Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

За поредна година в България ще влязат повече пари от емиграцията отколкото от еврофондовете

Финансовите постъпления от мигранти в света са се увеличили въпреки кризата. В България ще влязат над 1.5 милиарда долара от работещите в чужбина българи. От кореспондентката на „Дойче веле“ във Вашингтон Соня Каникова:

„Тази година по данни на Световната банка в страната ще постъпят близо 1.6 милиарда долара. Тя е сред европейските страни, в които парите от мигрантски труд представляват един значителен процент от БВП. По данни от преди няколко години България има над 1 милион и 200 хиляди емигранти в чужбина, или 16 процента от населението. България е сред десетте държави в региона на Източна Европа и Централна Азия с най-голям брой високо квалифицирани емигранти – 8.6 процента от населението. Много висок е броят на образованите в страната лекари, които са напуснали България. По данни на Световната банка главните направления на българската емиграция са Испания, Германия, Гърция, Италия, Великобритания и САЩ.“
10 ноември и поколението дезертьор
Генерацията на днешните 40-годишни загърби мисията си, избра да се спасява поединично, а днес се утешава с вицове

Автор: Иво Христов

Един лепкав виц ме преследва от месеци. Чували сте го – с него напоследък приключва всяко подобие на разговор. От днешния хал на България имало само два изхода: терминал 1 и терминал 2. Вицът се роди сега, защото отскоро имаме летище с два терминала. Можеше да се пръкне и преди 20 години. Че и преди това. Светът се отваря, разрастват се комуникациите, множат се терминалите, пътищата, изходите, а с тях и

възможностите за ирония с една константа: усещането за безизходица

То е част от националната идентичност. Разбира се, българите са разнолики, но българската общност е примирена с орисията си. Ако американците приветстват химна с ръка на сърцето, нашият би трябвало да се изпълнява с ръце на кръста и стойка „свободно“ на краката. По маниера на футболистите ни, които спонтанно заемат позата след получен гол.

Преди 21 години датата 10 ноември сякаш стисна за гърлото задремалия поток от делници-празници на късния соц и времето започна да тече като през пясъчен часовник. Едни се процедиха през теснината и се озоваха отдолу, с различен късмет, но в ново пространство. Погледнат ли назад, те виждат теснина. Други се задръстиха в гърловината и още чакат реда си да преминат надолу. Погледнат ли назад, те виждат пространство от спомени, а бъдещето им изглежда задънено в теснината. В различната участ на преживелите промяната

съдбата играе по-голяма роля от личните им усилия

Народът ни, както стана дума, е повече зрител, отколкото актьор на историята си и на 10 ноември една външна ръка напъти неколцина местни велможи да обърнат пясъчния часовник.

Споменах съдбата. За личните усилия оставям да говорят онези, които се имат за „успели“. Разбирането за успех е различно за православния, бизнесмена, парвенюто, за емигранта по неволя и емигранта по избор. Срещат се и богоугодливи (не богоугодни) парвенюта, и емигранти, които представят неволята си за избор, но те са тема за ненаписания още роман на прехода. Думата ми тук е за възрастта, която беше част от началния капитал на промените. Старостта беше пасив, зрелостта – относително предимство, а младостта (да си около 20 към въпросната дата) се оказа особено тежка екзистенциална драма. Тъкмо това поколение, днес около 40, най-често разказва вица с двата терминала.

Разбира се, партийността, причастността към службите и прочее дадености бяха общият знаменател на успеха, отвъд всички други особености, но и това не ни е темата.

Позабравеният днес Ортега и Гасет твърди, че в историята се редуват времена на старци и младежки времена. При първите цари стабилност, а младите охотно пристават на наследените порядки и се подчиняват на старите, вписват се в тяхната идейна схема. При младежките времена се случват революции, йерархиите се пренареждат, променят се конституции, утвърждава се нова естетика в изкуството, пренаписват се научните теории. Философът излага тезата си в „Темата на нашето време“ през 1923 г. Тогава той е точно на 40, а постколониална Испания е депресивно общество, което търси себе си и трупа неудовлетвореност. Тя ще експлодира по време на гражданската война 1936-1939 г.

Според великия испанец във всяко поколение има непримирими противници, но отвъд отликите наблюдателното око долавя един воден знак, някаква обща дилема, която терзае всички връстници, независимо от различията. За българското поколение с двата терминала

тази дилема беше и си остава емиграцията

Зад граница са вече над милион, предимно връстници. Други стягат багажи.

Оттам и нашенският парадокс: в младежки времена, каквито без съмнение бяха турболентните години на прехода, вместо „съзидателна войнственост“ младите, доколкото останаха, се вписаха в старите схеми. 40-годишните до днес водят дебата комунизъм – антикомунизъм предимно на маса, а когато се домогваха до властта /Станишев/, приемаха ролята на регенерираща козметика за сбръчканото лице на статуквото. Пак те придадоха плът на вулгарното подсъзнание, което слушаше скришом сръбско по кухните в годините на Живков, и го разгърнаха до чалга-идеология.

Поколение, което изневерява на призванието си да моделира обществото според своите ценности, Ортега и Гасет удостоява с присъдата „поколение дезертьор“. „Дезертирането“ бива разнообразно: емиграция, безмълвна асоциалност, конформизъм в рамките на наследените порядки. Да речем поколението с двата терминала приветства демокрацията, но

рядко гласува, камо ли да протестира

Според Ортега и Гасет „това дезертиране“ не остава безнаказано. „Престъпното“ поколение се влачи през съществуването си вечно несъгласно със самото себе си. Животът му е „провал“. За да не възпаляваме егото на успелите, се налага да уточним: вътре в този „провал“ има хиляди индивидуални триумфи, истински и илюзорни, но като поколение, то не оставя свой исторически жалон. И още нещо: дезертирането не бива да се приема като обвинение, всеки има своите мотиви за пасивност, но отсъствието в едно противоборство е безспорен и очевиден факт.

Наборът на 40-годишните избра спасяването поединично. Мнозина скочиха от кораба „България“, някои доплуваха до спасителни брегове, други се издавиха. А тези, които останаха, приличат на ватерполисти, които с ръце и крака се борят за топката в басейна на лайнера, но индивидуалните им усилия никак не влияят на курса на кораба. А вече не е ясно ще имат ли сила и воля за нещо повече.

Изходите от моралните дилеми винаги са поне два. От естетическите са безброй. Но когато се правиш, че не ги забелязваш, скоро ти остава само утехата на вицовете.

Източник в-к Сега
Професори и генерали учредяват АБВ
Новият политически проект на президента Георги Първанов ще бъде обявен в четвъртък от „инициативна група“ от десет души начело с бившия депутат, бивш вицепремиер и кмет на Благоевград Костадин Паскалев, съобщи Медиапул.

Това става ясно от разпространено официално във вторник съобщение от организаторите на Граждански форум на тема „България – на другия ден“. Форумът, както вече е известно, ще се състои на 11 ноември.

Освен Костадин Паскалев, като членове на инициативната група са посочени бившият народен представител Борислав Китов; плевенският хирург проф. Григор Горчев; директорът на Института за философски изследвания към БАН проф. Васил Проданов; бившият кандидат за евродепутат от Коалиция за България Емил Кало; бившият началник на Генералния щаб на армията, съветник на президента Първанов ген. Михо Михов; бившият директор на “Гранична полиция” ген. Красимир Петров; многократният световен и европейски шампион по гимнастика Йордан Йовчев; олимпийският и световен шампион по борба Валентин Йорданов; Мариана Тодорова.

В съобщението се посочва, че на участниците във форума „ще бъде предложено да се обсъди създаването на гражданско движение Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ).

Инициативната група за свикването на форума смята, че на България е нужна алтернатива, която поставя в основата ценностите, заложени дълбоко в българския дух и държавност. На форума ще бъде потърсен отговор на въпросите защо на България е нужна алтернатива, каква алтернатива и кои са националните цели, които могат да ни обединят.

Кафене.нет
ДЪРЖАВАТА НИ ПРЕДЯВИ СМЕТКАТА ЗА 2011 г. НА МЕН НЕ МИ ХАРЕСА …
Автор: Светла Василева

Безплатен обяд няма. И безплатна държава – също. Въпросът доколко въобще има държава в държавата ще го оставим за друг път, защото рискуваме да попаднем в плен на въпроси от типа: какво е онова, което ми дава държавата, за което си струва да плащам. Отговорите, допускам, ще бъдат крайно демотивиращи за плащането на сметката, която държавата предяви към всеки български гражданин, представяйки бюджетните разходи за 2011 г. А тя е следната.

С проекта за бюджет държавата ни уведоми, че има намерение да похарчи 27 807 000 000 лева. Това са пари, които ще излязат от джобчето на всеки един от нас – от бебето до столетника, по 3 676* лв. Тази сума, взета от гражданите, ще бъде преразпределена според държавните приоритети както следва:

– 1 287 лева за пенсии, социални помощи, обезщетения (в т.ч. помощи за отопление, семейни помощи за деца, обезщетения при безработица), както и за намеса на пазара на труда с цел намаляване на безработицата;

– 483 лева за икономически дейности и услуги – селско и горско стопанство, лов и риболов, минно дело, горива и енергия, транспорт и съобщения, промишленост, строителство, туризъм, в т.ч. и средства за извеждане на ядрени съоръжения от експлоатация, съхраняване на ядрени отпадъци, ликвидация на неефективни мощности в миннодобива, субсидиране на ж.п. транспорта и т.н.

– 396 лева за здравеопазване –

– 354 лева за отбрана и сигурност – това са пари за съдебна власт, МВР, НСО, НРС, ДАНС , както и за администрация на затворите

– 335 лева за образование

– 319 лева за жилищно строителство и околна среда – средства за благоустройство на населени места, В и К, асфалтиране на улици, екотуризъм, изграждане на малки пречиствателни станции, канализационни колектори и пр.

– 234 лева за общи държавни служби – т.е. за финансиране на публичната администрация – централна и на местно ниво (министерства, държавни агенции, комисии, областни и общински администрации: общо – 87 113 души към 01. юли 2010 г)

– 107 лева годишна вноска за членство в ЕС

– 98 лева разходи некласифицирани в другите функции – лихви и ликвидиране последствия от бедствия и аварии и прочие форсмажори. Тези разходи са най-високи в бюджет 2011 (период за сравнение от 2005 г до 2011 г).

– 61 лева за почивно дело, култура и религия – средствата са предвидени за поддръжка на почивни бази, развитие на спорта за учащи, за олимпийска подготовка на спортисти, за подпомагане развитието на българската култура и изкуство, книжния сектор, библиотеките и читалищата, поддържане и опазване на паметници на културата, както и за държавните медии.

Тези разходи ни оставят в блатото на безвремието. Те повтарят разходите от 2010 г , в която нищо не се случи. Нито в образованието, нито в здравеопазването, нито в пенсионната система. Случването в титаничната битка с корупцията бе повече виртуално, отколкото реално. Братя Маргини са оправдани. Галеви също. Очакваме да оправдаят и Алексей Петров. Усещането за корумпираност е все по-завладяващо, за бедност все по-обезкуражаващо. Еднопосочните билети продължават да са алтернатива.

Всичко това ще продължи до момента, в който не решим каква държава искаме да бъдем, какви са приоритетите ни, за да насочим към тях енергията, финансовите потоци, нашите усилия и тези на институциите. И понеже в общественото пространство въпроса за “доктрината България” наднича някак срамежливо иззад завесите и никой политик не се ангажира с него, може би е крайно време да го поставим ние гражданите. В противен случай парите, които държавата преразпределя, похарчени по начините, познати до сега, само ще поддържат статуквото и ще потъват като вода в пясъка на нищослучването.

3676 лева на човек пресметнах предвид данните на НСИ за населението на страната към 2009 г – 7 563 710 души. Според проекта за бюджет за 2011 г гражданите на Р България по постоянна регистрация са 8 501 065.

http://pozicii.net/
ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ В 41-ТО НС
Уважаеми Народни представители,

Българската конституция признава равни права на всички български граждани, където и да се намират. Легитимни са очакванията на българите в чужбина, дългоочакваният законопроект за изборен кодекс да даде законови гаранции за реалното осъществяване на тяхното право на глас.

Експерименталният проект за гласуване по Интернет на президентските избори през ноември 2011 е стъпка в тази посока. Разбираемо най-заинтересовани от него са именно българските граждани, живеещи по четирите краища на планетата. В този смисъл, гласуване по Интернет без реално и масивно участие на българите в чужбина би бил един неуспех. Организирането на един такъв комплексен проект в оставащата по-малко от година до изборите ще е истинско предизвикателство за държавната администрация. Настояваме подготовката по пилотния проект да започне колкото се може по-бързо. Идентифиционните кодове за дистанционното гласуване по Интернет трябва да могат да се получават по облекчен начин.

Проектът за експериментално гласуване по Интернет не отменя необходимостта от откриване на физически избирателни секции в чужбина. Само откриването на достатъчен брой секции, включитело извън градовете с дипломатически представителства, ще гарантира възможността на географски разпръснатите български общности по света да могат да упражнят своето конституционно право на вот. Това трябва да става при наличието на двадесет избиратели, заявили желанието си за това. Такава беше българската демократична традиция от последните 20 години, прекъсната с изискването за сто заявления на Избори 2009. То доведе до грубо ограничаване на конституционното право на вот на географски разпръснатите български общности по света. Достатъчно е да се спомене, че броят градове в чужбина, в които имаше открита поне една избирателна секция намаля от 240 през 2005 на 154 през юли 2009. Такова законово изискване е единствено в интерес на определени добре организиарани компактни маси български граждани зад граница. Буди недоумение и огорчение присъствието на подобен дикриминиращ текст в представения проект за избирателен кодекс.

Повишаването на избирателната активност, в страната и в чужбина, е най-сигурният начин да се обезсмислят и неутрализират порочните практики на купуване на гласове, контролиран и корпоративен вот.

Внесеният проект за кодекс изправя българските граждани в чужбина и пред друго принципно ограничение на равното избирателно право. Конституционната разпоредба за равно право на глас на всички български граждани без значение на тяхното местоживеене, изисква българските граждани в чужбина да могат да гласуват на изборите за Народно събрание за кандидатски листи с преференциален вот така, както това ще направят българските избиратели в страната. Проектът за кодекс не предвижда това.

По сега действащия избирателен закон, както и според внесения проект, гласовете на българите в чужбина се преливат към гласовете, подадени в страната. Това обезмисля вота и обезкуражава българските граждани зад граница, а от друга страна деформира вота на избирателите в страната. В резултат, над един милион българи в чужбина все още нямат свой представител в Народното събрание. В последните месеци редица парламентарни и извънпарламентарни партии, министри, експерти и общественици изразиха своята подкрепа за обособяване на избирателен район „Чужбина“, в който да се регистрират кандидатски листи както в районите в страната. Днес, в интервюта пред медиите, същите партии защитават обратни позиции, обявявайки се категорично против избирателен район „Чужбина“.

Двойственият език в политиката се наказва сурово на избори. Броени месеци преди президентските избори, българските граждани в чужбина следят отблизо дебатите по изборния закон и няма как да не отчетат при предстоящия вот позициите, които политическите сили заемат по важни за тях теми.

Остава тъжният факт, че България е единствената балканска държава без институционална връзка със своята диаспора.
Българите в чужбина настояваме за парламентарен дебат, в който политическите сили да проявят политическа смелост и национална отговорност.

Границите на нацията не свършват на гранично-пропусквателния пункт.
България е там, където има българи!

