Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

Страстната седмица, Православни традиции от Връбница (Цветница) до Великден
След Цветница започва Страстната седмица – дните на Христовите страдания преди Възкресението.

Някъде по това време преди 1970 години Иисус стигнал до Йерусалим. В случая не е важна датата, а денят – бил неделя. Вече се знаело от влъхвите, че Христос е Истинският цар пред Всемира и не бивало да влезе пешком, за да не смути вярата народна. Но не можел да мине градските порти и на носилка по тогавашната римска имперска мода – кой щял да го носи, като давал свобода на робите, братство на съидейниците си и равенство на всички хора? А на коне пък влизали в чуждите градове главно военните, които тогава обаче не минавали за умиротворители. Затова избрал да яхне ослица. Магарето към локва не посяга. То пие само под чучура на чешмата. Друго толкова чисто, точно, незаслужено оскърбявано същество, което да става за яздене, не може и да се измисли! Затова гражданите се втурнали да приветстват Спасителя с накършени пътьом палмови клонки (на които, по разпространение, на нашите географски ширини несъмнено съответстват върбовите). Когато някога искали да подиграят някой, немарлив християнин, подмятали иносказателно „Кога има в черква, все върба ми дават“. Като оставим настрана лакърдията, това днес е свидетелство, че колкото и нехаен да е човек към религиозните служби, на този ден няма как християнинът да не влезе в храма: Тогава от черквата се вземат осветени клонки, които всеки си носи вкъщи като благослов. Сплетени на обръчи, те се слагат по домашни икони и на входната врата. Явно символиката на този жест е била като препотвърждаване на верността към кръщението. Към обета за любов. Водени от жажда да получат Господня благословия за обичта си, тогава новият прилив малки моми, които в предишния ден са лазарували от дом в дом да напяват-благославят, искали от Божия син да си избере от тях кумичка. Тук в работа влизали пак върбовите клонки. Всяка свивала венче и едновременно ги хвърляли в реката. На която поемело пред другите, тя ставала кумичката. Тя повеждала моминото ято към дома си да ги гости всичките, а останалите, от уважение към благоволението над нея, й говеели (мълчали в нейно присъствие) чак до Великден.

Всъщност от понеделник и без това започва една много специална седмица, която църковните отци наричат Страстната – заради претърпените страсти Господни през нея преди и по време на Христовото разпване. През нея всички дни се наричат велики. Велики понеделник е наречен за голямото великденско чистене и белосване на къщата, когато се изпира всичко в нея, а оборите се изриват и се изгаря сметта. През Велика сряда не се работи женска работа, а на Велики четвъртък се боядисват яйцата и се подновява квасът за през цялата година. По обичай отбраните яйца първо се измиват и почистват с вода и пепел, за да не станат на петна. После се боядисват червените яйца (те са с целебна и магична сила да предпазват от злото), като с първото стопанката прави кръстен знак върху челата на децата, а след тях – и на всички останали от къщата. След това се боядисват и другите яйца – шарени – за удоволствие на малки и големи.
На Велики (Разпети) петък се месят обредните хлябове и козунаците. За друга работа и дума не може да става. Велики петък (Разпети петък) е време на душевно пречистване и ден в който не се работи. От Разпети петък до обяд на Страстната събота не се слага нищо в устата. Великденските обредни хлябове са няколко вида и са предназначени за празничната семейна трапеза, за кръстника и близките. По форма са кръгли, продълговати или от отделни парчета тесто в плетеница. Наричат се яйчелник, кукулник, паска, великденски кравай. Приготвени с мазнина и намазани с жълтък на яйце, те са основен елемент от храната на този ден. Върху хлябовете преди изпичането им са поставяли яйце, като в различните райони на страната може да бъде боядисано или не.

Щом свещеникът обяви в полунощ: „Христос воскресе!“, хората поемат поздрава и отговора му: „Воистина воскресе!“, като си пожелават здраве и щастие. Запалената от „подновения“ огън в храма свещ отнасят мълчешком вкъщи да го пренесат на домашния си иконостас. През тази нощ момите слагат пръстена си под възглавницата, за да сънуват човека, за когото ще се омъжат.
Чукането е червените яйца става в неделя и тогава кумците посещават кръстниците, а младите – родителите си, като им носят пита, козунак и яйца. Смята се, че на този ден всеки може да си пожелае нещо, ако държи в ръка пари или някаква друга ценност и ако е праведен – ще го получи скоро. А следобяд момите начело с новата кумица отиват на отреденото място, връзват люлки и момците ги люлеят за здраве.

СТРАСТНАТА (ВЕЛИКАТА) СЕДМИЦА (ден по ден) Нека през тази седмица да сме по – смирени и по – добри.
18 април ВЕЛИКИ ПОНЕДЕЛНИК. (Преждеосвещена литургия. Вечерта Последование на Жениха). Св. преподобни Йоан, ученик на св. Григорий Декаполит. Св. мъченик Виктор Никомедийски († 303). Св. преподобни Козма, епископ Халкидонски. Св. Иоан, архиепископ Антиохийски
19 април ВЕЛИКИ ВТОРНИК (Преждеосвещена литургия. Вечерта Последование на Жениха). Св. преподобни Иоан Вехтопещерник (VIII век). Св. мъченици Христофор и Теона.
20 април ВЕЛИКА СРЯДА (Преждеосвещена литургия. Вечерта Малко повечерие).
Св. преподобни Теодор Трихина († 400). Св. Анастасий Синаит I, патриарх Антиохийски. Св. преподобни Анастасий Синаит, игумен на Синайската планина († ок.695). Пренасяне мощите на Св. Николай (Велимирович) Жички и Охридски (1881-1956). Велика сряда е денят на Тайната вечеря на Христос с Апостолите, на която той им казва, че един от тях ще го предаде. И наистина същата вечер Юда го предава. През първите три дни на Страстната седмица Църквата припомня последното пребиваване на Господа в Йерусалим. В тези дни богослужението е твърде наситено: извършват се полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието и Литургия на преждеосвещените Дарове. По време на часовете се изчитат четирите Евангелия до Евангелието по Йоана гл. 13, 30 стих. На места четенето им започва още от петата или шестата седмица на Великия пост.

21 април ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК (Утреня: Велик (общ) маслосвет, св. Василиева литургия. Вечерта Последование на 12-те Евангелия). Св. патриарх Йосиф Прекрасни (Целомъдрени) († ок. 1700 г. пр.Хр.). Св. свещеномъченици Януарий и Теодор в Пергия. На Велики четвъртък се произнася смъртната присъда на Божия син. Прави се Възпоминание на Тайната вечеря. Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, които разказват за Христовите страдания. На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

22 април ВЕЛИКИ ПЕТЪК или Разпети петък (Царски часове. Вечерня с изнасяне на Плащаницата. Вечерта – Опело Христово).
Св. преподобни Теодор Сикеот († 613) . Велики петък е денят на Христовите страдания. Денят, в който той смирено приема смъртта, за да изкупи греховете на цялото човечество. Кръстният път и Голгота Припомнят се великите страдания на Иисус Христос, волно приел да бъде съден, бичуван, оплют, бит с плесници и показан пред народа в багреница за поругание, с кръст в ръка и с венец от тръни на главата. Нарамен с тежък кръст от преторията на Пилата, Христос бил поведен към Голгота на разпятие. Разпнат между двама разбойника за поругание при страшни природни смущения – земетръс и затъмнение на слънцето, издъхнал, приел смърт, за да избави от смърт цялото човечество.

23 апри ВЕЛИКА СЪБОТА (Вечерня с Василиева литургия). Св. мъченица Александра. Св. мъченик Лазар Български. На Велика събота майката на Исус, Света Богородица го оплаква заедно с няколко жени, носещи миро. Исус е погребан, а гроба му запечатан и пред него е поставена стража.

24 април ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО – ПАСХА – ВЕЛИКДЕН (също католическа и протестантска Пасха)
(За разлика от другите неделни дни, на Великден няма литургия. Tя се отслужва след полунощ в събота вечерта, т.е. след великденската утреня).
Св. мъченик Сава Стратилат († 272). Св. мъченици Пасикрат и Валентин Доростолски († 288)

Календар на службите и събитията през страстната (великата) седмица 2011 в православните български църкви в Чикаго

16 АПРИЛ

11:00 ам Св. Литургия със Св. Причастие

Св. мъченици деви Агапия, Хиония и Ирина

Събота, Лазаровден

17 АПРИЛ Неделя, Цветница

10:00 ам Св. Литургия, след която се раздава върба.

12:30 рм Празничен Цветнишки Обяд в залата с рибни специалитети и други вкусни гозби.

21 АПРИЛ Велики Четвъртък

Св. патриарх Йосиф Прекрасни (Целомъдрени)

11:00 ам Велик Маслосвет

22 АПРИЛ Велики Петък

Св. преподобни Теодор Сикеот

9:00 ам Вечерня с изнасяне на Св. Плащаница

7:00 рм Прочитане на 12-те Св. Евангелия Опело Христово с обикаляне на храма и раздаване на цветя

23 АПРИЛ Велика Събота, вечерта—Великден

Св. мчнца. Александра. Св. мчнк. Лазар Български

11:00 ам Св. Литургия със Св. Причастие

11:30 рм Обикаляне на храма, Тържествена

Св. Литургия и Св. Причастие. В полунощ, вярващите се поздравяват с „Христос Воскресе!“

12:15ам След традиционния поздрав, заповядайте на Великденско парти в залата с DJ. Вход свободен.

24 АПРИЛ Великден

Неделя—Възкресение Христово

11:00ам Четене на Св. Евангелия, раздаване на яйца

12:30рм Празничен Великденски Обяд в залата с музиката на Дует Петров и DJ. Заповядайте да се повеселим след поста и да опитаме пухкави козунаци, яйца, печени агнета и пресни салати. Куверт $10, с който получавате храна или напитки по Ваш избор на тази стойност.

Календар на службите и събитията през страстната (великата) седмица 2011 в БПЦ „Св.София“ в Чикаго

21 АПРИЛ Велики Четвъртък

Св. патриарх Йосиф Прекрасни (Целомъдрени)

11:00 ам Велик Маслосвет

22 АПРИЛ Велики Петък

Св. преподобни Теодор Сикеот

9:00 ам Вечерня с изнасяне на Св. Плащаница

7:00 рм Прочитане на 12-те Св. Евангелия Опело Христово с обикаляне на храма и раздаване на цветя

23 АПРИЛ Велика Събота, вечерта—Великден

Св. мчнца. Александра. Св. мчнк. Лазар Български

11:00 ам Св. Литургия със Св. Причастие

11:30 рм Обикаляне на храма, Тържествена

Св. Литургия и Св. Причастие. В полунощ, вярващите се поздравяват с „Христос Воскресе!“

12:15ам След традиционния поздрав, заповядайте на Великденско парти в залата с DJ. Вход свободен.

24 АПРИЛ Великден Неделя—Възкресение Христово

11:00ам Четене на Св. Евангелия, раздаване на яйца

12:30рм Празничен Великденски Обяд в залата с музиката на Дует Петров и DJ. Заповядайте да се повеселим след поста и да опитаме пухкави козунаци, яйца, печени агнета и пресни салати. Куверт $10, с който получавате храна или напитки по Ваш избор на тази стойност.
Цялото президентско войнство
От надпартийна лаборатория за експертни мнения президентът Георги Първанов постепенно превърна канцеларията си в приют за декласирани политици и явочна квартира на олигарсите

Автор: Галя Горанова /в-к Сега/

За Рейгън често казват, че е най-слабият президент в историята на САЩ с най-силните съветници. В политиката са възможни такива парадокси. Едно време поетично ги наричали „сиви кардинали“ – задкулисни съветници, манипулатори, интриганти, а също и съставители на мнения за формалния лидер. Изразът се родил от сивата мантия на капуцинския монах Жозеф Франсоа Льоклер дю Трамбле – влиятелния съветник на кардинал Ришельо.

Днес прозаично ги именуваме съветници. Подборът им казва повече за президента или премиера, отколкото всеки добросъвестен анализатор. Вече два мандата около настоящия държавен глава Георги Първанов се навърта цяла кохорта от съветници, експерти и подсказвачи. Повечето – трудоустроени „наши хора“, изпаднали от политическия или обществения оборот.

Освен добра заплата всички те получават и безплатна възможност да попътуват по света. Бизнесмените с допуск до президентската цитадела пък печелят солиден ходатай пред изпълнителната и съдебната власт. Смъртта на приближения до президента бизнесмен Михаил Михов (Мишо Бирата) – главен герой от скандала „Ало, Ваньо“, повдигна отново въпроса с какви хора си дружи държавният глава и кой го съветва.

Президентът сам назначава хората в администрацията си. Това си е лично негов прерогатив, нерегламентиран със закон. Той еднолично преценява кого с какви функции да натовари. Така е било при Желев, Стоянов и Първанов. С тази особеност, че администрацията на последния има свое мандатоброене поради двата последователно спечелени вота. И с тази разлика, че при Първанов се множат разните експертни съвети.

Измежду всичките осем само Консултативният съвет по национална сигурност е разписан в закон. Останалите съществуват само защото така иска президентът. Към днешна дата за нуждите на държавния глава има съвет по икономическо развитие и социална политика, по етнически и религиозни въпроси, съвет за децата и младежта, по духовното развитие, по европейска и евроатлантическа интеграция, съвет за изследвания и анализи и такъв за информационни технологии. Интересна подробност е, че през първия си мандат „социалният президент“ няма съвети по здравеопазването и образованието.

Ако през първите пет години Първанов бди върху образа си на надпартиен обединител на нацията, то през втория президентството се превръща в партийна централа, натоварена с грижата да обезпечи следпрезидентската кариера на „шефа“, споделят запознати с кухнята на президентската администрация. Експертизата отстъпва на заден план. Към края на втория мандат Първанов знае, че ако му трябва компетентно мнение, ще си го набави през институциите. А в сградата на „Дондуков“ 2 остават само политически преданите.

Хората, с които Първанов се обгражда, се делят на няколко кръга.

Първият кръг е от „Позитано“ 20

Към него принадлежат Красимир Стоянов, Златин Тръпков, Катя Николова. Старите партийни дружки му гарантират здравословна доза лоялност. Връзката му с тях е дългогодишна, знаят му силните страни и най-вече слабостите. В това близко обкръжение попада и Ивайло Калфин – съратник по линия на социалдемокрацията. Този кръг до голяма степен се припокрива с втория, който гравитира около бившата ДС. Основна кадрова банка е бившето Първо главно, към което принадлежи самият Георги Първанов.

Когато стъпва в президентството през 2001 г., той назначава в администрацията си 12 агенти на ДС. По-късно петима от тях са пратени с президентски указ за посланици и днес са сред 40-те, нарочени от правителството за отзоваване. Това са посланикът ни в Гърция Андрей Караславов, който до 2007 г. е началник на кабинета на Първанов, посланикът в Лихтенщайн Атанас Велчев, бивш служител в отдел „Протокол“, посланикът ни в Норвегия Никола Карадимов, който бе секретар по външната политика в президентството до 2006 г. Останалите двама са посланиците в Холандия и Сърбия – Златин Тръпков и Георги Димитров, бивши секретари на Първанов.

В тази категория попада и секретарят по външна политика Горан Йонов, щатен служител на ДС. Тук са още съветникът по икономическите въпроси Венцислав Димитров, шефът на президентския протокол Митко Николов. Преди три години като секретар по външната политика в президентството е приютен бившият посланик в Белгия Емил Велев с агентурно име „Валентин“.

Той дели ресора с Павлина Попова, съдържател на явочна квартира за нуждите на ДС. В графата попада и секретарят по изследвания и анализи Добрин Канев. Изобилието от агенти в кабинетите на „Дондуков“ 2 свидетелства за обвързаност, която надхвърля скромния принос на агент „Гоце“ за ДС като обикновен редактор на патриотична литература.

„Секретен сътрудник“ на Първо главно е и колегата на Първанов от Института за история на БКП – Тодор Велев, също служител в президентската администрация. Но той се вписва и в третия кръг около държавния глава –

кръга на приятелите

Към него се числи отговорната за програмата на държавния глава Мариана Добрева – дъщеря на покойния вътрешен министър и социалдемократически съратник на Първанов – Николай Добрев. Брат й Кирил пък бе „уреден“ като депутат от БСП. Двамата се ползват с почти бащинското покровителство на президента, който бди за кариерното им израстване и материално благосъстояние. Добрева е съдружничка с двамата синове на Първанов – Владимир и Ивайло, във фирма „Айви-СМ“ за софтуерни продукти, консултантски и хотелиерски услуги. Участва и в управлението на търговски център в Благоевград.

Първанов подслонява в администрацията си и бившата си учителка по литература Людмила Антонова, която му помага в писането на речите. Тя е майка на бившата телевизионерка, а днес пресаташе на финансовия министър – Бетина Жотева.

През втория си мандат държавният глава Първанов превръща президентството в приют за декласирани червени функционери и изпаднали от листите на „Позитано“ парламентаристи. Като съветници са трудоустроени Иво Атанасов, Бойко Радоев, бизнесменът Петър Кънев и бившият разградски кмет Венелин Узунов.

С място в отдела за анализи на вътрешната политика се урежда и Георги Юруков. Двама зам.-министри от тройната коалиция също намират работа в президентското бюро по труда. „Вечният бюджетар“ в няколко правителства Кирил Ананиев е секретар за финансовата политика, а колегата му от екологията Чавдар Георгиев е наместен в правния съвет към президента.

Четвъртият кръг обхваща назначените по целесъобразност

Такива са „сините брошки върху червения ревер“ на Първанов от първия мандат – експертите по национална сигурност и по външна политика Николай Слатински и Никола Карадимов. Вторият се вписва и в контингента на Първо главно. Те олицетворяват претенцията на президента за надпартийност. Слатински е бивш депутат от ОДС, Карадимов – национален координатор на Пакта за стабилност при правителството на Костов.

В знак на благодарност към ДПС, с чиято помощ Първанов превзема президентството, в администрацията му е резервирана специална квота за хората на Доган. По тази линия са трудоустроени Ертан Кара като икономически съветник и Сабрие Сапунджиева, която отпосле стана зам.-министър на правосъдието при тройната коалиция, а щерка й бе пратена консул в Хелзинки, без да владее чужд език. Злите езици разправят, че 30-годишният при постъпването си Кара не притежава икономическа компетентност просто работи като „човек на Доган“.

Безспорно най-интересен за медиите е

петият обръч около Първанов

Той е неформален, с променлива геометрия, задкулисен. В него влизат т.нар. олигарси и техните „хора за свръзка“. Първанов ги кани на организирани от него форуми, а те трупат принадена стойност от титлата „президентски съветник“. Към този кръг принадлежи покойният банкер Емил Кюлев с особени заслуги за първоначалното натрупване на капитал у нас. Тук са шефът на „ЛУКойл“ – Валентин Златев, на „Литекс“ – Гриша Ганчев, адвокатът на Майкъл Чорни – Тодор Батков, оръжейните търговци Николай Гигов (съсед на Първанов по вила) и Петър Манджуков.

