Всички авторски страници

Авторски

• Като нас, но не една от нас

  ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА /в-к Новинар/

  Най-после избори, на които всички българи бихме пуснали една и съща бюлетина. Изборите в Бразилия. Не че всички знаем какъв език се говори в Бразилия (португалски е, не испански), но пък сме чували, че е много голяма и много красива. И ето че тази пета по големина страна в света най-вероятно ще се ръководи от жена, която е петдесет процента българка. Ако зависи от нас – непременно ще се ръководи от Дилма Русеф.

  Пак казвам, не че знаем, че Бразилия е федеративна република с президентско управление, но много ни се иска най-важният човек там да е нашият човек.

  Ние си мислим, че това, което видяхме по телевизиите, е поне с една октава по-високо, отколкото се полага, но едва ли сме видели всичко. Балотажът в Бразилия предстои, предстои и ние да видим още повече за всички възможни роднини на Дилма Русеф, за които г-жа Русеф доскоро не беше и подозирала.

  Ще пратим още екипи в Латинска Америка, ще натворим още уникални репортажи. Ако Бойко Борисов не беше забранил на министър Божидар Димитров да ръси изказвания, щяхме да чуем и още интересни неща. Но той мълчи и така ние не успяваме да си развалим отношенията с Бразилия, преди да сме ги подобрили.

  Накрая Дилма Русеф ще спечели изборите и ние ще се радваме и гордеем тъй, както не сме се радвали, ни гордели нито от поведението на Георги Димитров пред Лайпцигския процес, нито от държанието на Кристалина Георгиева пред Европейската комисия. Ще се радваме както… ами както Кения се радваше при победата на Барак Обама.

  Хайде сега някой да дойде да ни каже, че сме завистливо племе. Хайде някой да припомни как Елин Пелин бил казал, че ако у нас се роди гений, то той ще бъде геният на завистта. Хайде някой да ни припомни притчата за казана, в който врат българите в ада и единствено на него нямало дявол пазач, защото българите се самообслужвали, като придърпвали надолу всеки, който се опитва да се изкатери.

  Как да си обясним това, че една, дори не една, а половин българка от обратния край на Земята изтри с един замах всичко, казано от нашата мъдрост за нашата лошотия? Защо три гола в един мач на Димитър Бербатов изтръгнаха криви усмивки, а една усмивка на Дилма Русеф при споменаването на България ни разтопи?

  Обяснението ми е кратичко и простичко: Дилма Русеф не е от нашия казан. Тя е родена в друг казан. Баща й някак е успял да избяга от нашия и да се засели в бразилския. Ако съдим по биографията й, там е вряло и кипяло не по-малко, но нашето момиче е живяло куражлийски. И ето я сега: наполовина като нас, но в никакъв случай една от нас. Няма за какво да й завиждаме – когато се сравняваме с нея, не виждаме своите най-лоши, а нашите най-добри качества.

  Тя е като нас, но не е една от нас, не ни пречи, не ни кара да мислим за нея като за успялата, а за себе си като за неуспелите. Няма за какво да я удряме с чука, защото тя не е пиронът, който стърчи в нашата редица. Тя е в друга редица и на нас там ни харесва да стърчи, защото редицата е чужда, а тя е наполовина българка. Тоест и ние можехме да бъдем като нея, ако не бяхме в този казан.

  Дилма Русеф е нашата представа, че ние всички можехме да бъдем като нея, ако не бяхме тук. Тя не събужда нашата завист, тя пробужда нашата наивност, розовата ни представа, че колкото тук е невъзможно да получиш заслуженото, толкова навън е лесно да го постигнеш.

  Заблудата, че колкото тук сме лоши, толкова навън ще бъдем автоматично добри. Че проблемът е почти механичен – достатъчно е да се преместиш, за да решиш всичките си проблеми. Дилма Русеф ни припомня, че „и сме по-красиви, и сме по-добри”, че сме втори в света по интелигентност след евреите и други такива свободни съчинения с елементи на шовинизъм.

  Ние обичаме своите заблуди, те така сладко ни приспиват. Не ни налагат да се променяме. Можем да продължим да си бъдем същите, без да сме виновни – каква прекрасна утеха!

  http://www.novinar.net/

• Разследващият журналист Асен Йорданов номиниран за престижна медийна награда

  Българският разследващ журналист Асен Йорданов е номиниран за медийната награда Leipzig Media Award за свободата и бъдещето на пресата –

  www.leipziger-medienstiftung.de.

  
  

  Награждаването ще стане на церемония тази вечер в рамките на Първия медиен конгрес в Лайпциг, в присъствието на германския министър на вътрешните работи Томас де Мезиер.

  Конгресът протича при изключителни мерки за сигурност заради присъствието сред номинираните на датския карикатурист Курт Вестергард. Вестергард, който е на 75 години е автора на карикатури на пророка Мохамед, заради които получи смъртни заплахи и едва не бе убит от ислямски интегрист.

  Leipzig Media Award се присъжда на изявени журналисти, издатели и медийни институции, които са ангажирани с каузата за защита на свободата на словото и правейки това се излагат на риск.

  В списъка на наградените от 2001 до 2009 г. са журналисти със световна репутация: убитата преди 4 години Анна Политковская, Роберто Савиано, който има издадена смъртна присъда от италианската „Камора“, хърватския журналист Душан Милюш, който през 2008 г. беше пребит с бухалки и също живее под полицейска защита, Уин Тин, който от 18 години е зад решетките в Миянма.

  Носители на приза са също американският разследващ репортер Сеймур Хърш и журналистът от BBC Алън Джонстън, държан 114 дни като заложник в Палестина.

  Българският журналист от Нова телевизия Васил Иванов, пред чийто дом през 2006 г. беше взривена бомба също е носител на Leipzig Media Award.

  Асен Йорданов е нападнат с нож и бухалки от трима души пред дома си в Бургас на 10 декември 2007 г. Журналистът, който е тренирал бойни изкуства успява да отблъсне нападателите.

  През февруари същата година колежката му Мария Николаева от в-к Политика е заплашена от мутри, че ще бъде залята с киселина заради разследване за злоупотреби със земи в Странджа, публикувано в съавторство с Асен Йорданов.

  На 22 септември 2008 г. журналистът Огнян Стефанов е зверски пребит с чукове и метални тръби от неизвестни лица.

  До този момент нито едно от тези посегателства срещу журналисти в България не е разкрито от властите. По информация от разследващи и прокуратурата по случаите отдавна не се работи.

  Заради нападенията над журналисти и зависимостта на медиите от олигарси и властимащи, България се срина в класациите за свободата на словото след страни като Того, Танзания и Либерия.

  Източник: http://kafene.net/

  Б.Р. Редакцията на Еврочикаго поздравява скромния и смел журналист, който имаме чест да е наш приятел и му пожелава здраве и още много успехи!

• Борисов не случи и на партиен материал

  Но кой му е виновен? ГЕРБ е такава, каквато я направи той
  
  Диян Божидаров (Сега)

  Премиерът-слънце навлиза в нова фаза на слънцестоене. Той вече е уморен, тъжен и наранен от хорската неблагодарност. Но и огорчен от негодността на „материала“, който сам подбра да зида новата държава.

  Ето, Анна-Мария Борисова своеволно говори за доплащане в болниците. Вежди Рашидов пътува до Венеция, без да знае на чии разноски. Дянков има трески за дялкане. Непрекъснато се сърди на Божидар Димитров и има защо.

  С кого да се занимае по-напред?

  Надолу по вертикала положението също е тревожно. Цецките и Фидоските се трудят здраво, но не се знае кога и как в парламента ще избухне лобистки скандал. Доста бушони изгоряха, но в един момент ще настане остър дефицит на бушони. Към нервите, които му образува всеки един министър или депутат, се прибавя и базисен проблем – скоро просто няма да има откъде да се пълни „банката с кадри“ на ГЕРБ.

  Още по-плачевна е ситуацията в общините. Добрата новина засега е, че бурите по върховете отнемат общественото внимание и не се забелязва ниската купеста облачност над села и паланки. Но от нея пада град и удря хората право по главите. Идват местни избори, Борисов не може да се позволи да е безучастен. Ще трябва да се занимава и с този проблем.

  Във Велико Търново

  местната структура е в разпра за кокала

  В Свищов лидерът е разследван за далавери. В Ямбол се вихрят мащабни кадрови чистки, във Варна лекари и артисти протестират срещу откровените опити да се узурпират болници и театри. Протекцията над Лечков в Сливен е огромен автогол на ГЕРБ и понеже бе дадена лично от Цветан Цветанов, Борисов ще трябва и там да омайва хората.

  Ще се наложи да обиколи и смесените райони, където герберите отдавна партнират с ДПС. Навсякъде ГЕРБ се оплита в корупция и партийно кадруване, ще трябва лично да убеждава хората, че туй, което виждат, е обратното.

  За капацитет като Борисов няма невъзможни неща, но е прав – тази работа коства усилия и нерви. И колкото повече интервюта дава, толкова повече зрителите наистина виждат един уморен човек – иска, клетият, да оправи нещата, ама не може, защото батакът е голям, пък и хората, с които трябва да го свърши, не стават.

  Не знам дали образът на „изморения от всеобщата поквара и некадърност премиер“ не е нова тактика в публичното му поведение. Защото – един такъв отчаян, пък и леко заслабнал наистина почва да буди съчувствие. Но може този образ да не е преднамерено търсен, а Борисов наистина да се отчайва от кадровия си подбор.

  Доста некачествен „материал“ ще трябва да скрие зад широкия си гръб.

  Да видим обаче на кого точно трябва да се сърди Борисов. Уморен ли е и от какво. Ясно е, че ако успее той, успяват всички. Ако се провали, проваля цялата държава.

  Отделните фигури в ГЕРБ нямат значение, важен е само той, това е огромна отговорност. Но кой точно структурира така партията? Кой подбира хората три години? По какви критерии? Лично Борисов.

  Още от самото начало бе издигнат водещият принцип, че

  слънцето в тази партия е едно, а другите са флора и фауна,

  които трябва да са благодарни, че ги е дарило с живот. Тук главният въпрос е дали Борисов може въобще да бъде слънце, но нека отчетем, че по дефиниция в ГЕРБ не се поставят под съмнение качествата на лидера.

  По-големият проблем бе, че и най-малкото кадрово решение бе съобразено с нуждите и страстите на Борисов – в парламента не се изисква интелект, а просто дисциплина; министрите е хубаво да са инициативни, но имената и постовете им нямат значение, той си ги размества; специално здравният трябва да е световно безизвестен, тъй като винаги е на дузпата; кандидати за кметове и съветници трябва да бъдат тези, които му звъннат и се помолят.

  Вторият „принцип“ бе максималната представителност, но не на хората, в чието име бе обещавана генералната промяна, а на корпорациите и кръговете по интереси, които винаги гравитират около властта.

  Така бяха подредени депутатските листи, така бяха разпределени министерските кресла, така и много хора от старата власт запазиха постовете из различните ведомства. Това личи непрекъснато от лобистките скандали, личи в общинските коалиции.

  Спонсори се уредиха с длъжности и мандати

  И най-важното, всички трябваше да бъдат достатъчно анонимни и жертвоготовни, за да може винаги да блести той.

  Днес повечето хора като че ли се прощават с илюзиите, че ГЕРБ може да донесе промяна. Но май и Борисов искрено се учудва, че за да си премиер, не се изисква само „натискане на копчетата“.

  Вероятно повече от всеки желае нещата в България да потръгнат, тъй като растящите като лавина проблеми стесняват политическия му хоризонт. Но на какво ли е разчитал, след като избираше хора по критериите, с които работеха старите партии? Такъв избор винаги е грешен.

  Занапред Борисов едва ли ще дава интервюта на Сашо Диков, а ще засили присъствието си в медиите, които знаят как да го обгрижват. Но едва ли може да си представи какви проблеми още могат да му създадат кадрите, особено по места.

  Там корупцията и игричките на функционерите на ГЕРБ не могат да се прикрият с медийни упражнения. Но такава чаша си наля Борисов, такава ще пие.

• Истината за аварията в Унгария е по-жестока, отколкото можем да си представим

  Toва заявява екологът Петър Пенчев пред Геновева Червенакова в интервю за „Всеки ден“ (www.vsekiden.com)

  

  Г-н Пенчев, какви ще бъдат реалните последици за България от екологичната катастрофа в Унгария? Можем ли да се успокоим с твърдението на МОСВ, че заплахата за нас е само теоретична?

  Първо МОСВ излезе със становище, че един месец след аварията утайката ще дойде до България, а вече се говори за една седмица съвсем официално. По-лошото е, че истината е по-жестока, отколкото можем да си представим. Попадайки в белите дробове частичка от този алуминий, той става канцерогенен. Когато се увеличават заболяванията от рак, никой не иска или не дава да се говори за причините за това, а под сурдинка се казва, че случаите се увеличават годишно с хиляди.

  Подобен разлив въобще може ли да бъде спрян?

  По никакъв начин не може да се спре. Горният слой от почвата – много повече от 10-15 сантиметра, би трябвало да се загроби в депо за опасни отпадъци. Ние в България нямаме такова, а имаме подобни хвостохранилища и наслоявания зад язовирни стени с опасни за човешкото здраве субстанции. Моите уважения към WWF и грижата им за дивата природа, но аз преди всичко говоря за човека, за предпазването му от физическо унищожаване.

  Имало ли е инциденти с хвостохранилища в България?

  На 1 май 1966 г. хвостохранилището във Враца взе над 1000 жертви, когато се скъса стената и съдържанието му се изля през центъра на града и в една рекичка. В същото време в язовир Огоста, край Монтана, под петнадесетия метър на водата е депо на опасни тежки метали, включително и арсен, който е 500 път над нормата. Досега са правени поне 6-7 експертизи, но в тях все има хора, които са участвали в проектиранено, строителството или експлоатацията. Как могат те да оценят, че обектът трябва да бъде временно затворен, докато се отстранят потенциалните опасности. А и законът стига само до налагането на глоби, които се плащат с лека ръка от инвеститорите.

  От думите ви излиза, че ако не се стигне до голяма авария с много човешки жертви, никой не обръща внимание на еколозите.

  Умните хора се учат от гафовете на другите, а глупаците като нас чакат сами да ги направят. Както казваше моят баща, като те удари горният праг, ще видиш долния.

  А какво мислите за появилата се тази седмица информация, че международната екологична оценка за проекта “Булгас-Александруполис” е готова и предадена в съответните министерства в България и Гърция?

  Още когато Асен Гагаузов беше министър на териториалното министерство, каза – ще правим ОВОС (Оценка на въздействието върху околната среда – бел. ред.), докато мине. Това бяха неговите думи. Това беше преди две години, когато в Бургас се състоя референдум, на който хората си казаха думата. По същото време Бойко Борисов говореше за софийския боклук, че ОВОС е едно парче хартия. И затова сега виждаме какъв ход се опитва да направи МОСВ. Откакто се е видяло, че има протести, те през септември месец дават някаква забележка да се премести разтоварващото на петрола вместо на буйове навътре малко в морето, на пристанището.

  Това не е ли просто хитра вратичка?

  Ние имаме вече опит с много Оценки за въздействието върху околната среда и знаем, че това се прави с цел, когато се обжалва в съда, да се излезе с мотива, че те са се съобразили със забележките и са ги отразили. И съдът вдига рамене и казва, да, експертите са се произнесли, имало доработка – удовлетворени са допълнителните искания, и съдът не може повече да се произнася, защото, така да се каже, е станала двойна експертиза.

  Разтоварването на петрола на пристанището реално възможно ли е?

  Това е съшито с бели конци. Експертите казват така – тези тежки танкери е невъзможно да дойдат на пристанище. Сигурно сте гледали в Бургаския залив как по-големите корабите не стигат до пристанището, а стоят навътре в морето и не приближават. Една такава оценка е нереална, пък даже и да е от международни експерти, защото знаете, че който плаща, той поръчва музиката. Тука плащането е от инвеститора.