Обществени съвети на българите в чужбина.
Асоциация „Глобална България“
Асоциация „Българо-австралийски форум“
Асоциация „Френско-български форум“
Асоциация „Световната България“
Асоциация за развитие на гражданското общество „АРГО“
„Асоциация на Учени, Артисти и Спортисти“ /АУАС/
Център за развитие на личността „HUMANUS“
Философско списание „ИДЕИ“
Eurochicago.com
Кръг „Будител“
България губи туристи заради отсъствие от Интернет
Заради слабото представяне на българския туристически продукт в интернет губим туристи от Великобритания, обяви зам. икономическият министър Иво Маринов, който посети родния щанд на най-голямото професионално изложение World Travel Market в Лондон.

45% от резервациите за ваканции в Кралството се правят в мрежата, а 70% от англичаните пътуват, без да ползват туроператор.

В момента страната ни стартира доразвиването на интернет страницата на българския туризъм и създаването на мултимедиен каталог на туристическите обекти, посочи Маринов в английската столица.

Над 30 туроператора от Великобритания предлагат почивки у нас в каталозите си, като през тази година ваканции до България организират 3 нови фирми.

kafene.net
България: щурец под шлема
Автор: Едвин Сугарев

Нещо става в България. Нещо става с България. Нещо тъмно и недоловимо, прокобно и неведомо. Нещо, което влече. И влече към дъното.

Бяхме свикнали да мислим, че нищо не става от България. Най-малкото не става нормална страна за живеене – последните двадесет години са доказателство за това. Доказателство, потвърдено от милион и половина еднопосочни билета, от децата ни, загъбрили тази живеща в миналото страна.

Бяхме свикнали родината ни да е прокълната територия, блато, в чиято кал се ровим като слепи червеи. Бяхме свикнали с мизерията, с лъжите, с фалша, с гротескните деградации на властта, с триумфа на позора и простащината. Сега обаче е друго: сега е окончателното прозиране, че в тази страна няма перспектива, че тя отмира като престаряла костенурка в костената си черупка, че тя е не само предадена – тя се е предала сама; отдавна и изцяло – че движенията са мними, а верите – само пошъл ритуал; че всички клетви и уверения са кух съсък на сухи листа под вятъра; че не живеем, а вегитираме – че битието ни е сън и нищетата, голямата духовна нищета, сънува всъщност нашия живот.

Нека припомя само част от голямата верига на събития, които се случиха и се случват тези дни. Беше пуснат от ареста Алексей Петров, смятан за гангстер №1 в същата тази България, която уж обитаваме – но бил и сив кардинал в основната й тайна служба. Той моментално се превърна в обвинител №1 и взе да сипе компромати. Заяви, че се налагало да влезе в политиката, и деликатно намекна претенциите си чрез думите на Буров – за това как в тази страна (нашата България!) управлявали все бивши и бъдещи затворници.

Това говорене бе подето (чрез микрофона на един очеваден политически Франкенщайн, който на всичкото отгоре се оказа и педал, упражнявал сексуален тормоз над подчиненте му партийни активисти!) от легални политически партии и не на последно място – от самия български – с извинение – прездидент. Оказа се, че същият този господин с двойна биография е дал рамо на същия този Алексей Петров още като лидер на БСП – през 1999 г., отстранявайки свой съпартиец от компания за таксита и предоставяйки тази компания на Трактора – срещу обещанието тя да стане основа за тайната политическа полиция на опозиционната тогава БСП!

Беше пуснат не само Трактора. Бяха оневинени и “братята” Галеви, феодални владетели на първия частен град Дупница. Беше освободен и пуснат да се лекува и Златко Баретата, обвиняем за доста неща, сред които и убийства. Така се доказа – не, думата е неточна – така се потвърди отново отколешната истина, че в България няма правосъдие.

Затова пък има Спасители, има и ново Възраждане. Последният спасител на нацията се появи преди повече от година: с претенцията да накаже корумпираните от прословутата тройна коалиция, която превърна нашата България в най-корумпираната страна в Европа – и в руски троянски кон в ЕС. Дойде начело на нова дясна партия, замрази руските енергийни проекти, нарече АЕЦ “Белене” гьол и котка в чувал, започна с бясна скорост да вади скелети от гардеробите. Ръкопляскаха му – докато се оказа, че за пореден път си имаме работа с човек, чийто основен принцип е “дума дупка не прави”. Днес той изпитва мераци да национализира; отказва да прави реформи, защото те се правели само с бол пари; благоговее публично пред Тодор Живков, чийто бодигард всъщност е бил. За него спортните зали и магистралите са по-важни от образованието и здравеопазването, а сам той застава “с цялото си сърце” (според ИТАР ТАСС, а според него – само “прагматично”) зад руските енергийни проекти – и дори е поканил не друг, а самият Путин, за да официализира новото воскресение на дружбата от векове за векове.

Но баста вече със Спасителите – идва ред на новите Възродители. Г-н Георги Първанов, известен още под името Гоце, водейки се на работа като президент, една година преди края на мандата си се оказа създател на нова политическа формация, назована с първите букви от българската азбука – АБВ, Алтернатива за българското възраждане. Определено е вече кога ще се състои същото – възраждането сиреч. На другия ден след десети ноември. Тъй де, преходът свърши, почваме начисто – макар и със старите ченгета, рубладжии и измекяри. И два дни преди идването на Путин – та да може сам той, като законен Голям брат на нашата Българийка, да благослови рождението на новата русофилска партия, респективно обновената пета колона. Да бъде и пребъде – и амин, вечна ни памет и лека ни пръст!

Да напомня: Путин не идва никога в страни като нашата само защото някой го е поканил. Той идва, когато трябва да се официализират важни договорености, скроени потайно, зад гърба на съответния народ. Когато трябва да се покаже, че някоя блудна държава е върната отново в руската обрита, и е окончателно омотана с газопроводи, енергийни доставки и прочее съвместни проекти. Идва, за да каже – ние пак сме тук – и нашите хора пак са тук. Идва, за да благослови своя резидент, за да стегне юздитге на поразпасалия се български премиер, за да гарантира милиардните задължения, които да висят на шията и на идните поколения – и да прикове окончателно драпащата към Европа наша Българийка към добре познатата й азиатската простотия, безвремие и деспотизъм.

Предишният път дойде – и покрай това идване резидентът му обяви, че нашата България е направила “голям шлем”. И като че ли имаше предвид не върховното постижение в бриджа, а един от инструментите на инквизицията, предназначен за мачкане на непокорни глави. Сега очевидно се готви нов, усъвършенстван – който да пристяга като желязно менгеме националното достойнството и паметта ни – и да пада над очите – та освен безпаметни, безмозъчни и притворни, да бъдем и слепи.

Тази перспектива е тъмната и неведома сила, която ни влече към дъното. Тя се появява винаги, когато Русия иска да се намеси, като ни придърпа към себе си. Този път май окончателно, защото и без това нашата България е вече загърбена – двадесетилетната лъжа прогони оттук всичко мислещо и читаво – и реалната България вече не е тук – тя е попиляна по широкия свят. Тук е само кухата й черупка, тук е територията на старите и тъпите, на политическата чалга.

Като става дума за шлемове, Мацуо Башо има едно хайку със следното съдържание:
*
Фарс на съдбата:
под шлема свири
щурец.

Да, фарс е. Ние сме щуреца под шлема. Нашата България е щуреца. Есенен щурец – с премръзнало, одрезгавяло, предчувстващо гибелта гласче. Въпреки че Башо е автор и на друго едно хайку – най-неустрашимото, което някога е било писано:
*
Нищо в гласа на щуреца

не посказва

кога ще умре.

Ще имаме ли сили поне за това?

Източник: http://www.svobodata.com
Проф. Я.Янков разяснява кои са действителните престъпници
Известният правозащитник, Политзатворник №1 на комунизма в България, политик, учен, автор на десетки книги – проф.Янко Н. Янков-Вельовски – отново е жертва на мръсни лъжи, услужливо мултиплицирани от отделни медии. Отговорът на професора, адресиран до редица отговорни български и чуждестранни институции, изяснява кои са действителните престъпници:

Открито писмо

До:

г-н Волен Сидеров – председател на Комисията

за контрол на ДАНС в Народното събрание,

Бойко М. Борисов –

Министър-Председател на поредното Правителство на

българския ченгеджийско-мафиотски политически режим,

Цветан Г. Цветанов –

Заместник Министър-Председател и Министър на вътрешните работи

на поредното Правителство на

българския ченгеджийско-мафиотски политически режим,

Борис Велчев –

внук и син на световно известни комунистически престъпници.

Rob Wainwright – Director of Europol

Техни Превъзходителства

Извънредните и пълномощни Посланици на:

Обединено Кралство Великобритания

и Северна Ирландия; Кралство Белгия; Федерална Република Германия;

Република Франция; Съединените Американски Щати; Конфедерация Швейцария.

Зинаида Златанова –

изпълняваща длъжността Ръководител

на Представителството на Европейската комисия в България

*************

Първо уточнение по съществото на казуса:

Посочвам, че на 05 Ноември 2010 г., по време на проведен в Пловдив открит (публичен) семинар за обучение на медии, магистрати и полицаи за опазване на културното наследство, са били направени официални изказвания от прокурора от Върховната касационна прокуратура Николай Соларов, заместник-министъра на културата Тодор Чобанов и Володя Велков – Директор на дирекцията в ГДБОП, отговаряща за трафика на антики.

Посочвам, че извадки и интерпретации на въпросните изказвания на въпросните официални държавни институционални субекти са били публикувани в публичното пространство на следните медийни адреси:

***Електронен вариант на в-к „Дневник“, брой от 05 Ноември 2010 г., журналист Юлиана Колева, заглавие на статията „Покровителство и роднински връзки в канали за трафик на антики описаха антимафиоти“, електронен адрес http://dnevnik.bg/bulgaria/2010/11/05/988884_pokrovitelstvo_i_rodninski_vruzki_v_kanali_za_trafik/ ;

***Електронна медия „dnes.dir.bg“, брой от 05 Ноември 2010 г., без посочване на името на журналиста, заглавие на статията „10 големи дилъри изнасят антиките зад граница“, електронен адрес http://dnes.dir.bg/news/antiki-imanjari-7392273?nt=11;

***Електронна медия „blitz.bg“, брой от 05 Ноември 2010 г., без посочване на името на журналиста, заглавие на статията „300 иманярски банди копаят, 10 дилъри изнасят в чужбина“, електронен адрес http://www.blitz.bg/news/article/91683;

***Електронен вариант на в-к „Марица“, брой от 06 Ноември 2010 г., журналист Георги Василев, заглавие на статията „300 иманярски банди копаят с 3D техника“, електронен адрес http://www.marica.bg/show.php?id=38212;

Електронна медия „„kafene.net“, брой от 05 Ноември 2010 г., без посочване на името на журналиста, заглавие на статията „Четири канала за износ на антики от България в САЩ“, електронен адрес http://www.kafene.net/news.html ;

***Електронен вариант на в-к „Монитор“, брой от 06 Ноември 2010 г., журналист Йордан Йочев, заглавие на статията „Братът на Филчев пак подхванал бизнеса с монети. 50 000 незаконни колекции у нас. Баби и внучета с металотърсачи тарашат за имане във Видинско“, електронен адрес http://www.monitor.bg/article?id=267523;

*************

Второ уточнение по съществото на казуса:

Посочвам, че съгласно текста на публикациите във визираните медии в своите изказвния въпросните официални държавни институционални лица са били заявили следното:

***че от България към САЩ има около пет канали за трафик на антики, като от около две години единият от тях се води за вече несъществуващ;

***че в България на практика има около 50 000 колекционери, а в същото време декларирани към момента са едва 200 колекции;

***че институциите си прехвърлят отговорността за нерегистрираните антики и поради това на практика не е съвсем ясно кой трябва да проследява дали има укрити ценни експонати;

***че един от най-активните трафиканти на антики е братът на бившия главен прокурор Никола Филчев – Ангел Филчев;

***че основният трафик на антиките е през Австрия, където задължително минава през Митко Станков – Бузата, който при бягството си от страната преди години е бил подпомогнат от тогавашния народен представител от Седмото Велико Народно събрание (1990-1991 г.) и Председател на Партия Либерален Конгрес Янко Янков;

***че отделно от това самият Янков пък е кум на бившия главен прокурор Никола Филчев, и че „има неслучайни случайности„;

***че в Германия има още две депа и канали за трафик, които са подобни на това на Митко Станков в Австрия, както и че има бази в Швейцария, Франция и Лондан, и че освен към САЩ, трафикът върви и към Канада, Япония, арабския свят и Австралия;

***че иманярските банди в България са около 300 (триста), но самият трафик зад граница на антиките се осъществява от десетина големи дилъри;

***че от 2006 г. досега са проведени 47 операции срещу организирани престъпни групи за трафик на антики, и че в разултат на това вътрешният пазар на практика е разбит и фактически всичко, което се намира в страната, се изнася в чужбина;

***че двама от десетината основни трафиканти са именно Митко Станков – Бузата и братът на бившия главен прокурор Никола Филчев – Ангел Филчев, и че не е случаен фактът, че Янко Янков е свързан с тях.

*************

Трето уточнение по съществото на казуса:

***Тъй като АБСОЛЮТНО НИКОГА НЕ СЪМ БИЛ ИМАЛ И НЯМАМ АБСОЛЮТНО НИЩО ОБЩО С ТАКА ВИЗИРАНАТА ДЕЙНОСТ НА ТАКА ВИЗИРАНИТЕ ЛИЦА,

които наистина познавам лично,

ТОЧНО ТОЛКОВА, КОЛКОТО ПОЗНАВАМ И

ВСИЧКИТЕ ОНЕЗИ КРИМИНАЛНИ ПРЕСТЪПНИЦИ, ПРИ КОИТО ПОРАДИ РЕПРЕСИВНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИЧИНИ БЯХ НАСИЛСТВЕНО И ПРОТИВОЗАКОННО НАСТАНЕН В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ШЕСТ ГОДИНИ в периода от началото на 1984 до края на 1989 г. и после бях официално признат за невинно осъден при пълна липса на доказателства,

КАКТО И ВСИЧКИТЕ БИВШИ И НАСТОЯЩИ ПРОКУРОРИ, СЪДИИ, АДВОКАТИ, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛИ, ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ПАРЛАМЕНТА, МИНИСТРИ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, ВОЕННИ И ДРУГИ МИНИСТРИ,

КАКТО И ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ДЕПУТАТИТЕ ОТ БИВШИТЕ И ОТ СЕГАШНИЯ ПАРЛАМЕНТ,

КАКТО И ПОЧТИ ВСИЧКИ ПРОФЕСОРИ ПО ПРАВНИ НАУКИ, ФИЛОСОФИЯ, СОЦИОЛОГИЯ, ПСИХОЛОГИЯ, АНТРОПОЛОГИЯ, ИСТОРИЯ, ФИЛОЛОГИЯ,

С ЕВЕНТУАЛНО ПРЕСТЪПНАТА ИЛИ НАПЪЛНО ПРАВОМЕРНАТА ДЕЙНОСТ НА КОИТО СЪЩО ТАКА НЯМАМ АБСОЛЮТНО НИЩО ОБЩО;

***Тъй като АБСОЛЮТНО НИКОГА И ПО АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ НАЧИН ИЛИ ФОРМА НЕ СЪМ РАЗПИТВАН НИТО КАТО СВИДЕТЕЛ, НИТО КАТО ЗАПОДОЗРЯН, НИТО КАТО ОБВИНЯЕМ

КАКТО ОТ ОРГАНИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

ТАКА И ОТ ОРГАНИТЕ НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ НА КОЯТО И ДА Е ДРУГА ДЪРЖАВА

КАКТО ПО ПОВОД И ВЪВ ВРЪЗКА С КАКВАТО И ДА Е ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ,

ТАКА И ПО ПОВОД И ВЪВ ВРЪЗКА С ТАКА ВИЗИРАНАТА ПО-ГОРЕ;

изрично, недвусмислено ясно и категорично

определям така визираните по-горе изказвания на въпросните официални държавни институционални субекти,

както и медийното разпространение на тези изказвания

като предумишлено прецизно организирана и проведена престъпна компроматна дейност,

възложена от българския мафиотски елит

и организирана от официалните български специални служби и техната (основана върху хомосексуална и друга зависимост) агентура в прокуратурата и в държавния апарат.

