Всички авторски страници

Авторски

• Измислиха етнос ”българо-мохамедани”

  Националният статистически институт в България сътвори нов етнос: „българо-мохамеданин“. Такъв етнос не съществува, както няма „българин-мунист“ или „българин-православен“, или „българин-суфист“ и т.н.

  Гафът е пълен и затова като будни граждани можете да изпратите по един и-мейл на ръководството на НСИ:

  [email protected], [email protected], [email protected], [email protected], [email protected]

  Контактите са взети от официалната страница на НСИ:

  http://www.nsi.bg/pagebg.php?P=62&SP=72

  Други допуснати грешки

  Те са свързани с най-чувствителните въпроси за етническа принадлежност, майчин език и вероизповедание, съобщава в. „Труд“.

  Така например според националната ни статистика у нас би трябвало да има “българо-мохамеданска” етническа група. “Mохамеданин” е религиозен, а не етнически признак.

  В анкетата съществуват също “американски” и “африкански” етнос. Тук наистина е доста трудно да се разбере какво точно се има предвид и защо тогава от НСИ не са посочили като възможни отговори “европейски”, “азиатски” или “океански”.
  Още по-неразгадаема изглежда “африканската етническа група”. По правило в почти всяка от страните в Африка живея десетки, а в някои стотици племена.

  Също така има още два любопитни възможни отговора за национална група – поотделно са записани “босненска” и “херцеговска”. В бившата югорепублика има три етноса – бошняци, сърби и хървати.

  Друг гаф е в графата майчин език, където фигурира “африкански”. Абсурдното в случая е, че точно такъв език няма. На континента се говорят стотици езици и наречия, които едва ли има световен енциклопедист, който да изброи.

  При въпроса за вероизповедание също има любопитка. Наред с основните течения в християнството и исляма е посочен като възможен отговор “Дъновисти” (“Бялото братство”). Наистина учението на Петър Дънов е регистрирано като религиозна общност у нас, но по своя характер то е надрелигиозно и изповядването на друга вяра не пречи на това да споделяш ценностите му.

  От Националния статистически институт вчера отказаха да си признаят гафа с анкетните карти за преброяването, отбелязва още в. „Труд“.

  Хората в Родопите така си се самоопределят, затова вкарахме графа “българо-мохамедани”, каза шефът на демографската статистика в НСИ Иван Балев. Според него по този начин страната ни не признавала помашко малцинство, а улеснява родопчаните при попълването на анкетите. При обработката на анкетите всички, които са попълнили графа “българо-мохамедани”, щели да бъдат добавени към тези, които са се определили като “българи”, каза Балев.

  Според него под графата “африкански” етнос било обобщено понятие, в което се включвали всички националности от Черния континент. Същото важало и за т. нар. “африкански” език. На въпрос кой е измислил етническите групи “босненска” и “херцеговска”, Балев отговори: “Така им се нарича държавата.”

  От вчера до 7 септември пробното преброяване е по интернет, след което до 14 септември започва традиционното пробно преброяване в областите Велико Търново, Стара Загора и Плевен. 60 лева глоба пък ще бъде наложена на гражданин, който откаже да се включи.

  Източник: http://dnes.dir.bg

  
  

• Парламентът дебне отблизо делото „Доган“

  Подхващат лидера на ДПС, НС праща емисари в съда

  Емисари от парламента ще присъстват на започващото днес дело „Доган”. Намерението за наблюдатели стана ясно от изявление на новия шеф на комисията по корупция Валентин Николов от Атака.

  Върховният административен съд започва на 2 септември делото срещу лидера на ДПС за 1,5 млн. лева хонорар, които е получил като консултант по четири хидроенергийни проекта. Ще се разследва дали има конфликт на интереси по сигнал на парламентарната комисия.

  „Тъй като ние сме страна по делото, нашата юристка и сътрудничка Елеонора Николова ще присъства там. Ще има и един депутат най-вероятно”, обясни Николов. Той пое руля на парламентарната антимафия от Димо Гяуров от СДС. Шефското място е на ротационен принцип, като точно сега е ред на Атака да председателства.

  Валентин Николов обеща комисията да е по-отворена за гражданското общество. Новият шеф се учуди, че промените в закона за конфликт на интереси е разпределен само на правната комисия, и то като водеща.

  „Странно е, че тези промени не са при нас, защото все пак сме комисия за конфликт на интереси”, каза Николов. И бе подкрепен от червения си колега Бойко Великов.

  Милена Минчева (в-к Стандарт)

• Мъж оцеля след падане от 39-я етаж в Ню Йорк

  Мъж оцеля след падане от 39 етаж на жилищен блок и се приземи върху паркиран автомобил в Манхатан в Ню Йорк, съобщават американските медии.

  Томас Магил, 22-годишен студент, е паднал през покрива на Додж Чарджър и се е озовал на задната седалка на автомобила. Скоростта на неговото падане в момента на удара с автомобила била почти 140 км/ч. Като по чудо, Магил оцелял след падането, въпреки че претърпял многобройни наранявания и си е счупил краката, които вече бяха оперирани. “Той вече се намира в стабилно състояние. Можем единствено да се надяваме, че ще се оправи“, заяви бащата на момчето. Свидетели на инцидента твърдят, че след падането Магил е продължил да вика за краката си, преди да изгуби съзнание. /БГНЕС /

• ЗАЩО БУКСУВАТ БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

  Автор: Николай Флоров

  Съединените щати в момента са страната, в която живеят и работят най-много български граждани и американски българи. Тяхната цифра надхвърля 300,000 и продължава да расте. Това е безпрецедентна диаспора за цялата история на България. Тази цифра вече оказва и своето политическо и финансово влияние върху цялостния живот на България, без да споменаваме развитието на транспортните връзки между двете страни. Расте броят на българските студенти в американски университети, а отделни техни възпитаници вече заемат места в българското правителство и администрация. Вече е установена практика хиляди български студенти да ходят на временна работа през лятото в САЩ. Състоянието на българо-американските търговски отношения е изложено в подробности в интернет.

  Една изключителна американска инициатива беше основаването на Американския изследователски център през 2004 със седалище в София, чиято дейност е в областта на хуманитарните и обществени науки, представляващ консорциум от северо-американски образователни институции. Неговата дейност включва всички съседни на България страни като взаимозависими исторически обекти. Голяма субсидия от фондацията Америка за България е отпусната за създаването на библиотека и различни археологически програми – нещо абсолютно ново на фона на псевдо-историческите науки, наследени от комунизма. Програмите на института включват български стипендианти на изследователска работа в Американския колеж за класически науки в Атина и Американския изследователски център в Турция – две балкански страни, с които българската история е преплетена изключително много. Отделни субсидии подпомагат български консервационни проекти и модернизиране на музеи. Института извършва огромна дейност за американски студенти, посещаващи България като част от тяхното образование.

  Америка без съмнение днес присъства на много места в живота на българите. И все пак американските инвестиции България в момента са на седмо място в сравнение с други страни. Сегашното правителство прави видими усилия да промени това съотношение, но с едва забележим успех. Същото може да се каже и за военното сътрудничество със САЩ, въпреки че на 1 юли тази година министърът на отбраната Аню Ангелов в откровена дискусия за българо-американската отбранителна стратегия направи големи скоци, за да убеди западните ни съюзници, че България е важен партньор на НАТО в югоизточния край на Европа. Той изрично подчерта,че основен приоритет на България е нейното участие в трансатлантическо партньорство. Министърът декларира желанието на неговото правителство да участва в операциите на НАТО в Афганистан. Той също така изяви желание НАТО и Съединените щати да развиват взаимно с България и Румъния военните си възможности, както и да участват в оформянето на ракетна защита в района.

  С тия изявления господин Ангелов всъщност потвърждава идеите на НАТО и САЩ за взаимно балканско сътрудничество във военната област, която засега се отнася за България и Румъния, но без съмнение в бъдеще ще включи Сърбия и останалите страни на Балканите. Той вероятно мечтае богатите западни партньори от НАТО или от САЩ да поемат модернизацията на закъсалата българска армия, макар че много добре знае, че днес времената не са подходящи за такива мисли. Напротив, доскорошният главен възможен противник на Атлантическия съюз, Русия, е безнадеждно изостанал във военно отношение стар хищник, затънал в националистични комплекси. По-важното е, че с отказване от агресивната си поза сегашна Русия е много по-сговорчива по много въпроси, които по времето на студената война изглеждаха неразрешими.

  Освен това както НАТО, така и САЩ са в период на преразглеждане и оформяне на бъдещата си стратегия както за балканския район, така и за останалата част от Източна Европа, излязла изпод диктата на Москва. Традиционно националистичния елемент на досегашното виждане за въоръжените сили на отделните балкански страни очевидно трябва да отстъпи пред нова наднационална стратегия.

  Както военното сътрудничество, така и търговията между двете страни обаче трудно могат да бъдат по-динамични по няколко основни причини. Първо, България има много малко да предложи, а стоките, които предлага, са неконкурентни. Нейната индустриална база е основана на отчайващо остаряла руска техника, която никога с никого не е била конкурентна. Освен това едно от главните оплаквания от чужди инвеститори е задушаващо бавната и многобройна бюрократична машина в убийствено съчетание с корупционни практики. По тия причини някои западни компании бяха принудени дори да търсят разрешение на проблемите си по съдебен път. Известно е, че инстинктивна реакция на бизнеса навсякъде по света е да се движи по линията на най-малкото съпротивление, с други думи не можем да очакваме успешно бизнес партньорство като поставяме препятствия пред инвеститорите. Освен това в много икономически области очакваме чужди инвестиции да установяват свои бизнеси в България «from the ground up», тоест да започнат от първата тухла.

  Трагичната липса на подходяща складова база, транспортни връзки и комуникации са само демонстрация на десетилетно централизирано комунистическо управление. Резултатът от това късоумие обаче е сегашната икономическа изолация на цели райони в страната, въпреки изключително благоприятното географско положение на балканския район. Още от самото начало след преврата в 1989 американските идеи за съвземането на Балканите от тоталитарна икономическа стагнация поставиха ударението на малки енергетични проекти и машини, подходящи за разнообразни балкански терени и разпокъсана поземлена собственост. Това беше покана за радикален анализ на традиционното отношение на българите към земята.

  Освен това сегашните изяви на американския посланик в България и неговите неловки опити за наблюдения върху проблемите на страната за много българи изглеждат малко странни. След много, много десетилетия на наложена от Русия враждебност към всичко американско, това са явни жестове за открито приятелство и намерения за опознаване отблизо, което ни довежда и до субективния фактор в отношенията между Америка и България.

