Всички авторски страници

Авторски

• Български фолклор, шевици и вина в Амстердам

  Асен Недялков, Еlysium.press

  

  “И ние сме дали нещо на света…” Тези думи много често присъстват като надслов на тържества, свързани с бележити събития от българската история и култура. България е на трето място в света по брой и разнообразие на културно-исторически паметници. 7 цивилизации са се развивали интензивно през последните 4000 г. по днешните български земи. Но познаваме ли добре цялата ни история? Какво правим, за да я опознаят по-добре нашите деца? В този изключително космополитен свят, в който живеем, грижим ли се да съхраним и да развиваме истинските български традиции и култура?

  Един от най-вълнуващите наши празници е 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Празникът се чества навсякъде по света, където живеят наши сънародници. Както вече екипът на IBA.Bulgaria сподели – по данни на Държавната агенция за българите в чужбина, в света има регистрирани над 1000 организации на българи, които по един или друг начин отбелязват ежегодно светлия празник.

  Тази година един от най-ярките примери за непреходността на българската култура по света бе фестивалът „България – люлка на Европейската цивилизация“. Мястото на събитието има своето значение – Амстердам, град, в който живеят над 180 националности. Какво по-добро място, за да се презентира изключителната наша история и културно наследство пред толкова многообразна публика?

  

  Двудневният фестивал, който се проведе на 26 и 27 май, бе организиран от сдружение „Българско образование и култура“ с председател Елица Йорданова. Сдружението е създадено само преди 5 години, но за този период се превръща в най-голямата и най-активната българска образователна и културна организация в Холандия.

  Идеята на фестивала бе да се чества българската култура не само с българи, но и с чужденци. Една отлично постигната цел – гостите през двата дни бяха повече от 650 човека. Входът бе декориран в цветовете на българския флаг и, още от първите крачки в главната зала, можеше да се почувства близостта на родината с българска реч навсякъде и вълнуващи се деца и млади девойки в български носии.

  

  Първата част и на двата фестивални дни предложи на посетителите изложба от над 40 уникални български изделия, реплики на най-известните тракийски съкровища – изработени от най-добрите български майстори и представени от фондация “Занаяти от тракийските земи“.

  Благодарение на дизайнера Глория Ангелова, посетителите се докоснаха до везба на български шевици. Гостите можеха да дегустират и подбрани български вина, предоставени от Тони Димитров от “Булвайн“. Книги, разказващи древната история на създаването на България и преплитащите се култури по нашите земи, също привличаха вниманието на посетителите. Събитието успя да завладее гостите си и да ги преведе през пътешествие, пораждащо силни чувства на гордост.

  

  Моментът, когато гостите наистина се откъснаха от Холандия и се почустваха у дома, беше концертната програма в следобедните часове и на двата дни. Подборът на изпълнения непрекъснато смесваше модерното с класическото, показвайки живота на българска култура и изкуство преди и днес. На 26 май гостите имаха удоволствието да чуят концерт на талантливите пеещи, танцуваши и свирещи на инструменти деца от ансамбъл “Загорче”, Стара Загора, и да се насладят на изпълнението на един от най-известните български кавалджии – Живко Василев и неговата група “Аутентик“.

  

  27 май също донесе много български песни и танци в холандския град. Програмата включваше изпълнения на детския състав за народни танци “Българче“ с ръководител Джулия Баръмова, “Клуб за български народни танци” с ръководител Клавдия Генова и клуб за български народни танци ‘’Зора“ с ръководители Никол Петкова и Явор Господинов – всички от град Хага. Кулминацията на фестивала беше финалното изпълнение от празничната програма – концерт на ансамбъл “Чубрица“ с диригент Renske Velthuis. Многобройният ансамбъл е съставен главно от хора с холандски произход, които пеят български народни песни.

  

  В края на вълнуващото изпълнение на ансамбъл ‘’Чубрица“, цялата публика стана на крака, за да се хване на хорото. Вълнуващо е, когато се намираш на другия край на Европа и присъстваш на фестивал с толкова много различни хора, млади стари, българи и чужденци, които танцуват, пеят и не спират да се вълнуват от българската култура.

  

  За организацията на подобно събитие е нужна много помощ и съдействие. Част от българския бизнес в Холандия подкрепи събитието, оценявайки неговия потенциал и значимост. Фестивалът беше посетен и от важни личностни като гости от Държавната агенция за българите в чужбина, евродепутатът Ангел Джамбазки, Н.Пр. Посланика и Консула на България от Посолството в Хага. Не случайно председателят на сдружение ‘’Българско образование и култура“ – Елица Йорданова*, споделя своята благодарност:

  ‘’Броени часове след края на нашия страхотен празник съм все още под влияние на емоциите, които изпитах през тези два дни, приятели!
  Чувството е страхотно, неописуемо…
  Да се срещнеш и общуваш с хора от целия свят, хора с големи сърца, хора, които споделят мечтите ти, усмивките ти и дори сълзите ти!
  Хора, които никога не си срещал, а веднага стават близки на сърцето ти!
  Хора, които чуват песента на душата ти – песен за нашата свидна България!
  Хора, които влизат в живота ти, хващат ръката ти и знаеш, че не си вече сам по пътя!
  Благодаря ви от цялото си сърце за разбирането, за моралната и финансова подкрепа и за помощта преди, по време на и след фестивала!
  Бъдете здрави и благословени!’’

  
  

  Фестивалът в Амстердам е пример за това, че където и да сме по света, не трябва да забравяме, че сме българи и че носим в себе си сериозно наследство и потенциал. Успехите на нашите сънародници по света са неизброими и инициативи като „България – люлка на Европейската цивилизация“ затвърждават усещането за принадлежност и просперитет. Подобни събития са и още една възможност да се съберем на едно място, което създава контакти, поражда идеи, дава възможности за бъдещи проекти и прославя родината ни.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Като председател на сдружение “Българско образование и култура”, г-жа Елица Йорданова е член и официален посланик на IBA.Bulgaria в Холандия.

  .

• 1000-годишнината на Охридската архиепископия, България и Русия

   

  Иван Николов, БГНЕС

  

  Тържествата по случай 1000-годишнината на Охридската архиепископия даваха невероятен шанс Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Р. Македония да се превърне в незаобиколим фактор в по-нататъшното задълбочаване на отношенията между двете братски държави.

  Уви! Това не стана.

  Не стана, защото протегнатата ръка на македонските архиереи към българските им духовни братя остана да виси безпомощно във въздуха, неподкрепена с братска любов и отзивчивост, проявявани многократно през вековете.

  Не стана и поради малодушието на българския държавен връх, който предпочете да остане скрит в просторните си кабинети, безмълвен, нерешителен и подвластен на съветите, идващи от инфантилни чиновници, користолюбиви „доброжелатели” и геополитически влъхви.

  Отсъствието на представители на България – духовни и държавни на тези тържества, всъщност е удар върху самата България, която с този невежествен и безотговорен акт уязви истината за историята на Охридската архиепископия. Тя предостави доброволно тази свята истина в ръцете на школувани фарисеи, работещи усърдно днешните архиереи никога да не повторят подвига на Григор Пърличев, пробудил родовата памет на съгражданите си, и на митрополит Натанаил, седнал тържествено на Светиклиментовия трон в Охрид през 1874 г.

  Отсъствието на представители на България – духовни и държавни – насърчи отново стратегията родствените връзки между БПЦ и Охридската архиепископия и в този тържествен момент да се покрият с балдахина на с десетилетия преповтаряните полуистини.

  Полуистини чухме всички, които присъстваха на тържествената научна сесия в катедралния храм „Света София”. Тези полуистини бяха преповтаряни в различни варианти и от духовните, и от политическите оратори. Не е ли полуистина да цитираш избирателно изречения от грамотите на император Василий Втори Българоубиец като „пропуснеш” думите му в Грамотата от 1020 г.: ”Охридската архиепископия управлява всички български епископства, които при царете Петър и Самуил се владееха от тогавашните епископи…”?

  Присъствието на български архиереи и държавници на тържествената научна сесия щеше да засили елемента на коректно отнасяне към записаното в документите на църковната история. Борбата за възстановяването на Охридската архиепископия след 1767 г. щеше да блесне с ослепителна светлина чрез словата, речите и публицистичните текстове на братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, на митрополитите Натанаил и Методий Кусев. Щяхме да чуем и по-точно цитиране на места от обемистия труд на проф. Иван Снегаров, родом от Охрид, озаглавен „История на Охридската архиепископия”.

  Шамарът, който българските архиереи и държавници сами удариха на себе си, като предпочетоха да се спотаят страхливо в кабинетите си, вместо на висок глас да прославят хилядагодишнината на Охридската архиепископия, като неотменна част от собствената си духовна и историческа същност, отекна болезнено в душите на всички, които жадуват с десетилетия преповтаряните полуистини най-после да бъдат изхвърлени и заменени с истината.

  Дали пък намерението на българския президент Румен Радев да присъства на тържествата в Охрид на 27 и 28 май 2018 г. не е било подложено на натиск, два дни преди това, при посещението му в Москва! Колкото и хипотетично, това предположение ни отпраща към геополитическия триъгълник Москва-Атина-Белград, който изключва сближаването между София и Скопие. Сделките за газа и нефта са също част от геополитиката. Геополитиката не се интересува от справедливост, истина и морал.

  Ваше Светейшество патриарх Неофит, господин президент Радев, трудната битка за сближаване с братска Македония продължава, но защо ни принуждавате да я водим без Вас!!?

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на сп. “България – Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. 

  .

   

• С усещане, че правим история

  Петър Крумов, в. „Култура“

  

  Важното е, че имаме памет. Важното е, че можем да се смеем, без никого да оцапаме с кръвта си. Важното е, че сме все още изправени и не сме станали подлеци, нито канибали.

  Роберто Боланьо

  Прогнозата за двадесет и четвърти май: слънчево с променлива облачност и краткотрайни превалявания. Тази метеорологична картина, струва ми се, е аналог на противоречивата културна обстановка в страната ни. Има проблясъци (ще те сгреят, без да изгориш), чезнещи понякога в непрогледна облачност, понякога за дълго. Сякаш от нищото ще валне самобитен дъждец, ще се извие вятър (не винаги дружелюбен). Такъв един роден колаж. Променлив, без да е авангарден, малко разпасан, на моменти блестящ, без да е световноизвестен, на моменти тесногръд, без да е свиреп. Ядосва те, после те очарова. И ти вземеш, че се привържеш и му се отдадеш за цял живот, без да съзнаваш съвсем ясно защо. Даже ще забележиш на хоризонта изгледи за подобрение (мираж?!), ще ги посочиш и на останалите. И те ще ги видят и ще се усмихнат.

  Направите ли крачка извън кулата си от слонова кост обаче, се натъквате на друга, жестока реалност. Реалността на тъмната и невежа България, реалността на безпътната провинция, на управлението на маймуните. Много прилича на България от XVII-XVIII век. Села и паланки, вратове и ниски чела. Разликата е, че сега простотията е войнстваща и е на площ почти колкото държавата. Предстои ни, струва ми се, ново Възраждане, нова нелека борба. И е ясно, че държавата нехае или направо пречи. Но възрожденци не липсват. Тук някой будител крачи из свлачището, там се носи гласът на учител. На фона на всички нашествия, които се случиха и има да се случват обаче, действията в сферата на културата все още изглеждат оскъдни. Трябва ни културно нашествие. Трябва ни организирана култура, ако щете – по примера на организираната престъпност, с подобен размах и безкомпромисност. Имаме нужда от умни фанатици, от пионери, от дързост. Имаме нужда от съзнанието, че правим история.

  А в каква ситуация се намират самите будители? Миналата година, октомври месец, бях сред публиката на „Актьори срещу поети“. Беше паметна вечер. Свои стихове четоха Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Рада Александрова, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, а стихотворения на Малина Томова и Калина Ковачева четоха Марин Бодаков и Силвия Чолева. Най-високият ешелон на българската поезия, а как плахо пристъпваха представителите му по сцената, как скромно бяха облечени, как мъждукаха гласовете им, направо настръхваш! Отвикнали да получават толкова внимание, те сякаш не вярваха, че залата е пълна тъкмо заради тях. След края и аплодисментите, след като мнозина слязоха на сцената с насълзени очи, за да им благодарят, те изглеждаха преродени.

  Дадох си сметка, че и будителите имат нужда от будител. Че не само нешлифованите, не само младите, всеки има нужда от подадена ръка. Всъщност, не е ли нещо такова културният процес – подаване на ръка. Изглежда по-просто, отколкото да изтеглиш сабята от канията или да се емнеш със знамето, но не е. Понеже, за да подадеш ръка, трябва да имаш памет, да можеш да се радваш и да не си подлец. И най-вече, трябва да отместиш поглед от себе си и да го спреш върху лицето на човека срещу теб. А това постоянно да отместваш поглед от себе си, е къртовски труд. Но така се изплита плетката на културата, ситната мрежа, която ни удържа да не потънем в дълбините на глупостта или безочието.

  Мнозина са се залостили в своите кабинети, орат своята нива, тъкат на свой стан. Всеки води своя малка война, своя фехтовка. За да бъда съвсем искрен, и аз правя същото. А ми се ще да съм искрен, понеже умни текстове и умни глави не липсват, но понякога трябва и смелост да бръкнеш и да си извадиш червата; и под червата имам предвид душата. Така че, ще си призная и друго: например, колко неосъществени идеи имам. Пориви, останали на хартия. Исках да пиша нощем по стените имена на слабо известни поети, исках да хвърлям от тераса над „Раковска“ страници от моя любим Луи Селин, исках да създам група от дръзки, обичащи и мразещи (почти едно и също е) артисти, исках още куп неща. Нищо от това не сторих или го сторих със слаб успех. Не ми е стигнала смелост или себеотрицание.

  Едно е сигурно обаче – видях в очите на хората от моето поколение, на писателите, поетите, режисьорите, актьорите, художниците и музикантите, и те видяха в моите – жажда. Жаждата да бъдем призовани. Жаждата да прекрачим синора и да се срещнем с останалите орачи или рицари, или маратонци, или каквито и да сме. Жаждата да забележим и да бъдем забелязани. Жаждата да си повярваме, че правим история. И тази жажда пърха там, в бялото на очите ни, крехка като колибри, обградена от сенките на съмнението, на умората и безразличието. Дали ще си подадем ръце или ще ги скръстим в мнителна поза, това е, струва ми се, въпрос, който седи на масата, който винаги е бил на масата. Разликата между едното и другото е тънка, тънка като бръснач, по който всички ние, хората на изкуството и културата, в момента крачим. Честит празник!

  .

• „Илинденска Македония“… раздяла с илюзии или среща с български корени?

  Владимир Перев, „Македонска трибуна“*

  

  Трябваше да минат 24 часа, за да стане ясно, че приемането на името „Илинденска Македония“ няма да може така лесно да се случи. Освен подкрепата от българските министри Красимир Каракачанов и Екатерина Захариева, които навлязоха в българския характер на Илинденско-Преображенското въстание, начално договореното име между премиерите Зоран Заев и Алексис Ципрас предизвика противопоставяне, както в Македония, така и в Гърция.

  Македонската опозиция отхвърли предложението „Илинденска Македония“ с мотива, че това име е началото на приемането на формулата ерга омнес, който се отнася и за вътрешно използване, както и, че те са против всякаква промяна на Конституцията, а македонският президент Иванов каза, че нещата не му са ясни и че иска писмена информация.

  В Гърция лидерът на Неа демокрация Кириакос Мицотакис застана срещу прилагателното „Илинденска“ с коментар, че това е най-иредентистичната формула в полза на Македония и отваря нови апетити към Гърция, а Евангелис Венизелос оцени предложението като „въплъщение на иредентизъм“.

  

  Стана очевидно, че и двамата премиери – и Ципрас, и Заев – не я познават добре освободителната борба на македонските българи, че въстанието не е само „Илинденско“, както те си мислят, че е Илинденско-Преображенско, че въстанието се развива на цялата територия на Османската империя, където живеят българите, че не знаят и за славата борби и освобождението на Наваска и Клисура, които днес са намират на територията на Гърция. Там също е имало местно редактирана востаническа власт, нещо като самостоятелно управление… Това, а и много други неща около самоличността на българския характер на въстаналия народ, определи реакциите на Мицотакис и Венизелос, двамата със солидни семейни и лични познания на гръцката история.

  

  Оценките в момента се, че всички пътища на Македония към някакво евентуално споразумение с НАТО и Европейския съюз са затворени, а бъдещето на държавата е още по-неизвестно… това до толкова повече, че крайните леви елементи в държавата, задоени с наследеният Коминтерновски дух, възпитани в югославски антибългаризъм, сега демонстрират в цялата страна с искане за прекратяване на преговорите, винаги с руски знамена. Руското влияние в македонската антиевропейска политика и антибългаризмът стават ежедневие на македонския политически театър.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Текстът е публикуван в „Македонска трибуна“ на 20 май.

   

• ВАС отмени ОВОС за 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“

  

  Тричленен състав на Върховния административен съд отмени оценката за въздействие на околната среда, с което е одобрено осъществяването на инвестиционно предложение за изграждане нова ядрена мощност на площадка 2 на АЕЦ „Козлодуй“.

  Делото е по жалби на Петър Пенчев Троянски, Сдружение „Коалиция за устойчиво развитие“ и Петър Пламенков Кърджилов.