*************

Четвърто уточнение по съществото на казуса:

Като ПРИЧИНИ И МОТИВИ за извършването на посочената престъпна дейност на визираните ПРЕСТЪПНИ СУБЕКТИ

ПОСОЧВАМ СЛЕДНИТЕ ФАКТИ И ОБСТОЯТЕЛСТВА:

***от 1975 г. до днес аз, членовете на семейството ми и най-близките ми фамилни роднини сме били обект на повече от СТО И ШЕСТДЕСЕТ (160) отделни, конкретни и прецизно документирани престъпления, шест от които са със смъртен резултат, извършени от функционери на комунистическата и на посткомунистическата българска държавна власт;

от 1990 г. досега съм депозирал в офиса на Главния прокурор повече от 500 (петстотин) конкретни искания за разследване на тези престъпления И ЗА НАЛАГАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ, но досега не е било проведено нито едно законосъобразно разследване, и до днес не сме получили абсолютно никакво НАКАЗАТЕЛНО И РЕПАРАТОРНО правосъдие.

***през 2008 г. предприех стратегия на интензивно завеждане на съдебни дела ПРЕД БЪЛГАРСКИТЕ СЪДЕБНИ ИНСТИТУЦИИ ЗА РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА;

***през март 2009 г. предприех интензивна стратегия на завеждане на съдебни дела против българската държава пред МЕЖДУНАРОДНИЯ СЪД В СТРАЗБУРГ;

***тъй като отказах да се съобразя с МНОГОБРОЙНИТЕ „добронамерени предупреждения“ да спра тази си дейност и на 20 май 2010 г. депозирах пред Министър-Председателя на България и пред осем (8) чуждестранни дипломатически представителства специален текст, в който съм посочил факта, че висш офицер от специалните служби изрично ме е предупредил,

че ако не спра правозащитната си дейност, аз и членовете на семейството ми ще бъдем жестоко наказани,

на 10 юни и на 21 юни както домът ми, така и лично самият аз станахме обект на две брутални покушения;

***тъй като по повод и във връзка с всичко това написах НЯКОЛКО обширни изложения на фактите, които адресирах до Министър-Председателя на Великобритания Дейвид Камерън и до Президента на Конфедерация Швейцария Дорис Лойтхорд,

ВЕДНАГА КОНСТАТИРАХ, че върху първото „Известие за доставяне на пощенската пратка„ в Лондон липсват каквито и да са печати на британските пощенски служби, а второто и третото „Известия за доставяне“ въобще не ми бяха върнати,

АЗ ПРИЕМАМ ТЕЗИ ФАКТИ КАТО НЕДВУСМИСЛЕНО ЯСНО КАТЕГОРИЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВО,

че поради „оперативно-санитарни“ съображения

ПОЩЕНСКАТА МИ КОРЕСПОНДЕНЦИЯ СЕ ИЗЗЕМВА ОТ БЪЛГАРСКИТЕ СПЕЦИАЛНИ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НЕ СЕ ПРЕДОСТАВЯ НА АДРЕСАТИТЕ;

*************

Пето уточнение по съществото на казуса:

В контекста на всичките тези факти и обстоятелства аз приемам за недвусмислено ясно, че ЦЕЛТА НА ВИЗИРАНАТА ПО-ГОРЕ ПРЕСТЪПНА КОМПРОМАТНА ДЕЙНОСТ НА ОФИЦИАЛНИТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ИНСТИТУЦИИ

Е ДА НЕУТРАЛИЗИРА МОИТЕ ИЗЛОЖЕНИ ПРЕД ЗАПАДНИТЕ ИНСТИТУЦИИ ОСНОВАТЕЛНИ АРГУМЕНТИ И ПРАВОСЪОБРАЗНИ ИСКАНИЯ,

КАТО МЕ ПРЕДСТАВИ КАТО основателно и законосъобразно преследван ПРЕСТЪПНИК,

СЪС ЗАЩИТАТА НА КОЙТО НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА ЗАПАДНИТЕ ИНСТИТУЦИИ ДА СЕ АНГАЖИРАТ.

*************

Шесто уточнение по съществото на казуса:

В контекста на всичките тези факти и обстоятелства ТУК И СЕГА ПРЕДЯВЯВАМ СЛЕДНИТЕ ИСКАНИЯ:

Първо: всички адресати на настоящето мое официално писмо да поискат от надлежните институции

ДА БЪДЪТ РАЗСЕКРЕТЕНИ АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ АРХИВНИ И АКТУАЛНИ ДОКУМЕНТИ, НАМИРАЩИ СЕ ВЪВ ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ИЛИ ЧУЖДЕСТРАННИ СПЕЦИАЛНИ СЛУЖБИ И ИНСТИТУЦИИ

И СЪЩИТЕ ДОКУМЕНТИ ДА БЪДАТ ПРЕДОСТАВЕНИ НЕ САМО НА ПРАВОСЪДИЕТО, НО И НА ВСИЧКИ ПРОЯВЯВАЩИ ОБЩЕСТВЕН ИНТЕРЕС МЕДИИ И НА ВСИЧКИ ОБЩЕСТВЕНО АНГАЖИРАНИ ЛИЧНОСТИ И ИНСТИТУЦИИ.

Второ: ДА БЪДЕ ОБРАЗУВАНО СЛЕДСТВЕНО, ПРОКУРОРСКО И СЪДЕБНО РАЗСЛЕДВАНЕ НА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ФАКТИ И ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО СА ВИЗИРАНИ В ПОСОЧЕНИТЕ ПО-ГОРЕ ОФИЦИАЛНИ ПУБЛИЧНИ ПРЕСТЪПНИ КОМПРОМАТНИ ТВЪРДЕНИЯ И ИЗКАЗВАНИЯ НА ВИЗИРАНИТЕ СУБЕКТИ;

Трето: ДА БЪДЕ РАЗСЛЕДВАНО И УСТАНОВЕНО ДАЛИ ВИЗИРАНИТЕ БЪЛГАРСКИ ИНСТИТУЦИИ СА БИЛИ ИЗПОЛЗУВАЛИ ФАКТИЧЕСКИ БЕЗКОНТРОЛНАТА СИ ТАЙНА ДЕЙНОСТ, ЗА ДА ИЗВЪРШАТ ПРЕСТЪПНО КОМПРОМАТНО ЗАБЛУЖДАВАНЕ НА ЧУЖДЕСТРАННИТЕ СПЕЦИАЛНИ ДЪРЖАВНИ И ОБЩЕСТВЕНИ ИНСТИТУЦИИ.

Във връзка с това обръщам внимание върху факта, че съвсем неотдавна, само преди месеци,

официални служители на българските специални служби признаха и заявиха пред Специалната Парламентарна комисия,

че често пъти осъществяват практиката да използуват по престъпен начин базираните в България чуждестранни посолства и чуждестранните специални служби,

като им предоставят фалшива документация,

уличаваща в престъпна дейност лица, които нямат абсолютно нищо общо с каквато и да е престъпна дейност,

и по този начин да осъществяват престъпно елиминиране на онези личности,

които в името на Истината и на Правото се противопоставят на престъпленията на Мафията и на нейните слуги от държавния апарат.

Четвърто: Считам, че макар и съгласно българското и европейското Право и в частност съгласно българската Конституция Министър-Председателят, Министърът на вътрешните работи и Главният прокурор да са йерархично най-високопоставени над визираните специални служби и държавни институции,

същите – поради редица (преди всичко вербовъчни и мафиотско-принадлежни) причини, фактически са ЗАВИСИМИ ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ и поради това обстоятелство аз нямам основателни причини да бъда оптимист относно техното официално институционално и личностново поведение по визирания тук казус.

В същото време обаче считам, че така визираният тук казус притежава абсолютно всички белези, които са необходими, за да бъде поставен на вниманието на официалните европейски и световни държавни и обществени институции, включително и на вниманието на българските и европейските съдебни институции и, разбира се, на вниманието на водещите европейски и световни интелектуалци.

Пето: считам, че макар и в редица отношения европейските и другите държави и техните дипломатически представителства в България, както и другите европейски и световни (международни държавни и обществени) институции ДА НЯМАТ ПРАВОТО ДА СЕ НАМЕСВАТ ВЪВ ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

все пак –

КАКТО ПОРАДИ НАЙ-ОБЩАТА ПОЛИТИЧЕСКА ЛЕГИТИМАЦИЯ, КОЯТО ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ДАВАТ НА ТАЗИ ВЛАСТ,

ТАКА И ПОРАДИ ФАКТА НА НЕСЪМНЕНО ОГРАНИЧЕНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА В КОНТЕКСТА НА НЕЙНОТО ЧЛЕНСТВО В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И В СВЕТОВНАТА ОБЩНОСТ,

ТАКА И ПОРАДИ АНГАЖИМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА КЪМ ЕВРОПЕЙСКОТО И МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО,

ТАКА И В ЧАСТНОСТ ПОРАДИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА НОРМАТИВНА СИЛА НА НЕОТДАВНА ПРИЕТАТА СТОКХОЛМСКА ПРОГРАМА –

НЯМАТ ПРАВОТО ДА ПРЕНЕБРЕГВАТ КАЗУСИТЕ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ЗАЩИТАТА НА НАРУШЕНИТЕ ЧОВЕШКИ ПРАВА,

И АКО НЕ СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯТ НА ОЧЕВИДНАТА ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

ТО СЛЕДВА ДА НОСЯТ ЗАЕДНО С НЕЯ СОЛИДАРНА РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ ЗА НАНАСЕНИТЕ ВРЕДНИ ПОСЛЕДИЦИ.

Шесто: Настоявам за най-строго спазване на нормите и принципите на Правото!

Янко Н. Янков

08 Ноември 2010 г.
Архангелов ден е
Днес православните християни отбелязват празника Събор на св. Архангел Михаил и другите небесни безплътни сили (Архангеловден)

Именници са: Ангел, Ангелина, Михаил, Михаела, Гавраил, Рафаил, Радка, Радмила, Райна, Рая, Ренета, Огнян, Пламен, Емил, Емилия.
Редакцията www.eurochicago.com на честити именния ден на всички, които празнуват днес.

На този ден Църквата почита деня на Светите ангели и най-вече на архангел Михаил, вожд на небесните сили в борбата им срещу духовете на мрака и злото.
В църковния и народния български календар Архангеловден е най-големият есенен празник след Димитровден.

Архангел Михаил е символ на доброто, на справедливостта и светлината. Носител е на силата, която облагородява, затова в иконите е изобразен с копие в ръка, а с краката си тъпче дявола.

Християнската църква въвежда този празник, за да противодейства на юдеите еретици, които по някои канони на Стария завет изпадали в идолопоклонничество и езическо преклонение пред слънцето, луната и звездите и смятали, че ангелите са създатели на видимите твари и че са по-висши от самия Христос.

Всеки човек има своя ангел-пазител, който се моли за него на Бога, предпазва го от беди, съветва го да върши добри дела, внушава му добри мисли и желания и скърби за него, когато греши и забравя Божиите заповеди.

Православната църква определя Св. Михаил като един от седемте първенствуващи ангели, които винаги стоят пред престола на Господа.

С утвърждаването на празника православното духовенство налага идеята за появата на деветте ангелски сана в деня на Страшния съд, който се нарича “Ден осмий”.

Посвещението му на Архангел Михаил се обяснява с представата за светеца като “чиноначалник и воевода” на всички ангели от йерархията – серафими, херувими, сили, власти и начала.

А според народното вярване св. Рангел е един от шестимата братя юнаци, на когото при подялбата на света се паднали мъртвите. Ето защо той се изобразява като ангел, който се спуска при умиращия и с нож или сабя изважда душата му. Затова народът го нарича “душевадник”.

Той отвежда изтръгнатата от тленното тяло душа в отвъдния свят, където заедно със своя събрат свети Петър я отправя в райската градина или във врящия казан на пъкъла, според това дали е праведна или греховна.

По тази причина в християнската иконографска традиция Архангел Михаил се изобразява или с окървавен нож в ръце, или държащ везни, с които измерва човешките грехове.

На Архангеловден българите готвят курбан. Обикновено се жертва мъжко животно – овен или шиле, чиито глава и крайници се варят цели и след това се кадят с тамян. Преготвят се специални обредни хлябове, наричани параклис, рангелово блюдо, рангелов хляб, жито, фасул.

Смята се, че ако на Архангеловден времето е ясно и падне слана, зимата ще е добра и до 1 декември няма да вали сняг.
България: оцеляване напук
Евробарометър отчете, че България се нарежда на трето място по бедност в Европа след Латвия и Румъния, а всеки трети в страната се определя като беден. И все пак българите се опитват да оцеляват. Как, пита Г. Папакочев
„Бедни са всеки двама, а не всеки трети българин!” – контрират форумните коментатори по интернет заключенията на Евробарометър и цитират други неотдавнашни данни от Брюксел. Като заключението на ЕК, че страната е с най-ниско конкурентноспособната икономика в ЕС, че по данни на Европейския парламент 51 на сто от българското население изпитва материални затруднения, което го превръща в най-мизерстващото на Стария континент, че, според данни на правителството, заради безпаричие и насилие в семейството близо 2500 българчета до 3-годишна възраст са изоставени от родителите си и живеят в социални домове, които всъщност са обикновени сиропиталища, че само за миналата година броят на българите е намалял със 100 хиляди души и ако тези темпове се запазят, демографите очакват след 10 години официално населението да се стопи с още един милион…

„Ври котел, казан бълбукай…”
И въпреки кризата – икономическа, социална и демографска, въпреки скъпата издръжка на живота спрямо санитарно ниските му доходи (прагът на бедността за идната 2011 година вероятно ще остане неизменен със своите 105 евро на глава от населението и 120 евро минимална работна заплата!), днешният „европейски” българин продължава да се опитва да оцелява, както може и както всъщност го е правил от столетия.

Още през септември навсякъде и масово се развихри вакханалията по „затварянето на буркани” със зимнина. Въпреки високите за есента цени на плодове и зеленчуци, в големите градове, по села и паланки, лумнаха дворните огньове с огромните казани за стерилизиране и към балкони и мазета потеглиха бурканите с туршии, лютеници, гювечи и компоти, напук на всички молове и хипермаркети, които са препълнени с въпросните храни. Дори се чу, че градски пенсионерки и баби по селата заработвали допълнително, като наглеждали варенето на зимнината на по-младите и все още работещи семейства.

…само да те притежавам!
Независимо от слабата плодова реколта, производството на домашна ракия върви и тези дни с пълна пара. От самоделните казанчета църцори градусовият алкохол, който българинът нарича „домошарка”, „пукница” или „скоросмъртница” и го произвежда не само от плодове, но дори от мармалад или от евтини тунквани вафли, както разбрахме неотдавна от печата. Нищо чудно с очаквания нов „рестарт” на българо-руските отношения, в местните ракиени казанчета да започнат да попадат и традиционни артикули за производство на домашната водка, като мебели, вакса за обувки и други подобни страховити суровини.

