Всички авторски страници

Авторски

• Етнографският музей представя „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“

  

  На 18 октомври, денят на св. Злата, небесна застъпница на българските емигрантки, в 17:00 ч. в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН ще бъде официално представено изданието „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“, а в 18:00 ч. ще бъде открита изложбата „Културно наследство на българите в миграция“. Книгата съдържа научноприложните изводи и резултати.

  Изложбата представя снимки и предмети, събирани в най-мащабното до момента проучване на българските общности зад граница, осъществено през последните три години от екип от учени от ИЕФЕМ – БАН, съобщиха от музея.

  Изданието „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“ и изложбата „Културно наследство на българите в миграция“ са резултат от работата по проект „Културно наследство в миграция. Модели на консолидация и институционализация на българските общности в чужбина“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ към Министерство на образованието и науката на Република България.

  Изследователите са обиколили 80 населени места в 16 страни в Европа и в няколко щата в САЩ, срещнали са се с представители на над 300 български неделни училища, танцови формации, посолства и консулства, културни институти и центрове, дружества и асоциации, хорове, български магазини и ресторанти, медии, както и отделни артисти. Наблюдавали са и са документирали разнообразни активности и събития от културния живот на сънародниците ни в чужбина като чествания на национални, просветни и религиозни празници, училищни тържества и форуми, църковни служби, учебни занятия в българските неделни училища, репетиции на танцови и певчески състави, както и участието им във фолклорни събори и фестивали, концерти, представяния на книги, изложби, спектакли, откриване на паметници.

  Като ключови елементи на културното наследство на българската емиграция се очертават българският език, православието, официалният и традиционният календар, обичаите, народната музика и народните танци, българската литература и книжнина, храната, паметниците на именити българи. Изложбените пана илюстрират моделите на трансфериране, съхранение, предаване на следващите поколения, обогатяване, трансформиране, промотиране и популяризиране на различни елементи на културното наследство. Сред събраните предмети са училищни сувенири, издания на българи в чужбина, шевици, изработени от наши емигранти, и т.н.

  Сред основните проблеми са неадекватните учебни програми и учебници за българските неделни училища, липсата на финансиране за ранно езиково обучение, недостатъчната грижа за свещенослужителите ни в чужбина, неангажираността на държавните институции с фолклорните формации, липсата на подготвени кадри и учебни пособия, посветени на традиционните обичаи и обреди, отпадането на празници от националния календар, повсеместният дефицит на материали, представящи и рекламиращи България, силно намаляващият интерес към българска литература и изкуство.

  Важните препоръки, които отправят изследователите към българските държавни институции, имащи отношение към българите в чужбина, са българската нация да бъде възприемана не само като затворена в държавните граници и историческите области, а да включва и мигрантите и техните поколения; държавните институции да се откажат от приоритизирането на учениците и творците в политиките към българската диаспора; да бъдат преосмислени приоритетите на Държавната агенция за българите в чужбина, както и да бъдат предприети изменения и допълнения в Закона за народните читалища и в Постановление №103 на Министерски съвет.

  В наши дни политиките по отношение на мигрантските общности се основава на виждането за нацията като затворена в държавните граници и образа на емигранта като „загубен за нацията“, „предал родината“, „избягал/напуснал“ и пр. В свят на все по-активни мобилности и в обединена Европа подобна визия е неадекватна и непродуктивна. Българите в чужбина би следвало да се възприемат като интегрална част от нацията и техните културни практики да се впишат в културното ни наследство. Държавата трябва последователно да прокарва политика за подобряване на образа на българските емигранти.

  Политиките на българската държава към мигрантите във връзка с културното наследство е насочена преимуществено към децата (първо и половина и второ поколение). Държавните културни политики (и от България, и по места) би следвало да са насочени към всички възрастови, професионални и териториални общности без приоритизиране на ученици, творци, свещенослужители и (не)формални общностни лидери. Ако възрастните не усещат грижата на държавата и културното ни наследство не бъде съществена част от живота им, и техните деца няма да се възползват от насочените към тях политики.

  Посолствата и дипломатическият състав нерядко се разграничават от мигрантските общности и техния вътрешен живот, което показва липса на държавна политика в това отношение. Би следвало да има единен подход към българските емигрантски общности, основан на схващането им като интегрална част от нацията, естествени посредници между българската държава и местните общества и осъществяващи богат културен живот.

  Поради липсата на културни институти на много места, както и на активна държавна културна политика, а и заради неангажираността с дейностите на БКИ, местните общности изграждат паралелни на държавните институции. Тази тенденция би следвало дори да се подкрепи от държавата, като се създаде механизъм за подпомагане на новосъздените емигрантски институции (различни от БКИ) да получат възможности за провеждане на културна дипломация и организиране на различни културни прояви (изложби, прожекции на филми, представяне на книги и други произведения на изкуството и пр.). Политиките на държавата не трябва да се осланят само на официално регистрираните юридически лица (асоциации, организации, клубове и пр.), а да се имат предвид и неформалните общностни, индивидуалните артисти или културни мениджъри.

  За да се съсредоточи върху реалния си предмет на дейност – българите в чужбина, ДАБЧ трябва да бъде освободена от вменените ѝ непривични функции, свързани с българско гражданство на чужденци с български произход, като те бъдат прехвърлени на Министерство на правосъдието. Илюстрация на неприоритетното отношение към българските емигрантски институции и техните културни практики е неактуалният публичен регистър на тези организации на сайта на ДАБЧ. Наложително е задачите на Агенцията да бъдат така преосмислени, че тя да може да координира дейностите и политиките, насочени към българите в чужбина. За целта трябва да се преструктурира и бюджетът й, като в него целево присъстват пера за изследвания и мониторинг на резултатите от политиките.

  Източник: БГНЕС

  .

• Днес е Петковден

  Зимният Петковден не е само празник в чест на св. Петка (Параскева) като закрилница на децата, но и дава началото на почитта към покровителя на семейството и рода. По традиция се правят оброчни курбани, сборове и служби за здраве и плодородие. На хорото на мегдана се хващат моми и ергени, а родителите оглеждат играещите за бъдещи снахи и зетьове. Жените раздават питки за здравето на животните. Св. Петка покровителства брака и плодовитостта. В народните легенди светицата се смесва и с духа – покровител на къщата и семейството (затова се явява като змия – пазителка на дома). В християнската митология светицата се почита като покровителка на жените и техните домашни дейности – предене, тъкане, кроене, шиене. Петковден, празникът, с който се почита Св. Петка Търновска, се смята за завършек на лятото и есента, а с това и на активния стопански цикъл. Народът отбелязва деня като начало на зимните празници.

  В някои райони Петковден е женски празник. Правят се питки, намазани с мед и наречени на светицата. След литургията най-възрастната жена коли петел или кокошка, от които се вари курбан, като това става на високо място или край извор с целебна вода, посочен от Св. Петка. Свещеникът освещава курбана и женският празник започва.

  В района на Тракия около Петковден са известни специални жертвоприношения на черни кокошки, наричани Кокоша черква, Господева черква, Божи дух.

  На Петковден се месят колаци, като най-големият от тях се нарича на св. Петка. Хлябът и къщата трябва да се поръсят със светена вода и цялото домочадие да се поклони трикратно на погачата.

  Обредна трапеза: овче месо, курбан чорба, яхния с праз, сарми.

  Честито на именниците днес: Петко, Петка, Петкан, Петра, Петрана, Петрина, Петрия, Петричка, Петкана, Пенко, Пенка, Параскев, Параскева, Парашкев, Парашкева, Паруш, Кева.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Св. Параскева (Петка) е особено обичана и почитана светица в много поместни църкви. На нея са посветени и много храмове. Редно е, обаче, да различаваме преподобната Параскева (Петка) Епиватска Българска, живяла в X-XI век (чествана на 14 октомври). Тя била родом от Епиват (Тракия) от родители българи. Животът й и посмъртните чудеса вдъхновено е описал св. патриарх Евтимий. От 1238 г. до падането под турско робство светите й мощи са почивали в църквата „Св. Петка Търновска“ във Велико Търново. След вековни странствания през 1641 г. те били положени в катедралата в Яш (Северна Румъния) и са днес място на поклонници от цял свят. Както и от:

  Преподобномъченицата Параскева Римлянка (26 юли), живяла през II век и по апостолски проповядвала на езичниците дори в Рим, столицата на империята. Посечена с меч след жестоки и дълги мъчения, св. Параскева обърнала със смелостта и чудесата си мнозина във вярата. Мощите й по-късно били пренесени в Цариград.

  Великомъченицата Параскева Иконийска (28 октомври), родом от Икония (Мала Азия), отдала живота си на милосърдие и проповед, посечена след много мъчения също с меч по време на гонителя Диоклетиан през 303 година.

  

  Св. преподобна Параскева Епиватска, наричана от нашия народ и Петка Българска, е една от най-обичаните и почитани светици не само в България, но и в целия православен свят.

  Живее през ХI век, просиява с чудни монашески и аскетични подвизи в светите земи на Палестина и завършва земния си път в родния си Епиват, където нетленните й мощи извършват многобройни чудеса. Оттам започват нейните дълги посмъртни скитания по земите на Балканския полуостров, които я правят „своя“ и за българи, и за сърби, и за румънци, и за гърци…

  Освен благочестивия й живот и чудотворните й мощи, за всеправославната почит към св. Параскева голямо значение има и нейното име, което на гръцки означава „петък“. Това е денят на кръстната смърт на Спасителя. Монахинята св. Параскева често се изобразява на икони и стенописи редом със св. Неделя в царски одежди – символ на Възкресението в неделния ден.

  Въздигането на посмъртната слава на св. Параскева е свързано с българското царство. Когато Източната римска империя пада под властта на латините (след 1204 г.), мощите на преподобната Петка били пренесени от Епиват в Търново през 1238 г., по времето на цар Йоан Асен II и патриарх Йоаким. Тук преподобната се радва на изключително почитание като покровителка на града и на цялото царство. Тук е написано и най-вдъхновеното житие на светицата – от св. патриарх Евтимий. В Търново светите мощи остават до падането на българската столица през 1393 г. След това са пренесени в свободния още Бдин, столицата на Видинското царство, но когато османците завладяват и тази твърдина в 1396 г., реликвата отново е пренесена, този път в Белград. След окончателното завладяване и на сръбските земи при султан Сюлейман Великолепни мощите на светицата били пренесени в Цариград в 1521 година.

  С благословението на Вселенския патриарх Партений на 13 юни 1641 г. мощите на св. Петка са пренесени в новопостроения храм „Св. Три светители“ в Яш. Храмът е издигнат по времето на крал Василий Лупу и осветен от Молдовския митрополит Варлаам. В тази църква те били съхранявани в готическата зала на Василий Лупу в параклиса, където след избухналия пожар по чудо остават невредими.

  Рravoslavieto.com

  –––––––––––––––––––––––––––

  
  Църквата „Св. Петка Българска“ в мeстността Рупите бе завършена, осветена и открита на 14 октомври 1994 г. По-късно в изпълнение на желанието на починалата на 11 август 1996 г. ясновидка фондация „Ванга“ започна изграждането  и на манастир. Приживе Ванга споделяла, че на Петковден преди хиляди години е изригнал вулканът Кожух. Под огнената му лава бил погребан древният град Петра. Пророчицата вярвала, че мястото е необичайно и излъчва особена и непозната енергия, с която тя се зареждала. Над 330 тона мраморен кръст е изграден по заръка на пророчицата на мястото на изгасналия вулкан Кожух.

  
• Заповядайте на музикалния празник „Среща на поколенията“

  Изключителен по мащабите си музикален празник за българите в Чикаго предстои тази неделя (15 октомври).

  Концертът е озаглавен „Среща на поколенията“, защото целта му е да събере гости от всички възрасти. На сцената на «Коперникус театър» ще излязат Щурците, Фондацията (които точно преди три години имаха концерт в Чикаго – вж. тук) и изпълнителите Васко Кръпката, Графа, Дони и Нети, Михаела Филева. Водещ ще е Влади Въргала.

  

  Програма на Фестивала:

  14:00 – Отваряне на вратите
  15:00 – Васко Кръпката
  16:00 – Михаела Филева
  17:00 – Графа
  18:00 – Дони и Нети
  19:00 – Фондацията
  20:00 – ЩУРЦИТЕ

  За удобство на зрителите през цялото време ще има отворени три бара за напитки и зала, в която ще се предлага храна.

  Адрес на концертната зала:

  Copernicus Center
  5216 W Lawrence Ave, Chicago, Illinois 60630

  За билети – вж. линк:
  http://copernicuscenter.org/bulgarian-music-festival-2017/

  Още инфо на ФБ:
  https://www.facebook.com/events/1775022932789253/

  Информацията на английски – вж. тук:
  https://www.eurochicago.com/2017/10/bulgarian-music-festival-2017/

  .

• Какво дължим на Райна Княгиня? Кметът на Панагюрище v/s историка Б. Димитров

  КМЕТЪТ БЕЛИШКИ РЕАГИРА НА ИЗКАЗАНО ОТ ПРОФ. БОЖИДАР ДИМИТРОВ МНЕНИЕ ЗА ПРИНОСА НА РАЙНА КНЯГИНЯ 

  Спаска Костуркова, Рia-news

  

  „Какво толкова е направила Райна Попгеоргиева?! Ушила е знамето” – заяви в предаването „Тази неделя” историкът проф. Божидар Димитров, като омаловажи приноса на Райна Княгиня за освобождението ни. Той изтъкна, че баба Неделя заслужава да бъде наречена велика българка и не чак толкова заслужава Райна Княгина.

  По този повод кметът на Община Панагюрище Никола Белишки изрази личното си отношение чрез пост в социалните мрежи. Ето какво написа градоначалникът:

  

  Размисли по повод изказано от проф. Божидар Димитров мнение…

  Какво ли е направила Райна, която народът нарече „Княгинята“?

  Да, ушила е едно знаме. Главното знаме на IV-ти Революционен окръг по време на Априлското въстание. На този окръг, който въстана. Въстана така, както трябваше да въстанат и другите четири окръга, но там дали смелчаците бяха малцина…

  Ушила е това знаме, но преди това е целунала кръста и Евангелието, и се е заклела със страшната клетва „Свобода или смърт“. И не само го е ушила, а го е и развяла, сама, по собствен избор.

  Хайде сега, представете си я: XIX-ти век. Тя – жена, девойка, 20-годишна. Възпитана в патриархално семейство в градче на Османската империя, баща – свещеник. На площада, яхнала кон, препасана със сабя и револвер. Развява знаме. В името на бунта, в името на свободата. Колко други го направиха? Историята на това въстание показва, че даже и мъжете са били твърде малко.