Това е прословутата ловна дружинка на Първанов. Братя по оръжие са му и двамата Герговци – Красимир и Георги. В тази група влизаше и бизнесменът Манол Велев – съпруг на бившата шефка на ДАМС Весела Лечева, срещу когото бе извършено покушение. „Октоподът“ Алексей Петров също принадлежи към този кръг, въпреки че президентът категорично отрича. Като приближен до баретата за съветник официално е назначен и ректорът на УНСС Борислав Борисов, в чието учебно заведение Петров е преподавател.

Запазен пропуск до президентската канцелария имат и „старците“ от кръга „Монтерей“ – Любен Гоцев, Виктор Вълков и пр. Последният бе възнаграден за „правилните“ си съвети със синекурен посланически пост в Хърватия. Вероятно някъде в това множество са се пресекли и пътищата на Първанов и Михаил Михов (Мишо Бирата).

Несменяем сив кардинал на Първанов

и през двата му мандата си остава главният секретар Красимир Стоянов, твърдят запознати.

„Няколко месеца след началото на войната в Ирак Георги Първанов намери златната формула на своето президентстване: Със силните в света и със силните в България! Така стана избиран от бедните в България, но избраник на богатите“, обобщава двата мандата бившият му съветник Николай Слатински.

Неотдавна той разгроми в личния си блог лицемерието на държавния глава, който атакува съществуващата политическа система като извънсистемен играч и нейна алтернатива, сякаш не е бил във властта през последните 10 години.
България 2011 (видео)
.

A kakво ли ще бъде наесен по изборите или догодина, когато според думите на президентът на Световната банка Робърт Зелик се задава световната криза заради цените на хранителните продукти и на горивата?
МОЯ МИЛОСТ vs ДЖОУЗЕФ СТИГЛИЦ
Прочетох статия от Джоузеф Стиглиц публикувана във в. „Файненшъл таймс Дойчланд“ http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3752671 . Прочетох я и не издържах. Само аз ли виждам противоречията в твърденията на големият икономист.
„Последиците от земетресението в Япония и най-вече от продължаващата криза около атомната централа във Фукушима бяха посрещнати с раздразнение от мнозина наблюдатели на американските финансови сривове, които предшестваха Голямата рецесия. Двете събития носят важни поуки за рисковете и показаха колко зле се справят с тях пазарите и обществото. /курсивът мой б.а./ Човек ще си помисли, че Джоузеф Стиглиц е един привърженик на държавното регулиране, и смята, че пазарите създават проблеми, които само умни държавници могат да решат в интерес на обществото. Този възглед е широко разпространен, така че нищо изненадващо. няколко изречения по- надолу обаче чета следното.

„Система, която одържавява загубите и приватизира печалбите,предварително е осъдена на неправилно управление на риска./курсивът мой б.а./Действително, финансовият сектор бе изпълнен с проблеми,свързани с рейтинговите агенции и външните фактори. Рейтинговите агенции имаха стимул да дават висок рейтинг на високорисковиценни книжа, издавани от инвестиционните банки, които им плащаха. Банките пък, издали ипотечните кредити, не търпяха последиците за своята безотговорност. Дори тези, които даваха кредити без достатъчно обезпечение или издаваха и пласираха напазара ценни книжа (които още по презумпция трябваше да доведатдо загуби), правеха това по начин, предпазващ ги от гражданскиили наказателни дела. /курсивът мой, къде тук виждате пазар б.а./

Тези факти ни водят до следващия въпрос – има ли още „черни лебеди“, чието настъпване е само въпрос на време? За съжаление има няколко наистина големи риска, пред които сме изправени, и за които има голяма вероятност да не бъдат редки събития. Добрата новина е, че тези рискове могат да бъдат избегнати на изгодна цена или дори напълно безплатно. Лошата новина пък е, че възможните решения срещат силна политическа съпротива, тъй като има хора, които печелят от статуквото.

През последните години преживяхме два подобни риска, но не направихме почти нищо, за да ги поставим под контрол. Някои анализатори дори твърдят, че начинът, по който бе управлявана последната криза, може би дори е повишил риска от бъдещ финансов крах.Така например всички банки, които са твърде големи, за да фалират (както и пазарите, на които тези банки работят) вече знаят, че могат да платят, за да бъдат спасени, когато имат проблеми. /на кого и как б.а./ Като последица от този погрешен стимул банките могат да вземат кредити при по-изгодни условия, а това им дава конкурентно предимство, което не се основава на по-добри резултати, а на политическа сила.“
Защо давам този дълъг цитат. Защото всичко казано в него противоречи на твърдението за лошото справяне на пазарите и обществото.
1. „Система, която одържавява загубите и приватизира печалбите,предварително е осъдена на неправилно управление на риска.

Такава система не се създава от пазара, а от политиците. На пазара, който му купят стоката доброволно и има печалба е доволен, който е на загуба или се поправя или не идва повече на пазара. Няма как пазарните субекти доброволно да създатат такава система. Тя може да бъде създадена само от политици постепенно под натиска на лобистки групи и обвита в хубавата обвивка на грижа за малките участници на пазара на социалното или каквато и там глупост да се сетите.
2 силна политическа съпротива, тъй като има хора, които печелят от статуквото
Кой печели от статуквото? Безспорно част от печелившите за пазарни субекти, а именно тези, които са твърде големи за да фалират. Другата част обаче са политиците, които ще получат финансови облаги в последствие под формата на пари за избирателни кампании от същите тези пазарни участници. Както виждате това отново няма нищо общо с пазара. Вярно е, че част от мощните пазарни участници са създали горната система, но с активното съдействие на политиците с цел „предимство, което не се основава на по-добри резултати, а на политическа сила.„ Без съдействието на политиците създаването на тази система е невъзможно, колкото и да им се иска на някой. Къде виждате тук пазар? Не го казвам аз, казва го Джоузеф Стиглиц. Става дума за политическо предимство. Дори и крилатата фраза „Твърде голям за да фалира“ е измислена от политика Обама, а не от пазарен участник. Нито един пазарен субект не би бил толкова нахален, че да заяви публично такова нещо.
И тук е главният ми въпрос как е възможно в началото на една статия да обвиниш пазара за всички световни грехове, а после черно на бяло да докажеш, че политиците са виновни, за това, че са го изкривили в нечия полза?
Това се нарича противоречие в определението. Сигурен съм, че много хора ще запомнят, че пазара е виновен и изобщо няма да вникнат в това, което пише по-нататък, а самото име на Стиглиц ще ги накара изобщо да не разсъждават над аргументите. Все пак Стиглиц е носител на Нобелова награда по икономика за 2001. Така че, „Къде съм аз, къде е Стиглиц“.
Аз обаче не се отказвам да разсъждавам. Ще се радвам, ако прочетете статията във Вести за да я коментираме заедно. Много искам да разбера само аз ли виждам противоречие.

Момчил Куцаров

http://momchil.blog.bg
В световната история няма случай, подобен на атентата в църквата „Света Неделя”

Академик Георги Марков, директор на Института за исторически изследвания в Българската академия на науките, пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Академик Марков, на 16 април се навършиха 86 години от атентата в храма „Света Неделя”. При него загиват повече български генерали, отколкото във всички войни, които България е водила преди това. Има ли друг подобен случай в българската история?

Георги Марков: Такъв случай няма в световната история. Когато в 1933 г. се организира процесът срещу Георги Димитров, тогава Гьобелс казва: Помните ли, комунистите взривиха божия храм навръх Великден, колко му е да запалят Райхстага?! Да се взриви църква, на Велики Четвъртък, 16 април, такъв случай няма. Това е един терористичен акт, който не е спонтанен, той е подготвян от няколко месеца. Станке Димитров – Марек се среща с Георги Димитров във Виена и му докладва, че новото въоръжение въстание, съгласно Витошката конференция от май 1924 година, трябва да започне с избиването на целия „фашистки елит” (той така се изразява). Тогава Георги Димитров и Васил Коларов приемат атентатът да бъде извършен и започва подготовка. Има едно предложение – да се взриви Народното събрание. След това – Военният клуб. Накрая се спират на църква „Света Неделя”, тъй като там клисарят Загорски е бил включен в тази конспирация. Военната организация на БКП се ръководи от двама изтъкнати кадрови офицери – герои от войните. Това са майор Коста Янков и капитан Иван Минков, автор на марша „Покойници”. След войните и националната катастрофа, една част от офицерството тръгва основно надясно и се основава Военният съюз, който прави три държавни преврата. По-малка част, като Коста Янков (зет на Димитър Благоев), полковник Коджейков, Иван Минков, отиват с Комунистическата партия. Те тогава избират – да взривят „Света Неделя”. По това време храмът „Свети Александър Невски” вече е осветен, но в него служби все още не са правени. Решено е най-напред да застрелят генерал Константин Георгиев – застрелват го пред черквата „Свети Седмочисленици”, знаейки, че след това ще се устрои погребение в „Света Неделя” и там ще дойдат царят, цялото правителство, висшите офицери.
На 14 април анархокомунисти нападат цар Борис ІІІ в прохода Арабаконак и убиват двама негови спътници. Става така, че в „Света Неделя” наистина пристига цялото правителство, всички генерали и е имало толкова много хора, че са изместили ковчега към олтара. За жалост – там са се подредили неговите бойни другари, генералите. Взривяването става по време на опелото. Динамитът е трупан три месеца; внесен е както от съветска Русия, така и от Югославия. Загиват 150 души, около 400 са ранени. Тогава загиват толкова много генерали, колкото във всички други войни не са загивали. Там загива генерал Стефан Нерезов, който е началник-щаб на армията, подполковник Николаев, който е единственият син на генерал Данаил Николаев. Загива полковник Стефан Нейков и други военачалници… Сръбските вестници много радостно посрещат атентата и само в едно се кахърят, че не е загинал генерал Никола Жеков и Цар Борис ІІІ.

Фокус: Как се спасява цар Борис ІІІ?

Георги Марков: Първо е отишъл на погребението на загиналия при атентата в Арабаконак и след това, когато тръгва към „Света Неделя”, катедралата се взривява.
Това са плодовете на червения терор. Четирима от атентаторите са арестувани и обесени публично, но главните бягат в Съветския съюз. В отговор на червения терор последва белия терор. За това се говореше десетилетия наред, във филми, книги. Обаче не се разбираше защо. Каква е причината за този бял терор, в който, по списък, са загинали 450 души, между които и такива видни интелектуалци като Гео Милев и Христо Ясенов. Но се наблягаше на това, че Васил Коларов, от името на Коминтерна, отменя атентата. И той наистина на 20 март изпраща едно писмо да се отмени атентатът, тъй като не е подготвено въстанието. Военната организация решава да го извърши. Това е едно ужасно време за България, защото това е пропастта на гражданската война.

Фокус: Какъв е отзвукът в българското общество и при съседите?

Георги Марков: Тогава българското общество е разделено. В Земеделския съюз, обезглавен на 9 юни, голяма част от земеделците, т.нар. леви земеделци, взимат страната на Комунистическата партия. Дори предложението за взривяването на Народното събрание идва от левите земеделци. По-голямата част от интелигенцията го осъжда. Професор Никола Милев, главен редактор на в. „Слово” и народен представител, пише във вестника няколко много остри статии срещу масовите убийства. Седмица по-късно е застрелян на бул. „Дондуков”. Избивани са народни представители около Народното събрание в това разделение, което продължава дълго време след това. През 1927 година Коминтернът прави един пленум, на който приписва всичко на т.нар. Троцкисти (един вид – Георги Димитров и Васил Коларов не са знаели за атентата). Тогава се репресират българи, нарочени за троцкисти.
При сърбите има едно злорадство… Но ние, наистина сме се гърмели около Народното събрание, но не и в Народното събрание. В началото на 1928 година един привърженик на крал Александър застрелва петима видни хърватски политици в Скупщината, начело с Радич. И те имат политически убийства. Но отзвукът от атентата в „Света Неделя” е международен – взривява се божи храм, на Велики четвъртък.

Фокус: Отразява ли се върху Българската армия тази загуба на доста висши военни?

Георги Марков: Генерал Иван Вълков, който е силният човек в правителството, председател на Военния съюз, извършил Деветоюнския преврат, предлага на цар Борис ІІІ още след атентата в Арабаконак – да подпише указ за извънредно положение. И военните съдилища, по кратката процедура, да изтребят, както пише той, всички действителни и мними, подбудители и извършители. Но цар Борис ІІІ не се съгласява и казва, не, само заради мен, не мога да поема тази отговорност. Но след като е извършен атентатът, в правителството има ранени и контузени, но няма загинали, а и царят оцелява. Загиват видни български военачалници. Тогава ген. Вълков отново поднася указа за военното положение. Цар Борис вече е знаел какво ще се случи и го подписва. Смята, че по този начин ще удари по болшевишките елементи, които са взели девиза от болшевишката революция – „който не е с нас, е против нас”. Тогава настъпва белият терор, но те са взаимно свързани. Ние не може да оправдаваме цветовете на терора. Преди `89 година имаше едно увлечение – всичко беше върху белия терор. След `89 година се появиха гласове – да оправдаем белия терор. Аз не съм съгласен. Трябва да осъдим терора във всичките му цветове. Затова написах две книги за политическото насилие в България.

Фокус: Дълги години не се казваше цялата истина за събитията от 16 април 1925 година или пък събитията бяха идеологически оцветени. Това ли е един от най-големите примери за фалшификации в съвременната българска история?

Георги Марков: Това е един ярък пример. Тъй като партията стоварва всичко върху Военната организация. Почти всички от Военната организация загиват – и Коста Янков, и Иван Минков, и Марко Фридман (евреин, фронтови офицер, един от най-смелите). Оказва се, че Георги Димитров, Васил Коларов и Коминтерна нямали нищо общо, тъй като те не ги били разбрали. Но има спомени на академик Тодор Павлов, писани `50-те години. Той отива да занесе писмото на Васил Коларов, но не – да се отмени атентатът, а да се отложи, защото няма условия за ново въоръжено въстание. Коста Янков наистина казва – какво ли може да направят тези партийни интелигенти, ние вече сме натрупали динамит. Тогава Тодор Павлов казва – хайде, да е хаирлия. Станке Димитров – Марек също е съден, той е главният, който отговаря за червения терор. Има и една ЧК – извънредна комисия, където е Вълко Червенков. Те са набелязвали кой да бъде убит, както професор Никола Милев.

Фокус: Военната организация ползва ли някакъв чужд опит, когато подготвя този атентат?

Георги Марков: Ползва, тероризмът има дълга история. Но Военната организация се командва от офицери, които са преминали през войните. Които са видели лицето на смъртта. Смятали са, че българският народ е лял кръв по бойните полета, но династията е жертвала националния идеал. В обществото тогава има едно олевяване. Всички буржоазни партии, Нарднолибералната, Либералната, Демократическата, всички претърпяват поражение на изборите след войните и на преден план излиза Земеделският съюз. Комунистическата партия също е една от силните партии на Балканите. Тя е имала около 20 – 30 народни представители от 160 депутата по онова време. Т.нар. левица е имала корени. Връзката с ЧК на Дзержински по онова време – съветските тайни служби обучават някои от тях. Един от тях дори е обучаван в Съветския съюз, той е направил фитилите, четири фитила, които клисарят запалва, за да бъде по-сигурен атентатът. Ползват опита на съветските тайни служби.

Фокус: В следващите години пак сме свидетелства на посегателства срещу дипломати, народни представители. Атентатът ли отпушва този процес или и без него би се стигнало до тях?

Георги Марков: Това е ескалация на гражданската война. Действащата армия през Първата световна война е около 800 000 души. Част от тях загиват, но много се връщат, някои озлобени срещу тиловите герои. Това не са само физически рани. Моят дядо, който е преминал и трите войни, казваше – „аз и сега сънувам войната”. Те са били млади хора, между живота и смъртта. Някои са психически осакатени. Връщат се и виждат тук тиловите герои, натрупали милиони. Тогава милионерите в България се утрояват. Има едно писмо от ген. Сава Савов, като командващ Четвърта армия, от 1918 година, писмо от капитан Йосиф Хербст (също удушен по време на терора) до генерал Никола Жеков, главнокомандващ. Пише – не може по този начин, тези войници трета война в окопите, гладни, въшлясали, загиват, като ги пуснат в отпуска за по една седмица, виждат какво има в тила. И се връщат с бунт в душата…. Това не е само идеята на тесните социалисти и на земеделците. Покойният Борис Дрангов преди това също пише – за съжаление синовете на богаташите не са на фронта. Те виждат неправдата, милионерите, техните синове, които не са на фронта. Това действа деморализиращо на бойния дух.

Фокус: Можели са да си откупят децата, имало е корупционни сделки…

Георги Марков: Можели са да. Имало е. Ген. Жеков е бил много гневен, казвал е, аз ще ги пратя всички на фронта, но не е могъл. Не е могъл да преодолее това. Плод и на националните катастрофи е и върхът през Първата световна война, когато българи убиват българи на Захарна фабрика; т.нар. метежници от Владая. Тогава започва гражданската война и тя, според мен, продължава до края на 1945 година.
Много говорим за национално помирение, но ние не можахме да го направим както испанците и гърците. Комунистическата партия почита своите жертви на Братската могила, десницата си построи параклис на НДК. Когато писах книгите за политическото насилие, разбрах нашата поговорка – на чужд гроб не плачи. Всеки плаче за своята жертва, своя роднина, но не се проявява състрадание към другата страна. Едните казват – те започнаха първи да убиват, т.нар. фашисти на 9 юни; другите казват – да, ама комунистите убиваха повече. Не се постигна разбирателство, не се разбра, че в гражданската война няма победители и победени.

Източник: http://www.focus-news.net/?id=f17571
МОДЕРНИЯТ ХАМЛЕТ В ЧИКАГО
НЕВЕРОЯТЕН ПОТРЕБИТЕЛСКИ ИНТЕРЕС
към модерния Хамлет
ДА ЗНАМ ИЛИ ДА НЕ ЗНАМ?
днес
ТОВА Е ВЪПРОСЪТ!!!

Неделя, 1 май 2011
в Executive Conference Center, Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656
от 13:30 до 14:00 часа
през време на

ОТКРИТА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

се организира
дискусия на тема
ПРАВНАТА КУЛТУРА НА ИМИГРАНТА
(мотивирана от доклада на Българо-Американска Асоциация „За състоянието на българите в САЩ – 2011 година”)

с темите
МОДЕРНИ ИЗМАМИ И КРАЖБА НА ЛИЧНИ ДАННИ
и
КАКВИ ДОКУМЕНТИ ТРЯБВА ДА ИЗИСКВАТ И СЪХРАНЯВАТ РАБОТОДАТЕЛИТЕ ЗА ВСЕКИ РАБОТНИК?

Специално участие на
Адвокат Цветелина Бойновска
Адвокат София Знаймер
и
Нети Ласко от Главна прокуратура на щата Илинойс.

Сесията е част от „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ”.
Форумът и сесията са част от Фестивала „Български дни в Чикаго – пролет 2011”.

