Всички авторски страници

Авторски

• Само за хора със здрави нерви: Кои са виновните за смъртта на дъщеричката ни?

  Преписваме го без изменения от в-к „24 часа“. Не се препоръчва за хора със слаби нерви, но това явно е действителността на медицинското обслужване днес в България.

  В онлайн редакцията получихме писмото на Станка Иванова, майка на 13-годишна тийнейджърка Диана, която издъхна на Цветница миналата година след 33 часа в бургаската болница. Публикуваме писмото на Станка Иванова без съкращения и редакторска намеса. Готови сме да публикуваме мненията на всички засегнати страни по случая.

  На 10.04.2009 г. дъщеря ни Диана имаше оплакване от болка в гръдната област и затова отидохме при личната лекарка Спиридонова, която чудно защо не установи нищо от проведения преглед и ни изпрати на невролог. Той от своя страна прецени, че състоянието е сериозно и ни назначи преглед при кардиолог и кръвна картина. За да не се бавим веднага отидохме в частната клиника „Света София“, където ни прегледа д-р Русев и ни препоръча хоспитализация в МБАЛ-Бургас. Няколко пъти тогава го попитах къде да заведа детето си, но така и не получих категоричен и ясен отговор.

  След което към 12 ч. отидохме в спешното и веднага ни приеха в детското отделение, откъдето започна всичкият този кошмар, завършил трагично. Още с приемането ни завеждащата отделението д-р Праматарова с рязък и нелюбезен тон хвърли със замах придружаващата ни медицинска документация и буквално думите и бяха: „Ако това е вярно вие трябваше да я внесете на ръце“. Дъщеря ни се чувстваше отпаднала, но се движеше сама, което въпросната лекарка признава в показанията си по-късно, че не е имала симптоми на диагнозата, с която пристига.

  Оказа се, че в МБАЛ-Бургас няма детско кардиологично отделение, затова ни настаниха в детско терапевтично отделение. След като проведоха бърз преглед ми казаха, че дъщеря ни ще я приемат и ме отпратиха да й взема личните вещи и нощница. Докато бях вече в къщи, детето ми ми звънна от личния телефон и каза, че с мен иска да говори една от лекарките, която не ми се представи, но ми обясни, че ни е записала час в частен кабинет за ехокардиография.

  Аз по най-бързия начин се върнах в болницата и, забележете, въпреки че вече бяхме хоспитализирани, без придружител напуснахме болницата и отидохме в частния кабинет на д-р Орханкелиева, където ни бе направена ехокардиография около 14,30 ч. там в кабинета няколко пъти попитах въпросната госпожа какво вижда, какво е състоянието на дъщеря ни и къде е най-добре да я заведа за лечение, на което ми бе отговорено, че има течност в перикарда около 450 мл, но не и къде да продължим лечението си.

  Върнахме се в отделението след 15 ч., където всички си бяха тръгнали вече, предполагам защото беше петък и предстоеше Цветница. Посрещна ни дежурната лекарка, която дори не си направи труда да погледне изследването. По-късно я попитах кой ще види изследванията и кога ще ни бъде направена консултация с кардиолог, на което тя ми отговори, че се е чула по телефона с детската кардиоложка д-р Ралева и продължаваме с предписаните антибиотици – цифороксин и орбазон, както и нимезил за болката. Вече след 17 ч. бяхме преместени в стая за интензивно наблюдение, където два часа дежурните се опитваха да включат един монитор, за да наблюдават сърдечния ритъм на дъщеря ни. След многото опити най-накрая мониторът бе включен, но никой повече не се заинтересува от нас и не влезе да следи показанията ни. Сърдечният ритъм на дъщеря ни варираше от порядъка на 140 удара в минута. Останахме си сами, цялата нощ с изключение, когато сестрата влезе, за да й постави предписания антибиотик и никой повече не дойде за преглед или консултация. Вечерта дъщеря ми ми сподели, че докато са извършвали прегледа лекарите и сестрите са били ужасно груби. Една дори я е попитала да не би да е бременна. Представяте ли си?

  На следващата сутрин продължихме да настояваме за консултация с кардиолог, но така и никой не се появи. Беше ни обещано, че кардиологът първо ще дойде на обяд, след това за дежурство в 19 ч., а накрая – въобще. Въпросният д-р Читаков отказа да се качи и да извърши консултация на дъщеря ни. Мотивът му бил, че не е детски кардиолог. Това ни бе казано от поредната дежурна лекарка д-р Чолакова, която единствена се заинтересува за състоянието на детето ни. Тогава започнахме да настояваме веднага за консултация с кардиолог дори и да трябва да си платим за това. По-рано през деня в 17 ч. на свиждане на дъщеря ни дойде най-добрата й приятелка, на която майка й работи като юрист-консулт в болницата. Помолихме я за съдействие и тя звъня на зам. управителя на болницата д-р Миразчийски, но отговорът му бил само „кой ще плаща линейката“ и нищо повече.

  Д-р Чолакова започна да звъни и да моли да се появи някой. Чак към 22 ч. пристигна завеждащата отделението д-р Праматарова и ни се развика, че чак юрист-консулта на болницата сме занимавали, но така и не извърши някакъв преглед. Споделих на лекарката, че дъщеря ни започна да уринира оскъдно, забележете никой до тогава не се заинтересува за това. Съпругът ми ми сподели, че по-рано същия ден дъщеря ни се е оплакала, че й е много лошо и той е повикал дежурните, но те нищо не са предприели. Само са питали какво е яла и са се усъмнили в показанията на монитора. Към 23 часа на 11.04.2009 г., забележете, след повече от 24 часов престой пристигнаха д-р Ралев и д-р Ралева, които извършиха обстойни прегледи, но не намериха за нужно да ме информират за състоянието на детето ни. Сложиха й друго лекарство и без да изчакат да видят ефектна от него, си тръгнаха.

  Съпругът ми си беше тръгнал, защото го изгониха от отделението. В един момент дъщеря ми се оплака, че й е много горещо и полегна на една страна, на което аз започнах да викам за помощ и представете си да оказвам първа помощ на детето си, въпреки че сме в болница и уж в интензивна стая. Крещях на пристигналата лекарка да вика за реанимационния екип, който се оказа, че за тази голяма болница е един единствен. Трябваше им поне три обаждания на дежурните, за да могат да го повикат, при което аз стоях до дъщеря си и й говорех и молех само да диша, милата. Не помня колко време мина, но екипът се забави доста, след което дойдоха и започнаха да реанимират дъщеря ми, а мен ме изведоха навън. Стоях пред вратата и чувах как докторът се опитваше да възстанови сърдечния ритъм на дъщеря ни. Съпругът ми през това време и той пристигна. Никой нищо не ни казваше. Вече след 00,30 ч. реаниматорът излезе от стаята и каза на съпруга ми, че съжалява.

  Така по този нелеп начин дъщеря ни Диана (на 13 г.) си отиде от тоя свят, след лекарска немарливост и некомпетентност, без да получи нужната адекватна лекарска намеса и лечение. Абсурдното е, че в същия ден в Бургас е имало симпозиум на кардиолозите, в който е участвала д-р Лачева, която е завеждащ интензивно отделение в Клиниката по детска кардиология и кардиохирургия – София, но никой не сметна да я повика или да информира нас за това.

  След многото проведени срещи с видни професори и доценти в областта на кардиологията, всеобщото мнение бе, че са лекувани симптомите, но не и самото заболяване.

  Ще цитирам и част от мнението на експерти с което разполагам:…“лечението на миоперикардите е деликатно и трябва да се проследява и преоценява динамично“..; …необходимо е лечението да бъде извършено в интензивно отделение или интензивна стая“..; …“лечението с урбазон и нимезил е насочено предимно към потискане на възпалението в перикарда“..; …може би по-удачно би било да се компенсира системната циркулация и перфузия на жизненоважните органи чрез дозирано обемно заместване и приложение на медикаменти, които подпомагат сърцето и централизират кръвообръщението..; …“немотивирани са твърденията на д-р Милушев за необходимо време за подготовка на инструментариум и медикаменти за реанимация, тъй като те трябва да са подготвени предварително.“; …“експертите не намират достатъчно основания за включването на Кордарон в лечението на детето на 11.04.2009 вечерта, тъй като предоставените ЕКГ записи показват синусова тахикардия“.

  До ден днешен няма обвинен лекар или поне наказан, или отстранен във връзка със случая с дъщеря ни. Обърнахме се към всички възможни институции в България, но никой не благоволи да ни обърне нужното внимание. Направените разпити на участващите в лечението лекари съдържат само едни общи приказки и нищо обосновано, за начина на лечение и за предприетото медикаментозно лечение. Наглостта им стигна до там, че дори подправиха и подписа ми в стремежа си да препишат и подправят медицинската документация, за да издържи проверката пред министерството на здравеопазването.

  Същият този арогантен тип Миразчийски в момента е ръководител на болницата, който единствено той дори и не направи опит да изкаже съжалението си, а най-нагло питаше, къде черно на бяло имаме записано, че сме искали консултация през цялото време. Чудно защо, след като всичките тези работещи в тази болница са знаели за състоянието й, че липсва апаратура и ресурс ни държаха през цялото време в неведение, и не потърсиха услугите на националния консултант. На множественото поставени ни въпроси към Министерството на здравеопазването, така и не ни бе отговорено ясно и категорично, за което сега се обръщаме към действащия министър д-р Стефан Константинов и го питаме ще има ли той доблестта да се изправи и посочи, и признае грешките на подчинените си.

  Ще бъде ли така добър да се извини на нас и ни отговори най-накрая по кой стандарти е била лекувана дъщеря ни и защо все още няма наказан или отстранен лекар. Ще бъде ли така добър да ни отговори имат ли място такива личности, като Миразчийски и Читаков, уроди, наричащи се лекари, превърнали професията си в печатарство. Какво ще ни кажете Вие г-н министър?

  Ще имате ли тази доблест да се изправите и да признаете грешките на подчинените Ви? Ще имате ли куража да се извините от тяхно име, защото те не го направиха? Дори едно обикновено съжаление не ни изказаха. Толкова бяха гузни. Вие ще имате ли тази смелост? Защо няма цялостно и ясно анализиране на лечението? Значи ли това, че Вие одобрявате тези своеволия и по-скоро бездействие от страна както на лекуващите, така и на ръководството на болницата?

  Имат ли място тези личности сред вас? Искаме по един или друг начин Вие да вземете страна по случая. Искаме от Вас да разберем ясно и категорично виновните лица и как са порицани те. Нима искаме толкова много?

  http://www.24chasa.bg

  –––––––-

  И накрая един коментар на лекар под статията:

  Орлин Георгиев: Много ме боли за това дете и нейните родители. Аз съм български лекар и го казвам без да се гордея с това. Всичко написано е напълно вярно и реално. В държавата ни няма здравеопазване, няма ежечасен контрол на лекарската дейност. Показваш диплома и те пускат да работиш с хора. Контролът са го прехвърлили на пациентите, дават им право да избират екип. Какъв абсурд! С това държавата казва на болните хора, че не гарантира, че след като е дала диплома за лекар на някой, то той е достоен да лекува, а им казва „Оправяйте се!“ Цинизъм, прикрит зад високопарни думи за право на избор, а всъщност узаконяване на корупцията сред съсловието. Плащат ни според заработеното. Какъв абсурд! Накараха ни да гледаме на пациента като на ходеща банкнота. Вината за бездушието на горецитираните лекари е най-вече на държавата и жалко за тази майка, която се обръща към същата тази загнила държава за съдействие. Мила, няма да го получиш!
  Аз не съм светец; и аз, за мой срам, се влияя от общата нагласа, и аз не съм това, което бях. Но отвреме-навреме се стряскам и се самоконтролирам. Греша от незнание, но се контролирам да не сгреша фатално от немарливост и бездушие (аз съм хирург). Веднъж щях да убия дете от немарливост и оттогава треперя да не се случи отново. Детето беше паднало от колело и дойде 2 минути преди края на дежурството ми. Прегледах го на две-на три, защото бързах за среща с приятелката си.(!!!) Казах на родителите да си го вземат вкъщи и на вратата се обърнах и случайно погледнах детето. Запитах се, защо е толкова бледо и се върнах за обстоен преглед. Тогава всичко дойде на мястото си: взех детето в операционната, отворих корема и вътре 1,5 л. кръв от разкъсан далак. И сега изтръпвам. Аз щях да убия детето от немърливост, спаси го онзи последен случаен поглед от вратата. А не трябва да бъде така. Грешки от немарливост и бездушие са непростими.
  Работя в Англия като хирург, връщам се и в България. Удивен съм от промените, които нашата държава трябва да направи, за да има здравеопазване у нас. Посоката, обаче, в която вървим, е абсолютно погрешна. Повярвайте. Дълго стана, но тази майка заслужава искреното съболезнование и извинение от един незнаен за нея български лекар.

• Как се манипулира обществено мнение

  Автор: Д-р Момчил Дойчев*

  Анализът на посткомунистическите техники на манипулация и индоктринация, с цел укрепване на левичарските идеологеми, чрез които лявото мислене у нас остана доминиращо дори след 20 години преход към либерална демокрация е актуална, но недостатъчно изследвана тема. Тази статия е отговор на циркулиращите в българското медийно пространство, в много леви, патриотарски и заговорнически интернет сайтове на неверни и едностранни анализи на манипулативните техники в демократичните общества, според които „капиталистите”, „американските империалисти”, „скритите (юдео-масонски) елити” налагат своята „фалшива представа за света, за да експлоатират и господстват”. Всъщност повечето от тези техники са в арсенала на (пост)комунистическия олигархичен елит в България и особено в днешна Русия.

  Различните похвати за манипулация, които най-често се използват в различни комбинации днес у нас включват:

  а) Дезинформация

  Скриване на факти, премълчаване на неудобни истини, представяне в изопачен вид и едностранно на информацията, свързана със събитията. „За да формираме общественото мнение в наша полза, ние трябва да доведем до състояние на обърканост масите, като им дадем много противоположни мнения за много кратко време… да се получи нещо като хаос, в който никой да не е в състояние да разбере къде се намира в тази бъркотия…“.

  Така според Уолтър Липман се формира такова състояние на човешките маси, което той оприличава на животинското състояние на „обърканото стадо”.

  Това средство изключително успешно се използа от българската олигархия, особено, когато правителството, което в момента управлява води антиолигархична политика. По време на правителството например на ОДС през 1997-2001 г. провежданата политика на приватизация успешно бе компрометирана с недоказани и до днес обвинения в медиите за „невижданата корупция” на И.Костов и А.Божков. Всяка нова по-голяма нова сграда в България, хотел или банка бе обявявана, че е собственост на Костов, един известен слуга на олигархията нарече Божков „мистър 10%”, изваждането на страната от катастрофата, до която докараха България левите и ляво-центристките правителства до 1997 г. е представяна и досега от „медиите под контрол” като „невиждан погром” на българската икономика и т.н.

  Същото наблюдаваме и след 2009 г. Тревожно е, че с помощта на контролираните от олигархията медии, непопулярните и болезнени мерки, които трябва да предприеме правителството на Бойко Борисов, се компрометират още в зародиш. Изследване на „Алфа Рисърч” от октомври 2010 сочи, че за мнозинството от българите, още непредприети болезнени, но спасителни стабилизационни мерки вече се възприемат от манипулираното обществено мнение като вече случили се. „За 52% от българите вече са закрити много болници, 37% вярват, че вече е повишен стажът за пенсиониране, а 31% са сигурни, че се е увеличила възрастта за пенсиониране”.

  б) Многократно повтаряне

  Гьобелс, създателят на национал-социалистическата пропаганда, е казал, че след като една лъжа се повтаря многократно хората започват да я възприемат като истина. Тази техника се използва непрекъснато, особено в посткомунистическите условия, когато пропагандата започва да замества директното насилие, изполвано преди. „Капитализмът умира”, „Костов ограби България”, „Приватизацията е криминална”, „Социализмът е справедлив” са само малка част от мантрично повтаряните лъжи на посткомунистическата пропаганда в България. (Справката съм направил от левите вестници „Дума”, „Зора” и „Земя” и ултралевият „Атака”)

  в) Избягване на преки отговори на неудобни въпроси

  Съществените политически теми се подменят чрез усуквания, смяна на темата, инсинуации, аналогии, ретроспекции и други от този арсенал. Това е широко прилаган похват, използван от левите политици, особено от президента след 2001 г. и левия министър-председател (2005-2009). За разлика от предишния премиер (2001-2005), който използваше техниката „презрително царствено мълчание” – за 4 години той не даде нито една пресконференция и не отговори на нито един журналистически въпрос в България! Тези техники са много ефективни, но до определен момент – оттам нататък стават контрапродуктивни.

  г) Омаскаряване (сатанизиране) на неудобните опоненти

  Често използвана, много хитра и резултатна тактика е да се окачествят по негативен, предизвикващ отрицателни асоциации начин политиците, които не служат на олигархиите и водят война с организиранат престъпност. Това става чрез – осмиване, оклеветяване, наричане с обидни думи и ругатни, без основание, като например – „екстремист”, „командир”, „диктатор”, „корумпиран”, „мистър 10%”, „шарлатанин”, „масон”, „син фашист”, „лумпен”, „тъмносините” и пр., като слагат неудобния човек (или организация) в една група с компроментирани партии, индивиди или идеи и така ги отъждествяват с тях. Целта е да се дискредитира неудобният човек, без изобщо да се дискутират фактите, които представя, разкритията, които прави по дадена тема, или пък гледната му точка. (Въпреки че той може да няма нищо общо с тях!)

  Понякога се използват много силни епитети, които да шокират читателя (зрителя), което от своя страна засилва неговата внушаемост, пречи на критичното му мислене и той подсъзнателно започва да възприема тенденциозните квалификации като истински, а заедно и да се съмнява в изнесената от дадения човек информация.

  Например по признание на лидер от БСП, пожелал анонимност „партията хвърли огромен финансов и административен ресурс по дискредитирането на Иван Костов и водената от него политика”. За това «мероприятие» Партията (става дума за наследницата на БКП) пръсна стотици милиони народни пари. Но не само – това включи и използването на цялата медийна агентура на „бившата” комунистическа държавна сигурност (филиала на КГБ в България) – агентите „Димитър”, „Бор”, „Бреза”, „Ела”, „Елха” и още десетки други „анализатори”- агенти в „свободната” (от всякаква отговорност) преса и останалите медии и канали за масова комуникация (т.е. за оглупяване на и без това превърнатия днес в „объркано стадо” български народ).

  д) Посяване на семето на съмнението

  Това е много ефикасен и коварно действащ метод на основата на недоизречени съждения, който има обикновено за цел да очерни някого и така хората да не му повярват. „Абе всички са маскари!” е много удобна бай-ганювска реплика обезценяваща всеки рационален опит да се прави професионална политика.

  е) Потискане по всякакъв начин на неудобната информация

  Това става чрез налагане на прикрита или открита цензура, като не се дава трибуна и достъп до национални медии на тези, които могат да направят нежелани разкрития. Уж има демокрация и свобода на словото, а редица водещи интелектуалци и политолози изобщо не се допускат до медиите! Има и автоцензура – самите медии избягват да канят такива хора поради страх от репресии към тях от страна на управляващите. И за честните и почтени политически журналисти и анализатори (все пак с някои изключения – като Кирил Вълчев, Цветанка Ризова, Светла Петрова в национални електронни медии) остават някои малки частни ТВ и радио канали, които обаче имат твърде ограничен брой слушатели или зрители.

  ж) Сплашване на непокорните медии и отделни журналисти

  Използва се похватът на информационен или дори на индивидуален терор, стигаш до завеждане на дела и дори осъждане, организиране на хулигански побои, или дори убийства на неудобни журналисти, закриване на цели медии и налагане на тотална цензура. Прибягването до явно насилие, за разправа с тези, които се противопоставят на олигархията обикновено е крайна мярка, но то е симптоматично за преход от фасадна демокрация към „мек авторитаризъм”. Тук примерите, особено в Русия са ужасяващи – избити са десетки демократично-мислещи журналисти и анализатори – като се почне от Влад Листев и се стигне до убийството на Анна Политковска – на рождения ден на руския президент Владимир Путин (какво съвпадение – същият „подарък” получи за рождения си ден и Тодор Живков – през 1978 г. бе убит в Лондон големият български писател и журналист Георги Марков – очевидно от същата организация, която преди три години ликвидира най-големия критик на режима на Путин и кървавата война на кремълската олигархия в Чечения).