  Представете си я пак, месец след погрома на въстанието – бита, изнасилвана, развеждана гола по пловдивските улици, замеряна с камъни, умираща от глад, захвърлена в пазарджишкия затвор. И разпитите: „Ти ли си българската княгиня? Ти ли уши знамето?“. И отговорите: „Аз съм българска учителка. Аз уших знамето. Аз го носих. Защото народът искаше така“…20-годишна, жена, християнка, израснала в патриархалното семейство на свещеника от малкото градче в голямата изостанала Османска империя.

  Дори и от позицията на днешното време, от позицията на хора, живеещи в свобода, в демокрация, с равенство между половете – нейният морален избор и отговорността от него изглеждат трудни, нали?

  Когато отива да учи в Русия, успява да издейства с помощта на Московското женско дружество, 32 панагюрски деца, сираци от въстанието, да заминат на руска издръжка и да получат образование там, тя им става настойник. Или може би е маловажно?

  Представете си я вече в свободна България. Вдовица на 42 години. С пет деца – отглежда ги сама. Бедна, болна заради жестоките побои, които е понесла, обикаляща из софийските квартали, за да акушира. За да помогне на хиляди българчета да дойдат здрави на този свят, за да помогне на хиляди българки да минат безпрепятствено по моста между живота и смъртта, наречен „раждане“. Ще кажете – това й е било работата. Така е. Но освен работата си, тя имала и една мечта – България да има болница за женското здраве, специализирана болница. Тя е първата дипломирана българска акушерка.

  Акуширайки на богатите българки и на съпругите на дипломатите, събирала пари. Събирала пари, късайки от залъка на петте си сирачета. Пари за болница. Така, с тези пари и с подкрепата на влиятелни хора, на чиито жени и деца е помогнала, е създаден „Майчин дом“. А днес ние, нейните наследници, след повече от 100 години, се чудим как, кога, къде да направим специализирана болница за детското здраве.

  И ако това не я прави велика българка, то поне нека да й отдадем заслуженото като велика майка. Ражда петима сина. Но това не я спира да осинови и още едно дете – сираче, момиче. Погребва съпруга си. Погребва единия си син – още дете. Другите си пет деца отглежда сама – в бедност, болна, но силна. И не просто ги научава да обичат родината си, научава ги, че трябва да бъдат готови да жертват живота си за България. Четирима сина – четирима български офицери. Насочва ги към тази професия във време, в което младата ни държава се люшка от война във война. Колко български майки биха го направили? Е, тя го е направила.

  Позорно е ние днес да се отнасяме към националните си герои като към участници в телевизионно риалити. Сити, скучаещи, потънали уютно в собствената си суета и в битовизмите си, да поглеждаме назад във времето и да гласуваме кой от тях е по-по-най, кой да отпадне, кой да остане. Грозно е към тях, обидно е към нас, грях е спрямо следващите.

  .

• Антон Тодоров заплаши Виктор Николаев и взриви медийната колегия

  ГЕРБ неохотно се разграничи, а депутатът обясни агресията си със загриженост

  Емил Василев, в. „Сега“

  

  Заплашително и изключително арогантно поведение демонстрираха двама представители на управляващото мнозинство спрямо журналиста от Нова телевизия Виктор Николаев. Покрай скандала в ефира на телевизията вчера стана ясна и причината за отстраняването на журналистката Ана Цолова като ководещ с Николаев в началото на политическия сезон – задаване на неудобни въпроси. В началото на септември ръководството на Нова обяви, че Цолова ще води лайфстайл предаване по собствено желание.

  Депутатът Антон Тодоров заяви в ефир, че Николаев може да бъде сполетян от съдбата на Цолова. „Изпускането“ на нервите се случи покрай разговор за конкурса за нов изтребител, когато интервюиращият попита дали „шайка“ лобира в полза на „Грипен“. Асоциацията бе с книгата на Тодоров „Шайка: Бойко, Росен, Цецо и другите“, написана преди години, когато Тодоров все още бе яростен критик на ГЕРБ. „Много силни думи употребявате. Ще ви изядат хляба. Вече изядоха хляба на колежката ви. И тя беше тръгнала в някаква такава посока, ама гледам – липсва столчето й“, каза депутатът. След това Тодоров прекъсна Николаев по друга тема и го репликира: „А не, за такъв въпрос аз, ако бях шеф на Нова тв, уволнявам“.

  Намек, че махането на Цолова не е случайно, направи и Валери Симеонов. На въпрос за шуробаджанашките назначения в Хасково вицепремиерът коментира, че вината за скандала е изцяло на кмета. Той е назначил хора с временни договори, които по-късно били удължени. „Вие с конкурс ли сте назначен? – ехидно попита Симеонов. – Не. Сложили са ви на временен договор и са го удължили. И останахте сам на всичко отгоре“. Съпредседателят на „Обединени патриоти“ допълни, че ако е злонамерен, утре може да разработи „един Викторгейт“.

  В началото на седмицата отново в Нова Цвета Караянчева от ГЕРБ застави Николаев в студиото с нея да влезе човек, който да компрометира Елена Йончева.

  Малко след разгарянето на новия скандал ГЕРБ се разграничи официално от Тодоров. „Всички изказани тези са негово лично мнение. За нас няма лоши и неудобни въпроси, а неточни отговори“, се казва в позиция на управляващите. Шефът на парламента Димитър Главчев обаче се учуди много на въпроса дали за Тодоров ще има някакви последици. „Какви последици да има?!“, отговори с въпрос Главчев, цитиран от „Клуб Зет“. След това той коментира, че ако бе на мястото на Тодоров, щеше да се извини.

  От Нова телевизия защитиха Николаев, но го направиха след публикуването на становището на ГЕРБ. „Нова телевизия приема отправянето на заплахи от политици към журналисти за недопустимо поведение. Ръководството на медията застава зад Виктор Николаев и останалите журналисти, чиято работа е да задават въпроси“, заявяват оттам. Колегите на Николаев разпространиха своя декларация, с която питат ГЕРБ какво конкретно ще предприеме спрямо Тодоров и дали правителството ще се разграничи от Симеонов. bTV и БНТ също защитиха колегата си от Нова. Отделно журналистите от Нова тв попитаха в отворено писмо Тодоров какво знае за отстраняването на Анна Цолова и какво има пред вид Симеонов под „Викторгейт“.

  СЕМ ще направи мониторинг на случилото се и ще действа според правомощията си, заяви пред БНР шефът му София Владимирова, избрана в СЕМ м.г. с гласовете на ГЕРБ и на „Патриотичния фронт“ (предшественик на „Обединени патриоти). От думите й стана ясно, че възможностите пред съвета не са големи.

  Вицепремиерът Симеонов също коментира скандала, който създаде. „Трябва да си предубеден, заблуден или платен, за да възприемеш думите ми към Виктор Николаев като заплаха. Вдигналите се в защита на Виктор Николаев мълчаха, когато в рамките на 3 г. бяха опожарени 12 автомобила на телевизия СКАТ; мълчаха, когато по офиса в Бургас бе хвърлен коктейл „Молотов“; мълчаха, когато мутрите на Доган строшиха 2 камери и биха двама оператори в Созопол… И защо вулканът от „справедливо“ възмущение срещу мен изригна точно, когато внесох в прокуратурата сигнал срещу приватизацията на БМФ от фирмата на братя Домусчиеви?“, написа Симеонов във „Фейсбук“.

  Надвечер след разгорелия се скандал Антон Тодоров излезе със свое извинение във „Фейсбук“: „Въпреки убеждението ми, че съм разбран напълно превратно и думите ми са изтълкувани абсолютно погрешно, аз държа да поднеса извинението си към Виктор Николаев. Моите думи бяха израз на загриженост, че с тези силни думи той би могъл да си навлече гнева на хора, които имат изключителни лостове за влияние. Имаше един друг президент, заради когото преди петнадесет години си отиде журналист от bTV!“, написа Тодоров. Преди две седмици Тодоров заплаши Сашо Диков от BiT, че „ще те смачкам“.

  –––ПРОТЕСТ

  Съюзът на издателите в България (СИБ) излезе със свой протест. „СИБ протестира остро срещу поведението на народния представител от ГЕРБ Антон Тодоров, който заплаши в ефир водещия на Нова телевизия Виктор Николаев. Ние вярваме, че работата на журналистите е да задават въпроси и да настояват за отговори, когато политиците не ги дават“, се казва в декларацията на издателите. Според тях е недопустимо представител на властта да отговаря на въпрос със заплаха. „Подобна агресия е удар срещу всички медии, които поставят на първо място обществения интерес. СИБ изразява своята солидарност с Виктор Николаев и с всички български журналисти, които не спират да задават въпроси“, допълват от СИБ. И напомнят, че ролята на медиите е да информират своите читатели и зрители и да притискат всички политици да бъдат прозрачни, отчетни и да отговарят за действията си. „Не приемаме за нормално народен представител от управляваща партия да се държи по този начин и това да остава без последици. Подобно поведение уронва престижа на институцията Народно събрание. Очакваме нито един представител на политическите сили да не си позволява повече да заплашва журналисти заради това, че си вършат работата“, са написали от СИБ.

  .

• Програмата за „зелени карти“ започна

  Държавният департамент обяви официално на 13 септември 2017 г. поредната кампания на Програмата за разнообразяване на имигрантския поток (DV) за 2019 г. Програмата DV-2019 ще се проведе изцяло по електронен път на следния уебсайт: dvlottery.state.gov.

  

  Електронните формуляри за регистрация се подават от 12 ч. на обед, източно стандартно лятно часово време, на 3 октомври 2017 г., до 12 ч. на обед, източно стандартно време, на 7 ноември 2017 г. Кандидатите могат да попълнят електронния формуляр E-DV на адрес dvlottery.state.gov през периода за регистрация. Не се приемат заявки за участие, изпратени по пощата.

  Няма такса за попълване на електронния регистрационен формуляр за участие в програмата. Участниците ще получат официален номер за потвърждение на регистрацията си. Изключително важно е да запазят този номер до 30 септември 2019 г. Единствено чрез него участниците ще могат да проверят дали са изтеглени в програмата DV-2019. Всички участници, включително тези, които не са избрани, ще могат да проверят статуса на заявката си за участие чрез функцията Entrant Status Check на уебсайта на програмата dvlottery.state.gov след 1 май 2018 г. Изтеглените участници, които отговорят на указанията, предоставени им на страницата за проверка Entrant Status Check, ще получат информация за насроченото интервю за имигрантска виза също чрез Entrant Status Check. Данните за DV-2019 ще бъдат достъпни чрез Entrant Status Check поне до 30 септември 2019 г. Съобщения до тези, които са изтеглени, НЯМА да бъдат изпращани по електронна или обикновена поща.

  Всеки получател на писмо или имейл, в който се твърди, че е спечелил от програмата (лотарията за зелена карта) или му се обещава зелена карта, може да е сигурен, че съобщението е подвеждащо и измамно. Освен това не се извършва плащане към трета страна в процеса по кандидатстване за виза от лотарията за зелена карта. Единственото необходимо плащане е самата такса за виза, която се плаща в Посолството на САЩ.

  Законът допуска само един електронен формуляр за всеки участник по време на периода за регистрация. Кандидати, които са изпратили повече от един формуляр, ще бъдат дисквалифицирани. Възможно е обаче съпруг и съпруга да подадат по един отделен формуляр, като включат в него своя брачен партньор, ако и двамата отговарят на изискванията.

  Инструкциите за лотарията за зелена карта са публикувани на английски и на български в сайта на Посолството https://bg.usembassy.gov. Ако имате допълнителни въпроси, след като прочетете инструкциите, можете да ни изпратите имейл на адрес [email protected].

  .

  Източник: BulgariansinDetroit.com

• Двама българи разказаха за Венецуела в СБЖ

  В родината на Уго Чавес не липсват проблеми, но много от информацията в големите медии се изопачава. Затова в Каракас стартира международна мрежа за независима журналистика, обясниха на пресконференция в СБЖ Къдринка Къдринова и Виктор Простов, участвали в световна среща във венецуелската столица.

  

  СБЖ стана домакин на интересна пресконференция, свързана с една от световниге „горещи точки” – Венецуела. За впечатленията си от свое гостуване в тази страна разказаха двама членове на Асоциацията за приятелство „България-Венецуела” – предприемачът Виктор Простов и Къдринка Къдринова, отговорен редактор на сайта на СБЖ, коментатор на аналитичния портал „Барикада” и председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти.

  От 16 до 20 септември т.г. те двамата участваха в Каракас в Световния диалог за мир „Всички сме Венецуела”. В събитието се включиха около 200 участници от над 60 държави от петте континента.

  Участниците във форума са имали възможност да се запознаят с действинелната реалност в страната, която е много по-пъстра, отколкото често изопачената информация оттам, представяна от големите световни медии. Ето защо на срещата се заражда инициативата за стартиране на международна мрежа за независима журналистика. Всички делегати се антажират да разкажат по страните си онова, което са видели.

  Това бе и поводът на пресконференцията в СБЖ, в която участва и посланикът на Боливарска република Венецуела у нас Н. Пр. Ориета Капони, както и много представители на Асоциацията за приятелство „България-Венецуела”.

  Пресконференцията бе открита от председателя на СБЖ Снежана Тодорова, която отбеляза

  интереса в българското общество към събитията във Венецуела,

  както и към независимата и компетентна журналистическа информация оттам, а и от други „горещи точки” по света.

  Снежана Тодорова предостави думата на посланик Ориета Капони, която разказа накратко за актуалната обстановка в страната си, за Световния диалог за мир „Всички сме Венецуела”, за международната солидарност с Боливарската революция в нейната родина, за призоваващата към светонва подкрепа за тази кауза „Прокламация от Каракас”, приета като заключителен документ на „Всички кме Венецуела”.

  След това думата взеха Къдринка Къдринова и Виктор Простов, за да разкажат за своите впечатления от Венецуела, като за начало прожектираха

  кратък филм с видеозаписи и снимки от срещите им с венецуелци

  и от проявите на международния форум в Каракас.

  Филмът започва с жизнерадостна песен за Венецуела, изпълнена от жени самодейки в един от новите квартали на Каракас, построени от правителството по социалната програма, осигуряваща жилища за най-нуждаещите се. Участниците във „Всички сме Венецуела” са имали вълнуваща среща с жителите на този квартал.