  Колко, например, българите познават тази страна? Без съмнение вече има много хора, които са я опознали добре с добрите и лошите й страни. Това, което е създало Америка такава, каквато е днес, е преди всичко трудолюбието на нейните граждани, тоест американците работят, и то много. Те са особено добри когато работят заедно, групово, като тим. Приятелството, доверието и чувството за дълг, както и уважението на отделната личност, са на ниво, а без тях бизнес отношенията не вървят. Динамиката на американския бизнес е слабо известна на така наречения български бизнесмен. Огромната помощ, която България получава от свободния достъп на нейните граждани до Америка, е несравнима с нищо от миналото й – и никак не би било зле те да се замислят дали за такова елементарно човешко право Америка не заслужава някакъв жест на благодарност, поне някакъв, макар че на тоя фон сегашните българи изглеждат на светлинни години далече от това, което Елин Пелин описва като «моят трудолюбив и добродетелен народ».

  Такъв български народ днес не съществува. Но в субективният фактор влиза и днешния президент с неговите прекалено тежки комунистически негативи и липсата на чувство за неговата пълна неуместност. Не може да бъде витрина на страната и премиер, чиято биография е изпълнена с основното му призвание на телохранител на най-гнусния комунистически диктатор и чиито бицепси са обратно пропорционални на съдържанието в главата му. Добрите намерения или интуитивните решения, с които такъв човек управлява, винаги започват да миришат на развалени яйца от обкръжението му. Не може един президент, който с години публично демонстрира любовта си към най-репресивната окупационна сила в историята на България – Русия, да очаква авторитет, когато при първата забележка от американски дипломат той вижда заплаха за независимостта на страната. На открито трябва да излезат също така писаните и неписани уговорки на сегашния президент и премиер с Русия, ако изобщо искат да развиват каквито и да е бизнес отношения със САЩ. Не може тия лидери да демонстрират така открито двуличието си по отношение на енергийното бъдеще на страната без чувство за отчетност и морална отговорност пред нацията си. Политическата им наглост и хамелеонщина би била малко от малко по-поносима, ако поне можеха да проведат елементарен разговор на английски. Обзалагам се, че не могат, или най-малко ще им личи руския акцент.

  Източник: http://www.svobodata.com

• България – евтини момичета и алкохол на корем

  Курортите на българското Черноморие изживяват истински бум, но напоителните алкохолни пиршества на туристите вредят на имиджа на страната, казва в коментар ДПА, цитиран от „Дойче веле“

  Слънце, секс и алкохол – и всичко това на минимални цени. Курортите на българското Черноморие изживяват истински бум. Но напоителните алкохолни пиршества на туристите вредят на имиджа на страната, се казва в коментар на агенция ДПА.

  Една и съща картина се набива на очи в българския курорт „Слънчев бряг“ – под мотото „Секс он дъ бийч“ (секс на плажа) всяка вечер млади туристи организират истински запои директно на плажа чак до ранни зори.

  Особено доволни са тийнейджърите, които тук откриват всичко, от което имат нужда – евтини момичета и евтин алкохол.

  Чаша уиски със съмнително качество струва само 1 евро. Често питието се консумира заедно с различни миксове дрога, която в България също е почти без пари. А на следващия ден много от участниците в нощните запои отново ще осъмнат в някоя от местните клиники.

  Курортите се пръскат по шевовете

  И този сезон хотелите са запълнени „до дупка“. Българският персонал е длъжен да стиска зъби и да търпи пиянските изстъпления на алкохолизираните чужденци. В крайна сметка всички те са платежоспособни туристи.

  Изцяло запълнена бе хотелската база през месец август и в курортите „Златни пясъци“ и „Албена“. „Също и в романтичния Созопол всички хотели, кафенета и ресторанти се пръскаха по шевовете“, е цитиран да казва местен турист. Сезонът премина под мотото „Цените падат!“. Така например нощувка със закуска в тризвезден хотел струва 15 евро, а малка чаша бира – под 1 евро.

  Тази година около 5 млн. чужди туристи ще почиват в България. Това са с 10% повече, отколкото през 2009 г. Ще рече, че 2010 г. се очертава като рекордна за туризма в България. Още по-голям ръст – с 20 на сто – отбелязват резервациите от Германия.

  Обикновено германските туристи съставляват половината от летовниците от страните членки на ЕС. Този интерес на чужденците не може да не радва и правителството в София. Не на последно място и заради това, че туристическият бранш генерира 10% от БВП на страната. Приходите от този сезон се очаква да достигнат 3,5 млрд. евро, или с 5% повече, отколкото през миналогодишния сезон.

  Хиляди руски туристи удължиха почивката си в България заради бушуващите през август пожари в родината им, а заради напреженията между Турция и Израел около „Флотилията на мира“ за Газа много израелски туристи предпочетоха да почиват в България вместо в Турция.

  Много бетон за малко пари…

  Експерти обаче предупреждават, че не е добре за имиджа на България да се превръща в евтина дестинация за масов летен отдих в бетонни джунгли с евтин алкохол, дрога и секс.

  Зам.-министърът на икономиката Иво Маринов заявява, че със своите минерални извори и антични градове България предлага добри възможности също за културен и спа-туризъм. А след сензацията около откритите наскоро части от мощите на Св. Йоан Кръстител, България се надява, че районът около Созопол може да се превърне в един вид „нов Ерусалим“ за поклонниците.

  Източник: „Дойче веле“

• Парламентът започва работа

  Народното събрание открива днес новата пленарна сесия, съобщи Дневник.

  Очаква се в началото на първото заседание на депутатите след лятната почивка парламентарните групи да направят изявления с приоритетите си за новия политически сезон.

  Повечето парламентарни сили вече заявиха, че сред основните акценти в работата им ще са бюджетът за следващата година, здравната, пенсионната и съдебните реформи.

  Днес парламентарните групи извън ГЕРБ имат право и на предложения за включване на точки в дневния ред.

  Единственото левицата са внесли такова, като за пореден път настояват да бъде създадена временна анкетна комисия за средствата в резерва на здравната каса.

  В проекта за дневен ред е и първото четене на промени в Закона за подземните богатства, в Закона за чистотата на атмосферния въздух, както и на законопроекта за данък върху застрахователните премии.

  Днес работа започва и правната комисия на парламента, която ще продължи обсъждането на промените в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и закона за съдебната власт, с които се създава т.нар. спецсъд.

  http://kafene.net

• САЩ обявяват края на войната в Ирак, но дали тя наистина свършва?

  Автор: Аделина Марини, София /Еuinside/

  Поредно предизборно обещание на Барак Обама ще бъде изпълнено, макар и със закъснение. Тази нощ (българско време), американският президент ще обяви официално края на войната в Ирак – война, започната през пролетта на 2003 г. от предшественика на Обама Джордж Буш младши. Нахлуването в Ирак беше обявено като първата „медийна война“, тъй като първите части навлязоха в иракска територия, придружавани от множество телевизии и вестници. Освен това, тази война настрои голяма част от света срещу САЩ заради липсата на ясни основания за нейното започване.

  Аргументите се сменяха постоянно – първо бяха неубедителните данни, че диктаторът Саддам Хюсеин все пак е успял да разработи оръжия за масово поразяване и поради отказа му да ги покаже и унищожи, се налага САЩ да го свалят от власт. След това се оказа, че всъщност Саддам Хюсеин си е сътрудничил с терористичната мрежа Ал Кайда, а впоследствие, че просто трябва да бъде освободен един народ от диктатурата на Саддам Хюсеин.

  Каквито и да са основанията, последиците от тази война отекнаха по целия свят и вероятно още много години няма да отзвучат. Дали обаче обявяването на края й ще помогне за по-бързото им преодоляване?

  Американският президент обещава, че бойните действия в Ирак приключват, но остава ангажиментът на САЩ за един суверенен, стабилен Ирак, който може да разчита на себе си. За целта в страната ще останат 50,000 американски войници, за да съветват и подпомагат иракските сили за сигурност, докато поемат изцяло отговорността за сигурността на страната си от 1 септември. Дали това ще стане, предстои да видим.

  В момента в Ирак е вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън, чиято основна задача е да упражни натиск за излизане от политическата криза, обхванала страната след изборите на 7 март, които не излъчиха ясен победител. Пет месеца по-късно все още не е сформирано и правителство, съобщава ББС. В тази обстановка на нестабилност не е ясно как ще се отрази новината за официалното прекратяване на бойните действия и то в момент, когато се увеличават нападенията на бунтовници и експлозиите в столицата Багдад.

  Източник: http://www.euinside.eu/

• Да вярваме ли безрезервно на учителите си по демокрация

  Доброто и злото нямат география, политиците си приличат независимо от обществения строй и властващите доктрини

  Автор: Диян Божидаров /Сега/

  Понякога е добре Бойко Борисов да бъде показван по телевизията по-малко от десет пъти на ден. Водещите се успокояват, появяват се диалози, камерите изненадващо намират байчовци и лели, които си имат други грижи, освен да ръкостиснат премиерската десница. Изпъкват незабележими иначе народопсихологически характеристики.

  Така стана и през уж постното информационно лято, когато „бликнаха“ понасилени, но увлекателни теми. При които се видя как след 20 години бурни промени тъпчем на място по важен житейски и културен въпрос.

  Всеки дебат, провокиран от войнстващата глупост (не само управленска) свършваше в мига, в който авторът й издекламираше триумфално:

  „И другите така правят!“

  Под „другите“ се разбираха цивилизованите и напреднали страни, които ни служат за пример, и през годините усърдно копи-пействахме. Щом се произнесеше сакралният довод за „другите“, защитниците на истината и социалната чувствителност млъкваха. Защото виждаха обезоръжени, че „другите“ наистина така правят, а и защото също смятат, че зарята, с която се забавляват край нас, е пътеводна светлина.

  Когато стана ясно, че Божидар Димитров раздава гражданство срещу пари, се появи възмущение, което бързо се разби в защитната реч на министъра без портфейл, че подобно доходоносно предприятие отдавна работи в САЩ.

  Същото стана и с прословутите мощи. Глъчката покрай „шибания народ“ заглуши един друг „аргумент“, който не бе само министерски, но и на интелектуалци, на хора от бизнеса: „Какво, ако мощите са фалшиви? „Другите“ да не би да не си измислят разни исторически и природни достойнства. И при тях истината няма значение, вкарани са в икономически и културен оборот.“

  Тук примерите обиколиха цялата крайбрежна евроатлантическа география, защото по някаква случайност митичните камъни, сълзи и тайнства все край морски курорти виреят.

  На плажа се разви още един сходен сюжет. Разни хотелиери се мъчеха да пласират страховити „новини“ за безобразия в конкурентни туристически държави.

  Само спирането на тока разпиля усилията

  На въпрос защо са нужни подобни фантазии следваше железният контрааргумент: „Ами „другите“ не правят ли същото? Всяко лято пишат, че край нас има акули“. По-запознатите дори изтъкнаха, че Кипър имал специално законодателство, което директно вкарва в затвора всеки журналист, позволил си да оклепа родния туризъм.

