Всички авторски страници

Авторски

• В Русия заплашват правозащитници

  Декларация на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” разпространена до медиите

  До Съвета при Президента на Руската федерация по съдействие развитието на институциите на гражданското общество и правата на човека

  До Катрин Аштън – Върховен представител/Зам.-председател
  на Европейската комисия

  Д Е К Л А Р А Ц И Я

  Асоциацията на свободното слово “Анна Политковская” – България, ПОДКРЕПЯ Обръщението от 20.07.2010 г. на Съвета при Президента на Руската федерация по съдействие развитието на институциите на гражданското общество и правата на човека, до президента на Руската федерация.
  Скандални са заплахите за убийство срещу сътрудниците на Правозащитния център «Мемориал» и неговия председател Олег Орлов, обявени за “врагове на народа, врагове на закона, врагове на държавата” от Рамзан Кадиров, президент на Република Чечня.
  Българските правозащитници подкрепят гражданското общество на Русия в неговата борба за защита на член 31 от Конституцията на РФ, човешките права на войнишките майки и спасяването на езерото Байкал.
  ИСКАМЕ от властите правосъдие за вдъхновителите и убийците на Анна Политковская, Наталия Естемирова и другите правозащитници, загинали за демокрация.
  СОЛИДАРНИ сме с оценката и действията, изразени от г-жа Катрин Аштън, Върховен представител/Зам.-председател, в отговора на 31.03.2010 г. от името на Европейската комисия пред Европейския парламент, за оказаната значителна подкрепа на редица руски неправителствени организации в областта на правата на човека, включително свободата на сдружаване и свободата на събрания.
  Това становище на г-жа Аштън ни бе изпратено в отговор на петицията до Европейския парламент от Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” – България, в която изразихме тревога от бруталното нападение над дойаена на руските правозащитници 82-годишната Людмила Алексеева, председател на Московската Хелзинска група.

  Обществен съвет на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская”

• РЗС: Очакваме Милен Велчев да бъде арестуван и осъден да възстанови на държавата 1 милиард лева

  Политическият съвет на РЗС припомня на гражданите и медиите, че днес се навършват осем години от 23.07.2002 г. – датата, на която Яне Янев внесе сигнал до Главния прокурор на Република България във връзка с незаконната суапова сделка, извършена тогава от видното царско „юпи” Милен Велчев. Освен неизгодна за държавата и обричаща българските граждани да изплащат огромни лихви по външния дълг за десетилетия напред, суаповата сделка донесе многомилионни комисионни за котилото на Сакскобургготската фамилия и лично за тогавашния финансов министър.
  През 2001 г. преди парламентарните избори цените на българския външен дълг по брейди книжата бяха 75 за долар/номинал. След спечелване на изборите от НДСВ определени кръгове получиха вътрешна информация, че България се готви да изкупува своя външен дълг, а именно брейди книжата. На базата на тази информация те извършиха покупка на брейди книжа по цена от 75 до 80 цента за долар, които след това препродадоха на министерство на финансите или при операциите за обратно изкупуване, или на самата суапова сделка по обратно изкупуване на брейди книжа, направена от България през месец март 2002 г., при цена 92 цента за долар. Така печалбата им беше от 12 до 17 цента за долар/номинал.
  Експертните оценка на РЗС сочат, че от спекулациите по суаповите сделки по външния дълг от март 2002 г. до момента държавата ни е ощетена в размер над 1,5 млрд лева.
  Тъй като в живота и политиката има логика и справедливост, която рано или късно възтържествува, Политическият съвет на РЗС изразява увереност, че скоро тежката ръка на правосъдието ще достигне и до един от най-големите престъпници в царския екип – Милен Велчев. Замяната на краткосрочните нисколихвени брейди книжа с дългосрочни глобални и еврооблигации, съчетана с целенасочено изтичане на предварителна информация към определени финансови кръгове на Лондонската борса, е най-голямото престъпление, случвало се някога във връзка с финансите на страната. И то трябва да бъде тежко наказано.
  „Ред, законност и справедливост” държи да види най-после Милен Велчев задържан под стража, разследван и осъден с наказание, което да съответства на изключително тежките за Република България и нейните граждани вреди, които той и принц Кирил са нанесли на държавата ни.

  Пресцентър на РЗС

• Интервю с Лабро (Лари) Королов – Торонто

  Интервю с Лабро (Лари) Королов – председател на МПО „Швейцария на Балканите“ – Торонто (взето от Час по България – Македонската патриотична организация – МПО – забележителна история и тревожно настояще)

  Прочетете интервюто с Лари Королов (Канада) – МПО се разпада. Имаме нужда от българщина (линк)

• 85 доброволци от Корпуса на мира на САЩ са готови да започнат работа в БГ

  На 23 юли 85 американски доброволци ще имат честта да положат клетва в присъствието на посланика на САЩ в България Джеймс Уорлик и представители на български министерства. Така те ще станат двайсет и шестата група доброволци от Корпуса на мира, която ще работи в Република България. Клетвената церемония ще се проведе във Враца, в Концертната зала на Общината от 10.30 часа. Преди да започнат работата си като доброволци, американците преминаха единадесетседмична интензивна подготовка в обучителни центрове в 17 селища около гр. Враца. Там те изучаваха български език и култура, живяха у български семейства и разработваха малки местни проекти. През следващите две години доброволците ще живеят в около 80 градове и села из цялата страна и в партньорство с различни организации ще подпомагат местното развитие. Някои от тях ще преподават английски език в средни и основни училища, други – ще сътрудничат на общини, кметства, неправителствени организации, социални институции и читалища, ще споделят опит и знания и ще насърчават духа на творчество и сътрудничество с българските си колеги. Доброволците от Корпуса на мира получават месечна издръжка и медицинско обслужване, но не получават заплата. Те живеят като обикновените хора в България, интегрират се в българските общности, изграждат разбирателство и дълготрайни връзки и приятелства. Много от тях дават своя уникален, дългосрочен и стойностен принос за развитието на тези общности. След 23 юли, когато тези осемдесет и пет нови доброволци положат клетва, в България общо ще работят 173 доброволци в областта на образованието, местното и младежкото развитие. Корпус на мира е основан през 1961 г. от президента Джон Ф. Кенеди с цел да предостави техническа помощ на други държави. Втората цел е да запознае другите нации с американската култура, както и да предостави възможност на американците да научат повече за други държави и култури. Оттогава до днес около 200 000 доброволци са служили в 139 страни по света. В момента около 8 000 доброволци работят в 76 страни в области като земеделие, бизнес развитие, образование, опазване на околната среда, здравеопазване и младежко развитие. /БГНЕС /

• Най-добрите математици от цял свят на олимпиада в Американския университет в България

  Най-добрите математици от цял свят ще решават задачи в Американския университет в България (АУБ). 17-тата Международна олимпиада по математика за студенти ще се проведе от 25 до 30 юли в университета. Тя се организира от Юнивърсити колидж – Лондон в сътрудничество с АУБ. Официалното откриване на олимпиадата ще бъде на 25 юли, неделя, от 10:30 часа в Аудиториума на АУБ.

  В надпреварата ще вземат участие над 350 студенти от 44 страни от цял свят, сред тях: Индонезия, Иран, Бразилия, САЩ, университети от почти всички европейски държави и много други. Над 120 университета ще имат свои представители в олимпиадата.

  Олимпиадата се осъществява с помощта на АУБ, спонсор и официален домакин на събитието, както и със съдействието на Принстън юнивърсити прес, Волфрам рисърч и др.

  Състезанието ще се проведе в два кръга, първи кръг – 26 юли, понеделник, и втори кръг – 27 юли, вторник. Задачите ще бъдат определени непосредствено преди започване на олимпиадата.

  Церемонията по закриване на олимпиадата ще бъде на 29 юли, четвъртък, от 18:00 часа в Аудиториума на АУБ, когато ще се раздават и наградите. Те са осигурени от Волфрам рисърч, Springer Publishing и др.

  Според д-р Хрисина Драганова, преподавател в Юнивърсити колидж – Лондон и координатор на състезанието, победителите от олимпиадата получават летящ старт, независимо от сферата, в която са решили да се реализират – да продължат образованието си в докторски степени в престижни университети, или да започнат работа в световноизвестни компании от ранга на DEShaw. Една от победителките, Мариана Чорни от Унгария, например, е станала професор на 25 годишна възраст, което е изключително постижение.

• Почина писателят Дончо Цончев

  Той е автор на близо 60 книги, сценариите на четири игрални филма, пет театрални пиеси. Творбите му са преведени на 28 езика
  

  Пет дни преди да навърши 77 години почина писателят Дончо Цончев.

  Той е автор на близо 60 книги с проза и публицистика. Сценарист е на четири игрални филма, написал е пет театрални пиеси. Творбите му са преведени на 28 езика. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза.

  Пише и разкази, новели, повести, драми, сред които „Мъже без вратовръзки“, „Роман на колелета“, „Червени слонове“, „Опасни типове“, „Почти любовна история“, „Принцовете“, „Ако можехме да ги чуем“, „Звезден прах“, „Къщата на песните“.

  Дончо Цончев е роден на 27 юли 1933 г. в град Левски. Завършва гимназия в София и геология в СУ „Климент Охридски“ (1959 г.).

  Той е бил завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“ (1968-1970), зам.-главен редактор на „Профиздат“ (1970-1973), завеждащ отдел „Българска литература“ в списание „Съвременник“ (1973-1989).

  Бил е и директор на списание „Лов и риболов“, основател и директор на вестник „Наслука“.

  Цончев е депутат в 40-то Народно събрание (2005-2009).

  През 2004 г. е награден с орден „Стара планина“ – първа степен, за големите му заслуги към българската литература и по случай неговата седемдесетгодишнина.

  На 14 декември 2007 г. става носител на голямата награда за литература на Софийския университет.

• Град в САЩ легализира отглеждането на марихуана без ограничения

  Общинският съвет на калифорнийския град Оукланд откри пътя към легализацията отглеждане на марихуана без ограничения. „Предложението бе прието от общинския съвет на първо четене с 5 гласа срещу двама против и един въздържал се. Сега то трябва да бъде разгледано на второ четене на 27 юли, заявиха от общината. След нейното окончателно приемане мярката трябва да влезе в сила от 1 януари 2011г. Разрешавайки масовото отглеждане на марихуана за медицински нужди /единственият законен начин за отглеждането й/ град Оукланд разчита да събере голямо количество приходи. Предложението обаче срещна сериозни опасения от страна на дребните производители, че с навлизането на големите, те ще бъдат изместени от сектора. През ноември калифорнийците ще трябва да се произнесат по проект за пълното легализиране на канабиса, чиято продажба за терапевтични цели и разрешена от 14 години. Новият закон ще позволява на лица над 21 години да притежават до 1 унция /28 грама/ канабис, да го отглеждат за собствени нужди на площ максимум два квадратни метра. Общините и областните управи ще имат право да налагат данък върху консумацията му. /АФП /

  Източник:БГНЕС

• Шоу не се подиграва на българите!

  За оръжията и човека…

  „Българската“ пиеса на Бърнард Шоу, комедията „Оръжията и човекът“, се радва на огромен успех на американска сцена. При това пиесата далеч не се възприема като подигравка с българския манталитет…

  „Оръжията и човекът”, анти-романтичната и анти-военна комедия на Бърнард Шоу, чието действие се разиграва в България, през този месец събира многочислена публика в щата Ню Джърси в близост до Ню Йорк. Пиесата е поставена от Шекспировия театър на Ню Джърси, режисьор е Джо Дишър.

  Поставената за първи път в Лондон през 1894 година пиеса е едно от най-известните комични изображения на България и Балканите. По-важното послание на пиесата – анти-военното, често остава на заден план – поне в някои от българските интерпретации, които звучат почти обидено, защото Шоу правел за смях българите.

  Криворазбраната българска нишка

  Място на действието е българско градче по време на Сръбско-българската война от 1885 година. Много от героите са българи и много от тях са наистина доста комични фигури. Но в американската постановка (и това не е далеч от идеята на Шоу, който твърди, че в тази пиеса мястото на действието и темата са без значение) българите и България са по-скоро условност.

  Сатирата е насочена към илюзиите за войната и абсурдността на романтичния героичен идеал. Постановката следва Шоу, деконструирайки стереотипната военна мелодрама, а и целия мелодраматичен стил на 19-ти век. Героините например играят в оперетен стил, като всеки жест и емоция са силно преувеличени. Покрай това сатирата на „криворазбраната цивилизация”, т.е. претенциозните балкано-български имитации на западната „цивилизованост”, се възприема по-скоро като присмех на „европейските” идеи, които изглеждат зле заченати и още по-зле имитирани.

  Американският режисьор коментира, че брилянтността на комедийните ситуации лесно може да отклони вниманието от по-дълбокото послание на „Оръжията и човекът”. „Публиката без съмнение ще се забавлява от комедийността, но също толкова важни в пиесата са темите, които се отнасят до всеки човек”, пише той за постановката си.

  Овации от всички страни

  „Оръжията и човекът” е първият комерсиален успех на Бърнард Шоу, а над 110 години по-късно неговата „българска” пиеса отново жъне успехи – този път пред американска публика. Постановката стана повод за необикновено голям брой рецензии, играят се представления извън официалната програма.

  Театралният критик Стюарт Дънкан пише: „Новата постановка на „Оръжията и човекът” е най-добрата и най-комичната постановка на Шоу, която съм гледал през моите 60 години театрален живот и 30 години като театрален критик”, пише критикът и добавя: „За жалост пиесата свършва след само два часа и ни оставя в залата гладни за още.”

  Автор: Соня Каникова
  http://www.dw-world.de/

• Геноцидът над българите

  Автор: Паула Лайт

   

  Имало едно време една „земя като човешка длан”, както я зовял поетът. И тази длан, с жажда и копнеж, се протягала към света за докосване, за ласка, за прегръдка. Народът й искал тя да бъде нормална част от планетата, а хората, нормална част от човечеството.

  След кървава война и още по-кървави пазарлъци около маси, за които се вярвало, че са кръгли, „великите” си поделили Европа като торта. И станало така, че малката топла длан на България попаднала под съветския ботуш.

  Вместо балади, загърмели маршове. Вместо замислени речи, крясъци. Вместо разум, безумие, а вместо развитие, живуркане в блатото.

  Червените господари принудили дланта да се свие в юмрук и, под тържествения гръм на военна музика, борците за световен мир строили народа ни в стадо. Оня, който извисявал глава над останалите, бивал обезглавен.

  Между земята ни и нормалния свят била издигната стена от недоверие и омраза, от лозунги и лъжи, желязна завеса.

  Светът не ни забравил, но извърнал лице от нас. Европа запушила уши, та да не чува стоновете на робите, за чийто затвор се била спазарила.

  Джони свирел своето кънтри, Жан се радвал на слънцето по Шанзелизе, а Уйлям забърквал шотландското си уиски и си мислел за поредната партия голф. А бе, светът зад стената си гледал кефа.

  А в клетката червените господари пророкували сияйно бъдеще, земен рай и море от блага. Нещастните овце блеели възторжено и пляскали с предните си копита.

  Така изминало половин столетие. После задухал вятърът на промяната и стената на затвора рухнала под тържествените акорди на Одата на радостта.

  Повярвали в свободата клетите овчици, повярвали в зелените поля и светлината и припнали като луди. Свитите нищожества, навлечени в опърпана конфекция, социалистическо производство, сияещи се назовавали един друг „госпожо” и „господине”, веели сини знамена, размахвали сини балони и плачели от радост.

  А от двете страни на някогашната стена охранени плешиви политици се чудели как да държат робите далеч от свободните хора, мизерията, далеч от благоденствието, а злощастието, далеч от свинското благополучие. Никой не искал из блестящите му градове, изградени за лукс и комфорт да плъзнат жалките източни голтаци. Страхували се за разкоша си, за спокойствието, за сладката дрямка, за самодоволството си. Измъдрили Шенген, печати, визи, условности, лицемерни обещания за „постепенно приобщаване”.

  Камък по камък, горещо подкрепяли някогашните си червени врагове в градежа на нова стена, която да спира нашествието. Някогашната стена била задържана със сила, окови и куршуми, а бегълците рухвали като простреляни птици. Сегашната била циментирана с бюрокрация, банкноти и бутафория.

  Иначе България тържествено била назована „демократична”, влязла в НАТО и в голямото европейско семейство. Обаче обикновените българи влезли така, както тъмнокож лакей на коктейл в Южните щати, преди войната между Севера и Юга. Те влезли с празни джобове, безезични и безсловесни, с наведени гръбнаци и смазани души.

  Навред из Европа протестирали против „емигрантите от изток” и им се искало да бъдем изолирани като колония от прокажени.

  Сигурно, точно така са се държали някога римляните в началото на варварското нашествие.

  На цветущия свободен свят му било писнало от гладуващи деца в банановите републики, от хленчове и просия. Те просто хич не ни щели на прага си!