  Особено симптоматично е, че и в България особено след 2005 г. се възроди тази тактика на сплашване и терор срещу някои мислещи и независими журналисти. Опитът за убийство на журналиста Огнян Стефанов, след като бе разкрит от службата ДАНС, че стои зад сайта „Опасните”, нарочен че публикува статии, уронващи престижа на „социалния” (за олигархията) президент. Или убийството на нарочения за „враг” на главния прокурор Никола Филчев прокурор Николай Колев, след негово телевизионно интервю, в което каза, че ще направи важни разкрития за престъпленията на бившия главен прокурор и гангстерската група около него. Както и масата скалъпени съдебни процеси или атентати срещу разследващи журналисти, особено в провинцията…Масата уволнения от националните медии на независими и критични към олигархията и мафията журналисти след 2001 г. като се почне от Иво Беров и се стигне до Иво Инджев.

  з) Отклоняване на общественото внимание към нарочно създаден друг проблем

  Използва се широко с оглед предпазване на червената олигархия от поредното нейно престъпление чрез организиране на друго, обикновено шумно, но безобидно „мероприятие”, което да привлече медийния интерес с помощта на представителите на олигархията в контролираните от нея национални и частни медии.

  и) внушаване на страх от ужасни социални бедствия

  Това е традиционно средство за въздействие. Обикновено предизвикани от самата олигархия бедствия, като ширещата се масова безнаказана престъпност, икономическа нищета на огромни маси от населението, липса на справедливост, на законност, всеобща корупция и недосегаемост на властмащите и купените от тях управляващи партии се представя по такъв начин, че да внуши постоянен и непреодолим страх в «народните маси», превърнити в «объркано стадо».

  й) Внушаване на чувство за вина

  Цели да изкара невинните виновни, за да прикрие истинските виновници. Например хора, които дори не са били родени по време на дадени събития се обвиняват, че не са се разграничили от тях (например за „отрязаните партизанските глави”, за „престъпленията на „българския фашизъм” и пр.) и свързване дори на цяла социална група („буржоазията”, „интелигенцията”) с всеобщо признати за злодеи престъпници.

  к) безпардонно и нагло фалшифициране на историческите факти

  Например през 2009 г. руското Министерство на външните работи публикува в сайта си твърдението на руския военен «историк» Сергей Ковальов (в помощ на «доктрината» за „борбата с „фалшификацията на историята в ущърб на руските интереси”, провъзгласена от президента Дмитрий Медведев), че за началото на Втората световна война носи отговорност не национал-социалистическа Германия, сключила пакт с комунистическия СССР за да може да започне войната, а … Полша. „Сражавайки се” за историческа справедливост, този «военен», в съгласие с редица „цивилни” дипломати обяви, че „поляците се отказали да изпълнят напълно основателните (курс. Мой – М.Д.) искания да предадат част от своята територия на Хитлер и Сталин, заради което били завладени от Хитлер и „освободени” от Сталин. След това смайващо „научно откритие” се появи веднага и пространно интервю с този „нецивилен” „историк” и „учен”, отпечатано със съчувствие, разбиране и … съгласие от левия официоз „Дума”.

  В общества, в които властта се поделя между неотговорни пред никого елити (като социалистическото и постсоциалистическото) притежатели на „абсолютната истина” и разполагащи с целия арсенал от срeдства за държавна принуда „…основната цел на правителствата и на службите за сигурност е да пазят истината от собствения си народ. Това е от жизненоважно значение за оцеляване на системата. Службите за сигурност изразходват повече време в шпиониране на онези, които мирно оспорват статуквото, отколкото на потенциалните терористи. Те и без това познават и манипулират терористите, а и самите те са замесени в тероризма. Правят се всякакви коварни маневри, за да се спре всеки индивид или група, за които се опасяват, че може да са средство за ефективно предизвикателство към системата – измами, подслушване на телефони, агент-провокатори, дори убийства…“

  Това определение на Дейвид Айк е писано сякаш точно за и пасва прекрасно за Русия на Путин, а за съжаление все повече и за „европейска” България, особено между 2005-2009 г… Например оказа се, че за подслушване в „европейска” и „демократична” България през финансовата 2009 г. са изразходвани 100 млн. лева! А каква е била ефективността на това „мероприятие” – това разбира се никога няма да узнаем. Но можем да се досетим като наблюдаваме от хеликоптера на НАП палатите на бивши и настоящи висши полицаи, митничари, прокурори, барети и всякакви други мутри… Още по-абсурдно е тези средства да се дават и за следващата финансова година от уж дясно-центристкото правителство, когато не достигат парите за образование и наука!

  Скандалите около създадената в „европейска България” нова, замислена като политическа полиция служба – ДАНС (от който трябва просто да махнем средните две букви за да разберем за какъв план става дума!) прекрасно илюстрира правилото, че когато службите на държавната сигурност не са поставени под непрекъснатия граждански контрол, сигурността на гражданите става сериозно застрашена. Разкритията за инфилтрирането на службите от опасни гангстери като т.нар. «Трактор» са прекрасно доказателство за това!

  ––––––––––
  * Тази статия е абзац от новата книга на доц. д-р Момчил Дойчев «Политическата коректност срещу либералната толерантност»

  Момчил Дойчев е доцент в департамент Политически науки” на Нов български университет. През 1988 г. защитава докторска дисертация на тема „Политическото управление и демокрацията при социализма”, в която сравнява „реалния социализъм” с азиатския деспотизъм. Членува от тяхното създаване в Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990-1991) и заместник-председател на Партията на свободата (1996-1997). Участва в множество международни проекти и специализации в Швейцария, Великобритания, Австрия, Холандия, Канада, Литва. По важни негови книги и студии: „В какво общество живеем?“(1993), „Номенклатурната връзка“(1994).“Краят на политическия преход“ (1996), „България в кръговете на аномията“ (1998) и „България след 1997 г. Ефекта на тунела“ (2000) (последните две в съавторство), „Политика. Част Първа: Основи на политиката“ (2002), „Грандиозният посткомунистически грабеж”, както и много други статии и студии.

  Източник: http://www.svobodata.com

• ГЕРБ бетонира властта на партийната олигархия чрез Изборния кодекс

  Опитът сочи, че изборните хитрини на всяка власт се обръщат срещу създателя си

  Автор: Галя Горанова /Сега/

  Планът на Бойко Борисов за рязане на ленти до 2016 г. може и да се осъществи, ако се съди по новия изборен кодекс. Документът, който имаше за цел да уеднакви изборните практики за различните вотове, е написан от ГЕРБ за ГЕРБ, при това с любов.

  От кодекса прозира една възгруба технология за запазване на партокрацията от прехода. Макар и да е писан с цел да съхрани властта на днешните управляващи, той ще облагодетелства всяко следващо управление, всяка партийна олигархия.

  По израза на Андрей Райчев новият изборен кодекс бележи края на прехода за партиите, сиреч на възможността за разбиване на монопола на досегашните политически играчи. Така както 20-годишните икономически реформи в режим на пълна безнаказаност сложиха край на възможността за преразпределение на заграбеното държавно богатство.

  Освен че утвърждава върховенството на партийните централи при определяне на народните избраници, новият кодекс на практика предотвратява възможността от спонтанни пробиви на нови, нелабораторни политически формации в отдавна парцелираното политическо пространство. Замислени уж като лекарство срещу фантомни партии, някои от разпоредбите на кодекса се явяват спирачка пред всеки опит за

  „несертифицирано“ от старите партии

  участие в политиката. Клопките са заложени в регистрационния режим за участие в избори. За целта ще са нужни цял наръч удостоверения и документи от няколко институции, всяка от които може да спъне малката партия по пътя й към голямата политика.

  Това изискване бе въведено в края на предишното НС с цел да възпре напиращите към властта зелени организации, но не попречи на маргинали като РЗС да се промушат в парламента, благодарение на щедрите дарения от неизвестен благодетел. Експериментът показа, че мерките няма да възпрат бизнес партиите.

  Съдът и Сметната палата на практика ще са първата цедка за участниците в изборите. Като се има предвид реномето на съдебната система и политическата зависимост на държавния одитор, съмненията се засилват още повече. Към това се добавя следващата сериозна спънка пред прохождащите партии – покачването на бариерата за получаване на държавна субсидия.

  Досега бе достатъчно партия или коалиция да спечели 1% от реалните гласове, за да получи право на държавно подпомагане. С кодекса този праг става 2%. Което автоматично запраща политическите новопроходци в небитието, защото политика без пари не се прави. Допълнително обезсърчаващо въздействие имат високите депозити и големите подписки.

  Коварството на управляващите от ГЕРБ обаче не се ограничава до отстраняването на дребните риби от полето на конкуренцията. Кодексът разчиства сметки и с по-влиятелните съперници като БСП и „Синята коалиция“. Социалистите ще бъдат шкартирани от кметските места по селата, където влиянието им е най-силно.

  Това ще стане с отмяната на изборите за кметове на населените места под 500 избиратели, които занапред ще се назначават. Десните пък ще бъдат посечени с районни кметове в големите градове, където са традиционните им избиратели.

  Кодексът предвижда занапред тези кметове да се назначават. На предишните местни избори, например, ДСБ успя да завоюва две районни кметски места в столицата, въпреки герберското цунами. И въпреки нищожните правомощия на тези подизпълнители на големия градоначалник, това бе шанс за трудоустройване на активисти. А това е жизнено важно условие за съхраняване на партийните апарати.

  Намерението е повече от прозрачно – с тези похвати ГЕРБ цели да обезпечи собствените си кадри с достатъчно престижни постове. Бойко Борисов е наясно, че

  лоялността минава през консумирането на властта

  В същия дух са мислени и бариерите за преференциите, които затвърждават властта на Лидера като работодател на най-верните си сподвижници. Непреодолимите прагове за преподреждане на парламентарните и европейските листи стимулират слагачеството и онази кучешка преданост, която партийците са склонни да проявяват при вида на размахания от шефа кокал. Всичко това затвърждава господството на партийните върхушки над редовите членове и бетонира статуквото.

  Добре изчислен е и ходът с орязване на бройката на общинските съветници. Не че количеството прави качеството, но по-малкият брой общинари дава предимство на спечелилата партия, нараства шансът й да има мнозинство. Разбира се, подобно на всяка управляваща партия и ГЕРБ се възприема като неизбежен победител на следващите избори.

  Всички тези сметки обаче се правят без кръчмар. Опитът показва, че често хитрините на управляващите имат ужасното свойство да се обръщат срещу създателите си. Бумерангът на задните помисли може да халоса изневиделица ГЕРБ на следващите парламентарни избори, както вече се случи с Костов, Сакскобургготски, Станишев. Трябва ли да припомняме злощастния опит на БСП с мажоритарните кандидати на предния вот, които наляха вода в мелницата на основния й опонент.

  В никой изборен кодекс обаче няма предвидени мерки срещу спонтанния изблик на народното недоволство. А този фактор е определящ на всички избори.

• Номинации за титлата „БГ модна икона 2010“

  Станаха известни номинациите за най-елегантните българи през изтичащата вече 2010-а година.
  Експертна комисия от 30 модни и светски журналисти от представителни печатни и електронни медии, включително от Az-jenata.bg, дадоха своите предложения за БГ модна икона 2010.
  Това е второто издание на конкурса на електронното списание „Fashion Lifestyle Magazine” с главен редактор проф. Любомир Стойков, което цели да избере най-достойните българи за титлата Модна икона. Миналогодишните победители в престижната класация бяха Миро и Димитър Бербатов, а от дамите – Диана Любенова, Юлиана Дончева и Цветелина Бориславова.
  Най-харесваните дами са:
  * Валентина Войкова
  * Гала
  * Гергана Паси
  * Елена Петрова
  * Ели Гигова
  * Мария Игнатова
  * Петя Славова
  * Стефания Колева
  * Стефка Костадинова
  * Яна Маринова
  За най-елегантни български мъже пък са номинирани:
  * Благой Георгиев
  * Валери Божинов
  * Владимир Карамазов
  * Владимир Ампов – Графа
  * Деян Донков
  * Калин Врачански
  * Николай Младенов
  * Ники Илиев
  * Орлин Павлов
  * Юлиан Вергов
  Онлайн гласуването за победител в класацията ще продължи до 30 ноември т.г. Организатори и спонсори са предвидили оригинални награди за позналите резултатите в крайната класация. Връчването на приза „БГ Модна икона 2010” ще стане на 15 декември т.г. на изискана церемония в столицата.

  Предварителният коментар на проф. Любомир Стойков за модната класация е: „Основните критерии за избор са изискан вкус, модерен стил, безупречна култура и професионален успех. Горещо се надявам гласуващите да проявят мъдрост и естетическа справедливост, като дадат своя вот за най-достойните!”
  az-jenata.bg

• Ансамбъл „Българе“ представи новия си спектакъл „Албена“

  На 15 ноември вечерета 19 часа в Софийската опера и балет се състоя Музикално – танцовия спектакъл “Албена” на ансамбъл „Българе“.
  Красота и зрелищност, неземни гласове, звук и визия – това са само меки определения за спектакъла, в който взеха участие над 50 души – танцьори, певци, музиканти. В центъра на сцената и спектакъла бе Албена Вескова – солистка на Национален фолклорен ансамбъл Българе. Тя изпя на живо 15 популярни и авторски фолклорни песни от Родопите, Македонския край, Добруджа и Тракия.
  Уникален бе авторският аранжимент на Иван Киришев – автор на музиката на почти целия спектакъл.
  Акцент в спектакъла е надиграването на „Най-добрите танцьори в България“. Надиграваха се Македонеца, Добруджанеца, Тракиеца, Шопа и Северняка.
  Освен Албена Вескова в спектакъла ще вземат участие и други вокални изпълнители като Любомир Петов, Любомир Петов, откритието на ансамбъл “Българе” трио ”THE UNIQUE VOICES ”, гайдаря Веселин Кузмов (Марковеца ) , кавалджията Владимир Величков и цигуларя Атанас Славов ( Мравчо ), които по отделно и заедно смаяха публиката с невероятните си изпълнения.
  На сцената се качи и прима балерината на Софийската опера – Вера Танова и партньорът й Трифон Митев, а във финалните сцени участват и танцьори от Националното училище за музика и танц.
  На сцената за първи път във фолклорното изкуство участваха коне и каскадьори.
  И този път ансамбъл “Българе” показаха красотата на българския фолклорен танц, по нов и оригинален начин, изпълнен с много ефекти и новаторски режисьорски решения. Силно впечатление направиха женския варненски танц и хорото на три ката, което демонстрира универсалността на танцьорите от ансамбъла.
  Тоалетите на Албена са изработени от модния дизайнер Цено Вутов, а костюмите на ансамбъла – от художничката Жени Рангелов.
  Това е третият спектакъл на ансамбъла, който по красота и зрелищност надмина първите два – “Това е България” и “България през вековете”.
  Едно е сигурно – ансамбъл “Българе” отново се опитва да надскочи себе си.
  Източници :bulgare.net, аz-jenata.bg

• Причината да останеш

  Константин Павлов /Седем/

  „Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно“, средновековен автор, около 1000г.

  Преди няколко дни наблюдавах пристигането на евтиния полет от Лондон на летището в София и докато чаках скъпите ми роднини да се появят на вратата, ухото ми галеха най-разнообразни диалекти, включително и няколко македонски. Вратите автоматично се плъзгаха и от тях изникваха, един по един, или на групички, спретнато и по европейски облечени българи, предизвикващи радостни възгласи ту тук, ту там в тълпата.

  Опитвах се наум да преценя, коя групичка кого чака, и не се справях особено добре.

  Спомних си за моите съученици, които бяха между първите, които хванаха пътя навън. Най-добрите ученици, шампионите по олимпиадите, най-добрите музиканти, най-големите мечтатели, най-хубавите момичета, отидоха да учат, да работят и да бъдат себе си извън България. Колко ли хубави неща не се случиха тук, просто защото те са там…

  Както и моите приятели днес, така и първобитните хора, още по времето на пещерите и наколните жилища непрекъснато са били изправяни пред въпроса къде да живеят и къде да отглеждат децата си. Доживялото до наши дни изкуство на фън шуй подсказва, че тогава, далеч в миналото, нашите облечени в кожи и препаски прадеди, нарамили каменните брадви, с религиозно усърдие изследвали качеството на почвата и на водата, силата и посоката на ветровете, мекотата на климата и валежите, наличната храна и възможността за отбрана, за да си подберат място за дом.

  Но, скоро хубавите места се понапълнили, съжителите започнали да се ръчкат с лакти в ребрата и се появила нуждата от правила, които да уреждат съвместното живеене и съвместното ползване на природните дадености. Така първите хора били принудени да измислят цивилизацията, а следващите – емиграцията.

  Поради прекрасната си и щедра природа, днешните български земи били точно сред тези чудесни местенца, където всеки искал да живее и затова тук изскача толкова материал под лопатите на иманярите.

  Хилядолетия след първоначалното завземане на територии, причината човек да се засели някъде, вече била друга – това били правилата, хората и построеното от хората. Водещи мотиви за заселване или преселване станали свободните хоризонти, данъците, уредеността на държавите, законността и мощта на икономиката, от които произтичало личното благоденствие и щастие.

  Било време, когато несъстоятелният тоталитарен социализъм пречел на свободното движение, защото нямал какво да предложи на гражданите си. Затова сега, уж парадоксално, толкова много хора се опитват да избягат от райска Куба, и искат да се промъкнат в негостоприемните пустини на Австралия и Израел или в ледената тундра на Канада. Причината моите приятели да искат да останат там, се крие в обществото, а не в природата.

  Денонощието има 24 часа, а годината – около 8800. И всеки час е сбор от мигове, които човек иска да преживее по-ефикасно, по-приятно и изпълнени с повече смисъл. Ако моментите, които дават смисъл на живота ни, са повече от безмислените или неприятните, те ни задържат като котва на едно място. Причините следват хората, а хората се раждат и умират. Бабите заминават при новородените си внуци на Запад. Родовете се късат, щом възрастните си отидат. Любимите учители се пенсионират.

  Хората и спомените от детството обясняват магията на родината, а именно – защо мизерни и негостоприемни държави събуждат топли чувства в излетелите от гнездото пиленца, защо тези добре облечени хора със самочувствие търпят опърпаната зала за посрещачи, наглите бакшиши и практически липсата на удобства (няма дори безплатен интернет).

  Нормалното човешко същество мечтае да се реализира и да съществува в хармония. Всичко хубаво, което ни заобикаля, се дължи на конкретни личности, на личности, които работят много за мечтите си. Всичко хубаво се прави със много страст, упоритост, талант и понякога – с пари. Всичко, което приемаме за естествено и необходимо – пощата, която доставя пратките навреме, чистата вода от водопровода, светването на лампата, когато натиснеш ключа – всичко това е дело на хора, които са вложили живота си в някоя идея, които са треперели над всяка дреболия.

  Не се хващайте за парите. Всеки инвеститор ще ви каже, че пари има, но за да дойдат, се изискват две неща – качествени хора и качествени проекти.

  Ролята на правителството не е в това, да се прави на предприемач с общата каса, не е и в това, да ни залъгва с измислени поводи за национална гордост. Най-важната задача на правителството е да създаде условия за пълна реализация на талантливите и амбициозните, комфортна среда, която да им даде възможност да създават причините за оставане в България.
  Да генерира притегателната сила, която да прави оловна всяка крачка към гишетата за регистриране на багажа. Да усилва радостното очакване, щом хванеш самолета наобратно.

  И аз, и приятелите ми, имаме мили спомени от училище. Но, замислете се, големият плач по образованието по времето на социализма не е ли, защото паспортният капан спираше талантливите студенти и преподаватели да заминат на по-нормални места? Носталгиците, готови ли сте да затръшнете решетката отвътре?

  Дори географското местоположение на България, с което се опитваме да примамим чужди капитали, е реална заслуга на реално съществували личности – на Аспарух, разположил държавата отсам Дунава и на Крум – първи запазил парцелче върху пътя между Ориента и Европа.

  Какво се получава, ако родината ти се пълни с неприятни хора, в чиято компания не искаш да се намираш? Например, ако не искаш руски олигарси да перат на Камчия, ако не желаеш да си мълчалива публика на изцепките на мутрите в София, или пък нямаш нерви да търпиш издевателстващата бюрокрация?

  Можеш да си купиш все по-евтиния еднопосочен билет.

  Така, постепенно, всяка държава се изпълва с хората, които я заслужават.

• Какво мъчи българите от древността до днес

  Българката винаги е била близо до идеала за женска красота, без да го покрива, смятат още националните антрополози

  От древността до днес болестите са едни и същи – шипове и сраствания най-често увреждат костите на българите, твърдят антрополозите.

  Дистрофично дегенеративните заболявания са най-типичните здравословни проблеми сред народа ни, коментира пред БТА директорът на Националния антропологичен институт д-р Йордан Йорданов.

  В „родната“ костна структура преобладават дефекти, причинени от шипове и сраствания на прешлените. Силно потърпевши са големите стави – колянна, тазобедрена, лакетна и раменна, както и прешлените на гръбначния стълб.