  В решението на съда се казва, че оспореното решение е действителен административен акт, издаден от компетентен орган в предвидената в закона форма, но е издаден при допуснати нарушения на процедурата и на материалния закон и е в противоречие с целта на закона.

  Разноски претендира само Сдружение „Коалиция за устойчиво развитие“, но не са представени доказателства за реално направени, поради което такива не са присъдени.

  Решението може да бъде обжалвано пред петчленен състав на ВАС.

  Източник: OFFNews

  .

• Доналд Туск: С приятели като Тръмп, кой има нужда от врагове

  Председателят на Европейския съвет Доналд Туск разкритикува американския президент Доналд Тръмп в речта си по време на срещата на върха на ЕНП в София, която предшества Европейския съвет утре.

  

  „Когато погледнем към последните решения на президента Тръмп, някой може да се запита – с приятели като тези, кой има нужда от врагове? Ако говорим честно, Европа трябва да бъде много благодарна на президента Тръмп. Благодарение на него се отървахме от всичките си илюзии. Той ни накара да разберем, че ако имаме нужда от приятелска ръка, ние може да я открием на собственото си рамо. Европа трябва да направи всичко възможно, за да запази трансатлатническите отношения, но трябва да бъдем готови и за онези сценарии, при които действаме сами. Имаме достатъчно потенциал, за да посрещнем това предизвикателство.“ – заяви Туск, предаде БНР. Той допълни, че трябва да се каже ясно – или Европа и САЩ са обединени, или не. Туск каза, че ще поиска от европейските лидери да подкрепят сделката за ядрената програма на Иран, от която Тръмп се оттегли.

  „Европейският съюз и Съединените щати са приятели и партньори. Ето защо налагането на мита не може да бъде обяснено със защита на националната сигурност. Абсурд е дори да се помисли, че Европейският съюз може да бъде заплаха за Съединените щати. Трябва да върнем реалността в тези разговори, тъй като до момента това не е така… Освен традиционните политически предизвикателства – такива като възхода на Китай и агресивната позиция на Русия, сега се срещаме и с нов феномен – капризите на американската администрация“ – заяви още Туск. /“Сега“/

  .

• Изличеното слово на Йордан Бадев

   

  Виолета Радева,

  LiterNet

  

  Йордан Бадев е роден на 25 февруари 1888 г. в Битоля – най-западния край на българската земя, ключа към Македония, както сам определя родния си град в едноименна статия. От ранното си детство е закърмен с националноосвободителните борби на най-мъченическата част от нашия народ и това предопределя голямата тема в живота му – освобождението на многострадална Македония. В книгата си със спомени „От ранно детство“ (1928 г.) той разказва за неотразимото влияние на учителя по математика в Битолската гимназия Даме Груев върху юношеската му душа. За революционера с „пронизни очи“, за човека със „себеотрицание и вяра в светостта на делото“ Бадев ще напише след години великолепна книга, напълно непозната на нашите съвременници.

  В годината на Илинденското въстание четиринайсетгодишният Йордан Бадев става член на революционния кръжок: „Записаха ме при всички установени формалности: препоръка за преданост към великата тайна и гаранция за честна и самоотвержена служба. И после тържествена клетва в тъмна стая над револвер, кама и евангелие“. По-големите момчета тръгват по планинските усои. Нему е възложено да изнесе патроните и цървулите им до най-близкото манастирче, където те го чакат. В пламъка на Илинден изгаря над Смилево по-големият му брат Иван – знаменосец на Сугаревата чета. Години по-късно в белградския затвор е убит като непоправим „бугараш“ най-малкият му брат Александър. И него не отминава насилствената смърт – все заради свободна и единна България, заради българското национално самосъзнание.

  След като завършва българската пълна класическа гимназия в Битоля, Йордан Бадев записва Славянска филология в Софийския университет. Много скоро обаче освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър през 1907 г. става причина да се върне в родния си град. Тогава съдбата посочва с пръст неговото призвание – възлагат му да редактира нелегалния революционен лист „Пелистер“. Сериозната си журналистическа и критическа дейност обаче започва като сътрудник на солунския в. „Право“. Публикувал е в редица вестници и списания като „Родина“, „Сердика“, „Просвета“, „Звено“, „Народност“, „Мироглед“, „Слово“, „Македония“ и други, а от 1922 г. става редовен автор на сп. „Златорог“.

  Йордан Бадев е сред членовете основатели на Македонския научен институт, наред с Александър Станишев, Александър Балабанов, Андрей Ляпчев, Андрей Протич, Атанас Яранов, Георги Баждаров, Георги Баласчев, Данаил Крапчев, Ефтим Спространов, Иван Георгов, Иван Снегаров, Йордан Иванов, Кръстю Сарафов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Никола Милев, Симеон Радев, Теодор Траянов, Христо Силянов и други.

  Получил отлично образование в Лозана, Швейцария, ерудиран, с усет и вкус за трайното и стойностното в изкуството, Йордан Бадев общува интелектуално и човешки със забележителни личности в българския обществен и културен живот: проф. Никола Милев, Тодор Александров, Димитър Шишманов, Владимир Василев, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Талев, Чудомир, Асен Разцветников. Синът му пази по чудо оцелели писма от някои от първенците на духовния ни елит между двете световни войни. Част от тях г-н Бойко Бадев ми беше предоставил и с негово разрешение съм ги публикувала на страница „Кафене България“ във в. „Демокрация“. Те са недвусмислено свидетелство за уважението и признанието, на които се е радвал.

  Четвърт век е учителствал в Самоков и в София. Бил е и заместник-директор на Втора софийска девическа гимназия. От 8 октомври 1928 г. до 10 октомври 1929 г. е драматург на Народния театър, а от тази дата до 26 юли 1931 г. е драматург и артистичен секретар. Директори в този период са Никола Т. Балабанов и Владимир Василев. От 1931 г. до смъртта си е редактор на културната страница на най-авторитетния столичен вестник „Зора“, където за 13 години помества стотици страници статии, рецензии, отзиви, бележки за юбилеи или поменни слова. Той не бяга от парливите литературни и политически въпроси на деня, не се бои да отстоява принципно и честно мнението си, без оглед на конюнктурата, дори когато съзнава, че срещу него се изправя сила, на която не би могъл да противостои. Бадев е написал много статии в защита на справедливата кауза на българите от Македония. Перото му често пъти посяга към темата за съдбата на поробената родна земя, за родените там поети, пожертвали таланта и живота си пред олтара на отечеството, за будителите и революционерите.

  Той е сред верните последователи на Тодор Александров. Иван Михайлов твърди, че по време на управлението на БЗНС – от 1921 г. до средата на 1923 г. – се наложило за определен период Бадев да се крие заради преследванията, на които земеделското правителство подлага дейците на ВМРО, макар да не се е занимавал с нелегална дейност. Известно време е бил представител на ВМРО в Париж. Заради тесните си и активни връзки с ръководството на ВМРО, нему е възложено през 1924 г. да осветли истината в брошурата „Заговорът срещу Тодор Александров“. В този акт можем да открием една от причините за неговото убийство през септември 1944 година. Ето показателни редове: „Болшевиките се убедиха, че и по традицията си, и по самосъзнанието си, и по морала си ВМРО е една крепост, която едва ли би могло да се превземе, без да бъде премахнат поне един от главните защитници. А да се превземе тази крепост значеше, по тяхна преценка, да се улесни твърде много настъплението на съветизма към Югоизточна Европа“. Или тези констатации: „Двама-трима търгаши „революционери“ около Алеко, двама-трима партизанствуващи користолюбци около Г. Занков и неколцина продадени македонствуващи комунисти и комуниствуващи македонци около Чулев, Влахов и Димо х. Димов, ето тайфата, която по хитрото и златно внушение на Москва устрои и изпълни на 31 август т.г. пъкления заговор против Т. Александров“.

  Иван Михайлов в спомените си свидетелства, че в края на 1924 г. са отправяни закани към много македонци, сред които са били самият той, Йордан Бадев, Александър Протогеров, Григор Василев. В свое изложение „Защо убих Паница“, печатано в македонските вестници, Менча Кърничева пише, че в началото на 1925 г. земеделските емигранти в Белград Коста Тодоров и Александър Оббов, в присъствието на Коста Паница, решават да продължат да поддържат четническите акции и да засилят терора и убийствата в България. Замисляли и въстание в Западна България, което щяло да бъде подкрепено с навлизане на въоръжени емигранти и сръбски части. Там Менча Кърничева съобщава още, че, бидейки близка с балдъзата на Паница Магдалена и нейния годеник Л. Бумбаров, тя е чувала закани към видни лица в България, сред които споменава Йордан Бадев, Григор Василев, Наум Томалевски и други. „В хотел Мариахилф пред мен и пред семейството си – пише М. Кърничева – Паница каза: „Когато веднъж се установи селско-работническо правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, че и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се наричат македонци“. Тези думи не остават празна закана. Двайсет години по-късно лично Лев Главинчев с няколко садисти като него методично избива всички македонци в пределите на България, които не приемат коминтерновските планове за създаване на „македонска нация“. На територията на Вардарска Македония същото правят Титовите главорези.

  За осъществяването на националния идеал – цялостното етническо обединение на българския народ в рамките на населяваните от векове територии, Йордан Бадев участва и в Балканската, и в Първата световна война. Войник на тази кауза остава до мъченическата си смърт. Втората важна причина, заради която е ликвидиран Йордан Бадев, е неговият антикомунизъм и антисъветизъм. Синът му разказва, че през късното лято на 1944 г., когато грохотът на съветските оръдия се чувал на крачка от северната ни граница, майка му се обърнала с тревожното питане: „Йордане, защо не прекъснеш вече това писане. Защо ти последен трябва още да се появяваш във вестника. Всички го напуснаха. Помисли за последиците“. Баща му отсякъл: „Спести си съветите. Гледай си кухнята!“

  Сигурно е разбирал, че е обречен. Навярно като всеки човек се е молел чашата да го отмине. Но изборът си той е направил отдавна, направил го е честно, в съгласие с моралните си принципи. Позициите си на гражданин и на литературен критик винаги и неизменно е изразявал открито, недвусмислено.

  В литературен портрет на Йордан Бадев, поместен във в. „Слово“ от 5 септември 1942 г., Методий Маринов обрисува обстановката, в която твори критикът: „Просторна стая, украсена с картини от български художници, фино бюро-писалище, над което виси портретът на Бадевия син, вдясно портретна карикатура на писателя от Ал. Добринов. През прозрачни и обагрени завеси септемврийският ден ръси меки лъчи. В тоя ореол лицето на нашия събеседник се вижда като нахвърляно с топли бои от палитрата на художник-модернист“. Две години по-късно, в също такъв ден – 20 септември – този естет с неподкупна съвест, както кратко и изчерпателно го определя проф. Михаил Арнаудов, ще бъде отведен от двама мъже в кожухчета и бричове, препасани с револвери. След няколко седмици вестниците го обявяват за безследно изчезнал. Никой повече няма да узнае къде е хвърлен трупът му, къде лежат костите му.

  Макар (по спомени на сина му Бойко Бадев) през първите месеци на 1944 г. да му предлагат поста на културно аташе в Осло – шанс да избегне трагичната си съдба, – Бадев, верен на един по-висш идеал за служене на народа си, отказва. Вечерта на 8 септември 1944 г. по радиото предават съобщението за нахлуването на съветските военни части на територията на България. Когато от апарата се понасят кресливите частушки на хор „Пятницки“, от скованото гърло на Йордан Бадев се изтръгва шепотът: „С България е свършено!“.

  Наскоро след деветосептемврийския преврат във в. „Работническо дело“ се появява статия срещу литературния критик. Неин автор е Д. Б. Митов. Той е издавал шестнайсет години в. „Литературен глас“ и не може да преглътне мнението на Бадев, че литературната група около седмичника с писанията си ще остане като „свидетелство за литературния разврат“ на своето време; че вестникът „крета като боклукчийска кола, за да събира де що намери литературен измет“. Статията е пълна с политически квалификации – обикнатия стил на комунистите и на ляво ориентираната интелигенция. Събират се приятели на чашка и шумно поздравяват автора, задето е „натрил носа“ на този „великобългарски шовинист“. Сред тях седял и Лев Главинчев. Слушал, усмихвал се, механично късал лист хартия и накрая рекъл: „Ах, да! Статията е тъкмо на място, но срещу един мъртвец“. Присъстващите смутено се умълчали. Не се съмнявали, че Главинчев знае какво говори.

  Защото на 20 септември 1944 г. именно бандата на Лев Главинчев арестува Йордан Бадев. Казват, че преди да го убие, Главинчев го е измъчвал садистично. На 4 април 1945 г. Шести състав на т.нар. народен съд го осъжда post mortem на смърт, заедно с Данаил Крапчев и Райко Алексиев, за да конфискува цялото им имущество и да придаде някакъв вид на законност на саморазправата, отнела в рамките на около тридесет дни живота на над 30 хиляди българи. По време на процеса срещу него свидетелстват Николай Райнов и Христо Радевски. „Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля – категоричен е Н. Райнов. – Критици като него смятаха, че не са критици, ако от отзивите им не излезе, че те са по-умни от писателите, че те виждат по-далече от тях и знаят много повече.“ Това изрича писател, който добре знае, че недолюбваният от него критик е вече мъртъв и не може по никакъв начин да се защити. Писател, който се смята за един от стълбовете на теософското дружество у нас, тоест за духовен и просветлен.

  Думите на Хр. Радевски не могат да ни изненадат: „Йордан Бадев го мразят даже и онези, които не споделят прогресивни възгледи върху изкуството. Ние го наричахме „литературен фелдфебел“, той съскаше срещу всяка ведрина, срещу всяка свежа струя в нашето общество и културен живот. Цялата наша преса до 9.09.1944 г., с изключение на в. „Мир“, „Заря“ и „Дъга“, служеше изцяло на каузата на немците и правителството. Не случаен е този виц, че Хитлер, когато имал неуспех и искал да се окуражи, четял български вестници“.

  „Запомнил съм Йордан Бадев като най-тихия, най-благия човек в редакцията на в. „Зора“. Обикновено седеше от лявата страна на Данаил Крапчев. Виждам го привечер, когато почва истинската работа за задоволяване на ненаситния вестник. Пише или чете – Бадев е винаги вглъбен в себе си. Електрическата светлина открояваше наведената му глава, плъзгаше се по изящните черти на лицето му. Ако не се движи, ще помислиш, че това е някакво изваяние. Гледа през елипсовидни очила. Вдига глава само когато някой му донесе материал за преглед. Ще се усмихне едва доловимо, ще благодари с едно кимване, пак се навежда и потъва в своя свят. Струваше ни се, че е в състояние да се затвори в себе си до там, че нито телефонни разговори, нито обичайните запитвания и пояснения на редакторите можеха да го откъснат от неговия свят. Извънредно внимателен към всичко, което му се поднася за преглед… Трябва да кажа, че Йордан Бадев, колкото и сдържан да беше външно, много се вълнуваше, до просълзяване, в случаи като смъртта на Страшимиров. Смъртта на Йордан Йовков обаче буквално го съкруши. Поменната статия Бадев написа просълзен. Повтаряше: „Йордан Йовков е незаменим. Ще се роди ли някога един втори Йордан Йовков?“

  Позволявам си този дълъг цитат от покойния Христо Огнянов, защото е свидетелство на съвременник, който непосредствено го е познавал и като журналист във в. „Зора“ е можел да добие преки впечатления както от човека, така и от твореца Бадев. Дистанцията от няколко десетилетия е изчистила спомена от несъщественото, от маловажното и преходното. Придала му е релефност, наситила го е със значения. Има и още една причина. Тези беседи за литературния критик, четени по радио „Свободна Европа“ през 1991 г., отдавна отзвучаха ведно с всеобщата еуфория и с вярата, че най-сетне възтържествува истината, а почтеността ще е качество от висш порядък, а не повод по-скоро за присмех.

  Комунистическата ненавист към Йордан Бадев граничи с патологичното. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“, той има през петте болшевишки десетилетия участта не само да бъде физически ликвидиран от садиста Главинчев, но и да бъде заличен, изтрит като име от историята на българската литература, на българската култура. А в периода между двете световни войни и до самия преломен девети септември авторитетът му непрекъснато расте, в мнението му се вслушват и почитатели, и врагове, с преценките му се съобразяват писатели, художници, артисти. В лицето на Йордан Бадев българските творци са имали предан и доблестен ценител, който от меродавната трибуна на в. „Зора“ е утвърждавал истински стойностното в делото им. Бадев е от малцината наши литературни критици със своя физиономия, с категорично установена и изразена позиция. За него изкуството не е затворена, самозадоволяваща се сфера на човешка дейност, а отзвук на общочовешки и граждански нрави със социално и културно значение.

  Творческото му дело е „едно дело на кураж“, както твърди Владимир Василев. За такава неудобна позиция – да остава често пъти сам срещу мнозина защитници на посредствеността, се иска „чистота в подбудите“, стократно проверена истина и открито действие. Куражът му е кураж на убеждението, позициите му не познават маскарада и той стои на тях неотстъпно. Но далеч не личните литературни „обиди“ стават причина за гибелта на Йордан Бадев. Трубадурите на комунизма не можаха да му простят други грехове – че е сред най-пламенните синове на многострадалната българска земя Македония и активно е работил за национално обединение; че методично разобличава престъпленията на руския болшевизъм и посочва неговия мракобеснически и диктаторски характер.

