2024-12-26

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • ДЕМОКРАЦИЯ И ИЗБОРИ

    ДЕМОКРАЦИЯ И ИЗБОРИ
    Венелин Чалъков
    Без избори не е възможно създаването на демократична власт. Те са легитимни, само когато се провеждат по правила приети от гражданското общество, а не от представителната власт- депутатите, които натрапват на избирателите примитивни изборни технологии, не гарантиращи провеждане на истински демократични и честни избори, но изгодни за съсловието на политиците.
    Демокрацията, висшата форма на ръководене на държава, е възникнала исторически, след осъзнаването на гражданското общество, като фактически суверен в държавата и разбирането, че при ръководене на държава от колективен орган, личната отговорност се губи, но се допускат много по-малко грешки, отколкото при еднолично ръководене от диктатори. Демокрацията е неразвита и развита. Центровете за изследване на демокрацията, не се занимават с проблемите на нейното развитие, а с пропаганда и агитация на капитализма.
    В съвременните държави, пряко управление (пряка демокрация) от народа е осъществимо чрез референдуми, но за малка част от ръководните решения. За голямата част се използва представително управление (представителна демокрация) и са създадени институции за неговото практикуване.
    Представителната демокрация окомплектова своята дейност с ръководители, чрез различни избори – пропорционални за депутати и общински съветници и мажоритарни за премиери, президенти и кметове. Пропорционалните избори формират политическата структура на парламент или общински съвет, близка до структурата на политическите сили в деня на провеждане на изборите.
    Избирателите са три вида: манипулирани, колебаещи се и неманипулируеми. При избор на депутати или общински съветници, разумните избиратели се интересуват от обещаваните конкретни закони и наредби и на второ место – от компетентноста и почтеноста на кандидатите. При избор на премиери, президенти или кметове, разумните избиратели се интересува от компетентността и почтеността на кандидатите- качествата, които гарантирт правене на ефективни политики в рамките на законите.
    Демокрацията е развита, когато се правят отделни избори – пропорционални за законодателна и мажоритарни за изпълнителна власт.
    Пропорционални избори се провеждат ефективно чрез простата процедура “гласуване”, при която партиите носят отговорност за качествата на кандидатите и за тяхното подреждане в листите. Мажоритарни избори се провеждат ефективно, само чрез упростена процедура за “оценяване” на кандидатите пряко от избирателите.
    Неупростената процедура “оценяване” е технологично изобретение на науката за ръководене (мениджмънт). Известна е под наименованието – “експертно оценяване с игнориране на некомпетентните оценяващи”. Приложима е при всякакви назначения, но отнема част от властта на тези, които назначават, с което те не са съгласни.
    “Експертното оценяване” е използваемо при всякакви избори. Дава възможност за формиране на бал при подреждане в листа. То изисква от всеки оценител на политици, да постави шестобална оценка на всеки от кандидатите, по адекватните признаци – професионализъм, партийност, почтеност, популярност. Процедурата се изпълнява от програма, която автоматично елиминира некомпетентните и корумпираните оценители, отхвърля кандидатите получили поне една двойка, отхвърля по-слабите по “принципа на Парето”, а останалите подрежда по бал.
    При сега използванине изборни технологии, избирателите биват информирани, чрез манипулативно агитиране и подвеждащо рекламиране, избора става чрез архаичното “тайно гласуване с бюлетини”, отчитането на резултатите е примитивно. Изборите са подобни на дербита.
    Ключ към истинската демокрация е оптималната технология за провеждане на избори. Тя включва фазите:
    • Информиране на избирателите чрез стандартни делови оферти на партиите, съдържащи само предизборните обещания и имената на кандидатите, заедно с оценките им за професионализъм, получени при тяхното издигане.
    Всеки избирател получава по пощата комплект от офертите на всички партии, участвуващи в избора и празно пликче с адрес на неговата секция. Част от листовката – оферта е бюлетината на партията, снабдена с бар код. Избирателят изучава у дома си всички оферти, изрязва бюлетината на избраната оферта и я запечатва в пликчето.
    Офертното информиране равнопоставя партиите на електоралния пазар, премахва досадното агитиране(манипулиране) на избирателите, затруднява “купуването на гласове”, “изборният туризъм”, затруднява промъкването във властта на некъдърни или опасни политици, съветва партиите да комплектоват предизборните си щабове със специалисти по политически бизнес. Подобно на предизборните диспути, офертното информиране е мощно средство за повишаване слабата политическата култура на голямата част от съвременните избиратели. Офертното информиране е израз на уважение от държавата към избирателя, а за младежиге придобили право на гласуване, е признаване на пълноценно гражданство.
    • Провеждането на изборите става в избирателни секции, комплектовани с по двама чиновника и компютър, групирани в избирателни пунктове, комплектовани с комисия за приемане на място на изборните протоколи.
    Избирателите идват в секцията с личните си запечатани пликове. За всеки избирател чиновникът проверява има ли го в избирателния списък, той пуска плика си в прозрачна урна и се разписва в списъка. Чиновника му изказва лична благодарност от името на държавата и тъгава напуска секцията. В секцията имат право да присъствуват по време на изборите и след отваряне на урната, само упълномощени застъпници или журналисти.
    • След приключване на изборите, под зоркото наблюдение на застъпниците, чиновниците изсипват пликовете от урната и ги преброяват, отварят пликовете, отделят недействителните бюлетини и празните пликове, преброяват действителните бюлетини, разпределят ги по партии или кандидати и броят гласовете ръчно или с апарат за четене на бар код. Чиновниците обявяват устно получените резултати и попълват протокола.Поканват всички застъпници да го подпишат, с което застъпниците декларират, че не са забелязали нарушения.
    Само чиновниците, заедно с бюлетините, пликовете и протокала отиват в приемната комисия. При проблеми с протоколите, чиновниците се връщат в секцията си за повторно броене. Ако всичко е безупречно, комисията приема протоколите, пликовете и бюлетините, и прави необходимите компютърни разпечатки за чиновниците на секцията и за застъпиците. С това изборът в секцията приключва.
    • Дискетите с резултатите от изборите в избирателните пунктове, служебно се носят в Районните избирателни комисии, където резултатите се кумулират по избирателни райони и данните се носят служебно на дискети в Централната избирателна комисия.

    При демократичните пропорционални избори, депутатските места не се разпределят чрез познатите процедури, а се “купуват” срещу цена на мандата, равна на броя на всички действителни бюлетини, делен на броя на мандатите. Процедурата за “купуване” прави “преливане” на спечелените гласове от една партия или независим кандидат, в избирателни райони, където те не им достигат за спечелване на мандат.

    Истински демократична е само тази държава, в която избори се провеждат по описаната технология. Тя има висока целева и икономическа ефективност. Технологията е мечта на неманипулируемите и колебаещите се избиратели, но е неприемлива за непочтените политици и за партияните фенове.
    Информацията включена в тази статия, е безплатна, непоискана консултация, адресирана до политическите активисти и работещите в асоциациите на гражданските общества.

  • ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ В ЧИКАГО ПРЕЗ АПРИЛ 2011

    2 април 2011, 18 часа. Маркетинг на българските културни събития в Чикаго
    9 април 2011, 11.30 часа. Консултативен съвет на „Форум на българските училища”
    16 април 2011, 10 часа. Борд на директорите на БАА
    (17 април 2011 е Цветница, 24 април 2011 е Великден).
    30 април 2011, 9.00 часа. Форум на българските училища
    1 май 2011, 10.00 часа. Открита дискусионна сесия на БАА.

  • ДЖОН АТАНАСОВ

    Списание „Генеалогия” подготви статия за Джон Атанасов по няколко книги, но имената по книга, издадена от Тангратанакра, не съвпадат.
    Търси се връзка с потомците на Джон Атанасов.
    Молим пишете на адрес [email protected] .
    Благодарим Ви.

    Текст за справка:
    Джон Атанасов (Иван) е роден на 4 октомври 1903 г. в гр. Хамилтън, щата Ню Йорк, САЩ, в семейството на българския емигрант Иван Атанасов (роден на 6.І.1876 в с. Бояджик, Ямболско, и починал на 9.VІ.1956 в гр. Лейклънд, САЩ) и Айвъ Лусенъ Пърди – Атанасова (родена на 1.ІХ.1881 и починала на 5.ІІІ.1953),
    Семейство Иван (Джон) Атанасови вече значително нараства – съпругата Айвъ ражда десет деца едно след друго, от които две рано умират. Остават живи осем: Джон, Етълин-Зорка, Маргърит, Теъдор, Ейвис, Реймънд, Мелвъ и Ървинг, за които нямаме сведения.
    През 1918 г. семейство Атанасови се премества в Олд Чикоръ, щата Флорида, и в близкото градче Мълбърн Джон Атанасов завършва средно образование.
    запознава и с бъдещата си съпруга Луръ Мийкс, няколко години по-възрастна от него,
    С Джон се оженихме късно – разказва втората му съпруга Алис Атанасова в спомените си за него и семейството, отпечатани във в. „Антени” – живеем заедно вече 35 години. Той има три чудесни деца: Елси (*1928), Джоън (*1930) и Джон младши (*1933) и вече имаме десет внуци.

  • March 6 – Shrovetide (mobile) – Сирни заговезни
    Shrovetide (mobile)
    March 6
    Shrovetide (beginning of lent) or Farewell Sunday is a celebration of universal forgiveness. It is always seven weeks before Easter.
    On this day the Church calls upon believers to purify their souls be filled with peace and love hearts, to meet the Risen Christ.
    On the table as blissfully eat only milk and egg dishes, so it is called first Sunday before Lent – the last Sunday before Lent, the so-called Farewell Sunday, because in this day and give everyone wants forgiveness for intentionally or unintentionally insults, hostile thoughts and intentions to their friends and relatives.
    The Bible says that does not forgive the transgressions of his neighbor, and God will forgive him countless transgressions that every day it prognevyavame.
    In some Bulgarian villages on this day say: „Forgiven – simple!“ Ie „I forgive you and forgive me.“
    The custom of people to disguise themselves in Lent dates back to the Middle Ages and even much earlier, as the country has been distributed only in certain regions.
    Masks should drive away evil spirits that roam among the people, carnival symbolizes the victory of light over darkness, ie the coming of spring and late winter.. Opportunity to organize a holiday home carnival occasion for joy and, of course, the common table.
    Shrovetide (beginning of lent) or Farewell Sunday is a celebration of universal forgiveness. It is always seven weeks before Easter.
    On this day the Church calls upon believers to purify their souls be filled with peace and love hearts, to meet the Risen Christ.
    On the table as blissfully eat only milk and egg dishes, so it is called first Sunday before Lent – the last Sunday before Lent, the so-called Farewell Sunday, because in this day and give everyone wants forgiveness for intentionally or unintentionally insults, hostile thoughts and intentions to their friends and relatives.
    The Bible says that does not forgive the transgressions of his neighbor, and God will forgive him countless transgressions that every day it prognevyavame.
    In some Bulgarian villages on this day say: „Forgiven – simple!“ Ie „I forgive you and forgive me.“
    The custom of people to disguise themselves in Lent dates back to the Middle Ages and even much earlier, as the country has been distributed only in certain regions.
    Masks should drive away evil spirits that roam among the people, carnival symbolizes the victory of light over darkness, ie the coming of spring and late winter.. Opportunity to organize a holiday home carnival occasion for joy and, of course, the common table.
    Българската православна църква почита днес църковния празник Неделя Сиропустна, наричан от народа Сирни Заговезни или Прошка.

    Празникът, който се отбелязва седем седмици преди Великден и една седмица след Месни Заговезни, поставя началото на най-продължителния пост през годината.На трапезата, подредена с подчертано обреден характер, се слага баница, питка, млин със сирене, варени яйца, бяла халва с ядки, риба.Според народните традиции вечерта на празника при родителите се събират семействата на техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят от млечни храни.На Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове – целуват ръка и изричат: „Прощавай, мамо, тате…“ С този ден е свързано народното вярване, че слънцето се обръща към лято и времето се затопля. Тогава излизат всички буболечки, змии, гущери от дупките си. Особено място сред обичаите на празника заема обредното им гонене. Предпазващо значение имат всички действия в този обред – палят огън, прескачат го, удрят по железни предмети и наричат: „Бягайте, зъми и гущери, на 40 разкрача“.

    Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късна доба на Заговезни. Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце.Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.

    Най-характерен обичай за празника е запалването на празнични огньове, наричани Сирнишки. Огънят се пали от момчета и ергени, като се използва „мамуляк“ /слама от царевица/ и „черешовина“ /кори от черешово дърво/. Огънят се прескача от всички. Вечерта на Сирната неделя мъжете оповестяват заговяването за Великден, стреляйки с пушка. След този празник от утре започва Великденският пост – най-продължителният в християнския календар – 45 дни.

    Още по темата

    Начало на Великденските пости

    Първа седмица на Великия пост

    Ползата от Постите

  • Какво ще ни погуби?

    Българите никога не били сговорни едни с други, докато не привлекли върху себе си Божия гняв… /Паисий Хилендарски/

    Автор: Филип Панайотов

    Проф. д-р Филип Панайотов (1933) e журналист и преподавател по история на българската журналистика в Софийския университет. В своя професионален път е бил главен редактор на в. „Пулс”, сп. „Младеж”, основател и главен редактор на в. „АБВ”. Автор на книгите „Чучулигите”, „Двубой в ефира”, „Да устоиш на всичко”, „Йосиф Хербст”, „Д-р Кръстю Раковски”, „И мъртвите ще проговорят”, „Истината, в която никой не повярва”, „Вестници и вестникари”, „Изрезки от стари вестници”.