  Оцелял невредим е например шип на 800 години. Израстъкът е част от скелета на висшия държавен сановник при царете Симеон I и Петър I – Чъргубилят Мостич.

  Смятаният за външен министър на двамата царе e имал силно ошипяване на гръбначния стълб, което било установено при разкопки във Велики Преслав.

  Със завидно здраве обаче е бил цар Калоян

  При него антрополозите не са установили никакви заболявания. Пълководецът е имал 32 великолепно съхранени зъба и следи от две травми от битките върху най-високата част на главата.

  Според д-р Йорданов болестите са еднакви от древността, различна е само честотата им. Винаги и навсякъде е имало и тумори, и туберкулоза, и обикновени възпалителни процеси, твърди ученият, работил и върху възстановяването на образи на египетски владетели.

  Ръстът на българина е повлиян от Първата и Втора световна война, са установили още антрополозите. По-време на войните са се раждали по-дребни и слаби деца. След този социален стрес е регистрирано увеличаване на ръста до достигането на изходната база. В края на 80-те години е започнал обратен процес.

  Когато през 1943 г. по повод нацистката теория на Хитлер акад. Методи Попов провел изследване в България, той установил ръст 171 см за мъжете.

  Сега този показател е 171,7 см

  Природата се грижи за съхраняване на ръста, който е по-устойчив показател от теглото, коментира Йорданов. Върху него влияние са оказвали още големите периоди на суша в различните части на Земята и всеобхватните епидемии, като тази в Европа преди Първата световна война.

  Погрешно е схващането,че древният човек е бил нисък и постепенно е започнал да расте, обяснява специалистът. Базирайки се на данни за кроманьонския човек, чийто ръст е бил 172 см, антропологът изчислява, че според тази теория за 40 хил. години би трябвало съвременният човек да е вече към 3,5-4 м.

  По думите му процесът на скъсяване на човешката глава е приключил в Европа. Йорданов обаче цитира изследване сред ученици в столицата, доказващо, че започва обратно развитие – налице е лека тенденция към удължаване на човешката глава. За специалиста идеалната й форма е сферична.

  Българката винаги е била близо до идеала за женска красота, без да го покрива, смятат още националните антрополози. Те определят като „приемлив“ образът на българската жена и в древността, и в народния фолклор, и в изобразителното изкуство.

  Ръката на българката е тясна и се доближава най-много до тази на швейцарката, а пък сводът на ходилото е висок и при жените, и при мъжете у нас, констатират изследователите.

  Според родната наука ние сме шарен и пъстър народ от антропологична гледна точка. Над 75 на сто от българите са тъмнопигментирани – с тъмни коси и по-матови кожи. Немалка част от тях обаче са с пъстри или светли очи, т.нар. пигментна дисхармония, което прави „по-приемливи“ физиономиите и предполага по-здраво население.

  Българските учени се надяват изследванията им да намерят реално приложение и в икономиката. Според тях това може да стане чрез промишлената антропология, като изработката на всеки предмет се съобразява с ергономичните условия.

  В епохата на социализма заключенията на антрополозите са били ползвани от големите държавни предприятия. За да бъде подновена тази практика, е необходимо да бъдат изработени антропологични стандарти.

  На базата на установените от антрополозите белези пък може да се правят прогнози за здравето на нацията, което е важно за обществото, отбелязват изследователите.

• Броят на бежанците от КНДР в Южна Корея достигна 20 хиляди

  Броят на севернокорейските бежанци в Южна Корея достигна 20 хиляди души, съобщиха представители на Сеул, докато в обеднялата комунистическа страна продължава недостига на храни и други проблеми. Двадесетхилядният бежанец е 41-годишна жена, пристигнала в четвъртък с двамата си синове. Тя се е срещнала с майка си, която вече се е установила в Южна Корея, съобщава се в изявление на министерството на унификацията. Корейският полуостров е официално разделен между комунистическия Север и капиталистическия Юг през 1948 г, а започналата през 1950 война завърши разделението. Границата между двете Кореи е тежко укрепена и почти всички бегълци бягат първо към Китай, преди да се насочат на юг през трети страни. До 1999 по-малко от 1000 севернокорейци бяха достигнали Южна Корея. Броят им нарасна рязко след глад в КНДР, при който загинаха стотици хиляди. Оттогава броят им нараства постоянно, като през миналата година достигна рекордните 2927 души. Смята се, че десетки хиляди севернокорейци може да се крият в Китай, който има политика на репатрирането на корейски бежанци въпреки очакващите ги тежки наказания. При пристигането си в Южна Корея, бежанците прекарват задължително 3 месеца в специален център, където научават работни умения и информация за живота в новата си страна, както и правителствена финансова субсидия. /АФП /

• Крайният ефект от българския преход към демокрация

  Автор: Едвин Сугарев

  Отново на Орлов мост, в очакване на Владимир Путин. Тук го чакахме при Сергей Станишев, тук го чакаме и при Бойко Борисов, тук ще го чакаме вероятно и при следващия “спасител” или “възродител” на нацията. Място, което се очертава като традиционно за рехавия граждански протест срещу путинизацията на България. И посрещане, което властите правят всичко възможно да изолират и прикрият от висшочайшият гост. Правят го впрочем традиционно – и при тройната коалиция, и при “дясното” правителство на партия, член на ЕНП.

  Защо ли правят така? Странно… Дори в Украйна на Янукович, безусловно верен на Кремъл, не се опитаха да прикрият протестите срещу руския сатрап. Група голи до кръста украинки протестираха пред паметника на Ленин, вдигайки плакати с провокативни текстове от типа на “Няма да спим с джуджетата от Кремъл”, “Украйна не е Алина”, “Нас няма да ни оправиш” и прочее подобни. Никой не се опита да ги потули с камионетки и полицаи, специално оборудвани за улични битки – в една Украйна, която съвсем не е върха по отношение на спазването на основните граждански права. Но тук…

  Тук протестът беше обявен от 9.30 сутринта, тъй като никой, разбира се, не знаеше кога ще пристигне скъпия гост. В събота повечето от протестиращите вече знаеха, че ще кацне най-вероятно към един – но имаше и такива, които стърчаха там от началото до края; няма да забравя една възрастна дама, която стоя права със своето плакатче в ръка до бронзовия парапет всичките тези шест часа, пожертвани в очакване на Путин.

  Хиляди хора минаха покрай нас и си заминаха. Гледаха ни като марсианци. Нула разбиране за това, което всъщност се случва – никакъв усет за съдбовното значение на това посещение, което нахлузва над България енергийна примка, която ще пристяга живота на нашите деца и внуци. Бяхме удостоени с внимание от един единствен лоялен гражданин, който ни наруга, напсува и си замина с възгласите: “Да живее Русия!” “Да живее Путин!”

  Бяхме малко, много малко. Може би стотина човека. Спомням си как моят приятел Владо Руменов по едно време изнервено сподели: “Срам ме е да стоя тук. Срам ме е, че съм българин.” Но стоя. Други бяха тези, дето не ги беше срам.

  Първо се появиха едни особени субекти с остригани глави. Събраха се на групичка на отсрещния тротоар и дълго слушаха наставленията на един шишкав чичко с мрачно лице и бухнали мустаци. Все ми се струваше, че съм го виждал някога някъде този субект, но не можех да се сетя къде.

  Минаха при нас, разположиха се от двете страни на моста. Хората веднага отбелязаха, че тия няма как да са от “нашите” сиреч от протестиращите. Личеше им – въпреки цивилното облекло. Винаги им личи; както беше писал Коста Павлов в своята поема “Гръдна жаба”: “сякаш бяха не от майка раждани/ а от някаква държавна институция”.

  Някои се притесниха, че може да са скинхедс и да готвят провокация. Не, не бяха скинхадс. Скинарите старателно бръснат черепите си, преди да тръгнат на акция. Тия бяха просто стригани, с черни кожени якета, като… абе като мутри. По една време ги разпуснаха да пият бира и да ядат пици наоколо – самолетът на Путин закъсняваше. После се върнаха и заеха позиции. Мустакатият чичин пак даде инструктаж. Вече не се и опитваха да се правят на протестиращи граждани.

  Сетне се появиха други едни същества – с вънкашност наистина твърде марсианска. С шлемове, щитове, наколенки, налакътници, бронежилетки, палки. И те заеха позиция от двата края на моста – сетне изобщо не помръднаха оттам. Респектиращо присъствие сиреч.

  От отсрещната страна също се оформи внушителна масовка. Стотици полицаи наводниха парка – навярно защото, както се разбра, Бойко Борисов планирал да гощава скъпия си гост в “Ариана”. Направиха кордон – та да опазят Путин от народната любов. Появиха се и Сигма-джиите със своите мотори. “Царя” опустя – и по паралелното на Путиновото пришествие платно запъплиха двойки мотористи. Мина авангарда на кортежа – и по раздвижването сред полицейските части разбрахме, че скоро ще получим отговор на непрестанно задавания въпрос: “Иде ли?” И тогава…

  

  Появи се мощна, висока, бронирана камионетка. Пропъпли по моста и спря точно пред нас, протестиращите. Сетне още една. Няколко джипа ни затулиха от двете страни. Стриганите момчета направиха кордон – да не вземем да изкочим на платното. Бяха преценили добре времето – минути по-късно и самият Путин профуча край нас. На самия мост кортежът леко кривна встрани – колкото се може по-далеч от нашата блокирана с камионетки група. Извикахме “Ууууу!” вдигнахме високо над главите си протестните лозунги, надухме сирена и… толкоз. Ченгетата въздъхнаха облекчено и тръгнаха да се разотиват. Бяха към два пъти повече от нас.

  Като се прибирах към къщи, внезапно се сетих къде съм виждал чичина, който инструктираше цивилните ченгета. На 26 октомври 1989 г., пред “Кристал”. Пак беше с мустаци, не тъй пухкав и значително по-млад и як. Беше един от онази цивилна пасмина, която яростно крещеше срещу нас на улицата пред блокираната от униформени градинка. Пак бяха няколко пъти повече от нас. Пак пристигнаха камионетки и цивилните граждани почнаха да ни извиват ръцете и да ни подкарват с юмруци и ритници към тях – та да бъдем “извозени” в Южния парк. И си казах – ами това е то демокрацията българска – крайният резултат от българския преход. Преди ни извозваха, сега само ни скриват.

  Източник: http://www.svobodata.com/

• Сезират Йежи Бузек заради проваления протест при посещението на Путин

  София /КРОСС/  Българските власти под управлението на руските служби забраниха свободата на словото в София на протест срещу Путин. Това се казва в отворено писмо на Асоциацията на свободното слово “Анна Политковская” до председателя на Европейския парламент Йержи Бузек, Български Хелзински комитет и „Репортери без граници“, по повод вчерашния протест на неправителствени организации в София.

  „Комендантът на гражданската проява Петър Пенчев предния ден беше подписал с органите на СДВР (Столична дирекция на вътрешните работи) протокол от работна среща, при поставено от него искане на организаторите към МВР да не се повтаря ситуацията от 17.01.2008 г., когато при посещение на руския президент Путин в София, камиони на МВР преградиха видимостта между протестиращите и преминаващия кортеж на руската делегация по бул. “Цар Освободител”.
  МВР обаче не удържа на договореното и запълни пространството между протестиращите граждани и пътя на кортежа на двамата премиери Владимир Путин и Бойко Борисов, отново с бронетранспортьори и въоръжени до зъби силови части от МВР за борба срещу мирни българи“, посочват от асоциацията.

  Според тях действията на българските власти са станали под прякото разпореждане от руските служби.

  Публикуваме пълния текст на писмото:
  
  

  До г-н Йержи Бузек
  Председател на Европейския парламент
  Копие: Репортери без граници – Париж, Франция
  Копие: Български Хелзински комитет

  Относно: Българските власти под управлението на руските служби забраниха свободата на словото в София на протест срещу Путин

  Уважаеми господин Бузек,

  На 13.11.2010 г., при спазване на Закона за събранията, митингите и манифестациите, шест граждански групи Асоциация на свободното слово “Анна Политковская”, Група ГЕО (Граждански Екологични Организации), Гражданска инициатива „Справедливост“, Институт по зелена политика, Гражданска лига на България и ПП „Зелените“, организираха в центъра на гр. София протест срещу посещението на Владимир Путин, министър-председател на Руската федерация. Протестиращите държаха в ръце транспаранти с надписи: “НЕЗАВИСИМОСТ на България от Путинска Русия!”, “Путин – вън от България!” и “Putin Go Home”, както и знамената на България и Европейския съюз.
  В продължение на шест часа гражданите чакаха на символичния вход на столицата на България “Орлов мост”, при спазване правилата на обществения ред и нормална комуникация с органите на реда от Министерството на вътрешните работи (МВР). Комендантът на гражданската проява Петър Пенчев предния ден беше подписал с органите на СДВР (Столична дирекция на вътрешните работи) протокол от работна среща, при поставено от него искане на организаторите към МВР да не се повтаря ситуацията от 17.01.2008 г., когато при посещение на руския президент Путин в София, камиони на МВР преградиха видимостта между протестиращите и преминаващия кортеж на руската делегация по бул. “Цар Освободител”. Представителите на МВР приеха искането и заявиха, че само при развиване на някакви ексцесии и граждански неподчинения, ще повторят ограничението от 17.01.2008 г.
  За жалост, въпреки липсата на каквито и да са инциденти и нарушения на обществения ред от страна на протестиращите граждани, което се призна като факт след приключване на мероприятието и от инспектор Маринов, началник-отдел “Охрана на обществени прояви” – СДВР, МВР не удържа на договореното и запълни пространството между протестиращите граждани и пътя на кортежа на двамата премиери Владимир Путин и Бойко Борисов, отново с бронетранспортьори и въоръжени до зъби силови части от МВР за борба срещу мирни българи. В резултат на тези действия, за втори път през последните две години в България грубо бе ограничена свободата на словото под пряк руски диктат, с което бяха нарушени нормите за права и свободи в Европейския съюз. И всичко това нарушаване на чл. 39, ал. 1 от българската Конституция “Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин”, се прави само за да не могат протестните призиви да стигнат до господата премиери Путин и Борисов.
  По-късно в нарочен разговор с един от двамата инспектори от група “ОПОМ” – ООП – СДВР, подписали съвместния Работен протокол от 12.11.2010 г., Петър Пенчев получи признание, че тези действия на българските власти са станали под прякото разпореждане от руските служби.
  Общественият съвет на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” НАСТОЯВА Европейският парламент да проведе анкета за установяване на фактите и обстоятелствата, довели до грубата намеса на Русия във вътрешните работи на страна-членка от Европейския съюз, при васалното послушание на предишните и днешни български власти пред Путинска Русия – страна с контролирана демокрация и нарушения за свободата на словото.

  Обществен съвет на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская”

  Петър Пенчев – инженер-математик, Атанас Чобанов – публицист и журналист в Париж-Франция, Пламен Димитров – историк, Едвин Сугарев – поет, Снежинка Цветанова – инженер, Павел Антонов – докторант по социална география, Open University, Великобритания, Ирина Йорданова – доктор на техническите науки, Борислав Сандов – Софийски Университет „Климент Охридски”, Константин Дичев – еколог, Николай Говедаров – координатор на Българската Асоциация на Пенсионерите, Николай Янев – юрист, адвокат във Виена, Австрия, Петър Станчев – инженер в Нигерия, Петър Стаматов – редактор на www.Eurochicago.com – САЩ

• Утре са Коледни заговезни

  От 14 ноември започват 40-дневните Коледни пости, които завършват на 24 декември – Бъдни вечер. Постът се нарича още Малка четиридесетница за разлика от Голямата (Великденския пост). Преди Коледа вярващите постят, за да се подготвят да посрещнат материализираното Божие слово – сина Исус Христос.

  Постът е въздържание с религиозно-нравствена цел от блажна храна при умерена употреба на постна храна.

  Започва времето, когато се обръщаме назад, за да си направим равносметка. Време, през което трябва да спрем да се носим по течението и да признаем пред Бога и себе си своите грехове.

  Въпреки натрупания опит, мнозина не могат да си обяснят защо животът сякаш им се изплъзва. Защо, въпреки преживяното, трудно успяват да си поставят ясна цел. Защо въпреки своята добронамереност, продължават да са егоцентрични, деспотични и нехайни към Бога. Това е проблем на мнозина, нищо че си признават вината и съжаляват за стореното.

  За да имаме успех и за да стане животът ни спокоен, трябва да вземем твърдо решение за преодоляването на греховните си навици. Постът не приключва с покаянието, нужна е и борба с помислите. А тях е най-добре да споделяме с духовниците – свещеници и монаси. Добре е да си потърсим сред тях свой духовен водач, който да ни съветва. Така няма да рискуваме отново да попаднем в коловоза на лъжливи и напразни надежди.

  Постът обаче далеч не е обикновена диета. Той е очистване не само на тялото, но и на душата от суета, гордост, злоба и престъпни помисли. Постигналият това единство на смирение, любов и доброта човек се превръща в духовна личност.
  Коледният пост не бива да е самоцел. Още по-малко диета.

  Ето защо е добре при започването му да се получи благословия от духовник. За да се сдобиете с нея, е важно първо да изповядате греховете си пред свещеник. Важно е още 40-дневният пост да не се афишира.

  Постът не е свързан само с физически лишения, вярващите християни трябва да се откажат и от другите си пороци. На алкохола и цигарите не се гледа с добро око. Разрешено е само виното, стига да не се пие в сряда или петък. Хазартът е забранен, както и шумните купони. Постът предполага пречистване и самовглъбяване, затова в 40-те дни до Коледа можем да се отдадем на четенето на книги.

  Венчавките са забранени от днес /началото на коледните пости/ до Въведение Богородично /21 ноември/ и от Игнажден /20 декември/ до Богоявление, Йордановден /6 януари/.Разрешава при изключителни случаи енорийските свещеници да извършват венчавки от 26 декември до 4 януари, без да искат предварително разрешение от своя митрополит.

  В следващите 52 дни до Богоявление ще се правят само граждански бракове. Протестантските църкви изцяло отричат поста. Католическата църква изисква по време на коледните пости да не се яде месо – само в петъчните дни.

  Според българската традиция това е последният ден, в който се блажи, народът нарича Коледни заговелки. Тогава се прави голяма трапеза – коли се кокошка и се готви с кисело зеле. Пълнят се чушки с боб и много мазнина. Прави се и вита баница с тиква и много орехи. След като семейството се навечеря, стопанката на къщата измива и скрива лъжицата, която е ползвала, за да сипва блажно и няма да я пипа цели 40 дни, края на които е на Коледа, когато е и отговяването.

  Източници: pravoslavieto.com, zadoma.com, hera.bg

• Днес е Световен ден на добротата

  На 13 ноември се отбелязва Световният ден на добротата (World Kindness Day). На този ден през 1998 г. в Токио се открива първата конференция на Световното движение за доброта, в която участват Австралия, Канада, Япония, Тайланд, Сингапур, Великобритания и САЩ. За този ден френският художник Орел е създал специален символ – открито сърце Изследвания на психолози от Япония и САЩ са установили, че човек се чувства по-добре, когато прави добрини. Хората, които дават израз на своята благодарност, проявяват нежност и други добри чувства към останалите в обикновени делнични ситуации, се чувстват по-добре, животът им е по-хармоничен и те гледат на света с по-голям оптимизъм. /РИА „Новости“ /

• Отворено писмо на български учени, работещи в чужбина

   

  232 български учени от престижни институти по света пишат до властта: В криза се пести от администрация, не от образование и наука. Списъкът на подписалите писмото сам по себе си е свидетелство за това, какъв интелектуален потенциал загуби на родината.