  Междувременно, мастити политици и бюрократи гръмко възхвалявали „стабилната икономика” и „предвидимото политическо поведение” на България, като, само под сурдинка и от време на време, споменавали по някое изречение, че трябва да се справим с корупцията във високите етажи на властта. Правели го само, когато трябвало да аргументират отказ за финансирането ни от европейските фондове.

  Още в началото на прехода господата Ран и Ът, със самодоволството на Архимедовци, открили какъв е изходът и каква е рецептата за българската икономика. Ние просто трябвало да бъдем „намалени” и от осем милиона да станем четири-пет. Тогава, огризките след комунистическата разруха щели да бъдат достатъчни за прехраната ни. А единственият начин камара гладни хора да бъдат „стабилни” и „предвидими” е бърз преход към гробищата. Господата Луканов и с-е, всъщност, всичките разноцветни политически чакали радостно възхвалили тази брилянтна идея и запретнали ръкави да реализират намаляването ни. Не мога да не призная, че и до ден днешен го правят с невероятен успех.

  Не ме разбирайте погрешно, мои приятели на Запад. Не ви виня, нито си позволявам да ви съдя. Робът сам трябва да си строши оковите, а овцата следва да се реши да не позволява да бъде повече доена и стригана. Вие не сте наши опекуни или попечители. Ние сами трябва да си почистим двора и да си прекопаем градинката.

  Но, в името на Бог, който е общ за всички хора, спрете с това лицемерие! Престанете да потупвате нашите политици по рамото и да ги хвалите за „мирния преход”! Махнете от лицата си фалшивите усмивки, а от устните си, фалшивите обещания! Бъдете така добри да наведете глави в почит към един загиващ народ.

  Ние, голите, бедните и умиращите, сме упорити същества. Някои от нас нагло нахлуват в земите ви. Те най-нахално ви слугуват и чистят за половин заплата, грижат се за болните ви старци и за невръстните ви деца. Не ги презирайте! Те са емисари на глада и отчаянието, посланици на гибелта. Простете им за натрапничеството.

  Защото аз, която живея в изпепеления Мордор, земята на мрака и злото, ще ви разкажа една страшна приказка. И няма да шепна. Ще крещя!

  Има един народ, който, в изпълнение на плана Ран – Ът, е намалял вече от осем до пет-шест милиона. Тук градовете са призраци, земите – пустош, а производствените сгради са в развалини.

  Сред сметището бродят цигани, това клето, вечно скитащо и вечно оцеляващо племе и оглупели от немотията старци. Подобно на възрастните ескимоси, излезли сами сред снежната виелица, те чакат да умрат. Но смъртта не идва лесно. Те цял живот са внасяли осигуровки, но пенсионните фондове са източвани няколко пъти и средствата се озовават в нечии лични банкови сметки в Швейцария.

  Пенсиите на клетите ни старци са такива, че, ако се хранят, няма да могат да се топлят, а, ако се топлят, няма да се лекуват. Най-жизнените някак кретат и, все още, работят. В нашето черно царство на злото ще видите седемдесет и дори седемдесет и пет годишни старци и старици, които зъзнат на пазара, за да продават старите си дрехи или да се трудят в кухни на заведения и цехове. Работодателите на грохналите мумии са доволни, защото не трябва да им плащат осигуровки и, при необходимост, винаги могат да се отърват от тях. Ония, които нямат никаква силица да робуват, ровят в контейнерите за някакви отпадъци. Но и контейнерите са празни. Така, те тихо гаснат от глад или от студ в своите жалки дупки или в ужасяващия пъкъл, сякаш материализирал се от платната на Бош, който тук, в България, се нарича старчески дом. За тях, онази с Косата е върховното милосърдие.

  Малцината останали в творческа и съзидателна възраст, ако не са безработни и на мижави социални помощи, работят по дванадесет часа за доходи, десетократно по-ниски от своите връстници със същото образование и квалификация на Запад. Те, клетите, са роби. Роби на банките, заради кредитите; на монополистите – електрокомпании, ВиК, ТЕЦ, мобилни оператори. Приличат на циркаджийски жонгльори, засипвани непрекъснато от трудни за погасяване сметки. Отвсякъде чуват крясък „Дай!”. Доходите им намаляват, а разходите се увеличават. Не получават редовно заплати, не им внасят редовно и осигуровки. Те треперят дали и утре ще има хляб за тях. Клетниците хранят не само децата си, а и родителите си, ако са нравствени и отговорни хора, защото пенсиите не достигат дори за мизерно съществуване. Месомелачката се върти на все по-високи обороти, а силите им се изчерпват. И хората се поболяват. На челните места сме по инфаркти, инсулти, диабет. Според една печална статистика, тук, в страната на ужаса, всеки четвърти има някакви психически проблеми, мании, фобии, депресии и неврози. Много често граждани в разцвета на годините си гаснат като свещици. Така, с високата си смъртност, стимулират проекта Ран-Ът. А внасяните им с кървава пот пенсионни осигуровки потъват в калната яма на колективната безотговорност. Никой не предоставя тези средства на наследниците им, въпреки че не са получили и една пенсия.

  Друга прелест тук, в черния Мордор, е отрицателното демографско развитие. Раждат се все по-малко дечица, а родените са обречени на страдание от първия си вик. Държавата-мащеха предоставя детски надбавки, недостатъчни дори за памперси за един месец. Една месечна работна заплата не стига да се купят на ученика учебници и тетрадки. Малките същества се хранят с ерзаци, токсини и канцерогени, дишат отрови и живеят в кошмарен психоклимат. Сред тях бушуват всякакви проблеми, от туберкулоза, заради недохранването, до агресия, наркомания или самоубийства, заради невъзможното битие.

  Налице е поголовно затъпяване. Отчаянието и безнадежността водят до умствена и социална апатия. Почти никой не чете книги. Над 20% от младите хора са неграмотни. Гърми чалга и крещи безпардонната безвкусица. Средствата за мозъчна лоботомия и промивки са безброй: тъпи „риалити шоу”, състезания и сапунени сериали. Почти всяка жена въздиша по сиропираните глупости на „Листопад” или на 1950-я епизод от „Дързост и красота”. Звездите са „миски”, манекенки и певачки с изкуствени цици и мозък като таблетка валидол. Крещят безумни реклами, които ни зоват да купим, да спечелим, да пуснем SMS. Бог е стоката, а светци – бездушните бакали. Сигурно повече от половината българи си мислят, че Яворов е футболист, а Дебелянов нашумял бос от сенчестия бизнес, чиито афери се разследват от храбрия рицар Цветан Цветанов.

  Интелигенцията, за пореден път в тъжната ни история, се гърчи на дъното. Обезумели гимназиални учителки по литература се опитват да обират банки с пищовчета-играчки. Сигурно скоро по улиците ще забродят освирепели глутници от университетски преподаватели с по 200-300 евро месечни заплати и ще се конкурират с пенсионерите за контейнерите с боклук. Поетите пишат тъжна лирика, която никой не чете. Художниците предлагат платната си за жълти стотинки на отегчени туристи по Черноморието или рисуват танурчета за мустакати бизнесмени за по 50 стотинки парчето. Музикантите гладуват, ако не създават креслива чалга, а актриси чистят канцеларии за половин работна заплата. Бледи и обезверени, облечени с вкус и стил в протрити дрешки втора употреба, народните будители със сълзи на очи пропускат концерти, театрални постановки и изложби, защото не могат да си ги позволят. Погледите им бавно гаснат в тъпота и мрак, защото дори и Музите трябва да се хранят. Иначе, отлитат към други брегове.

  Често да попаднеш в лапите на родното здравеопазване е равносилно на това да си в ръцете на Джак Изкормвача.

  Тук угаснало детенце, защото не му дали медицинско направление и не го взели в болница навреме. Там отрязали нечий крак, защото безплатна операция при флебит или тромбоза се полага само веднъж. Наложи ли се втора, струва 1200 лева. А, дори и пациентът да си заложи, например, къщата и да ги даде, няма гаранция, че ще бъде опериран навреме. Другаде пък се правят ненужни операции, за да се вземат средствата по клинична пътека. Или се вадят здрави зъби, с цел по-добро финансиране на стоматолога. Ако страдаш от по-рядка болест, просто си пиши завещанието. Здравната каса е пропуснала да предвиди клинична пътека за нея и няма как да се лекуваш.

  На един здравно осигурен човек се пада по ½ преглед от специалист годишно и по 1.40 лв. за лабораторно изследване, като само едно по-обикновено струва над 1.60 лв. Плащай си или мри!

  Лекарите са озлобени, уморени и безразлични, защото броят за труда си жалки грошове.

  Сигурно, здравната каса има договор на консигнация с погребалните агенции. Същевременно, медиите съобщават за липсата на 400 милиона от нея като за някаква дреболия.

  Да продължавам ли?

  Откога ядем псевдосирене, псевдомляко и псевдомесо? От кога ни тровят със странни мутанти, заменили нормалните плодове и зеленчуци?

  Горите ни са изсечени, а живописни крайморски местности, застроени и бетонирани. Не само човекът, а и много растения и животни са в графа „изчезващи видове”

  Стоя в изпепелената си, ограбена страна клетия си, смазан и обезумял народ и питам: Защо?! Докога?!

  Джони, Жан и Уилям мълчат. Ханс свива рамене. Европейското ни семейство единодушно ни е отписало от семейния си албум.

  А група корумпирани негодници две десетилетия нагло и безнаказано крадат. Две десетилетия те грабят залъка от устата ни, градят си замъци, изпращат котилото си в западни колежи, отпускат по хавайски плажове и, като бъбреци в лой, плуват в море от самодоволен разкош.

  Не, господа, не съм ляв радикал, нито анархо-комунист и, по принцип, нямам нищо против богатите.

  Стига да са забогатели по почтен начин и ние да можем да проследим зад парите им поне две поколения почтен бизнес и труд. Останалите са долни лешояди и мародери, виновни в най-кървавото престъпление, геноцид над собствения си народ.

  Проклинам ли ги? Не, но те са се прокълнали сами. Пожелавам им само едно:

  Когато милват децата си, да виждат гладуващи деца. Когато говорят с майките си, пред очите им да са костеливите, дрипави старици, които срещаме всеки ден. Когато се тъпчат с чер хайвер, трюфели и кюфтаци (израз на Бойко Борисов), да се сещат за туберкулозно болните. Когато се смеят, да чуват плача на нещастните и смазаните. Нека не знаят що е покой! Нека имат толкова здрав сън и човешка радост, колкото са щедрите им и добри дела.

  Мнозина ще ме укорят за този мрачен материал. Ще ме назоват черногледа песимистка.

  Не мисля, че е така. Вярвам, че да видиш цялата, неукрасена истина е полезно. Убедена съм, че трябва да спрем да се опитваме да лекуваме проказа с фон дьо тен. Да разбереш, че си на самото дъно, вече си е извор на оптимизъм. Защото има само две алтернативи за народа български: да промени нещата или да умре!

  Нещата ще се променят с много кръв и пот, с нов светоглед, с повече сила и саможертва, с решимост да изтръгнем плевела от земята си.

  Ако не намерим смелост да сторим това, ще продължим да гаснем, презрени и низвергнати от света, а земята ни ще стане колективна гробница на умрелите ни надежди.

  Източник:  http://www.svobodata.com/

• Цар Григор I иска да управлява България, настоява Първанов да си ходи

  Столичанин се провъзгласява за цар на България в края на 2007 г. с писмо до вътрешния министър, главния прокурор и петима посланици.

  Те не реагирали и така били легитимирали възцаряването на Григор I. Монархът поискал президентът да си отиде, за да няма двувластие, а парламентът да се разпусне. Григор I завел дело в Конституционния съд за отмяна на референдума от 1947 г. и да му бъдат върнати царските имоти.

  Поискал месечна заплата от парламента, защото е бездомен и безработен. Не му отговорили ясно, обидил се и съди държавата за 1 млн. лв. обезщетение. Общо 17 съдии са писали решения по жалбите му.

  12 ноември 2007 г. е паметен за 49-годишния тогава софиянец Григор Иванов* – самопровъзгласява се за цар на България. Прави го с писмо до вътрешния министър Румен Петков и петима посланици – на Чехия, Великобритания, Франция, САЩ и Германия.

  Месец по-късно информира още прокурор №1 Борис Велчев, председателя на парламента Георги Пирински и президента Георги Първанов.

  Всички уведомени български институции „погледнаха благосклонно на Нашето възцаряване, не предприеха предвидените от закона съответни антимонархически мерки и по този начин официално и те ни признаха за свой ЦАР“, категоричен е Григор Първи.

  Решаващо за легитимирането му като цар е поведението на Борис Велчев, убеден е монархът. „Според законите на България той бе длъжен в 30-дневен срок да ме санкционира за провъзгласяването ми за Цар на България, защото то бе противоконституционно, но той не го направи поради неизвестни на мен причини, не го направи и по-късно, изобщо не го направи и така узакони провъзгласяването ми за Цар на България.“

  Но държавните институции не вземат на сериозно Григор I, не изпълняват желанията му. Той води продължителна кореспонденция с тях, често ги съди.

  Малко след възцаряването си се обръща към президента: „На основание на писмото ни до вътрешния министър и посланиците на пет държави ние, Григор Първи, по божията воля, сме Цар на България. Този факт поражда двувластие в управлението на България. Ето защо ви призоваваме да освободите поста президент, за да можем безпрепятствено да изпълняваме длъжността си цар на България“, пише той до Първанов на 3 декември 2007 г.

  Две седмици по-късно призовава Георги Пирински да разпусне парламента и да освободи председателския пост.

  „Както вече сте уведомени от президента, главния прокурор и министъра на вътрешните работи, от 12 ноември ние, Гриша Първи, сме Цар на България.

  Ние не признаваме незаконно натрапената конституция от републикански режим, признаваме върховенството на монархията.“

  По повод първата година от царуването му Григор I иска от Конституционния съд да отмени референдума от 1947 г. „като незаконен и нелегитимен и по този начин да възстанови предишното статукво – именно България отново да стане царство“.

  В молбата от 20 октомври 2008 г. той посочва и аргументите защо в никакъв случай референдумът от 1947 г. не може да бъде определен като законен и легитимен. „Бе проведен в условията на поголовно незачитане на законите, на насилие и терор, извършван от комунисти и отечественофронтовци. Бяха избити над 300 хил. българи, дори бяха екзекутирани всички депутати от монархическия парламент. Такова масово избиване на българи от други българи българската история не помни.“

  Освен отмяна на референдума Григор I моли съда да бъде въведен във владение в двореца „Врана“ и останалите царски имоти. „Тези имоти са определени за лицето, което е цар, и именно поради това се наричат царски имоти. Моите предшественици Фердинанд и Борис са ги ползвали именно в качеството им на царе, а не в друго качество. Желая двореца „Врана“ и останалите царски имоти да станат Наша собственост, в момента сме безработен и бездомен.“

  12-те конституционни съдии, над които е само Господ, не само че не разглеждатмолбата на Григор I, но дори не му предоставят входящ номер за нея. Високомерието им не попарва устрема на царя – той завежда дело срещу тях и иска да му платят 20 хил. лв. компенсация за нанесените му „голяма обида и политическа дискриминация.“

  Административният съд в София отказва да нареди на 12-те топюристи да дадат входящ номер на жалбата, защото по закон КС сам решава дали отправеният към него въпрос е от негова компетентност. Освен това в конституцията изрично пише, че обикновени граждани не могат да го сезират.

  Недоволен от решението, Григор I го атакува пред трима висши административни съдии. Те обаче го потвърждават и също на една страница пишат аргументите си. Тричленния състав оглавява Андрей Икономов – един от съдиите с „бедни“ роднини.

  С това неволите на Григор I не приключват, предишният парламент не проявява разбиране към житейските му проблеми (виж текста долу). Освен това главният прокурор не взама присърце атаките, на които го подлагат наши и чужди тайни служби.

  * Името на софиянеца е сменено. Текстът е без редакторска намеса.

  В писма до шефа на предишното Народно събрание и социалния министър: Дайте ми заплата, знам, че сме република. Засега

  Въпреки че не признава републиканското управление в страната и иска парламентът да бъде разпуснат, Григор I не се притеснява в началото на 2009 г. да поиска от председателя на тогавашното НС Георги Пирински да мубъде определено месечно възнаграждение в качеството му на цар на България. На 23 февруари обаче получава писмен отказ.

  Тъй като „е очевидно, че става въпрос за недостатъчна информираност на председателя на парламента по въпроса, изпращам и някой по-важни документи, свързани с царуването ми“, продължава кореспонденцията си Григор I.