    Наближава ли краят на България?

    Що за въпрос, и то тъкмо сега, когато сме членове на НАТО и Европейския съюз и очакваме да ни приемат в Шенгенското пространство и Еврозоната?! Сега, когато нашите геополитолози, въодушевени, ни уверяват, че за първи път България върви не “срещу историята”, а “в крак” с нея?!

    Да, точно сега, защото тъкмо при тези исторически за нас събития лъснаха всичките недъзи на изтерзаната ни нация и на обезсилената ни държава, всичките пороци на националния ни характер и интелектуалната и нравствената недостатъчност на управленския ни елит.

    И започнаха да ни описват като най-бедните, най-мрачните, най-отчаяните, най-нещастните, най-корумпираните, най-крадливите, най-шмекеруващите, най-престъпните, най-безперспективните сред обитателите на Европа.

    Освен това, най-дейните, най-образованите, най-предприемчивите бързат да напуснат България с еднопосочен билет и както е тръгнало, съвсем не е далеч времето, когато техният брой многократно ще надхвърли броя на останалите тук българи.
    Радой Ралин още в края на миналия век го предрече:

    “Ако България и в ХХІ век продължава да бъде същата и вместо да помага на вариантна, нюансивна демокрация, а не чрез нея да си изплита кошницата за спекула, ще остане празна, закупена от Дунав до Бяло море, направо в грубите ръце на чужди инвеститори, а нейният гений ще го цанят на високи постове в световната наука. Дали поне тези “щастливци” ще имат благоразположението си да напишат във визитката си след професията и едно “българин”? Не знам, но само пръст и вода държава не правят, а държава без съзнателни политици не е нищо друго, освен гонинарод!”

    Николай Генчев, един от малцината с трезв поглед върху историята и психологията на нашия народ, също не бе оптимист в своите прогнози.

    „Тук може да има три възможни предпоставки. Първата – ако България и българите преживеят сътресение, което ще ги освободи от историческите им недъзи, което ще им позволи да възстановят културно-историческата си мисия и отново да дадат на света букет от културни ценности с определени общочовешки качества, с много свежест и богатство на палитрата. Втората – ако българите останат в паяжината на своята историческа традиция от ХХ век, което ще ги анулира като нация и държава. Третата – да продължат да вегетират на това смъртоносно геополитическо пространство, хранейки се от трохите на световната общност. Но тези трохи непрекъснато намаляват и затова придобива сила втората тенденция.”

    Не само светло бъдеще – никакво бъдеще не ни очаква, според световните експерти. В съставения от службите на ООН списък на етносите, обречени на окончателно изчезване, сме включени и ние, българите.

    Каква можеше да бъде и каква стана България – страната с хилядолетна история и култура, държавата на духа, за която Ботев още в годините на робството предричаше, че има какво ново, ценно, чисто свое да внесе в съкровищницата на човешката цивилизация!
    Как стигнахме дотук? Да не би – както провиждат нашите най-големи поети – над нас да тегне някакво злокобно проклятие? Или сме жертва на пъклен заговор, осъществяван от външни враждебни сили? Или самите ние сме си виновни за всичко?

    Много са причините, но една е като че ли най-главната – неизкоренимата, вездесъщата, гибелната българска неразбранщина.

    Както в миналото, така и днес българското общество се оказва напълно неспособно да излъчи свой качествен елит, който да е в състояние да формулира основна национална идея, да начертае цялостна национална стратегия за нейното осъществяване и да създаде всички необходими предпоставки за това. Нашето сложно геополитическо положение прави тази задача още по-трудна, но и още по-неотменима.

    На какво се дължи тази наша национална немощ? Да не би да нямаме достатъчно подготвени, способни, образовани, умни и прозорливи люде?

    Един чужденец, дълго живял в България (Г. К. Логио), дава отговор на този въпрос:

    “Трагедията на България се състои не в това, че тя е лишена от достойни хора и способни водачи, а в това, че българите са слепи за добрите качества на малцината свои сънародници, отношение, което осъжда неоценимото богатство, каквото съставляват дарбите на тия хора, да бъдат похабени в бездействие.”

    Та как няма да са слепи и глухи за най-способните си сънародници българите, щом най-разпространените фрази в българския език са: “Абе, кой си ти, та ще ме учиш!?” и
    “Не ми давай акъл, пари ми дай!”.

    Чудно ли е тогава защо десетилетие след десетилетие управляващите върхушки действуваха или слепешката, по принципа “каквото сабя покаже”, или предоставяха изцяло на Двореца да направлява вътрешната и външната политика, или безпрекословно изпълняваха волята на поредния всесилен покровител, почти винаги в разрез с националните ни интереси.

    Резултатът? След Освобождението (1878г.) българското общество преживя пет въстания, които компрометираха и националната, и социалната идея, пет преврата, които разсипаха българската държавност, и пет войни, които изтощиха до краен предел националния организъм.

    Тези фатални (по израза на Николай Генчев) три петици оставиха най-дълбок отпечатък и върху националната ни психология, и върху националния ни характер. Изконни добродетели изчезваха, а към предишните пороци се прибавяха нови, още по-пагубни. С небивала сила се разрастваше българската неразбранщина, която обхващаше всички среди на обществото ни, всички сфери на нашия живот и правеше невъзможно постигането на национално съгласие и по най-съдбовните за България идеи, проблеми и каузи, обричаше на неуспех всяко по-значително общо начинание.

    Да не би тя да е генетично заложена у нас, щом дори Паисий сочи, че тъкмо българската несговорчивост е привлякла Божия гняв върху българите?

    Даже по време на Възраждането – “най-българското време” – неразбранщината е съпровождала всяко българско дело и е вливала горчилка в душите на най-ревностните родолюбци. “Прочие, мои мили едноплеменници, залудо барем едни други не се хулете!” – опитва се да ги вразуми Неофит Бозвели.

    И П. Р. Славейков не може да скрие отчаянието си: “Към всяка народна работа не вървим, ами пъплим, че и като пъплим, барем да пъплехме и пълзяхме въз една страна, а то като раки – едни напред, други назад”. “Нашите българи все напротив отиват” – гневи се и Г. С. Раковски.

    С българската неразбранщина се сблъсква и Васил Левски, когато се заема да изгражда Вътрешната революционна организация. Това личи в много от писмата му.

    “Като се поразгледате в миналото от края на работите си досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после, хайде еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други – руска, трети – турска, ето ти и обнародвания във вестниците, ту тоя оногози, онзи – тогова – нашите българи го казват говна и помия”.

    Напразно Апостола се опитва да озапти тази пагубна българска неразбранщина. Конфликтът с Букурещкия център, който иска да наложи волята си над вътрешната организация, разправиите с Димитър Общи, натрапен му от Каравелов за помощник, разногласията с Ловешкия комитет все повече се задълбочават. Болезнено е да се признае, но такава е истината: турците само ритват бурето под краката на Левски, на бесилката го окачва българската неразбранщина.

    Дали не е размишлявал тъкмо върху нея, когато е писал “Народе????” в тефтерчето си?
    Загорчава ни в устата и когато четем Ботевия стих: “Скарали се кой да води бащината си дружина…”. Докато синовете се карат, дружината е избита, а главите на юнаците са набучени на върлини…

    Колко пъти още ще се повтори тази мила родна картинка!

    Наред със светлите пориви и благородните чувства, Освобождението развързва и бесовете на българската неразбранщина: борба за власт, служби и постове, възможности за далавери с държавни поръчки, келепир, който не е за изпускане! Политиката се оказва най-късият път към всички тези облаги. И “най-мръсният занаят” се оказва най-доходен. Невъздържаният език на депутатите в Народното събрание се пренася и във вестниците, по улиците и мегданите. Кръгът се затваря и вакханалията е в пълната си сила.

    П. Р. Славейков свидетелствува: “Възбуели сме едни срещу други, заслепени от страстите си, водени и тласкани от самолюбие, властолюбие и ничтожно своекористие, всякой поставя своите собствени интереси пред общите и тегли и надъхва народа да мисли така, както иде нему по-изгодно.”

    В условията на политическо насилие, цензура, терор и всеобщ страх, старият поборник успява да издаде един единствен брой на последния си вестник “Правда” (1888 г.).
    Той ще се започне с един разтърсващ стих, побрал мрачно отчаяние, бездънно разочарование, непоносима болка от пълното крушение на най-светли идеали и най-съкровени надежди, осмисляли дотогава цял един живот и то какъв живот!

    “Какъв бе подвиг! Как се свърши – /свободни роби с нов синджир. /Не сме народ, а живи мърши, /и пак тегло, и пак немир.”

    Много от нашите духовни първенци и по-късно не си затварят очите пред нерадостната българска действителност.

    Д-р Кръстьо Кръстев: “Това, което ние образуваме, може да бъде единствено много добър конгломерат от индивидууми, едно географско или етнографско, дори административно цяло, но народ то не е и не може да бъде”.

    Боян Пенев: “В България всеки постъпва тъй, сякаш всички са му врагове.”.

    Райко Алексиев: “Един българин – българин, двама българи – партия, трима българи – разцепление.”.

    Има периоди, когато българската неразбранщина придобива и политическа окраска, и зловещи проявление. Тя не спира пред нищо и нищо не може да я спре. Така се развихрят бесовете на терора, на политическите убийства и гражданската война, на ужасяващата жестокост.

    За чест на българските интелектуалци, дори тогава, сред хаоса на всеобщото безумие, намират се личности, които призовават към разум, национално помирение и национално съгласие. Такъв е Апелът на Антон Страшимиров от ноември 1923 г. и статията му “Стига жертви” (1927 г.), в която се изброяват имената на много известни българи, станали жертва както на белия (правителствен), така и на червения (комунистически) терор.

    Така той с еднаква сила осъжда всяко политическо насилие, какъвто и цвят да има. Така той още тогава дава формулата за национално помирение, но българското общество остава глухо за неговия болезнен вик: “Стига жертви! Шепа народ сме!”. И безумието продължава, списъкът на жертвите нараства с нови и нови имена – и в навечерието, и по време, и след Втората световна война…

    Маркс е прав, когато казва, че “всеки народ изразява своя дух в своя печат”. Но и печатът оказва огромно въздействие върху духа, психологията и характера на всеки народ.

    През 1914 г., веднага след Първата национална катастрофа, излиза книгата на Тодор Панов “Психология на българския народ”. Една от основните тези на автора е, че българският народ не познава по-големи свои врагове от своите политици и своите журналисти.

    Разбира се, че има и изключения, но те само потвърждават правилото. Навярно българската неразбранщина нямаше да придобие такива размери и да се превърне в основна национална злина, ако тя всеки ден и всеки час не се подклаждаше от продажни и безотговорни журналистически пера. Традициите на в. “Народно величие” и на неговия редактор Ганьо Балкански се оказаха най-жизнени, най-привлекателни и най-доходоносни.

    Както в миналото, така и днес повечето от медиите изобщо не се интересуват от благородни идеи, нравствени каузи и национални интереси. За тях са важни тиражите, рейтингите, печалбите. И се поставят охотно в услуга на всеки, който плати повече. А те биха могли да утвърждават добродетелите в националния характер и да лекуват недъзите му, но това не носи печалба. Безскрупулните медии не се свенят да печелят и от пороците; и го правят, без да им мигне окото.

    Омаскаряването се превръща в основна тяхна функция и така се утвърждава представата, че “всички са маскари”. “Каймак от храчки и сметана от помия” – така Стоян Михайловски наричаше някога подобна журналистика, но и в наши дни си я имаме в достатъчно количество. Докато стойностните издания угасват едно след друго, жълтите се роят и преуспяват. Пък и как да не преуспяват, щом читателите тях предпочитат и за тях плащат!

    Българската неразбранщина навярно е най-характерната черта на нашия злополучен преход и огромна заслуга за това има и родната журналистика.

    Неразбранщината придобива невиждана сила и застрашителен размах – така, както се е случвало пред всяка национална катастрофа. Колко много неприязън и антипатия ще да са се натрупали помежду ни, за да се появи стихът: “Бих обичал Отечеството си, ако не бяха моите съотечественици”.

    Та от кого да вземем пример за цивилизовано поведение и толерантност?

    Какви ли не остроти си разменят чрез медиите премиерът и президентът. Във война са и институциите – изпълнителната власт се стреми да подчини всички останали власти, в това число и съдебната, и тя й отвръща по своему. Едни съсловия се настройват срещу други, умишлено се руши авторитетът на лекари, учени, артисти, музиканти.

    Правителството грубо напада опозицията, тя му отговаря със същото. И понеже сме все още парламентарна република, най-голяма е неразбранщината в парламента, макар на входа му да е написано “Съединението прави силата”.

    “Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв вид интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици: който е имал случай да преживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тази отровна готварница.”

    Кой ли е този западен дипломат, който така точно описва днешна София, като я нарича “отровна готварница”? Да не би да има предвид менюто от позорни скандали и компромати, които ни бяха сервирани напоследък?

    Не, този текст не е взет от Уикилийкс, не е доклад на дипломат, току що разсекретен в Интернет! Тези думи е записал в дневника си преди повече от сто години Константин Иречек.

    Боже, колко много се е придвижило напред за едно столетие нашето мило отечество!
    Ако Пол Валери е прав, че в бъдещето се влиза гърбом, ние и в миналото не гледаме където трябва. Намериха се ласкатели, които започнаха да сравняват Бойко Борисов със Стефан Стамболов. Той пък по-харесвал Тодор Живков и дори не скри – де да можел да направи колкото него!

