Всички авторски страници

Авторски

• НС ще гледа на първо четене Избирателния кодекс наесен

  През новата парламентарна сесия преоритет ще бъдат законите, свързани със здравеопазването, както и новият избирателен кодекс. Това заяви във Варна председателят на Народното събрание Цецка Цачева.

  На 13 септември изтича срокът за изработване на кодекса от работната група и тогава той ще бъде внесен за обсъждане. Цачева посочи, че в него ще се обърне особено внимание на срамната практика за купуване на гласове и на нейното предотвратяване.

  Източник: http://www.ekipnews.com/

• ОЧАКВАЙТЕ „БЪЛГАРСКИЯТ ВКУС В ЧИКАГО – ЕСЕН 2010”

  3 октомври 2010.

  Една разработка на Маргарита Иванова

  Коя е Маргарита Иванова?
  Кой са българските производители на хранително-вкусови продукти в САЩ?
  Кой са българските търговци на хранително-вкусови продукти в САЩ?
  Кой са българските гостилници, кафета, ресторанти, барове.в Чикаго?
  За първи път масова дегустация на български хранително-вкусови продукти.
  За първи път анализ и препоръки на предлаганите български продукти.

  Очаквайте „БЪЛГАРСКИЯТ ВКУС В ЧИКАГО – ЕСЕН 2010”
  с Маргарита Иванова

• Велчеви направили милиони с по 5 хил. $ начален капитал

  Финансовият министър в правителството на Симеон Сакскобурготски Милен Велчев направил първия си милион с капитал завещан от баща му.
  Любопитната подробност разкрива пред “24 часа” брат му Георги Велчев, който е спряган като един от най-богатите в България и притежател на хотели по морето.

  “Прословутият въпрос за първия милион? През 1992 г. започнах бизнес в Австрия. Навремето баща ми беше дал 5000 долара и каза: Аз съм събрал 10 000, понеже и двамата с брат си ще отидете да учите в чужбина, мога по 5000 да ви дам. В Австрия веднага си намерих работа, още като започнах да уча, защото нямаше как парите да стигнат. Две години работих в австрийски фирми за търговия и после с двама партньори от Русия направихме фирма. Няколко години съм продавал електроника в Русия. Моята задача беше да намирам откъде да купувам стока и да я изпращам за Русия. Имаше и малко консултантски бизнес – консултирал съм руски предприятия, с които съм имал бизнес в електрониката, които искаха да вземат заеми от Западна Европа срещу депозит на активи. През 1997 г. прецених, че Русия е малко по-рискова държава, отколкото би ми се искало, за да продължавам да инвестирам там, и се договорих с моите партньори, че ще извадя своите пари и ще ги инвестирам в хотел в България, разказва братът на екс финансовият министър. Скромно той признава, че през последните години са се изписали много неща за ботството му, но смятал, че е безпредметно да го мери.

  По отношение на приватизацията в туристическия бизнес Георги Велчев отчита: “Не съм от най-големите фенове на Иван Костов, но признавам, че най-успешният модел на приватизация беше Златни пясъци. Постигнаха и най-добри приходи за държавата от касовата приватизация, като изключим 10-ина, или около 20%, от хотелите, които ги подариха”.
  Като икономист и инвеститор Георги Велчев оценя, че икономическата политика на екипа на цар Симеон II не е видяла равна на себе си нито преди, нито след правителството на НДСВ. Не е имало по-квалифицирани и по-амбицирани да „обърнат“ съдбата на България. Нито един чуждестранен инвеститор не е казал за последните 10 г., че при НДСВ е имал проблеми с бизнеса си или с държавата, и досега го повтарят, отчита милионерът. “При правителството на Костов инвеститорите дойдоха за малко и се „разбягаха“, а при Станишев седнаха на „резервната скамейка“ да изчакат по-добър момент да се върнат. За съжаление на сегашния икономически екип те са още на „скамейката“, казва бизнесменът.

  Той дава и своето обяснение как през последните години са се родили толкова много мирионери в страната:
  “Първо, от огромния скок в търсенето на недвижими имоти в България, като практически всеки, който е имал парцел земя, годен за строителство, говорим за Банско, Боровец, Слънчев бряг, въобще по морската ивица, София, и го е продал на инвеститори, е направил със сигурност над милион-два. Даже да са били 100 или 500 милионерите преди 2001 г., пак 100 пъти увеличение ще е дори подценено. Друг фактор е икономическият ръст – между 4 и 6% в продължение на 8 г., създава страшно много богатство сред такива, които са успели да се включат в този ръст чрез създаване на стоки и услуги. И вече това е икономическият носител на забогатяването. А причината е потокът от инвестиции в България, който на първо място се дължи на драстичното подобряване на имиджа на държавата. Правилната икономическа политика доведе до по-широко разпространение на богатството, не да се концентрира, както беше във времената на разцъфтяванетою на “Мултигруп” или при Костов, когато той потисна едни чудовища икономически и се опита да създаде нови. Процесът на забогатяване, който описвам, и сега има почва, но няма икономически ръст”, отчита братът на царския първи финансист.

  Младото юпи, което сега хвали царската власт мълчи за старите семейни връзки с БКП. В публичното пространство упорито свързват парите и кариерата на братята Велчеви с тъста на Георги – Стоян Марков, виден функционер по времето на Тодор Живков. Днес пък пак по някаква случайност Марков жиевее в една кооперация – луксозната “Магнолия” в кв. “Бояна” с екс премиера Сергей Станишев. Освен това стартът на Георги Велчев се свързва и с царския кардинал от Лондон Спас Русев. Еколози и природозащитници пък обвиняват Георги Велчев за съсипването на Черноморския бряг със застрояването на хотели.

  http://frognews.bg

• Успение на Пресвета Богородица

  На 15 август е един от 12-те големи християнски празници, на който и православни, и католици почитат Пресветата Дева Мария като покровителка на майчинството, брака и семейното огнище
  

  Успение (заспиване) на Пресвета Богородица е един от 12-те големи християнски празници. Чества се на 15 август и от православни, и от католици.

  Пресветата Дева се почита като покровителка на майчинството, брака и семейното огнище.

  Успение Богородично е изключителен знак, потвърждение, доказателство за човешката природа на Исус Христос.

  Според Светото писание, това е денят, в който Божията майка, на 64-годишна възраст, напуска земния живот и отива при сина си.

  Три дни по-рано Архангел Гавраил й съобщава, че Бог е пожелал да я вземе при себе си в своето царство, за да царува вечно с него.

  Последното й желание е да види Светите апостоли заедно. По чуден начин те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим.

  Три дни след това сам Исус Христос, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на Света Богородица.

  Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред светицата закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата й…

  Според народната традиция, празникът се нарича Голяма Богородица, за разлика от Малката Богородица (8 септември), когато се чества рождението на Христовата майка.

  На Голяма Богородица, след тържествена литургия в църквата, се освещават обредни хлябове, които жените след това раздават за здраве и за починалите близки.

  Вярващите търсят покровителството на Света Богородица в житейските проблеми. На този ден правят родови срещи, свързани с жертвоприношение – курбан за живот, за здраве, за плодородна година, против премеждия и болести.

  Традиционни ястия на трапезата са прясна питка, украсена с орнамент, пиле каша, варено жито, царевица и тиква. Непременно се ядат диня и грозде.

  Имен ден празнуват кръстените с имената Мария, Мика, Мара, Маша, Мариан, Мариана, Марин, Марина, Панайот.

  Днес е празникът на Троянския манастир „Успение Богородично“, където особена почит се отдава на чудотворната икона „Св. Богородица Триръка“ (Троеручица).

  Манастирът посреща днес хиляди поклонници и гости. Хиляди отиват на празника и в Рилският манастир, в Бачковския манастир, в Драгалевския манастир край София, в Катедралния храм „Свето Успение Богородично“ във Варна и в стотици други храмове.

  Днес са празниците на градовете Варна и Несебър.

  Разказите за чудесното възнасяне в плът на Божията Майка на небето се отнасят към IV век. За него споменават блаж. Августин и Йероним, а Иерусалимският патриарх Ювеналий (420-458) утвърждава пред император Маркиан достоверността на тези разкази.

  От далечни времена празникът се предшества от 15-дневен пост.

  Най-старото място, свързано с култа към Св. Богородица, е храмът „Успение Богородично“ в Йерусалим. Той е издигнат през IV век върху мястото, където според преданието е било положено тялото на Божията майка в Гетсиманската градина. Запазеният до наши дни каменен градеж е от ХI век – тогава кръстоносците обновили стария храм.

  http://www.vesti.bg

• На добра воля

  Няколко човека, които дават плътност и смисъл на иначе пустото гражданско общество

  Автори: Люба Йорданова и Илин Станев

  „Доброволчеството е до това да осъзнаеш, че не можеш да съществуваш пълноценно сам по себе си и че трябва да даваш, за да можеш и да взимаш.“ Думите са на Янина Танева, инициатор на движението „Да спасим Иракли“ и описват точно хората, които избрахме да ви представим по-долу. Те са осъзнали ролята си в обществото и са прескочили границите на собствените си проблеми, за да направят нещо за света, в който живеят. Избрахме Янина като представител на екоинициативите, които са начело в ръста на доброволческите активности в България. Стойко Петков и фондация „Благотворител“ пък са хората, дали с малко средства възможност на деца в неравностойно положение да се докоснат до нещо, станало ежедневие за връстниците им, отглеждани с родителски грижи – компютрите и интернет. Десислава Хурмузова от „Спаси, дари на…“ разказва като един-единствен случай може да отпуши поток от гражданска енергия. Александър Петров прави за студенти връзката между теоретичното обучение в университета с практическите умения на пазара на труда и изгражда мрежа от абсолвенти и преподаватели, които да обменят опит и ресурс. Борислав и Богдан от Re-act пък показват, че започването на благородна инициатива в България съвсем не е безпроблемно начинание.

  Зелена светлина

  Когато преди девет години Янина Танева се записва в първата си доброволческа инициатива – антирасистки проект в Германия, проблемите, за които дотогава си мисли, че са големи, започват да изглеждат мно-о-о-го малки пред драмите на други хора в различни страни. „Доброволчеството те прави по-адекватен на света – изважда те от личните ти проблеми и развива чувство на емпатия и социална отговорност“, осъзнава тогава Янина, която в момента се занимава активно с впечатляващо количество от граждански и екологични инициативи.

  Пътят й минава през археологически разкопки, домове за деца, лишени от родителска грижа и център за наркозависими, за да я направи преди няколко години инициатор на гражданското движение „Да спасим Иракли“. „В началото бяхме само трима души, но усещахме вълната сред хората“, спомня си Янина. Всъщност именно инициативите за Иракли и Странджа показаха, че доброволците не са „хипита, които имат свободно време“ (по самата нея), а силен фактор в обществото, и отпушиха потенциала за подобни каузи.

  В момента Янина организира „живите места“ – мрежа от алтернативни места в България, където доброволци от цял свят обменят ресурси, идеи и практики. Благодарение на тях следващият уикенд в Беглика ще се проведе първият фестивал с нулев екологичен отпечатък, изоставено село в Източните Родопи ще се съживи заедно със старите си традиции, а едно читалище в Смолян ще научи куп деца на умения да се справят в живота. Интересът на доброволци от чужбина е толкова голям, че на организаторите вече им се налага да пресяват желаещите. За сметка на това почти няма български доброволци да помагат в чужбина. Янина си обяснява разликите с факта, че българите се възприемат като жертви и имат съзнанието, че винаги на тях трябва да им се помага.

  Въпреки това 27-годишната девойка е оптимист и вижда напредък в съзнанието на хората през последните четири години. Особено видимо сред 17-22 годишните, „може би защото имат повече възможност да пътуват и да се докосват до друг вид ценностна система“.

  Енергия в една посока

  Допреди няколко месеца светът на децата от социалните домовете в България не се простираше по-далеч от сградата, в която са настанени, или най-много в града, в който живеят. Сега те знаят какво се случва в Бразилия например, някои от тях дори могат да правят презентации с power point и да общуват онлайн с връстниците си в други домове. Виновник за това е фондация „Благотворител“, която от 2005 г. създава и поддържа компютърни клубове в 21 дома за деца, лишени от родителски грижи.
  „Подтикна ни желанието да разширим света на тези младежи, които имат ограничени възможности да излязат извън домовете“, разказва Стойко Петков, учредител на фондацията. Проектът се осъществява с подръчни средства – един системен администратор, техника на старо, безвъзмездно дарен софтуер и малко помощ от приятели. Целта обаче се струва – вече над 1400 деца имат достъп до интернет и се обучават на компютърни умения.

  Идеята се ражда преди шест години, когато бизнесменът прави дарение в един дом за деца и осъзнава, че ако подкрепата му не е регулярна и няма концепция, тя няма как да бъде ефективна. „Всичко дойде от идеята ми, че всеки един член на обществото, който получава повече материални блага и по някакъв начин има възможност, би било хубаво да инвестира в средата, в която живее, и да подкрепя по някакъв начин тези, които се намират в по-лоша позиция“, спомня си Петков.

  Той посвещава първите години на фондацията на изграждането на стандарти за дейността й и не търси външна финансова подкрепа до момента, в който не е сигурен в смисъла, ефективността и прозрачността на работата на „Благотворител“. След това фондацията започва да кандидатства и за проектно финансиране и така печели средства за един от най-мащабните си проекти – изграждане на защитено жилище в Брацигово за деца, които напускат домовете.