  Парадоксална е неистовата омраза, която комунистите изпитват към Йордан Бадев и в миазмите на която те се опитаха да потопят и да удавят дори спомена за него. Критическото му и публицистично творчество осъдиха на небивал остракизъм, на насилствена смърт. Физическото му убийство не ги задоволи. Защото колкото и да бяха морално и интелектуално тъпи, с инстинкта си на хищници усещаха, в разрез с афишираната от тях марксистко-ленинска догма „битието определя съзнанието“, че Истинното Слово е непобедимо, безсмъртно и опасно за диктаторската им власт. Като унищожиха човека и написаното от него, те може би повярваха, че са постигнали целта си? Едва ли! Методично и целенасочено поколение след поколение се възпитават в ненавист към „бадевщината“ – термин, изкован от нарцистичния и изживяващ се като най-големия български журналист Йосиф Хербст. Освен заклетите му врагове Георги Бакалов, Тодор Павлов, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Д. Б. Митов, Иван Руж, с перо, потопено в злъч, пишат срещу него и епигоните, официозните критици марксисти от „априлското поколение“. Злобата не е изхабила жилото си дори до днес.

  В „Речник на българската литература“, том 1, издание на БАН, интересуващите се от родната литература могат да прочетат за Бадев не друго, а добросъвестен донос в стил Шести отдел на Държавна сигурност, както и да се насладят на пълния комплект от комунистически заклинания и анатеми. Авторът Лазар Цветков постановява своята окончателна и неподлежаща на оспорване присъда: „Винаги тегне към нездрави и предвзети идеи, към буржоазно политиканство. Мисълта му е повърхностна и отвлечена. С окончателното преминаване на България в лагера на фашистката реакция перото му става лекомислено, неаргументирано, невъздържано и избива в гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофашизъм“. Оценката на Л. Цветков е отблъскващо встрастена, елементарна и дълбоко невярна, защото е не оценка на литературен критик, скъпящ професионалното си достойнство, а чисто политическа присъда, изречена дори не от партиен секретар, а като че ли излязла от перото на кадрови доносник.

  С името на Бадев бил свързан „най-черният период на фашистки терор върху прогресивната българска литература“, понятието „бадевщина“ обозначавало „полицейско преследване на творци и на произведения с демократична ориентация“. И „съкрушителният“ аргумент: „С долнопробни политически инсинуации, пасквили и клевети по адрес на писателите-комунисти и демократи той си спечелва омразата на честномислещата интелигенция в България“. Не напомнят ли тези думи на клеветническите свидетелски показания на Хр. Радевски? Подобно словоблудство едва ли би заслужавало някакво внимание, ако съчинителят на тези откровения не бе класиран от новите активни борци в списъка на „най-храбрите воини“ срещу комунистическия тоталитаризъм. А върху прозрелия далече напред в зловещата същност на комунистическия режим хуманист, родолюбец и талантлив критик продължава да тегне кафявата сянка на обвиненията във „фашизъм“.

  През 1994 г. с конкурс на Националния център за книгата излиза „Речник по нова българска литература, 1878-1992“, дело на Института за българска литература при БАН. Претенцията на това издание е да бъдели представени „с вещина и обхват от най-добри специалисти личности, явления и процеси, оценени обективно и тълкувани в духа на новото време“! Докато на убития от комунистите литературен критик са посветени 54 недостойни реда, на марксиста Георги Бакалов, когото днес едва ли някой вече брои за „литературен критик“ и който няма нито едно вярно попадение в оценката на художествените произведения, са отделени ни повече, ни по-малко от цели 172 реда! Авторът на 54-те реда се отказва от предишния си яростно-разобличителен тон, за сметка на снизходително-иронично говорене. Според него съмишлениците и симпатизантите на Бадев „преувеличават качествата му на политически деец, журналист и критик“. Набързо преустроилият се „идейно“ литератор дори недоумява защо били толкова „шумни“ споровете „около личността и делото на Б.“. Виновни за тези „шумни спорове“, абсолютно неадекватни според него, били „балканските битови и полит. нрави, класово-егоистични ежби и пределно висок градус на партизанските страсти“. Освен това „неохотно и не особено вещо Б. анализира крупни фигури на бълг. литература“. Какъв му е недостатъкът? Много ясно: „подценява някои талантливи представители на соц. течение в литературата“!

  Както става ясно, нищо ново или по-различно от онова, което един комунистически корифей, какъвто е акад. Владимир Топенчаров, казва: „Перото на Маджаровци, на Бадевци, на Крапчевци притежава определени публицистични качества; то е литературно изискано, но е изградено върху преднамерени класови, буржоазни цели. То е убедително за политическия невежа и създава политически невежи“. Как „преустроилият се“ автор да не бъде в синхрон с ретроградния историк на българския печат, като са възпитани и израснали в една партийна школа, тази на комунистите-болшевици?! Школа, чиито последователи могат да твърдят напълно убедено, както това прави същият академик, че: „Публицистичният талант не е просто природен дар. Той е функция на класово-партийните отношения“. Няма грешка! Талантът според марксистите не струвал нищо, когато не служел на партийните повели!

  Какви са „нездравите и предвзети идеи“ на Бадев? В какво се изразява „лекомислието“ на неговото перо? Къде има „гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофшизъм“? Впрочем какво има пред вид Л. Цветков, когато говори за „великобългарски шовинизъм“ и с какво Йордан Бадев е толкова омразен на комунистите?

  Националните предатели винаги са защитавали дълбинно гузната си заради родоотстъпничество съвест чрез изфабрикуваното от коминтерновци нелепо обвинение във „великобългарски шовинизъм“, когато става дума за общата воля на нашия народ да се обедини в етническата си цялост. Съпоставката подсказва и кои са били решаващите основания за светкавичното ликвидиране на Йордан Бадев веднага след военния преврат и окупацията на България от съветската армия на 9 септември 1944 година. Изконно българските позиции, дълбоката синовна любов на Йордан Бадев към родната Македония, неговата десетилетна борба за възтържествуване на националноосвободителния български идеал не могат да му простят главинчевци, тодорпавловци, коминтерновци и всички останали национални предатели.

  Към непростимата вина на Бадев, че е българин от Македония и последователен защитник на нейния български характер и принадлежността й към България, се прибавя и другата му смъртна вина – неговият антисъветизъм, неговият антикомунизъм. Дори в най-благосклонните си бегли споменавания днешните му формирани в калъпа на марксическите постулати отрицатели са „еволюирали“ до констатацията, че бил „консервативен“ критик; че бил „официален“ критик, „постепенно добиращ се до теорията за своеобразна фашистка партийност“ (учебник по литература за XI клас). „Фашистка партийност“ левите вечни галеници на властта, на всяка власт през последните вече 80 години, наричат отхвърлянето на самата идея писателят да бъде подчинен, ограничен, дирижиран от една партия – все едно болшевишка или националсоциалистическа, да бъде роб на партийна идеология и войник на сектантска догматика.

  Да вникнем в сърцевината на това безогледно отрицание, може да ни помогне статията на Йордан Бадев „Писател и гражданин“, поместена най-напред в сп. „Златорог“, кн. 6, 1936 г. и намерила място в книгата му „Животът и изкуството“. Той, който следи отблизо процесите в Съветския съюз, не може да не забележи еднаквото третиране на изкуството и на писателя от всички диктаторски режими. На конгреса на писателите в Москва през 1936 г. Максим Горки дава следната дефиниция на литературата, цитирана от Бадев: „Един фактор на социалистическа култура и възпитание на работните маси в духа на социализма, съветската литература трябва да представя едно-единствено колективно цяло, един мощен инструмент на социалистическата цивилизация“. Бадев припомня и думите на Карл Радек на същия конгрес, че писателят трябва да участва в революцията като прост войник, защото първото условие за всяка армия е единството, вътрешната дисциплина. „Но друго нещо е характерно и извънредно поучително в този случай – отбелязва българският критик, – че едновременно с тия изяви на комунистите от Москва и Париж за „писателя войник и революционер“, министерството за пропаганда в Германия бе обнародвало един манифест, в който бе писано: „Докогато в Германия съществува аполитично, неутрално, свободно и индивидуалистично изкуство, нашата задача не бива да се смята за изпълнена. В Германия не трябва да съществува вече нито един писател, който пише, без да изхожда от идеята за народност. На тая идея трябва да служат всички писатели. Художник, който отбягва тая служба, трябва да бъде преследван като враг на народа дотогава, докогато се откаже от своята съпротива“.

  След като подчертава, че това е „една пълна прилика по същество“, която има еднакви последици: първо изгнание, каквато е участта на Томас Ман, Хайнрих Ман, Стефан Цвайг от Германия; Бунин, Куприн, Балмонт, Мережковски от Русия, а после – „унифициране на всички, които се поддават на партийна дисциплина“, Бадев прави и своя извод, излага своето схващане за мястото и ролята на твореца в социума.

  Стар е спорът между привържениците на чистото изкуство и застъпниците на тенденциозното, пропагандно изкуство. В много от статиите си Бадев взема страна, аргументирано защитава своята теза. Тя не е в съзвучие с разбирането за самоцелността на художественото творчество. За него е странна, неразбираема позата на писателя, изолирал се в своята кула от слонова кост, чийто дух витае в сферата на абстрактното, ирационалното, метафизичното. Необясним му е херметизмът на твореца, откъснал се от задачите на живота и потребностите на обществото. Бадев не приема и самоцелните формалистични експерименти на различните „изми“ по това време. Дълбоко чужд е обаче и на типа поет, превърнал се в остървен словесен ратай на някоя партия. Негов идеал е творецът-гражданин, който не се отлъчва от „живия живот“, идеал, който толкова напомня на идеала на Българското възраждане и сродява този забележителен талант с най-пълнокръвната традиция в нашата литература и изкуство.

  С това, че слага знак за равенство между идеологията и практиката на комунизма и националсоциализма във време, когато голяма част от западните интелектуалци изповядват леви, болшевишки идеи, затварят очите си пред кървавата вакханалия на болшевизма в Съветска Русия и с поведението си правят допустимо и възможно поробването на Средна и Източна Европа след края на Втората световна война, Бадев вече се е самообрекъл и е подписал бъдещата си смъртна присъда. Нито московските господари, нито техните слуги в България могат да му простят обективната констатация: „Когато на писателя е отнета елементарната свобода на слово, идеи и отношения; когато той не е свободен човек на свободна държава; когато делото му се смята за задължителна повинност с програмни задачи и средства – и той страда неминуемо като творец, и рожбите му – като изкуство. Фактът, че германският расизъм и руският комунизъм си служат с абсолютно еднакви доводи против свободното изкуство, доказва най-убедително, че изкуството е преди всичко лично и свободно творчество, което по природата и задачите си трябва да стои над политико-обществените промени, които са всякога повече или по-малко временни. В надзвездни ли простори ще се движи художникът, или ще слиза долу, в подземията на труда – това трябва да става не по предписание на една или друга партийна или държавна власт, а по подсказване на личната му природа.“

  Читателите на Бадев особено през 1943 г. добре са разбирали кого има пред вид, когато говори за „неколцината“ създатели на мащабни „гениални“ планове за „нов световен ред“. От една страна Маркс, Ленин и Сталин, а, от друга – Хитлер и Мусолини. Могат ли при това положение да му простят комунистите? Те са вбесени както от неговия антисъветизъм, така и от категоричното му разграничаване от всяка тоталитарна идеология. Знаем вече достатъчно неоспорими факти, благодарение на някои разсекретени документи и публикуването на редица забранявани исторически свидетелства, че националсоциализмът става възможен и набира сила и размах благодарение на НКВД, на сътрудничеството между Хитлер и Сталин. Ако някой споделя Хитлеровите идеи, той по-лесно и някак естествено би могъл след 1944 г. да се „преустрои“ и да премине в редиците на другата тоталитарна партия – на комунистите. Но Бадев е чужд на разбирането за човека като „винтче“ в партийния организъм, той е демократ от класически тип. Затова, заедно с Данаил Крапчев, също македонец и главен редактор на в. „Зора“, е една от първите жертви на червения терор след 9 септември 1944 година.

  Освен че отстоява естественото право на твореца да е свободен и независим, Бадев отхвърля и свещената крава на болшевизма – партийността. Според характера на своята мисия и поради природата на изкуството писателят трябва да бъде надпартиен, да следи като наблюдател и арбитър политическия живот на своето време и да реагира, без да става оръдие на партия и пропагандатор на партийни програми. В същото време Бадев ясно прозира колко опасен порок може да бъде, колко разрушително върху духа на живота и нравите влияе всепартийността, която „повлича в своята пропаст понякога и писателя, и гражданина“. Свидетели сме как уродливите метаморфози на този морален недъг – кланянето наляво, надясно и към центъра, ерозират днешното ни културно пространство и релативират ценности и морални категории. Водени от меркантилизъм, мнозина писатели и културни дейци днес сменят партии и позиции като носни кърпички, защитават какви ли не абсурдни идеи, стига да им платят добре определени кръгове, имащи интерес от пропагандирането чрез средствата на изкуството и науката на собствените си идеологии.

  Какво в гражданската и критическа позиция на Йордан Бадев, освен подчертано българското му съзнание и просветения му антикомунизъм, вбесява неговите врагове отляво дори и днес? Да налучкаме един от възможните отговори ни помага акад. Михаил Арнаудов. Две години преди 9 септември 1944 г. той изказва респектиращо мнение за достойнствата на Йордан Бадев: „Зная безусловната Ви искреност, неподкупната Ви съвест в литературни, национални и културни въпроси“. Искреност и неподкупна съвест – на по-ласкава оценка един литературен критик едва ли може да се надява. Но комунистите добре разбират, че в лицето на най-ярките представители на културния елит на България, притежаващи споменатите качества, ще имат не само неподдаваща се на манипулиране и груб натиск интелектуална опозиция, но ще срещнат сигурно противодействие в постигането на главната си цел – превръщането на страната в придатък на СССР. Бадев е бил винаги толкова откровено ясен и определен по отношение на кардиналните национални и мирогледни приоритети, та тукашните болшевици не са могли да си правят илюзия, че ще успеят да го прекършат, да го унижат, да го смажат морално и интелектуално, както, за съжаление, успяват да постъпят с някои свои противници. Освен това българските слуги на Сталин още през злокобната 1938 г. го посочват с пръст по московското радио. Повод да бъде дамгосан е бележката му за издадения в Съветския съюз сборник с „народни песни и приказки за Сталин“, където посочва, че това лъженародно творчество е нагласено, угодническо съчинителство.

  Йордан Бадев като критик се отличава с тънък естетически вкус. Този безценен дар му позволява почти безпогрешно да оценява в хода на оперативната критика художествените достойнства на текущата литература, да открива и посочва естетически непреходните произведения. Примерите за обективната му и точна преценка са много. Макар да е принципен противник на комунистическата идеология в политиката и литературата, той не си затваря очите пред художествените постижения на Георги Караславов например и пише възторжена рецензия за повестта „Снаха“. Намира поощрителни думи за разказите на Ст. Ц. Даскалов, сам пише добронамерено или поръчва на свои сътрудници в „Зора“ да посочват хубавото в рожбите на истинското изкуство, създадени от клонящи на ляво писатели. Той търси и намира мостове – в честния поглед на авторите към общонационалните трагедии. Асен Разцветников е един от тях. Появилата се през 1934 г. негова стихосбирка „Планински вечери“ Бадев нарича „най-хубавото достояние на лириката ни от няколко години насам“. Тези песни „възкресяват посърналите надежди за творческите възможности на нашата лирика“. Поетът му отправя няколко развълнувани реда: „Не зная как да Ви благодаря за статията – казаното е толкова хубаво и тъй хубаво е казано, че аз се боя дали съм го заслужил. Някога Вие написахте първата положителна статия за мен (при излизането на „Жертвени клади“ – б.м., В.Р.) – сега пишете последен, но статията Ви пак е първа: по вдъхновение и възторг“ (10 май 1935 г.).

  През 1934 г. излиза книгата му „Скици на живите“, където събира пръснатите си из печата портрети на 25 писатели, подредени по възраст. Не можем да не се съгласим с един от рецензентите на книгата – Стефан Станчев, че при портретуването критикът е ръководен от понятието за съвършено изкуство. Характеристиките са направени добросъвестно и честно, скиците са свежи и жизнени портрети, написани с тънко прозрение за неповторимата амалгама, получена от живот и творчество. Макар с тези есета Бадев да не си поставя големи литературно-критически задачи и да се ограничава със скромната цел да представи „в достъпен вид майсторите на българското художествено слово и най-ценното у тях“, книгата му е посрещната с интерес и е оценена високо заради образния и темпераментен език, заради изискания вкус и стил. Бадев не удовлетворява нечии лични амбиции или групови интереси, въздържа се да дава израз на литературни вражди и не се оставя в плен на предубежденията. Без съмнение, това достойнство на книгата е от особено значение във време, когато полемиката често пъти е прекрачвала позволеното, а марксическата критика е обстрелвала от тесните си бойници всичко, което пърха извън прокрустовото ложе на болшевишките лозунги и догми.