    В края на живота си Тодор Живков за първи път призна:

    “Най-големия ни връх беше това, което успяхме, въпреки всички трудности, грешки и дори престъпления, да направим в годините на социализма.”
    “… и дори престъпления”!

    България сега няма нужда от “силна ръка”, от “спасител”, от едноличен управник или президент “под прикритие”. Тя отдавна чака държавник, който, подобно на Петко Каравелов, отстоява и милее за демократичните принципи и ценности, уважава науката и образованието, поставя по-горе от всичко националните интереси и грижата за хората, държи на националното съгласие, каквото и да му струва това.

    Много е хубаво, че сега у нас се строят толкова магистрали, но те са пътища за никъде, щом я няма главната магистрала, тая, която може да ни изведе от тресавището, в което се давим, към по-добро бъдеще. Но тая магистрала може да бъде построена само ако има национално помирение и съгласие, и то с усилията на всички ни – на управляващи и управлявани, на правителство и опозиция, на всички българи. Има ли съгласие за тази магистрала, вече не са страшни никакви други спорове, дискусии и дебати.

    Не сторим ли това, краят на България ще настъпи много по-скоро, отколкото можем да си представим.

    Ние пак ще останем в световната история, само че страницата за нас ще бъде озаглавена: “Самоубийството на един народ”.

    Източник: http://www.kultura.bg

  • Алтернативата

    Автор: Иван Груйкин /Гражданска инициатива „Справедливост“/

    През последните месеци многократно започвах да пиша, провокиран от актуално вътрешно събитие, но бързо се отказвах. Намирах многобройни оправдания за това. Гафовете и провалите на управляващите бяха толкова много и с такава динамика, че трудно можеха да бъдат следени.

    Тъкмо се захващах с някой грандиозен скандал, и той вече бе отстъпил място на друг, още по-голям. Самият Бойко Борисов, неговото правителство и управляващата партия ГЕРБ продължават да се държат така, че всеки опит за трезво анализиране и оценка на поведението им представлява известно легитимиране на разрастващото се безумие.

    Стандартният и „експертен” анализ на един абсурд само замъглява абсурдността му и придава известна правдоподобност на безнадеждната иначе ситуация. Меко е да се каже, че ББ е некомпетентен, след като вече сме прочели стенограмите от заседанията на Министерския съвет.

    Слабо е да говорим за корупция по върховете на властта, след като чухме министър-председателят да нарежда на шефа на митниците прекратяването на митническа проверка поради поет лично от него ангажимент. Каквото и да се каже за неговото излъчване, възпитание, стил и говорене – всичко бледнее пред поредното му безцеремонно поведение пред незнайно защо питащите го журналисти.

    Това, което вече е очевидно за всички (дори и все още симпатизиращите на премиера), е пълната липса на цел, посока, приоритети и стратегия на управлението. Няма никаква идея за действителните проблеми на обществото и начините за тяхното преодоляване. Тъжната ирония е, че никога не е имало надежда за това.

    В момента, в който Бойко Борисов стана премиер, политическата нормалност вече нямаше никакъв шанс. Предстоеше поредният негов телевизионен театър, за гледането на който явно (тогава) имаше много желаещи. Колкото смисъл, предвидимост и компетентност имаше в действията на Борисов като главен секретар на МВР и като столичен кмет, точно толкова има от тях и при досегашното му премиерстване.

    Резултатите – безполезност на МВР и нито едно разкрито крупно престъпление, свързано с организираната престъпност; продължаващо западане на София и затвърждаването на облика й на мръсен, неподреден и непривлекателен град (довършването на новата отсечка на метрото и част от околовръстния път няма как да променят общата оценка, пък и не са заслуга единствено на Борисов – просто малка част от това, което той и неговите предшественици бяха длъжни отдавна да свършат); твърдото заставане на България на последното място в ЕС по доходи, развитие и реформи.

    Да вземем областта, в която правителството заявяваше най-сериозни намерения и претендираше най-много успехи. Колко от нас си спомнят шумно обявените 57 мерки на правителството в областта на правосъдието и вътрешния ред? Днес те дори не се споменават, а и надали някой мисли, че по тях е мислено и работено сериозно, извън медийната пушилка за няколко дни.

    Провалът на всичките шумно обявени „знакови” дела срещу организираната престъпност бе предизвестен и неизбежен. Нещо повече – все по-видима е основната цел на управляващите – под предтекст за борба с престъпността да осъществяват икономическа репресия и по този начин да завземат ключови позиции в най-важните стопански сфери. Вече за никого не е тайна основният резултат на ГЕРБ-овото управление – овладяване на икономиката и разправа с конкуренцията там, където тя все още не се съобразява с фаворитите на властта.

    Не елементаризирам и не злорадствам, но тази оценка бе направена от „Справедливост” още при встъпването в длъжност на новия премиер и оглавяваното от него правителство. Бяхме убедени че хора, идващи от силовия охранителен бизнес от средата на 90-те години, в съюз с милиционерския елит и обслужващия персонал на бившата комунистическа номенклатура, не умеят и няма да направят нищо по-различно.

    Така, както „гърбеха” дребните предприемачи през 90-те, като ги притискаха и често отнемаха бизнеса им, така действат и сега, но на несравнимо по-високо ниво. Месопреработватели, производители и търговци на храни и напитки, зърнопроизводители, предприемачи в пътното и инфраструктурно строителство – всички са принудени да играят по свирката на новия месия и стоящите зад него стратези.

    Имайки предвид тази основна цел на проекта „Бойко Борисов”, никак не е чудна пълната липса на идеи и желание за действие в сферите, в които са най-големите проблеми на обществото и държавата. Борисов се опитва да подмени голямата тема за липсата на истинско правосъдие и върховенство на закона с шумни и ефектни полицейски акции.

    Той обаче има две лични причини, всяка една от които е достатъчна да няма задоволителен краен резултат. Първата – неговото пълно неразбиране за същността на съдебната независимост, на разделението на властите, на необходимостта от съществени законодателни (включително конституционни) промени, за да може съдебната система да заработи в полза на обществото. И втората – истинското разделение на властите и налагането на върховенство на закона би било пречка за това, което е видимата цел на идването на ГЕРБ на власт – икономическо доминиране и незаконно облагодетелстване в „особено големи размери”.

    Отчетлив израз на управленската несъстоятелност на ГЕРБ и на цялата днешна политическа класа са приетата наскоро Стратегия за национална сигурност и съпътстващите я парламентарни дебати. Естествено, никой не отбеляза най-голямата заплаха за нацията.

    Това, което продължава бавно да убива духа и живеца на българската общност – съхраненият през годините на „прехода” социализъм като свръхконцентрация и свръхцентрализация на политическата власт, водещ до пълната липса на условия за лична инициатива и стимул за гражданско и икономическо действие, за изграждането на независими и свободни граждани и общности на граждани, извън задушаващата опека на всесилната държава.

    Няма шанс ценностният и поведенчески регрес на общността и нейното дори физическо стопяване да бъдат обърнати като тенденция без появата на морален импулс, условия за лична икономическа и обществена активност, ясни и защитавани от закона житейски перспективи.

    Абсурдно е това да стане с внос на българи от чужбина и икономически (държавни) стимули за раждаемостта. Когато от обикновения човек по никакъв начин не зависи кой ще бъде отговорен за неговата и на семейството му сигурност (местният полицейски началник), кой ще бъде районният прокурор или районният съдия, кой ще е директорът на местното училище, дали с парите от неговите данъци ще се оправи местният път или канализация (или за това ще продължи да се чака благоволението на чиновник от София), не можем да очакваме от този човек активност, информиран избор (за какво ли?), гражданско и национално съзнание, многолюдно семейст во и съхранен морал.

    Каква е перспективата днес за един предприемчив човек от Сливен, Сливница или Сливо поле? Не може и да си помисли да пробие в някой малък бизнес, защото върху него ще се стовари незабавният удар на големите в бранша и техните местни протежета. Удар, от който той не си и помисля, че може да бъде предпазен от държавата и нейните институции. Напротив – той знае, че държавата стои за „големите” и на практика е тяхна.

    Стигне ли се до съд – отново никаква надежда. Защото и съдията, и прокурорът по никакъв начин не зависят от оценката на този, върху чиято съдба и собственост правораздават и се произнасят. Затова и почти никой вече не помисля да предприеме каквото и да е.

    В началото и средата на 90-те, когато хората все още имаха илюзии, опитите за бизнес и икономическа и обществена активност бяха несравнимо повече. Вече почти никой не пробва – освен чрез всесилната власт. Всичко се решава от едни хора там, в София, и от техните протежета по места. Сбогом на илюзиите.

    Констатираните при приемането на Стратегията за национална сигурност демографски проблеми са само един симптом на основното и влошаващо се заболяване, наречено социализъм. За съжаление, това заболяване, макар и с друг произход, настъпва и в цяла Европа.

    Засега най-вече зад благовидното прикритие на „социалната държава” (каквато по конституция е и България) и с все по-малък периметър на личната свобода и отговорност, традиционните ценности, християнската религия.

    Идеята за върховенството на една (конкретна, днешна) човешка справедливост, която напълно изключва приемането на непреходни ценностни и поведенчески абсолюти, е в основата на тоталитарните идеологии на 20-ти век и на съвременното левичарство, но и на тенденциите, вземащи връх в Европейския съюз днес. „Без Бог, без господар” – както е казал поетът.

    В тази идея се съдържа зародишът на неотделимото от социалистическата идея насилие. Насилие на човек от човека, от името и (уж) в полза на другите – в името на човешката справедливост, такава, каквато я р азбират определени хора в определен момент.

    Солидарността и грижата за нуждаещите се не е оставена на доброволната преценка на суверенната личност с нейните собствени морални убеждения, на нейните религиозни, социални и благотворителни организации, а е монополизирана от държавата и наложена по силата на закона, чрез икономическо насилие и преразпределение на доход.

    По този начин доброволните сдружения на гражданите, благотворителните организации, църквата като институция са изтласкани от основните си сфери на дейност и са притиснати в ъгъла като ненужни и изживяли времето си форми. Самите граждани няма защо да проявяват съпричастност, активност, подкрепа и морал – за всичко това се грижи всесилната държава. Как? – това ние, израсналите при социализма, знаем най-добре.

    Тази днешна идейна и морална безпътица на Европа е засегнала сериозно политическата система и институциите на Европейския съюз. Идеологическият релативизъм на днешната европейска политика въздига в култ броенето и изчисленията – колко депутати ще осигури една партия за съответната група в Европейския парламент.

    Типичният безотговорен левичарски подход (демонстриран и от „десни” формации като ЕНП) – няма значение какви хора идват тук (в Европа) и какви намерения имат, дали спазват закона и споделят ли нашите ценности – те могат да бъдат наши избиратели и това за нас е единствено важно. След нас и потоп.

    В тази подходяща за неговите качества европейска политическа среда Борисов лековато бе легитимиран като десен политик и разгърна максимално популисткия си талант. Необезпокояван опита подчиняването на всички властови лостове, включително тези, които по закон не принадлежат на правителството.

    Съдебната власт е притисната, все по-подчинена и демонизирана. Особено все по-малкото съдии, дръзнали да показват принципност и професионализъм. Реформи – какво е това, пък и защо ни е – важното е да сложим наши шефове навсякъде в съдебната система. Цялата икономика се овладява, като независимите от властта играчи се притискат, а собствените се толерират и налагат.

    Резултатът – безконтролно управление, засилило ни към пропастта, отсъстващо правосъдие, силно деформирана и очевидно непазарна икономическа среда, липса на конкуренция, повишени цени и влошено качество на стоки и услуги, фактическо доминиране на монополи и картели, зависими медии, притихнали граждани.

    Абсурдът е въздигнат в норма. И затова премиерски митнически чадър над крупен бизнесмен не събори правителството, имотното облагодетелстване на вътрешния министър не доведе до оставка, а вместо протести и несъгласие кротко очакваме просешката тояга.

    Това е ясно за все повече хора, но какво да се прави? Най-важното – да не спираме да говорим истината, да искаме и да полагаме усилия за промяна. Когато от „Справедливост” през 2007 г. поискахме предсрочното прекратяване на президентските пълномощия, знаехме, че държавен глава като Първанов не може да остане само морален и емоционален проблем.

    Позволявайки символът на единството на нацията да бъде една лъжа, днес ни се налага да преглъщаме тъжната истина за България като троянски кон на Русия в Европейския съюз. Преглъщайки Първанов, вече сме на път енергийно да заробим страната си за поколения напред, и по този начин да официализираме мафиотския управленски модел, налаган от Русия.

    Предупреждавахме, че избирането на Борисов за премиер не може да има само морални, естетически и интелектуални измерения. Резултатът днес – разпад на всички управленски системи и натрапен избор между доносник и мутра (мутри).

    Можеше да го избегнем, ако нито за момент не бяхме премълчавали кои са. И все още можем – зачерквайки и двамата, ведно с оръженосците им. Започвайки на чисто и съзнавайки, че свободата, справедливостта и благополучието искат всекидневни жертви на време, усилия, средства. Че това е постоянна работа, която очаква нас – загрижените за страната си граждани.

    И това е алтернативата, която никой от играчите на статуквото не слага в сметките. Алтернативата, от която днес България има нужда.