  Уважаеми дами и господа,
  С огромна тревога ние, българските учени, работещи в чужбина, следим съдбата на огнищата на българската наука и образование – Българската академия на науките и Софийския университет «Св. Климент Охридски».
  За нас, живеещи и работещи в страни, където образованието и науката са сред основните обществени приоритети, e необяснимо незачитането, неразбирането и недооценката на стратегическото място на науката в живота на българското общество, проявявано години наред от управляващите. При присъединяването на страната към ЕС не беше предвиден нито цент за научни изследвания от европейските фондове – уникален прецедент за всички новоприети страни; за сравнение, съседна Румъния е договорила за това почти един милиард евро. Относителният дял на средствата за наука в държавния бюджет с годините непрекъснато намалява. Стигна се дотам учените сами да финансират с оскъдните си заплати част от разходите за осъществяване на научната си дейност.
  В резултат от тази безотговорна политика научната общност в България е значително обезкръвена. Стотици авторитетни учени и млади хора, желаещи да се занимават с научни изследвания, напуснаха страната. Днес относителният брой на учените у нас e 2 – 3 пъти по-малък в сравнение със средния за ЕС.
  Колегите ни, останали в страната въпреки мизерните условия, все още успяват, както показа и неотдавнашната авторитетна европейска атестация на БАН, да бъдат на добро, а някои и на отлично научно ниво, канени са и успешно се представят на международни конференции, участват в международни сътрудничества. Но поради липса на всякаква перспектива в страната няма млади хора, на които утвърдените учени да предадат знанията си. Признати в чужбина научни школи, градени с години, от някои от които сме излезли и ние, невъзвратимо се погубват, връщайки научното равнище на страната с десетилетия назад.
  Докато в повечето страни на ЕС средствата за наука и образование бяха относително увеличени, у нас през 2010 г. тези средства бяха драстично орязани, без да се отчетат съществуващите диспропорции. Заплатите в БАН, които и така са под средните за страната, са намалени с 20-40%. Замразено е финансирането от Фонда за научни изследвания, блокирани са и част от собствените приходи на СУ и БАН по други, включително международни проекти. Това катастрофално финансово състояние е затвърдено и в проекто-бюджетa за 2011 г.
  Ние, работещите в чужбина български учени, сме дълбоко обезпокоени от недалновидните действия на някои наши министри, които могат да бъдат катастрофални за бъдещето на българската нация.
  Ние настояваме средствата за наука и образование приоритетно да се увеличават, за да могат постепенно да достигнат средноевропейското ниво. Да се назначават млади хора на мястото на пенсионираните научни сътрудници. Да се създадат условия за връщането на български учени, работещи в чужбина. Във време на криза трябва да се пести от военни разходи и администрация, не от образование и наука.
  Ние съзнаваме, че при разпределението на средствата за наука и образование, главният проблем е „как да се отсее плявата от зърното”. Настояваме да се извърши международна атестация на университетите в България. Да се финансират приоритетно катедри, факултети, университети, водещи както в научните изследвания, така и по качеството на учебната работа. Да се вземат предвид заключенията и препоръките на международната атестация на БАН от 2009 г.
  Ние настояваме, при разработването на национални стратегии и закони, свързани с развитието на образованието и науката, да се използват знанията и опитът на научната общност у нас и в чужбина.

  Адриан Милев, PHD, Materials Chemistry and Physics, University of Western Sydney
  Албена Драйчева, биохимия, Max Planck for Biophysical Chemistry, Goettingen, Germany
  Александър Г. Иванов, Biophysics, University of Western Ontraio
  Александър Зарков, PhD, Universitätsmedizin Göttingen, Germany
  Александър Кандиларов, geophysics, Dept. of Earth Science, University of Bergen, Norway
  Александър Кулев, физика, Theroretische Chemie, PCI, Universitaet Heidelberg, Germany
  Александър Митов, физика, Yang Institute for Theoretical Physics, Stony Brook University, USA
  Алексей Василев, химия, Max Planck Institute for Polymer Research, Mainz, Germany
  Андрей Блажев, физика, Кьолнски университет, Институт по ядрена физика
  Андрей Милчев, физикохимия, Max-Planck Institute for Polymer Research, Mainz, Germany
  Андрей Тодоров, Mathematics, UC Santa Cruz, Chinese University, Hong Kong
  Антония Кухтина, физика, Institut fuer theoretische Physik, Georg-August-Universitaet, Goettingen
  Асен Асенов, James Watt Professor of Electrical Engineering, CEO Gold Standard Simulations Ltd., The University of Glasgow
  Асен Киров, медицинска физика, Memorial Sloan-Kettering Cancer Center, New York
  Бистра Нанкова, molecular biology, New York Medical College, Valhalla, NY, USA
  Бойка Маркова, биохимия, Innere Klinik/Tumorforschung, Westdeutsches Tumorzentrum, Universitätsklinikum, Essen
  Борис Дешев, астрофизика, RuG/Kapteyn Astronomical Institute
  Борислав Белчев, физика, University of Lethbridge
  Борислав Найденов, физика, Trinity College, Dublin
  Боряна Димитрова Михайлова, physics, junior professor at the University of Hamburg
  Боряна Димитрова Петрова, молекулярна биология, Хaйделберг, ЕМБЛ
  Боян Александров, Biophysics, Los Alamos National Laboratory, Theoretical Division
  Валентина Йомтов, physics, Tel Aviv University
  Валентина Семкова, физика, International Atomic Energy Agency
  Валери Т. Стефанов (Dr Habil), mathematics and statistics, School of Mathematics and Statistics, University of Western Australia
  Валя Русанова, биология, National Institutes of Health
  Ваня Хинковска-Галчева, Research Investigator, University of Michigan Medical School, Department of Internal Medicine
  Васил Бъчваров, Информационна и Комуникационна Техника, ТУ-Дармщад
  Васил Кънев, professore ordinario, Università degli Studi di Palermo
  Велин Спасов, Lead Scientist, Accelrys, San Diego, USA
  Велина Бъчварова, биология, Forschungszentrum Dresden-Rossendorf
  Венцислав Янчев, микроелектроника, The Angstrom Laboratory, Uppsala University, Sweden
  Веселин Г. Филев, Ph.D., Physics , Max Planck Institute for Physics, Munich & DIAS
  Веселин Георгиев, физика, University of California
  Веселин Петков, математика, Université Bordeaux I
  Веселина Василева, икономика, FH Münster, Germany
  Вестислав Апостолов, математика, Universite du Quebec a Montreal
  Винфрид А. Митаров, Experimental particle physicist, Austrian Academy of Sci. / Inst. of H.E.P.
  Владимир Владимиров, финанси, PhD, Exeter University Business School, UK
  Владимир Георгиев, математика, Университет в Пиза, Италия
  Владимир К. Каишев, Actuarial Science, Cass Business School, City University, London
  Владимир Митев, физика, Humbolt Universität zu Berlin Institut für Mathematik, Berlin
  Владислав Гергинов, атомна физика, Physikalisch-Technische Bundesanstalt, Germany
  Гален Сотков, физика, Departamento de Fisica,Universidade Federal de Espirito Santo,Vitoria,ES,Brasil
  Галя Василева, Molecular Biology, Merck Research Laboratories, NJ, USA
  Ганчо Ганчев, информатика, Western Connecticut State University, USA
  Гео Грънчаров, математика, Florida International University
  Георги Алтънков, биофизика и клетъчна биология, Институт по Биоинженерия на Каталуния, Барцелона, Испания
  Георги Водев, математика, Université de Nantes
  Георги Маринов, биология, California Institute Of Technology
  Георги Михайлов, Ph.D., математика, Dipartimento di Matematica, Politecnico di Torino, Italy
  Георги Николов Бошнаков, математика, The University of Manchester
  Георги Попов, математика, Université de Nantes, France
  Георги Райков, математика, Pontificia Universidad Católica de Chile
  Георги Томанов, математика, Universite Lyon 1, Institut Camille Jordan, France
  Георги Тороманов, молекулярна биология , Institut de Bioengeneria de Catalunia, Barcelona, Spain
  Гергана Деевска, Lipid Metabolism and Signaling, University of Kentucky College of Medicine
  Гергана Златева, Economics, PhD, Pfizer Inc
  Гриша Пирянов, Molecular biologist, St Georges University of London
  Даринка Асенова, Reader of Risk Management, Glasgow Caledonian University
  Денчо Гугутков, клетъчна биология, Institute for Bioengineering of Catalunya (IBEC)
  Десислава Тодорова, физика, Loughborough University, United Kingdom
  Диана Михайлова, physics, Technical University, Eindhoven, The Netherlands
  Диана Тонова, физика, Карл Цайс, Германия
  Димитрина С. Димитрова, PhD Actuarial Science, Cass Business School, City University, London
  Димитър Автански, Endocrinology & Metabolism, The Johns Hopkins University
  Димитър Ангелов, Directeur de Recherche CNRS, Ecole Normale Supérieure de Lyon, Laboratoire de Biologie Moléculaire de la Cellule, CNRS/ENS UMR 5239, 69364 Lyon, France
  Димитър Бориславов Кънев, молекулярнабиология, Институт по раковите заболявания Roswell Park, Бъфало, щат Ню Йорк
  Димитър Грънчаров, математика, University of Texas at Arlington
  Димитър Н. Пецев, Chemical Engineering, University of New Mexico
  Димитър Пачов, физика, Howard Hughes Medical Institute/Brandeis University
  Димитър Стефанов, математика, Mount Sinai School of Medicine
  Димитър Циганчев, математика, Massachusetts Maritime Academy, БАН
  Димчо Бъчваров, онкобиология, Dept. Molecular Medicine, Faculty of medicine, Laval University, Quebec, Canada
  Драгомир Кръстев, молекулярна и клетъчна биология, Max Planck Institute of Molecular Cell Biology and Genetics
  Драгомир Цонев, математика, PhD student, Loughborough University, UK
  Евгений Смирнов, изкуствен интелект, Maastricht University, The Netherlands
  Елена Гинина, физика, Университет Виена, Австрия
  Елица Кьосева, физика, Center for Quantum Technologies, Singapore
  Елка Коручева, физика, ISSP-BAS
  Ерих Попиц, физика, Department of Physics, University of Toronto
  Живко Илиев, информатика, World Trade Organisation
  Здравка Лазарова, Chemical Engineering, AIT – Austrian Institute of Technology GmbH
  Здравко Марков, компютърни науки, Central Connecticut State University, USA
  Здравко П. Василев, Epidemiology, Covance, NJ, USA
  Златан Цветанов, физика, Johns Hopkins University, Baltimore, MD 21218, USA
  Златка Георгиева Стайкова, физика, DESY, Hamburg, Germany
  Златко Койнов, физика, UTSA, San Antonio, Texas
  Зоя Галчева-Гаргова, Ph.D., Momenta Pharmaceuticals, Inc.
  Ивайло Михайлов, физика, Brown University
  Ивайло Стоименов, молекулярна биология/молекулярна генетика, Стокхолмски университет
  Иван Виштев, Theoretical Nuclear Physics, Los Alamos National Laboratory, Los Alamos, NM, USA
  Иван Глушков, физика, Deutsches Elektronen Synchrotron (DESY), Хамбург, Германия
  Иван Добриянов, физика, Autodesk, Inc
  Иван Кожухаров, физика, GSI
  Иван Костов, физика, Directeur de recherche au CNRS, Institut de Physique Théorique, Centre des Etudes Atomiques de Saclay, Gif sur Yvette, France
  Иван Петров, физика, Director of Center for Microanalysis of Materials, University of Illinois, Urbana-Champaign
  Иван Радев, химия, Институт по Енергия, Европейска Комисия, Холандия
  Иван Рамаданов, mathematics, Université de Caen, France
  Ивелина Захариева, биофизика, Freie Universität Berlin
  Изабела Найденова, School of Physics, Dublin Institute of Technology
  Илия В. Иванов, postdoctoral fellow, McGill University, Montreal, Quebec, Canada
  Илия Катърджиев, Dept. Solid State Electronics, Uppsala University, Sweden
  Иля Паликарски, ikonomist, UNIVERSIDAD DE LA CORUÑA
  Имевина Мечева, Ph.D., MBA, molecular biology, Virginia commonwealth university
  Ирена Маркова, компютърни науки, Connecticut State University, Hartford, CT, USA
  Ирина Найденова, Informatics, University of Bergen, Norway
  Ирина Настева, физика, Centro Brasileiro de Pesquisas Físicas, Rio de Janeiro, Brasil
  Ирина Тодорова, психология, Northeastern University, Boston, US
  Искрен Георгиев, астрономия, Argelander Institut für Astronomie, Universität Bonn
  Калина Росенова Атанасова, ветеринарна медицина, University of Florida, Emerging Pathogens Laboratory
  Калоян Койнов, физика, Max Planck Institute for Polymer Research
  Калоян Минев Пенев, астрономия, Харвард
  Камен Асенов Козарев, космически изследвания, Бостънски Университет
  Кирил Дачев, математика, Massachusetts Institute of Technology
  Кирил Мишев, растителна молекулярна биология, Flanders Institute of Biotechnology, Ghent, Belgium
  Кирил Попов, Universität Kassel, Germany
  Кирил Христов, физика, Utrecht University, Netherlands
  Константин Георгиев Костов, физика, Associated Professor, Dept. of Physics & Chemistry, Faculty of Engineering, State University of Sao Paulo-UNESP, SP, Brazil
  Константин К. Чипев, молекулярен и клетъчен биолог, Dept. of Oral Biology and Pathology, State Univ. of New York , Stony brook, NY, USA
  Константин Калайджиев, International Sales and Marketing , Business Academy Aarhus
  Константин Карагьозов, неорганична химия, Department of Chemistry Ludwig Maximilian University Munich, Germany
  Константин Томанов, молекулярна биология, Max F. Perutz Laboratories, Universität Wien
  Костадин Иванов, Nuclear Engineering, The Pennsylvania State University, USA
  Кристиян Янков, математика, Eastern Connecticut State University, USA
  Кръстинка Иванова, physics, The Pennsylvania State University
  Лазар Стайков, физика, частна компания в САЩ
  Лидия Димова, молекулярна биология, Rijksuniversiteit Groningen
  Лъчезар С. Трифонов, Chemistry, American Diagnostica Inc.
  Лъчезар Стоянов, mathematics, University of Western Australia, Perth
  Любомир Гаврилов, математика, Université de Toulouse, France
  Любомира Владимирова Чакалова, молекулярна и клетъчна биология, Изследователски център за генно инженерство и биотехнология, Македонска академия на науките и изкуствата
  Любомира Тошева, химия, Манчестър Метрополитан
  Людмил Михайлов, Compiter Science, University of Manchester, UK
  Люсиен Велева, Prof.Dr., Physica Chemistry, Center for Investigation and Advanced Study (CINVESTAV), Mexico, Applied Physics Department
  Магдалена Иванова, structural biologist, UCLA, Los Angeles, CA, USA
  Максим Боянов, физика, Национална Лаборатория Аргон, САЩ
  Максим Иванов Тодоров, математика, UDLAP, Puebla, MX
  Мариана Николова-Каракашян, Associate Professor in Physiology, University of Kentucky Lexington, KY, USA
  Марина Добрева, Neurobiology and Anatomy, University of Rochester
  Мария Аврамова, nuclear engineering, Pennsylvania State University, USA
  Мария Долапчиева, Dipl. Biol., Molecular Cell Biology, Max-Delbrück-Centre Berlin, Germany
  Мария Любенова, астрономия, Макс Планк Институт по Астрономия, Хайделберг, Германия
  Мария Стаменова, физика, Trinity College, Dublin
  Мариян Цолов, Physics, Lock Haven University of Pennsylvania
  Марчела Панделова, Environmental Chemist, Helmholtz Zentrum München
  Мая Кискинова, physical chemistry, PhD. Sc.D., Head of Microscopy projects, Synchrotron Laboratory, Trieste, Italy
  Мая Янкова, biology, University of Connecticut
  Милен Костов, Physics, Ass. Professor, Florida State University, USA
  Милко Илиев, физика, Texas Center for Superconductivity, University of Houston
  Мирослав Йотов, математика, Florida International University
  Мирослав Михайлов, физика на кондензираната материя, Чикаго
  Мирослав Николов, Biochemistry, Proteomics, Max Planck Institute for Biophysical Chemistry, Goettingen, Germany
  Мирослав Пенчев Иванов, Molecular biology, Research Institute of Molecular Pathology, Vienna, Austria
  Мирослав Шалтев, физика, AEI, MPG, Hannover
  Мирослава Росенова Атанасова, Microbiology, ANFACO-CECOPESCA, Vigo, Spain
  Мирослава Цолова, биология, Leibniz Universität Hannover
  Михаил И. Митов, физиология, University of Kentucky, College of Medicine
  Михаил Йорданов, Ph.D., Professor of Biology, Concordia University, Portland, Oregon
  Михаил Минчев, физика, Istituto Nazionale di Fisica Nucleare, Pisa, Italy
  Момчил Велковски, физика, Vanderbilt University
  Надежда Цонева Ларионова, theoretical nuclear physics, Institut für Theoretische Physik и Institut für Theoretische Physik I Institut für Theoretische Physik, Universität Giessen
  Наталия В. Гилтяй, имунология, Медицински Център – Университет на Вашингтон, Сиатъл, САЩ
  Невена Александрова, Agricultural Research and Biotechnology Officer, Food and Agricultural Organisation of UN
  Недялка Стоилова, физика, Ghent University, Gent, Belgium
  Нели Бундалеска, Instituto Superior Tecnico, Lisbon, Portugal
  Нели Николаева Олова, молекулярна биология, University of Cambridge, Babraham Institute
  Николай Бобев, физика, Research Assistant Professor, Simons Center for Geometry and Physics, Stony Brook University, NY, USA
  Николай Славов, молекулярна биология, Princeton University
  Николай Тодоров, химия, Eidgenossische Technische Hochschule Zürich
  Николай Трендафилов, statistics, Open University, UK
  Николай Цветков, биохимия, Medizinische Hochschule, Hannover
  Николинка Анчева, PhD, chemistry – biochemistry, Department of Life Sciences, University of Trieste, Italy
  Огнян Орешков, PhD, Physics, University of Vienna, Austria
  Олег Георгиев, молекулярна биология, Университет Цюрих, Швейцария
  Орхан Хатибов Попов, физика, Истанбулски технически университет
  Панайотис Критидис, Radiation Protection, NCSR „Demokritos“, Athens, Greece
  Петко Чернев, биофизика, Freie Universität, Berlin
  Петър Александров Иванов, физика, University Mainz, Germany
  Петър Денчев, физика, National Institute of Health, Bethesda, USA
  Петър Карадаков, квантова химия, University of York
  Петър Ламбрев, биофизика, Унгарска академия на науките, Център за биологични изследвания
  Петър Събев Върбанов, инженер-химик, енергийна ефективност, Панонски университет, гр. Веспрем, Унгария
  Петър Тодоров, астрофизика, Парижка обсерватория
  Петър Янакиев, PhD, Molecular Biology, Nabsys Inc. Providence , RI, USA
  Пламен Атанасов, Professor of Chemical & Nuclear Engineering, University of New Mexico
  Пламен Добрев, molecular biology, Max Plank Institute for Biophysical chemistry, Göttingen
  Пламен Стаменов, физика, University of Dublin, Trinity College Dublin, Ireland
  Светла Славова, статистика, University of Kentucky, Lexington, KY, USA
  Светлана Бойчева, растителна физиология и молекулярна биология, Université de Gèneve
  Светлана Минтова, Directeur de Recherche CNRS, Université de Caen, France
  Светозар Рашев, Stastitics, Econometrics and Finance, KIT, Karlsruhe Institute of Technology
  Светослав Димов, biochemistry, Structural Genomics Consortium, University of Toronto
  Силвия Александрова Александрова, инженерна химия , Laboratoire de Thermique, Énergétique et Procédés, École Nationale Supérieure en Génie des Technologies Industrielles, Pau, France
  Сотир Захариев, химия, International Centre for Genetic Engineering and Biotechnology, Trieste, Italy
  Сотир Червенков, физика, Max Planck Institute of Quantum Optics, Munich, Germany
  София Рълева, Engineering Physics, Deutsches Electronen-Synchrotron DESY
  Спиридон Пенев, Statitics, The University of New South Wales, Sydney, Australia
  Стамен Долапчиев, Meteorology, Goethe University Frankfurt, Germany
  Станимира Терзиева, PhD, Karlsruhe Institute of Technology, Germany
  Станислав Панделов, физика, Technischen Universitaet, München
  Стефан Димитров, молекулярна и клетъчна биология, Directeur de Recherche au CNRS, Institut Albert Bonniot, Grenoble, France
  Стефан Нончев, биология, Université Joseph Fourier, Grenoble, France
  Стефан Плачков, Physicist, experiemental nuclear and particle physics, Commissariat Energie Atomique, Centre dеs Etudes Atomiques de Saclay, Gif-sut-Yvette, France
  Стефан Попов, информатика, Universität des Saarlandes Saarbrücken, Germany
  Стефан Т. Тафров, Molecular Biology, Brookhaven National Laboratory
  Стефан Цанев, Physics, MDS Coating Technologies Corp.
  Стилиан Калицин, PhD, physics & medical physics, Epilepsy Institute of The Netherlands & Free University of Amsterdam
  Стойно Стойнов, молекулярна биология, Max Planck Institute of Molecular Cell Biology and Genetics
  Стоян Р. Мишев, физика, Bogoliubov Laboratory of Theoretical Physics, Joint Institute for Nuclear Research, Dubna, Russia
  Таня Иванова, физиология, University of British Columbia, Vancouver, Canada
  Тодор Милев, математика, Ph. D., Jacobs University Bremen
  Тодор Станев, astrophysics, professor, University of Delaware, USA
  Томи Хорозов, химия, University of Hull, UK
  Тони Пантев, математика, University of Pennsylvania Department of Mathematics, Philadelphia
  Филка Ненова, биоинформатика, Roche Diagnostics Germany
  Христо Ботев Хубавий, биохимия, биофизика, молекулярна и клетъчна биология, University of Medicine and Dentistry of New Jersey
  Христо Иглев, физика, Assistant Professor, Technische Universitaet Muenchen, Germany
  Цветалин Симеонов Василев, математика, Nipissing University, Canada
  Цветана Лазарова, Biophysics, Departament de Bioquímica i Biologia Molecular, Universitat Autònoma de Barcelona,Spain
  Цветанка Бояджиева, електрохимия, CEST Kompetenzzentrum für elektrochemische Oberflächentechnologie GmbH, Austria
  Цветанка Сендова, математика, Bennett College
  Цветелина Ставрева, физика, Laboratoire de Physique Subatomique et de Cosmologie (LPCS), Grenoble, France
  Цено Галчев, Research Fellow, Изследователски Център по Интегрални безжични микросистеми, Мичигански Университет, САЩ
  Чавдар Славов, биофизика, Goethe University Frankfurt/Main, Institute Of Physical And Theoretical Chemistry
  Юлиана Горанова, астрономия, Institut d’Astrophysique de Paris, France
  Юлия Христова, математика, Institute for Mathematics and its Applications, University of Minnesota
  Явора Даракчиева, English Literature and Spanish Literature, New York University-Department of Psychology
  Янко Саров, Nanotechnologies, Ilmenau University of Technology, Germany
  Ясен Станев, физика, Istituto Nazionale di Fisica Nucleare, Roma, Italy

   

  Източник: http://www.kultura.bg/bg/article/view/17652

• Не е лесно да си българин в Македония
  Българите в Македония са дискриминирани,македонската история се изопачава по великосръбски рецепти – това казват двама македонски българи в поредица за малцинствата, която излъчва Македонската редакция на Дойче Веле.