  „Целта ни не е единствено да помогнем за материалното оцеляване на децата, лишени от родителска грижа, а да им дадем възможност сами да си помагат в бъдеще“, казва Стойко Петков. Затова фондацията започва проекти като стипендии за добър успех, осигуряване на професионална квалификация, кандидатстудентски курсове и семинари за подготвяне на документи за кандидатстване за работа.

  Стойко не е сам – зад успехите стои стройната организация на координатора Пенка Лазарова и желанието й да излезе извън формалните рамки на проектите и да накара децата да почувстват фондацията като убежище в живота си. „Защото тези деца най-много от всичко имат дефицит на грижа и внимание и на усещане, че някой на този свят наистина го е грижа за тях“, смята Стойко Петков.

  Посредници на надежда

  Преди три години един малък екип от различни по професия, възраст и местожителство хора, събрани в интернет форум, прави невъзможното – за два месеца събира над 600 хиляди лева за операция на 3-годишната Дарина от Варна в чужбина. На сайта save-darina.org („Спаси Дарина“) се събират хиляди хора от цял свят, съпричастни към каузата на инициаторите. Те не успяват да спасят Дарина, но екипът не е готов да се откаже от битката за нуждаещите се от помощ болни деца. Така „Спаси Дарина“ става „Спаси, дари на…“ и започва следващата кампания за набиране на средства.

  „Разбрахме, че го можем и че сме научили много неща, които трябва да използваме“, казва Десислава Хурмузова, която пише почти всички статии в сайта и се среща с родителите на болните деца. Към кампаниите идват още инструменти – връзка с Фонда за лечение на деца в чужбина, обясняване на процедурите и вдъхване на надежда у родителите и децата.

  Десислава разказва, че най-голямата трудност, която срещат в работата си, е борбата с държавните институции. Миналата година Фондът за лечение на деца в чужбина беше уличен от одит на Сметната палата в неадекватно дълги процедури и изключително ниско усвояване на средства. И макар нещата в последно време да са се променили в правилна посока, сроковете все още не се спазват и далеч не всички деца могат да разчитат за лечението си на държавата.

  За сметка на това „Спаси, дари на…“ има удивителна история зад гърба си – нито една провалена кампания поради несъбрани средства. Десислава си обяснява готовността на дарителите с добрата отчетност на екипа и доверието, което „Спаси, дари на…“ вдъхва у тях. Както и с това, че „ние не сме фондация, сдружение или каквато и да е официална организация“. „Всеки трябва да има кауза, да се чувства полезен за обществото“, споделя Десислава. Тя вече е намерила своята.

  Connecting Students

  „Много обича да свързва хората“, казват приятелите за Александър Петров. Алек, както е известен сред тях, от няколко години се е захванал със собствени средства да организира нещо като алумни организация за студентите по икономика в България. „Толкова много хора са ми помагали, докато съм учил и после съм си търсил работа, реших и аз да направя нещо“, обяснява той.

  Така преди пет години баща и син Александър Петрови основават „Фондация Александър“, чиято цел е да помага на висшето образование в България (Петров-старши е ректор на Института по физика на твърдото тяло към БАН). Според Алек такава малка фондация не може да се захване с всичко и за това са се съсредоточили само към студентите по икономика, професионалното поприще на Петров-младши. „Фондация Александър“ наподобява алумни клуб, какъвто всеки западен университет има – завършилите се събират, даряват пари на университета, който са завършили, помагат на студенти да се ориентират, създават мрежи, по които тече всякаква полезна информация – от сватби и погребения, до евентуални работни места. Фондацията избира годишно по 20-ина студенти с конкурс, за които организира конференции, където студентите усвояват А и Б-то на науката за кариерното развитие. По думите на Петров идеята е не толкова да научат нещо, колкото да видят как нещата, които им преподават в университета, се прилагат на практика. Студентите слушат презентации на директори на големи български компании, учат се да пишат трудните за повечето младежи, завършили български училища, мотивационни писма и CV-та, участват в отборни игри, trading games и други академични забави, все още нехарактени за българското вузове. „Фондация Александър“ освен това финансира и една-две стипендии за лятно училище към London School of Economics.

  Постепенно между лекторите и студентите се изгражда мрежа. „Започна да се получава много добра схема, по която хората се свързват, а контактите се систематизират“, казва Петров. Там благотворителността започва да среща бизнеса: „някои от лекторите са управители на компании, пускат обяви за работа, понякога само в нашия мейлинг лист“.

  Дейността се финансира от Петров, който за 33-те си години вече има доста опит. Докато работи за инвестиционната банка Lehman Brothers („докато фалира“) в Лондон, Петров става член на Ротъри клуб-Кензингтън, в който участва в много кампании за набиране на средства. Последната е била за закупуването на автобус за жители на село в Непал. „Бях там да се катеря и да преподавам в едно училище преди две години и хората толкова ми харесаха, че реших да направя нещо.“

  Трудното начало

  В началото на тази година група приятели, завършили психология в Западна Европа, се връщат в България с една амбициозна идея – да променят суровата действителност, в която живеят българските деца в неравностойно положение. Водени от чист идеализъм, те решават да регистрират неправителствена организация – Re-act, да намерят доброволци и да започнат да осъществяват идеите си в помощ на децата. И тук се сблъскват с бюрократичните процедури и ентусиазъм само на думи.
  „Връщат те за глупости, като например пропуснат пощенски код“, разказва Борислав Георгиев, който заедно с Богдан Бойков е инициатор на Re-act. Законът за юридически лица с нестопанска цел, който не прави разлика между спортни клубове и екоорганизации, липсата на координация и обща мрежа на НПО, а с това и на информация за съществуващи инициативи, допълнително внася хаос в плановете на ентусиастите. „Няма откъде да намериш информация кое НПО с какво се занимава“, категоричен е Борислав.

  Те искат да са автономни и не се присъединяват към вече съществуващи организации заради не особено розовия имидж на неправителствения сектор в България. Излезли вече от административния лабиринт, Re-act започват първия си проект в защитено жилище „Заедно“ в село Гурмазово. Там обучават деца и младежи от социални домове как да си търсят работа и да подготвят успешно кандидатурите си. Макар според тях да са избрали да се фокусират върху „нагледно най-лесната група – децата“, липсата на видим ефект от това, което правят, ги „изхабява“. Откриват, че трябва да си постоянен в проекта, защото само отведнъж не става и че трябват пари поне за един човек, който да движи организацията. Освен това след първия проект вече си търсят нови доброволци, тъй като част от първоначалните са изгубили интерес. Не са сигурни как да привлекат такива, но ще опитат с Facebook. Не мислят да се предават.

  Източнник: Капитал
  http://www.capital.bg/

• Бикини или бурка

  Превод от The Oprah Magazine
  Източник: Уебкафе

  Преди девет години танцувах с новородената си дъщеря из хола на дома ми в Северна Каролина на музиката на „Free to Be…You and Me“, детската класика от 70-те години, чийто текст за толерантността и равенството на половете бях запомнила като момиче, израсло в Калифорния.

  Моят роден в Либия съпруг Исмаил седеше с нея с часове на нашата покрита веранда, поклащайки се на скърцащ метален люлеещ се стол и пеейки стари арабски народни песни – и я отведе при мюсюлмански шейх, който изпя в тънкото й кадифено ухо молитва за дълъг живот.

  Тя имаше очи с цвят на кафе и пищни черни мигли като баща си, а млечнокафявата й кожа бързо потъмняваше под лятното слънце. Нарекохме я Алия, което означава „възвишена“ на арабски – и се разбрахме, че ще я отгледаме така, че тя да избере с какво ще се идентифицира най-много – от нашите крайно различни обичаи.

  Американски или…

  Вътре в себе си се чувствах доволна заради това споразумение – уверена, че тя ще предпочете моя удобен американски начин на живот пред неговото скромно мюсюлманско възпитание. Родителите на Исмаил живеят в държавна каменна къща по извит непавиран път край Триполи.

  Стените й са голи, с изключение на пасажи от Корана, гравирани върху дърво, а подовете й са празни, с изключение на тънки възглавници, които служат и като легла нощем.

  Родителите ми живеят в просторен дом в Санта Фе с гараж за три коли, стотици канали на телевизора с плосък екран, органична храна в хладилника и цял килер с играчки за внуците им.

  Представях си, че Алия ще възприеме шопинг пътуванията до Whole Foods и купчината подаръци под коледното дърво, като същевременно ще се наслаждава на мелодичния звук на арабския език, пропитата с мед баклава, която Исмаил прави – и сложните татуировки с къна, които леля й нарисува на краката й, когато посетихме Либия.

  Никога не съм си представяла, че тя ще се запали по покривалото за глава, носено от мюсюлманските момичета като израз на скромност.

  Тя се запали по покривалото за глава

  Миналото лято празнувахме края на Рамадан с нашата мюсюлманска общност на фестивал на паркинга зад нашата местна джамия. Децата подскачаха в надуваеми къщи, докато родителите им седяха в съседство под пластмасова палатка, гонейки мухите от чиниите с пиле с къри, златист ориз и баклава.

  Алия и аз се разхождахме край редовете с продавачи, предлагащи килимчета за молитва, татуировки с къна и мюсюлмански дрехи. Когато стигнахме до маса, на която бяха изложени покривала за глава, Алия се обърна към мен и ме помоли: „Моля те, мамо, може ли да си взема едно?“

  Тя се разрови сред елегантно сгънатите купчини от шалове за глава, докато продавачката – афроамериканка, увита в черно було, й се усмихваше. Наскоро бях видяла Алия да хвърля погледи на възхищение към мюсюлманските момичета на нейната възраст.

  Аз тихо ги съжалявах, покрити с дълги до пода поли и дълги ръкави и в най-горещите летни дни, тъй като най-добрите ми спомени от детството бяха за кожата ми, изложена без нищо върху нея под слънцето: усещането за тревата между пръстите на краката ми, докато тичах през струите на пръскачката в ливадата пред къщи; газенето в ледената река в Айдахо, с навити шорти до бедрата, за да уловя първата си шарена пъстърва; сърфирането по извитата изумрудена вълна край хавайския бряг.

  Но Алия завиждаше на тези момичета – и ме беше молила да й купя дрехи като техните. А сега – и шал за глава.

  Преди оправданието ми беше, че е трудно да намеря такива в местния ни мол, но ето че тя беше тук – предлагайки да похарчи 10 долара от собствените си джобни пари, за да си купи горскозеления шал от изкуствена коприна, който стискаше в ръката си.

  Започнах да поклащам главата си в категорично „не,“ но се спрях, спомняйки си поетия пред Исмаил ангажимент. Така че стиснах зъби и го купих, приемайки, че скоро ще бъде забравен.

  Непознатото момиче

  Същия следобед, докато тръгвах за магазина за хранителни продукти, Алия извика от стаята си, че иска да дойде и тя. Миг по-късно се появи на стълбите – или по-точно половината от нея. От талията надолу тя беше моята дъщеря – маратонки, ярки чорапи, дънки, леко изтрити на коленете.

  Но от кръста нагоре това момиче ми беше непознато. Светлото й кръгло лице беше покрито от палатка от тъмен плат, като луна в беззвездно небе.

  „Смяташ да излезеш, облечена така?“, запитах аз.

  „Да,“ каза тя бавно, в този тон, който наскоро беше започнала да използва пред мен, когато казвам нещо очевидно.

  По пътя до магазина й хвърлях крадешком погледи през огледалото за задно виждане. Тя гледаше пред прозореца в пълна тишина, изглеждайки толкова резервирана и безучастна, колкото може да бъде мюсюлмански сановник, посещаващ нашия малък южен град – а аз бях само нейният шофьор.

  Прехапах устни. Исках да я помоля да си махне покривалото за глава, преди да излезе от колата, но не можех да измисля дори една логична причина, поради която да го стори – освен че това да го виждам ми вдигаше кръвното. Винаги съм я насърчавала да изразява своята индивидуалност и да се съпротивлява на натиска от връстниците си, но сега се чувствах толкова неловко и клаустрофобично, все едно аз самата носех този шал за глава.

  Майка и дъщеря

  На паркинга на Food Lion горещият летен въздух блъсна кожата ми. Събрах влажната коса на врата ми на опашка, но Алия изглеждаше сякаш не се вълнува от жегата. Трябва да сме изглеждали доста странна двойка: висока руса жена в горна дреха без ръкави и дънки, стискаща ръката на висока метър и двадесет мюсюлманка. Придърпах по-близо до мен дъщеря ми и кожата по голите ми ръце настръхна – като защитен инстинкт от струята охладен въздух, която ме посрещна при влизане в магазина.

  Докато маневрирахме с количката между щандовете, пазаруващите ни гледаха, все едно бяхме загадка, която те не могат напълно да разгадаят, бързо откланяйки поглед, когато срещаха моя.

  На щанда за плодове и зеленчуци жена, пресягаща се за ябълка, ме изгледа с изключително блестяща, внимателна усмивка, която заявяваше: „Радвам се на разнообразието и нямам никакъв проблем с вашето дете.“ Тя изглеждаше толкова искрена, толкова болезнено изгаряща от желание да ме успокои, че изведнъж разбрах какво би било усещането да имаш дете с очевиден недъг, и всичкото любопитство или нежелано съчувствие от непознати, което предизвиква това.

  На опашката на касата възрастна южнячка събра костеливите си ръце и бавно се наведе към Алия. „Боже, боже,“ проточи тя, поклащайки глава, не можейки да повярва на очите си. „Не изглеждаш ли абсолютно прелестно!“Дъщеря ми се усмихна любезно, след което се извърна да ме помоли за пакетче дъвки.