    Източник: http://www.spravedlivost.net

  • СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ*

    Фестивал „Български дни в Чикаго – пролет 2011”
    ОТКРИТА ДИСКУСИОННА ПРОЛЕТНА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ*
    Неделя, 1 май 2011
    Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656, phone 773-693-3140
    Спонсори
    (Симпатизанти на БАА).
    със съдействието на
    „Български партньорски организации”
    с медийната подкрепа на
    EuroChicago, в-к „Старт”, в-к „България” и в-к „България Сега”
    Патрон на фестивала – Ивелин Костов
    Мениджмънт – Никола Чаракчиев
    Програма
    (актуализирана на 5 март 2011. Молим следете www.EuroChicago.com )
    10:00. Дискусионно фоайе. Регистрация.
    10:15. Въведение в технологията на сесията – Никола Чаракчиев
    10:20. Традициите на Фестивала „Български дни в Чикаго” – Петранка Стаматова.
    10:25. Откриване на Фестивала – Динко Динев, Президент на БАА.

    Професионални и социални дискусии
    10:30. Българите в САЩ – двадесет години по-късно.
    – За състоянието на българите в САЩ – Климент Величков.
    – Проблеми на българите в САЩ – Никола Чаракчиев.
    – Дискусия за българите в САЩ – Динко Динев.
    12:00. Българският вкус в Чикаго. Анализи – Звезделина Гюдюлева – Ковачева.
    13:00. Представяне на институции от САЩ и Европа – модератор Цветелина Бойновска.
    14:00. Българският (ДНК) генотип и националната идентичност**- модератор Никола Чаракчиев
    14:10. Инвестиции в САЩ – къде, кога и как? – модератор Петранка Стаматова и други.
    14:30. Как могат да ни помогнат адвокатите? – модератор Цветелина Бойновска.
    14:40. Правото на преводач – модератор Красимира Калчева.
    15:00. За състоянието на българската общност в Чикаго – модератор Елена Табакова.
    – Генерално консулство на Република България в Чикаго.
    – Българо-Американски център за културно наследство.
    – Сдружение Български Музей – Чикаго.
    – Български художници зад граница.
    – Съюз на българските писатели в САЩ и по света.
    – Интернет портал www.EuroChicago.com www.StartMedia.us .
    – Меценати, спонсори, дарители.
    16:00. Закриване на сесията. Очакваме Ви на „Български дни в Чикаго – есен 2011”.

    За участие в „Открита пролетна сесия на Българо-Американска Асоциация” на 1 май 2011 година, молим попълнете заявка, публикувана в www.BAAChicago.com и я изпратете на [email protected] . Телефон за контакти: 1 312-222-9353, 1 773-444-0622 и 1 847 293 7325. Преференциален срок – 15 април 2011.
    *Сесията е част от „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ” – 30.04.2011.
    **Разработката е част от темата ”Мястото и ролята на българските общности в САЩ за запазване на българския език и национално самосъзнание”.
    bd11p-pro4

  • Метла за наши мисии в чужбина, откриват нови

    Преструктуриране очаква българските посолства и консулства по света – закриване на консулства в места, където няма голяма нужда от техните услуги, и разкриване на консулства, където има големи български общности.
    Това стана ясно от интервю на вицепремиера и министър на финансите Симеон Дянков от студиото на българското интернет радио „Отзвук“ в Палм Бийч в САЩ.

    Дянков уточни, че става въпрос за големи държави, където живеещите там българи трябва да изминават големи разстояния, за да достигнат консулствата – например Германия, Испания, САЩ и Австралия.

    Имаме идея да създадем портал за българите в чужбина, каза финансист номер 1. „Това е бъдещето“, коментира той по повод на идеята за гласуване от чужбина по интернет.

    На въпрос за създаване на изборен представителен орган на българите в чужбина, който да ги представя пред българските институции и да защитава правата им, Дянков отвърна: „Може би е време и тази идея да намери място в проектозакона за българите в чужбина“.

    Дянков е на обиколка на българските общности в САЩ от 27 февруари до 6 март. Той се срещна със сънародниците ни в щата Флорида в градовете Орландо, Форт Лодърдейл и Палм Бийч.

    http://www.frognews.bg/

  • Проповядваш комунизъм – плащаш 10 бона

    Лица, които в качеството си на учител или лектор поругават, отричат, омаловажават или оправдават извършените престъпления от тоталитарните режими и важни събития от новата българска история, ще бъдат санкционирани с глоба, в размер от 2000 до 10 000 лева.

    Това предвиждат промени в Наказателния кодекс, внесени от Лъчезар Тошев от Синята коалиция, пише „24 часа“.

    Според текстовете в документа за такива се броят масовите убийства на българи по време на Априлското въстание, завоевателният и диктаторски характер на комунистическите, националсоциалистическите и фашистките режими, холокоста, лагерите на смъртта и всякакви други лагери при соцрежима, изтреблението на политическите елити.

    Разпоредби срещу поругаването има в много европейски страни, обясни . В неговия проект се предлага санкциите да са само залица, които могат да влияят на формирането на ценностната система на младежите. Наказанието ще важи и за журналисти или собственици и управители на медии.

    Има внесен подобен текст от правителството, но в него не се прави разграничение на позициите, а и се предлага затвор до 5 г., допълни Тошев.

    http://www.frognews.bg/

  • БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ

    Автор: Петко Ст. Петков

    В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като „национални“. Това са: 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември – Ден на Съединението на България; 22 септември – Ден на независимостта на България; 1 ноември – Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май – Ден на труда, 24 декември – Бъдни вечер, 25 и 26 декември – Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание http://www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от „национални празници“; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са „национални“, т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за „официални“ национални празници: 27 февруари – учредяването на Българската екзархия през 1870 г. – първата законнопризната общобългарска институция, 16 април – приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април – изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април – избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на „българския национален идеал“ (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като „национални празници“.

    Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март – денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември – денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември – денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три „национални празника“ е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

    Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три „политически дати“ в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември – също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на „официалните празници“ исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май – дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

    Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с „Трети март“ става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. – т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С „Шести септември“ пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил – 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно „третиране“ на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

    За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи „велики сили“ (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. „национални празници“.

    В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор „приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.“ и той именно „донесъл освобождението на българите“, ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че „България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира“ (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

    Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече – Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения – Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

    С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че „руски войски ще заемат страната“ и ще подпомагат императорския специален комисар; „тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години“ (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като „временно руско управление“. Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и „всенародно“ почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

    Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор – Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

    Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, – 24 май и 1 ноември – то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век1, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: „За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот – интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!“ Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: „1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията“. Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник – 24 май.

    Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий – 11 и 24 май – с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.

    БЕЛЕЖКИ

    1. Първото неофициално честване на празника е осъществено в Пловдив през 1909 г. През 1922 г. по предложение на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски Първи ноември е обявен за Ден на българските народни будители. През 1945 г. празникът е отменен. Честването му се възстановява едва от началото на 90-те години на миналия век по инициатива на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. [обратно]

    БИБЛИОГРАФИЯ

    Петков 2003: Петков, П. Ст. Съдбата на българския възрожденски идеал. // Двадесетият век. Опит за равносметка. Сборник с доклади от българо-германска конференция, проведена на 3-4 март 2000 г. София, 2003.

    Петков 2001: Петков, П. Ст. За горната хронологическа граница и за понятието „Българско възраждане“. // История, 2001, № 2-3.

    История 1987: История на България. Т. 6. София: БАН, 1987.

    Петков 2002: Петков, П. Ст. Документи за новата история на България. ХІХ – началото на ХХ век. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2002.

    Петков 2005: Петков, П. Ст. Историята като полифония. Изследвания по нова история на България (От Българската завера 1835 до Крайовския договор 1940 г.). Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2005.

    Източник: Литернет

  • 3 март – Национален Празник на България

    ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!

    Трети март е светлата дата, която от 1888 г. се празнува като Ден на Освобождението на България от турско робство. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението. С решение на Парламента от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник. На 3 март 1878 г. в градчето Сан Стефано е подписан мирен договор между Русия и Османската империя.

    С него се слага край на Руско-турската освободите (още …)лна война. Пълномощници от руска страна са граф. Николай П. Игнатиев и А.И.Нелидов, а от турска страна – Савфет паша и Садулах бей. Членове 6-11 се отнасят до България, която е създадена като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и своя войска. Границите на княжеството обхващат Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия полуостров).

    По договора България е населена от 4 800 000 души. Член 7 от договора урежда устройството и управлението. Държавата се управлява от княз, избран от населението с одобрението на Великите сили и Високата порта. Парламентът е трябвало да изработи Органически устав (Конституция). Предвижда се и временно руско управление за срок от две години, което се осъществява от специален императорски комисар. Член 8 предвижда да се плаща специален данък на Високата порта. Англия и Австро-Унгария се обявяват против договора.

    По тяхна инициатива той е ревизиран и заменен с Берлинския договор от юли 1878 г. По силата на неговите клаузи Санстефанска България е разделена на пет части – Северна България и Софийския санджак формират васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана; земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта; Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана; градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която по силата на Санстефанския договор се предоставя на Русия.

    ЗДРАВСТВУЙТЕ, БРАТУШКИ!

    – Мамо, мамо, я ги виж!
    – Що е? – Идат, погледни ги.
    С пушки, с саби… – Що стоиш?
    Скоро, чедо, поздрави ги!
    Тях ги бог прати насам,
    да помагат, чедо, нам. –
    И детето дава крушки
    на солдатите без страх
    и крещи на тях:
    здравствуйте, братушки!

    Генералът кат орел
    ескадроните повежда,
    а орачът се запрел
    и омаян ги изглежда:
    чини му се, че е сън…
    Изведнъж с туптенье, с звън
    приближават кат вихрушки.
    Той си шапката свали
    и ги поздрави:
    здравствуйте, братушки!

    Шипка! Шипка! Гръм се чуй.
    Гурко мина планините!
    Радост, чудо беше туй!
    И на Тракия момите
    срещат храбрите борци
    и покриват със венци
    техни глави, коне, пушки…
    И кат стискат им ръце,
    викат от сърце:
    здравствуйте, братушки!

    Как са горди тез момци!
    Един казак варди, гони
    хиляди злодей, крадци –
    цели турски легиони.
    И народа с лик засмен,
    като гледа вече в плен
    тия полкове хайдушки,
    на казаците добри
    тъй благодари:
    здравствуйте, братушки!

    Празнувайте това, че синовете ви познават рода си и не са еничари.
    Празнувайте това, че дъщерите ви могат да бъдат образовани, стига да пожелаят.
    Празнувайте това, че след 5 века родителите ви все още пазят родовата памет за това кои сме и откъде сме дошли, за да я предадат и на вас.
    Празнувайте това, че може да празнувате празниците си явно, а не скришом!
    Празнувайте това, че и 500 години не бяха достатъчни, за да изтрият нашия народ от лицето на земята и направете всичко по силите си децата ви да са горди, че са се родили Българи!


  • March 3rd – Bulgaria’s National Holiday – Liberation Day
    Bulgaria celebrates Thursday  the country’s National Holiday, March 3rd and the 133 Th anniversary of its Liberation from five centuries of Ottoman dominance.
    On 3 March 1878, the Peace Treaty of San Stefano (a tiny town near Istanbul) between Russia and the Ottoman Empire was signed, bringing Bulgaria back to the political map.
    March 3 was honored for the first time in 1880, in the occasion of the Enthronement of Russian Emperor Alexander the Second. Since 1888, March 3 has become Bulgaria’s Day of Liberation, but it was not declared National Holiday until 1978.
    With a Parliamentary Decree from 1990, March 3 was included in the list of Bulgaria’s official holiday.
    The Peace Treaty of San Stefano marks the revival of the Bulgarian State, dominated by the Ottoman rule since the end of 14th century. Bulgaria, however, became a truly independent country after the Congress of Berlin, which took place a couple of months later in 1878, despite the fact that it ended with the redistribution back to the Ottoman Empire of certain Bulgarian territories that the previous treaty had given to the Principality of Bulgaria, most notably Macedonia.
    The Congress of Berlin (June 13 – July 13, 1878) was a meeting of the European Great Powers’ and the Ottoman Empire’s leading statesmen. In the wake of the Russian-Turkish War, 1877-78, the meeting’s aim was to reorganize the countries of the Balkans. Otto von Bismarck, who led the Congress, undertook to balance the distinct interests of Britain, Russia and Austria-Hungary. The congress was aimed at the revision of the Treaty of San Stefano and at keeping Constantinople in Ottoman hands.

    Bulgaria celebrates Thursday  the country’s National Holiday, March 3rd and the 133 rd anniversary of its Liberation from five centuries of Ottoman dominance.

    Liberation Day is a public holiday in Bulgaria.

    Bulgaria celebrates a yearly celebration of its liberation from almost 500 years of Ottoman rule on the 3rd of March under the Treaty of San Stefano. The Treaty of San Stefano ended the Russo-Turkish War in 1877 and paved the way for the liberation of Bulgaria and once again establishes itself as a nation and successfully put the country back on the world map.

    History of Bulgaria’s Liberation Day

    Bulgaria was already a sovereign nation with established culture, language, arts, technology, among others even before it succumbed to the forces of the Ottoman Empire in 15th century.

    Bulgaria’s nationhood was established back in the early 7th century (A.D.) when the first Bulgarian Empire began at around 632 and 681 A.D lasting until 1018 covering most of the Balkans, a geopolitical region in Southern Europe. Bulgarians had their own government, and distinct culture, education, literature, arts, religion and economic way of life before the Turks came in. The Slavic people consider Bulgaria as the centre of European culture and arts before the Ottoman Empire colonized the region.