  За гражданската съвест на критика и за неговата почтеност особено силно говори реакцията му по повод злостната статия на Кирил Христов срещу Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров, излязла в кн. 2, год. XVI, 1941 г. в редактираното от Михаил Арнаудов списание „Българска мисъл“. Професионалната и човешка съвест на Йордан Бадев не му позволява да замълчи и да отмине безстрастно хулите, както и нападките срещу едни от първенците на българската литература, които К. Христов нарича „банда“. На уводно място в културната страница на вестника той помества страстно написаната статия „Не банда, а съзвездие“, придружена с известната снимка на четиримата от кръга „Мисъл“.

  Със своя собствена физиономия, Йордан Бадев е далече от представата за елитарен естет, той няма вкус към спекулативно-критическото мислене. Така както смята, че е задължително писателят да бъде граждански отговорна личност, така и пред критика според него стои високата мисия да бъде верен на гражданския си дълг, да скъпи своята чест и съвест. Разбирайки така задачата си, в сочно написаните очерци той дири характерното за творчеството на писателите, открива изворите на вдъхновението им, преценява доколко е органична сплавта между замисъла и неговата реализация. Делото на критика е дело на любов и творчество според него, а не на разрушение и омраза. Критическото му верую е просто: „Не са петната, недостатъците на едно дело на изкуството, които образуват задачата на една критика и нейния обществен смисъл. Да намериш хубостите на една работа на духа и да ги посочиш на света, както сам ги виждаш, е много по-достойно, по-смислено и по-полезно, отколкото да издириш и установиш недостатъците й. Първото се върши с въодушевление, второто – само по дълг“.

  Представата за строго догматична художествена критика според Бадев е анахронизъм, отдавна изживяла времето си практика, рожба на европейската вяра в абсолютната власт на разума. В разрез с марксическата теория в статията си „Литературна критика“ той бележи, че изкуството трябва да се цени не с оглед на скрижални правила, а според природата и предназначението му и в този смисъл критиката е естествено, но и необходимо допълнение на изкуството. В основата си тя е субективно творчество, както и самото изкуство, казва Бадев и за да прецени едно поетическо творение, критикът трябва не само да го разбере с ума си, но и да го преживее естетически. Няколко години по-късно в статията си „Критици“ (сп. „Златорог“, кн.1, 1943) той отново се спира на сходството в творческия процес на писателя и критика. „Във вечната си същина изкуството не е знание – отбелязва Бадев, – не е специалност, а говор на душата, в чийто смисъл може да се проникне само по неговия собствен път – чрез интуиция“.

  Да се спре върху взаимоотношенията критици – писатели в контекста на историческото развитие и на различните литературно-критически и естетически теории Бадев е провокиран от разгорелия се спор за „буржоазната“ и „пролетарската“ критика. На гласовете за законодателствуващи критици той опонира: „…нито един истински литературен критик не е посегнал да чертае на изкуството път на развитие, като му сочи сюжети, средства, идеи и стил. Това имаме днес в Съветска Русия, но тия, които „насочват развитието“ там, съвсем не са литературните критици, а политическите диктатори“. И по-нататък: „Литературната критика, прочие, в съвременна Русия се покрива напълно със системата на „прескрипциите“ или в най-щастлив случай има крайната задача да проверява дали известно дело на изкуството е в хармония с идеята за съхранение и затвърдяване на съветската държавна система. Тук се сключват рамките на свободното й упражняване. Такава се мъчи да бъде и у нас комунистическата литературна критика, която, както комунистическата мисъл въобще, върви открай време подир стъпките на руската“. Комунистическата критика у нас е „робски подражателна, когато теоретизира и площадно партизанска в практическото си упражнение“. Тя има, продължава Бадев, „само два термина, две мерки за поезия и изкуство въобще: буржоазно – което значи отживяло, реакционно, фашистко и пр., и пролетарско – което значи изкуство на революцията, на прогреса, на… руската съветска държава“. Както казах вече, комунистите не можаха да му простят тази истина. Довчерашните му отрицатели и днешни преоценители, събрани в един и същи субект, не забравят и няма да забравят тъй наречената от тях бадевщина, тоест убеденото неприемане на болшевишката идеология и практика.

  Отделна голяма тема е да се обгледа и прецени всичко, излязло под перото на Йордан Бадев за отражението на националноосвободителните борби на българите в Македония в творчеството на най-добрите ни писатели; написаното от него за поетите, родени в тази многострадална българска земя, отказали се от лично творчество и изява, за да се жертват за нейната свобода; спомените му; статиите за неговия роден край. Сред това неоценимо богатство централно място се пада на книгата му за Даме Груев, която е образец в жанра. Издадените приживе негови книги са „От ранно детство“ (1928), „Скици на живите“ (1934), „Животът и изкуството“ (1938) и „Даме Груев“ (1943).

  Неотпечатана остава книгата на Бадев „Творци и съчинители“, предложена на книгоиздателство „Хемус“ в края на 1943 година. Тя е одобрена от главния редактор на издателството Цвети Иванов и дадена за набор. Първите шпалти започват да излизат през март 1944 г., но политическите събития осуетяват нейното отпечатване. В ръкопис, запазен от сина му Бойко Бадев, остава книгата „Скици на съвременни български писатели“, включваща портрети на 46 български писатели. Някои от тях видяха бял свят на страниците на в. „Литературен форум“ през 1998 година. Разпилени из периодичния печат на 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век са много статии на Йордан Бадев по най-различни теми: музика, театър, изобразително изкуство, обществени въпроси. След съответния подбор те биха обогатили не само представата ни за критика и публициста, но преди всичко биха добавили важни, липсващи черти и факти, съзнателно изтрити от комунистическите влъхви, към картината на обществено-политическия и културен живот у нас в онези години на свободно развитие и просперитет на Царство България.

  В първите години след 1990-та изглеждаше, че се разделяме не само с плановото социалистическо стопанство, а и с комунистическата идеология. Изглеждаше, че ще бъде извършена обективна преоценка на българската история и на българската литература. Оказа се, че новите поколения нито изучават неизопачените факти за нашето минало, нито имат реална представа за истинските стойности в художествената ни литература. Те продължават да се обучават чрез лозунгите в стихотворна форма на съветския шпионин и касиер на комунистите-терористи Никола Вапцаров, чрез идеологизираните романи, повести и стихотворения на писателите комунисти, а творчеството например на Теодор Траянов, Кирил Христов, Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов и други жертви на комунистическата диктатура не са предмет на изучаване и признание. А днес вече никой не се и сеща за тях…

  .

• Кръгла маса и лекция на Лу Гъркин в София

  ПОКАНА ЗА КРЪГЛА МАСА

  

  В началото на м. юли 2018 г. (4-ти и 5-ти юли са възможните дати), по покана на Софийската търговско-промишлена камара, в София ще се проведе Кръгла маса и лекция, свъзрани с бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции, особено в изгряващите пазари. Гост лектор ще бъде Лу Гъркин от САЩ, авторитет в областта на бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции. Лекцията се организира със съдействието на проф. Димитър Иванов. Желаещите могат да се регистрират се за участие със съобщение на имейл адрес [email protected] .

  

  Лу Гъркин (Lou Gerken) е основател и главен изпълнителен директор на базираната в Сан Фрациско компания за управление на инвестиции Gerken Capital Associates (“GCA”). Нейният фокус е върху изгряващите пазари и инвестициите в рисков капитал. Компанията управлява инвестиционни фондове (Private equity Funds) за над 4 милиарда долара в Азия, Латинска Америка и в други страни. Преди 1989 г. Лу Гъркин е заемал ръководни позиции в Инвестиционна банка Пруденшъл, бил е ръководител на Департамента за рисково инвестиране на Уелс Фарго Банк и на Корпоративна банка ДжиТи Кепитъл Мениджмънт. Бил е и президент на Филмовия институт на Северна Калифония. Лу Гъркин е завършил Икономика в Университета в Редлъндс, а по-късно получава диплома за Мастър ъф Бизнес Администрейшън от Южнометодитската университетска висша школа и диплома за Мастърска степен по Международен бизнес от Американската висша школа по бизнес.

  Гъркин е световно признат авторитет в областта на бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции, особено в изгряващите пазари. Той е чест гост на световни финансови и бизнес конференции, включително и на такива като Конференциите за институционални инвеститори и за хедж фондове. Той има множество от коментари и интервюта по CNBC и Bloomberg, както и редица публикации в областта на управлението на инвестиции в такива реномирани издания като The New York Times, Barron’s, Fortune, Reuters, Euromoney, Dow Jones, Institutional Investor, Financial Times, HFM Week, Sueddeutsche Zeitung, The Wall Street Transcript, The Wall Street Journal и Fund Strategy.

  

  Лу Гъркин е автор на бестселъра „Малък наръчник за инвестиране на рисков капитал: Засилване на икономическия растеж и на инвестиционните портфолиа“ (The Little Book of Venture Capital Investing: Empowering Economic Growth and Investment Portfolios). Книгата е издадена от John Wiley & Sons, Inc. Тя дава уникална перспектива върху целият процес на рисково инвестиране.

  Лу е също и автор на очакваната да бъде публикувана в края на тази година от Morgan James Publishing книга „Приватизацията: Пътят на оживяването на американската икономика (Privatization: The Road to Reinvigorating America’s Economy).

  Лу Гъркин говори английски и испански, френски и немски.

   

  ТЕМИ НА КРЪГЛАТА МАСА

  1. Висококачествени рискови инвестиции/Малки и Средни фирми – макро коментар.

  2. Актуален предприемачески климат в областта на Рисковия капитал/Малките и Средни фирми – Инвестиционни тенденции.

  3. Ключово важни насоки за успешно финансиране на Малките и Средните Фирми, за тяхната експанзия и монетизация.

  4. Въпроси и отговори («Картечна стрелба»), отнасящи се най-вече до възможното адаптиране на получените инвестиционни съвети и насоки в българския инвестиционен климат.

  Работният език на срещата е английски. Записалите се на [email protected] ще получат покана с конкретна дата, час и място.

   

  Източник: Тradenews.bg

• Църквата „Сан Клементе“ в Рим пази образа на Свети Кирил

  ЧЕСТВАМЕ СВЕТИТЕ РАВНОАПОСТОЛНИ
  БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ*

  Лъчезар Тошев,
  Тoshev.blogspot.bg

  

  Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост. Погребването на Св. Кирил в “Сан Клементе” не е случайно.

  Когато в 863 г. солунските братя са определени за мисия при хазарите от император Михаил, те – наред с религиозните диспути – успяват да открият мощите на Свети Климент – четвъртият поред предстоятел на римската християнска общност, ръкоположен от самия Св. Петър.

  Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.

  Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.

  Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.

  Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.

  

  Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква.

  

  Популярността на двамата братя е толкова голяма, че те успяват да издействат книгите на славянски език да бъдат благословени от папата, което става в една от четирите големи римски църкви – “Санта Мария Маджоре”, където се пазят Витлеемските ясли.

  След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.

  Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.

  Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес.

  Тогава е построена една подпорна стена, минаваща през старата църква, а самата сграда на тази църква е била напълнена с пръст, за да издържи тежестта на новата, построена върху нея.

  Това е запазило старата църква в сравнително добро състояние до момента на нейното преоткриване през 1857 г.

  

  Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.

  

  През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”.

  Папа Павел VI дарява частици от тези мощи и на църквата в Нитра – Словакия.

  Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил.
  Там са сложени паметни плочи, там се извършват службите и пр.

  Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?

  Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.

  

  Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.

  Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.

  Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.

  

  Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?

  Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.

  

  Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.

  Един от ирландските доминиканци – отец Леонард Бойл, служещ в църквата “Сан Клементе”, е написал книга по този въпрос (Leonard Boyle O.P., “St.Clement’s–Rome”, Rome, 1989 (препечатка от 1960 с корекции), Collegio San Clemente, Via Labiata 95, Rome), който е ползвал и труда по темата на Джон Осбърн.

  

  Ако тази логика е вярна, тогава образът на Св. Кирил – още от времето преди да бъде канонизиран, е този, запазен до фреската “Лимбо” и е най-близо до неговия истински образ.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел.ред: На 11 май се чества паметта на Светите братя Кирил и Методий по църковния календар. 

  .

• Много инциденти с български граждани в Крит. Българите в Крит имат нужда от защита

  ЗА ПОЧЕТЕН КОНСУЛ НА ОСТРОВ КРИТ И ЗА ОТВАРЯНЕ НА ПРЕПИСКИТЕ С БЪЛГАРСКИ ИНЦИДЕНТИ ЩЕ НАСТЯВАТ БЪЛГАРИТЕ В ГЪРЦИЯ

  

  За назначаване на почетен консул незабавно на остров Крит, апелира журналистката Бойка Атанасова. „Ситуацията е взривоопастна, българите са изплашени. Единственото положително нещо е, че на острова има едно от малкото функциониращи български дружества в Гърция с много активен председател Петър Анастасов, който прави всичко по силите си, за да се отзове, където е необходимо. Вчера беше ангажиран през целия ден с близките на изчезналата Десислава, които не знаят гръцки език, за да контактуват с органите“ – допълни още тя.

  

  „Повече от 10 години живеем и работим „равни“ в Европейския съюз, но реално си оставаме трета категория, предимно евтина работна ръка, мълчащи и без закрила! Хиляди са случаите с неосигурени или не получили възнаграждения си български граждани, подкрепени от десетки случаи, „разрешени“ в стил „самоудавил се“ или „самоубил се“, продължават да ни правят зависими и безмълвни. Още по-фрапиращ е и инцидентът с подпаления автомобил на български дипломат по време на изборите на остров Крит, който също остана неразкрит и потулен. Въпреки всичко продължаваме да се борим за правата си и се опитваме да защитим народа си и името на Родината“, заяви Петър Анастасов.

  

  В неделя, по инициатива на българката Зорка Михайлова, в Атина се събират българки, които ще направят подписка с настояване за отваряне на всички приключени като „нещастен случай“ преписки и истинско разследване на “удавянията“, „изчезвания“ и т.н. на български граждани на остров Крит от гръцките оторизирани органи. „Да се напомни на гръцката държава, че сме европейски граждани и искаме толерантност и справедливо отразяване на всичко, касаещо българските граждани в Гърция“, каза Зорка Михайлова. Ще бъде създадена контактна група, която ще депозира подписката в Посолството на Р. България в Атина.

  Само за 10 дни от началото на месеца на остров Крит има два инцидента с български граждани.

  

  .

  Източник: Newsbg.eu

• Годишно събиране на български бизнеси и организации в Мичиган

  ПОКАНА ЗА СРЕЩА НА 20 МАЙ

  

  Скъпи приятели, Nessie Foods има удоволствието да Ви покани на първото годишно събиране на български бизнеси и организации в Мичиган. Целта на събитието е да се създадат връзки, запознанства и взаимоотношения, улесняващи нашите сънародници, живеещи в щата.

  

  За Вашето удобство и приятно прекарване, Nessie Foods ще осигури палатка, в която ще имате възможност да се запознаете и срещнете със собственици на съществуващи бизнеси и организации, а също да се информирате и за техните услуги. За най-малките ни посетители и клиенти сме осигурили слънчево време, игри и забавления.

  Очакваме Ви,

  Nessie Foods, LLC

  * Желаещи бизнеси и организации за събитието могат да се свържат с Катя (586) 292-7312 или Наска (586) 365-9510 за повече информация.

   

  Източник: BulgariansInDetroit.com

• Българи в Лондон искат нов референдум за връщане в ЕС

  

  Първото изследване на българската общност в Лондон бе представено в кметството на британската столица и предадено на кмета Садик Хан. Той бе представляван от заместник-кмета Матю Рийд на събитието в края на миналата седмица. Идеята за изследването на българи в Лондон възниква покрай референдума за Брекзит. Тогава с авторите на сайта bulgariansinlondon.com се свързват британски журналисти, политици и активисти, търсейки мнения на българи в Лондон.

  „Всички те искаха информация за това колко са българите в Лондон, как се чувстват, какви проблеми имат. Ние нямахме такава информация. Не се учудихме също, че не успяхме да намерим подобна информация, защото българската диаспора е млада и все още невидима и непозната за лондончани. Ето защо решихме да използваме ресурсите на диаспората и да организираме изследване на самите себе си“, написа в блога Бойко Боев, съосновател на сайта и на групата „Разходки в Лондон“.

  Лондонското кметство харесва идеята на групата за изследване на „лондонските“ българи и финансира събирането на информация и подготвянето на доклад, пояснява Боев.

  Изследването не е представително, то е проведено сред 151 души, мъже и жени от различни възрастови групи. Две трети от анкетираните са с бакалавърска степен или по-висока степен на образование, останалитге са завършили средно образование. Независимо от образователната си степен, обаче, повече от половината анкетирани казват, че са сменили професията си, за да си намерят работа в Лондон.

  Изследването установява, че българите в Лондон са се опитали максимално да се адаптират към живота в британската столица. Повечето от тях имат работа и общуват с други представители на българската общност, макар че това става основно чрез лични контакти, а не на база общност или диаспора.

  Най-младите българи се възползват от възможностите за получаване на образование и откриване на света.

  Тридесетгодишните са много заети, мислейки за кариера и семейство. Четиридесетгодишните и петдесетгодишните имат въпроси за бъдещето си. А по-възрастните българи си мислят за своите деца и внуци. Мнозинството от българите споделят, че са станали по-толерантни след преместването си в Англия и се радват на възможностите за развитие, които откриват в британската столица.

