Всички авторски страници

Авторски

• Капанът „Евро+“ щракна. Вътре сме

  Премиерът Борисов извърши историческа недомислица, но никой не му попречи и ще плащаме всички

  Какво ще върши премиерът Бойко Борисов, след като оправи България и изтече мандатът му? Ще оправя други народи с нашите пари. С тази апостолска мисия той се натовари в Брюксел, където обеща, че България ще плаща чужди дългове години наред след неговото управление. Без никаква вътрешна съпротива и при почти пълна тишина Борисов вкара държавата в пакта „Евро плюс“ и свързания с него Европейски механизъм за стабилност. Там тя ще играе ролята на плюса, защото не е член на еврозоната и нищо не я задължава да поема каквито и да е финансови ангажименти към когото и да било. Но Борисов я върза да гарантира „при поискване“ над 6 млрд. евро (3 млрд. евро през първите 12 години), за да бъдат изплащани дългове на по-богати народи към западни банки.

  Злото е сторено и трябва да си дадем сметка

  какво се случи

  Макар и да изглеждат сложни, нещата са много прости. Еврозоната изпадна в катастрофална криза, защото бе зачената на честна дума и без имунна система срещу злоупотреби. Нейният механизъм за самоконтрол бе пожелателен и разчиташе, че правителствата не лъжат. Оказа се, че някои лъжат на едро, и то от самото начало на общата европейска валута, като вкарват държавите си в свръхзадлъжнялост. Логиката им бе следната: вземаш парите сега, харчиш ги веднага, осигуряваш си комфорт, а дълговете ще ги плащат други, когато няма да си на власт. Правилото е: вземай повече, за да се тревожи след време онзи, който ги е дал, а не който ги е взел.

  За да минава една лъжа, трябва някой да й вярва. Когато обаче се лъже за десетки и стотици милиарди евро, и то с години, няма как другите държави да са чак толкова наивни, че да не забелязват нищо. Сега проличава, че всичко се е знаело от самото начало, но най-големите държави от еврозоната съзнателно са си затваряли очите. Тоест едни са лъжели нагло, а други са искали лъжата да мине. Защо? Защото големите банки, които са отпускали кредити и които имат влияние върху правителствата в своите държави, са заинтересовани да пласират колкото може повече от своята „стока“. А тяхната стока са парите, които продават по-скъпо, отколкото струват. Логиката им е следната: когато даваш, давай много, за да се тревожи не толкова длъжникът ти, колкото другите около него как да ти върнат парите, за да не пострадат от общ финансов срив. Тази логика е възможна само когато числата наистина са много големи.

  Главните виновници,

  които са наливали най-безотговорно пари на Гърция, Ирландия, Португалия и други закъсали длъжници, са големите френски и германски банки, плюс подгласнички от Холандия, Великобритания и още няколко богати държави. Щом изпищяха, че имат несъбираеми кредити за стотици милиарди, техният проблем се превърна в проблем на собствените им правителства, които усетиха риск от дестабилизация на националните си икономики, както и на еврозоната в цялост. За разлика от банките, които могат да доят само своите клиенти, правителствата имат властта да бъркат в джоба на всеки гражданин. Френският президент Никола Саркози и германската канцлерка Ангела Меркел измислиха временния спасителен механизъм от 440 млрд. евро, а година по-късно – и постоянния механизъм от 700 млрд. евро (съчетан с пакта „Евро+“), за да спасят своите банки и собственото си политическо бъдеще. За целта те натовариха чрез националните си бюджети с дългове всички свои граждани, но за да не предизвикат вътрешни недоволства, решиха да прехвърлят дългово бреме и върху гражданите на останалите държави от еврозоната. На първо време това изглеждаше логично (макар и несправедливо), за да се спаси цялата еврозона. Но като помислиха още малко, те стигнаха до прозрението, че могат да вкарат в схемата и народите извън еврозоната. Затова се появи идеята за пакта „Евро+“, чието название означава еврозоната плюс желаещите да участват държави извън нея. България попада в плюса, т.е. в коалицията на желаещите. Унгария и Чехия отказаха да участват, а Полша предупреди, че се присъединява към „Евро+“, само ако не я карат да плаща вноски в спасителния механизъм. Борисов не направи такава уговорка.

  Схемата ще бъде задействана в средата на 2013 г., когато изтече срокът на временния спасителен механизъм, който ще бъде заместен от постоянния. България няма да бъде член тогава на еврозоната, но участието й в „плюса“ ще даде основание на нейните партньори да я поканят да започне да плаща вноските си от самото начало. Премиерът Борисов (който по това време ще сдава поста) сега уверява, че до влизането си в еврозоната тя няма да внася нищо, но ако е така, никое правителство след неговото няма да има стимул за членство, защото първо ще трябва да задели отнейде „излишни“ 3 млрд. евро, които 12 години по-късно ще нараснат двойно съгласно задълженията на държавата към постоянния спасителен механизъм. Впрочем твърдо платимите в началото пари са 350 млн. евро за участие в капитала на механизма, които трябва да станат 700 млн. евро след изтичането на „облекчения“ период, валиден за държавите, изпадащи под 75% от средния брутен вътрешен продукт в ЕС. Затова правителството признава само за 300 млн. евро вноска и смята, че зад дървото скрива гората на

  чудовищната задлъжнялост, която ни готви

  Накратко: всеки българин – от новородено бебе до грохнал старец – ще дължи почти по 1000 евро, за да спасява банки в най-богатите държави, които ще прехвърлят на тяхна сметка несъбираеми дългове от други богати народи. Пактът „Евро+“, който ще обслужва бъдещия Европейски спасителен механизъм, определя правилата, чието спазване ще акумулира средства за пълнене на бездънната каца (фондът от 700 млрд. евро може да бъде увеличаван „според нуждите“). Технологията е замразяване на заплати и пенсии и увеличаване на данъците. Какво подписа Борисов? Първо, до 2013 г. няма да има индексации на заплати и пенсии (нищо че даде надежди на най-бедните първо за юли, а после за септември 2011 г.). Второ, заплатите ще се увеличават само в зависимост от нарастването на производителността. Същото не се отнася до цените, които могат да растат свободно, за да се изравнят с европейските. Така най-бедната държава в ЕС, каквато е България, няма да има шанс да догони доходите на богатите, освен ако не постигне по-голяма производителност от тях. Пенсиите пък ще се отдалечават чрез вдигане на възрастта и трудовия стаж за пенсиониране. За данъците ще се пристъпи най-напред към изравняване на данъчните основи, което логично ще води към хармонизация на ставките, както се подразбира от френско-германския ропот срещу „данъчния дъмпинг“. Така богатите в ЕС ще извият ръцете на България да се откаже от ниския си корпоративен данък от 10% и да го вдигне поне двойно или тройно, с което ще загуби едно от малкото си конкурентни предимства за привличане на чужди капитали.

  Който не е разбрал, ето му резюме: най-бедната държава се обрича на най-ниски доходи при растящи цени, но ще плаща повишени данъци. България ще бъде принудена да направи най-голямата финансова жертва в ЕС за сметка на своето бедно население, за да се запази комфортът на богатите. Конгречулейшънс, Борисов. Поздравления и за опозицията, която тъй услужливо мълча през последните три месеца, когато държавата можеше да преговаря поне да има сирене в капана „Евро+“.

  Светослав Терзиев

  http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=9488&sectionid=5&id=0000901

• Вдовицата на Ахмед Емин Ферах Хюсеин: Доган ми каза, че е обиден, задето мъжът ми се е самоубил в дома му

  „Доган ме повика в Бояна в деня след погребението на Ахмед. Още тогава ми каза, че е „обиден“, че се чувства засегнат от това, че Ахмед е решил да се самоубие в неговия дом. Искаше да ми покаже мястото и кръвта по стените. Но иначе заяви, че ще направи всичко, което може за нас – по-специално за децата“. Това разказва в първото си интервю пред в. „168 часа“ вдовицата на Ахмед Емин, който беше намерен мъртъв в сарая на лидера на ДПС Ахмед Доган през 2008 г. Ферах Хюсеин. В интервюто Ферах Хюсеин изразява публично подкрепата си за действията на Касим Дал и Корман Исмаилов, които поискаха бившите агенти на ДС да бъдат отстранени от ръководството на партията, след което бяха изключени.

  Хюсеин, която е член на групата „Аз подкрепям Касим Дал“ във Фейсбук, споделя, че въпреки политическата й активност в процесите в ДПС няма амбиции да влиза в политиката и подкрепя инициативата, защото познава добре Касим Дал и знае, че той не е арогантен, безскрупулен и циничен.
  Ферах Хюсеин е категорична, че ДПС и „Атака“ имат полза един от друг и с действията си взаимно втъвърдяват електоратите си. Все пак тя не е сигурна дали ДПС плащат на „Атака“ за провокациите.

  По повод отношенията в ДПС Ферах Хюсеин заявява: „През последните години Доган се заобикаля с хора без морал, без ценности, подмазвачи, лакеи. Аз съм ги виждала в действие. Нямате си представа, колко е грозно мъже с такова положение в обществото да се държат така, да падат толкова ниско. Преди мислех, че Доган просто има огромно търпение, но вече не вярвам и в това. Фактът, че те продължават да трупат състояние, а положението на редовия избирател не се променя към добро, а даже се влошава, налага извода, че се работи с цел лично облагодетелстване. В същото време има много млади, образовани и с хъс хора, които сякаш умишлено се тикат надолу“.

  По повод изключването от ДПС на несъгласните с политиката на Доган Ферах Хюсеин казва: „По-правилната констатация е, че изключват съгласните с Касим Дал. Защото в ДПС има много членове, които не са съгласни с политиката на партията, но си мълчат, за да запазят хляба си, положението, креслата, бизнеса си. Затова много се гордеем с Корман (б.авт. – депутата Корман Исмаилов), защото той би могъл да има блестящо бъдеще в партията, но предпочете истината пред ласкателството и фалшивия живот“.

  Във връзка с разследването за смъртта на Ахмед Емин Ферах Хюсеин разказва, че прокурор Йотова й е казала, че има нещо общо с ДПС, но разследващите не могат да разберат какво е, защото никой от разпитваните не казва нищо. Според Хюсеин, ако има хора, които знаят нещо, но не го казват, няма как истината да излезе наяве.

  Вдовицата на Ахмед Емин категорично отрича версията, лансирана от Ахмед Доган и приближените му, че преди да бъде прострелян, Ахмед Емин  е искал да убие лидера на ДПС. Тя изразява надежда, че някога ще научи истината за смъртта на съпруга си, колкото и да е нелицеприятна.

  В личен план Ферах Хюсеин разказва, че след смъртта на съпруга й и е било трудно, защото от стотиците негови приятели с нея са останали само шестима. В момента тя работи в отдел „Човешки ресурси“ в печатница.

  Шефът на кабинета на Ахмед Доган Ахмед Емин беше открит мъртъв в сарая, притежаван от лидера на ДПС в столичния квартал „Бояна“, през 2008 г. До момента разследването твърди, че Емин се е самоубил, но не може да посочи ясен мотив за решението му.

  Източник: http://www.glasove.com/vdovitsata-na-ahmed-emin-ferah-hyusein-dogan-mi-kaza-che-e-obiden-zadeto-muzhut-mi-se-e-samoubil-v-doma-mu-14463

• Сп. „Борба“ – кн.4 за 2011 на Българския национален фронт

  Излезе от печат книжка сто деведесет и шеста, година 60, брой 4-ти за 2011 година на сп. „Борба“ орган на Българския национален фронт.

  Новия брой в PDF формат може да изтеглите от тук – Borba-4-2011 (кликнете на линка и изчакайте да се зареди в баузера ви). Списанието се издава и разпространява безплатно по света вече над 60 години. Всички броеве от последните години може да намерите на интернет адрес:  http://www.bnfront.com/ . 

  Следва една от статиите съдържаща се в книжката.

   

  Богатството на България са хората

  Автор: Багряна Попвасилева-Беланже (Отава, Канада)

  В началото на 90-те години с идването на прехода в новоизлюпените вестници настъпи разрушителна и крайно опасна пропаганда. Опасна, тъй като съзнателно и тенденциозно започна да се бичува българският народ и всичко българско.
  Били сме “робско племе”, понеже не сме били способни да се освободим от турското робство, а сме чакали някой друг да стори това. Без “братята освободители” още сме щели да бъдем в Османската империя и т.н. Със същата логика ни се внушава, че вместо да се бунтуваме срещу тоталитаризма на Тодор Живков, ние сме се примирили и приспособили към този режим, защото не сме способни да живеем като свободни и достойни хора.
  От друга страна, социолози и псевдоисторици се надпреварват и “доказват” с аргументи, че не е имало турско робство, че сме живели добре в турската империя, че не е трябвало да се вдигат въстания. Тоест, че би било добре, ако се върнем отново в тази добронамерена и толерантна държава.
  В този дух се изказа публично и турският министър-председател Ердоган. Според него по време на султаните балканските народи живели в мир, а след това, през ХХ в., са воювали помежду си и проливали кръв.
  Внушава ни се подмолно, че ако се възстанови тази ислямска империя, отново щяло да се живее мирно и спокойно на Балканите.
  Започна и психологическа подготовка за подобна интеграция. Правителството на Иван Костов и ОДС разреши през 1997 г. новини на турски език, и то по националната телевизия, акт, с който разочарова голямо мнозинство българи и с който все още не сме съгласни, нито ще свикнем.
  От няколко години започна телевизионна програма с турски сериали по bTV. Показват ни герои с идеализирани и почтени човешки отношения, красиви жени с европейски тоалети и поведение, достойни за възхищение и уважение, живеещи в хубави къщи с градини, прислуга и т.н. Чувам коментари от съседки и приятелки: “Колко добри хора са турците! Какви сърдечни семейни отношения! Нашите мъже – грубияни, дано да се научат на вежливост от турските сериали!”
  Но нека се върнем отново към началото на “прехода”. Може би хората са забравили как по време на правителството на Луканов и президента Желев се даде амнистия на всички затворници, включително и на криминално проявените. Последваха масови обири на апартаменти и вили по градове и села в цяла България. Хората изпаднаха в ужас. За да се предпазят, слагаха решетки, двойни врати, няколко ключалки и т.н. Какви бяха реакциите на медиите?
  Вестници като “24 часа”, “168 часа”, “Труд” и др. с големи букви лансираха заглавия като “Син уби баща си!” или “Внучка наби баба си и й ограби пенсията”. Подчертаваха, че българите са лоша, престъпна нация, че България никога няма да излезе от бедността и т.н., т.е. посланието беше: “Българи, спасявайте се, бягайте в чужбина!” Пропагандата им се оказа успешна: млади и образовани наши сънародници масово напуснаха родината си, за да работят в чужбина, макар и черна работа. Добре, че все пак не забравиха родителите си, на които помагат материално, доколкото могат.
  Част от пропагандата е също, че ние, българите, сме лоши и завистливи. Още една голяма лъжа!
  Завистта е общочовешки недостатък. Има я във всички страни и цивилизации. Особено в западните страни като Франция, Канада или Щатите, където безработицата и конкуренцията изправят хората един срещу друг. Чрез клевети и интриги всеки иска да запази хляба си за сметка на колегата си.
  Ние, в България, все пак сме способни на приятелство – да имаме приятели, да им помагаме или да искаме помощ при нужда, а това е ценно човешко качество; подчертава го в една от песните си и нашата обична певица Богдана Карадочева. Може би е време да се опознаем, да погледнем вътре в сърцата си и да си направим оценка, че сме наистина един добър народ, скромен, способен и талантлив в много области, за което в чужбина ни ценят отдавна.
  Дългите бедни години на социализма ни направиха изобретателни и пестеливи. Спомням си, че между 1949 и 1959 г. даваха по 250 грама месо на човек седмично. Като ученичка чаках с часове на опашка (с роман в ръка, за да не си губя съвсем времето) за месото на четиричленното ни семейство. Майка ми го разделяше на две. От половината правеше кюфтета, но в тях слагаше един-два настъргани картофа, за да станат повече. Другата половина правеше на мусака. И така имахме за 2-3 дни храна с месо. Подобни изобретения правеха и съседките ни, а рецептите се разменяха. Оцелявахме, макар и трудно. Не сме се бунтували, тъй като само за един виц някои хора отиваха в Белене и често не се връщаха. Но имахме вяра в нашата родина и родна култура, което ни даваше морални сили. Имахме също доброта и човечност, духовни качества на българите. Вярвахме, че строим ново, справедливо общество за децата ни и че лишенията са временни. Защо сега ексцентрични журналисти ни убиват вярата и надеждата за по-добри дни? Защо ни промиват мозъците, като ругаят и обиждат най-достойните и обичани сънародници?
  Кому служат жълтите вестници (“Труд”, “24 часа”, “168 часа”, “Папараци” и много други), като писаха, че Владимир Димитров-Майстора изнасилил сестра си, която родила от него. Как не се засрамиха да обругаят Гунди, че дори Левски – свято име за всички нас. Срам за такива зли писачи, подкупени от чужди държави!
  Ще добавя също и Слави Трифонов, чиито пошли шеги и отровни стрели срещу всички политици са ни омръзнали и отвратили. Докога този чалгаджия ще се перчи?
  Измислиха и упорито повтаряха обиди и пороци за цар Симеон. Според тях той бил любител на хазартни игри и женкар. Абсурдни клевети!
  През дългите ми 40 години в чужбина за нашия цар и за семейството му се говореше и пишеше само с уважение. Трябваше да дойде в България, за да слушам с болка на сърце подобни нелепости и обиди за него. А той никога никого не обиди!
  Но нека да спомена с благодарност българската земя, наша родина, и добрия качествен наш народ. През дългите ми години в чужбина (Франция и Канада) съм познавала и съм гостувала на много български семейства емигранти. Всички те имат хубав дом, вила, кола и са дали образование и професия на децата си. Не съм срещала пияници или наркомани. Труд, спестовност, вяра в Бога и лоялност към държавата, която ги е приела: тези добродетели са ни били водещи в живота.
  А в България – мачкана и обиждана от недостойни политици, политолози и продажни журналисти, все още живеят милиони добри хора, бедни, но честни, работливи, скромни и достойни за уважение и обич.
  Много от тях, например в София, нямат пари за отопление, затова масово посещават кафенетата на Халите, където прекарват часове на чаша кафе, на топличко. Бих искала властимащите и медиите да помагат на тези пенсионери, дали 30-40 и повече години труд за държавата си и то със скромни заплати и недохранване. Да не ги забравяме!
  Който е живял в чужбина, може да сравнява нашия народ с другите етноси. И не случайно цар Симеон няколко пъти заяви: “Богатството на България са хората!” Наистина, българите са добри, способни, човечни, скромни и търпеливо понасят ударите на тежката им историческа съдба.
  И завършвам този размисъл с думите на Вазов: “Поклон, народе мой!”