    The Ottoman Empire occupied Bulgaria from the latter half of the 14th century (or 15th century in some literature) until the end of Russo-Turkish War in 1877-1878 taking advantage of the decline in power of the Second Bulgarian Empire between 1185 and 1396/1422. Right after the Russo-Turkish War, Bulgaria saw the opportunity to re-establish its Third Bulgarian Empire and founded a new era of constitutional monarchy in 1878 as supported by the Treaty of San Stefano.

    Coat of arms of Republic of Bulgaria
    Coat of arms of Republic of Bulgaria

    Today, through various legislations, Bulgaria’s government is now under parliamentary democracy within a constitutional republic where the head of the state is run by people who are elected by Bulgarians through popular vote. Bulgaria is a member of several international intergovernmental organizations such as the NATO, European Union, United Nations and the World Trade Organizations, among others.

    Although the liberation of Bulgaria from Ottoman dominance was made in 1888, it was not considered as a public holiday until 1978.

    On 3 March 1878, the Peace Treaty of San Stefano (a tiny town near Istanbul) between Russia and the Ottoman Empire was signed, bringing Bulgaria back to the political map.
    March 3 was honored for the first time in 1880, in the occasion of the Enthronement of Russian Emperor Alexander the Second. Since 1888, March 3 has become Bulgaria’s Day of Liberation, but it was not declared National Holiday until 1978.
    With a Parliamentary Decree from 1990, March 3 was included in the list of Bulgaria’s official holiday.
    The Peace Treaty of San Stefano marks the revival of the Bulgarian State, dominated by the Ottoman rule since the end of 14th century. Bulgaria, however, became a truly independent country after the Congress of Berlin, which took place a couple of months later in 1878, despite the fact that it ended with the redistribution back to the Ottoman Empire of certain Bulgarian territories that the previous treaty had given to the Principality of Bulgaria, most notably Macedonia.
    The Congress of Berlin (June 13 – July 13, 1878) was a meeting of the European Great Powers’ and the Ottoman Empire’s leading statesmen. In the wake of the Russian-Turkish War, 1877-78, the meeting’s aim was to reorganize the countries of the Balkans. Otto von Bismarck, who led the Congress, undertook to balance the distinct interests of Britain, Russia and Austria-Hungary. The congress was aimed at the revision of the Treaty of San Stefano and at keeping Constantinople in Ottoman hands.
    Liberty Monument at “Shipka”
    Liberty Monument at “Shipka”
    Bulgaria – 1878
    Bulgaria after the Treaty of San Stefano
    Bulgaria after the Treaty of San Stefano
  • Минус 600 000! Ще доживеем ли още веднъж връщане на българските блудните синове?

    Автор: Едвин Сугарев

    Станали сме по-малко. Над 600 000 българи са изчезнали яко дим само през последните десет години – сочат все още предварителните, но вече относително точни данни от преброяването, което приключи в края на февруари. Българите са били 7 932 000 през 2001 г. Днес са не повече от 7,3 милиона. Спадът е колкото населението на десетина средно големи градове. С този темп след столетие би трябвало съвсем да изчезнем.

    Проблемът не е в самото намаляване, а в неговите причини: икономически, политически и психологически. Реалният мащаб на демографската катастрофа става явен, когато си зададем въпроса не колко, а кои загърбиха родината. Тръгнаха си тези, дето могат – младите, образованите, умните. Останаха тези, дето не могат – старите, бедните, неуките.

    Тръгнаха си тези, дето дръзнаха да поискат сами да управляват съдбата си и да определят периметрите на собствения си живот. Сиреч – тези с гражданско чувство и самосъзнание. Тези, които искат да напреднат в живота толкова, колкото им позволяват възможностите, волята, вярата в собствените сили.

    Останаха тези, дето искат някой да ги води. Някой друг да определя кое е добро и зло, някой друг да разпределя блага и наказания. Някакъв бащица, без който биха се чувствали осиротели като зарязано овче стадо. Тези, които ненавиждат напредъка на ближния и искат не те да са добре, а на Вуте да му е зле. Тези, чийто идеал е всеобщото равенство в нищетата.

    Това разбягване от България е логично. Не е нормално нормалните люде да търпят държава, която ги прави на идиоти. Държава, която се опростачва с всеки изминал ден. Те се опитаха да я променят – и през 1990-та, и през 1997-ма. Правеха грамадни митинги, ежедневни шествия, издигаха барикади на улиците. Не успяха – а в някакъв смисъл на думата и тези, които бяха издигнати от тяхната воля, за да превърнат родината им в нормална страна, ги забравиха. Покрай тях забравиха и своите обещания. Не малка част от тях изтълкуваха тази забрава като предателство. И си вдигнаха чуковете.

    А реалните чукове останаха в България. Останаха тези, дето могат да виреят само върху гърба на овчедушието и духовната ленност. Останаха тези, за които народът е стадо – и колкото по е стадо, толкова по-добре. Останаха комунягите, навлекли различни маски, но единни в своите наследствени права върху собствеността на обременената от половинвековното им управление държава.

    Не само те, уви. Останаха и не малко нормални българи. Емиграцията е тежък кръст: не само защото човекът без корени е и без устои, не само защото се разтваряш в една чужда среда, ставаш никой, по принуда следваш само стратегиите за собственото си оцеляване – а това те лишава от идеали, до голяма степен и от вяра, и от надежди. Но и защото е обяснимо да искаш да избягаш от една робска действителност – както искаха да избягат нормалните хора преди 1989 г. – но е позорно да загърбиш една уж свободна страна, която реално може да бъде променена от общата воля на всички, които я обитават. В този смисъл емигрантството прилича на дезертьорство – и човек се чувства като плъх, напускащ потъващия кораб.

    Тук, сред тези застрашително намаляващи българи, има все още мнозина, които чувстват кръвната връзка с родината, милеят за нейното бъдеще – и не биха похарчили това чувство само заради по-големите заплати и по-подреденото живеене. И точно те са големите жертви на обезлюдяването българско. Защото именно те носят на гърба си и към двата милиона пенсионери, и безработните, и крадльовците на държавната трапеза, и огромната чиновническа паплач, която всеки божи ден им вгорчава живота.

    Те са малцинство в собствената си държава. И не могат да направят нищо, за да я променят, за да я превърнат в нормално човешко обиталище. Не могат – защото зависят от гласовете на старците, които не искат да повярват, че са прекарали живота си в комунистическо оскотяване и лъжа, от продажния политически елит, от корупционната проказа, от мутренската наглост и безмозъчното чалгисване.

    Така че те също са емигранти – вътрешни емигранти, чужденци в собствената си страна. И вероятно малко по малко ще се примирят, че България не е родина, а прокълната територия, обитавана предимно от покорни поданици и нравствени уроди. И ще я загърбят на свой ред – като след политическата и икономическа емиграция ще имаме нова вълна – на емигранти от омерзение.

    Това впрочем вече се е случвало веднъж. Така е изглеждала България към средата на ХІХ век: покорната рая си е кютала под властта на султана, носела е фесове и се е надявяла на някакво предизвикано от “международното положение” вчовечаване на турската власт; само някакви луди глави са недоволствали и се бунтували.

    И забележете – бунтът тръгнал не от поробена България, а извън нея – от разпиляните във Влашко хъшове – сиреч от тези, които били вдъхнали въздуха на свободния свят, били разбрали колко важно е да имаш родина и чрез нея да се усещаш достоен, били видели какво е да си свободен, та ако ще да нямаш и два петака в джоба. И те започнали да се връщат и да палят чергата на робския рахатлък – понякога в буквалния смисъл на думата – както Бенковски палел стрехите, за да изкара селяните на жертвените пътища на свободата.

    Ще доживеем ли още веднъж подобно връщане на българските блудните синове? Кой знае…

    Източник: http://www.svobodata.com/

    България се е стопила с 600 000 за 10 години

  • За „Бирата“ по същество

    Кой и как е нарушил закона според съдържанието на скандалните разговори на властта?

    Автор: Атанас Чобанов

    Вече е налице достатъчно информация по казуса с Мишо Бирата, изскочил от скандалните записи на властта, за да се премине към анализ на съдържанието и фактите около митническата проверка, в която се намесва лично властимащото „същество номер 1“ в държавата. По дело N°1 от 11 г. в момента работи и Прокуратурата, но поради големия обществен интерес и подозренията, че може да бъде оказан натиск над съдебната власт, е добре да се огласят някои уточнения и разсъждения преди да e приключила официалната проверка.

    Какво е известно от документите?

    08.02.2010 – поради констатирани нарушения, с решение N°55 на шефа на Агенция „Митници“ Ваньо Танов е отнет лиценза за данъчен склад на „Леденика ММ“. Заповедта влиза в предварително изпълнение;

    10.02.2010 – извършена е инвентаризация за складова наличност;

    23.02.2010 – „Леденика ММ“ чрез адвоката си Сашо Пенoв (тогава все още юридически съветник на президента) подава жалба в Административен Съд – София срещу Агенция „Митници“;

    01.03.2010 – В АС – София е получена административната преписка и обяснително писмо по делото от ответника Агенция „Митници“;

    09.03.2010 – Съдът с председател Милена Славейкова разглежда административно дело 1613 по описа на 2010 г. Агенция „Митници“ не е представена. „Леденика ММ“ е представена от адв. Пенoв. Той поддържа жалбата срещу заповедта за отнемане на лиценза и иска спиране на предварителното производство. Съдът приема искането и постановява спиране на предварителното производство на заповед N°55, като дава 7 дневен срок за обжалване. Адвокат Пенoв иска и съдът определя да му бъде издаден незаверен препис от съдебното заседание. Съдът отлага делото по съществото на спора за 13.05.2010;

    17.03.2010 – Определението от 09.03.2010 не е обжалвано от Агенция „Митници“ и влиза в сила. Адв. Пeнов иска и получава заверен препис. От този момент може да се счита, че „Леденика ММ“ временно си e възстановила лиценза, който е отнет на 08.02.2010. Дали лицензът ще бъде отнет или не зависи от крайното решение на съда, който се произнася през юни 2010 в полза на „Леденика ММ“;

    Какво знаем от изтеклите разговори и публичните изяви на героите в тях?

    След 08.02.2010 са проведени разговори и срещи между Ваньо Танов и Мишо Бирата, както и между Симеон Дянков и Мишо Бирата. Има договорка фабриката да добутилира произведена бира, като бутилираното количество се запечатва в данъчния склад без право да бъде реализиранo на пазара. Работният процес в пивоварната се извършва под наблюдение на служители на Агенция „Митници“, които вечер запечатват инсталацията.

    Някъде в този период, по време на среща с Ваньо Танов Мишо Бирата е казал следното:

    Ваньо Танов:… Предният път като идва, на асансьора каза: „Аз съм се разбирал с всички власти и съм си плащал и сега съм изненадан защо така се процедира с мене“.

    От публичните изяви на Мишо Бирата се разбра, че той многократно се е жалвал за отнетия лиценз на хора във властта, включително на президента Първанов. От разговора между Бойко Борисов и Ваньо Танов става ясно, че Мишо Бирата е говорил по въпроса и с премиера, при това нееднократно:

    Бойко Борисов: Ало, здрасти. Абе тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак.

    Премиерът и Мишо Бирата обаче не потвърждават, че е имало такива разговори. Премиерът даде от парламентарната трибуна и пред Министерски съвет следното обяснение за разговорите с Танов: президентът му се обадил, за да се намеси и да предотврати незаконосъобразни действия на Агенция „Митници“ срещу фабриката на Мишо Бирата.

    Четирите разговора по темата, които са известни до този момент, са се провели на 12-ти март, петък или 13-ти март събота. В този ден лицензът на „Леденика ММ“ все още не е върнат, тъй като определението на съда от 9-ти март все още не е влязло в сила.

    От публичните изяви на Антоний Странджев става ясно, че в деня на разговорите във фабриката се е бутилирала произведена преди отнемането на лиценза бира под надзора на митнически служители, които са запечатали инсталацията в 18ч.

    Към 20.30 ч. обаче се получава сигнал, че във фабриката е запалено осветлението и се произвежда нова бира. Странджев предупреждава Ваньо Танов и изпраща мобилна митническа група на проверка.

    В 20.35 Ваньо Танов звъни на Симеон Дянков и му съобщава за случилото се. От разговора става ясно, че Танов се притеснява от реакцията на премиера, но Дянков му дава карт-бланш да спре нарушителите.

    В.Т.: Здравей. Извинявай, че пак ви притеснявам по туй… Сега, обадиха ми се моите хора, че са влезли отново в „Леденика“ и те работят на намалено сцепление, работят вътре. Сега, аз не знам какво сте се разбрали последно. Уговорката беше това, което имат като наличност, да го бутилират и да го изведат. Обаче те в момента произвеждат. И в дневника са намерили, че им пише при намалено сцепление, за да не бъдат хванати, че работят.

    С. Д. Ами, спираш ги. Нищо не сме се разбрали. Аз нищо не съм им обещавал.

    В. Т. Въпросът е, не знам, премиерът е обещал и да не каже, че аз съм пратил нарочно да ги проверяват, та да нямат изход от положението.

    С. Д. Не, не, не. Премиерът ми го даде на мен и каза: „Ти се оправяй“. Аз се срещнах два пъти с него, но извън това, нали, да се бутилира това, което е произведено, нищо друго не сме се разбирали. Така че, ако има нещо, ги затваряй.

    В. Т. Аз исках да знам. Да не би да му е казано: „Абе, ти си работи, докато минеш през съда“. Той сигурно е казал: „Аз в съда ще си платя и ще се оправя“. Това исках да знам, защото сега като напишем акта и той посмъртно никога няма да си върне лиценза.