Дискусията се спонсорира от адвокат Цветелина Бойновска и адвокат София Знаймер.

bd11p-Robo
Братовчедът на Христо Ковачки пише на американския посланик
Автор: Евгени Тодоров
http://evgenitodorov.blog.bg/

До Негово Превъзходителство Американския посланик

Уважаеми Господин Уорлик,

Казвам се Христо Ковачки, но не съм онзи Ковачки, а негов трети братовчед. Даже не се познаваме с него.

Пиша Ви по повод Вашето изказване, че в България има два вида правосъдие – за богатите и бедните.

Аз съм дребен бизнесмен и без да искам ме заплетоха в една ДДС далавера, не съм бил платил едни 16 хиляди лева, които един друг трябваше да плати – да не разказвам цялата работа. И сега ме осъдиха на 6 месеца затвор.

А братовчедът за същата работа, но за 16 милиона, го осъдиха условно.

Ясно защо – защото са го вписали към богатите.

А мен ме минават по другото правосъдие – за бедните.

Искам обаче да удостоверя, че не съм толкова беден.

Имам 6 имота – толкова колкото министър Цветанов.

Е, и те са наследствени /повечето/, но все пак са имоти.

Имам апартамент в София, аз и жена ми имаме къщи на село от родителите, имаме и една нива в землището на село Иваняне.

Нашата нива е на сто метра от имота на Зорка, съпругата на Президента, в нея садим картофи – от същия сорт на премиера Бойко Борисов.

На сина купихме апартамент в комплекса „Манастирски ливади” – в същата кооперация, където е тризонетът на сина на Президента. Е, нашият апартамент е по-малък, но не е и гарсониера.

Освен това имам в банката известна сума – в левове и евро, от продажбата на картофите.
Така че целият ми живот минава на една ръка разстояние от големите хора, но все ме пишат към бедните.

Готов съм да си платя на когото трябва, но не знам на кого.

Господин Посланик, Вие сигурно знаете как мога да бъда записан към богатите и да ползвам правосъдие като това на братовчеда?

С уважение
Христо Ковачки /братовчед/

–––––-

Условната присъда на Ковачки за пореден път доказа двойния аршин

Автор: Руслан Йордановь /Стандарт/

Джеймс Уорлик се вживя в ролята на момчето от приказката, което изкопало трап и се провикнало в него: „Цар Траян има магарешки уши!“.

Всяко интервю на американския посланик се възприема като плесница върху обществения вкус, в отговор литват гневни декларации и делови предложения да бъде обявен за „персона нон грата“.

Последния път Уорлик разбуни царството на тогите с откровението, че в България има две съдебни системи – една за богатите и една за обикновените граждани. „Повечето българи вече не искат да търпят това“, отсече дипломатът в стила, напомнящ уличен марксистки проповедник отпреди век.

Отговорът на родната Темида беше светкавичен. „Това е напълно неоснователна и неприемлива теза, която обижда магистратите в България“, заявиха в безпрецедентно съвместно комюнике главният прокурор Борис Велчев и председателят на Върховния касационен съд Лазар Груев.

Към изразеното от двамата крайно недоумение се присъедини и председателката на парламента Цецка Цачева, която отрече мнението на посланика като „непремерено и плод на вътрешна емоция“.

За съжаление обаче ходът на събитията оправдава думите на устатия дипломат. Последното потвърждение дойде от Софийския градски съд, който погали с условна присъда милионера Христо Ковачки. Енергийният бос има повод да си хвърля капата, след като съдът му даде 3 години условно плюс 5-годишен изпитателен срок за ужилването на хазната с над 16 милиона лева.

Твърде съмнително е дали ще се получи и наложената от магистратите конфискация на една десета от имуществото на Ковачки.

В случая няма какво да се добави към констатацията на Уорлик, че „благодарение на раздвояването на съдебната система богатите, властни и влиятелни хора се разхождат свободно по улиците“. Нещо повече, затворите у нас са препълнени с кокошкари, откраднали по два телефона или разбили на пияна глава гаражи и мазета.

Най-лесните и многобройни мишени на родното правосъдие са клетници (в голямата част от случаите от малцинствата), които нямат нито пари за хонорара и на треторазреден адвокат, нито пък преки роднини в съда и прокуратурата.

Дори посланик Уорлик да реши утре да ни лиши от шареното си присъствие, за което настояват среди от БСП, едва ли пороците на Темида ще изчезнат с неговото заминаване.

Европейските ни партньори във всеки следващ доклад повтарят унищожителните си бележки за правосъдната ни система и я сочат като главна пречка за развитието на страната и пълната интеграция в структурите на ЕС.

Без съмнение общественото търпение към бардака в съдебната система е напълно изчерпано и у нас. Още повече че липсата на законност и забатачените с петилетки дела удрят както жертвите на престъпления така и съвестните данъкоплатци, бизнеса, а в редица казуси застрашават и националната сигурност.

В крайна сметка и всяко от последните правителства се проваля в стратегическия приоритет – борбата с престъпността най-вече заради черната кутия, в която се е превърнала обградената с неприкосновеност магистратура.

Жреците на Темида не бива да се сърдят на тежките обвинения, а да се готвят за засилване на обществения натиск срещу техните недъзи. В крайна сметка топката е в техния двор.

–––––-

Първанови: първата дама и първородния престолонаследник

Иво Инджев
http://ivo.bg/

Зорка Първанова с имот за 5 лева за кв. м

Изгодни сделки сключва и големият син на президента Владимир Първанов
Зорка, съпругата на президента Георги Първанов, се е уредила с имот край София на цена от 5 лева за кв.м. Сделката е извършена през 2007 г. Имотът се намира на 13 км от президентството – край село Иваняне, пише вестник „Торнадо“.

Съгласно новия общ устройствен план на София районът е обявен като перспективен, предвижда се там да бъдат изградени малки малки и средни предприятия. Според плановете мястото трябва да се превърне в логистичния център на Балканите.

Самата сделка е сключена по време, когато все още продажбата на имоти не е засегната от икономическата криза и е в разцвета си. През същия период пак за парцели край Иваняне средната цена за кв.м е 60-70 евро.

Независимо от това съпругата на президента плаща 42 500 лева за 8500 кв. м. Продавачите не са нейни роднини и няма как ниската цена да бъде оправдана с прехвърляне при делба на имот.

През 2007 г. Васил Симеонов Савов и Галина Петрова Савова сключват сделката със Зорка Първанова за продажба на парцела. Симеонов работи като общопрактикуващ лекар и е сред собствениците на медицински център „Здраве 999″ в жк „Илинден“, ул. „Коньовица“. Година след сделката центърът сключва договор със здравната каса.

На подобни ударни покупко-продажби се радва и останалата част от семейството. По-големият син на президента – Владимир, успява да се сдобие с тризонет в „Манастирски ливади“ на завидна цена. На 5 октомври 2009 г. в 121, акт 200 от столичната служба по вписванията е документирана покупката на апартамент с площ 213, 410 кб.м на ул. „Иван Сусанин“.

При сделката Владимир Първанов сключва договор за ипотека с ДСК, според който жилището е на стойност 160 380 лева. Цената на имота отново е с пъти по-ниска от реалната. Дори и в момента, когато се наблюдава спад на продажбите, подобен имот се предлага за 200-220 хил. лева.

Интересен е самият продавач на жилището – небезизвестният сторителен предприемач Румен Иванов, управител и съсобственик на фирма „Крит“. Името му нашумя преди време, когато се оказа, че манекенка го е шпионирала по нареждане на тогавашния агент на ДАНС Алексей Петров.

Самият Румен Иванов е известен като приближен до Първанов и често е канен на държавни сбирки, удостояван е с редица отличия, сред които и „Човек на годината“.
Към момента на сключване на сделката с „Крит“ Владимир Първанов е на длъжност в частната фирма „Ай-ви-СМ“, в която работи с брат си Ивайло. Според финансовия отчет на фирмата през 2009 г. тя е била на загуба и не декларира доходи. Независимо от това банката отпуска кредит за тризонета с месечна вноска от 700 лева.

Същата година Владимир Първанов извършва друга сделка – от името на фирмата, и тя става собственик на магазин в „Хиподрума“ с площ 69,940 кв.м. Цената е 122 180 лева и отново е няколко пъти под реалната пазарна.

Продавачът отново не е случаен – става дума за фирма „Сити резиденс“ с управител Георги Харачерев. В миналото името му се свързва с „Мултигруп“. Той обаче нашумява покрай конкурсите за сметопочистването в София. Освен управител и собственик на строителната фирма „Сити резидънс“, той е и шеф на „РВЕ-България“.

Друга негова фирма – „Тилком“, пък печели конкурс за изграждане на кабелната мрежа на БТК. И Харачерев като Румен Иванов е близък с президента Първанов./БЛИЦ/
Днес е голям християнски празник – Цветница (Връбница)
Лазаровден и Цветница (Връбница) – народни традиции, вярвания и обреди

Лазаровден и Цветница са винаги в последната събота и неделя преди Великден. Главната обредна роля е на девойките. Те пеят и играят. Но това не е веселие, а съдбовен ритуал. Нарича се лазаруване. За самите момичета обредът е “посвещение” в моминството, в предженитбена възраст. Някога се е смятало, че девойка, която не е лазарувала, не може да се ожени. Заедно с това моминският ритуал трябва да донесе стопанско и житейско благоденствие на цялото село. Ето защо лазарките, макар да са съвсем млади момичета, се посрещат с почит от всички жители. Тази значимост на лазарския ритуал навярно го е съхранила и до ден днешен. Сам по себе си обредът е красив и витален. Обичаят е познат във всяко българско село и район. Затова има много локални обредни варианти. На места и названието е различно. Но основните елементи са общи. Всяка лазарска група трябва да изпълни цикъл от песни, а на места и танц, характерни само за тези празници. Някога момите обхождали със своя обред всички къщи в селото. Днес в някои села ритуалът само се пресъздава на сцена. Но в много селища обичаят се възпроизвежда така, както някога – лазарките обикалят всички къщи. Традиционният смисъл е лазарките да внесат във всеки дом своята обредна благословия за благоденствие и сбъдване на най-съкровените надежди за всеки от семейството. В пространния обреден цикъл лазарски песни има подходящи текстове за всяка възраст и социално положение. Образите в тези песни носят много старинна символика и звучат особено поетично. Дъщерята-мома е пролетно цвете или звезда. Синът-ерген е напет юнак на красив кон и се надбягва със слънцето. Бащата е представен като могъщо родословно дърво. Децата са ято гълъби. Има песни и за основните поминъци – от земеделеца и овчаря, до златаря и учителя.

В някои краища на България от Лазаровден до Великден се изпълнявали лазарски обредни игри наречени буенец. Младите момичета се събирали и избирали своя водачка, наречена буенек. Тя била тази, която ги организирала в припомнянето и заучаването на обредните песни, тя ги водела при лазаруването. Обикновено буенеца е облечена с мъжка риза и на главата си има калпак. Избирала се и „булка” за буенеца, обикновено малко момиче – 8 – 10 годишно, с живи родители, което е облечено в невестинска премяна и е забулено с було. Така те минавали от къща на къща и изпълнявали своите обредни песни и танци, благославяйки за здраве и берекет.

На Лазаровден още се берат върбови конки, които се използват за закичване и правене на венци на следващия ден – Цветница.

Цветница в религиозния календар се отбелязва неделята преди Великден и се свързва с влизането на Исус Христос в Йерусалим. При посрещането Му хората го обсипвали с цветя и махали с палмови клонки, за да го приветстват. Символично палмовите клонки у нас са заменени с върбови и, за това на Цветница се извършва тържествена молитва, на която се благославят върбови клонки, които хората занасят в домовете си и закичват на портите си.

Във фолклорната традиция Цветница се свързава с кумиченето, с което звършва цикълът на моминските пролетни игри. Момите участвали в лазаруването се събират до река, кладенец, чешма и пускат по течението на водата предварително подготвено венче от върбови клонки. В някои краища се пуска лодка от царевични листа, приготвят се специални обредни хлябове – кукли, от които се отчупва залък, който се изпозлва за белег при кумиченето. Чийто белег излезе най-напред става кумица/кръстница и повежда хорото към дома си. Там кумицата гощава момичетата, а те от своя страна започват да и говеят (да мълчат пред нея) до Великден. В края на говеенето си, отиват на гости на кръстницата, носят и шарени яйца, а тя ги освобождава от обредното мълчание.

Целият ритуал кумичене е съпроводен от обредни песни, които възпяват любовта, качеставата на момите и момците, женитбата. Вярвало се, че момиче, което не е лазарувало и не е било кума може да бъде взето от змей и няма да се омъжи. Кумиченето завършва с люлки на песен. Колкото по-високо се люлее люлката , толкова по-високо ще расте житото.

Лазаровден и Цветница са празници свързани с разцъфването на природата и се включват към поредицата от дни носещи новото начало на идващата пролет. Това са и празниците, на които имен ден празнуват всички носещи имена на цветя и растения

Лазаровден и Цветница (Връбница) – народни традиции, вярвания и обреди

Лазаровден и Цветница са винаги в последната събота и неделя преди Великден. Главната обредна роля е на девойките. Те пеят и играят. Но това не е веселие, а съдбовен ритуал. Нарича се лазаруване. За самите момичета обредът е “посвещение” в моминството, в предженитбена възраст. Някога се е смятало, че девойка, която не е лазарувала, не може да се ожени. Заедно с това моминският ритуал трябва да донесе стопанско и житейско благоденствие на цялото село. Ето защо лазарките, макар да са съвсем млади момичета, се посрещат с почит от всички жители. Тази значимост на лазарския ритуал навярно го е съхранила и до ден днешен. Сам по себе си обредът е красив и витален. Обичаят е познат във всяко българско село и район. Затова има много локални обредни варианти. На места и названието е различно. Но основните елементи са общи. Всяка лазарска група трябва да изпълни цикъл от песни, а на места и танц, характерни само за тези празници. Някога момите обхождали със своя обред всички къщи в селото. Днес в някои села ритуалът само се пресъздава на сцена. Но в много селища обичаят се възпроизвежда така, както някога – лазарките обикалят всички къщи. Традиционният смисъл е лазарките да внесат във всеки дом своята обредна благословия за благоденствие и сбъдване на най-съкровените надежди за всеки от семейството. В пространния обреден цикъл лазарски песни има подходящи текстове за всяка възраст и социално положение. Образите в тези песни носят много старинна символика и звучат особено поетично. Дъщерята-мома е пролетно цвете или звезда. Синът-ерген е напет юнак на красив кон и се надбягва със слънцето. Бащата е представен като могъщо родословно дърво. Децата са ято гълъби. Има песни и за основните поминъци – от земеделеца и овчаря, до златаря и учителя.

В някои краища на България от Лазаровден до Великден се изпълнявали лазарски обредни игри наречени буенец. Младите момичета се събирали и избирали своя водачка, наречена буенек. Тя била тази, която ги организирала в припомнянето и заучаването на обредните песни, тя ги водела при лазаруването. Обикновено буенеца е облечена с мъжка риза и на главата си има калпак. Избирала се и „булка” за буенеца, обикновено малко момиче – 8 – 10 годишно, с живи родители, което е облечено в невестинска премяна и е забулено с було. Така те минавали от къща на къща и изпълнявали своите обредни песни и танци, благославяйки за здраве и берекет.

На Лазаровден още се берат върбови конки, които се използват за закичване и правене на венци на следващия ден – Цветница.

Цветница в религиозния календар се отбелязва неделята преди Великден и се свързва с влизането на Исус Христос в Йерусалим. При посрещането Му хората го обсипвали с цветя и махали с палмови клонки, за да го приветстват. Символично палмовите клонки у нас са заменени с върбови и, за това на Цветница се извършва тържествена молитва, на която се благославят върбови клонки, които хората занасят в домовете си и закичват на портите си.

Във фолклорната традиция Цветница се свързава с кумиченето, с което звършва цикълът на моминските пролетни игри. Момите участвали в лазаруването се събират до река, кладенец, чешма и пускат по течението на водата предварително подготвено венче от върбови клонки. В някои краища се пуска лодка от царевични листа, приготвят се специални обредни хлябове – кукли, от които се отчупва залък, който се изпозлва за белег при кумиченето. Чийто белег излезе най-напред става кумица/кръстница и повежда хорото към дома си. Там кумицата гощава момичетата, а те от своя страна започват да и говеят (да мълчат пред нея) до Великден. В края на говеенето си, отиват на гости на кръстницата, носят и шарени яйца, а тя ги освобождава от обредното мълчание.

Целият ритуал кумичене е съпроводен от обредни песни, които възпяват любовта, качеставата на момите и момците, женитбата. Вярвало се, че момиче, което не е лазарувало и не е било кума може да бъде взето от змей и няма да се омъжи. Кумиченето завършва с люлки на песен. Колкото по-високо се люлее люлката , толкова по-високо ще расте житото.

Лазаровден и Цветница са празници свързани с разцъфването на природата и се включват към поредицата от дни носещи новото начало на идващата пролет. Това са и празниците, на които имен ден празнуват всички носещи имена на цветя и растения.

Цветница се празнува в неделя след Лазаровден. Според родната статистика на Цветница празнува една пета от българите.

Здравки и Виолети, Рози и Розалии, Цветанки, Цветелини, Цветослави и куп още цветни имена честват един от най-популярните християнски празници.
Цветница е ден на цветята, младостта и възраждането на живота в природата!
Имен ден празнуват всички, които носят имена, произлизащи от названия на растения, дървета:
Биляна, Беляна; Божура; Виолета, Върба, Върбан, Върбинка, Венета, Венцислав, Ванеса; Гергин(а), Гроздан(к)а; Далия, Дафина, Делия, Дилян(а), Делян(а), Динка, Детелин(а); Елица – (от Ела); Евелина – в превод от френски означава горски орех ; Жасмин(а); Здравка, Здравко, Зюмбюл(ка); Ива; Иглика; Калина, Калин, Карамфил(к)а, Китка, Камелия, Кестен,Кала; Латинка, Лили, Лила, Лилия, Лиляна, Люляна, Лора; Маргарита, Магнолия, Малина; Нева, Невен(а), Незабравка; Петуния , Паулина; Ралица, Ренета (от фр.сорт ябълка), Роза, Розалина, Роксана; Росен; Росица; Смилян(а), Сияна; Теменуга, Теменужка, Трендафил(ка); Фидан(ка), Цвета, Цветан(а), Цветанка, Цветелин(а), Цветомир(а), Цветослав(а), Цвятко, Цветин(а); Череша; Явор(а), Ягода, Ясен(а), Ясмина
Нека за миг в този чуден ден да помислим за тях и да им пожелаем на ум, с думи или с малък жест “Честит имен ден!”, защото когато даваме радост на хората около себе си света става по-хубав!”
Празничната трапеза: Въпреки, че е пост, православната църква позволява на този ден да се поднесе риба на празничната трапеза. Приговя се ще обреден хляб, топъл качамак, джуркана коприва.