  Какво точно е положението в Кипър никой не разбра, но защитниците на правдата пак млъкнаха, щом на този проспериращ остров са въвели подобни полезни рестрикции срещу истината.

  МВР все още не може да вкара в затвора и един бандит, но пък се хвали, че ги тръшка тъй както на Запад. И трябва да признаем, че правно безполезните акции изпълняват важна обществена функция – те наистина радват народа и го карат да заспива с чувството, че някой трескаво се труди в мързеливата ни държава. Дори и с цената на много невинно набити и безсмислена репресия при арестите на „виновните“.

  Обяснението на парадокса пак е във възприятието как точно е при „другите“, т.е. как трябва да е. От филмите и новините знаем, че полицията при „другите“ също се труди без поплюване. И там справедливостта често отстъпва пред палките, реванш за нарушените права се търси при арменския поп. МВР продуцира филми и новини в същия жанр.

  Нормално е хората да приемат поразиите на „нашата полиция“ за присъщи за модерния свят, щом е свикнала да приема всичко от него за жива вода, а и щом няма кой да се провикне, че неговите сценарии също са пошли. Особено напоследък, особено в областта на гражданските права.

  Това, което липсва в публичния дебат, е ясно изразената гледна точка, че не всичко, което диктуват, смятат или правят „напредналите“, е прекрасно и достойно за подражание. Уж след 20 години проби и грешки го знаем, но

  всеки недъг бива преглътнат,

  щом се сблъска в практиката на „другите“. Умни хора от властта добре знаят кое е хубаво, кое не, но в името на управленската целесъобразност спекулират с тази обществена инерция. Опитът им е успешен, тъй като с универсалния пример на „напредналите“ споровете стихват.

  Няма кой да каже, че „другите“ също си имат проблеми и ако някой там лъже, краде или репресира, то за нас е неприемливо. Че доброто и злото нямат география, а политиците и техните практики си приличат независимо от обществения строй и властващите доктрини. Това като че ли остана най-голямата тайна на прехода.

  За всеки нормален човек например е недопустимо да се раздава паспорт срещу пари, защото е гавра, а и рекет. Ако ще и лично Обама да го прави. Недопустимо е полицаи да бият невинни, ако ще и Силвестър Сталоун геройски да ги възпява. Когато България краде европейските пари, сме съгласни да бъде наказвана, защото кражбата е лоша. Но също е лошо и следва да има наказание за Гърция и банките-донори, когато крадат европейски пари.

  Като стана дума за Обама и Европа, то не бива да подминаваме и още един рефлекс на политическия ни елит. Има ли български политик, който някога за нещо да е разкритикувал американската, френската или германската политика по произволен проблем? Не, дойде ли реч за тях,

  всички са тържествено захласнати,

  ако ще да творят очевадни глупости. Като например ЕНП да приеме в редиците си откровен популист като Бойко Борисов и всички да започнат да го броят за десен. Или да се прегърне с Берлускони и да настане горда радост. Та вторият е за завиждане само с любовниците си. Ако не беше премиер на важна държава като Италия, щеше да бъде сочен за отрицателен пример от запад до изток.

  Учителите ни по демокрация, икономика, култура и ценности също са в първи клас по много предмети. Често бъркат, затова ние трябва да се научим да назоваваме и техните грешки. Фрапиращо е, че на фона на многото безобразия, сътворени от тях по света и у нас, не сме събрали тази смелост.

• Българският културен клуб – Скопие застава зад Мирослав Ризински

   

  Ръководството на Българския културен клуб – Скопие (БККС) е изпратило писмо-декларация до редица европейски институции, правозащитни организации, дипломатически мисии и медии в знак на солидарност с българския патриот Мирослав Ризински (един от ръководителите БККС), осъден от македонските власти и излежаващ ефективна присъда в затворите на Република Македония. В писмото се казва:

  Дълбоко сме загрижени и разтревожени за съдбата на нашия скъп и уважаван колега г-н Мирослав Ризински. В своята обществена дейност, г-н Ризински многократно се е доказал като безкомпромисен борец за утвърждаване на демокрацията в Република Македония след разпада на Титова Югославия, както и за ускорена евро-атлантическа интеграция на страната. Той е един от активните радетели за обективно тълкуване на македонската история и за развитие на добросъседските отношения на Балканите (включително чрез отбелязване на общи исторически събития и фигури със съседните държави).

  За съжаление с тази си народополезна дейност г-н Ризински винаги е бил трън в очите на враговете на демокрацията в Република Македония, които нееднократно го подлагат на лични атаки и тормоз. Г-н Ризински беше един от невинно пострадалите при хулиганското нападение на панихидата за Мара Бунева в януари 2007г. – престъпление, чиито автори остават ненаказани и до днес. Вместо това, самият г-н Ризински стана невинна жертва на злонамерна провокация и постановка, след което беше осъден на лишаване от свобода в един непрозрачен и политизиран съдебен процес, чието съответствие с международните стандарти е толкова спорно, че изобщо не заслужава коментар.

  БККС споделя становищата на Държавния департамент на САЩ и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа относно нарушенията на правата на човека в Република Македония и сериозните им критики срещу политическата намеса в съдебната система на страната. Действията срещу колегата Ризински и други членове на граждански организации създават крайно негативен образ на Република Македония пред Европейския съюз и НАТО, тъй като са в драстично противоречие с Копенхагенските политически критерии за членство в ЕС.

  Изразяваме пълна солидарност със справедливата кауза на г-н Ризински, чиято честност и почтеност е добре известна както на нас, така и на международните ни партньори. БККС безрезервно вярва в неговата пълна невинност и правота и му дава цялостната си подкрепа. Настояваме пред институциите на Република Македония несправедливото обвинение срещу г-н Ризински да бъде изцяло отхвърлено и да се възстанови доброто му име като човек, специалист и общественик. Призоваваме европейските дипломатически представителства в Скопие да предприемат енергични действия в негова защита.

  Писмото на БККС е изпратено също до ръководни български институции и медии с настоятелен апел да окажат пълно съдействие за трансфера на Мирослав Ризински в Република България.

   

  БКК – Скопие,  http://www.bkks.org/node/331

• Шкумбата тръгва на курс за консули

  Димитър Туджаров-Шкумбата усилено се подготвя за дипломатическа служба и в началото на септември се очаква да посети курса за консули, организиран от Дипломатическия институт в МВнР, довериха от Външно. Въпреки че министър Николай Младенов все още не е подписал заповедта за назначението му, няма никакво съмнение за скорошното му заминаване в Чикаго. Практиката била това да става в последния момент, обикновено два-три дни преди отпътуването. Известният комик започнал подготовката си още в края на юли и използвал август, за да обиколи по график дирекциите във ведомството и да мине инструктаж. Заради отпуските обаче подготовката му ще продължи и през септември.

  Шкумбата вече е получил базисни знания за софтуерната система на Външно, научил се е да борави с визовата система, макар че US гражданите пътуват у нас без виза, инструктиран е и как да пише преглед на печата и прессъобщение.

  Решението на атестационната комисия на МВнР от юли за изпращането на Димитър Туджаров-Шкумбата в генералното ни консулство в Чикаго бе пазено до последно в тайна. След като гръмна скандалът, от министерството отказаха да обяснят с какви мотиви пращат разказвача на вицове от времето на соца в дипломатическата ни мисия. Премиерът Бойко Борисов обаче лично се застъпи за него, като обясни, че „капацитетът му е далеч над този на редица дипломати, назначавани през последните години“. Според Борисов имитаторът на Тодор Живков си изкарвал парите с талант и ще се справи добре.

  Наделина Анева /Segabg.com/

• ОТКРИТА ЕСЕННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Проект

  Фестивал „Български дни в Чикаго – есен 2010”
  ОТКРИТА ЕСЕННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Неделя, 3 октомври 2010
  Pavilion Apartments, 5441 N, East River Road, Chicago, IL 60656

  Спонсори: Симпатизанти на БАА (б. и.), д-р Виолета Симов-Динев, Цветелина Бойновска, Park Ridge Taxi and Community Cab е други.

  Патрон на фестивала – Стоян Стоев

  Мениджмънт: Цветелина Бойновска

  Програма
  (актуализирана на 16 август 2010; за новости следете www.EuroChicago.com)

  10.30. Дискусионно фоайе.
  10.45. Въведение в технологията на сесията.
  11.00. Откриване на Фестивала „Български дни в Чикаго – есен 2010”

  ДИСКУСИОННИ ПРОБЛЕМИ НА БЪЛГАРИТЕ В ЧИКАГО

  Въпроси и отговори за икономиката на всяко семейство.
  Българският ДНК проект.
  Инвестиции в САЩ – къде, кога и как?
  За здравното осигуряване и застраховки в САЩ или в България.
  За състоянието на българската общност в Чикаго.
  Как могат да ни помогнат адвокатите?
  „Българският вкус в Чикаго – есен 2010”.
  Иложба на Сдружението на българските художници зад граница.

  Очаквайте програмата на „Български дни в Чикаго – есен 2010”

  НОВИНИ ОТ ЧИКАГО

  1. Популярният чикагски общественик и бизнесмен Динко Динев е избран в Консултативния съвет на Американски университет в България (Един от членовете на съвета е американският финансист и милиардер Джордж Сорос).
  2. Адвокат Цветелина Бойновска е променила регистрацията на Адвокатската си кантора в Дружество с Ограничена Отговорност „Цветелина Бойновска”.
  3. Сватбата на известния български застраховател Деян Кожухаров се състоя на 10 юли 2010 година.
  4. Предшествениците и потомците на фамилия Чаракчиев установиха чрез ДНК тест „Миграцията на рода от 50 000 години преди н. е. до наши дни”.
  5. Живка Петрова откри седмото лицензирано „Малко българско училище в Чикаго”.

  ТРИБУНА НА БЪЛГАРСКИ ПАРТНЬОРСКИ ОРГАНИЗАЦИИ

  Българско училище „Джон Атанасов“, Чикаго
  – Новини от третата конференция на Асоциацията на българските училища зад граница – 29 юли 2010г., СУ“ Климент Охридски“ София.
  – Ново начало за училище „Джон Атанасов“ Чикаго за новата 2010-11 учебна година.
  –
  Генерално консулство на Република България в Чикаго
  – Анализи и препоръки по актуални консулски проблеми.

  Български интернет портал www.EuroChicago.com
  – Социологическите анкети и новите продукти на Еврочикаго – 2010..

  ЗНАЧИМИ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ В ЧИКАГО ОТ МАЙ ДО ОКТОМВРИ 2010

  1 май 2010, 3 октомври 2010. Фестивал „Български дни в Чикаго – есен, пролет 2010”. Открита дискусионна сесии на Българската общност. Организатор БАА.
  23 май 2010. Празник на българската култура в Чикаго. Организатор БАЦКН.
  23 май 2010. Годишен концерт по случай завършването на учебната година и Деня на славянската писменост и култура. Организатор БУ „Джон Атанасов”.
  23 май 2010. Участие на колекция български носии в Празника на българската култура в Чикаго. Организатор Сдружение „Български музей Чикаго”.
  6 юни 2010. 6 юни 2010. Пикник по случай Деня на детето 1 юни. Първият в света празник на младите наследници на българските имигранти. Организатор ВАНС, съорганизатор БАА.