    С. Д. Не, не, нямаме никакво разбирателство. Така, че си действай спокойно.

    В. Т. Мм… Шефът ще подскочи страшно много. Ще каже, че е нарочно. А аз съм им възложил задачи и не мога да им кажа сега не си изпълявайте.

    С. Д. Добре. Бойко да подскочи. Той беше казал аз да се оправям. Така че ще се оправям.

    В. Т. Тук има свръхконтрол и той не е само на едно място, а навсякъде, за всички. И тука веднага го узурпират. И сега аз трябва да им кажа: „Недейте пишете. Недейте вършете работата“.

    С. Д. Да, де да. Не, не, не. Действайте си, действайте, аз ще го поема.

    В. Т. Добре.

    С. Д. Ще поема. Хайде, чао.

    В. Т. Чао.

    Докато тече проверката и се изписват протоколите, след които Бирата „посмъртно няма да си върне лиценза“, защото към този момент произвежда без редовен лиценз, митничарите са били заплашени от шефа на охраната на „Леденика“, твърди Странджев. Очевидно шефът на охраната е звънял на Мишо Бирата, а той е звънял на премиера, тъй като в 21.35 Борисов „подскача страшно много“, обажда се на Танов и му нарежда да прекрати проверката, защото е поел ангажимент да не закача Мишо Бирата. Танов от своя страна обещава да държи материалите на своето бюро докато се върне от командировка.

    Б.Б. Ало, здрасти. Абе тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак.

    В.Т. Да?

    Б.Б. В неговата фабрика влезнали митничари ли са, полицаи ли са, събират телефони, правят там некаква акция.

    В.Т. Значи, когато беше разговорът при вас, и нали вие казахте да се срещна с него и да се разбера. Аз го извиках при мене и почнахме да разговаряме. Обади се г-н Дянков и каза: „Аз карам влака, да дойде при мене“.

    Б.Б. Да.

    В.Т. И аз го изпратих и повече… Сега в момента ми се обадиха, че някакъв гражданин звъни, че туй работи, Бирената. И има и дежурен телефон, че са изпратили мобилната група да види какво правят през нощта вътре в завода. В смисъл, казва, че работи заводът при отнет лиценз. Аз му звъннах по мобила и му казах: „Тази бира, която е налична, бутилирай я, докато оправим нещата“ … го извика и аз не знам те какво са се разбирали.

    Б.Б. Аз го видях Дянков и го пратих при него да се разберат.

    В.Т. Аз звънях на министъра и му казвам: „Г-н министър, имахме уговорка с премиера по този въпрос. Вие го извикахте, кажете ми какво сте се разбрали последно. Той ми вика: „Нищо не съм се разбирал с него. Казах му да си извади тази бира, която е останала там и това е“. И аз сега не знам какво да им кажа. По принцип звъннах и няма да… щото аз заминавам утре за Македония, тъй като има три дена среща на Световната. И им казах: „Хората са писали, няма да го завеждат и искам да ми го докладват на мене“. За да мога да разговарям с вас и да видим какво да…

    Б.Б. Хайде прибирай ги оттам, нали поехме ангажимент да не…

    В.Т. Да де, обаче работим в различни посоки. Аз правя едно, а министърът…

    Б.Б. Не бе. Аз го виках и му казах и точно това съм му казал. Затова, кой е пратил групата там?

    В.Т. Ами то е станало по обаждане…

    Б.Б. Добре, обади се. Обади се, извади ги оттам и като се видиме, ще го говориме…

    В.Т. … защото, ако ги заведа, той няма лиценз…

    Б.Б. Да. И това да се направи в момента.

    В.Т. Аз това казах. Материалите да бъдат на моето бюро и няма да се прави нищо, докато не се върна да взема решение по въпроса.

    Б.Б. Добре. Ако трябва, обади му се ей-сега и му кажи какво сме се разбрали, защото там поех ангажимент и аз не съм Първанов. Като съм му обещал, че няма да го закачам, няма да го закачам.

    В.Т. Разбрано. Сега ще звънна на министъра и ще му кажа…

    Б.Б. Кажи му на министъра. Значи звънни му на министъра, кажи му какво съм казал и същото и на Мишо му се обади и му го кажи.

    Относно този разговор и Бойко Борисов и Ваньо Танов не отричат, че е проведен, но твърдят, че му е променено съдържанието чрез монтаж, което означава добавяне, изрязване, преместване или вмъкване на думи или фрази. До този момент никой от двамата не е посочил къде точно, в коя фраза (или фрази) са разпознали наличието на монтаж.

    Повтаряме още веднъж: от обясненията на Борисов пред парламента и министрите излиза, че президентът му се е обадил и го е помолил да спре неправомерна проверка. В никой момент обаче в коментарите си за този разговор премиерът не се позовава на решението на съда от 9-ти март, а това би било най-логичния аргумент срещу проверката, въпреки, че влизането в сила на това решение предстои на 17-ти март.

    Логично би било поне президентът да е запознат с това решение и да се позове на него в разговора си с Борисов, тъй като към този момент президентският съветник Сашо Пенов е наясно с решението и е получил незаверен препис.

    Отделен въпрос е колко важен човек в тази държава е някой си Мишо Бирата, щом като само за час след влизането на митничарите във фабриката, жалбата му стига до върховете на властта и тутакси е уважена.

    В 21.57 Танов звъни на Странджев, преразказва му почти дословно думите на Борисов и му нарежда да извади проверяващите и да държи при него протоколите от проверката докато Танов се върне в сряда от пътуване в Македония, след което ще умуват какво да правят с тях. Автентичността на този разговор е потвърдена и от Странджев и от Танов.

    Впрочем, сряда е 17-ти март и на тази дата решението на съда от 9-ти март вече е в сила, тъй като не е обжалвано. На 17 март „Леденика ММ“ вече си е върнала лиценза.

    Антоний Странджев съобщи за Биволъ, че към момента на проверката на 12 или 13 март нито той, нито мобилните митнически екипи са имали никаква информация за решението на съда от 9-ти март. Очевидно и Танов няма информация, че съдът вече се е произнесъл, защото казва следното на Странджев:

    В.Т. … той ще ни натиска. Тогава аз ще трябва да направя нарушение на закона, за да изляза от положението. Пък сега казвам: „Нека съдът да се произнесе. Тука е свършено със стария случай“.

    Факт е, че Агенция „Митници“ проявява странна незаинтересованост към съдебното дело 1613 на АС – София от 2010 г. Тя не е представена процесуално на заседанието на 9-ти март, когато съдът спира предварителното изпълнение на заповед N°55 и не обжалва това решение в дадения 7 дневен срок.

    Много от въпросите биха отпаднали ако обществеността можеше да се запознае със съдържанието и съдбата на протоколите от тази проверка в нощтта на разговорите. По думите на Странджев протоколите са изведени както е по закон, въпреки нареждането на премиера, и сега са приложени към дело N°1/11 на ВКП. Важен е въпросът защо те не са били приложени от Агенция „Митници“ към преписката по дело 1613/10 на АС – София. Eфектът от констатирането на производство без лиценз е формулиран ясно от Танов: „Леденика“ „посмъртно няма да си върне лиценза“. Вместо това съдът оправдава „Леденика“ за нарушенията констатирани от митниците през ноември 2009, връща им лиценза и е „свършено със стария случай“.

    Интересен момент в казуса е, че по дело 1/11 Прокуратурата няма как да не посочи нарушител. Ако фабриката е работила незаконно във вечерта на разговорите, както твърдят Танов и Странджев, то премиерът е престъпил закона като е наредил да бъде спряна митническа проверка. Ако „Леденика“ е работила редовно в този момент, то митничарите са извършили нарушение и отговорността трябва да бъде понесена от техните началници.

    Но имайки предвид досегашното развитие на скандала и реакциите на Прокуратурата, никак няма да бъде учудващо, ако на публиката бъде сервирано някакво витиевато заключение: Борисов хем е възпрепятствал редовна митническа проверка, хем е осуетил неправомерен митничарски натиск над производителя, тъй като съдът поне де юре му е възстановил лиценза.

    Източник: http://www.bivol.bg

  • Затоплянето на климата = повече сняг

    Обяснението за този феномен било лесно – повишената влажност, смятат учени

    Затоплянето на климата може да предизвика зачестяване на силните снежни бури, подобни на тези, които връхлетяха САЩ и Европа през тази и миналата зима.

    Това прогнозират американски учени, цитирани от Франс прес.

    Когато климатът на земята се затопля и влажността се увеличава, се засилва вероятността от много силни бури през всички сезони, обясни директорът на метеорологичната секция в сайта за световни метеорологични прогнози „Weather Underground“ Джеф Мастърс.

    През последните две зими над североизточните Съединени щати се разразиха три снежни бури с категория 3 или по-висока.

    По-рано буря с такава сила е имало само веднъж – преди петдесет години, през зимата на 1960-61 г., посочи Мастърс.

    Тази зима бе една от най-снежните в историята на Ню Йорк.

    През януари там паднаха 91 см сняг, а през февруари 94. Февруари 2011 бе най-снежния в цялата история на Чикаго, съобщи Eurochicago.com.

    Въпреки обилните снеговалежи температурите в САЩ не паднаха под средните през последните две зими.

    Обяснението за това явление е, че по-топлата атмосфера задържа повече влага, отбелязват учените.

    Източник: Вести

  • Особености на националния туризъм

    Идва нов туристически сезон – на фона на упорстваща в страната криза и на политически катаклизми в някои от най-магнетичните дестинации. Как ще се отрази това на българския туризъм? А. Пунчева от радио Дойче Веле анализира прогнозите.

    Очакваше се в наши дни глобалният брой на туристите да стигне малко над милиард. Засега oстава със скромните 900 милиона, въпреки че по-богатите държави вече изпляскаха от мътните води на кризата. Уви, в някои от най-популярните и достъпни, дори за българи, дестинации –Тунис и Египет, започнаха верижни политически колизии. Миналата година двете държави са били посетени от 50 хиляди български туристи.

    Размириците в Близкия Изток, освен другите проблеми, ще окажат и негативен ефект върху туристическата индустрия. Проф. Цветан Тончев, председател на Българската туристическа камара, казва пред ТВ “Европа”: “България не иска да печели от чуждото нещастие. Възможно е обаче част от потенциалните туристи в Тунис (в по-малка степен – Египет) да се пренасочат към България”. Туристи от Германия, Ирландия, Полша, Чехия.

    Туризмът е като дете – иска слънце и много грижи

    Туристическият продукт е много динамичен и чувствителен – изисква политическа стабилност, приемливи данъци и такси, ясна стратегия, развита инфраструктура, ефективна реклама. Не е достатъчно само се да каже: ”Има много какво да се види там”, за да потеглят туристите.

    Въпреки това България практикува от години тази философия – система от вярвания, която включва самочувствие: ние сме много древни, нашата култура е богата, глей колко камъни и съкровища има (напоследък и мощи); неспазване на законите, неглижиране на стандартите. И се чака туристите да дойдат на тълпи и да се поклонят. Само че българските културни съкровища чeсто са неподдържани, почти винаги са опасани от сергии с китайски сувенири, липсва визуална комуникация и пр.

    Старинните морски градове губят облика си и заприличват на “атрактивните” бетонни гета в София от годините на късния преход. Застроените плажове – да ги оставим за друг път. И все пак, природата на тази държава е хубава и много разнообразна, пейзажът се сменя на всеки 50 километра, та наистина не му е лесно на недалновидното й население да я съсипе толкова бързо. Макар че то се старае с всички сили.

    Магнит за туристи, но какъв?

    Зимният сезон, който вече е към края си, вероятно няма да донесе очакваните приходи – просто нямаше сняг. Зачестиха трагичнте инциденти със скиори, дошли да карат в неразрешените райони, предизвиквайки лавини. Ниските глоби правят Банско много привлекателно за фрий-райдърите и, за съжаление, лавина взе нова жертва през седмицата. На услугите в туристическия сектор няма как да не се отразява и кризата в страната, която започва да става хронична, както и свитото потребление.

    Добър ефект върху индустрията произведе идването на low cost компаниите в България, в Пловдив например. Хотелските мениджъри размърдаха мозъците си и започнаха да предлагат чувствително по-ниски цени при ранни резервации за летния сезон.

    През цялата година българи и гърци щъкат на Кулата в двете посоки, а статистиката показва, че достъпните секс услуги в пограничните райони привличат все повече граждани от Турция и Гърция. Най-горещата тенденция в този пазар на юг било наемането на платена постоянна любовница срещу твърда месечна тарифа. Добра е тенденцията и в летния алкохолен туризъм.

    Желанието за екзотика и коктейл със сламка в ръка силно се изостря, когато действителността предлага само проблеми и уродливи политически сюжети, представени от слаби актьори. Затова и българите искат да пътуват. Те имат и много да наваксват след дългите години крепостничество при Живков, когато лелеяната цел на цял един живот бе пътуване с влак до Будапеща или Източен Берлин.

    Ако искаш да разсмееш Господ, прави планове!

    Сега нещата са други, мечтите са по-смели, хората са по-взискателни, а дигиталните фотоапарати струват 100 лева. Българите, които в нормалния си живот са мнителни и предпазливи, по отношение на пътуванията проявяват трогателна доверчивост. Която отново се дължи на скромния опит зад граница.

    Венец на това безгрижие бяха излитащите към Египет туристически групи, много след настойчивите призиви на българското министерство на външните работи да забравят поне за малко Кайро и Хургада. Упоритостта им се подсилваше от предчувствието, че туристическите компании ще направят и невъзможното, за да не им върнат парите за провалената екскурзия, което в сериозна част от случаите се оказа вярно.