Цветница в християнската вяра
Цветница – красив и светъл ден в живота на християните.
Цветница e подвижен празник, но се чества винаги в неделя, деня след Лазаровден, една седмица преди Великден. Това е и един от най-хубавите пролетни празници. Посветена е на тържественото посрещане на Иисус Христос в Йерусалим с маслинови и лаврови клонки.
Шест дни преди еврейския празник Пасха /избавление/, Той пристигнал в малкото градче Витания и с чудотворната Си сила възкресил мъртвия от четири дни Лазар. На другия ден Иисус Христос потеглил за Йерусалим, а отвсякъде се стичали хора. По пътя Му те постилали дрехите си, а под нозете Му подлагали свежи зелени клонки с бели цветове. Хората Го посрещали с палмови вейки и с възгласи: “Осанна! Благословен Идещия в името Господне!”
Две хиляди години по-късно с тържество и любов християните в България продължават да отбелязват това събитие.
Богослуженията за Цветница започват още от предишната вечер. През деня вярващите ходят да берат върбови клонки, които символично заместват палмовите. Те се освещават в храма със специални молитви – от тях идва и името на празника Връбница.
На излизане от храма всеки взима осветени цветя и клонки, които отнася до дома си за здраве. Вярва се, че осветената върба пази от всяко зло и затова се поставя върху домашната икона.
Върбово венче на вратата у дома против уроки /лошотия/ до следващата пролет е трайният смисъл на празника. А надеждата и молитвата към Господ са неизменни, за да не дава никому кръст по-голям отколкото може да носи.

Върбата е първото от растенията, което се събужда от зимния сън. Върбовите клонки символизират палмовите, с които е бил посрещнат в Йерусалим Иисус Христос на този ден, в навечерието на еврейския празник Пасха.
В някои райони на България на този ден се извършват и поминални обреди свързани с вярването, че на Връбница умрелите излизат от гробовете си и очакват роднините им да им донесат нещо. Рано сутрин жените отиват на гробища с върбови клонки, царевични стъбла, кадилница и вода. Прекадяват и преливат гробовете на своите близки. След това забиват клончета от върбата до гробните паметници и с плявата (царевичните стъбла) запалват огън.
Антон ТОДОРОВ пред вестник ШОУ за политиците и изборите
АНТОН ТОДОРОВ: МЕГЛЕНА КУНЕВА Е ПОДКРЕПЯНА ОТ “СВЕТОВНОТО ПРАВИТЕЛСТВО”

Да говори Костов срещу Русия, е все едно Владо Кузов да говори срещу педофилията

Aнтон Тодоров е роден на 19 август 1966 г. в гр. Раднево. Завършил е политология в СУ „Св. Климент Охридски“. Дипломната му работа е на тема „Генезис и природа на патримониалната държава в Русия“. Специализирал е във Военна академия „Г.С. Раковски“. Има няколкостотин публикации в българската и чуждата преса. Живее и работи в София, експерт е по сигурността.

– Господин Тодоров, започна ли предизборната кампания?
– Да, предизборната кампания и за президентските, и за местните избори започна преди няколко месеца, независимо от това че все още няма официално издигнати кандидатури. Това не е прецедент, тъй като през 2001 година Първанов беше утвърден от левицата за кандидат-президент едва през септември. Въпреки това относително забавяне, от известно време се извършва разузнаване с бой, ако използваме военна терминология.

– В началото на управлението на ГЕРБ някои анализатори прогнозираха, че разделителната линия за парламентарната група на ГЕРБ ще бъде отношението към Москва. Това ли се очертава сега?
– Да, споделям частично тази теза. Частично, защото съм убеден, че в България няма нито една партия, фракция, група или бизнес кръг, който да има последователна политика в еманципирането на България от отровното въздействие на Москва. Няколко неща, които се случиха последните месеци, се случват веднъж на десет години, затова трябва да бъдат анализирани внимателно. Влиятелни руски медии съобщиха, че българският премиер Бойко Борисов е взел страната на “Росатом”. Това е доста точно наблюдение и едва ли е само провокация. Интерпретирано от гледната точка на българския интерес, то има и следния прочит: Русия за пореден път се опитва да вбие клин в българското правителство. Хората, които са се занимавали с изследване на руското стратегическо мислене, веднага ще се сетят, че в политиката на Русия към страната ни разчленяването на центровете на властта заема ключово място.

Това е правено в продължение на столетия – и към български структури преди добиването на независимост, и по време на прехода. Може да звучи парадоксално за някои, но дори и Виденов беше свален по този начин. При това съпътствано от договорка между Москва и Вашингтон. Идването на Иван Костов на власт през 1997 г. беше постигнато чрез геополитическа договорка между Москва и Вашингтон. През есента на 1996 руския вицепремиер Олег Лобов идва няколко пъти в България и заплашваше Жан Виденов, който продължаваше да се държи твърдо спрямо апетитите на руския премиер Виктор Черномирдин към монопол на строежа на газопроводи през нашата страна и отрязваше всички подобни настоявания на ”Мултигруп“- основният руски представител в България тогава. По същото време бъдещият служебен премиер Софиянски замина за Москва в навечерието на Коледа заедно с Емил Кюлев, Евгений Бакърджиев и Асен Агов. Това е добре да се припомня на тези нахални хора, които отново точат лиги за властта. А за Вашингтон отлетяха Иван Костов и Красимир Ангарски, който тогава беше помощник на Емил Кюлев в БРИБ, заедно със Сашо Божков, лека му пръст. След тези совалки започнаха и януарските бунтове пред парламента и щурма на НС на 10 януари 1997 г.

– Тези дни Костов заяви, че президентът Първанов и премиерът Борисов се опитват да се домогнат до благоволението на Русия. Така ли е според вас?
– Да говори Костов срещу Русия, е все едно Владо Кузов да говори срещу педофилията. И двамата имат обща черта – тайно практикуват това, което отричат. Костов е човекът, който чрез последователна проруска политика направи от Нефтохимическия комбинат в Бургас петролна рафинерия. Дотогава България внасяше нефт от десетки страни. С приватизацията през 1999 г. българската икономика стана 100% зависима от руския нефт. До 1998 г. “Нефтохим” произвеждаше десетки продукти за химическата промишленост като резултат от сложен крекинг на различни видове нефт. Като остана само рафинерията на “Лукойл”, тя спокойно може да внася на 100 % нефт от Русия.

Второ, преди да бъде взето решението за възобновяване на проекта за АЕЦ “Белене” през 2003 г., а през 2006 да бъде подписан договорът от кабинета “Станишев” и да бъдат поръчани реакторите, с решение от 26 януари 2000 г. на Висшия експертен технически съвет на Агенцията по енергетика и НЕК, АЕЦ „Белене“ е определена за нова ядрена мощност на България – предпочетена пред строеж на блок 7 на АЕЦ „Козлодуй“! Забележете датата -2000 г.! През януари 2001 г. Петър Жотев, вицепремиер в правителството на Иван Костов, подготвя доклад за състоянието на АЕЦ „Белене“ и препоръки строежът да бъде размразен! В този доклад е определено, че ще се строи втора ядрена централа и тя ще бъде в “Белене”. Йордан Соколов, тогава депутат от Плевенския избирателен район многократно заявяваше, че ще лобира централата в Белене да сe строи. Кметът на СДС на Плевен Найден Зеленогорски – също. Тези тримата дори дадоха специална пресконференция в Белене тогава. Зеленогорски и до момента е категорично за строежа на Белене.

Крайно време е дори малобройната секта привърженици на Сините да осъзнаят, че докато Костов беше на власт, той не само скри досиетата, заедно с тогавашния президент Петър Стоянов, но и обвърза България с Русия в енергийната сфера за десетилетия напред. Погледнете приватизацията на Марица-изток. Там се губят проценти от собствеността. Преди дни Румен Петков повдигна ключов казус – в едно реалити телевизионно предаване той в прав текст каза, че 12% от собствеността на два от ТЕЦ-овете след сложни хватки не е ясно на кого са.

– Откога Румен Петков разбира и от енергетика?
– Не подценявайте Румен Петков. Той е изключително информиран човек, един от влиятелните български масони. Нека припомня, че на 25 януари 2010 на пресконференция на БСП в Плевен той заяви, че Борисов му е казал в частна среща: ”Белене” ще се строи”. По-важен обаче е друг въпрос – дали правителството на ГЕРБ не обещава хаотично едно и също на всички свои партньори – на европейските, американските, руските. Другият въпрос е дали не участва в някаква схема на измама спрямо другите. Отговорите на тези въпроси засега не са напълно ясни. Съдете сами – Симеон Дянков заяви преди година и половина, че няма да даде и стотинка за “Белене”, а сега е с напълно променена позиция. През последната година сме платили 300 млн. евро за Белене –част на Атомстройекспорт, част на БНП Париба. А уж нямаше да се строи с български пари.

– Това не са ли разходи по предишния договор?
– Така е, но в момента се оформя сериозен конфликт около финансовия консултант. На финалния търг попаднаха две финансови групировки – една френска и една британска. Спечели Британската банка HSBC главно поради това, че ДАНС има сериозен доклад, според който другата, консорциумът, оглавяван от банка „Ротшилд“, е изключително близък с руската страна и оттам можем да очакваме сериозни проблеми.

– Миналата седмица стана ясно, че „Сименс“ и руската „Росатом“ имаха план за сътрудничество в производството на оборудване за атомни електроцентрали, но френската „Арева“ твърди, че съгласно договора й със „Сименс“ няма право да се конкурира с „Арева“ до 2020 г. В същото време “Сименс” се опитва да излезе от съдружие с “Росатом”. Има ли това нещо общо с „Белене”?
– Това са сложни, наднационални преговори и доста от детайлите, от скритата част от преговорите правят анализа доста рисков. Едно нещо обаче се очертава доста ясно – че ако продължи строителството на „Белене”, форматът, в който това ще се случи, ще бъде доста по-неблагоприятен от този, който беше заложен през 2006 г. при Станишев поради увеличената тежест на руската страна. Оттук-нататък можем да се окажем с тотално русифицирана енергийна система. И вече няма да има никакво значение кой печели изборите и формално управлява България.

Само за сравнение ще дам пример с подготовката на строежа на втората румънска ядрена централа, която Румъния възнамерява да изгради – там има няколко инвеститори, но нито един не е руски, а цената е около 4 млрд. евро. Ако си мислите, че Русия не е натискала румънските правителства тя да строи АЕЦ ”Черна вода”, много се лъжете – от 2002 г. опитаха и невъзможното в тази посока, но както двата досегашни реактора са канадски – модел CANDU 6, такива ще бъдат и новите два реактора. Както се казва, коментарът е излишен.

– Вие пръв обявихте преди време за кандидатурата на Меглена Кунева. На този фон как се развиват политическите борби?
– Както обявих, казусът има няколко неизвестни. Едната от тях е как тя да бъде представена така, че твърдото ядро на БСП да не подскочи, когато я тропосат за кандидат на някакъв инициативен комитет. Вторият важен момент е как ще бъде омилостивен “боянският отшелник” да я подкрепи. Все пак Кунева е била юрист в тоталитарния Комитет за правата на човек на Константин Телалов преди 1989 г., който беше основен фактор, чистещ международния имидж на режима на Живков по време на преименуването на турците в България.

– А в дясното как се развиват нещата?
– Неотдавна се проведе конференцията „Демокрацията се нуждае от истината“, организирана от бюрото на фондация „Конрад Аденауер“, на която не беше обърнато необходимото внимание. На нея бившият шеф на парламента Йордан Соколов каза буквално следното: „През 1997 г. приехме закон за разкриване на досиетата, много по-слаб от сега действащия. Конституционния съд отмени всички важни текстове. Ние имахме информация, че в Конституционния съм има 4 съдии агенти на ДС и знаехме какво ще се случи. Тук беше направена грешка – нямаше нужда да се изчаква решението на Конституционния съд. Трябваше да се обявят агентите преди решението. По този начин агентите в Конституционния съд нямаше да имат мотив да гласуват срещу закона”.

Другото забележително изявление беше, че те, ОДС, са знаели за всички досиета, вкл. и това на Гоце, но не са го направили публично. Соколов директно подчерта ролята на днешния депутат от СДС Димо Гяуров за това. И понеже от Синята коалиция продължават да нахалстват и да се държат нагло по този казус, аз искам да задам няколко въпроса на генерал Атанас Атанасов, който беше шеф на НСС през 1997-2001. Първо, дали Алексей Петров е бил на секретен щат по негово време като пряк съветник на директора на НСС, т.е. на самия Атанасов? Защо говорим само за това, че Станишев и Петко Сертов са назначили Петров като съветник на шефа на ДАНС през 2008, след като десет години преди това той е бил такъв по време на управлението на ОДС?

И още: преди време се заговори за разработката “Буда”. Въпрос към Атанас Атанасов: Разработвал ли е той през 1998 г. сегашния премиер Борисов? Било ли е прекратено това дело, по чие нареждане и има ли нещо общо с по сетнешната политическата кариера на Борисов? Всъщност изразът на Борисов “Ние с Костов сме се разбрали” има много прагматична база. Тези задкулисия вече 20 г. дирижират прехода.

– Дали Борисов и Николай Младенов ще успеят да се справят с посланиците с досиета?
– Ключов въпрос. Но аз не смятам, че Николай Младенов върши много работа в тази посока. Тъкмо обратното – семейната му обремененост го прави непоследователен. Знаем, че баща му е бил шифровчик в посолства на тоталитарна България. Статутът на семействата на шифровчиците тогава е бил такъв, че те са нямали право да излизат без охрана от сградата на посолството. Представяте ли си колко ценни за ДС са били тези хора? И каква психика според вас е формирал този режимен живот на подрастващия Младенов? Да не забравяме, че и през близо двете години на това правителство имаше доста назначения на дипломати, които се оказаха, че са секретни сътрудници.

– Споделяте ли тезата на Божидар Димитров, че всъщност чрез закона за досиетата БСП кадрува в дясното?
– Да, донякъде. Макар че, парадоксално, но и договорът за “Белене”, сключен от кабинета “Станишев”, и Законът за досиетата, са на светлинни години пред съответните актове на десните.

– Останаха обаче съмненията, че някои от посланиците са реактивирани. За кои от тях знаете?
– Да, и на първо място искам да посоча посланикът трети мандат в САЩ Елена Поптодорова. На снимката, която виждате тя е отдясно на Ричард Никсън на срещата му с Тодор Живков в Евксиновград на 1-2 юли 1982. А тя би трябвало да е до Живков. Нямам обяснение защо е нарушен протоколът. В една докладна записка на Любен Гоцев, който е организатор на тази среща и на цялото посещение на Никсън в България тогава – посрещнал го е на Дуранкулак – става ясно, че от американска страна изрично се настоява на срещата на четири очи да присъства само Елена Поптодорова.

– Тя да не се окаже агент на ЦРУ?
– Възможно е, както се изразяват в службите, да е работила „на двойна езда”. Марин Райков, който се е подвизавал на Балканите като военен разузнавач, също са му обещали са да му скатаят досието, но това май не се е случило.

– Кога е излязло досието на Марин Райков?
– Не е излязло, но определени хора знаем, че съществува. И все пак въпреки огромните гафове Младенов няма да бъде сменен.

– Защо да бъде сменен?
– Защото предлага проблемни хора, хора с досиета за различни позиции в министерството.

– Той да не би да не знае?
– Да цитираме пак Соколов – че всичко се знае още от 1997 г. Но Младенов не е изцяло български министър. Той е директна креатура на най-големия ни съюзник – САЩ, затова не биха го пипнали и с пръст.

– В продължение на въпроса за десните кандидати има ли нещо интересно?
– Небивал калабалък за кандидат-президенти се появи напоследък. Двамата братя от Филибе Петър и Емил Стоянови се опитват сега да разиграят една игра – да бъде курдисан Петър Стоянов за кандидат на ГЕРБ. Ако бъде издигнат, хортуват си те, СДС ще бъде принуден да подкрепи своя бивш лидер и президент. По-малкият брат вече се инсталира като евродепутат от ГЕРБ. Подобна кандидатура би била издевателство над десните избиратели. Ето още една интересна снимка. През 2008 г. вече експрезидентът Петър Стоянов е на конференция ”Central Europe and Eastern New Economies Strategies with Gulf States, Middle East, Bahrain April 8 to 10, 2008”. Отляво надясно са подредени шефът на кабинета му като президент навремето Илия Лазаров, който е внук на финансовия министър та НРБ до 1962 г. Кирил Лазаров, до него е БСП функционерът, кандидат за депутат от Коалиция за България през 2005 в София област и братовчед на Лазаров – Кирил Недев. Двамата са съдружници в една фирма, която предизвика големи скандали с незаконни строежи в Долна баня, до Ихтиман. До тях е тогавашният министър на икономиката от БСП Петър Димитров, а точно до него – Петър Стоянов, който вероятно лобира за делата на първите двама. Тук задавам риторичния въпрос: Да се досещаме ли кой стои зад тази инвестиция в Долна баня? Интересни са и фигурите до Стоянов. Нашият посланик в Кувейт и ОАЕ Илко Шивачев, който е дългогодишен секретен сътрудник на РУМНО. А до него е Стоян Сталев – забележете, до 1990 г. вкл. е бил секретен сътрудник на II главно управление на ДС, 1 отдел, 3 отделение – следил е определени чужденци в България. Той дори беше член на кабинета “Софиянски”. Изобщо, мерзка и отвратителна работа.

– Скандалите в “Труд” и “24 часа” само финансови ли са, или имат политическа проекция?
– Няма медиен проект в България, който да няма политическа проекция. Моето мнение е, че Огнян Донев и Любомир Павлов всъщност имат политически проект и той цели възстановяване на старото СДС под техен диктат, с формацията на Пламен Юруков вътре, разрушаване на “Синята коалиция” и изхвърляне на Костов от политическото пространство. Изобщо, част от целите им са достойни за адмириране.

– Но нали Пламен Юруков направи нова партия?
– Тя е като АБВ-то на Първанов – изкуствена патица. Винаги може да бъде кооптирана в СДС.

– Софиянски има ли позиции? Той категорично отрече да е свързан с проекта на Любомир Павлов.
– Той засега е единственият политик от такова ниво в дясното, който заяви, че президентът на България трябва да се казва Меглена Кунева. Човек трябва да се запита защо такива хора, които по принцип не стрелят напосоки във въздуха, правят подобно нещо. Погледнах в моя архив и видях, че това е свързано с 1990 г., когато Меглена Кунева е назначена в МС като специалист по международно право в отдел ”Правен” при Андрей Делчев. А той е един от активните и влиятелни членове на ССД на Софиянски.

– Кунева обаче не обича да се идентифицира с определена партия.
– Кунева има подкрепата на сериозни западни кръгове, които не са нито леви, нито десни. Те са представители на едно наднационално лоби, което авторитетен анализатор като Дейвид Родклиф описва като суперкласа от 6 хиляди души – приблизително по 1 на всеки 1 млн. души от населението на земята. Това е т.н. „суперкласа”.

– Нещо като „световно правителство”?
– Да, точно така.

– Заради това ли тя е фаворитката на президента Първанов?
– Отчасти да, защото той от години е напълно игнориран в чужбина. Заставайки зад нея, той се надява да си създаде подход към тях. Виждаме, че се готви и за премиер – съвсем не толкова налудна идея, както изглежда на пръв прочит – и такива контакти, на такива нива ще са му необходими.