  „Моята длъжност е политическа и е възстановяване на длъжност (цар), съществувала в България до 1943 г. От Закона за политическите партии не мога да се ползвам, защото там още не е предвидена функцията цар. Ето защо парламентът е длъжен или да създаде Закон за Царя, или да направи допълнение в Закона за политическите партии, включвайки съответния текст. Другата възможност е парламентът да ме изгони от България“, пише той на 9 март 2009 г. до Пирински и тогавашния социален министър Емилия Масларова.

  Монархът е категоричен, че „правото празноти не признава и което е нерегламентирано, е незаконно. Моето провъзгласяване за цар бе прието без възражение от главния прокурор и останалите власти и сега, оставяйки ме без месечно възнаграждение или възможност за финансиране чрез Закона за политическите партии, те открито нарушават Конституцията на България и човешките ми права, гарантирани от Хартата за правата на човека, ратифицирана от България.“

  Според Григор I, след като вече е запознато с този политически и юридически казус, социалното министерство пък е длъжно да изисква обяснение по случая от председателяна парламента и евентуално от главния прокурор.

  От писмото на монарха става ясно, че е запознат с действащите в страната закони. „От Конституционния съд не може да се изисква нищо задължително.“

  Григор I изтъква, че неговият казус е единствен в цялата световна история.

  „Аз съм монарх и не признавам републиката, но това не променя нищо и тя си остава република. Засега. Поради това, макар и да звучи странно, в момента е правилно да бъда наричан Григор I Цар на Република България. Надявам се да предприемете необходимото за разрешаването на този проблем и да не се стига до намесата на европейски институции и съдилища“,завършва той писмото си.

  Тъй като парламентът остава безмълвен, Григор I се обажда по телефона на секретарката на Пирински. От нея научава, че няма да му отговорят на писмото по повод политическата и социалната му дискриминация и че остава в сила писмото от края на февруари до него на служител на парламента.

  На 21 април Григор I препоръчва на Пирински да прочете писмото, написано от служителя на парламента, защото имало голяма неяснота.

  „Аз помолих парламента да ми определи месечно възнаграждение. Помолих, а не отправих искане, както пише служителят. В отговора той ме осведомява, че България е република с парламентарно управление и нищо съществено не добавя. Той не отговаря на молбата ми нито положително, нито отрицателно. Вместо това обяснява каква държава е България, нещо, което всички знаем. Това е все едно аз да питам колко е часът, а да ми се отговори, че времето е чудесно. Очевидно служителят е пропуснал след всичко написано от него да добави – ето защо ще ви определим еди-каква си заплата или няма да определим заплата, или ще предложим писмото ви за разглеждане от депутатите. Варианти за отговор има достатъчно.

  Писмото на служителя не може да бъде окончателен отговор и на писмото ми от 9 март 2009 г., поради факта, че то не отговаря на нищо. Освен това до приключване на делото в КС освен Цар на България съм и държавен глава“, завършва Григор Първи и отново иска парламентът да му определи месечна заплата.

  Липсата на конкретен отговор Григор I определя като политическа дискриминация и нарушение на основните му човешки права. „Чувствам се обиден и унизен в качеството ни на Цар на България, Държавен глава и в качеството ми на гражданин на България.“

  Затова на 26 юни 2009 г. той иска Софийският градски съд да осъди държавата да му плати 200 хил. обезщетение и да приеме Закон за царя. Оттам препращат жалбата към компетентния съд – административния в София. Междувременно Григор I обжалва препращането пред трима апелативни съдии, които го потвърждават.

  Административният съдия, на когото е възложен казусът, дава 7-дневен срок на Григор Първи да конкретизира вредите и юридическото лице, от което иска компенсацията. Тъй като Царят не отстранява нередностите в определения срок, делото е прекратено на 1 март т.г. Григор I обжалва и това решение – пак пред трима висши административни съдии, които го потвърждават.

  Монархът не се отчайва – – дни по-късно завежда дело за 1 млн. лв. обезщетение. Но пак попада на „неразбран“ софийски административен съдия – и новият връща жалбата му, защото „не влиза в задълженията на председателя на парламента и социалния министър да отговарят на писмата му.“.

  Тайни служби го преследват, прокурор №1 не прави нищо

  Силни са симпатиите на Григор I към главния прокурор, който според думите му едва ли не го е легитимирал като цар на България. Още преди да се самопровъзгласи за такъв, той му се оплаква от бездействието на българската полиция. Ето какво му пише на 31 юли 2007 г.:

  „Г-н Прокурор, на 24 април 2007 г. заминах за Прага, Чехия, при адвокат, посочен от чешкото посолство в София, с който да заведа дело срещу държавата България за политическото ми преследване, на което съм подложен вече 17 г. Това политическо преследване включва незаконно използване на специални средства от МВР срещу мен – следене, подслушване, побой, обгазяване, изтезания, убийство на майка ми, опити за убийството ми и т.н.

  В Прага обаче българското Министерство на вътрешните работи съвместно с чешкото продължи това преследване. Проведоха редица покушения срещу здравето ми, а на 11 май 2007 г. откраднаха парите, паспорта, личната ми карта и документи.

  Точно след един месец, на 11 юни 2007 г., чрез нова акция ми откраднаха и раницата с цялото ми имущество, включващо и дипломи, и документи, свързани с делото, което смятам да заведа в Международния съд за правата на човека в Страсбург, както и ценности.

  В тези акции срещу мен участваха и други тайни служби, като тези на Великобритания и Германия. Възможно е да са участвали и други тайни служби. Големият интерес към това предстоящо съдебно дело в Страсбург на български и чужди служби освен на всичко друго се дължи и на големия размер на иска ми – около 170 млн. лева. Ето защо се обръщам именно лично към вас.

  Чешките власти не предприеха нищо по жалбите ми, затова след като се върнах в България, се обърнах с писмо до министъра на вътрешните работи Румен Петков и към чешкия посланик, с което поисках откраднатото да ми се върне. До днес нямам отговор.

  Сега се обръщам към вас със същата молба – да съдействате всичко откраднато от българската и чешката полиция да ми бъде върнато.“

  Обвинител №1, зает със сериозни дела срещу мафията и корупцията, явно не е имал време да съдейства на още гражданина Григор. Царят обаче му напомня за проблема си:

  „Ние, Григор Първи, сме Цар на България. Ние сме удовлетворени от подкрепата, която ни оказвате досега, от подкрепата за монархията и се надяваме, че така ще е и занапред, ще вложите всичките си сили за събаряне на омразния на всички българи републикански режим и за отмяна на незаконно натрапената републиканска конституция, която, ние Цар Григор Първи, не признаваме.

  В същото време искаме да ви обърнем внимание, че не изпълнявате професионално задълженията си. Все още не сте предприели абсолютно нищо по повод жалбата ни от 31 юли 2007 г., касаеща голямо престъпление на МВР начело с министър Румен Петков спрямо нас.

  Вярвам, че ще предприемете необходимото и няма да станете съучастник на МВР в престъпленията му срещу нас.“

  Източник: в-к „24 часа“

  http://www.24chasa.bg/

• По-твърда ръка или вечно блато

  Много хора се правят, че искат промяната, която саботират

  Автор: Мартин Карбовски

  Евродокладът на Брюксел отново трябва да бъде превеждан от сухия език до онова, което се случва в България. Точка по точка.
  От нас искат „нова съдебна стратегия“, за да се стигне до „дълбока реформа на съдебната власт“. Това означава нов начин на назначаване на магистратите. И строго прилагане на наказателни мерки срещу търговията с влияние и корупция. Преведено на нормален език – знаем, че сте още там, и знаем, че сте същите. Това са предателите в четата на Темида, респективно предателите на усилията съдебната власт да заприлича на истинска такава. Това се казва на Б.Б. в прав текст – оценяваме усилията да си войвода, обаче
  продължаваш да имаш предатели
  в четата
  Между другото тук идва идеята за избираемост на съдиите, която вече не е чужда на българите. И това е вариант. Скъп, но истински.
  От нас искат да се подобри съдебната практика в прокуратура и съд чрез коментар на слабостите с помощта на външни експерти. Това е нещо, за което наоколо никой не говори. Като за вечното дерби, на което ще ни трябва неподкупен съдия отвън. Защото у нас логиката не е част от обичайното правораздаване, поведението на прокурори и съдии също – затова ни трябва външен поглед. Но погледнете – на това системата отвръща с яростни обвинения за загуба на суверенитет. Това е примерно намесата на френското посолство при делото „Борилски“. Обидно е, но трябва.
  От нас искат съвместни екипи между прокуратура и комисията „Кушлев“, така че да може да се конфискува и запорира имущество по време на следствената фаза. Но тук вият вълци – на това у нас се гледа като отнемане на граждански права. А
  палатите на хората с 600 лева заплата
  са единственото разгърнато строителство по време на криза. Реално политици, митничари и катаджии да имат такива къщи и възможности, е отнемане на граждански права и крадене от джоба на данъкоплатеца, но у нас адвокатите на тези хора са навсякъде.
  От нас се иска да се продължи реформата в полицията, за да бъде тя компетентна като в други страни членки на ЕС. Това е все едно да изискваш всичко в полицията да е като в култовия сериал „От местопрестъплението“. Няма да е лошо. Но у нас на това отговарят – „много филми гледате!“. А и откъде пари, за да работи полицията като Грисъм и Хорейшо – нали първо трябва да хванем лошите и да им вземем парите. Омагьосан кръг.
  От нас искат да се засили законодателството за конфискациите – „следвайки принципа на неосъдително основана гражданска конфискация“. Това звучи като пролетарски лозунг и с това се спекулира непрекъснато. А всъщност ЕС говори за „твърда ръка“. Който не може да докаже доходи, равни на имущество,
  ще му се вземат къщи
  и коли
  Жестоко, нали. Но на това се крепи цялата американска икономика.
  От нас се иска подобрение на съдебната практика, когато става дума за корупция на високо ниво. Просто искат от нас реални високи присъди за корумпираните във властта. А не миене на ръце и имиджи. От нас се иска орган, който да предотвратява, търси и намира конфликт на интереси. Обаче конфликтите на интереси са навсякъде от последните две правителства – като интерпретация на стария филм – роднина, хотел, роднина, хотел. Затова и правителството явно не знае откъде да започне. От нас се иска да няма корупция при обществените поръчки и да се пестят европари. Обаче в Брюксел не знаят, че единствената работеща икономика у нас е тази на племенните обществени поръчки, правени с европари. Това е една верига, по която до потребителите на евросубсидии стигат само стотинки, а понякога стигат само празните бандероли на пачките. От нас се иска най-нормалното – да създадем държава, основана на логиката и обществения интерес. Но всички, сякаш всички днес са гракнали как това не бива да се случва, защото някой ще бъде наранен, обиден, съсипан несправедливо. А между редовете се чете – хората, за които никой не казва нищо лошо, са тези, които мачкат смисъла на това, България да е в Евросъюза. Ние нямаме смелост дори да ги назовем, камо ли да ги съдим. И сме бавни. Много воля, малко резултат. Това е, защото у нас никой не иска промяна. А всички се правят, че я чакат.

  Източник: в-к Стандарт
  http://paper.standartnews.com

• Празнуваме Илинден

  На 20 юли Българската православна църква почита паметта на св. пророк Илия – един от най-великите измежду старозаветните праведници, могъщ изобличител на езичеството и предвестник на истинната вяра в Единия Бог.

  Християнската църква го нарича още от древността „пророк и предсказател на великите Божи дела“, „ангел в плът“ и „предтеча на второто Христово пришествие“.

  Той живял около 900 г. пр. Христа и бил родом от град Тесвия в Палестина. Когато се родил, баща му получил видение – внушителни мъже го поздравили, повили бебето с огнени пелени и го накърмили с пламък.

  Смутен, той разказал това на свещениците в Йерусалим, а те го успокоили с думите: „Не бой се, твоят син ще живее в светлина и ще съди израилския народ с огън и меч.“ Това обяснява и името на Илия, което означава сила господня.

  Хората от всички времена са оказвали почит към неговата нравствена извисеност и духовна близост с Бога. И до днес стъпките му в Палестина се смятат за осветени от силата му.

  Денят на св. пророк Илия е сред най-почитаните от българския народ празници. Много от православните храмове у нас, особено в Югозападна България, носят името му.

  Вярващите почитат светеца, който е покровител на светкавиците и гръмотевиците и пази реколтата на стопаните от пожари. Св. Илия носи дъжд и влага и закриля живота.

  Заради силата, която притежавал, нашият народ го нарича Илия Гърмодолец, Гърмоломник, Гръмовник. В народните представи той препуска по небето със златна колесница, от която изпраща огнени стрели.

  В българския народен календар Илинден е най-големият летен празник по време на жътва и вършитба. Празнуват и занаятчиите кожухари, самарджии и фурнаджии, защото св. Илия е техен покровител.

  Именници – Илия (от евр “Йели аху” – божия сила) Илиана Илико, Илика, Илин, Илина, Илинко, Илинка, Божко, Божана, Божинко, Божинка и др.

  На Илинден селските стопани у нас правят молебени за дъжд, а в отделни региони в България в деня срещу празника се извършва и обредното гонене на змей – символ на сушата.
  В семейството на именник се коли най-стария петел и се готви яхния, задължителен е обредния хляб, както и многото сладки за радост на децата. В отделни райони на България срещу Илинден в сушаво време се извършва така нареченото обредно гонене на змей.
  В планинските райони на Южна България където празникът се чества много тържествено, се прави курбан от мъжко животно – бик или овен и се устройват сборове. Жертвоприношението трябва да омилостиви светеца и да предпази от градушка и наводнения. Прави се молебен за плодородие. Във фолклорното съзнание Свети Илия е наследникът на старогръцкия митологичен Бог-слънце – Хелиос. Пророк Илия е свързан и с огъня и с водата.
  Вярва се че св.Илия може далекува, затова мнозина държава осветената му икона до болния – дано се вдигне и да оздравее. Илинден е еснафски празник на кожари, кожухари, самарджии, керимидари огнеборци и пивовари.
  В София има два храма посветени на Свети Пророк Илия – единият е в квартал “Княжево” и е строен в края на ХІХ век. В двора му има една необичайна сграда – гробницата на Бали Ефенди, известен мюсюлмански духовник и лечител, живял и лекувал тук през ХVІ век. Мястото се почита от мюсюлмани и християни, които идват да се поклонят най-вече на 2 август, когато е Илинден по стар стил.

  Този празник в България носи и друг знак, свързан с Илинденско- Преображенското въстание от 1903 г. – връхна точка в освободителното движение на българите в началото на XX в.

  През есента на 1893 г., на 23 октомври в Солун Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров, Христо Батанджиев основават ВМРО с първоначално название „Български Македоно-Одрински революционен комитет“. През 1902 г. тя се преименува в „Тайна Македоно-Одринска революционна организация“ (ТМОРО), през 1905-а става „Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация“ (ВМОРО), а след 1913-а – само ВМРО.

  Цел на революционната организация е пълната политическа автономия на Македония и Одринско и присъединяването им впоследствие към България.

  През 1902 г. избухва Горноджумайското въстание. Организирано и проведено от Върховния македонски комитет без сериозна подготовка и обхват, въстанието е жестоко смазано от турските власти.

  През януари 1903 г. на конгрес на ТМОРО е взето решение за избухване на ново въстание. Възприема се тактиката на перманентната революция: в Битолски окръг то да избухне на Илинден, в Одринско – на Преображение, а в Серски революционен окръг – на Кръстовден.

  На 2 август (Илинден по стар стил) въстанието избухва. Освободени са планинските райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кааза. На 18 август започват и бойните действия в Одринско. Освободени са Василико и Ахтопол, турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.

  Турското правителство хвърля огромни сили за потушаване на въстанието. В станалите 239 сражения срещу 350-хилядната турска армия се сражават 26 хил. въстаници. Загиват 994 от тях, опожарени са 201 села, убити са 4600 души мирно население, а други 25 000 емигрират в Княжество България.

  Източник: Eurochicago.com / Pravoslavieto.com / VESTI.bg

  

• Лари Королов (Канада) – МПО се разпада. Имаме нужда от българщина

  Разговаряме с Лари Королов, Председател на МПО „Швейцария на Балканите” (Торонто, Канада) и все още член на Борда на директорите и Централния комитет на МПО в САЩ и Канада.

  – Здравейте, г-н Королов, надяваме се, че ви намираме в добро здраве! Сърдечни поздрави от България и благодарности за Вашата народополезна дейност! Преди да започнем разговора, ще Ви помолим да се представите накратко. Знаем, че вашият род е от Костурско, Егейска Македония. Кажете няколко думи за фамилната cи история. Кога вашите близки пристигат в Канада?

  – Понеже гръцките власти преследваха всичко българско, баща ми бе принуден да напусне родното си село Дреновени, Костурско в 1924 година и отиде в град Варна у вуйчо си. Но нямаше работа и в 1929 година се преселва в Торонто, Канада.