„Сървайвър” в България
За разлика от заможните европейски народи, където се шири т.нар. „култура на изобилието”, българинът исторически е създал своя „култура на сиромашията”. Тъкмо в този вид поведение на срама се крие обяснението на много от странностите, които правят впечатление на чужденците в българската битка за оцеляване. Например да отглеждаш за месо зайци в мазето, защото бързо се плодят или да завъждаш хлебарки в електромера, с надеждата да прекъснат шайбата за отчитане на тока. Или да зазимиш такива количества буркани и кисело зеле, с неизбежните остатъци от които да умирисваш махалата си през лятото.

Казват, че оцеляването е изкуството да останеш жив. Древната и най-нова история на българите показва, че те владеят въпросното изкуство, въпреки превратностите на времето и щуротиите на своите управници. Обезпокоителното е, че в края на първото десетилетие на 21 век на „европейските” българи отново се налага да оцеляват. И то така, както са го правили в по-близкото и далечно минало – вироглаво и напук.

Автор: Г. Папакочев
Deutsche Welle
Преса за задници
Наскоро мой познат журналист от един всекидевник ми се оплака, че българските вестници били в криза. Тиражите им се били сринали, рекламодателите се оттегляли, усещал се злокобният дъх на наближаващия фалит. Докъде ще стигнем така, тревожно ме попита моя познат.
Не знаех какво да му отговоря. Нямам представа докъде ще стигнат. Но ако наистина се тревожат за вестниците си, би трябвало да им поставят точната диагноза. Не е вярно, че българските вестници са в криза. Те отдавна са мъртви.
Повечето от тях са на червено и се молят да устискат до изборите, когато партиите може би ще ги нахранят, следвайки незабравимия завет на Надежда Михайлова.
Разбира се редакторите твърдят, че причините за ниските тиражи са извън тях. Оправдават се с интернет, със световната криза, с глобалното затопляне и със слабата реколта на царевицата.
Но истината е, че те отдавна не предлагат на читателите си нищо свястно. Всички вестници днес работят по една и съща формула – няколко страници хвалби за правителството, няколко страници мазен пиар, за който са взели дребни рушвети от «приятелски фирми» и малко судоку.
Информацията вече не се пише в редакциите, а в пресслужбите на държавните институции и в пиар-агенциите на бизнеса. Вестниците само я публикуват, без дори да проверят съдържанието й. Единствените авторски материали в ежедневната преса вече са хороскопите и кръстословицата. Днешните репортери дори не излизат да търсят новини, те си седят в редакциите и ровят в интернет. Някой клеветнически сайт написал някаква глупост, а те я вземат и директно я флясват във вестника, без дори да й поправят правописните грешки.
„Copy – paste” – това е основният похват на съвременната журналистика. Освен това постоянно се леят безсрамни дитирамби по адрес на властта. Като четеш вестници, имаш чувството, че ни управлява сонм безплътни ангели. А читателят трябва да е благодарен, че има щастието да живее сред тях.
Ако по времето на комунизма имаше един официоз – «Работническо дело», днес всички вестници са официози и страстно практикуват онова, което британците наричат shameless ass-licking..
Надпреварата вече не е кой ще има по-качествени новини и повече информация. Битката е за това кой пръв ще клекне пред някой министър и ще разкопчае дюкяна му. Всякой гледа само да бъде напред. Водещите новини не са свързани със законите или икономиката. Те са фокусирани върху тенисмачовете на премиера. За печатните медии политиката или икономическата ситуация в страната е далеч по-маловажна от това какво става на корта на министър-председателя.
Стотици страници се изписаха за злополучния мач на Бойко Борисов с Бекер. Един вестник отрази загубата на премиера с гордото заглавие «Борисов изпоти Бекер на корта», друг вестник съобщи на читателите си «Бойко Борисов взе четири гейма на Борис Бекер»…
Не смея да си представя какво щяха да пишат, ако Борисов беше победил. Предполагам, че щяха да завъртят извънредни издания.
В същото време за истинските новини все не остава място. Някак си срамежливо се изсули информацията за срещата между издателя Делян Пеевски и заместник министъра на финансите Владислав Горанов. Никой вестник не се сети да ги попита за какво са си говорили.
Никой журналист не се сеща да попита премиера защо е назначил за министър човек, който преди няколко години беше арестуван за побой над полицай. Това според вестниците изглежда е в реда на нещата.
А помните ли трогателната кореспонденция на прочутата мадам В. с Ахмед Доган? Помните ли как прелъстената и изоставена журналистка се обясняваше в стил «аз не съм такава»? Просълзявам се, като се сетя за тоя възторжен триумф на свободната преса.
От ден на ден медиите все повече заприличват на властта – стават все по-лицемерни, корумпирани и високомерни. И все повече отблъскват хората. Те вече нямат общ език с читателите си.
Но за сметка на това чудесно си общуват с управляващите. Отива в парламента някоя репортерка, хваща в кафенето депутата Пънчо Трънчев и почва да го разпитва и да попива мъдрите му тезиси. Кажи сега, Пънчо, какво мислиш за референдумите…. Трябва ли хората да имат право на референдуми? Не, казва Пънчо, референдумите са много опасно нещо, те са най-ужасното бедствие, което може да сполети България.
А трябва ли да има мажоритарни избори, пита репортерката. Пази Боже, вика Пънчо. Мажоритарните избори са съсипали не една държава. Те са нечувано зло. Пропорционалната система си е идеална.
А дали да не съкратим броя на народните представители, плахо измрънква репортерката. Не са ли ни много 240 депутати?
Какво говориш, вика Пънчо, докато дискретно я обарва по задника. Ние и сега едва смогваме с толкова работа, а ако ни съкратят, България ще остане без закони, ще настане анархия и хората ще се самоизядат и ще умрат в страшни мъки.
И репортерката се прибира в редакцията и пише че референдумите са най-голямото зло, че мажоритарната система е невиждано бедствие и че 240 депутати не са много, а даже са малко. Най-добре ще е да са 1000!
Репортерката не се замисля дали е така или не. Щом го е казал депутат – значи е така, кво.
А само допреди няколко години българската преса имаше съвсем друга физиономия – беше критична, хаплива, иронична, нападателна. Беше жива. Вестниците през 90-те не се страхуваха от властта, играеха от отбора на читателите и не пропускаха нито една възможност да се подиграят на простотиите, извиращи от правителството и парламента.
Спомнете си какви неща се пишеха за Нейчо Неев (онзи с репликата «егати държавата, щом аз съм й вицепремиер»); спомнете си сюжетите с Гошо Тъпото и как беше отразена епичната му битка с климатика в хотела, завършила с убедителна победа на климатика; спомнете си статиите за кръговете «Орион» и «Олимп»…Вестниците бяха пълни с новини и затова тиражите им бяха десетократно по-големи, а рекламите бяха скъпи. Сега издателите си скубят косите и се чудят защо читателите отказват да купуват вестниците им. За какво да ги купуват? Никой не иска да чете текстове писани на колене, с изваден език…
Журналистите, които не са забравили детството си, със сигурност помнят ръждивия пирон в нужника на бащината им къща, на който са набодени парчета намачкан вестник. Мястото на днешната българска преса е там – смачкана и закачена на пирона в очакване да избърше поредния задник и да поеме последния си път към помийната яма.

Иво Сиромахов
www.ivosiromahov.com
Проф. Знеполски: Елитите на БКП и службите бяха наясно с промяната
Tежкият и сбъркан преход подхранва носталгията по комунизма. Парадоксално е, че управлението на БСП наложи най-крайните либерални решения. Вместо да се занимават с изследването на близкото минало, медиите отразяват мемоарите на Батето и фолк певиците, казва известният културолог.

Ивайло Знеполски е професор в СУ „Св. Климент Охирдски“ и във Висшето училище по социални науки в Париж (ЕНЕSS). Той е инициатор и ръководител на форума „Софийски диалози“ и заместник председател на IASS (Международна асоциация за семиотични изследвания). От 2005 г. е директор на Института за изследване на близкото минало.

Изследователските му интереси са свързани със семиотиката, комуникации, философия на езика, теория на киното, история на българиските елити, културни противоречия на посткомунизма. Той е автор и на първата съвременна теория за българския комунизъм.

Интервю на Мая Стоянова

– Проф. Знеполски, преди няколко години създадохте единствения досега у нас Институт за изследване на близкото минало, защо фокусирахте вниманието си върху историята на властващия комунизма, продължавате ли да проучвате тази тема?

– Преди всичко дълбоката убеденост, че едно общество може да продължава напред само, ако е в състояние да направи равносметка на пътя, който е изминало. Това убеждение беше подкрепено от познанието, което имам върху развитието на западноевропейските общества след Втората световна война, които се развиха по един изключително успешен начин, постигнаха голям икономически напредък и консолидация. Там не се колебаеха да говорят открито и да направят критична равносметка.

Института за изследване на близкото минало бе създаден през 2005, тоест 16 години след промяната. Но през тези години в българското общество не се появи каквато и да е инициатива, било от страна на държавата, при правителствата от всички цветове, да се инициира академична или гражданска структура, изследваща близкото минало.В началото на прехода, в хода на политическите битки бяха изговорени доста думи за комунизма и престъпленията му. Но всичко това беше в ключът на бързо преходния политически дискурс, който цели по-скоро уязвяване на конкретен политически опонент, отколкото да засегне същността на явлението.

И най-накрая, но не на последно място, подтик за създаване на Института беше и констатацията, че много от порочните практики и манталитетни нагласи от миналия режим се възпроизвеждаха в новото време. Както казваше Адам Михник – най-страшното на комунизма е тава, което идва след него. Имам предвид разпадане на насилствено налаганата социализация, атомизирането на обществото, затварянето на хората в себе си или тесни клиентелистки кръгове, егоизма, конюнктурното и конформистка поведение. Освободеното от идеологически принуди и предубеждения съзнание се поддаде на консумативни модели от най-лош тип, “разкрепостяването” на нравите се изроди в открита пошлост, обществото губи ориентации в изграждане на ценностни йерархии. Комерсиално или конюнктурно ориентираните медии налагат модела на псевдоелити, непосредствено отговорни за опошляване на културното пространство.

– Защо в годините на прехода и историци, и политици предпочетоха да не се говори открито за комунистическото ни минало, кой имаше нужда от подобно мълчание, какво загубихме от това?

– В началото страхът беше в основата на блокираното говорене за комунизма, а по-късно – някакво неудобство, доколкото всички в някаква степен се чувстваха насилствено превърнати в един вид съучастници на режима, понеже, за да съществуват, бяха принудени да приемат неговите правила на играта. След това, целият преход мина под знака на един голям компромис, излъчващ скритото внушение, че зад външните промени битуват скрити форми на господство, че старите елити продължават да са в центъра и да контролират положението. При тази ситуация българите, които десетилетия са свикнали да се ориентират по силните , подсъзнателно, инстинктивно усещаха, че да се говори за комунизма не е особено желателно, че това не се котира добре. За голямо съжаление в голяма степен се оказаха прави – поведението на медиите всекидневно го доказваше, както впрочем и политическия процес.

Един прост пример: Институтът за близкото минало създаде една изключителна книжна поредица, озаглавена «Минало несвършено», без аналог, по мнението на чуждестранните ни партньори, в други страни от Източна Европа. Но в медиите – печатни и електронни – тя не намери никакъв отзвук. Те се занимават с мемоарите на Батето! Добре щеше да бъде да имахме една стотна от времето или страниците отделяни за, която и да е от фолк певиците или манекенките с бурен личен живот. Този факт показва, че в обществото продължава да съществува един невидим информационен филтър. Алтернативното предположение е по-страшно – че безразличието, цинизма и опростачването са се превърнали в норма.

– Какво представлява всъщност тази непозната библиотека?

– Тя наброява вече 18 тома (последните три излизат по книжарниците през октомври и ноември), а в процес на изследователска работа са още 5. В тях на базата на богат архивен материал и с методите на модерната историография са изследвани и представени различни аспекти на комунистическия период – политическа история, идеологическа доктрина, политическа система, репресивен апарат, икономика, култура, социален живот, православната църква, образователните практики. Специално внимание отделяме на устната история на комунизма. На нея са посветени 4 обемни тома: «Върху храстите не падат мълнии», «Белене – място на памет?» и двутомника « Това е моето минало – спомени, дневници, свидетелства 1944-1989». Думата е дадена на хората, чийто живот е протекъл през това време. Своеобразна кулминация на усилията на изследователския колектив около Института е написването на обемистия колективен труд «История на Народна Република България. Режимът и обществото». Това е първата по рода си публикация от този вид.

– Проф. Зенеполски, преди две години излезе книгата ви “Българският комунизъм”, миналата година направихте изложба за лагерите на смъртта. Докоснали сте се до много документи, вещи, чули сте покъртителни истории на жертви. Попаднахте ли на информация, която ви шокира?

– Изследователят не трябва да се шокира, а да се стреми да разбере и анализира. В двутомника “Това е моето минало» са публикувани собственоръчно написаните спомени или части от автентични дневници на хора, живели през комунизма. Текстовете получихме по линията на обявен от Института конкурс. Отзоваха се повече от 100 души. От тях подбрахме 41, условна казано, житейски разказа. От различни позиции, разкриващи различни съдби. В обществото не съществува консенсус в отношението към близкото минало. На конкурса се отзоваха не малко хора, чийто живот е преминал изключително успешно по времето на комунизма. Всички те са с беден селски корен, без изключение произхождат от социални низини на пред деветосептемврийска България. В новите условия техният произход и биография се оказват изключително печеливши, получават шанс за по-добър живот, построяват къщи, изучават децата си, с една дума реализират се в живота. За тях това е едно изключително успешно време. Друга част житейски разкази показват хора, от самото начало обект на репресия, тъй като са били заможни, или не са приемали комунистическата идея, или са казвали нещо накриво, например, срещу дребен партиен функционер. Те имат драматична и жестока съдба – изключени са от активния живот, отказано им е образование, едни преминават през лагери, други са изселени, конфискуват имуществото им. Има и трета категория хора, които не са свързани с комунистическата власт, тоест – имали са неутрална позиция и дистанцирано отношение към политиката, нито облагодетелствани, нито репресирани – защитени в битността? си на необходими стопански експерти. Историите на тези три различни категории хора разкриват различни варианти на успеха, както и различни варианти на репресията.

Получената картина е изключително интереса тъй като показва причините, корените на одобрението за комунистическия режим на не малки части от населението, разкрива и корените на носталгията по това минало. Беднотата и социалните неравенства в България от преди 1944 са способствали за създаването на социални комплекси и реваншизъм, намерили опора в идеологически мотивираната ненавист. Тези хора са станали част от режима, част от неговата машина за доминиране. Поставяйки се в служба на властта, те се чувстват длъжни за всичко, което са получили като класова привилегия и безпрекословно послушание. Става въпрос за няколко поколения, които са свързани и емоционално.

– Дали това не се дължи и на народопсихологията на българите?
– Разбира се, народопсихологията не може да бъде изключена напълно, но и не можем всичко да приписваме на нея. Тогава бихме изпаднали в позицията на исторически детерминизъм – тоест, каквото и да става, нищо не може да се промени, защото ние сме такива каквито сме.

– Как обяснявате парадокса, че и след 20 години демокрация, в България, която вече е членка на ЕС, много хора изпитват носталгия по комунизма. От къде продължават да черпят енергия тези настроения?