  Кога е направена тази международна експертна екологична оценка?

  Има някаква процедура, която изведнъж за нас се явява като информация. Ние, екологичната общност, нямаме данни за това кога е правена оценката. До преди един месец всички български органи, включително и премиерът, най-официално заявяваха, че февруари 2011 г. ще бъде готова експертизата. Сега изведнъж в края на септември се оказва, че докладът е готов. С много пари, много бързо се правят нещата.

  След като ние междувременно продължаваме да носим финансовия си ангажимент по проекта, не е ли по-добре, че оценката стана по-бързо?

  Пълен камуфлаж е всичко, което се говореше, че при “Бургас-Александруполис” ще има съобразяване с екологичната оценка, че при “Белене” ще търсим европейски инвеститор. За нас, които сме в бранша в гражданските екологични организации, всичко е ясно – изпълнява се това, което Путин и Първанов се разбраха през 2008 г.

  Какво следва от тук нататък, след като вече е налице тази дългоочаквана оценка?

  Нищо не следва, ако българският народ не излезе на улицата. Ама не да излиза заради пенсията си, защото следващото правителство сигурно отново ще промени тези стандарти, а да излезе да защити България като природен феномен. Това е устойчивото развитие, когато мислим за поколенията, а не да им оставяме проблеми.

• Ура, намаляват заплатите

  

  от Момчил Куцаров

  Осигуровките скачат с 3% възраста за пенсия не се качва, синдикатите ликуват (почти), всички са доволни. Само „лошите” работодатели мърморят при това неясно  – това щяло да  натовари бизнеса.

  Нека да разгледаме внимателно какво се случва.

  Според Христина Митрева в НОИ ще влязат 700 млн. лева. Забележете израза „ще влязат”. Все едно до сега тези пари са стояли пред вратата (касите) на НОИ и са искали да влязат, но не са ги пускали, а сега просто им отварят за да могат да си влязат доброволно. Всъщност правилният термин би бил отнети, но тогава хората ще се стреснат и може би ще кажат чакай, защо. Пак според Митрева 340 млн. ще дадат работниците, а 360 млн. работодателите. СТОП. Тука се налага да помислим. Как така работодателите ще дадат 360млн.? Те от къде ще ги вземат? Ще ходят да ги берат в гората ли? Та нали тези пари преди работодателите да ги внесат в НОИ работниците трябва да ги изработят. Ако работниците не ги изработят няма как работодателите да ги внесат.  Тук идваме до голямата лъжа, тиражирана вече десетилетия от политици и неграмотни журналисти,света, че бизнеса плаща част от осигуровките. АБСОЛЮТНО ВСЯКА СТОТИНКА влизаща в НОИ и НАП преди това трябва да бъде изработена от работниците. Тоест всичките 700 млн ще бъдат отнети от работещите при това от работещите в частният сектор.

  Нека се върнем към бизнеса. Един работник произвежда до 31.12.2010 година продукция Х и струва на работодателя си (заплата + осигуровки) У лева. На 3.01.2001г същият работник ще произвежда същата продукция Х, но ще струва на работодателя У+3%+увеличаването на осигуровките от промяната на осигурителните прагове. От къде работодателите ще вземат тези повече пари за НОИ? Има само три възможности:

  1 Намаляване на печалбата или на разходите за развитие (или и на двете).

  2 Намаляване на разходите за заплати:

  • ·Чрез намаляване на заплатите на всички
  • ·Чрез съкращаване на служители (най-често на най-ниско квалифицираните и поради това най-уязвими работници)
  • ·Комбинация от горните два случая

  3 Увеличаване на цените на продукцията

  Както виждате  мерките по т. 1 водят до застой, по т.2 и 3 директно удрят пряко заетите чрез заплатите и всички останали чрез цените. А още по лошото е, че при всички случай най-тежко ударените ще са най-бедните. Но няма страшно нали социалните разходи се качват ще им даваме помощи.

  Най-фрапантното в случая е, че синдикалните членове плащат заплати на хора, които искат да им намалят доходите

  Има ли алтернатива. Разбира се тотална смяна на пенсионната система с капитало натрупваща в лични пенсионни сметки, но за това друг път.

  *  Авторът е председател на СДС –  Милин камък,  Лозенец.

• Говорейки свободно: Джон Пъркинс

  Дълги години Джон Пъркинс е бил „икономически убиец“, в света на международните финанси. Функция, която той извършва чрез убеждаване на държави от третия свят да предприемат мащабни проекти за обществени строежи. Днес разбираме, че тези проекти финансирани от Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) служат за обогатяване на американски корпорации, докато в същото време създават осакатяващи дългове за тези държави, правейки ги зависими от САЩ.

  Най-известната му книга („Изповедта на един икономически килър“) може да изтеглите от тук (линк). 

  Джон Пъркинс става икономически килър (economic hit man) през 1971 г., когато е на 26 години. Схемата, по която „работят“ той и неговите колеги, е проста: те убеждават дадено правителство да започне някой мащабен инфраструктурен проект (огромен язовир, летище, автострада), който уж ще осигури на страната голям икономически растеж и благоденствие. Пак килърите уреждат милиардните кредити. С условието обаче проектът да се изпълнява от определени американски фирми. Когато след някоя и друга година става ясно, че правителството не може да върне заемите, „измамената държава вече е изпаднала в тежка икономическа и политическа зависимост от САЩ“. По този начин американските концерни стават господари на нейните петролни находища и други богатства, Пентагонът придобива военни бази, а Вашингтон установява пълен контрол над важни геополитически обекти (напр. Панамския канал).

  „Похватите на икономическия килър са като тези на мафията – обяснява Пъркинс, позовавайки се на собствения си опит от Индонезия, Еквадор и ред други страни. – Осигуряват се кредити, които въпросната държава не може да върне, след което започва спиралата от искания за нови и нови „услуги и отстъпки“.

  За да постигне целта си, Пъркинс агитира чуждите управници чрез „разкрасени“ статистики, експертни оценки и проекти. Но успехите му се дължат не толкова на числата и красноречието му, колкото на подкупите, които ги съпровождат. „Политиците в Третия свят не са толкова наивни, че да се захващат с нелепи проекти. Истинското разковниче е склонността им към корупция. Колкото по-корумпиран е един режим, толкова по-големи успехи постигат икономическите килъри.“

  През 70-те години Пъркинс работи по уреждането на „една голяма сделка, за която се говори много и досега“. Тогава кралският двор в Рияд се съгласява да реинвестира по-голямата част от саудитските петродолари в американски държавни облигации, като при това поема и задължението да поддържа цената на петрола на желаното от САЩ равнище. В замяна на това Вашингтон обещава да не допусне падането на династията от власт. Преговорите „са трудни“ и се ускоряват едва тогава, когато Пъркинс осигурява на един от принцовете „дамска компания от блондинки при посещението му в Бостън“. Това съвсем не е единственият случай, в който икономическият килър се изявява и като сутеньор.

  За десетте си години в занаята Пъркинс се е нагледал на подкупни политици, които лесно откликват на офертите му. Изключенията са само две: панамският президент Омар Торихос и еквадорският му колега Хайме Ролдос. Първият не се съгласява да предаде контрола над Панамския канал, вторият не отстъпва пред американските нефтени концерни. В крайна сметка и двамата загиват при загадъчни самолетни катастрофи през 1981 г. Тогава именно Пъркинс си дава сметка, че „на мястото на икономическите килъри са се появили чакалите, сиреч истинските килъри, обучени от ЦРУ или други специални служби“.

  Измъчван от угризения на съвестта, малко по-късно той подава оставка. Това обаче не му пречи да запази и до ден-днешен връзките си с някои от бившите си колеги. От тях той знае, че в наши дни икономическите килъри са още по-активни – особено в Ирак, както и в Латинска Америка (Венецуела, Аржентина, Бразилия, Уругвай, Чили, Еквадор). Нещо повече, ако в миналото килърите са били „само“ хиляди, днес те са „може би стотици хиляди“. Повечето от тях действат в полза на „концернокрацията“, тоест за световното господство на концерни като „Уол-Март“, „Найк“, „Ексон“ и т.н. Връзката между „концернокрацията“ и американските власти също е от явна, по-явна, подчертава Пъркинс, привеждайки примера с вицепрецидента Дик Чейни и „Халибъртън“.

  „Това, което разказвам аз, не се различава с нищо от онова, което изнесе в книгата си „Глобализацията“ Джоузеф Стиглиц. Разликата между мен и бившия главен икономист на Световната банка е там, че той пише от научна гледна точка, а аз – направо от окопите.“

  Днес вече 63-годишен, Джон Пъркинс живее в родното си градче Ню Хъмпшър в щата Флорида. Израсъл в семейството на начален учител, в младостта си той не вижда пред себе си особени перспективи. През 1971 г. обаче негов познат го свързва с един агент на Националната агенция за сигурност (NSA). Това е най-голямата разузнавателна организация на САЩ, която се занимава с вербуването на икономически килъри. След кратко проучване агенцията го препоръчва на консултанската фирма „Час Т. Мейн“ (Chas T. Main). Като неин служител Пъркинс никога не е получавал преки указания да манипулира „проектите“ – поради простата причина, че и той, и колегите му са били наясно, че трябва да правят точно това. Битието на икономически килър обаче му харесва – пари, приключения, екзотични пътешествия, жени, контакти с политически и икономически величия. А и професията явно му се удава – за броени години Пъркинс става шеф на 50 подчинени.

  Години след като се е отказал от кариерата си, Пъркинс явно е наблюдаван отблизо от бившите му работодатели. Ето защо те скоро разбират, че пише книга и купуват мълчанието му със скъпа синекура. Големите пари, които получава за своята дискретност, позволяват на Пъркинс да създаде благотворителна фондация, която се занимава с опазването на природата и културата на Амазония. Така той се опитва да откупи съвестта си, като помага на индианците, както и на други жертви на подвизите му като икономически килър по света. Накрая обаче идва черният 11 септември и последвалата го „катастрофална политика“ на Вашингтон. Тогава Пъркинс решава, че вече „не може да мълчи във времена, в които трябва да крещи“.

   

  Източник: www.lifeaftercapitalism.info

• ДАЛАВЕРА ЗА МИЛИОНИ С БЕЗДОМНИТЕ КУЧЕТА

  Схема превръща помиярите в машина за пари

  Стоте хиляди бездомни песа, които бродят по улиците на София и всички големи български градове, всъщност са златна мина за хитри играчи, опериращи с общински пари, разкрива „168 часа“. Само в бюджета на столицата са заложени над 1 млн. лв. годишно за обгрижване на бездомните песове.

  Във всеки голям град сумата, предназначена за приют, кастриране и обезпаразитяване на кучетата надвишава 100 000 лева. В Бургас са предвидени 127 424 лева, във Велико Търново 100 хил. и също толкова в Русе. Общата сума за цяла България се измерва в милиони.

  Данъкоплатците в Пловдив трябва да се бръкнат със 150 000 лева, а тези в морската столица Варна – със 170 000 лева. Най-интересното е, че на практика тези суми са безотчетни.

  Няма кой да проверява

  дали кучето Вихър от Обеля наистина е било ваксинирано, обезпаразитено и кастрирано. Но парите за тази дейност са гарантирани от бюджет. Всяка община има предвидена сума за изграждане на приют за бездомни кучета. Отделно частни фирми се наемат, за да кастрират безстопанствените животни. Оказва се, че в повечето случаи те така и изпълняват задачата си. Само за месец има няколко случая в страната, в които уж кастрирани животни имат поколение.

  Една кастрация струва между 70 и 100 лева. Община Варна декларира, че частна фирма е кастрирала 1000 кучета от началото на годината, но така и няма механизъм, който да отчита реалните резултати. „Общинските приюти са

  перфектна схема за източване

  на държавни пари. Един приют струва на данъкоплатците 160 хил. лв. За тези пари може да се направи хубав ремонт на детска градина“, коментира Мария Великова от фондация „Германо-българска помощ за животните. Тя е категорична, че сдружението им не харчи нито един български лев, а се издържа със спонсорство от Германия.

  „За сметка на това от община Добрич например само имитират дейност. Животни, които ние сме обезпаразитили преди една седмица, общинските служби ги хващат наново и се правят, че са ги обезпаразитили. В същото време кучетата, които уж са кастрирани, раждат. През миналата седмица отново имахме подобен случай в Добрич и това не е за първи път. Куче, маркирано като кастрирано, роди седем малки. Нали се сещате за какви далавери става въпрос“, добавя Великова.

  Неправителствени организации твърдят, че всеки месец сезират държавните институции за проблема с бездомните кучета, но адекватна реакция все още няма. /БЛИЦ/

• Македонците с двойно гражданство – под финансов рекет и политически натиск

  В Македония властниците симулират интерес към ЕС и НАТО. Притискат хората с българско самосъзнание да не гласуват. Имат желание отново да влязат в една федерация със Сърбия.
  

  
  интервю на Ана Кочева /Фрогнюз/
  
  Петър Колев, съпредседател на македонско движение „Преображение“ и участник в протестите срещу проблема с българските регистрационни номера в Македония
  
  ‒ От какво е продиктувана днешната пресконференция, респ. и протестът, който ще последва на 7‒ми октомври?
  
  ‒ Продиктувани са от факта, че на 1 октомври в Р Македония влезе в сила подзаконов нормативен акт, с който на хората, притежаващи автомобили с български регистрационни номера, им се отнема правото да ги карат в Македония. Или трябва да се плати сериозна сума във вид на мито, или направо могат да бъдат отнети в полза на държавата.
  
  ‒ Кои са заплашени от това?
  
  ‒ Хората с двойно гражданство ‒ македонско и българско, без значение дали живеят в Македония или в България. Има и първоначална глоба от 100 евро с предупреждение за конфискация, ако в даден срок българските регистрационни номера не бъдат сменени с македонски. Всъщност македонската държава осъществява от една страна финансов рекет, т.е. намерила е още един начин по време на криза да си пълни хазната. Абсурдно е да си принуден или да си легализираш колата в Македония, или да ти я отнемат. Това обаче е само едната страна на въпроса.
  
  ‒ Коя е другата?
  
  ‒ Другата е политическата страна. В Македония предстоят предварителни избори поради обстановката там и заради това се прави всичко възможно хората с българско самосъзнание да нямат възможност да гласуват. Ако откажеш обаче да пререгистрираш колата си там, те принуждават, за да я запазиш, да се откажеш от адресната си регистрация в Македония. А това автоматично по Закона за изборите в Македония те лишава от правото да гласуваш в страната. 
  
  ‒ Значи, ако бившият премиер Любчо Георгиевски, който е и с българско гражданство, реши да влезе в Македония с кола, той също ще бъде подложен на същите санкции, така ли?
  
  ‒ Предполагам, че така ще стане, ако реши да влезе с кола с българска регистрация.
  
  ‒ А прилага ли се тази мярка по отношение на граждани с двойно гражданство, но различно от българското?
  
  ‒ Там е въпросът. Искам да ми отговорят на въпроса отнемат ли коли с албански, или сръбски, или гръцки регистрационни номера. Отговорът е, че това не става. Важи само за българските регистрационни номера. На Станке Лисичково има опашка от 100‒200 коли, които чакат, за да видят как ще се развият нещата. Това е финансов рекет, политически абсурд и нелогично поведение на властите в страна с претенции да влезе в ЕС.
  
  ‒ По „европейски” явно се плащат таксите…
  
  ‒ Нямам нищо против да плащам такса за това, че карам колата си по македонските пътища. Друг е въпросът, че си я троша по тях. Но нека Македония най‒сетне да въведе винетната система. Истината обаче е, че не парите са проблем, а това, че автомобилите с българския трикольор и надписа BG стават все повече и повече оттатък. Абсурдно е обаче държава, която твърди, че иска да стане част от ЕС, да тероризира 50 000 граждани, това са все едно жители на един средноголям град. Искаме българските евродепутати да сигнализират в Европа какво се случва в Македония.
  