  Владимир Пере е журналист-пенсионер от Скопие, който от години се занимава с българския въпрос в Македония. За себе си казва, че е сред първите македонци, които са получили български паспорт и че открай време ратува за разрешаването на българския въпрос в републиката. Той вече двайсет години живее с двойно гражданство, но е недоволен от начина, по който македонските власти се отнасят към него като човек с официално заявена българска идентичност.

  Който се чувства българин, е враг!

  „Днес в Македония най-срамното нещо е да кажеш, че си българин. Българин в Македония означава човек, подложен на преследване, контролиран от Държавна сигурност, човек, който у другите веднага поражда съмнението, че работи срещу държавата Македония и срещу македонската нация“, казва Пере.

  Според последното преброяване, в Македония живеят около 1.600 официално декларирани българи. Тази цифра е нереалистична, най-малкото като се има предвид, че 50.000 граждани притежават български паспорт, а според някои данни поне още толкова са в процедура и чакат официална София да им даде гражданство. Въпреки всичко това, освен едно сдружение, македонските българи нямат нито своя политическа партия, нито телевизия, която излъчва програма на български език.

  Основният проблем, според Пере, е недемократичното отношение към българите в Македония: „Има страх у хората да членуват в български организации, а държавата няма никакъв интерес да допуска създаването на български сдружения. Държавата е склонна да създаде три албански и две сръбски партии, въпреки че сърбите според преброяването са 40.000. А тогава 50.000 македонци с български паспорт, и още 100.000, които чакат за българско гражданство – защо те не могат да създадат българска партия? Защото властите не го искат! Защото българската партия ще се позове на българските традиции на този народ. Ние, македонските българи, не сме миналото, което трябва да се разчисти, ние сме традицията. Тежкото минало, което трябва да се разчисти, е комунистическото минало. Ако Македония разчисти него и престане да гледа към Белград, тогава другояче ще се развива ситуацията в страната“, казва Пере.

  На подобно мнение е и Виктор Канзуров, който още като дете вече бил с българско етническо самосъзнание. Според Канзуров, който също е журналист, македонската държава разглежда като врагове хората с българско етническо самосъзнание – освен ако не са по произход от Република България. Канзуров смята, че Македония няма демократичен капацитет да допуска различно мнение по основните критерии, които държавата налага във връзка с идентичността:

  „Държавата, медиите и всички видове власти в Република Македония ни оспорват македонството, т.е. смятат, че нашата „българщина” е просто антипод на македонството. Все още между българската общност, от една страна, и държавните органи на Република Македония и хората, които не са съгласни с нашите исторически нагласи, от друга, се води разговор като между глухи, т.е. няма нормален човешки диалог, който включва някакви демократични компоненти.“

  И България нехае…
  
  Според Канзуров, най-голямо недоволство у македонските българи предизвиква продължаващото фалшифициране на историята по великосръбски рецепти, което достигнало кулминацията си при настоящото правителство на – както се изразява той – „т. нар. ВМРО-ДПМНЕ”. Но българите в Македония са недоволни и от некоректната роля на самата българска държава, добавя той:

  „Тя не показва никакви признаци на заинтересованост за решаване на проблема с фалшифицирането на историята. И по-точно, прави само показно, за да постига свои вътрешно-български маркетингови цели. Тя не показва и интерес към правата на македонците, които се чувстват българи по етническа принадлежност. А най-голямото доказателство за всичко това е шарлатанското поведение на министъра на българите в чужбина Божидар Димитров.“

  Като още една илюстрация на дискриминацията на българите в Македония двамата събеседници припомнят за няколкото неуспешни опита да се регистрира сдружението Радко, което е забранено с решение на Конституционния съд. Пред подобен проблем са изправени и македонците в България, на които властите в София не дават разрешение за регистрация на ОМО „Илинден“-ПИРИН като политическа партия.

  Автор: Костадин Делимитов, Редактор: Александър Андреев

  Дойче Веле

  Автор: Костадин Делимитов, Редактор: Александър АндреевБългарите в Македония са дискриминирани,македонската история се изопачава по великосръбски рецепти – това казват двама македонски българи в поредица за малцинствата, която излъчва Македонската редакция на Дойче Веле.Българите в Македония са дискриминирани,македонската история се изопачава по великосръбски рецепти – това казват двама македонски българи в поредица за малцинствата, която излъчва Македонската редакция на Дойче Веле.Владимир Пере е журналист-пенсионер от Скопие, който от години се занимава с българския въпрос в Македония. За себе си казва, че е сред първите македонци, които са получили български паспорт и че открай време ратува за разрешаването на българския въпрос в републиката. Той вече двайсет години живее с двойно гражданство, но е недоволен от начина, по който македонските власти се отнасят към него като човек с официално заявена българска идентичност.Който се чувства българин, е враг!
• ЖИВОТ ПРЕЗ ТРИ СИСТЕМИ*

  Иван Георгиев Спасов

  Спомени на Иван Георгиев Спасов, роден на 2 юли 1929 г. в град Пловдив, починал на 20 юли 2009 в град София на 80 години, адвокат от Пловдивската адвокатска колегия.

  Син на Георги Иванов Спасов (1887 – 1970), търговец, и Цонка Георгиева Спасова (родена Райчинова, 1902 – 1994), домакиня, съпруг на Надежда Петкова Спасова (родена Йорданова, 1933 г.), строителен инженер и преподавател.

  Написаното следва да се отнесе към 1995 година.

  Както често се случва, спомените са останали недовършени, а той познаваше и обичаше родния си град Пловдив, местата, къщите, семействата и хората в него, обичаше да разказва и винаги имаше какво да разкаже. След като толкова настоявах да запише спомените си, дължа да споделя записаната от него малка част от тях по случай годишнината от смъртта му. Светла му памет!

  Георги Иванов Спасов
  2010

  ЖИВОТ ПРЕЗ ТРИ СИСТЕМИ

  (Предварителни Бележки)

  Изминалите повече от 66 години от рождението ми не унищожиха паметта ми за минали събития от личния ми живот, който почти изцяло протече в родния ми град, сред хората, с които професията ми на адвокат ме свърза. Неведнаж сред близки и приятели по един или друг повод съм разказвал запаметеното и то винаги е посрещано с интерес и многократни покани да опиша преживяното. Въздържал към се да откликна на тези настоятелни в повечето случаи молби, защото никога не съм имал самочувствие на човек, който би могъл да напише нещо полезно за другите и това е първият ми опит. Немалка роля за крайното ми решение изигра подхвърленото в непреднамерен разговор от сина ми какво, че две значителни промени каквито поколението ми изживя са твърде много за един живот. Това подсказа и работното заглавие на тия ми спомени – „Живот през три системи” и тяхната хронология в трите основни раздела. Спомените за събития и хора, които разказвам, са плод на вижданията и изживяванията на един обикновен гражданин, нямат и не могат да имат претенции за принос в историята или в оценка на описаните в тях събития. Те не са свързани със знаменитости и представители на някакъв елит. Живях сред обикновени хора, някои от които професионално изявени и интелектуално извисени. С тия предварителни бележки пристъпвам към разказа за преживяното.

  1. ЖИВОТ ПО ВРЕМЕ НА МОНАРХИЯТА

  Първият ми спомен, свързан с политическия живот у нас, отнасям в края на 1934 година. Окачвайки календари за следващата 1935 година, баща ми освен обичайните пожелания, подчерта на това Новата да е безметежна и спокойна. Поставяйки неизчерпаемите детски въпроси, бях впечатлен от обяснението, че през изтеклата година е имало метеж против царя от негови противници, който завършил със смяна на министри. Тогава толкова. Но то бе достатъчно да създаде убеждението, че който иска да има България и българска нация, трябва да пази царя ни. Покълналото бе до голяма степен утвърждавано от изгражданото в училище национално чувство, събитията и обкръжението.

  През есента на 1936 година бях първоотделенец. Началните години (до 4 отделение) учих в старата сграда на училище „Кирил Нектариев”, на чието място една година след това бе изградена модерна такава, сега ползвана от Радио Пловдив. По него време края на всяка учебна година се ознаменуваше с показен учебен ден в учебната стая в присъствието на родители. Това беше обикновено първият неделен ден след занятията. Една или две седмици по-късно ставаше общо за цялото училище тържество, на което се раздаваха свидетелствата, както тогава се наричаха документите, удостоверяващи успешното завършване на годината и преминаване в по-горно отделение или клас. На това тържество се изнасяше програма от учениците. За целта обикновено се ангажираше салонът в Дома на печата. За такъв дом бе построена и се ползваше сградата срещу училището ни непосредствено под скалите на Данов хълм (Сахат тепе) – днес също ползвана от Радио Пловдив. Имах да изпълнявам номер на тържеството, който трябваше да от репетирам с други участници от отделението в присъствието на учителката ни – госпожица П. Цъклева. Бях подранил и заигравайки се сам в училищния двор на джамени (топчета) не бях усетил, че времето отдавна е минало, и нито съученици, нито учителка са дошли за репетицията. Тогава затрещяха топовни гърмежи от хълма до 101 пъти. Родил се бе престолонаследникът Симеон – юни 1937 година, навреме, за да ни се напишат свидетелствата с дадената от царското семейство една единица отгоре и да се спестят главоболията на евентуалните оставачи.

  През учебната 1940/1941 год. бях вече „изкласил”, т.е. от отделенията бях преминал в класовете на прогимназиалния цикъл. Учих в Първа прогимназия на името на Андреа Карнеги, а сега училище „Алеко Константинов” до Централната противопожарна служба на гр. Пловдив. Краят на зимата и началото на пролетта на 1941 г. бяха изпълнени със събития, повечето от които преминаваха и даваха отражение и в училище. На 1 март както си спомням се сключи т.н. Крайовска спогодба, по силата на която на България се връщаха земите на Южна Добруджа. Спогодбата даваше възможност на лица с българско национално съзнание от Северна Добруджа, оставаща в пределите на Румъния, да се преселят в България. В гимнастическия салон и в съблекалнята към банята на училищната сграда бяха настанени около десетина семейства на бежанци. Синът на едно от тях, наш връстник, посещаваше учебните занятия в нашата паралелка, чиято класна бе чаровната литераторка и историчка Софка Николова, по баща Дичева. Откак дойде добруджанчето значителна част от часовете при нея протичаха в разговори за страната и града, който семейството е напуснало и за впечатленията от живота у нас. Връщайки се към времето на присъединяване на Южна Добруджа към България, не трябва да се подминават предхождащите го от началото на учебната година – есента на 1940 г. бурни ученически демонстрации, скандиращи призива „дайте ни, дайте ни свободна Добруджа”, последван от добруджански марш. Такава демонстрация имаше почти всяка вечер по ул. „Иван Вазов” /ученическото „стъргало”/, ул. „Гладстон”. През пролетта на 1946 г. в състава на ученически салонен оркестър при Първа мъжка гимназия под ръководството на учителя Никола Кенов бях за първи път в град Добрич. Изнесохме концерт в неголяма кинозала (изглежда по-голяма тогава в града нямаше). Залата бе препълнена от ученици и граждани, защото както се разбра от контактите с публиката преди и след концерта, най-големият град в Добруджа почти не е посещаван от други състави. Това, което най-често се чуваше от местните хора бе: „Дайте ни я, дайте ни я, а когато ви я дадоха я забравихте нашата Добруджа.”

  След преселниците от Добруджа дойде ред на немските войски. Друго събитие в края на зимата началото на пролетта на 1941 година е влизането на германските войски в страната ни и последвалото обявяване на война от Германия на Гърция и Югославия – 1 април 1941 година. Тяхното присъствие се почувствува по-осезателно след започване на военните действия против Гърция и Югославия. Колкото и победоносен да бе маршът им през териториите на нашите съседи, все пак имаше и ранени. Първите ранени войници в Пловдив бяха докарани и поставени на открито на площад „Преслав”, т.нар. тогава „гроздов пазар”, днешната градинка на който тогава бе свободно, ако не се лъжа, павирано пространство.. След два-три дни за лазарет бе предоставена сградата на Първа прогимназия, тоест, прогимназията, в която учих и аз, която трябваше да освободим изцяло и набързо. За провеждане на учебни занятия бяха наети съседни магазинчета, чийто собственици или наематели бяха принудени да ги освободят, за да се поместят в тях чинове, черни дъски и други най-необходими пособия. Те побираха до десет чина. Явно не бе възможно в такава теснотия, в тези неудобни и досегаеми от уличния шум помещения да се провеждат учебни занимания с класове от по 30-35 ученика. Ето защо това продължи около седмица. До края на учебната година учебните занятия се провеждаха следобед в учебните стаи на тогавашното Промишлено училище, а сега Техникум по дървообработване „Христо Ботев”, където довършихме първия клас на прогимназиалния курс. До есента на 1941 година сградата бе освободена от германския лазарет – в началото на лятото военните действия се прехвърлиха на открития Източен фронт и наесен ние се завърнахме в нашата си сграда, в която спокойно учихме останалите две години – втори и трети прогимназиален клас. Останалите две години от прогимназиалния курс преминаха при редовни учебни занятия. Присъствието на германските военни части през пролетта на 1941 година внесе съществена промяна в традиционния ученически празник – чествуването на деня на Кирил и Методи. Манифестацията се проведе на площад „Съединение”, вместо на площад „Централен”. В нея вземаха участие и представителни на германски части. Не се състояха обичайните ученически хорá и тържества веднага след манифестацията, завършила около 10.30 часа, участниците се разпръснаха.

  Когато бях във втори прогимназиален клас, през учебната 1941/1942 година в училище започна образуването на детско-юношески дружини на организацията на „Бранник”. През първата година те не бяха особено популярни и само единици се записваха за членове – наричаха ги „орлета”. Пръв ръководител на дружината в Първа прогимназия бе Христо Груев – тогава гимназист, а по-късно – лекар. В тази организация аз се записах през следващата година, през която се постави началото на масовизирането й сред българската учаща младеж и останалите извън нея бяха от не български произход. За неин щаб бе дадена сградата на еврейския клуб „Макаби” (по-късно – читалище „Шалом Алейхем” на улица „Фердинанд” (днес ул. „Христо Данов”). Що подметки се продъниха и що гърла се продраха от маршировка и маршови песни до и пред тази сграда – едва ли някой може да пресметне и каже.

  По това време вече действаше Законът за защита на нацията. Той лиши лицата от еврейски произход от работата им и ги принуди да останат затворени по домовете си – разрешено им бе да се движат по улиците само от 10 до 12 часа, като задължително носят на връхната си дреха жълта шестоъгълна звезда. Такава звезда носеха и съучениците ни в училище. Техният режим на движение бе съобразен с учебното време на училището. Мнозина от тях, лишени от обичайните си игри на улицата, използваха времето за четене на странична литература и скоро пролича широтата на познанията им, сравнена с тази на отличните ученици. В по-други занимания прекарваха „мъртвите” часове по-възрастните, ако се съди по наблюденията ми върху живота на наши съседи. Три-четири семейства се събираха по график в дома на едно от тях, като предварително зареждаха с храна за всички в разрешеното за движение време. По същото време ставаше и пренасянето на компанията от един дом в друг. След като минеше времето за следобедна дрямка, започваше игра на карти до малките часове на следващия ден. Въведените ограничения а и предшестващите ги погроми върху използваните от евреи магазини (потрошаване или замазване на табели и витрини) ги застави да прехвърлят фирмите си на доверени българи, предимно техни работници или служители. Предоставените активи (инвентар, производствени съоръжения, стока) носеха обикновено равни доходи за действителния им и за фиктивния им собственик. Някои от създадените „съдружия” се запазиха и след отпадане на противоеврейските закони, в повечето случаи отношенията се възстановиха в предишния им вид по взаимно съгласие, а там, където това не можа да стане – чрез съда.

  След влизане на германската армия започнаха затрудненията в продоволствието. Най-напред се почувствува недостиг на кожи и кожени изделия. Още през пролетта на 1941 година баща ми бе особено горд, че успя да намери обущар, който да постави гьонени подметки на обувките ми. През есента на същата година започнаха трудностите с хляба и хранителните продукти. Появиха се първите (дотогава непознати за нас), „опашки”. Главният снабдител на семейството с хляб и сирене бях аз и добре помня сутрешните бдения пред хлебопекарница „Отечество” на Борис Мисов, както и следобедните пред магазина за млечни продукти на Тома ….. на северната страна на дом „Левски”. Тези мъки продължиха до създаването на Комисарството по разпределение и въвеждане заедно с това на купонната система за снабдяване. Последната просъществува близо 12 години и бе отменена в началото на 1953 година. „Опашките” обаче досега си съществуват, въпреки и от няколко години те да се образуват не пред търговските обекти, а пред административни учреждения.

  Есента на 1943 година продължих учението си в Първа мъжка гимназия „Александър І” – Пловидив. Освен приятелите си от прогимназията – К. Бочков, Евг. Димитров, В. Гребенаров, П. Гугов, Кр. Домузов, Ал. Димитров, В. Ранков, Т. Юруков и други, тук срещнах и се сприятелих и с Н. Чинков, В. Алексиев, Н. Нотов, Гр. Лазов, И. Чомаков, Л. Семерджиев, С. Хаджиев – от друга прогимназия в града, а в паралелката ми се оказа и Стоян Байкушев – дошъл от Варна, откъдето баща му бе преместен като директор на пловдивския клон на „Петрол”. С него бях се запознал през лятото, тъй като бащите ни работеха в един бранш, както тогава се казваше, и Байкушев бе потърсил за сина си другар по възраст и интереси сред синовете на хора, с които работата му и местоживеенето го свързваха. Стоян бе свикнал със слънцето и морето и поради това по-голяма част от ваканционните дни прекарвахме по пясъците на река Марица под железопътния мост. Останали в Пловдив, ние и досега разменяме приятелски думи при случайни или предизвикани срещи.

  Учебната година обаче беше кратка. Не можахме да се нарадваме на добре обзаведените кабинети по:
  ботаника (на двама ученика имаше на разположение микроскоп), където под ръководството на учителя Маринов (по-късно директор на гимназия във Велико Търново) се провеждаха наблюдение по всеки урок и видяното се рисуваше в нарочни тетрадки с цветни моливи, а към рисунката се правеха обяснения;
  химия – в който свещенодействаше учителят Димитър Енчев – по-късно професор по неорганична химия във Висшия Селскостопански Институт – Пловдив,
  рисуване – в който първият ни класен ръководител – добилият известност художник Иван Христов ни убеждаваше, че преди да заговори, човекът е рисувал и по този начин споделял със себеподобните си впечатленията си от видяното и преживяното. Пак той умело ни въвличаше в спор доколко умението да се рисува може да се придобие само чрез обучение или е дадено само на родени таланти;
  ръчна работа – в който учителят Иван Петров ни научи, че преди да пристъпим към изработване на желания предмет трябва да си направим чертеж по дадени технически данни и размери. Като първа задача ни бе възложено изработването на лекарско неврологично чукче.