  ——————–

  

  Издаването на „Борба“ се финансира единствено от помощи на читателите си. То не получава субсидии от партийни и държавни каси, затова е независимо в писанията си и отразява истината такава, каквато е. Предвид това подпомагането му се явява от изключителна важност. За помощи да се използват следните адреси:

  В щатски долари:
  BNF, Inc. „Borba“, Alex Darvodelsky,
  708 Florenge, Park Ridge,
  IL 60068, USA, Chicago
  В левове:
  България, 4470
  Белово,
  21 „Алабак“
  „Борба“ – Гошко Петров Спасов,
  или:
  Bulgaria, Sofia
  Unicredit Bulbank,
  Bul. „Stamboliiski“ 143
  SWIFT code: UNCRBGSF,
  IBAN – BG 78 UNCR 96604236903113 ERU
  IBAN – BG 18 UNCR 96604136903110 USD

• Арести на мълчаливо протестиращи в Беларус

  Какво неминуемо се случва, когато една икономика е обвързана основно с Русия

  Над 450 души са арестувани от милицията по време на антиправителствени протести в Беларус на 22 юни, съобщи сайтът на беларуската правозащитна организация „Весна”.

  Вижте видео от вчера:
  

  В столицата Минск, където протестите били най-масови, са задържани 200 души. Арестувани са хора поне в още 10 града на страната.

  Беларуското МВР все още не е публикувало официално съобщение на МВР за броя на задържаните. Агенция „Новости” съобщи, че някои вече са пуснати на свобода.

  Мълчаливи демонстрации под надслов „Революция чрез социалните мрежи” се състояха на 22 юни в десетки селища на Беларус. Според някои източници в Минск протестиращите са наброявали няколко хиляди души.

  Отличителна особеност на демонстрациите била, че участниците в тях не издигали лозунги и не държали в ръце плакати. Вместо това събралите се хора изразявали протеста си против икономическата политика на правителството с аплодисменти и свирене.

  Подобни демонстрации в Беларус бяха проведени в Беларус и на 8 и 15 юни. Те бяха предизвикани от настъпилата криза в държавата и след рязката девалвация на националната валута преди месец.
  Беларусите опустошиха магазините и по цели дни стоят на опашки пред обменните бюра в отчаян опит да защитят спестяванията си от рухващата национална икономика.
  Президентът на Беларус Александър Лукашенко обеща, че националната валута ще остане стабилна след девалвацията, но експертите предупреждават, че спадът ще продължи, като посочват, че една от основните причини за девалвацията бе рязкото вдигане на всички държавни заплати преди изборите миналата година, на които за пореден път президентът бе „преизбран“. Кавичките са поставени умишлено, тъй като според болшинството наблюдатели на изборите, резултатите бяха фалшифицирани, а най-опасните съперници вкарани в затвора за различни срокове.

  Русия, която е най-тясно свързана с бившата съветска република, заедно с няколко други екс-съветски републики, вече отпуска на изпадналата във валутна криза Беларус кредит от общо 3 млрд. долара в рамките на три години.

  Финансовият министър на Русия Кудрин заяви, че едно от условията на помощта е приватизационна програма, съгласно която Беларус ще трябва да раздържави имущество за общо 7.5 млрд. долара – по 2.5 млрд. долара за всяка от трите години на кредитирането. Беларусите се опасяват, че след девалвацията именно руските капитали ще изкупят на безценица малкото, което все още не е тяхно в страната.

  Само преди седмица в парламента на Казахстан при ратификация на тристранно споразумение, сключено между Казахстан, Беларус и Русия, на материалите предоставени за подпис президентът на Беларус погрешно, но знаково е наречен „В. В. Путин.“ Все пак грешката бе навреме забелязана и ратификацията е отложена, за да се внесе корекцията.
  /По материали на: БЛИЦ, Инвестор, Дневник и Лента.ру/

• Аз не винаги съм съгласен с това, което казвам

  Маршал Маклуън (1911-1980)

   

  Наричат го „пророка на електронната ера”, „закъснял Уитман, възпяващ Електрическото тяло[1], “структуралист, “поет”, “хоноруванo електронно гуру”,“мистик”, “културен антрополог”, “клоун”, “ феноменолог”, “шаман”. Докато той презира съвременния свят и технологията, едва може да кара кола, не гледа телевизия и е леко аутист (което обяснявало отвращението му от шума и страстта му към странните игри на думи, според някои биографи). Параноичен, лунатик, щастлив. Възторжен католик, твърде консервативен, има шест деца от един единствен хармоничен брак.

  Специалист по английска литература: метафизичните ренесансови поети и памфлетисти; и съвременна: Елиът, Джойс, Паунд; по история и теология; следвал инженерство и литература в Манитоба, Канада; защитил докторат в Кеймбридж, Англия. Отраснал в семейство на баптистки агент по недвижими имоти и учителка, по-късно пътуваща актриса, приел католицизма на 26 години, Маршал Маклуън все така поляризира критиката, а през 1992 г. бе обявен за светия – патрон на възхождащия Интернет. Световната мрежа придаде нов импулс на термина “глобалното село”, с който Маклуън е главно известен, заедно, разбира се, със сентенцията The Medium is the Message – “Медията (средството) е посланието”. Тази сентенция по-късно, поради печатна грешка, от която Маклуън е очарован, се плъзга към “посланието е масажа”[2] – толкова вярно, колкото и първото, твърди той.

  Надяваме се, че вълната от симпозиуми, конференции и всякакви културни събития по цял свят, съпътстващи отбелязването на сто годишнината от рождението на Маршал Маклуън, ще възроди интереса към творчеството му, вече от дистанцията на времето, защото въпреки десетките книги, изписани за него, интервютата му, качени в YouTube, безбройните сайтове и т.н., то не е наистина познато, а би следвало. И не само заради анализа му на дълбинното ниво, на което медиите “ни работят”, не само заради пророчествата му за “световното село” и последиците от него, но заради невероятното “удоволствие от текста”, заради антропологическите проникновения на един професор по литература, с които може да не се съгласите, в които може да откриете противоречия и неточности, но и заради опиянението от афористичния му изказ, който подскача в ритъма на някакъв непреодолим духовно-интелектуален транс. Провокативен, изплъзващ се като хамелеон, дали нарочно или в порива на “йогийската си мисъл”, той като че няма его, а само един поток на съзнание. “Не харесвате тази идея? Имам други“.

  Трудно е да се синтезира огромната ерудиция на Маклуън, разностранността на търсенията му, влиянията – инженерни науки, психология, икономическа история, модерна физика, философия; литературни интереси от ренесансова поезия до Джойс и Елиът, през френските символисти и Фердинан дьо Сосюр; в живописта – от Бош и Блейк до Марсел Дюшан, плюс англосаксонски еволюционизъм, който идва не толкова от Дарвин, колкото от френския философ на интуицията и времето Анри Бергсон (“Интелигентността се характеризира с едно естествено неразбиране на света”) и католически мистицизъм, вдъхновен от Тейар дьо Шарден[3] (”Да се философства, означава да се организират линиите на реалността около нас”), и Г. К. Честъртън[4] (когото изтъква като причина за приемането на католицизма: “При протестанството няма магия”, както и друга крилата фраза: “Ангелите могат да летят, защото не се вземат насериозно”). Изборът ни на цитатите е чисто субективен (и в търсене на оптимална лаконичност, защото и тримата автори, особено Честъртън, предлагат стотици страници силно стимулиращо, афористично четиво), но те говорят, струва ни се, за сблъсъка на идеи, светоусещане, архетипове, които определят както ориентацията на текстовете на Маклуън, така и бароковата форма на мозаичния му стил, който ту заема от античността, ту от “кубизма”; поток от интуиция, неточности, прозрения, изхвърляния, дълбочина, противоречия, проникновения. А влиянията са по-скоро синхронност – поривите на духа и интелекта са намерили в тях своя отзвук.

  Тимъти Лиъри[5], твърдял, че Маклуън няма нужда от ЛСД, защото “йогийската форма” на речта му вече го прави high (надрусан), докато трезвият читател, свикнал на линеарност и логична последователност, често е тотално объркан. Още повече, че Маклуън не обяснява, нито оценява. “Аз съм изследовател, аз пускам сондата” и „Утопията, въображението е начин да се достигне до реалността.”

  Критикуват го за елиптичната, ненаучна структура на текстовете му, за нехайството към академичния детайл. Саркастично го съветват да пише хайку, не теории, докато той, следвайки Езра Паунд, смята, че артистът (дори под формата на изследовател на технологии) играе ролята на “антена” и е по-близко до античната традиция, където поезията е оракул, проникновение на онзи, съзрял невидимото и който ще обясни бъдещето, което е настояще. Маклуън е повече шаман, отколкото проповедник, повече мистик, отколкото гуру.

  Първата му книга – “Механичната годеница. Фолклор на индустриалния човек”, 1951 г., е опит за анализ на попкултурата, за синтез на постиндустриалния индивид, на тясната връзка на модерния човек с машината, брака на секса и техниката в традиционния антибизнес дискурс на литератора, целящ да освободи публиката от манипулациите на рекламата. Дълбочината на анализите му и прозренията са сравнявани с тези на Леви-Строс, както и с “Митологии” на Ролан Барт ( написани пет години по-късно и когото дори наричат “Маклуън на знаците”) заради акцента именно върху структурата на езика и формата, а не върху съдържанието, както и върху фрагментацията на обществото и триумфа на консуматорската култура, доминирана от стимули или знаци. И как да се освободи духът от този илюзорен и кух фолклор и да “се върнат на политиката хуманистичните й цели”.

  Можем да си мислим, че по отношение на съдържанието, Мрежата (електрическите медии) ни дава достъп до световната култура, но всъщност тя фрагментира вниманието ни и унищожава усещането за времето като литературна категория, както и това за пространството.

  Но със следващите си книги Маклуън прави големия завой.

  Преди години, преди да напиша “Механичната годеница”, заемах морализаторска позиция по отношение на фактите от обкръжаващата ме среда. Ненавиждах машинизма, големите градове, почти всичко, с изключение на някои неща, които биха били по вкуса на Русо. Малко по малко осъзнах до каква степен това е безполезно. Забелязах, че творците на ХХ в. гледат по друг начин – и направих като тях?

  “Галактиката на Гутенберг”, 1962 г., която той открито нарича “бележки към труда на Харолд Инес”, е вдъхновена от книгата “Империя на комуникацията” на Инес, приятел и колега от католическия колеж в Торонто, който твърди, че именно печатането, въведено от Гутенберг през ХV в., довежда до въздигането на национализма като противовес на племенната организация. В “Галактиката на Гутенберг” Маклуън развива своята авангардна тема за медиите като продължение на сетивата и за това, че технологиите, които използваме всеки ден, след време променят начина на функциониране на мозъка и оттам на сетивата ни, на начина ни на възприемане на света. И, за разлика от останалата част от интелигенцията, той смята, че медиите не са нито “презрени обекти, за които не си струва да се пише”, нито инструменти на системата, нито средства за разпространение на дехуманизираща индустриална култура. Те са преди всичко нашите “протези”, които ни свързват със света. А механизирането на интелектуалната продукция много повече, отколкото индустриалната революция, е довело до съвременното масово производство на “стандартни човешки същества в заводите на обществото”.

  От психологическа гледна точка, печатната книга, продължението на сетивото на зрението, засили значението на перспективата на фиксираната гледна точка. От този визуален акцент върху гледната точка и убежнaта точка, която дава илюзията за перспектива, се ражда друга илюзия: тази, че пространството е визуално, еднакво, униформено и продължаващо. Линеарността, прецизността и еднаквостта на подвижните типографски знаци са неделими от тези важни открития и културни форми на Възраждането. Първият век от ерата на печатането бе свидетел едновременно на засилване на визуалната ориентация и на личната гледна точка, както и на начините да изразим собственото си аз, създадени от типографското продължение на човека.

  … писмеността извади човека от затвореното пространство на дълбинни резонанси на племето, замести ухото с погледа и го блъсна в отворения свят на визуалното, светът на разделеното и специализирано съзнание.

  … визуалната способност, както и другите сетива, доведоха до изхвърляне от съзнанието на голяма част от опита ни, което предизвика хипертрофия на подсъзнанието.

  Маклуън, “канадската интелектуална комета”, още преди 40 години описа съвремието ни и заяви, че предаването чрез сателит, от началото на 60-те години насам, е променило обществото от механическо, обективно и неучастващо в електронно, непосредствено и “акустично”; и че то върви към едно племенно съзнание, което ще замести индивидуалистичната западна култура, наложена от печатното слово. Но въпреки повеите на поетичния католически профетизъм на Тейар дьо Шарден, Маклуън съзнава опасностите.

  Електронният човек, пренаситен от потока информация, с преживявания и опит без всякаква стойност, е загубил ориентирите си, идентичността си и за да потисне страха и притесненията си, се впуска в необуздано преследване на консумативни продукти.

  Най-известния му труд – “За да разберем медиите. Продълженията на човека”, доразвива тезата за влиянието на медиите върху обществото и съзнанието и се обръща към един феномен, когото традиционният хуманизъм не признава или комуто не отдава голямо значение, тоест, че знанието не е единствено въпрос на съдържание и че самият тип знание и средствата за комуникацията му са неразделни от него. За разлика от голяма част от интелектуалния елит, той не говори само за пошлостта на рекламите, а се опитва да отиде отвъд съдържанието и да анализира влиянието на медията върху съзнанието и поведението ни. Посланието като масаж не е само естетическото удоволствие от медията, най-вече телевизията, но и конкретни тактилни усещания, които превръщат зрителя в повърхност-тяло, което ще бъде татуирано от вълни светлина и звукова енергия, парализиращи очите и облъчващи зрителя като рентген.

  “За да разберем медиите” е буквално наръчник, комплект от инструменти, за да се анализира перцепцията… В по-голямата си част аз пристъпям към медиите като касоразбивач. Отначало не знам какво има вътре. Заставам пред проблема и започвам работа. Опипвам, сондирам, слушам, премервам – докато ключалката изскочи – и, готово! Така процедирам.

  Модерните изследователи познават този начин на опериране в дълбочина, във всички области, включително в психиатрията, металургията и науката за структурите. За да се разгледа структурално дадена ситуация, тя трябва да се атакува от всички страни едновременно като една кубистична композиция.

  Печатното слово, поставило на преден план зрението за сметка на другите сетива, довежда до фрагментация, от бюрокрацията, армията, националистичните войни до шизофренията, пептичната язва, култа към детството – като фрагментация на възрастта, порнографията – като фрагментация на секса и любовта.

  Пропастта между поколенията не е идеологически, а неврологичен проблем, твърди Маклуън, между поколението на печатното слово и аудио-тактилното, нео-племенно поколение. И предвещава огромни проблеми за образователната система, която ще трябва да се нагоди към изискванията и възможностите на тази нова генерация. Да припомним, че става дума все пак за 1964 г., когато компютрите са големи колкото стая.

  Въпреки общата тема, че медията, средството измества съдържанието, френските постмодернисти, много по-песимистични, до голяма степен с право критикуват оптимизма на Маклуън и го обвиняват, че “абдикира от политическата интелигентност” (а той всъщност твърди, че граматиката е тиранин и че коректната форма на езика е правителствен заговор, да се заробят невинните и лековерните – дебат, който френските интелектуалци водят от 70-те години, та до днес), но по-късно приемат повече от тезите му и дори Бодрияр е окачествен като “френския Маклуън”. (Иронично е как медиите възпроизведоха десетки Маклуъновци в най-различни области, но които, за разлика от оригинала, не възбуждат нито ожесточена критика, нито патетично прехласване).

  Негови съратници (Артър Крокър) го обвиняват, че не е артикулирал адекватно връзката между медии, власт и пари, между корпоративни интереси и информация; и че е заместил “политическото съзнание с една съзерцателна поза на аполитична обективност”.