– Източниците, които подхранват тази носталгия са различни. Както вече казах на първо място нейни носители са хората, на които комунистическата власт е осигурила бърз социален асансьор – битово устройване, образование, промяна на социалния статут. Те не могат да не се чувстват свързани с комунистическия строй, без да се запитват за престъпленията и деформациите му. Може да говорим за една силно избирателна и устойчива социална памет. Другия източник на носталгията е подхранван от изключително тежкия и сбъркан преход. Защото дори мнозина от средните съсловия, които не изпитват никаква носталгия по миналото, изпитват неудовлетвореност от това, което е заменило тираничната система. Тук са голяма част от пенсионерите, които макар да не гласуват за БСП, която с политически цели съзнателно подхранва носталгичните настроения, изпитват някаква носталгия по социалната сигурност, макар и в скромни граници. Но, ако трябва да кажем нещо по-общо по въпроса, не трябва да пропуснем общата занемареност на демократичната култура в нашето общество – носталгията е свързана и с неспособността на хората да направят равносметка за времето на комунизма. В преобладаващата ценностна система акцентът е поставен върху битовото уреждане и елементарна социална сигурност. Загърбват се всички останали аспекти на социалния живот – свободата на мнението, на избора и на изразяването, свобода за асоцииране и пътуване, правото на собственост и стопанска инициатива. Това си има и обяснение, по времето на комунизма в хората дълбоко беше подкопана ценността на понятието “свобода”. А това означава неспособност да можеш да избираш, да говориш от 1-во лице единствено число, да се претопиш, да се скриеш в безличното «ние», доктрината, линията на партията и т.н. С други думи, индивидуализмът на българина се развива по посока на егоизма, а не по посока на утвърждаването на един «Аз”, който може да бъде автономен, да заеме позиция, да отстоява мнение по един или друг въпрос. Цялата тази амалгама от причини, всички тези малки ручейчета на неудовлетвореност или неориентираност се вливат в неясното русло на “носталгията”. С течение на времето обаче все по-ясно се вижда, че това състояние на «душите» неправомерно се надценява, то остава неопределена, а често и времево и пространствено неконкретизирана психологическата нагласа, но не се превръща в модел за поведение.

– Казвате, че носталгията се подхранва от сбъркания преход, защо той се случи по този начин в България?

– Промяната дойде неочаквано за обществото, то не беше подготвено. В течение на предстоящото са били тесни кръгове от елитите на БКП и тайните служби. Но от тях не може да се очаква това, което е необходимо за един нормален преход от тоталитарна система към демократично общество. Тоест, преходът нямаше в основата си един политически просветителски проект, който да посочва от къде тръгваме и къде искаме да стигнем. През цялото време се действаше на парче, съобразно непосредствената конюнктура. Нещо по-лошо, политическата промяна, тоест насочването към политическия плурализъм и пазара, се използваше и като камуфлаж на скрити битки за доминиране на обществото, за завземане на възлови позиции в икономиката. Под маската на демократична промяна се извърши едно преразпределение на ресурсите, трансформиране на политическата власт в икономическа. Това стана зад гърба на огромна част от българския народ, който беше въвлечен да играе като статист в един театър на промяната, като се установи един олигархичен модел, една ивалидизирана демокрация. Затова и големи части от обществото се разочарова и от демокрацията, и от пазара. Идеята за тях се материализира в реалността по един тотално изкривен начин. Както казва една моя близка, десетилетия напред комунистите пропагандно твърдяха, че капитализмът представлява грабителска система, в която силните се налагат егоистично и подтискат другите, че изглежда хората дълбоко са повярвали в това. Така че в момента, в който стана промяната, за която комунистите бяха в най-голяма степен готови, те се запретнаха да уплътняват тази своя представа в конкретни действия. Не щеш ли това съвпадна и с възхода на икономическия ултралиберализъм от американски тип и атаките срещу европейската социална държава. В резултат новият български капитализъм се появи с одеждите на дивия капитализъм от ХIХ век.

Нека видим какво се случи с дискусиите, а най-точно – с разправиите, около пенсионната и здравна реформи. На лице е абсолютен социален разпад, в който съсловните организации и тези, на които сме дали управленски мандат, не могат да стигнат до решение, което да бъде от полза за цялото общество. Причината е, че обществото се е разпаднало на професионални или съсловни групи, на групи по интерес, част от които съвършено неприемливо се самопровъзгласяват за социални партньори, и от тази позиция егоистично, със зъби и нокти, бранят своите частни интереси. Никой не иска да види какво е добро и за другите. Намирането на общоприемливо решение изглежда невъзможно. Правителството и обществото са рекетирани от всички страни. В това отношение значителни части от българския бизнес блестят със своята социална нечувствителност: спестяване на данъци, източване на ДДС, практикуване на нераглемантирани трудови отношения, неплащане на пенсионни и здравни осигуровки, лъжите около размерите на заплатите и т.н. Именно в този сблъсък на интереси най-добре се вижда неяснота какво общество искаме да бъдем. Наскоро един широко медийно експониран представител на работодателите заяви, че съветите за социална политика, идващи от някои европейски партньори, нямат място у нас, тъй като след 50 години социализъм ние сме имунизирани срещу такъв тип съблазни, поставящи под въпрос икономическата стабилност. Мотивите за рестриктивна политика на доходите се мотивира с необходимостта от конкурентноспособност и акумулиране на капитали. Това е пълно объркване относно посоката ни на развитие. Сега се намираме в един много тежък период и повече от всякога се нуждаем от проявата на силна воля за работа по посока на интереса на обществото. Не е приемливо министърът на финансите, например, да се изживява преди всичко като министър на бизнеса. Един успешен министър на финансите трябва да притежава силна социална чувствителност.

– Нямате ли усещането, че упражняването на власт у нас винаги става по един и същи начин, независимо от системата и политическата партия?

– Аз не бих сложил под един знаменател всички правителства, те си имат своите почерци в политиката, стил на управление и приоритети. Но ако има нещо общо между тях, това са съблазните на популизъм, но изглежда днес политиката е обречена на това. Не може да не бъдат оценени положително усилията на настоящето правителство да се бори с престъпността и корупцията, нарушаването на негласното споразумение на прехода да не се изправят пред закона силните на деня….Знак, че се върви в правилната посока е и съпротивата, която тази политика среща, най-често тя се представя под формата на нарушаване на права. И тук сме изправени пред много важния въпрос – за баланса, за равновесието между права и репресия. За това как да се отнасяме към репресията насочена срещу нарушаването на закона?

В същото време може да бъде отправена една основна критика към стила на управлението – това е колебливостта при вземането на някои важни и нетърпящи отлагане решения. Тъпченето на едно място е често под знака на, по моему, търсенето на някакъв невъзможен, абсурден консенсус. Правителство трябва да има компетентността и волята да налага определени виждания и решения без на всяка цена да се старае да се хареса или угоди на всички – синдикати, работодатели, пенсионери, служители и т.н. Неговите решения трябва да са от обща полза, но не задължително да бъдат консенсусни. Трябва да разчитат да утвърдят правотата си чрез постигнатите резултати. В установилият се модел на социално поведение на съсловията и групите, винаги ще остане някой, който ще е против, някой, който ще е недоволен и ще заплашва. Не виждам нищо смущаващо, ако някой се оттегли от преговорите. Не трябва да се забравя, че всички тристранни комисии, всички кръглите маси са само един спомагателен инструмент. Скептик съм по отношение на възгледа, че едно общество може да се управлява със сондажи на общественото мнение. И още една забележка по настоящето управление – не особено ясно откроени приоритети (извън магистралите), а понякога и сбъркани приоритети. Най-очевидния пример е отношението към образованието – мястото на образованието в обществото, както и характера на образованието.

– Какво се случи с политическите елити у нас през последните години, защо те не са легитимни в очите на хората днес?

– На лице е голямо недоверие в политиците, дори тогава, когато те са или са били смислени политици, тъй като действията им не са довели до реално видими положителни промени в живота на хората. Оправданията са свързани с кризата, с глобалния й характер, но сравнението с другите страни от Европейския съюз е преди всичко със страните от Източна Европа – Полша, Чехия, Унгария – пречи да се приема на доверие това универсално оправдание. Но да се насочим към нещо по-близко до нашата граница – Македония. Би трябвало да се запитаме, защо в тази бедна и малка страна, която няма почти никаква индустрия, няма АЕЦ, няма Черно море и туристическа индустрия, няма нашия ръст на чуждестранни инвестиции, качеството на живот и доходите на хората са по-високи. Една от причините е, че там не беше допуснато това разграбване на държавната собственост, но така също и една по-добре дозирана социална политика. Не беше наложена фикс идеята в името на конкурентността на бизнеса и «създаването» на нови работни места, а на практика – за формирането на свръхпечалби, за поддържането на много евтината работна ръка. Ако собствената ни предприемаческа класа третира населението като евтина работна ръка, как да преодолеем външния поглед към нас като страна от Третия свят?

Най-парадоксалното е, че най-крайните либерални решения бяха наложени от «лявото» по дефиниция управление на БСП – въвеждането на плосък данък, намаляване на осигурителните вноски, все мерки, които са в полза на олигархията. Плоският данък беше въведен, за да се стимулират чуждестранните инвестиции, но точно те рязко намаляха., когато беше въведен този данък. Инвестициите бяха много повече по време на прогресивното данъчно облагане. Под въпрос е и създаването на нови работни места, но сигурно хазната и пенсионния и здравен фонд се изпразниха. Оказва се, че не е достатъчно да имаш плосък данък, за да си привлекателен за инвестиции. Трябва да притежаваш и други неща. Необходими са много средства, за да се преодолее разрухата на големите градове и най-вече на София, бетонирането на Черноморското крайбрежие, инвестирането в образование и технологии. София, като изключим изграждането на метрото, което е стратегически проект, е напълно изоставен, занемарен и мръсен град, с разбити улици и тротоари, с изпотъпкани тревни площи дори в центъра на града, да не говорим за окаяното състояние на парковете и кварталните градинки. Тоест, не сме в състояние да предложим приемлива и предразполагаща среда за живеене и инвестиране. Самите ние не можем да бъдем пълноценни хора, когато живеем в такава околна среда, ерозираща психиката на българите по привидно невидим, но траен начин. Оформя мърляви хора, които, след като живеят в мръсотия, не са способни на отговорно гражданско поведение. Живеещият в безпорядък не е склонен да спазва каквито и да е правила.

– Говорите често за дълбока криза в българското общество, има ли шанс да бъде преодоляна?

– Когато говорим за криза в обществото, става въпрос по-скоро за диагноза, която не би трябвало да бъде източник на фатализъм. От историята знаем, че много общества са се прераждали след огромни разрухи. Това, което трябва да направим е успоредно с търсенето на икономическото стабилизиране и успех, да работим непрестанно за инвестиране в хората и подобряване качеството на живота, да инвестираме в обучаването и цивилизоването на хората – от най-малките до възрастните. И тук стигаме до една от най-наболелите теми – българското образование, което не можа в продължение на 20 години да се превърне в приоритет за обществото. Постоянно предъвкваме възрожденското клише за ученолюбивостта, за това как направили училища и изпращали в чужбина децата си да учат, как това ни е извадило от утробата на Отоманската империя и т.н. От целия този период не е останало нищо друго, освен историческата реторика. Днес виждаме, и аз мога да го потвърдя като човек от университетските среди, че е на лице голям упадък на образованието. Искам да поясня – не става дума за упадък в сравнение на стандартите от времето на комунизма, както някои искат да го изкарат, а по отношение на съвременните стандарти на европейския свят, от които искаме да сме част. Сега в университетите се говори свободно, няма цензура, преподават се неща, свързани със съвременното познание, за разлика от комунистическия период. Тогава програмите бяха обвити от един идеологически пашкул, студентите се задължаваха да “усвояват» огромно количество ненужна, а и направо вредна материя. От това частично се отърваваха някои точни науки и медицината… Но в тази затворена система, без информация, без личностна свобода, без свобода да се пътува, камо ли да се следва в чужбина, най-интелигентните младежи бяха в университета и това водеше понякога до много приятни изненади – на будност, ученолюбивост, интелигентност. Понеже младите хора нямаха възможности за реализация в сверата на икономиката, на предприемачеството, те инвестираха много в четенето, особено на преводни книги, за да стигнат до един друг свят, различен от света на идеологията. Налице беше едно свръх инвестиране в духовни дейности, за разширяване на кръгозора, за да се избяга от реалността, която се натрапваше.

Тези фактори днес не съществуват. Първо – най-талантливите и способни млади хора отиват да следват в чужбина – Франция, Германия, Англия, САЩ. Последна статистика показва, че само във Великобритания има 8 000 български студенти. Налице е голяма конкуренция и това е предизвикателство за българския университет, който има нужда от сериозни инвестиции, за да повиши качеството на обучението и да задържа младите талантливи хора. Не може при заплата на млад научен работник по-малка от тази на служител от градската чистота да очакваме, че той може да бъде задържан в България, особено ако е кадърен. Второ – младите хора, които не са толкова перспективни, не знаят език, идват от обкръжение, което няма големи амбиции, стоят формално в университета. Те не излизат от него като добре подготвени специалисти. Така акцентът в политиката на висшето образование трябва да бъде задържане на най-доброто, всичко друго е упражнение по реформи.

Тези процеси се развиват успоредно с откровеното налагане на една агресивна консумативна култура. Като се започне от облекла, коли, ваканции и се стигне до прекарване на свободното време. Тази ориентация и дори култ към консумативността води до ранно корумпиране на младите хора. Те все повече са загубени за гражданска активност. Наблюдаваме силно падане на нивото на студентите, не на програмите, което кара преподавателите да снижават собствените си критерии. Когато стоиш пред една инертна маса, която не знае кой е Тодор Живков, или колко букви има в българската азбука, тогава какъв стимул може да има самият преподавател. Мисля, че това изоставане в образоването, тази липса на държавна подкрепа да се създаде качествен университет, на генератор на ценности, но и на хора, отстояващи тези ценности., ще го плащаме много тежко.

– Една от последните ви идеи е създаването на музей на комунизма, докъде стигна този проект?

– Тази идея все още не се е оформила в ясен проект, надяваме се българската държава също да ни подкрепи, за да го осъществим. За необходимостта от подобен музей съдя по големия успех, който имаше изложбата посветена на лагера в Белене. За три седмици беше посетена от повече от хиляда души, имаше и организирани групи ученици от провинцията. В книгата за впечатления бяха написани десетки възторжени отзиви и пожелания изложбата да посети един или друг град. Според статистиките на Националната художествена галерия, това е била най-посетената гостуваща изложба. Това свидетелства, че хората проявяват интерес към близкото минало, особено ако е подходящо представено и интерпретирано. Така че един музей на комунистическата епоха, грижливо и внимателно подготвен, би могъл да изиграе голяма роля не само за поддържане жива паметта за този период от нашата история, но и за възпитание на младото поколение. Нещо повече, той може да се превърне в част от обучението по съвременна история. Тъй като за съжаление този период не е застъпен в учебните програми в училищата. В сегашните учебници по история присъства само с един единствен урок. Очевидно трябва да се пренапишат учебниците, особено за 10 и 11 клас, където комунистическият период трябва да заеме поне половината от учебното съдържание в тях.

– Имате близък контакт с големия семиотика Умберто Еко. Преди 6 г. в рамката на форума „Софийски диалози“ той пристигна по ваша покана, защо обаче семиотиката у нас остана в задънена улица?

– Това беше една изключително важна в интелектуален план среща, що се отнася до дебатите около него и неговото творчество. Извън нея публикувахме някои от последните му изследвания, като например трактата “Кант и Птицечовката”, което беше от голяма полза за българската научна общност. В чисто човешки план е изключително приятно да се общува с Еко. Той е невероятно открит и изключително сърцат човек. На скромния коктейл за участниците в срещата Умберто Еко свири на кларнет, танцува, раздава автографи… Разбира се, говорихме си за много неща, включително и професионални – накъде отива семиотиката, как се развива тя в България. С огорчение мога да кажа обаче, че у нас семиотиката е в такова състояние, в каквото е цялата хуманитаристика. Безспорно има отделни пробиви в различни направления в съвременната хуманитаристика, но те са постижения на отделни изследователи. Липсва обаче академичен форум, където да се дискутира по тези теми, така че този дебат да стигне до един по-широк кръг от обществото.