– Посочихте Любомир Павлов и Огнян Донев и техния проект. А Христо Грозев чий човек е?
-Ако се огледаме край него, ще видим, че това са кръгове от БСП. Самото му изявление, че би върнал Тошо Тошев, е много показателно. Тук има сблъсък между квазидясно и квазиляво. Това подменя действителността.

– Част от статуквото ли е това?
– Опит да се запази статуквото под ”вънкашност чужда и име ново”. Дано не прозвуча много песимистично, но сегашното време може да ни се струва като “ Belle Époque ”след време. Вижте последните данни – в България има над 1млн.цигани, тоест те вече са приблизително 15% от населението. Такъв процент цигани няма нито една страна на света! Това е като проклятие – няма решение на тази катастрофа и наистина губя съня си само като си представя до няколко години какво ще се случи в страната ни. Като краен резултат за дълъг период от време тук ще стане място, където могат да се случват само крайнорадикални политически проекти, мобилизирани от този казус, което ще ни лиши от предпоставки за относително демократични параметри в политиката и либерални практики в икономиката. На ход са якобинците!

Едно интервю на Светломира ДИМИТРОВА
МОДЕРНИ ИЗМАМИ И КРАЖБА НА ЛИЧНИ ДАННИ
Представени от Нети Ласко от Главната прокуратура на щата Илинойс.
Неделя, 1 май 2011, 14 часа
Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656, phone 773-693-3140

ЗА ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ
ФЕСТИВАЛ „БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО – ПРОЛЕТ 2011”
ОТКРИТА ДИСКУСИОННА ПРОЛЕТНА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ*
Спонсори
Симпатизанти на БАА (б. и.), д-р Виолета Симов-Динев, Park Ridge Taxi and Community Cab, Цветелина Бойновска, Петранка Стаматова, Ивелен Костов и други,
със съдействието на
„Български партньорски организации”
с медийната подкрепа на
в-к „България Сега”, в-к „Старт”, в-к „България” и EuroChicago
Патрон на фестивала – Ивелен Костов
Мениджмънт – Никола Чаракчиев
Програма
(актуализация 16 април 2011. Молим следете www.EuroChicago.com )
10:00. Дискусионно фоайе. Регистрация.
10:15. Въведение в технологията на сесията – Никола Чаракчиев
10:20. Традициите на Фестивала „Български дни в Чикаго” – Петранка Стаматова.
10:25. Откриване на Фестивала – Динко Динев, Президент на БАА.
Професионални и социални дискусии
10:30. Българите в САЩ – двадесет години по-късно.
– За състоянието на българите в САЩ – Климент Величков.
– Проблеми на българите в САЩ – Никола Чаракчиев.
– Дискусия за българите в САЩ – Динко Динев.
12:00. Българският вкус в Чикаго. Анализи – Звезделина Гюдюлева – Ковачева.
13:00. Представяне на български училища и университети – модератор Хриска Перфанова.
13:30. Какви документи трябва да съхраняват работодателите за работниците си?–София Знаймер.
14:00. Модерни измами и кражба на лични данни–Нети Ласко от Главна прокуратура на щата Илинойс.
14:30. Българският (ДНК) генотип и националната идентичност**- модератор Никола Чаракчиев
14:35. Инвестиции в САЩ – къде, кога и как? – модератор Петранка Стаматова.
15:00. За състоянието на българската общност в Чикаго – модератор Цветелина Бойновска.
15:30. Награден форум – Чикаго 2011, меценати, спонсори, дарители.
16:00. Закриване на сесията. Очакваме Ви на „Български дни в Чикаго – есен 2011”.

За участие в „Открита пролетна сесия на Българо-Американска Асоциация” на 1 май 2011 година, молим попълнете заявка, публикувана в www.BAAChicago.com и я изпратете на [email protected] . Телефони за контакти: 312-222-9353, 773-444-0622, 847 293 7325. Препоръчителен срок за заявка – до 25 април 2011.
*Сесията е част от „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ” – 30 април 2011. Телефони за контакти: 773 817 9917, 773 814 3478
**Разработката е част от темата „Ролята на българските общности за запазването на българския език и националната идентичност”

УКАЗАНИЯ ЗА МЕСТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА КОМПЛЕКСА “PAVILION APARTMENT”,
КЪДЕТО СЕ ПРОВЕЖДАТ
СЕСИИ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ
ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ФЕСТИВАЛА “БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО”
Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656, phone 773-693-3140
Сателитни координати: 41o 58′ 39.68″ N, 87o 50′ 42.41″ W
Комплексът “Pavilion Apartments” е разположен близо до спирка “Cumberland” на “Blue line” и е между: Kennedy express I-90, Cumberland south, East River Road и Foster Avenue. “Pavilion Apartments” се състои от 5 петнадесет етажни блока, разположени във вид на буквата Y. “Залата за делови срещи” (Executive Conference Center) се намира в централния блок № 5441 (Leasing Center), в ляво от централния вход, близо до водния басейн с джакузи. Комплексът “Pavilion Apartments” разполага с огромен паркинг. File: bd11p-pro17
ПОСЛЕДЕН ДЕН ЗА ЧИКАГО
Уважаеми сънародници,

В чест на предстоящия на 30 април 2011 година
ФОРУМ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА И ПОДКРЕПЯЩИТЕ ГИ ОРГАНИЗАЦИИ В САЩ на тема „Ролята на българските общности в САЩ за запазване на българския език и национално самосъзнание”
се предлага:
Петък, 29 април 2011 година да бъде последен ден за писане на български език с латиница в Чикаго.
Успехът е винаги с разумно смелите.
Благодарим Ви,
Граф Хаджи
Маскарадът „Конституция 1991 год.”
Днес, 16 април, е Денят на Конституцията и юриста. В тази връзка предлагаме на нашите читатели откъс от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ

Маскарадът „Конституция 1991 год.”

През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.

Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.

А това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.

Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.

Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.

Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.

Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.

Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателая на Парламента е да обнародва „Конституцията”.

Само че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.

Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.

Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение – а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.

Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях. /Н.Г./
Фреди Фосколо: Андрей Луканов беше предвиден да оглави СДС
ИНТЕРВЮ НА ВЕНЕЛИНА ПОПОВА

Фреди Фосколо е френски и български гражданин. Журналист. Майка му е българка, а баща му – Ернест Фосколо, е един от основателите на Алианс Франсез в София. Фреди е съден за шпионаж и разпространение на нелегална литература срещу режима на Тодор Живков и съветската окупация на България. Присъдата си излежава в Старозагорския затвор. На 14 април Фреди Фосколо беше гост на Първия събор на политическите затворници от Старозагорския затвор, организиран от Съюза на репресираните и от партия „Новото време”.

– Господин Фосколо, как ви изглежда България днес. От гледна точка на демокрацията, на състоянието на гражданското общество, а не магистрално?

– България изглежда като абсолютно преуспяла перестройка. Това беше целта на перестройката – не да изгради демокрация, а просто да позволи на режима да продължи своето съществуване. Защото в Москва бяха разбрали, че той ще рухне с гръм и тежки последици. Този сценарий се провали в Полша, в Германия, в Чехия, в Унгария. Не успя и в балтийските републики. За съжаление успя на две места – в Русия, където КГБ се върна на власт след малкия епизод „Елцин” и в България, където същата власт, същата номенклатура, същите служби си остават на власт под маската на демокрацията. И си правят каквото си искат, въпреки че сме в ЕС, въпреки че там има съвсем други ценности и правила.

– Това, за което говорите вие, не беше ли узаконено още на кръглата маса?

– Аз смятам, че на кръглата маса се споразумяха под масата. Там не беше представена антикомунистическата опозиция. Там бяха т.нар. дисиденти, моите уважение, но никой от нас не ги беше виждал по затворите и лагерите. Макар че не е абсолютно задължително да си бил в затвора, за да си дисидент. Просто тези, които се бяха организирали около независимото дружество за защита на правата на човека, около „Подкрепа” (още от 1986 година, откогато е апелът на шестимата до Виенската конференция, който поставя „българския въпрос” международно), те не бяха на кръглата маса, с изключение на К. Тренчев, но той беше там в качеството си на синдикалист, а не като политик.

– Витаеше ли сянката на ДС на кръглата маса?

– Повече от сянка. Но нещата започнаха още преди кръглата маса. На 14 декември 1989 г. Хавел по същото време и по същия начин, когато хората бяха излезли в Прага на демонстрации, им каза „Не мърдайте оттук!”. Е милицията малко ги би тогава, но те останаха на площада една седмица. Малко след това Хавел стана президент. В България на 14 декември тези, които претендираха, че са опозиция, вместо да кажат същото, изрекоха „Прибирайте се по домовете си!” Това е първата стъпка. Приказките, че щяло да има кървава баня, са абсолютна измислица. Никъде нямаше кървава баня освен в Румъния, защото Чаушеску беше достатъчно глупав и не отстъпи за разлика от Живков. На 14 декември Тодор Живков го нямаше, нали. А и КГБ нямаше да допусне в България подобни неща. Освен това има и стенограми, които показват, че тогава Петър Младенов и други говорят пред актива на МВР, че губят сили и не могат да контролират положението. И какво стана? Взехме примера на кръглата маса от поляците, но там тя приключи с некомунистическо правителство. Нашата свърши с Петър Младенов – президент.

– Да, вие подкрепяте моята теза, че целият преход бе заченат порочно на кръглата маса. И на нея беше предадена демокрацията.

– За мен – да. Тази кръгла маса и някои личности предадоха демокрацията. Заради интереси. Като казвам, че комунизмът е жив, това не означава, че има лагерите и затворите от времето на режима. Казвам, че номенклатурата запази позициите си. И техните деца, това си е вече племенен кръг, племенна аристокрация.

– Може би затова, защото една част от истинските дисиденти, хората, които минаха през затворите и лагерите и преживяха ужасите на режима, не бяха на кръглата маса, не бяха във Великото Народно събрание и в останалите парламенти, може би затова упорито се разпространява(ше) тезата, че България няма своите дисиденти за разлика от останалите страни от бившия Съветски блок? Макар, че горяните са първите, които въстанаха срещу съветската окупация, нали?

– Не само горяните. България е страната, в която на изборите през 1946 година опозицията има най-много гласове. За разлика от другите страни от бившия Съветски блок. България е страната, където през май 1953 година избухва стачка в Пловдив – първата постсталинска стачка в съветската зона.

– Да, но за нас продължава да се говори като за най-верния сателит на Съветска Русия. Мит ли ще се окаже това всъщност?

– Да, мит. Който абсолютно трябва да бъде разбит.

– Защо не го развенчаят историците ни?

– Защото според мен са много малко историците, които го осъзнават и желаят да го направят. На тях не им се дава глас. Думата имат академиците от старо време.

– Ами то и досега ръководствата на институтите в БАН са в ръцете на хора, свързани с ДС. Доказа го проверката на Комисията по досиетата.

– Нямам нищо против БАН, но искам да кажа, че тези академици са остатък от динозаври. Нека си карат една спокойна хубава пенсия.

– Кой не допусна истинските дисиденти да оглавят опозицията и да влязат в Народното събрание?

– Истинските дисиденти не ги допуснаха, това е така. Историята ще го докаже, но смятам, че тук ДС има един мнооого дебел пръст. От друга страна, вижте кои се застанаха по трибуните на първите големи митинги след 10 ноември у нас? Помня, че когато Стефан Продев застана на стъпалата на „Св. Александър Невски” като дисидент, изгони и не позволи на Илия Минев да се качи на трибуната и да говори. Ако трябва да назова и имена, мисля, че президентът Желев има голяма вина в цялата тази работа. Не мога да го обвиня в съучастие с ДС, но той беше все пак съратник с Луканов, няма какво да се лъжем.

– Как оценявате неговата политика като лидер на опозицията тогава?

– Той беше в кадъра на т.нар. кадифена революция. А всъщност тези години се оказаха абсолютно успешен преход за комунистическата номенклатура. За съжаление всички други плащат. И това доведе до излизането от страната на един милион млади и способни българи.

– Каква е истината за българската опозиция? Кой я създаде, кой стоеше зад нея, кой посочи лидерите?

– За коя опозиция говорите?

– За тази, която се нарече СДС.

– Аз цялата истина едва ли знам. Но знам достатъчно неща, които не мога да кажа в едно интервю.

– Да, така е. Но все пак кой замисли тази опозиция така, че днес да е представена в парламента едва с 4 процента?

– Не забравяйте, че Луканов беше предвиден да оглави СДС. И той се отказа.

– Луканов лидер на СДС? Имало е такъв сценарий?

– Да. Да стане шеф на СДС, но тази схема не се осъществи. Тук не става дума за идеология. Въпросът беше да се крадат максимално пари. И как да си спасят кожата. Затова са се организирали още от 1985 година. Не са били изненадани. Изненадани са били горките партийци, тези малките хора, които са вярвали и станаха жертви на идеите си. Целият сценария за перестройката на КСБ беше изпълнен от ДС. Успешно тук и неуспешно в други страни. Маркус Волф например трябваше да застане начело на опозицията в ГДР.

– Затова ли днес политическите затворници, репресираните от режима са маргинали, извън парламента, нямат никакво представителство никъде?

– Да, също така администрацията ги гледа с насмешка, презрение и известна злоба.

– Затова нямаме и лустрационни закони?

– Социолози, политолози и историци трябва да се произнесат компетентно за това. Но във всички случаи трябва да има нещо, което да махне причината. А причината е в присъствието на дадени хора. Аз не искам в никакъв случай да бъдат обесени на стълбовете, напротив. Но трябваше да бъдат отстранени от обществения живот. Обаче това не влизаше в плана на перестройката.

– Не е ли България днес една вече завършена олигархична държава?

– То си е ясно. Дори мои приятели, като дойдат от Франция тук, се опулват и викат какви са тия джипове? И действително – аз не ги виждам там. Може да си много богат, но се движиш с обикновена кола. А тук? Но това си е знак на простащина, олигархична простащина.

– Ясно е, че тези, които си създадоха прехода, които трансформираха и ограбиха националния капитал, които ни управляват, не искат да има памет за миналото, за режима и неговите престъпления. Ние сме единствената държава от бившия Съветски блок, която няма Институт за националната памет (освен проекта на Ивайло Знеполски – финансиран от Димитър Паница – бел. В.П.)!

– Преди десет дни се върнах от Франция. Там няма седмица да не се излъчи филм по тв за съпротивата или против нацизма, или за тъжната история за колаборацията на Франция с Германия. Хората имат интерес към историята, обществото има отношение към миналото.

– Прави ли ви впечатление, че темата за Държавна сигурност минава само през агентите, някои от които са жертви на репресивната машина, наречена ДС. А за щатните офицери, за тези, които са извършвали и репресиите, и вербуването – за тях пълно мълчание? Защо за тези хора не се говори?

– Защото са на власт. Развратителите, палачите за тях се мълчи. Под претекст, че те са защитавали националната сигурност на държавата. Което не е истина. Защото те са щит и меч на партията, не на България.

– Утре някои от тях отново ще са кандидати за легитимната власт, не само за паралелната. Кандидати за президенти, за кметове, за парламента…

– Не бих се учудил. След като един Алексей Петров ще е кандидат за президент, какво да ви кажа… просто онемявам!?

Източник: http://www.novinar.net/
Лазаровден
Лазаровден (Лазарица, Лазарница, Лазар, Лазарова събота) е християнски празник, носещ името на Свети Лазар. Тази година се празнува на 16 април.
Православието отбелязва паметта на Лазар от Витания. Той и сестрите му – Марта и Мария приемали в сиромашкия си дом Иисус Христос и повярвали в неговата мисия. Според евангелието, Лазар се разболял и умрял, когато Спасителят бил в земите отвъд река Йордан. Месията обаче се върнал и възкресил покойника, който по-късно станал епископ на процъфтяващия кипърски град Китион. В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя – възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди иудейския празник Пасха. Лазаровото възкресение станало непосредствен повод за смъртната присъда на Спасителя. Извършено пред очите на народа, чудото станало причина мнозина да повярват в Христа. То и днес ни уверява в божествената сила на Бог Син, в Неговото възкресение, и в предстоящото всеобщо възкресение на мъртвите.
Лазаровден се празнува на осмия ден преди Великден. Поради това, че Великден се определя по лунния календар, а не по слънчевия, Лазаровден се пада всяка година на различна дата, но винаги в събота. Обичаите по Лазаровден и Цветница са женското съответствие на коледарските и сурвакарски обичаи на мъжете. Лазаровден и Великден са най-поетичните и красиви момински празници, посветени на цветята, любовта и плодородието. Те са част от Великденския обреден цикъл, посветен на обновяването на природата и възкръсването на живота.
Народът ни смята, че Лазар заповядва на горите и шумаците. С брадва сече дървета и прави ниви за оране, отвоюва пространства за човека от хаотичния, неподреден и чужд свят и така установява ред и поставя граница между световете.
Лазаровден е празник на нивите, пастбищата и горите, но и празник на момичетата, които след като лазаруват, придобиват нов социален статут – могат публично да се момеят, да се обличат и държат така, че да ги харесват ергените, да имат любим, да се омъжват. Денят се нарича още Лазарова събота, Лазарица, Лазар. Три обредни ритуала са свързани с него – лазаруване, избиране на кумица и боенек. И трите са свързани с прехода към моминството, с любовта и задомяването.
По традиция, на Лазаровден се откъсват зелени върбови клонки, които ще красят вратите на следващия ден – Връбница (Цветница). Младите жени набират цветя за венците, които ще оплетат за Цветница.

Прослава и възпяване на този празник носят лазарките. Това са млади момичета на възраст от 6 до 12 години. Те са събират на групи по 6-7. 4 от тях са певици, 2 – „шеталици“ (танцьорки) и една – „кумица“. Тя води групата и прибира подаръците.

„Радвай се, радвай, домакине, че са ти дошли лазарки. Колкото шума по гората, толкоз здраве на тази къща.Колкото дърва по полето, толкоз здраве на таз къща чорбаджийска.“
Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала, не може да се омъжи. Затова е било задължително всяко момиче от селото да лазарува .
Цял месец преди лазаруването, момичетата шият носии и учат песни.
Рано сутринта на Лазаровден, девойките си разпределят селото (градчето) на махали, така че да не се лазарува в една къща 2 пъти.
Когато обикалят домовете, момичетата играят ръченица и пеят песни за здраве, плодородие и женитба. След благите пожелания, стопаните даряват момичетата с питки, ябълки, орехи, яйца. Всичко това се поднася в сито, за „да е сита годината“, а „кумицата“ изсипва съдържанието на ситото в голяма шарена торба.
Лазарувалите моми се събират на реката и всяка носи върбово венче с някакъв белег на него. Венчетата се нареждат на дъска, пускат се по течението на реката и което излезе най-напред, тази мома ще се омъжи първа през годината и тя се избира за кумица на девойките.