  На фона на кадрите Къдринова и Простов разказаха за жилищната програма, осигурила досега

  раздаването на 1 милион и 800 000 жилища на венецуелски семейства

  и предвиждаща до 2019 г. тази бройка да достигне 3 милиона. Като жилищата се предоставят и напълно обзаведени, включително с телевизори.

  Уточнено бе, че нито една от социалните програми във Венецуела, стартирали, когато международната цена на основния износен продукт на страната – петрола, е била около 100-120 долара за барел, не е спряна и сега, когато нефтът се е сринал до около 40 долара за барел.

  След филма разказът на Къдринова и Простов бе подплатен и със слайд-шоу от многобройни снимки, отразяващи както техните срещи във Венцуела, така и различните аспекти от живота и развитието на страната.

  Обяснено бе, че антиправителствените протести, които от април до края на юли провокираха брутално улично насилие в Каракас и бяха масово тиражирани от големите телевизии, всъщност са се разигравали само в един от кварталите на столицата – квартал Чакао, в който кметът е от опозицията.

  Но накрая дори неговите жители били възмутени от прекомерното насилие на демонстрантите и на състоялите се на 30 юли избори за Национално конституционно събрание масово гласували с надеждата, че то най-после ще върне мира, въпреки че опозицията отхвърляла вота.

  Виждайки, че губи електората си, венесуелската опозиция е спряла уличните протести,

  каквито от 31 юли насам вече няма, посочи Къдринова, добавяйки, че в същото време опозиционните кандидати вече масово са се записали за изборите за губернатори на 15 октомври.

  Къдринова и Простов са видели мирното и спокойно лице на Каракас – чисти улици, усмихнати и дружелюбни хора, много деца. Снимали са и магазини, пълни с хранителни стоки, въпреки тиражираните в медийната война срещу венецуелското правителство информации за „хуманитарна криза” и „глад”. Това са манипулативни твърдения, смятат двамата българи, макар да признават, че проблеми със снабдяването с храни наистина съществуват.

  Но специално уточняват – дефицити има при храните със субсидирани от правителството цени, именно за тях са и опашките, които сме виждали по телевизиите. Хората се редят на тях, защото предлаганото в другите магазини, на цени от „свободния пазар”, им е прекалено скъпо.

  Субсидираните стоки обаче често се укриват злонамерено, стават обект на черна борса

  или на спекула в съседни страни. Това още не е преодоляно, въпреки старанието на властите да създадат система за пряко снабдяване на домакинствата. Целта й е да заобикаля дистрибуторските вериги, притежавани от фамилиите на главните опозиционни дейци в страната, които водят икономическа война с правтелството.

  Къдринова и Простов разказаха за държавната система CLAP, която осигурява на всяко домакинство веднъж месечно 16-18-килограмов пакет с около 8 вида дълготрайни стоки (ориз, боб, макарони, брашно, олио и т.н.). Те се спряха и на мащабната правителствена програма за диверсификация на венесуелската икономика, за да не зависи тя само от петролните приходи, както е сега.

  В този контекст специално внимание се обръща на

  развитието на минното дело в басейна на река Ориноко,

  където са концентрирани много от богатствата на страната – залежи от злато, диаманти, боксити, желязо, алуминий, включително и стратегически минерали като например важния за IT сектора колтан. Там има и още внушителни залежи от петрол плюс големи перспективи за хидроенергетиката, а и за ветрогенератори.

  Виктор Простов, който в резултат на установени контакти с двама представители от този венецуелски регион на срещата „Всички сме Венецуела” подготвя свое пътуване догодина до делтата на Ориноко, изказа убеждение, че примамливите възможности там могат да заинтересуват българския бизнес и БТПП.

  На пресконференцията стана дума и за широките права и социални гаранции, осигурявани от венецуелското правителство на

  индианските народности, които са общо 47 на територията на страната.

  Къдринова и Простов разказаха за срещата си с представителката на една от тях – Алоа Нуниес, която е член на Националното конституционно събрание и е участвала във форума в Каракас с изказване за широката демократична представителност в НКС на всички сектори на венецуелското общество.

  Вълнуваща е била и срещата с уважаваната активистка на Боливарката революция Мария Леон, която сама потърси българските представители, защото се оказа, че в началото на 80-те тя е учила в Профсъюзната школа „Георги Димитров“ в София и е запазила много топли спомени за страната, за народа ни и особено за своите преподаватели.

  Участниците във „Всички сме Венецуела” са имали и

  4-часова среща с президента Николас Мадуро,

  в която изненадващо се е включил и президентът на Боливия Ево Моралес, който също гостувал в Каракас. На срещата били обсъдени най-широк кръг от въпроси. Мадуро е разказал и за мирния диалог с опозицията, който е тръгнал в Доминиканската република с международно посредничество. За съжаление, на поредния кръг от този диалог, предвиден за 27 септември, опозицията е отказала да се яви.

  В разговора с делегатите на „Всички сме Венецуела” Мадуро е подчертал колко е важно да се разказва истината за страната му и колко е нуобходима международната солидарност, за да се възпрат американските закани с военна намеса и за да се издейства отмяна на финансово-икономическите санкции, наложени от президента на САЩ Доналд Тръмп и целящи да задушат Боливарската революция.

  С участниците в международния форум са се срещнали също председателката на НКС Делси Родригес, външният министър Хорхе Ареаса, отговарящият за международната политика на НКС Адан Чавес (брат на Уго Чавес), министърът на информацията и комуникацията Ернесто Вийегас и зр.

  Къдринова и Простов разказаха и за

  интересни срещи с делегати от други страни

  – като Роналд Лумумба, син на убития конгоански лидер Патрис Лумумба, чилийския кандидат-президент Алехандро Наваро, американския кандидат-сенатор Чарлз Харди, индийската професорка Соня Гупта, иракския журналист Мунтазар аз Зейди, прочул се мятането на обувка срещу американския президент Джордж Буш и т.н.

  По линия на зародилата се в Каракас международна мрежа за независима журналистика са разменени контактите с всички участвали журналисти – от Канада през Аржентина до Белгия и Индия. Обменът на информация вече върви.

  Двамата български участници във „Всички сме Венецуела” изразиха възхищението си от жизнеността и сърдечността на венецуелския народ, който според тях е главното богатство на родината си. Те подчертаха: „Единственото, от което нуждае Венецуела, е да я оставят на мира, да не я мачкат със санкции, да не я заплашват с война, за да може тя развие икономиката си, да продължи със социалните си програми и да следва своя път, потвърден с 20 спечели избори от 22, проведени през последните 18 години.”

  Източник: sbj-bg.eu

• Българите в Чикаго следят отблизо политиката в Родината

  Интервюта на Екатерина Катрачева с Петранка Стаматова и Боянка Иванова,

  Дарик радио

  

  Справянето с корупцията, спазването на закона, икономическата стабилност са сред въпросите, които сънародниците ни в Чикаго са задавали на президента Румен Радев при посещението му там.

  Голяма част от българите извън страната биха искали да видят родината си променена и да се завърнат.

  

  Екатерина Катрачева разговаря с Петранка Стаматова от Българо-американската асоциация и Боянка Иванова, директор на българското училище „Джон Атанасов“ за впечатленията им от разговорите с държавния глава.

  „Реално ние тук сме създали в Чикаго една малка България и предполагам, че това е впечатлило президента“ – казва Петранка Стаматова в интервюто си за Дарик радио, излъчено на 25 септември.

  Аудиозапис с двете интервюта може да се чуе в сайта на Дарик радио ТУК.

  .

• Дияна Копринкова: Всички контакти с Родината са добре дошли

  Апатичността не е добра формула за успеха на една нация, това е и една от най-главните причини за постепенното обезлюдяването на България, смята известната журналистка

  Интервю на Георги Николов с Дияна Копринкова,

  в. „Дума“

  

  Дияна Копринкова е радиожурналист с повече от двадесетгодишна кариера в различни български и световни медии като БНР, Българската секция на Би Би Си – Лондон и Българската програма на радио SBS в Австралия. Член на Съюза на българските журналисти. Финалист е на две награди на премиера на щата Нов Южен Уелс за 2017 г., за най-добро радиоинтервю и за цялостно журналистическо творчество и обществена дейност. Член е и на Международната организация на скаутите и притежава най-високото отличие Wood badge. Омъжена, с две деца. Живее в Сидни – Австралия.

  – Госпожо Копринкова, можем ли да говорим за осезаемо духовно българско присъствие в Австралия? Ако можем, в какви направления, форми и изяви се олицетворява? И разбира се – кога и как се е зародило?

  – Българското присъствие е осезаемо не по размерите на българската имиграция в Австралия, която по численост е много малка в сравнение с други части на света. По данни на последното преброяване миналата година сме някъде 3300 души, с най-големи общности, събрани в Сидни и в Мелбърн. Разрастват се и българските общности в Аделаида, Бризбейн и в Пърт. Духовното присъствие може да се разглежда на няколко фронта, като се започне от ценители на огромното и необятно богатство на фолклора, премине се през българските етнически училища като средища на матерен език и култура, следвано от българската медия и единственото предаване в радио SBS на български език, та се стигне до различни радетели за българщината, и завършим с индивидуални творци, чието творчество е много разнообразно и многопосочно. Не мога да определя какво точно го олицетворява. Но знам, че тези хора, участвали и участващи във всичко това, което описах, ги свързва любовта към България, милеенето по родното. И повечето го правят безкористно, с носталгия по най-хубавото изконно българско…

  – Бихте ли посочили имената и творбите на писатели, художници, музиканти, които трябва да познаваме в старата родина?

  – Много са и се надявам да не изпусна някои от тях, защото творчеството им е многостранно. Това са покойният вече Стефан Кожухаров от Сидни, Изабела Шопова от Бризбейн, Красимира Байлс от Пърт, Виктория Забуковец от Аделаида, които творят в сферата на художествената литература. Д-р Мария Стайкова от Канбера, Джон Бенет от Аделаида и Таня Добсън от Пърт – в областта на емигрантската историография, проф. Николай Киров от Сидни – върху замърсяванията на околната среда (с частен интерес към езикознанието, проявен в книгата му „За по-добър английски“ с над 1000 изрази и идиоми), проф. Асен Жабленски и проф. Люба Калайджиева от Пърт – в областта на епидемиологията и генетиката. Д-р Петър Вълчев от Сидни – в медицинската литература, проф. Петко Калев от Аделаида – в областта на финансовата литература, проф. Лъчезар Стоянов и проф. Валери Стефанов от Пърт, доц. Спиридон Пенев и доц. Симеон Симов от Сидни – в математическите, статистическите и компютърните изследвания, проф. Дора Маринова от Пърт и аз самата в областта на научната сфера, устойчивото развитие и социалния маркетинг. Тук са художникът Атанас Джонов, карикатуристът Николай Тилчев, най-известният български скулптор в Австралия Георги Костурков (направил статуетката за наградата за туризъм в Австралия, която се присъжда всяка година), оперните певци Тихомир Тихов и Надя Афеян, пианистът проф. Николай Евров (считан за един от най-добрите интерпретатори на сонатите на Бетовен), Рени Божилова с акапелно дуо „Жива вода“ в Бризбейн, Багряна Попова с хор „Петрунка“ в Мелбърн, Стоян Стоянов с хардрок групата „Адриатик“ от Бризбейн, австралиецът от български произход Джон Бътлър (чийто дядо е един от въстаниците в Априлското въстание). Разбира се, бившата вокалистка в „Мистерията на българските гласове“ Силвия Енчева, номинирана през 1999 и 2000 година за Жена-артист на годината (Female artist of the year), която поради интереса на австралийците преподава българско фолклорно, акапелно пеене в университета в Сидни. Още – Мара Бенд и хор „Мартеница“ с ръководител австралийката Мара Киек, която до безумство обича българския фолклор и дори навремето е учила фолклорно пеене в Музикалното училище в Пловдив. По текстове на поемата „Сезони“ от Стефан Кожухаров хор „Мартеница“ изпълнява своята едноименна соната, пожънала огромен успех сред австралийската публика и през 1997 е номинирана за музикалната награда за най-добра световна фолклорно-традиционна музика (ARIA awards). Стефан Кожухаров е и единственият българин, награден с Ордена на Австралия за заслуги към общността. Сигурно пропускам много имена…

  – Има ли системен културен обмен между Австралия и България и в какво се изразява? В тази духовна нива намирате ли помощ от официалната ни държава и нуждаят ли се сънародниците ни от нея?

  – Трудно и даже пресилено е да се говори изобщо за някакъв системен културен обмен между България и Австралия. Ако изобщо го има, той е спорадичен и често е плод на усилията на българи, живеещи в Австралия, да представят своите постижения или творби и в родна България. Единствено мога да отбележа подкрепата на Държавната агенция на българите в чужбина, „Азбукари“ и донякъде Съюза на българските журналисти. Изабела Шопова пък издава и редовно представя книгите си („На изток – в рая“, „На запад от рая“, „На юг от разума“) на тесни приятелски сбирки в България. Да, българите, живеещи в Австралия, се нуждаят от подкрепа да популяризират творчеството си и биха я приели с радост и вярвам – българската аудитория би била признателна на държавните институции за една такава благородна дейност, особено когато става въпрос за значителни постижения, независимо в каква област на културата, науката или изкуството. Това е гордост за България – да знае, че нейните чеда творят и прославят с името си родната страна.

  – Вие сте изявена радиожурналистка, позната ни от редица предавания в националния ефир. Как попаднахте в Австралия и в излъчванията на радио SBS? Какъв дял от предоставеното ви там време е посветено на нашата култура?

  – В Австралия дойдох, след като съпругът ми кандидатства по официалната точкова система за квалифицирани имигранти. Системата съществува и до ден днешен и повечето български имигранти са попаднали тук по същия път. Казват, че с това всъщност се отличава българската имиграция в Австралия – всички са квалифицирани. Аз съм професионален журналист от Българското национално радио. След пристигането си в Австралия бях кореспондент на Българската редакция на Би Би Си – Лондон, а след закриването й през 2005 г. станах част от екипа на радио SBS, което е най-мултикултурната медия в света с предавания на 74 езика. Първо бях кореспондент на българската програма по радиото, след време се явих на конкурс за втори водещ, който спечелих и сега българската програма по радио SBS се излъчва от Мелбърн или от Сидни всеки петък от 4-5 часа следобед. Програмната схема не ни позволява голяма част на предаването да е посветено на българската култура, тъй като трябва да спазваме 70% австралийско и 30% българско и международно съдържание, но винаги, когато можем, включваме материали за нови български книги и техните автори, нашумели театрални постановки и артисти, музикални изяви и изпълнители. Непременно отразяваме посещенията, макар и редки, на всеки български изпълнител, дошъл на турне в Австралия.