  После…

  В следващите дни Алия носеше шала си за глава на масата за закуска с пижамата, на мюсюлманска среща, където бе обсипана с комплименти, и в парка, където майките, с които аз разговарях на пейката, старателно и напълно избягваха да го споменават.

  По-късно тази седмица, в местния ни басейн наблюдавах момиче, само с няколко години по-голямо от Алия, да играе тенис на маса с момче на нейната възраст. Тя се намираше в тази неловка територия между детството и юношеството – тесни бедра, тънки крака, леко изпъкнали напъпили гърди – и носеше бикини-прашки.

  Противникът й беше с твърде голяма тениска и торбести шорти, които се спускаха под коленете му, и когато удряше топката към нея, тя скачаше да я хване, същевременно опитвайки се с една ръка да удържи хлъзгавите ивици спандекс да не се изплъзват.

  Исках да й предложа кърпа, за да я увие около кръста си, така че да може да се отпусне в играта и да почувства удоволствието да направиш перфектен удар.

  Лесно беше да разбера защо тя губеше тази игра: почти голото й тяло отвличаше вниманието й. А в нейното болезнено изражение разпознах познатата смесица от срам и възбуда, която изпитах, когато за първи път сложих бикини.

  С бикини на 14 години

  На 14 години притичвах по коридорите на гимназията като катерица през пътното движение: притискайки се към стените, променяйки посока насред тълпата, хвърляйки се в търсене на прикритие.

  След това отидох в Лос Анджелис, да посетя леля ми Мери през зимната ваканция. Мери събираше фигурки на морски сирени, пазеше черно-бяла снимка на нейния дългокос индийски гуру на скрина и пазаруваше в малък магазин за здравословна храна, който миришеше на пачули и фъстъчено масло. Тя ме отведе на Венис Бийч, където си купих евтини бикини от уличен продавач.

  Зашеметена от перспективата на невероятно слънчевия следобед, си помислих, че бих могла да бъда някой друг – блестяща и горда като лъщящите на ливадата момчета от фитнеса, отпусната и нестесняваща се. Като хипитата, които се излежаваха на паважа със запалени ароматни пръчици, затъкнати зад ушите им. В плажна баня със зърнист циментов под се преоблякох в новия си бански от две части.

  Гъша кожа се разстла по моя закръглен стомах и пухкавите бели косъмчета на моите бедра настръхнаха – чувствах се толкова открита и изложена на показ като костенурка, лишена от черупката си. И когато излязох от банята, погледите на мъжете изглеждаше сякаш ме заковават на едно място, въпреки че продължавах да вървя.

  Въпреки странното и нарастващо усещане за срам, бях скована заради техните самодоволни лица; в тяхното предизвикващо неприлични асоциации изражение си мислех, че забелязвам някаква жизненоважна разгадка на мистерията на моето аз.

  Какво виждаха тези мъже в мен – каква беше тази странна енергия, бушуваща между нас, това бързо изместващо се напрежение, което в един момент ме накара да се почувствам могъща, и в следващия -неописуемо уязвима?

  Уязвима или защитена или

  Представих си Алия в бикини-прашки след няколко години. След това си я представих облечена в мюсюлманско облекло. Трудно беше да кажа кой от двата образа беше по-обезпокоително. Помислих си тогава за нещо, което приятелка-суфи ми беше казал: суфи вярват, че нашата същност се излъчва отвъд нашите физически тела – че имаме някакъв вид енергийна втора кожа, която е изключително чувствителна и проницаема за всеки, с който се срещаме. Мюсюлманите и мюсюлманките носят скромно облекло, каза ми тя, за да запазят това заредено пространство между тях и света.

  Израствайки през 70-те години в Южна Калифорния, бях научила, че свободата за жените освен другото означава по-малко дрехи – и че жените биха могли да бъдат всякакви, и все пак да изглеждат добре в бикини. Опознаването на моята физическа свобода беше важна част от моя процес на самооткриване, но разкриването си имаше и своя цена.

  От този ден на Венис Бийч прекарах години в опити да се науча да плувам в бурните течения на привличането – желаейки да бъда желана, устоявайки на нежеланите предложения на другите, измервайки мистериозните дълбини на моето собствено желание.

  Бях прекарала безбройни часове в изучаване на отражението си в огледалото – възхищавайки му се, мразейки го, чудейки се какво другите мислят за него. И понякога ми се струваше, че ако бях приложила същия безмилостно критичен поглед към нещо друго, щях да стана просветлена, да напиша роман, или поне да разбера как да отгледам градина с органични зеленчуци.

  Наскоро в съботна утрин в претъпканата пробна на голям супермаркет, пробвах дизайнерски дънки в съседство с колежанки на високи токове, млади майки с бебета, вдигащи шум в своите колички, и жени на средна възраст с покрити с гланц устни, свити в гримаса.

  Една по една се вмъквахме в съблекалнята, след което се подреждахме на опашка за ярко осветения пиедестал, заобиколен от огледала, свивайки бедра и прибирайки стомаха, и проточвайки врат, за да видим задника си.

  Когато дойде моят ред, сърцето ми беше толкова свито в гърдите ми, колкото краката ми в дънките. Лицето ми изглеждаше измъчено под флуоресцентното осветление, и изведнъж се почувствах уморена от всички тези години, които бях прекарала в безсмислено преследване на моркова на самоусъвършенстването, влачейки подир себе си тежката каруца на самокритичността.

  Алия е запленена от живота около нея

  В този етап от живота й Алия е запленена от света около нея – не от това, което вижда в огледалото. Миналото лято тя стоеше на края на Блу Ридж Паркуей, гледаше синьо-черния силует на планините в далечината, с върховете им, увити от памучни облаци, и ахна: „Това е най-прекрасното нещо, което съм виждала някога,“ прошепна тя.

  Широко отворените й очи бяха огледало на всичката тази красота – и тя стоеше толкова безмълвна, че се сливаше с прекрасния пейзаж, докато накрая не прекъснахме нейната замечтаност, като я дръпнахме за рамото обратно към колата.

  В училище нещата са различни. В нейния четвърти клас момичетата вече правят връзка между начина на обличане и популярността. Няколко седмици по-късно гласът й се повиши от гняв, докато тя ми разказваше как нейна съученичка е направила класиране на всички момичета в класа – според нивото им на елегантност.

  Разбрах, че въпреки че физическото разкриване ме беше освободило в някои аспекти, Алия би могла да открие напълно различен тип свобода, избирайки да прикрие себе си.

  Изборът й предстои

  Нямам представа колко дълго ще трае интересът на Алия към мюсюлманското облекло. Ако тя избере да възприеме исляма, вярвам, че вярата ще й донесе толерантност, смирение и чувство за справедливост – по начина, по който го е сторила за баща й.

  И тъй като имам силното желание да я защитя, също така се притеснявам, че изборът й би могъл да направи труден живота й в собствената й страна. Тя наскоро беше заучила фатиха, първата строфа от Корана – и притиска баща си да я учи на арабски. Тя също така се превръща в сръчен планински колоездач, който кара с мен из гористи терени, докато кал опръсква нейните прасци при преминаване през прииждащото поточе.

  На следващия ден, когато я откарах до училище, вместо да тръгна набързо с колата, както обикновено правя, я наблюдавах как влиза в тълпата от деца, прегъната от тежестта на раницата си, все едно се бори с буря. Тя се движеше целенасочено, по толкова самостоятелен начин – толкова различна от това, което аз бях на нейната възраст, и отново осъзнах колко голяма загадка е тя за мен.

  Не само това, че тя си покрива главата, я прави такава: също и това, че тя не се вълнува какво другите мислят за нея. Или това, че намирам купчинката й с лакомства от Хелоуин недокосната в шкафчето й, докато аз като дете бях вманиачена по сладките неща.

  Или фактът, че тя би предпочела да се потопи в книга, отколкото в океана – че е толкова завладяна от четенето, че не може да ме чуе как я викам от съседната стая.

  Наблюдавах я как наведе глава на входа на училището и извади добре сгънато парче плат от предната част на раницата си, където другите деца пъхат дъвки или гланц за устни. След това тя го плъзна над главата си – и раменете й се скриха под него като наметалото, което по-малкият й брат носи, когато се прави на супергерой.

  Докато палех двигателя и тръгвах с колата, си представих, че шалът за глава има вълшебни сили да защитава нейното безгранично въображение, нейната силна схватливост и нейната несъзнателна доброта.

  Представих си го как я пази, докато тя преминава през този дом на огледалата, където толкова много млади жени биват пленени в юношеството си, закриляйки я от неудовлетворението, което те обхваща. Въпреки нарастващия брой избори на разположение, осигуряващ й надеждно прикритие, докато тя поема в бъдещето, което само мога да си представям…

  http://www.webcafe.bg/

• Мая Манолова: Българите в чужбина няма да избират свои депутати?

  Ако има многомандатен избирателен район – Чужбина, ще трябва неговите народните представители да представляват много разностранни интереси, но от друга страна няма нищо невъзможно, смята членът на временната комисия за подготовка на Изборен кодекс
  
  Интервю на Росица Ангелова
  (Информационна агенция КРОСС)

  Г-жо Манолова, българите в чужбина за пореден път поставят въпроса за възможността да избират свои народни представители, а не гласовете им да се преливат към сега съществуващите многомандатните избирателни райони. Обсъждан ли беше този въпрос в комисията за подготовка на новия изборен кодекс?

  Очевидно, че възможността на българите в чужбина да избират свои народни представители ще ги мотивира в по-голяма степен да участват в национални избори. По принцип обаче това е трудно за реализация, тъй като дори и да имат свой представител, той ще трябва да представлява много разностранни интереси – тези на българите в Истанбул, Шри Ланка, Китай, Канада и където се сетите. Това е много сложно за организация, но според мен би могъл да се обсъди и такъв вариант, разбира се, при изслушване на аргументите, които имат техните представителни организации. В този смисъл можеше дебата в тази временна комисия да е по-широк и с участието на тези организации.

  Към този момент на какъв етап е подготовката на Изборен кодекс?

  Шестият месец от работа на парламентарната комисия за подготовка на кодекса изтече на 11 август. Това беше периодът, за който тя беше сформирана. Тъй като това е ваканцията на парламента и това време не се брои, се удължава до 11 септември, което е събота, последният срок, в който трябва да се внесе проектът е 13 септември. Принципно той е готов, но остават проблемни теми, които ще бъдат гласувани между 1-ви и 10-ти септември.

  Кои са проблемните теми?

  Много са. Примерно, праговете за регистрация на партиите и коалициите за участие, изборността на кметовете на малките населени места, които ГЕРБ искат да вдигнат при 500 избиратели на населеното място. Сега при 150 избират свой кмет и т.н.

  Кои от въпросите, засягащи българите в чужбина, остават спорни?

  Електронното гласуване. Въпросите са свързани с това дали ще бъде като пилотен проект, дали повсеместно, при какви условия и т.н.
  Моето лично мнение е, че можеше да бъдат изслушани повече неправителствени организации, включително и на българите в чужбина и да се чуят техните конкретни предложения. На пръв поглед изглежда сложно, например, че ако има един такъв многомандатен избирателен район, ще трябва неговите народните представители да представляват много разностранни интереси, но от друга страна няма нищо невъзможно. При повече обсъждане и аргументи би могло да се стигне и до такова решение.

  Към този момент се запазва и статуквото – българи с двойно гражданство да нямат право да се кандидатират за народни представители, нали така?

  Да, това е конституционен проблем. Регламентът е в Конституцията и няма как да се променя от изборния кодекс.

  http://www.cross-bg.net

• Как българските политици разбират шибания си народ

  Едвин Сугарев

  Божидар Димитров – министърът без портфейл, определил българския народ като „шибан”, вече не е само основен прицел за всенароден присмех и искания за оставката му. Оказа се, че централни фигури в политическия живот на България не само че не са възмутени от тази дефиниция, но и се отнасят с разбиране към излиянията на сприхавия професор. При това не става дума просто за партийни лидери, които могат да говорят каквото си искат – става дума за самата Цецка Цачева, председател на Народното събрание – сиреч на върховната властова институтция в страната според българската Конституция.

  Според въпросната Цецка споделената публично оценка на Божидар Димитров за „тоя шибан народ” не била причина да се очаква оставката му. И не само че не била причина, но и емоцията Божидарова била разбираема: „Разбирам емоцията на Божидар Димитров тогава, когато е изпуснал тази фраза, защото това за мен е емоционална реакция на нещо, което аз също споделям”.

  Разбира се – от висотата на своята институция разбиращата дама не би си позволила подобни епитети спрямо българския народ – но това било въпрос „на вътрешен праг, на самоконтрол”. Поради което неговата постъпка не може да бъде адмирирана, но може да бъде разбрана, което разбиране Цецка демонстрира със следните думи: „Има такива моменти, в които човек е на предела на, така, емоцията, която може да задържи в себе си, и допускам, че като учен, като човек, който е много вътре и близо в тази тема, точно това е отприщило в него. Разбира се, по никакъв начин, аз съм убедена, че той не е вложил съдържанието, понятието, в това понятие, спрямо целия български народ, спрямо всички български учени, но, да, казана дума – хвърлен камък, е казал народът.”

  В случая хвърленият камък пльосва прави в блатото и опръсква с кал народа, който е избрал ГЕРБ да го управлява, а Цецка – да олицетворява неговата воля. И този хвърлен камък е много симтоматичен за начина, по който управляващите комуникират с шибания си народ. Този одиозен жест обаче не бил повод за оставка според върховната ни законодателка, защото: „оставката е носене на политическа отговорност тогава, когато един министър се е отклонил от политическата воля, от онова, което като политики прави Министерският съвет”.