  Очаквайте
  ОТКРИТА ЕСЕННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Неделя, 3 октомври 2010

  Молим следете актуализацията в www.EuroChicago.com

  Bd10e-pro9

• „Стъпки в пясъка“ – филм за емиграцията, преживяна през една невъзможна любов

  Днес е българската премиера на новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка“ – довечера в Конгресния център във Варна, в рамките на фестивала „Любовта е лудост“.

  Живеем в следреволюционно време – винаги след революцията има един подем, но що се отнася до изкуството – то е такова, какъвто е животът, казва Ивайло Христов в интервю на Искра Ангелова специално за Vesti.bg.

  „В период на начално натрупване на капитали не можем да очакваме сложни, интересни, задълбочени въпроси да вълнуват хората. Зрителят предпочита по-простите, по-елементарните неща“, сподели още известният актьор, режисьор, преподавател в НАТФИЗ.

  „Бюджетът за култура навсякъде по света е над 1%, той е число. А тук е 0.48%.Никой не може да ме убеди, че орязването на този бюджет ще помогне на държавата – той е смешно малък…

  Реформа? То няма политическа воля, визия, закон, а тръгват да правят реформа. Визирам всички правителства досега. Никога не е имало политическа воля за това“, казва още той.

  –––––-

  – Филмът ти „Стъпки в пясъка“ е по истински случай, по истинска история. Кой, кога и къде ти я разказа?

  – Когато отидох за втори път в Америка. Първия път само гледах, въртях глава, цъках с език, а втория вече бях минал по повечето места и тогава някак си я „чух“, Америка. Чух страшно много истории. Една от тях беше на Слави, който ми я разказа в Чикаго. Ама така я разказа, сякаш не се беше случила с него, а с някой друг.

  Гръбнакът на филма е неговата история, макар и да има и други малки истории, които са се случили и на други хора, и на мен. Филмът разказва част от живота на Слави.

  – Как изглежда той? Опиши ми го.

  – Беше на около четирийсет и няколко години. Тази година има юбилей и ще си дойде в България, може би дори за премиерата.

  Беше едно момче, което снимаше с една камера по време на нашето посещение, вървеше с нас. После ни направи по един диск с музика – „My Sweet Home, Chicago“, дискът завършваше с кадър, в който той и жена му Капка ни махат за довиждане. Много хубаво филмче, много готино заснето, от него лъхаше приятелско чувство.

  – В Чикаго има много българи, нали?

  – Много. Имаше около 100 хил. и казват, че бавно и постъпателно измествали италианците. (смее се)

  – В края на филма Слави се връща при любимата си и я моли да се омъжи за него. Какво се е случило наистина и къде са те сега?

  – Неговата история е такава: той като отива, звънва на къщата на Капка. Срещу него се засилва едно зло куче. И изведнъж спира до него, и започва да го гледа в очите. Излиза Капка и се учудва – кучето никога не е реагирало така на непознати. И Слави ми каза: „Ето сега можеш да видиш и кучето, и Капка“.

  – Каза ми, че най-важният ти зрител е той. Гледал ли го е и каква беше неговата реакция?

  – Слава Богу, хареса му филмът. Аз наистина се притеснявах какво точно ще каже. Някак си се поставях на негово място – не знам как бих реагирал, ако някой друг разкаже живота ми. Той ми се обади по телефона и ми каза, че много харесал филма – много човешки филм, поплакал си и разбрал много неща за себе си.

  След това изречение камък ми падна от сърцето!

  – Част от снимките са правени в Америка – как ти се видя там? Къде снимахте? Къде намери този великолепен индианец? Като Дон Хуан е!

  – С кастинг. Google Earth – с тази вездесъща програма обикалях много из Америка. Бъги, операторът, който снима там, ми предложи други локации в Уайоминг, и ми изпрати снимки. Но мениджърът по локациите ми предложи да снимаме в Юта и аз започнах да обикалям с Google Earth.

  И дори тази къща, която е снимана в епизода с индианеца, тя ми я изпрати на снимка и много я харесах. Като я видях наживо, направо ахнах – на снимката не си личеше какво крие тази къща и това място. Съжалявам, че не можах да покажа повече във филма… заради ритъма, заради историята.

  Но може да се направи цял филм за това място. Това е едно изоставено селище с едни малки барачки… Сякаш си в огромно депо за изоставени рейсове и трамваи, където живее само един човек с две кучета.

  И сякаш нарочно точно покрай него минава влака, за да покаже, че животът не спира дотам. Веднага се сещаш за Стайнбек. Но това е съвсем друга история.

  Индианецът го намерих с кастинг. Той ми каза, че имал много общо с киното, защото в някаква филмова продукция бил шофьор на Клинт Истууд (смях). Бил е във Виетнам, като войник. Кастингът беше много смешен, защото аз стоях и пушех пред хотела, а всичките ги караше една и съща индианка, не обръщаше глава нито на ляво, нито на дясно. Спира пикапът, слиза един индианец, тя тръгва. Свършваме – идва пикапът, кара друг индианец, и така. Без „Добър ден“!

  – „Стъпки в пясъка“ беше в състезателната програма на фестивала в Москва. Как беше приет там?

  – Аз присъствах на две от прожекциите. Първата беше с журналисти – 5-600 човека имаше в залата. За разлика от българските, журналистите бяха изключително подготвени. И се състоя един много интересен разговор.

  На втората залата беше пълна – това беше първата прожекция с хора, исках да видя къде реагират, на какво… Като го хванаха Велко от началото на филма и просто го „понесоха“, стана им много любим герой. Беше приет много добре филмът.

  – Много български семейства ще се припознаят в тази история – твърди се, че два милиона българи не живеят в България. Понякога струва ли ти се, че и ти е трябвало да постъпиш по този начин – да избягаш, вместо да се опитваш да променяш нещата тук?

  – Помня, че точно бях отишъл във Военния театър и отидохме на фестивал в Квебек, и естествено отидохме на Ниагарския водопад. Там има един голям мост, към Америка. Може би половин час стоях на тоя мост и сигурно мозъкът ми е работел на сто, веднага си представих какво ще стане с майка ми, с баща ми, със сестра ми.

  И не преминах моста към другия, западния свят.

  В такива тежки моменти, когато си казваш, че няма нищо да се промени в тая държава… в такива моменти аз лично се сещам веднага за този мост. И понякога си казвам, че може би трябваше да премина по него. Понякога пък си казвам – не ми е било писано.

  – Кое не се случи през тези двайсет години, че сега се чувстваме малко уморени, обезнадеждени и унили? И защо?

  – Не мога да говоря за всички области, но мога за това, което се случва в областта, в която аз работя и познавам. В нея нещата стават все по-опростени и все по-еднозначни.

  Живеем в след-революционно време – винаги след революцията има един подем, но що се отнася до изкуството – то е такова, какъвто е животът.

  В период на начално натрупване на капитали не можем да очакваме сложни, интересни, задълбочени въпроси да вълнуват хората. Зрителят предпочита по-простите, по-елементарните неща. Не е достигнал още до положение, в което да го занимават сложните материи.

  В днешно време не можеш да си зададеш въпроса „Кой съм аз?“, а си задаваш въпроса „Какво ще ям днес?“ Не говоря само за чалгата, това би било много лесно. Говоря и за сериозното изкуство.

  В днешно време е много по-лесно да намериш формата и да не се занимаваш със съдържанието. Ето така се случва в театъра например. В литературата, която се пише в България, в киното ни…

  – Забелязал ли си, че българското кино, а и българският роман през последните 20 години рядко третират тази тема – темата за любовта. Сякаш се срамуваме да говорим за нея и някак между другото я вмъкваме. Много български филми, посветени на прехода, се занимават изключително с разочарованието и безнадеждността – населени са от проститутки, от мутри, от престъпници. Защо изкуството ни сякаш се занимава с „грозното“? Както и медиите ни? Защо ни влече толкова?

  – Това е проблем на хората, които правят изкуство. Без да искат или съзнателно те се опитват да откликнат на вкуса на публиката. Не се сещам за някаква театрална постановка или филм, които да са „арт“. Занимават се с това, което хората искат да видят.

  Убеден съм, че в следващите 3-5 години ще се появят качествени неща, няма начин. Вече има натрупвания, има изчерпване. Сега е криза, но съм сигурен, че ще се появят качествени работи – като съдържание.

  – Ето ти си разказал социализма, униженията и принудите му през една любовна история. Няма излишен патос, няма и дидактичност. Историята е разказана мъжки и е адски вълнуваща. Ние не можем да забравим миналото си, но поне можем да се опитаме да го осмислим, нали така?

  – Точно така. Това за мен беше наистина важно. Защото в цялата тази работа, в тази история у мен остана това – как една истинска любов няма как да се случи. Но не заради друго, ами заради живота, който са живяли.

  Ето, казах си, по този начин, през любовта между двама души, може да се разкаже за времето, в което живяхме. Това е начин, който напълно отговаря на мен самия, на натюрела ми, на начина ми на мислене, аз съм свидетел на много такива случаи. А заедно с това какво по-силно нещо от това?

  Любовта да се противопостави на комунизма.

  – Много странно е, че хората продължават да изпитват носталгия. По социализма. По уреденото си, спокойничко съществуване, когато друг правеше изборите вместо тях, а от тях се изискваше само да си мълчат… Не мислиш ли?

  – Аз ги разбирам тия хора. Не ги обвинявам, разбирам ги. Сигурно в началото не са били такива. Той (социализмът) приспиваше всичко в човека. Оперирани са. Не мога да искам от тях 20 години по-късно някакви коренни промени.

  Сигурно трябва да минат 40 години, за да се случат наистина нещата. И съм убеден в това, защото децата нямат никакво отношение към онова, което ние сме живяли. Те няма да имат носталгия. Ще стъпят на чисто. Ето ти един виц, който разказваше едно малко момиченце, и той започва така: „Имало едно време един Тодор Живков…“

  – Разочароващо е, това се случи във всички посттоталитарни държави, нали?

  – Но това е малко! Няма как човек да се промени за толкова кратко време. Разочароващо е, наистина е разочароващо. Ти виж – във властта са все хора, които, така или иначе, в предишните години са имали много общо с комунистическата власт – продължават да са такива кадрите. Лично моята надежда е в 14-15 годишните.