  Но още през 1974 г, в разгара на медийната му слава, Маклуън заявява, че медиите трябва да се разберат именно за да не се изпадне в самоиндуциран сублимален транс, който ще ни превърне в роби. Фактът, че не е посочил директно корпоративния характер на средствата за масова информация, не омаловажава прогнозата му, която при все, че не е артикулирана в логиката на френския постмодернизъм, до голяма степен казва същото, но поставя акцента върху произхода на медиите, алхимията на изкуството и най-вече върху връзката медии-съзнание в една епоха, когато още не се говори за когнитивна психология, още по-малко за невротрансмитери, зони на удоволствие, ендорфини и т.н.

  Една от последните книги за Маклуън – на канадския писател Дъглас Куплан, носи заглавието: “Маршал Маклуън: Вие не знаете нищо за моя труд”, което е реплика на самия Маклуън от филма на Уди Алън “Ани Хол”, когато на опашката за билети някакъв университетски професор говори за Фелини и Маклуън и отегченият Уди Алън, за да го накара да млъкне и за да му докаже, че нищо не разбира и е просто досаден сноб, материализира истинския Маклуън, който се обръща към професора от Колумбийския университет и му заявява: Вие нищо не знаете за моите трудове. Как въобще е възможно да преподавате където и да е било. Прекрасна сцена. Може да се гледа по YouTube. Маклуън, висок изискан мъж с бял костюм и елегантни мустаци, почти образ-архетип на английски джентълмен, е наистина изключителна и харизматична фигура не само заради пророчествата си за електронната реалност – много от които днес са банална реалност, а други не са – но заради странната смесица от авангарден мислител, чиято аналогична и метафорична мисъл е обърната към бъдещето, без обаче непременно да го харесва или бленува, и университетски професор, обърнат към мистичната алхимия на миналото, но осъзнаващ ограниченията на собствените си медии; възторжен консервативен католик, който ратува за едно глобално общество на обединено съзнание и всеобщи хуманистични идеи, въпреки опасностите и спазмите на апокалиптични видения. Мистика и електроника, месидж и масаж, католически оптимизъм и литературен песимизъм.

  Терминът the global village, “глобалното село”, световното село, който Маклуън лансира, идва от идеята за ноосферата[6] на руския и съветски учен Владимир Вернадски (1863-1945, основател на руския космизъм и на биогеохимията), станала известна и развита в “точката омега” (“божието царство”) в Човешкия феномен на Тейар дьо Шарден, и която Маклуън вижда така:

  Днес, след повече от век на eлектротехнологии, ние продължихме централната си нервна система до световна прегръдка, разрушаваща и времето, и пространството, поне що се отнася до планетата ни. Ние бързо се приближаваме до финалната фаза на продълженията на човека: технологическата симулация на съзнанието, когато творческият процес на познание ще обгърне, колективно и корпоративно, цялото човешко общество така, както вече сме намерили продължение на сетивата и нервите си в различните медии.

  Християнското понятие за мистичното тяло – всички хора като част от Христовото тяло – днес става технологически възможно, става факт в условията на електрониката.

  Но глобалното село, смята също така Маклуън, лишава хората от идентичност, прави ги “по-диви” и – хипнотизирани от масовия консумативизъм и тоталния спектакъл – те отново се връщат към племенната форма. И той се опасява , че това разделение между истината за света и описанието за нея, която доставят електронните медии, ще доведе до войни и конфликти. Той не твърди, че глобалното село е равнозначно на хармония, напротив, предупреждава, че то може да се превърне в кървава баня. Защото, пита той, Къде ще намерите най-добрия касапин? На село. Селото може да обедини цялото човечество и толкова лесно може да го изколи.

  Затова и сарказмът на Ги Дебор[7], много точен и профетичен, що се отнася до световното село, губи смисъла си като критика на идеята на Маклуън.

  „Селата, за разлика от градовете, са били винаги доминирани от конформизъм. Изолация, дребнавост, следене, отегчение, непрестанно повтаряни клюки срещу някое семейство. И именно такава се очертава вулгарността на планетата на спектакъла”. (Дебор)

  Почти същото твърди Маклуън и дори отива по-далеч от “обществото на спектакъла”, като говори за канибализъм:

  Светът-село е пълен със сблъсъци – той акцентира върху различията несравнимо повече от който и да е национализъм. Селото е разделение, разцепване, не сливане… Национализмът – продукт на печатното слово – беше изключително отморяващ, сравнен с обусловеността на “света-село”. Аз твърдя, че ние живеем в него.

  Като измисляме нови технологии, ние се превръщаме в канибали. Ние се разкъсваме живи, докато тези технологии не станат просто нашите продължения. Новата среда на електрическа технология е среда на човекоядци. Тя разкъсва и поглъща хората. За да можем да оцелеем, трябва да изучим привичките на канибалите.

  Но, все пак, Маклуън остава умерен оптимист – дали заради северноамериканския позитивизъм (който не е толкова присъщ на канадците) или поради католическата поетика на “точката омега” – мрежата, която е на път да установи божието царство, или просто заради любовта му към парадокса, който според него е кубистична форма, при която дадена ситуация се разглежда едновременно от няколко различни страни. Такава е и формата на неговата мисъл и стил и линеарната логика се огъва в различните ракурси и оставя личния избор на гледната точка.

  Следвайки мозаичния принцип, където енергията тече в интервалите, предлагаме подбор от фрагменти от текстовете на Маршал Маклуън, от интервютата му, от литературната му критика и от сборника с негова кореспонденция, покриваща почти ежеседмичните писма от Кеймбридж до майка му, по-късно до Езра Паунд, Пиер Трюдо, Харолд Инес, Уйлям Сароян, Том Улф, Уди Алън и т.н., и т.н., след прочита на които се съгласявате с репликата от “Ани Хол”: Вие нищо не знаете за моите трудове, и се надявате, че ноосферата ще улесни проникновението.

  Моят стил е много добър, за да привлича вниманието. Колкото до разбирането, то изцяло зависи от читателя. Читателят винаги е съдържанието.

   Мария Груева

   

  Фрагменти

  Аз съм изследовател. Аз пускам сондата. Аз нямам гледна точка. Аз не държа на никакво становище. Когато човек се придържа към подобна позиция, в нашата култура го третират като гост. …Изследователят не знае в кой момент ще направи изключително откритие. А логиката, когато се прилага към изследователя, е термин, лишен от смисъл. Ако искаше да е логичен към себе си, той първо щеше да си остане в къщи. Жан Юл ни уверява, че пропагандата започва там, където свършва диалогът. Аз диалогизирам с медиите, аз се хвърлям в приключението. Аз не обяснявам нищо. Аз изследвам.

  *

  Флобер го е казал много просто: Стилът, сам по себе си, е начин на усещане на нещата. Стилът не е начин да се изрази нещо. Той е начин на виждане, на опознаване. Аз извлякох всичките си знания за медиите от хора като Флобер, Рембо и Бодлер. Те започнаха да изучават материала, с който работеха, за да бъдат верни на стила. … Ще откриете, че в началото на века Франк Лойд Райт и други модерни архитекти правят същото… Щом започнаха да изучават материала, бързо откриха, че средството е масажът или месажът [посланието].Това бе голям пробив, защото осъзнаха, че функцията на изкуството е да обучава човешките усещания…

  *

  Аз приемам медиите, както приемам космоса. Казват, че съм “против” или “за” Гутенберг. Това е идиотизъм. Смятам, че технологиите са неща, напълно идентифицируеми, секреции на нашите материални тела. А те си въобразяват, че технологиите са странни завоеватели, идващи от други светове.

  *

  Литературните среди бяха шокирани. Как е възможно един поет като Елиът да заяви: Никога не съм мислил така, но това съм искал да кажа, след като вие сте го открили там. Ето това е моят начин на мислене по повод реакциите на критиката.

  *

  Завършеният човек, който се впуска в авантюра в областта на специалистите, е един клоун. Всяко общества има традицията на специалистите. … клоунът е човек, оставен там горе, на въжето, на телта на високо напрежение, един неизползваем човек. Номерът му се състои в това да заложи целостта си на бродещ скитник върху опнатото въже на въжеиграча.

  *

  Ние сме в положението на моряка от “Спускане в Маелстрьом” (A Descent into the Maelström) на Едгар Алън По. Понесен от въртопа, той с почуда открива с какво странно отдръпване наблюдава особеностите и мощта на този феномен и дори изпитва удоволствие от това. Но той също така открива и начин да се изплъзне… Съзерцанието е първият елемент от онова, което ще стане способ за истинско освобождение на мисълта.

  *

  Книгата бе първата машина за обучение и първият сериен продукт.

  *

  Луис Карол започна да гледа от другата страна на огледалото и да открива едно пространство-време, което е нормалната перцепция на електронния човек. Много преди Айнщайн, Карол бе проникнал в тази разработена и сложна система на Айнщайн. За Карол всеки миг притежава присъщо нему пространство и време. Алиса създава своето собствено време и пространство. Не Луис Карол, а именно Айнщайн се учудваше на тези неща.

  *

  Специалистът, всъщност, е човек, който никога не прави малки грешки, запътил се към голямата.

  *

  Литературната форма не е истински адаптирана към симултантността и към усещането за структурите и това, естествено, идва от факта, че първите писмености се появяват по време, когато много неща остават извън обсега на човешкото съзнание…

  Това е едно ужасно абстрактно средство; почти всички качества на говоримата реч са отстранени! …Големите поети, като се започне от Бодлер и Рембо, дълбоко са осъзнавали това. Те започват да изпробват нови литературни способи, стараейки се да предадат специфичността на говоримото слово с множеството му аспекти. Символистите откриха, че за да се използва драматичната живост на речта, трябва да се разчупи фразата, да се разруши езикът. Това е смисълът на символизма – думата идва от гръцки sumbalein: правиш нещата на малки парченца, за да се образуват структури. В Гърция първо е ставало дума за една монетарна и икономическа конфигурация; разчупваш предметите на малки парченца и ги разпределяш на различните участници в транзакцията… Всеки, който е дълбоко запознат със символичното изкуство – поезия, както и живопис – не би могъл да се отнесе благосклонно към технологията на Гутенберг, нито към съперниците й от областта на електрониката.

  *

  Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.

  *

  За да се разбере по-добре природата на речта, нека сравним нейната форма с тази на писмото. Фонетичното писмо изолира и усилва визуалната стойност на думите, но то е също толкова несъвършено и бавно. Начинът да се запише “тази вечер” е доста ограничен. Станиславски карал учениците си да произнасят тези думи по 50 различни начина пред публика, която е трябвало да транспонира писмено различните нюанси на значенията и на чувствата, които е долавяла. Множество обяснения и доста страници с проза са били нужни, за да се предаде това, което всъщност е хълцане, стенание, смях или пронизващ вик. Писмото описва последователно това, което речта съдържа като имплицитно и непосредствено…

  Френският философ Анри Бергсон е живял и творил в една мисловна традиция, която е възприемала и все още възприема езика като човешка технология, намалила и отслабила стойността на колективното безсъзнателно. Именно продължението на човека в езика му е позволило да се отдели от една много по-обширна реалност. Без езика, пише Бергсон, човешката интелигентност щеше да остане напълно обвързана с обектите на своето внимание. За човешката интелигентност езикът е това, което е колелото за краката и тялото. Той му позволява да отиде от един предмет до друг по-бързо, по-лесно и по по-малко ангажиращ начин. Езикът продължава човека и го уголемява, но разделя способностите му. Неговото колективно или интуитивно съзнание е отслабено поради технологическото продължение, каквото е речта.

  В Творческата еволюция Бергсон твърди, че дори съзнанието е едно продължение на човека, което приглушава прехласването му при сливането с колективното безсъзнателно. Речта отделя човека от човека и човечеството от космическото безсъзнателно. Езикът винаги е бил смятан като продължение или екстериоризация на всички сетива едновременно, като най-богатата от всички форми на изкуството, създадени от човека, онази, която го отличава от животинския свят…

  Новата електрическа технология, която разпростира върху повърхността на цялото земно кълбо една мрежа от продълженията на нашите сетива и нерви, ще окаже огромно въздействие върху бъдещето на езика. Електрическата технология няма нужда от думи, също както дигиталният компютър няма нужда от цифри. Електричеството отваря пътя на едно продължение на самия този процес в световен мащаб, без всякаква вербализация. Не е изключено това състояние на колективно съзнание да е било онова, в което се е намирало човечеството преди появата на речта. Може би езикът, тази технология за продължение на човека, чиито възможности за разделение ние така добре познаваме, да е била Вавилонската кула, по която хората са искали да се изкачат на небето. Днес компютърът обещава да бъде инструмент на моментален превод на всички възможни смислови значения, във всички кодове и на всички езици. Компютърът, с една дума, ни обещава една технологична Петдесетница, състояние на всеобщо разбиране и обединение, един тип универсално космическо съзнание, много подобно на колективното безсъзнателно, за което мечтаеше Бергсон. Състоянието на “безтегловност”, в което биолозите съзират обещания за физическо безсмъртие, може би ще намери своя паралел в един свят без език, който би осигурил вечен мир и колективна хармония.

  *

  Нашият конвенционален начин на възприемане на медията е, че единствено значение има това как я използваме, което е типичната реакция на технологичния дебил в състояние на парализа. Всъщност, съдържанието на медията е същото, както парчето месо, което крадецът носи със себе си, за да отвлече вниманието на кучето пазач на духа…

  *

  Маркс гледаше в огледалото за обратно виждане на Адам Смит и Рикардо, а аз гледам в това на Джойс, Луис Карол, символистите, Адолф Хилдебранд. Всички те са описали сетивните метаморфози и трансформации при контакта ни с новите технологии.

  *

  Историята на човешката култура не познава случаи на съзнателна адаптация на различните елементи от личния и социален живот към новите продължения на човека, освен ограничените и индиректни опити на творците. Творецът улавя културните и технологични предизвикателства десетки години преди техният трансформаторски шок да бъде усетен. Тогава той строи макети или варианти на Ноевия ковчег, за да се изправи лице в лице със задаващата се промяна. Войната от 1870 г. нямаше да се състои, ако хората бяха прочели книгата ми “Възпитание на чувствата”, пише Флобер.

  *

  Хайдегер сърфира по електронната вълна със същото майсторство, както Декарт по механичната.

  *

  Мозайката е един свят от интервали, през които циркулира енергия с най-висок потенциал. Галактиката на Гутенберг е свят, където енергията е произведена в интервалите, вместо да бъде предадена чрез връзките.

  *

  Нещата убягват на наблюдението; само връзките между нещата могат да бъдат наблюдавани.

  *

  Бронксвил, 3 юни, 1968 г.

  Скъпи Пиер Трюдо,

  След като гледах дебата Кенеди – Маккарти[8], иска ми се Вие изобщо да не се появявате по телевизията. Това не е медия за дебат.

  Като се опитвам да формулирам шансовете на американските кандидати, ми идва една единствено думата: “сомнамбулизъм”.

  Наскоро професор Брогтън от университета “Макгил” обясни сомнамбулизма като състояние на висока мотивация.

  Истинската драма на нашата епоха е преминаването от средата и услугите на хардуера на ХІХ век в софтуера (електрическата информация) на ХХ в., това е огромен скок, като този от примитивната племенна организация до образования индивидуализъм. …

  В тези условия “политическата” дейност прилича на футболен мач между паралитици. Не е ясно дали някои от отговорните фигури от Източния и Западен свят имат и най-малка идея за ерозията на човешката идентичност, която средата на софтуера предизвика…

  Ликвидирането на феодалната система с идването на печатането и барута бе промяна от корпоративна към частна идентичност, много по-бавна в сравнение с обратния процес, през който днес ние преминаваме.

  Радиото създаде Хитлер, един престъпен Питър Пан, зареден с космична еманация.

  Няма ли високата степен на осъзнаване на медийните ефекти (например радиото в Нигерия или в която и да било племенна територия) да ни позволи да въведем социални терапии и програми за имунизация, подобни на медицинските, пред лицето на ендемичната болест?

  Простете ми, че се чувствам толкова неудобно в присъствието на така наречената “политическа” дискусия.

  Сърдечни пожелания за 9 юни.

  Маршал Маклуън

  *

  Все пак, по-голямата част от медиите са отрова в чист вид. Телевизията, например, има същия ефект както ЛСД. Не смятам, че това трябва да е позволено.

  *

  Всяко технологично изобретение е едно продължение или ампутация на нашето физическо тяло и това продължение ражда нови отношения или ново равновесие между другите органи или продължения на тялото. Човек, образно казано, се превръща в половия орган на света на машините, така, както пчелата – на растителния свят, което му позволява да опложда и ражда нови форми.

  *

  Цялото литературно племе се люлее в илюзията, че можем да отстраним моделите на възприятие, наложени от средата…

  Почти същото, което Малро искаше да каже с Въображаемия музей и системата ни за възприятие: Докато сте в музея и гледате произведенията на изкуството, можете да се предпазите от всякаква вулгарност. Но какво да се направи, когато фотографските способи за репродукция и различните технологии направиха така, че изкуството е повече извън, отколкото вътре в музеите? Как да се опази добрият вкус и естетическите норми, когато най-забележителните произведения на изкуството са вулгаризирани от обкръжаващата ни среда? Ето проблемът, който се възправя пред литературния свят, но на който нито литератори, а още по-малко журналисти и критици обръщат внимание. Именно като писател, член на литературното семейство, аз анализирах тази нова среда, която заплашва да погълне всички литературни канали заедно с традиционните пътища за литературен успех – и не мисля, че става въпрос за някаква мимолетна опасност, която можем да отстраним с морализаторски закани. Трябва да открием нови форми за действие, нови стратегии за оцеляване

  *

  Мистицизмът е просто науката на утрешния ден, която си фантазираме днес.