  Българите в Лондон са доволни от „новия“ си живот и не планират да се местят от Лондон. Част от тях обаче казват, че се чувстват изолирани от социалния живот в града. Изследването установява и част от причините за това. Езикът все още е сериозна бариера за разкриване на пълния потенциал на българите и като професионална реализация, и като общуване с други представители на различните общности в Лондон. Освен това доста малка част от анкетираните участват в социални дейности и доброволчески инициативи, които са много характерни за западните общества и които помагат на интеграцията. Отрицателният образ, налаган от някои медии, предразсъдъците и фактът, че българската общност е твърде малка, допринасят за усещането за изолираност, установяват авторите на изследването.

  Част от анкетираните признават, че чувстват заплаха за сигурността си след терористичните атаки в британската столица. Някои от участниците в анкетата призовават за втори Брекзит референдум , от който очакват да върне Великобритания отново в ЕС, пише в заключенията на изследването. /“Сега“/

  .

• Мария Колева: У нас всеки, който се бори срещу корупцията, е преследван

  Интервю на Катя Илиева с адвокат Мария Колева,

  Фрог нюз

  

  Подадох сигнали срещу шефове на НАП. Това са Илияна Христова, Бойко Атанасов и Красимир Стефанов. До този момент не е последвало нищо. Ужас е. В тази държава всеки, който иска да се бори срещу корупцията, е преследван. Всичко се прикрива. Това каза пред Фрог нюз адвокат Мария Колева. Ето какво още разкри тя:

  – Г-жо Колева, в края на март т. г. бяха арестувани няколко данъчни служители като организирана престъпна група за корупция. Заради това цял отдел от 300 души бяха съкратени. Като адвокат, запознат с доказателствата по делото, смятате ли, че то ще издържи в съда?

  – Не. Това ще е поредното дело, което ще се сгромоляса и ще ви кажа защо. Специализираната прокуратура е създадена, за да преследва и рекетира обикновените граждани. Реално няма никакви доказателства срещу данъчните служители, които бяха задържани в края на март. т. г. Пет човека стоят в ареста без причина. Срещу тях няма обвинителен акт, а в същото време им е наложена най-тежката мярка.

  – Казват, че има СРС-та.

  – Действително по това дело са прилагани СРС-та. Първият, който е бил подслушван с разрешение на съда, е бил началник-отдел „Оперативни проверки” към НАП Славчо Шалев. Той обаче нито е сред задържаните, нито е разпитван. Това не е логично, защото, за да бъде разрешено едно лице да бъде подслушвано, съдът трябва да бъде убеден, че това е необходимо. Шалев реално организира дейността на хората от отдела, които бяха впоследствие задържани. Знае се, че те не могат да предприемат нищо без знанието и разрешението на началника си. Категорична съм, че арестуваните са жертва на своите началници. Натискът да се прави едно или друго става от шефовете. Никой не предприема нищо на своя глава. Моя колежка беше уволнена, защото нейната пряка началничка – шефката на НАП-София Илияна Христова я натиснала да прикрие проверка срещу Гущеров. Тя не се подчини и я уволниха. Още една жена беше махната, защото не изпълнява поръчките на Илияна Христова.

  – Защо няма жалби за тези неща?

  – През декември съм подала жалба срещу хората от високите етажи на НАП. Сигналът ми е до главния прокурор Сотир Цацаров и премиера Бойко Борисов. Той засяга дейността на настоящата шефка на НАП-София Илияна Христова и предишните й колеги Бойко Атанасов и Красимир Стефанов.

  – Реагира ли Цацаров?

  – Да, вече има образувана преписка. По случая съм разпитана в Главна дирекция „Национална полиция”.

  – Какво разказахте на органите на реда?

  – Имам доказателства, че Илияна Христова прикрива фирми за източване на ДДС. Става дума за чужда фирма. Има ревизионни актове за милиони, които са влезли в сила, но Христова не ги е събрала. Тези пари никога няма да се съберат.

  – Каква е причината тази фирма да се облагодетелства?

  – Става дума за немска фирма, за която се е застъпвал чуждестранен посланик.

  – Каква е сумата, с която държавата е ощетена?

  – 10 млн. лв. За толкова е ревизионния акт. Става дума само за един данъчен период. Представете си с лихвите за какви пари говорим? До този момент вероятно надхвърлят 20 млн. лв. И толкова е загубила държавата само от един ревизионен акт.

  – Защо сте подали сигнал срещу бившия шеф на НАП и депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов?

  – Защото, докато беше на този пост, лично съм го информирала за източване на ДДС. За същото съм уведомила и прокуратурата. Тези фирми и до ден днешен не са внесли и една стотинка в държавата. Те няма и да ги внесат, защото са фалирали, нямат никакви активи.

  – Каква беше дейността им?

  – Продаваха петрол, вземаха го от „Лукойл”. За съжаление държавата никога няма да си събере дължимото.

  – Защо споменавате името на Бойко Атанасов в сигналите си?

  – Когато се случваха всички тези безобразия, за които ви разказвам, той беше директор на дирекция в НАП. Става дума за фирми от София и София-окръг. През 2014 година от Сметната палата установяват, че зала „Арена” в Ботевград е построена от брата на съпругата на Бойко Атанасов. По време на строителството й са били отпуснати допълнително 2 млн. лв. без да има причина. Не е ясно тези пари за какво са похарчени.

  – Прокуратурата отговори ли ви на сигналите?

  – Не. Същото се случва и със сигналите, които различни хора са подавали и срещу бившия кмет от ГЕРБ в Ботевград Георги Георгиев. В тях се говори за източване на милиони във всяка една област. До този момент срещу него не е предприето нищо. Той няма бизнес, бил е директор на Тухларния завод, откъдето му викат и Жоро Тухлата. След това стана кмет 4 мандата. Дъщеря му като неработеща студентска построи хотели, сгради. Това се знае от главния прокурор и министър-председателя. По този повод съм разпитвана в ГДБОП, но оттам нищо не предприеха. Много интересно се държаха към мен полицаите – все едно аз съм виновна за нещо. По тази причина много хора отказват да разкриват истината и да осветляват далаверите в държавата ни. Върху свидетелите се оказва натиск. Репресия има не срещу този, за когото има данни, че е извършил престъпление, а срещу този, който прави разкрития. Няма такава държава. Такъв страх сред гражданите никога не е имало.

  – Вие страхувате ли се?

  – Не, аз съм от хората с активна гражданска позиция. За това си „плащам” цената. Срещу мен имаше опит за убийство, заплахи, данъчни проверки и т. н. Рекетирали са ме. В тази държава не е за живее. Наскоро президентът Румен Радев призова да се осветлят обществените поръчки. Лично на министър-председателят съм подавала сигнали за съмнителни обществени поръки. През 2015 година ми отговори, че по тях наистина има нарушения. За хората, които бяха виновни, обаче не последва нищо.

  – Как си го обяснявате?

  – С това, че става дума за техни фирми. Мога да ви шокирам още повече. Адвокат съм по едно дело за проституция, разпространение на наркотици и рекет. Те са ставали в един изискан столичен хотел. И знаете ли коя е охранителната фирма?

  – Коя е?

  – „Ипон”.

  – Как се развива съдебната сага?

  – Делото влезе в съда през 2014 година и до този момент е прекратявано 5 пъти в специализирания съд. Последното заседание беше на 24 април. Пак го прекратиха. Все пак фирмата не е случайна. Ужас е. В тази държава всеки, който иска да се бори срещу корупцията, е преследван. Всичко се прикрива.

  .

• За историята на Деня на труда

  1 МАЙ – ДЕН НА ТРУДА

  

  На 1 май светът отбелязва Деня на труда и международната работническа солидарност. В България този ден е обявен за официален и неработен, а мнозина от Вас навярно все още си спомнят за мащабните манифестации, провеждани в редица български градове преди 1989 година.

  Странно или не, обаче, корените на празника и това защо той се отбелязва на 1-ви май нямат нищо общо нито със Съветския съюз, нито дори с Русия или която и да било страна, често асоциирана със социализма. В следващите редове ще Ви запознаем по-детайлно с историята на празника и традициите, свързани с него.

  Зараждането на празника ни отвежда в края на 19-ти век, далеч далеч от Европа – в САЩ. Именно в капиталистическа Америка през този период работниците се борят за намаляване на работния ден и цялостно подобряване на условията на труд. Създаването на профсъюзните улеснява организацията на хората и упражняването на натиск върху политическия елит и постепенно става ясно, че нещата рано или късно ще се променят.

  Това обаче няма как да се случи без серия от протести и стачки, които да докажат готовността на работниците да защитават своите искания. На 1-ви май 1886 г., в САЩ, Чикаго, профсъюзите провеждат провеждат неофициална национална стачка, в която вземат участие над 300 хил. работници от цялата страна, с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След няколкодневни протести полицията в крайна сметка разпръсква протестиращите с цената на над 200 ранени и поне четирима убити. Това нагнетява допълнително напрежението и на последния протест на 4-ти май е хвърлена бомба сред полицаите, която причинява смъртта на един служител на реда, а други шестима биват ранени.

  

  Останалата част от света наблюдава това, което се случва в САЩ, и решава да покаже, че и тя подкрепя исканията на американските си „колеги“. Вследствие на това навсякъде започва масирана организация в защита на работниците и протест срещу случилото се в Чикаго. През 1889 г. в Париж, учредителният конгрес на Втория интернационал призовава за международни демонстрации, в знак на солидарност към протестите в САЩ. През 1904 г. Международната конференция на социалистите в Амстердам призовава „всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да демонстрират енергично на Първи май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за световен мир.“ Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, конгресът решава, че е „задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно без негативни последици за работниците“. Така, логично, от началото на 20-ти век, работници, профсъюзи и последвалите социалистически и комунистически партии отбелязват Деня на труда и работническата солидарност на 1-ви май.

  

  След като разгледахме историята на празника в световен мащаб, е време да погледнем как той навлиза в България. Първият опит за честване на 1 май у нас е през 1890 година от Топографското дружество. Въпреки това, през следващите години празникът така и не получава официално признание. Това се случва едва през 1939 година, когато 1 май е обявен за официален празник. След промените, извършени на 9-ти септември 1944 година, Денят на труда става един от най-тачените и почитани празници в България. По традиция, в следващите 45 години той се отбелязва с мащабни манифестации в цялата страна, които биват грижливо подготвени от комунистическата власт и са абсолютно задължителни. След края на режима през 1989 г., Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт не се ангажира с организирането на масови прояви, както по времето на социализма.

  Източник: OFFNews

• L’Obs: България – пионката на Москва

  В новия брой на влиятелния френски ежеседмичник L’Obs  („Нувел Обсерватьор”) е посветена статия за „България – пионката на Москва“ от специалния кореспондент Жан-Батист Ноде. Публикуваме превода на български от сайта Терминал 3.
  

  

  По времето, когато България се присъединява към Европейския съюз през 2007 г., след като в продължение на половин век е била неглижирана държава зад желязната завеса, руският посланик в Брюксел отправя скандално изказване. Тази малка балканска държава, казва той, „ще бъде новият троянски кон в Европейския съюз“. Но ето че от началото на януари София поема шестмесечното председателство на Съвета на ЕС. Откъснала ли се е тя от орбитата на Русия, за да се скачи с Европа? В своя апартамент в българската столица, който е добре отопляван благодарение на руския газ, от който България е почти напълно зависима, известният разследващ журналист Христо Христов казва с въздишка: „Една от стратегическите цели на Путин е да раздели, да отслаби и след това да унищожи Европейския съюз, разчитайки основно на България. Ако руснаците успеят, а това не е изключено, нашата държава ще попадне отново в лапите на Москва.“

  Въпреки това българите не считат, че държавата им е руска колония. Те гледат на себе си като на източния корен на европейската цивилизация. Това се дължи на факта, че по време на Средновековието българските светци Кирил и Методий са разпространили кирилицата, която позволява християнизацията на Киевска Русия, славянския предшественик на Украйна, на Беларус и на Русия, които не са съществували като тези държави по това време; кирилицата позволява и европеизирането на Източна Европа. Но за да изпълни своята нова империалистка мечта в Европа, Голямата, Вечната и Свята Русия използва всичките си предимства, решена да изиграе картата България, използвайки политическите си, икономически, религиозни, културни и исторически връзки.

  В сърцето на София – врящата българска столица, която въпреки това е успяла да съхрани в себе си нежния чар, присъщ на големите френски провинциални градове – слънчевите пролетни лъчи карат златния купол на огромната катедрала „Св. Александър Невски“ да блести. Тя е построена в началото на ХХ в. в чест на историческо събитие, което днес се тачи от седемте милиона българи: освобождението на страната им през 1878 г. с помощта на армиите на царя след петвековно османско владичество. Недалеч оттам, в старата Царска градина, се издига друг монумент, точно толкова масивен, но доста по-противоречив. На върха му се помещава руски войник с автоматично оръжие: това е паметникът, прославящ „Червената армия“, която е „освободила“ държавата през 1944 г., въпреки че България не е била окупирана от никого.Всъщност съветските нашественици поставят на власт малцинството от комунистически привърженици, които прегръщат възможността да направят от България шестнадесетата република на СССР.

  Въпреки че са се прекръстили на „социалисти“ след 1989 г., тези приближени на Москва все още са там. Те просто са се трансформирали в „бизнесмени“, които действат чрез престъпни методи и са свързани с руската олигархия. Българските бивши комунисти не контролират изцяло политическата власт, но с помощта на руски капитал или пране на пари държат значителна част от икономическата власт, както и медиите. Колкото до наследниците на зловещата Държавна сигурност – всевластната българска политическа полиция, филиал на КГБ, – те все още дърпат конците от сенките. За тях не е достатъчно да служат на интересите на Кремъл само в България, затова тази „червена мафия“ поддържа от София и световните амбиции на Русия. Според бивш агент една част от българските служби продава – печелейки огромни печалби – оръжия в Африка, Латинска Америка и Близкия изток, правейки сделки с наркобосове и ислямистки движения, които дестабилизират прозападните правителства. Същият източник твърди, че преди атентатите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк същите служби са пазили в услуга на Москва Айман ал Зауахири, настоящия лидер на „Ал Кайда“, по време на престоя му в България, след който той е бил прибран от руските им колеги.

  Това означава, че за Кремъл България е дяволско оръжие, с което те са се научили да боравят умело още от времето на Студената война. Избягвайки конфронтацията, Москва е успяла да не отпусне хватката си над България. Последната вест, която разочарова проевропейски настроените в София, бе, че зад едно малко непрозрачно дружество, което се готви да купи една трета от електрозахранването в страната, се крият руски капитали, които вече са господари на 89% от петрола и 100% от газовите доставки в страната.Безиностанциите на руския петролен гигант „Лукойл“, който е собственик и на основната рафинерия в страната, са гъсто разпръснати по пътната мрежа в страната, която е изградена благодарение на еврофондовете. От тях се възползват туристи – средна класа руснаци, които превземат черноморското крайбрежие и термалните станции в планините, където често купуват недвижимо имущество.

  Какво прави Бойко Борисов, премиерът на България, който е център-десен и предполагаемо проевропейски ориентиран? „Прави се на цирков балансьор!“, отговаря наблюдател на политическия живот в страната. Притиснат между Брюксел и Москва, зависим от проруски президент, министър-председателят балансира на въжето между Изток и Запад, докато същевременно употребява похватите на  клиентелизма и популизма, за да се задържи на власт. В тази държава, най-бедната в съюза, богатите – верни на Кремъл, манипулират без проблем нуждаещата се тълпа. Поради факта, че не се поддаде на исканията на Москва и на българската „червената мафия“, Борисов трябваше да подаде оставка за пръв път през 2013 г., след натиск на уличните протести, водени от „червените“.

  В официален доклад през 2017 г. премиерът не се поколебава да заяви, че Русия е основна заплаха за регионалната сигурност. Но той знае как да лавира. „Борисов се старае да се съобразява, когато това е възможно, с интересите на Русия“, разказва експерт, посветен в тайните на българската власт. Борисов също така критикува системно санкциите, които ЕС налага на Русия. Това се дължи на факта, че неговата правителствена коалиция е на власт единствено благодарение на престорено „патриотични“ партии, чието ядро се състои от бивши КГБ агенти. „Чрез националистическата „Атака“, която стартира кампанията си от Москва, Русия има представители във властта, смята политологът Анна Кръстева. Те отслабват дебата и европейската политика на правителството. Доскоро общественото мнение в България беше изключително проевропейско, но напоследък то се накланя към обратната страна все повече и повече.“

  Чрез оръжието на икономическите помощи Брюксел планира да сложи край на руската хватка над България и Балканите. Под натиска на Европа София трябваше да изостави през 2012 г. проекта на своя руски „голям брат“ за строежа на ядрена електроцентрала на р. Дунав. Две години по-късно, отново според изискванията на ЕС, България трябваше да се откажи от газопровода „Южен поток“, който щеше още повече да засили зависимостта ѝ от Москва, както и тази на другите държави в съюза. Брюксел настоява също толкова силно за по-ефикасната борба на властта с корупцията, която разяжда страната до най-високите етажи на властта и позволява на Русия и местните и съучастници да движат пионките си. В София е популярно да се казва, че: „Много държави си имат мафия, но в България мафията си има държава“. Проевропейците очакват с известно безпокойство 2020-а, когато фондовете за интеграция на Брюксел ще бъдат спрени. „Не е невъзможно именно в този момент Москва да се опита да обърне лодката“, тревожи се симпатизант на ЕС.