  Сиреч: отвъд тази политическа воля един министър може да си псува на воля когото си иска – включително и народа си. Тук може би би трябвало да припомним, че словото принадлежи към основните действия на управляващите, които и да са те. Думите на един министър са дела, тези на един председател на НС – също. Въз основа на тези думи няма как да не си направим извода, че да се нарече българския народ „шибан” не е отклонение от политическата воля на Министерския съвет. „Няма отклоняване” – казва Цецка в прав текст – „има една емоционално изпусната реплика”. Грешчица някаква, лапсус лингва едва ли не.

  Освен това – както пък знаем от самия Божидар Димиров – тази думичка „шибан” нямала пейоративно значение. Вероятно в неговите представи е така – но реалната етимология е различна. Тази думичка има определено сексуално значение – и в маса езици функцонира като най-популярната псувня – например в английския. Американците я употребяват под път и над път, но да сте чули някога някой държавен секретар да използва израз като „шибания американски народ”? (Само си представете какво би му се случило, ако го употреби!)

  Всъщност комбинацията на тази думичка с народ би могла да се изрази малко по-благоприлично – като „сексуално употребен народ”. Не можем да не признаем известна откровеност на министъра без портфейл – защото това именно правят той и неговите колеги: потребяват народа си сексуално. Това прави и Цецка със своето „разбиране”.

  Прочее тя разбирала гнева му, възбликнал поради една патриотична причина: защото някой мерзавец се осмелил да се усъмни в автентичността на Великата Созополска находка: реликвария с костите на Свети Йоан Кръстител. Какво е прочее доказателството за тази им автентичност? Ами върху реликвария пишело така. И тази теза се налага официално, поддържа се от един министър, потвърждава се от един председател на Народно събрание – в една европейска страна през ХХІ век; с лукавото намигване – абе знаем ние, че тия кокали не са дип истинските, ама дай да ги провъзгласим за такива, че да се юрнат насам богомолците…

  Та такива работи в бедната стара България. В която – както мнозина вече посочиха, май наистина пребивава някакъв шибан народ, след като няма кой да се запита дори какво дирят тези недоразумения във върховните институции на нещото, погрешно наричано държава. Дори да оставим самия Бойко настрана – ами шибания Божидар, ами мултака с Лувъра, ами здравния хухавел, ами самата Цецка…

  http://www.svobodata.com/

• Великотърновци изобретиха пластмаса, която се разтваря във вода

  Скоро ще можем да пием бира и кока-кола заедно с пластмасовата чаша. Уникална разработка на трима учени от Велико Търново може да промени света, ако бъде внедрена в производство.

  Те са разработили биоразградима пластмаса на основата на поливинил алкохол, която не замърсява околната среда като найлоновите торбички. Разгражда се от обикновена вода, която след това става дори и за пиене. Нашенците са имали предложения от мощни компании, но са ги отхвърлили и сега ще търсят финансиране по европроект за уникалния си продукт.

  Биоразградимата пластмаса е получена след 12 години опити и от нея могат да се правят найлонови торбички, бутилчици за опаковки, фолио. Найлонът обаче може да бъде така произведен, че да се разпада за един час, за една седмица или за една година, в зависимост от примесите в него.

  Екипът от инженер, химик и биолог не иска да се разкрива пред научните среди, докато не внедри разработката в български завод, който ще произвежда продукта в Търново.

  Още по темата във в. „“Стандарт“
  http://www.standartnews.com/

• Мълчанието на агнетата

  Ще се превърне ли скандалът с Божидар Димитров в тест за кабинета Борисов? За коя по-точно характеристика на кабинета впрочем? И за кабинета ли само става дума в случая? На тези въпроси отговори търси Еми Барух в ефира на DEUTSCH WELLE.

  Може би това е единственият любопитен аспект от инцидента, който продължава да се коментира от медиите, сякаш за да потвърди казаното от същия злощастен министър, че са се заяли с него само защото Цветанов е в отпуск и няма кой да лови бандитите…

  Бихме могли да проектираме върху тази знакова случка няколко хипотези – за солидарността като елемент от националната характеристика на българина, за двойните стандарти и за достойнството: Не просто министър-председателят достатъчно дълго време мълча, но и членовете на неговия кабинет останаха безгласни, в едно подозритено солидарно мълчание, което може да се тълкува или като солидарно съгласие с казаното от Димитров, или като подчинение на вътрешнопартийна разпоредба за „солидарна съпричастност“.

  Солидарност с отбора

  И тъй като е абсурд кабинетът да е съставен от еднотипни дебелокожи, то по-вероятно е второто, което предполага, че поне един от екипа на Борисов е влязъл в конфликт със собствените си схващания за почтеност и приличие…, но мълчи – най-вероятно, за да не наруши „солидарността“ с отбора, а и защото е възпитан според поговорката за преклонената глава и сабята.

  В сянката на същата „сабя“ са формирани професионалната гилдия на археолозите и историците, образованият елит, журналистическата колегия и цялото не за първи път обиждано народонаселение. Гласовитата негова част солидарно осъди просташкото словоблудство на един отдавна самозабравил се индивид. Като по този начин демонстрира характер и национално достойнство. Инциденти като този са много подходящи за упражнение по реторика, гражданска позиция и свободолюбие. На чаша, пред приятели, в кръчма, на маса… гражданската позиция на същия този „шибан народ“ е ясна, горда и непоколебима. Пак там, на трапезата, се произнасяме по категоричен начин за пенсиите, за доставките на лекарства, за цената на хляба в Добрич, за служебните защитници, за опашките за паспорти, за царските имоти…. Но не прекрачваме онзи праг, от който нататък започва да има някакви хипотетични последствия за думите и действията на смелчаците. Не излизаме на улицата да протестираме, не отстояваме каузи, не си падаме по битки с вятърни мелници.

  И народът си трае…

  Не може да няма връзка между достойнството на един народ и достойното поведение на онези, които го управляват. На бившите съпартийци на Божидар Димитров, които яхнаха конюнктурата, трябва да се напомни, че категорията почтеност в политиката не е конюнктурна. И че почеркът на техния другар би трябвало да им е добре известен още преди да изтърве печално известната фраза за „шибания народ“.

  Впрочем ако скандалът отмине като лятна буря, ако нищо не му се случи на министъра, ако отново продължим да се гневим само на трапезата, ще се окаже, че думите за „шибания народ“ ще се потвърдят от същия този народ – народ неспособен на колективни действия, без които съжителството става все по-тежко и проблематично.

  http://frognews.bg

• Доган е тест за политическата воля на ГЕРБ и Борисов

  Засега управляващите са странно анемични в старанието си да разплитат казусите със сараите и хонорарите на лидера на ДПС. Докога?

  Автор: Любен Обретенов /Сега/

  Един от основните мотиви за голямата изборна победа на ГЕРБ миналата година бе желанието на обществото за възмездие. За справедливо наказание за онези, които са злоупотребили с властта. Които се смятат за недосегаеми и са станали символ на безсилието на държавата.

  Една от тези емблеми е лидерът на ДПС Ахмед Доган. Не само защото е политикът, който най-дълго се е разпореждал с властта. Но и защото през последните години успя да си навлече обществения гняв с поредица от нагли откровения за порядките в политиката. Затова и общественият интерес към започналите разследвания за сараите и хонорарите на Доган е съвсем естествен.

  Какво направи сегашната власт по този въпрос?

  На думи – премиерът Бойко Борисов е върл душманин на БСП, НДСВ и ДПС. На дела – нещата са малко по-различни. Борисов нахока депутата си Николай Коцев и му нареди да се яви спешно на извънредно заседание на комисията по корупцията на НС, за да бъде взето решение Доган да бъде даден на съд по казуса „Цанков камък“.

  Това обаче се случи едва след като медиите предадоха обвиненията на председателя на комисията Димо Гяуров, че има сговор между ГЕРБ и ДПС да бранят Доган. А както всички знаем, премиерът винаги действа светкавично, когато в медиите се появи и сянка на съмнение върху светлата му личност.

  Как обаче действа изпълнителната власт преди медийния обрат? Не само не съдействаше, но дори

  спъваше работата на парламентарната комисия

  Как иначе да си обясним факта, че министерството на икономиката дълго време не можеше да каже частен ли е Институтът по строителство и минно дело, от който Доган е получил хонорар като хидроексперт, и откога?

  При условие че бившето министерство на енергетиката, което в момента се е вляло там, е било акционер в същия този институт! Или сложните и объркани писма, в които лидерът на ДПС де факто се оневиняваше по случая?

  Най-тъжното е, че активизирането на комисията за борба с корупцията в края на сесията на НС по казуса прилича по-скоро на ПР акция. Аргументите в доклада й доста издишат и няма да е чудно, ако Върховният административен съд не осъди Доган.

  Защото цялата работа с хонорара за „Цанков камък“ е доста съмнителна от морална гледна точка, но е добре издържана от законова.

  Да не говорим, че и депутатите от миналия парламент доста са се постарали

  да ограничат възможностите за разследване

  на управляващите политици за конфликт на интереси. Първо, като се мотаха 4 години, докато приемат закона. Така по времето, когато Доган е бил хоноруван консултант по държавен проект, все още не е имало писани правила по този въпрос. После, с приемането на поправка, прокарана от Татяна Дончева, с която рязко се облекчава и режимът за обявяване на консултантските договори на хората от властта. И затова хонорарът от 1 млн. евро за разработки по хидроенергийни проекти, за които Доган очевидно няма капацитет, не може да се счита за конфликт на интереси.

  Интересно е, че тези пороци не са отстранени и в поправките в закона за конфликт на интереси, внесени от сегашния екип на министерството на правосъдието. Шефът на комисията по корупция Димо Гяуров смята да внесе свои предложения по въпроса, но не е ясно дали те ще бъдат възприети от ГЕРБ.

  Публична тайна е, че в ГЕРБ има доста депутати, които също се движат на ръба на закона за конфликт на интереси и изобщо не са заинтересовани от въвеждането на строги правила.

  Въпросът за сараите на Доган също се забатачи

  Цели 2 години бяха нужни на Националната агенция по приходите (НАП) да приключи проверката, макар че в медиите излязоха достатъчно солидни факти за съмнителното финансиране на имотите – като се почне от техните собственици, които преди това са били фризьорки и строителни работници, мине се през огромните заеми, отпуснати за строежа, и се стигне до това, че те работят на гигантска загуба и не е ясно как обслужват задълженията си.

  Какво е открила НАП, не е ясно – агенцията продължава да се крие зад презумпцията за конфиденциалност, дори при такива ревизия с голям обществен интерес. Пресаташето на НАП обяви само, че резултатите са изпратени на компетентните органи. От прокуратурата уточниха, че не са получавали нищо за Доган от НАП. Това логично води до заключението, че при проверката не е намерено нищо нередно. Или пък че нередностите са толкова дребни, че не са за прокурор.

  По-голяма яснота по въпроса вероятно ще има в началото на септември, когато парламентарната комисия би трябвало да получи и прочете заключенията на НАП. Интересно е например как агенцията е процедирала при едно от безспорните нарушения на Доган – че не се е регистрирал навреме по ДДС, след като е получил доходи, надвишаващи 50 000 лв. Все още не е ясно дали регистрацията е направена доброволно от Доган, или служебно от НАП.

  И в двата случая обаче лидерът на ДПС е в нарушение

  и законът задължава НАП да му направи пълна проверка на доходите за 5 години назад. Ако лидерът на ДПС има доходи, надвишаващи 50 хил., данъчните трябва да му приберат 20% от спечелената сума плюс наказателна лихва, която през този период се движеше между 10 и 12%.

  Какво пише в ревизиите на останалите, свързани с Доган имоти пък може би ще разберем от прокуратурата, която на два пъти се опитва да се ориентира във финансовата ситуация около тях.

  Първо, на 22 април миналата година тя нареди данъчни ревизии на всички юридически и физически лица, свързани с петте имота, за които се твърди, че са на Доган – Боянския сарай, хотела „Каса Домини“ в Рибарица, СПА комплекса „Орфей“ в Девин, парка „Росенец“ до Бургас и Двореца на децата в родното село на ДПС лидера Дръндар.

  После, през ноември миналата година, когато премиерът Бойко Борисов за втори път внесе сигнал за имотите, нареди проверки на Сметната палата, данъчните, ДНСК, ДАНС и МВР. Резултати до момента няма огласени.

  Казусът с Доган безспорно е заплетен и не е лесно да се намери „пролука“. Безспорно е обаче и че действията на управляващите са тест за политическата воля за разчистване на батака, оставен от тройната коалиция, и за въвеждане на нови правила, които да ограничат злоупотребите и корупцията. И ако той не бъде издържан, съмненията за сделка между ГЕРБ и ДПС ще се затвърдят. За съжаление, засега ГЕРБ и Борисов не дават повод за оптимизъм.

• Медисън – най-безопасен град за децата в САЩ

  Децата в САЩ са в най-голяма безопасност в Медисън (Уискънсин), който се намира се на 3 часа път северо-западно от Чикаго и се сблъскват с най-големи рискове в Джаксънвил, Флорида, според ново проучване.