  – Какви Ваши книги подготвяте и какво от тях ще посветите на съвременния български читател?

  – Самата аз творя може би повече в научната сфера, в областта на устойчивото развитие и маркетинга. Сега подготвям съвместна книга с проф. Дора Маринова от Пърт и австралийката Талия Рафаели, която ще излезе през октомври. Книгата е „Социален маркетинг и негово въздействие върху консумацията на храни от животински произход“.

  – С кои наши културни съюзи и сдружения бихте искали да установите по-тесен контакт и намирате ли необходимото разбиране от тях? Поставям акцента върху Съюза на българските писатели, на музикалните дейци, на композиторите и пр.

  – Всички контакти са добре дошли. Вече имаме трайни контакти с ДАБЧ и Съюза на българските журналисти. Ако можем да си сътрудничим и с други съюзи и сдружения, мисля, че това ще е само от полза за обогатяването и на двете страни, както и за представянето на творци и таланти.

  – България постепенно се обезлюдява, застарява и свива в черупката на тежка апатичност. Независимо от официалните бодри прогнози, хората са обезверени. Какво ще ги посъветвате и с какво ще ги ободрите?

  – Апатичността, безверието не са добра формула за успеха на една нация. Не, че аз съм експерт в даването на правилните формули, но си мисля, че това е и една от най-главните причини за постепенното обезлюдяването на България. Няма и формули за ободряване, ако човек не намери сам в себе си онова, малкото нещо, което го прави щастлив. Което го мотивира и за което си заслужава да продължи напред да живее смислено, да се бори, развива, утвърждава. Всичко на този свят е въпрос на отчаяние и мотивация. Колкото е по-голямо отчаянието, толкова по-голяма трябва да бъде мотивацията ти. Така е и в чужбина. Нека никой не си мисли, че всичко ти е поднесено на тепсия. Всички ние, емигрантите, си поставяме цел и я преследваме, докато не стане реалност, и след това, постигнали я веднъж, си поставяме нова и така пак и пак продължаваме напред. Но трябва да си щастлив с това, което правиш. Това окрилява човек и му дава сили да продължи.

  – А на себе си, в духа на българщината, какво бихте си пожелали?

  – Винаги съм вярвала и съм се ръководила от максимата: колкото са ти по-големи мечтите, толкова по-далече стигаш. А имам още много неосъществени мечти и така трябва и да бъде. Да сме живи и здрави всички, да имаме по-големи мечти и да бъдем щастливи…

  .

• Почина основателят на Плейбой Хю Хефнър

  

  Днес, 26 септември 2017 г., на 91 години в дома си Playboy Mansion, почина Хю Хефнър.

  Хю Хефнър или Хевнър (Hugh Marston Hefner) е роден на 9 април 1926 г. в Чикаго. Той е бивш журналист в Esquirе, но става известен като издател, основател и главен творчески директор благодарение на Плейбой (Playboy Enterprises). Хефнър е ветеран от Втората световна война, политически активист и филантроп.

  Списание „Playboy“ е основано преди повече от 60 години, за да покрие пазарна ниша, като съчетава образи на голи жени с по-задълбочени статии и интервюта.

  

  За кратък период от средата на 2016 г. до началото на 2017 г. списанието експериментира с избягване на голота, преди да се върне към предишната си формула.

  Хю Хефнър има многобройни приятелки, няколко брака, трима сина – Купър, Марстън и Дейвид, и дъщеря  Кристи.

  През декември 2012 г., след като се срещаха няколко години, Хефнер се ожени за Кристъл Харис, бивша Playmate. Той беше на 86 години, а тя на 26.

  
• България след 9 септември: възходът на необразованите

  9 септември 1944 – някъде там е отговорът на един въпрос, който мнозина в България си задават и днес: как се стигна до това нашествие на безхаберието и неграмотността? Татяна Ваксберг цитира едни позабравени документи в материал на Дойче веле.

  Не си виждал пергел, но преподаваш геометрия? Навремето това е било не само възможно, но и напълно законно. В седмиците след 9 септември 1944 се премахват изискванията за образователен ценз за две ключови професии: тази на учителя и тази на полицая. Нормативните актове, с които е извършено това узаконяване, са официално публикувани. Но изглеждат твърде маловажни на фона на терора, обхванал страната през онази година.

  50 години по-късно историята се повтаря. Подходът към тези документи е същият – фактите са публикувани, но интересът към тях разбираемо отстъпва на заден план на фона на разкритията за много по-тежки престъпления в миналото. И така до 2017 година, когато всеки политически скандал рано или късно опира до реторичния въпрос: Как стигнахме дотук?

  Заповед № 3123

  

   

  На 6 ноември 1944 година министърът на вътрешните работи Антон Югов издава Заповед №3123. С нея се “премахват изискванията за образователен и служебен ценз” за практически всички ръководни длъжности в системата на МВР.

  Документът влиза в сила със задна дата – от 9 септември 1944 година. Защото още в първите часове на новата власт в министерството са уволнени повече от 30 000 души, а на тяхно място са назначени служители, които не са непременно образовани, но пък са лоялни към ОФ. Така заповедта на Югов де факто узаконява липсата на грамотност и подмяната на професионална подготовка с политическа лоялност. Но тази наредба не успява да се справи с по-тежката задача: да осигури такава смяна на състава, която да е поне количествено равностойна. През първите две години комунизъм МВР не успява да запълни нито щата на традиционната полиция, вече преименувана на “милиция”, нито щата на Държавна сигурност. Междувременно годишните бюджети на правителството предвиждат за тази институция все по-обемен щат, а това насърчава още по-произволния прием на още по-необразовани служители. Очакванията, че стихийният набор на хора с времето ще отстъпи място на по-обмислена селекция, така и не се оправдават. През 1947 година сред “разузнавачите” на ДС, които са натоварени със задачата да следят най-големия противник на комунистическата партия – БЗНС, се откроява само един човек със завършен 8-и клас (по днешната терминология). Останалите са учили до 6-и клас, някои дори само до 4-и. През 1949 година министърът признава, че хората му не успяват да вербуват достатъчно доносници – включително и поради факта, че потенциалните доносници се оказват по-образовани от вербовчиците.

  Решението е намерено по начин, който оттук нататък се възпроизвежда на различни нива и на различни места: вместо да се изисква по-добро образование, се подменя самият критерий за образованост. Подмяната не е само в това, че изискването за грамотност се заменя с изискването за преданост. Подмяната е и в това, че школите на МВР, в които преподаватели без образование започват да преподават несъществуващи науки, вече се приравняват към представите за традиционна образованост.

  Наредбата от 12 декември 1944 г.

  На 12 декември 1944 г. е приета Наредба-закон, която практически обездвижва българското образование за години напред. От тази дата нататък гимназиалните учители не са длъжни да покриват доскорошните строги изисквания. Вече могат да преподават без да са положили държавния си изпит, без да са изкарали задължителния стаж, дори без изобщо да са гимназиални учители – достатъчно е да са преподавали в прогимназия (за което се изисква двегодишно обучение в учителски институт) и да са препоръчани от директора. А по-късно въпросната препоръка е заместена от политическо решение на партийните комитети.

  Нещата се влошават допълнително, когато няколко месеца по-късно тригодишното обучение в чужбина започва да се признава за висше образование. Решението узаконява дипломи от СССР, където тригодишният курс на обучение е елемент от висшето образование.

  Както пише историчката Весела Чичовска, занижените изисквания произтичат от липсата на кадри, а липсата на кадри – от мобилизирането на учители за фронта и от политическата чистка, предприета веднага след 9 септември. Впрочем, Министерството на просветата е единствената правителствена институция, за която е гласувана специална Наредба-закон “за чистката”. В рамките на броени седмици са уволнени хиляди учители, чиято дейност е оценена като “фашистка“. Нека уточним: в случая кавичките са сложени не за да намекват, че сред учителите не е имало пронацистки настроения, а за да подчертаят, че чистката е извършена в условията на произвол и при видима диспропорция между факт и реакция.

  .

  Татяна Ваксберг

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Текстът е част от изследване, чието публикуване предстои.

• Българите в чужбина пращат в страната по 2.5 млн. евро на ден

  

  Българите, живеещи и работещи в чужбина, пращат у нас средно по 2.536 млн. лева на ден през настоящата година. Така за първите 7 месеца на 2017 година сънародниците ни зад граница са трансферирали към България общо 537.8 млн. евро, сочат данните на Българската народна банка към края на месец юли.

  Сумата нараства с 1.33% на годишна база. За сравнение, през същия период на миналата година българските емигранти са пратили у нас 530.7 млн. евро.

  Средно по 76.8 млн. евро на месец трансферират у нас българите в чужбина от началото на годината. Конкретно през месец юли паричните преводи достигат 78.1 млн. евро, което е с 1.1 млн. евро повече спрямо същия месец на предходната 2016 година.

  През първите 7 месеца на 2017 година, сънародниците зад граница са изпратили у нас, както следва: 65 млн. евро през януари; 70.3 млн. евро през февруари; 81.1 млн. евро през март; 77.5 млн. евро за април; 88.1 млн. евро през май; 77.7 млн. евро за юни и горепосочените 78.1 млн. евро за месец юли.

  На фона на 537.8 млн. евро емигрантски трансфери, размерът на преките чуждестранни инвестиции у нас достига 431.8 млн. евро, сочат предварителните данни на БНБ към края на юли тази година.

  Според някои икономисти, паричните трансфери на българите в чужбина имат отношение към размера на банковите депозити на физически лица у нас, които достигат общата сума от 45.8 млрд. лева към края на първото полугодие на тази година. Ниските лихви по влоговете провокират обаче търсенето на други инвестиционни алтернативи, като вложение в недвижим имот.

  Според някои експерти, част емигрантските пари генерират раздвижването на българския пазар на имоти. За това спомагат и ниските лихви по ипотечните кредити.

  Въпреки всички тези данни, реалният принос на емигрантските трансфери все още остава по-скоро загадка. Методологията, по която се следят паричните трансфери, обхваща само преводите за суми над 2 500 евро, които са осъществени по банков път.

  Трябва да се отбележи, че като цяло българската икономика не изпитва пряка зависимост от трансферите, идващи от чужбина, макар те да оформят около 3% от БВП на страната за миналата година, по данни на ООН (според данните на БНБ делът е по-малък).

  Емигрантските трансфери заемат доста по-висок дял от икономиката на някои страни от региона, като например Сърбия (9.2% от БВП за 2016 година), Молдова (23.5% от БВП) и Украйна (6.5% от БВП).

  Според официалните данни на Българската народна банка, за миналата 2016 година българите зад граница са пратили у нас близо 870 млн. евро.

  Според ООН обаче сумата е по-висока за 2016 година – 1.671 млрд. долара или около 1.4 млрд. евро по настоящия курс на щатския долар.

  Източник: Bulnews

• Румен Радев покани Доналд Тръмп и Майк Пенс да посетят България

  Българският президент и съпругата му се снимаха с Доналд и Мелания Тръмп

  

  Държавният глава Румен Радев и съпругата му Десислава Радева бяха сред гостите на приема на президента на САЩ Доналд Тръмп и съпругата му Мелания за ръководителите на делегации на 72-ата сесия на Общото събрание на ООН.

  Държавният глава обяви, че е отправил покана както към президента на САЩ Доналд Тръмп, така и към вицепрезидента Майк Пенс да посетят България. „Очаквам в техния натоварен график да се намери време за такова посещение“, посочи президентът и добави, че стратегическото партньорство на страната ни със САЩ е било потвърдено по време на приема, даван от президента Доналд Тръмп за ръководителите на делегации на 72-ата сесия на Общото събрание на ООН, съобщиха от прессекретариата на държавния глава.

  Трансформацията на европейската политика към мигрантите и фокусирането на подкрепата на ЕС за решаване на икономическите и социални проблеми, преди всичко в държавите на произход на миграционните потоци, е била водеща тема по време на среща на президента Румен Радев с председателя на Общото събрание на ООН Мирослав Лайчак.
  Държавният глава подчертал пред български журналисти след края на разговора, че ако продължаваме с политиката на отворени врати, това не само ще увеличава средствата от бюджетите на държавите-членки за осигуряване на програми за интеграция и гарантиране на собствената им сигурност, но и проблемът няма да бъде решен на мястото, на което е възникнал.

  „Колкото и средства да изхарчим, никога няма да си гарантираме стопроцентова сигурност в Европа“, подчерта Румен Радев.

  Провеждането на правосъдната реформа в България и стремежа на страната ни за присъединяване към Шенгенското пространство, са били сред акцентите по време на разговор на държавния глава с министър-председателя на Холандия Марк Рюте. Холандският министър-председател е поискал да се запознае с опита на България за недопускане на опити за външна намеса в изборния процес и вътрешните работи на страната. „По време на служебното правителство бяха предприети редица успешни мерки в тази насока“, припомни Румен Радев и подчерта, че България очаква в скоро време посещение на холандския външен министър, който да се запознае на място с българския опит.

  В отговор на въпрос за международната подкрепа за учредения по инициатива на президента на Френската република Еманюел Макрон Глобален пакт по околната среда, Румен Радев подчерта, че тази инициатива се подема от всички държави. „Тя ще се развива, ние просто няма накъде да отстъпваме повече. Виждате, че и САЩ след няколкото серии урагани приемат, че не може с лека ръка да се отдръпнеш и да не си ангажиран към климатичните промени“, посочи президентът.

  Държавният глава е направил заедно с председателя на Световната банка Джим Йон Ким преглед на 25-годишното сътрудничество на страната ни с финансовата институция и какви са перспективите за неговото развитие. По думите на президента, България очаква не отпускане на заеми и финансова помощ, а експертиза и анализ за това, какъв път да избере страната ни, така че да постигне много по-интензивно икономическо и социално развитие.

  В рамките на работното си посещение в САЩ, президентът Румен Радев участва в Глобалния бизнес форум на Майкъл Блумбърг, с когото размени мнения по политически и финансови въпроси. По-късно българският държавен глава взе участие и в международна конференция „Предотвратяване на използването на интернет за терористични цели“, организирана от президента на Франция Еманюел Макрон и министър-председателя на Обединеното кралство Тереза Мей. /“Сега“/

  .

• Donald Trump’s first speech to the United Nations

  

  President Donald Trump address to the United Nations:

  Mr. Secretary-General, Mr. President, world leaders and distinguished delegates, welcome to New York. It is a profound honor to stand here in my home city, as a representative of the American people, to address the people of the world.