  И докато задкулисната непрестанна борба за икономическо, политическо и геополитическо влияние става все по-интензивна, българското общество потъва и се дезинтегрира.

  Разделено на „сини“ и „червени“, то е разядено от бедността, безразличието е победило, а масивната емиграция го е унищожила в демографско отношение. Рядкост са онези, които се опитват да се опълчат на влиянието на русофилската „червена мафия“. Именно от тези хора е журналистът Христо Христов. От дълги години насам той се посвещава на публичното развенчаване на престъпленията на бившия комунистически режим. Но той живее под напрежение: „Станали са много агресивни“, разказва той. „Получавал съм заплахи, анонимни писма. Имаше тагове на пощенската ми кутия, „Смърт за Христов“. Компютърът ми беше откраднат, гумите на автомобила на жена ми бяха срязани.“ Журналистът е черноглед относно европейското бъдеще на страната си: „Мутантите на комунистическата система не гледат на Европейския съюз като на общност от ценности, а като на дойна крава. И не са верни на никого освен на Москва.“ Много малко медии дават платформа на работата му, която се състои в това да възстановява историческата истина за комунизма.

  И никой в София не публикува самоличностите на безбройните агенти на политическата полиция, които официалната комисия разкрива от архивите на Държавна сигурност. „От 1989 г. насам всяко правителство, независимо към коя партия, има в ранговете си множество бивши агенти на ДС„, отбелязва Евтим Костадинов, директор на комисията, разгръщайки списък с имена. „Всички тези бивши агенти, прибавя той, се занимават с всякакви въпроси във всички сфери на обществото. И на ключовите позиции.“

  Активистът Манол Глишев, дългокос и с козя брадичка, е един от бойците в едно гражданско общество, което, както той казва, „на практика не съществува“. Той е изпълнен с горчивина. „Едва няколко хиляди от нас се противопоставят на това бедствие. Най-активните заминават извън страната, а останалите са притъпени от консумеризма.“ И ако в София репресията прави живота труден за онези, които се противопоставят на „червените“ олигарси, то в провинцията е ад. „Те губят работата си, заплашвани са, отказват им лечение в болница. Понякога дори са жертва на побой“, разказва младият опозиционер. „Тук сме тръгнали да се превръщаме в малката Русия на Путин.“ За момента не става дума за емиграция. „Всички заминаха, но аз оставам. Това е моята страна.“

  Снимка: Николай Дойчинов

• Еманюел Макрон заяви, че той и Доналд Тръмп са „гарантите“ на световния ред

  

  Президентът на Франция Доналд Тръмп заяви в понеделник, че той и американския му колега Доналд Тръмп са „гарантите“ на многостранния световен ред срещу бушуващите заплахи за сигурността, пише Politico.eu, цитирано от Фокус.

  Макрон направи този коментар на слизане от своя самолет на военновъздушната база „Ендрюс“ край Вашингтон и преди да се насочи към Белия Дом, за да се срещне с американския държавен глава и да започне тридневната си визита, основните теми на която ще бъдат търговията и международната сигурност, пише изданието.

  „В това време, ние, Франция и САЩ, имаме много голяма отговорност… Ние сме гаранти на съвременната многостранност и си мисля, че в хода на тези разговори имаме да вземем и подготвим много важни решения“, заяви френският държавен глава.

  „Политико“ обяснява, че акцентът на френския лидер върху „многостранността“ идва преди срещата очи в очи с Тръмп, която трябва да се проведе във вторник и основни теми на която ще бъдат преговорите със Северна Корея и ядрената сделка с Иран, която американският президент иска да промени, а ако не успее, да излезе от нея.

  Отношението на американския президент към договорената по времето на президента Барак Обама сделка с Ислямската република предизвика недоволство в Европа. Тръмп заплаши да излезе от сделката до 12 май, ако тя не бъде променена според изискванията на САЩ, които са около програмата за производство на балистични ракети на Техеран и някои клаузи, вдигащи финансовите санкции срещу близкоизточната страна.

  Преди визитата на Макрон, редица френски официални лица заявиха, че френският президент ще се опита да убеди американския си колега да не вади Вашингтон от сделката – ход, който европейците смятат, че ще навреди на регионалната сигурност – но предупредиха да не се таят големи надежди за „дипломатически пробив“ по този въпрос.

  По време на посещението е предвидено и изказване на Макрон пред Конгреса на САЩ. /“Сега“/

  .

• Либертарианците – новите комунисти

  Ник Ханауър, Ерик Лю*

  

  Повечето хора ще кажат, че радикалното либертарианство и комунизмът са пълни противоположности: първата идеология превъзнася личната свобода, а втората я заличава. Те обаче просто са огледални образи. И двете идеологии се опитват да отговорят на едни и същи въпроси и не успяват по сходен начин. Там, където бе възприет комунизмът, резултатът бе мъка, бедност и тирания. Ако крайните либертарианци изпълнят някога своите възгледи на практика, то това ще доведе до същата катастрофа.

  Нека започнем с някои определения. Под радикално либертарианство ние имаме предвид идеологията, според която индивидуалната свобода стои над всички останали ценности. Под комунизъм – идеологията на крайна държавна доминация над личния живот и икономическата дейност. Част от радикалните либертарианци са страстни поклонници на Айн Ранд, които делят своите съграждани на производители, според модела на Джон Голт, и потребители, не и според Голт, който ги оприличава на обикновени паразити.

  Някои, като братята Кох, са крайни защитници на интересите на едрия капитал, които преформулират икономическата политика в подкрепа на своята класа като “либертариански популизъм”. Други са последователи на сенатора от Тексас Тед Круз, чиято най-голяма мечта е да закрие държавата. Трети приличат на антиданъчния активист Гроувър Норкуист, който направи кариера, като се опитва да удави, смаже или удуши правителството.

  Да, свободата е основна американска ценност и прекалено раздутата държава може да бъде вредна. При това е пълно с хора, които се самоопределят като либертарианци, най-вече защото подкрепят еднополовите бракове или осъждат следенето на гражданите от правителството. Проблемът не са тези социални либертарианци. Безпокоят ни нихилистично и антидържавно настроените либертарианци от школата на Кох, Круз, Норкуист и Рон и Ранд Пол.

  Човешката природа

  Подобно на комунизма, тази философия е погрешна в своето невярно разбиране за човешката природа, неразбирането как функционират обществата и пълния си провал да се приспособи към променящите се обстоятелства. Радикалното либертарианство приема, че хората са програмирани да бъдат само егоисти, когато в действителност сътрудничеството е връхната точка в човешката еволюция.

  То също така твърди, че обществата са ефективни механизми, които не се нуждаят от правила и от правоохранителни органи, когато, всъщност, те са крехки екосистеми, предразположени към разпад и завладявани лесно от хората, които искат да живеят на готово. И либертарианството е фанатично сковано в своето настояване, че всички проблеми имат едно-единствено решение: намалете държавата!

  Комунизмът се провали в три поразително подобни отношения. Той вярваше, че хората са брънки от веригата, изпълнени с желание да служат на пролетариата. Комунизмът прие, че обществата трябва да бъдат управлявани отгоре надолу като машини. И той също бе фанатично скован в своето настояване за една всеобхватна идеология, водеща до тоталитаризъм.
  Радикалното либертарианство, ако някога бъде приложено на практика в мащаб, по-голям от един миниатюрен анлкав, също би било катастрофа. Ние използваме условното “би било”, тъй като тази идеология има един фатален недостатък: тя не може да бъде приложена в едно функциониращо общество. Какво биха могли да направят радикалните либертарианци, ако наистина притежаваха властта?

  Президентът Рон Пол би управлявал с гневни изблици, като би закрил правителството и би отменил законите, които вече са били приети от Конгреса. Министър Норкуист би премахнал Службата за вътрешни приходи и прогресивното данъчно облагане, така че хората, които вече са богати, да бетонират своето предимство, като програмите, които поддържат една просперираща средна класа, биха били изличени. Вътрешната политика на Кох би изтрила екологичните стандарти за чист въздух и вода, така че замърсителите да могат да прехвърлят всичките си разходи на останалите хора.

  Радикалните либертарианци биха били велики унищожители. Те не биха имали кой знае каква идея за съзидание и управление. Всъщност либертарианството намира израз в най-голяма степен в провалени държави като Сомалия.

  Крайни позиции

  Някои либертарианци ще твърдят, че ние излагаме аргументи срещу едно чучело и че никой сериозен последовател на тяхната философия не защитава крайните позиции, за които говорим. Обществената реакция на радикалните изявления на индивиди като Круз, Норкуист и Пол говори сама по себе си. Разумните хора обсъждат как най-добре да бъде регулирана дадена дейност или как правителството може да върши най-ефективно своята работа, а не дали изобщо трябва да има регулации и правителство. Алтернативата на този екстремизъм е една еволюираща смесица от свобода и сътрудничество. Връзката между социалното щастие и икономическия успех може да бъде изразена с камбановидна крива и “сладкото място” е далеч от краищата, било то на пълната свобода или на пълното подчинение на общността. Ето къде могат да бъдат открити истинското гражданство и здравият капитализъм.

  Агенция Блумбърг

  Истинското гражданство дава възможност на обществото да процъфтява точно поради причините, поради които комунизмът и радикалното либертарианство не позволяват. То е основано на една реалистична представа за човешката природа, която признава, че ние трябва да си сътрудничим, за да бъдем конкурентни на по-високо равнище. Истинско гражданство означава политиката да бъде променяна с цел приспособяване към промените в обстановката. Понякога правителството не е отговорът. Друг път обаче е.

  Ако Съединените щати искат да продължат да се адаптират и еволюират, свободата не бива да е просто премахване на препятствия или възможност за пренебрегване на неудобните правила или ограничения. Свободата е отговорност. Комунизмът се провали, тъй като не позволи на гражданите да поемат отговорността за своето управление. Като проповядва индивидуализма над всичко останало, радикалното либертарианство прави същото.

  Едно нещо е да се противопоставяш на натрапчивото следене от правителството или на прекомерния обхват на федералните програми, а друго – да призоваваш за премахване на самата държава. Нека изхвърлим радикалното либертарианство на бунището на историята, заедно с неговия братовчед комунизма.

  * Ник Ханауър е основател или спонсор на десетки компании, основно в сферата на иновациите и новите технологии. Ерик Лю е бивш автор на речи и съветник за вътрешната политика в Белия дом при президента Бил Клинтън. Двамата са съавтори на книгата “Градините на демокрацията” (”The Gardens of Democracy”).

   

  Източник: e-vestnik.bg/ БТА

• Консулски ден в Детройт

  

  За услуга на българските граждани от Метро Детройт се предвижда изнесен консулски ден на 28 април 2018 г.*, на адрес Balkan American Community Center (1451 E. Big Beaver, Troy, 48083).

  Всички желаещи следва да изпращат своите заявки на български език, в които да бъдат посочени: трите имена, имейл, телефон и вида на услугата, която ги интересува.

  Електронен адрес: [email protected] и subject: Detroit Consular Day.

  Изнесеният консулски ден ще бъде проведен само, ако бъдат събрани достатъчно предварителни заявки за обслужване от гражданите.

  Заявки ще се приемат и в българския магазин или по имейл [email protected]m.

  Всички услуги при изнесените консулски дни са със завишение от 100%. Приемат се плащания само в брой или money order.

  На всички регистрирани ще бъде изпратен график и час, за който са предвидени за обслужване. Снимки и отпечатъци ще се вземат на място. Тези, които не са се регистрирали предварително, също ще могат да бъдат обслужени, но след регистрираните граждани.

  В този ден ще можем също да връчваме готови за получаване лични документи, ако предварително желаещите ни изпратят информация на гореуказания електронен адрес, със своите имена и посочат вида на документа, който очакват.

  Генерално консулство на Р. България в Чикаго

   

  Източник: BulgariansinDetroit.com

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  *Бел.ред.: Първоначално насрочената дата е 14 април 2018 г., по-късно е променена на 28 април 2018 г. Часовият период е от 10 до 17 часа.

  .

• Биволъ за сделката с ЧЕЗ и премиерското каре за карти в Банкя

  Материал на Биволъ

  

  Стройна последователност от публични факти, свързва лицата около сделката за ЧЕЗ с премиера Бойко Борисов. Съвместно разследване на „Лидове новини“ и Биволъ разкри ключови брънки от веригата, водеща от Прага до Банкя.

  Никола Молчан, който е разследван три пъти за убийства, е част от екипа на „Инерком“. Той превежда на преговорите между ЧЕЗ и „Инерком“ за сделката с българските активи на чешката енергийна група. Молчан е финансов директор във фирма на Мая Христова от „ММ Груп“, която е в близки отношения със собственичката на „Инерком“ Гинка Върбакова. Христова е регистрирала фирма в Прага „MM Global s.r.o.“ на 21 септември 2017 г. – точно в навечерието на преговорите за продажбата активите на ЧЕЗ в България. За финансов директор е назначен именно Никола Молчан, който след това се оказва и официален участник в преговорите с „Инерком“.

  От друга страна, Мая Христова е дългогодишен бизнес партньор на Петър (Пепи) Лашов. Според записите #Яневагейт, които Биволъ публикува. Лашов е едно от най-доверените лица на премиера Бойко Борисов и редовно играе с него карти в дома му в Банкя. Борисов и Лашов са имали в миналото общи съдружници със скандална слава. /виж тук/

  

  Статията на „Лидови новини“ за връзката между Никола Молчан и Мая Христова беше публикувана в броя от сряда 28 март. За разлика от предишните публикации на вестника по темата, този път информацията беше напълно игнорирана от българските медии, които следят сделката за ЧЕЗ.

  За присъствието на Молчан на разговорите между „Инерком“ и ЧЕЗ съобщи най-напред сайтът ClubZ, позовавайки се на два независими източника. Сега този факт е официално потвърден от ЧЕЗ Груп пред „Лидове новини“. Молчан е превеждал на срещите между ЧЕЗ и Инерком, провеждани в Прага, отговаря на въпроси на вестника говорителката на групата Алис Хоракова.

  „Лидове новини“ разкрива още, че Молчан е бил разследван в Чехия за убийствата на приятелката си и на собствения си баща, но поради липса на достатъчно доказателства не е бил обвинен.

  Молчан – доверено лице на кръговете около СИК и „Инерком“

  Но ролята на чеха, който има и българско гражданство, не е само на преводач. Той се явява от години тясно обвързан, като партньор и доверено лице в бизнес кръгове около СИК и „Инерком“, отвеждащ към премиера Борисов.

  

  Отляво-надясно: Славчо Върбаков (съпруг на Гинка Върбакова), Марин Христов (син на Мая Христова), Мая Христова и Гинка Върбакова

  Мая Христова заедно със сина си Марин Христов притежават група от фирми с название „ММ“, които се занимават с продажби на луксозни коли, лизинг, застраховки, ресторантьорство, строителство и продажби на недвижими имоти. Тяхна е луксозната бизнес сграда на Околовръстен път 3, точно срещу резиденция Бояна.

  Точно в същата сграда се намират офисите на „Инерком“. Те са закупени в началото на 2017 г. за милион и половина лева от фирмата „ММ Уърлд“, на която Мая Христова е едноличен собственик.

  Семействата на Върбакови и Христови очевидно са в близки отношения, както личи на снимката публикувана в профила на Мая Христова в социалната мрежа Facebook. Светската хроника пази спомен за пищно благотворително събитие, организирано от Христова, на което е присъствал и един от бившите собственици на мола „Парадайз център“ Давид Михайлович. Неговият съдружник, руският олигарх с грузински произход – Паата Гамгонеишвили беше посочен от „Лидови Новини“ като част от схемата за финансиране на „Инерком“ в сделката за българския бизнес на ЧЕЗ.

  Освен с Върбакови, Мая Христова е близка с известния ресторантьор и собственик на хайлайф заведения Петър (Пепи) Лашов. Репортер на агенция „Булфото“ го е запечатал още през 2006 г. на празненството при откриването на новия офис на „ММ Груп“, където той присъствал със съпругата си и с децата си.

  Но отношенията между Христова и Лашов имат и съвсем конкретни бизнес измерения. Фирмата „Пи Ел БГ“, която е на Лашов, се явява инвеститор в сграда, построена на Беловодски път 79, върху парцел притежаван от фирмата „ММ Дивелопмънт“. Това е видно на табелата на строежа от март 2012 г.

  

  Инвеститор в сградата, построена на терена, притежаван от „ММ Дивелопмънт“, е „Пи Ел Бг“ на Петър Лашов.

  След като построява сградата, „Пи Ел Бг“ продава на „ММ Дивелопмънт“ 5 апартамента и 11 паркоместа в нея за малко над 1 млн. лв. „ММ Дивелопмънт“ е съсобственост на Мая Христова и нейният син Марин Христов. Впоследствие „ММ Дивелопмънт“ препродава някои от имотите на други физически и юридически лица близки до групата, което на практика оформя сграда от резидентски тип на близки съсобственици.

  „Мятам се с Пепи до Банкя“

  Пепи Лашов е един от героите на разговорите #Яневагейт, от които става ясно, че той е чест посетител при премиера Борисов в дома му в Банкя, с когото играе карти. За да спаси Янева от „опраскване“, адв. Мондешки предлага да се срещне с Бойко Борисов с посредничеството именно на Лашов, или както той го нарича – Пепи Лашев.