Източник: http://frognews.bg/
България има какво да покаже
Автор: Андрей Владов /Дойче Веле/

В продължение на цял месец в най-известните зали на Лондон ще звучи музика от България – в рамките на фестивала на българската култура. За първи път Англия е домакин на такова значимо събитие с български акцент

Лондонският фестивал на българската култура беше открит с впечатляващ концерт на Мистерията на българските гласове. Хорът е толкова известен на Острова, че управата на побиращата 1000 души „Куийн Елизабет Хол” бе принудена да нареди още десетина реда зад сцената, за да може да „приюти” колкото е възможно повече от желаещите да си купят билети.

Без подкрепа от България

До края на ноември в британската столица ще гостуват и други известни изпълнители, сред които Камерен ансамбъл „Софийски солисти”. Българска музика ще изпълняват и популярни чуждестранни музиканти. Сред тях е Струнен квартет „Бридж”, един от най-утвърдените камерни ансамбли на английската сцена. От Съединените щати ще пристигне Струнен квартет „Форте”, а Лондонският български хор, в който участват певци от цял свят, ще представи новия си албум.

За първи път в културен център като британската столица ще има цял месец българско присъствие. Това грандиозно начинание е дело на живеещия в Лондон цигулар Иво Станков и неговата съпруга – оперната певица Ваня Ватралова-Станкова. Как се организира подобно събитие? Ето отговорът на Иво Станков:

„Трудно и повече от трудно. Най-големият проблем, разбира се, е финансирането. Ние дотук сме финансирали с наши средства повечето от нещата, които се случват на фестивала. Успяхме да привлечем и спонсори,” отбелязва Иво Станков.

Българското правителство обаче не фигурира в списъка с финансовите спонсори на фестивала, отбелязва Станков:

„Имаме връзка с Министерството на културата, Министерството на външните работи. Те са запознати с този проект от доста време. Имахме надежда, че те ще могат да подпомогнат такова събитие, защото мисля, че това е и редно. Разбира се, никога не сме очаквали инициативата да бъде изцяло покрита от правителствените организации в България, защото това е невъзможно. Но очаквахме определен вид помощ. За съжаление, това не се случи, защото през последната година нещата се развиха изключително драматично и нямаше възможност от бюджета да се отделят средства. Аз напълно разбирам това”, казва Иво Станков.

Многото лица на България

Липсата на средства може да се окаже фатална за бъдещето на Лондонския фестивал на българската култура. Партньори като фондацията на Димитър Бербатов, която спонсорира участието на четири млади момичета в концерта на Мистерията на българските гласове, засега са твърде малко.

Ако спонсорите станат повече, организаторите на фестивала имат амбицията той да се провежда на всеки две години.

Според съпругата на известния български интелектуалец Петър Увалиев, Соня, България има какво да покаже на британската публика: „Тази година фестивалът е на практика само музикален. Но има и други аспекти на българската култура, които трябва да бъдат представени тук: например опера, балет и изобразително изкуство”, казва Соня Увалиева.

Източник: Кафене.нет
На изборите вече ще ходят само най-упоритите
Промените в избирателните закони бетонират господстващото положение на партийната аристокрация

Депутатите най-после сколасаха да напишат Изборен кодекс на България – това е новина, която безспорно трябва да се приветства. Поне едно десетилетие бе необходимо на политическата класа да узрее за идеята, че сходни закони като избирателните трябва да се кодифицират.

Кодексът съдържа един куп положителни промени. Общият план обаче показва, че той е направен от партийци, за да обслужва партийците, а не избирателите.

Депутатите и общинарите остават партийни избраници, а не народни.
Кодексът не предлага нито една голяма промяна в структурирането на вота – българската избирателна система остава двойно пропорционална, такава, каквато е от Великото народно събрание насам. Вместо да бъде коригиран, нелепият начин за въвеждане на мажоритарност в избора на народни представители през 2009 г. е премахнат тотално. Преференциите – възможността избирателите да преподреждат спуснатите от партиите кандидатски листи – са направени така, че да не действат. Няма как всеки пети гласоподавател на дадена партия да си направи труда и да размести един и същ кандидат-депутат в листата. Т.е. изборите ще продължат просто да узаконяват партийното решение кой да влезе в парламента и независим човек няма шанс да се промъкне в НС. Избирателният праг за депутати остава 4%, значи няма как и малка партия да попадне в парламента.

Абсолютно измисленият страх от семеен вот
продължава да спъва електронното гласуване. Преди години партийците решиха, че ако се гласува по интернет, главата на семейството ще накара всички около него да гласуват за дадена партия – и с този мотив бяха спрени всички опити за нововъведението. Сега електронното гласуване, което със сигурност би повишило избирателната активност, все още е на ниво „пилотен проект“ – ще определят с жребий около 200 души, които да гласуват по интернет. За изборни терминали – поне такива, каквито има в Индия, ще продължаваме да мечтаем. Да се гласува по пощата, както правят в цивилизования свят – забравете. С две думи – тук ще се гласува така, както е гласувано преди сто години, и никаква технология няма да бъде допусната до вота.

Българите в чужбина пак няма да могат да гласуват за конкретни депутати, а само за партии – няма да има 32-ри избирателен район „Чужбина“, въпреки че сънародниците ни спокойно могат да пратят в парламента цяла парламентарна група. Окрупняване на избирателни райони няма да има, въпреки че и за децата е ясно, че малка България е прекалено раздробена на СИК-ове, РИК-ове и МИР-ове. Трябваше, но няма да има постоянно действаща ЦИК.

А какво ново има?
Има няколко промени, които се рекламират от вносителите – ГЕРБ и „Атака“, като мощен удар срещу контролирания вот и двойното гласуване. На първо място – ще се гласува само със синя химикалка и кръстче. Мотивът за това ограничение е повече от нелеп – за да контролират процеса, тези, които купуват гласове, можело да накарат избиратели да гласуват със специален знак или специален цвят…

Няма да могат да се вадят вече удостоверения за гласуване на друго място. Така щели да ударят по тези, които гласуват на две и повече места. Само дето в България двойно гласувалите избиратели не са „сериозен процент“, както твърди депутатката от ГЕРБ Искра Фидосова, а са около 300 души и те по никакъв начин не влияят на изборния резултат. Махайки удостоверенията, политиците на практика задължават гражданите да гласуват по местоживеене. Досега на избори се вадеха по 30 000-40 000 удостоверения – общо взето, с толкова ще падне избирателната активност само от това нововъведение.

Броят на гласувалите ще падне и от решението да се ограничи гласуването в чужбина само до сградите на посолствата и консулствата. Досега можеше и да има урни и на други места, процесът беше доста неконтролируем, но само защото държавата не искаше да командирова свои представители до всички места за гласуване.

Активността ще падне и заради решението на управляващите да няма избори за кмет в населени места под 500 души. Така на практика в 70% от българските села няма да има избран, а назначен от общината кмет. Тук обясненията за екипност не издържат пред многогодишните ни напъни за децентрализация на местната власт. За какво хората ще ходят на местни избори, след като няма да си изберат кмета?

За да узаконяват съветници, които даже не са виждали на картинка?
Естествено, избирателната активност ще падне и заради новото изискване за хората с увреждания – те ще бъдат задължени да представят бележка от ТЕЛК, удостоверяваща заболяването им, за да им бъде разрешено да гласуват с придружител.

Защо се прави всичко това? От километри е видно, че като режеш правата на хората от селата и на възрастните избиратели, по никакъв начин не се бориш с контролирания вот, а просто удряш по електората на определени политически сили, представени по традиция по-добре сред това население.

Друг пределно ясен мотив за промяна е завишаването на изискването за уседналост – вече е необходимо даден избирател да има и постоянен, и настоящ адрес в общината 12 месеца преди вота, за да може да гласува за кмет или съветници например. Това се прави, за да се спре окончателно изборният туризъм, запазена марка предимно на ДПС.

Като капак на това
се ограничава и съставянето на предизборни коалиции
ГЕРБ няма нужда от такива, затова затруднени ще бъдат предимно коалиционните партньори на БСП, всеки от които от следващите парламентарни избори нататък ще трябва да събира по 15 000 подписа, за да си регистрира партията, преди да започне втората регистрация – на самите коалиции.

И ако изборният туризъм е нещо, което е крайно време да спре, то другите ограничения само намаляват и без това ниската избирателна активност.
Изключително положително е решението да се намали броят на общинските съветници с 20%. Българската общинска администрация по традиция е силно раздута и на това трябва да се сложи край. Разбира се, кодексът не прави опит да коригира броя на народните представители, макар че и те са множко за малка и бедна държава като България.

Положително е и решението да се въведат преброителни центрове, в които урните от секционните комисии ще отиват запечатани. Това е истинският удар по контролирания вот. Идеята за съжаление ще се реализира на предстоящите избори само в една малка община с население до 20 000 души. Разбира се, тя е и побългарена – ще се брои на няколко места, ще се сверяват протоколи, ще се спори за празни пликове и т.н. В Швейцария всички урни се стоварват във физкултурния салон на училище, стотина души сортират на купчинки бюлетините за всяка партия, а накрая ги мерят на кантар, който автоматично трансформира грамовете бюлетини в брой бюлетини. И за 1-2 часа цялата философия е приключила, защото 70% от вота вече е регистриран – по интернет и по пощата.

Но тук няма да е така. Тук ще избираме тромаво и сложно, както винаги. Тук и да гласуваш електронно, е предвидена възможността с хартиена бюлетина да анулираш вота си. Тук отново се въвежда ден за размисъл, защото партийците искат на изборите да се гледа не като на рутинно упражнение по демокрация, а като на свещенодействие. Каквото те отдавна не са.

И още един интересен факт – при всичките промени в избирателното законодателство през годините се регулират предимно правата и задълженията на избирателите, а не на онези, които ще се борят за нашия вот. Така е и сега. Ако този Избирателен кодекс бъде приет от парламента, на изборите догодина ще гласуват само най-упоритите – онези, които успеят да преодолеят всички бариери, сложени от законодателя. Така че властта отдавна не произтича от народа за народа. Тя произтича от партиите за партии.

Петьо Цеков

Източник: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7466&sectionid=5&id=0000701
“Лиана” за многократна употреба
След парламентарните избори злополучната разработка за незаконното финансиране на ДПС бе забравена, но скоро може отново да бъде почистена от прахта
Йордан Мичев

През есента на 2006 г. ГДБОП започва разработката “Сови”, която е насочена срещу контрабандните канали на сириеца от кюрдски произход Бахзад Абдулджалил Ибрахим. Той живее в България от средата на 80-те и е завършил медицина, но всъщност държи едни от най-мощните контрабандни канали към Турция и Близкия изток. На 20 юли 2004 г. наемници убиват брат му Лукман Ибрахим, но същинската мишена е бил Бахзад. Същата година той напуска България и оттогава каналите се движат от съпругата му Златка Бахзад.

В разработката “Сови” става дума за китайско карго през ГКПП Капитан Андреево, което завършва в Митница „Кремиковци“. С разрешение на съда към Ибрахим и най-близкото му обкръжение са приложени специални разузнавателни средства (СРС), като в подслушаните телефонни разговори попада шефката на митницата в Кремиковци Даниела Петрова. В един от разговорите й с някогашния външен министър Виктор Вълков се споменава и прякорът Запалката, за който по-късно стана ясно, че е на тогавашния вътрешен министър Румен Петков.

Оперативното дело “Сови” едва ли щеше да е толкова интересно, ако част от него не е била отделена в друга разработка – “Лиана”. При реализацията на “Сови” са засечени турски граждани, които пренасят голяма сума пари през Капитан Андреево. Следите водят към ДПС и чрез СРС-та спецполицаите установяват, че става въпрос за мащабна и

много ефективно работеща структура

която освен отчисления от митниците събира и между 20 и 30% от одобрени проекти по еврофондовете, от обществени поръчки на общинско и държавно ниво, от заменки и от разрешителни за горска сеч. Парите са искани от служители на министерствата на околната среда и на земеделието и са се отчитали в офис на столичната ул. “Позитано”, на метри от централите на ДПС и БСП. Трудно е да се прецени какъв е размерът на средствата, преминали през офиса. Парите са се задържали в него няколко часа, докато бъдат обработени и разпределени към различни банкови сметки. В наличност винаги е имало около 500 000 лева, които са ползвани за спешни нужди, най-вече за задгранични командировки.

Като участници в схемата са засечени около 40 души, но водеща роля са играли десетина от тях. Човекът, който е отговарял пряко за трезора, също е установен – тогавашният главен секретар на Министерството на околната среда и водите Тамер Бейсимов. Преди да заеме високия пост в министерството, Бейсимов е бил експерт в РИОСВ-Пловдив и обещаващ активист на ДПС в региона. Екоминистърът Джевдет Чакъров, който е родом от Асеновград, го назначава за своя дясна ръка в министерството. Покрай следенето на Бейсимов спецполицаите засичат и самия Чакъров, както и тогавашния земеделски министър Нихат Кабил, и мъж, наричан с малко име Касим.

От подслушаните разговори излизат интересни подробности за тарифите, които са събирани. Например за проект за изграждането на ВЕЦ са се искали по 100 евро на киловат. Така за една малка централа от 500 киловата отчислението към “черната каса” е 50 000 евро. В един от разговорите става ясно и че БСП е замесена в схемата. “И да не забравиш – за БСП – 182 000 лв., за ДПС – 300 000 лв.”, е една от репликите в подслушаните разговори. Става дума за заменка на гори в Стара планина за други терени. По това време между БСП и ДПС съществуваше прикрит конфликт за контрола на горите, въпреки че ресорният зам.-министърът в земеделското министерство Стефан Юруков е от квотата на социалистите. Няколко месеца по-късно – през септември 2007 г., Юруков е назначен за шеф на новосъздадената Държавна агенция по горите, а в момента е обвиняем по три дела за заменки на гори.

От разработката “Лиана”

са събрани купища материали със СРС

които са надлежно разрешени от прокурори. След 4 месеца работа на 20 февруари 2007 г. спецполицаите преценяват, че са събрали достатъчно доказателства, за да пристъпят към реализация – акция, при която да се влезе в офиса-сейф на “Позитано” и да се извършат съответните арести. Десет са били участниците в схемата, които е трябвало да бъдат задържани. Няколко часа преди акцията тогавашният шеф на ГДБОП Ваньо Танов докладва на министър Румен Петков. По лично разпореждане на Петков на 21 февруари част от материалите са прехвърлени в Национална служба „Сигурност”. Мотивът е, че следените обекти представляват интерес за контраразузнаването.

Така на практика се спира цялата разработка, а междувременно изтича информация. За минути офисът се изпразва – изнасят се кашони пред очите на спецполицаите, които наблюдават обекта. Всички подслушвани телефони замлъкват.

Тогавашният шеф на НСС ген. Иван Драшков възлага по-нататъшната работа по разработката на ресорния отдел – т.нар. турско направление, ръководено от Николай Методиев. Не е ясно какво се е правило година и половина по “Лиана”, но се твърди, че папката с материалите е стояла в служебната каса на Методиев.

Разработката все пак стига до прокуратурата и по материали от нея са образувани няколко досъдебни производства. На 8 юни 2007 г. Софийската градска прокуратура повдигна обвинение срещу адвокатката от Свиленград Ивелина Капралова. Тя попада в полезрението на антимафиотите малко преди да бъде избрана за член на ЦИК от квотата на ДПС за президентските избори през 2006 г. Капралова беше подсъдима с бившия зам.-шеф на фонд „Земеделие“ Красимир Неделчев за взимане на подкупи, операции с придобито по престъпен начин имущество и за посредничество за подкупи. Според обвинението Капралова посредничила на Неделчев, като убеждавала фирми, че ще осигури успешното им кандидатстване по САПАРД. Впоследствие съдът оправда Неделчев, а Капралова получи административно наказание – 1000 лв. глоба.