На самия празник, на площада или мегдана лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенек, хванати в дълга редица (несключено лазарско хоро). На хорото се хващат само моми и се подреждат по височина : най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница или боенек. За разлика от другите лазарки тя облича не женска, а мъжка риза. Върху разпилените си коси носи калпак. Тя води групата из селото. С бунеца върви и булка- за булка се избира малко момиче- осем- деветгодишно. Задължително трябва да е от семейство, в което и двамата родители са живи. Това дете е облечено в булченска премяна и е забулено с невестинско було. Те разиграват притчата за възкръсването на Лазар, на когото също предстояла женитба.

На следващия ден, участвалите в Лазаруването моми отиват на реката и пускат по течението изплетените от върбови клонки и цветя венчета. В някои части на страната всяка мома приготвя и специален обреден хляб – „кукла“. На реката се чупят залци от „куклите,“ наричат се и се пускат във водата. В това време момците пазят по-долу от момичетата в тихата вода да хващат залците. Всеки момък бърза да хване повече, за да ги даде в къщи на агнетата, телетата и овцете да не боледуват и да раждат женски през следващата година. Девойката, чието венче или хляб излезе най-напред по течението, става „кумица.“ Това е голяма чест. Тя повежда моминското хоро към своята къща. Вярва се, че тя ще се задоми в близката една година. Този красив ритуал е съпроводен открай-докрай със звънки песни и веселие.

В отделни селища след обяд лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общото менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обичаят е сходен с ладуването на Васильовден.
Главно в Североизточна България се прави Лазарската задушница, която се свързва с вярването, че на Връбница ‘разпускат умрелите’ (излизат от гробовете си) и очакват родствениците да им донесат нещо. В петък преди Лазаровден жените варят жито и приготвят обредни хлябове от тесто без мазнина. Обикновено се прави един по-голям рангелов хляб с пластична кръстообразна украса от тесто и по-малки според броя на починалите (винаги нечетно число). Същата вечер жените прекадяват и преливат с вино гробовете на своите родсвеници и раздават от житото и големия хляб. Малките хлебчета се раздават най-често в събота сутринта.

На Лазаровден името си празнуват всички, кръстени като Елизар, Лазар, Лазарин, Лазарина, Лазарка, Лиляна или Лазо. Да ви е живо и здраво името! Името Лазар е символ на здраве и дълголетие

На следващия ден след Лазаровден настъпва красивият християнски празник Цветница (или Връбница), когато празнуват всички, носещи имената на цветя.

След празничните дни на Лазаровден и Цветница започват дните на Страстната седмица. Така в християнството се наричат дните на Христовите страдания. Ето защо, всеки от дните от понеделник до събота е наречен Велик. Страстната седмица завършва винаги с Великден – най-светлият християнски празник. Тогава християните празнуват Възкресението на сина Божи Иисус Христос.

Честити Великденски празници! Много здраве, радост и късмет!
April 15th is Leonardo Da Vinci’s Birthday (559 години от рождението на Леонардо да Винчи)
Leonardo was born on April 15, 1452, „at the third hour of the night“ in the Tuscan hill town of Vinci, in the lower valley of the Arno River in the territory of Florence.
Leonardo Da Vinci is one of the most renowned artists of all time. His works have been the subject of political discussion, academic research, social policy making and even the title of movies in the entertainment industry. Leonardo Da Vinci is well known and recognized for his works in history and in the entire world. Throughout history Leonardo has been recognized as the “renaissance evolutionist”, the man who brought a new outlook to the art world, not only through his paintings but also sculptures and inventions.
He is one of the greatest painters of the Italian Renaissance, best known for his masterpieces; Mona Lisa, Madonna of the Rocks, and The Last Supper. He was also a sculptor, scientist, inventor, mathematician, philosopher and vegetarian.
He was left handed, possibly dyslexic and wrote backwards sometimes using characters and abbreviations that he invented himself. He enjoyed purchasing caged birds so that he could set them free and believed that „The time will come when men will look upon the murder of animals as they now look upon the murder of men.“ He also dissected human cadavers.

Leonardo died on May 2, 1519 in Cloux, France. Legend has it that King Francis was at his side when he died, cradling Leonardo’s head in his arms.

Museum visitors viewing the Mona Lisa through security glass

Mona Lisa (also known as La Gioconda or La Joconde) is a 16th-century portrait painted in oil on a poplar panel by Leonardo di ser Piero da Vinci during the Renaissance in Florence, Italy. The work is currently owned by the Government of France and is on display at the Musée du Louvre in Paris. In the present era it is arguably the most famous painting in the world. Its fame rests, in particular, on the elusive smile on the woman’s face, its mysterious quality brought about perhaps by the fact that the artist has subtly shadowed the corners of the mouth and eyes so that the exact nature of the smile cannot be determined.

During his lifetime Leonardo was valued as an engineer. For much of his life, Leonardo was fascinated by the phenomenon of flight, producing many studies of the flight of birds, as well as plans for several flying machines, including a light hang glider and a machine resembling a helicopter.

559 години от рождението на Леонардо да Винчи

Леонардо да Винчи е роден на 15 април 1452 година в град Винчи, тогава владение на Флоренция, като незаконен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи.

Леонардо да Винчи е знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса. За него се казва, че е първообраз на ренесансовия човек и всеобхватен гений. Леонардо е прочут заради картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 година в Кло Люсе. Според Вазари крал Франсоа I присъства в момента на смъртта му, но някои други сведения показват, че това е само легенда, популярна във Франция. Съгласно неговото завещание, ковчегът на Леонардо е следван от процесия от 60 просяци. Той е погребан в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз.
Докладът за Шенген: България не е готова
България вероятно няма да получи „зелена светлина“ за Шенген през март тази година. Това стана ясно днес в Брюксел след заседание на работна група от експерти за подготовката на България и Румъния, предаде БНТ.
Най-големият проблем на България е контролът по границата с Турция, според доклада на експертите, провели през декември последната проверка у нас. По тази причина ще се наложи до два месеца изпращането на нова мисия за оценка.
Очаква се инспектори от шенгенските страни, Европейската комисия и секретариата на Съвета на ЕС за оценка на контрола на сухоземната граница на България да бъдат изпратени през март.
Новата проверка се налага, тъй като България не е изпълнила всички необходими технически изисквания, за да бъде сигурна външната граница на ЕС. Според доклада основни проблеми по южната граница на България са недостигът на персонал и екипировка и липсата на фиксирани пунктове за наблюдение.
Днешното заседание включи представители на България, на страните от шенгенското пространство и експерти, участвали в последната оценъчна мисия у нас. Следващото заседание на групата ще е вероятно в края на януари и ще е окончателно.
След него Съветът на министрите на вътрешните работи на ЕС ще официализира заключенията в доклада за България. До тогава държавите-членки ще могат да отправят своите въпроси за свършеното от българските власти, които ще имат възможност да отговарят на запитванията.

Според Франция и Германия България и Румъния все още не са готови да се присъединят към Шенгенското пространство. „По принцип Париж подкрепя присъединяването на двете държави към безвизовата зона, но София и Букурещ все още не са изпълнили условията“, каза външният министър Ален Жупе след срещата с германския си колега Гидо Вестервеле в Берлин. Вестервеле заяви, че Германия споделя това мнение, предаде „Ройтерс“.
В Европейския съюз има разногласия за политиката с нарастващия брой имигранти предимно от Тунис, които заплашват да нахлуят в Европа през Италия именно заради отпадналия граничен контрол в Шенген. До момента бежанците са достигнали 20 хил. души. Италия твърди, че другите държави членки на ЕС не са солидарни с Рим що се отнася до справянето с кризата с имигрантите, а Германия и Франция се оказаха най-притеснени от наплива на бежанци.

Външните министри на Германия и Франция съответно Гидо Вестервеле (вдясно) и Ален Жупе.

dnevnik.bg
ФЕСТИВАЛ “БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО – ПРОЛЕТ 2011”
ЗАЯВКА ЗА РЕГИСТРИРАНО УЧАСТИЕ ВЪВ
ФЕСТИВАЛ “БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО – ПРОЛЕТ 2011”
ЗА ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ
ОТКРИТА ДИСКУСИОННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ
Неделя, 1 май 2011 година, от 10 до 16 часа
Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656, phone 773-693-3140
Препоръчителен срок за заявка – до 18 април 2011.

От ………………………………………………………………….…………………………….………………………………………………………….
(лично, бащино и фамилно име на кирилица)

……………………………………………………………………………………………….………………………………………………..…
(лично, бащино и фамилно име на латиница)

представител на ……………………………………………………………………………………………………………………………………………
(име на кирилица)

…………………………………………………………………………………………………………………………………..…………………………………
(име на латиница)

1. Информация за комуникация с участника:

Адрес:

Телефон мобилен:

Телефон стационарен:

Факс:

Е-mail / WEB:

2. Форми за участие (моля заградете формата на участие):
A – Презентация и договорни форми ($60 + по договаряне). Тази форма предвижда участието на личности, институции и компании с брошури, продукти, постери, дискусии и реклами във фестивалните зали и медиите.
Б – Рекламни материали ($20) – Представяне само на рекламни материали (без презентация).
B – Дарения и спонсорство. Дарителите и спонсорите ще бъдат представени официално на сесията на Българо-Американска Асоциация. Информация за тяхната биография и дейност ще бъде съобщена само при тяхно съгласие и след заявка за регистрирано участие.
(Членовете на Българо- Американската Асоциация ползуват 50% намаление на горепосочените суми.)

3. Информация и реклама за участника

………………………………………………………………………………………………………………………………………

………………………………………………………………………………………………………………………………………

4. Материали, които участникът ще представи на фестивала:

………………………………………………………………………………………………………………………………………..

5. Форма на плащане:
В брой $ . Чек № от на стойност $ . Молим чекът да бъде предназначен за Bulgarian American Association. Адрес за кореспонденция: Bulgarian American Association 5441 N. East River Road, apt. 1401, Chicago, IL 60656.
Специални безплатни форми на участие: официален гост, гост, медии (журналист), кулинарен участник и
спонсор, само след официално регистриране за участие. Молим подчертайте формата на участие.

6. Общи указания
Указания за участие в “Български дни в Чикаго” са изложени в специален офертен материал наречен “Профил на фестивала” в www.BulgarianDaysInChicago.com или www.BAAChicago.com/bdic . Желателно е информацията да включва: комуникационна информация за участника, основен предмет на дейност на участника или свободно избран текст. Молим изпратете Вашата заявка на E-mail: [email protected] или факс 312-222-9359. Телефони за връзка 773-444-0622 и 224-678-2021.

Подпис: …………………………………………………… Дата: ……………………………….. 2011
Bd11p-Z-0
5.4.2011
ПЕТНАДЕСЕТИ АПРИЛ Е ДЕН НА ГЕНЕТИКАТА
Dear friends,

I wanted to make sure you heard about this sale that FTDNA has announced in celebration of DNA day on April 15th. It’s a GREAT opportunity to order tests, especially for those of you who have only tested 12 or 25 markers so far. It’s crucial that we have your results for at least 37, and preferably 67 or more markers, to know where you fit into the phylotree and to continue to advance our understanding of the branches of our haplogroup. This sale lasts only until midnight on April 15th, Central Time (Houston, Texas), so don’t miss it. Here’s the scoop:

DNA Day is April 15th! Starting at 12:00 PM on April 14th, join the celebration!

Upgrades:
Y-DNA12 add-on….. $59
Y-DNA12 to 37…….. $69
Y-DNA37 to 67…….. $79
Y-DNA12 to 67…….. $148
mtDNA add-on …….. $59
mtFull Sequence upgrade ….. $199

New customers:
Y-DNA12……. $59
Y-DNA37……. $129
…mtDNA………. $59
Family Finder… $199
Family Finder + Y-DNA12….. $258
Family Finder + mtDNA…….. $258
Family Finder + mtFullSequence + Y-DNA67 …. $657

To take advantage of these promotional prices use the coupon code: DNADAY2011

The coupon code will expire on Friday April 15 at midnight (CST).

Please note, the Y-DNA67 to 111 upgrade will remain at the introductory rate of $101 (no coupon necessary) until the end of this promotion. The price will be $129 going forward.

Payment must be received at the time of the order. Valid only on products listed. No substitutions. This promotion was announced in advance, therefore no adjustments will be made on previous purchases. Offer valid from 12:00 PM CST on Thursday, April 14, until 11:59 PM CST on April 15, 2011.

This promotion is not valid in combination with any other promotions. Family Tree DNA reserves the right to cancel any order due to unauthorized or ineligible use of discounts and to modify or cancel these promotional discounts due to system error or unforeseen problems. Subject to change without notice.

http://www.familytreedna.com
47 млн. лв. сме налели в партиите през 2009 г.
47 млн. лв. са платили данъкоплатците на партиитe през 2009 г. Това сочи справка на Сметната палата за финансирането на политическите формации.

Най-много пари е получила БСП – 10,3 млн. лв. Почти 10 млн. лв. е взела от държавния бюджет и управляващата в момента партия ГЕРБ. Републиканският бюджет е платил 6,6 млн. на ДПС, 2,1 млн. лв. на СДС, 2,4 млн. лв. на „Атака“ и 1,8 млн. лв. на ДСБ.

Разпадналата се парламентарна група на РЗС е получила през 2009 г. 1,6 млн. лв., а други 5,2 млн. лв. са дадени на НДСВ.

Не е известно защо през 2009 г. държавата е платила 820 000 лв. на несъществуващата на практика партия „Новото време“ на Емил Кошлуков и компания, и 680 000 лв. на „Лидер“ на бизнесмена Христо Ковачки.

Оказа се, че държавата плаща огромни суми за функционирането на неизвестни на обществото политически формации.

Така например 1,3 млн. от парите на данъкоплатците са дадени на неизвестното Национално движение за спасение на отечеството; 190 000 лв. – на Движението за социален хуманизъм; 191 000 лв. – на Българската комунистическа партия; 350 000 лв. – на Българската национално-патриотическа партия; 290 000 – на „Евророма“, и 87 000 – на Зелена партия – българските зелени, установи Dnes.bg.

През 2009 г. държавата е платила 550 000 лв. на ВМРО и 275 000 лв. на Съюза на свободните демократи.

http://www.dnes.bg/
СВОБОДАТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ
СВОБОДАТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

От три века съвременното проявление на свободата се нарича либерализъм. Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности, и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план

(Пред)историята на либерализма

Едва ли има политическо течение, което може да се позове на толкова дълга и толкова горда традиция като либерализма. Според Стария Завет народът на Израел дълго е живеел без цар, управлявайки сами себе си чрез общо спазване на своя завет с Бога. Тогава, както е записано в Първа книга на царете, евреите отишли при Самуил и казали:“Направи ни цар да ни владее, както е при другите народи.” Но когато Самуил се моли на Бога да удовлетвори искането им, Бог предупреждава евреите, че ще станат слуги на царя, който сами са поискали. И въпреки че хората на Израел не се вслушват в това страшно предупреждение и създават монархия, разказът служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата в никакъв случай не е вдъхновен от Бога

През VІ в пр. Хр. китайският философ Лао-Цзъ пише: “Без закон или принуда хората живеят в хармония”. Неговото учение „дао”учи, че хармонията може да се постигне чрез конкуренция, и в този смисъл Лао Дзъ е предвестник на теорията за спонтанния ред на Адам Смит и Фридирх Хайек. Век по-късно, през V пр. Хр. в древна Гърция Аристотел и стоиците издигат концепцията за естествения закон, ограничаващ властта на всяко правителство. Софокъл развива идеята в драмата Антигона. Антигона е сестра на нападналия Тива Полиник, която не се подчинява на тирана Креонт и погребва брата си-изменник, поставяйки божите закони по-високо от човешките. Драмата е възторжено приета от атинската публика, а Софокъл получава безпрецедентна награда – назначане е за пълководец в самоската война заедно с Перикъл.

И двете основни течения на Западното мислене, гръцкото и юдео-християнското, са допринесли за развитието на свободата. Независимостта на Западната църква, векове наред поделяла властта с държавата, е помогнала за развитието на личността и на гражданското общество в римокатолическа Европа. Папи и императори често взаимно критикували моралното си падение, и това вредяло на репутацията и на двете власти. Първият известен пример за конфликт между църквата и държавата е от ІV в. сл. Хр., когато император Теодосий заповядал на епископа на Милано, св. Амвросий, да предаде своята катедрала на империята. Амвросий отговорил: ”Не е законно нито ние да я предадем, нито Ваше величество да я приеме. Никой закон не ви позволява да посягате на дома на частен човек. Да не си мислите, че можете да отнемете Божия дом? Твърди се, че всичко е законно за императора, че всички неща принадлежат на него. Но не утежнявайте съвестта си с мисълта, че като император имате някакво право над свещените неща. Не се възвишавайте, но ако искате да царувате дълго, покорявайте се на Бога. Писано е, Божието на Бога, Цезаревото на Цезаря.” Императорът е бил принуден да дойде в църквата на Амвросий и да моли за прошка.Конфликтът между Западната църква и държавата, на практика уникален в целия свят, обяснява защо принципите на свободата са били открити за първи път именно на Запад.

Предисторията на либерализма достига своя апогей в периода на Ренесанса и протестантската Реформация. Преоткриването на класическото познание и хуманизма, характерни за Ренесанса, обикновено са смятани за начало на съвременния свят. С писателска страст Айн Ранд най-добре обобщава това в своя възглед за Ренесанса като „прераждане на разума, освобождаване на човешкия ум, тържество на рационалността над мистицизма – колебливо, незавършено, но пламенно тържество, което довежда до раждането на науката, на индивидуализма, на свободата”.

Но Ранд може би надценява Ренесанса като родоначалник на либерализма; средновековните харти на правата и независимите правни институции са давали по-сигурна основа за свободата. Английската Магна харта (Великата харта), смятана за крайъгълния камък на свободата и на защитата от произвола и несправедливото управление. Макар че съдържа само няколко основополагащи принципни твърдения и в по-голямата си част е набор от отстъпки, на които крал Джон бива принуден от разбунтувалите се английски благородници през 1215 г., Магна харта постановява за пръв път един изключително важен конституционен принцип – властта на краля може да бъде ограничавана чрез юридически акт. Пет години по-късно, около 1220 г., германският град Магдебург създава пакет от закони, които кодифицират свободата и самоуправлението. Магдебургските закони са били широко известни. Възприели са ги стотици нововъзникнали градове в цяла Централна Европа, даже някои централно- и източноевропейски градове са поверявали свои съдебни дела на магдебургските съдии. И накрая, през 1222 г. дворяните и дребните благородници в Унгария – която по онова време е имала голяма роля в общия европейски живот – принуждават крал Андрей II да подпише Златната Була, която освобождава благородниците и свещеничеството от данъци, дава им свобода да разполагат както пожелаят със своите владения, защитава ги от произволен арест и конфискация, осигурява правото на годишно събрание за представяне на оплаквания, и дори им дава правото на Jus Resistendi, правото да се съпротивяват на краля, ако той престъпи свободите и правата, дадени от Златната Була.