  *

  Аз не търся да се забавлявам, а да наблюдавам. И моите наблюдения върху това всеобщо плъзгане към условията на първобитната култура – включването на всички сетива – са придружени от дълбока погнуса и тотално незадоволство. Това ни най-малко не ми харесва.

  Но тъй като тази нова насока на културата е светът, в който трябва да живея, и който формира студентите, на които трябва да преподавам, имам всички основания да разбера как той е формиран, какъв е съставът му и как действа. Аз се придвижвам сред неговите елементи, както, струва ми се, всеки изследовател би трябвало да действа сред един свят, болен от напрежение и отчаяние.

  *

  Не сте оценили един важен елемент от стила ми и това е, че аз нямам гледна точка. Моите привидно категорични заявления са плоски и имат иконична форма, която съм научил от символистите.

  Прозрението не е гледна точка.

   

  Подбор и превод: Мария Груева

   

   

  ---

  [1]1 Алюзия за поемата на Уолт Уйтман “Възпявам електрическото тяло” от сборника Стръкчета трева. Б. а.

  [2]„The Medium is the Message” идва от издателството като „ The Medium is the Massage”, при което Маклуън възкликнал: “Оставете го! Страхотно е, освен това е точно в целта”. А и дава идеята за няколко възможни интерпретации на последната дума, която може да се чете като: “Message”- послание, “Mess Age -” объркана епоха,“Massage”- масаж, и “Mass Age – масова епоха. Б. а.

  [3]Тейар дьо Шарден (1881- 1955 г.) – френски палеоантрополог, йезуит, участвал в разкопките при откриването на Пекинския човек (Sinanthropе), 1929г., в Северен Китай, където написва най-известния си труд “Човешкият феномен”. Философските му и теологически трудовете са издадени посмъртно, защото са отречени от църквата. Лансирал понятието за ноосферата, което днес се разглежда като света на Мрежата. Б. а.

  [4]Г. К. Честъртън (1874-1936 г.) – английски писател, есеист и журналист, “принцът на парадокса”, оказал огромно литературно влияние. И който иронизира Оскар Уайлд с почти толкова брилянтни афоризми. Б. а.

  [5]Тимъти Лиъри (1920-1996 г.) – американски психолог, писател, култова фигура на 60-те години, застъпващ духовните измерения на употребата на халюциногенните вещества. “Политика на екстаза”, 1968 г., “Хаос и кибер култура”, 1994 г., “Сърфиране по мрежите на съзнанието” (заедно с Р.Уйлямс), 1995 г. Смъртта му е филмирана и последните му думи са “Защо не” и “Красиво”. Б. а.

  [6]От гръцки (noüs „дух”) + (sphaira „сфера”) по аналогия на „атмосфера” и „биосфера”. Сферата на човешката мисъл, на съзнанието. С идването на Интернет ноосферата става актуална тема не само за посветените, но главно в Мрежата, и се доближава до „инфосферата”, обект на проучвания в рамките на «Global Consciousness Project» . Б. а.

  [7]Ги Дебор, (1931-1994) – френски философ, филмов режисъор, един от организаторите на авангардното движение на Ситуационистите; най-известната му книга е Обществото на спектакъла, 1967г.., където основната идея е, че алиенацията е резултат от меркантилната форма на социалната организация, достигнала апогея си при капитализма след Втората световна война, подпомагана от медиите. Доразвива идеите на Маркс и Лукас за „стоковия фетишизъм”. Б. а.

  [8]Става дума за телевизионния дебат между Робърт Кенеди и Маккарти за президентската номинация на демократите, която Кенеди спечелва, а на 6 юни 1968 г., три дни след писмото на Маклуън, бива застрелян. Пиер Трюдо е в разгара на предизборната кампания на либералната партия, която на 25 април 1968 г. спечелва с голяма мнозинство. Б. а.

   

  Мария Груева

  http://www.kultura.bg/bg/article/view/18575

• „Без мълчание“, памет за „Тянанмън“

   

  „Не се преструвайте, че нищо не се е случило”, казват китайски дисиденти

   

  Наскоро видео анимация „Звукът на мълчанието“ бе разпространена широко онлайн, пресъздавайки действията на Китайската комунистическа партия на пл. „Тянанмън“ и опреснявайки историческата болка за китайския народ. Хората в Хонконг ще изберат „Без мълчание“ и ще продължат да скърбят по различни начини за потреслото света събитие от 1989 г…

  Анимацията проследява трагичната 1989 г. и 22-те години на постоянство, трогвайки много интернет потребители. Тя е адаптация на английската филмова песен „The Sound of Silence“. Авторът й Ronnie казва в интервю за Apple Daily: „Когато мълчанието се превърне в глас, хората мислят, че всичко е нормално.“ Това е подобно на ситуацията в Китай и Хонконг.

  Според Рони, както и да се разглежда, кървавата репресия на ККП е изцяло погрешна. Той призовава хората да не погребват съвестта си: „Не се преструвайте, че нищо не се е случило.“ Рони е убеден, че тази анимация ще се гледа до деня на разплатата.

  Неотдавна много хора в Хонконг започнаха траурни чествания в различни форми, с призив за справедливост относно 4 юни.

  На 30 май около 2000 души в Хонконг, заедно със статуята „Богинята на свободата“, участваха в „патриотично и демократично“ шествие.

  Председателят на Хонконгския алианс, Лий Чеюк-ян, посочва, че това е най-лошата година по отношение на репресиите срещу активисти за човешки права в континентален Китай. „Когато континенталната част няма глас, трябва да помогнем“, казва той.

  Лий: „Много активисти изчезват, хвърляни са в затвора, тормозени са, бити, поставяни под наблюдение и под домашен арест. Така че днес сме тук, за да изразим категоричния си протест срещу тази еднопартийна диктатура.“

  Въпреки че ККП френетично потиска дисидентите, много хора от континенталната част надигат глас чрез Twitter. На 30 май много от тях предприеха пътуване до Хонконг, за да участват в парада на същия ден.

  Apple Daily съобщи, че г-н А. от Шенджен е изразил желанието си за мероприятия в Шенджен по повод 4-ти юни. Репресиите на ККП срещу дисидентите по-рано тази година са го подтикнали да пристъпи напред в този момент.

  Г-жа Уанг, хонконгски студент: „Хората искат не само справедливост за 4-ти юни – те искат и истината.“

  Бей Фенг, известен интернет писател от континентален Китай, също се включи в парада. Той обяви, че ще подкрепи открито Ай Уейуей и че не се притеснява от заплахите на ККП за отмъщение.

  За този 4-ти юни Лий призова обществеността да се включи в бдението със свещи във парк „Виктория“ и да настоява ККП да прояви справедливост към всички жертви от 4-ти юни, да освободи всички дисиденти, да прекрати еднопартийната система и да остави демокрацията да процъфти в Китай.

  Лий: „Убедени сме, че на бдението на 4-ти юни ще присъстват 150 000 души, подобно на миналата година.“

  На 30 май група поде шествие до Бюрото за свръзка в Хонконг, в протест срещу арестите на активисти от страна на ККП. Групата настояваше за незабавното освобождаване на Ай Уейуей и за край на еднопартийната система.

  Доналд от „Victoria Park Elder Brotherhood“, хонконгска правозащитна група, публикува плакати, които да бъдат разпространени на Times Square и в парк „Виктория“, гласящи „Справедливост за 4-ти юни“.

  Фриймън, администратор на RebuildHK, ще качи в мрежата колекцията си от доказателства за събитията на „Тянанмън“, включително сведения на партийния People’s Daily за репресиите.

  Фриймън заяви, че художник е провел интервю с Анита Мей в подкрепа на продемократичното движение, което е получило широк отклик сред читателите, но е било бързо изтрито от блога. ККП полага усилия да потъпква всякакви опити за справедливост, но това с нищо не променя какво хората искат в действителност.

   

  NTD репортери Wang Ziqi и Wang Mingyu

  http://www.epochtimes-bg.com/2011-02/2011-06-02_01_CFN_No-Silence-For-June-4th.html

• Греди Асса по Джон льо Каре

  Защо медиите премълчаха скандала с президентския любимец ген. Никола Колев, доносничил на американците

  Автор: Огнян Стефанов /Фрогнюз/

  След катастрофата на магистрала „Тракия”, при която в полузаконен и полуизправен автобус загинаха осем българи, написах, че ще се шуми около инцидента не повече от няколко дни. Написах също, че има среди, за които драмата е добре дошла, тъй като отвлече вниманието от техните безобразия. Всъщност не е нужно да си Ванга, за да предвидиш подобно нещо.

  Сега сме на шпионска вълна. Оказа се, че България е задминала Ленгли, Гармиш-Партенкирхен и Лубянка, взети заедно, по производството на шпиони на глава от населението. Още не отшумял скандалът с „осветения” от Уикилийкс „важен информатор” на американското посолство в София ген. Никола Колев, и ето че ни сервираха нова порция в стил Джон льо Каре – разузнавач се оказа известният художник Греди Асса. (А може тъкмо за това да е гръмнал скандалът с Греди, за да покрие набързо предния? Кой знае…) Някакво картонче насочвало към мисли от сорта, че Асса е работил за Мосад (Ха Мосад ле Модийн ве ле Тафкидим Маюхадим – Институт за разузнаване и специални задачи).

  Замислих се мнооого сериозно и понеже сме приятели с Греди от деца, се сетих, че през 1972 г., тъкмо след абитуриентските балове, той гледаше много особено и съсредоточено. Мислех, че тъгува за часовете по математика и физика, но чак сега разбрах, че всъщност е мислел за атентата срещу израелските спортисти на Олимпиадата в Мюнхен.

  След време ми се похвали, че рисувал известно време в Париж, после открил изложби в Испания, Германия и други държави. Бре, рекох си, нашето момче се прочуло и го ценят вече в белите държави Истината била друга: палитрата и четката му били прикритие. Всъщност той е бил част от групата, изпратена лично от Голда Меир по петите на терориста Абу Дауд и неговата група „Черният септември”, организирала кървавата баня в Мюнхен.

  След всяка акция, за по-сигурно, вместо в Тел Авив, Греди прескачал в родния Плевен и докладвал на милиционерите от не знам кой си отдел кое как и защо. Хитро, нали? Уж художник, а всъщност човек на МОСАД, ШАБАК, ЦИПП и пр. Емил Боев ряпа да яде. Всъщност наша проверка показа, че легендарният разузнавач-герой на Богомил Райнов не яде никаква ряпа, а се е обърнал в гроба, след като научил какви ги вършат медиите по линия на „тихия фронт”…

  Щеше да е забавно, ако не беше толкова пошло измислено всичко. Успоредно с обявяването на Асса за разузнавач в някои медии се пръкна история как предал бащата на наш общ близък приятел, който се занимавал с антикомунистическа дейност и той заради това влязъл в затвора. В интернет историята се разказва уж от името на друг наш приятел, за да е сюжетът още по-мрачен и гнусен.

  Занимавам ви с всичко това не за да изкарам Греди Асса ангел небесен какъвто той не е и няма нужда да бъде, а за да имате едно наум. Някой ден може да се окажете в същата ситуация. Аз вече бях в нея и дори още не съм се измъкнал. Може да се спасите само ако сте страшно семпъл, невзрачен, по-тих от водата, по-нисък от тревата, непретенциозен, незабележим… А понякога и това не помага.

  И понеже сме на вълна шпионаж и досиета, ще ви върна към подвизите на генерал Никола Колев, бивш съветник на президента Желю Желев, бивш началник на Генералния щаб на Българската армия и сегашен шеф на кабинета на президента Георги Първанов. Докато някои медии охотно разпространяват мрачните сюжети около проф. Асса, претендиращите за най-големи и обективни такива не си направиха труда с две изречения да съобщят за скандала около Колев. А той е наистина грандиозен и цапа името не само на армията и президентската институция, но и на цялата държава.

  В грамите на американското посолство в София Колев е описан като „ценен информатор”, който трябва да бъде пазен въпреки съмненията за прикриване на корупция, лоша кадрова политика и мърляви реформи във войската. Ако обаче спазваме логиката на американците от периода на „студената война”, Колев, като възпитаник на Генералщабната академия в Москва, няма как да не е бил информатор и на страховитото ГРУ (Главно разузнавателно управление на Съветската армия). Никой обаче не коментира това, освен Кеворк Кеворкян, сякаш става дума за нещо много тривиално и дребно.

  Мълчи Колев, мълчи и неговият шеф – президентът Първанов. Американците писали до Държавния департамент за корупция в армията ни, за съмнителни оръжейни сделки, за умишлени назначения на некадърници на отговорни постове, а двамата мъже, които отговарят за националната сигурност, мълчат като миди.

  Преди време нито една медия не реагира адекватно и на ПР-акцията на ген. Кирчо Киров, шеф на разузнаването. Вестници с овчи възторг описаха подвизите му, както и на колегата му от военното разузнаване в хотел в Судан, откъдето дърпали конците по освобождаването на наши пилоти, взети в плен в Дарфур. Как на никого не му хрумна да попита къде се е чуло и видяло шефове на тайни служби да бъдат герои на акции, които са работа на хората на терен.

  Или дали пъченето и разказите за висшия роден шпионаж не са навредили на наши партньори, които имат къде къде по-решаващи заслуги по освобождаването на сънародниците ни. Медийната пушилка около суданския случай ми напомни едни други медийни изяви на ген. Киров. Преди време той охотно споделяше как с президента Първанов пили уиски в либийски хотел (алкохолът в джамахирията е забранен), радвайки се на напредъка в преговорите по освобождаване на българските медици. Предполагам, че тогава Емил Боев не просто се е обърнал в гроба, а се е въртял като пиле на грил в черната земя…

  Доста съмнителен шум се вдигна и около изрисуването на Паметника на Съветската армия в София в стил попарт. Медиите моментално раздухаха появата на руски Батман със шмайзер в ръка, а доблестната прокуратура се втурна по петите на неизвестния среднощен художник. Левите сили заявиха, че това е мракобесие срещу двойните ни освободители а противниците на паметника обявиха случката за демократичен художествен акт. Така и никой не си направи труда да чуе думите на проф. Божидар Димитров, че не е нужно да се рушат паметници, а да се вдигат нови. Например на загиналите софиянци и пловдивчани във войните.

  Едно време „Всяка неделя” събираше средства за войнишки паметници, но днес на мода са благотворителни тв шоута, в които съмнителни звезди и още политици си лъскат имиджа за сметка на горкия зрител. Залисани в олелията около Паметника на Съветската армия, така и никой не се сети за възможността среднощното рисуване и последвалото среднощно триене на бои да са дело на едни и същи хора.

  Целта е примитивна: отклоняване на вниманието от парливия и унижаващ нацията сюжет с генерала Колев от президентството. Следата би станала съвсем гореща, ако някой репортер се бе сетил да извади на светло топлата връзка на една доста активна радетелка на българо-руската дружба с държавния ни глава. Но кой да мисли за това – важното е Първанов и сянката му Колев да бъдат изпратени след няколко месеца с овации, а защо не и с по един орден „Стара планина” на ревера. Заслужили са си го. Може и „Пурпурно сърце” от Вашингтон да им изпратят по куриер, или от Москва – орден „Дружба народов”.

  П.П. Чрез спиритически сеанс осъществихме връзка с иже почившия Емил Боев. Той не скри разочарованието си от ген. Колев, който така и не запомнил важния урок: когато отива на доклад в някое посолство, да си лепи мустаци, да си слага черните очила и да не влиза през главния вход, а да прескача оградата. Ама кой да слуша.

• Парламентът прие закон за лустрация на дипломати

  Парламентът прие на първо четене законови промени, които забраняват сътрудници на Държавна сигурност (ДС) да са посланици и да заемат ключови дипломатически позиции, съобщи „Дневник“.

  От БСП се заканиха да „разгромят лустрацията“ в Конституционния съд. Политици от ДПС и „Атака“ обявиха, че подкрепят изчистването на дипломатическата служба от бивши агенти на ДС, но са против двойния стандарт – напомниха, че такива критерии няма нито за областните управители, нито за изпълнителната власт.

  Така промените в закона подкрепиха 92 депутати от ГЕРБ, „Синята коалиция“ и независими, 21 от БСП бяха против, а 7 от ДПС и 6 от „Атака“ се въздържаха.

  Внесените от външния министър Николай Младенов промени в Закона за дипломатическата служба предвиждат хора, сътрудничили на Държавна сигурност, да не могат да бъдат посланици, генерални консули и да заемат всички останали публични длъжности в дипломатическата служба.

  До промените в закона се стигна, след като в края на миналата година комисията по досиетата оповести, че близо половината действащи и бивши посланици са били сътрудници на ДС, а президентът Георги Първанов отказа да ги отзове.

  В двучасовата дискусия от БСП бяха най-критични към проекта. Атанас Мерджанов го нарече „опасен, лустрационен и предизборен“.

  Мерджанов и колегата му Ангел Найденов обявиха още, че в проекта е заложена „тотална реполитизация и партизация на българската дипломатическа служба“.

  Това законче се свежда до лу-стра-ци-я и ди-скри-ми-на-ци-я, другото е камуфлаж, каза депутатът от БСП и бивш конституционен съдия Любен Корнезов.

  kafene.net

• Истината за 22 юни 1941 г.