  Хонолулу е на второ място, следвано от Сан Франциско в публикация на списание Men’s Health, докато Ню Орлийнс и Балтимор са измежду седемте града със спад в класацията. Тя е направена по критерии като случайна смъртност, проверки на седалките, законите за носене на каски за велосипеди, броят изнасилвачи на глава от населението и злоупотребите с деца в 100 от най-населените градове в САЩ. “Мисля, че е страхотно и смятам, че отразява реалността тук“, заяви по този повод кметът на Медисън Дейв Чйешлевич. “Имаме много силна система за социални услуги. Финансираме програми срещу домашно насилие и работим по програма за безопасен път до училище, за да го превърнем в по-сигурен за деца на колела или пеш“, добавя градоначалникът. Вирджиния Бийч в щата Вирджиния, Споукейн във Вашингтон и Провидънс, Род Айлънд също получават високи оценки в класацията. Това не е първият случай, в който Медисън се озовава начело на класации на списания. Градът също така е получавал високи оценки за ниски рискове за развитие на рак, за един от най-спокойните градове и за най-малко лишени от сън жители. /Ройтерс /

  Източник: БГНЕС

• 13 август – международният ден на леворъките

  Специфичен ген определя дали човек е леворък или деснорък още в утробата на майката. Много от американските президенти, вкл. и настоящият – Барак Обама, са леворъки

  Днес е международният ден на леворъките. През 1984 г. Международната конфедерация на леворъките в знак на протест срещу устроения за десноръките свят обяви 13 август за Международен ден на леворъките, съобщи РИА „Новости“.

  Леворъки са от три до 10% от хората в света. В младежка възраст те са повече, а в зряла възраст – по-малко.

  Американският учен Амар Клар установява, че специфичен ген определя дали човек е леворък или деснорък още в утробата на майката.

  Известни леворъки политици и държавници през вековете са били Симон Боливар, Бисмарк, Луи XVI, Наполеон Бонапарт, Юлий Цезар, Карл Велики, Рамзес II, Тиберий, Махатма Ганди, много британски крале и кралици.

  Леворък е сегашният президент на САЩ Барак Обама, както и редица негови предшественици като Бил Клинтън и Джордж Буш-старши, Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън, Джон Кенеди и Роналд Рейгън.

  В армията от леворъки са Аристотел и Ницше, Леонардо да Винчи, Рафаело, Микеланджело, Никола Тесла, Сергей Рахманинов, Луис Карол и Ханс Кристиан Андерсен.

  В областта на технологиите най-известен леворък днес е създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс, а в областта на киното – Анджелина Джоли.

  Източник: Вести.бг

• Никога не е късно да станеш богат

  Милиардери постигнали завидно състояние, докато са още млади, като Марк Зукерберг (Facebook) и Сергей Брин (съосновател на Google) привличат вниманието със своя зашеметяващ успех, но съграждането на състояние по никакъв начин не е запазена територия единствено на младите.

  Някои хора успяват докато са млади, но други не считат, че възрастта е спънка към нови бизнес начинания.

  Списание Форбс представя списък от магнати, които са натрупали състоянието си след години на усилена работа, провали и случайности, които са ги вдъхновявали.

  Дейвид Дъфийлд, основател на PeopleSoft, попада в класацията на Форбс на 47 годишна възраст. PeopleSoft е четвъртият му опит да започне бизнес и за да я основе той ипотекира къщата си.

  Рискът си заслужавал. PeopleSoft се превръща във втората по големина софтуерна компания за приложения, преди да бъде придобита през 2005 г. от Oracle и Дюфиелд със състояние от 1.2 млрд. долара да влезе в списъка на 400 най-богати американци според Форбс за съответната година.

  Преди да съгради PeopleSoft, Дюфиелд споделя, че не е имал правилния управленски стил или характер на компанията. Според него тя трябва да бъде фокусирана върху обслужването на потребителя и екипната атмосфера, където служителите вярват, че са ценени и работят съвместно, вдъхновявани от духа на компанията.

  Когато е на около 50 години на Джон Сперлинг му хрумва „златна“ идея. Животът на професора по хуманитарни науки в щатския университет на Сан Хосе се променя през 1972 г. Тогава той е определен да проведе серия от федерално финансирани курсове, за да помогне на полицията и началните учители да работят с престъпилите закона младежи. Сперлинг бил поразен колко са нетърпеливи възрастните да продължат образованието си.

  През 1976 г. на 53 години той създава собствен университет, University of Phoenix, кредитиран чрез учредяването на образователната индустрия с нестопанска цел в САЩ. В своята автобиографична книга ‘’Бунтовник с кауза’’ Сперлинг пише: „Успях да направя пари, въпреки че станах предприемач по случайност и още по-неочаквано изпълнителен директор“. Според него поемането на риск е било от решаващо значение. Нарушихме повечето от свещените правила на академичните среди, споделя той.

  Доста време е отнело на Дитрих Матешитешитц преди да се присъедини към работещия свят, прекарвайки десет години като студент, прехвърляйки се от училище в училище и работейки като ски инструктор.

  Пътувайки из Азия, докато работи за немска козметична компания Blendax, той се сблъсква с популярността на сладникави тонизиращи напитки, продавани като ободряващи вещества. Собствеността на лиценза на Blendax в Тайланд, се държала от Чалео Йовидхия, който също притежавал компания за тонизиращи напитки. Създавайки партньорство с него, през 1987 г. Матешитц започва да продава с нова формула на запад напитка наречена Red Bull.

  Страстен спортист Матешитц изградил рязък, зареждащ с адреналин имидж на напитката, като спонсорирал голям брой съзтезатели и надпревари в екстремните спортове, като сноуборда и BMX карането. Успехът в търговията на Red Bull го направила милиардер през 1998 г., когато е на 59 години. Според слуховете, работещ само от понеделник до сряда, сега той притежава остров в архипелага Фиджи, както и отбор от Формула едно и два футболни отбора Red Bull Salzburg и New York Red Bulls.

  През 1989 г. на 52 годишна възраст Гари Бурел среща бъдещия си бизнес партньор Мин као, докато работи в AlliedSignal. Заедно те основават Garmin, глобално позиционирана технологична компания. Първоначално позиционирана към моряци и пилоти, те се разширяват, предлагайки продукти за шофъори. Първият офис на Garmin се е състоял от маса и два сгъваеми стола.

  Джон Абеле навлиза на пазара с компания за медицинска апаратура Boston Scientific през 1979, когато е на 42, след като среща съоснователя Питър Никълас на игра по футбол за младежи.

  Шелдън Аделсън, един от най-известните предприемачи в Лас Вегас, също създава своето богатство на преклонна възраст – 46 години. Аделсън развива бизнес в хотели и казина. През 1988 г. на 55 годишна възраст закупува Sands Hotel & Casino.

  Професорът по компютърни технологии Дейвид Черитън от Станфорт за първи път предприема сериозни инвестиции, когато се свързва с бившите си студенти и основатели на Google Лари Пейдж и Сергей Брин. Като един от първите инвестирали в компанията, Черитън печели 29 млн. долата от първичното публично предлагана на акции на компанията. През 1995 г. на 43 години, Черитън основава Granite Systems, която разработва компютърни продукти, а през следващата година е придобита от Cisco Systems за 220 млн. долара.

  През 1992 година на 51 години имотният предприемач Длайт Шар обявява банкрут, но решава да продължи и печели милиони от продажба на акции от компанията си NVR Inc. Шар е директор на Six Flags Inc. и притежава миноритарен дял в Washington Redskins.

  Джон Моргридж става шеф на фирмата Cisco през 1988 г. Две години по-късно компанията става обществена и продажбите на скачат от 5 млн. до повече от 1 млрд. през 1996 г., когато Мордридж за първи път влиза в класацията Forbes 400. Сега той преподава в бизнес училище към Stanford University и разполага с 1.6 млрд. долара.

  Източник:Експерт БГ

• ИВО ПРОКОПИЕВ ще живее в чужбина

  Съиздателят на вестниците „Дневник“ и „Капитал“ и основен акционер в „Алфа финанс холдинг“ Иво Прокопиев отива да живее в чужбина, съобщи той за „24 часа“.
  

  „Семейството ми се мести и аз отивам с него. Това е нормално лично решение. Бизнесът ми остава в България. Ще пътувам между новия си дом и София, за да го управлявам“, поясни Прокопиев.

  39-годишният бизнесмен е председател на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България и зам.-председател на Съюза на издателите в България. Неотдавна стана и почетен консул на Канада у нас.

  Прокопиев е начело е на двайсетина компании в различни сектори на икономиката – инвестиционно посредничество, медии, реклама, минно дело, информационни технологии, недвижими имоти.

  Прокопиев държи 50% от „Алфа финанс холдинг“, притежава дялове и в агенцията за инвестиционна информация АИИ “Дейта процесинг” и „Икономедия“ – издател на печатни издания, сред които са в. „Капитал“ и в. „Дневник“.

  На 4 август „Икономедия“ обяви промени в собствеността. Филип Харманджиев, който държеше 49%, излезе от компанията, за да се фокусира върху винения си бизнес.

  Прокопиев запазва дела си от 51% във фирмата. Като собственик в нея влезе Теодор Захов – председател на асоциацията за информационни технологии и един от основните акционери в „Спектър нет“. Другият голям собственик в тази компания е „Алфа телеком“, свързана с Прокопиев.

  Обявени бяха и рокади в редакционното и оперативното ръководство. Юристът Елица Ангелова е новият изпълнителен директор на издателската компания.

  До месец ще бъде създаден редакционен съвет, който ще бъде надзорен за редакционната политика на изданията и ще избира главните редактори на “Капитал” и “Дневник”. Една от първите му задачи ще е избор на нов главен редактор на “Капитал”, тъй като сегашният – Галя Прокопиева напусна.

  Иво Прокопиев няма да участва в органите за оперативно управление на дружеството.(24часа)

• БЛИЗКИ ДО БСП ИЗПЛУВАТ ОТ АФЕРА ЗА 398 МЛН. ЛЕВА

  Фирми с огромни задължения погребани в дружество-фантом на остров Самоа

  Бизнесмени с тесни връзки във върховете на БСП стоят зад лавината продажби и пререгистрации на фирми, които водят до скандалното дружество-фантом “Унитренд”, която има 398 милиона лева неплатени данъци, пише в. “168 часа”.

  Неговите собственици са на практика неоткриваеми, но в дъното на сложните комбинации могат да бъдат открити имената на Петко Тарашманов, Елена Илиева и Иван Павлов, които имали горещата подкрепа на върхушката на БСП, което обяснявало големия им икономически подем през 90-години.

  Петко Тарашманов, Елена Илиева и Иван Павлов са известни в бизнес средите като собственици на “Рей холдинг”, който по-късно се преименува, а след това част от него се слива в друго дружество, което пък е пререгистрирано, след това заличено и натрупаните данъци остават да висят на екзотичните акционери на тихоокеанските острови Ниуе и Самоа, места, които са известни с безпроблемно изпиране на огромни потоци от пари.

  Иван Павлов бил изключително близък с покойния шеф на “Мултигруп” Илия Павлов, а освен това негов родственик бил сред най-близките сътрудници на покойния вътрешен министър Николай Добрев. Павлов се нарежда и сред членовете на нашумялото в миналото сдружение “Възраждане”, сред чийто учредители са Илия Павлов, Добромир Гущеров, Борислав Дионисиев, а негов председател е Емил Кюлев.

  http://www.blitz.bg/

• Изказването за „шибания народ“ не е повод за оставка, смята Цачева

  Има една емоционално изпусната реплика, не може да бъде повод за искане на оставка. Това заяви пред Нова телевизия председателят на Народното събрание Цецка Цачева по повод изказването на министъра без портфейл Божидар Димитров, че сме „шибан народ“.

  „Емоционална реакция на нещо, което аз също споделям. Когато нашите южни съседи – гърци или италианци – намерят само едно камъче, правят история и развиват туризъм, а ние българите се самоизяждаме. Появяват се експерти, които говорят, че това не е така“, отбеляза тя.

  Цачева заяви, че след една година на власт разбира реакцията на Божидар Димитров, но не би приела неговото изказване преди година. Тя смята, че има моменти, когато човек може да изпусне нервите си, всичко е въпрос на самоконтрол. Цачева е убедена, че в думите „шибан народ“ Димитров не е вложил това значение.

  Тя коментира въпроса за неговата оставка така: „Нека се върнем към парламентарни теми. По този въпрос ще попитате лично него. Народното събрание не е органът, който може да посочи с пръст“. Цачева смята, че „оставката е носене на политическа отговорност – тогава, когато един министър се е отклонил“. Според нея на въпроса дали Божидар Димитров се е отклонил, можем да си отговорим сами. „Има една емоционално изпусната реплика. Не може да бъде повод за искане на оставката“, категорична е Цачева.

  Цецка Цачева коментира и друго изказване – това на министъра на земеделието Мирослав Найденов, който заяви, че депутатът от БСП Корнелия Нинова е „дивеч, който може да бъде отстрелян“. Цачева смята, че по време на отпуска няма новини и ние журналистите трябва да сме благодарни за подобни изпускания. Все пак председателят на Народното събрание изрази своето несъгласие с подобен тип размяна на реплики. „Трябва да има повече самоконтрол и дисциплина от страна на министри и депутати. Да не си хвърлят такива реплики и закачки“, призова тя.