  As millions of our citizens continue to suffer the effects of the devastating hurricanes that have struck our country, I want to begin by expressing my appreciation to every leader in this room who has offered assistance and aid.

  The American people are strong and resilient, and they will emerge from these hardships more determined than ever before.

  Fortunately, the United States has done very well since Election Day last November 8. The stock market is at an all-time high, a record. Unemployment is at its lowest level in 16 years, and because of our regulatory and other reforms, we have more people working in the United States today than ever before. Companies are moving back, creating job growth the likes of which our country has not seen in a very long time, and it has just been announced that we will be spending almost $700 billion on our military and defense. Our military will soon be the strongest it has ever been.

  For more than 70 years, in times of war and peace, the leaders of nations, movements and religions have stood before this assembly. Like them, I intend to address some of the very serious threats before us today, but also the enormous potential waiting to be unleashed.

  We live in a time of extraordinary opportunity. Breakthroughs in science, technology and medicine are curing illnesses and solving problems that prior generations thought impossible to solve.

  But each day also brings news of growing dangers that threaten everything we cherish and value.

  Terrorists and extremists have gathered strength and spread to every region of the planet. Rogue regimes represented in this body not only support terrorists, but threaten other nations and their own people with the most destructive weapons known to humanity.

  Authority and authoritarian powers seek to collapse the values, the systems and alliances that prevented conflict and tilted the world toward freedom since World War II.

  International criminal networks traffic drugs, weapons, people; force dislocation and mass migration; threaten our borders. And new forms of aggression exploit technology to menace our citizens.

  To put it simply, we meet at a time of both immense promise and great peril.

  It is entirely up to us whether we lift the world to new heights or let it fall into a valley of disrepair. We have it in our power, should we so choose, to lift millions from poverty, to help our citizens realize their dreams and to ensure that new generations of children are raised free from violence, hatred and fear.

  This institution was founded in the aftermath of two world wars to help shape this better future. It was based on the vision that diverse nations could cooperate to protect their sovereignty, preserve their security and promote their prosperity.

  It was in the same period, exactly 70 years ago, that the United States developed the Marshall Plan to help restore Europe. Those three beautiful pillars, they’re pillars of peace: sovereignty, security and prosperity.

  The Marshall Plan was built on the noble idea that the whole world is safer when nations are strong, independent and free. As President Truman said in his message to Congress at that time, our support of European recovery is in full accord with our support of the United Nations. The success of the United Nations depends upon the independent strength of its members.

  To overcome the perils of the present and to achieve the promise of the future, we must begin with the wisdom of the past. Our success depends on a coalition of strong and independent nations that embrace their sovereignty, to promote security, prosperity and peace for themselves and for the world.

  We do not expect diverse countries to share the same cultures, traditions or even systems of government. But we do expect all nations to uphold these two core sovereign duties: to respect the interests of their own people and the rights of every other sovereign nation.

  This is the beautiful vision of this institution, and this is the foundation for cooperation and success. Strong, sovereign nations let diverse countries with different values, different cultures and different dreams not just coexist, but work side by side on the basis of mutual respect. Strong, sovereign nations let their people take ownership of the future and control their own destiny, and strong, sovereign nations allow individuals to flourish in the fullness of the life intended by God.

  In America, we do not seek to impose our way of life on anyone, but rather to let it shine as an example for everyone to watch. This week gives our country a special reason to take pride in that example.

  We are celebrating the 230th anniversary of our beloved Constitution, the oldest constitution still in use in the world today. This timeless document has been the foundation of peace, prosperity and freedom for the Americans, and for countless millions around the globe whose own countries have found inspiration in its respect for human nature, human dignity and the rule of law.

  The greatest (sic) in the United States Constitution is its first three, beautiful words. They are „We the people.“ Generations of Americans have sacrificed to maintain the promise of those words, the promise of our country and of our great history.

  In America the people govern, the people rule and the people are sovereign.

  I was elected not to take power, but to give power to the American people where it belongs.

  In foreign affairs, we are renewing this founding principle of sovereignty. Our government’s first duty is to its people, to our citizens, to serve their needs, to ensure their safety, to preserve their rights and to defend their values.

  As president of the United States, I will always put America first, just like you, as the leaders of your countries, will always and should always put your countries first.

  All responsible leaders have an obligation to serve their own citizens, and the nation-state remains the best vehicle for elevating the human condition.

  But making a better life for our people also requires us to work together in close harmony and unity to create a more safe and peaceful future for all people.

  The United States will forever be a great friend to the world, and especially to its allies. But we can no longer be taken advantage of, or enter into a one-sided deal where the United States gets nothing in return.

  As long as I hold this office, I will defend America’s interests above all else. But in fulfilling our obligations to our own nations, we also realize that it’s in everyone’s interest to seek a future where all nations can be sovereign, prosperous and secure.

  America does more than speak for the values expressed in the United Nations charter. Our citizens have paid the ultimate price to defend our freedom and the freedom of many nations represented in this great hall. America’s devotion is measured on the battlefields where our young men and women have fought and sacrificed alongside of our allies, from the beaches of Europe, to the deserts of the Middle East, to the jungles of Asia.

  It is an eternal credit to the American character that even after we and our allies emerged victorious from the bloodiest war in history, we did not seek territorial expansion or attempt to oppose and (sic) impose our way of life on others.

  Instead, we helped build institutions such as this one to defend the sovereignty, security and prosperity for all.

  For the diverse nations of the world, this is our hope. We want harmony and friendship, not conflict and strife. We are guided by outcomes, not ideology. We have a policy of principled realism rooted in shared goals, interests and values.

  That realism forces us to confront the question facing every leader and nation in this room. It is a question we cannot escape or avoid. We will (sic) slide down the path of complacency, numb to the challenges, threats and even wars that we face, or do we have enough strength and pride to confront those dangers today so that our citizens can enjoy peace and prosperity tomorrow?

  If we desire to lift up our citizens, if we aspire to the approval of history, then we must fulfill our sovereign duties to the people we faithfully represent.

  We must protect our nations, their interests and their futures. We must reject threats to sovereignty, from the Ukraine to the South China Sea. We must uphold respect for law, respect for borders and respect for culture, and the peaceful engagement these allow.

  And just as the founders of this body intended, we must work together and confront together those who threaten us with chaos, turmoil and terror.

  The scourge of our planet today is a small group of rogue regimes that violate every principle on which the United Nations is based. They respect neither their own citizens, nor the sovereign rights of their countries.

  If the righteous many do not confront the wicked few, then evil will triumph. When decent people and nations become bystanders to history, the forces of destruction only gather power and strength.

  No one has shown more contempt for other nations and for the well-being of their own people than the depraved regime in North Korea. It is responsible for the starvation deaths of millions of North Koreans, and for the imprisonment, torture, killing and oppression of countless more.

  We were all witness to the regime’s deadly abuse when an innocent American college student, Otto Warmbier, was returned to America only to die a few days later. We saw it in the assassination of the dictator’s brother using banned nerve agents in an international airport. We know it kidnapped a sweet 13-year-old Japanese girl from a beach in her own country to enslave her as a language tutor for North Korea’s spies.

  If this is not twisted enough, now North Korea’s reckless pursuit of nuclear weapons and ballistic missiles threatens the entire world with unthinkable loss of human life. It is an outrage that some nations would not only trade with such a regime, but would arm, supply and financially support a country that imperils the world with nuclear conflict.

  No nation on Earth has an interest in seeing this band of criminals arm itself with nuclear weapons and missiles.

  The United States has great strength and patience, but if it is forced to defend itself or its allies, we will have no choice but to totally destroy North Korea. „Rocket Man“ is on a suicide mission for himself and for his regime.

  The United States is ready, willing and able. But hopefully, this will not be necessary.

  That’s what the United Nations is all about. That’s what the United Nations is for. Let’s see how they do.

  It is time for North Korea to realize that the denuclearization is its only acceptable future.

  The United Nations Security Council recently held two unanimous 15-to-nothing votes adopting hard-hitting resolutions against North Korea, and I want to thank China and Russia for joining the vote to impose sanctions, along with all of the other members of the Security Council. Thank you to all involved.

  But we must do much more. It is time for all nations to work together to isolate the Kim regime until it ceases its hostile behavior.

  We face this decision not only in North Korea. It is far past time for the nations of the world to confront another reckless regime, one that speaks openly of mass murder, vowing death to America, destruction to Israel and ruin for many leaders and nations in this room.

  The Iranian government masks a corrupt dictatorship behind the false guise of a democracy. It has turned a wealthy country with a rich history and culture into an economically depleted rogue state whose chief exports are violence, bloodshed and chaos.

  The longest suffering victims of Iran’s leaders are in fact its own people. Rather than use its resources to improve Iranian lives, its oil profits go to fund Hezbollah and other terrorists that kill innocent Muslims and attack their peaceful Arab and Israeli neighbors.

  This wealth, which rightly belongs to Iran’s people, also goes to shore up Bashar al-Assad’s dictatorship, fuel Yemen’s civil war and undermine peace throughout the entire Middle East.

  We cannot let a murderous regime continue these destabilizing activities while building dangerous missiles, and we cannot abide by an agreement if it provides cover for the eventual construction of a nuclear program.

  The Iran deal was one of the worst and most one-sided transactions the United States has ever entered into. Frankly, that deal is an embarrassment to the United States, and I don’t think you’ve heard the last of it, believe me.

  It is time for the entire world to join us in demanding that Iran’s government end its pursuit of death and destruction. It is time for the regime to free all Americans and citizens of other nations that they have unjustly detained. And above all, Iran’s government must stop supporting terrorists, begin serving its own people and respect the sovereign rights of its neighbors.

  The entire world understands that the good people of Iran want change and, other than the vast military power of the United States, that Iran’s people are what their leaders fear the most. This is what causes the regime to restrict internet access, tear down satellite dishes, shoot unarmed student protesters and imprison political reformists.

  Oppressive regimes cannot endure forever, and the day will come when the people will face a choice. Will they continue down the path of poverty, bloodshed and terror, or will the Iranian people return to the nation’s proud roots as a center of civilization, culture and wealth, where their people can be happy and prosperous once again?

  The Iranian regime’s support for terror is in stark contrast to the recent commitments of many of its neighbors to fight terrorism and halt its finance.

  In Saudi Arabia early last year, I was greatly honored to address the leaders of more than 50 Arab and Muslim nations. We agreed that all responsible nations must work together to confront terrorists and the Islamic extremism that inspires them.

  We will stop radical Islamic terrorism because we cannot allow it to tear up our nation, and indeed, to tear up the entire world. We must deny the terrorists safe haven, transit, funding and any form of support for their vile and sinister ideology. We must drive them out of our nations.

  It is time to expose and hold responsible those countries who support and finance terror groups like al-Qaida, Hezbollah, the Taliban and others that slaughter innocent people.

  The United States and our allies are working together throughout the Middle East to crush the loser terrorists and stop the reemergence of safe havens they use to launch attacks on all of our people.

  Last month, I announced a new strategy for victory in the fight against this evil in Afghanistan. From now on, our security interests will dictate the length and scope of military operations, not arbitrary benchmarks and timetables set up by politicians. I have also totally changed the rules of engagement in our fight against the Taliban and other terrorist groups.

  In Syria and Iraq, we have made big gains toward lasting defeat of ISIS. In fact, our country has achieved more against ISIS in the last eight months than it has in many, many years combined. We seek the de-escalation of the Syrian conflict and a political solution that honors the will of the Syrian people.

  The actions of the criminal regime of Bashar al-Assad, including the use of chemical weapons against his own citizens, even innocent children, shock the conscience of every decent person. No society can be safe if banned chemical weapons are allowed to spread. That is why the United States carried out a missile strike on the air base that launched the attack.

  We appreciate the efforts of the United Nations agencies that are providing vital humanitarian assistance in areas liberated from ISIS, and we especially thank Jordan, Turkey and Lebanon for their role in hosting refugees from the Syrian conflict.

  The United States is a compassionate nation, and has spent billions and billions of dollars in helping to support this effort. We seek an approach to refugee resettlement that is designed to help these horribly treated people, and which enables their eventual return to their home countries to be part of the rebuilding process.

  For the cost of resettling one refugee in the United States, we can assist more than 10 in their home region. Out of the goodness of our hearts, we offer financial assistance to hosting countries in the region, and we support recent agreements of the G-20 nations that will seek to host refugees as close to their home countries as possible. This is the safe, responsible and humanitarian approach.

  For decades, the United States has dealt with migration challenges. Here in the Western Hemisphere, we have learned that over the long term, uncontrolled migration is deeply unfair to both the sending and the receiving countries.

  For the sending countries, it reduces domestic pressure to pursue needed political and economic reform, and drains them of the human capital necessary to motivate and implement those reforms.

  For the receiving countries, the substantial costs of uncontrolled migration are borne overwhelmingly by low-income citizens whose concerns are often ignored by both media and government.

  I want to salute the work of the United Nations in seeking to address the problems that cause people to flee from their homes. The United Nations and African Union led peacekeeping missions to have (sic) invaluable contributions in stabilizing conflicts in Africa.

  The United States continues to lead the world in humanitarian assistance, including famine prevention and relief in South Sudan, Somalia, and northern Nigeria and Yemen. We have invested in better health and opportunity all over the world, through programs like PEPFAR, which funds AIDS relief; the President’s Malaria Initiative; the Global Health Security Agenda; the Global Fund to End Modern Slavery; and the Women Entrepreneurs Finance Initiative, part of our commitment to empowering women all across the globe.

  We also thank – thank you. We also thank the secretary general for recognizing that the United Nations must reform if it is to be an effective partner in confronting threats to sovereignty, security and prosperity.

  Too often, the focus of this organization has not been on results, but on bureaucracy and process. In some cases, states that seek to subvert this institution’s noble ends have hijacked the very systems that are supposed to advance them.

  For example, it is a massive source of embarrassment to the United Nations that some governments with egregious human rights records sit on the U.N. Human Rights Council.

  The United States is one out of 193 countries in the United Nations, and yet we pay 22 percent of the entire budget and more. In fact, we pay far more than anybody realizes.

  The United States bears an unfair cost burden. But, to be fair, if it could actually accomplish all of its stated goals, especially the goal of peace, this investment would easily be well worth it.

  Major portions of the world are in conflict, and some, in fact, are going to hell. But the powerful people in this room, under the guidance and auspices of the United Nations, can solve many of these vicious and complex problems.

  The American people hope that one day soon the United Nations can be a much more accountable and effective advocate for human dignity and freedom around the world.