  В редакцията на Еврочикаго получихме следното писмо от инж.Никола НИКОВ, о.з. к.II р., което публикуваме заедно с двата приложени към него Word документа (вж. най-долу).

  
  

  На вниманието на:
  г-н Директора на Окръжния исторически музей – гр. Русе,
  доцент, д-р Николай Ненов
  [email protected]

  Копие:
  Директор на Окръжна библиотека „Любен Каравелов” – гр. Русе
  Председател ЦС на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, генерал Топалов
  Началник ВА „Г.С. Раковски” , [email protected]
  Генерален консул на РФ в Русе Климанов Владимир Александрович
  [email protected]

  Уважаеми г-н Директор,

  На 22 юни 2011г. се навършат 70 години от „внезапното и вероломно нападението” на Германия над СССР и началото на Великата отечествена война на съветските народи.
  Официалната истина, поддържана от историческата наука („История на Втората световна война в 12 тома”, изд. 1977г.) , за това „внезапно и вероломно нападение” и причините за успехите на едната страна в началния период на войната не дава смислено логическо военно-стратегическо и доктринерно обяснение и не отговаря на никакви научни разбирания за „започването на война” и свързаната с нея „стратегическа изненада”. Събитията се представят без всякаква връзка с официалните политически доктрини на страните, с идеите, които движат тези събития или ако се прави някаква връзка, то същината на доктрините се премълчава или изопачава.
  Официалната историческа наука подхожда по-скоро историографски – описва събитията от определени позиции, без да търси коренните причини за тези събития или без да разкрива истинната причинно-следствена връзка, и без да разкрива истинските стратегическите политически замисли на страните, изхождайки от възприетите от тях военно-политически доктрини и създалата се военно-политическа ситуация.
  Не ще бъде излишно да се спомене, че съвсем доскоро на родната историческа наука, която активно сътрудничеше и се осланяше на достиженията на съветската историческа наука, се препоръчваше прилагането на класово-партийния подход и всички исторически събития се разглеждаха от определени класово партийни позиции, за историческа истина се приемаше тази, изгодна на партията-държава. Така препоръчаният и прилаган от историците метод влизаше в грубо противоречие с изискванията на обективния подход към историческите събития и позволяваше широките народни маси да се държат в страни от стратегическите замисли на „големите политически играчи” и характерните белези на техните стратегически решения.

  За проницателният и подготвен в стратегическо политическо отношение обективен наблюдател е съвършено ясно, че нападението на фашистка Германия над Съветския съюз и бързият разгром на кадровата му армия е един превантивен удар на Вермахта над готвещата се за нахлуване в Европа за осъществяване на „освободителен поход на европейския и световен пролетариат” Работническо-Селска Червена Армия.

  За да се направи такъв извод е необходимо да се прочете съвсем малко, но точно това, което разкрива тази истина.
  Никита Сергеевич Хрушчов в своите спомени споделя наблюдението си за непосредствената реакция на Сталин, показана на първото заседание на Политбюро след нападението, т.е. в ранните часове на 22 юни 1941г. Сталин, в присъствието на членовете на Политбюро казал буквално следното: „Ленин нам оставил государство, а мы его обосрали!”.
  Истината за военно-политическите намерения на едната страна и ролята на внезапното нападение за техния провал, проличава от това изключително откровено политическо изявление, колкото и нецензурно да звучи то. За съжаление обаче в повечето наши „промити” мозъци оставя отпечатък именно нецензурният смисъл, отколкото истинското значение на изявлението.

  Уважаеми г-н Директор,

  Съхраняването паметта за милионите убити, ранени и пленени войници, офицери и служащи от Червената армия; за гигантските усилия, които са положили покорените народи на СССР; за огромните лишения, в които са живели гражданите на Съветския съюз, за да подготвят осъществяването на един противоестествен стратегически политически замисъл в условия на гигантско противопоставяне и вражда, а и огромната организаторска работа на висшата партийна номенклатура под ръководството на Сталин, ни задължава да разкрием докрай истината за Втората световна война и истинските замисли на нейните архитекти и стратези, онези, които наложиха на народите несправедливия Версайски мирен договор и взривиха надеждите им за всеобщ мир и окончателни отхвърляне на войната, като средство за разрешаване на международните спорове.

  Предлагам, под ръководството на Окръжния исторически музей, в навечерието на 22 юни или след тази дата, да се проведе научна политико-приложна конференция на тема: „Истината за 22 юни 1941г.”
  Надявам се сред историците и обществениците от гр. Русе да съществува желанието да се преследва и открива обективната историческа истина.
  С уважение и надежда да отговорите положително на предложението ми:

  Никола Атанасов НИКОВ, о.з. к.II р., инж.

  Е-mail.: [email protected]

  20.06.2011г.
  гр. Русе

  П.П. Прилагам два материала: „Катастрофата и нейното обяснение – истината за 22 юни 1941г.”изтеглете от тук –22june1941 и „Практическа проверка съвършенството на съветската военна доктрина. Светкавичната война в чист вид” изтеглете от тук –CCCP doctrina.

  
  

• Щом чуя за култура, се хващам за кобура

  След като вицепремиерът Дянков прекъсна петъчния парламентарен контрол, за да раздаде на депутатите обрезки от трикольорна лента за откриване на обект, вече се питам какво би им раздал, ако поводът за тържеството му е  някоя първа копка – по лопата пръст ли? Понякога си мисля, че PR-ите на властта не са бивши журналисти, а вариететни постановчици от кариерата. Но не за акцията с лентичките на Дянков искам да говоря сега, а за реакцията, която тя предизвика у Юнал Лютфи. Когато получаваше своя отрязък, той стана от мястото си и стисна ръката на вицепремиера за разлика от Станишев, който прие лентуването си с горда надменност. После обаче г-н Лютфи излезе на парламентарната трибуна и направи едно от най-знаковите за властта и политическата класа, за държавата и обществото ни изказвания, правени някога там. Понеже парченцето лентичка беше от откриването на новия музей за съвременно изкуство, зам. председателят на ДПС се изказа в смисъл, че да се занимаваме с култура и изкуство по време на криза е едва ли не подигравка с обеднелия народ, че откриването на музеи било излишно, не било сред „истинските проблеми на страната”, защото никой от бедните хора нямало да отиде да посети тези музеи, че имало много по-важни въпроси за решаване от културата и изкуството и че „когато един човек си ляга гладен, той трудно би отишъл да се радва на постиженията на българското и световното изкуство”. Аз обаче съм на мнение, че ако България няма музеи, галерии и библиотеки, същият този човек няма да си ляга по-сит. Напротив, ще се увеличи вероятността неговите деца и внуци също да си лягат гладни в студените вечери на безрадостния си живот. Но пък, ако тези деца и внуци не си лягат гладни, може да им се прииска да се порадват на българското и световното изкуство, а като им се порадват достатъчно, може вече да не се знае за кого ще им хрумне да гласуват следващия път…

  Легендата разказва, че ръката на палача се вдървила и той не успял да стовари брадвата върху врата на патриарх Евтимий. Не че е липсвало желание да бъде обезглавен духовният водач на Второто българско царство, но изглежда нравите в края на ХІV век са били по-човечни, та патриархът се е разминал само с изгнание. Което, разбира се, не е попречило впоследствие интелигенцията и елитът на българите да бъдат изклани и после периодично изколвани така, както се поддържа райграс: щом поникне нещо – косачката отгоре. Паметникът на Левски в Карлово е изписан целият с имената на избити учители, духовници, търговци и занаятчии. Последното подрязване на райграса беше т.нар. „народен съд”, който със своите 2680 смъртни и 6870 други присъди разчисти пътя пред онези, които направиха кариера в ДС и днес от парламентарната трибуна казват, че културата е вредна загуба на средства и отклоняване на общественото внимание от важните неща.

  Половин милион граждани на България не могат да работят, да получават заплата и да издържат себе си и семействата си не по някаква друга причина, а защото не умеят да четат и пишат. Също половин милион са и българите, които работят, създават материални ценности и с тях издържат първия половин милион и останалите шест милиона и половина. Сигурен съм, че този половин милион, който с данъците и осигуровките, които внася в държавата, подпомага останалите, с удоволствие би „отишъл да се радва на постиженията на българското и световното изкуство”.  Но щом откриването на музеи не е важно, то защо да бъде важна грижата за училищата, читалищата, обществените библиотеки, театрите и концертните зали! Бюджетът за образование и култура у нас сигурно е по-малък от рекламния бюджет на кока-кола. С него през следващите поколения не можем да се надяваме да бъдем нищо друго, освен народ – банка за общи работници и обслужващ персонал.

  Наистина, показността, с която се откри музеят за съвременно изкуство, е дразнеща и безвкусна и напълно в стила на правителствения PR. Но това не значи, че такъв музей не трябва да има и че не е срамота, дето досега нямаше. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

  Иван Стамболов

  http://sulla.bg

• За изборите и досиетата

  Комисията по досиетата призова да се проверят хората от листите на партиите

  Комисията по досиетата призова политическите партии да проверят предварително кандидатите за листите си на местните избори за принадлежност към структурите на Държавна сигурност (ДС).

  „В закона, който е един добър закон, има един текст за т.нар. предварителна проверка, който текст в годините все повече и повече работи. Този текст позволява на хората, които представляват политическата партия чрез съдебната регистрация, или на хора, които представляват различен вид граждански сдружения, да поискат предварителна проверка на своите членове“.

  Това каза пред БНТ Екатерина Бончева – член на Комисията по досиетата и бивш журналист в радио „Свободна Европа“.

  Този текст е много важен, отбеляза Бончева и поясни: „Една от целите на закона беше не само да се разбере кой кой е – а мисля, че вече сеем знание и жънем печал, разбираме кой кой е, кой говори, кой взима решения, кой ни облъчва по различни теми – но и това да бъде спрян оттук нататък този път на сътрудници на ДС към различни държавни позиции, за да бъдат на тези позиции млади хора – съвсем различни от това, което е било миналото поколение“.

  Като пример Бончева даде министерствата на вътрешните работи, на външните работи и на отбраната, които са искали вече такава предварителна проверка.

  „За първи път, откакто аз работя в Комисията по досиетата, в Централната избирателна комисия сега няма сътрудници на бившата Държавна сигурност. Докато в предишната имаше“, обяви Бончева.

  „Партиите трябва да знаят какви хора изпращат в листите си. В предишните избори ДСБ, СДС, ГЕРБ искаха тази проверка. Някои структури на БСП също поискаха. Дано сега се осъзнава, че това, което предлагаме, е съществено и важно“, заяви тя.

  Няколко важни уточнения за предварителната проверка за принадлежност към ДС направи Бончева, като уточни „ние не сме съдници, просто си вършим работата“.

  Първо, проверяваните граждани трябва да са дали съгласието си за това. Резултатът от самата проверка не е публична информация, а се дава за ползване само на възложителя и провереното лице.

  Освен това, ако предварително партиите не поискат листите им да бъдат проверени за бивши агенти, по закон Комисията по досиетата ще провери листите, след като са готови.

  Като добра тенденция Бончева определи това, че все по-често се дава път на млади хора, които не са били свързани с ДС.

  Като извод от работата на Комисията до момента тя заяви, че основно искания към тях се отправят от държавни институции и в много по-малка степен от граждански сдружения.

  „И си мисля, в крайна сметка това, за което говорим – т.нар. гражданско общество, то вълнува ли се от тази тема, не се ли вълнува. За какво става дума?“, каза Екатерина Бончева.

  Източник: http://www.dnes.bg

• Obama to unveil plan to withdraw troops from Afghanistan

  President Barack Obama was set to unveil on Wednesday his plan to start bringing U.S. troops home from Afghanistan, a first step toward ending a decade-long war that is increasingly unpopular in the United States.

  Obama is expected to announce in a televised address at 8 p.m. EDT a plan that may include the withdrawal by year’s end of up to a third of the 30,000 ‘surge’ troops he sent to Afghanistan in 2010, possibly followed by the removal of the rest of those extra forces by the end of 2012.

  The announcement caps weeks of speculation about the future direction of U.S. involvement in Afghanistan, nearly 10 years after the September 11 attacks on the United States that triggered the war in which U.S. and other Western forces have been unable to deal a decisive blow to the insurgent Taliban.

  Obama received recommendations last week from General David Petraeus, the outgoing commander of U.S. and NATO troops in Afghanistan, with several options for drawing down some of the 100,000 U.S. soldiers there starting in July.

  The president faces a host of contradictory pressures as he seeks to rein in government spending on the war and halt American casualties without endangering the gains his military commanders say they have made across southern Afghanistan.

  „There’s almost no decision Obama can make that’s a good one. We are in an economic crisis and this an expensive war,“ said Robert Lamb, a conflict expert at the Center for Strategic and International Studies in Washington. „On the other hand, we can’t leave an Afghanistan that is unstable – it’s not in our interest to be seen as cutting and running.“

  Defense Secretary Robert Gates and other military leaders have warned against a precipitous departure. Removing too many troops before the United States can prove it has turned a corner, Gates said, would be „premature.“

  But some in Congress, impatient with a war that now costs over $110 billion a year, are demanding a larger initial drawdown.

  SHIFT SINCE BIN LADEN’S DEATH

  The debate in Washington has shifted palpably since the U.S. special forces raid that killed al Qaeda leader Osama bin Laden in Pakistan last month.

  His death has given critics from both parties ammunition to argue that the Obama administration must narrow more sharply U.S. goals in Afghanistan, which remains desperately poor and notoriously corrupt.

  While the United States has embraced efforts to find a political settlement with the Taliban, officials acknowledge a peace deal may be far in the future even if one could be had.

  Obama is mindful of the American public’s lack of support for the war as he looks to his 2012 re-election campaign.

  A Pew Research poll released on Tuesday found a record 56 percent of Americans favor bringing U.S. forces in Afghanistan home as quickly as possible.

  Still, the situation on the ground in Afghanistan is worrying.

  The Taliban has been pushed out of some areas of their southern heartland, but the insurgency has intensified along Afghanistan’s eastern border with Pakistan and U.S. commanders are expected to shift their focus to that area.

  July will see the official start of NATO’s handover to local security forces in keeping with a plan to put Afghan soldiers in charge across the country by the end of 2014.

  Serious doubts remain about whether Afghan forces, plagued by desertion and illiteracy, will be up to the task.

  Vali Nasr, who until April was a senior State Department advisor on the region, said a decision to shrink the U.S. military footprint without fully taking into account the many challenges that remain in Afghanistan would be reckless.

  „Without a real turning point in the war, without a peace treaty or a clear defeat of the Taliban, we are going to pull out these troops unilaterally,“ he said. „It’s going to be a very consequential decision in what we’re trying to achieve over there.

  www.reuters.com

• Днес е най-дългият ден в годината

  Днес, точно в в 20.16 часа ще настъпи астрономическото лято. Така днешният ден ще стане най-дългият в годината, като той ще продължи точно 15 часа и 19 минути.

  В северното полукълбо днес ще бъде най-дългият ден през тази година, а в южното полукълбо ще бъде най-дългата нощ. В следствие на движението на Земята около Слънцето в определен момент от годината денят и нощта достигат своята максимална или минимална продължителност, обясни астрономът. Тези моменти се наричат слънцестоене. При лятното слънцестоене денят е с максимална продължителност, а нощта е с минимална.

  Утре слънцето ще изгрее в в 5.49 часа, а ще залезе – в 21.08 часа. След 23 юни започва постепенното намаляване на продължителността на деня, въпреки че сме в началото на лятото. От 16 до 23 юни са дните с най-голяма продължителност тази година.

  В народната митология най-дългият ден в годината обикновено се свързва с редица религиозни обреди, едни от тях са свързани с празника Еньовден, който се отбелязва на 24 юни.

  

  Българите наричат празника Еньовден още Среди лето или Ден на слънцето, защото съвпада с лятното слънцестоене. Според народните вярвания на този ден „слънцето играе или трепти“, когато изгрява. Народните лечители твърдят, че събраните в ранно утро на Еньовден треви са най-лековити. Хората се изкачват по високите хълмове, гледат своите слънчеви сенки и по тях гадаят за здраве. От този ден слънцето започва бавно „да умира“ и годината да клони към зимата.

  От векове в Деня на лятното слънцестоене хиляди хора се събират в района на 5000-годишните мегалити край Стоунхендж, за да отпразнуват най-дългия ден на годината. Мнозина са убедени, че действат магически сили, които влияят върху човешките възможности.

  Десетки ентусиасти посрещнаха изгрева на Слънцето в 5.35 часа в най-дългия ден от годината в тракийското светилище над античния град Кабиле близо до Ямбол, основан преди близо 4 хиляди години,съобщи cross-bg.net. По време на лятното слънцестоене първите слънчеви лъчи огряват това място, за да осветят скалното изображение на богинята Кибела. От няколко години в деня на слънчевото слънцестоене на Зайчи връх се изкачват десетки жители на Ямбол, предвождани от астрономите от НАОП-Ямбол, за да зърнат изключителното събитие през изсечената от човешка ръка в скалите „мушка”. През нея, в дните на равноденствие, се вижда изгряващото слънце. При лятното слънцестоене от североизток слънцето преминава през процепа и огрява образа на богинята Кибела, изсечен върху една от скалите.

  Вижте репортажа : http://tv7.bg/news/495832.html

  

• Последният учебен ден в Българското училище към Посолството в Лондон

  За българските училища в  чужбина датите за последния учебен ден са най-различни. Нашият бе тази събота – на 18.06.2011 г.