  – Знаем, че сте спонсорирали книгата на проф. Шклифов от БАН за българските егейски диалекти. Какъв беше мотивът да направите това? Какво мислите за необходимостта от такива изследвания и популяризирането им в наши дни?

  – Българските диалекти в югозападна Македония съхраняват много архаични старобългарски думи и са на изчезване. Исках да помогна на българската наука да опише тия интересни български диалекти. Но има и друго. След 1944 година македонистите в Скопие почнаха да пишат, че тия диалекти са били “македонски”, а не български. Благодарение на задълбочените изледвания на покойния Благой Шклифов всеки интересуващ се може да види, че в много отношения тия диалекти са по-близки до българския книжовен език отколкото така наречения македонски език, скалъпен от Блаже Конески след 1944 година.

  – Разкажете накратко за МПО в Канада и САЩ – кога е създадена, каква е членската маса в миналото и днес? Кога станахте член на ръководството на МПО?

  – Съюзът на Македонските патриотични организации е създаден в град Форт Уейн, щата Индиана, САЩ на 1 октомври, 1922 година от македонски българи, повечето от югозападна Македония- Костурско, Леринско, Ресенско, Битолско, Прилепско и Охридско. Пръв председател е Атанас Стефанов от село Лаген, Леринско, а пръв касиер е Аргир Лебамов от село Вишени, Костурско – баща на Георги Лебамов. МПО издаваше вестник Македонска Трибуна, доскоро вписвана на чист български език със стария правопис.

  Аз съм член на МПО от 1967 година и член на централния комитет от 2007 година.

  – Какво символизира името на Вашето местно дружество „Швейцария на Балканите”?

  – След катастрофите, които България претърпя след балканските войни и Първата световна война, не можеше реално да се мисли България да присъедини Македония. Тодор Александров създаде нова стратегия, която да бъде по-приемлива за Великите сили: Свободна и независима Македония, където правата на всички народности – българи, власи, албанци, гърци, да бъдат гарантирани, както Швейцария гарантира правата на всички.

  И както в Швейцария няма „швейцарски“ език и народност, така и Македония няма „македонски“ език и народност. Така всички народности в една свободна и независима Македония да бъдат македонци.

  – Каква дейност извършва МПО след създаването си? С какво би трябвало да се занимава в наши дни според официалната си мисия, отразена в уставните си документи на организацията?

  – Всяка година МПО имаше своите конгреси, където се очертаваха плановете за дейност на съюза за следващата година. Също така на банкетите имаше говорители от американското или канадското правителство или видни професори от американски университети. Всека година МПО пращаше меморандуми до правителствата на Великите сили, където се описваше преследването на македонските българи от гръцките и сръбските власти.

  В миналото МПО подкрепяло ли е македонски българи? Тогава МПО под чие ръководство беше? Доколкото си спомняме май последният случай беше, когато бившият президент Георги Лебамов изпрати писмо в знак на солидарност с Мирослав Ризински?

  – Точно така. Георги Лебамов е наясно за неговия български произход. Той ни насърчаваше да помогнем на Мирослав Ризински. Писахме писмо, което изпратихме навсякъде. Даже Георги Лебамов писа до македонския амбасадор във Вашингтон, но не успяхме и Мирослав е още в затвора.

  – Как се зароди идеята Ви да се подкрепи Спаска Митрова и през какви перипетии премина реализирането на тази благородна инициатива?

  – Как да не помогнем на Спаска? Да затвориш в Идризиво една жена, защото не приема бившия и съпруг в къщата си и да лишиш една майка от чедото си в 21-ви век, е просто варварщина. И всичко това, защото е българка!

  – Защо централното ръководство на МПО в лицето на Андрея Алушев отказа писмена подкрепа на Спаска Митрова?

  – Госпожа Алушева е много проста жена. Разбира от македонския въпрос, колкото магарето от музика. На миналия конгрес се изрази пред всичките делегати, че българският език е бил употребяван от МПО в миналото! Открито заяви, че не е българка. И защото Спаска е българка, Алушева не искаше да й помогне.

  – Кой ръководи днес прославената МПО? Как въобще се стигна до избора на г-жа Алушев за председател и способна ли е тя да се справи със съвременните предизвикателства и натрупващите се проблеми? Доколкото разбрахме Централният комитет се състои главно от група близки роднини на председателката.

  – Днес, за жалост, славното МПО се ръководи от една отявлена македонистка. МПО няма да съществува за дълго. Внуците на основателите на МПО са вече асимилирани. Посещението на конгресите намалява и днес МПО има проблеми с финансите. Алушева е неспособна да подобри положението.

  Щастлив съм, че баща ми е вече покойник и не може сега да види неговото мило МПО.

  – Оптимист ли сте за бъдещето на МПО и на българските общности по света? Как МПО би възстановило патриотичната си ориентация? Напоследък българската диаспора в САЩ и Канада е нарастнала значително и мнозина от новите емигранти са фамилно свързани с Македония. Как виждате перспективите за привличане на младото поколение българи в МПО? Какво може да се направи по този въпрос ?

  – За бъдещето на МПО не съм оптимист. За съжаление, много малко от македонските Българи, които дойдоха тук след 1990 г., станаха членове на организацията. Те можеха да дадат нов живот на МПО. Правнуците на основателите вече са напълно асимилирани и у тях няма никакъв интерес към миналото, особено в САЩ. Организацията има нужда от пари но нужните суми не могат да се събират от продаването на свещи и бисквити както мисли г-жа Алушева.

  – Каква практическа помощ бихте желали да получите от българските неправителствени организации и държавата за съживяването на българския дух в Северна Америка?

  – Тук в Канада нашата организация ще продължава да се старае да се бори за заветите на нашите бащи и деди доколкото са нашите възможности. Ние знаем, че по произход сме българи от Македония и югославския македонизъм никога няма да хване корен сред нас.

  Но повечето сме вече англоговорящи и ни трябват материали за нашата история на английски език.

  Източник: АРГОменти (www.argobg.net)

• Ивайло Балабанов е първият български „Почетен селянин”

  Ивайло Балабанов, един от най-големите ни живи поети, е първият носител на новоучредената българска награда „Почетен селянин”. Статуетка с формата на цървул, в който се побира земното кълбо, получи творецът в съботната нощ на 17 юли по време на „Мистериите на Хухла”.

  Над 1 000 гости от цяла България и Гърция, качени на връх Илинденя над пограничното ивайловградско село, искрено аплодираха избора. Защо именно роденият в Хухла и живеещ в Свиленград поет заслужава това отличие изказаха своето мнение писателят и преподавател в Пловдивския университет Владимир Янев и художникът Владимир Чукич. Секунди преди връчването на наградата на сцената като прекрасна бяла самодива се появи побратимката на Балабана поетесата Елка Няголова, пристигнала чак от другия край на България – от морската столица Варна.
  Тя припомни, че на тазгодишния международен фестивал „Славянска прегръдка” голямата награда „Летящо перо” спечели Ивайло Балабанов. „Докато декламирах стиховете му „Очи” и „Принос към европейската история”, които съм сигурна, че един ден ще бъдат в пантеона на ЕС, цялата зала започна да рецитира с мен, на такъв масов рецитал не бях присъствала”, сподели развълнувано поетесата.
  Полупарализираният Балабан получи статуетката „Почетен селянин”, седнал на последния ред на изградения с мраморни камъни през миналата година селски амфитеатър. В ръцете му я постави лично Иван Бунков, издателят на най-тиражния вестник в Родопите „Нов живот”, инициатор и главен двигател на „Мистериите”, които от родова среща /първата през 1983 г./ прераснаха до културен фест, събиращ всяко лято за една вечер родния арт елит в отдалеченото село Хухла. Още един сюрприз зарадва 65-годишния поет – току-що отпечатан сборник с негови стихове „Небесен гурбетчия”, чийто съставител и редактор е Иван Бунков. Книгата е издадена с подкрепата на вестник „Нов живот”, отец Петър Гарена и Христо Куманов.
  Че Хухла е раждала и ще продължи да ражда таланти доказа с изпълненията си Богдана Петрова, чиято баба Султана е от глобалното село. Момичето от Пловдив, което през май безапелационно спечели „България търси талант”, разплака с невероятния си глас този път и международна публика. Гръцки и български дечица с гордост показваха автографи от Богито и до последно не искаха да се разделят със сърдечната, а не само гласовита девойка. След поезия и пеене дойде ред и на танца – любовен танц, изпълнен от Маргарита Будинова, известна хореографка и танцьорка, участвала във ВИП данс и нейният партньор Рангел Спиров.
  Будинова също е наследник на хухленски род. Наследници на тукашни фамилии са и музикантите, някои от тях известни и в Европа – Атанас Георгиев /контрабас/, Десислава Карамфилова /цигулка/, Златина Георгиева /флейта/. Обединени в трио „Хухла” те изнесоха през деня концерт на водопада – светилище. Между двете прояви някои от гостите пиха за първи път „хухленска бърканица” и опитаха „хухленски зелник”, както и традиционни гръцки и турски ястия, поднесени в селския хоремаг, носещ гръмкото име „Център на света”.
  Догодина „Мистериите на Хухла” ще са международен културен фест, заканиха се гръцки култрегери и журналисти. Те единодушно признаха, че няма по-мистично и духовно място за това от връх „Св. Илия” над Хухла. Тук от 12-ти век преди Христа е имало голямо тракийско светилище. Намерени са много скулптори и каменни стели с образите на бог Дионисий, на Тракийския конник, с жертвоприношение на Митра, глава на Асклепий. На върха, наричан от местните Илинденя, преди две години с дарения бе възстановен и доизграден внушителен параклис „Св. Пророк Илия”, а миналата година бе построен и селски амфитеатър. Оттук погледът се зарейва към Българско, Гръцко и Турско.
  Близо е калето на Хухла, на което текат поредните международни археологически разкопки доказали недвусмислено, че там е бил средновековният замък „Родостица”, в който е отсядал Калоян при битките си с латините край Одрин.
  Вече е готов и сайтът www.huhla.net , в който ще научите за историята, археологията, потомците на Хухла или както създателят на сайта Иван Бунков споделя : „С множество гледни точки търпимо и търпеливо ще градим виртуалното ни село, ако искаме никога то да не загине !“. Явно този забравен от Бога райски кът все още не е забравен от хората – родолюбци!

  Източник: http://www.ekipnews.com/

• П. Бояджиев: Желев е убиецът на прехода

  Посткомунистическите мутанти, окопали се в президентската и правораздавателната власт, са проблем за ГЕРБ
  
  Българската емиграция на Запад беше импотентна, не помогна на родината си
  
  След 1992 г. мафията и перестройчиците взеха властта, сега правителството на Борисов има добри намерения, но го дебнат разочарования, казва емигрантът пред Frognews
  
  
  Петър Бояджиев е един от известните български дисиденти – емигрант, работил от Франция за свалянето на комунистическия режим. 
  Роден е на 3 юли 1941 година в град Нови пазар. През 1968 г. завършва математическия факултет на Софийския университет. За действия против народната власт е арестуван на 15 август 1968 г. 10 г. прекарва в Старозагорския затвор като политически затворник. През 1981 г. успява да избяга нелегално през турската граница. Установява се да живее в Марсилия. В България се връща за пръв път през 1991 г., за да участва във втората Национална конференция на СДС.
  
  Интервю на Стойко Стоянов
  
  -Г-н Бояджиев, как изглежда от чужбина България след едногодишното управление на партия ГЕРБ?
  
  – ГЕРБ е първата политическа формация, за която нямам впечатления от лични контакти и наблюдения. Намеренията са едно, действията друго, а резултатите трето. Въпреки подозренията към премиера Борисов от някои среди, аз все още оставам с впечатлението, че той не е подставено лице. Това обаче не е достатъчно. Все по-дълбоко у мен се прокрадва съмнението, че той не си дава ясна сметка с какви ресурси разполагат посткомунистическите мутанти, окопали се в двете власти – президентската и правораздавателната. Не виждам ясно ресурса, който Борисов и правителството му са мобилизирали и стратегията, която ги води, за да доведат войната докрай. Става въпрос за война, която се забави с цели 20 години. Днес вече са необходими много повече муниции, за да бъде спечелена тя.
  
  Премиерът Борисов е силно интуитивен политик, но това няма да му е достатъчно, за да преодолее препятствията, които са пред него. Те са огромни. Нужно му е да използува бързо и максимално законодателния лост, който има в парламента, за да получи в ръце секирата, с която да сече. Не случайно Първанов все по-често играе с президентското вето – печели време, а правителството губи. А времето на кабинета е като часовниците при шахматистите. За съжаление вече се наблюдава притеснително закъснение. Ако Борисов продължи така, скоро ще започне да си дава сметка, че е пропуснал момента. Той често допуска да влиза в полемика и да отговаря на опонентите си. Грешка! С полемика няма да се решат проблемите на България, а със скалпел. 
  
  – Корупцията и престъпността ли са най-големите проблеми на държавата?
  
  – Държавата не е засегната от корупцията и организираната престъпност – тя е управлявана вече 65 години от корупцията и организираната престъпност. Това е голямата разлика между България и много други страни с развита корупция и престъпност. И това състояние подчертавам не е от 20, а от 65 г. Мнението не е мое. Мъчно ми е като наблюдавам, как в родината ми се борят с тези теми като прасе с тиква.
  
  В България съществуват два вида корупция – класическата, индивидуална корупция и организираната корупция в големи размери по-високите етажи на властта. Не е сериозно да се мисли, че борбата срещу първата категория корупция може да започне и да даде резултати преди да се ликвидира вторият вид корупция. Имам усещането, че това не се разбира от правителството. Ако моето усещане се окаже вярно, на ГЕРБ му предстоят разочарования въпреки добрите намерения.
  
  – Защо през годините на прехода емиграцията ни на Запад остана пасивна и не успя да изиграе ролята на лоби и влекач за България, да помогне за бързото й демократизиране и скъсване с комунизма?
  
  – Бих формулирал въпроса по малко по-различен начин – “Защо българската емиграция не успя да изпълни своята мисия по-резултатно ?” Тази тема е голяма и много тежка. Ще отговоря с думите на моя покоен приятел, дисидента Едуард Генов, запазени и на звукозапис. В края на 2009 година, малко преди да напусне този свят той каза:
  
  „…Когато дойдох тука в Америка, мене тръпки ме побиха като разбрах каква е била позицията на нашата емиграция през всичките тия години на комунистическо управление. По време на всички сбирки за обсъждане на положението в социалистическите страни, представители на Чехия, на Полша, на Унгария и т.н. са заставали и гордо са обяснявали какво техните сънародници правят и какво са постигали, докато представителите на България са заставали да хленчат по трибуните и да обясняват за особената позиция в България и за особеното положение в България, как това, че сме русофили не ни давало възможност да се борим и въобще, глупости на търкалета. Реално нашата емиграция се занимаваше само със себе си, със сбирки, където да си похапнат, да си посръбнат, да се хвалят и да се плюят едни други. Земеделци плюеха националистите, националистите плюеха земеделците и т.н. в това се изразяваха всичките тия големи борби. Когато дойдох тука се помъчих да ги убедя, че трябва да забравят различията и враждите за кратък момент, за няколко месеца, защото пред нас има едно прозорче и ако го изтървем, то ще се затвори и няма да можем да постигнем нищо. Те не пожелаха и като краен резултат – прозорчето се затвори”. Ето така е видял тази прословута българска имиграция покойният Еди.
  
  – И вие ли заварихте същото във Франция?
  
  – Лично аз през есента на 1981 г. заварих извън родината едно течение около земеделските идеи. Второ течение около про-националистическите идеи и един съвсем малък и неориентиран кръг около изгонения цар Симеон. Имаше и ред приятелски кръгове, които се опитваха да си бъдат по един или друг начин полезни, като издателят на “Задочни репортажи” на Георги Марков, кръгът около Христо Бояджиев, Панайот Панайотов и т.н. Имаше очевидно и независими интелектуалци, които по един или друг начин служеха на съвестта си. Но трите споменати вече по-големи емигрантски течения, освен да се обвиняват взаимно, май не правеха нищо друго. Никой от тях нямаше визия нито за настоящето, нито за бъдещето. Във всеки случай преобладаващо беше усещането за голяма откъснатост от българската действителност и нужда. Всъщност такова ми бе усещането за нашите емигранти още преди да се установя във Франция.
  