  In the meantime, we believe that no nation should have to bear a disproportionate share of the burden militarily or financially. Nations of the world must take a greater role in promoting secure and prosperous societies in their own regions.

  That is why in the Western Hemisphere, the United States has stood against the corrupt, destabilizing regime in Cuba and embraced the enduring dream of the Cuban people to live in freedom.

  My administration recently announced that we will not lift sanctions on the Cuban government until it makes fundamental reforms.

  We have also imposed tough, calibrated sanctions on the socialist Maduro regime in Venezuela, which has brought a once-thriving nation to the brink of total collapse.

  The socialist dictatorship of Nicolas Maduro has inflicted terrible pain and suffering on the good people of that country. This corrupt regime destroyed a prosperous nation by imposing a failed ideology that has produced poverty and misery everywhere it has been tried. To make matters worse, Maduro has defied his own people, stealing power from their elected representatives to preserve his disastrous rule.

  The Venezuelan people are starving and their country is collapsing. Their democratic institutions are being destroyed. This situation is completely unacceptable, and we cannot stand by and watch. As a responsible neighbor and friend, we and all others have a goal. That goal is to help them regain their freedom, recover their country and restore their democracy.

  I would like to thank leaders in this room for condemning the regime and providing vital support to the Venezuelan people.

  The United States has taken important steps to hold the regime accountable. We are prepared to take further action if the government of Venezuela persists on its path to impose authoritarian rule on the Venezuelan people.

  We are fortunate to have incredibly strong and healthy trade relationships with many of the Latin American countries gathered here today. Our economic bond forms a critical foundation for advancing peace and prosperity for all of our people and all of our neighbors.

  I ask every country represented here today to be prepared to do more to address this very real crisis. We call for the full restoration of democracy and political freedoms in Venezuela.

  The problem in Venezuela is not that socialism has been poorly implemented, but that socialism has been faithfully implemented.

  From the Soviet Union to Cuba to Venezuela, wherever true socialism or communism has been adopted, it has delivered anguish and devastation and failure. Those who preach the tenets of these discredited ideologies only contribute to the continued suffering of the people who live under these cruel systems.

  America stands with every person living under a brutal regime. Our respect for sovereignty is also a call for action. All people deserve a government that cares for their safety, their interests and their well-being, including their prosperity.

  In America, we seek stronger ties of business and trade with all nations of goodwill. But this trade must be fair and it must be reciprocal. For too long, the American people were told that mammoth multinational trade deals, unaccountable international tribunals and powerful global bureaucracies were the best way to promote their success.

  But as those promises flowed, millions of jobs vanished and thousands of factories disappeared. Others gamed the system and broke the rules, and our great middle class, once the bedrock of American prosperity, was forgotten and left behind. But they are forgotten no more and they will never be forgotten again.

  While America will pursue cooperation and commerce with other nations, we are renewing our commitment to the first duty of every government, the duty of (sic) our citizens. This bond is the source of America’s strength and that of every responsible nation represented here today.

  If this organization is to have any hope of successfully confronting the challenges before us, it will depend, as President Truman said some 70 years ago, on the independent strength of its members.

  If we are to embrace the opportunities of the future and overcome the present dangers together, there can be no substitute for strong, sovereign and independent nations; nations that are rooted in their histories and invested in their destinies; nations that seek allies to befriend not enemies to conquer, and most important of all, nations that are home to patriots, to men and women who are willing to sacrifice for their countries, their fellow citizens and for all that is best in the human spirit.

  In remembering the great victory that led to this body’s founding, we must never forget that those heroes who fought against evil also fought for the nations that they loved. Patriotism led the Poles to die to save Poland, the French to fight for a free France and the Brits to stand strong for Britain.

  Today, if we do not invest ourselves, our hearts and our minds in our nations – if we will not build strong families, safe communities and healthy societies for ourselves – no one can do it for us. We cannot wait for someone else, for faraway countries or far-off bureaucracies. We can’t do it.

  We must solve our problems to build our prosperity, to secure our future, or we will build (sic) vulnerable to decay, domination and defeat.

  The true question for the United Nations today, for people all over the world who hope for better lives for themselves and their children, is a basic one: Are we still patriots? Do we love our nations enough to protect their sovereignty and to take ownership of their futures? Do we revere them enough to defend their interests, preserve their cultures and ensure a peaceful world for their citizens?

  One of the greatest American patriots, John Adams, wrote that the American Revolution was effected before the war commenced. The revolution was in the minds and hearts of the people. That was the moment when America awoke, when we looked around and understood that we were a nation. We realized who we were, what we valued and what we would give our lives to defend. From its very first moments, the American story is the story of what is possible when people take ownership of their future.

  The United States of America has been among the greatest forces for good in the history of the world and the greatest defenders of sovereignty, security and prosperity for all. Now we are calling for a great reawakening of nations, for the revival of their spirits, their pride, their people and their patriotism.

  History is asking us whether we are up to the task. Our answer will be a renewal of will, a rediscovery of resolve and a rebirth of devotion. We need to defeat the enemies of humanity and unlock the potential of life itself. Our hope is a word and (sic) world of proud, independent nations that embrace their duties, seek friendship, respect others and make common cause in the greatest shared interest of all, a future of dignity and peace for the people of this wonderful Earth.

  This is the true vision of the United Nations, the ancient wish of every people and the deepest yearning that lives inside every sacred soul.

  So let this be our mission and let this be our message to the world: We will fight together, sacrifice together and stand together for peace, for freedom, for justice, for family, for humanity and for the almighty God who made us all.

  Thank you. God bless you. God bless the nations of the world, and God bless the United States of America. Thank you very much.

  Source: Тelegraph.co.uk

• Сигнал до прокуратурите на България и Русия за корупционни практики, свързани с “Южен пoток”

  Антикорупционен фонд ще изисква детайлна проверка на руските граждани Бабаков и Воробьов и посещенията им в България

  

  Днес, 19 септември 2017 г. Антикорупционният фонд изпрати до прокуратурите на Република България и Руската федерация сигнал с искане за проверка на информация, изнесена в български и американски медии, както и от получен до фонда сигнал с искане за проверка на:

  (1) Публикуваната на 30 декември 2014 година в американския вестник „Ню Йорк Таймс“ статия, посветена на българо-руските отношения с основен акцент на проекта „Южен поток“.

  В статията е описано конкретно събитие, представляващо среща между руския депутат и специален пратеник на президента на РФ Александър Бабаков и български заместник министър, повдигаща въпроси и сериозни съмнения за корупционни практики, които поставяме на вниманието двете институции за извършване на проверка и установяване дали е налице извършено престъпление.

  (2) Информация относно посещения на Александър Бабаков в Република България в нарушение на наложените му санкции през ноември 2014 г. Александър Бабаков и неговият сътрудник Александър Воробьов са в списъка на ЕС и САЩ за забрана на влизане и запор на активи, известен като списък със санкции срещу висши лица. Допълнително, налице са и публикации във френската преса, в която са отразени данни относно финансиране на френски политически субекти със заем от руски банки, в които е замесено името на Бабаков.

  Считаме, че следва да бъде извършена проверка:

  – кога и на какво основание Александър Бабаков е посещавал Република България;

  – какви срещи е организирал и дали на срещите не е присъствал и неговият сътрудник Александър Воробьов;

  – осъществявали ли са те самостоятелни срещи с български лица от високите етажи на властта;

  – с кои лица са били извършвани срещите, заемали ли са тези лица висши длъжности и дали на тези срещи не са били отправяни корупционни предложения или извършвани корупционни сделки, включително и във връзка с проекта „Южен поток“.

  Освен извършване на проверка по изложените данни за установяване дали са налице извършени корупционни престъпления, очакваме българската прокуратура да провери и дали Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) е събрала информация, и в случай, че такива са били извършени, да повдигне съответните обвинения до осъждане на виновните лица.

   

  Източник: Антикорупционен фонд

• И Пеевски си нае американски адвокати заради закона „Магнитски“

  Депутатът от ДПС Делян Пеевски си е наел американската компания „Morgan Lewis Consulting” да го защитава срещу обвиненията, отправени срещу него и срещу главния прокурор Сотир Цацаров от собственика на фалиралата КТБ Цветан Василев. Това става ясно от интервю на двама от адвокатите на компанията – Крис Кокс и Нейтан Хохман, публикувано в медиите на Пеевски.

  

  Крис Кокс е бивш съветник на американския президент Роналд Рейгън, в продължение на 17 години е бил конгресмен от Републиканската партия, както и председател на Комисията по ценни книжа и фондови борси. Нейтан Хохман е бил федерален прокурор и помощник генерален адвокат към Министерството на правосъдието на САЩ, където е оглавявал и отдела за борба с данъчните измами и има голям опит в разследването и обвиняването на лица, извършили банкови измами, пране на пари и други финансови престъпления, пише във визитката му към интервюто.

  Защитната теза на Пеевски и адвокатите му е, че би било опасен прецедент правителството на САЩ да се намесва в легитимно разследване на институции на страна-член на ЕС. В отговора си до Държавния департамент на САЩ са написали, че обвиненията на Цветан Василев срещу Делян Пеевски са без каквото и да е било основание. Пеевски не бил извършил нищо от това, което Василев твърди.

  Законът „Магнитски“ позволява на американското правителство да защитава хора по цял свят, станали жертва на репресии и нарушени права заради разкриване на корупция по върховете на държавата. Той беше написан през 2011 г. за Русия, а от м.г. е глобален.

  Банкерът Цветан Василев е сред първите, които се опитват да се възползва от закона и си нае америкаски адвокати, които подадоха искане до Държавния департамент. Българският му адвокат Христо Ботев обясни, че Василев не търси закрила в смисъл на убежище в Америка, а иска да се осигури независимо американско разследване на фалита на КТБ. „Обвиняемият настоява да бъде изслушан там – нещо, което българските разследващи не са осигурили“, каза още Ботев. Според него българските власти едва ли ще се „трогнат“ от процедурата, но пък стратегически тя можело да се окаже ценна с разкритията, които биха могли да бъдат направени. Ботев допълни, че срокът за произнасянето на американската страна по искането по закона „Магнитски“ е 120 дни.

  Българската прокуратура вече внесе в съда обвинителния акт срещу Василев. От резюмето на обвинението се разбра, че фалитът на банката преди 3 години е изцяло по вина на собственика й Василев с помощта на двама подуправители на БНБ, негови служители и одитори. Всички останали главни действащи лица и бившият шеф на централната банка Иван Искров не носят отговорност. От дългогодишния партньор на Василев и депутат от ДПС Делян Пеевски вобвинителния акт няма и следа. Адвокатите на Василев обаче твърдят, че пари от КТБ са давани на човек с абревиатура Д. П. и Д. П. 1. /“Сега“/

• Хората емигрират от България, защото не се чувстват защитени от закона

  Думи на швейцарския предприемач и собственик на фабрика в България Йозеф Шети пред в. „Капитал“

  

  Ето какво още казва той:

  2007 г. беше едно очакване за пролет. Когато като компания отидеш при местните власти и кажеш: „Това не отговаря на европейските правила“, те проучваха и ти даваха позволение. Сега трябва да чакаш и едва ли не да хвърляш закона по тях, за да стане. В Швейцария държавните институции помагат на гражданите, на бизнеса, в негова услуга са. Качеството на хората на такива позиции се развали – те като че ли са вече изцяло политически назначения, не професионалисти, а се сменят след всеки политически избор; няма традиция.

  Образованието беше много добро, а сега е „нямам думи“. Кой университет тук има роля в европейската научна общност?

  И давам пример. Аз съм на 30 години и имам чудесна идея. Искам да основа компания. Къде бихте го направили – в Швейцария или в България? Ако имате възможност, ще е в Швейцария. Защо? Заради законите, които се прилагат правилно. Защото там сте защитени. Защо хората напускат и не мислят, че тук е добре? Не се чувстват защитени. Това го чувам от много хора. Държавата не ги защитава.

  Или пък имате 5-годишна дъщеря. Можете да отидете в Германия. Там ли бихте я пратили на училище или тук? Там има перспектива, тъй като учебният процес е реално свързан с бизнеса и живота. Ако и на двата въпроса не можете да отговорите с „тук“, хората ще продължат да напускат тази красива страна.

  И еврофондовете не променят това, напротив. Това финансиране циментира тукашната структура.

  Цялото интервю може да прочетете ТУК.

• Гърция предпочита да има турци, вместо българи

  В момента масово се фалшифицират народни песни в Южните Родопи, като българите се представят като кръволоци

  Спас Ташев, в. „Труд“

  

  ЩЕ СЕ НАМЕСИ ЛИ НАЙ-НАКРАЯ БЪЛГАРИЯ
  В ГРЪЦКАТА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА ИГРА?

  В миналото България и Гърция неведнъж са били противници. С евроатлантическата ориентация проблемите сакаш се преодоляха и двете държави демонстрират желание за сътрудничество. В този дух е и подписването на българо-гръцкото железопътно споразумение, целящо свързването на солунското пристанище с Русе през Черно море. Събитието също не мина без дебати, защото Солун по-лесно би се свързал с Дунав при Видин, железопътната линия съществува, а пътят е 3 пъти по-къс. Анализатори допуснаха, че зад този проект се прокрадва гръцкия интерес за стопиране на коридор № 8, свързващ Черно море с Адриатическо през Македония.

  На хоризонта обаче се задават и други проблеми. Един от тях е отношението на Гърция към българските общности на нейна територия. Разбираемо, макар и неевропейско, е желанието на Атина да асимилира българското християнско население. Затова то отдавна е избито или изселено. Единствено в района на Костур, Воден и Лерин все още има лица, говорещи български като майчин език, но младите хора и децата вече не го знаят и въпросът изглежда предрешен.

  По-различна е ситуацията с българите мюсюлмани в Южните Родопи. Преди Гърция да завземе Беломорието през 1920 г., те там имат значително присъствие. Поради тази причина в гръцката Енциклопедия от 1936 г. срещу думата „помакой” е отбелязано, че това са българи мюсюлмани. Когато през 1941 г. българската администрация се установява в Беломорската област, видният наш географ Димитър Яранов пише, че „Ксантийско е едно от местата, където българите мохамедани, като помнят българската администрация през 1913-1918 г. и я сравняват с турската преди това и с гръцката след това, се чувстват като добри българи.“

  

  Големият катаклизъм настъпва след октомври 1944 г., когато завърналите се гръцки власти започват да преследват местните българи като „сътрудници на българския окупатор“. Преломна е 1954 г., когато след заповед на министър-председателя думите „мюсюлманин – мюсюлмански” повсеместно са заменени с „турчин – турско”, с което започва най-новото обезбългарване на българите мюсюлмани.