  Тези и други занимания, свързани с останалите предмети, бяха прекъснати след голямата въздушна бомбардировка над София от 10 ноември 1943 година. Впрочем, два-три дни след бомбардировката се провеждаха занятия в едноетажната (по-незабележима от въздуха) сграда на основно училище „Кирил и Методи”, която бе в близост до зданието на гимназията, но това бе истинско мъчение и за учители, и за ученици. Тогава се получи нареждане за прекъсване на учебните занятия до второ нареждане. Започна евакуация на населението от София. Пловдив още не бе бомбардиран, на гарата му посрещаше и изпращаше евакуиращи се софиянци, част от които оставаха – било за да поемат към селата по Родопската яка, било към Карлово – Хисаря (железопътната линия София-Карлово-Бургас още не бе построена) или към Панагюрище. След всяка бомбардировка напливът от пътуващи се увеличаваше. Преживялите ужаса на войната хора често пътуваха с ръчен багаж както поради това, че след бомбените удари виждаха домовете си разрушени, така и заради условията, които предлагаше транспортът. На Пловдивската гара тези хора пристигаха недоспали, измръзнали и гладни. Там те бяха обект на изнудване и спекулации от съдържателите на гаровите бюфети и павилиони – за чаша студена вода им искаха 100 лева, за чаша чай – 250 лева, а закуски поради купонната система въобще не се произвеждаха и предлагаха. Местното воеводство на „Бранник”, предполагам не без съдействието на градското ръководство, организира денонощно дежурство от свои членове за обслужване на влаковете от София. Всеки пътнически влак ние посрещахме с чайници и самовари, с табли с наредени върху тях сандвичи. Обслужваха се продължаващите пътуването си от влаковата композиция. Слизащите на Пловдивската гара бяха обслужвани от нарочно открити подкрепителни пунктове. Те получаваха помощ чрез пренасяне на багажа им, на пътуващите с тях деца, и бяха насочвани към местата, където се композираха влаковете за желаната от тях посока. Отдъхвахме в партерния салон на новата сграда на Обществено осигуряване (сега Първа Градска Болница). Опитът, добит от работата на тази помощна команда, изглежда роди идеята да се създаде постоянна такава, която да се обучава в близко до Пловдив село и при нужда да се превозва за оказване на помощ. В изпълнение на тази идея бе създадена група от около 40 души, на която бе дадено името „Капитан Списаревски”. Тя се установи в училището на село Маково. Там, в околностите на селото, се провеждаха занятия по оказване на първа помощ на травматично увредени, лечебен и спортен масаж, моторно дело, военно обучение и стрелба. Подготовката трая около 50 дни – от 20 януари до 10 март и завърши с препитване пред гости, водени от воеводата Христо Бояджиев. Групата на „живите торпили” не бе използвана по предназначение, въпреки че през април 1944 година имаше въздушни нападения и над Пловдив. При тях имаше попадения във вътрешния двор на Търговската гимназия, по улица „Иван Вазов”, а най-сериозното – взело човешки жертви – бе това в двора на черквата в квартал „Кючюк Париж” („Въстанически”). Там бомбата бе паднала пред входа на подземно укритие и въздушната вълна уби укриващите се в него хора.

  През лятото на същата година организацията „Бранник” създаде трудови ядра за оказване на помощ по прибиране на реколтата на семейства, чийто стопани бяха мобилизирани. Ядрото, в което попаднах, работи 20 дни в село Върбовка, известно с това, че в околностите му е водено сражение от хайдушката чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Бяхме група то 30 младежи, водена от Гьока Хаджипетров. Желаещите да ползват помощта ни срещу обяда и вечерята, които ни осигуряваха, след първите два-три дни на проучване станаха повече от възможностите на групата. Затова всяка сутрин ставаше разпределянето ни от кмета с нашия ръководител. По правило бяхме най-малко по двама на едно семейство. Работата ни беше свързана най-вече с жътвата. Нямаше механизация, нямаше трактори. За нас, южняците, новост бе теглената от животинска сила жътварка. Зад такава жътварка събирахме откосите и ги връзвахме на снопи. В други случаи жънехме със сърпове, а в трети – товарехме снопи от нивата. Големи ниви, обширни площи. Нареждахме се осем до десет души на чакъм, зад нас вървяха трима-четирима връзвачи и до пладне едва смогвахме да стигнем края на нивата. Следобед ожънвахме обратния чакъм. Имаше ниви, които жънехме по три дни. А хлябът, печен в домашна фурна, бял, пухкав, надигнал една педя,. Такова чудо въобще не бяхме виждали, а в започналите вече купонни години ни се струваше непостижим разкош. Успяхме да спечелим признателността на хората и почти всеки отнесе по пита хубав хляб, за да я покаже на близките си, на които във всяко писмо се хвалехме с какво ни хранят.

  След пролетните въздушни нападения над Пловдив започна евакуация на свободното население от града. Предпочитаха се близките села по Родопската яка, както и тези на север от града, свързани с железопътен транспорт (по него време той бе по-сигурен) към Карлово, Хисаря, Панагюрище. Семейството ми бе свързано с учителя Петко Паскалев от село Марково. Неговата дъщеря Тодора – ученичка в гимназията, бе на квартира у нас. В етажа на неговата къща ни бе дадена една стая и салонче, в което се настанихме – неомъжената сестра на баща ми, двете ми сестри и аз. Родителите ни останаха в Пловдив, но понякога в събота идваха в Марково и те. Радостта и спокойствието, които присъствието им пораждаха са заличили спомена за това как сме се побирали за нощуване в помещенията, с които разполагахме. Тези чувства при присъствието им бяха оправдани, тъй като на няколко пъти наблюдавахме осветения от въздушните лампиони Пловдив и чувахме тътена на избухващите в него бомби, а родителите ни бяха там. През юли и август въздушни нападения нямаше и в края на втория месец се прибрахме в Пловдив. Като се отвори работа на къра ходех да помагам на познатите ми стопани. Усвоеното по време на трудовото ядро от предното лято не ми бе от полза, тъй като тука характерът на земеделските работи бе по-различен. Изглежда все пак съм вършел работа, защото сутрин минаха под прозореца да ме викат, а в благодарност домакинството ни получаваше ту шише олио, ту кесия зеленчук или по някое яйце. Другото задължение, което имах към семейството, бе един или два пъти в месеца да слизам до Пловдив, за да закупя даваните с купони хранителни стоки. За целта ползвах магарето на хазаина. То си имаше своите навици, за които научих едва след второто ни съвместно пътуване и трябваше да им се подчинявам. То не бе свикнало да минава по мекия път покрай „Бялата воденица”, а само по чакълираното шосе; като стигнеше до кръчмата на село Коматево (сега квартал на град Пловдив), трябваше да се слезе от самара му, ако ще и за минута-две – иначе и да счупиш две тояги по гърба му, и да мушкаш до кръв хълбока му, тръгване няма. Месечните дажби от олио, захар, брашно, сирене, кашкавал, ориз, сух фасул и други на човек се измерваха в грамове, но като се събере количеството, полагащо се за четирима души, пълнеше раницата.

  Тази ми роля в семейството ми създаде затруднения, когато трябваше да се освободя, за да участвам в седмичния сбор на „Бранник” в град Първомай през месец юли. Все пак успях да се отделя, да отмъкна новите обувки (снабдяването ни с такива също бе под режим на разпределение – комисарска бележка и купон) и да се явя навреме на мястото на сбора. Настанени бяхме в сградата на непълната смесена гимназия оттатък железопътната линия. Този сбор е оставил спомена за „мъжкия” разговор, състоял се в едно от спалните помещения с новоназначения пловдивски воевода Сталев. От наша страна се искаше връщането на предишния воевода – Христо Бояджиев. Очакваният резултат от този разговор не можа да се получи, но кой да си даваше сметка, че връщането на предишния воевода не зависи от Сталев. Промяната бе наложена „отгоре”, а „върхът” също бе сменен. Все пак ефектът бе, че воеводата Сталев не предприе до тази дата каквито и да било публични прояви и стана по-достъпен и сговорчив, повече се вслушваше в мнението на щабните членове на воеводството и дружинните командири. А всички те бяха гимназисти или току-що завършили гимназията.

  При връщането ни в Пловдив почувствахме назряването на събития, които водят към съществени промени.

  В края на август същата година трябваше с мои съученици да замина за курорта Боровец, за да участвам в спортна лагер-школа от национален мащаб. Родителите ми, които преди бяха дали съгласие за записването ми, сега се противопоставиха решително и си останах в Пловдив. Развитието на събитията показа, че са били прави. Съседна Румъния, взела пряко участие във военните действия на Източния фронт, бе капитулирала и окупирана от съветската армия. В края на август съветските войски бяха завзели цяла Румъния и се намираха на границите й с България. На 31 август правителството на Иван Багрянов подаде оставка. На 2 септември изпълнителната власт бе поета от правителството на Константин Муравиев. Новото правителство не предприе никакви действия за предотвратяване влизането на съюзнически войски у нас. Очевидно разчиташе на успех на тайната мисия на Ст. Мушанов в Кайро. На 5 септември 1944 година съветското правителство обяви война на България. От следващия ден съветските войски навлязоха в наша територия и бе поставено началото на окупацията ни. На 7 септември започнаха улични демонстрации и манифестации – атакува се затворът. Същия ден лагерниците от Боровец се върнаха. На следващия ден в манифестациите участваха и партизани, а на 9 септември и властта бе предадена на Отечествения Фронт.

  В тези смутни дни в очакване на учебната година надвечер се събирахме в градина „Цар Симеон”. Седнали на някоя пейка, или разхождайки се, коментирахме новините и новото за нас още неизвестно положение – кой избягал с немските войски, кого са арестували, кой е убит или се е самоубил, навреме ли ще почне учебната година, в коя сграда ще учим (сградата на мъжката гимназия бе заета от съветските войници). Някои от въпросите намериха скоро своето разрешение. Чрез местния вестник и разгласа помежду ни бяхме повикани в двора на девическата гимназия (сега Академия за музикално и танцово изкуство). Нямаше обичайния при откриване на учебната година водосвет. Представи ни се новият директор на гимназията – господин Ради Христов – дотогава учител по български език и литература в гимназията.

  На тържеството при откриване на учебната година бяха представени ученици, участвали в съпротивата – Петко Караджов, Георги Доков и други, които по-късно оглавиха новосъздадените ученически и младежки организации.

  Обявен бе режим на учебните занятия – за всички класове, с изключение на абитуриентите (тогава осмокласници) занятията да се провеждат през ден, като един месец ще се учи сутрин, а следващия – следобед. Това бе наложено от обстоятелството, че четирите гимназии (две девически и две мъжки) трябваше да ползват едни и същи сгради – тези на девическата гимназия. Те бяха четири – новата с едно завършено крило, сивата – старата девическа гимназия, жълтото училище – в двора на новата сграда и околийското управление на улица „Максим Горки”. За четири от петте паралелки в пети клас бяха определени помещенията в лицевата страна на бившето околийско управление. Тесни и неугледни бяха тези помещения. Отоплявайки се с печки, които се палеха веднъж дневно – сутрин. В следобедните часове те бяха вече и студени. Кабинети нямаше, а и да е имало ползването им е ставало по график, който изключваше обучението в тях. През целия курс на гимназията само един час бяхме въведени в кабинет по химия, какъвто бе устроен в „жълтото училище”. Междучасията едва стигаха на учителите да си разменят дневниците и да преминат от учителската стая в съответната сграда. През ден учихме две години, но следващата година имахме класна стая в „сивото здание”, вече просторна и удобна. Само последната година имахме ежедневни учебни занятия, но това бе привилегия само на абитуриентите. Този начин на обучение доста осакати подготовката ни, въпреки и по-съзнателните от нас да използваха свободното си време за самоподготовка. Все пак трябва да сме получили най-необходимото, за да може да се оправим по-нататък с изискванията на живота, а повечето от нас успешно да завършат и висше образование. Пропуснатото от нередовните занятия можеше да се набави до известна степен чрез засилените по това време кръжочни занимания. Обикновено те се провеждаха в гимнастическия салон на училището, ползван за всевъзможни събрания и сбирки, но не и по предназначението си. Имаше кръжоци по философия, литература, математика.

  Широка извънкласна дейност развиваше и учителят Никола Кенов. Освен работата си с духовия оркестър, какъвто имаше всяка една от петте гимназии в града, той създаде и ръководи и агитка – малък оркестър с хор, а по-късно и салонен оркестър в състав 60 деца, с който през 1946 година предприе турне в Източна България – Чирпан, Велико Търново, Русе, Добрич, Карнобат (родният му град). Агитката бе ползвана при откриване и закриване на събрания на не особено големи работнически или войнишки колективи, каквито тогава често се провеждаха за популяризиране и утвърждаване мероприятията на новата Отечественофронтовска власт, а духовата музика заставаше начело на гимназиалната колона при всички празници, в които се устройваха ученически манифестации. Впрочем, с тази музика през пролетта на 1946 година взехме участие в тържествата по случай годишнина от убийството на Александър Стамболийски, организирани на вилата край родното му село. Като спомен от това участие остана слънцето, което безмилостно не грееше през целия ден на открития баир и изпитвания глад. Изрично ни бяха предупредили да не си носим храна, защото ще има големи трапези и вероятно е било така, но нас – учениците от Пловдив – никой не ни покани … Все пак, около 16 часа ни поведоха към самата вила, в избата на която ни показаха помещението, в което и бил измъчван и убит народният трибун.

  От участието ми в съставите, ръководени от Никола Кенов, е останал и друг спомен. Не бях много музикален. В духовата музика на гимназията и като духач в агитката и салонния оркестър попаднах поради това, че още в прогимназия „Андреа Карнеги” при учителя Андон Цариградски свирех на бас флигорна. Господин Кенов реши, че като упорит и работлив мога да преодолея липсата на дарба и да заместя завършилия веч гимназията контрабасист. Затова и от началото на учебната 1946 година ме привикваше на репетиции в едно помещение на втория етаж на вътрешната сграда на бившето околийско управление. След като ми поставяше задача, заключваше вратата на стаята и се връщаше след час и половина – два. Проверяваше наученото и ме освобождаваше. Една сутрин ме заключи към 10.30 часа и ме забравил. Инстинктивно усетих, че минава времето за обед и наближава това за следобедните учебни часове. Оглеждах през високия прозорец какво мога да направя, за да се измъкна от „клопката”, когато видях байчо Тодор да се изкачва по пътечката отзад. „Байчовци” казвахме на разсилните (прислужниците) в гимназията. Тогава те бяха униформени държавни служители с куртки, фуражки и с кокарда и бяха изпълнени с достолепие и достойнство. Байчото разбра трудното положение, в което съм изпаднал, и щом остави носените документи в дирекцията, веднага потърсил учителя в пивницата, където той имал навика да са се отбива преди обед. До 13 часа бях „освободен” и прибягвайки до вкъщи за чантата си, грабвайки набързо приготвен сандвич, успях да стигна навреме, за да спестя неудобните за учителя ми обяснения за закъснението ми. Тази случка стана причина да бъде преустановено участието ми в салонния оркестър на гимназията – тромбона бе даден вече на друг, а концертите минаха и без струнен контрабас.

  И така, като навлезнахме в есента на 1946 година, когато произлезе събитието, което трябва да сложи край на описанието на живота по време на монархията – референдума „за” и „против” монархията и обявяването на България за република, чийто първи Председател до приемането на Димитровската конституция през следващата 1947 година бе другарят Васил Коларов.

  По това време у нас в България бяха приети осиротели от войната деца от Югославия. Тяхната издръжка, ако не се лъжа, бе част от наложените на страната ни репарации. С две от тези деца се срещнах в есента на 1946 година в болничното отделение, ръководено от доктор М. Ботушаров (по-късно професор по ушно-носно-гърлени болести при Висшия Медицински Институт – Пловдив). Наложи се едноседмично наблюдение поради кръвоизлив след направена от доктор Ботушаров операция за отстраняване на изкривен хрущял в носа. Трудно е за непознаващия го човек да си представи по –изобретателен и цветист псувач от него. Докато поставяше местната упойка, нито една от заобикалящите го млади лекарки сестри не остана пощадена. По-късно научих за инцидента с милиционера, поставен пред вратата на дома му в деня на изборите за Велико Народно Събрание през 1947 година. Задачата на постовия била да възпрепятства излизането на доктора от дома му, защото се знаело, че той ще гласува за опозицията. Когато се опитал да изпълни задачата си, милиционерът чул такава цветиста псувня, че останал като препариран, а докторът отминал с енергичната си походка. Впрочем, историите, които се разправяха, а и още се разправят за доктор Ботушаров, са много, и някой винаги може да остане изненадан от нещо нечуто.

  По това време се запознах и с бащата на съученика ми Никола Чинков – архитект Боян Чинков. За творческия му път и приноса му в изграждането на Пловдив и Асеновград синът му издаде нарочна книга, екземпляр от която ми бе подарен от автора. В приземието на къщата на Чинкови в определени дни и часове се събираха участници в списването на ученическия стен-вестник, чието постоянно табло красеше учебната стая на VІІ-а клас. Там често идваше и сам архитекта, тъй като всъщност помещението, в което се събирахме, беше част от ателието му. Наред с интереса към работата ни, той винаги разправяше по някоя весела история или одумка, показвайки, че добре познава ученическите ни въжделения и тревоги. Той бе известен творец на вицове, добил всенародна популярност след съдебния процес, при който получи петгодишна присъда за разпространяване на „злостни вицове”. Тогава, отговаряйки на нападки от страна на френски социалисти и комунисти за ограничаване свободата на словото и печата, господин Шарл де Гол – президент на Франция – бе посочил присъдата на г-н Чинков в социалистическа България като пример за това какво значи в действителност ограничаване на тези свободи. Разбира се, творчеството му бе неизчерпаемо, но като пример мога да посоча следното: „Роден съм в СССР – Село Славейно Смолянски Регион”; в месарски магазин продават само свински глави, тай като труповете на закланите животни се изнасят (обичайно за СССР) – това по време когато Никита Хрушчов е начело на Съветската държава и КПСС. Чинков застава пред продавача с думите: „Я дай и на мене една Хрушчовка”.

  Животът все повече се политизираше. Властващите партии – БРП (к), БЗНС, БРСД, „Звено”, а освен тях имаше още Демократическа и Радикална партия, посредством свои привърженици сред младите хора, създадоха свои младежки организации. Естествено най-силна и многобройна, а и най-добре организирана, беше тази на РМС (Работнически Младежки Съюз). Тези организации търсеха и намираха свои привърженици и сред учащите се в средните учебни заведения (гимназиите и професионалните училища). Тази многопартийност естествено рушеше дисциплината и създаваше условия някои ученици да се поставят над учителите си. Ето защо несъмнено по решение „отгоре”, оформено като решение на централните ръководства на съответните партийни младежки организации, се създаде ЕМОС (Единен Младежки Общоученически Съюз), а през 1947 година – СНМ (Съюз на Народната Младеж), обхванал всички младежи над 14-годишна възраст независимо от мястото им в обществото – ученици, студенти, работещи или свободни.
  В ПАПКАТА С НЕДОВЪРШЕНИТЕ СПОМЕНИ, ЗАПИСАНИ ДО УЧЕНИЧЕСКИТЕ МУ ГОДИНИ, ТАТКО БЕ ЗАПАЗИЛ ЕДНА ПОКАНА И ЕДИН РЪКОПИСЕН ОТГОВОР, КОИТО НЕ МОГАТ ДА НЕ ЗАЕМАТ МЯСТО ТУК:

  Мили наши съученици,
  Какво по-хубаво от това, че можем да се поздравим за четиридесет годишнината от завършването на гимназията – четиридесет години от онова хубаво време, когато ни чакахте под прозорците на старата сграда на гимназията, когато в час по пеене хвърляхте варени картофи и използвахте обстоятелствата, че нямаше ток и нямаше кой да ви види и да ви се кара. А тогава на нас все ни беше топло и държахме в час по пеене прозорците да са тъй широко отворени, нищо че стояхме със зимните палта в клас и във високите печки димяха мокри въглища. Спомняме си и за екскурзията до Панагюрските колонии, когато майката и бащата на Лили Панайотова гледаха да вървим пред тях, а вие момчетата да бъдете на разстояние зад групата. А все пак тази екскурзия беше много хубава! Тогава вие измислихте прякора им: на баща й „татко демокрация”, а на майка й „мама бюрокрация”. А помните ли Новата година, която празнувахме също в Лили Панайотова? Тогава Бочката си беше изтрил ваксата от обувките в табуретката и на Лили майка й на следващия ден е щяла да я бие.
  Хубави свидни дни.
  А спомняте ли си абитуриентската вечер горе на Бунарджика? Тогава някой падна в езерото, а кой беше той? Ние не помним. Когато сутринта посрещахме слънцето, вашият директор ни дебнеше зад храстите.
  Сега ви поздравяваме за вашата вечер – да бъде весела! Ние ще се събираме на 6 юни – в ресторант „Бунарджика” Дали ще има пак варени картофи, които да летят към нас? Каним ви! Добре дошли!
  От Инициативния Комитет на ХІ-а клас
  Випуск завършил 1947 година.
  И ОТГОВОРА НА ВЕЧЕ ПОКОЙНИЯ ВЕНЦИ ГРЕБЕНАРОВ:

  Четох писмото-покана и спомените преливаха. И за срещите след часовете, и за трепета в ученическата душичка ….