  Митко Георгиев, председател на Сдружение „Мост“
  
  ‒ Защо направихте тази пресконференция в София, г‒н Георгиев; проблемът го създават в Скопие!
  
  ‒ С проблема трябва да се запознаят Народното събрание, външният министър Николай Младенов, но и българските евродепутати, за да представят въпроса пред колегите си от Европа. Това се налага от факта, че всъщност македонските управници въобще не са заинтересовани от това да влязат в ЕС и НАТО.
  
  ‒ Но те непрекъснато декларират такава политическа воля…
  
  ‒ Правят го на думи, но всъщност не е така. Проблемът с името на Македония също е създаден изкуствено, само и само да се блокира процесът на присъединяване. Непрекъснато се внушава, че Гърция и България са лошите сили, които пречат на Македония да се интрегрира в евроатлантическите структури, а задкулисните намерения са да ни пратят отново във федерация със Сърбия. Спомнете си само каква съдба сполетя човека, който се опита да противодейства на тези намерения ‒ Борис Трайковски, който беше проамерикански настроен, който разбираше значението на Коридор номер 8 и искаше да го осъществи, да сближи Македония с България, с Гърция, с Европа. Това сръбските и руските служби не можаха да понесат.
  
  ‒ Трайковски загина при самолетна катастрофа…
  
  ‒ Да, формално беше така, но я инсценираха точно тези служби. Това е публична тайна в Македония. Сега продължава политиката на отдалечаване на Македония от НАТО и ЕС, просръбските ни управници не са заинтересовани от това да влезем там, както всъщност не са заинтересовани и самите сърби. Да, говори се, че Сърбия иска да стане член на ЕС, но кога? Тя още не е решила проблемите си с Косово, с Албания. След 10‒15 години? Дотогава ще ни направят част от Сърбия отново.

  Източник:

  http://frognews.bg

• МАБИК посрещна учени от Башкортостан и Урал

  Международната академия по българознание, иновации и култура МАБИК посрещна учени от Башкортостан и Урал.
  Гостите участваха в Есенната сесия на Академията, в рамките на Седмицата на българската история, култура и цивилизация – Българиада 2010

  Акад. Йордан Иванов и Анна Зографова – член-кореспондент на МАБИК.

  Откриването на Седмицата на българската история, култура и цивилизация се състоя на 29.09.2010 г. в конферансната зала на прекрасната сграда на Дюлгеското училище на Бул. „Хр.Ботев” № 71 в столицата. По време на форума бе огласено откриване дейността на Общобългарски народен университет и на Центъра за консултативно – информационна подготовка и обучение. Проведено бе и първото заседание на специализираната сесия на научно-практическата конференция на секция „Българите през Античността“, в рамките на предстоящия Трети конгрес по история. Промоцирани бяха авторски книги и бяха чествани кръгли годишнини на членове от ООБ и МАБИК.
  Гости на „Българиада 2010” от 29.09.2010 до 05.10.2010 както и на ООБ/ Организацията на обединените българи/ и МАБИК /Международната академия по българознание, иновации и култура/, в рамките на Седмицата на българската история, култура и цивилизация бяха председателят на културно – просветната организация „Българско възраждане” от град Уляновск – Шаукат Богданов, Тимерша Вахитов – председател на Уляновското обществено движение „Туган тел” /Родна реч/, доцент Султан Гиматов както и бизнесменът Хамза Ямбаев – също членове на организацията. От южен Урал – Башкортостан по същия повод в страната ни гостуваха академик Ахмет Закиевич Рахимов – Български, председател на Клуба на българската интелигенция в град Уфа, неговият заместник Митхат Шаяхметов и Зухра Гадиевна Шахметова – физик и учен. В рамките на пребиваването си гостите имаха възможността да участват със свои експозета и доклади в работата на тазгодишната есенна сесия на академия МАБИК.
  Доклади изнесоха акад. Сергей Иванов по темата: „Цивилизацията в югоизточна Европа и Егея през античността”, акад. Владимир Цонев – „Древните български строители и цивилизатори”, Чл. кор. Стойчо Симов – председател на академия МАБИК – „Вярата в безсмъртието и обезсмъртяването – в основата на светогледа”, Акад. Йордан Стоилов Иванов и Член – кореспондент Анна Зографова, с доклада „Мизийска субкултура в Дорострум”, Ангел Христов, по темата: „Връзките на великите и духовни българи” . По време на второто пленарно заседание, озаглавено „Техническото наследство на античните българи” говориха Чл. кореспондент на академия МАБИК Ал. Вълчев, проф. Г. Петров за „Древната история на Траките – българи”, писателят Васил Томов за „Величието и падението – съдбата и кармата при българите”, доц. Денев за „Келоменския надпис”, Иво Андровски. Академик Киряк Цонев и д-р М. Цонева се представиха с доклада „ От слънчевия Сипар през могъщата Спарта, безсмъртния Спартак и безбрежния Сибир до Великия Аспарух. Доклади четоха още Ясен Кавадарков и проф. Д. Папазов – за „Интеркултурния процес в древна България – 7 – 10 век.
  Проведени бяха интересни работни срещи и разговори с гостите. Те посетиха СУ „Свети Климент Охридски”. На 02.10.2010 г. участваха на живо в едночасовото телевизионно предаване „Памет Българска” по БНТ от 11.00 часа, с водещ историкът проф. Божидар Димитров – министър без портфейл, отговарящ и за Агенцията за българите в чужбина.
  Тематиката на предаването както е известно е историческа и според неговия създател то в момента представлява фундамент, върху който могат да се градят основите на националното ни самочувствие като българи. За правилното разбиране на много от днешните ни проблеми е необходима ясна и точна представа за ония исторически и съвременни, обществени и геополитически фактори, които по един или друг начин са определяли и все още определят съдбите на дунавските и на волжските българи. За което Европа и европейските обединени народи са длъжни да знаят, че българите по света са пръснати в Северното полукълбо, В Южното и на Изток и следва да спомогнат за тяхното обединение.
  Проф. Божидар Димитров изрази истинско удовлетворение от предложението на член – кореспондента на академия МАБИК Дочо Шипковенски и Главен секретар на ООБ, които акцентува върху факта, че трябва да се отворят представителства на България в Башкортостан, Татаристан и на други места в бившите руски републики, с компактни български общности и на територията на Руската Федерация. Целта днес е да бъдат улеснени студенти и преподаватели у нас и там, относно не само обучение, а на място да се подготвят кадри за хилядите предстоящи съвместни археологически разкопки, за които гостите показаха карти на непроучени археологически некрополи и обекти, до които преди години не са имали шанс за достъп.
  В този контекст стана ясно и, че проучванията на тези обекти ще бъдат съвместни. С участие на учени и представители на академия МАБИК и по места.
  Трябва да отбележим, че когато се говори за „татарски национализъм“ трябва да се знае, че повече от 150 години „имперският термин или по-точно псевдоним „татари“ до такава степен е бил инфилтран в съзнанието на Волжските българи, щото дори и в момента, чрез него продължава да се играе върху най-тънките струни – пантюркизъм – панисламизъм. Това обаче става естествено и е съвсем не без подкрепата на чужди разузнавания.
  Преди време един известен учен Рем Латипов писа по повод етно
  политическата общност на волжските българи като обвини татарския историограф Марджани, за участие в ситуирането през 1920 г. на Татарската АССР.
  И както е предвидил още през 1903 г. известният писател Гаяз Исхаки, в първата литературно фантастична повест на волжските българи, озаглавена – „Ике йоз елдансонг инкираз“, / в превод означава „Смърт след 200 години“/, от страшната болест „татаризъм“, от която боледуват нашите събратя – Волжските българи, те са били заразени през втората половина на XIX век.
  Темата за Волжска България – която има дълъг живот, израсла като велика сила в евроазийското пространство не загива в умовете и в сърцата на хората и живее и до днес.
  Двама видни представители на волжските българи Шаукат Богданов и академик Ахмет Закиевич Рахимов разказаха защо и до днес болшинството от населението се именова татари. Но в тази година федералната служба на държавната статистика на Руската Федерация издаде разпореждане, в контекст предстоящото към 2012 г. преброяване на населението по признаци в над 30 точки, във формулярите на техния закон. Така част от татарите ще могат да се самоопределят като българи, защото в състава на етносите ще има и народност „българин”. „Признателни сме за тази много голяма крачка на правителството. Надяваме се, че като премине това преброяване, ние ще можем да се наречем, с името на нашите предци” – казаха гостите.
  Какво се знае и какво учат децата в Република Татаристан: според проф. Божидар Димитров тази тема дълго време е била табу по времето на тоталитаризма. А книгите на Алфред Халиков и на академик Рахимов разглеждат княжеските фамилии от български произход, като постамент, който формира руската аристокрация по време и след царуването на Иван Грозни. Двете Българии днес се оказва, че са на разстояние над 2000 километра. Руският имперетор до 1917 г. е бил титулован – Император на Русия…и цар Български!
  И един протобългарски гениален астроном от Волжско Камска България – Ел Булгари, 150 години преди Коперник и Галилей е твърдял, че земята е кръгла и се върти!
  В този контекст , акад. Рахимов разказа как преди година и половина е бил създаден клуба на българската интелигенция в Уфа. Защото повечето от професорите и доцентите на Башкортостан са в Уфа – Урал. А български територии е имало и до реката Об, и до Урал и до Беринговия проток. Тези земи е владял княз Куш, от легендарното княжество Мари – обединител на урго – финските племена до Кама. Затова се е казвала държавата Волжско – Камска България.
  Днес има организация в Уфа, която се именова Дворянско татарско събрание в Башкортостан /с 860 фамилии дворянски/.
  Докато в Татаристан фамилиите на дворяните са 240. В Казан тези фамилии са потомци на дворяните.
  Територията на старите българи е била много по-голяма от тази на днешен Татаристан. Изглежда има днес и много претенденти за наследството на Волжските българи….
  Днес в Башкортостан и в Чувашия се говори на старинен език, който се доближава до езика на предците от Волжско-Камска България. Узбеките и казахите са тюрки, но там също има и наши български диаспори.
  Етносът се определя от специфичните белези езика, антропологични черти на лицето. Но освен етноса има и суб етнос. Това са 2 понятия.
  А в българската нация са влизали освен ядрото прабългари – още и дакомизийци, шопи, славяни, готи, авари, половци, печенеги, каракачани, капанци, и пр.
  В района от Урал до Самара днес има над 2000 непроучени исторически обекта, които могат да бъдат един своеобразен Клондайк за общата история на предците. Но в бившите руски републики, потомците на Волжските българи, отишли там от Балканите и на Изток и изградили,крепости, градове, села и държави, а днес някои от тях вече се и завръщат – отново в земята на предцита… Те – тези наши българи все още се страхуват да се самоопределят, и това върви от времето на от погромите на руския цар Иван Грозни, който избива над 2,5 милиона българи.
  Очакваме за в бъдеще, при предстоящото преброяване, стотици хиляди в тези бивши руски републики да се самоопределят като българи. За което милионите българи, останали в същите тези територии, не трябва по никакъв начин да се изолират от районите на самата днешна Република България. Защото Коренът ни е единен. А в основата на целия пъстър национализъм е и възраждането на културата и националната идентичност на българите на Волга. То се базира на историческа основа. На държавността както и на близостта до Алтайските българи.
  В Енциклопедия Британика волжските българи са описани като българи, живеещи по поречието на Болга /Волга/ – потомци на преселниците българите от Стара Велика България на Кхан Балтавар Велики Кубрат. Асимилацията на Волжските българи е оказала особено силно влияние върху Башкирия, върху мишарите и татарите. А в момента, в идеологията на потомците на Волжските българи се наблюдават три тенденции – алтернативи: пантюркизъм, пан – ислямизъм и ревизионизъм. Част от националистичните настроения са обхванати дори в проекти, базирани естествено на религиозна основа. Немалко от тях се финасират, с идеологически грим, в полза на Турция, докато ортодоксалните татаристи – пензенските татари изповядват тезата, че „заедно с аланите са били ядрото или българското сърце на Русия”.
  Част от националистичните тенденции са се манипулирали и продължават за се манипулират. И както твърдят волжски социолози и политолози, източниците на финансиране на идеологическия грим са най-вече от Турция – която е лидер в пан-тюркистките движение, и може би своеобразен „троянски кон“ на глобализацията, направен по мострата на американския модел за ислямския свят.
  В този смисъл, прототип на татарския национализъм, с положителен образ е и панислямизмът. Към него се числи и една немалка част от волжските българи..
  Като манталитета на тюркските огузи – Oghuz, които са в основата на турската етническа група, също и манталитета на българите на Волга („татарските – волжски българи“) се различава значително. И разликата е в духа на тюркските Огузи и на Казанските българи. Едно е ясно – духовното ни родство, още от времето на Тангра, днес се възприема на подсъзнателно ниво. То е много силно. Това е генома.
  Затова нека не забравяме едно друго много важно обстоятелство – към момента нашата родина – Република България е толерантна към деноминациите.
  Опцията „Ичкерия” е нещо друго. Модел на идеята за национално възраждане, с неориентирано искане за суверенитет и национална независимост, граничещо с анархия, която неизбежно води до военна конфронтация.
  Има и идеи – „Татарстан“ да се преименувана на „Идел-Урал регион“, а българите от Поволжието да си върнат историческото име БЪЛГАРИ.
  Всъщност открит е огромен потенциал – с помощта на десетки научни работници, историци – наши и съвременници, от /Болжско/ Волжко – Камска България, ние трябва да продължим да търсим общите корени. Защото Българщината търси своите корени по света.
  И като финал – няма нищо невъзможно и всичко е възможно! Когато и да е, милионите българи следва да потърсят своя корен на Балканите и да докажат своя ГЕНОМ ОТ ДРЕВНОСТТА, ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО, ЗА СЛЕДВАЩИТЕ ХИЛЯДОЛЕТИЯ! Защото много цивилизации се губят и изчезват. А ние българите продължаваме да граничим сами със себе си – във владения от 5/8 от в Северното полукълбо, разделени с хиляди километри!

  Същите представители от най-големите български сдружения на Волжските българи от Уляновск и Бащкортостан гостуваха в Деня на Св. Франциск – 4.10 и във Варна. Те информираха, че полагат основите на своя Конститутивен акт, който ще има значението на Конституция за всички българи по света. Учените бяха на посещение по покана на Организацията на обединените българи. Документът, който предстои да бъде внесен в техните сдружения цели духовно единение на сънародниците ни извън пределите на родината. Това са данни, съобщени от члена на академия Мабик и първи зам. председател на ООБ – Организацията на обединените българи Владимир Цонев. Конститутивният акт ще бъде съобразен със oаконодателството на всяка о т страните, в които има българско малцинство. Този документ ще бъде приет официално на 9 май – дЕНЯ НА ЕВРОПА, КОЙТО Е И ДЕН НА УЧЕНИТЕ, честван и като Ден на българската древност.
  Над 50 млн. са етническите българи в бившите руски републики и на територията на Руската федерация и автономните области. Това са данни на академия МАБИК, дефинирани от академик Йордан Стоилов Иванови и огласени от академик Владимир Цонев.
  Едва днес, след повече от 90 години – след ВОСР,. етническите българи в Руската федерация могат да впишат своята национална принадлежност. По време на преброяването, което предстои при Волжските българи и в Башкортостан, което ще продължи до 2012 г., всеки, който се чувства българин, може да се самоопредели като такъв.

• Проф. Милен Семков: Начело на организираната престъпност в България са политиците

  С проф. Милен СЕМКОВ* разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА
  Гласове

  Къде останаха лицата, които осъществяваха прехода към демокрация и провалиха мечтите ни, къде останаха разпределителите на финансовите потоци, но не малкият Доган, а големият Костов и следващите в управлението на БСП? Къде останаха всички, които получиха наследството на комунистическата тоталитарна система в областта на финансите и икономиката? Къде са? Кой ги прикрива? А точно тези хора са начело на българската организирана престъпност, това каза пред ГЛАСОВЕ проф. Милен Семков.