  Годините от 1968 до 1978 година бях прекарал в Старозагорския политически затвор, а по-късно до нелегалното ми напускане на страната поддържах редовни контакти със реално проявилите се като противници на режима. На тази база изготвихме подробен документ, подкрепен с много имена и други информации, и го разпратихме тайно до гореспоменатите емигрантски групи в чужбина. Сигнализирахме ги за съществуването на активни противници на режима в България, за решителността ни за действие и разбира се за нуждата от подкрепа. Отговорът им обаче бе гробно мълчание. Мисля, че само Симеон от куртоазия отговори, за да ни уведоми, че нищо не може да направи, защото никой на Запад не се интересувал от България. Но между тези емигрантски групи имаше нещо общо – всяка знаеше какво трябва да се направи в България, в случай, че комунизмът им отстъпи властта. Освен това за тях беше важно единствено дали сме с тях, или сме с други. Пълна трагедия. Когато аз се установих във Франция с моите приятели Фреди Фосколо и Антон Машев създадохме нов кръг, инспириран от напълно различна философия в сравнение с подхода на по-голямата част от старата емиграция. Изградихме връзки с журналисти, право-защитни организации, с активните емигранти от другите комунистически страни и т.н. Аз от своя страна осъществих контакта с липсващото звено, което се намираше в България и така работата тръгна и започна да дава плодове. Реакциите към нас бяха различни. Една част направо не скриваха омразата си към новия кръг. Та кои сме ние да им отнемаме територия и пространство? Това особено бяха претенциите на тъй наречения кръг на земеделеца Ценко Барев в Париж. Издаваха някакво списание, на доста ниско ниво. Освен това бяха напълно инфилтрирани от ДС, но това не ги смущаваше.
  
  Разкривайки всичко това, трябва да е ясно, че при тази картина нямаше шанс българската емиграция да бъде полезна на родината и това се доказа през тези 20 години.
  
  – Подготвяте за печат голямо изследване за българския преход, защо в него отделяте твърде важно място на събитията през 1992 г., с какво тя бе по-особена?
  
  – 1992 остава решаваща за новата история на България, но някак си е недостатъчно оценена от обществото, историците и политиците. След 14 декември 1989 г. отново народът имаше шанс да скъса по-решително с миналото на комунизма. Възможностите бяха няколко, но поради грешни анализи и неопитност бяха пропуснати. За да се провали системата на Живков и перестройчиците трябваше да се направят нестандартни ходове, да я изненадат, да подпомогнат излизането йѝ от релсите, което вече беше започнало поради външни фактори. Статуквото трябваше да се взриви. Да се разклати доверието към него и у тези, които все още вярваха и вървяха като слепи след уж новата БСП. За да се случи всичко това, трябваха и още малко повече решителни хора. Имаше и такива, които разбираха нещата, но не им стигаше кураж. 
  
  – Падането на правителството на Филип Димитров ли е крайъгълният камък за днешните проблеми и сбъркания път?
  
  – Филип Димитров е първият некомунистически министър-председател на страната след вътрешно партийният преврат от есента на 1989 г., и то избран по възможно най-демократичния път за онова време. Самият той вече 20 години показва, че има за база проевропейската ценностна система. Редно е да не се забравя, че е един от малкото неподставени лица в политиката. Той наистина изразяваше най-ясно очакванията на огромна част от българите за радикална смяна и скъсване с порочното минало. Според мен всички приказки за умишлена злонамереност от негова страна при падането на правителството му са най-малкото несправедливи. Нищо от това, в което по най-подъл начин го обвинява или му вменява като вина Желю Желев, не е вярно. 
  
  – През този период се бяхте върнал в България, познавахте политическата кухня, не подцениха ли в СДС опонентите си, как се подведоха и загубиха властта?
  
  – Тогава имах две срещи с Филип Димитров и му изложих прогнозата, че скоро ще го свалят, ако не вземе адекватни мерки.
  Той слуша, но не разбрах дали е вдянал за какво става дума. Приятели, депутати в СДС после ме уверяваха, че Филип им казал, че са взети всички мерки и СДС няма да изгуби властта. Срещнах се и със Стефан Савов малко преди да го свалят от председателският пост в парламента, пак по същият проблем. Стефан беше по песимистично настроен, но смяташе, че периодът на падането ще бъде по-дълъг. Разбрахме се да се видим отново, след като проведе подробен разговор с Филип.
  
  
  С Александър Йорданов
  
  Междувременно го изхвърлиха от шефския пост в Народното събрание. Операцията се осъществи под прякото ръководство на Желев. Той организира всичко от личностно користни съображения. Стефан беше започнал да работи организационно много сериозно и дори в чужбина се оформяше впечатлението, че силният човек в София е Савов. Това вбеси комплексите на Желев и той реши да покаже и на външния свят, и на Филип Димитров кой е силният човек в държавата. Надяваше се с тази операция да сплаши Филип и да го направи отново негов послушник. Така нямаше да му се налага да сваля правителството, а само щеше да прокара изгодни от негова гледна точка смени в екипа. Филип не се поддаде, но остави до себе си един за нищо не ставащ съветник – кариерист без покритие (Константин Мишев, б.а.) който го лиши от всякаква ефективна защитна стратегия. 
  
  – Наскоро в интервю за Frognews.bg Филип Димитров коментира, че ако тогава се е стигнело до избори, сините са щяли да спечелят поне 40% от вота, реалистична ли е била тази прогноза?
  
  – Подробно съм изчел това интервю, а думите му са самата истина. В случай на предсрочни избори, СДС можеше наистина да вземе 40% тогава. Но тук е голямата и основна грешка на първия син премиер. Той знаеше за тези проценти и нагласи, но тава го знаеха и враговете му, и противниците на обновлението на страната. Защо допусна, че те лесно ще го оставят да се стигне до избори и така те да изпуснат окончателно контрола над България? Не изборите бяха тяхната цел, а властта и то веднага, защото времето работеше всеки час срещу интересите им. Шансовете им да запазят контрола над страната намаляваха. Тук е основната и голяма грешка на Филип и на един тесен кръг около него. Анализът им на обстановката беше изцяло неверен. Преди Филип да поиска вот на доверие, имах две лични срещи с него в Министерски съвет. Разполагах с голям обем информация и му предадох какво му готвят от президентския щаб. Но той продължаваше да вярва, че пътят минава през предсрочни избори, които опонентите му ще загубят. Изобщо не искаше да допусне, че тези избори просто ще се прескочат. 
  
  Вечерта, когато се провеждаше тайното гласуване на вота на доверие, бях във фоайето на парламента с Филип Димитров и Александър Йорданов. Казах на Филип: „Ще те бламират, организирани са”, той отговори: „Ще видим”. Сашо Йорданов каза, че също има притеснителни сигнали, но в случай на необходимост можем да спечелим поне още едно денонощие. „Имам опит, при такива гласувания със хартийки винаги има спорни бюлетини, можем да анулираме гласуването, за да го повторим в установения от правилника срок. Само кажи, че си съгласен”, предложи Йорданов, но отговорът на Филип беше: „Вие милостиня ли ми давате, каквото сабя покаже”. В този момент той не оцени, че пропилява надеждите на милиони, които бяха концентрирани в него. 
  
  – Кой сътвори конспирацията, свалила първото демократично правителство?
  
  – Моторът, който свали правителството на Филип Димитров от власт, се нарича Желю Желев. Всички други играха второстепенна роля. Желев е изключително подъл и непочтен. Много преди премиерът да поиска вот на доверие в президентството вече действаше оперативен щаб за свалянето на Филип. Тримата основни участници в него бяха – Бригадир Аспарухов, шеф на НСР, генерал Стоян Андреев, представляващ дълго време преди това ДС в ръководството на БАН, а в онзи момент официално съветник на Желев и реално контролиращ го, и Алексей Алексеев, гарантиращ интересите на Доган на „Дондуков”2. Действията и на тримата в онзи период, в условията на правова държава бяха престъпни и подсъдни. Димитър Луджев и неформалната група депутати, която той организира, също им помагаха. В онзи момент Луджев вече се беше сближил със „Мултигруп”, а преди това топлата връзка с Илия Павлов и президентската институция протичаше чрез Ивайло Трифонов.
  
  Щабът на тези хора планира и осъществи тъй нареченото активно мероприятие, за което бяха обучавани преди това в Москва. Реализираха тази си дейност чрез агентурния апарат, с който разполагаха в страната.
  
  – Филип Димитров смята, че кабинетът му е паднал, защото е започнал битката с мафията?
  
  – В интервюто си пред вашето издание експремиерът Димитров споменава за речта си от 18 септември 1992 година в парламента. Тогава наистина предупреди за идващата мафия. Прав е, но не трябва да се чувства обиден на депутатите и политиците, които са му се смеели и не са го разбрали – та те бяха точно органична част от тази създаваща се мафия. А тя не се бори само с речи при положение, че си натоварен с изпълнителната власт и по закон контролираш правоохранителните органи. Какъв допълнителен мандат ще иска един премиер, след като вече по закон е натоварен с правоохранителната дейност на страната. 
  
  – Можеше ли да се размине войната между Желев и Димитров, да са ефективен екип?
  
  – Вероятно можеше, ако Филип приемеше да бъде послушна кукла на конци в ръцете на Желев. Тогава той нямаше да има никакви неприятности и президентът никога повече нямаше да бъбри небивалиците по негов адрес. Чест прави на Филип, че той реши да се опита да провежда политиката за която го бяха избрали. Проблемът беше, че нямаше достатъчно житейски опит, не говоря за политически. Направи няколко тактически грешки, но съм убеден, че имаше добри намерения, за съжаление обаче това не е достатъчно.
  
  – Кои са грешките на растежа, които Филип Димитров не е дооценил тогава?
  
  – Oще при съставянето на проекто-депутатските листи Филип допусна и не взе мерки хората на Желев да си отидат при Петко Симеонов или при Милан Дренчев. Тези две групи си бяха Желюви човечета. Тогава трябваше ясно да се каже на Желев – “Тези са твоите хора, да излизат отделно на избори, не може да участват и при нас”. Особено става дума за Димитър Луджев и Христо Иванов, известен като агент Александър. Случаят с това лице заслужава да бъде осветен, защото вече 20 години се прикрива. Още в края на лятото на 1991 г. аз принудих Христо Иванов да признае пред целият НКС че е бил агент на ПГУ. В момента на признанието му Филип отсъстваше. Председателствуваше А. Йорданов. Всички бяха в шок. Йорданов прекъсна заседанието, извика ме на разговор в коридора и ми каза: „Братче, аз съм объркан, как може заместник председателят на изборния щаб да е агент на ДС? Да решава утре Филип”. Но на сутринта Филип обяви пред целия координационен съвет, че има пълно доверие във Христо Иванов, че той е от добрите ченгета. Всичко това го направи явно по настояване на Желев. Знае се последващата роля на споменатия Христо Иванов при свалянето на правителството на сините. Освен това Филип Димитров фалшифицира решенията на НКС, за да угоди на Желев и да вкара Луджев на избираема позиция. Аз притежавам копие от тези документи. Имах два разговора с Филип по този въпрос и го предупредих, че прави голяма грешка. Отговорът му беше: „Ти си луд. Не мога да се карам с президента”. Аз от своя страна бях убеден, че рано или късно той ще бъде принуден или да се кара, или да му слугува. Е, после той се скара, но нямаше достатъчен ресурс да воюва. Желев беше свикнал Филип да му се подчинява. Това го устройваше и така той успокояваше и своите партньори в БСП, че приказките са си приказки, но положението е под негов контрол. 
  
  Ще разкажа за пръв път една любопитна история в потвърждение на тезите ми. В края на 1991 г. обядвахме със Желев и пред мен той подчерта привилегированото си положение в назряващите вече различия за политиката на правителството на СДС. Думите му бяха следните: „Е, Филип нека се попъчи малко, да си направи малко имидж, но когато реша, с две шамарчета по дупенцето ще го вкарам в правия път”. Но видяхме, че Филип отказа да влезе в правия според Желев път и тогава започна обстрелът по сините редици, първо на Стефан Савов и т.н. 
  
  – Защо Желев воюваше и с покойния Савов, на каква основа бе конфликтът им?
  
  – Човек трудно може да си представи омразата, която Желев таеше срещу Стефан Савов. Последният имаше житейски опит, платен с цената на много страдания. За него също проблемите бяха съдба, а не игра. Един от последните ми разговори със Желев в президентството беше провокиран от мен с цел да доизясня някои факти. Вече имах точна информация за топлата връзка между „Мултигруп” и президентството чрез Ивайло Трифонов, съветски възпитаник. Илия Павлов от своя страна беше инфилтрирал и в КТ „Подкрепа” ѝ Радослав Ненов като заместник на д-р Тренчев. Извадих пред Желев няколко горещи корупционни факта за групировката, а той ми отговори: „Абе, наистина може да има някои тарикатчета, които се опитват да правят пари, но те не са страшни. Страшен и опасен за България е този големият реституционен капитал, който се групира около Стефан Савов”. Не му отговорих нищо. Мисията ми беше завършена – получих яснота. 
  
  Веднага след това се срещнах със Стефан и му предадох целият разговор. Той осъзнаваше положението, но се надяваше, че ще има време да вземе необходимите мерки. Събитията показаха друго, те бяха и предупреждение към Филип. Той знаеше всичко и това е една от причините да поиска фамозния вот на доверие. Вярваше, че ще успее да нанесе по този начин изпреварващ удар на Желев. Но виждаше само 2 изхода – или получава доверие и ясно се еманципира от Желев, или предсрочни избори и получава подкрепа директно от хората и още по стабилно блокира домогванията на Желев и компания.
  
  – Кой е третият вариант, който демократите пропуснаха?
  
  – Третият път, който аз предричах, водеше към кабинет, подчинен на перестройчиците Желев и Луканов. Защо се забравя, че Луканов в онзи момент беше в ареста и искаше доказателства от Желев, че контролира СДС. Точно арестът му беше и една от причините президентът да тръгне срещу премиера. Това беше единственият политически капитал на Желев. Без това той не им беше нужен, нито на българските, нито на съветските перестройчици. Не трябва да се забравя също, че в онези времена СДС и БСП бяха само условности за пред емоционалния електорат. Истинската разграничителна линия минаваше другаде. Но това е друга и по-дълбока тема.
  
  – Как в БСП вървеше интригата около свалянето на правителството на СДС?
  
  – Кланът на Луканов работеше усилено в тази посока, а този на Жан Виденов беше реално против падането на правителството. Те осъзнаваха, че няма да получат нищо, само ще бъдат употребени, а Лукановистите ще станат по-силни. Който се съмнява в тези твърдения, да погледне в стенограмите на Народното събрание. Ще се увери, че Жан Виденов и още няколко около него не са гласували за правителството на Любен Беров. Нека дърдорковците да обяснят този факт.
  Луканов и хората му искаха главата на Филип Димитров, защото беше в ареста и започваше да губи търпение. 
  Познавайки тази ситуация, бях започнал по моя инициатива регулярни и максимално конспиративни срещи със Жан Виденов. Интересите ни съвпадаха в частта да се изолира Луканов от властта. Приятели политзатворници и някои депутати от СДС бяха в течение на тези разговори. Чрез тях имах достъп до главния прокурор Иван Татарчев, а от него зависеше до голяма степен положението на Луканов в ареста. При положение, че парламента не сменеше решението си, имах всичките гаранции, че Луканов няма да излезе от ареста и т.н. 
  
  На онзи етап Жан Виденов беше в известна степен формален лидер и беше далеч от реалната власт във БСП. Влиянието в червените редици деляха реално Луканов и Лилов. Конкуренцията между тях беше жестока и единствено общата заплаха можеше да ги сплотява. 
  
  – Част от тези сложни събития е и опита ви да станете премиер с мандата на БСП. Скандалът и до днес не може да се потуши – политзатворник, емигрант, антикомунист, а изведнъж ортак с червените. Как се роди тази мистерия?
  
  – Аз съм си поел отговорността за тези събития, но за пръв път ще изложа напълно неизвестни факти, ще кажа цялата истина. 
  След свалянето на Филип всички ходове бяха с изключителен коефициент на риск. Операцията от страна на перестройчиците и Желев беше почти реализирана. Само нестандартни ходове биха могли да затруднят или провалят сценария им. Димитър Луджев вече се виждаше като новият министър-председател, Иван Костов също, Луканов броеше малкото дни, които му остават до излизане на бял кон от ареста, Желю се превръщаше отново в силния човек на София със послушен министър-председател. И Стоян Ганев се виждаше с ореол и т.н. Жан Виденов пък проумяваше, че много скоро ще изгуби и малкото власт във партията си и т.н. Веднага поисках среща със Жан и му казах: „Свършен си, но и ние сме свършени, готов съм при идването на мандата при вас, да се ангажирам”. Отговорът беше: „Добре, но не виждам как мога да го прокарам, ако изобщо има някаква възможност то би могло само, ако Лилов те подкрепи, иначе не виждам шанс”. Казах му му, че проблемът с Лилов ще си го реша, но имам ли тогава шансове? Виденов отговори: „Да, но само при положение, че Лукановите хора не намерят човек, който да се съгласи да го разиграят. Те имат решение и съгласие да реализират мандата на Доган, а нашият само да бъде разигран проформа”. Така и стана – БСП не успяха да намерят свой човек, който да поеме мандата. Тогава Виденов ми се обади и аз се задействах.
  