Освен това дело е образувано и досъдебно производство срещу

неизвестни длъжностни лица

в министерствата на земеделието и на околната среда. По време на разработката “Лиана” е бил засечен разговор между двама от обектите, в който се коментира как може да се прокарат различни проекти по еврофондовете чрез служители в двете министерства. Това досъдебно производство няколко пъти е било връщано от прокуратурата на ГДБОП за доразследване и установяване на имената на служителите, но така и не е дало резултат.

Със създаването на ДАНС в началото на 2008 г. НСС излиза от системата на МВР и става част от структурата на новата агенция, а с това бе прехвърлен и целият оперативен отчет на службата, в това число и делото “Лиана”. И до момента не е ясно дали ДАНС е продължила разработката, но според източници на “ТЕМА” по нея все пак се е работило. Доколко това е ставало законно и дали е имало необходимите прокурорски разрешения за СРС, все още не е ясно. През есента на 2007 г. министър Джевдет Чакъров решава да направи луксозен ремонт на кабинетите си и в двете сгради на екоминистерството – на ул. “Гладстон” 67 и на бул. “Мария Луиза” 22. Ремонтите започват през ноември. Единият струва около 120 хил. лв., а другият над 180 хил. лв. Кабинетът на “Мария Луиза” е значително по-обширен и е с размерите на голям апартамент. Разполага с баня, стая за почивка, кухня, кабинет и заседателна зала. Затова Чакъров предпочита да се премести в него, въпреки че мебелите и оборудването и в двата кабинета е еднакво. След ремонта са извикани специалисти да проверят дали има СРС-та и да ги “почистят”. Точно тези експерти обаче опасват с “бръмбари” цялото помещение.

Малко преди

преместването на Чакъров в новия кабинет

МОСВ се раздира от коалиционни конфликти. ДПС и БСП се карат кой да контролира разпределението на европарите от ключовата дирекция ФЕСОС – управляващ орган по Кохезионния фонд. Апетитите са огромни, тъй като става въпрос за близо 2 млр. евро за 7-годишен период, които са приоритетно за интегрирани проекти за воден цикъл, за пречиствателни станции и за нови депа за отпадъци. Със заповед на Чакъров този ресор е отнет от зам.-министъра от БСП Атанас Костадинов и е поверен на Васил Маргаритов. Той не е специалист в тази област, по образование е лекар – ординатор по детски болести, но пък е личен приятел на министъра, който също е медик. Източниците на “ТЕМА” твърдят, че обичайната практика е била да се одобряват проекти на общини само ако фирмите строители са изрично посочени от министерството.

За тези договорки има достатъчно данни в службите. Мрежата от наблюдавани лица се разширява. Лианата очевидно продължава да пълзи и ДАНС започва да разследва не само в екоминистерството. На базата на новите данни тръгват разработки “Лабиринт”, “Артисти” и “Другари”. В тях главни действащи лица са както депутати и кметове от ДПС, така и градоначалници и общинари от ГЕРБ, част от които вече са депутати. В повечето случаи става въпрос за сделки с общински имоти и проекти по еврофондовете, като част от парите отново са отчитани в партийните каси на ДПС. Със смяната на властта през 2009 г. част от тези разработки са спрени.

През март 2008 г. избухва серия от скандали в МВР, в които дейно участие взима Ваньо Танов, който прави сензационни разкрития за висшия ешелон на министерството, позовавайки се на данни, събрани от ГДБОП чрез СРС. Започва компроматна война и в крайна сметка през май 2008 г. вътрешният министър Петков е освободен от премиера Сергей Станишев. Няколко месеца по-късно тогавашният депутат от ДСБ Атанас Атанасов – бивш шеф на НСС, разгласява публично, че такава разработка е имало и че тя е била потулена от Петков. Бившият министър категорично отрича да е потулвал каквито и да е оперативни дела, както и да е премествал “Лиана” от ГДБОП в НСС. “Самият Атанасов провали разработката, огласявайки я публично”, коментира Петков. Шефът на ДАНС Петко Сертов обаче потвърждава, че “Лиана” е била местена и на практика е била замразена.

Междувременно покрай скандалите около разработката “Галерия”, свързана с подслушването на политици и журналисти, на 8 октомври е освободен зам.-шефът на ДАНС Иван Драшков, което предизвиква гнева на ДПС. Като компенсация на неговото място е назначен Николай Методиев, на когото Драшков е поверил “Лиана”.

На 17 октомври вечерта в сарая на Ахмед Доган в кв. “Бояна” при странни обстоятелства се самоубива началникът на кабинета му Ахмед Емин. Той е един от малкото хора в ДПС, които детайлно са били запознати с “Лиана” и със схемите за финансиране на партията. И досега мнозина са на мнение, че смъртта му е в резултат на разработката. “Той не издържа на надцакването в ДАНС между двете големи лобита – на Алексей Петров и на Иван Драшков”, казва източник на “ТЕМА”, който приживе е бил сред най-близките хора на Емин.

През ноември Иван Драшков, Петко Сертов, Ваньо Танов и главният прокурор Борис Велчев бяха привикани на изслушване от депутатите във вътрешната комисия, пред която се потвърждава за наличието на разработката “Лиана”. ДПС веднага поиска тя да бъде разсекретена, за да се спрат спекулациите около нея. Вътрешният министър Михаил Миков обаче категорично отказа да го направи и дори не представи на депутатите от комисията материалите по делото в пълния им размер.

Вместо папката от 50 страници

колкото е съдържанието на “Лиана”, Миков им позволи да разгледат съкратения вариант от 10 страници. Обясненията на всички замесени лица бяха толкова разнопосочни, че така и не стана ясно защо е трябвало да се прекрати разработката през февруари 2007 г. и какви са били последствията от нея. Главният прокурор казва, че тя е в МВР. От МВР пък са категорични, че всичко е в прокуратурата. Всеки прехвърля на другия горещия картоф и в крайна сметка истерията отшумява.

“Нямам никаква представа защо ме намесвате в “Лиана” – заяви пред “ТЕМА” Тамер Бейсимов. – Не мога да коментирам нищо около нея, не мога да ви кажа и дали съм разпитван за нея.” Джевдет Чакъров също обясни, че не знае дали неговото име съществува в такава разработка и че никога не е разпитван по такова дело. “Нека компетентните органи се произнесат по случая”, категоричен е той. Позицията му по нищо не се различава от тази преди две години.

С идването на власт на ГЕРБ през 2009 г. “Лиана” бе напълно забравена, макар че и Бойко Борисов, и Цветан Цветанов се заканваха преди изборите,

че ще я извадят на бял свят

“за да се видят от всички обръчите на ДПС и БСП”.

Още през септември 2009 г. вътрешният министър Цветанов отписа разработката. „Работата по делото „Лиана“ е била възпрепятствана от обществения интерес върху него и липсата на политическа воля“, каза той. И обясни, че хората, които са били обект на разработката, вече не са на същите длъжности. Месец преди това от държавното обвинение обясняваха, че делото е във Върховната касационна прокуратура и по него се работи „активно“. А през март т.г. разследването на прокуратурата бе спряно. Причината – извършителят на престъплението не е разкрит.

През последните две години “Лиана” бе едно от най-силните оръжия в скрития арсенал на българската политика. Може би скоро пак ще бъде почистена от прахта, защото президентските избори наближават, а подкрепата на ДПС е важна.

Източник: http://yordanmichev.blog.bg/
Отворено писмо на „Гласуване без граници” до Синята коалиция
До

Г-н Mартин Димитров
Г-н Иван Костов
Съпредседатели на Парламентарната група на Синята коалиция
в Народно събрание на Република България

Уважаеми г-н Димитров,
Уважаеми г-н Костов,

Като неправителствена организация, защитаваща конституционното право на вот на българските граждани живеещи в чужбина, „Гласуване без граници“ следи с подчертан интерес процеса на подготовка на ново изборно законодателство и позициите на парламентарно представените политически партии по гласуването в чужбина, интернет гласуването и избирателната система.

Със задоволство отбелязваме, че редица предложения, които „Гласуване без граници“ внесе във Временната парламентарна комисия за изработване на изборен кодекс, са съпосочни с предложения на Синята коалиция и срещат подкрепа.

Изразената от Синята коалиция подкрепа за създаване на избирателен район, условно наречен „чужбина“, в който българите зад граница да могат да гласуват за кандидатски листи, включително с преференциален вот, така както избирателите в страната, е смела политическа позиция, която ние приветстваме. Очакваме от Синята коалиция да я защити в пленарна зала.

Приветстваме и постоянството, с което Синята коалиция поддържа интернет гласуването и се надяваме, че най-накрая, след толкова години изчакване, то ще стане реалност на Избори 2011. За неговия успех, важно е то да бъде технически организирано по начин, който да осигури опростено получаване на индивидуалните кодове от българите в чужбина и разбира се, да гарантира сигурността на вота. Ограничаването на пилотния проект само до група избиратели, живеещи постоянно в България, каквито са някои от предложенията, ще е лош сигнал към сънародниците ни зад граница.

С огорчение и тревога обаче посрещаме позицията на Синята коалиция, отразена в доклада и в стенограмата от заключителното заседание на Временната комисия, за лишаване на българските граждани живеещи в чужбина от възможността да гласуват в избирателни секции извън дипломатическите представителства.

Най-напред с огорчение, защото през последните двадесет години нашите сънародници, живеещи в Европа, Америка и Австралия, неотклонно са подкрепяли с гласа си демократичните сили. На Избори 2009, Синята коалиция получи над 9000 гласа зад граница, повечето от които подадени в секции извън дипломатическите представителства. Изразен в проценти от общия брой гласували в Европа, Америка и Австралия (15,2%), резултатът на Синята коалиция в чужбина е над два пъти по-добър от този в страната. В чужбина СК печели повече гласове отколкото в 21 от 31 области в страната, сред които София-област, Русе, Добрич, Пазарджик, Велико Търново, Шумен, Видин, Габрово и т.н. И не на последно място, гласовете от чужбина са допринесли за получаването на 1 допълнителен мандат за Синята коалиция.

С тревога, след това, защото фактическото ограничаване на избирателните права на българските граждани не би трябвало да е в програмата на една дясна коалиция, членка на ЕНП. Подобна политика не се вписва в българската демократична традиция от последните двадесет години, чиито осношен двигател бяха и остават десните партии в България. В частност то е и контрапродуктивно, защото ще насърчи трансграничния изборен туризъм от някои съседни на България държави с компактни и добре организирани групи от избиратели, без да реши проблема с контролирания вот. Повишаването на избирателната активност, в страната и в чужбина, е най-сигурният начин да се обезсмислят и неутрализират порочните практики на купуване на гласове, контролиран и корпоративен вот. Докато интернет гласуването не стане широко разпространена практика, само откриването на достатъчен брой физически секции в чужбина, включитело извън градовете с дипломатически представителства, ще гарантира възможността на географски разпръснатите български общности в големите европейски страни, САЩ, Австралия и др. да могат да упражнят своето конституционно право на вот. Това трябва да става по облекчен начин – при наличието на двадесет избиратели, заявили желанието си за това.
За гарантиране на честността на вота в чужбина, законодателят трябва да насърчи и изпълнителната власт да обезпечи участието на състезаващите се политическите партии, на представители на държавата и на гражданското общество в организирането и провеждането на изборите при стриктно регламентиране на изборния процес.

Българската Конституция признава равни права на всички български граждани, където и да се намират. Броени месеци преди президентските избори, българските граждани в чужбина следят отблизо дебатите по изборния закон. Последователността на десните формации в защита на свободни, честни и демократични избори в последните двадесет години ни дава легитимна надежда, че Синята коалиция ще подкрепи в пленарна зала възможността за реално осъществяване на правото на глас на над милион български избиратели, живеещи извън пределите на страната и правото им да гласуват за кандидатски листи, включително с преференциален вот, така както избирателите в страната.

Фондация
„ГЛАСУВАНЕ БЕЗ ГРАНИЦИ”

гр. София BG 1301, ул. „Лавеле” N.8
Българската енергийна мафия – по-малък брат на руската енергийна мафия?
Atom heart brother

„Има енергийна мафия в България“, заяви неотдавна министър Трайчо Трайков по време на среща с ядрения дисидент Георги Котев. Припомняме, че от две години Георги Котев говори и публикува документи, доказващи схема за подмяна на ядреното гориво в АЕЦ „Козлодуй“ с рециклирано. Тази подмяна освен, че е корупционна, представлява и опасност за българската и европейската ядрена сигурност. Според Котев в схемата са замесени фирми посредници между АЕЦ и руския доставчик на гориво „ТВЕЛ“. До този момент обаче българската прокуратура отказва да разследва разкритията на Котев.

След изявлението на Трайков, от публикация на руския финансов експерт Андрей Сотник врадио „Свобода“ се разбра, че има няколко структури на име „ТВЕЛ“, като не е напълно ясно с коя именно общуват енергетиците ни от АЕЦ „Козлодуй“ в сделките за горивото. По данни от анализатора паралелен на държавния „ТВЕЛ“ е създаден от бивши съветски висши чиновници от „атомната фракция“ или старата съветска атомна система.

Смяната на директора на АЕЦ, обявена от министър Трайков е повод да публикуваме това разследване от далечната 2002 г, когато в Русия все още не беше победил окончателно путинизмът. В него се казва, че руските служби са започнали преди време разследване срещу тяхната си атомна мафия и са разкрили до голяма степен схемата с посредниците. Българските служби и до момента пасуват. Затова предлагаме четивото на вниманието на ДАНС и на главния прокурор Борис Велчев. Логично би било след като цял министър твърди, че в България има ядрена мафия да се започне разследване. Имената на фирмите от руската страна в схемата са ясно посочени в текста на статията, както и жокерите за разплитане на финансовите взаимоотношения с посредниците.

Въпросът има ли или няма енергийна мафия в България е особено актуален преди срещата на Бойко Борисов с Путин. Премиерът вече беше цитиран от руската ИТАР ТАСС как с цялото си сърце подкрепя изграждането на АЕЦ „Белене“ с руски технологии и доставчици. За съжаление, чувствата на Борисов няма да останат само негова лична драма, ако покрай тях България се обвърже за десетки години напред с руския ядрен комплекс и неизбежните му посредници и лобисти.

Обогатени от уран

Петр Прянишников
в-к „Версия“ 12 март 2002 г.

Секретните предприятия на Минатом (Министерство на атомната енергетика) допуснали частна фирма в „светая светих“.

Атомният отрасъл е един от най-секретните и в същото време най-доходоносните в Русия. От една страна държавата не допуска в областта на мирния и военния атом външно участие, а от друга страна иска да се напечели от нея както трябва. Няма нищо удивително, че такова съчетание извънредно предразполага към злоупотреби, една от които ни стана известна благодарение на неотдавнашна проверка в самия Минатом на Русия. Точните резултати от проверката засега не са известни, но както се говори, благодарение на различни хитри схеми от секретните предприятия на Министерството на атомната енергетика са могли да изчезнат около 10 милиона долара. По някои данни тези пари са отишли за поддръжка на приемането на закон за внос на отработено ядрено гориво. Но всяко нещо по реда си.