  – Нека преди да започнем разговора ни за настояща България, да хвърлим поглед назад към най-новата ни история от гледна точка на научната терминология. Как ще наречете като историк последните 20 години, в които живеем? Наричаме периода постсоциалистически или посткомунистически, но това са доста неясни формулировки…

  – Веднага се съгласявам с предложението, защото може да се измисли и нещо от рода на утопии на прехода или преход на утопиите. Аз, като историк, винаги се интересувам от едно събитие с оглед на неговите причини, развитие и последици. От тази гледна точка използвам мисълта на един от големите френски историци на ХІХ в. Жюл Мишле, която съм цитирал и в моя учебник по история за 10 клас: „Историята е мост от миналото към бъдещето”. Моето допълнение е, че по този мост историкът трябва да се движи първо като следовател, после да бъде прокурор и накрая като съдия да произнесе присъда.

  Тази присъда, т.е. оценката на събитията и фактите не трябва да подлежи след това на преоценка и преразглеждане, както това се случва в момента в България. Историкът е историк в кавички, ако обявява например някого за велика историческа личност, а впоследствие се оказва, че този човек е трябвало да отиде в затвора или най-малкото да бъде, образно казано, обезглавен от историческата наука. Защо говоря за прехода на утопиите? Човечеството открай време, още от пещерата, е живяло с утопии. Те продължават до гроба на отделния човек и до гроба на цели общества и цивилизации. В случая утопията и на нашия преход започна с края на т.нар. научен комунизъм.

  В ролята на „велик” утопист” се оказа „научната” врачка Маркс. Самата дума утопия е съчинена през 1516 г. от Томас Мор: от гръцкото „не” и „място” се получава утопия. На неговия остров „Утопия” хората ще работят по 6 часа и ще живеят много щастливо. След това темата през ХVІІ в. е продължена от Томазо Кампанела с „Градът на слънцето”, в който вече ще се работи само по 4 часа. Така се съчетава едновременно утопията „политическо устройство” с утопията „социален живот”. Ние наследяваме „утопията Маркс-Ленин-Сталин” с всички последици на комунистическата тоталитарна система, когато се смесват утопия, мит и илюзия.

  Самият аз живеех с илюзии около 10 ноември 1989 г. и след това за стремителен демократичен преход. Винаги съм обяснявал на студентите си, че трябва да бъдат демократи и граждани в съчетание, което обаче се оказа трудно постижимо. Утопиите на нашия преход бяха точно мечтата или илюзията за едно демократично гражданско общество. Това, което не се извърши, беше, че промяната не започна с „ревизия” на миналото, с оценка на наследството от комунизма, за да не ми се обяснява сега от БСП колко хубаво се живеело при Тодор Живков и колко лошо днес.

  – А какво е историческото ви определение на периода от 1944 до 1989 г.?

  – Първите една-две години след 9 септември 1944 г. са преход към комунистическа тоталитарна диктатура. Това е общество, родено с държавния преврат на Ленин и неговата банда престъпници на 7 ноември 1917 г. Термина „Ленин и неговата банда престъпници” съм го използвал в лекциите си. И бях много доволен, когато на представяне на книга на мой колега за белогвардейците в България тогавашният руски посланик Авдеев използва същата оценка.

  С този държавен преврат беше създаден модел на нова политическа система – тоталитарната, с последователи, които много „обичат” Ленин – Бенито Мусолини и Адолф Хитлер. Те взаимно си влияят и усъвършенстват системата в посока на ежедневната пропаганда и ежедневния терор – с престъпления, измами, лъжи. Тук се сещам за отдавна популяризирания от мен афоризъм на железния канцлер, обединителя на Германия през ХІХ в., Ото фон Бисмарк: „Никога не се лъже толкова много, колкото преди война, по време на избори и след лов”.

  Лъже се, разбира се, и преди избори, и по време на война, важното е, че последиците от лъжата винаги са на гърба на народа. Мои колеги историци се поддадоха на твърдението, лансирано при т.нар. „размразяване” по времето на Хрушчов и после при перестройката на Горбачов, че след смъртта на Сталин се променил типът на политическата система в СССР, а следователно и в България, и тя от тоталитарна се е превърнала в авторитарна. Но основните родови белези на тоталитарната система останаха непроменени!

  – Как определяте терминологично периода след 1989 г. до днес?

  – Преходът на мечтите, на илюзиите. Използвам формулата преход към политическа и икономическа демокрация. Нека обясня защо поставям политическа пред икономическа, след като всички казват, че законите на икономиката определят физиономията на едно общество, на една държава. Да, това е вярно, но политиката е много тясно свързана с икономиката, особено в ХХ в., когато се появи демократическият капитализъм и планирането, когато стана ясно какъв модел на ново общество може да се изгради въз основа на постиженията на науката и технологиите. В началото на ХХ в. социалдемократите издигнаха тезата за демократичен преход от капитализъм към социализъм не чрез фантасмагорична пролетарска революция, а чрез бюлетината.

  В този момент Янко Сакъзов е дори преди великите Бернщайн, Жан Жорес и Кауцки, защото той още тогава предусеща, че трябва да се използва организационната роля на капиталистическата класа, а не тя да се унищожава, да се гради общество, при което да се използват усилията и уменията на всички класи за напредъка на гражданите на държавата. Жан Жорес през 1902 г. пише, че „господството на една класа е атентат срещу човечеството”. Именно този атентат не трябва да се допуска. Янко Сакъзов дълги години беше оплюван от българските комунисти, които му прикачваха оценките на Ленин за социалдемократите като „лакеи” и „опашки” на буржоазията. Затова казвам, че когато ние, историците, оценяваме практики и идеи, трябва „присъдата” ни да е безупречна, да не се поддаваме на политически оценки и влияния, трябва да не забравяме, че историята е част от обществените науки, които не са слуги на управляващите.

  – Следователно според вас е възможна обективната история?

  – Като идея – да, но като практика, когато не достигат „финикийските знаци” или когато с тях може да се съблазни и някой доста обективен до определен момент изследовател, тогава вече настъпват промени не само в оценките, в изводите, но и в начина на мислене и започва възхваляването на управляващите дори когато извършват престъпления срещу правата и свободите на гражданите, както се случва днес в България.

  – Какви процеси се развиха в обществото ни по време на прехода на илюзиите? Накъде върви демокрацията ни?

  – Демокрацията ни е все още дресирана и за съжаление се оказа, че сценарият за дресировката е подготвен още преди 10 ноември 1989 г. В Кремъл бяха наясно, че тяхното общество е фалирало икономически, политически и морално, че трябва да се подготвят за общество, при което главната цел е все пак да се запази, ако не изцяло ръководната роля на комунистическата партия, то поне представителите на тази партия да продължат да контролират икономическите лостове в страната.

  Затова всичко премина точно по този сценарий, за съжаление. И се откриха хора, марионетки в ръцете на архитектите на този план. Веднага ще ги кажа и поименно. Андрей Луканов, който осъществи и дърпаше конците на организирания от съветския посланик в София, генерала от КГБ Шарапов, по нареждане на Горбачов държавен преврат на 10 ноември 1989 г. Луканов си създаде екип не само от няколко членове на Политбюро на бившата вече БКП, но и от т.нар. „дисиденти”.

  Жельо Желев се оказа великолепен инструмент, пожеланата марионетка в техния план, и изигра много точно ролята на преустройващ комунистическата тоталитарна система на демократични релси. И се оказа, че ние всъщност строим посткомунистическо общество – в преход към демокрация, в която обаче икономическата власт отново е в ръцете на комунистите, но вече разделена с нова „политическа класа”, олицетворявана от ръководителите на СДС и най-вече от Иван Костов. Е, разбира се, някои лица се смениха.

  Трапезата е отлична, но пейката е къса и винаги има боричкане не само в нейните краища, но и за мястото в средата й. Спомням си за събитията от януари 1997 г., когато участвах в бунта на млада България, и как се радвахме, че най-после измиваме очите си пред чехи, поляци и унгарци. През януари 1997 г. се събрахме в 272 аудитория на Софийския университет – представители на всички висши училища в София и на научните институти към БАН.

  Срещата, която така се случи, че аз ръководих, завърши с единодушното приемане на резолюция: 1. БСП връща незабавно мандата за съставяне на правителство. 2. Незабавно се организират предсрочни парламентарни избори. 3. Дават се под съд всички министри от „кабинета на Жан Виденов” и всички участвали в разграбването на България отпреди 10 ноември 1989 г. и след тази дата. 4. Незабавно отваряне на досиетата на всички агенти на българската политическа полиция и на чуждите разузнавания (имам предвид на КГБ!).

  И какво направи „другарят” Костов – „да”, с удоволствие, на точки първа и втора, а трета и четвърта – в „коша”. И след това ме питаха студентите: „Професоре, за какво бяхме на улицата и барикадите…”. В първия ден на януарския протест дадох интервю за централната австрийска телевизия, в което казах: „Край на комунизма в България, най-сетне ще се отървем от комунистите веднъж завинаги, този път няма да ги изпуснем!”. Приятел на сина ми бил гледал интервюто и веднага му се обадил: „Беше великолепно!”. Да, бяхме велики, но ни сложиха кавички…

  – Има твърдения, че настоящото управление на България по формата си е демократично, но по съдържание е авторитарно. Споделяте ли това?

  – Темата за авторитарните нотки в един демократичен концерт много ме е занимавала. Специалист съм точно по история на болшевизма, фашизма, националсоциализма и особено се дразня, когато в този демократичен хор, който се мъчихме да създадем, се появиха солисти като Иван Костов, Симеон Сакскобургготски (за Станишев не говоря, той е нещастно съчетание на обстоятелства) и днес Бойко Борисов с „подгряващия” Цветан Цветанов.

  Бойко-Борисовият стил на ръководство, на работа, на появяване тук и там с ножица в ръка да „реже лента”, много ми напомня например на Бенито Мусолини – здрав, як, ритал топка, сниман гол до кръста със снопи жито сред селяни, дори прилича на сексгерой (нищо че е прекарал сифилис преди Първата световна война). Борисов обича да се появява в такава роля и толкова ми напомня на Мусолини, че ми е мъчно за това, което става в България.

  Защото ние гласувахме, включително и аз, срещу тройната коалиция – БСП, ДПС и царедворците, срещу нейното управление. Гласувахме с илюзията за прехода към истинско демократично общество, но за съжаление отново се намесиха икономически и политически „кръгове”, които създават друга обстановка и нежелана от демократите посока на развитие. Не може в една демократична система избраният от мнозинството избиратели министър-председател да казва: „Аз давам пенсиите, аз строя магистрали, аз плащам, аз определям…”.

  Това ми прилича на Доган, който нагло се перчеше: „Аз разпределям финансовите потоци”. Остава Бойко Борисов публично да се прегърне с Доган и да се разберат за „финансовите потоци” и разпределението им! На Запад може да харесват, че Борисов има няколко педи гръб, че играе тенис и рита топката, но мен ме интересува не мускулестата ръка, а мозъкът.

  Нека ГЕРБ да се докаже не само с „демокрация на мускулите”, но и с интелигентно ръководство, което в условията на световна финансова и икономическа криза ще измъкне България от посткомунистическото тресавище. Искам най-после да се даде точна картина какво наследство получи България на 10 ноември 1989 г. – финансово-икономическа картина, дългове, постижения, и защо и в момента ние сме на опашката на Европа и дори и в Албания ни се смеят.

  Защо се стигна до положение, в което разликата между нас и развитите европейски страни вместо да се заличава, се увеличава. Продължавам да искам и да очаквам отговори на тези въпроси. За да няма отново илюзии, за да няма нови 800 лъжи. Това обаче не беше направено от ГЕРБ. А сега неуспехите на правителството на Бойко Борисов в борбата с кризата се прикриват с димната завеса „борбата с организираната престъпност”. Какво се оказа – хванаха „октопода”, организираната престъпност „във всички посоки”, начело с Алексей Петров. Аз бях потресен. Моят земляк – защото съм от Тетевен – Алексей Петров бил тарторът на организираната престъпност в България – как съм го „изпуснал”.

  Ние всички разсъждаваме какво означава терминът „организирана престъпност”, кой е начело на тази организирана престъпност и може ли човек като Алексей Петров със своите ограничени финансово-икономически възможности да бъде начело на тази „организирана престъпност”?

  Къде останаха лицата, които осъществяваха прехода към демокрация и провалиха мечтите ни, къде останаха разпределителите на финансовите потоци, но не малкият Доган, а големият Костов и следващите в управлението на БСП? Къде останаха всички, които получиха наследството на комунистическата тоталитарна система в областта на финансите и икономиката? Къде са? Кой ги прикрива? А точно тези хора са начело на българската организирана престъпност, защото тя просто се срасна с държавата.

  Съвсем логично е да попитам премиера Борисов и неговия вътрешен министър Цветан Цветанов как ще ме убедят, че министри и министър-председатели на три правителства не са разбрали, не са схванали, че един действащ по време на управлението им български офицер е главата на организираната престъпност. Това е направо смехотворно. И сега се правят на ни лук яли, ни лук мирисали и ни разказват баснята за главния злодей Алексей Петров. Такава вина не виждам как ще се докаже с представената на обществото „информация” от „свидетели”, намиращи се под следствие, май и в затвора!

  Когато полицаите просват на земята един офицер, когато арестуват в болница един бивш министър и прокурорът му крещи, че е „абсолютен престъпник”, когато нахлуват рано сутрин или посред нощ в дома на семейства и бият невинни, такива управляващи нямат право да ми говорят за демокрация. Чета сега за разделянето на делото „Октопод” – прокурорът бил направил грешка. Прокурорът, като е направил грешка, да понесе отговорност.

  Ако аз допусна грешка като изследовател на съвременната история, от моите грешки не зависи съдбата на България. Но когато един прокурор нарушава закона, когато един вътрешен министър определя каква присъда трябва да получи едно лице, това е посегателство върху принципите, в които аз съм възпитаван и които защитавам пред моите студенти – принципите на една демократична политическа система, развивана през столетията още от Английската революция през ХVІІ в., през века на Просвещението във Франция, от революциите през ХVІІІ в. в Съединените американски щати и Франция.

  Всичко това е посегателство върху основните права и свободи на гражданина и аз го чувствам като посегателство върху моите лични права и свободи, когато се потъпкват правата и свободите на някого другиго. Това ме засяга пряко. Защото тази игра на думи и дела не може да не ме възмущава, а тя възмущава впрочем все повече и повече хора, които милеят и страдат за истинско гражданско общество в България.

  Но как да се събуди това общество, ако не се обединяват демократично мислещите избиратели, тези, които искат решително осъждане на престъпленията на комунистическата тоталитарна система и на строителите на „посткомунистическа” България. Демократична България не се изгражда с намирисващи на трибунали „специални съдилища”, а с уважение към великия принцип за разделение на властите, с представяне на избирателите на истината за проблемите на държавата, с научно обосновани тези за развитието ни в следващите години, дори десетилетия! Тогава избирателите ще са доволни от управляващите.

  * Проф. Милен Семков е роден през 1934 г. в Тетевен. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”, където през 1962 г. става асистент по нова и съвременна история. От 1972 г. е доцент, а от 1986 г. – професор в Историческия факултет на СУ. От 1968 г. е доктор по история, а от 1985 г. – доктор на историческите науки с темата “Фашисткият феномен и дискусията в световната литература”. Специализирал е в Парижкия и в Брюкселския университет, в Женева, Монреал и в Европейския колеж в Брюж. Автор е на фундаменталното изследване “Фашизмът”, на учебник по история за 10 клас, “Двадесети век – диктатура и демокрация” и др.
  