  Нищо! В следващия живот ще направим ученическите години още по-хубави.

  А в езерото беше паднала Веса Спасова!

  Целувам всички
  Венци

  Дружески шарж от адвокат Павел Нейков
  Публикуван в Албума на Окръжната Адвокатска Колегия – Пловдив за 1978 г.

  ИВАН СПАСОВ

  Отдавна признаци той дава,
  че ценен правник се създава.
  И не какъв да е – такъв
  с претенцията да е пръв.
  Личи способността му скрита
  във всяка писмена защита.
  Но в кожата му на юрист
  живей и дух на финансист,
  с голяма работоспособност
  и плюс това ужасна скромност.

  Дружески шарж от адв. Павел Нейков
  Без дата

  В Съвета той е безпартиен член
  но Спасов е авторитет за мен.
  Най-вече той изведе ни напред
  с изряден методичен кабинет.
  Дали на бридж се включва във играта
  или гори в процеса на делата,
  той винаги е все един и същ …
  спокоен, проницателен, могъщ.
  За него сериозно се говори,
  че може сам със себе си да спори,
  дори когато най-безстрастно гледа,
  в душата тържествува със победа.

  ЗА ИВАН СПАСОВ

  Вестник „Паралел 42” 12 март 1992 година

  ….. една импровизирана анкета с 12 адвокати от колегията показа, че не всички скланят лесно да отговорят на въпроса кои са най добри измежду тях. Някои дори заплашваха с голямата отговорност да се наемеш да хвалиш някого, след като всички са добри. Да, ама има добри и по-добри. Та след като за по-голяма обективност наказателното право бе отделено от гражданското и бе уважена специализацията в даден тип дела, се получи следната картина:

  Най-добър в дела от областта на гражданското право се оказва Иван Спасов, следван от Стамо Ташев и Георги Бакърджиев …..

  * Българо-Американска Асоциация – Чикаго, благодари на адвоката и преподавателя по право в СУ „Климент Охридски”, Георги Иванов Спасов, за предоставеното право да публикува спомените на неговия баща – адвокат Иван Георгиев Спасов.
  11 ноември 2010
  Чикаго

  Rod-Spasov2

• Първи официални резултати за ГЕНОТИПА НА БЪЛГАРИТЕ

  Българскиат генетичен проект  към американската лаборатория „Family Tree DNA”
  представя своите резултати

  от извършени 110 ДНК теста на българи

   

  През ноември тази година се навършват 4 години от създаването на Българския генетичен проект. Инициатор и управител на проекта е инж. физик Евгени Делев, който работи в областта на генетичната генеология. Проектът представлява динамична база данни, до която всеки има свободен интернет достъп. Базата позволява групиране на резултатите на всички българи, желаещи да се включат в нея, тествани в една от двете партньорски лаборатории – Family Tree DNA и National Geographic.

  Изследваните във Family Tree DNA могат директно да се включат в проекта – чрез сайта www.familytreedna.com/public/bulgariandna;
  докато тези от Нейшънъл Джеографик трябва да направят интернет трансфер на своите резултати. Ако те не прехвърлят своите резултати в базата данни, те остават за тяхно лично ползване, без да могат да допринесат за правенето на по-глобални изводи.

  Проектът е създаден за неограничен период от време и без ограничение за броя на желаещите да се включат в него. За да покажа засиления интерес на западноевропейци кам тази нова наука, ще дам за пример Шотландия, която в своят проект към днешна дата има включени 2345 души, а в Ирландия са 3773-ма. Всеки от личната си интернет страница има прозорец, чрез който може да влезе в две допълнителни бази данни, в които сам да въведе своята хaплогрупа1, характерни мутации, имената на своите най-стари известни прародители по пряка бащина и майчина линии, както и местата, където те са родени. Тази информация ни помага да изготвим карти с географското разпределение на гените, стремейки се доколкото е възможно да избегнем съвременния период на миграции и урбанизация на населението. Тези бази данни са достъпни от сайтовете:
  www.ysearch.org – за резултатите по бащина линия и
  www.mitosearch.org – за резултатите по майчина линия.

  Регистрацията в по-голям брой бази данни ни позволява да открием свои по-близки и по-далечни генетични роднини. Тъй като тези методи за издирване на роднини са най-достоверни, до тях прибягват учени, събиращи в общ проект например потомците на някои династични родове в Западна Европа и Русия. Те сравняват запазените документи и родословни семи с получените генетични резултати и понякога попадат на компрометиращи резултати.

  Интерпретацията на резултатите се извършва от г-н Делев на доброволни начала. Той следи досиетата да са попълнени правилно, както и да не се включват нецелесъобразно хора от чужд произход; той отговаря и на въпросите на потребителите.

  Цените на тестовете започват от 99 $ + пощенските разоди – 7$ за изследване на една от двете линии, пряка мъжка – Y-DNA12 или пряка женска – mt-DNA(HVR1).

  Y-DNA12 тестът изследва базовите 12 маркера (мутации) от общия брой- 67. Той е достатъчен за определяне на хаплогрупата и добиване на представа за миграционния път на гена ни, както и за откриване в общия случай на роднини от един географски район. Тези, които получат еднакви резултати (пълно съвпадение на маркерите), могат да направят минимум 37 или 67 маркера тест. Тези тестове ще им дадат по-голяма точност в близостта на родствената им вразка.

  Mt-DNA(HVR1) тестът също определя хаплогрупата по женска линия и посочва генетичните мутации, съпоставени с еталона на човешкия геном в Кембридж (CRS)2. Този базов анализ изследва само първия от трите бързо мутиращи районa (HVR1)3. Чрез по-подробните анализи- mt-DNA (HVR1+HVR2), както и пълния митохондриялен тест (Full Sequance mt-DNA) се определят подхаплогрупите, по-пълния набор от мутации и се вижда близостта на генетичното родство между хората.

  За тези, които търсят свои близки генетични роднини (до четвърти братовчеди), е подходящ тест, предлаган на пазара само от 4 месеца, наречен FamilyFinder. Той е точен за последните 6 поколения, след това дава грешка. Затова се препоръчва да се тества по-скоро «дядото» отколкото «внучето». Предимството на този тест, е че проследява всички линии, включително и кръстосаните линии, и може да се прилага както на мъже, така и на жени. Недостатък на теста е, че не дава информация по коя линия двама души са роднини. Затова се препоръчва да се използва като допълнение на някои от горепосочените тестове, проследяващи преките линии.

  Най-новият тест, който се предлага на пазара е Population Finder. Той предлага по-големи възможности от FamilyFinder, тъй като освен имената на потенциалните ви роднини, които можете да откриете, показва и процентното разпределение на гените по двете линии.

  Тестът Deep-Clade позволява да се определи точната подхаплогрупа по бащина линия. Използва се като допълнение на Y-DNA12. Предлага се на всички, които искат да определят точно произхода на бащиния си род и миграционният му път. Ако при обикновен 12 маркера Y-хромозомен тест сте получили резултат J2 – изписан с червен цвят, това означава, че резултатът е предполагаем (predicted) – теоретично определен; докато след Deep-Clade теста, ако получите същия надпис в зелен цвят – J2, означава категорично, че принадлежите към основната хаплогрупа – J2 (confirmed); или ако се причислявате към някой от нейните подклонове, ще получите например: J2a4.

  До момента са тествани 90 българи, от които 71 мъже и 19 жени. Тъй като броят на направените тестове е 110, от които 66 Y-хромозомни и 44 митохондриални, се вижда, че част от мъжете са тествани и по двете линии. Женските линии са доста равномерно разпределени на териториата на Европа, поради простата причина, че исторически мъжете, мигрирайки от едно място на друго, са си взимали жени от местното население. Затова, за да се извлекат интересни резултати, броят на тестваните по женска линия трябва да е доста голям.

  Ние ще се спрем подробно на получените резултати по пряка мъжка линия. От 66 теста по мъжка линия, от които 39 – от 12 маркера, 4 – от 25 маркера, 10 – от 35 маркера и 13 – от 67 маркера, са открити 62 независими хаплотипа, т.е. самостоятелни клона от генетичното родословно дърво на българите.

  От получените досега резултати се вижда, че българите принадлежат кам следните хаплогрупи:

  – Хаплогрупа I се заражда на Балканите преди 25 000 години. Вероятно нейният предшественик, хаплогрупа IJ, пристига от Северна Месопотамия през Мала Азия на Балканите в по-ранен период. Така че твърдо вероятно е първото заселване на Европа, тръгнало през Балканите, да е било от хаплогрупа IJ или от нейния предшественик IJK (Схема 1). В България се срещат подклоновете : I1, I2* и I2a2, като най-разпространен е I2а2 (Схема 2). Старото предтракийско население на Балканите – пелагсите, наричани от елините още „пелагри“ или „пелгари“, както и яготите и дарданите, принадлежат кам тази хаплогроупа. По-ранното зеселване на Балканите на хаплогрупа I от хаплогрупа Е, например, може лесно да се докаже като се сравнят вариациите на гена (виж Таблица 1). Известно е, че генът търпи по-големи вариации там, където едно население пребивава по-продължително време.

  Схема 1:  Хронология на развитието на Y-хромозомните хаплогрупи.

  Схема 2:  Разпределение на хаплогрупа I2a.

  Схема 4:  Разпределение на хаплогрупа E1b1b1a2 (V13- α-кластер).

  Схема 6:  Разпределение на хаплогрупа G2a.

  Схема 3:  Разпределение на хаплогрупа J2.

  Схема 5:  Миграционна карта на хаплогрупа E1b1b1.

  Схема 7:  Разпределение на хаплогрупа R1a.

  Схема 8:  Разпределение на хаплогрупа R1b.

  Схема 10:  Миграционна карта на хаплогрупа R1b.

  Схема 9:  Генеалогично дърво на хаплогрупа Е – удебелени са клоновете, към които се причисляват българите от тази група.

  Схема 2:  Карта, на която е показано месторождението на най-възрастния прародител по майчина линия на участниците.

  DIS 393 390 19 391 385a 385b 426 388 439 389-1 393 389-2
  хаплогрупи E1b1b1a 12-14 24-25 13-14 10-11 16-18 18-19 10-12 12 9, 11-13 13-14 11-12 29-32
  G 14 21-23 14-16 10 12-14 14-16 11 12 11 11-12 10-12 28-29
  H 12 22 15 10 14 17 11 12 12 14 11 30
  I1, I2 12-15 22, 24 14-17 10-11 13-15 14-17 11 13-14 11-14 11-14 11 27,
  29-33
  J1, J2 12 22-25 14-16 10 10,
  13-16 16-19 11 13-16 11-14 12-13 11 28-31
  L 11 23 15 10 13 17 11 12 12 13 13 29
  R1a 13 24-25 15-17 10-11 10-13 14-15 12 12 10-11 12-14 11, 13 29-30
  R1b1b2 12-13 23-25 14-15 11-12 10-11 11,
  14-15 12 12 12-13 13 13-14 28-29

  Таблица 1: Варияции на мутацийте на Y-хромозомните хаплогрупи на българите за основните 12 маркера.

  Y- хромозомни хаплогрупи
  E1b1b1
  (M35) E1b1b1a2
  (V13-  кластер) G
  (M201) G2a
  (L31/S149) H
  (M69) I1
  (M253) I2
  (L68) I2*
  (-)
  брой тествани 1 20 2 3 1 1 1 1
  % от целия брой 1,5 30,3 3 4,5 1,5 1,5 1,5 1,5
  Y- хромозомни хаплогрупи
  I2a2
  (M423) J1
  (M267) J2
  (M172) J2a
  (M410) J2b
  (M102) L2
  (M317) R1a1
  (SRY1532.2) R1b1b2
  (M269)
  брой тествани 11 1 6 2 1 1 9 5
  % от целия брой 16,7 1,5 9,1 3 1,5 1,5 13,6 7,8

  Таблица 2:  Процентно разпределение на тестваните българи по хаплогрупи.

  DIS
  Хапло-групи
  3
  9
  3 3
  9
  0 1
  9 3
  9
  1 3
  8
  5
  a 3
  8
  5
  b 4
  2
  6 3
  8
  8 4
  3
  9 3
  8
  9
  |
  1 3
  9
  2 3
  8
  9
  |
  2 4
  5
  8 4
  5
  9
  a 4
  5
  9
  b 4
  5
  5 4
  5
  4
  E1b1b1 12 24 14 10 16 19 11 12 12 13 11 30 14 9 9 11 11
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 9 13 11 30
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 9 13 11 30
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 11 13 11 30
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 12 13 11 29 15 9 9 11 11
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 12 13 11 30 15 10 10 11 11
  E1b1b1a2 13 24 13 10 16 18 11 12 12 13 11 30 15 10 10 11 11
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 12 13 11 30 19 9 9 11 11
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 12 14 11 31 15 9 9 11 10
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 13 13 11 30
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 11 12 13 13 12 31
  E1b1b1 13 24 13 10 16 18 12 12 12 13 12 30
  E1b1b1 13 24 13 10 16 19 11 12 11 13 11 30
  E1b1b1 13 24 13 10 16 19 11 12 11 13 11 30
  E1b1b1 13 24 13 10 17 18 11 12 12 14 11 32
  E1b1b1 13 24 13 11 16 18 11 12 13 13 11 30 15 9 9 11 11
  E1b1b1 13 24 13 11 18 18 11 12 11 14 11 31 15 9 9 11 11
  E1b1b1 13 25 13 10 16 18 10 12 12 13 11 30
  E1b1b1a2 13 25 13 10 16 18 11 12 11 13 11 30 15 9 9 11 11
  E1b1b1 14 24 13 10 16 18 11 12 12 13 11 30 15 9 9 11 11
  E1b1b1a2 14 24 13 10 16 19 11 12 12 13 11 31

  -10 -9 -8 -7 -6 -5 -4 -3 -2 -1

  Скала на стъпките на мутациите спрямо модела

  +1 +2 +3 +4 +5 +6 +7 +8 +9 +10

  Таблица 2:  Стойностите на мутациите (SNP7) на 21-те представители на хаплогрупа Е, с изобразени отклоненията в положителна и отрицателна посока спрямо класическия модел.

  – Хаплогрупа J има общ произход с хаплогрупа I и се разделя на два основни клона – J1 и J2. Cемитската група J1 се среща сред арабите с доста висок процент (70%) и е характерна за около 30% от евреите. До момента е открит един българин от тази хаплогрупа, произлизащ от източната част на Странджа. J2 е типичната тракийска хаплогрупа, пренесена от Месопотамия през Мала Азия на Балканите преди 10-12 хиляди години (Схема 3). Tя e силно разпространена в Южните Родопи, Беломорска Тракия и крайбрейните райони на почти цялото Средиземноморие. Поради това се смята за характерен маркер на елинистичната експанзия над Средиземно море. Сред българите се срещат най-често подгрупите: J2, J2a и J2b, като най-разпространена е J2 (M172), а най-рядко срещана- J1.

  – Хаплогрупа E се среща в България с един oт нейните клонове
  Е1b1b1a (М78) и подклон Е1b1b1а2 (V13- α-кластер). Тази най-древна африканска „хамитска“ хаплогрупа, датирана на 45 хиляди години, се заражда в района на Етиопия, преминава през Судан, Египет, Близкия Изток, и навлиза на Балканите преди 12-10 хиляди години. Предполага се, че тя навлиза на Балканите от южната част на Aнадола и Близкия изток през островна Гърция и о. Крит към средна Гърция и след това на север към Македония. Там се заражда и най-разпространеният в Европа клон Е-V13, преди около 10 000 години (Схеми 4 и 5).

  Стивън Бърд (4) свързва миграцията на тази група на територията на Великобритания (3 % от населението) с наетите от римляните войници от балкански произход. Тя се среща с най-голяма концентрация, до 42 % от населението, в днешно Косово и Македония. Характеризира се с 3 яснo различими подгрупи (кластера) – алфа, бета, гама. Сред българите и останалите балканци се среща основно Е1b1b1а2 (α-кластер), появил се на Балканите преди 10 000 години. Тази група е най-разпространена сред българите – от 25 до 30 %, в зависимост от географския район. От групи E1b1b1 (M35), както и E1b1b1a (M78), са част от фараоните от късните династии, 30% от евреите, както и Хитлер, Айнщаин и Ал Пачино.

  – Хаплогрупа G се появява преди около 15 000 години в района на Кавказ. Тя се среща около 5 % сред българите, от които 3 % принадлежат на нейния клон G2а. При осетинците тя се среща с най-голяма концентрация – около 47% от населението. Разселва се на територията на целия античeн свят – континентална Гърция (до 17 %), Рим и Персия. Някои учени свързват разпространението на тази хаплогрупа на територията на Европа с финикийските нашествия на Средиземноморието (Схема 5). Не е изключено част от хората от тази хаплогрупа да са дошли на Балканите с прабългарите. Към нея принадлежи и Сталин, който има кавказки произход.

  – Хаплогрупа H се датира на около 30 000 години и е нетипична за Европа. Тя се заражда в югозападна Азия и е разпространена основно на Индийския полуостров. Kонцентрирана e още в няколко района – в северна Индия, на запад от Памир, в Персия, в Северна Месопотамия и частично в Молдова (5 % от населението). От този тип ген са известни само двама българи, единият от които има произход от Хърватска, а другият – от Южна Странджа. Как е навлязъл този тип ген – чрез прабългарите, византийците или турците, или много по-ранен период – още не е известно, но е любопитен фактът, че българският представител от тази група е 95 % ираноиден антропологичен тип и 5 % денароид (балкански тип). (5).  В Европа се среща основно подгрупата H1а (М82) която е типична за ромите, навлезли в Европа през Византия през ІХ век (6).

  – Хаплогрупа R1a се появява преди около 25 000 години на територията на Средна Азия (Схема 2). Навлиза на територията на Балканите от степите на Евразия, чрез славяни, прабългари, авари и кумани. С най-голяма концетрация се среща в Полша – до 56 % от населението. Сред българите се среща подклонът ù R1а1(SRY1532.2), около 13.5-14 % от населението.

  – Хаплогрупа R1b се заражда в районите на юг от Каспийско море преди около 22-25 000 години. Нейни клонове се разселват както кам Източна Азия, Близкия Изток, така и към Централна Африка (Схема 10). Този ген навлиза в България от Анадола преди 8000-6500 години (Схема 3). С тази хаплогрупа се свързва навлизането на желязото на територията на Европа. Добре въоражени, хората от тази група си проправят лесно път, избивайки част от завареното население и по поречието на река Дунав, и трайно ce заселват в Западна Европа. Вероятно типичен случай за тези нашествия ще се окаже избиването на населението на един от най-древните халколитни градове в Европа – могилата до село Юнаците, до Пазарджик. Бъдещи генетични тестове на кости ще потвърдят тази хипотеза. Този тип ген е популярен като Келтски. В България се среща с висок процент от населението – около 10 %, основно подгрупата R1b1b2 (M269). Трябва да се отбележи, че този ген е възможно да е навлязал и частично от Кавказ към Балканите, тъй като в този период Черно море е било все още езеро. До този момент, предвид малкия брой тествани, не са открити българи потомци на западноевропейските келти, въпреки исторически известните ни нашествия на дунавските келти над траките. Предвид, че клон R1b1b1 (М73) се заселва в Таримската котловина, много лесно ще се открие дали прабългарите са донесли този ген до Балканите. Тази хаплогрупа се среща при уйгурите към 20 %, а в някои райони на Западна Европа – при до 70% от населението.

  E1b1b1a2 (V13)

  E1b1b1a (M78)
  E (други)

  I2a2
  R1a1
  I2
  I2*

  I1
  J1 R1b1b2
  J2
  G
  J2a G2a
  J2b H L други G

  Схема 11:  Процентно разпределение на хромозомните хаплогрупи при българите. Диаграмата се базира на получените резултати и отчита малък процент грешка, получена поради селективния принцип на част от тестваните.