  През 70-те години Атина се досеща, че допуска грешка, и с административен натиск, аналогичен на македонизма в Югославия, на базата на местния български диалект започва да създава изкуствен „помашки“ език, с вмъкването в него на гръцки думи и използването на гръцката азбука. Лансира се лъжата, че помаците са поробен от българите народ, в който преобладавало гръцкото и чието езиково побългаряване започнало при българския цар Иван Александър през 1344 г. Подобна глупост не издържа на критиките, защото само след 50 г. българската държава изчезва за 500 г.

  Подобни фалшификации обрекоха гръцкия „помакизъм“ на неуспех и днес той все повече минава на заден план. Но вместо да допусне да възтържествува истината, Гърция предприема решителни крачки към окончателната турцизация на българите мюсюлмани. Вече няколко десетилетия Атина налага в началните училища в българо-мохамеданските села турският да се изучава като майчин език, а от тази учебна година се правят неистови опити турският да бъде въведен и в детските градини.

  Всичко това става на фона на отчаяните опити на местните българи мюсюлмани да се противопоставят на този пореден опит за асимилирането им. Такъв е случаят с местния учител Ридван Караходжа от с. Пулево. След като преди три години го карат да започне да преподава на турски, той отказва с аргумента, че за него този език не е майчин и не го знае. Пише за проблема на своите преки началници и в министерство на образованието. Жалбите му остават без отговор вече три години, а от миналата година преписката му е препратена към дисциплинарната комисия с идеята да бъде уволнен. Заплатата му е спряна от ноември 2016 г.

  

  Това е само върхът на айсберга. В момента в Южните Родопи масово се фалшифицират народни песни, като българите се представят като кръволоци. На българите мюсюлмани се внушава, че България иска да им смени вярата, поради което било за предпочитане да не говорят български. Всичко това се случва в православна Гърция, която сякаш с България, а не с Турция има нерешени териториални спорове.

  България не може да си затваря очите пред факта, че население с български произход е подложено на административно обезбългаряване – и по-страшното, внедрява му се антибългарска идеология. Трябва да си дадем сметка, че българите мюсюлмани в Ксантийско имат свои роднини в България, че процесите текат като по скачени съдове и ние трябва да защитим своето достойнство и бъдеще. Политиката ни към българите мюсюлмани трябва да се основава не на това, което ни разделя, а на това, което ни сближава. Време е да помислим за това население да се предвидят места за обучение в българските университети, каквито права имат например българите мюсюлмани от Албания. Нуждаем се от културен център, а защо не и от Консулство в Ксанти!

  Най-известната – съпругата на Том Ханкс

  Днес може би най-известният представител на българо-мохамеданското население в Южните Родопи е американската актриса Рита Уилсън, съпруга на Том Ханкс. Името Рита е съкратено от Маргарита Ибрахимова, както е записана през 1956 г. в Лос Анджелис, Калифорния.

  Нейният баща Хасан Халилов Ибрахимов е роден в с. Есьорен (дн. Ореон), близо до гр. Ксанти. Населението на селото е само от българи мюсюлмани. Преди Втората световна война, преследван от гръцките власти като българин, той заедно с брат си Ферхат бягат в България. Станал неудобен за новата власт след 1944 г., той е изпратен в лагера „Куциян“, но през 1947 г. успява да емигрира в САЩ. Самият Том Ханкс казва, че се е научил да говори български от съпругата си.

• Биволъ: Пентагонът купува за сирийските бунтовници „съветско“ оръжие за $2,2 милиарда

  Иван Ангеловски и Лоурънс Марзук,

  Биволъ

  

  Пентагонът е наел армия от доставчици и поддоставчици, от военни гиганти до фирми, свързани с организираната престъпност, за да достави „съветски“ оръжия и муниции за 2,2 милиарда долара на сирийските бунтовници, воюващи разпръснато срещу „Ислямска държава“.

  Военните фабрики на Балканите и в Източна Европа, които вече работят с пълен капацитет за войната в Сирия, са неспособни да посрещнат търсенето. В отговор Американският департамент по отбраната се обръща към нови доставчици от Казахстан, Грузия и Украйна, за допълнителни муниции, като едновременно разхлабва изискванията за стандартите на купуваните стоки, разкрива разследване на Балканската мрежа за разследваща журналистика (BIRN) и Проектът за разследване на организираната престъпност и корупцията (OCCRP).

  Репортерите сглобиха картината на сложните линии за доставки от Пентагона за Сирия, използвайки документи за обществени поръчки, данни от маршрутите на кораби, официални доклади, изтекла електронна кореспонденция и интервюта с инсайдъри. Тази програма е различна от вече закрития проект на ЦРУ за въоръжаване на бунтовниците, борещи се срещу сирийския президент Башар Ал-Асад.

  Пентагонът купува оръжията през два канала: Управлението за специални операции (SOCOM), което наблюдава специалните операции на всички служби на американските военни, и малко известното оръжейно подразделение на америсканската армия Picatinny Arsenal, което се намира в Ню Джърси.

  Мунициите се превозват от всички краища на Европа към Турция, Йордания и Кувайт. След това се разпределят на американските съюзници в Северна и Южна Сирия със самолети и камиони. (Виж Черноморския маршрут)

  

  Пътят на оръжията към Сирия е през Черно Море.

  Репортерите откриха, че САЩ използват неясно формулирани правни документи, за да скрият Сирия като крайно направление на оръжията. Експерти твърдят, че тази практика застрашава глобалните усилия за борба с трафика на оръжия и поставят правителствата на източноевропейските страни, които продават оръжията, пред риск от нарушаване на международното право. Други повдигнати въпроси са кой точно използва тези оръжия и какво ще се случи с тях след като „Ислямска държава“ претърпи поражение.

  Пентагонът започна мащабното изкупуване на оръжия през септември 2015 г. при президента Обама. До май тази година той вече беше похарчил повече от 700 милиона долара за AK-47, РПГ, минохвъргачки и други оръжия и муниции. 

  Повече от 900 милиона са договорени за плащане до 2022 и още близо 600 милиона долара са заложени в бюджета или поискани от администрацията на Тръмп. Това прави общо 2,2 милиарда, които Пентагонът се кани да похарчи за сирийските си съюзници (виж инфографиката).

  

  Харчовете на Пентагона за оръжие по Сирийската програма. България е взела най-много от разплатените вече средства.

  Тази финансирана от САЩ линия за доставки към Сирия е подобна на финансирания от Саудитска Арабия канал за 1,2 милиарда евро, разкрит миналата година от BIRN и OCCRP.

  Попитан за тези безпрецедентно пазаруване на оръжие от съветски модели за сирийските бунтовници, Пентагонът отговори, че внимателно е проверил бенефициентите и оборудването се доставя „инкрементално“, като „минимумът необходим за незабавни действия“.

  Сирийското обучение и екипировка: Основна промяна в стратегията   

  След като „Ислямска държава“ се разпростря в Сирия през 2014 г., Пентагонът прибързано започна програма за трениране и екипиране на нова сирийска армия от бунтовници, въоръжена с модерни оръжия американско производство, в опит да се противопостави на заплахата.  SOCOM – елитната структура, която ликвидира Осама Бин Ладен, беше натоварена с купуването на оръжията. 

  Но девет месеца по-късно програмата колабира, като само няколко десетки наемници стигнаха до бойното поле. 

  Засипан от негативни медийни публикации, Пентагонът се нуждаеше от нов план. От началото на септември 2015 САЩ се фокусира не върху създаване на нова армия срещу „Ислямска държава“, а върху въоръжаването на вече действащи на терена бунтовници.

  И въпреки, че Пентагонът не разкри детайлите от този нов план, от непубликувани до момента заявки за плащания от февруари 2016 става ясно, че се спира обучението на нови подразделения и снабдяването им с модерни оръжия. Вместо това се подбират „проучени“ сили на опозицията, които вече са на терен, и им се изпращат оръжия и муниции съветски модел, които те вече използват и познават добре.

  Първата пратка, която включва 50 тона анумиции и РПГ-гранати, пристига през октомври 2015, само няколко месеца след промяната в политиката. Мунициите са хвърлени от самолет на доминираната от кюрдите коалиция между Сирийската демократична армия, която в момента е водеща в битката за Рака. Тя е последвана от много други доставки.

  Към месец май 2017, откогато датират най-новите данни, SOCOM се е готвила да закупи оръжия и муниции за 238,5 милиона от България, Босна и Херцеговина, Чехия, Казахстан, Полша, Румъния, Сърбия и Украйна, сочи анализът на хиляди обществени поръчки прегледани от BIRN и OCCRP. Преди началото на програмата разходите за оръжия от Източния блок са били незначителни. 

  SOCOM ще закупи допълнитело оръжия за 172 милиона долара през тази данъчна година. Списъкът за пазаруване включва десетки хиляди AK-47 и РПГ, и стотици милиони патрони, съгласно заявката на Пентагона Още 412 милиона са поискани от администрацията на Тръмп или заложени в бюджета за 2018 г. 

  По-рано SOCOM не признаваше за ролята си в Сирийската програма, известна като „Oбучавай и снабдявай“. В писмено становище до BIRN и OCCRP, Пентагонът потвърди, че секретното подразделение е било натоварено с доставките на оръжия и муниции за сирийските бунтовници. Известно е, че SOCOM подпомага под прикритие американски партньори и в други конфликти.

  Разкрит е нов канал за доставки: Picatinny

  SOCOM не е единственото подразделение на Пентагона, което е доставяло оръжия и муниции за Сирийската програма. Всъщност, то е отговорно само за една четвърт от общата сума от 2.2 милиарда, предназначена за Сирия. 

  Останалите доставки са поверени на Picatinny Arsenal, поделение на армията на САЩ, базирано в Ню Джърси. Picatinny вече има опит в набавянето на големи количества оръжия съветски модел (обозначени в документите за поръчки като „нестандартни оръжия и муниции“), за партньорски сили в Ирак и Афганистан. За тези покупки винаги ясно са били обозначени крайните получатели.

  Но една мистериозна група поръчки за общо 479,6 милиона долара няма изобщо краен получател. Анализът на тези документи за поръчки, направен от BIRN и OCCRP, разкрива убедителни данни, че въпросните оръжия са пратени в Сирия.

  Важна зацепка се открива в седем от договорите, подписани през септември 2016 на стойност 71,6 милиона долара, в които първоначално Сирия е посочена с вътрешния код на Пентагона – V7, който обозначава Сирийската програма. Тези референции бяха заличени в публичните документи, след като BIRN и OCCRP попитаха Пентагона за тези доставки през март 2017.

  Но репортерите запазиха копия от документите преди те да бъдат изтрити. Пентагонът отказа да обясни тези заличавания.

  Picatinny е под подозрение за ролята си в доставките към сирийските бунтовници, с оглед на чувствителния характер на конфликта. Освен, че се разгръща мрежа от милиции срещу Сирийските правителствени сили, бойните действия са описани от експерти като сложна война между проксита, ангажираща Саудитска Арабия, Иран, Турция и Русия.

  Има и други данни за нарастващата роля на Picatinny в Сирийската програма.

  В хвалебствена статия, публикувана на сайта на Picatinny през декември 2016, се отбелязва връчването на вътрешна награда на Пентагона, за успехи, между които купуването на „значителни количества“ от нестандартни оръжия за Сирия, Ирак и Афганистан. 

  Презентация на Picatinny от март 2017 разкрива, че подразделението ще изземе от SOCOM ролята на доставчик на муниции по Сирийската програма. SOCOM ще продължи да доставя оръжия.

  Повече от половината от идентифицираните от BIRN и OCCRP 2,2 милиарда все още не са похарчени.

  През март 2016 Picatinny възложи на два военнопромишлени гиганта: британската Chemring и американската Alliant Techsystems Operations (сега част от Orbital ATK) – да доставят муниции за $750 милиона за следващите пет години, от които 421 милиона долара все още не са похарчени. Друг договор за 500 милиона е даден на Chemring, Alliant и още две компании през август.

  С най-малко 50,000 бойци от подкрепяните от САЩ фракции ангажирани в активни бойни действия, Сирия изглежда ще погълне повечето от договорените муниции през следващите години, но част от тях може би ще отидат към други конфликтни зони, в които се използват оръжията от съветски тип.

  Да остържеш дъното на бъчвата

  Новоразкритият канал за 2.2 милиарда долара, както и по-рано разкритият канал за 1.2 милиарда, финансиран от Саудитска Арабия, Йордания, Турция и ОАЕ, предизвика бум сред производителите на оръжия в Централна и Източна Европа. 

  Българската държавна фабрика ВМЗ-Сопот, един от основните доставчици на Picatinny, обяви в началото на 2016 г., че планира да добави 1000 работници към персонала си.  В предишните три месеца тя вече беше наела нови 500 служители.

  Фабриките в Сърбия като Крушик, производителят на ракети, също драстично увеличиха продукцията си. Сръбският премиер Александър Вучич (сега президент – б.ред.) се похвали миналата година, че Сърбия може да увеличи производството пет пъти и въпреки това да не може да отговори на търсенето.

  Докато гладът за оръжията от съветски модели расте, конкуренцията става все по-яростна.

  САЩ традиционно работят с Румъния и България за нетрадиционно въоръжение, но нарастването на търсенето тласна договарящите към Чехия, Босна и Херцеговина, Сърбия, а вече и към Украйна, Грузия, Полша, Казахстан, Афганистан и Хърватия, според данните в американските обществени поръчки.

  Дефицитните доставки също така принудиха Пентагона да занижи изискванията си за оръжията и мунициите. Преди е имало изискване техниката да не е по-стара от пет години, но през февруари то е отпаднало, според официален документ, с който OCCRP и BIRN се сдобиха. 

  Мунициите складирани в лоши условия деградират и понякога стават неизползваеми или дори опасни. Наемник на Пентагона, който трябвало да обучава сирийски бунтовници, загина на полигон в България, докато манипулира гранати за РПГ, произведени преди десетки години. Въпреки това Пентагонът продължи да използва доставчика на некачественото оръжие (става дума за Алгънс, обект на отделно разследване, преведено от Биволъ).

  Има също така и други проблеми. Репортери откриха, че директорите на три фирми сред доставчиците на Пентагона и президентът на критично важен подизпълнител имат сериозни проблеми с интегритета, включително един от тях е бил уличен в плащане на комисионни на чужди агенти, за да гарантира сделки, а друг е свързан с организираната престъпност. (виж по-долу Проблемните доставчици).