• Борис Дубин: Особеният път и социалният ред в съвременна Русия

  Борис Дубин е руски социолог, преподавател по социология в Института за европейски култури и Московското висше училище за социални и икономически науки, ръководител на отдел в Аналитичния център „Юрий Левада”, зам.-главен редактор на „Вестник общественного мнения”.

  Митологията за “особения път” и особените качества на руския човек започна да се активизира в масовото съзнание от средата на деветдесетте години на миналия век. През 1994 г. относителното мнозинство от анкетираните (41%) признава, че Русия изостава в развитието си от повечето водещи държави, обаче вече 32% са съгласни, че Русия се развива по особен, свой път и не бива да бъде сравнявана с другите държави (8% се придържат към мнението, че Русия винаги е била в числото на първите и не е отстъпила от тази позиция). Във времето делът на привържениците на второто и третото твърдение само расте, и през октомври 2008 г. те представляват две трети от запитаните.

  Зад този процес в неговия начален стадий може да се види символична компенсация за тягостните за голяма част от руснаците „вътрешни” обстоятелства – последствия от икономическите реформи, започнали през 1992 г., и ако говорим за „външни” фактори – нарастващата (във връзка с войната в Чечня, с ролята на „силоваците” в руското ръководство, с все по-голямата „неуправляемост” на държавата от президента) изолация на Русия от световното обществено мнение. Едновременно с това у голяма част от руснаците започна да се засилва стремежът към символичното възвръщане на единството, примиряване със съветското минало, с неговите – в контраст със съвременната ситуация – образи и фигури: подбрани, препарирани и пласирани. Паралелно, в колективното съзнание – с поддръжката на медиите, но вече със забележимо сменени ориентири и оценки – бе реанимиран „образът на врага” (враговете).

  2.

  При социологическия анализ на комплекса или синдрома на особеното методологически е допустимо да се върви по различни пътища. Да кажем, може да се отделят различни „археологически” слоеве в морфологията на това смислово образование, съотносими с различни времеви периоди: да се различи традиционалисткият слой на семантиката, отпращащ към дореволюционното, националното, руското (тук особена роля ще играят „руските традиции”, „руската култура”); държавно-съветските компоненти (остатъци от великата мисия, героичните изпитания и постижения); уравниловъчно-комунитарното значение, препращащо също към съветското, но в значително по-голяма степен към постсъветския опит и представляващо символична защита от промяната, застраховка от риска и поражението в условията на неопределеност, на избор (образите на неразчленените маси, негативното отношение към индивидуализма и успеха). При анализ на понятията в социокултурното пространство възниква възможността да си представим различни семантични слоеве в дадения смислов комплекс като съотнесени значения на периферия (провинция, „затънтени”), център (столица, Москва) и – чрез смислова и модална преграда или разрив – държавата в целостта си против също толкова обобщения образ на Запада; в това изброяване става дума, разбира се, не за географски точки или пространства, а за съвкупност от значения, кодирани от съответни имена.

  Във всеки случай, на изследователя му се налага постоянно да има предвид несъвпадането и взаимодействието на изолационистката митология на особеността с практиката на приспособяването към „другия”, другите – бавна, принудителна адаптация към известно социално и културно разнообразие с елементи на „западно” и „всеобщо” в работата на някои социални институти, във всекидневния начин на живот, в програмите на медиите и т.н. Жителите на Русия признават (през 1994 г. и през 2003 г. до 60% от запитаните са съгласни), че „рано или късно Русия ще тръгне по път, общ за всички цивилизовани държави”. Но говорят, като правило, за неопределено бъдеще време, което ги освобождава от лична инициатива в настоящето, а значи и от лична отговорност за желаното, както и за нежеланото бъдеще. На второ място, трябва да се разграничава по модалност и по функционално значение проспективният план за представата за „пътя” (в изследванията той излиза като „общ за всички”, но тези общи значения на ценното и желаното се пренасят в неконтролираното бъдеще) и ретроспективният план – в него, собствено, се и подчертават значенията на особеността, които, да отбележим, отпращат изключително към миналото и потвърждават, узаконяват и поддържат, консервират в това статукво днешните представи и оценки.

  Ако се сумират отговорите на руснаците на въпросите за съдържателните характеристики на руската (и свързаната с тях съветска) особеност, то основните, повтарящи се и най-масово представени позиции изглеждат по следния начин. Преди всичко, руснаците отбелязват:

  – различието на западните и руските ценности, традиции (граница, преграда, разрив);

  – особената роля на държавата в отношението й към населението (власт – сила, конституираща социалния свят и колективната идентичност);

  – масовидният характер на социума, колективното „ние” като цяло (свикване с еднаквостта и неприемане на различието като механизъм за социално равенство и блокиране на индивидуалните инициативи); в този смисъл особеният от „другите” път може да се трактува като проекция на архаичната, по-точно на архаизираната вътрешна монолитност, на неразличаването на каквото и да било отделно, открояващо се; като условие за особеност спрямо външния свят се явява неприемането на особения и обособяването вътре в социума;

  – особеният човешки характер, в частност като резултат от „историческите” обстоятелства (а съответно, разбирането за „нашето минало, нашата история” като това, което ни отделя от другите: историята се представя като тавтология, повторение в затворен кръг, потвърждаване на идентичността, при това най-често в семантиката на страдателно и търпеливо понесените общи изпитания) – оттук и значимостта на такива характеристики на самоописанието на руснаците, като „обикновени”, „открити”, „не стремящи се към успех и богатство”, „решаващи общо всичко” и т.н.

  3.

  В изброените особености може да се види символична транскрипция на няколко фундаментални обстоятелства от историческото съществуване на Съветския съюз и колективния живот в съветския социум. Те се явяват като социокултурни рамки (причини, условия) на възникването и жизнеспособността на мита за „особения път” за мнозинството от населението. Още повече за днешните жители на Русия, при които присъстват вече не само с преките форми на държавното насилие и ведомствената принуда, а с „азбучните истини”, с „разбиращите се от само себе си” езикови клишета и визуални стереотипи, фигури, сюжети, преминали няколко десетилетия образно-символична обработка, активизиране и преобръщане чрез подсистемите на социума – училището, медийната пропаганда, официалното изкуство.

  От една страна, в представите за държавата (Русия, СССР) като цяло присъстват устойчивите значения за външна заплаха или, най-малкото, за недоброжелателно обкръжение – преди всичко, въображаемото неразбиране и неприязънта от страна на Запада. От друга, символичният „център на света” в описаната картина се намира „там”, зад непреодолимата граница. С други думи, в понятието за тукашната особеност, освен (или в резултат на) организирано възпроизвежданата неосведоменост на абсолютното мнозинство от населението за живота „зад планината”, влиза усещането за периферност, а казано по-грубо – за изостаналост и в този смисъл вторичност, закъсняла реактивност по отношение на тамошния „голям свят”. На когото, съответно, се приписват инициатива, активност, динамичност (ако говорим обобщено – самостоятелност). Но тези характеристики – така работят механизмите на колективното изтласкване и проекцията! – се кодират (вж. по-горе) изключително в категориите на враждебност по отношение на „нас”. Понякога това е явна опасност, понякога – (коварно) затаена заплаха.

  По-нататък. В представи за особения характер на руския и съветския човек се транспонира многогодишният опит от живота в затворено общество – затворено не само за външната среда, но и принудително, нормативно разделено отвътре, „разединено и разградено”, според формулировката на Юрий Левада, когато най-обикновеното и общозначимо нещо може да бъде обезпечено само чрез особени средства (приятелство, връзки, подкуп и др.) или при изключителни обстоятелства, но отново в принудително нормативна, уравнителска форма (война, порционна, купонна и други подобни системи).

  Обратната страна на подобно съществуване се откроява с усещането на индивида за неавтономност и, съответно, за зависимост от обкръжаващите, които колективно го контролират – характеристика на уравнителното съзнание. Компенсаторен момент в такива условия става чувството за подчиненост на всички по отношение на държавата, което символично се транскрибира в образа на върховна, всемогъща и – в идеализираните очаквания на мнозинството – по бащински загрижена, „своя” („наша”) власт.

  4.

  Понякога поставят метафората или митологемата за особения път в контекста на дебата за модернизацията, тълкувайки я като указание за своеобразната траектория на развитие на Русия. Всъщност, в тази метафора семантиката на целенасоченото движение не се съдържа, нещо, което посочва още Гогол, един от първите, разработвали близка метафорика. Динамичните характеристики на предполагаемата цел, скоростта на приближаването до нея и посоката на движение, параметрите на инициативата и активността на движещите се, последователността на действията им, инструментите за оценка на извървяното, коригирането на маршрута и други подобни моменти отсъстват напълно в метафората за „особения път”. И това не е повреда или дефект – такова е функционалното предназначение на анализираната метафора. Тя трябва да отделя „нас” от „тях”, така че споменатият „път” вече ни е даден. Освен това, той е зададен веднъж завинаги, предначертан като наше неотменно свойство: това е другото обозначение на „нас”, своеобразното второ „име на Русия”, но то е тайно, обърнато към нас и разбираемо само от нас, другите („те”) не могат да го забележат, да го разберат. Тези обстоятелства неведнъж са посочвани от анализаторите. Но модалната структура и прагматиката на използването на митологемата за особеността, изглежда, се анализира доста по-рядко.

  Ако говорим за функциите на дадената метафора, можем да констатираме, че наблюдателят и изследователят тук имат работа с основополагащи стратегии за производство и възпроизводство на обикновени, дори най-прости социокултурни различия. Асиметричното делене на „ние” и „те” чрез непреодолима, т.е. забранена за двете страни преграда, „стена”, „завеса” е базовата характеристика на архаичното съзнание и неговите по-сетнешни архаизиращи разновидности (церемониални изпълнения, колективни възпоменания, стилизации и др.). Ако се анализира модусът на подобни смислови образования, тук е важно да се отбележи тяхната модална двойственост. „Особеният път” в езика на пропагандата и медиите, възможните „горещи линии”, токшоута и др. се предоставя и като реалност, като даденост, т.е. норма, и като желано, като задача, т.е. ценност. Такова устройство (с неговата принципна безусловност и извънсубектност на изказванията, а значи, неразчлененост на смисловите му планове) по най-сериозен начин блокира възможността за рационализиране на подобни смислови шевове и кройки. Тяхната „работа” се състои в определянето на области на „нашето” неразделно единство, което точно в това си качество е противопоставено на всичко останало като „чуждо”.

  Продължавайки тази линия на анализ на ключовата метафора, ще посоча значението на особеността – като подразбираща се, постулирана, но необсъждана изключеност на Русия от общия ред, от общите правила – освен това и като изключителност на географското й положение, исторически обстоятелства, характер на „нашия” народ и човек. Апелът към екстраординерност е много популярен в руската история. Юрий Левада отбелязва, че „в съветския новоговор е трудно да се намери друг специфичен термин, сравним по експанзивност с понятието „особен”. Във връзка с казаното по-горе ще подчертая, че „режим”, „ред”, „отдел”, „съвещание”, „папка” (ред, цитиран от Левада) като „особени” препраща още и към митологизираните значения на секретността. Скритостта на властта и запазването й, никога неразкриваемите тайни в дадения случай представят властта като свръхестествена инстанция, като могъщество, недостъпно за обикновените представи и мерки, а заради това имаща силата и правото за премахва обикновените правила и законите на колективния живот.

  5.

  Тайната тук се явява като средство за контрол на властта над масите, а властта, съответно, застава съзнателно непрозрачна за масите, дори може да се каже – невидима за тях, но точно заради това вездесъща: тя като че ли е навсякъде и никъде – навсякъде, в цялата пълнота на могъществото си, но никъде отделно и частно (такива модуси биха смалили нейната тоталност и сила). Ако – след направения анализ –от изброените характеристики се снеме здравият митологичен слой, то описанието на „невидимостта” на властта социологически може да се трактува като отсъствие на връзка между властта и масите, а съответно – като безотговорност на властта, въпреки формалната й изборност от масата избиратели и от населението.

  Струва си да се отбележи, че приемането на дадената ситуация влиза в общо разпространение и се смята в социума за норма за представата за властта, най-малкото – на висшата власт. Ако говорим за масовото въображение, за масовата политическа култура, първите лица за масите са надарени със свръх власт, но не отговарят за употребата на такива извънредни пълномощия. Те не могат и не трябва да бъдат призовавани да дават сметка; в най-добрият случай, те отговарят (през последните години това особено се отнася за фигурата на Путин) само за „доброто”, за едни или други явления в подобряването на отделни страни от живота, но в никакъв случай за недостатъците и провалите на системата.

  Същественото в дадения контекст е, че описаният стремеж към „невидимост”, т.е. към неконтролируемост, може да бъде отнесен към поведението и на властта, и на масите. При това безотговорността на властта съответства на безотговорността на масите. Да не се включваш в нищо и да не отговаряш за нищо, изплъзването от надзора и контрола на началството е устойчива тактика в поведението на обикновения руски човек въобще, но особено в рамките на затворените подсистеми: в армията и в „зоната”, на принудителна работа или на лечение и т. н. Тази тактика можем да наречем тактика на алибито, при това, както бе казано, от нея в Русия се ползват всички: и „върховете”, и „низините”.

  А това означава, че в картината на света, построена върху митологемите за особеността (изолираността, масовидността на всички, действащи като един, и на всеки, отговарящ за всичко), строго казано, извънредността не толкова противостои на обикновеността, колкото се корелира и преплита с нея. Тези режими на колективното съществуване се поддържат един друг. Извънредните ситуации се явяват като начин за контрол над мобилизираната от властта и сплотената чрез тях “от горе” маса, обикновеността (равняването по обикновеното, навикът като инструмент за нивелиране на различията) се явява като начин за контрол над индивидуалната инициатива и отговорността „отдолу”, от страна на масите.

  Тъкмо в съотнесеността и смисловата индукция на тези два плана (общите всекидневни норми, спазвани по навик, и подразбиращите се като изключения, допустими и негласно разрешени отклонения от тях) бих предложил да гледаме съдържанието на анализираните тук категории на особеността. Тя фиксира характерното състояние и подредбата на колективния живот в Русия, които тук разпознаваме и признаваме като „свои”, „наши”. Колективно приетата и санкционирана от навика, от обичая затвореност на тези две системи (нормите и ексцеса) за външно наблюдение и контрол блокира възможността за тяхното проясняване, извеждането им в ясната област на мисълта, на отделянето им от всяко „частно” съзнание, а с това и възможността за самостоятелна позиция на индивида, за легитимност на субективната гледна точка. Неконтролируемостта на описаната смислова конструкция, недостъпността й за рационализиране позволява произволно да се променя съдържателният (идеологическият) пълнеж, запазвайки принципната конструкция за непринадлежност към общия ред, към универсалните ценности и норми. Искам да подчертая, че тук главното е не тази или онази идеология, а точно модалната, но безалтернативна конструкция на социалния живот.

  6.

  Важно е да се отбележи вторичността, производността и в този смисъл слабостта, дефицита на общозначимото и универсалното в описваната конструкция и в социалния ред на днешния руски живот. За фрагментарността, раздробеността и разградеността на тази конструкция е писано не веднъж. Ако говорим със социологически категории, става дума за преобладаване в социума – нещо повече, за колективния диктат в него – на твърде партикуларни отношения: затворени, персонални, непосредствени контакти между най-близки роднини. В качеството на образец тук излизат едноизмерните (хоризонтални) връзки между „същите като нас”. Точно тях си представят днес руснаците като единствената област на колективното съществуване, която те все пак контролират, в която преобладават отношения на доверие и където може да се направи нещо, където може да се влияе.