Епизод I. Нищо секретно

През ноември миналата година при първия заместник министър на атомната енергетика В.Г. Виноградов се състои съвещание, посветено на дейността на няколко секретни държавни предприятия в Сибир. В този факт няма нищо удивително. На Минатом това му е работата – да контролира дейността на държавните заводи, работещи в светая светих – руското атомно производство. Нищо странно няма и в това, че като резултат от протеклото съвещание, вече през януари тази година министър Румянцев разпорежда изпращането на комисия в завода за проверка. Все пак на съвещанието е бил регистриран факта, че според резултатите от 2000 г. и първото полугодие на 2001 г. някои атомни „кутии“ „съществено са влошили финансово-икономическите си показатели, намалили са разплащателната дисциплина“. Освен това, според резултатите от първата половина на 2001 г. няколко комбината даже успели да излязат на загуба. Разбира се, в министерството започнали да се вълнуват когато основни предприятия от отрасъла започнали да работят на загуба.

Нищо странно няма и в това, че комисията изпратена в Сибир е „ударническа“, от 11 души. След съгласуване с първия заместник-министър Виноградов начело на бригадата рейнджъри е поставен М.И. Стаханов, началник на Управлението по счетоводство и отчетност. Страностите започват в момента, когато се изяснява, че сред другите чиновници на Минатом неочаквано се оказва и някоя си И. Н. Колинина, по длъжност заместник началник на отдела ЗАО „ИНТЕК А“.

По какъв начин в състава на суперсекретната комисия от атомни чиновници се е вмъкнала представляваща на частното, съдейки по всичко, затворено акционерно дружество „ИНТЕК А“ никой не можа да обясни. Въпреки това документите на Ирина Николаева са оформени по най-автентичен начин. Съгласно „предписанието“ на Минатом „зам-началникът на отдела по финансов контрол и одит на ЗАО „ИНТЕК А“ Колинина се командирова… с цел изясняване на причините на влошаването на финансово-икономическото положение на комбината през 2001 г.“ Както разказват, госпожа Колинина все пак не е била пусната при секретните документи, но е решено да се проведе разследване заради факта за опит за проникване в секретно предприятие на представител на частна фирма. Разследването води до любопитни резултати.

Епизод II. Атомна фракция

Разследването се интересува преди всичко от фирмата „ИНТЕК А“, представлявана в комисията от госпожа Колинина. Възниква законният въпрос: защо изведнъж частното акционерно дружество има такова влияние в отрасъла, че просто ей така изпраща свои сътрудници на един от най-охраняваните заводи в Русия? Опитали са се да изяснят също кой е учредил това същото ЗАО „ИНТЕК А“. Оказва се, че всичко изглежда изрядно: учредители на фирмата са две държавни предприятия от областта на атомната енергетика – ПО „Маяк“ и Красноярския планинско-химически комбинат. Въпросът е само в това защо на две секретни държавни предприятия им е притрябвало да създават частно АД? Въпросът засега остава отворен, да отбележим само, че и ПО „Маяк“ и Красноярския комбинат са задействани на пълна мощност по програмата за преработка на отработено ядрено гориво на стойност 20 милиарда долара.

В процеса на разследване на обстоятелствата на появяване на частна фирма в отношенията между атомните държавни предприятия на сцената постепенно се появява още една крупна компания, имаща непосредствено отношение към мирния атом. Това е държавното предприятие „TВЕЛ“, занимаващо се с платени доставки на гориво за атомни електространции. Връзката между самия Минатом, „TВЕЛ“ и далечните сибирски заводи е от най-баналните – приятелска и търговска. Оказва се, че директорите и просто високопоставените чиновници на тези компании произлизат от старата съветска атомна система и по-рано всички са работили заедно: и зам-министъра Виноградов и началникът на департамента на Минатом Владимир Шидловски и неговият заместник Александър Терехов и вице-президента на „TВЕЛ“ по финансовите въпроси Владимир Зубаков и зам-председателя на управлението на банката Ингосстрах-Съюз Виктор Золотов. Впрочем, господата Терехов и Золотов заедно са работили в учредяването на секретните държавни унитарни предприятия (ГУП) на Конверсбанк. Впрочем, за какво им е банката? В нея всъщност се държат сметките на тази същата частна фирма „ИНТЕК А“, чиято представителка със заповед на зам-министъра Виноградов е изпратена в секретния завод.

Става ясно, че всички участници в тази история са приятели и постоянно покровителстват фирмата „ИНТЕК А“. Защо такова внимание? След по-нататъшно разследване се изяснява, че фирмата „ИНТЕК А“ е станала участник във финансовите операции на някои свои партньори. Например, преди известно време ЗАО „ИНТЕК А“ става приемник на дълговете на „TВЕЛ“ по някои договори за доставка на продукция. Възниква въпросът, защо в разплащанията между две държавни предприятия е нужен посредник, ако по принцип не възникват никакви проблеми с разплащанията? Но за начало трябва да разберем как като цяло работи финансовата система на разплащанията с участието на „TВЕЛ“ и „ИНТЕК А“.

Епизод III. Пари за лобизма

Да вземем конкретна схема с участието на компанията „TВЕЛ“. Доставчиците на продукция, в дадения случай ФГУП „УEХК“ от Свердловска област и ПО „Eлектрохимический завод“ от Красноярския край, разтоварват на „TВЕЛ“ необходимата основна продукция. За това „TВЕЛ“ им дължи пари. Но доколкото „TВЕЛ“ е държавна кантора, заплащането за горивото от АЕЦ идва понякога със закъснение, поради което „TВЕЛ“ постепенно трупа дългове към доставчиците си. В тази ситуация дългът на „TВЕЛ“ е поет от ЗАО „ИНТЕК А“. Например, „Уралският комбинат“ пред януари 2000 г. с лекота се съгласява дългът на „TВЕЛ“ от 600 млн рубли да премине от мощната държавна компания към частната фирма. Интересно е с какви активи ЗАО „ИНТЕК А“ може да се разплати за такъв дълг? Оказва се, че уставният фонд на фирмата е само 5720 000 рубли. Сумите са, направо казано, несъпоставими.

Какво става по-натам с парите? ЗАО „ИНТЕК А“ обещава да се разплати със сибирските заводи, а самото то предявява платежни искания към „TВЕЛ“. Въпросите, които възникват са няколко: защо държавните предприятия не могат да се оправят със своите разплащания самостоятелно? Защо внедряват в секретните атомни дела частна компания? Може би проверката на Минатом ще внесе яснота в тези дела?

Яснота е нужна и за други доставчици на Минатом, които по някои данни са имали отношения с „TВЕЛ“ Тук се включват доставчици на сибирските заводи, а именно заводът Дегтярев (ЗиЛ) и ФГУП „Точмаш“. В коридорите на Минатом набъбват слухове за това, че секретното специално оборудване се доставя на сибирските и уралските заводи по завишена примерно два пъти цена. И освен това, изглежда че вместо заплащане заводите получават записи за дългове на „TВЕЛ“, с които неизвестно защо оперира „ИНТЕК А“. По мнението на експертите-финансисти от Министерството, които се съгласиха да коментират ситуацията при запазена анонимност, доходът от такива операции може да попада в джоба на заинтересовани лица при връщането на записите за дългове отбратно в „ИНТЕК А“ и по-натам в „TВЕЛ“. При най-приблизителни оценки, общата сума на доставките през последните две години може да е от порядъка на 900 милиона рубли. Ако се приложи коефициент от 1.8, който специалистите считат за по-правдив, то се получава, че авторите на финансовата схема са си сложили в джоба около 400 милиона рубли. Естествено, при такива мащаби може да се влоши работата на който и да е (производствен б. прев.)гигант.

Разбира се, към днешния ден не може да се твърди със сигурност, че доходите от комбинацията се задържат в „ИНТЕК А“. Все пак съгласно схемата в курса на събитията трябва да бъдат и директорите на снабдителите, а именно генералният директор на ПО „EХЗ“ Анатолий Шубин и генералният директор на ФГУП „УEХК“ Анатолий Кнутарев. Ако те не са знаели за това развитие на нещата, то това е най-малкото странно. За операциите на „ИНТЕК А“ трябва да са наясно и в неговата разплащателната банка „Ингосстрах-Союз“.

Да се върнем към това, че такива схеми могат да възникнат само в средата на добре познати и проверени хора, на които не е нужно два пъти да се обяснява какво и как да правят. Атмосферата на бившия съветски Минатом към доверително общуване предразполага именно към това. Но все пак, старите атомни функционери не си приличат дотолкова с младите акули-приватизатори, че просто така, заради лични облаги, да създават хитроумни и рисковани схеми.

Единственият правдоподобен отговор е свързан с учредителите на тайнственото дружество „ИНТЕК А“. Именно към него се ориентират следствените групи на ФСБ и ФСНП, които отблизо се занимават с дълговите схеми на „TВЕЛ“. Парите, получени от дълговите схеми е можело да бъдат използвани за лобиране при приемането на закона за ОЯГ, за придвижване на проекта през парламента (Думата), за борба с еколози и общественото мнение. На кантара се намират 20 милиарда долара, така че да се вложат в проекта 10 милиона съвсем не е грях, изгодата се очертава голяма, а значи и вложените усилия не са малки. Друг въпрос е, че тези 400 милиона рубли са пари получени по съмнителен път. Ще ни се да вярваме, че вниманието към тази тема на компетентните органи няма да отслабне и на атомните финансисти ще им се наложи да отговарят пред цялата строгост на закона. Най-напред на тези посреднически операции трябва да обърнат внимание новите атомни ръководители – министърът на атомната енергетика Александър Румянцев и неотдавна назначения президент на ОАО „TВЕЛ“ Александър Няго. Защото с времето може те самите да бъдат привлечени към отговорност.

Източник: http://www.bivol.bg/
Костадин Димитров е новият директор на АЕЦ „Козлодуй“
Костадин Димитров е новият изпълнителен директор на АЕЦ „Козлодуй“. Това съобщи министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков при включването на шести блок на централата след планов ремонт, предаде БНР. „Пропуснатите ползи от принудителния престой на шести блок на АЕЦ „Козлодуй“ са минимални”, посочи Трайков.
Ремонтът на блока се удължи с 5 дни поради открити дефекти в елементи от системата за управление на реактора. До края на ноември ще бъде готова експертизата за причините, каза енергийният министър и уточни, че по първоначални данни от производителя на елементите руската фирма „Хидропрес“ става дума за конструктивни дефекти.

„Проблемите с ремонта на шести блок не са причина за смяната на досегашния директор на централата Димитър Ангелов”, бе категоричен министърът. Ангелов е в пенсионна възраст и дружеството има нужда от още по-енергичен директор, който да продължи политиката на активно участие на атомната централа в либерализирания енергиен пазар.

Новият изпълнителен директор на централата Костадин Димитров досега е бил финансов директор на дружеството и член на борда на директорите му.

Точно в 11:46 часа на 5 ноември Шести блок на АЕЦ “Козлодуй” бе включен в паралел с енергийната система на страната, след извършена проверка и издадено разрешение от Агенцията за ядрено регулиране. 1000-мегаватовият блок бе спрян за планов годишен ремонт на 18 септември 2010 г.
Ремонтът продължи повече от първоначално предвидения срок – 30 октомври, поради възникнала необходимост от подмяна на защитните тръби на органите за регулиране на Системата за управление и защита на блока. По време на плановия годишен ремонт на шести блок бяха изпълнени всички планирани ремонтни и инвестиционни дейности и реакторът бе презареден със свежо ядрено гориво.
Другият 1000-мегаватов блок на АЕЦ “Козлодуй” – пети блок, работи с натоварване от 100%.
София /КРОСС/
BBC Brazil: Bulgaria’s Gabrovo Celebrates New Notoriety
BBC Brazil reported that Gabrovo mayor Nikolay Sirakov has opened a photo exhibition, revealing details of the Bulgarian genealogy of Dilma Rousseff.

The citizens of Gabrovo, a hard-luck but endearing Bulgarian town at the foot of the central Balkans, where the father of Brazil newly elected president Dilma Rousseff was born, are celebrating their newfound notoriety across the Atlantic, BBC Brazil reported.

„This is not a big city. The people are very excited to have links with such a high-profile politician and hope that she will visit Gabrovo, “ Milena Hristova from Novinite.com told BBC Brazil.

„The city calls itself the international capital of humor and its people have a reputation for being thrifty, willing to haggle, and inventive when it comes to money,“ Hristova said.

BBC Brazil report points out that mayor Nikolay Sirakov has opened a photo exhibition, revealing details of the Bulgarian genealogy of Dilma Rousseff and more tributes to the president-elect lie ahead.

The article singles out among the tourist attractions in the town the House of Humor and Satire, conceived by communist officials in a bid to cultivate an image of Bulgaria as an open country, and the annual carnival, a kind of comic Mardi Gras that was the biggest attraction in Gabrovo for outsiders.

The mayor has even suggested cooperation between Gabrovo spring carnival of humor and the carnival in Rio, it says.

Dilma Rousseff’s father, Peter Rousev, was born in 1900 in the town of Gabrovo, but left Bulgaria for both economic and political reasons (he was a communist), looking for a better job and a brighter future.

A century later the small town in central Bulgaria has been caught up in the excitement of the presidential run-off in far-away Brazil and hopes Dilma Rousseff will visit Gabrovo as President of one of the world’s greatest nations and recover her roots.

True to their inventive and funny nature, the citizens of Gabrovo are already planning how to profit from Rousseff’s link to the town, saying Brazilian investors may learn a lot from them about crisis management.

novinite.com
Българските университети с най-висока заплата сред завършилите студенти
Завършилите Нов български университет най-добре се реализират на пазара на труда. Това е отчела на новата рейтингова система на висшите училища в България. Сред завършилите СУ „Св. Климент Охридски“ безработицата е малко под 2% . Един от големите проценти на безработица поддържа Русенския университет, където тя достига осем процента.

Средната заплата е най-висока при завършилите УНСС – 1184 лева, завършилите СУ са със средна заплата 1164 лева, а Югозападния университет 864 лева. Рейтинговата система поддържа данни за 50 университета в страната. Само Пернишкият университет не е включен в нея, защото е създаден наскоро.

„За първи път получаваме цялостна представа за висшите учебни заведения в България“, коментира министърът на образованието Сергей Игнатов. За първи път получаваме информация за реализацията на завършилите студенти, средната безработица по професионални направления, както и средна заплата. Системата може да се използва и за анализи за състоянието на висшето образование. Рейтинговата система ще анализира университетите по шест групи критерии – учебен процес, осигуряване на учебния процес, научно изследователски процес, социално битови условия, престиж и реализация.

Очакваните ефекти от нея са да подпомогне бъдещите студенти в избора на висше училище, преодолява се съществуващия дефицит от информация за университетите. Повишава конкурентноспособността на българското висше образование. това е инструмент, който следва да насърчи конкуренцията, обясни заместник-министърът на Министерство на труда и социалната политика Красимир Попов. Системата дава възможност за обективна база за сравнимост между висшите училища. Тя ще има и английска версия на уеб портала, което ще даде възможност на университетите да присъстват в европейското и световното пространство.

Директорът на социологическата агенция MBMD Мирослава Радева представи обществените нагласи относно системата. Според проучването подобна система е изключително необходима, мнението е на студенти и преподаватели, завършили ВУЗ-ове и работодатели. Според тях класацията на българските училища трябва да се прави от Министерството на образованието или от независим институт. Участващите в проучването са на мнение, че е необходима повече информация за обучението, а най-голям дефицит на информация е свързан с реализацията след завършването – списъкът със специалности, цените на обучението и промените в условията.
cross.bg

В проучването са участвали 31 944 души, сред които 13 000 студенти, 7400 магистри и над 3000 преподаватели и над 3000 завършили студенти. Проекта за разработване на системата е финансиран по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси и съфинансиранe по Европейския социален фонд“.
cross.bg

...

Всички авторски страници

Авторски

Открито писмо

You may have missed

Бъдни вечер

Коледна магия в БУ „Зора“ – Вирджиния

Генералното ни консулство в Ню Йорк за постигнатото през 2024 г.

Коледен пуловер