  Тези, които са били честни, са честни и днес. Така както Моисей е водел… Тези времена на революции са много странни, много особени – независимо дали е извършена с оръжие или по мирен начин, революцията размества пластовете и докато се успокоят – винаги има такива трусове. Просто трябва да дойдат нови поколения, неомърсени от миналото.

  – Ти имаш клас във ВИТИЗ. Какви са децата? Прагматици ли са?

  – Не, точно обратното. Аз бях много изненадан – чудех се как ще се справят със задачата да направят драматургична разработка върху литературен материал – и бях много изненадан от разказите, текстовете и авторите, които те предложиха. Много добър материал. Проявиха вкус, което за мен е много добър знак.

  Имахме и една такава среща, за която едно от момичетата беше написало писмо „Да се научим не само да бъдем актьори, но и хора.“ Това ми даде знак, че са много свестни.

  Много е важно за човека, който се занимава с изкуство, преди всичко да бъде човек. И сега и те започват да живеят различно – така, както и аз едно време пътувах на стоп по морето и живеехме на палатки, залагахме някой касетофон, за да отидем на море. Но сме живели друг живот – извън станцията, извън „първото, второто и третото“ в стола, извън конвенцията. Тези сега започват да живеят така. Хора, които търсят духовното. За мен е изключително приятно да го открия.

  Ето, лятото отиват – един в Лондон, друг в Америка – едното момиче да учи, друг да прави уличен театър. По наше време това беше немислимо. А сега това е възможно. Трети отидоха да работят, за да си платят семестъра. Но ти знаеш много добре – човек като се срещне с други хора, друг ред, друга уредба на държавата – става по-богат.

  – Освен това хората на изкуството са ценени и уважавани по света, а тук… тук някак си не са, не мислиш ли?

  – Това е в следствие на прехода. Наистина, съжалявам, но хората от политическата класа са доста прости.

  Не казвам необразовани, сигурно всеки в своята си област е добър специалист. Но за разлика от хората, които са строили Нова България, и са мислели, че читалища, библиотеки и театри трябва да има, сега това не се случва.

  Слава Богу, това е само местно явление и не е характерно за света. Ето – румънци, чехи, поляци, македонци и сърби какви пари влагат в културата си. Просто архитектите на прехода тук не са мислели за хората. Явно по-важното е било да се изгради, да се създаде „висшата“ класа.

  – И защо сме такова изключение?

  – Според мен тези, които са начертали плана – как да се съхранят парите на партията – са ги раздали на хора, които не се интересуват дали тази нация, този народ ще бъде душевно богат или не. Прочутите куфарчета не са дадени на правилните хора…

  – А защо в Русия не е станало така?

  – Там богатите хора могат да ти рецитират денонощно и Пушкин, и Лермонтов, и Есенин. Просто ме съсипаха. Изключително начетени, културни хора. С отношение към литературата, към изкуствата. Макар да работят други неща. Но познават собствената си литература и я познават добре. Това е страна с много сериозни и дълбоки културни традиции. И това не е рядкост, там всяка една спирка на метрото е кръстена я на Достоевски, я на Чехов. Тук да си видяла такова нещо? Там е въпрос на чест да помагаш на театъра, правят се фондове. А тук? Той е способен да пръсне 2000 лева на вечер, но никога няма да ги даде нито за театър, нито за кино. Ще продаде майка си и баща си, за да иде до Северния полюс и да убие бяла мечка. Затова казвам, че сме прост народ. Като казвам „прост народ“, искам да кажа, че няма потребност, вътрешна потребност да се отиде на кино, да се гледа театър, да се прочете книга.

  Българската висша класа е от физкултурници.

  Но това рано или късно ще се промени. Надявам се техните деца или внуци… да са различни.

  – Какво очакваш ще се случи с киното ни, след като бюджетът му е съкратен на половина и как според теб ще продължи да се развива и финансира то? През последните две години очевидно има подем. Много наши филми бяха забелязани по света…Какво ще стане сега?

  – Това е убийствено за киното. За съжаление аз имам възможността да общувам и да познавам млади, току-що завършили режисьори от ВИТИЗ, които с дебютните си филмчета и с дипломните си работи се заявиха като едно много сериозно поколение, спечелиха много сериозни награди по международни фестивали.

  И това, че тези изключително любопитни хора не могат да заявят себе си, да се докажат – това е убийствено. Това е до държавата – каква е тая държава, която е гласувала закон за финансиране на киното и сама не спазва законите си?

  – Напоследък чувам, че това били луксозни занимания… Че когато няма хляб – изкуството е ненужно…

  – Това е изключително примитивно мислене. Примерите са много – и с Германия, и с Япония. По света няма такава практика – свидетели сме на бума и на иранското кино. Какво са за един държавен бюджет 16 милиона, за да има някакво кино-произовдство?

  Кой е тоя, който ще ме убеди, че 16 милиона са тежест за държавата?!

  При положение, че отсечката от Ямбол до Нова Загора на магистралата струва 111.6 милиона? Кой ще ме убеди, че 16 милиона са страшна тежест? Дрън-дрън.

  – Сега пишеш нов сценарий. Как започва новата ти история?

  – Не знам още как ще започне. Просто идея. Ще видим.

  –––––––––

  Историята, разказана във филма, е по действителен случай, а главният герой е наш емигрант в Америка – Слави (Иван Бърнев), който се връща в България, за да потърси изгубената си любов.

  В ролята на любимата му е актрисата от Младежкия театър Яна Титова. Васил Михайлов играе бащата, а Пламена Гетова – майката на героя. Асен Блатечки и Деян Донков са негови приятели.

  Във филма участват още чернокожият американец Франклин Смит, Башар Рахал, Валентин Танев, Карла Рахал и Ненчо Илчев. Музиката е на Петя Диманова, а костюмите – на Мира Каланова. Художник е Владо Шишков, а оператор – Емил Христов. Продуценти са „Про филм“ и „Ню Бояна филм,“ със съдействието на НФЦ.

  Ивайло Христов е режисьор и сценарист.

  Гледах „Стъпки в пясъка“ на неофициална прожекция в с. Варвара. Филмът е изключително вълнуващ и затрогващ. Заснет в традициите на най-доброто европейско кино, разказът моментално поглъща и приобщава всичките си зрители.

  В малката зала в едно хотелче в с. Варвара цари пълна тишина и се чуват хлипания.

  Всеки от първите зрители на филма, всеки от нас, се е докоснал до такава история, ако не я е изживял и лично. Трима са настоящи емигранти; други сме отишли до Щатите, учили сме и сме работили там, а после сме се върнали; трети са си мечтали да отидат и са схващали бягството като единствения смел и достоен път към свободата.

  Сюжетът е завладяващ и интересен, разказан е умело и честно, а актьорите играят великолепно.

  Неусетно зрителят отпътува в миналото, усещането за достоверност и автентична епоха го кара да забрави, че е на кино. Всеки епизод е като малка новела, още една „стъпка“, която прави героят, извървявайки своя път „До Чикаго и назад“, в търсене на себе си.

  Фин и нарочно непретенциозен, филмът е заснет майсторски, без формални изхвърляния или позьорски сцени, без умозрителни литературни съждения или нереалистични паузи, така характерни за киното ни през последните десетилетия.

  Историята е „наша“ история, героите са като нас, можем да се имперсонифицираме и да я съпреживеем – по Аристотел. В края на филма разбираме, че единственият смисъл на човешкия живот не е в успеха, парите, приятелствата, приключенията, не е дори и в свободата. А в любовта. Всички плачем.

  Филмът на Ивайло Христов разказва социализма с неговите принуди, абсурди, издевателства и нелепици през невъзможната любовна история на Слави.

  През целия си живот главният герой не може и не успява да бъде с любимата си, поради абсурдите на режима.

  С рязък, сух и безжалостен хумор, мъдра осъзнатост и спокойствие, без излишен патос или дидактизъм филмът описва съдбата на 1/4 от българите, които не отанаха тук, а тръгнаха да търсят ред, спокойствие, справедливост и достойно заплащане по света.

  И се оказаха самотни и още по-несвободни, оказаха се жертва на времето си. Като дърво без корен, емигрантът-невъзвръщенец в „Стъпки в пясъка“ се скита из страната на неограничените възможности, без да може да се върне.

  И по този начин се превръща в „героя на нашето време“ – българинът, който бяга зад граница по времето на режима, за да потърси най-основните си и естествени човешки права, да живее достоен и подреден живот, да не бъде преследван, клеветен, репресиран и измъчван.

  Героят обаче парадоксално, не е „героичен“ – той е един обикновен човек, който се опитва да изживее живота си почтено. Най-вълнуващият момент във филма е сцената, в която Слави гледа по американската телевизия падането на Берлинската стена и крещи, че вече е свободен.

  Филмът „Стъпки в пясъка“ разплаква, разсмива, вълнува и те кара да се замислиш. За онова, което ни се случи; за изборите, които сме направили; за възможностите, които сме пропуснали; за рисковете, които сме поели и за смисъла от живеенето в такава странна, бурна и объркана епоха. На ръба между репресиращия режим и напълно новата, необятна и неразбираема свобода. Непременно трябва да се гледа.

• Българи протестират срещу антибългарския тормоз в Македония

  Апелът е до всички наши институции и е заради Мирослав Ризински, който беше злобно малтретиран и пострада сериозно заради българско самосъзнание и значимата си родолюбива дейност. Скопие подлага на неприкрит политически тормоз наши сънародници.

  Граждани и представители на неправителствени организации у нас и по света отправиха по този повод следната протестна декларация:

  ДО:
  ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
  ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
  БОЙКО БОРИСОВ
  ПРЕДСЕДАТЕЛ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
  ЦЕЦКА ЦАЧЕВА
  ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
  НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
  МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

  КОПИЕ:
  Председатели на парламентарни групи
  Народни представители
  Членове на Европейския парламент
  Държавна агенция за българите в чужбина
  Посолство на Република България в Скопие

  ОТНОСНО: Държавна защита на родолюбеца Мирослав Ризински, арогантно репресиран в Република Македония

  Уважаеми господа,

  Решително протестираме за драстично нарушените човешки права на българския гражданин г-н Мирослав Ризински от страна на македонските институции. Г-н Ризински е един от ръководителите на Българския културен клуб – Скопие (БККС), работещ усилено за съхранение на бъл-гарското културно-историческо наследство и популяризиране на българ-ската култура в Република Македония. За активната си народополезна дейност г-н Ризински беше неотдавна удостоен с български oрден по повод 100-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, както и с юбилейна старопрестолна грамота по повод 100-годишнината от независимостта на българската държава.