  Имам стари и точни отношения с Благовест Сендов, бил съм му студент. Потърсих чрез него среща с Лилов. Само след два часа контактът беше уреден на неутрален терен – в дома на Александър Янков. Тогава за първи и последен път разговарях с Лилов във присъствието на другите двама. Лилов не искаше да се злепоставят пред техните избиратели чрез факта, че никой не ще да се ангажира с мандата им. А това беше така, защото всички знаеха, че е планирано да се осъществи мандатът на ДПС и не искаха да ги разиграват и да стават за смях. 
  Казах на Лилов, че се интересувам от техния мандат. Той всъщност се търкаляше по улицата, а те имаха две възможности – или да го върнат, или да приемат моето предложение. Нямам илюзии, че Лилов вярваше, че чрез този мандат ще се реализира правителство, затова и не са водени никакви разговори тази вечер за състав и други ангажименти. Лилов просто си поставяше две цели – да покаже на Лукановите хора, че те не са намерили нужния човек, а той го е открил. И втората – да влезе в пленарна зала техният мандат, а не на ДПС. Нямаше никакви илюзии, че ще се събере мнозинство. Няколко часа след моя разговор със Лилов Жан ме потърси да ме уведоми, че Лилов е подкрепил моята кандидатура. По-късно това направи и Висшият им партиен съвет. 
  
  – Кои в червените редици бяха против експеримента враг на комунистите да състави кабинет с техен мандат?
  
  
  В словестна схватка с Николай Добрев в парламента
  
  – Николай Добрев е един от малкото отказали да ме подкрепят при гласуването на „Позитано”. Тогава някъде след полунощ му телефонирал генерал Тодор Радулов, бивш началник на Главно следствено управление, човекът на който лично отказах да приема предложението му за сътрудничество на ДС през 1968 г. Падането на Живков го завари като заместник на Велко Палин в ЦК на БКП. 
  
  Та тази звезда на ДС телефонира на координатора им в БСП Добрев и крещи: „Вие луди ли сте, аз го познавам, този е способен да ни избива”. Свидетели разказват, че звездата Добрев само мънкал и обяснявал, че не е успял да удържи контрола на положението, но че все пак не им е изменил, защото гласувал „против”. 
  
  Изненадан е бил и Луканов в болницата на МВР, изпаднал в неконтролируема ярост и притеснение за бъдещето си. Не случайно, след излизането си от ареста, наляво и надясно по вестниците разправяше как съм бил един от малкото желаещи да се пролива кръв. Разбира се, отговорих му, че дали съм имал такова желание или не, е само въпрос на предположение, но е факт, че неговият баща е проливал невинна кръ. Факт е и че самият Луканов, ако не е участвал лично в проливането на кръв, го е одобрявал като висш комунистически функционер. 
  
  – Знаел сте, че сте камикадзе, обречен на неуспех, защо си оцапахте името?
  
  – Декларирам, че съм нямал никакви амбиции за власт. Сигурен съм, че няма човек, който да свидетелства днес, че съм подготвял кабинет, програма, че съм уговарял министри и съм се ангажирал с хора и политики, че съм обещавал постове. Не съм работил нито една минута по съставяне на правителство.
  
  Моята единствена цел беше влизане в пленарна зала и взривяване на Народното събранието, пълно с агенти на ДС. Това щеше да стане със словото ми и с проекто-кабинета, съставен само от имена на политзатворници и емигранти. Подобни заседания на парламента се излъчваха директно от БНТ и това щеше да скандализира обществото, но и да му отвори очите за ставащото. Ако скандалът избухнеше, на този етап наистина даваше много повече шансове да се върви към разпускане на парламента и обявяване на предсрочни избори, които СДС имаше шанс да спечели.
  
  Но точно от това се страхуваше голямата част от тази инсценирана политическа класа.
  Кланът на Желев и Луканов обаче предугади опасността от появата на един неконтролируем човек като мен. Това беше евентуален провал на подготвяния от тях кабинет с Беров и Доган. Така повдигнаха преждевременно въпроса за френското ми гражданство и не ни достигнаха сили да се разтури този порочен парламент. Перестройчиците никога не бяха очаквали да видят заедно с общ интерес относително праволинейния комунист Жан Виденов и праволинейния антикомунист Петър Бояджиев. 
  
  След това историкът-митолог Драгомир Драганов писа какви ли не глупости по вестниците по мой адрес. Веднъж го притиснахме със Сендов защо го прави, а той най-наивно сподели: „Е , трябват ми пари, а тези платиха 100 лева”.
  
  – Какво спечели Виденов от разиграването на този сценарий?
  
  – Едва ли Жан Виденов е имал по-полезен ход от този, който направи чрез мен. Истината е, че в крайна сметка излезе по-силен от скандала. По-късно, именно той определи след разговори с Филип Димитров края на правителството на Любен Беров, спечели изборите и стана премиер. Не знам, дали се знае, че краят на правителството на Любен Беров е решен без Луканов да е информиран и напълно против интересите на неговия клан. Това е важна победа. Така че за периода 19 92 – 1994 г. Виденов е само във възходяща позиция. Освен това, малко известно е, че благодарение на този ход с моя мандат той се освободи от опеката и на Лилов, и стана реален лидер на тяхната партия. Грешките си Виденов започна да трупа след като стана премиер. В известен смисъл го сполетя съдбата на Филип. Малко хора знаят, че премиерският пост във българската политическа система натоварва с изключително психологическо напрежение.
  
  – И до днес заради скандала с мандата във форумите на Интернет опоненти ви обвиняват за връзки със БКП, ДС, зависим ли сте от комунистическите служби?
  
  – Въпросът ми харесва изключително много. Благодаря на Бога, че ми помогна много пъти в трудни моменти, та днес на тази възраст (69 г., б.а.) мога спокойно и с чиста съвест да кажа, че никога не съм допуснал да стана зависим от тях. 
  По мое време около 60 % от политзатворниците останаха верни на идеите и морала си. Останалите 40 % не успяваха да се противопоставят съвсем ребром като нас, но се опитваха, доколкото им е възможно да запазят вече накърненото си достойнство. Само една наистина малка част служеше с настървение против нас на палачите ни и съвсем основателно си заслужи презрението. Точно поведението на тази малка част измежду бившите политзатворници ме е маркирало силно и вероятно по тази причина съм станал свръхчувствителен на тази тема и може би малко повече от допустимото нетолерантен. 
  Още през първите дни на ареста ми през 1968 г. трябваше да изпия голямата горчива чаша на предателството, да преосмисля и преоценя моите дотогавашни методи и подходи. Бяхме предадени от най-засегнатия от комунистическата власт измежду нас. Той всъщност не помни баща си, защото е бил бебе когато тъй нареченият Народен съд го осъжда на смърт и екзекутира. Майка му остава вдовица с двама сина. Та точно по-малкият Георги Христов Неделчев от град Шумен, който се водеше сред най-добрите ми приятели, е приел да бъде вербуван и да работи със ДС срещу нас, и то по възможно най-подлият начин – като агент-провокатор. Идеята им е била да ме провокира към действия, които, ако бях приел, щяха да ме поставят пред много по-тежкия избор – агентство или смърт. Тези факти съм ги изнесъл пред френския читател още на 3 ноември 1981 година, когато за първи път имахме възможността с моят приятел и съпроцесник Алфред Фосколо да говорим на пресконференцията, организирана от Комитета на френските математици и председателствувана лично от световно известния френски математик Анри Картан. 
  
  Моят въпрос с ДС и комунистическата власт аз реших още през август 1968 година. В разработките срещу мен „ЕМИСАРИ” и „ДЕМОКРАТА” всичко се вижда нагледно. На 15 август ме задържат секретно с намерение да ме вербуват в рамките на няколко дена и да ме пуснат отново на фалшива свобода, но вече като агент и то с перспектива, след обучение да бъда прехвърлен като нелегал във Франция. Разчитат на резултат, защото вече след предателство на един наш съидейник, имат в ръцете си позив, изготвен и разпространен от нас. Тогава бях пред два избора – приемам да им сътруднича, тегля черта на всичко, на което ме бяха възпитавали и в което вярвах, и предавам съдбата си в ръцете на хора, които ненавиждам дълбоко. Другата алтернатива – отказвам и приемам пътя към неизвестното, но със съзнанието, че съм избрал сам да градя живота си и бъдещето. Реших, отказах лице в лице на тогавашните полковници Радулов и Охридски. Повтарям, благодарен съм на Бог, че ми даде сили в онзи момент да взема правилното решение и ми помогна да го устоя. Без това решение нищо от това, което съм извършил през живота си, нямаше да бъде възможно. 
  
  И още няколко аргумента за невярващите в България. Сега в Комисията по досиетата, архивните документи, които сме открили за мен са дебели около метър, но предстоят да излязат още доста други, без да говорим за унищожените или прикритите. Освен това съм първият и единствен за сега, който е депозирал пълномощно в Комисията, според което я задължавам да гарантира достъпа на всеки гражданин до всеки лист, намиращ се в архивите на ДС, отнасящ се до моята личност. Тоест искам пълна прозрачност. Освен това, Комисията ми е издала и документ, че не е открила данни за мои връзки със българските служби. Но според мен това не е достатъчно. Моите опоненти или врагове имат право на достъп до всеки лист засягащ ме, да го тълкуват, публикуват, разпространяват. Ако смятат, че мога да направя повече от това – да кажат, ако е във възможностите ми – ще действам. 
  
  Накрая ще кажа, че за мен най-ценно е отношението на моите събратя по съдба, с които съм прекарал 10 години в комунистическите затвори, те ми вярват и продължаваме и сега битката за справедливост.

  Източник: http://frognews.bg/

• Отворено писмо: СБОГОМ ГЕРБ!

  ОТВОРЕНО ПИСМО (СБОГОМ ГЕРБ!)

  от Петър Хранков

  (вече бивш ръководител на ПП ГЕРБ „Красно село“ – София)

  До всички, които имат някакво отношение към Демокрацията

  Присъствах на поредния фарс, именуван звучно областно събрание на партия герб.

  Видях хора, които продължават да възхваляват един несъмнено напълно компрометиран и скандално провалил се функционер и хора, които възторжено и бурно го аплодират. Видях хора, които още не са разбрали, че герб се състои само от няколко души, които се наричат ръководство. Видях хора, които са се превърнали в завършени конформисти от страх да не загубят своите постове и облаги. Видях хора, които безапелационно налагат своите решения и хора, които примирено и безропотно ги приемат. Видях хора, които са членове на една демократична партия, но са третирани като симпатизанти. Видях хора, които са щамповани с израз на очакване да попаднат в кръга на богоизбраните.

  Видях диктат и си спомних за едно отминало време, отговарящо на тази характеристика.
  Времето, когато се наложи да напусна България поради вроденото си свободомислие.

  Не видях равнопоставеност и демократичност. Не видях далновидност и благоразумие.
  Не видях надежда. Не видях бъдеще. Не видях разум.

  На всички, които все още се надяват да извлекат някаква полза от демонстративното си самоунижение искам да кажа ясно: Който живее с преклонена глава, живее прегърбен.
  Сляпото послушание води единствено до духовна слепота.

  Оттеглям своето доверие от способността на тази партия да изповядва и отстоява истинските демократични принципи. Съвестта ми не ми позволява да нося отговорността за неминуемите негативни последствия в близко бъдеще.Освобождавам поста на ръководител и се отказвам от членството си в тази подчинителна унизителност.

  Партията се превърна в милитаризирана структура от послушници, надяващи се единствено на благоволението на висшестоящите. Първоначалният порив се изроди до неузнаваемост и вече няма нищо общо с идеята за гражданско съзнание. Парламентът на Република България се превърна в безкритичен силов механизъм за налагане на висшестоящи решения. Не вярвам на ловки словесни еквилибристики и удобни статистики, вярвам на това което виждам и чувам.

  Често ме питат дали не ме е страх да се обявя официално против ръководството на герб. Не, не ме е страх. Страх ме е да не се събудя някоя сутрин с усещането, че съм предател на собствените си убеждения. Това е единствената непоносима мисъл с която не бих могъл да живея и от която наистина ме е страх. И този път смятам да остана тук. Защото времената са други. Защото съм Българин и мое изконно право и осъзнато задължение е да защитавам свободомислието.
  Демокрацията се гради само и единствено върху него.

  П. Хранков

  ––––––-
  Б.Р. Редакцията на Еврочикаго се опита да намери писмото на страницата на ГЕРБ „Красно село“ – София, но тя е затворена и на адреса и се появява само надпис:  Oops! This link appears to be broken.

• Николай Михайлов: Само гладът може да детронира Харизмата

  Това управление е обективирано безобразие на нашата обща политическа некадърност – лявата, дясната и народната

  Компетентността не вирее до „Бойко”, защото има собствена сила, която дразни с превъзходство и независимост. Човек, на когото не би могъл да звънне нощем „да му купи пура”, тъй да се каже, е излишен и вреден. Компетентността е усвоима само „по допущение” и ако е свързана с явен или таен недъг, с някаква слабост, това каза пред ГЛАСОВЕ д-р Николай Михайлов. И още: Елитарната престъпност не е докосната. Статистиката твърди, че престъпността е нараснала с 10%. Но я няма в медиите или присъства като просната в безконечния правоохранителен сериал. Хищниците от прехода си живеят като римляни в декадентски период.

  В началото на мандата на ГЕРБ немалко анализатори изтъкваха неясната и аморфна политическа физиономия на управляващата партия. Придоби ли повече релефност и яснота политическият профил на управляващите една година по-късно?

  От начало до край, впечатлението е за политически регрес, за свличане в дополитическа фаза. Ще се пошегувам: управлението има „кроманьонски” политически профил. Намираме се на ранен етап на политическата антропогенеза, някъде при „смелото сърце” на Бърдоква. Да се размишлява сериозно за господстващия политически фолк в категориите на нормалността, не си струва, мисля си. По-правилно е да се отсече: това управление е обективирано безобразие на нашата обща политическа некадърност – лявата, дясната и народната. Двадесет години по-късно, на върха на преходното изтощение, струпахме тези мъже и жени „от всички краища на страната”, ”за да направят нещо за тая държава” и за да изметат „Доган и комунистите”. В момента го правят. Не чувате ли грохота на тяхната управленска машина, стенанията на всички мозъчни чаркове? Нищо няма да излезе от това национално отговорно замъчване обаче – само жега и финална покруса.
  

  И все пак какви са характеристиките на тази власт и как бихте определили налагания от Бойко Борисов маниер на управление?

  Тази работа ми прилича на неоживковизъм с „капиталистическо” лице. Синтез на мутра с генерален секретар. Богатата и незаменима социалистическа емоция на „огриженост за народа” е комбинирана тук с уменията на преходния гангстеризъм, преиздаден като правоохранителна кауза. На мястото на онази медицинска сестра, която кърпеше чорапите на Живков (какъв възхитителен ритуал на прибедняване!), е настанена предприемачката Цветелина Бориславова, стопанката на всички винетки. Ако мислите, че това безобразие ни е дошло като нещастен случай, лъжете се: това сме ние с хастара навън: държавата на Живков и предприемачеството на СИК. И жизнеутвърждаващата волност на фолка, щях да забравя…
  

  Не са ли управниците просто проекция на инфантилизма на обществото? Всъщност какви са характеристиките на българския инфантилизъм и какви грехове носят медиите за неговото задълбочаване?

  Българите упорстват в убеждението, че „между капките” има резервирано трасе за измъкване на всички наши домакинства. В България няма гладни гробища (Вера Мутафчиева). Има пътека към утрешния ден, независимо от всички превратности. Нашият фатализъм има и бодра страна. Убеждението, че „минималната потребителска кошница” е провиденциално гарантирана, крепи нашия етнос независимо от подозрението за случайния характер на историческата ни наличност. Не знам дали това е инфантилно, или пък е мъдро. Отчуждението на българската държава (турците) и на българската църква (фанариотите) ни кара да се чувстваме случайни, неосмислени. Държавата разполага една нация в историята, а църквата – във вечността. Нашият хоризонт е оцеляването. Нашият политически водач е всъщност лидер на оцеляването, склададжия. Високите цели са над националния ни ръст (три национални катастрофи), императивната цел е оцеляването. Фундаментално дребнотемие.

  Умберто Еко твърди, че цялата власт в Рим произтича от медията. И в София също. Така например българската медия дундурка Борисов от десетина години насам по много неприличен начин, на което всички сме свидетели. Маса репортерки имат във връзка с това дундуркане, незабравими спомени. Много любопитно: през моминските трепети на отделно взетата професионалистка се осъществява националната съдба, подготвя се пришествието на Борисов. Набъбването на подкрепата за „Бойко” върви паралелно с нарастването на неприличните журналистически вълнения. Еротизираната медия е подстъп към властта. Продажната също. Заслугите са поделени.
  