  БГНЕС припомня, че на 3 август Божидар Димитров заяви пред вестник „Дневник“ следното: „Защо бе, майка му стара, защо толкова злоба, бе. Ей т’ва не мога да си обясня при този шибан народ, при тези шибани колеги. Защо го правят?! Ние, българите, сами ще се изядем наистина!“ Той отправи тези думи по повод основателни съмнения за автентичността на мощите на Йоан Кръстител. Думите на министъра без портфейл предизвикаха негативна реакция в българското общество. След това той направи опит да се оправдае, заявявайки, че „не е казвал шибан народ“, а е „имал предвид група хора, наричащи се археолози“. В специална декларация до премиера Бойко Борисов археолозите в България заявиха, че Божидар Димитров злепоставя страната ни.

  http://dariknews.bg/

• Ангел Ангелов-Джендема: Моделите на имането и на лапането не са български

  Насаждат ни се модели на престижност, които не са български – на имането, на лапането, на телесността, казва специално за БГНЕС легендата в рока, социолингвистът, доцентът в катедрата по български език в СУ“Климент Охридски“, авторът на десетки научни статии и в крайна сметка, неостаряващо хипи Ангел Ангелов- Джендема. Той е известен почти колкото и групата си със същото име, за чиято песен „Пляс, пляс педалите“ се сещаме с ведро чувство.

  Иска му се манталитетът на пенсиониращите се властници да не се просмуче в следващите поколения. Спомня си с насмешка думите на един шоп от софийско – власт да е, у мене да е – пак ще я псувам. Да ти дадат висок пост, когато не си дозрял до него е ужасно, казва Ангел Ангелов. Тогава сам се излагаш, без да съзнаваш, изискваш подлизурковщина- това предателство, което ежедневно извършват хората около теб, когато не си на мястото си, смята той. Все пак, има мандатност, нещата се променят, няма безкрайни “динозаври“ на прехода, разсъждава Ангелов . Важно е да не загубим интелекта си, не мисля, че има чак толкова голямо затъване в България, че сме в блато, което ни е покрило, убеден е той. А чалга културата е ужасно нещо, принизяване на вкусовете и изкарване на показ на простащината, добавя Ангелов. “Простакът става еталон, модел, нещо, на което трябва да се подражава. Не сме простаци, но хайде да се правим на такива – срам и позор е такова поведение“, коментира той. Вярно е, че материално не сме много процъфтели, но…други неща трябва да бъдат отправната точка за нашите ценности. Според него трябва да живеем с грижа към децата си, да им разказваме приказки всяка вечер, да ги насочваме към добро образование, в училище да попадат на добри учители, които да полагат усилия за техния език, за техните интереси, за ценностите им. Защото на хората на моралното действие, все пак, се крепи обществото и на жилавия ни народ. Чрез сърцето се движат нещата, а не толкова чрез разума, е кредото на музиканта и преподавателя, който въпреки това се впечатлява най-вече от мислещите хора.

  Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто:

  БГНЕС: Г-н Ангелов, Радой Ралин обичаше да казва, че се е чувствал свободен преди 9-ти септември и след това, преди 10-ти ноември и след това. При вас как е – бяхте ли свободен преди 10-ти ноември 89-та г. и след него?
  Доц. Ангел Ангелов /А.А./: Усетих голяма разлика, едно прочистване, едно потъване към някакво дъно и след това- оттласкване от него. Определен кръг хора наистина разбрахме след 10-ти ноември колко ни е липсвала свобода, как е имало само два вестника, в които да пишеш… После се случи отприщването- можеше сам да издаваш вестник, да тръгнеш по улицата и да говориш всичко, да скандираш, да пееш…Това време като че ли се сви след това.

  БГНЕС: Все едно излязохте от виртуалния затвор…
  А.А.: Той беше не толкова виртуален-ограниченията, страховете, притесненията бяха реални.

  БГНЕС: Ще говорим за младите хора. И тогава, преди 20 г. имаше сред тях такива, които се чувстваха излишни, второстепенни, второразредни. Има ли ги и сега?
  А.А.: Сега младите хора пътуват повече. Трябва да го правят, да видят повече, дори да се разочароват, за да оценят това, което имат. Аз съм много голям традицоналист, обичам да се връщам там, откъдето съм тръгнал, обичам да надстроявам това, което съм получил от моите предци. А ако тръгна нанякъде връзката се прекъсва, няма да имам корен, ще се опитам да стана космополит, но тогава ще ме ограничи в езика, средата, моите деца ще станат чужденци. Тъй че това ми се струва много безсмислено да напускам страната. По-важно е да се върнеш и да направиш нещо в тия рамки, които са ти завещали твоите деди.

  БГНЕС:Цяло едно поколение властници върви към пенсиониране, ще се пенсионира ли обаче техния манталитет или той е пропил в поколенията след тях?
  А.А.: Много ми се ще да не се просмуче в следващите поколения. Понякога остава тази шуробаджанащина, която у нас е силна. Тези връзки у нас си стоят – някой трябва да ти подаде ръка, да те изтегли, да направиш кариера покрай друг, твой приятел, роднина, да се присламчиш…Спомням си какво ми каза един шоп, от Софийско, който работеше като портиер: власт да е, у мене да е- пак ще я псувам. Да ти дадат висок пост, когато не си дозрял до него е ужасно. Тогава сам се излагаш , без да съзнаваш, изискваш подлизурковщина- това предателство, което ежедневно извършват хората около теб, когато не си на мястото си.

  БГНЕС: Как проглеждат младите хора у нас за живота, според Вашите наблюдения като преподавател в университет. Чрез очите на Андрешко, през модела на еднократното забогатяване или през медийните представи?
  А.А.: Моделите са повече, иска ми се да е така. Да има морални действия, с грижа към близкия- не са голям процент тези хора, но дори и единици да са на тях се крепи обществото. Винаги е било така- на хората с ценности, с християнски добродетели, трудолюбивите, жертвоготовните.

  БГНЕС: А защо винаги ни управляват хора, които са извън този процент?
  А.А.: Така е, за съжаление. Защото те имат по-силни лакти и изтласкват другите, толерантността не винаги е на първи план. По агресивните изплуват отгоре и това не е от вчера.

  БГНЕС: Просветените представители на младото поколение, които правят заявки за участие в управлението на държавата имат ли шанс?
  А.А. Мислещите хора, вървящи по собствен неутъпкан път са малко. Наистина има и моди, по които човек се движи и така е по-лесно. Ето, ние, например, бяхме хипита на 20 г.- това поведение хич не е лекомислено, то е стремеж към свободата, реакция към готовите щампи и клишета.

  БГНЕС: На светлинни години ли е хипи-движението от чалга културата от днес?
  А.А.: Да, това са противоположни неща. Много лесно обаче към нашето хипи движение, към тази любов към рокмузиката се присламчиха опорочаващи неща, демонични образи. Хеви метъл движението тръгна като нещо уж приятно, но, всъщност, там се появиха зъби, нокти, рога- символи, които стягат човешката душа, не я обръщат към светлината и цветята. Чалга културата пък е ужасно нещо, принизяване на вкусовете и дори изкарване на показ на тази игра, на простащината. Простакът става еталон, модел, нещо, на което трябва да се подражава. Не сме простаци, но хайде да се правим на такива – срам и позор е такова поведение.

  БГНЕС: Пак не ми отговорихте на въпроса- просветената прослойка има ли шанс да смени „динозаврите“ на прехода?
  А.А.: Има шанс, защото има избори.

  БГНЕС: Ама те се и купуват?
  А.А.: Купуват се част от тях. Все пак, има мандатност, нещата се променят, няма безкрайни “динозаври“ .

  БГНЕС: Тогава трябва да чакаме 100 години.
  А.А.: Ще чакаме, търпение… Колкото и да ни притеснява, че светът се глобализира тази голяма общност прокарва и положителни тенденции. Това, че сме част от един континент, който се управлява от едно място ни дава възможност полето да се разчиства от тези замразени, вдървени структури. Имаме и евродепутати, те са далеч от нас, но влияят по някакъв начин и върху живота в България.

  БГНЕС: Един скептичен възглед- има оценки, че част от държавите в ЕС са обречени на успех, да печелят, а други-предопределени да губят, където засега се нарежда и нашата страна.
  А.А.: Много труден въпрос. Зависи какво означава печалба и какво-загуба. Това ли е силата- да бъдеш материално добре? Но истина е, че богатите страни полагат повече усилия и за културата си. Винаги обаче, като че ли ангели отгоре се грижат и западащите култури да намират начин да оцелеят, да бъдат жилави, да преоткриват себе си. Аз не съм чак толкова голям песемист. Не мисля, че чак толкова сме застрашени. Именно големите империи са се срутвали- Римската, Византийската…Жилави народи като нашия има доста в Европа, освен това не сме малък, а средноголям народ, с много здрави корени тук на тази земя, с наслоения от векове в културата, в християнската вяра.

  БГНЕС: По социологически данни сме сред най-нещастните хора в Европа. Икономистът Джефри Санкс при едно от посещенията си в България отбеляза, че за първи път вижда събрани на едно място толкова много интелект и бедност. Кое пречи на просперитета ни?
  А.А.: Този парадокс може само да ни радва, важно е да не загубим интелекта си. Не мисля, че има чак толкова голямо затъване, че сме в блато, което ни е покрило. Вярно е, че материално не сме много процъфтели. Но…други неща трябва да бъдат отправната точка за нашите ценности. Трябва да живеем с грижа към децата си, да им разказваме приказки всяка вечер, да ги насочваме към добро образование, в училище да попадат на добри учители, които да се грижат за техния език, за техните интереси, за ценностите им.

  БГНЕС: Но вече не е престижно да си учител, откъде ще се появят добрите?
  А.А.: Това е лошото, че ни се насаждат модели на престижност, които не са нашите. Моделите на имането, на лапането, на телесността не са българските. Нашите са на Св. Климент Охридски и на Св. Седмочисленици, които са дали огромна култура за земята и хората ни. Те са дошли тук с писменост и духовност, които са ни отворили очите, чрез които сме израснали в християнските ценности, в културата…

  БГНЕС: Вие самият как поддържате волята и оптимизма си, как не се пречупвате?
  А.А.: Точно по този начин. Чета книги, разговарям с мъдри хора, преди всичко мисля, а и се кръстя повечко, за да не ме преборят страха и ежедневните опасности. Чрез сърцето се движат нещата, а не толкова чрез разума.

  Доц. Ангел Г. Ангелов е роден през 1958 г. в софийския квартал „Ючбунар“. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“ и от 23 години е преподавател в най-старото висше учебно заведение у нас. Легендарната група Джендема, в която той свири на китара и е неин вокал е създадена през 1986 г. в София. Името на групата им хрумва от един приятел пещерняк, който ги кани да го придружат в местността Джендема в Стара планина. Доцент е от 2001 г. в Катедрата по съвременен български език. Преподавал е родния ни език в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, в Аристотеловия университет в Солун и в Хумболтовия университет в Берлин. Публикувал е над 50 научни статии и две книги. Интересите му са в областта на социолингвистиката, лексикологията и семиотиката. /БГНЕС

  http://www.v2.bgnes.com/

• АДВОКАТ МАРИН МАРКОВСКИ: ПАДНАЛИТЕ НЯМАТ ПРИЯТЕЛИ

  МАРКОВСКИ: ЧОВЕКЪТ НЕ Е СЪВЪРШЕН;

  СИМВОЛИТЕ ИМАТ ЗНАЧЕНИЕ, ТЕ ПОКАЗВАТ, В НЯКАКВА СТЕПЕН, СЪЩНОСТТА НА НЕЩАТА;

  СЕГА СЪДИИТЕ СА НА ПРИЦЕЛ, КАТО ДРЕБЕН ДИВЕЧ ЗА ИЗТРЕБВАНЕ. ТЕ НЕ СА КАТО МОМЧИЛ ЮНАК, ТЕ СА ПРИТЕСНИТЕЛНИ ХОРА, ЗАЩОТО ЕСТЕСТВОТО НА ПРОФЕСИЯТА ИМ НАЛАГА ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С ВСИЧКО;

  В БЪЛГАРИЯ ИЗТЪРПЯВАНЕТО НА НАКАЗАНИЕТО НЕ Е СВЪРЗАНО С ПРЕВЪЗПИТАНИЕТО. ИМАЛ СЪМ СЛУЧАИ, ОТИВАМ НА СРЕЩА С МЛАДИ ЗАТВОРНИЦИ, КОИТО СА МИ ПОКАЗВАЛИ, ЧЕ СА СИ РЯЗАЛИ ВЕНИТЕ ПРЕЗ НОЩТА, ЗА ДА НЕ БИВАТ ИЗНАСИЛВАНИ

  ЕДНО ОБЩЕСТВО МОЖЕ ДА Е БЕДНО, ИЗМЪЧЕНО, ПОСТРАДАЛО, НО КОГАТО ИМА МОРАЛ, ВИНАГИ ИЗЛИЗА ОТ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ, ПРЕБОРВА СЕ С НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА, КАЗВА ОЩЕ ИЗВЕСТНИЯ НИ АДВОКАТ

  Автор : интервю на Соня СИРОМАХОВА

  Марин Марковски е роден през 1948 година в София. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет. Служил е в Строителни войски, тъй като баща му някога е членувал в патриотичната организация „Отец Паисий“. Потомствен адвокат. Семеен е, има двама синове и едно внуче.