  Тормозът над г-н Ризински от македонските власти е един от най-емблематичните случаи на нарушени човешките права и унижено достойнство на българите в Република Македония. Мирослав Ризински беше злобно малтретиран и сериозно пострада когато през януари 2007 г. умело направлявани хулигани нападнаха с тояги и камъни участниците в панихида за Мара Бунева. Поради българското самосъзнание и значимата родолюбива дейност на г-н Ризински, още през септември същата година му е организирана крайно злонамерена полицейска постановка, след което е осъден на лишаване от свобода в резултат на недоказано обвинение, несправедлив и крайно непрозрачен съдебен процес с мно-гобройни процедурни нарушения, полицейски произвол, двойни стандарти, демонстративна пристрастност, политически натиск и очевиден конфликт на интереси от страна на представители на македонските институции. Фрапантен е фактът, че след директна политическа намеса и подмяна на неудобни съдии, лично съпругата на македонския министър на правосъдието осъжда г-н Ризински на втора инстанция.

  В продължение на 6 месеца македонското Министерство на правосъдието тенденциозно протака трансфера на г-н Ризински в Република България, поради което той вече изтърпя ефективно над половината от тригодишната си присъда. Така македонските институции арогантно нарушават Конвенцията за трансфер на осъдени лица на Съвета на Европа, въпреки че като страна по Конвенцията имат международно-правен ангажимент за стриктното й спазване. Абсурдните доводи за протакане, бездушието, злонамереността и антихуманното отношение от страна на властите в Скопие минава всякакви граници на търпение.

  Многочислените аналогични случаи са категорично доказателство за целенасочената репресивна политика срещу гражданите на Република Македония с българско самосъзнание и гражданство. Скрити зад пре-текста за “независима” съдебна система, македонските власти не демон-стрират никакво желание да зачитат човешките права на българите в страната, нито показват добронамереност към Република България. Скопие подлага на неприкрит политически тормоз наши сънародници, които трябва да бъдат ефикасно защитени от българската държава също с политически методи и средства.

  Съгласно Конституцията, всеки български гражданин, където и да се намира, е под закрилата на Република България и не може с лека ръка да бъде предаден на друга държава за наказателно преследване. Вън-шната политика на Република България цели да осигури благоденствие и основните права и свободи на българските граждани както в България, така и по света. Нашите граждани имат право на ефикасна държавна защита срещу посегателство върху тяхната чест, достойнство и добро име.

  Ето защо Ви призоваваме да предприемете решителни дей-ствия и категорични стъпки за да се осигури необходимата дър-жавна и дипломатическа защита на г-н Ризински. За защита на бълга-рите, които са преследвани заради техните убеждения и лежат невинни по скопските затвори, несъмнено бихте имали подкрепата на цялата родолюбива българска общественост.

  ПОДПИСАЛИ:

  Инициативен комитет „Справедливост за Мирослав Ризински”
  Независима гражданска инициатива „Братя българи, ние сме со вас”
  ПЛАМЕН ПАВЛОВ
  Историк, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (1998-2002 г.)
  АЛЕКСАНДЪР ГРЕБЕНАРОВ
  Българска академия на науките, Македонски научен институт
  ЛЮБОМИР ИВАНОВ
  Българска академия на науките, председател на Атлантическия клуб в България
  ИВАН НИКОЛОВ
  Директор на списание „България-Македония”
  БОЙКО ВАСИЛЕВ
  Журналист в БНТ, водещ на „Панорама”
  ЕВГЕНИЙ ЕКОВ
  Журналист, посланик на България в Молдова (2001-2005 г.)
  РАЙНА МАНДЖУКОВА
  Журналист, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (2009-2010 г.)
  ТАНЯ МАНГАЛАКОВА
  Журналист, експерт по Балканите
  БЛАГОЙ КЛИМОВ
  Доктор по политология, експерт в Европейския парламент (2008-2009 г.)
  ЛАБРО КОРОЛОВ
  Председател на МПО „Македония – Швейцария на Балканите”, Торонто, Канада
  МАРИЯ РАДКОВА
  Архитект
  ДАНИЕЛ ПАНЧЕВ
  Председател на Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество
  ТАСЯ ТАСОВА
  Представител на българската общност в Сидни, Австралия
  ИЛИЯ БАЗЛЯНКОВ
  Технически директор, REGIA.BG
  РОСЕН ДИМОВ
  Специалист по европейско и международно право, експерт в Европейската комисия (2008-2010 г.), член на Международния секретариат на Световната антикорупционна мрежа при Световната банка
  ВЛАДИМИР КАЛОЯНОВ
  Историк, писател
  ПЕТЪР СТАМАТОВ
  Редактор на интернет портал www.eurochicago.com, Чикаго, САЩ
  ГЕОРГИ СТАМЕНОВ
  Художник, председател на културно-просветно дружество „Огнище” за връзки с българите в Албания и Косово

• Светослав Овчаров: НЯКОИ ОЩЕ СЕ ОГЛЕЖДАТ В ОГЛЕДАЛОТО НА ТАТО

  Oт Мариана Първанова (www.monitor.bg)

  – Г-н Овчаров, подготвяте документален филм за Тодор Живков, който сте озаглавили „Човека и народа”. Какво типично българско има у Живков?

   – По време на социализма имаше виц: „Влиза учителката в час и казва: „Деца, новият лозунг е: ”Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” А Иванчо вдигнал ръка и казал: ”Аз, другарко, знам и кой е човекът!” Всички знаеха „кой е човекът”. Той самият често се определяше като „първия човек в държавата”.  Ако за една част от интелигенцията поведението на Живков бе повод за подигравка и срам, то за повечето хора от народа той си остана „бай Тошо”. Един човек от нас, който се запъва на сложно-съставните думи, когото можеш да срещнеш на улицата, да го видиш да бере трънки в планината или сред публиката на събор надпяване. Подсъзнателно в негово лице народът усещаше един успял свой представител, който от прост селянин бе станал пръв държавен ръководител. Истински „селф мейд мен” по български.  На каква цена той е постигнал своето „първенство” – за това хората предпочитаха да мълчат. Убийствата през 1944 г., измамите и насилието през 1946 г., участието в съдебното убийство на Трайчо Костов, предателствата и подмолните действия на довчерашни другари, всичко това се приемаше „по подразбиране”. Ето, това е устойчив национален модел на поведение. Спомнете си, че Захарий Стоянов разказва в „Записките…” за един калфа, който обрал майстора си, докато оня бил на смъртно легло. След това се ползвал с огромно уважение сред абаджийския еснаф. Давали го за пример как се „става човек”. Та, такива ми ти работи за човека и народа…

   

  – Какви качества го изстрелват на върха на държавната и партийната пирамида? И какво го задържа толкова дълго начело на властта? 

  – Докато четях протоколи, спомени и речи от времето на комунизма, се опитвах да сравнявам личните качества на авторите им. Това не е лесно най-малко по две причини. Първата е, че истинските мисли на хората от комунистическата върхушка са скрити зад планини идеологически клишета. Работата с официозни текстове от това време е като в открит рудник: изкарваш камион руда, но добиваш шепа метал. Втората  е, че това говорене е метатекстуално, иначе казано: четенето между редовете е доста по-важно от онова, което е в самия текст.  Сещам се за разказаното на моя колега Киран Коларов, който в края на 80-те засне игрален филм за Живков. Първият гледал филма и казал: „Мене малко трябва да ме съкратиш!” Инструкциите, които получил на другия ден Киран от отговорните лица за културата, които присъствали на прожекцията, били че… „трябва да съкрати образа на Добри Джуров!” Иди проумей този свят…

   

  Сравнявайки качествата на хората, ръководили държавата в продължение на десетилетия, установявам, че Живков с нищо не е бил по-различен от тях. Самият той казва по време на перестройката: „Нас Сталин ни е учил на комунизъм!” Уви, всички са ходили на това училище, при този учител.  Цялата социалистическа история на България е историята на битката за лична власт. Безскрупулна, безпощадна, задкулисна, ежедневна борба. Участниците в този „политически кеч” са еднакво жестоки, еднакво необразовани, лишени от друга вяра освен от вярата си в СССР. Живков притежава в най-чист вид онова, което Алеко Константинов нарича животна енергия – природна интелигентност, работохолизъм, великолепна памет, но и приспособимост, способност за оцеляване, душа, лишена от съмнения и съвест. Затова побеждава в тази битка. Той мимикрира заедно със съветските ръководители. Погледнете снимките и ще видите, че дрехите му са точно копие на костюмите на съветските вождове. На мястото на полувоенната шапка идва каскетът, след това панамена шапка, после бомбе… (между другото има снимки на Тодор Живков и във фрак!) , но нравът му си остава същият.

   

  – С кои легенди се сблъскахте, когато събирахте материали за филма?

   

  – На един от първите митинги след 10 ноември 1989 г. се появи човек, който на върлина бе закачил портрета на Тодор Живков, обърнат с главата надолу. В този ритуален жест на поругаване могат да се открият белези на прастарото желание за отмъщение на роба над падналия господар, което се събужда при всеки обществен катаклизъм. (Спомнете си, че италианските партизани обесиха Мусолини с главата надолу).   

   

  Отиваше си една епоха, която някои изследователи наричат ерата Живков.

   

  Някои набързо побързаха да я зачеркнат. Като представители на незряло гражданско общество ние се опитахме да обвиним за изкривения си образ от времето на социализма огледалото, в което се оглеждаме. Това огледало е Тодор Живков. Ама не си признаваме. Сещам се, че след 10 ноември под трофеите на Живков в Ловно-рибарския съюз махнаха името му и написаха: „Неизвестен стрелец”. Бре, той бил много добър, този стрелец! Някакъв Робин Худ, видите ли, гърмял из Воден и Мазалат, отстрелял няколко световни рекорда и ги подарил на държавата….

   

  Не Живков създава легендите за себе си, а хората край него.

   

  – Промени ли се вашето отношение към Живков  от времето на социализма, в бурните следдесетоноемврийски години и сега, когато подготвяте филм за него? 

  – По времето на социализма съществуваше „кухненска демокрация”. Седяхме в нечия кухня, слушахме новините по Би Би Си и псувахме комунизма. Но той (комунизмът) ни се струваше вечен. Също като Живков, който го олицетворяваше. Спомням си много добре вечерта на 10 ноември 1989 г., когато разбрахме, че Живков е паднал. Карах към къщи и като се разминавахме с останалите автомобили, си присветвахме, все едно сме видели катаджия. Имаше общо приповдигнато настроение. Един приятел се женеше няколко дни след 10 ноември. Ние призовавахме в семейството им да има: „Де-мо-кра-ци-я!” (скандирайки). Тъстът му обаче пребледня и каза: „Отиде ми пенсийката!” Социални и психологически мотиви разменяха местата си.

   

  Това няма скоро да се промени. Поне още едно поколение.

   

  – Защо казвате, че с този филм комунистите ще ви обявят за фашага, а антикомунистите – за  сталинист? 

  – Защото нашето общество е свикнало да разсъждава с прости категории.  Защото:  “Ако не мислиш като мен, значи не си прав!” Всеки опит да се предложи по-сложно обяснение се игнорира.  Съмнението, което трябва да бъде основен инструмент на изследването, се приема за слабост.