  В такъв затворен и сегрегиран социум особено значение се възлага на бариерите и преградите, а чрез това се поддържа социално конструираната пасивност. Подобно състояние (неправилно е да го наричаме поддръжка или одобрение) бива забелязвано от днешната руска власт, отчита се от нея в технологията на управлението, разглежда се като принципно неограничен ресурс на собственото й съществуване. Но и самото население отнася дадената характеристика към основополагащите черти на руския човек и колективния живот в Русия като „особен” и „наш”. Неслучайно в представите за особеността на руския народ първо място, според данните от допитванията на Центъра Левада, рядко устойчиво място заема „търпеливостта” – посочена е от 53% от анкетираните през 1998 г. и 2008 г., което превишава един път и половина значимостта на другите, дори най-признаваните черти от колективния автопортрет („душевност”, „навикът да се задоволяват с малко”, „преобладаването на духовните ценности над материалните”).

  Позитивната оценка на параметрите на сходство и хоризонталните връзки в “нашите” колективни образи подразбират преобладаващо неприемане на социалните и културните различия. В последните биват виждани не симптомите на разнообразието – съответно знак и ресурс за общото богатство на възможностите, залог за динамика на обществото. Напротив, тези различия се четат като неравенство и несправедливост, доколкото зад тях се виждат претенции за превъзходство, неправомерни от страна на „същите като нас” (доминирането – и то с подозрително и постоянно недоволство – се допуска само за властта). Натискът на навика, на привичното работи като инструмент за социална нивелация. Оттук – натрапчивите за колективното съзнание на руснаците (както на низините, така и на върховете) призраци на рухналите предградия, кошмарните картини на хаос, „жупелът на всепозволеното” и други подобни. Това е и още един „вътрешен”, вграден в конструкцията на социалния свят и колективното съзнание, блокиращ механизъм на каквито и да са промени. С негова помощ както отгоре, така и отдолу се консервира състоянието на атомизиране на всички в качеството им на еднакви и пасивни – състояние, може да се каже, на „разсеяна маса”. При това, „общото” се приема или в качеството на колективна, изравняваща всичко, стигма в настоящето, или – като идеализирана картина, отново извън всякаква конкретика, инструментални характеристики, собствената роля, последователност на действията и др. – се проектира в неопределеното, недостижимо бъдеще. А значението на „особеното” все повече се пренася в компенсаторната перспектива на миналото. Както вече беше посочено, точно тази семантика на миналото, билòто, т.е. намиращото се извън сферата на чието и да е влияние – индивидуално или колективно („нашето минало, нашата история”) – става с годините за руснаците все по-значимо, все по-отчетливо се очертава от тях в образа на колективното „ние”.

  7.

  По този начин, на основата на проведения анализ на емпиричните данни, може да се направи извода: в колективното си самоопределяне мнозинството от руснаците през последните петнайсет години са се преориентирали към миналото. При това, през последните десет години това минало все по-често се явява като съветско (тук идеалът е ретроспективно конструиран като контраст с „лошите” години на брежневската епоха). Съответно, с все повече съветско съдържание се изпълва и конструкцията на особения път. Особеният път днес – това е път съветски, той включва в себе си и държавните значения на съветското като огромно и застрашително. В първите десет години от новия век предпочитанията на руснаците могат да се проследят достатъчно ясно:

  Искате да живеете в огромна страна, която другите страни уважават и от която се боят, или в малка, уютна и безобидна страна? (% от числото на анкетираните)

  Първото	75
  Второто	19
  Затруднавям се да отговоря .	6

  Описаният по-горе исторически „преход” на общественото мнение от хипотетичната алтернатива (на избора) и въображаемото партньорство към особеността (изключителността и изключването, т.е. изолацията, най-малкото символична) е начин за потвърждаване и укрепване на колективната идентичност на болшинството руснаци в пространството и времето, установяване на приемственост по отношение на съветското минало, към основополагащите черти (особености) на съветското, начин за утвърждаване на съвкупностите на точно тези черти (особеният характер на властта и др.) като „нещо наше”. Такова завръщане беше припознато от мнозинството от населението на държавата като стабилност и ред, то се съпровожда от чувство на завръщане към нормата и днес се приема като норма.

  При това, достатъчно осезаемото в материалите от социологическите анкети разбиране от мнозинството руснаци на лошия социален ред (свръхконцентрация на власт, неефективно управление, бюрокрация, корупция и др.) изобщо не им пречи да приемат тези състояния като „наши”, нормални за „нас”, т.е. това разбиране не подрива статуквото, а колкото и да е парадоксално, обратното – поддържа и заздравява днешния ред. Искам да подчертая този момент. Подобна двусмислена конструкция сама влиза в автохтонната „традиция”, в митологията за „нашето” като особено – неслучайно тя се повтаря неведнъж в отечествената история. Така нарастващият свръхцентрализъм и авторитарността на управлението, бюрократизмът и извънредността във втората половина на 20-те години на миналия век са се осъзнавали от масата тогавашно население като връщане към дореволюционния ред и, съответно, към предишните митологични представи на масите за властта, каквато тя „винаги” е била. Такъв ход на колективната мисъл, вероятно, би бил фиксиран в масовите мнения през 70-те години на миналия век – преоценката на предишната „хрушчовска” епоха – ако тези феномени бяха изследвани от тогавашната социология.

  Вторият важен извод от проведения анализ е, че (отново според емпиричните анкети на Център Левада през последните петнайсет години) поддържането на символичната колективна идентичност се оказва (за пореден път се оказа) за различните групи, за руския социум и за властта, приемаща върху себе си репрезентация на тази идентичност, по-важна и по-необходима, отколкото диференциацията и състезателността, поставянето на цели и достигането им. Съответно, политиката в подобни условия се изражда в публични театрални церемонии и скрита зад кулисите номенклатурна борба по собствените, вътрешни, също неписани правила.

  Зад метафората за особения път стоят неподготвеността за състезателност, за възнаграждение на успеха и позитивната солидарност – принципи, които са създали съвременните (модерни) общества. Доколкото към главните особености на руския път се отнасят опеката от страна на държавата и нейната повишена роля в социалното устройство на живота, важността на контрола над индивида от страна на колектива, то подчертаването на „особеността” говори и за неподготвеност за свобода, преди всичко, за индивидуална свобода, а значи, за отговорността за собствения живот, за култивирането му. Свободата е още една от най-важните универсални ценности, лежаща в основата на съвременните общества.

  В този смисъл е допустимо да се тълкува митологемата за особения път като системен ограничител на модернизацията. Той позволява тази митологема да се трансформира и приспособява чрез „знакови” (при това, с възможност за преозначаване) елементи в съответствие с изискванията на властта и със задачите за нейното самосъхранение, от една страна, и навиците на масата, нейното нежелание и отблъскване на промените, от друга. Важно е да се уточни: по-коректно е да се вижда в това именно ограничител, стабилизатор, т.е. механизъм за ”мека” адаптация, а не „твърдо” препятствие или спирачка.

  Една от съществените характеристики на работата на този механизъм се състои в това, че „особеният път” се явява в общественото мнение, в материалите от социологическите анкети като съдържателна характеристика – някакъв набор от качества, макар и достатъчно неопределен. Но „отговорите” на анкетираните са само начало за нови въпроси, които си задава социологът: това не са отчетни показатели, а предмет за анализ. Така че, по-точно би било да видим в категорията „особен път” ценностен оператор, превключвател на модалните планове за оценки и интерпретации на социалния свят, който обезпечава интеграцията на представата за себе си и за другите, явява се като механизъм за съгласуване и относително съзвучие на оценките на идеалното и реалното, на властта и масите. Трудността в интерпретацията на комплекса на особеността се състои точно в това, че той се явява ту като съдържателен, ту като модален (регулативен, задаващ модус за разбиране). Ще отбележа, че това е същата двойственост, която се подчертава от социолозите, в руското (съветското) „двусмислие” или „лукавство”. Двойната, „кентаврическата” природа на подобни представи обезпечава на носителите им застраховка в условията на социална неопределеност на цялото и собственото място на анкетирания в него, но и поддържа, увековечава тази неопределеност, придава й принципен характер, доколкото я защитава от рационализации, дискусии, корекции и др.

  8.

  Ще опишем накратко как действа този символичен механизъм за социална адаптация (в дадения случай – митологичният комплекс „особен път”). Той съотнася и интегрира три нива или три кода на социалната реалност и колективните представи:

  – ниво на авторитарно-патерналистичната власт;

  – ниво на партикуларната („разсеяна”) маса;

  – ниво на съвременните, така или иначе специализирани институти (производство, образование, здравеопазване, пазарни елементи и др.).

  С други думи, в социокултурните условия, които тук се описват и анализират, институционалната реалност не работи, ако не получава а). санкция от страна на йерархичната власт (привилегии, връзки и др.) и б). интерпретация от страна на неидентифицираната маса (в термините на своите, в това число – на своята, нашата власт). Така институционалната реалност придобива имитационен или субституционален характер. Това са някакви обновявания на табелите (съвременно стилизирани), зад които по други правила функционират отношенията на „своите”, структурирани по оста на йерархичната власт. Подобно устройство позволява да се използват наличните ресурси на институтите (резултатите от тяхната дейност, благата), изплъзвайки се от функционалните им императиви (самостоятелност, отговорност, ориентиране към цели, проверка на ефективност, подобряване).

  Такъв механизъм позволява да се удържат всякакви промени в рамки, удобни за властта и поносими за масата (адаптацията в днешните руски условия е всеобща тактика). Оттук и значението в подобни условия на въведената по-горе категория алиби: нека „другото” (новото, западното, модерното и др.) да си съществува, но не с нашите усилия, не при нас и без последствия за нас. В това може да се види един от примерите за системно производство на разриви в социалното и културното време. То означава, че производството на подобни разриви е вградено в конструкцията и функционирането на репродуктивните институти на социума – училищата, медиите. Точно заради това историята в дадените социокултурни рамки приема вид на повторение, на церемония, на ритуал – поредното напускане на своите основи („загуби”) и също така поредното символично „завръщане” към тях. Затова съветската образност, чак до човешките типажи, се инкрустира днес в рекламите на съвременните стоки и услуги по улиците и в транспорта на най-големите градове на Русия. Затова стилът на съветското кино от 1930-1950 г. се превръща днес в символична основа на „епичните” повествования на „големия стил” в държавно спонсорираното (отново!) родно кино. При това, в днешните образци носталгично се подчертава значението на вкоренеността, приемствеността, дълговечността, а съответно, фантазменото качество и сигурност на стоките, услугите, в края на краищата, на самите хора и целия им начин на живота в тяхното днешно, но като че ли „вечно” и „завинаги” непроменяемо устройство.

  2 септември 2010 г.

  Превод от руски Веселина Гюлева

  Текстът, който публикуваме със съкращения, е от списание „Вестник общественного мнения”. В основата му са две лекции на автора: през ноември 2009 и април 2010 г. Статията продължава и развива многогодишните разработки на сътрудниците на Центъра Левада по темата.

  Източник: в-к Култура
• Проектът на Избирателен кодекс тотално зацикли

  ГЕРБ нарушава всички обещани срокове за приемането на ключовия закон

  Таня Петкова

  Един от най-шумно прокламираните от управляващите законопроекти – този на Избирателен кодекс, зацикли в парламента. Проектът, по който специално съставена комисия работи над половин година, бе раздаден на парламентарните групи за одобрение още преди ваканцията на НС в края на юли, но и досега той не е депозиран официално в деловодството на парламента.

  Според представителите на десницата, както и на левицата, обемистият документ е „компилация“ от всички досега съществуващи изборни закони – за Народно събрание, за местни избори, за избор на евродепутати и пр. Това е и основната причина парламентарните им групи да не се подпишат под проекта, който в този си вид е одобряван само от управляващата ГЕРБ и от подкрепящата я „Атака“.

  Намерението на мнозинството и най-вече на шефа на временната комисия Искра Фидосова (ГЕРБ) е проектът да бъде прокаран със съгласието на всички или поне на почти всички парламентарни партии. В парламентарната история след 1989 г. обаче е рядкост ключов законопроект на управляващите да мине с подкрепа на всички политически групи.

  „Като си на власт, трябва да носиш отговорност за решенията си“, коментират и от дясно, и от ляво.

  „Това няма как да се случи, мнозинството не записа нищо ново в проекта. Кой проблем решиха – дали възможността от фалшифициране и манипулиране на изборите, дали пресякоха натиска върху избирателите, който се оказва при всеки един вот или пък дадоха гаранции, че гласуването в чужбина най-накрая ще стане прозрачно“, коментира пред Mediapool депутатът от Синята коалиция Димо Гяуров, който е и член на комисията.

  По думите му мнозинството не се е съгласило и с тяхното предложение за машинното гласуване, което би излязло по-евтино и което би намалило в пъти изборната администрация. „Между 8 и 12 млн. лв. се харчат за хартия на всеки един вот“, даде пример Гяуров.

  Подобно мнение изказаха и представители на неправителствени организации, които участваха в заседанията на комисията по изработването на кодекса и които многократно настояваха и предлагаха ГЕРБ да въведе такива правила, които да осветлят възможно най-много изборите, както и да бъде пресечен т. нар. корпоративен вот.

  Такива текстове обаче не бяха заложени в проекта, а просто механично бяха пренесени постановки от сега действащите закони.

  Димо Гяуров прогнозира, че в този си вид законопроектът едва ли ще влезе за първо четене до края на годината, което е в контраст с обещанията на председателя на НС Цецка Цачева в началото на есенната сесия, че Избирателният кодекс, „един от най-приоритетните закони“, ще бъде факт до края на януари следващата година. Това обаче едва ли ще се случи предвид факта, че в края на септември проектът изобщо не е депозиран, нито пък е минал през ресорната правна комисия.

  Дори и да се „забързат“ с него, ГЕРБ вероятно ще изпуснат поставения срок за приемането на кодекса, който в началото на годината заръча на депутатите си „ударно приемане“ на законопроекта.

  http://www.mediapool.bg

• Борисов: При стачка подавам оставка, викайте Станишев

  При стачка си подавам оставката. Аз толкова мога. Това каза в емоционален изблик пред Сашо Диков премиерът Бойко Борисов.

  Давам всичко от себе си – от сутрин до вечер, дадох си здравето и нервите, коментира лавината от критики към него и кабинета.

  „Щом не ни харесвате – викате си Станишев, Доган и си ви доуправят. Толкова! Полагам огромни усилия, повече от това не мога. Толкоз мога!“, разпалено допълни Борисов по време на интервюто, което даде пред Сашо Диков за Канал 3.

  Премиерът подчерта, че той е изпълнил на 100% обещанията си и започнат ли стачни действия, няма да убеждава никого в противното.

  „Викате си някого да ви отвлича, да ви язди“, нервно реагира Борисов. На въпроса на водещия за огромно напрежение се е натрупало в обществото и неговите очаквания, министър-председателят отговори с не един въпрос: „А в мене не се ли е натрупало напрежение? И в мен има напрежение, защото полагам огромни усилия да изкарам държавата от кризата и го правя. Намалих цената на газа, може да е самохвалство, но за мен това бяха изключително трудни преговори. В три часа през нощта ги изгоних. В три часа през нощта! Кой ще ми плати това здраве?“

  Борисов смята, че най-успешните сфери на управлението са борбата с престъпността, строителството, земеделието. Дянков има много трески за дялане и ако не си ги поправи, ще има проблем с мен, обеща той.

  Оценката му за Дянков е, че „той генерира отрицателна енергия заради липсата на пари и това кара всички да го мразят“.

  Той обаче одобрява финансовата дисциплина на Дянков.

  Проблемите в здравеопазването пък определя като „единствения трън в петата, единственото ми тежко място, където буксуваме“. И ако Борисова не се справи, ще сложа друг и тогава ще успея, закани се премиерът.

  По-късно дойде и развръзката – Бойко Борисов прие оставката на здравния министър, като уточни, че тя не й е била искана досега. Така той показа, че наистина държи на думата си.

  Накрая отрече да е „самохвалко“ и призна: „Аз съм вече един истински преуморен човек вследствие на много ангажименти и разговори.“

  Интервюто на премиера не убегна от зоркия поглед на депутата от Коалиция за България Петър Курумбашев.