  Подкопаване на системата за контрол на оръжията

  С доставките за сирийските бунтовноци Пентагонът използва твърде необичайна и подвеждаща правна документация, която използва вратичка в системата, създадена, за да се предотврати отклоняването на оръжия към терористи, ембаргови страни и военнопрестъпници. 

  За да си осигури лиценз за експорт на оръжие купувачът трябва да представи валиден сертификат за краен потребител, който да гарантира крайната дестинация на оръжията. 

  Но сертификатите, използвани от SOCOM за Сирийската програма, които нашите репортери видяха, не споменават Сирия като крайна дестинация. Вместо това като краен потребител е посочен SOCOM. 

  Документът казва, че „техниката ще бъде използвана за отбранителни нужди директно от правителството на САЩ, трансферирана посредством грантове за военно обучение и програма за тренинг или помощ за сугурност“. 

  

  Сирийският военен театър с подкрепяните от САЩ бунтовнически сили

  Това заявление позволява на SOCOM да отклони екипировката към всяка милиция или армия, на която помага за сигурността, включително към сирийските бунтовници, според експерти по контрола на въоръженията, проучили наличните данни. 

  В подробен писмен отговор Пентагонът не оспорва посочването на Армията на САЩ като краен потребител, но обяснява сертификатите, цитиращи „помощ за сигурността“ се отнасят за трансферите към чуждестранни бойци.

  „Очакваме от всяка партньорска сила или рецепиент на помощ по сигурността да използва материалната база по предназначение, например за борба с „Ислямска държава“ и извършваме мониторинг, за да се уверим в съответствието на употребата.“ – каза говорител на Пентагона.

  Но експерти по оръжията критикуваха тази практика, описвайки я като опасна за глобалната система за контрол на оръжията.

  Рой Исбистър, експерт по трансфер на оръжия в неправителствената организация Saferworld, която работи върху превенцията на горещи конфликти, каза: „Системата за крайните потребители почива върху яснотата и последващите проучвания. Ако САЩ манипулират процеса и осигуряват параван за други да твърдят, че не знаят за крайните потребители на въпросните оръжия, то цялата система е изложена на риск“.

  Патрик Уилкън, изследовател по контрола на оръжията и човешките права в Amnesty International, описа крайните сертификати на SOCOM като „много подвеждащи“.

  „Сертификатът за краен потребител, в който липсва крайна дестинация, би бил противоречащ на самия себе си се и крайно необичаен – каза той. – САЩ подкопават предмета и предназначението на  Международния договор за търговия с оръжия на ООН (ДТО)”

  Уилкън обясни, че Вашингтон все още не е ратифицирал този договор и не е правно обвързан с него, но като подписала страна се очаква да не го компрометира. 

  Като член на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), Вашингтон е подписал серия от мерки за превенция на трафика с оръжия, включително и обвързващо решение, че сертификатите за краен потребител включват държавата на крайната дестинация. 

  Европейските страни износителки на оръжие са ратифицирали ДТО и също са обвързани с решенията на ОССЕ, както и с още по-стриктните правила на ЕС, известни като Обща позиция за експорта на оръжие. Повечето от страните кандидатки за членство вече са възприели тези правила. 

  Румънското, чешкото, босненското и сръбското правителство потвърдиха, че са дали лицензи за експорт за САЩ, а не за Сирия, посочена като крайна дестинация.

  Грузинското Министерство на отбраната каза, че има експортна сделка в процес на договаряне, но все още не е получило крайния сертификат от Пентагона и договорът не е подписан.

  Полша каза, че не е одобрявала никакъв износ за сирийските бунтовници.

  Властите от Украйна, България, Казахстан и Афганистан не отговориха на запитванията ни за коментар.

  Съгласно ДТО и Общата позиция на ЕС, износителите трябва да вземат мерки, за да предотвратят отклоняването и използването на оръжия и муниции за военни престъпления или за „подкопаване на мира и сигурността“.

  Без да е известна крайната дестинация такива мерки са невъзможни.

  Уилкън каза, че Amnesty International специално е притеснена от факта, че САЩ снабдяват Сирийската свободна армия с оглед на това, че една от най-големите и формации, кюрдската YPG, е „заличавала цели села“, актq описан от организацията като военно престъпление.

  Такъв мащабен поток от оръжия поражда и страхове за бъдещето на Близкия Изток, твърди Уилкен. 

  „Като се има предвид много комплексната, променяща се ситуация в Сирия… и съществуването на многобройни въоръжение групи обвинени в сериозни нарушения – каза той – трудно е да се предвиди как САЩ може да гарантира, че оръжията изпратени в региона няма да бъдат зле използвани“

  В разследването участваха и Павла Холцова, Мария Черешева, Роксана Джипа, Дейвид Блос, Роберто Капочели, Анна Бабинец, Фредерик Обермайер и Атанас Чобанов

  Заглавна снимка: © Reuters 2016 Бунтовник подрежда оръжия в Алепо

  Източник: Биволъ

• Михаил Кръстанов: Докато дишам, ще се прекланям пред българското слово

  Убеден съм, че бъдещето на България ще бъде в ръцете на младото поколение, необременено с предразсъдъци, смята поетът

  Интервю на Георги Николов с Михаил Кръстанов,

  в. „Дума“

  

  Михаил Кръстанов е роден в София, от 2002 г. живее и работи в Бразилия. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е редактор в ИК „Феномен“, в. „Наука и Общество“ и Информационна агенция „Балкан“. Участвал е в изготвянето на сценарии за радио- и телевизионни предавания, автор на поетични книги. Първата от тях – „Кръстоносец“, през 1997 г. печели наградата за дебютна поезия на „Южна пролет“ в Хасково. Негови текстове с поезия, проза и литературна критика са публикувани в много български и бразилски издания за литература; превеждан е на португалски, френски и испански. В момента работи като преподавател по западноевропейска литература в университета „Кларинтиано“, Бататайс. Създател е на първото българско училище в Бразилия и основател в сп. „Espaso Horizonte“, на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети“, в която се представят съвременни български автори. През 2015 г. е удостоен с Грамота за особени заслуги в литературата, присъдена му от Академията за литература на Бело Оризонте, Бразилия.

  – Драги Мишо, как изглежда днес българското духовно присъствие в Бразилия? Какви образователни, литературни, самодейни и прочие форми го изпълват със съдържание и откога датират корените му в тази страна?

  – В Бразилия определено има българско духовно присъствие, ако под това се разбира култура, изкуство, образование. Българите тук са предимно интелектуалци, които са намерили своя почва да развиват и разпространяват по един или друг начин родната самобитност. Български музиканти, художници, писатели, историографи, университетски преподаватели със своята дейност работят за това. Ще спомена Мартин Лазаров, музикант, който създаде композиции с български и балкански мотиви заедно със своята група „Нео Балкан“. По време на тези изпълнения залите са пълни и на видеостената минават кадри от български пейзажи. Художникът Бисер Найденов е популярен не само в Бразилия, но и в Европа, и неговите изложби са истинско събитие в страната на кафето. Историографът Жорже Косиков вече издаде няколко книги за движението и съдбите на първите вълни от български емигранти от началото на ХХ в. Една от тях е преведена в България. Писателят Илко Минев, който живее в Манаус, също издаде някои от произведенията си в България. Философът Стефан Кръстанов написа книга върху артистичния патос, която бе посрещната изключително успешно в Бразилия. Тази година през февруари имаше панорама на българската култура във Форталеза, благодарение и на координаторката Валентина Николова, езиковед. По време на това прекрасно събитие се състоя концерт на зам.-ректора на Музикалната академия Борислава Танева, изложба на скулптура Орлин Атанасов и панорама на българското кино. Oчакваме скоро изложбата на български народни носии от Ваня Велкова, Българка на годината за 2016-та. Като прибавим към всичко това и дейността на училището в Сао Пауло, постоянната експозиция за историята на българската азбука, дарение от Държавната агенция на българите в чужбина, и наскоро откритата първа българска библиотека в Бразилия в залите на училището, на този етап българското духовно присъствие в страната на кафето не само е безспорен факт, но е и в подем. Всички бележити дати, исторически, духовни и фолклорни, се отбелязват от българската общност с официални програми, включващи рецитали, изложби, семинари и дегустации на български национални ястия.

  – Какви трайни цели си поставяте и срещате ли помощ от местните институции, търсите ли съдействие и от държавните структури у нас? Имате ли трудности? Ако правилно си спомням, благодарение на теб оцеля българското училище в Сао Пауло…

  – Училището оцеля благодарение на силната подкрепа на родителите и учениците, и най-вече на българското посолство в Бразилия. Имаше опасност около 50 български деца да останат без образование по роден език, литература и история на България. Това е вече в миналото, училището ни за трета година е вписано в регистрите по ПМС на МОН и се развива успешно. Нещо повече, ние сме едно от българските училища в чужбина, от което всяка година се връщат деца и кандидат-студенти, продължаващи своето образование в България. За последните три години те са повече от 15. За нас това са крайните цели: да подготвим нашите деца и ученици с българските и европейските методики и стандарти на образование.

  – Поддържате ли връзки с български културни сдружения в диаспората? Ще оцелее ли според теб нашият национален и интелектуален ген по света, или постепенно ще се разсъхне във времето?

  – Бразилия е многонационална държава и естествено поддържаме връзка с други културни и образователни общности и организации. Всяка година в мемориала на имигрантите в Сао Пауло за два или три дни се провежда фестивал на нациите и в него има българско участие и присъствие. Също така поддържаме контакти със славянските общности, с които организираме отделни срещи и събития. Българското училище в Сао Пауло е член на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), с която освен, че се обменят идеи и проекти, се организират ежегодни срещи, дискусии и конференции в държави от различни континенти, където има солидно българско присъствие. Една от целите е да направим подобна среща или конференция в Сао Пауло. Относно нашия национален и интелектуален ген, за мен това е реторичен въпрос. И ще си позволя да кажа нещо, в което съм убеден: българите по света не са по-малко българи от тези в България, а може би и повече. Да са живи и здрави и добре е, че ги има. Защото те ще са носители на новите идеи, с които България би могла да се възроди и да заеме своето достойно място не само в Европа, но и в света. Ако не вярвах, ако не съм убеден, нямаше да правя това, което правя, защото най-лесното е да загърбиш Родината, когато си в чуждо гнездо. При мен няма как да се получи и радващото е, че много други българи извън страната ни работят за тази кауза.

  – Ти самият, освен научен работник, си утвърден поет, пишещ на български и португалски език, активен общественик, организатор на събития. Удовлетворен ли си и очакваш ли признание?

  – Не очаквам признание от никого. Аз следвам интуицията си и християнските ценности, в които съм възпитан. Потомък съм на Иван Денкоглу, а това задължава, това си е един тежък, но сладък товар. Разбира се, няма как да не се чувствам удовлетворен, след като и в България съм получавал премии и награди за моето творчество и дейности, в Бразилия също. По принцип не харесвам антологиите, особено в България, защото се правят по някакъв особен принцип, хаотично, и никога не съм разбирал селекцията на авторите. Но нямаше как да откажа включването на мои текстове в международната антология – „Любовта на третото хилядолетие“, издадено от Академията по литература в Бело Оризонте след изключително прецизна пресявка. Приятно изненадан останах, когато пред пълни зали по време на премиерата на това събитие ми връчиха диплома за принос в поезията и литературата. В списание „Еспасо Оризонте“ излязоха (с моя инициатива) творби на български съвременни поети. Благодарение на бразилския писател и литературен критик Рожерио Зола Сантяго успяхме да създадем рубрика за българска поезия.

  – Познава ли българската общност съвременната ни литература и култура, чии имена цени най-много и защо?

  – В Бразилия има няколко вълни от българска емиграция. Най-ранната е започнала още през 1928 г. Тези българи от по-далечната дистанция на времето няма как да познават добре българската литература, и то не само съвременните автори, но и българските класици. Българите, които са се установили в Бразилия след 90-те години и в началото на този век, познават българската литература, не сме правили анкета точно кои поети и писатели предпочитат. Една от целите на българската библиотека в Сао Пауло е, именно колкото се може повече хора от нашата общност в Бразилия да се запознаят със съвременните ни автори. Вече имаме богата колекция от класиците ни и от действащи поети и писатели. Някои от книгите са дарения, други са купени от България и непрекъснато ще продължаваме и допълваме селекцията с най-добрите издавани съвременни български автори.

  – Какви нови книги подготвяш и ще ги срещнем ли по книжните лавици в България? Как изглежда днес Родината през творческата ти призма?

  – Подготвени са за печат две мои книги, едната поетична, другата е сборник с разкази. В тях действително има паралел между България и Бразилия, и между Европа и Южна Америка. Книгите са двуезични – на португалски и български. Очаквам да излязат още тази година, ще се появят и в родните ни книжарници. В скоро време се очаква да излезе в България и мой превод на популярна книга от един от най-почитаните и издавани писатели в Бразилия.
  Аз смятам, че имаме уникална природа, забележителни исторически обекти, плодородна земя, българската нация е една от най-интелигентните в света. Няма никаква причина да бъдем на опашката на Европа. Но съм убеден, че няма по-разделена нация от българската. Нищо не се е променило в манталитета ни. По всеки един въпрос винаги има две или три коренно противоположни мнения. Прекалено много се взираме в миналото, а древните мислители и философите отдавна са написали, че човек, който живее само с останките от миналото, няма никакво бъдеще. Убеден съм, че бъдещето на България ще бъде в ръцете на младото поколение, което няма да е обременено с предразсъдъци.

  – Какво ще пожелаеш на младата генерация литературни нашенци, тръгнали да опознават и завладяват планетата?

  – Имаме много талантливи съвременни творци в областта на литературата. Българският език е красив и изключително богат, това не е тайна за никого. Мястото на българските творци е в България, а ролята на държавата е да подпомага изцяло и постоянно българската култура, защото нация без култура не е никаква нация. Все пак, ако някой от тях твърдо е решил да излезе от страната, то най-добре е чрез перото си да разпръсква българския дух. В днешно време няма по-голяма мисия от тази.

  – А на себе си какво пожелаваш като човек и творец?

  – Пожелавам не само на себе си, но и на всички български творци, да стигнат до възможно най-голяма аудитория. Книгата е жива, тя има душа и сърце, и ако е написана стойностно, надживява и автора, и епохите. В личен план здравето е най-важно, пожелавам си и до няколко години да се върна окончателно в родината. Впрочем, независимо дали съм в Бразилия или България, в едно съм сигурен – докато дишам, ще се прекланям пред българското слово и ще пиша на него…

  .

• <<
• 1
...
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
...
• 416
• >>