  Кои са другите от карето карти не става ясно, но Мондешки твърди, че Лашов редовно го канел „айде да ходим нагоре към тва“

  Мондешки: Да ходя аз да се виждам с Бойко?

  Янева: Да бе, да бе, да. Още по-лошо ще стане.

  Ченалова: Само тва остава.

  М: Ма не ма интересува, важното е да спасиме, мен ма забравяйте, мен.

  Я: Още по-лошо ще стане.

  М: Ми що, мятам се с Пепи.

  Я: Кой е тоя Пепи?

  М: Пепи Лашев. Пепи Лашев всяка вечер са на карти. Отивам. Пепи ще го хвана, той постоянно ме кани да ходим нагоре към тва, хващам го.

  Я: Не, не, не, не, не.

  М: Не, не, хващам го да ме научи поне как се играе карти, щот не съм играл, сантасе само мога да играя. Не знам кво играят те. Може би белот.

  Я: Аз съм имала честта да играя на карти той беше на моя страна. Демек, седеше ми зад гърба, дишаше ми във врата и…

  М: Ти помагаше.

  Я: Ми помагаше как да играя, за да биеме останалите и ми каза, че дори да не ги биеме се счита, че сме ги били.

  М: Хаха, служебна победа. Разбрах те. Много интересно се играе карти с Бойко.

  Я: Хе

  М: Красота.

  В продължението на този запис се говори за отношенията на Борисов с дами, към които той не е бил безразличен. Някои от тях са били дискретни, но една от жените до премиера на име Мая се е прочула във властовите кръгове, към които принадлежат и събеседниците – висшите съдийки Владимира Янева и Румяна Ченалова и адв. Момчил Мондешки.

  Янева: Факт е, че към определени жени има и положително отношение. От тия, с които е бил.

  Мондешки: Сигурно.

  Я.: Така е, ся, има една, на която и купи къща в Барцелона за милион и половина евро! Има една друга, тя ходи в „Шервиньо“, забраих й името как се казваше, която беше на един негов много близък приятел от „Котараците“ жена. Как се казваше не мога да се сетя в момента. Както и да е. Тя му беше протокол.

  М: Ъ-хъ.

  Я.: Ииии… Макар че тоя му беше много близък приятел той се залюби с нея, ма в смисъл, не знам после какво стана, в смисъл още ли са заедно, разделиха ли се, нямам представа. Не мога ти кажа кво стана.

  М: (въздиша).

  Я.: Но към нея определено имаше отношение, в смисъл, не му беше като за едното чукане.

  М: Да. (въздиша).

  Я.: За сметка на това за Мая бяха разбрали половин София.

  М: Ъ-хъ.

  Я.: Което е страшно неприятно да ти кажа.

  Румяна Ченалова: Ужасно.

  Я.: Все пак.

  Самоличността на въпросната Мая, за която е разбрала половин София така и не беше изяснена, но се появиха медийни публикации, които я свързваха с Мая Христова от „ММ Груп“.

  Герои с тъмно минало и настояще

  Всички изброени дотук персонажи: Никола Молчан, Мая Христова и Петър Лашов, са имали вземане-даване с правораздаването и престъпните групировки на прехода.

  Петър Лашов или „Пепи“ е сочен като един от наследниците на убития висаджийски бос Георги Илиев (виж тук и тук). Илиев беше застрелян от снайпер в заведението „Буда Бар“ в Слънчев бряг на 25 август около полунощ.  Веригата от заведения „Буда Бар“ е собственост на Лашов, а той се е намирал директно до застреляния бос в часа на неговата екзекуция. Лашов има и бизнес съдружие с иракчанина Самир Искандер Франсис, който е бил съдружник с Бойко Борисов във фирмата „Прайхим“. Освен съдружник на Борисов, въпросният иракчанин е бил и съдружник на друга известна фигура от ъндърграунда – Златко Иванов – Баретата. Тази групичка се оказва забъркана в разработки за нелегален трафик на амфетамини за Близкия Изток и впоследствие с отвличането и последвалия разтрел на двама български шофьори в Ирак преди 14 г. Франсис забогатява от заменки на имоти по времето когато Борисов беше кмет на София.

  Никола Молчан е управлявал в миналото фирмата „Раков Дол Проджектс“, която през 2004 г. „Дневник“ определя като свързана с групировката СИК. Съдружниците в проекта са част от структурите на групировката, един от тях Георги Когелов има и общ бизнес с Валери Йосифов, бивш председател на надзорния съвет на СИК.

  Около същата групировка е гравитирал през 90-е и самият премиер Бойко Борисов, както свидетелства статия във в. „Капитал“ от ноември 1995 г., придружена с авторски снимков материал. На снимката към статията той е с Румен Гоцов Николов – „Пашата“, с когото има съвместен бизнес чрез „Тео Интернешънал„. Фирмата върти незаконна фабрика за цигари в Крайморие, която е затворена от антимафиотите няколко месеца по-рано, през март 1995 г., след разследване на Асен Йорданов, публикувано във в-к „Стандарт“.

  

  Дописка за нелегалната фабрика на Борисов и Пашата и операцията на бопаджиите във в. Стандарт от март 1995 г..

  Биволъ откри и друга интересна връзка около Молчан, водеща към обкръжението на Борисов. Неговият брат Владимир е бил съдружник във фирмата „Еуропеум София“ ООД с Георги Панов Коларов, който пък е в управителния съвет на сдружението „Български съвет за устойчиво развитие“ заедно с Цветелина Бориславова, дългогодишна спътничка в живота на Борисов.

  Според медийни публикации, Мая Христова в миналото също е работила като застрахователен брокер в структурите близки до СИК. Преди година името й се появи и в криминалната хроника. Офисите на „ММ Груп“ бяха атакувани през април 2017 (при служебното правителство на Герджиков) от ГДБОП в рамките на операция срещу укриване на данъци и пране на пари, водена от Специализирана прокуратура. Оттогава не е изнасяна повече информация за развитието на това разследване.

  Името й се появи в медиите и през октомври миналата година, когато бе свързано с отвличането на 25 г. Адриан Златков, син на собственика на „Совавто“ и конкурент на Мая Христова – Тони Златков. Тогава лично Борисов сформира в дома си в Банкя „щаб“ за решаване на случая в домашни условия и „по пантофи“.

  Защо бащата на отвлеченото момче е отишъл лично в дома на Министър-председателя да му реши проблема, остана загадка /виж тук/. Но фактът, че Тони Златков е съдружник с небезизвестния Димитър Стефанов – Митко Каратиста, бивш член на Надзорния съвет на „ЧЕЗ България“ и управител на фирми на „Пашата“, вероятно обяснява мобилизацията на такъв премиерски щаб. Случаят така и остана неразкрит, но беше решен благополучно, след плащане на солидна сума пари от страна на семейството на жертвата. /виж тук/.

  „Комисията ЧЕЗ“ игнорира* фактите, засега…

  Още в първия ден след като беше обявено, че „Инерком“ купува бизнеса на ЧЕЗ в България, Биволъ публикува информацията, че съпругът на Гинка Върбакова е имал бизнес отношения с близката до СИК бивша манекенка Евгения Калканджиева. Припомнихме и факта, че управител на фирма на „Пашата“ – Димитър Стефанов известен като Митко Каратиста, беше в продължение на години член на Надзорния съвет на „ЧЕЗ България“. Припомнихме и връзките на „Пашата“ с Борисов.

  

  Взаимовръзките около сделката за ЧЕЗ пораждат сериозни въпроси към премиера Борисов. 

  Минути след публикацията ни, която придоби светкавична популярност в Интернет, премиерът реагира от Брюксел. Борисов обяви пред журналисти, че е поискал оставката на министър Теменужка Петкова, защото се познавала с Гинка Върбакова.

  Петкова коментира смирено, че с оставката си защитавала доброто име на премиера Борисов. Нито една медия не й зададе въпроса от какво трябва да го защити тази оставка. В следващите дни стана ясно, че темата за връзките със структурите на СИК и тъмното минало на премиера е табу за българските медии, с малки изключения. „Следите остават“, както беше заглавието на един популярен крими-роман, а Биволъ се е заел усърдно с осветляването на тъмните страни на тази скандална сделка, която ще определя съдбата на милиони български граждани в бъдеще.

  След сформирането на парламентарната Комисия за разследване на сделката за ЧЕЗ редакцията на Биволъ изпрати на нейното внимание серия въпроси, на които институциите могат да дадат ясни отговори. До момента са проведени две заседания на Комисията, като едно от тях беше засекретено. Все още не разполагаме с информация дали въпросите ни са подлагани на обсъждане.

  Идната седмица Комисията ще изслуша и премиера Борисов. Новите разкрития за негови контакти с лица, замесени в сделката, повдигат нови, твърде сериозни въпроси, които също ще изпратим на Комисията за ЧЕЗ по официален ред.

  Очаквайте нови разследвания на Биволъ по тази история и опитите на задкулисните играчи да останат скрити в корупционните си схеми.

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * С редакцията на Биволъ се е свързал председателят на Парламентарната анкетна комисия за сделката с ЧЕЗ Жельо Бойчев и уверил, че всички въпроси, изпратени от Биволъ, са предоставени на членовете на Комисията и няма да бъдат пренебрегнати в хода на нейната работа.

• Всички разбират от досиетата на ДС (какво бе пропуснато при прочита на делото „САБИНА” – Юлия Кръстева)

  Христо Христов, Desebg.com

  

  Немалко хора побързаха да коментират казуса с досието на Юлия Кръстева, без да познават практиката и скритите механизми на ДС. И без да си зададат елементарния въпрос, че преди всичко става въпрос за едно прочистено от Държавна сигурност досие, с ясно определена цел да се скрие истината. Източник на снимките: en.wikipedia.org и comdos.

  До онзи ден имах сериозни съмнения за величието на днешните българи, като наследници на една горда нация, но случаят с „прочита” на досието в Държавна сигурност на живеещата във Франция лингвист и писател Юлия Кръстева категорично разсея всички мои досегашни съмнения (виж онлайн цялото досие – ТУК).

  Вече съм напълно убеден, че ние, българите, сме най-великите и най-разбиращите – не само от политика, футбол и всичко останало, но и от досиетата на тоталитарната ДС.

  Пиша тези редове с неприкрита ирония, защото останах изумен от крайните и напълно противоположни и неточни оценки, направени по случая след масовото запознаване с личното и работно дело на агент/секретен сътрудник „САБИНА” на Първо главно управление на ДС, псевдоним, по който Кръстева е сътрудничила в периода 1970-1973 г. (Комисията по досиетата реагира адекватно на силния медиен интерес и предостави достъп до заверено електронно копие на досието).

  Заклеймяване по комунистически

  Най-напред в някои електронни сайтове се появиха преписани от работното дело на секретен сътрудник „САБИНА” извадки с нейните „доноси” и с плам я заклеймяваха като „доносник”.

  Тези статии бяха придружени от лични авторски коментари, раздаващи безплатни, но щедри морални оценки, громящи Кръстева, нещо, което в България много публични фигури с охота правят за щяло и нещяло.

  Проблемът е, че лицата, позволяващи си публично раздаване на морални оценки, не са приемани еднозначно в обществото именно от морални съображения, а някои от тях дори са демонстрирали неведнъж, че са скарани с разбирането за морал и коректност.

  В този момент се запитах коя година сме, защото подобно публично нахвърляне срещу определена персона ме върна към времето на комунистическия режим, когато компартията разполагаше с желязна пропагандна система за публично линчуване на неудобни хора, било те в страната или и извън нея.

  Другото залитане с оневинителен уклон

  Малко по-късно се появиха позиции на други публични личности, които изтъкваха аргументи и доводи от набързо прочетеното досие на „САБИНА”, които поставиха под съмнение нейното агентурно минало.

  Така например уважаваната от мен поетеса, литературен критик и университетски преподавател проф. Миглена Николчина, която лично се познава с Кръстева, заяви пред Нова телевизия, че си е отдъхнала, когато е видяла в досието, че няма нищо писано от известния лингвист.

  Културологът Ивайло Дичев, подчертавайки, че не е адвокат на Кръстева, пък директно и категорично заключи, че „да се твърди, че [Кръстева] е била агент, е абсурдно”. По думите му „това е историята на едно неуспешна разработка, вероятно опит за отчитане на точки от агент „Любомиров“.

  Само дето проф. Дичев така е прочел архивните материали по делото, че изобщо не е разбрал, че „Любомиров” не е никакъв агент, а е работният псевдоним на оперативния работник от Първо главно управление на ДС (ПГУ, външнополитическото разузнаване, б.а.), работещ под дипломатическо прикритие в посолството на НРБ в Париж, който осъществява връзката и срещите със секретен сътрудник „САБИНА” в продължение на три години.

  Журналистката Петя Владимирова отиде по-далеч в свой коментар за сайта dnevnik.bg, твърдейки, че „такъв закон [за досиетата] развращава сетивата ни за добро и зло”. Тя също заключи, че от досието „въобще не произтича, че тя е сътрудничила на ДС. В него… няма нито един написан от Кръстева текст”.

  Други политически коментатори, както и някои сайтове, пък решиха да се възхитят на 29-годишната Юлия Кръстева (към 1970 г., когато е привлечена като агент/секретен сътрудник) от това как тя всъщност е финтирала Държавна сигурност и успешно си е играела на котка и мишка с нея. Абе, само дето не са написали, че това е направо героично!

  Ако литераторите и културолозите бяха експерти по досиета

  В тази ситуация най-подходящо е заглавието на хумористичната книга на Уди Алън „Ако импресионистите бяха зъболекари”. Чудя се как е възможно хората с лекота нагазват в напълно за тях непозната материя (сигурен съм, че за по-голяма част от тези коментатори досието „САБИНА” е първото прочетено досие) и бързат да се произнесат по казуса с тежестта на съвсем друга своя професионална компетентност.

  Представям си какво ще стане, да речем, ако разследващ журналист, започне да прави анализ на литературно произведение или започне да развива философски тези за народопсихологията на българите, както го правят културолозите.

  И двете крайни позиции са погрешни

  Опирайки се на личния си дългогодишен и последователен опит при изследването на архивите на тоталитарните комунистически служби (от 1998 г. насам), обаче, си позволявам да изразя ясна позиция, че и двете крайни позиции, примери от които посочих по-горе, са погрешни и неприемливи.

  От обвиненията, квалификациите и нападките срещу Юлия Кръстева няма абсолютно никаква полза, защото, както казах, този подход приравнява последователите му с практиката на самата комунистическа тоталитарна система, която уж самите те отричат.

  Да заемеш оневинителна позиция, правейки погрешни и несъстоятелни изводи и пренебрегвайки определени документи по досието, подчертавайки липсата на други такива, също не носи никаква полза. И в двете позиции прозира субективизъм и пристрастност, продиктувани от различни мотиви.

  Какво не видяха всички: Досието „САБИНА” е прочистено

  Впечатляващо е, че всички, които коментираха съдържанието на досието на Юлия Кръстева, особено тези, които заеха оправдателна позиция, пропуснаха един основен факт, предопределящ погрешността на техните заключения.

  А това е въпросът за целостта на досието. Първият, който всеки, който посегне съм него, трябва да си зададе. Това ли са всички материали по него, има ли липси и ако „да”, защо, каква е причината то да е прочиствано?

  Онези, които четат досие на Държавна сигурност за първи път, дори не са се замисляли над подобен въпрос и наивно приеха, че така изглеждат и това е съдържанието на всяко от досиетата на ДС. Нещо напълно нормално с оглед на липсата на опит, което ги поставя в позиция на подведени. Следователно техните разсъждения още от самото начало са обречени да тръгнат в погрешна посока.

  Фрапиращи несъответствия и липси

  Има ли доказателства, че съдържанието на делото не е в пълнота? Да, и те се забелязват от пръв поглед. По делото не само липсват основни документи, задължителни при откриване на дело, но има и фрапиращи несъответствия.

  Липсват предложение за извършване на вербовка, доклад за извършена вербовка, план за работа с агента/секретния сътрудник за съответната година и неговото ръководене, обучение и възпитание. Все основни документи по инструкцията за работа с оперативния отчет на Първо главно управление на ДС.

  Това не означава, че никога не ги е имало. Напротив, те са задължителни и върху тях има санкции на съответния ръководител на отдел или зам.-началник на ПГУ. Тогава стои въпросът защо не фигурират по делото? Отговорът е, че тези документи биха дали светлина за целите и задачите на ДС при подхода към привличането на „САБИНА” и техните взаимоотношения. Тези документи биха позволили да се направят по-точни изводи.

  Безпрецедентно по досието „САБИНА” е, че то уж е прекратено през 1973 г., документите в него са прошнуровани и подпечатани за предаване в архив, но то не е свалено в архив. Напротив, ПГУ е продължило да осъществява контакти със секретния сътрудник чрез различни оперативни работници, да трупа документи извън правилата на оперативния отчет.

  Нещо повече, след 1973 г. се вижда, че има указания по „САБИНА”, дадени от Центъра (под Център разузнаването обозначава разузнавателното управление в София, б.а.). Уж делото е прекратено, а работата със „САБИНА” продължава?! Няма такъв „филм” в Държавна сигурност. Това е крещящо несъответствие.