  E1b1b1a2 – 29 %
  E1b1b1a – 1,5 %
  E (други) – 0,9 %
  I2a2 – 16,7%
  I2 – 1,5 %
  I2* – 1 %
  I1 – 0,8 %
  J2 – 11 %
  J2a – 3,8 %
  J2b – 1,7 %
  J1 – 0,5 %
  G2a – 3 %
  G – 1,9 %
  H – 0,1 %
  L – 0,4 %
  R1a1 – 13,6%
  R1b1b2 – 10,6%
  Други (T, Q, итн.) – 2 %

   

  ЗАКЛЮЧЕНИЕ

  От получените резултати може лесно да се установи, че около 67 % от съвременните българи са потомци на старото балканско население – траките, наричани гети, и предтракийското население, наричани пелагси. Това население е живяло по нашите земи преди 10 000 години. Това са представителите на хаплогрупи I, J и E. Логичен е фактът, че потомците на тези хаплогрупи са разселени на територията на околните географски райони и не се лимитират от разположението на днешните държавни граници. Затова тестван българин от хаплогрупа Е може лесно да открие свои относително близки роднини в Македония, Албания, Сърбия и Северна Гърция. Той може да открие и по-далечни роднини на територията на цялото Средиземноморие, поради миграцията на балканското население през неолита и античния период.

  Представителите на хаплогрупа R1b, имайки произход от Мала Азия са могли парвоначално да навлезат на Балканите преди 8000 години, а част от тях от Задкавказието, и в по-близък исторически период – с прабългарите и турците. Тъй като половината на населението на Западна Европа принадлежи кам тази хаплогрупа, с един Deep-Clade тест може всеки индивидуално да разбере своя проиход.

  Представителите на хаплогрупа G могат да търсят най-близка генетична връзка с аланите, задкавказките народи; и малко вероятна връзка с част от древните елини, чиито потомци достигат до 17 % от населението на днешна Южна Гърция.

  Представителите на хаплогрупа R1а могат със сигурност да твърдят, че са дошли от север, от степите на Евразия, със славяни, прабългари, както и с други народи – като авари, кумани и др. Засега не може да се твърди каква е генетичната разлика между тези народи, тъй като нямаме гарантирана база за сравнение, но се предполага, че подгрупите на R1а1 ще се срещат в различен процент в повечето народи, живели или преминали през степите на Евразия.

  Предвид, че общия брой на българите от азиатските хаплогрупи R1а, R1b, G, H и L, не надхвърля 30% от съвременните българи, може да разобличи поддръжниците на теорията за иранския генетичен произод на българите – и да установи по-скоро обмен в културно отношение и предаване на традиции. Търговски отношения и разселване на балканската култура в посока Западна Европа и обмен с Близкия изток и Средна Азия се наблюдава още през халколита. Това е по-логичната връзка на българите с културата на тези народи.

  В крайна сметка можем да се гордеем, че голяма част от нашите гени са разселени в Европа и оттам из целия свят, и са носени от голяма част от световните гении. Едва ли е случаен фактът, че световноизвестните шахматисти са от хаплогрупа Е, а не от азиатската хаплогрупа, например О. Та нали чрез гените се предава част от натрупания с хилядолетия житейски опит, както и интелекта.

  Затова, за да получим по-голяма точност на резултатите, призоваваме повече хора да се изследват и да се включат в проекта, което ще подобри статистическата точност на резултатите и ще ни даде по-голяма яснота за нашето историческо минало.

   

  ––––––––––––––––––––

  (1) – Хаплогрупите се обозначават формално с букви от латинската азбука и представят клоните на родословното дърво на човечеството. Хората, причислени кам една и съща хаплогрупа, са потомци на един и същ прародител – носят едни и същи характерни мутации.
  (2) – CRS (Cambridge Reference Sequance) – еталон на човешкия геном, намиращ се в Кембридж, Великобритания.
  (3) – HVR1 (Hyper Variant Region) – първият бързо мутиращ район (участък) от митохондриялната ДНК – обхваща стоиности на мутациите над 16000.
  (4) – Steven C. Bird : «Haplogroup E3b1a2 as a Possible Indicator of Settlement in Roman Britan by Soldiers of Balkan Origin», Journal of Genetic Genealogy. 3(2): 26-46, 2007.
  (5) – Замерването на параметрите на черепа, направено от г-н Делев, дава възможност да се определи антропологичния тип на представителя от тази хаплогрупа.
  (6) – Статия на Люба Калайджиева, завеждаща катедра Молекулярна генетика към Университета в Сидни, Австралия, изследваща подробно генотипа на ромите в България и Европа, озаглавена: «A newly discovered founder population: the Roma/ Gypsies», BioEssays27: 1084-1094, 2005 Wiley Periodicals, Inc.
  (7) – SNP (Single Nucleotid Polymorphism) – стоиност, показваща повторението на единичния нуклеотид в определена позиция (дислокация). Самият нуклеотид представлява поредица от 4-те азотни бази с точно определена последователност. Броят на повторениата на единичния нуклеотид в дадена дислокация определя характерните мутации, от които се определя хаплогрупата и близостта на родствени връзки между двама души.

   

  Бел.ред:  Материалът е публикуван в списание „Родознание”, брой 4 от 2010 г.  Той е част от проекта „Управлявайте живота си чрез ДНК информация”.

   

• УПРАВЛЯВАЙТЕ ЖИВОТА СИ ЧРЕЗ ДНК ИНФОРМАЦИЯ

  Проект

  Проблемна група „Генетична генеалогия”
  към
  „Българска генеалогична федерация”

  Публикува се за първи път в www.EuroChicago.com

  Въведение

  Този материал е един пръв анонс към БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ (и държава) да се запознае с възможностите да контролира и управлява своя живот чрез информация, получена чрез ДНК тест. Материалът е по инициатива на проф. д-р Никола Чаракчиев, професионален генеалог, секретар на „Българо-Американска Асоциация”, Чикаго, САЩ. Със свои разработки са поканени да участват: Професор д-р Антоанета Запрянова, Председател на „Българска генеалогична федерация”, инж. Евгени Делев, Франция, ръководител „Български ДНК проект към www.FemilyTreeDNA.com , инж. Мира Паунова, генетичен генеалог, Сидней, Австралия

  Прогнозно съдържание на проекта

  Въведение в класическата генеалогия
  Въведение в генетичната генеалогия
  Постижение на световната генетична генеалогия
  Ниво на българската генетична генеалогия
  – Първи официални резултати за генотипа на българите – инж. Евгени Делев
  Възможности за получаване на информация за софтуера, управляваш нашия личен живот.
  Защо човечеството се появява 14 пъти и загива 13 пъти?
  Каква е функцията на „Синтезатора*”.
  Може ли да „излъжем” Синтезаторът?
  Какво регулира Синтезаторът чрез програмата „Любов”?
  Алгоритъм на програмата „Планиране и управление на собствения ни живот чрез ДНК информация”.

  * Синтезаторът – сборно понятие за свръх възможна функция (например – Природа, Господ, Бог, Създател на алгоритми и други, все още не създадени понятия).

  При проявен интерес, молим пишете до [email protected] .

  Молим следете публикациите по темата в www.EuroChicago.com

  Приоритетна дата: 10 ноември 2010, Чикаго

  Bd10e-ujDNA

• Без играчки в детските менюта в Сан Франциско

  Сан Франциско е първият голям град в САЩ, който забрани продажбата на играчки с детските менюта в ресторантите са бързо хранене, съобши Би Би Си. Законът ще влезе в сила от декември 2011г. Играчки не може да има в детските менюта, които са нездравословни. Градският съвет прие предложението в 8 на 3 гласа. Броят на гласовете „За“ е достатъчен, за да не може да бъде наложено вето от кмета на града. Подобни мерки бяха взети и в окръг Санта Клара преди 6 месеца. Говорители на гиганта в сферата на бързото хранене МакДоналдс твърдят, че детските менюта на веригата отговарят на изискванията на правителството. През 2006г. веригите за бързо хранене са похарчили 161млн. долара, за реклами, насочени към децата под 12 години.
  Сан Франциско /КРОСС/

• 11 ноември – Свети Мина. Започват “Вълчите празници”

  В този ден православната черква почита паметта и на със свв. мъченици Виктор, Стефанида и Викентий.

  Виктор – войник, пострадал при император Антонин (138-161 г.) в Италия. Една млада християнка на име Стефанида, която присъствала на неговите страдания, видяла слизащите от небето два светли венци. Тя започнала гръмко да слави подвига на св. мъченик и сама заедно с него се удостоила с мъченическа смърт.

  Св. Викентий бил дякон. Той се удостоил да пострада за вярата в испанския град Валенсия при император Диоклетиан.

  Имененици днес са: Мина (от гръцки лунен, месечен), Минко, Минчо, Месечко, Луна, Виктор, Виктория, Викентий.

  Свети великомъченик Мина Котуански (Фригийски) е християнски светец. Той е египетски воин, служил в град Котуан (Фригия), по времето на императорите Диоклетиан (284-305) и Максимиан (285-305). Те издали указ да се предават на мъчения и да се убиват всички християни, които не се покланят на идолите. Според указа вярващите в Христа навсякъде били принуждавани да извършат идолски жертвоприношения.
  Тогава блаженият Мина, като не желаел да гледа това бедствие и почитането на бездушните идоли, оставил воинското си звание и се оттеглил в планините, в пустинни места. Той сметнал, че е по-добре да живее със зверовете, отколкото с хора, които не познават Бога. Свети Мина дълго време се скитал в планините и пустините, поучавайки се в Божия Закон, с пост и молитва очиствайки душата си и служейки ден и нощ на Единия Истински Бог. Така изминало доста дълго време.
  Веднъж на тържеството в чест на езическите божества гражданите устроили “шумни зрелища и гнусни жервоприношения”. Като научил това отшелникът Мина влюзъл в града и “започнал да изобличава самозабравилите се езичници”. Градоначалникът наредил да бъде арестуван “смутителя на тържеството” след което го подложил на мъчение: бой с волски жили, стъргане на тялото сжелезни куки, обесване надолу с главата. Накрая воините отвели свети мъченик Мина извън града, където отсекли главата му, запалили голям огън и хвърлили в него многострадалното му тяло. Когато огънят изгаснал, вярващите дошли на това място и събрали останалите мощи на светеца, обвили ги с чисти повивки и ги помазали с благовония. Скоро те пренесли тези свети останки в родния си град Александрия и ги погребали в почести. Впоследствие на това място била построена гробница и базилика, в името на светия мъченик и по молитвите към светеца в нея станали множество чудеса. По-късно са разрушени от арабите.
  Св.Мина е покровител на всички, които са си загубили него, помага им да го намерят, поддържа надеждата им, че няма нищо невъзвратимо. Важно условие обаче да не се пристрастяваме към вещите, да не тъгуваме отчаяно за тях. Той е лечител. Свети Мина е покровител на жените, затова към него са насочени молитвите им за драве на дома, за деца и челяд. Закрила от него очакват пътниците и воините.

  На някои места в България свети Мина се смята за покровител на вълците, защото Вълчите празници започват от 11 ноември — денят на светеца. Някъде (където са празнувани 10 дни) завършват на 21 ноември (Въведение Богородично) и затова са известни като Вълча Богородица. Десетте нощи от 11-и до 21-и народът наричал „мратински“, през които дебнели най-страховитите болести. В Сливенско, Котленско и др., се вярва, че има три Богородици — Голямата, Малката и Вълчата. Тези три Богородици са сестри. В Западна България като Вълчи празници са известни Мратинците. В Средните Родопи до 1920 – 1930-те г. всеки първи ден от месеца се празнува „зава̀лька“ (за вълка).
  Широко разпространено е схващането, че най-опасният ден от тези празници е последният. Той е наричан Куцулан, Натлапан, Клекуцан и др., по името на най-опасния вълк, единака, приеман като митичния водач на глутницата, който обаче не върви с нея.
  Последният ден на Вълчите празници е зимният Симеоновден. Той се смята за един от най-лошите дни в годината; някъде го наричат „Симеон Бележник“, защото белязва хората, като им оставя рани и белези. Затова и поверието гласи, че не трябва да хваща остър предмет.
  Лятно-есенното съответствие на Симеоновден е на 1 септември. Двата празника имат за основна идея земеделска идея – разполовяват годината на две: пролетна и есенна оран и сеитба.
  Вълчите празници водят след себе си най-дългите нощи.
  Според поверията страховитата Мрата започвала да върлува от 11 ноември. След тази дата хората избягвали да излизат по късна доба.
  В началото на ноември изтичали последните дни, през които прадедите ни си позволявали да се разхождат късно вечер, да играят хоро по тъмно и да се срещат с любимите си след залеза на слънцето.
  По това време хората довършвали всички започнати ремонти, поправяли огради и запушвали процепите, през които можели да се промъкнат тенци, караконджоли и други зли сили.
  Дори някогашните поверия да ви изглеждат наивни, възползвайте се от последните есенни слънчеви лъчи, за да подготвите дома си за зимата. Уплътнете врати и прозорци, за да се предпазите от течение. Защото и да не вярвате в Мрата, не можете да отречете, че след вълчите празници започват най-дългите нощи в годината, когато болестите върлуват с голяма сила.

  Честито на всички именници днес.

  Източници: Pravoslavieto.com, Zadoma.com., “Български светци и празници” – Лилия Старева

• Живков и Борисов: образ и подобие

  Тия дни Бойко Борисов се засегна, че го сравняват с Тодор Живков. Или по-скоро обратното – засегна се, че сравняват Живков с него. В контекста на този „неудобен“ паралел Любослава Русева предлага още няколко:

  Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса!

  „Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен ръст за всяко правителство“, заяви премиерът Бойко Борисов от Италия, където участва в благотворителен мач на държавни разноски.

  Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари!

  Винаги заедно…

  Заради горецитираното изказване блогъри и форумни деятели се заядоха, че на 21-ата годишнина от прехода сме се били върнали там, откъдето сме тръгнали на 10 ноември 1989 година. Едни дори извадиха таблици с данни за БВП на глава от населението от 1990 г., според които излизало, че сме били най-бедните в Европа – Живков, с други думи, ни завещал една доста голяма и твърде окръглена нула. И сега, разправят същите, пак сме били най-бедните в Европа, а какво оставало Борисов да постигне една стотна от нулата.

  Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.

  Аз обаче ще опровергая тези хулители, които решиха, че свободата на словото е да пишеш каквото си поискаш срещу премиера. Защото:

  1. Бойко Борисов не за пръв път казва добра дума за Живков, та чак сега да се изненадваме.

  2. В този смисъл българският преход не е приключил, а само е направил коренен поврат, обръщайки се на 360 градуса.

  3. Ако трябва да сме още по-конкретни, преход в „ментален план”, както се изразява просветният министър Сергей Игнатов, дори не е започвал.

  Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета!

  А ето и доказателствата: Преди време някой разказваше как в един ден Бойко Борисов, още в качеството си на столичен кмет, имал планирани срещи с бившите царски офицери, а веднага след това – със запасните войни от Българска народна армия. Случило се обаче, че о.з. полковниците и старшините от резерва дошли преди офицерите на Негово Величество.

  Като свръх натоварен човек, Борисов не забелязал тази малка подробност и подкарал любимия спомен за дядо си и лагерите, за това как по времето на социализма му пречели да се изучи за нещо повече от пожарникар, за работата си като бодигард на Негово Величество и т.н., и т.н.

  Честит осмиии… март, драги студенти!

  След десетина минути гостите се умълчали, започнали да гледат кмета накриво. “Ама ние не сме бившите царски офицери!” – промърморил мрачен майор с филцова шапка. “А, така ли?” – сконфузил се Борисов, но моментално се взел в ръце. За секунда обърнал на спомени за щастливото си социалистическо детство в Банкя, казал две-три топли думи за Сталин и Путин и завършил с истории от времето, когато работел като бодигард на Тодор Живков.

  Доскоро се намирахме на ръба на една бездънна пропаст. Вече направихме съдбоносна крачка напред!

  Не съм съвсем сигурна дали историята с о.з.-тата и бившите царски офицери е автентична, затова ще заложа на сигурно – с цитат от август 2008 г.:

  Списание „Мах“: Кой е най-впечатляващият световен лидер в историята, според Вас?

  Бойко Борисов: … Путин от една изостанала държава направи в момента сила, с която се съобразяват всички. Погледнато за своето време, Хитлер и Сталин са номер едно. Или Мао – за това да водиш една империя толкова време в такива ситуации се изискват качества.“

  Верен на мотото: Обичай
  се, за да те обичат другите

  Тази година полупроводници, догодина – цели!

  Признанието пред „Max”, както виждате, е абсолютно спонтанно. Бойко Борисов, сниман с голяма пура в устата като Дон Корлеоне от “Кръстника”, го изпуска заедно с дима от “Кохиба”-та си. Той дори не прави опит да ни заглавичка, че се впечатлява от Рейгън, Тачър, Хавел или папа Йоан Павел Втори. Членът на ЕНП, десният Бойко Борисов директно ни казва, че харесва това, което е самият той, и че самият той е това, което харесва. Простичко споделя, че под “лидер” разбира породата Шикългрубер.

  Браво на атмосферното налягане!

  Впрочем в същото интервю имаше още един забележителен момент. На въпрос „Страх ли ви е от смъртта?” Борисов отговори: “Надявам се в последния момент нещо да направя. Така си мисля.”

  Същото, твърди се, казвал и Сапармурад Ниязов, пожизнен президент на Туркменистан. По едно време той дори съобщил, че съвсем официално се води безсмъртен. Уви, 15-метровата му позлатена статуя, която се въртеше, за да е винаги с лице към слънцето, все пак го надживя. Тя май още скърца в пустинята Каракум, където Ниязов, по-известен като Туркменбаши, за малко да построи и зоологическа градина за пингвини.

  Като идвах насам, видех…. дим. И питам – какъв е тоа дим? А то какво било – като разбрали, че ще ги праат граждани, правчани си изгорили цървулите! Ха-ха-ха-ха-ха…

  На 7 септември 2001 г. бъдещият лидер на Граждани за европейско развитие на България и още по-бъдещ премиер присъства на откриването на паметник на Тодор Живков в Правец в качеството си на главен секретар на МВР. С парадна униформа и почти просълзен, бъдещият лидер на Граждани за европейско развитие на България и още по-бъдещ премиер не само призна Живков за мащабна фигура от нашата история, а му отдаде дължимото с минутка мълчание и изпъната стойка, като че почита паметта на загинал за отечеството.

  Посипвайки главата си с пепел, признавам, че до този момент и аз се заблуждавах, че преход има и ще продължава.

  Някои казват, че нашата власт се клати. И на коча мъдите се клатят, ама не падат!

  Пред паметника на Живков се случи още нещо – лидерът на БСП, сега президент, а в бъдеще водач на „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ) Георги Първанов, начена да говори за „помирение с историята“, все едно още се намира в лозето на Габровски. Ще припомня и друго: двамата с Борисов стояха един до друг, докато почетната рота отдаваше чест пред бронзовото копие на бившия диктатор.

  Снишаване, другари!

  Ако по онова време Живков беше жив, още през 2001 г. щяхме да станем свидетели на друг проект, който да ни завърти на 360 градуса – „Национално движение Тодор Живков”.

  Сега всеки час, всяка минута има матри`ал за демонстрация!

  Когато на Дълбоката мисъл зададоха въпроса какъв е смисълът на живота, най-умният компютър във Вселената според „Пътеводителя на галактическия стопаджия“ отговори: 42. Днес същият отговор е изцяло приложим и по отношение на „политическите реалности“, доколкото въобще не им отстъпва по смисленост.

  Затова ще ви дам следната задача: Ако за една година Бойко Борисов прерязва 600 метра лента, но твърди, че ще е успех да изпълни една стотна от това, което е направил Тодор Живков, то тогава колко метра лента е прерязал бившият Първи за 33 години управление?

  Приземяване, приземяване, приземяване. Другари, ние решихме да изчакаме да видиме и най-накрая, ако тряба, че се преустройваме. Ето така да са поогледаме, да видиме, така че се поснижиме да мине тая буря. Снишаване, другари!

  10 ноември 2010 година. Навън духа силен вятър. Че се поснижиме да мине и тая буря.

  Бел. ред.: „Образ и подобие“ (1986 г.) е пиеса от Йордан Радичков, свалена от афиша на Народния театър, тъй като „подобията“ на бившия Първи се познали в ролите на царските съветници. Използваните в текста цитати са от различни речи на „образа“ Тодор Живков.

  
  

  Автор: Любослава Русева, Редактор: Александър Андреев

  Източник: http://www.dw-world.de/

• <<
• 1
...
• 357
• 358
• 359
• 360
• 361
• 362
• 363
• 364
• 365
• 366
• 367
...
• 416
• >>