  Българският народ избра г-н Борисов, за да управлява, а не да бяга при първата по-сериозна ситуация. Това каза на пресконференция в Народното събрание Курумбашев по повод репликите на премиера, че ако в държавата има стачка, той щял да си подаде оставката.

  „Какъв голям мъж, а плаче. Вижте какво се случва в цяла Европа. Вчера имаше стачка в Словения. Днес има протест в Брюксел. Дали Барозу ще си подаде оставката? Днес има стачка на транспортните работници в Испания. Дали испанският премиер ще си подаде оставката? Какво да кажем за Папандреу? Има ли стачки в Гърция? Тук трябва да кажем – българският народ избра г-н Борисов, за да управлява, а не да бяга при първата по-сериозна ситуация“, допълни Курумбашев, предаде Фокус.

  „Тук репликата е: „Не така, моето момиче. Тепърва има да те щипят“. Ако г-н Борисов в най-скоро време не уволни г-жа Борисова, тя ще го уволни него“, смята Курумбашев.

  http://frognews.bg/

• Учеха ни как да убиваме!

  С Джеф КИЙ, ветеран от войната в Ирак, а сега писател и активист за човешки права, разговаря Симеон Гаспаров

  Джеф Кий е роден през 1965 г. в щата Алабама. Той е бивш морски пехотинец от армията на САЩ и е един от войниците, участвали в превземането на Багдад през 2003 година. През 2004-та в знак на протест срещу водената военна политика на страната си в Ирак той напуска войската и се включва в работата на организацията “Ветерани от Ирак против войната”. Джеф Кий е също писател, актьор и активист за човешки права. Той е основател на фондацията “Мехади” за подпомагане на иракски деца и цивилни граждани, които са пострадали от войната, както и на ветерани, които се опитват да лекуват стреса от войната с наркотици и алкохол. Фондацията “Мехади” е наречена на името на иракско дете, с което Джеф се сприятелил по време на службата си в Ирак.

  

  – Г-н Кий, как приехте неотдавнашното решение на президента Обама да обяви края на войната в Ирак?

  – Аз вярвам, че президентът Обама е добър човек и наистина прави всичко възможно да разреши този конфликт, който започнаха други. Но да не забравяме, че там останаха още 50 000 войници, така че не виждам все още края на войната да е настъпил.

  – Една от причините САЩ да нахлуят в Ирак бе сигурността на Америка. Днес, 7 г. по-късно, по-сигурни ли са Щатите?

  – Не, разбира се, но със сигурност мога да ви кажа, че войната в Ирак направи много хора изключително богати. Често се срещам с родители, чиито деца са по фронтовете, и им казвам: не жертвайте децата си заради хора, които забогатяват от тях. Но не само окупацията на Ирак, но и на Афганистан е изключително опасна за САЩ.

  – Вие сте един от първите, участвали във войната още от самото й начало през 2003 г., има ли нещо, което видяхте, което, ние, цивилните, не знаем?

  – Искам, ако можеше, всички в Америка, независимо от политическите им убеждения – консерватори или либерали, да можеха насила да бъдат накарани да видят неизмеримото страдание и разрушение, което причинихме на Ирак и Афганистан. Това, което видяхме ние, участниците във войната, бе тоталното разрушение, нанесено от най-могъщата военна машина в историята на човечеството. Нашият финансов интерес докара страдание на тези хора. С очите си видях как цялата инфраструктура на Ирак – държавна и военна, бе срината. Но не само това, ние разрушихме цялата страна. Забележете, ние, дори не разпуснахме германската армия след Втората световна война, а в Ирак разрушихме всичко. А знаете ли кога се прави такова нещо? Когато се планира окупация на цялата страна.

  – Кой най-много пострада от тази война?

  – Децата на Ирак. Ето, представете си деца играят на улицата и мине военен конвой, превозващ окупационни войски, с които местните хора не са съгласни. Тогава те излизат на демонстрация, някой вземе, че хвърли граната срещу конвоя. Атакуваните млади войници, които също, са голяма част от потърпевшите в този конфликт, изскачат и откриват огън срещу тези, които ги обстрелват. И по средата на всичко това се намират деца, играещи на улицата. Тези деца са хванати в капан. Къде да се скрият? Къде да отидат, домовете им и всичко край тях е превърнато в жив ад. Причинихме ужасни неща там, които са криминално деяние. Но най-лицемерното и гадното е как реагират десницата и консерваторите в Америка, които се представят за големи “християни”. Когато видят фактите, че ние докарахме смъртта на толкова невинни там, те отговарят: “Ами, това са само “вторични разрушения”, “съпътстващи щети.”

  – Как ви подготвяха в армията психически за войната?

  – Казваха ни ужасяващи неща, но така е, когато отиваш на война. Подготвяха ни още от началото на военната ни служба да видим как телата на другарите ни ще бъдат взривявани и разпъснати пред очите ни на безброй парчета и ние трябваше да се стегнем и да продължаваме напред. Така ти си готов и знаеш, че ще попаднеш в ситуация, където най-добрият ти приятел може да умре и части от тялото му ще попаднат върху теб. И другото, на което те учат, когато отиваш на война, е да убиваш.

  – Как ще се излекуват раните, причинени от войната, на мирното население?

  – Ох, Господи… Мисля, че поколения ще минат, докато раните зараснат. Вижте холокоста, колко години отминаха, но раните все още не зарастват. Сигурен съм, че на 10-годишните деца, които срещнах в Ирак, внуците на техните внуци още ще помнят и разказват за това, как американците са дошли и избили всичките тези невинни жени и деца. В Америка сме наивни да си мислим, че последиците от окупацията няма да доведат до сътресения дори и след като си заминем. Но ще ви дам пример за безотговорна журналистика, такава, каквато не съм виждал от години. На корицата на едно американско списаниеса сложили портрета на момиче, чийто нос е отрязан от талибаните, аргументирайки необходимостта от окупацията. Те внушават: “Вижте какво ще се случи в Афганистан, след като войските ни си тръгнат.” Но това са пълни глупости и заблуждения. Фактът е, че на това момиче носът му бе отрязан не когато нас ни е нямало, а когато войски на САЩ и НАТО са в Афганистан! Как ще ми го обяснят това?

  – Какво си говорехте с другарите преди битка?

  – Различни неща, но повечето пъти преди битка момчетата ме караха да им чета на глас записки от дневника, който си водех в Ирак и от който по-късно направих театралната пиеса “Очите на Вавилон”.

  – Когато US войските навлязоха в Ирак, световните телевизии показаха радостното посрещане на местните жители. Каква бе причината нещата бързо да се обърнат и иракчаните да намразят американците повече от собственият им диктатор Саддам Хюсеин?

  – Копелето Саддам Хюсеин управляваше с железен юмрук и вършеше ужасни неща със своя народ. Естествено бе тези, които го мразеха, да са на наша страна. Аз също в началото на офанзивата си мислех, че е добре да го премахнем и да помогнем на хората. Мислех си, че ще е нещо като войната в Кувейт, която не трая повече от няколко седмици, и след като го свалим от власт, ще се приберем у дома и ще оставим хората сами да си решават съдбата. Никога не съм си представял, че ще окупираме Ирак. Сега например в САЩ има хора, които са несъгласни с политиката на Обама и ако чужди войски дойдат и го свалят от власт, ще е естествено да са щастливи. Но ако те останат още някакви си 7 години, тогава да видим какво ще е отношението към тях. Абсолютно нелогично да е се мисли, че американците няма да почнат война срещу окупаторите.

  – Как американските войници се справят със стреса от войната? Намират ли необходимата подкрепа и разбиране?

  – Не намират. Аз общувам много с ветерани от Ирак и Афганистан, видели страдания, за които няма думи да се опишат. Помагам им и ги окуражавам да говорят, да не мълчат за преживяното. Това е един от начините, който може да ги спаси от кошмарите. Съвременните статистики изнасят доста обезпокояващи данни. Процентът на извършителите на домашно насилие и тежки престъпления сред войници, върнали се от фронта, е изключително висок и продължава да расте, което е още едно доказателство за своеволната политика на Америка.

  – Мислите ли, че консерваторите и крайната десница, подкрепяща антиправителствените милиции, не по-малко опасни за САЩ от тероризма, ще успеят да спрат прогресивния ход, който Америка е поела?

  – Не знам защо, но мисля, че няма да успеят. Аз обичам много Америка! Аз не я мразя. Вярно, в тази страна има много откачалки, но също има и прекрасни хора, които са направили добри неща за много хора по света. Надеждата ми идва от факта, че живея в страна, чиято конституция е създадена от робовладелци и че същата тази конституция е използвана за премахване на робството. Но както историята показва, и Америка, както всяка огромна военна империя ще залезе. Независимо от това ние трябва да променим начина, по който общуваме с другите народи.

  Източник: в-к Труд

  http://www.trud.bg/

• Българските евродепутати изпратиха декларация до ЕК в защита на Мирослав Ризински

  Българските евродепутати от всички парламентарни групи изпратиха писмена декларация до европейските комисари по въпросите на правосъдието Вивиан Рединг и по въпросите на разширяването Щефан Фюле в защита на македонския гражданин с български паспорт Мирослав Ризински. „Мирослав Ризински е български и македонски гражданин, който излежава присъда в македонски затвор. Българските членове на Европейския парламент сме дълбоко убедени, че присъдата на г-н Ризински е постановена на политическа основа, за което говорят многобройни факти от неговото дело“, се посочва в декларацията.
  Текстът описва подборно фактите около задържането и осъждането на Мирослав Ризински както и дейностите, извършвани от българския гражданин с македонски паспорт, провокирали интереса на властите в Скопие.
  „Българските членове на Европейския парламент сме единни в позицията си, че в Македония се провежда последователна политика по сплашването на всички, които държат на своя български произход. Мирослав Ризински и Спаска Митрова (чиито права бяха драстично нарушени, за което вече информирахме комисар Фюле) са двама души, граждани на Европейския съюз, използвани за назидание на всеки самоопределящ се като българин в Македония. Ние смятаме, че подобна политика на целенасочено потъпкване на определено национално самосъзнание не отговаря на принципите на Европейския съюз“, се казва още в декларацията.
  В заключение българските евродепутати отправят призив към Европейската комисия да проведе разследване по случая и да вземе отношение по него, както и да призове властите в Скопие да разрешат трансфера на Мирослав Ризински за излежаване на присъдата в България, „което е негово право по силата на Конвенцията на Съвета на Европа за трансфер на осъдени лица“.

  Агенция „Фокус“

• Габриела Антова – eвропейска шампионка до 8 г.

  Черноморския грузински град Батуми влезе със златни букви в историята на българския шахмат!

  8-годишната Габриела Антова от шахматен клуб ШАХ 21 от град София с треньор Стефан Стойнов
  стана еднолична европейска шампионка! ЧЕСТИТО!

  European Youth Chess Championship
  Batumi 2010 – Girls Under 8

  Final Ranking

  Rank Name FED Pts
  1 Andreeva Antova Gabriela BUL 7.5
  2 Goltseva Ekaterina RUS 7.0
  3 Shpanko Nadiia UKR 7.0
  4 Bechvaia Maia GEO 7.0
  5 Sidamonidze Anastasia GEO 6.5
  6 Kapanadze Sandra GEO 6.0
  7 Okuyaz Duru TUR 6.0
  8 Beshukova Alina RUS 6.0
  9 Stroganova Karina RUS 6.0
  10 Zinnatullina Adelya RUS 6.0
  11 Badelka Olga BLR 6.0
  12 Babayan Mariam ARM 6.0
  13 Nemcova Karin CZE 5.5
  14 Partladze Mariam GEO 5.5
  Scarpa Claudia ITA 5.5
  16 Hereklioglu Sude TUR 5.0
  17 Esadze Tamar GEO 5.0
  18 Yorgun Yaren Naz TUR 5.0
  19 Tsirekidze Nutsa GEO 5.0
  20 Gogokhia Elene GEO 5.0
  21 Tsaguria Tinatin GEO 5.0
  22 Mikadze Ani GEO 4.5
  23 Bellahcene Meriem FRA 4.5
  24 Imerlishvili Tamar GEO 4.5
  25 Goginava Sopo GEO 4.5
  26 Lagazauri Tamar GEO 4.5
  27 Donghvani Nia GEO 4.5
  28 Alizada Fidan AZE 4.0
  29 Esadze Kristine GEO 4.0
  30 Boncea-Pentac Salia-Ana ROU 4.0
  31 Chorgolashvili Maria GEO 4.0
  32 Khomeriki Elene GEO 4.0
  33 Saparidze Ia GEO 4.0
  34 Darchiashvili Nino GEO 4.0
  35 Sibajeva Marija LTU 3.5
  36 Margvelashvili Gvantsa GEO 3.5
  37 Zamanova Aytac AZE 3.5
  38 Panescu Angelina-Gabriela ROU 3.0
  39 Dzotsenidze Elene GEO 3.0
  40 Karimli Aysu AZE 3.0
  41 Noselidze Mariam GEO 3.0
  42 Cheishvili Mariam GEO 3.0
  43 Mikeladze Elene GEO 3.0
  44 Tsvariani Elene GEO 3.0
  45 Chanturia Keso GEO 2.5
  46 Baladze Ani GEO 2.5
  47 Tsertsvadze Mariam GEO 1.0

  Mitko Iliev

• Я чупката оттука бе, нещастник!

  
  Татяна Ваксберг
  

  Френското правителство разврати българските власти повече, отколкото те изобщо можеха да се надяват да бъдат развратени. Като изгони групово ромите и каза на ЕС да не му натяква за дискриминация, Саркози не просто зададе опасен тон, но и демонстрира, че този тон минава. Какви санкции ще му наложат? Та ЕС никога не е успявала ефективно да се противопостави на временни и по-постоянни възходи на национализма и расизма в страните членки (изключваме санкциите, наложени на Австрия след идването на Хайдер на власт, понеже тези мерки бяха твърде крехки и оцеляха за кратко). Всичко досега беше оставяно в полето на думите. И колкото и безобидно да беше това поле, дори и в него ЕС не се оправяше бързо, понеже хич не е лесно

  да пееш правилно на цели 27 гласа
  
  

  Случаят с експулсирането на ромите обаче е качествено нова ситуация. Тук вече не става дума за нарастване на обществените симпатии към една или друга крайнодясна партия. Действието не се развива в България или Румъния. Става дума за реална и ефективна политика, предприета в страна, известна със следния принос в световната история: че е люлка на човешките права и мотор за създаването на ЕС. Досега изработването на европейска политика по какъвто и да било въпрос беше дълъг, тягостен и далеч не винаги успешен процес. А сега дойде Франция и допълнително качи летвата твърде високо. Сега вече е нужна не просто обща политика, но и политика по най-болезнения за Европа въпрос – имиграцията. И докато се изработва тази политика, ЕС ще трябва да посочи с пръст страната, предизвикала дискусията. Само че как да си представим това – Франция в ролята на лошия? Това е по-скоро филм и е по-вероятно ЕС да не хареса сценария му. И Бойко Борисов няма да го хареса. Колкото повече една маргинална страна си изгубва посоката, толкова повече се надява, че

  и големите се излагат

  като нея. Инак безобразията може да проличат твърде контрастно.

  Огромната отговорност на големите демокрации в ЕС е тъкмо в това да отстояват принципите и целите, заради които беше създаден ЕС. Етническото равенство, свободата на придвижване и на инициатива, солидарността – ако всичко това безнаказано бъде изоставено от самите бащи основатели, то какъв е шансът в него да продължат да вярват страни с традиционна ценностна нестабилност? Този шанс е по-скоро нулев.