  Но предполагам, че усещанията са еднакви навсякъде във всяко едно училище. Изминала е една година на труд, усилия, редуване на радости и трудности, дошло е времето на преценка и…оценка.

  В Лондон дойде ред да връчим удостоверенията за завършен клас и на големите ни ученици.

  За мен настъпи мигът да си взема довиждане с моите абитуриенти – осмокласниците и да ги предам символично в гимназиалния курс на г-жа Здравка Момчева.

  На сбогуване можех да им кажа само, че никога не съм се чувствала в нашето училище като учител – чувствала съм се като тяхна майка и така съм ги обичала. Всичките по равно. И старателните, и по-непокорните – всички имат едно място в сърцето ми.

  А г-жа Момчева ги прие с думите: „В това училище имате и втора майка!” И е точно така, защото покрай прекрасния поетичен български, на който тя ги учи, децата получават от нея и приятелство, и много повече от приятелство: доверие, уважение, грижа, пиетет към красивото, закрила. Спокойна съм за бъдещето им. Умни, красиви, палави, обичащи българчета са децата ни – нашите ученици.

  Не бяхме мислили да правим кой знае какво тържество. Просто искахме в последния ни ден от тази учебна година да си вземем довиждане в нашия български дом – посолството. Но се получи повече от празник, пълен с топлина и взаимност. Сбогувахме се с милата ни г-жа Десислава Найденова – културен аташе в посолството и училищен настоятел, която направи в изминалите три години толкова много за нас. Предстои й да се завърне в България, но отивайки си, отнася една голяма обич към всички нас – деца, родители, учители, защото беше най-загриженият от всички за всичко. Изпратихме я с цветя и обич. И с доста тъга.

  Седяхме трите – г-жа Найденова, Здравка и аз и гледахме в очите нашите си деца, говорехме им със сърцето си. Всяко получи дипломата си, всяко намери начин с поглед да ни каже своето искрено детско „Благодаря”. Прегръщахме се, целувахме се, разделяхме се само за малко, защото сме споени всъщност завинаги.

  Поговорихме си, почерпихме се, замислихме се за ваканцията, лятото, морето, България.

  Тръгнахме си – децата с  дипломите и усещането за свобода, ние, учителките, с букетите. Минахме през празната класна стая да поподредим за последно и тогава намерих време да отворя картичките, които някои от учениците ми бяха подарили. Този момент е много тих, интимен, любим. Защото там е написано най-многото. Онова, което не си казваме гласно, а го пишем като със синкретично мастило и то излиза на бял свят, когато го стоплим насаме с поглед.

  

  „ Благодаря Ви, госпожо Мечева!

  Всеки човек среща в живота си една личност, която помни винаги и запазва в сърцето си. За мен това сте Вие, госпожо Мечева. Пред вас и пред целия свят искам да кажа – Благодаря Ви!

  Благодаря Ви, че ме научихте на любов към книгите, да вярвам в себе си, да помагам на другите, благодаря Ви, че запазихте в мен България. Без Вашата неуморна, всеотдайна работа и подкрепа българското училище нямаше да го има. За мен и моите съученици Вие сте пример как човек трябва да се бори и да отстоява позициите си, когато вярва в добротата на нещата.

  Миговете, прекарани в малката стаичка в задния двор на нашето посолство са едни от най-щастливите в живота ми. Благодаря Ви, че от тази класна стая направихте една малка България, където винаги си добре дошъл, където вратите са отворени, където ни посрещате с усмивка и таз усмивка стопля дори най-студения ден. Между тези четири стени аз намерих приятели, подкрепа, разбиране, знание. Там държахте ръката ми, когато се учех да пиша, там сричах наизуст българския химн, пеех „Върви народе възродени” облечена в народна носия, там се докоснах до Ботев.

  Българското училище за мен това сте Вие и не само защото четяхме букварите, а защото с Вашия оптимизъм, усърдие и любов Вие ми дадохте личен пример като Учител и Човек. Там ме насърчавахте да пиша, да творя, да участвам в конкурси, да си вярвам. Вие ми казвахте: „Ваянче, ти можеш!”

  Надявам се да не Ви разочаровам. Благодаря Ви!

  С обич,

  Ваяна Скабрин ученичка в 8 клас „

  Никой не ми е давал по-голям орден от този….И знам, че всеки учител има много такива награди на обичта.

  Бог и любовта ни да пазят нашите деца. Българчетата!

  Снежина Мечева

  директор и преподавател по български език и литература

  Българско училище към Посолството на България

  град Лондон

  Обединено кралство на Великобритания и Северна Ирландия

  Снежина Мечева

  директор и преподавател по български език и литература

  Българско училище към Посолството на България

  град Лондон

  Обединено кралство на Великобритания и Северна Ирландия

  

  

• Памятник Советской армии в Софии отмыт от граффити за 500 евро

  В столице Болгарии Софии в воскресенье активисты Болгарской социалистической партии, форума «Болгария-Россия» и других общественных организаций очистили от грязи и граффити памятник Советской армии.

  Очищен от граффити осквернённый 17 июня памятник Советской армии в болгарской столице. Инициатором возвращения первоначального облика монументу стал форум „Болгария-Россия“. Форум выделил 500 евро на восстановление памятника.

  Неизвестные вандалы раскрасили один из барельефов монумента, превратив скульптуры советских солдат, освобождавших Болгарию от нацизма, в американских киногероев. По факту акта вандализма продолжается расследование. „Художнику“, приложившему руку к раскрашиванию скульптур и написавшему на постаменте лозунг „В ногу со временем“, может стать штраф в размере до 2,5 тысячи евро или тюремное заключение.

  „Мы выражаем глубокое возмущение от осквернения памятника Советской армии в центре Софии! Попытки оправдать осквернителей, приписывая им чувство юмора и называя произошедшее „детской шуткой, это кощунство над памятью миллионов советских людей, которые защитили человечество от фашистской чумы“, – заявили представители 18 творческих союзов и общественных организаций в специальной декларации, категорически осуждающей осквернение памятника.

  Памятник Советской армии уже неоднократно подвергался нападениям вандалов. В этой связи председатель форума „Болгария – Россия“ Светлана Шаренкова обратилась к городским властям включить памятник Советской армии в единую систему городской безопасности.

  22 июня в 70-ю годовщину начала Великой Отечественной войны у памятника Советской армии будет проведен митинг памяти, сообщает ИТАР-ТАСС.

  Памятник Советской армии был установлен в Софии в 1954 году. Решение о его демонтаже городской совет Софии принял в 1993 году, но из-за протестов сторонников Болгарской социалистической партии в 1994 году работы были прекращены. Позже ни один из мэров Софии так и не решился приступить к исполнению решения совета, которое формально так и не отменено.

  Ранее в Болгарии также неоднократно пытались снести знаменитого „Алёшу“ – памятник солдату-освободителю в Пловдиве. Однако жители города отстояли монумент круглосуточными дежурствами. Против попыток сноса выступали десятки общественных организаций Болгарии, а группа живущих в стране ветеранов даже пригрозила публичным самосожжением. В результате Верховный суд Болгарии постановил, что монумент является памятником Второй мировой войны, и не может быть разрушен.

  http://www.vesti.ru

  

  
  

• „Нежна революция“ заради изрисувания паметник

  Държавата срещу анонимния художник, който преобрази Паметника на Съветската армия – така изглеждаше днес реакцията срещу акцията, която спечели одобрението на хиляди софиянци.

  На третия ден от новата визия на монумента софийската районна прокуратура реши да образува досъдебно производство за хулиганство срещу неизвестен извършител, а общината намери бързо „евтина фирма“, която да почисти графитите още тази сутрин.

  Акцията трябва да започне днес в 8.30 ч. Коментарите и действията на властите веднага предизвикаха реакции и в интернет се появиха пет групи в подкрепа на изрисувания монумент. Във „Фейсбук“ над 1700 души (към 19.30 в понеделник вечер) се обявиха срещу измиването. Паметникът, който преди години беше заплашен от събаряне, отново разгоря дискусията за символите на миналото.

  Обещанието за изчистване на рисунките предизвика своеобразна „нежна революция“. Снощи около паметника се бяха събрали хора като за митинг. А поведението на общината контрастира силно с това на властите в Чехия, които са партньори на проекта с розовия танк в Седмицата на свободата (виж снимката).

  Докато интернет буквално беше залят от мнения, повечето одобряващи акцията на художника, кметството търсеше кой да махне рисунките. Първоначално кметът на София Йорданка Фандъкова заяви, че общината няма пари да изтрие боядисаното и това ще бъде поверено на „организации, защитници на паметника“.

  Няколко часа по-късно Иво Пенев, шеф на отдел „Контрол по рекламата“ в Столичния инспекторат, съобщи, че ще бъде почистен целият паметник (въпреки че с боя е изрисувана само едната страна), като излъскването ще струва 840 лева с ДДС.

  Парите ще бъдат осигурени не от общината, а от неправителствени организации, потвърди и областният управител на София Данаил Кирилов, който сега отговаря за паметника –  държавна собственост. През последните пет години, до 3 февруари 2011 г., за градината около него и скулптурите се е грижила общината.

  Почти едновременно с казаното от кметството от прокуратурата обясниха, че почистването няма да попречи на започналото разследване срещу неизвестен извършител.

  В дискусията се включиха и политици. Министърът на културата Вежди Рашидов определи акцията като „вандализъм“ и „углавно престъпление“. Кандидат-кметът от БСП Георги Кадиев покани представители на уличното изкуство и журналисти на среща разговор.

  „Тази проява е нещо като естетически израз на българския WikiLeaks, тя провокира нашето мислене„, е написал той в блога си. Според младежката организация на СДС общината трябва „да влезе в крак с времето и да превърне болшевишкия паметник в съвременно произведение на изкуството“.

  Споровете „за“ и „против“ графитите преминаха в дебати какво трябва да се прави с паметника и какво трябва да е отношението към символите на комунистическото минало. За някои от хората паметникът е „част от историята – лична и обща“, „символ, върху който не трябва да се посяга“, за други изрисуването е „арт събитието, което ги е развълнувало“ и резултатът е „попартова творба, с която може да се реши проблемът с паметника“.

  Акцията на неизвестния художник събуди интерес и извън България. CNN я отрази. Руските медии – също, като те бяха особено критични. Някои от тях дори припомниха участието на Русия в освобождението на България. Руските телевизии го отбелязаха с кратки видеоматериали с почти гробовен тон, а ИТАР-ТАСС наблегна на издирването на виновните, които ще бъдат глобени и накарани да го почистят.

  „Паметникът може да се превърне в един от новите символи на града, може би не за всички местни хора, но определено за повечето от туристите. Вчера говорих с един познат и той ми каза, че пред „Александър Невски“ имало единици туристи, докато пред попарт паметника имало много повече.

  Ето това е ефектът от нещо искрено и спонтанно“, заяви за „Дневник“ Петър Лавровски, създателят на една от групите във „Фейсбук“ „Спасете попарт паметника в София!„. Според него реакцията на прокуратурата и на общината е разбираема, но му се струва „прекалено да трият тази уникална туристическа атракция на следващия работен ден“.

  „В тази държава има прекалено много друга форма на престъпност, за да се фокусира огромният ресурс на полиция, следствие и прокуратура с нещо, което може не само да не навреди, но и да донесе нетни ползи за страната ни. Ако помислим без емоция за това какви са разходите и какви са ползите за страната ни от това паметникът да има ново лице, ще видим, че ползите са повече от недостатъците“, смята още Петър Лавровски.

  Той призова, че ако „Фандъкова и Борисов мислят за обществения си имидж на реформатори и искат да спечелят младите за своите други каузи, може би би било разумно да използват повода да им се харесат, като оставят паметника такъв, какъвто е“.

  „Това е силна провокация, която има по-скоро положителен ефект, отколкото негативен. Разбужда реакции и провокира да се заеме обществена позиция и се задават въпроси за ценностите на миналото. Но не трябва да остава така, защото това не е решение на обществото.

  Трябва да се организира конкурс или допитване какво трябва да се прави с това място, за да може да се вземе някакво общо решение“, заяви за „Дневник“ млад архитект, който предпочете да остане анонимен.

  Лора Филева

  http://www.dnevnik.bg

• Българските полицаи и прокурори – най-скъпи и най-зле работещи в ЕС

  Фирмите и гражданите отделят все повече пари за сигурност и правна защита

  България харчи най-много в Европейския съюз за полицаи и прокурори, но те се ползват с „най-ниското доверие в сравнение с всички останали страни – членки на ЕС“. В резултат гражданите и бизнесът, от чиито данъци се издържат правоохранителните органи, плащат отделно за частна охрана и правна защита. Това сочи изследване за цената на правосъдието у нас, направено от институт „Отворено общество“ в периода 2009-2011 г.

  Сравнението с предишни изследвания сочи, че тази тенденция се запазва от 2008 г. до днес и реално няма съществена реформа в посока обвързване на разходите от бюджета с постигнатите резултати. Традиционно бюджетите на МВР и съдебната система се харчат предимно за заплати. Почти не остават средства за техника, която би подобрила работата им.

  По брой и на съдии, и на прокурори, и на полицаи на глава от населението страната ни е сред първите места в ЕС. В Западна Европа броят на съдиите на 100 000 души население е 2-3 пъти по-малък, а в някои случаи дори 7 пъти по-малък (Великобритания, Ирландия), отколкото у нас.

  По брой на прокурори България е сред лидерите в рамките на Съвета на Европа, като само Русия и няколко бивши съветски републики имат повече прокурори. „Броят на обвинителите в България е два пъти по-висок от средния в Европа и 5-10 пъти по-висок, отколкото в страни като Австрия, Италия, Франция, Ирландия“, пише в анализа. В началото на кариерата си родните съдии и прокурори получават около 2.2 пъти по-висока от средната заплата за страната – което е около средното ниво за всички страни от изследването. Заплащането в края на кариерата им обаче е сред най-високите в Европа. Според данни на ЕК за разходи за прокуратурата, измерени чрез БВП на глава на населението, страната ни плаща за прокуратурата 45 пъти повече от Норвегия.

  България е сред 6-те страни в ЕС с най-много полицаи на човек от населението (дори без „Гранична полиция“ и ГДБОП). Съпоставка с държави с близко по брой население показва, че тук има два пъти повече полицаи от Швейцария и Швеция и около 1/3 повече от Австрия.

  Полицейската дейност в България като цяло е щедро финансирана, отбелязва докладът. „Като разходи за полиция като дял от БВП България е на първо място в ЕС, откакто Евростат има данни за страната. България харчи за полиция два пъти повече от средното ниво в ЕС и три пъти повече от страни като Дания, Швеция, Финландия“, пише още в доклада.

  През тази година МВР е с най-висок бюджет от всички институции – 1 млрд. и 65 млн. лева. МВР е една от само 7-те институции в страната (заедно с НСО, министерствата на спорта и на образованието), които запазват растеж на бюджета си въпреки кризата. То дори е изпреварило по бюджет военното и социалното ведомство, които традиционно са най-високи. „Сега“ многократно е отбелязвал, че дори при обявените от правителството на ГЕРБ съкращения МВР не оптимизира работата си.

  В анализа се изтъква, че заради ниското доверие в разследващите хората не съобщават за всички престъпления и предпочитат сами да се погрижат за сигурността си, като наемат частни фирми и плащат за правна защита. Повече от половината фирми ползват СОТ, а около 10% имат наета и жива охрана. Средно на година една фирма дава по 3096 лв. за сигурност и 4448 лв. за правни услуги.

  Анализаторите препоръчват въвеждане на повече гъвкавост в процеса на управление на собствеността на съдебната система. Предлага се МВР да се освободи от несвойствени дейности, както и да преосмисли своята политиката по персонала и привилегиите на служителите. Работещите в МВР, независимо на каква длъжност, се пенсионират рано и получават до 20 заплати обезщетение.

  И ДАРЕНИЯ

  Независимо от огромния бюджет МВР успя да събере само за първите три месеца рекордните 6.5 млн. лева от дарители. Тази информация излезе на фона на разкрития, че катаджии имат списък с дарители, които те не спират за нарушения. Вчера вътрешният министър Цветан Цветанов обяви, че при направената проверка 153 от 155 служители отричат да е имало разпоредба да не се проверяват автомобили по списък. И заключи, че няма „чадър“ над спонсорите. Въпреки това МВР не смята да изкара от анонимност дарителите, ако те не пожелаят. Но са написани вече специални правила. Дарители не могат да бъдат осъдени, хора с образувано наказателно производство за умишлено престъпление от общ характер, както и фирми, които се управляват от следствени или хора с присъда. МВР ще приема вещи, пари, недвижими имоти, труд и услуги, ползване на обекти на интелектуална собственост и ценни книжа. Трябва да отказва обаче дарове от „анонимни дарители, дарения, които противоречат на морала и добрите нрави, предполагат получаване на материални и нематериални облаги от страна на дарителя и такива, които биха могли да попречат на изпълнението на основните задачи на МВР“.

  Вътрешното ведомство се отказва и от вещи, чрез които дарителят упражнява стопанска дейност. Преди време „Сега“ писа, че оръжейните фирми от години „зарибяват“ МВР със скъпи пистолети, пушки, боеприпаси. По този начин фирмите пласират скъпо оръжие, за което вътрешното ведомство след това си купува постоянно муниции. Според новите правила полицията няма да може да получава и бензин от петролните рафинерии, за да охранява самите производствени мощности. Трябва да бъдат отказвани и всички дарения като компютри и принтери на вносители на такава техника, които след това печелят от допълнителните поръчки за софтуер или зареждане на многоцветни принтери.