Принципите, описани в тези документи обаче, са далеч от класическия либерализъм. Макар и жалони по продължителния поход към свободата, ограничената държава и разширяването на възгледа за личността до включване на всички хора, те изключвали много хора от гарантирани свободи. Великата Харта и Златната Була например са дискриминирали евреите. Така че макар да се опира на антични и средновековни либерални традиции, идеята за свобода е последователно формулирана като основа на цялостна политическа система едва през последните 300 години. Тя е предхождана от Реформацията и антиабсолютистките революции в Англия и Франция през ХVІІ и ХVІІІ век.

Реформацията подпомага развитието на либералните идеи, макар че протестантските реформатори Мартин Лутер и Жан Калвин в никакъв случай не са либерали. Но като разбиват монопола на католическата църква, те насърчават появата на протестантски секти, някои от които – като квакерите и баптистите – подкрепят либералното мислене.

В английската съпротива срещу кралския абсолютизъм на Стюартите през ХVІІ век за първи път се лансират протолиберални идеи. След обезглавяването на Чарлз І през 1649 г., до 1660 г., когато Англия е управлявана от Оливър Кромуел, една група, известна като левелери, излага съвкупност от идеи, които по-късно ще станат известни като либерализъм. Левелерите поставят защитата на религиозната свобода и древните права на англичаните в контекста на себепритежаването и естествените права. В една известна статия, Стрела против всички тирани, левелерският ръководител Ричард Овъртън твърди, че всеки индивид има “собственост върху самия себе си”; тоест, всеки притежава сам себе си и следователно има право на живот, свобода и собственост. “Никой човек няма власт над моите права и свободи, и аз нямам власт над другите хора.”

Въпреки усилията на левелерите и други радикали, през 1660 г. династията на Стюартите се връща на престола. Крал Чарлз II обещава да зачита свободата на съвестта и правата на земевладелците, но той и брат му Джеймс II отново се опитват да разширят кралската власт. През 1688 г. избухва Славната революция, и парламентът предлага короната на Уилиям и Мери Холандски, (и двамата внуци на Чарлз I). Уилиям и Мери се съгласяват да зачитат “истинните, древни и несъмнени права” на англичаните, както е заявено в Декларацията за правата.

Годината, през която декларацията е приета – 1689 г. – се смята за рождена дата на либерализма. На следващата година Джон Лок публикува своя велик труд Втори трактат за управлението, и остава в историята като първия истински либерал и като баща на съвременната политическа философия.

Лок задава въпроса: каква е целта на управлението? Защо имаме управление? И отговаря: хората имат права още преди съществуването на управлението – затова ги наричаме естествени права, защото те съществуват по естество. Хората формират управление, за да защитават своите права. Те могат да направят това и без управление, но управлението е ефективна система за защита на правата. И ако управлението превиши тази роля, хората имат право да въстанат. Представителното управление е най-добрият начин да накараме държавата да се придържа към легитимните си функции да пази и съди своите граждани. Лок пише: ”Хората имат неотменимото право на живот и свобода, и те придобиват право върху преди това непритежавана собственост, с която “смесват своя труд,” като например земеделието. Ролята на държавата е да защитава живота, свободата и имота на хората”.

През 1776 г., Американската революция създава и либералния свят. Томас Джеферсън прави безсмъртно описане на неговите принципи в Декларацията за независимостта :”Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие.”

И в Съединените щати, и в Европа векът след Американската революция е белязан от либерализма. Писани конституции и декларации за правата са защитавали свободата и са гарантирали властта на закона. Гилдиите и монополите са премахнати, всички икономически области са широко отворени за конкуренция, свободата на словото и на религията са силно разширени, правата на собственост гарантирани, международната търговията – освободена.

Като философска система либералните идеи придобиват завършен вид през именно ХVІІІ век – великият век на либералното мислене. Оформят се две либерални традиции: английска (или класическа,еволюционна), и френска или континентална (основана на рационализма и конструктивизма, революционна).

По-горе подробно маркирахме основните етапи в развитието на английската либерална школа. До 1850 г. основните искания на класическия либерализъм се реализират в Англия, и следват искания за свободна търговия. Популярни лозунги на времето са „Мир, съкращение на разходите, реформа”.

Френската либерална школа пледира за насилствено преустройство на обществото в съответствие с изискванията на разума. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Неин връх е началото на Великата френска революция от 1789 г., вдъхновена от идеите на Френското просвещение и най-вече на Волтер и Русо. Волтер казва:” „Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови“.

Поплярният лозунг на времето е „Освобождение от властта на попове и крале”. Тези идеи на френското Просвещение с предимно политически характер доминират до окончателното падане на Наполеон през 1815 г.

Векът на европейски мир трае от края на Наполеоновите войни до началото на Първата световна война през 1914 г. Освободеното човешско творчество създава удивителен научен и материален напредък. Детската смъртност намалява, а продължителността на живота се покачва до безпрецедентни нива.Технологичните открития на либералния деветнадесети век са неизброими: парната машина, железницата, телеграфа, телефона, електричеството, двигателят с вътрешно горене.

Към края на деветнадесети век обаче класическият либерализъм започва да отстъпва на нови форми на колективизъм и тотална държава. Либералите стават лениви; те забравят предупреждението на Джеферсън, че “цената на свободата е вечна бдителност” и си въобразяват, че очевидната социална хармония и изобилие, станали възможни благодарение на либерализма, означават, че никой не би искал да съживява стария ред. Появява се социализмът, и неговата марксистка разновидност с цялостната си визия за света привлича по-младите интелектуалци.

Първата световна война, до голяма степен избухнала заради заместването на либерализма с тоталната държава и национализма, нанася смъртен удар на либерализма. В Съединените щати и Европа правителствата разширяват своя обхват и власт в отговор на войната. Извънредно данъчно облагане, наборни войски, цензура, национализация и централно планиране – либерализмът, който съвсем неотдавна е заместил абсолютизма, е заместен от мегадържавата. Двадесети век, векът на тоталната държава, в много отношения е обратен завой в 2 500-годишната история на Западния свят.

След падането на комунизма обаче, светът отново се връща към индивидуалната свобода и ограничената държава. Връща се към ценностите на индивидуализма, плурализма, търпимостта, правата на човека, властта на закона, гражданското общество и свободния пазар. Това са ценностите, които поддържат свободата.

Така че първата причина българските читатели да се интересуват от класическите текстове на либерализма, е много проста и практична: това са идеите, които движат съвременния свят, и съвременните хора трябва да ги познават. Тези идеи дават на всяка страна обещание за мир, икономически растеж и обществена хармония. Дават й свобода.

Същността на либерализма

Либерализмът – и най-вече либерализмът в класическата му форма – е философия на свободата. Той е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

Не съществува завършено определение на либерализма, и вероятно никога няма да съществува. Не съществува либерален катехизис или единствен мисилтел, на който човек да се позове като учител. Няма либерална ортодоксия, нито „образцов” либерализъм. Самата същност на либералната идея не допуска формулирането на истини от последна инстанция. От една страна защото в политиката непрекъснато възникват нови предизвикателства, от друга защото либерализмът не е било oткрит изведнъж, а е творение на много личности, всяка от които е допринесла за неговото развитие. И накрая може би защото никога и никъде по света политическият проект на либерализма – капитализмът – не е бил докрай осъществяван.

Либерализмът е название на обширна съвкупност от идеи, доктрини и практики, в които ясно изпъкват националните специфики. Много често онова, което минава за либерализъм в една страна, се явява под различно име в друга. Многообразието обаче само придава оригиналност на либералните възгледи, защото е много важно какво се отхвърля, какво се приема, и с какво се комбинира.

Либерализмът преминава като теория и практика през толкова много промени, че има противоречиви значения в съвременната си употреба. Понякога той е обезпокояващо еластичен. Има голяма разлика между либерализма като доктрина и като форма на демокрация, възприета от западното общество, и тази разлика понякога е толкова голяма, че води до объркване на понятията. Все пак списъкът на либералните свободи на Джон Стюарт Мил е неизменен и универсален: свобода на съвестта; свобода на мисълта и чувствата; свобода на изразяване и разпространяване на мненията и възгледите по всички въпроси; свобода на вкусовете и заниманията; свобода на сдружаванията в името на всякакви цели, които не нанасят вреда на другите;избор на житейски цели в съответствие с характера на личността.Тези свободи са въплътени в либералната демокрация, чиито задължителни елементи освен многопартийната система и свободните избори са върховенството на закона, системата на „контрол и баланси”, ограничаваща властта, пазарната икономика, силните граждански институции. Тези исконни либерални ценности са толкова широко възприети в западния свят, че независимо от какви партии е съставено, всяко правителство се ръководи в дейността си от тях. В този смисъл либералната демокрация вече е напълно възможна без либерали, или поне – без либерална политическа партия начело на властта.

Либерализъм и капитализъм

Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата/интелектуалната/икономическата свобода. Капитализмът е единствената социална система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Индивидът е свободен да преследва своя рационален личен интерес, да притежава собственост и да се възползва напълно от своите действия. Ако някой желае да пропагандира свободното общество, трябва да осъзнава, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права. Ако някой подкрепя индивидуалните права, то той трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права. Капитализмът не е само “най-практичната”, но и единствената морална система в историята, основана на доброволна и взаимноизгодна размяна между хората. Това е единствената система, която на въпроса: „Свободен ли е човекът?”отговаря: да.

Едно капиталистическо общество е основано върху права на собственост, пазари и власт на закона. В него всички човешки взаимоотношения са доброволни. Затова то е свободно. „Особеното свойство”, което позволява на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи, е именно свободата. Свободата прави възможен невероятният успех на капитализма. Свободата довежда до създаване на богатство.

Съвременната епоха с пълно основание може да се нарече „епоха на капитализма”. Цялото създадено до днес богатство се дължи на капиталистическите институции. Изобилие, непознато досега в човешката история, позволява на стотици милиони хора да живеят днес по – добре, отколкото царете в миналото. Колкото по-капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство.

Целта на либерализма

Формулирана накратко, целта на либерализма би могла да звучи така: „По-малко бедност – повече капитализъм”. Лудвиг фон Мизес пише през 1928 г. в своята книга „Либерализъм”(този сборник започва с откъс от нея): „В историческо отношение либерализмът е първото политическо течение, което желае да служи за благото на всички, а не на отделни слоеве…Фактът, че в света съществуват глад и мизерия, не е аргумент срещу либерализма,…който се стреми именно към премахване на глада и мизерията, и смята предлаганите от него средства за единствено възможните за постигане на тази цел”.

Либерализмът никога не е поставял интересите на капиталистите, на предприемачите, на имащите, над интересите на другите социални слоеве в обществото. За капиталиста и предприемача богатството винаги минава през задоволяване нуждите на ближните с необходимите им стоки и услуги. Най – великият изобретател Томас Едисън в своята лаборатория в Менлоу Парк е разработвал проектите си, за да печели. Той, както и много от другите велики изобретатели и индустриалци, се е наслаждавал на голямо богатство, но откритията му постепенно са издигнали благосъстоянието на всички.

Либерализмът винаги се е стремял към благото на всички, макар прословутата формула на английските утилитаристи „Най-голямо щастие за най-много хора” да не е напълно удачна, тъй като социалистите казват същото. Но разликата не е в целта, а в средствата, които двете доктрини избират за подтигане на тази цел.

Либерализмът е искрен в стремежа си към благото на всички. Но либералите са против популистките действия заради техните вредни последствия; те не са склонни да осигуряват настоящето за сметка на бъдещето.

Противниците на либерализма

Въпреки господството си като политическа теория на съвременността, либерализмът винаги е имал двама сериозни интелектуални и политически съперници: консерватизмът и социализмът.

В интелектуалния си отклик на Славната революция в Англия от 1688 г. и на Великата френска революция от 1789 г. консерватизмът се противопоставя на резките обществени промени. Една от фундаменталните особености на консервативната нагласа е страхът от промяната, недоверието към новото, и готовността да използват правомощията на властта, за да предотвратят тази промяна или поне да я ограничат. Следователно позицията, която може да бъде определена като консервативна, винаги зависи от съществуващите в момента тенденции. Нуждаейки се да действа според обстоятелствата, консерватизмът не се обвързва с твърди правила, и затова за неговите привърженици ролята на идеите в политиката е вторична. Консерваторите обикновено са политически опортюнисти.

За консерваторите политическият живот е оформен от конкретните традиции на съответните държави, а човекът е културно постижение, а не природен факт. Консервативната философия се съсредоточава върху властта, лоялността, йерархията и реда, а не върху свободата и равенството между хората. Според консерваторите редът се възцарява в резултат на непрекъснат контрол от страна на някакъв авторитет, и главната им грижа е този авторитет да не отслабва, а не как властта му да бъде ограничена.

Консерваторите са скептични и дори враждебни към индустриалната революция, която според тях унищожава обществените стандарти и руши старите йерархични отношения, при които управниците съзнават отговорността си към народа. Този начин на мислене поражда носталгичната философия на патернализма на английските тори, чиито най-виден представител през ХІХ в. Бенджамин Дизраели пропагандира съюз между кралската власт и трудещите се, изолиращ търговската и промишлена буржоазия.

Социализмът е достатъчно, бих казал „лично” познат на зрялата част от българското общество, за да се налага да бъде описван. Но тъй като този сборник е насочен предимно към младите – по години и по дух, налага се да припомним, че социализмът започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция, и че е най-тежката заплаха за свободата. Великия политически мислител Алексис де Токвил пръв прозря, че демокрацията и свободата са в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви: “Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”. Сто години по-късно в своя фундаментален труд „Пътят към робството”(1944 г.) Фридрих фон Хайек допълва: „Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии…. И за комунистите, и за нацистите истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип… Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.”

Когато се прави сравнителен анализ между либерализма, консерватизма и социализма, те обикновено се рисуват на една линия: консерваторите –вдясно, социалистите – вляво, либералите – по средата. В средата на миналия век Хайек предлага схемата на триъгълника, като на всеки ъгъл поставя съответно либерали, консерватори и социалисти. Обикновено консерваторите правят компромиси със социализма и го приобщават към себе си, водени от убеждението, че истината трябва да лежи някъде между крайностите.

През 1970 г. политологът Дейвид Нолан предлага нова, двуизмерна координатна система за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство, без държавна намеса. Прилагането на тази схема показва различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – показва, че политическото пространство е двуизмерно. В него освен „ляво” и дясно”, има още “долу”, “назад” (тоталитаристите – комунисти, националсоциалисти и фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” – либертарианството.

Либертарианството – чрез Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Айн Ранд, Милтън Фридман и др.), е приносът на ХХ век в класическия либерализъм на Джон Лок и Томас Джеферсън. Сигурно е малко известно, че през 1964 г.,16 години преди да стане президент, архитектът на „консервативната революция” в Америка Роналд Рейгън заявява: “Все по-често ни се казва, че трябва да избираме между ляво или дясно. Всъщност има само път нагоре или надолу: “нагоре” е отколешната човешка мечта за индивидуална свобода, съвместима с правото и реда; “надолу” е тоталитаризмът… Тези, които ще изтъргуват нашата свобода срещу сигурност, тръгват към тоталитаризма.”

Идещият либертариански век

Днес преобладаващите тенденции в света отразяват либертарианските идеи. Комунизмът на практика изчезна, и малко хора все още защитават държавния социализъм. Източна Европа изгражда общества, основани върху права на собственост, пазари и власт на закона. Даже и при леви управления държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Социалните държави не могат повече да бъдат поддържани и трябва да бъдат радикално реформирани Обещанията им вече не могат да бъдат изпълнявани. Все повече хора (пре)откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.

Може би най-важното – нарастващата глобализация на световната икономика принуждава страните, които искат да преуспяват, да възприемат децентрализиран, дерегулиран, пазарно-ориентиран икономически модел. През 21 век никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичният напредък ще създадат – включително и България.

Либералните и либертарианските идеи всъщност имат дълга традиция у нас. Непосредствено след Освобождението много от строителите на Третата българска държава приемат тази философия и този подход към управлението на обществото, икономиката и държавата. И това е напълно логично – голяма част от тях са активни участници в националните борби за освобождение. В техните очи схващането, че човек има рождено право на съществуване, свобода и собственост, е било естествено продължение на амбициите и мечтите им да видят родината си независима и просперираща държава.

След един продължителен и тежък период на изолация и тоталитаризъм, след друг също така продължителен и тежък период на преход, значителна част от българското общество отново вижда в тези идеи шанс за по-успешно и по-бързо развитие на страната. Развитие, основано на прозрачност в политиката, на частна собственост, ниски данъци, свободни пазари и конкуренция в икономиката, на децентрализация на властта, на свободен избор за хората.

Свободата вече не е лукс. Свободата е необходимост, без която не можем.

Калин Манолов

А

Автор: Калин Манолов

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

От три века съвременното проявление на свободата се нарича либерализъм. Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности, и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план

(Пред)историята на либерализма

Едва ли има политическо течение, което може да се позове на толкова дълга и толкова горда традиция като либерализма. Според Стария Завет народът на Израел дълго е живеел без цар, управлявайки сами себе си чрез общо спазване на своя завет с Бога. Тогава, както е записано в Първа книга на царете, евреите отишли при Самуил и казали:“Направи ни цар да ни владее, както е при другите народи.” Но когато Самуил се моли на Бога да удовлетвори искането им, Бог предупреждава евреите, че ще станат слуги на царя, който сами са поискали. И въпреки че хората на Израел не се вслушват в това страшно предупреждение и създават монархия, разказът служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата в никакъв случай не е вдъхновен от Бога

През VІ в пр. Хр. китайският философ Лао-Цзъ пише: “Без закон или принуда хората живеят в хармония“. Неговото учение „дао”учи, че хармонията може да се постигне чрез конкуренция, и в този смисъл Лао Дзъ е предвестник на теорията за спонтанния ред на Адам Смит и Фридирх Хайек. Век по-късно, през V пр. Хр. в древна Гърция Аристотел и стоиците издигат концепцията за естествения закон, ограничаващ властта на всяко правителство. Софокъл развива идеята в драмата Антигона. Антигона е сестра на нападналия Тива Полиник, която не се подчинява на тирана Креонт и погребва брата си-изменник, поставяйки божите закони по-високо от човешките. Драмата е възторжено приета от атинската публика, а Софокъл получава безпрецедентна награда – назначане е за пълководец в самоската война заедно с Перикъл.

И двете основни течения на Западното мислене, гръцкото и юдео-християнското, са допринесли за развитието на свободата. Независимостта на Западната църква, векове наред поделяла властта с държавата, е помогнала за развитието на личността и на гражданското общество в римокатолическа Европа. Папи и императори често взаимно критикували моралното си падение, и това вредяло на репутацията и на двете власти. Първият известен пример за конфликт между църквата и държавата е от ІV в. сл. Хр., когато император Теодосий заповядал на епископа на Милано, св. Амвросий, да предаде своята катедрала на империята. Амвросий отговорил: ”Не е законно нито ние да я предадем, нито Ваше величество да я приеме. Никой закон не ви позволява да посягате на дома на частен човек. Да не си мислите, че можете да отнемете Божия дом? Твърди се, че всичко е законно за императора, че всички неща принадлежат на него. Но не утежнявайте съвестта си с мисълта, че като император имате някакво право над свещените неща. Не се възвишавайте, но ако искате да царувате дълго, покорявайте се на Бога. Писано е, Божието на Бога, Цезаревото на Цезаря.“ Императорът е бил принуден да дойде в църквата на Амвросий и да моли за прошка.Конфликтът между Западната църква и държавата, на практика уникален в целия свят, обяснява защо принципите на свободата са били открити за първи път именно на Запад.