   

  – Много българи с умиление си спомнят за Татово време. На какво се дължи това – на игра с паметта, която ни кара да си спомняме само най-доброто? Или носталгията по евтиния ток, ниските цени и сигурността? 

  – Работата е малко като с казармата. Всички си спомнят майтапите на ротния старшина, а не неговата простотия. А всъщност простотията е била основното му качество. И майтапите му са били просташки. Мнозина си спомнят казармата основно поради това, че там не е било необходимо да мислят. Времето на социализма ни лишаваше от необходимостта да вземаме собствени решения. Не можеш да живееш, където искаш, не можеш да караш колата, която искаш, да ядеш, каквото искаш… Както имаше един лаф: „Всичко е забранено, а което не е забранено, е задължително!” Всички живеехме в това полусоциалистическо, полуфеодално общество, в което някой друг вземаше решенията. Изведнъж прескочихме в друг обществен строй и в различна система на мислене. Едно време все даваха за пример Монголия, дето прескочила от феодализма в социализма. Все ги жалех монголците за този скок. Днес българинът, подобно на монголеца, стои насред индивидуалистичната пустиня и не знае по кой път да поеме.

   

  – Вие сте автор и на документален филм за Стефан Стамболов, цар Фердинанд, Константин Стоилов. По какво си прилича и се различава българският държавник от края на ХIХ в. и втората половина на ХХ в.? 

  – Няма общи качества.  Всеки човек във властта трябва да бъде съден отделно. Стамболов и Стоилов са антиподи. Единият е недоучил семинарист, другият е доктор по право. Единият е хъш, другият – чорбаджийска издънка. Обединява ги желанието за служене на България. Съдбата изтласква на политическия връх в средата на ХХ в. хора, готови да служат на първо място не на България, а на СССР. Както самият Живков е казвал:  “Дори аз да обявя, че ще водим самостоятелна политика, ще ме изслушат и ще кажат: „Бре, този човек не е с всичкия си!” И ще ме пенсионират по болест и старческа непригодност!” Един вид – който го е назначил, той ще го пенсионира! Поне си го е казал искрено.

   

  – А началото на ХХI в.?

   

  – За съжаление тези в началото на ХХI в. са наследници на онези от втората половина  на ХХ в. Не на онези от края на ХIХ в. Основната им черта е цинизмът. Не че някога политиката е била територия на морала. А, сещам се нещо, по което си прилича политическият живот в България от края на ХIХ в. и началото на ХХI в. – присъствието на Кобурга на политическата сцена. Също както при идването на Фердинанд политическият живот се изкриви. Все едно някой постави магнит под компаса на страната.

   

  – Как се е променил народът ни?

   

  – Съществува „Оптимистична теория за българския народ” на Иван Хаджийски. Всеки, който я прочете, може да стане песимист. Ще повярвам в бъдещето на нашия народ, когато го видя да се смее на себе си. На себе си, а не на другите. Самоиронията е единственото, което може да спаси народ, склонен към хленчене, какъвто сме ние.

   

  – Какво могат да заемат днешните държавници от Тодор Живков?

   

  – Дълголетието. Но не в политиката.

  .

  Визитка

  Роден е през 1957 г. в Провадия 

  Завършва филмова и телевизионна режисура във ВИТИЗ през 1982 г. 

  Сценарист и режисьор на повече от 25 филма, сред които документалните „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят“, „Коста Паница – черти из живота и времето му“ и „Фердинанд Български“ 

  Игралните му филми са „Юдино желязо“, „Лист отбрулен“,  „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ и „Зад кадър” 

  Преподавател в НАТФИЗ

• B Созопол започват Празниците на изкуствата “Аполония”

  За най-интересните събития от програмата на 26 издание, което ще продължи в Созопол до 5 септември, разказва в „Артефир” арт директорът на „Аполония” Маргарита Димитрова:
  “Подготовката тече много отдавна, но в последните десетина дни вече и в Созопол се работи много активно. От информацията до този момент знам, че града е пълен и няма нито едно свободно легло. Хората наистина с изключителен интерес посещават града, за да видят новите археологически разкрития. Това ще е много полезно за самия град, а и за всички малки селища наоколо. Откритието се оказа много примамливо и много любопитно.
  Колкото до “Аполония”, тя се променя с новите си млади участници. Явно изкуството продължава да предизвика емоции и интерес. За мен нещата се случват и те са безкрайно интересни, някои са непознати за публиката. Тези перманентни срещи с различни хора, концерти, програми, с нови книги и най-разнообразни изложби, това е успех за всеки един фестивал. Всеки фестивал гради името си с хората, които са там. Ще дам пример. Името е на Теодосий Спасов, който тази година за съжаление няма да бъде. Христо Йоцов е много отдавна в нашия фестивал. Много са имената. Театър “Българска армия” присъства от самото начало. Младежкият театър също. Малък градски театър „Зад канала” е тук от самото си създаване. Театър 199 също.
  Това са все участници и в тазгодишния ни фестивал. Традицията, която имаме в нашия фестивал, се гради именно по този начин. Едно много високо качество на състави и личности, които остават в историята. Тази година за първи път ще присъства Ваня Данаилова, една изключително успешна цигуларки във Виена. В момента тя води оркестъра на Виенската филхармония. Ще спомена и друго име, което ни изненадва всяка година – Васил Петров. Той присъства от много години в нашия фестивал, но всеки път е с различна програма и различни колеги. Неговото заглавие на концерта тази година е “Over Аnd Over”. Ще гостува и световно известният бас Орлин Анастасов, който няма да чуем с оперни арии, а ще пее с Васил. Те двамата ще пеят евъргрийни и смятам, че ще бъде една изключително приятна изненада.
  Знаете ли и друго? Ние много пъти сме откривали с фолклор, а тази година присъства съставът “Филип Кутев” при нас в Созопол, така че фолклор винаги има и то в много хубави форми. И мисля, че това е много важно. Между другото, тази година откриването ни е с едни музиканти, които също са гостували през годините при нас. Става дума за Елица и Стунджи, но те ще ни изненадат в един малко по-различен състав. Ще свирят със световният пианист и композитор Марио Григоров, който е безкрайно известен в целия свят, но официално за българската публика ще бъде представен на нашия фестивал “Аполония”. В откриването е включен и Веселин Веселинов – Еко. На 28 август откриването ще бъде отново едно предизвикателство.”

  BNR

  Програмата:
  http://www.apollonia.bg/bg/programme

• Неправителствена организация съди МВР заради личните документи

  Неправителствената организация „Справедливост“ ще внесе граждански колективен иск срещу МВР заради проблема с издаването на новите документи за самоличност, съобщи председателят на сдружението Иван Груйкин, цитиран от Дневник.

  От сдружението настояват Софийският градски съд да признае, че за периода 1 април до 26 август МВР е нарушило сроковете за издаване на лични документи и нормалната организация и ред за издаването им.

  Също така в иска се посочва, че министерството трябва да заплати сумата от 1000 лв., което е частично обезщетение от общата претенция в размер на 50 млн. лв. за нанесени неимуществени щети на подалите заявления за издаване на лични документи.

  Към иска могат да се присъединят всички граждани, навършили 14 години и подали заявления за издаване на документи за самоличност. Ако жалбата бъде уважена и след присъединяване на още хора, размерът на иска ще бъде увеличен, уточни Груйкин.

  Гражданското сдружение настоява в искането си съдът да задължи МВР да гарантира организация на работата си, с която да се предотврати създалият се „хаос“ около издаването на документите.

  Груйкин обясни, че една от причините да се подаде този иск е фактът, че нито министър-председателят Бойко Борисов, нито министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов са поели отговорност за случилото се.

  Според Груйкин оправдания чрез фактори извън системата на МВР като фирмата-изпълнител „Сименс“ не са коректни, тъй като от министерството е трябвало да направи съответните гаранции при сключване на договора.

  http://kafene.net/

• Волен Сидеров може да е бил „зависим от народната милиция“

  Лидерът на партия „Атака“ и ротационен председател на парламентарната комисия за контрол на ДАНС Волен Сидеров преди промените през 1989 г. „е бил зависим от народната милиция“.

  Такова съмнение изрази в петък бившият шеф на контраразузнаването и ексдепутат Атанас Атанасов от ДСБ, цитиран от Медиапул.

  Подозрението си Атанасов обясни с това, че преди демократичните промени срещу Сидеров се е водило разследване за изнудване.

  През 1984 г. следствието е приключило с обвинително постановление и препоръка материалите да се предадат на прокуратурата за започване на съдебно дело.

  Атанасов показа копие от заключението на следователя, но каза, че няма данни подобно дело да е влизало в съда. Атанасов добави, че преди промените, лицата, които бъдат освободени от наказателна отговорност, са натоварвани с други отговорности – например сътрудничество за народната милиция,

  Председателят на столичната организация на ДСБ добави, че ще поиска от министър Цветан Цветанов да се направи справка по случая.

  Атанасов смята, че при това положение Волен Сидеров не трябва да оглавява комисията за контрол на ДАНС да има достъп до класифицирана информация с гриф „строго секретно“.

  Засега няма реакция нито от министър Цветанов, нито от Волен Сидеров, който е най-лоялният съюзник на ГЕРБ в парламента.

  http://kafene.net

• Кой е „гражданинът“ с плаката?

  Медийната реакция с отсяването на същественото в едно събитие е като в живота: от умението да оцениш ситуацията зависи успеха ти.

  Спомням си как репотрерът от БНТ Иво Никодимов дойде с микрофон възмутен при мен на 14 януари 2009 г. на площада пред Парламента да ме пита със заклеймяващ ( мен?!) тон, дали одобрявам действията на протестиращите. А те току що бяха пребити от полицията, която млати наред вместо да отдели и арестува провокаторите сред тях.

  Аз му бях на фокус и мен реши да атакува, макар да нямах нищо общо нито с провокаторите, нито с побойниците, а по-скоро се опитвах да отърва боя като се бях хванал за уличен стълб (видях се по-късно в тази „поза“ в кадър на МВР, показан тъкмо по БНТ), за да не ме повлече бягащата тълпа и да не получа същите безразборни удари в гръб, както мнозина други.

  Сега от разстояние наблюдавам отново следната сцена (доста различна, но в този аспект-подобна). Американският посланик Джеймс Уорлик отишъл в Царево, присъствал на откриването на мост, но един „гражданин“ (както вкупом безименно го определят медиите) нарушил идилията; издигнал кротко лозунг с лика на Ленин и надпис на (правилен!) руски, който иронизира събитито с призив посланика да бъде върнат и да се върне „вожда“. Изписал и агентурния псевдоним на кмета на Царево Петко Арнаудов и го свързал с „Гоце“.