  От юли до наши дни Франция наруши принципи, които сама беше лансирала в не толкова далечното минало. Ромите бяха изгонени накуп. Този факт по незнайни причини не намери подобаващ отзвук в България, докато именно в него се съдържа дискриминационният елемент. Когато гониш цяла група с еднакъв етнически произход, експулсирането се нарича колективно и това предполага, че етническият произход е водещият мотив за изгонването (а всички други основания за него са само следващи и по-маловажни). Вторият елемент – ромите не бяха гонени след поединично разглеждане на техните случаи, последвано от решение на съда, а просто с полиция, която сама беше преценила, че в престоя им става дума за нарушение на законите. Това е втори от фундамендалните факти по случая, които не се радват на популярност. Страна – членка на ЕС, няма право да експулсира гражданин на друга страна на ЕС, освен ако съдът не постанови това. А тук не просто че
  
  нямаше съд

  ами имаше точно обратното – полицията изгони от Франция дори и такива роми, които по-рано бяха стигнали до съд (в град Лил) и съдът беше забранил тяхното екстрадиране, защото не беше намерил основания за него.

  Точно тези два факта са в основата на европейския скандал и точно те позволяват твърдението, че френските действия са сравними с всяко друго масово преследване на хора по етнически признак. Те позволиха на представителката на Люксембург в Европейската комисия Вивиан Рединг да сравни сегашното експулсиране на роми от Франция със „ситуация, която напомня Втората световна война“. В отговор Саркози употреби езика на Пруст, за да каже, че ако Рединг искала да си интегрира ромите, да си ги вземела при нея в Люксембург. Един френски сенатор пък проехтя по радиото с твърдение а ла балкански Милошевич: той каза, че би желал държавата Люксембург изобщо да не съществува. Даже поясни как в исторически план това е могло да се осъществи – ако „през 1867 година

  Бисмарк и Наполеон Трети

  бяха приключили преговорите си по друг начин“. Вярно е, че френският външен министър побърза да се извини за тези думи, но камъкът вече беше хвърлен.

  Ами на този фон кой да обърне внимание на българския министър-председател, който без да му мигне окото, съобщава, че няма да защитава 41 експулсирани от Франция български граждани? Много ми се иска да укоря българския премиер за това негово изказване, защото веднага ми хрумва поне един въпрос към него: министър-председателят на коя точно страна се очаква да защити българските граждани? Но този въпрос не е съвсем истински, той е само façon de parler (елегантната версия на по-изчерпателното „бла-бла“). Нищо не питам премиера, защото предварително знам закъде е тръгнал във вербалния смисъл на думата – за там, където вече се намира речникът на президента Саркози. Още докато беше министър на вътрешните работи, Саркози се беше изказал красноречиво за децата на бившите имигранти, живеещи в предградията на Париж. Каза на тези френски граждани, че са измет и че той ще ги издуха с пароструйка от градовете им. А това е много крачки по-напред в блатото от твърдението, че няма да си защитаваш гражданите. Предпочитам да питам

  пионерите в жанра

  Само че това питане вече не е лесна работа, защото изисква специфична езикова подготовка. Нямам предвид френския език като такъв, а нахлуването на улицата в Елисейския дворец. При Саркози говорът стана далеч по-освободен от многовековните френски изисквания за изящество. Преди две години президентът се ядоса на един човек, който го освиркваше по време на някакво тържествено откриване, свали оковите на Молиер и му каза пределно ясно: „Я чупката оттука бе, нещастник!“. Малко по-късно във времето и далече в пространството българският премиер бе помолен за пореден път да коментира своя предшественик и той беше изчерпателен като най-ориентираните продавачи от Римската стена: „Да е…а и нещастното копеле“.

  Такава невзискателност надали може да се запази изолирано – само в периметъра на езика. Все някога това „чупката“ излиза от речника, за да навлезе с ботуши в някое гето. По пътя неизбежно се преобръща и културният език – защитниците на гетото се оказват не привърженици на някакви принципи, ами направо любители на някакво престъпно племе, успешно маскирано като група дискриминирани граждани. И така, докато някой в София или Букурещ не вземе да си зададе логичния въпрос – ами щом чак на „Шан-з-Елизе” правят така, аз защо да не мога?

  http://glasove.com

• „Бойкометър“ ще следи за лъжите на властта

  Автор: Красен Николов

  Своеобразен каталог с дадените обещания на властта стартира в Интернет като целта да се постигне „намаляване на лицемерието в българския политически живот“. Проектът www.politikat.net е създаден от фондация „14-ти септември“ с подкрепата на Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа.
  Сайтът поддържа три основни раздела – „Истинометър“ , „Ветропоказател“ и „Бойкометър“ . В първия ще бъде поддържан архив за поети от властта ангажименти, „Ветропоказател“ ще прави каталог на изразени политически позиции, а последният портал е посветен само на премиера Бойко Борисов. Проектът има за цел да следи дали обещанията на политиците в България се изпълняват, а политическите позиции остават непроменени.

  Идеята е взаимствана от американския оригинал „Обамаметър“, който следи дали американският президент изпълнява своите 525 обещания, дадени по време на предизборната кампания. След като бе реализиран този проект получи „Пулицър“. Българският аналог също ще следи дали конкретно обещание е „неизпълнено“, дали е в „изпълнение“ или съответно вече е „изпълнено“.

  Сайтът все още е в процес на разработка и първоначално натрупване на информация като неговите създатели имат идеята да привлекат и външни сътрудници. Една от основните цели е да се създаде социална мрежа, в която потребителите да вземат активно участие в дебата по важни обществени въпроси.

  Инициатори на идеята са блогърите Асен Генов, Константин Павлов и Илия Марков. През последните две години те участваха активно в протестите срещу подслушването в Интернет, както и в организацията на разпръснатия с полицейско насилие общонационален протест от 14 септември 2009 година.

  „В България новините нямат продължение. Съобщава се страхотна новина, а след известно време се забравя какво се е казало. Никой не държи сметка на политиците, а предизборните програми се пишат само, за да се четат от конкурентните партийни централи“, заяви Константин Павлов при представянето на politikat.net.

  По думите му при натрупване на по-голям брой информация сайтът може да бъде използван и за научни и исторически цели. Поради тази причина в него ще има единствено факти, а информацията ще бъде представяне без коментарни елементи.

  Според него за последните три мандата са се събрали достатъчно количество обещания, които са показали, че реализацията на подобна идея в България е нужна. „Можем да започнем с „оправянето за 800 дни“ и стигнем до „проектът, гарантиран в лично качество“, както и до обещаните 200 милиона за здравеопазване, които после станаха 65 милиона“, коментира от своя страна Асен Генов.

  „В една среда, в която голяма част от медиите са корпоративно зависими, Интернет остава единствената среда за свободно изразяване“, добави той.

  Логото на сайта е заигравка с групата на „котараците“, която преди година бе сочена за приближена до премиера Борисов, и с котката като животно, което често успява да постигне целите си с търпение и хитрост.

  Източник: http://mediapool.bg/

• 92% от българите: Мизерстваме!

  Според 92% от запитаните българи в проучване на „Евробарометър“ бедността в страната е широко разпространена.
  Проучването за нагласите на европейските граждани по темата за бедността е от миналата година. Данните бяха разпространени преди началото на конференция за борба с бедността и социалното изключване в рамките на националната седмица по темата.

  Почти 80 млн. души в Европейския съюз – 16% от населението на общността, живеят под линията на бедност. Според проучването европейците определят бедността по различен начин – за около една четвърт от хората човек е беден, когато разполага с толкова ограничени средства, че не може да участва пълноценно в обществото, в което живее.

  Други 22% виждат бедността като невъзможност да си позволиш основните стоки, от които имаш нужда, за да живееш.

  За 21% да си беден означава, да зависиш от благотворителност или обществени субсидии. 18% вярват, че хората са бедни, когато живеят месечно с по-малко от определеното за праг на бедност.

  Почти три четвърти от европейците чувстват, че бедността в страната им е широко разпространена. Виждането за това колко разпространена е бедността обаче варира много в различните страни.

  Само повече унгарци в сравнение с българите смятат, че бедността е широко разпространена в страната им – 96%, у нас са 92%.

  Според данни на НСИ делът на работещите бедни за 2008 г. у нас е бил 7,1%, докато при безработните този дял е 53,3%.

  Тези, които са в неравнопоставено положение на пазара на труда, са и сред най-застрашените от социално изключване групи, коментират от Агенцията по заетостта в презентация по темата. Тази година беше обявена за Европейска година за борба с бедността и социалното изключване.

  Основните приоритетни теми на годината са борба с детската бедност и предаването й между поколенията, активно включване на най-отдалечените от пазара на труда, равен достъп до услуги, образование, здравна грижа, култура и спорт, преодоляване на дискриминацията, социално включване на хората с увреждания и равенство на половете в политиките за борба с бедността. По данни на НСИ за 2009 г. коефицентът на икономическа активност сред жените у нас е 62,5% срещу 72% за мъжете.

  За същия период нивото на заетост сред жените е 58,3% срещу 66,9% сред мъжете. Нивото на безработица сред жените за 2008 г. е 23%, с три процентни пункта по-високо от това сред мъжете.

  Източник: http://frognews.bg/

• Борисов: „Мишел Обама е пипната отвсякъде…” Как премиер става кореспондент на вестник

  Aвтор: Иван Бакалов

  Вестник “Труд” от събота, 25 септември 2010 . Другарят Тодор Живков се срещна с другаря Леонид Брежнев – така пишеха вестниците при социализма, със съответната снимка на първа страница.

  Журналистите от миналото не могат да се отърсят от комплексите си. Старият Тато е сменен с нов Тато. А той, за разлика от стария, сам се обажда във вестника и диктува на журналистката какво да пише.

  Който е следил в. “Труд” миналата седмица, не може да не е забелязал пространното отразяване на посещението на българския премиер Бойко Борисов в Ню Йорк. Цели страници всеки ден, с подробни изказвания и пояснения от самия премиер.

  Странното е, че вестниците на ВАЦ – и “Труд”, и “24 часа” нямат изпратени журналисти в САЩ, поради икономии в кризата. Но това не пречи на в. “Труд” да пише, все едно е бил там, на място. Авторката Валерия Велева пише от София. Как става това? Очевидно от текста журналистката пише след дълги разговори със самия премиер. Той най-подробно й разказва по телефона с кого се е срещнал, кой как е бил облечен… В ролята на кореспондент на вестника от САЩ влиза самият министър председател Борисов…

  В последния пространен материал от събота, в който се обяснява как се срещнал с президента Обама, Борисов казва: “Мишел е много хубава жена, с приятно излъчване, със силно присъствие, висока, отслабнала – пипната отвсякъде”.

  От описанието човек разбира, че Борисов има отдавна наблюдения върху Мишел Обама, щом е забелязал, че е отслабнала. Чудно, как ли в американското посолство ще преведат в докладите си думите на Борисов за първата дама на САЩ – “пипната отвсякъде”. Такъв премиер може да вкара в затруднение всеки преводач.

  Веднага след тези думи Велева е написала следната бележка: “Това е “експертната” оценка на българския министър-председател за съпругата на американския президент”. Да не мисли някой, че това е тънка ирония към премиера от водещата журналистка на „Труд”, известна още като Мадам В.? От нея, която омеси баница на Борисов и го гонеше да му я връчи, като стана премиер? Не, това е чистосърдечно, обичливо, простодушно обяснение за Генерала, както е наречен в заглавието – “Две срещи на Генерала с президента Обама”.

  И – Слава на Бога – простодушната Велева предава като истинска стенографка една към едно казаното от Борисов, без да му спестява фриволните думи и случки, което пък позволява на читателя да види какъв прост…одушен е българският премиер, един истински човек от народа, този път не от Правец, а от Банкя.

  Журналистката Велева наистина заслужава награда за тази поредица от материали, продиктувани й от САЩ от премиера Борисов. Поредицата може да се изучава в учебниците и по журналистика, и по пиар. Как един премиер диктува на близък свой журналист какво си е приказвал с кого и кой как е изглеждал. И какъв бял ролс ройс със златни лайсни видял пред ООН.

  Уникално.

  Ето някои извадки, които са и новаторски принос в отразяването на дипломатически и протоколни срещи на високо равнище във вестниците:

  „Сутрешното си кафе премиерът Борисов изпи вчера в компанията на щатския о.р. генерал Уесли Кларк. Българският премиер бе поканил бившия главнокомандващ обединените въоръжени сили на НАТО в Европа на лична среща в една от малките зали на хотела в Ню Йорк, където е отседнал… Генералското кафе се оказа особено приятно, тъй като двамата продължиха да си бъбрят доста по-дълго от предвидения един час за срещата им…

  Борисов нито отрече, нито потвърди информацията, че се е срещнал с шефовете на секретните служби в САЩ.” (б. а. – внушение, че се е срещнал, ама това са едни тайни работи, дето си ги приказва наш Бойко на 4 очи с тайните служби) Виж тук пълния текст.

  „Турският президент закъснял и когато влязъл, вече говорел един от балканските лидери. При появата на Гюл гостите станали на крака, обсипали го с бурни овации, в залата настъпила еуфория… Българският премиер останал на мястото си и не станал. “Придвижвайки се между масите, Гюл ме видя, че седя, вероятно разбра, че тази демонстрация на Турция не е удачна за среща, на която всички сме равни, и дойде специално да се ръкува с мен”, разказа Борисов пред “Труд”.

  Борисов пожелал на всички приятна вечеря. След което отишъл при Гюл и изненадващо му заявил, че “има по-важна работа” и няма да остане на вечерята. Яденето на Борисов останало недокоснато, Гюл скочил да го изпраща и прегръща, изказвайки благодарност за речта и за присъствието му на форума. Заявил му, че ще се видят по време на предстоящото му посещение в София.” (б. а. – затрогващ епизод, да подчертае как им се ежи нашия премиер на турците, а те му се кланят).

  Бял “Ролс Ройс” взел ума на Бойко

  (б. а. – оригинално заглавие от “Труд” )

  “Любопитен момент, извън протокола в ООН, преживял Борисов. На излизане от сградата погледът му бил прикован от огромен, лъскав, бял брониран “Ролс Ройс”. Борисов се спрял, казал на момчетата от Сикрет сървис да изчакат. Искал да види кой ще се качи в това бижу. “Нали съм любител на колите и техниката, като видях златните лайстни (правописът е на “Труд” – б.р.) и бялата тапицерия, идеше ми да питам шофьора може ли да го разгледам. Ама уникална машина!”, не скри възторга си Борисов пред “Труд”.

  И в този момент видял как към колата се приближава мъж, който започнал да вика: “Бългериан прайминистер, Бойко, хау ар ю…” Разказът на Борисов продължава: “Дойде, разцелува ме, как си, кво правиш? И тъкмо щях му кажа: чакам да видя кой ще се качи в тая кола, а той си помисли, че чакам да се махне ролсът, за да дойде моята кола. “Сори, сори, сори” – поклони ми се и се затича към лимузината, влезе в нея, а охранителите му светкавично затвориха вратите.” Борисов така и не разбрал кой е господинът, наредил да проверят. Може би е роднина на султана на Бруней. След случката Николай Младенов казал: “Г-н премиер, аз от 5 месеца се мъча да правя програма да ходим по Саудитска Арабия, Египет. Като видях този господин как ви целува, вие просто нямате нужда от мен.”
  …
  Малка беда е, че този тип журналистика, диктувана от премиер на обслужващ журналист не може да покаже реалната картина на българските срещи в Ню Йорк. Не е толкова страшно, че в. „Труд” живее още във времето на Тато. Сега сме във века на свободната информация и, рано или късно, скритото излиза отнякъде.

  По-лошото е, че простотиите вече се издигат в маниер, шик, някакъв стил, който народът харесва – кво, пък, колко е естествен човекът, кво искате от него…

  Живеем в абсурдна държава, но поне е смешно с този премиер и тия вестници.

  Източник: http://e-vestnik.bg/

• <<
• 1
...
• 362
• 363
• 364
• 365
• 366
• 367
• 368
• 369
• 370
• 371
• 372
...
• 416
• >>