, от който не желаем да се завърнем. Моите книги са малка утеха в тази наша всеобща катастрофа.

  Интервю на Ана Кочева,

  Фрог нюз

• <<
• 1
...
• 293
• 294
• 295
• 296
• 297
• 298
• 299
• 300
• 301
• 302
• 303
...
• 416
• >>