  Освен дундуркането от страна на медиите кои са другите причини за жизнеността на популизма на Борисов и колко дългосрочен може да бъде успехът на този популизъм?

  Вярно е, че народът беше зажаднял за „популизъм” и доколкото мога да съдя, продължава да жадува. Не се е напил. Народът жадува опростяване, той иска „простото” начело. Простото е реваншизъм, не търпи йерархии, особено имуществени, но търпи вожд, даже го жадува. Иска лидера си разбираем, решен, един от нас. ”На сто процента”. Най-голямата посткомунистическа мъка не е бедността, така наречената просешка тояга, а отнемането на народния суверенитет върху „стила”, обезценяването на „обикновения човек”. Българският „капитализъм” обезсмисли съдбата да бъдеш „народ”. Това е интимният скандал. Народът обедня откъм самоуважение. Социализмът действаше като опустошителен комплимент по адрес на народа, деградация чрез утопично извисяване. Всяка твар без изключение беше Народ, с изключение на усъмнените. Социалистическият елит знаеше за егалитарните страсти на суверена и се наслаждаваше само зад дувари, свенливо и засекретено като практикуване на някаква извратеност, капиталистическа в този случай. 89-а освободи култа към монетата и вбеси всичко живо в активна или в страдателна форма. Парите са двойна мъка: защото ги нямам и защото ги имат. Оттук и прословутата жажда за справедливост като евфемизъм на завистта. Разслоението е първороден грях на българския капитализъм. Олигархичният елит е в максимална степен „народ”, разбогатял народ. Но това разделение е несправедливо, защото местата на частта и цялото са разменени: богатото малцинство е отгоре, а бедното мнозинство – отдолу. При това положение най-добре е да дойде Ивайло.
  За първи път след 89-а политиката проговоря на „разбираем” език интимните травми. Опитваха всички, но този успя.

  Питате как се лекува популизма? Популизмът се лекува с глад. Дойде ли глад, популизмът умира. И друг се ражда…

  Коментирайте кадровата политика на Бойко Борисов като премиер и като лидер на политическа партия – защо властта залага на некомпетентността? Мултиплицира ли се според вас този модел за подбор на кадри в останалите публични структури?

  Кадрите на „Бойко” са импровизации на инстинктивната му „мъдрост”, фигури, срещнати „на кръстопът” (Анна Борисова). ”Лъчо” функционираше съвсем доскоро като непоседливо тяло на сгрешена мисъл, или другояче казано – като личен полтъргайст на Харизмата. Всички от антуража на Борисов са по своему карикатурни: от Цецка Цачева до Божидар Димитров. Защо така ли? Защото инстинктът на Харизмата избира безобразие на вдишване и на издишване, а го прави, защото не може да си го спести. Цялата конструкция, наречена ГЕРБ, е интелектуално и естетически беззаконна, даже уродлива, а е такава по силата на прототипа. Изтървете ли „народа”, става лошо. Екипът на „Бойко” е съставен от сродни души и от лицемери в поза на доброволно самоунижение. Национално отговорни сини отрепки. Как си представяте „човек с всичкия си” по тези места?
  Компетентността не вирее до „Бойко”, защото има собствена сила, която дразни с превъзходство и независимост. Човек, на когото не би могъл да звънне нощем „да му купи пура”, тъй да се каже, е излишен и вреден. Компетентността е усвоима само „по допущение” и ако е свързана с явен или таен недъг, с някаква слабост. Оттук и споменатата карикатурност на антуража. Човек, който тежи на мястото си, е труден за изхвърляне. Става скандал.

  Моделът Борисов се мултиплицира в медийната сфера по силата на подражателната логика. Медията преоткрива „дискретния чар” на простотията, неподозираните й „дълбочини”. Все пак не Борисов произведе чалгата, а тя него. Медийната чалга го произведе.
  

  Как в „стоенето” си Борисов надмогва и ще надмогва срутването на ГЕРБ?

  Ще уволнява, ще разжалва, ще качва и ще сваля така, както направи с личния си лекар „Лъчо”. Ще играе на добрия цар и лошите царедворци. Ще ги сменя, ”защото му изпиват енергията”. Неспирно ще говори. Ще обяснява за магистралите „Люлин” и „Тракия”, за гьола в Белене, за Станишев и глобалната криза, за Путин, ”който ме разбра, а тия тука не”, за Меркел, ”която ми е любимка”, и за царствената си самота пред малкия екран. Това, последното, ще свива сърцата на всички домакини, готови да му сготвят и не само това. Ще плаши с предсрочни избори 3 в 1. И ще казва: чист съм пред народа. Не пипах пенсии и данъци. Имам сърце. Ако тия преди мене имаха сърце, сега нямаше… и т.н… Същите домакини ще казват „Бойко е прав”. „Интелектуалците” ще казват, че е могъл да стане „българският Хелмут Кол”, но не се е съветвал. Че всъщност не е Лед Цепелин, както им се е сторило в началото и че те първи са предупредили, че не е никакъв Цепелин.
  

  Как ще се отрази провалът на Борисов върху носталгичните пориви и жалбите на голяма част от българите по фигурата на бащицата – бил той „Тато” или „Бат Бойко”?

  Само гладът може да детронира Харизмата. Една криза, близка до гръцката, би свършила работа, но не дай Боже. Извън това драматично условие „Бойко” е по-скоро недосегаем. В качеството си на любимо народно суеверие, на нещо като подкова, окачена на вратата. Словенският философ Славой Жижек разказва следната история за Нилс Бор. Нилс Бор завел свой колега в извънградската си вила. На вратата на вилата висяла подкова. Колегата попитал изненадано: защо ви е тази подкова, защо това суеверие? Носи щастие, отговорил Нилс Бор. Но нима вярвате в това? Ето отговора: не вярвам, но казват, че действа и ако не вярваш.
  Идеологията „Тато” действа и ако не вярваш, действа като безсъзнателна гаранция, като истина от суеверен порядък. Идеологията „Тато” е амулет. Нещо като да чукаш върху собствената си глава като върху някакво дърво с идеята да си спестиш нещастия. ”Тато” е българският „слънчев монарх” на традиционните общества, деградирал от исторически злоупотреби до пълен идиот от колективното безсъзнателно на урбанизираните селяни. ”Тато” е малоумен рев от хтоничните дълбочини, ”Бойко” на футболно игрище…
  

  Твърдите, че властта е деинтелектуализирана и това, което става, е „много нисък жанр, чалга”. Защо тогава една немалка част от т. нар. интелектуалци подкрепя по един или друг начин това управление (според последното изследване на НЦИОМ тъкмо висшистите поставят доста висока оценка на правителството на Бойко Борисов)?

  Тази подкрепа е информативна, но не за качествата на премиера, а за нивото на „висшистите”. Висшистите са „нисък жанр”, с известни изключения. От прозорците на Студентския град например се чуват само жизнеутвърждаващи парчета. Зверска чалга на водопади. Един интелектуалец нарече чалгата „жанр на радостта”. Нямам идея как това може да се произнесе, но благодарение на тази пошла мисъл разбирам защо го подкрепят.
  

  Как ще се промени скалата на престъпността и отношението на българите към насилието и миазмите на прехода в резултат на епичната битка на управляващите срещу организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта?

  Елитарната престъпност не е докосната. Статистиката твърди, че престъпността е нараснала с 10%. Но я няма в медиите или присъства като просната в безконечния правоохранителен сериал. Фактите нямат значение, чувството на облекчение е важно. Хищниците от прехода си живеят като римляни в декадентски период. Отново са подгонили Царя, искат му имотите (ДСБ). Толкова им стига въображението. И куражът. Истината за престъпленията на прехода е табуирана, защото лидерите на управляващата коалиция са силно заинтересовани да не се разчуе. Миналото е погребано в ДАНС, на вратата дежурят стражите на Костов. Олигархията се изчерпва със Станишев и Доган. Големите мутри са фундамент на държавната сграда и остават неприкосновени. Управляват политическия процес, като  финансират медийния и обратно. Получава се консолидиран олигархат на чалговат фон.
  

  Отдясно вече пророкуват предсрочни избори, как ще коментирате това рязко дистанциране на сините от управлението на ГЕРБ? Всъщност какъв е истинският мотив за неуспешния опит за брак от страна на Синята коалиция с Бойко Борисов – консенсусно и отговорно политическо поведение, или преднамерен опит за употреба?

  Синята коалиция действа по примитивна логика без капка въображение. Всичко, което правят, е правилно и некадърно. Открай време вдясно се разчита на нечий провал. На провала на Царя (СДС), на провала на СДС (ДСБ), на провала на Борисов (Синята коалиция). Никаква мисъл за изчерпаност на силите, за досада от вечното възвръщане на едни и същи преупотребени лица. Ще стоим на сцената, докато сетивата ви каталясат и извикате „Браво”. Костов е залегнал в храста като едра котка, предвкусваща плячка. Чака колената на Борисов да омекнат, при първите признаци на необратима слабост ще скочи от името на своята незаменима компетентност. Винаги е разчитал на елитарната интрига. Електоратът разочарова, политиката е манипулативно майсторство. Липсата на избиратели се компенсира с привличане на наемници, на обслужващ персонал: Мартин Димитров за коалиция със СДС, за да прескочат изборната бариера, Цветанов, ”човекът, с когото може да се работи”, за евентуална коалиция с ГЕРБ. Идеята Костов да декриминализира България е безумна идея, освен ако тази „декриминализация” не бъде изтълкувана като политика на скриване, а не на разкриване. Идеята за връщане на Иван Костов в изпълнителната власт е безотговорна идея, мислена буквално, но без съмнение е много плодотворна за опресняване на носталгичния мит на традиционното „дясно”. Оцеляването на носталгичната памет като единствен ресурс на политическото оцеляване (Владимир Шопов). Това „дясно” е ретро феномен и автосугестивна процедура. Честват собствените си сънища. В състояние на кататонен ступор.
  

  Необратимо ли е обезличаването на т.нар. стара десница? Виждате ли все пак там ресурс за по-модерен и работещ политически проект?

  Виждам само амортизирани фигури, фанатизирани да продължат. ”С Чачев напред” ми се струва адекватен боен възглас. След него нека маршируват Агов и другите. Работата е комична, идеологически и персонално. В ДСБ се подвизават самопровъзгласени консерватори, с епизодични либерални пропадания като идеята да дадат рамо на шефовете на гей парада, например. Постфактум едни твърдят, че става дума за инициатива на Кънев, а други на партията ДСБ. Костов е невинен – все едно че Кънев би си позволил да говори от името на ДСБ без Неговата санкция. Хаос в главите, не казвам в нагона. Консерватори с либерален уклон на лов за електорат, където го мернат и независимо от неговата „ориентация”. Същите тези консерватори понесоха чинно строени поредната възмутителна глупост на своя лидер, който разтревожен попита от трибуната на Народното събрание кога най-сетне държавата ще уреди финансови компенсации за „синода на Инокентий”, все едно че има или е имало такъв „синод”. Наложи се Божидар Димитров от Първо главно управление на ДС да брани Църквата и държавата от атаката на консерватора Костов, който е християнин, доколкото съм осведомен, и то православен, ако се не лъжа. Антуражът на лидера, известен с богословските си интереси, мълчи, защото го мъчи респектът и, дръзвам да допусна, засекретената мисъл за „кариерно израстване”. Църквата ще оцелее, както го е правила през последните две хиляди години, нашето е тактика. Електорат ни трябва. Срам.
  

  Как може да бъде преодоляна кризата на политическото представителство у нас?

  Нищо не може да се преодолее. Всичко си е на мястото. Не виждам размечтани за политическо представителство, а видиотени сектантски ядра. Обратно, чувам обобщения за слабост на националния разум и тъга по несбъднатата емиграция. Ще се редят управления, повече или по-малко нескопосани, ще ни лидират повече или по-малко невменяеми бърдокви. България ще се европеизира бавно, с поемане на малки дози разум и с поглъщане на големи дози постмодерен нихилизъм. Младите поколения ще се разбягват по пътищата на своето осъществяване. Тук ще се забавляваме с фолк, малцинствени проблеми и с изчерпания пенсионен фонд.
  Надеждата е заровена в частния свят.

  Източник: в-к Гласове
  http://glasove.com

• ЕВРОПЕЙЦИ ИЛИ ТОГОАНЦИ – ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

  
  Наскоро българските медии разпространиха съобщението, че страната ни е на последно място в Европа по удовлетвореност от живота на жителите й. Тази седмица Форбс разкрива истината до край.

  Автор: Николай Михайлов

  На 14.07.2010 г. авторитетното списание „Forbes“ публикува статията на Francesca Levy, озаглавена „Най-щастливите страни в света“ (“The World’s Happiest Countries”).

  Изследване на „Галъп“, проведено между 2005 и 2009 г. в 155 държави, очертава много по-реалистична картина на трагичната ситуация, в която се намира територията България*.
  Никой не е изненадан от факта, че таблицата на щастливите нации се оглавява от държави като Дания (1), Финландия (2), Норвегия (3), Швеция и Холандия (4), Канада, Израел и Швейцария (8), САЩ и Австрия (14), Белгия (16) – все страни с утвърдена държавност, където Законът и Правото са защитени от посегателствата на корумпирани „държавни мъже“ и „магистрати“, обикновени улични бандити и мафиотски „октоподи“.
  България дели 137-ото място в обкръжението на Уганда, Танзания и Сенегал.
  Преди нас по удовлетвореност от живота са дори хората в държави като Сомалия (85), Бангладеш (91), Палестинските територии (96), Албания (103), Афганистан (115), Гана (125) и даже Джибути (135).
  По-тъжна картина се очертава само в няколко съвсем бедни африкански държави – Чад, Нигер, Руанда, Буркина Фасо, Бурунди. На остналите континети единствено по-зле от нас са в пострадалата от земетресения Хаити и от граждански войни Камбоджа.
  Редно е все пак да се подчертае, че изследването е приключило през 2009 г., когато новата българска администрация пое тържествен обет да изреже метастазите на срасналата се с държавата организирана престъпност.
  За сега наблюдаваме само доста шумни, но плахи опити в тази посока – близките месеци ще покажат дали „новите“ ще работят ентусиазирано не само за себе си, но и за възстановяване на България като държава, или ще допринесат (барабар с всички „стари“) територия България да заеме мястото на последната в списъка Того (155).

  ––––––
  *Територията България – т.е. българската държава, всъщност отдавна е превърната в нискойерахично звено на Мафията. Тук няма новинарска емисия на радиото и телевизията, която да не започва с поредното убийство, грабеж, престрелки между „известни на полицията, криминално проявени личности“, цигански набези върху собствеността – не само на гражданите, поредни схеми за доограбване на обраното до шушка българско население – вкл. и чрез присвояване предоставяните от Европа милиарди; тук пребиват пред Съдебната палата професори като Янко Н. Янков-Вельовски (виж линк), а животът на обикновения човек е само статистическа подробност.