    Предупрежденията и пророчествата не вършат много работа. Едно от последните бе това на скандализиращия общественото мнение Мишел Уелбек в романа му “Платформата”. Той предсказа разигралата се малко по-късно драма на индонезийския остров Бали и срива в секс туризма. “Пророчествата”, всъщност, са нормалните предчувствия на по-сетивните умове за това, до което може да стигне човечеството, в крайна фаза на оглупяване и загуба на инстинкти. Но до тогава “Bon voyage!” за всички нас.

    Източник: Дойче Веле

  • България се е стопила с 600 000 за 10 години

    Само София е увеличила жителите си.

    С над 600 000 души се е стопила България за последните 10 години    . Това е равносилно на изчезването на населението на 28 средно големи града, по един във всяка област.

    Със сигурност само София е увеличила жителите си, на кантар е Варна, показват първите неофициални данни от приключилото преброяване днес. През 2001 г. сме били 7,932 млн., сега се очакват не повече от 7,3 млн.

    Официалните данни ще бъдат обявени от НСИ в края на март или началото на април. (24 часа)

  • ЛИКАНТРОПИЧНА ДЕМОКРАЦИЯ: CIRCULUS VITIOSUS BULGARICUS

    Aвтор: Д-р Георги Чалдъков

    Казвано е, че мечтата на квадрата е да стане кръг. Но не порочен кръг!
    Според Евклид кръгът е най-симетричната форма с най-голяма повърхност в сравнение с квадрата, елипсата, правоъгълника и други форми със собствен душевен интериор. От философското училище на Ксенофон и Парменид в Magna Graecia се знае, че сферата е божествена форма. И справедлива – всяка нейна точка отстои на еднакво разстояние от центъра – сферата е най-демократичната изява на глобалното морфологично общество, което няма антропологичен еквивалент.
    И кръгът, очертан с ръцете на будист – „жест на знанието”, което може да ни помага да не попаднем в сirculus vitiosus – порочният кръг на човешката безизходност.
    На 10 ноември 1989 г. падна “софийската” стена и настъпи “премахване” на политическата власт на БКП, “преобразуването” й в БСП, разочарование от СДС, лъжлив цар, тройна коалиция – и надежди в ново правителство. Circulus vitiosus Bulgaricus – българският порочен кръг на надежда-и-отчайване, ентусиазъм-и-нихилизъм се завъртя за 21-ви път.
    “Чуйте, няма да се изморя да повтарям: демокрацията не може да бъде подарена като парче шоколад. Демокрацията трябва да бъде завоювана. За да бъде завоювана, трябва да бъде желана. За да бъде желана, трябва да знаеш какво представлява.” – писа голямата италианска журналистка Ориана Фалачи (1929-2006) в последната си книга “Интервю със себе си. Апокалипсис”.
    Сега ще перифразирам Фалачи: българите не знаем как да извоюваме демокрацията, желаем я, но не знаем какво представлява. Защото сме били потискани от една жестока диктатура, продължила 45 години.
    Като оценявам високо свободата да се движим по света и сравнително свободно да пишем и говорим, по всичко личи, че 21 години не стигнаха да излекуваме 45-годишните рани в начина на мислене – няма я меритокрацията, “аристокрацията на заслугите” от държавата на Платон. Така от “45 години стигат/ времето е наше” стигнахме до “21 години стигат/ времето е тяхно”.
    Унгарците през 1956 г., чехите през 1968 г., поляците през 1980 г. направиха първите си опити за свобода. А ние безмълвно живяхме, по-точно боледувахме от комунизъм цели 45 години – така след 10 ноември 1989 г. изведнаж попаднахме в демокрацията. Почувствахме се обаче като освободените от циганите мечки в парка край град Белица – не смеят да влизат в гората, вървят на два крака и се търкалят напред-назад по поляната.
    А ние освободените хора не спираме вулгарните си изяви на примитивен хедонизъм, проявен в алкохолизиране, наркотизиране, разврат, проституция, педерастия, педофилия, безотговорно отразявани от медий и интернет форуми – пред очите на училището, университета, църквата, семейството и държавата. Всичко това, заедно с корупцията и липсата на съдебна справедливост, пусна на свобода още един порок от кутията на Пандора: агресията – вербална и физическа, наскоро я обобщих като “булгресия” – не само битова, дискотечна и стадионно-улична. Но особено много онази, наричана white-collar crimes (престъпления на белите яки) – корупцията на политиците и високпоставените държавни служители.
    Атавистично-заложената агресивна енергия в съвременния човек възроди, по-точно окуражи “вълка в човека”, онова homo homini lupus est (човек за човек е вълк). Сега не любовта, а агресията към ближния и държавата станаха неизменна проява на свободата – явление, което наричам “ликантропична демокрация” (гр. lycos – вълк, anthropos – човек), съответно – “ликантропично общество” и “ликантропична цивилизация”.

    Проблемите от насилието и жертвите (bully-victim problems) вземат опасни размери при младите хора, включително ученици и студенти. Дискотеки, стадиони, студентски квартири и градове, понякога и училища, се превръщат в гладиаторски арени. Колкото и да сме зависими от нашите гени, хипотезите за типологията на личността на Ернст Кречмер и за “родения престъпник” на Чезаре Ломброзо днес отстъпват пред тези за държавата-престъпник и обществото-престъпник.
    Крайно време е и политиците да се замислят по-задълбочено за тези явления. Българската държава трябва да въведе моралната хигиена за задължителен – не свободно избираем – предмет в детските градини, училищата и университетите. И разбира се – в парламента, правителството и президентството. Ще може ли обаче министър-председателят Бойко Борисов, подобно на президентът Ейбрахам Линкълн, да каже: “Аз съм премиер на България. Аз притежавам власт и никога не забравям това, защото ще я упражня.” Преди да направи това, той трябва да се посъветва с нашите водещи think tanks: Тома Томов, Харлан Александров, Соломон Паси, Иван Кръстев, Огнян Минчев…
    И с психиатрите Динчо Палазов (Бургас), Георги Попов (Варна) и Илиян Иванов (Ню Йорк).

    Послеслов
    По данни от Житието на Климент Охридски, комендантът на Белград е бил титулуван „боритаркан“ – от тюркски “бьори”, “берю” – вълк, “таркан” – началник, командир, при което “боритаркан” означава „началник, предводител на вълците“ – така пише доцент Стефан Йорданов в статията си “За организацията на граничната охрана в епохата на Първото българско царство” (“1100 години Велики Преслав”, 1. Шумен, Изд. на ВПИ “Константин Преславски”, 1995, 211-226).
    Според този автор прабългарската държава е поставяла на първо място свободата и никога не е правила роби от пленените врагове, пускала ги е на свобода или им е давала шанс в редовете на армията си да докажат лоялността си към България на бойното поле. Имало е обаче и друг обичай: в Симеонова България, когато военен началник бъде “пенсиониран” или отстранен, той имал – “по военния закон” – право-на-грабеж в съседните неприятелски земи, защото трябвало – пак според закона – да се завърне вкъщи с плячка.
    И така е трудно, поне за мен, да разбера къде са корените на ликантропичната демокрация в България. Те са по-добре познати на поета Илиян Троянски – описани са във “Вълк”, “Ликантропия” и другите негови стихове от цикъла “Аз и моят вълк”, публикувани през 2009 г. в книгата “Клетвата на вторите стрелци”.
    Ще забележите, че там пише и за бездушието на овцете – другата страна на агресията.

  • Пламен Симов с интервю за „Уикенд“

    Пламен Симов е роден през 1941 г. в Пловдив, но през 50-те години семейството му се преселва в София. Майка му Мария Симова е актриса, драматург и партиен секретар на Театъра на армията. Била е близка с генералитета на България – особено с тогавашния военен министър Добри Джуров, както и с шефовете на МВР Григор Шопов и Здравко Георгиев.

    Първото му висше образование е театрознание във ВИТИЗ. След това е изпратен във Франция, където следва икономика и търговско право.

    Симов е автор на няколко пиеси, играни в различни български театри, както и на филмови сценарии.
    След промените бе избран за депутат във Великото народно събрание, където бе шеф на подкомисията „Персонални престъпления на бившия режим“. През 1990 г. влезе в парламента с листата на ДПС. Сам се определя като „създател на ДПС“. С Ахмед Доган обаче от години са в лоши отношения. Даже се стигна дотам, че Симов поиска Върховната касационна прокуратура да разследва тайната организация, създадена от Сокола през 80-те години на миналия век. Според бившия депутат тази структура изобщо не е разпускана и е изключителна опасност за националната сигурност.

    Истинска популярност Пламен Симов обаче доби като генерален секретар на Моряшкия синдикат и покрай „Океански риболов“. През последните години той последователно е обвинявал за източването на фирмата покойните Андрей Луканов и Александър Божков, както и Симеон Сакскобургготски.

    Знакови са писмата и сигналите му за „Океански риболов“ до родните главни прокурори – Иван Татарчев и Никола Филчев. Резултатът от тях е все един и същ – Симов обвинява прокуратурата, че нищо не е свършила.

    През октомври 2000 г. той поиска оставката на Филчев чрез жалба до Висшия съдебен съвет. Мотивите му бяха „бездействие на главния прокурор по сигнали за злоупотреби във фирма „Океански риболов“ ЕООД, намеса в делото за смъртта на прокурора от ВКП Николай Джамбов, както и две дела срещу самия Симов, които били образувани след намеса на главния прокурор“.

    Малко след това синдикалистът беше арестуван. Обвинението на прокуратурата срещу него е, че през 2000 г. чрез измама се е опитал да придобие Рибно пристанище – Бургас, което е част от дружеството в ликвидация „Океански риболов“ ЕООД. Това станало чрез представяне в Министерството на икономиката на искане за несъществуващо вземане (цесия) в размер $ 1 089 332 от страна на фирмата на Симов „Мибевре интерконтакт“ ЕООД – София, твърди прокуратурата.

    При ареста бе обискиран офисът на екснародния избраник и оттам бяха иззети документи, уличаващи Филчев според твърдения на Симов. Пак според негови думи е било замислено ликвидирането му, когато е каран под конвой за разпит в Бургас и през нощта е бил свален в Стара Загора. Покушението било осуетено, защото прокурорът Николай Колев предупредил съпругата на Симов, а тя взела мерки, като се обадила на брат си – депутат от НДСВ. Последният сюжет стана достояние на медиите след разстрела на прокурора Колев.

    – Г-н Симов, първо вашите родители, а след това и вие самият сте били близки до човека, ръководил де факто Държавна сигурност през 70-те и 80-те години на миналия век – Григор Шопов. От ръководни кадри на бившия режим съм чувала, че по това време е била създадена някаква суперсекретна структура – “звено за специални поръчки”, нещо като ДС в ДС, обслужващо лично Тодор Живков. Запознат ли сте с дейността на тази “преторианска гвардия” покрай дългогодишното си сътрудничество с Григор Шопов?
    – Като ви разкажа за дейността на самия Григор Шопов, аз все едно трябва да направя признание, че съм участвал в централното ръководство на такава организация, вземайки предвид главно резултатите от дейността ми по борбата с корупцията преди 10 ноември.

    Въпреки че Григор Шопов е бил зам.-шеф на МВР, той е човекът, който на практика ръководи Държавна сигурност в този период. Той, като личност, която отговаря тотално за сигурността на държавата, е имал правата не да създава организации, а да прави това, което намери за добре.

    Непрекъснато чувам от духовни гноми като Димитър Иванов, като Цвятко Цветков да обсъждат едно тяхно управление /Шесто – б. ред./, а Григор Шопов ги наричаше “клюкарите”. Защото се занимаваха с клюки. Те трябваше да следят почтеността на гражданите – но не дали са почтени като хора, дали изпълняват десетте Божи заповеди, а дали вярват в ЦК, или не. И заради репресиите, които те създаваха,

    цялото Шесто управление бяха не за разформироване, а за затвора.

    Те съществуваха, за да пазят партията, да пазят т.нар. основни ценности. От какво? От това, че някой разказвал вицове, друг пък не бил съгласен, трети не обичал Тодор Живков… Това е цялата им “голяма професионална дейност”, която я върши всяка селска клюкарка. От Шесто изобщо не бяха професионалисти, а палачи на българската демократична същност – доколкото я има в нацията.
    Затова те нямат право на медийна изява, на нищо. Просто прескочиха затвора. Излезе, че целият преход е една помощ да прескочат затвора.

    – А тази организация, създадена от Шопов, дали е разполагала с данни и срещу някои от “хората за затвора”, както ги нарекохте?
    – Ангел Солаков, един от бившите шефове на МВР, също говори за тази организация. В книгата си пише, че тя била “тайна” и “подчинена на Григор Шопов”. Което е пълна глупост. Защото не може да си министър, да ръководиш нещо и то да бъде тайна от държавата. То е тайна от Ангел Солаков.

    Омразата му към Григор Шопов идва от това, че Солаков беше изключително близък с Георги Найденов от “Тексим”, където се извършваха едни сериозни престъпления. Найденов беше полковник от Първо главно управление /ПГУ/ на ДС, заместник-началник по едно време на ПГУ, и поради моята близост с Шопов, както искайте го разбирате, аз в един момент взимам изключително отношение, имам гърба му, разкривам престъпленията на Георги Найденов и го вкарвам в затвора за 20 години.