  Господин Марковски, един въпрос в личен план – как се озовахте в дебрите на правото?
  Роден съм в София, но детството си прекарах в родното село на майка ми- китното Рабиша, край Белоградчик. Навремето за радост и мой шанс, имаше големи селски библиотеки. Та там , в библиотеката на Рабиша, попаднах на много интересни книги. Появи се у мен тогава едно увлечение към опознаване на човешката природа. Четейки в тази библиотека, а и по-нататък – вече като абитуриент, аз разбрах, че човешката природа е като Космоса – крайно интересна и това ме увлече. И когато избирах професията си – бях чел Агата Кристи, цяла великолепна криминална поредица, където се сблъскват престъпници, полицаи – у мен се появи един изключителен интерес към правото, това е наука, която е суха, когато отвориш учебниците, но е ужасно интересна, безкрайно богата, когато я практикуваш в живота. Плюс това баща ми беше адвокат, с около 50 години трудов стаж. Вярно е, че , навремето, когато ни възпитаваха, ни се внушаваше, че работническата класа е най-прогресивната, а интелигентите са гнили хора, които нямат място в един бъдещ свят на комунизма. Дори като ученик във втори, трети клас малко съм се срамувал, че баща ми е адвокат, а не стругар. Защото имаше стихотворение „Стругар е моят татко, стругар ще съм и аз…“ А аз как да рецитирам пред комсомолците „Адвокат е моят татко, адвокат ще съм и аз..“? Нямаше как да се впиша сред любимите герои. Но с времето разбрах как стоят нещата в живота. Че един човек, който мине през книгите, става по-добър.  А за да станеш адвокат задължително трябва да минеш през определен брой книги.
  Много голямо значение при избора на професията имаше това, че тя е професия за свободни хора, те нямат началник. Разбира се, адвокатът формално няма началник, но неговият клиент е човек, за когото може да се каже не само че му е началник, но и че той е негов роднина, негово чадо близко, за което трябва да се грижи. Така че, нашата свобода е относителна. Но хубавото е това, че си избираш клиентите. И ако нещо не ти харесва се разделяш.
  Когато завърших юридическия факултет ме разпределиха като съдия-изпълнител. Представяте ли си човек, като мен, влюбен в свободата, във възможността да се сблъсква с интересни дела, да стане съдия-изпълнител и да влиза в къщите на хората, да им описва имуществото, да им взима парите и да ги внася в държавата?! А разпределението беше задължително, нямаше мърдане! Работих като съдия-изпълнител 2 години, завеждах районите Ихтиман и Елин Пелин. Когато накрая ми направиха ревизия, се хванаха за главите, защото за това време аз нямах нито едно изпълнение. Нито едно! И се гордея с това, че в годишния доклад, нямаше една добра дума за мен, като съдия-изпълнител. Когато ми свърши разпределението, ми казаха, че досега не са имали съдия-изпълнител, който за 24 месеца не е изпълнил нито едно дело.

  Името ви се свързва все със знакови дела – Луканов, Вальо Топлото, сестрите Белнейски и т.н. Ясна е презумцията: “Невинен до доказване на противното“. Ясно е и какви са хонорарите по тези дела. И все пак кое е предизвикателството, което кара един адвокат да поеме защитата на човек, за който е убеден, че е престъпил закона, че е убил, откраднал…?
  Често ми задават този въпрос. Замислял съм се, разбира се, затова. Виждал съм много тежки престъпления, големи присвоявания… Но какъв е моралът на адвоката, който защитава човек, направил нещо ужасно? Ще бъда искрен. На първо място за мен това е едно предизвикателство. То е интелектуално предизвикателство.Човек ако се замисли за пътя на бъдещия затворник, извършил престъпление, е път, който от бетоновата клетка, минава през бетоновия коридор до хладната зала… Има хора, които не виждат цветенца и листенца. Това е против човешката природа. Разбира се, може би той си го е заслужил. Но все пак страданието на тази хора трябва да се знае, защото някой път то е заслужено, някои път и не много заслужено. Но кое ме кара да застана с желание на адвокатската банка? Тове е, че този човек е сам. По правило, падналите нямат приятели. Обикновено нямат и съпруги, да не говорим, че и любовниците ги изоставят с лекота, бързо и незабавно. Така че срещу този човек е държавната машина с лабораториите, с оперативните работници, полицията, с цялата мощ на държавата, където има и работят хора интелигентни. И правилно работят – трябва да се докаже едно престъпление, нещо много опасно за обществото, то е като рак за него. И така трябва да бъде. И на банката този човек е само неговият адвокат, който застава срещу тази мощна машина единствено със своите знания, опит и човешка култура. И се стреми да я пребори, и то в името на закона, на справедливостта, защото адвокатската защита трябва да бъде законна, в рамките на закона. Когато аз съумея със законови средства да блокирам машината, която някои път мачка много тежко, чупи кокали и тече кръв, аз се чувствам удлетворен. Даже ще споделя баща ми беше утвърден граждански адвокат, кантората ни имаше много дела от граждански характер, които са приятни, не са много напрегнати, при това хонорарите също не са малки, но аз съм разглеждал наказателни дела почти без пари, от интерес в областта на наказателното право, защото точно това ми е интересно. Наблюдавал съм такива човешки истории, такива съдби, че това което го дават по телевизията, е почти, като приказките за Снежанка в сравнение с реалностите на живота. Така че това ме увлича в професията и не мога да я заменя с нищо друго. Предлагали са ми да вляза в политиката. Никога няма да се изкуша, да изоставя адвокатската банка заради еветуална политическа кариера.

  Как се чувствате, когато спечелите дело на някой, за когото знаете, че наистина е много виновен?
  Отговарям на този въпрос съвсем искрено и ясно. Човекът не е съвършен. Аз също нося суетата на професионалиста. Ако някое дело се случи да оправдаят човек, извършил престъпление, от една страна, професионалната ми суета е удлетворена. Съумял съм да измъкна престъпник и съм съсипал прокурора. Това е една битка в залата. Това е битка на два мозъка, на двама професионалиста. Но от друга страна, като гражданин си викам, ама този съдия толкова глупав ли беше, че повярва. Но той съдията, съвсем не е глупав. Преценил е, че доказателствата по делото не са били достатъчни, за да осъди човек. И това е довело до добрия резултат за защитата. Дори съм си мислил често дали адвокатът въобще повлиява на съдията?

  И до какво заключение стигате?
  Съдията съди по доказателства. Когато едно обвинение е доказано перфектно, има свидетели, вещи лица, експертизи т.н., тогава адвокатът какво може да направи? Единственото, в такъв случай, е да се помоли да се облекчи положението на подсъдимия. Ние сме много полезни на обществото, кой каквото иска да приказва. По стара традиция адвокатът се представя като мошеник, лъжец, като човек, който за пари друса едно бандитско хоро с престъпниците. Истината е съвсем друга. 90% от делата обвиненията са доказани, оправдителните присъди са 10%, в Европа са 20%. Тук нашите съдии са по-касапски настроени, нека бъда грубичък, но точен. Значи от 10 човека, 9 са осъдени въз основа на доказателствата. Тук работата на адвоката е, когато примерно наказанието е от 1 до 10 години за кражба, да убеди съда то да бъде  1 година. Защо сме прави, когато молим съда, аргументирано, че трябва присъдата е 1 г., а не 6 или 7, 9… Защото този човек  в затвора няма да стане по-добър. От една страна, ще тежи на бедната държава, а от друга, за да оцелее в затвора той трябва да озверее. В България изтърпяването на наказанието не е свързано с превъзпитанието. То е отмъщение! Разбира се, причините са много. Но в повечето цивилизовани страни затворите са места за размисъл, а не за тормоз. Това е целта на наказанието- не да отмъсти и причини болка, а да поправи човека. А тук? Имал съм случаи, отивам на среща с млади затворници, които са ми показвали, че са си рязали вените през нощта, за да не биват изнасилвани. Представяте ли си тази Шекспирова сцена един мъж, насилен по възможно най-зверския и гаден начин? И това превъзпитава ли го?
  Когато аз застана на банката , имам чувството, усещането на интелигент- хуманист, на човек , който помага на хората, на обществото, а не на играч, който за пари прави далавери с бандитите. И това сме ние с колегите, независимо, че ни представят в една превратна светлина, поради непознаване на естеството на работата ни.

  Мит ли са приказките за корумпирания съд?
  Въпроса за съдията, който взима подкупи, е като въпроса дали младата булка изневерява. Докато не се докаже, тя е вярната булка. В името на истината никой не е съвършен. Има съдии задържани с подкуп, там още не е влязла в сила присъда, има презумция за невинност… Но, аз мога да кажа едно – един адвокат ако тръгне да дава подкупи, той вече не става за такъв. На жаргон ги наричаме „пощенски кутии“. Такъв човек не се изгражда, като професионалист, той не обича и професията си. Той не е отишъл там да упражнява достойно и почтено, високо-професионално занаята си, а да прави пари от хорското нещастие. Така че, тези, които дават пари, не са адвокати, те са разносвачи на подкупи. Разбира се, не искам да коментирам и морала на съдията, който съди хората за престъпление, а самият го прави. Не искам да съдя, Господ да съди, ние сме твърде малки. Но въпросът за това, че правосъдието е корумпирано, не бива да бъде тема номер 1 и ще ви кажа защо. Един съдия как ще вземе подкуп? Примерно, когато дойде документация, екпертизи на вещи лица, писмени, който доказват, че даден е човек е присвоявал или, че е разхищавал еврофондове. Как при това положение ще получи опавдителна присъда, когато над този съдия има още 2 инстанции? Нали прокурорът веднага ще пусне протест? Практически не е така лесно да платиш и да се отървеш. Има различни фини комбинации, които се правят. Например още в следствието излизат с много леко обвинение, което не отговаря на това, което е направено. Но там протекциите са на много високо ниво, парите са големи. Така че просто съдията да взема подкупи става, става, но много рядко и много трудно. Когато се говори за подкупи трябва да се проследят още в зародишите.Опитният бизнесмен, когато рече да се отърве с плащане, плаща там, където ще го оправят.
  Нещата стават, но не са толкова прости. Разбира се, не е моя работа да уча следствието, обаче и прокуратурата, даже и уважаемите господа депутати, не се справят добре със задачите на времето. Въпросът за доказателствата е моралът на наказателния процес, а не с юмруци по масата- това са лоши хора, за тях има оперативна информация. Даже и да е така. Даже много пъти е така, но това трябва да се докаже. Иначе опитваме във фазата на тирания, на съдебна и на прокурорска тирания, което е много опасно и не бива да се допуска.

  Професор Вучков преди няколко дни призова за тотална война срещу съдии и прокурори…
  Професор Вучков ми е добър приятел, бил съм гост в негови предавания. Не искам да коментирам казаното от него, но е много опасна тази война с институциите. Много погрешна.

  В момента как намирате отношенията МВР – Съд?
  Може да ги наречете война, напрежение, търкане… Българският език дава ситуацията. Но както и да го наречем, това не бива да става. Защо? С г-н министър-председателят се запознах в телевизия БТВ. Позволих си да кажа, нека има един адвокат, който да го посъветва, когато коментира някои неща. Той каза, когато споделяме за проблемите и успехите на едногодишното управление, нещо, което е неточно, че един съдия не може за един автомат или гранатомет да даде пробация, това е много опасно за обществото. Звучи убедително, обаче не е така. По стария закон при съкратено съдебно следствие, когато няма минимум, съдът е длъжен да приложи друг вид наказание, т.е. пробация. Ако човекът, у когото намерят автомат или гранатомет, в съдебната зала признае, че са негови,  законът задължава съдията да наложи пробация. Примерът, който Борисов даде с Гърция, че там за наркотици се съдят доживотно и право на обжалване има след 10 години, а у нас присъдите са леки, е верен. Да, обаче Гърция законът е такъв, а у нас е друг. Така че, защо да упрекваме съда, че е приложил закона? Ако този закон се промени, естествено, че съдията ще приложи именно него. Не може един министър-председател да няма съветник, който да му каже, че съдиите не са виновни. Направете законите различни и те ще ги прилагат. Авторитетът на един министър-председател се гради и се запазва, когато препоръките му са свързани с реалното изпълнение.
  Ами сега, когато пак не се предвижда, примерно по чл.339, наказателната отговорност да има минимум, един човек ако не е осъждан, ако има добри характеристични данни, като каже да, имам този автомат, но с него не съм направил нищо, и след като законът е без минимум, съдията какво може да направи? Съдията прилага закона. Даже има едно правило: “ Съдията е немият говорител на закона“, т.е. каквото пише в него, такава е присъдата.Аз не съм адвокат на съдиите, но в правото има един принцип- отдай всекиму дължимото.
  Сега, това което прави полицията, като усилия, организация, като работа е великолепно. То не е правено досега и е факт. Заслужават подкрепа, защото когато има убийства, грабежи, палежи, изнесени милиарди, а хората нямат възможност за хемодиализа, няма лекарства за онкоболните или нямат пари за операции, това е нещо ужасно. Пенсионери се бесят, защото не могат да купят на внуците си един шоколад. Мизерията е нещо ужасно в една държава. Има един принцип в европейското право, че правото на живот, се гарантира, но и правото на достоен живот трябва да се гарантира. Че ние по тези правила, не отговаряме да се наричаме европейци. Така че всички усилия на правителството за подобряване на живота, трябва да срещнат подкрепа, но когато става въпрос за съд, нещата трябва да бъдат разумни и балансирани. В Древна Гърция, съдиите били обожествявани. И в Древния Рим имало тенденция съдията да бъде бог. И това е било времето на Питагор, Аристотел, Софокъл, т.е. тези хора са били интелигентни. Теорията на Аристотел и досега е в наказателното право. Защо обожествяват съдията? Защото, когато решава едно дело, той решава съдбата на човека. Той може да притежава различни човешки слабости, но когато решава едно дело, тогата на Темида означава, че той е жрец на една богиня. Може да не е съвършен, но той трябва да бъде уважаван, защото това е стимул, той да разбере колко важна е неговата работа, а сега съдиите са на прицел, като дребен дивеч за изтребване. Те са виновни, затова, че пускат задържани. Ами като нямат доказателства, какво да направят?