  Всички дарения трябва да бъдат качени в интернет, но ще се съобщават само размерът и видът на дарението, както и кога е сключен договорът.

  Деси Стефанова, Радослав Николов

  http://www.segabg.com/

• Късни последици от Версайската система за страните от Югоизточна Европа или Сърбия пред вратите на ЕС

   

  Текстът, който следва, е написан в началото на миналата година и е публикуван в изданието на Културно-информационен център на българите в Босилеград. Може би този текст има някаква връзка с изказването на депутата от Сръбската радикална партия Драган Стеванович в Скупщината на Р. Сърбия на 25 май т.г., в което той атакува КИЦ – Босилеград, макар че това не е първото подобно изказване на сръбския депутат.  (Изказването на Стеванович може да се види на: https://www.eurochicago.com/2011/06/deputat-ot-srabskata-radikalna-partiya-atakuva-kulturno-informatsionniya-tsentar-na-balgarite-v-bosilegrad/ .)  

   

  –––––––––––––

  Когато в далечната 1919 г. някогашното Кралство на сърби, хървати и словенци налагаше Ньойския си диктат на победена България, едва ли е предполагало, че влиза в капана на многонационалността и малцинствата, от който ще излезе след близо век с една ужасна, кръвопролитна, звероподобна гражданска война. Тази човешка касапница разкри най-накрая лицето на сръбския краен национализъм и шовинизъм, захранен в началото от идеята на Гарашанин в неговото „Предначертание“; и довършен от идеологията на Добрица Чосич, мотивирал сърбите за етническите прочиствания и геноцида над цели малцинствени групи по време на разпада на държавата им.

  Днес, когато Сърбия желае да бъде в Европейският съюз, а той от своя страна се стреми към приобщаването й, трябва да се направи анализ на състоянието, в което се намира западната ни съседка, и годността й да стане част от голямото семейство на европейските народи. А сегашното състояние на Сърбия е производно от случилото се в същата онази 1919 г., когато картата на Балканите беше прекроена, за да се пръкне една изкуствена многонационална държава, наречена впоследствие Югославия. Именно забърканата тогава пъстра мозайка от народности, обитаващи неестествено откъснати територии, впоследствие етнически прочиствани и административно преразпределяни, стои в основата на сегашните проблеми на Сърбия. Ако тогава Великите сили не приеха принципите на американския президент Уилсън Уидроу и създадоха две Европи, едната на победителите, другата на победените, то сега светът е съвсем друг. Сърбите не могат или не искат да проумеят това и отново, и отново търсят някоя велика сила, която да застане зад гърба им, когато държавата им се разпада.

  Но сега светът е друг!

  Всъщност възтържествуваха повечето принципи на Уидроу: разоръжаване, деколонизация, създаване на Общество на народите, права за малцинствата в многонационалните държави, справедливи граници. Тези  принципи виждаме залегнали и в съвременния Европейски Съюз. Отмина времето на непрекъснатите Европейски войни. Народите на стария континент поумняха и не прахосват създадените национални богатства в безсмислени войни. Само една Сърбия остана подвластна на архаичния си национализъм и войнолюбие мислейки, че с тяхна помощ ще си реши всички проблеми в остатъчна Югославия. Не успя, загубвайки почти всичко подарено от предишните и благодетели.

  Сега светът е друг!

  И ето Сърбия постепенно разбира, че не може да воюва с целия свят и трябва рано или късно да се приобщи към Европа. Даже се опитва да прави плахи стъпки към ЕС, но сега условията, на които трябва да отговаря една страна, желаеща да бъде приета в него, са многобройни. В началото на присъединителния процес пред всяка кандидатстваща страна, включително и пред Сърбия, ще бъдат отворени 30 (тридесет) глави, по които ще се преговаря и изисква да се постигнат задължителни нива на съвместимост. Без да претендираме за изчерпателност ще посочим само някои от тях, които са истински препъни камък за западната ни съседка. Например в глава 27 „Обща външна политика и политика за сигурност срещаме” текст, който ще бъде трудно преодолим за Република Сърбия, а именно: „като държави-членки те трябва да се ангажират с предоставянето на активна и безусловна подкрепа за прилагане на общата външна политика и политиката за сигурност в духа на лоялността и взаимната солидарност. Държавите-членки трябва да гарантират, че техните национални политики съответстват на общите позиции и защитават тези общи позиции на международните форуми…”

  Тук веднага излизат наяве огромните проблеми, които носи със себе си Сърбия. Каква обща политика например би могло да се проведе спрямо Косово, една бивша територия на бивша Югославия. Много станаха бившите неща в тази страна, която все още не желае да се примири с този факт. Исторически Косово е принадлежало на различни държави. Най-първите му обитатели са били илирите, които са предци на сегашните албанци. Впоследствие попада последователно под контрола на Рим, Византийската империя, Българското царство, Сръбското кралство и Отоманската империя. Това обяснява и разноликия му етнически състав от албанци, сърби и българи. Версайската система  затвърждава Косово да бъде част от кралството на сърби, хървати и словенци. Колко са обаче сега сърбите, хърватите и словенците в областта? От двумилионното население  90% са албанци а останалите 200 000 са сърби, които се стопяват, бягайки към Сърбия. Безумният ход на Милошевич да отнеме автономния до тогава статут на областта ускори процесите на разделение и противопоставяне между сърби и албанци. Последвалите събития ги знаем, война в най-уродливия й вид, подобна на тази в Босна и Херцеговина.

  Обявената независимост на Косово и оформянето й като отделна, макар и малка държавица, беше признато от всички големи европейски страни, съставляващи ЕС, включително и от България. Сърбия обаче и досега счита обявяването на независимостта  и международно й признаване за незаконни актове. Тя заявява, че Косово може да стане част от обединена Европа единствено и само като част от Република Сърбия. Неразрешим конфликт! Как се прави обща външна политика при такава неотстъпчива и нереалистична позиция?

  Задава се подобен конфликт и с Войводина, която има своя конституция, в която с последните й поправки се предприемат стъпки към сериозно разширяване на автономията й, до степен на провеждане на самостоятелни външнополитически актове. В проекта за нова Конституция на областта, чл. 1. Войводина освен като съставна част на Сърбия се определя и като „европейски регион“. Там е записано: „Войводина представлява съставна част от единното, цивилизованото икономическо и географско пространство на Средна Европа.“ Тоест Войводина предвижда самостоятелни контакти с отделни институции на ЕС, като така ще постигне по-добра международна позиция и стабилизиране на вътрешното положение с повишаване жизнения стандарт на населението си. Войводина желае сама да разполага и разпределя националния си продукт. Тя е на крачка от пълната независимост. Това също е неприемливо за Сърбия, която всячески се стреми да ограничи автономията й. Тази област, намираща се северно от Белград, се състои от три съставни части: Банат, Бачка и Срем, с общ брой население около 2 милиона души.

  Областта Банат е разкъсана между три държави – Румъния, Сърбия и Унгария. Населението е нееднородно и се състои от румънци (власи), сърби, унгарци, германци и българи. Исторически е принадлежало на Рим, Българското царство, Унгарското кралство, Отоманската империя, Австро-Унгария и накрая на Югославия.

  Областта Бачка е разкъсана между Сърбия и Унгария. В нея живеят около 1 милион души. Населението е също така разнородно и се състои от сърби, унгарци, хървати, словаци, черногорци, германци, цигани, буневци, шокци, русини. Както виждаме, една истинска мозайка от народности, всяко от тях със свой език, култура и традиции. И тази област исторически е минавала от ръце в ръце, за да бъде обсебена накрая от Югославия.

  Третата област е Срем. Понастоящем тя е разкъсана между Сърбия и Хърватска. И тук имаме мозайка от народности: хървати, унгарци, сърби, словаци, русини. Виждаме три региона, разпарчельосани и разпратени в три съседни държави. До това безумно разпокъсване се стига благодарение на същата тази Версайска система от договори! Накрая като за похлупак и тук отново предизвикателно решение на Милошевич, отнемащо автономния статут на Войводина. На фона на тази етническа пъстрота, десетки партии и множество неправителствени организации,  се създава и Проектът за нова Конституция на Войводина. Появата й е едно предизвикателство за управляващите в Сърбия, които трябва да намерят правилния отговор на техните тежнения. Трудна задача за сръбските политици като се има предвид, че дори местното сръбско население няма нищо против измъкването на областта от опеката на Белград и по-нататъшно развитие в условията на независима икономическа и политическа среда.

  Да погледнем още един конфликтен район с драматична съдба през последното десетилетие. Става дума за Босна и Херцеговина. След 3 годишна братоубийствена война с елементи на геноцид се стига до сегашното положение, оформено в Дейтънското мирно споразумение. Имаме създадени: 1. Федерация на мюсюлмани и хървати и  2. Република Сръбска. В същинска Херцеговина живеят бошняци – ислямизирани хървати. Самата Херцеговина е разполовена и западната част попада в мюсюлмано-хърватската федерация, а източната й част е в рамките на Република Сръбска. В същинска Босна живеят бошняци -ислямизирани сърби и сърби – християни. И тя е разполовена, съдържайки се във Федерацията и в Република Сръбска. Така това държавно образувание състоящо се от две федерации, в които живеят народности, различаващи се по етнически и религиозен принцип, е нестабилно и никой не може да предвиди неговата жизнеспособност във времето. Всички тези групи търсят правата си като дърпат чергата в различни посоки – към Сърбия, Хърватска и Черна Гора. Ще просъществува ли или ще се доразпадне с делба между Сърбия и Хърватска някогашната Босна и Херцеговина?  Ако се случи второто, по мирен път ли ще стане то или отново по пътя на войната?

  Да кажем няколко думи и за областта Санджак. Тя е гранична и поделена между Сърбия и Черна Гора. И тук имаме разнолико население. Преобладаващи са мюсюлманите, които представляват ислямизирани сърби. Но имаме още черногорци, сърби и албанци. И тук ситуацията е сложна, защото освен Сърбия и Черна Гора, допир до областта имат  Албания и Косово, а в южните части на Санджак живее не малко албанско население.

  И стигаме до най-болната тема за нас – българите в Западните Покрайнини. Тук историческата несправедливост е най-явна. От България е открадната 1500 кв. км. площ и 100 000 население. Тук всички са българи, всички са християни и винаги са били част от българската държава през вековете. И досега етническия състав на Западните Покрайнини не се е изменил и тук живеят 100% само българи. Сърбите са нищожен брой административни служители. В този наш шопски край дори турците по време на Отоманското владичество не успяха да вклинят свои общности сред българските селища. Същото се повтаря и през 90-те години сръбска окупация и управление. Никъде не успяват да се обособят сръбски общности и селища. Здравият български дух на шопите отново не позволява това да се случи. И затова сърбите се опитват постепенно да асимилират българското малцинство, използвайки през различните исторически периоди различни средства: поголовен терор, избиване на водачите, затваряне на непокорните, поддържане на висока безработица, ниски доходи и въобще затрудняване поминъка на населението, за да емигрира то към вътрешността, където по-лесно да бъде асимилирано. Изличаване на езика му чрез промяна в системата на образование, изличаване на имената му чрез въвеждане на сръбска именна система, изличаване на националната му историческа памет чрез фалшифициране на историята, откъсване на миряните от Българската православна църква чрез занемаряване на българските храмове и нахлуване на сръбски свещеници, водещи службите на простонароден сръбски език. Чрез средствата на икономическата съблазън и/или принуда формиране на нов български интелектуален и политически елит, обслужващ сръбските държавни интереси – корпусът на еничарите.

  Така се стига до сегашното положение, когато вместо да е вече „умряло“ и почти да не шава, за ужас на сърбите българското малцинство се съживява, обособява се политически и културно, и във време на продължаваща дезинтеграция на самата Сърбия търси своето място под слънцето. Търси своите права и свободи според принципите, възприети в обединена Европа. Принципи, важащи за всички малцинства на Стария континент.

  Исканията за получаване на политическа автономия на малцинството не са продиктувани от български екстремизъм, а от сръбската неотстъпчивост спрямо нашите сънародници. Сърбия  играе двулично пред Европа. Конституцията е за пред Европа, а в същото време асимилира с всички сили българите в тези предели. Сега вече може да обобщим, че изброените сериозни проблеми с нововъзникналата държава Косово, нестабилната и нежизнеспособното образувание Босна и Херцеговина, непокорната Войводина, неизвестността със Санджак и разбира се големият проблем Западни Покрайнини не позволяват на Сърбия да претендира, че лесно и безпроблемно ще стане част от обединена Европа. На Европейския съюз не му трябва държава, раздирана от вътрешни противоречия и в конфликт с почти всичките си съседи. Докато военнопрестъпниците продължават да са герои в съзнанието на милиони сърби, а за политиката на Милошевич да се съжалява, че не е успяла поради намесата на „лошите“ американци, Сърбия няма място в обединена Европа.

  Да продължим нататък. В Глава 24 – „Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи” Сърбия не стои никак добре. Основните принципи тук са: Ефективност, прозрачност, демократичност и спазване на основните права и свободи, гарантиране на справедливо правосъдие. Налице са въпроси от взаимен интерес в следните области: полицейско сътрудничество по отношение на международната престъпност и тероризма, създаване зона на свобода, сигурност и правосъдие в Европейския съюз и други. Това са неща трудно постижими за Сърбия, тъй като на територията й все още се крият стотици малки и големи военнопрестъпници от времето на братоубийствената и нечовешки жестока гражданска война, съпътствала разпада на бивша Югославия. Тези хора са избягали от местата, където са извършвали зверствата си, и сега живеят в отдалечени от тях райони тихо и необезпокоявани от сръбската правосъдна система. Влизането на Сърбия в ЕС без да е вкарала в затворите тези престъпници ще им позволи да се пръснат и размият в обширната Еврозона, разнасяйки със себе си ценностната си система на убийци и поведението си на престъпници. Тоест вместо да захрани Европа с добродетели, Сърбия ще я захрани с военнопрестъпниците си, които ще заживеят с чувството за ненаказуемост за отвратителните си дела в Босна, Косово и Вуковар. Ще допусне ли Европа това нещо да се случи?

  Не можем да подминем и глава 26 – „Външни отношения”. Тук се преповтарят проблемите от глава 27 „Обща външна политика и политика за сигурност”. Икономическите и търговските връзки с трети страни и организации са неминуемо свързани с единно отношение към държавите извън Европейския съюз. Общата търговска политика преминава през задължително сходство на политическите взаимоотношения със съседни и по-далечни страни. И тук отново излиза проблемът с отношенията между Сърбия и Албания, Сърбия и Хърватска, Сърбия и Унгария, Сърбия и Косово и разбира се Сърбия и България. Докато те не бъдат изчистени, Сърбия не би могла да търгува или съвместно до произвежда с гореизброените си съседи. Какво става тогава с добрите Външни икономически отношения на Съюза и Общата му външна политика? И тук нищо не се получава.

  И отново обръщаме поглед към една важната област от въпроси, засягащи малцинствени права. Някога, когато бивша Югославия се е уголемявала след всяка европейска война, не си е давала сметка, че всеки път вкарва в държавата си ново малцинство, с което сега трябва да се съобразява и това само не е достатъчно, а Европейският съюз изисква много по-активна политика на сътрудничество и подпомагане на подопечните малцинствени населения. Ще цитирам текстове от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Тя е подписана от държави членки на Съвета на Европа и ратифицирана съответно от техните парламенти. В Раздел II член 5 е казано:

  „1.Страните се задължават да поощряват условията, необходими за лицата принадлежащи към национални малцинства, за да поддържат и развиват своята

  култура, и да съхраняват съществените елементи на своята идентичност, а именно своята религия, език, традиции и културно наследство.
  2. Без това да накърнява мерките, предприети в осъществяване на своята обща интеграционна политика, Страните се въздържат от политики или практики, целящи асимилирането на лица, принадлежащи към национални малцинства, против тяхната воля и защитават тези лица от всяко действие, целящо такава асимилация“.

  
  И още в член 14 четем:

  „1. Страните се задължават да признаят, че всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има право да изучава своя малцинствен език.

  2. В области, традиционно или в значителна степен населени с лица, принадлежащи към национални малцинства, ако съществува достатъчна потребност, Страните се стремят да осигурят, доколкото е възможно и в рамките на своите образователни системи, лицата, принадлежащи към тези малцинства, да имат съответни възможности да изучават малцинствения език или да бъдат обучавани на този език.”

  
  Тези изисквания към членките на Европейската общност и към страните, стремящи се към нея, ще бъдат приложени и към Република Сърбия. Това е съществена част от общата ценностна система, изповядвана в общността, и Сърбия няма как да я заобиколи. Тя просто трябва да приеме тези принципи и да ги спазва.  Според нас това са непреодолими пречки за приемане на Сърбия в Е.С. Твърде сериозно е разминаването в ценностната система.