    Ходил съм да проверявам вилата на Солаков в местността Мечката край Самоков, още когато беше министър на вътрешните работи. Както и на Мирчо Спасов. Тя беше на стотина метра от тази на Ангел Солаков.

    Във вилата на Солаков отидох с неговия шурей Трайчо,

    защото той беше пред развод с жена си, която беше в Киев. Солаков беше покровител на “Тексим” и вилата му беше оттам, затова реших да огледам сериозните му имуществени придобивки. Трайчо всичко ми показа – къде шуреят му си държи луканките и прочее. А във вилата на Мирчо Спасов помня, че имаше специална количка за изстудяване на уиски.

    – Не криете непоносимостта си към Първо главно управление – “българските джеймсбондовци”, “ловците на шпиони”…
    – Да, и ще ви обясня защо с един пример. Имаше един Милчо Коларов, агент на ПГУ, чийто син по-късно приватизира “Плама” – Плевен. Той избяга от България с помощта на това управление. Преди това беше пратен в Етиопия от първия заместник-министър на земеделието Коста Янков – един от светлите умове на България, гостувал даже на Рокфелер, който създаде “Родопа” и пръв се пребори да има частни стопанства у нас още през 60-те години, но го спряха, защото това било “капиталистическо”.

    Та Коларов отива в Етиопия, за да ликвидира определени неща на “Родопа”, но де факто е имал задача от ПГУ да вземе парите и да избяга оттам. Научавам я аз цялата тази работа и Коста Янков взима необходимите мерки, като предупреждава правителството, че Милчо Коларов ще избяга от България, след като прибере парата от Етиопия.

    Даже беше подготвена и схема за неговото връщане, тъй като Янков имаше платинен медал, тежащ половин кило, връчен му лично от Хайле Селасие за заслуги към Етиопия.

    Етиопците казаха в един момент: “Г-н Янков, това, което можем да направим заради вашите заслуги към страната ни и като човек на императора, е да спрем всички полети, като ще бяга оттук, и да го насочим към Кайро, където са ваши хора. Там ще си го приберете. Друго не можем да направим”.
    Стигат нещата до Тодор Живков, но

    изведнъж се оказва, че ПГУ не желае да си прибере Коларов.

    И той се установява в Южна Африка, където си прави фабрика за сапун.

    Но низвергването, свалянето на Коста Янков беше и заради това, че са го накарали нарочно да се подпише, да гарантира за Милчо Коларов, за да имат коз срещу него. И Янков след това, когато разбира от другите служби, да речем, че това е операция на ПГУ, казва: “Ама, дайте да го спрем, да го върнем”. Тази история стана повод за свалянето на Коста Янков.

    Във Франция също стана дума за тези неща. Французите ненавиждаха Янков, защото негови два кораба са минали метър от тях по време на алжирската война и са доставили оръжие. “Тексим” беше доставил един кораб и беше хванат от французите, и то с помощта на нашата Държавна сигурност. Изглежда, още тогава е имало топли връзки, но не между някои служби, а между някои хора. И това се нарича корупция. Григор Шопов се бореше точно с тези неща.

    Аз казах на Григор Шопов, че мои приятели от френската мафия са готови да ми помогнат да хванем Коларов, да го качим на едно корабче и да докараме в България,
    за да застане пред правосъдието.

    Той обаче ми каза: “А, Пламене, тази работа не мога аз да я реша. Мини утре към края на работното време пак”. Знам обаче, че няма човек в ДС, който би пропуснал да се окичи със залавянето на хайдук, докаран на крака, окрал държавни пари с помощта на ПГУ – престъпното управление, което още продължава да функционира за съжаление.

    Отидох на следващия ден, но за разлика от тези, които влизаха с картите, секретарката на Шопов – Ралчева, винаги слизаше да ме вземе.

    – Как в крайна сметка се реши проблемът? Шопов даде ли зелена улица на операцията по залавянето на Милчо Коларов и довеждането му в България?
    – Не, той каза: “Нямаме такива методи”. И го каза с половин усмивка, с едно пръстче към тавана нагоре. Защото и неговият кабинет се подслушваше. Два пъти това пръстче ми го е вдигал.

    – Добре, но нали от ПГУ са могли да възразят, че техният човек Коларов е имал специална задача да създаде “фирма под прикритие” на външното разузнаване в Южна Африка и да пренасочи парите от Етиопия към нея? Това също е вариант да се измъкнат, нали?
    – Веднага ще ви отговоря. За тези работи управленията си имат бюджет от държавата, лимитирани средства. Тук се сещам за един случай с Иван Славков-Батето. Това сигурно го чувате за пръв път. Нека да се види тази тъмна група с какво се е занимавала.

    Иван Славков, преди да се ожени за Людмила, трябваше да отиде в Лондон, вече му бяха дали чин полковник или подполковник от ПГУ. Тогава имаше една фирма – “Булет”, и се вдигат с един Стоянов от ПГУ да заминават. Носят обаче 15 000 долара, за да платят на един български агент в ЮАР.

    Летят през Мароко с една наша стюардеса – небезизвестната Димка Бояджиева, и Иванчо се забавя два дни в Маракеш,

    където изяждат и изпиват парите. През това време един полковник от Второ главно управление, няма да му казвам името, който отговаря за тези пътувания, си скубе косите.

    – Били ли са наказани? Или им се е разминало? Сигурно агентът е бил много недоволен от неплащането на “хонорара” и му е идвало да предприеме нещо, за да си отмъсти?
    – Хайде да не говорим за наказания. Сега трябва да ги наказваме. Това е само един пример за престъпната дейност на ПГУ.

    Аз имам реакцията на агента, но не съм я огласил. И да не говорят ПГУ колко са си пазели агентурата! Това се престъпници. Златото на партията и прочее. Да не ги започвам с разкритията на Григор Шопов старите кадри на външното разузнаване, които сега са в НРС. Те се свързани с тези неща.

    Финансовият министър Симеон Дянков разполага с документ, че 120 млн. долара от активите на “Океански риболов” бяха изпратени в “Бърклиз банк” по линия на ПГУ. Всички служители на “Океански риболов” преди 10 ноември бяха хора на ПГУ. Само един имаше на военните. Тези пари никой не иска да ги връща в България. Отписали са ги като “невъзвращаеми”.

    – Вие твърдите, че братът на Николай Гяуров – Костадин, не е изпаднал в немилост, защото уж участвал в опит за преврат срещу Живков, когато той бил тежко болен, едва ли не на смъртно легло, а защото почнал по “нерегламентиран начин” да трупа пари…
    – За Кочо Гяуров, който беше кандидат-член на политбюро, се намериха данни, че има стадо от 200-250 овце, някъде разхвърляни. По социалистическо време това беше необичайно. Кочо беше един физически и духовен гном, попаднал във властта по необходимост. Защото Тодор Живков обичаше да се заобиколя с хора, които нямат мнение и са зависими. Но когато изскочиха тези неща около него и когато Григор Шопов изскърца със зъби за някои работи, Кочо си замина.

    Когато Шопов държи в ръцете си документ, с който Тодор Живков си заминава за минути /досието му като агент на Никола Гешев – б. ред./, той не го даде в Москва. А аз го предадох на полковника от руското разузнаване Агафонов, който тогава беше консул у нас и също приятел на семейството ни, и той го предаде на Горбачов.

    – Внезапната смърт на ген. Димитър Кьосев, зам.-шеф на ПГУ през 70-те години, официално представена обаче като настъпила вследствие на “продължително боледуване”, свързана ли е с тези крупни афери на външното разузнаване? Говори се, че генералът е бил отровен по време на вечеря в ресторанта на МВР в хотел “Славянска беседа”…
    – Много добре знам кой е Димитър Кьосев. Той умря от “много лошо кафе” в клуба на “Славянска беседа”.
    Съдете сами какво представлява моралът на този човек. В края на 60-те като човек от тайната група на Григор Шопов настъпих неговите играчи-крадци, научили се междувременно, че покрай държавната “квота” – оръжие, наркотици, има и една по-малка, но много сладка част.

    Те тук не можеха да си правят вили, но си отваряха сметки навън.

    Работил съм и с френското разузнаване, и с други европейски специални служби, за да се установи произходът на тези пари.

    Ще ви дам един пример, пак свързан с Коста Янков, който се познаваше с Кьосев покрай Варна. Срещата им е в кафене “Савоя”, сега част от хотел “Радисън”, по инициатива на Кьосев. Сядат. Кьосев казва: “Коце, много близко си се обвързал с Пламен Симов…” Коцето, Бог да го прости, отговаря с едно леко заекване, той така си говореше: “Какво значи да съм се обвързал? Какво разбираш под това?” – “Абе, той е много активен в някои работи тук и засяга наши хора. Ето, ние сме дали във военния отдел информация, че той е издал наш агент. Каза ни го Ангел Цанев. Но понеже не е знаел, че е агент на ПГУ, не сме го вкарали в затвора. Коце, ти с тоя човек нямаш работа. Той е или френски, или германски, или английски, или американски агент. Но той е агент. И ти с него нямаш работа!” Коцето Янков решава да си направи майтап и му подхвърля: “Абе, Косьо, да не би да е руски агент?” Кьосев се замисля за секунда и казва: “Ами, ако е такъв, халал да им е! Обаче ти, да знаеш, ще береш ядове със Симов!”
    Какво искам да покажа с това? Че в България разузнаването се е занимавало с “или”.

    – Вместо с “е”, така ли?
    – Точно така. Ако съм руски агент, те би трябвало да го знаят. В някои случаи, ако сме на специална “струна” с КГБ, може и да не го знаят. Но да изброиш половината Европа плюс американските служби, значи ти си една гадина, която трябва да изкара даден човек чужд агент независимо дали той е такъв.
    Това сериозно ли ви звучи за шеф на разузнавателна служба?!

    И как няма да пие “лошо кафе”, след като участваше в престъпленията на Тодор Живков?

    Отделно Кьосев забърка голяма каша с доставката на защитни шведски мрежи “Баракуда”. Това беше по време на шестдневната война между Израел и арабите. Тези мрежи са от специална материя, която издържа на много високи температури. Арабите си покриваха танковете с други мрежи, но силното слънце ги повреждаше, бойните им машини лъсваха и израелската армия ги унищожаваше. Имах предложение от французите да доставим на арабите от мрежите “Баракуда”, но да се мине през нас и Швеция, за да не се разбере, че те са участвали. България, като застъпник на арабската кауза по това време, имаше възможност да осъществи сделката. Аз донесох тук един куфар с мостри и го дадох на висш чин от военното разузнаване.

    Но… минават седмици, а нищо не става. Какво се оказва? Че Димитър Кьосев е решил изобретатели от ПГУ, които щяха да получат минимум по 5000 лв. на човек, да изработят наши защитни мрежи на базата на шведските мостри. След което ПГУ и лично той да прилапат огромни пари от аферата. Но… измамата се разплита и се стига до “лошото кафе” в “Славянска беседа”.
    Ами Васил Коцев?

    – Който пък задрямал на волана на колата си след обилен обяд, блъснал се в крайпътен стълб и загинал на място?
    – Какво заспиване?! Дръжки! Жена му пострада също. Не помня вече дали оцеля.
    Три-четири дни преди катастрофата от Москва изискват от Коцев доклад по бъркотиите с българските външнотърговски дружества. Той сяда и почва да пише истини. И си ги пише вкъщи. Систематизира ги и си блъска главата дали ще каже на руснаците истината за криминализацията на българските служби. И е убит от нашите, не от някой друг. От тези, които могат да бъдат засегнати, и искат да прикрият престъпленията си.

    Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

  • „Речта на краля” с „Оскар“ за най-добър филм

    На 83-а церемония по връчването на премиите на американската киноакадемия, британският филм „Речта на краля“ бе признат за най-добър филм на 2010 година. Наградата за най-добра режисура получи режисьора на филма Том Хупър, наградата за най-добра мъжка роля получи Колин Ферт- изиграл ролята на крал Георг VI в„Речта на краля“ . Филмът вече събра 230 млн. долара и бе номиниран за „Оскари“ в 12 категории и получи четири.

    За най-добра актриса бе призната Натали Портмън за ролята й на балерина във филма „Черният лебед“ на Дарен Аронофски.
    Наградата за второстепенна женска роля получи Мелиса Лео за играта си във филма „Боецът“. Крисиан Бейли получи наградата за най-добра мъжка второстепенна роля. За най-добър пълнометражен анимационен филм е признат „Играта на играчките. Голямото бягане“, а наградата за най- добър документален филм бе присъдена на „Вътрешни работи“, посветен на световната икономическа криза. Най-голям брой технически „Оскари“ получи фантастичния трилър на Кристофър Нолан „Начало“. Церемонията бе водена от 28- годишната Ан Хатуей, която стана най-младата водеща в историята на церемониите по връчването на наградите.

    cross-bg

    Още по темата

    Oscar Winners 2011

    В очакване на „Оскарите“ 2011 (2011 Оscar predictions)

    2011 OSCARS BACKGROUND: Nominees for best picture

    The 83rd Academy Awards Oscar Nominations

    На червения килим на Оскарите


    .

You may have missed

Български културни събития в Чикаго – януари ‘2025
1 min read

Български културни събития в Чикаго – януари ‘2025

2024-12-26
Коледа в БУ „Джон Атанасов“ – Чикаго
1 min read

Коледа в БУ „Джон Атанасов“ – Чикаго

2024-12-26
Честито Рождество Христово!

Честито Рождество Христово!

2024-12-25
Излезе книга 13 на „Любослов“

Излезе книга 13 на „Любослов“

2024-12-24