  Таблицата на Gallup World Pool

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  RANK	COUNTRY	REGION	PERCENT	PERCENT	PERCENT	DAILY
  (BY % THRIVING)			THRIVING	STRUGGLING	SUFFERING	EXPERIENCE
  1	Denmark	Europe	82	17	1	7.9
  2	Finland	Europe	75	23	2	7.8
  3	Norway	Europe	69	31	0	7.9
  4	Netherlands	Europe	68	32	1	7.7
  4	Sweden	Europe	68	30	2	7.9
  6	New Zealand	Asia	63	35	2	7.6
  6	Costa Rica	Americas	63	35	2	8.1
  8	Australia	Asia	62	35	3	7.5
  8	Switzerland	Europe	62	36	2	7.6
  8	Canada	Americas	62	36	2	7.6
  8	Israel	Asia	62	35	3	6.4
  12	Brazil	Americas	58	40	2	7.5
  12	Panama	Americas	58	39	3	8.4
  14	United States	Americas	57	40	3	7.3
  14	Austria	Europe	57	40	3	7.7
  16	Belgium	Europe	56	41	3	7.3
  17	United Kingdom	Europe	54	44	2	7.4
  18	Turkmenistan	Asia	52	47	1	7.5
  18	Mexico	Americas	52	43	5	7.7
  20	United Arab Emirates	Asia	51	48	1	7.7
  21	Venezuela	Americas	50	48	2	8
  22	Ireland	Europe	49	49	2	7.5
  23	Iceland	Europe	47	49	4	8.2
  23	Kuwait	Asia	47	50	3	7
  23	Puerto Rico	Americas	47	45	8	7.6
  26	Jamaica	Americas	46	49	5	7.7
  26	Colombia	Americas	46	47	7	7.7
  28	Luxembourg	Europe	45	54	1	7.3
  28	Cyprus	Asia	45	50	5	6.6
  30	Belize	Americas	44	50	6	6.8
  30	Argentina	Americas	44	50	6	7.8
  30	Trinidad and Tobago	Americas	44	51	5	7.9
  33	Germany	Europe	43	50	7	7.4
  34	El Salvador	Americas	42	51	7	7.7
  35	Qatar	Asia	41	58	1	6.8
  35	Uruguay	Americas	41	54	5	7.5
  35	Chile	Americas	41	52	7	7.3
  38	Malta	Europe	40	48	12	6.6
  38	Guatemala	Americas	40	50	10	7.7
  40	Czech Republic	Europe	39	51	9	6.6
  40	Italy	Europe	39	54	7	7.1
  42	Honduras	Americas	37	49	14	7.5
  43	Spain	Europe	36	58	6	7
  44	Dominican Republic	Americas	35	54	11	7.3
  44	France	Europe	35	60	6	7
  46	Ecuador	Americas	34	52	15	7.6
  46	Bolivia	Americas	34	59	7	7
  48	Bahrain	Asia	32	45	23	7
  48	Paraguay	Americas	32	59	9	8.3
  50	Greece	Europe	31	57	11	7
  50	Guyana	Americas	31	64	5	7
  52	Jordan	Asia	30	61	8	6.7
  52	Nicaragua	Americas	30	53	17	7.4
  54	Kosovo	Europe	29	65	6	6.2
  54	Belarus	Europe	29	59	12	6.5
  56	South Korea	Asia	28	61	12	6.9
  56	Poland	Europe	28	61	10	7.1
  58	Pakistan	Asia	27	50	23	6.2
  58	Saudi Arabia	Asia	27	69	3	6.7
  58	Slovenia	Europe	27	57	16	6.8
  61	Croatia	Europe	26	60	14	6.2
  61	Montenegro	Europe	26	58	16	6.2
  63	Malawi	Africa	25	64	10	8
  63	Peru	Americas	25	65	11	7.2
  63	Moldova	Europe	25	62	13	6.1
  63	Lithuania	Europe	25	57	18	6.2
  67	Libya*	Africa	24	68	8	6
  67	Botswana	Africa	24	65	11	7.3
  67	Cuba*	Americas	24	66	11	6.7
  70	Portugal	Europe	22	61	17	7.1
  70	Taiwan	Asia	22	64	14	7.5
  70	Kazakhstan	Asia	22	72	6	7.2
  73	Slovakia	Europe	21	60	19	6.5
  73	Romania	Europe	21	56	23	6.6
  73	Lebanon	Asia	21	64	15	6.3
  73	Ukraine	Europe	21	53	26	6.6
  73	Russia	Europe	21	57	22	7
  73	South Africa	Africa	21	71	8	7.3
  79	Bosnia and Herzegovina	Europe	20	59	20	6.2
  79	Thailand	Asia	20	75	5	8
  81	Hong Kong	Asia	19	65	16	7.1
  81	Singapore	Asia	19	75	6	6.9
  81	Japan	Asia	19	69	12	7.4
  81	Iran	Asia	19	66	14	6.3
  85	Uzbekistan	Asia	18	75	6	7.8
  85	Algeria	Africa	18	77	6	6.7
  85	Somaliland	Africa	18	77	5	7.1
  85	Nigeria	Africa	18	78	4	7.3
  85	Indonesia	Asia	18	72	10	8.2
  90	Estonia	Europe	17	62	21	6.8
  91	Bangladesh	Asia	16	71	13	6.9
  91	Serbia	Europe	16	63	21	6.2
  91	Myanmar*	Asia	16	82	2	7.1
  94	Malaysia	Asia	15	80	5	8.1
  94	Philippines	Asia	15	68	18	7.2
  96	Zambia	Africa	14	78	8	7.6
  96	Macedonia	Europe	14	54	32	6.8
  96	Cameroon	Africa	14	77	9	7
  96	Tunisia	Africa	14	77	9	6.8
  96	Palestinian Territories	Asia	14	70	15	5.8
  96	Yemen	Asia	14	62	24	6.3
  96	Vietnam	Asia	14	76	10	6.9
  103	Hungary	Europe	13	53	34	6.9
  103	Azerbaijan	Asia	13	70	17	6.6
  103	Turkey	Asia	13	67	20	6
  103	Kyrgyzstan	Asia	13	81	7	7.3
  103	Albania	Europe	13	67	19	5.6
  108	Central African Republic	Africa	12	75	13	6.4
  108	Ethiopia	Africa	12	67	21	6.4
  110	Armenia	Asia	11	55	33	5.9
  110	Latvia	Europe	11	64	25	6.5
  110	Iraq	Asia	11	71	18	5.2
  110	Angola	Africa	11	81	8	6.8
  110	Namibia	Africa	11	79	10	8.1
  115	Syria	Asia	10	66	24	6.8
  115	Afghanistan	Asia	10	69	21	6.2
  115	Georgia	Asia	10	56	35	6.2
  115	India	Asia	10	69	21	6.9
  115	Mauritania	Africa	10	83	7	7.2
  115	Zimbabwe	Africa	10	73	17	7.3
  115	Sri Lanka	Asia	10	66	24	6.9
  115	Morocco	Africa	10	80	10	7
  115	Egypt	Africa	10	71	19	6.1
  115	Mozambique	Africa	10	78	11	7.2
  125	Kenya	Africa	9	78	13	7.5
  125	Ghana	Africa	9	83	8	7.5
  125	China	Asia	9	77	14	7.6
  128	Congo (Brazzaville)	Africa	8	73	20	6.9
  128	Guinea	Africa	8	89	3	7.1
  130	Nepal	Asia	7	82	11	7.4
  130	Laos	Asia	7	89	4	7.1
  130	Djibouti	Africa	7	86	8	7.5
  130	Sudan	Africa	7	81	12	7.4
  130	Tajikistan	Asia	7	74	19	6.5
  130	Mongolia	Asia	7	81	12	7
  130	Madagascar	Africa	7	84	10	7
  137	Uganda	Africa	6	71	23	6.8
  137	Tanzania	Africa	6	70	24	7.5
  137	Senegal	Africa	6	88	6	7.3
  137	Bulgaria	Europe	6	58	36	6.5
  141	Mali	Africa	5	77	18	8
  141	Chad	Africa	5	88	7	7.1
  141	Liberia	Africa	5	90	5	6.7
  144	Haiti	Americas	4	60	35	6.2
  144	Benin	Africa	4	80	16	6.7
  144	Congo (Kinshasa)	Africa	4	85	11	6.4
  144	Ivory Coast	Africa	4	84	12	7.2
  148	Burkina Faso	Africa	3	71	26	6.5
  148	Sierra Leone	Africa	3	74	23	6.3
  148	Cambodia	Asia	3	75	22	7.6
  148	Rwanda	Africa	3	75	22	7.8
  148	Niger	Africa	3	86	11	7.9
  153	Burundi	Africa	2	58	40	7.5
  153	Comoros	Africa	2	75	23	7.7
  155	Togo	Africa	1	67	31	5

  Илюстрация по темата от друго изследване от 2008 година на University of Leicester:

  

• А. Димитрова: ДС имала “Отдел убийства”

  Ликвидиране, упойване, отравяне, компрометиране, взривяване, отвличане са специалитет на “Служба 7”
  Вселенския патриарх в Истанбул и Георги Папандреу са сред мишените

  Алексения Димитрова има 25 години журналистически стаж. Във в. “24 часа” работи от 1995 г.
  Специализирала журналистика и журналистическо разследване в Световния прес институт в Сейнт Пол, в университетите в Колумбия и Минесота в САЩ, в Ройтерс в Лондон, в Европейския център по журналистика в Маастрихт и в Училището по журналистика в Архус, Дания.

  От 1990 г. прави документални разследвания в българските секретни архиви. През 1998 г. интересът й към тайните документи от времето на Студената война се разширява в посока САЩ. За 12 г. е отправила по силата на американския Закон за свободата на информацията близо 600 заявления за получаване на материали, свързани с България. Част от разсекретените по нейно искане повече от 8000 страници, сред които доклади от ЦРУ, ФБР, Държавния департамент, Агенцията по отбраната и др., намериха място в документалните й книги „Железният юмрук“, издадена през 2005 г. в Лондон, и „Войната на шпионите“, публикувана през същата година в София. През 2009 г. „24 часа” издаде документалната й книга „Тайните досиета на царя“, която за кратко се превърна в бестселър.

  За използването на законите за достъп до информацията в САЩ и България Димитрова получи през 2007 г. приза „Златен ключ“.

  Носител на наградата „Черноризец Храбър“ за журналистическо разследване през 2004 г.

  „Отдел за убийства“ е четвъртото документално разследване на Алексения Димитрова.
  
  Интервю на Мая Стоянова

  – Г-жо Димитрова, как стигнахте да разкритието, че в Държавна сигурност (ДС) е съществувал специален таен отдел за мокри поръчки?

  – След като завърших книгата си “Тайните досиета на царя” през юни миналата година, започнах да чета описите на документите от Първо управление на ДС, предадени в т.нар. Комисия по досиетата. Четенето на описи не е от най-приятните занимания – отнема много време и е пълно с много неизвестни. Никога не знаеш какво ще изскочи от десетките страници със заглавия на документи. Но постоянството ми се увенча с успех – след дълго взиране, неочаквано се натъкнах на няколко съкращения – ОМ, СМ, ДМ и АМ. Човек е склонен да пропуска нещата, които не разбира, но от дългата си работа в архивите ми е останало в съзнанието, че зад тези абревиатури може би се крият понятията остри, специални, активни и дезинформационни мероприятия. Поръчах папките и когато след няколко месеца ги отворих, разбрах, че в Първо главно управление е имало специално звено, което се е занимавало с тези мероприятия. То се е наричало “Служба 7”.

  Разследването ми се базира на близо 5000 страници неизвестни досега документи, намерени в архивите на Първо главно управление на ДС. Те опровергават твърденията на бивши офицери от Държавна сигурност, че разузнаването не се е занимавало с мокри поръчки и не е имало специално звено за подготовката и изпълнението им.

  – Кога и защо е създадена тази служба, по чия инициатива и нареждане?

  – Отделът е създаден през 1963 г. Но чии са инициативата и нареждането не открих в папките.

  – Ясно ли е кой е ръководел отдела, кои лица са работили в него?

  – В книгата има цяла глава, посветена на това. Накратко, според документите в началото отделът е ръководен от някой си полк. Ковачев и е наброява 4 души. По-късно сред ръководството му се среща името на полк. Иван Горинов, съпруг на секретарката на Тодор Живков – Ангелина Горинова. А според един доклад за отдела в него работят 39 агенти и оперативни работници. В един от материалите се посочва, че изпълнителите трябва да са с подходящ социален произход, политическа подготовка и закалка. Среща се псевдонимът на агент “Пикадили” – предполагаемият убиец на Георги Марков, който много преди покушението срещу писателя през 1978 г. е трябвало да изпълнява други поръчки на отдела в Италия.

  – Какъв тип мероприятия е осъществявал това звено в ДС?

  – Ликвидиране, упойване, отравяне, компрометиране, взривяване, отвличане. Това са термините, употребени от оперативните работници, в плановете и отчетите. За по-голяма конспирация за тези думи в материалите, писани на машина, са оставени многоточия и са допълнени на ръка.

  – Ясно ли е кои български граждани са били обект, колко поръчки са изпълнени, кои са жертвите, има ли клиенти, останали живи?

  – В периода, за който аз намерих документи, отделът е работил по 10 български емигранти в Англия, Италия, Дания, ФРГ, Турция, Франция, Швеция, Швейцария и Етиопия. Имената им могат да се намерят в книгата. Дали поръчките са доведени до край не става ясно. Вероятно истината е потънала в пещите, защото част от документите за дейността на “Служба 7” и последващите звена са унищожени. Такава е съдбата и на документите за част от разработваните лица. Унищожаването става през декември 1989 г. от комисия, в която участват ген. Владо Тодоров и полк. Иван Горинов. За радост, поради недоглеждане или разсеяност, част от материалите са оцелели.

  – Разкажете някоя по-интересна история за работата на отдела и клиентите му.

  – Всички истории са интересни. Към всеки от обектите се е подхождало по различен начин и се е обмисляла различна акция. Но разказите стават още по-интересни, защото освен документите се опитах да открия някои от мишените или техни близки . Те разказват много интересни неща. Освен срещу отделни емигранти, “Служба 7” е работила и срещу обекти извън България. В плановете например се предвижда остро мероприятие срещу Вселенската патриаршия в Истанбул, умирисване на киносалони в Турция и изучаване на обстановката около гръцкия крал Константин, Георги Папандреу и Константин Караманлис.

  – В книгата си казвате, че през 1970 г. Ангел Солаков е дал незадоволителна оценка за работата на специалното звено в ДС, какви са били мотивите му, имало ли е провал или дискредитираща информация?

  – В документите няма информация какво го е мотивирало за това изказване, но е факт, че на 1 юли 1970 г. той заявява пред специално съвещание: “Ние трябва да провеждаме по-остри мероприятия”, а за направление “Остри мероприятия” трябва да се намерят допълнително смели хора”. Говори, че над определени хора трябва да се изпълни смъртна присъда и допълва, че “на пръв поглед това изглежда черна и мръсна работа, но за нас тя е благородна”. Той настоява отделът да придобива опит, защото не се знаело “дали няма да ни се постави задача да се ликвидира например Папандреу”.

  – Установихте ли връзка и намеса на КГБ в създаването и работата на отдела, знаела ли е БКП, че в ДС работи такава структура?

  – За КГБ – да, има такива документи и то не малко. В средата на 60-те години тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков праща писмо до шефа на КГБ Семичастний, в което иска гостуването на служител от КГБ, който да подпомогне работата на “Служба 7”. Всички документи по гостуването, включително въпросите, които са обсъждани – близо 16 страници, са в книгата. Колкото до знанието на БКП – поне до 1973 г., до когато открих документи, няма видима намеса. През 1973 г. ЦК на БКП приема секретно решение „Б”, в което се споменава извършването на остри агентурно-оперативни мероприятия.

  – До кога е съществувал този отдел, имате ли съмнения, че и след закриването му е продължил да работи и изпълнява поръчки под друга форма?

  – Не намерих документи за закриването на отдела, което означава, че не е ясно до кога е съществувал.

  – Как си обяснявате, че 20 години след падането на комунизма и закриването на ДС е крита тайната за съществуването на това зловещо звено. Има ли яснота, какви документи за работата му са унищожени?

  – Досега описите на архива на Първо главно управление не са били публични. В първия момент, в който те бяха предадени в комисията по досиетата и станаха достъпни, започнах да ги чета. Предполагам, че това са правили и други колеги. Моят шанс бе, че забелязах съкращенията, за които споменах в началото. Колкото до унищожените документи – да, има яснота – те са описани в отделна глава на книгата.

  – Може ли да се прави връзка между този отдел и убийството на Георги Марков и отстраняването на други български дисиденти?

  – В документите, с които работих аз, Марков не се споменава. Но това са документи, писани до 1973 г. За следващите периоди в описите не открих нищо за дейността на този отдел.

  Източник: http://frognews.bg

• РЗС ще внесе сигнал до Прокуратурата срещу министъра на образованието

  Кадруването на управляващата партия ГЕРБ в почти всички публични сфери доби застрашителни размери и изправя пред сериозно изпитание демокрацията, а в конкретния случай системата на образование. Поредното доказателство за безочливия клиентелизъм на ГЕРБ са опорочените конкурси за директори на училища.

  
  В партия „Ред, законност и справедливост” постъпиха сигнали от различни части на България, че тестовете са съставени с грешки във въпросите, което води до невъзможност за посочването на правилен отговор. Умишленият саботаж на тестовете дава възможност за субективно оценяване от страна на изпитната комисия, чиято очевидна цел е да лансира на овакантените постове единствено определените от управляващата партия. Така ГЕРБ става трамплин за израстване в йерархията на политическите марионетки.
  Политическият съвет на РЗС ще внесе сигнал до Прокуратурата срещу Сергей Игнатов, който в качеството си на министър на образованието, е отговорен за организирането и провеждането на опорочените конкурси. Подобно нагло кадруване в системата на образованието, където от приоритетно значение са интелигентността, административния и педагогически опит, а не политическото послушание целят да съсипят системата на образование и да отгледат нация не от мислещи хора, а едно подчинено, аморфно и ниско интелигентно общество.
  РЗС изразява съпричастността си към подложените на системно унижение от управляващото мнозинство български учители, които не само са принудени да работят в условия на отдавна амортизирана материална база и при минимално заплащане, но вече се налага да са подчинени на хора с много по-малък професионален опит и качества.
  РЗС ще удовлетвори желанието на стотици учители от цялата страна за организиране на среща между тях и депутатите от РЗС с цел да се предприемат конкретни действия срещу безобразията в българското образование.

  Пресцентър на РЗС

• <<
• 1
...
• 374
• 375
• 376
• 377
• 378
• 379
• 380
• 381
• 382
• 383
• 384
...
• 416
• >>