  Трябва ли според Вас да има специализиран съд? Защо само в София? Говори се, че той ще се намира в ДАНС, а това не означава ли намеса на държавата в съда?
  Този специализиран съд ще бъде организиран с правилата на НПК. Доколкото се ориентирам, той ще бъде за определена категория дела, за определена категория подсъдими. Истината обаче е, че това, в голяма степен, обижда другите съдии, защото ще се избере една група съдии, за които ще се казва те са най-добрите, най-перфектните и т.н. То съвършен човек няма, само Господ е съвършен, разбира се. Хайде да кажем, че суетата и чувствата на останалите им колеги не са решаващи. Въпросът е това ще бъде ли полезно? Когато той заработи, ще се види.
  Аз не бих искал с лекота да отрека необходимостта от специализиран съд. В името на истината има забавяне на дела. Има дела, по който не се случват нещата, които би трябвало да се случват. Има основание да се отправят упреци, понякога за забавяне на делата, затова че се отлагат безпричинно, въобще неща, които не бива да стават. От друга страна, когато се наруши един прнцип за равенство, нарушават се не само законовите правила, но и чувството за човешка справедливост. Практически от какво се притеснявам аз лично? Има една възможност, ужасната възможност, ако това стане – тези съдии да бъдат под контрол на полицията. По някой път на един съдия се случва кариерата му да бъде под контрол на полицията – има да речем подозрения, че някога някъде е постъпил неправилно. Съдиите не са като Момчил Юнак, те са притеснителни хора. Защото естеството на професията им, налага да се съобразяват с всичко. Те са хора на закона, на правилата. И представете си подбор на съдии, които по една или друга причина могат да бъдат контролирани. Не грубянски и пряко, там нещата стават много фино – виж, там карай по закон. Карам по закон, но когато ти се обади един полковник от ДАНС, или един главен прокурор (нямам данни, че се правят тези неща, не съм присъствал), но има механизми, по които да се каже на съдията, че тука трябва да се кара по закон – карай по закон, но се съобразявай с наказателната политика на правителството. Което какво означава? Ако се добави след изречението „Карай по закон“ каквото и да е било друго, то означава „не карай по закон“. Точно така направи министър Маргарита Попова, а тя е изключително опитен, интелигентен юрист, великолепен професионалист. Тя каза, че трябва съдиите да си решават делата по закон, но трябва да се съобразяват с наказателната политика на държавата. Това последното изречение изречение е напълно излишно. И не трябва да се добавя, защото съдията трябва да кара само по закон, той е този, който определя наказателната политика.

  Гаф ли е подобно изречение?
  Не, не е гаф. Министърът, като член на правителството, вече действително е ангажирана с позицията му за една по-твърда наказателна политика, т.е. за арестувани хора и по-тежки присъди. Това е тезата. А, разбира се, в самия закон има възможност да се отчете какво е положението с криминалната ситуация в момента. При повишена престъпност законът предвижда увеличаване на наказанието, защото това действа превантивно, т.е. плаши другите. Това също трябва да се отчита, но не и да се изпада в крайности.
  Но ще се върна към специализирания съд – нещата са сложни. Не бива според мен, да се бърза с това. По-скоро този принцип на разпределяне на делата, които действа досега е гаранция и за законност, защото никой съдия не може да си отмени делото. А сега на конкретни съдии ще се дават конкретни дела. Явно е, че тук има нещо, което не може да не събуди притеснения.

  Още повече, че евентуално съдът може да е в ДАНС…
  Това пък вече би било много смущаващо. Разбирам, че един почтен достоен съдия, може да влезе и в Централния затвор, и в концертна зала дори и да правораздава, да приложи закона и да бъде справедлив, защото не мястото определя правосъдието, но все пак това не може да не буди смущение. Освен това има и нещо друго – в цял свят съдебните палати са дворци на архитектурата, и нашата е една от най-хубавите сгради. Целта на съдебната палата, на съдебната зала е да внуши респект. Това е част от превъзпитанието, част от атмосферата, която остава в съзнанието на обикновения – той попада в един дворец на правосъдието, където първо се казва истината, и второ- това, което отсъди съдията, е правилното.
  А то, ако специализираният съд отиде в ДАНС, остава да сложат и една изложба на подслушвателни устройства в коридора, нормално е там да ги има тези неща – това е разузнавателна служба. Символите имат значение, те показват в някаква степен същността на нещата. Така че това е нещо, което съвсем притеснително. То ако вземат да направят така – съдиите да четат присъдите в ДАНС, долу, колко му е да се направят едни големи мазета, там да бъде следствието. От мазето вкарват арестувания горе при съдията, който му чете присъдата, оттам отново в мазето. Класика. Точно така са правили по времето на Сталинското правосъдие.

  Всеки който се е сблъсквал със съда, знае, че има недоволни. Защо?
  Защото съдията не е борец с престъпността, той раздава правосъдие, справедливост. Ето, сега от МС излизат с тезата, че ако се направи допитване до хората дали са доволни от съдиите, ще се види, че не са. Ами правилно са недоволни, но това не означава, че съдиите не си гледат работата. Едно гражданско дело, единия , който го губи, винаги е недоволен. Този осъденият  на затвор също е недоволен. Шегувам се понякога, като казвам, че съдът не е публичен дом, че всеки един да е доволен от него.
  Аз съм убеден, че ще мине малко и отношението към съда ще се превъзмогне. Съдът трябва да работи безкрайно обективно, за да не се уронват устоите на държавата. В съдебната палата има една сентенция, която е великолепна- „Правосъдието е основа на държавата”. Мислил съм си, защо правосъдието? Защо не образованието, икономиката, разузнаването, армията и т.н. И съм си отговарял – защото съдията е символ на морала и справедливостта. Едно общество може да е бедно, измъчено, пострадало, но когато има морал, винаги излиза от това положение, преборва се с нещата от живота.

  
  

  http://www.obshtestvo.net/

• Михнева: Шефката на фонд „Земеделие“ прикривала измамници по САПАРД

  С криминален запис на разследващите от ОЛАФ държавната чиновничка известила мошениците как да заметат следите си.

  Разследващата журналистка №1 Маргарита Михнева хвърли поредната си бомба в публичното пространство с разкритието, че прокуратурата и службата за разкриване на измами с европари /ОЛАФ/ са подслушвани у нас криминално от висши държавни служители. Целта била да се уведомят големите измамници и да ги посъветват как да покрият следите си.

  – Марги, при разследването ти за злоупотребите по програмата САПАРД ти попадна на таен аудиозапис, правен криминално от бивши държавни служители. Що за запис е това и може ли той да предизвика държавен и международен скандал?
  – Случаят с ОЛАФ прилича на историята с Георги Първанов и размножения запис от срещата му със Симеон Дянков. Европейската комисия изпраща до ДАНС писмо с входящ номер Е 4 от 6.01.2009г. В писмото пише, на бул. “Цар Освободител” 3, в зала 214, където е сградата на държавен фонд „Земеделие“, е направен неправомерен запис на среща между ОЛАФ, Върховна касационна прокуратура и представители на държавен фонд „Земеделие“. На тази среща са присъствали и тогавашният изпълнителен директор на фонд „Земеделие“ Ализан Яхова и Георги Желев. Записът на срещата е станал без съгласието на представителите на ОЛАФ. На срещата са обсъждани досъдебни производства във връзка с фирми, които са участвали по програмата САПАРД. Представителите на САПАРД въобще не са подозирали, че след тази среща

  Яхова е предоставила звукозаписа на фирмите, които са обсъждани за неправомерно отклоняване на пари по САПАРД.
  
  От ОЛАФ въобще не са подозирали, че строго конфендициалната информация за досъдебните производства за 98-те фирми ще бъде предоставена на самите разследвани.

  Копия от записа се носят на заподозрените в източване на пари фирми по САПАРД, за да ги предупредят какви документи да крият. В ОЛАФ побесняват. Обаждат се на Бойко Борисов, на ДАНС.

  Отварям една скоба – Яхова е същата жена, която беше на онази прочута среща на Ахмед Доган преди изборите, на която той казва, че парите и властта са в неговите ръце.

  Знаеш, че, за да се дават пари от Европейския съюз, хора на ОЛАФ идват всяка седмица в България на проверки. В момента списъкът на длъжниците по САПАРД включва 98 фирми – трябва да се провери дали тези хора са излъгали Европейския съюз.

  – Какви са фирмите, за които са предполага, че са точили пари по САПАРД?
  – Сред тях има много интересни фирми – трябва да се проверяват фирми близки както до ДПС, така и такива близки до Миглена Плугчиева, бившата зам.-министър председателка. Най-интересна е една от фирмите, която е взела най-много пари от еврофонда и е на бившия шеф на кабинета на Иван Костов,

  става дума за Николай Вълчев.
  
  Той се занимава с оранжерии, чушки и домати в родния си град Пазарджик. Той също е разследван от комисията. Част от фирмите са свързани с ДПС, други с БСП, лично на мен ми стана интересна фирмата на Николай Вълчев „Ава“. Тя е взела над 2 милиона евро субсидии. Има и фирми с показателни имена като „Сокола трейд“, град Пещера, „Сокола груп“, „Сокола инвестъри“, – все от гр. Пещера.

  – С въпросния Никола Вълчев се запознаваш покрай снимките ти за филма за Демирел в Турция?
  – През 1998 г. сключих договор с БНТ и заминах за Турция да направя филм за Демирел. Тогава предстоеше посещение на Сюлейман Демирел в България и се заговори за проекта Горна Арда. Когато отидох в Турция, се срещнах с Демирел, със съпругата му и се оказа, че това е първият турчин, който е завършил в Америка инженерни науки. Името му Демирел в превод от турски означава желязната ръка. Демир – желязо, ел е ръка. Тогава се запознах с Джейлян, инвеститора на проекта Горна Арда, името му означава сърничка. Джейлян имаше 12 братя, те се кюрди, все учили на Запад. Той ми помогна много да реализирам филм за Демирел. Това е една много интересна фигура – лежал е в затвора. Тогава Джейлян имаше частно студио. Даде ми архивни материали за Демирел. В България Джейлян беше взел един офис, който се намира на ул. „Лавеле“, точно срещу рухналата сграда. Няма да забравя, че точно тогава Джейлян водеше преговори с Иван Костов във връзка с проекта Горна Арда и ми се оплакваше, че му искат комисиони. Лично Джейлян ми даде един филм за неговата фамилия.

  Неговият баща е ага Джейлян, митична фигура в Турция, на чието погребение присъства целият политически елит на Турция. След излъчването на моя филм по БНТ Джейлян покани всички водещи медии от България в хотела му в Истанбул. Там бяха всички главни редактори, бяха още Йордан Соколов, Диляна Грозданова… Аз тогава не получих покана, спомням си много добре. Отворете вестниците по това време, за да видите какви сиропи, какви помади се изляха върху Джейлян. В „Труд” и „24 часа” се надпреварваха да хвалят. Лично Джейлян тогава ми се оплака, че страшно трудно му вървят преговорите с България, тъй като човекът, който води тези преговори, се казва Николай Вълчев – шеф на кабинета на Иван Костов. Сега наскоро разбрах, че Николай Вълчев се занимава със земеделско стопанство и е един от хората, които се проверяват от ОЛАФ. Той е взел много пари от САПАРД. Името му взех от прокурора Андрей Андреев.

  Много интересно е, че Николай Стоилов Вълчев е получил парите още през 2004 г. – близо милион лева. Парадоксалното е, че следователят Андрей Андреев ми даде интервю в сградата на бившето министерство на бедствията и авариите на Емел Етем. То сега е клон на прокуратурата. Там са всички прокурори, които разследват злоупотребите по САПАРД. Много интересно е, че Емел Етем не фигурира в никакви проверки.
  Сега се говори много за проекта Горда Арда. Иван Костов не можа да осъществи този проект.

  Джейлян се отказа заради комисионите, които му бяха искани.
  
  Джейлян ми сподели, че български журналисти са му искали пари. Джейлян в момента е г-н Никой. Закъсал е. Като падна Демирал, той влезе в затвора. Продаде всичките си хотели на Гювен. Последната сделка – продаде на ЕVN Горна Арда.

  Демирел в Труция го наричаха краля на язовирите. Сега Бойко Борисов каза, че големият проект е Горна Арда. Нека да върне Бойко Борисов 12 години назад архивите, ако не ги знае, ще му покажа фирмите, за да не се повтори същата история.

  – Кой докара Джейлян в България?
  – Иван Костов.

  – И кой го изгони?
  – Иван Костов.

  – При доказани злоупотреби по САПАРД какви пари трябва да върне България?
  – Ако бъдат осъдени фирмите, трябва да върнат някъде към милиард евро.

  – Преди да стане министър на земеделието, Мирослав Найденов е имал изяви по Канал 3 – от другите медии са му отказали трибуна. Защо?
  – Точно така. Той тогава говореше за заменките на брата на Станишев по морето. Тогава Найденов обикаляше всички телевизии и никой не му даваше думата. Никой! Единствено в Канал 3 му дадохме възможност и той говори за големия проект на брата на Сергей Станишев по морето и за големите заменки. Сега всички се надпреварват да го ухажват. Сега фактически Мирослав Найденов и да иска да краде, не може. Страхотни са проверките, особено след този таен звукозапис. Представяш ли си какво самочувствие, каква наглост се изисква да записваш тайно хора на ОЛАФ, за да предупредиш разследваните как да се пазят!

  Едно интервю на Мария ДРУМЕВА
  http://www.blitz.bg/

• <<
• 1
...
• 369
• 370
• 371
• 372
• 373
• 374
• 375
• 376
• 377
• 378
• 379
...
• 416
• >>