  По отношение на българското малцинство Сърбия не само, че не се въздържа, ами провежда неотстъпчива асимилационна политика. Променени са само инструментите на тази политика. Сега няма изпращане на хиляди хора в затвори и концлагери като този на Голи Оток. Няма инквизиции и убийства край граничната бразда уж при опит за бягство. Няма масово преименуване на хората със задължителното окончание „ич”. Няма ги телените мрежи  на българо-сръбската граница и забраната роднините от двете и страни да се виждат и общуват. Но в действие са други изтънчени и по-прикрити средства за асимилация на сънародниците ни. Изкореняват езика ни. Образованието и възпитанието на българските дечица е така организирано, че майчиният език практически е изхвърлен от употреба още в детските ясли и градини и през всички класове на основното и средно образувание. Той се изучава практически факултативно! В предметът История не е представена истинската история на България.  При прочита на сръбската версия на историята и взаимоотношенията на двете държави, те сърбите са сияйният, всепобеждаващ славянски народ, а българите са татари, диваци, фашисти и въобще един малостоен народ, чието място е в Азия?

  Административната политика е също форма на дебългаризиране на малцинството. Проведеното административно преразпределение откъсва изкуствено  отделни български села и ги „зашива“ към чисто сръбски общини (доколко са сръбски, това е друг въпрос). Целта е да се разродят и противопоставят едни българи на други.

  Продължава да се създава сред малцинството един псевдоелит от продажни българи, наречени сполучливо от населението „еничари”. На тези родоотстъпници „яслата“ не стои празна: държавни длъжности, високи заплати, добро образование на децата им, овластяване в местен мащаб.

  Не е пощадена и религията на българите тук. И двата народа сме източноправославни като вероизповедание (ортодокс). Това е развързало ръцете на Сръбската православна църква да провежда асимилация и от амвона. Службите се водят на простонароден сръбски език вместо да се използува поне каноничния черковнославянски такъв. Почитат се сръбските светци, а българските тихомълком се пропускат. Връх на безобразието е практическата забрана да се честват Светите братя Кирил и Методий като създатели на славянската писменост. Може би защото на сърбите ще се наложи да обясняват на своите, че и ограмотяването и християнизирането им е станало по времето когато те са били всъщност част от Първото българско царство. Обиколка на черквите в Западните покрайнини ще разкрие незавидното  положение, в което се намират старите български храмове, строени преди 1919 г. Те се превръщат буквално в едни руини, в които и черковни служби не се водят вече.

  В чисто политически план българите са лишени всъщност от политическо представителство, както в местните органи на властта, така и в републиканските институции като Скупщината например.  Осуетява се всяка възможност за създаване на сериозна и масова партия на българите в Западните покрайнини, която със законни средства и политическо присъствие във властта да се бори както за личните, така и за малцинствените права на българското население. Правят се спънки за регистрация на такава партия. Тя бива очерняна и сатанизирана в очите на местното население. Бива заглушавано присъствието и във вестниците, радията и телевизиите, за да не влезе в домовете на хората. Изкуствено се създават  псевдодемократични партии с българска окраска, за да притеглят вниманието и гласовете на българите към себе си. Това раздробява гласовете на хората и омаломощава силата им. Официалните сръбски партии пък просто си купуват българското участие в тях с пари, длъжности, привилегии. Пречи се на общуването на хората по тези краища с техни роднини, живеещи в България, и въобще с Родината им. Това се постига с постоянно поддържаната психоза за шпиономания. Ето такава е цялостната картина на ежедневно осъществяваната асимилация на българското малцинство. При това тук не претендираме за изчерпателност на разказа, тъй като съществуват и други още по-прикрити форми на обезбългаряване, заслужаващи специално внимание и изучаване.

  И понеже говорим за ценностна система и морал, опираме до събития и факти от най-близката история на бивша Югославия, които шокират с жестокости, зверски изстъпления и геноцид. Те възродиха спомените от извършваното в нацистките концентрационни лагери по време на Втората световна война. В следващите редове ще подкрепим твърдението си с примери не заради любов към садистичните сцени и изстъпления, а за да НЕ СЕ ЗАБРАВЯ станалото, да се иска ВЪЗМЕЗДИЕ за случилото се, и да бъде ПОУКА за бъдещето.

  Босна и Херцеговина

  Адът в  Сараево и Сребреница

  Общо по време на войната в Босна загиват около 250 хиляди души. Близо 2 милиона стават бежанци в собствената си държава. Разкрити са 300 масови гроба, в които са намерени около 17 000 трупа.

  Обсадата на Сараево продължава 4 години. Осъществена е от редовна армия – ЮНА и военни части на босненските сърби. През това време в града са убити 10 000 души, включително 1500 деца. Ранени са 56 000 души.

  В Сребреница се приютяват хиляди мюсюлмани, избегнали сражения и кланета в Източна Босна. Тогава те не знаят, че няма да оцелеят. В продължение на три години градът е обсаден от армията на Република Сръбска и в него няма храна, електричество, вода и лекарства. Снабдяването със стоки от първа необходимост става по въздуха. Доколкото може в такава ситуация, се произвежда и на место. Градът е превзет през 1995 г. след няколкодневни боеве. Петнадесет хиляди мъже се изтеглят през горите към зоната на Босненската армия. Двадесет и пет хиляди жители остават блокирани срез запалените северни квартали. Каква е съдбата им? Хората, останали в града, са подложени на неколкодневен терор, избирателни екзекуции, изнасилвания на жени и заколвания на деца. Мнозина не издържат и полудяват. Разделени са на две групи като жените с малките деца са закарани с автобуси до мюсюлманските зони. Останалите мъже и момчета над 13 години са методично избити. Оцелели сред тях няма. Както разказва един от подсъдимите в Хага: „Стрелях, докато ме заболи пръстът да натискам спусъка“.

  Съдбата на мъжете потеглили през горите е също ужасна. Една малка част от тях достигат до мюсюлманската зона. Повечето са заловени и след като ги разделят на по-малки групи ги разстрелват систематично. Заравят ги в масови гробове, изкопани от багери. Равносметката в Сребреница е: избити 8 000 мъже, като 2000 от тях са момчета под 20 годишна възраст.

  В цяла Босна сърбите прилагат различни видове изтезания: насъскване на животни срещу затворници, удавяния в река Дрина, изгаряне на живи хора в къщите им, отрязване на пръсти, ръце и крака с цел бавно и мъчително умиране, рязане на гениталиите, брутални многократни изнасилвания на жени, принуждаване на роднини към полови актове помежду им под заплаха от моментално убиване. И всичко това става през XX век в центъра на Европа! Извършват го хиляди сърби, захранени от идеологията на Добрица Чосич и благословията на сръбските свещеници. Организира ги армията, органите на МВР и Службата за държавна сигурност. Поведени са от сатрапи с болни мозъци като ген. Радко Младич, Радован Караджич и разбира се бащицата Слободан Милошевич.

  Косово

  След поредица от ходове, нагнетяващи напрежението в областта, като: отнемане автономията на Косово, референдум, обявяващ Косово за република, създаване Армията за освобождение на Косово, се стига до операция „Подкова“. През месец януари 1999 г. започва поредната кървава баня. Петдесетхилядна редовна сръбска армия нахлува в Косово и започва откровено етническо прочистване на района. Адът идва и тук на земята. Освен редовните войници, в действията биват въвлечени мобилизирани полицаи, специални войскови части и голям брой паравоенни формирования, съставени от авантюристи, ултранационалисти, дошли да задоволят най-долните си извратени страсти. От север навлизат хиляди въоръжени сърби и бойна техника, превземащи селище след селище. Къщите са разграбвани, разрушавани и запалвани. Неуспелите да се изтеглят обитатели са измъчвани, убивани и изнасилвани. Жестокостите се извършват главно от паравоенните формирования. Пред тях са се изтегляли на юг километрични колони от цивилно албанско население. Обезумелите хора успели да вземат със себе си само малко ръчен багаж – и гладни, обосели и оголели, вървели ден и нощ към македонската и албанската граница. Около 850 хиляди души са изтласкани през границите към съседните Македония, Албания и Черна Гора. Разпаднали се семейства, убити мъже, изнасилени жени, загубени деца, разрушени домове, мизерия в стотиците бежански лагери, това е картината на опустошено Косово и напускащото го албанско население. Дрогираните мародери са избивали всичко, което се движи пред очите ми на един изстрел разстояние: кокошки, свине, крави, деца, жени. Те били третирани като живи мишени, така просто за развлечение. Човешкият живот не е струвал пукната пара!

  Сега извършителите на тези жестокости са се пръснали из територията на Сърбия, а също така и в Черна Гора, и водят живот под прикритие. Войната е оставила своите отпечатъци и върху тях. Едни продължават с дрогата, други са станали алкохолици, а повечето гълтат  с шепи транквиланти и антидепресанти. И междувременно чакат да станат европейци, и те Божем да пътуват с лични карти из целия Европейски съюз. На фона на това море от човешко нещастие какво прави държавата Сърбия? Тя  вече прави стъпки да стане член на Европейския съюз.  Иска да влезе в него така, без покаяние за причиненото на съседните народи, без възмездие за убийците, шетащи все още по земята, и без отказване от националистическата треска, която продължава да я тресе щом се произнесе думата Косово. Въобще без да се промени ценностната система на обществото. Знаем, че това е един дълъг процес на катарзис, траещ години, с нов прочит на историята и нови оценки на миналото, но това нещо поне трябва да започне. Германците вече го показаха след два жестоки урока, наречени световни войни. Преживяха националните си катастрофи и успяха да осъществят денацификация на обществото си. Сега са основен стълб в Европейския съюз с най-стабилната икономика не само в Европа, но и в света. И така Сърбия чука на вратата на Европа. През декември 2009 г. сръбския вицепремиер за европейска интеграция Божидар Джелич заявява, че страната му внася кандидатурата си за пълноправно членство в ЕС, и с това започва нова ера и нов етап в европейската интеграция. Министърът на външните работи на Сърбия Вук Йеремич също потвърждава желанието на Сърбия да влезе в Европейския съюз, но забележете заявявайки, че „Сърбия никога няма да признае независимо Косово“. Да видим каква е позицията на настоящия сръбски президент Борис Тадич. Той се застъпва за пълна интеграция на страната си в Европейския съюз само при запазена териториална цялост на Сърбия, със суверенитет над Косово и Метохия. Заявява, че приемането на Косово в ЕС може да стане единствено като съставна част на Сърбия. Какво да кажем за лидера на Демократическата партия на Сърбия Воислав Кощуница. Бивш президент и министър-председател на Сърбия, той е откровен националист и отстоява  тезата, че за Сърбия е по-важно да възстанови властта си над Косово, отколкото да стане член на ЕС. Партията му и досега продължава да има голямо влияние в страната и без нея не могат да се вземат никакви сериозни политически решения в Скупщината. Все пак безочието не е така пълно. Има хора мислещи и с морал от страна на опозицията, които схващат, че такава Сърбия не може да стане част от обединена Европа. Тесен кръг от сръбски интелектуалци си дават сметка, че даването на пълноправно членство на страната в ЕС ще бъде зловредно както за Съюза с последващото му разклащане винаги, когато трябва да се заемат позиции по проблемите на Сърбия, така и за самата Сърбия. Това би легитимирало убийците, би дало самочувствие на националистите, шовинистите, че деянията им остават ненаказуеми. Демократичната опозиция в страната ще бъде смазана за десетилетия и процесът на истинска демократизация на Сърбия ще се забави с десетилетия. И тук е мястото на нашата страна да посочи тези опасности и да помогне на Сърбия да се демократизира. А това значи да преосмисли миналото си, да накаже виновниците за извършените кланета в Босна, Вуковар и Косово, да провежда политика спрямо малцинствата в страната си съобразно принципите заложени в Рамковата Конвенция за защита на националните малцинства, и разбира се да изпълни критериите по всички 30 глави по теми от обществения живот на страната, като свободно движение на стоки, хора, капитали и предоставяне на услуги, свобода на конкуренцията, социална политика, образование и обучение, правосъдие и вътрешни работи, външни отношения и обща външна политика и т.н., и т.н.

  Но какво прави в момента Българската държава? Точно обратното на това, което трябва да се прави. България безрезервно адвокатствува за бързо приемане на Сърбия в Европейския съюз. И това е политика на държавата ни по време на управлението на няколко български правителства.

  Така например през 2008 г. Соломон Паси като председател на комисията по външна политика заявява: “Сърбия има уникален шанс с признаването на Косово. Това е факт на който може да се погледне по два начина. От една страна, това е откъсване на територия, но от друга страна трябва да си дадем сметка, че тази територия де факто отдавна вече е била откъсната и днес това може да бъде използвано за ускорена интеграция на Сърбия в Европейския съюз. Сърбия в момента има шанс да получи ускорена писта за интеграция в ЕС…“.

  А ето какво казва по въпросите за евроинтеграцията и тогавашният министър на външните работи Ивайло Калфин през същата 2008 г.: “България подкрепя силно европейската интеграция на Сърбия. Интеграцията в ЕС и НАТО дава на югоизточна Европа уникалния шанс да постигне просперитет и стабилност като загърби конфликтите от миналото“.

  Какво ни приканват да загърбим – геноцидът, извършен в Сребреница, и етническото прочистване в Косово? Или може би трябва да забравим, че в западната ни съседка имаме многохилядно българско малцинство, подложено да обезличаване и пълна асимилация? Или да си затворим очите за спокойно живеещите и ненаказани все още военнопрестъпници, извършили гореописаните чудовищни престъпления по време на отминалите войни? Значи ще правим сделка: Откъснахме ви Косово, но в замяна ще ви приемем бързо в Европейския съюз. Това е една безпринципна политика, политика на сделките, която видяхме вече до какво доведе през 1919 г. след края на Първата световна война. България не трябва да бъде съучастник и инструмент за провеждането на тази политика. В интерес на Европейския съюз и на самата Сърбия е да се постигне деюгославянизация на обществото  (подобно на извършената денацификация на германското общество след края на Втората световна война) и безкомпромисно изпълнение на всички горе изброени критерии за членство в Съюза, и чак тогава страната да стане пълноправен член на общността.

  България трябва да помогне на Сърбия да измине този труден път, но не като продажен адвокат, а като държава наблюдател и съветник от страна на Европейския съюз.

  По въпроса за Западните покрайнини и живеещите там наши сънародници безусловно трябва да се даде политическа автономия, единствено гарантираща спазването на човешките и малцинствените им права и свободи. В противен случай дезинтеграцията на Сърбия трябва да продължи.

  Д-р Валентин Янев,

  съпредседател на Обществено движение „Западни покрайнини”

  София, 24 януари 2010 г.

  Източник: http://www.kicbos.org/novini/seu.html

• Хакери обявиха кибервойна на света

  Най-прочутите хакерски групи – „Лулц секюрити“ и „Анонимъс“ искат заедно да атакуват правителствени сайтове

  Най-прочутите хакерски групи – „Лулц секюрити“ и „Анонимъс“, са обединили сили, подготвяйки се да атакуват правителствени сайтове по целия свят. Двете групи обявиха през уикенда операцията си под кодовото име Anti-Security в Туитър, като заплашиха, че „бойният им флот започва незабавна и упорита война“ срещу онези, които посягат на свободата, имайки предвид опитите на правителствата да регулират интернет, съобщава АСН.

  „Добре дошли в операция Анти-сигурност, се посочва в изявлението им. Ние насърчаваме всеки съд, малък или голям, да открива огън по всяко правителство или институция, която се изпречи на пътя им. Изцяло одобряваме използването на думата Anti-Sec върху атакуваните правителствени сайтове или в графити.“

  „Лулц секюрити“ и „Анонимъс“ станаха известни през последните седмици с редица кибератаки, включително срещу японските компании „Сони“ и „Нинтендо“, срещу сайта на ЦРУ, на американския Сенат и други правителствени сайтове.

  Асошиейтед прес съобщи, че Лулц са хакнали вчера партньорска организация на ФБР в Кънектикът часове преди да разпространят манифеста си, обявяващ война срещу правителства, които контролират интернет. Хакерите са проникнали в Инфрагард – частна фирма, с която ФБР разменя информация в областта на сигурността.

  Източник: http://www.factor-news.net

• Перелик – природен резерват

  Олигархията унищожава европейски птичи местообитания

  Масивът Перелик –Мурсалица в Родопите да бъде обявен за природен резерват, а в района между Смолян, Девин и Сатовча да се създаде природен парк, настоява инициативен комитет от биолози, социолози, лесовъди, хидролози, географи и местни природозащитници.

  Сега масивът Перелик е заграбен чрез заменки от олигарха Кирил Асенов, който си е построил там незаконна луксозна вила, представяна от него за селскостопанска барака и кани за концерти на нея други свързани с него олигарси, които са му съдействали да получи земите, както и посланици.

  Асенов е унищожил десетки птичи местообитания на птици под закрилата на Европейския съюз в заграбените от него земи.

  На 01.07. 2011 г във връзка с тези нарушения на европейското право на мястото на заменките му на Перелик идва мисия от депутати от Комитета по петиции на Европейския парламент.

  Инициативният комитет ще покаже пред евродепутатите как с покровителството на бивши и настоящи министри на Перелик се унищожава европейското природно наследство.

  В сряда, 22.06.2011 г. от 10.00 часа инициативният комитет „Перелик – Мурсалица – природен резерват” ще даде брифинг за журналисти пред сградата на Върховния административен съд в София, където членовете му защитават в съдебно дело природата в планината от Кирил Асенов.

  Инициативен комитет „Перелик – Мурсалица – природен резерват”

• <<
• 1
...
• 312
• 313
• 314
• 315
• 316
• 317
• 318
• 319
• 320
• 321
• 322
...
• 416
• >>