Предисторията на либерализма достига своя апогей в периода на Ренесанса и протестантската Реформация. Преоткриването на класическото познание и хуманизма, характерни за Ренесанса, обикновено са смятани за начало на съвременния свят. С писателска страст Айн Ранд най-добре обобщава това в своя възглед за Ренесанса като „прераждане на разума, освобождаване на човешкия ум, тържество на рационалността над мистицизма – колебливо, незавършено, но пламенно тържество, което довежда до раждането на науката, на индивидуализма, на свободата“.

Но Ранд може би надценява Ренесанса като родоначалник на либерализма; средновековните харти на правата и независимите правни институции са давали по-сигурна основа за свободата. Английската Магна харта (Великата харта), смятана за крайъгълния камък на свободата и на защитата от произвола и несправедливото управление. Макар че съдържа само няколко основополагащи принципни твърдения и в по-голямата си част е набор от отстъпки, на които крал Джон бива принуден от разбунтувалите се английски благородници през 1215 г., Магна харта постановява за пръв път един изключително важен конституционен принцип – властта на краля може да бъде ограничавана чрез юридически акт. Пет години по-късно, около 1220 г., германският град Магдебург създава пакет от закони, които кодифицират свободата и самоуправлението. Магдебургските закони са били широко известни. Възприели са ги стотици нововъзникнали градове в цяла Централна Европа, даже някои централно- и източноевропейски градове са поверявали свои съдебни дела на магдебургските съдии. И накрая, през 1222 г. дворяните и дребните благородници в Унгария – която по онова време е имала голяма роля в общия европейски живот – принуждават крал Андрей II да подпише Златната Була, която освобождава благородниците и свещеничеството от данъци, дава им свобода да разполагат както пожелаят със своите владения, защитава ги от произволен арест и конфискация, осигурява правото на годишно събрание за представяне на оплаквания, и дори им дава правото на Jus Resistendi, правото да се съпротивяват на краля, ако той престъпи свободите и правата, дадени от Златната Була.

Принципите, описани в тези документи обаче, са далеч от класическия либерализъм. Макар и жалони по продължителния поход към свободата, ограничената държава и разширяването на възгледа за личността до включване на всички хора, те изключвали много хора от гарантирани свободи. Великата Харта и Златната Була например са дискриминирали евреите. Така че макар да се опира на антични и средновековни либерални традиции, идеята за свобода е последователно формулирана като основа на цялостна политическа система едва през последните 300 години. Тя е предхождана от Реформацията и антиабсолютистките революции в Англия и Франция през ХVІІ и ХVІІІ век.

Реформацията подпомага развитието на либералните идеи, макар че протестантските реформатори Мартин Лутер и Жан Калвин в никакъв случай не са либерали. Но като разбиват монопола на католическата църква, те насърчават появата на протестантски секти, някои от които – като квакерите и баптистите – подкрепят либералното мислене.

В английската съпротива срещу кралския абсолютизъм на Стюартите през ХVІІ век за първи път се лансират протолиберални идеи. След обезглавяването на Чарлз І през 1649 г., до 1660 г., когато Англия е управлявана от Оливър Кромуел, една група, известна като левелери, излага съвкупност от идеи, които по-късно ще станат известни като либерализъм. Левелерите поставят защитата на религиозната свобода и древните права на англичаните в контекста на себепритежаването и естествените права. В една известна статия, Стрела против всички тирани, левелерският ръководител Ричард Овъртън твърди, че всеки индивид има “собственост върху самия себе си”; тоест, всеки притежава сам себе си и следователно има право на живот, свобода и собственост. “Никой човек няма власт над моите права и свободи, и аз нямам власт над другите хора.”

Въпреки усилията на левелерите и други радикали, през 1660 г. династията на Стюартите се връща на престола. Крал Чарлз II обещава да зачита свободата на съвестта и правата на земевладелците, но той и брат му Джеймс II отново се опитват да разширят кралската власт. През 1688 г. избухва Славната революция, и парламентът предлага короната на Уилиям и Мери Холандски, (и двамата внуци на Чарлз I). Уилиям и Мери се съгласяват да зачитат “истинните, древни и несъмнени права” на англичаните, както е заявено в Декларацията за правата.

Годината, през която декларацията е приета – 1689 г. – се смята за рождена дата на либерализма. На следващата година Джон Лок публикува своя велик труд Втори трактат за управлението, и остава в историята като първия истински либерал и като баща на съвременната политическа философия.

Лок задава въпроса: каква е целта на управлението? Защо имаме управление? И отговаря: хората имат права още преди съществуването на управлението – затова ги наричаме естествени права, защото те съществуват по естество. Хората формират управление, за да защитават своите права. Те могат да направят това и без управление, но управлението е ефективна система за защита на правата. И ако управлението превиши тази роля, хората имат право да въстанат. Представителното управление е най-добрият начин да накараме държавата да се придържа към легитимните си функции да пази и съди своите граждани. Лок пише: ”Хората имат неотменимото право на живот и свобода, и те придобиват право върху преди това непритежавана собственост, с която “смесват своя труд,” като например земеделието. Ролята на държавата е да защитава живота, свободата и имота на хората“.

През 1776 г., Американската революция създава и либералния свят. Томас Джеферсън прави безсмъртно описане на неговите принципи в Декларацията за независимостта :“Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на　 стремеж към щастие.”

И в Съединените щати, и в Европа векът след Американската революция е белязан от либерализма. Писани конституции и декларации за правата са защитавали свободата и са гарантирали властта на закона. Гилдиите и монополите са премахнати, всички икономически области са широко отворени за конкуренция, свободата на словото и на религията са силно разширени, правата на собственост гарантирани, международната търговията – освободена.

Като философска система либералните идеи придобиват завършен вид през именно ХVІІІ век – великият век на либералното мислене. Оформят се две либерални традиции: английска (или класическа,еволюционна), и френска или континентална (основана на рационализма и конструктивизма, революционна).

По-горе подробно маркирахме основните етапи в развитието на английската либерална школа. До 1850 г. основните искания на класическия либерализъм се реализират в Англия, и следват искания за свободна търговия. Популярни лозунги на времето са „Мир, съкращение на разходите, реформа”.

Френската либерална школа пледира за насилствено преустройство на обществото в съответствие с изискванията на разума. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Неин връх е началото на Великата френска революция от 1789 г., вдъхновена от идеите на Френското просвещение и най-вече на Волтер и Русо. Волтер казва:” „Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови“.

Поплярният лозунг на времето е „Освобождение от властта на попове и крале”. Тези идеи на френското Просвещение с предимно политически характер доминират до окончателното падане на Наполеон през 1815 г.

Векът на европейски мир трае от края на Наполеоновите войни до началото на Първата световна война през 1914 г. Освободеното човешско творчество създава удивителен научен и материален напредък. Детската смъртност намалява, а продължителността на живота се покачва до безпрецедентни нива.Технологичните открития на либералния деветнадесети век са неизброими: парната машина, железницата, телеграфа, телефона, електричеството, двигателят с вътрешно горене.

Към края на деветнадесети век обаче класическият либерализъм започва да отстъпва на нови форми на колективизъм и тотална държава. Либералите стават лениви; те забравят предупреждението на Джеферсън, че “цената на свободата е вечна бдителност” и си въобразяват, че очевидната социална хармония и изобилие, станали възможни благодарение на либерализма, означават, че никой не би искал да съживява стария ред. Появява се социализмът, и неговата марксистка разновидност с цялостната си визия за света привлича по-младите интелектуалци.

Първата световна война, до голяма степен избухнала заради заместването на либерализма с тоталната държава и национализма, нанася смъртен удар на либерализма. В Съединените щати и Европа правителствата разширяват своя обхват и власт в отговор на войната. Извънредно данъчно облагане, наборни войски, цензура, национализация и централно планиране – либерализмът, който съвсем неотдавна е заместил абсолютизма, е заместен от мегадържавата. Двадесети век, векът на тоталната държава, в много отношения е обратен завой в 2 500-годишната история на Западния свят.

След падането на комунизма обаче, светът отново се връща към индивидуалната свобода и ограничената държава. Връща се към ценностите на индивидуализма, плурализма, търпимостта, правата на човека, властта на закона, гражданското общество и свободния пазар. Това са ценностите, които поддържат свободата.

Така че първата причина българските читатели да се интересуват от класическите текстове на либерализма, е много проста и практична: това са идеите, които движат съвременния свят, и съвременните хора трябва да ги познават. Тези идеи дават на всяка страна обещание за мир, икономически растеж и обществена хармония. Дават й свобода.

Същността на либерализма

Либерализмът – и най-вече либерализмът в класическата му форма – е философия на свободата. Той е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

Не съществува завършено определение на либерализма, и вероятно никога няма да съществува. Не съществува либерален катехизис или единствен мисилтел, на който човек да се позове като учител. Няма либерална ортодоксия, нито „образцов” либерализъм. Самата същност на либералната идея не допуска формулирането на истини от последна инстанция. От една страна защото в политиката непрекъснато възникват нови предизвикателства, от друга защото либерализмът не е било oткрит изведнъж, а е творение на много личности, всяка от които е допринесла за неговото развитие. И накрая може би защото никога и никъде по света политическият проект на либерализма – капитализмът – не е бил докрай осъществяван.

Либерализмът е название на обширна съвкупност от идеи, доктрини и практики, в които ясно изпъкват националните специфики. Много често онова, което минава за либерализъм в една страна, се явява под различно име в друга. Многообразието обаче само придава оригиналност на либералните възгледи, защото е много важно какво се отхвърля, какво се приема, и с какво се комбинира.

Либерализмът преминава като теория и практика през толкова много промени, че има противоречиви значения в съвременната си употреба. Понякога той е обезпокояващо еластичен. Има голяма разлика между либерализма като доктрина и като форма на демокрация, възприета от западното общество, и тази разлика понякога е толкова голяма, че води до объркване на понятията. Все пак списъкът на либералните свободи на Джон Стюарт Мил е неизменен и универсален: свобода на съвестта; свобода на мисълта и чувствата; свобода на изразяване и разпространяване на мненията и възгледите по всички въпроси; свобода на вкусовете и заниманията; свобода на сдружаванията в името на всякакви цели, които не нанасят вреда на другите;избор на житейски цели в съответствие с характера на личността.Тези свободи са въплътени в либералната демокрация, чиито задължителни елементи освен многопартийната система и свободните избори са върховенството на закона, системата на „контрол и баланси”, ограничаваща властта, пазарната икономика, силните граждански институции. Тези исконни либерални ценности са толкова широко възприети в западния свят, че независимо от какви партии е съставено, всяко правителство се ръководи в дейността си от тях. В този смисъл либералната демокрация вече е напълно възможна без либерали, или поне – без либерална политическа партия начело на властта.

Либерализъм и капитализъм

Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата/интелектуалната/икономическата свобода. Капитализмът е единствената социална система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Индивидът е свободен да преследва своя рационален личен интерес, да притежава собственост и да се възползва напълно от своите действия. Ако някой желае да пропагандира свободното общество, трябва да осъзнава, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права. Ако някой подкрепя индивидуалните права, то той трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права. Капитализмът не е само “най-практичната”, но и единствената морална система в историята, основана на доброволна и взаимноизгодна размяна между хората. Това е единствената система, която на въпроса: „Свободен ли е човекът?”отговаря: да.

Едно капиталистическо общество е основано върху права на собственост, пазари и власт на закона. В него всички човешки взаимоотношения са доброволни. Затова то е свободно. „Особеното свойство”, което позволява на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи, е именно свободата. Свободата прави възможен невероятният успех на капитализма. Свободата довежда до създаване на богатство.

Съвременната епоха с пълно основание може да се нарече „епоха на капитализма”. Цялото създадено до днес богатство се дължи на капиталистическите институции. Изобилие, непознато досега в човешката история, позволява на стотици милиони хора да живеят днес по – добре, отколкото царете в миналото. Колкото по-капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство.

Целта на либерализма

Формулирана накратко, целта на либерализма би могла да звучи така: „По-малко бедност – повече капитализъм”. Лудвиг фон Мизес пише през 1928 г. в своята книга „Либерализъм”(този сборник започва с откъс от нея): „В историческо отношение либерализмът е първото политическо течение, което желае да служи за благото на всички, а не на отделни слоеве…Фактът, че в света съществуват глад и мизерия, не е аргумент срещу либерализма,…който се стреми именно към премахване на глада и мизерията, и смята предлаганите от него средства за единствено възможните за постигане на тази цел”.

Либерализмът никога не е поставял интересите на капиталистите, на предприемачите, на имащите, над интересите на другите социални слоеве в обществото. За капиталиста и предприемача богатството винаги минава през задоволяване нуждите на ближните с необходимите им стоки и услуги. Най – великият изобретател Томас Едисън в своята лаборатория в Менлоу Парк е разработвал проектите си, за да печели. Той, както и много от другите велики изобретатели и индустриалци, се е наслаждавал на голямо богатство, но откритията му постепенно са издигнали благосъстоянието на всички.

Либерализмът винаги се е стремял към благото на всички, макар прословутата формула на английските утилитаристи „Най-голямо щастие за най-много хора” да не е напълно удачна, тъй като социалистите казват същото. Но разликата не е в целта, а в средствата, които двете доктрини избират за подтигане на тази цел.

Либерализмът е искрен в стремежа си към благото на всички. Но либералите са против популистките действия заради техните вредни последствия; те не са склонни да осигуряват настоящето за сметка на бъдещето.

Противниците на либерализма

Въпреки господството си като политическа теория на съвременността, либерализмът винаги е имал двама сериозни интелектуални и политически съперници: консерватизмът и социализмът.

В интелектуалния си отклик на Славната революция в Англия от 1688 г. и на Великата френска революция от 1789 г. консерватизмът се противопоставя на резките обществени промени. Една от фундаменталните особености на консервативната нагласа е страхът от промяната, недоверието към новото, и готовността да използват правомощията на властта, за да предотвратят тази промяна или поне да я ограничат. Следователно позицията, която може да бъде определена като консервативна, винаги зависи от съществуващите в момента тенденции. Нуждаейки се да действа според обстоятелствата, консерватизмът не се обвързва с твърди правила, и затова за неговите привърженици ролята на идеите в политиката е вторична. Консерваторите обикновено са политически опортюнисти.

За консерваторите политическият живот е оформен от конкретните традиции на съответните държави, а човекът е културно постижение, а не природен факт. Консервативната философия се съсредоточава върху властта, лоялността, йерархията и реда, а не върху свободата и равенството между хората. Според консерваторите редът се възцарява в резултат на непрекъснат контрол от страна на някакъв авторитет, и главната им грижа е този авторитет да не отслабва, а не как властта му да бъде ограничена.

Консерваторите са скептични и дори враждебни към индустриалната революция, която според тях унищожава обществените стандарти и руши старите йерархични отношения, при които управниците съзнават отговорността си към народа. Този начин на мислене поражда носталгичната философия на патернализма на английските тори, чиито най-виден представител през ХІХ в. Бенджамин Дизраели пропагандира съюз между кралската власт и трудещите се, изолиращ търговската и промишлена буржоазия.

Социализмът е достатъчно, бих казал „лично“ познат на зрялата част от българското общество, за да се налага да бъде описван. Но тъй като този сборник е насочен предимно към младите – по години и по дух, налага се да припомним, че социализмът започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция, и че е най-тежката заплаха за свободата. Великия политически мислител Алексис де Токвил пръв прозря, че демокрацията и свободата са в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви: “Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”. Сто години по-късно в своя фундаментален труд „Пътят към робството”(1944 г.) Фридрих фон Хайек допълва: „Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии…. И за комунистите, и за нацистите истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип… Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.“

Когато се прави сравнителен анализ между либерализма, консерватизма и социализма, те обикновено се рисуват на една линия: консерваторите –вдясно, социалистите – вляво, либералите – по средата. В средата на миналия век Хайек предлага схемата на триъгълника, като на всеки ъгъл поставя съответно либерали, консерватори и социалисти. Обикновено консерваторите правят компромиси със социализма и го приобщават към себе си, водени от убеждението, че истината трябва да лежи някъде между крайностите.

През 1970 г. политологът Дейвид Нолан предлага нова, двуизмерна координатна система за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство, без държавна намеса. Прилагането на тази схема показва различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – показва, че политическото пространство е двуизмерно. В него освен „ляво” и дясно”, има още “долу”, “назад” (тоталитаристите – комунисти, националсоциалисти и фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” – либертарианството.

Либертарианството – чрез Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Айн Ранд, Милтън Фридман и др.), е приносът на ХХ век в класическия либерализъм на Джон Лок и Томас Джеферсън. Сигурно е малко известно, че през 1964 г.,16 години преди да стане президент, архитектът на „консервативната революция” в Америка Роналд Рейгън заявява: “Все по-често ни се казва, че трябва да избираме между ляво или дясно. Всъщност има само път нагоре или надолу: “нагоре” е отколешната човешка мечта за индивидуална свобода, съвместима с правото и реда; “надолу” е тоталитаризмът… Тези, които ще изтъргуват нашата свобода срещу сигурност, тръгват към тоталитаризма.”

Идещият либертариански век

Днес преобладаващите тенденции в света отразяват либертарианските идеи. Комунизмът на практика изчезна, и малко хора все още защитават държавния социализъм. Източна Европа изгражда общества, основани върху права на собственост, пазари и власт на закона. Даже и при леви управления държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Социалните държави не могат повече да бъдат поддържани и трябва да бъдат радикално реформирани Обещанията им вече не могат да бъдат изпълнявани. Все повече хора (пре)откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.

Може би най-важното – нарастващата глобализация на световната икономика принуждава страните, които искат да преуспяват, да възприемат децентрализиран, дерегулиран, пазарно-ориентиран икономически модел. През 21 век никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичният напредък ще създадат – включително и България.

Либералните и либертарианските идеи всъщност имат дълга традиция у нас. Непосредствено след Освобождението много от строителите на Третата българска държава приемат тази философия и този подход към управлението на обществото, икономиката и държавата. И това е напълно логично – голяма част от тях са активни участници в националните борби за освобождение. В техните очи схващането, че човек има рождено право на съществуване, свобода и собственост, е било естествено продължение на амбициите и мечтите им да видят родината си независима и просперираща държава.

След един продължителен и тежък период на изолация и тоталитаризъм, след друг също така продължителен и тежък период на преход, значителна част от българското общество отново вижда в тези идеи шанс за по-успешно и по-бързо развитие на страната. Развитие, основано на прозрачност в политиката, на частна собственост, ниски данъци, свободни пазари и конкуренция в икономиката, на децентрализация на властта, на свободен избор за хората.

Свободата вече не е лукс. Свободата е необходимост, без която не можем.

Източник: http://kalin-manolov.blog.co.uk/