  Това е преразказано в доста медии. Не претендирам за изчерпателност, не разполам с лична служба за мониторинг, но никъде не видях някой да се е поинтересувал кой е „гражданинът“ и за какво се бори. Ако някой колега се беше поинтересувал, щеше да разбере, че самотникът е доста известен. Не само с това , че беше независим кандидат на парламентарните избори миналата година. И не само и не толкова, че е автор на редица (наистина) граждански инициативи, но и активен журналист на свободна практика.

  Това е българинът Атанас Чобанов от Париж, където работи като специалист по компютърна лингвистика. Освен всичко друго, той е първият, който разгласи в края на 2008 г. историята с бракониерския „подвиг“ на президента Първанов в Узбекистан и е публикувал много допълнителни статии по въпроса (не случайно му давам основната дума по тази тема в книгата си „Президент на РъБъ“).

  Гражданинът Чобанов обаче в случая би трябвало да е интересен с нещо друго, също характерно за една от неговите дългогодишни битки. Той се бори да обърне внимание върху (да се изразя меко) нарушенията на точно този кмет на Царево. В резултат кметът Петко Арнаудов се беше опитал дори да го притиска с прокуратурата с контраобвинения за нарушения в имота му в градчето.

  Ако уважаемите репортери се бяха поинтерсували да поговорят с отведения от полицията протестиращ гражданин Чобанов, щяха да научат интересни неща от него. А заедно с тях – и аудиторията им. Вместо това някои присъствали дори не са схванали подигравката от плаката и заблуждават читателите си, че въпросният „гражданин“ си искал…вожда.

  Да се смеем ли или да плачем над нищетата на българските средства за „информация“ (извинявам се на колегите, попадащи несправедливо в кюпа , но такова е преобладаващото положение)?

  Ясно ми е, че протестите на някакви самотници у нас не са много „атрактивни“ за медиите – гладната стачка на самотния ядрен физик Георги Котев в Брюксел беше успешно задушена (засега) по същата схема. Само че кога на медиите ще стане ясно, че някои от тях могат също да се превърнат в самотници по отношение на публиката си?

  ИВО ИНДЖЕВ
  http://ivo.bg

• Койте милее за живота си, да не закача ТИМ!
   

   

  В България журналистите живеят твърде опасно. Захванеш ли се да пишеш срещу олигарсите, може да си изпатиш, пише Юрген Рот. Особено, ако решиш да пишеш срещу варненската групировка ТИМ, четем в новата книга на Рот.
   
  Тази година на германския книжен пазар излезе книгата на германския разследващ журналист Юрген Рот „Гангстерска икономика“. Предлагаме Ви шеста част от свързаните с България пасажи:

  През октомври 2009 г. към главната редакторка на един от независмите интернет-портали в България, занимавали се критично с варненската групировка ТИМ, бяха отправени заплахи, напомня Юрген Рот.

  От една страна се чуваше заканата: „Ще ви отрежем главите!“, от друга предложението: „Ако престанете да се занимавате с темата, ще получите голямо финансово обезщетение.“

  Да се захванеш с „тъмните сили“…
  
  Антон Луков, главен редактор на всекидневника „Черноморие“ и собственик на онлайн-изданието „Днес“ бе нападнат брутално през 2003 година, четем още в книгата на Рот.

  По този повод тогава вестник „Капитал“ писа, че един от мотивите за нападението са статии на Луков, публикувани в неговото издание. Журналистът е писал например, че много варненци обвиняват кмета на морската столица във връзки с организираната престъпност, публикувал е и материали за връзките между политици и мафиоти.

  Антон Луков е набит мъж, и всъщност човек не би могъл да си помисли, че можеш да се справиш лесно с него, пише Рот. „Счупиха ми китките, избиха ми зъбите. Зъбите – сигурно, за да мълча, а ръцете – най-вероятно, за да спра да пиша“, казва Луков.

  Той самият предполага, че зад нападението се крие групировката ТИМ. Полицията обаче не е водила разследване по случая, казва Луков.

  По повод обвиненията на Луков Иво Каменов, един от шефовете на ТИМ, казва пред германския разследващ журналист следното: „Той е бивш борец и е добре сложен. Такъв мъж не можеш да го натрошиш с бой. Той самият се гордее, че е бил съученик на Георги Милев, който беше застрелян.“

  Във Варна никой няма да отрече, че Луков е странна птица, но и никой не би премълчал, че е бил пребит. И все пак в България той не е първият журналист, който е бил заплашван и нападнат, тъй като се е захванал с „тъмните сили“. Други журналисти дори са заплащали с живота си, пише Юрген Рот.

  В началото на септември 2007 година една журналистка от Варна решила да пише за групировката ТИМ. Когато научил за това, нейният шеф взел да си скубе косите и спрял публикацията.

  Опасност дебне отвсякъде…
  
  Германският разследващ журналист дава и още един пример за реакциите на варненската групировка по повод медийния интерес към нея. Една журналистка от Шумен, която решила да се разрови из потайностите на ТИМ, също имала неприятни преживявания.

  „В редакцията ни дойдоха адвокати. Юридически погледнато моето разследване не нарушаваше ничии права. Те просто дадоха солидна сума пари на главния редактор, за да спре публикуването на материала ми. Твърдо убедена съм, че шефовете на ТИМ са забранили тази публикация“, казва тя пред Юрген Рот.

  В статията на журналистката от Шумен е ставало въпрос за неин колега, който също е разследвал дейността на варненската групировка. Той бил заплашен със смърт, четем в книгата „Гангстерска икономика“.
  

   

  Източник: Дойче Веле 

• Кой запали Партийния дом – отговорът на Малина Петрова

  167-минутният филм „Приключено по давност“ вече пети месец продължава да не е желан в ефира на нито една българска телевизия Vesti.bg http://www.vesti.bg/ Документалният филм „Приключено по давност“ показва как е зачената българската мафия. „Оттук трябва да започнем да разплитаме чорапа. 20 години се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма“, заявява режисьорката Малина Петрова. 167-минутният филм, който вече пети месец продължава да не е желан в ефира на нито една българска телевизия (за първи път е показан в Дома на киното през април т.г.), доказва участието в палежа на някогашния Партиен дом на дебеловратите момчета с бухалките – палеж, изпипан и манипулиран, пише в. „Труд“, който публикува интервю с авторката. Малина Петрова обяснява: „По време на разследванията и снимките имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?! Готова съм да дам материалите на всеки, който има интерес към темата. Нека направи свое разследване…“ В отговор на въпроса „Кой подпали Партийния дом на 26 август 1990 г.?“ режисьорката казва: „Три часа разказвам кой го е подпалил, а всички искат отговор с едно изречение. Питат ме – партията ли го подпали. Да, има активни участници от партията, има и от опозицията. Вплетени са интересите на много групи и хора.“ „Впрочем, и на чужди специални служби…“ – допълва журналистката Таня Джоева. „Без съмнение“, отговаря авторката на филма. В нощта преди 19 години според документалистката най-пострадали били стаи, където са се съхранявали ключови документи – за финансирането на партията, за изнасянето на капитали, секретни решения на Политбюро. „Друг е въпросът дали наистина са изгорели. За палежа е имало сериозна подготовка. Човек от охраната и от видеонаблюдението разказва, че през последните 10 дни преди пожара е имало необичайно движение“, казва Малина Петрова. Тя определя като достойнство на своя филм това, че зрителят е съдебен заседател. „Моята гледна точка присъства, но не искам да влияя и да манипулирам“, казва Малина Петрова и отхвърля поканата да коментира участници, например генерал Любен Гоцев или Константин Тренчев. Тя е убедена, че не е лов на вещици, ако разбойниците си понесат заслуженото. „Не само от последните четири, а от последните 20 години. Е, някои от фигурите може да се окажат приятели на управляващите. Но щом са нарушавали закона…“, разсъждава Петрова. Според нея делото за палежа на Партийния дом трябва да бъде възобновено. „Този път за съзнателно подвеждане на общественото мнение и за лансиране на невярна версия. Не са разпитвани ключови свидетели. Например Петър Бояджиев (бел. на „Труд“ – провален като кандидат-премиер след Филип Димитров заради двойно гражданство). В писмо до главния прокурор Иван Татарчев иска да даде показания. Но не е повикан. Народното събрание да се поинтересува защо анкетната комисия във ВНС подкрепя само една от версиите – че е дело на лумпени. В тази комисия е и ген. Любен Гоцев, и Георги Пирински, който не ме допусна да снимам в бившия Партиен дом“, казва Малина Петрова. В отговор на въпроса кои са отказали да застанат пред камерата тя съобщава: „Следователят по делото Румен Андреев, доскоро зам.-министър в МВР. Месеци наред го чаках, но не дочаках да го питам защо от четири версии той залага навремето основно на тази, че лумпени са подпалили сградата. Не дочаках и Румен Сербезов (бел. на „Труд“ – министър и посланик при Т. Живков, през 1990 г. депутат и секретар на ВС на БСП) въпреки настояванията ми, че името му е сериозно замесено. Каза ми, че като управител на „Токуда“ сега се интересувал от здравето на нацията. Нека бъде извикан пред депутатите да каже какво е правил в нощта на пожара. Много хора не искат да се говори нито за палежа, нито за филма. Ако лентата ми беше фалшификат, все някой щеше да скочи. Но мълчат, предпочитат да се забрави. Ако съм излъгала, нека ме разследват и съдят.“ Малина Петрова е първият лауреат на учредената през 2006 г. Награда за гражданска доблест „Паница“. Автор е на 11 документални и два игрални филма. Някои са награждавани, други не са били допускани до публични прожекции през 80-те години. Игралните са „Пътешествието“ (с Искра Йосифова, 1980) и „Синът на Мария“ (1983), а сред документалните са „Тетевенска 24“, „Фермата“, „Пантеонът“, „Виновни няма“, „Сърцето умира последно“, „Балкански уроци по история“ и др. През март 1988 г. тя е сред учредителите на Общонародния комитет за защита на Русе и при последвалите мерки на властта е свалена от поста председател на Кабинета на младите кинематографисти, тъй като не е била член на БКП и не е можело да й бъде наложено партийно наказание, както на други в комитета. Работила е за Клуба за гласност и преустройство, била е режисьор на предизборното тв студио на СДС през 1990 г., когато участва във вземането на решението да бъде показан записът на оператора Евгений Михайлов с фаталната реплика на държавния глава Петър Младенов: „Най-добре е танковете да дойдат“. През последните години скромно се занимава с благотворителна дейност и успя да завърши отдавнашния си проект – филма „Приключено по давност“. В интервюто в „Труд“ Малина Петрова кани всеки, който проявява интерес, да иде на прожекцията в сряда, 26 август, в 17,30 ч. в Дома на киното на ул. „Екзарх Йосиф“ в столицата – 19 години след палежа.

• <<
• 1
...
• 366
• 367
• 368
• 369
• 370
• 371
• 372
• 373
• 374
• 375
• 376
...
• 416
• >>