  Всъщност, по делото няма и протокол за предаване на досието в архив, какъвто се изисква от инструкциите за оперативен отчет. И това е така, защото в един определен момент досието е избирателно прочистено. Преномерирането на страници от делата също навежда на този извод. Затова в моя анализ аз написах, че до 2009 г., когато наследникът на ПГУ – Националната разузнавателна служба предава досието на Комисията по досиетата, то е могло да бъде манипулирано/прочиствано.

  Има и очевадно несъответствие между срещите на оперативните работници под прикритие със „САБИНА” и приетите от нея устни агентурни сведения. Това предизвиква резонния въпрос как са предадени сведенията, за които по делото няма справки за осъществени срещи? Защо липсват документи за тези срещи и под каква форма са предадени тези сведения? Защото очевидно без среща между сътрудника и оперативния работник няма как сведенията да са предавани под устна форма.

  Неприсъщо е за разузнаването да има все по-засилващ се интерес към „САБИНА”, да има указания от Центъра и, когато тя вече става професор във Франция и придобива популярност в интелектуалния елит на Париж, изведнъж през 1978 г. материалите по досието да секнат. Къде се изпарява интересът на ПГУ към нея и каква е причината за това? Материалите по досието не дават отговор на този въпрос, защото са прочистени.

  Неслучайно през 1977 г. в ПГУ е дадено указание при запитване по оперативния отчет за Юлия Кръстева, да се отговаря, че делото й е заето, тоест да не се дава достъп до него при интерес към лицето от други структури на ПГУ или на Държавна сигурност. А през 1991 г. оперативен работник от Националната разузнавателна служба да изиска и да се запознава с делото. Интересно защо, след като режимът вече е паднал и Националната разузнавателна служба има други приоритети.

   

  Непознаването на закона за досиетата

  В случая с превратното тълкуване на документите по досието „САБИНА” останах изумен от непознаването на Закона за досиетата, на неговата философия, от голословните нападки към него, както някои напълно неоснователни упреци към Комисията по досиетата, че видите ли, едва ли не тя обявява за агенти на ДС хора, които не са писали нищо и не са подписвали нищо, следователно това е нещо нередно.

  Първо, Комисията не обявява сътрудници на ДС, а обявява принадлежност към ДС или разузнавателните служби на БНА на лица, заемали или заемащи ръководни длъжности в държавата и обществото след 10 ноември 1989 г.

  С нито едно свое решение тя не дава квалификацията на разкритите сътрудници, не ги дели на добри и лоши, симпатични и несимпатични, а единствено обявява тяхната принадлежност.

  Това тя прави по строго определен ред, разписан от законодателя в закона. Този ред задължава Комисията при прегледа на документите за дадено лице/сътрудник да установи дали на неговото име съществуват картони в картотеките в качеството му на сътрудник, вписан ли е в съответния регистър и има ли други налични документи – сведения от водещите оперативни работници или собственоръчно писани или подписани документи. Комисията не оценява съдържанието на документи, защото законодателят много уместно е преценил, че ако прави това, то ще се стигне до субективизъм.

  Така Комисията е постъпила и при случая с Юлия Кръстева. Тоест тя е изпълнила законовата процедура по един закон, за който българското общество настоява да съществува през всички години на прехода.

  При прочистените при БКП/БСП през 1990 г. досиета много често Комисията установява, че са налични само картони и засичане на данните за съответния сътрудник в регистъра. Въпреки това тя обявява принадлежност. Противното би означавало тя да не спази закона.

  За прочистените досиета Комисията не носи отговорност, а тази отговорност носи управлението в лицето на БКП/БСП в началото на 1990 г., както и разбира се тогавашното ръководство на МВР и Държавна сигурност.

  „Анализаторите” на досието „САБИНА” трябва да знаят, че преди да отправят прибързани упреци и голословни обвинения, целта на прочистването на досиетата през 1990 г. е от тях да се премахнат компрометиращите материали, както сред тях на първо място са агентурните донесения на сътрудниците.

  Според анализ на Дирекция „Информация и архив” на МВР, правен след промените, около 40 процента от архивите на ДС са прочистени тайно от обществото и политическата опозиция през 1990 г. Специално работните дела на агентите са прочистени в 75% от случаите. Не 5%, не 10%, а 75%, което трябва ясно да ви говори защо и каква е била целта (виж по-подробно данните – ТУК).

  Така че за наивниците, които сега пристъпват в тази тема, тук се говори за умишлено манипулирани досиета, с цел на заличаването на истината в тях. Как са унищожавани и прочиствани досиетата специално в Първо главно управление на ДС в края на 1989 г. и началото на 1990 г. може да добиете представа от разследването – ТУК.

  Потвърдена процедура от Конституционния съд

  по обявяване на сътрудниците с прочистени досиета

  На неосведомените е редно да се припомни, че законова процедура за обявяване на принадлежността на сътрудниците, приета от Народното събрание през 2006 г. в закона за досиетата и изпълнявана от Комисията по досиетата от 2007 г. насам, беше атакувана от противниците на отварянето на досиетата неколкократно.

  През 2012 г. законовото основание за обявяването на сътрудници при липса на собственоръчно подписани документи от тях беше атакувано пред българския Конституционен съд.

  Казусът бе прехвърлен от състав на Върховния административен съд към Конституционния съд по делото на Стоян Сталев, бивш министър на външните работи в служебния кабинет на Софиянски (1997) и посланик след промените, разкрит от Комисията по досиетата като агент още през 2008 г. при проверката на Министерския съвет.

  Неговият случай е един от многото, аналогични с този на Юлия Кръстева. И досието на Сталев е прочистено и в него няма съхранени агентурни донесения от агента (виж досието му – ТУК). С този аргумент Сталев атакува решението на Комисията по досиетата за обявяването на принадлежността му към ДС.

  Съдиите по неговото дело сезираха Конституционния съд с искане да бъде обявено за противоконституционна обявяването на сътрудници на ДС при случаи, когато в досиетата няма сведения от тях.

  Конституционният съд обаче отхвърли искането с 12 на 0 гласа, потвърждавайки законността на процедурата със солидни аргументи, сред които и това, че подобни искания не са мотивирани, тъй като е налице мащабно прочистване на архивите през 1990 г.

  Потвърдена законова процедура

  и от Европейския съд за правата на човека

  Съвсем наскоро, през януари 2018 г., Европейският съд за правата на човека в Страсбург излезе с решение по същия казус, засягащ разкриването на сътрудниците на тоталитарните комунистически служби в България.

  Той отхвърли жалбата, подадена от Хараламби Анчев – вицепремиер и министър на правосъдието в служебния кабинет на Софиянски (1997), срещу решението на Комисията по досиетата, с което през 2008 г. е установена неговата принадлежност като агент на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия.

  Според Анчев Комисията е взела решението да огласи сътрудничеството му без предварителен анализ дали той действително е сътрудничил. Случаят е аналогичен на Кръстева – в документите за него също няма собственоръчно подписани от агента материали, защото то е прочистено (виж досието му – ТУК). Всъщност, тези случаи са хиляди, толкова много са прочистени досиета през 1990 г.

  В своето решение Европейският съд  за правата на човека отхвърли жалбата на Анчев и прие, че Комисията е действала напълно законно, а процесът по проверка е съпроводен от много предпазващи процедури.

  Съдът в Страсбург е категоричен, че осветяването на агентите на бившите тайни служби е „необходимо в едно демократично общество” и „има за цел подобряване на прозрачността на публичния живот и допринася за увеличаване на доверието в институциите на страната след падането на комунистическия режим”.

  Обективно ли ще четем досиетата или както ни изнася?

  След всичко дотук задавам въпроса: обективно ли ще четем архивното наследство на репресивния режим на БКП или, както ни изнася, според конюнктурата, познанствата ни, симпатиите ни, емоцията ни, пристрастията ни или редакционната политика на отделните медии?

  Твърдящите, че Юлия Кръстева не е агент, се „аргументират” с факта, че в нейното досие няма материали, писани от нея, въпреки че досието съдържа повече от 250 страници за контактите й с различни представители на ДС, третиращи я преди всичко като секретен сътрудник „САБИНА”, а не като човека Юлия Кръстева.

  Добре. Ами при тези „аргументи” и аз да попитам как тогава президентът (2002-2012) Георги Първанов може да е секретен сътрудник на ДС „ГОЦЕ”, при наличие само на 21 страници прочистено досие (виж материалите – ТУК), в което също няма оставени материали от него, а Юлия Кръстева не може да е?

  Как един бивш лидер на БСП и премиер Жан Виденов може да е агент с прочистено досие до два картона (виж материалите – ТУК), а Кръстева не може?

  Къде бяха всички тези „специалисти” и критици на закона, когато Комисията обявяваше напълно законно тези публични фигури? Защо тогава не излязоха да защитят сътрудниците с прочистени досиета като посочените Първанов и Виденов? Нямаше ги. Следователно, не са принципни и обективни.

  Затова преценката по наличие или не на документи, писани от самия сътрудник, е напълно неприложима и необективна към глобалния процес на отварянето на досиетата, започнал в България с 16 години закъснение.

  Предупредих още преди година (виж коментара – ТУК), че подобно, движено от конюнктурни съображения, безпринципно отношение не отговаря на обективния подход, който трябва да се прилага към всички сътрудници.

  Тогава изведнъж (февруари 2017 г.) преди предсрочните парламентарни избори режисьорът Евгений Михайлов употреби темата за досиетата в подобен несъстоятелен контекст и с подобни „аргументи”.

  Той публично заяви, че „аз за Лютви Местан не съм чел доноси, които да е писал”, след като стана кандидат-депутат, водач на една от софийските листи на партията на Местан ДОСТ. Изкара го и антикомунист при условие, че неговата принадлежност е обявена 10 години по-рано и казусът е безпрецедентен, тъй като досието на секретен сътрудник „ПАВЕЛ” – Местан се води изчезнало от същото това ПГУ, което изплува сега в случая с Кръстева (виж случая с Местан – ТУК).

  Подобно отношение е конюнктурно и е в ползва не само за лицата, замесени по различни субективни причини, но е и наливане на вода в мелницата на противниците на отварянето на досиетата. Такива трактовки работят в тяхна ползва.

  Защо Юлия Кръстева е „САБИНА”,

  а писателят Георги Марков е „СКИТНИК”

  Нито един анализатор на казуса Кръстева дотук не представи ситуацията с нея, разриваща се в края на 60-те години и през 70-те години на миналия век, с политиката на тоталитарната комунистическа държава към българите зад граница.

  Правя го тук. БКП разделя много ясно българите зад граница на два типа. Първият е български граждани, които са лоялните към БКП и мероприятията й. Вторият е български граждани, които са определени като изменници на родината (ИР) и са част от т. нар. вражеска българска емиграция.

  За първият тип – лоялните – тоталитарният режим не прилага рестрикции. Те могат безпрепятствено да се връщат в НРБ, техните близки сравнително лесно да пътуват в чужбина и т. н. БКП използва лоялните в своята политика явно, а Държавна сигурност ги използва неявно като ги вербува и постига цели на режима, които той не може да осъществи по легален път.

  За представителите на „вражеската” емиграция е немислимо те да се върнат в НРБ, тъй като след оставането им на Запада срещу тях веднага се изфабрикуват задочни присъди и са заплашени от затвор. Техните близки в България са подложени на тормоз и събирането на семействата в страната или в чужбина не се допусна от ДС и режима. Ако тези „изменници на Родината”, избрали свободата, са публични фигури, режимът публично ги заклеймява като предатели.

  Би било полезно, когато разсъждаваме и оценяваме документите по дадено досие, отнасящо се за българи, живеещи по времето на комунизма зад граница, да видим, в която категория ги е поставил комунистическият режим.

  Лоялна към управлението на БКП

  В досието на Юлия Кръстева това е напълно видимо. На нея й е разрешено да специализира във Франция, имало е негласна уговорка преди да замине, че ще се върне и няма да се омъжва, която тя не е спазила.

  Но след това тя контактува с щатни представители на ДС, които очевидно познава, и други агенти на ДС, отзовава се на срещите с тях, коментира определени въпроси. Този избор е личен и никой с днешна дата няма право нито да я съди, нито да я обвинява. Използвам нейния случай единствено, за да направя паралел.

  Не критикува режима в България, защото автоматично той ще я причисли към „вражеската” емиграция. Няма проблеми да посещава посолството на НРБ в Париж, главно при проблеми с пътувания на нейните родители. Видно от досието на една среща с офицера от ДС под прикритие Владимир Костов – „КРЪСТЕВ” самата тя отхвърля намеците, че „не показва готовност да помага на нашата страна или, че се ангажира с противни на нашите тези”.

  Направила го е веднъж при подписването на апел от група френски интелектуалци в защита на жертвите от престъпленията в Чехословакия през 1968 г. (смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор, б.а.) и както сама посочва – „нямала начин да откаже. Но извън този случай твърди, че никога  нито публично, нито другояче се е ангажирала с антибългарска или антисъветски прояви”. Тази позиция е следвана поне до края на 70-те години.

   

  

  Страница от досието „СИБИНА”, от която се разбира, че изборът на Юлия Кръстева е бил да се държи лоялно към комунистическата власт и да не прави отрицателни коментари срещу тоталитарния режим в НРБ, нито да отправя антисъветски критики. Източник: comdos.

   

  Затова Юлия Кръстева присъства в архивите на ДС като „САБИНА”, защото Държавна сигурност знае, че може да я използва.

  „Вражеските” за комунистическия режим емигранти

  Нека да видим какво е положението с един представител на другия тип български граждани зад граница – с „вражеските” емигранти.

  Ще дам пример с писателя Георги Марков, останал в чужбина няколко години по-късно от Юлия Кръстева. След като е спусната цензура върху пиесите му през 1969 г., той получава трудно разрешение от режима, съпътствано с молби и унижения, да посети брат си в Италия.

  Там обаче писателят е подведен от Петър Увалиев, продуцент и бивш дипломат до 9 септември 1944 г., че може да филмира една от пиесите му („Жените на Варшава”). Марков решава да опита да се реализира като писател, пътува активно между Италия, Германия и Англия (затова псевдонимът, който ДС му дава, е „СКИТНИК), където в крайна сметка през 1971 г. се установява в Лондон.

  Режимът на БКП отказва да удължи валидността на българския му паспорт и насила го прави емигрант, а писателят по никакъв начин не смее да припари до българското посолство. Марков започва работа в българската секция на Би Би Си, а радио „Дойче веле” стратира през 1972 г. публикуването му на негови есета, в които той критикува намесата на комунистическия режим в културния живот.

  Автоматично е осъден задочно на 6 години затвор и е причислен към „вражеската” емиграция.

  Заради публичните си критики към управлението на БКП и СССР в различни западни радиостанции Държавна сигурност започва да го разграбва като противник на режима под псевдонима „СКИТНИК”, с цел да го компрометира и неутрализира. Последното постига през 1978 г., когато е отровен при операция на същото това Първо главно управление на ДС с бързо действаща отрова, предоставена от братския КГБ.

   

  

  Справка на ПГУ-ДС за начина, по който е третиран един представител на „вражеската” българска емиграция – писателят Георги Марков, който е определен като активен изменник на Родината (ИР) и комунистическото разузнаване го разработва като обект с цел компрометиране и неутрализиране. Източник: Личен архив на Христо Христов, desebg.com.

   

  Затова в архивите на ДС Георги Марков има разработка като обект/жертва на ДС и е „СКИТНИК”, а не агент или секретен сътрудник, защото Държавна сигурност е знаела, че не може да го използва. Досиетата му в Шесто управление на ДС и в ПГУ са напълно изчезнали/унищожени в началото на 1990 г., за да не се разкрият замесените в неговото убийство служители и агенти.

  Кой трябва да носи отговорност и от кого да бъде потърсена тя?

  В реакцията си след обявяването на нейната принадлежност към Държавна сигурност Юлия Кръстева отхвърли пред френски медии, че е сътрудничела. Това твърдение „е не само смешно и невярно”, но „е оклеветяващо”, заявява тя. „Някой иска да ми навреди”, е коментарът й.

  И преди нея не една или две публични фигури в България, чиято принадлежност към ДС бе обявена, са реагирали подобно.

  Но нека да се замислим. Кой в случая оклеветява Кръстева? Комисията по досиетата? Не, тя изпълнява закона, приет по волята на обществото и парламента.

  Значи някой друг. Някой, който е забъркал цялата тази мрачна история, някой, който е съставил тези документи, в които името й фигурира. Държавна сигурност.

  Каква е нормалната логика, когато се чувстваш оклеветен? Да потърсиш съдебна отговорност от хората, които са го направили. В случая това трябва да се офицерите, оперативните работници на ДС, които присъстват в досието ти и са живи.

  Това е нормалната реакция. Не да съдиш Комисията, че изпълнява волята на закона, а офицерите от ДС.

  Немалко хора, с обявена принадлежност към ДС, са ме търсили за консултации и са ме питали какво може да се направи, как да реагират?

  Препоръчвал съм им само това – ако действително са убедени, че не са свързани с ДС, да заведат дела за уронване на престижа и за клевета срещу оперативните работници, протичащи по документите за тях в ДС. Никой досега не го е направил. Ще повярвам, че някой с разкрита принадлежност е оклеветен, а името му е несправедливо опетнено, когато публично обяви, че е завел такова дело и е потърсил сметка от ДС, които в досието му са посочели, че са го ползвали като свой агент или секретен сътрудник.

  .

• <<
• 1
...
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
...
• 415
• >>