Всички авторски страници

Авторски

• Стефан Краев: Правилна теза, изречена от „грешна“ уста

  След като публикувахме актуалното и важно (не само според нас)  интервю с министър Божидар Димитров, в което той заяви:

  Подкрепям искането диаспората да избира свои представители в парламента, но решението ще е на НС (линк)

  с редакцията на Eurochicago.com се свързаха по телефона и по имейл българи от цял свят. Последователно ще се опитаме да публикуваме и съберем най-главното, което получаваме, в обзорната ни тема –  Изборното законодателство и българите зад граница.

  Предлагаме на вашето внимание поредната публикация, изпратена ни този път от Виена. Там от дълги години живее известният български емигрант Стефан Краев. С тези редове искаме да ви информираме за неговия нов блог, чийто адрес ще намерите най-долу на страницата ни. Приятно (и полезно) четене!

  ––––––––

  Правилна теза, изречена от „грешна“ уста

  Автор: Стефан Краев

  От няколко дни в българската Интернет общност и по специално между българите живеещи в чужбина се дискутира едно изявление на министъра без портфейл – г-н Божидар Димитров, относно принципният въпрос, трябва ли да има парламентарно представени депутати, избрани из между постоянно живеещите извън страната българи. До тук добре – във всички случаи, при положение, че около 1,5-2 милиона истински българи живеят в чужбина и никой не защитава техните интереси, а напротив, на тях се гледа, като на овце за стрижене до кръв, такъв въпрос не може да не е актуален.

  Ама не, не е това, което ме вълнува, а друг, съвсем страничен факт. Въпросния “загрижен” за българите в чужбина министър (между другото и бивш агент на ДС), определя таргет групата на последните доста фриволно и не лишен от налудничава “научна” фантазия. Казвам ‘налудничава фантазия’, защото това е в пъти по-добре от другата алтернатива, а тя е именно, че се замисля поредната схема за подмяна на вота при гласуване. Според г-н Димитров, българите извън границите на България се състояли от две групи – цитирам извлечение от статията във Фрогнюз:

  “По думите му броят на българите по света е между 3 и 4 млн. Те можело да бъдат разделени на две основни групи – на български граждани, които са напуснали страната в последните 100 години и на такива, които са останали в пределите на друга страна вследствие на загубени от България територии.

  Първата група живее и работи по цял свят, като най-значими са общностите в ЕС, САЩ, Канада, Южна Африка. Тази група по различни оценки наброява 1 – 1,5 млн. души. Цифрата не случайно е в толкова широки граници, защото е трудно да се каже колко българи са се установили трайно да живеят в чужбина и колко са заминали да работят само временно.”, споделя министърът без портфейл. По думите му втората голяма група българи се намират най-вече в Турция, Гърция, Македония, Албания, Косово, Сърбия, Румъния, Молдова, Украйна, Казахстан и т.н. “

  Да ме извинява г-н министъра, ама втората му група е изсмукана от (ДС) пръстите му. Дори да приемем, че тези хора са с български етнически корен (ако се заровим дълбоко в анализирането на казуса, ще стигнем може би до заключението, че всички произлизаме от Адам и Ева и по някакъв начин сме в роднинска връзка, ама това е друг въпрос), то социално-политически те са на светлинни години далеч от проблемите в България, а единствено към което се стремят е получаването на българско гражданство, заради преимуществата, които лично за тях, произтичат от това… Тази ужасно голяма група от евентуални гласоподаватели може безпроблемно да бъде не само манипулирана, но ще кажа нещо повече – задължена да гласува, както пожелае добродетеля им… – тоест този, който е издействал гражданството им. За да придам тежест на думите ми бих вметнал факта , че сега за български паспорт се дават до 100.000,- лв., а какво остава за някакво си гласуване и то за кауза и държава, която е далеч от самосъзнанието на тези хора… Ясно, че под строй, ще гласуват за посочената партия и ще пеят на туй отгоре, че са си спестили сума ти пари…

  Олее, май сега разбуних духовете на свръх патриотично настроените ми съграждани. Спокойно, няма страшно – ножът е дървен и решение за всичко се намира. Разбира се, че принципно не съм против тези наши евентуални нови сънародници, ама тъй като те не са и не могат да бъдат запознати със социално-политическото статукво в новата си Родина, предлагам да им се наложи един 5 годишен срок за опознаването му, като след това ще могат да гласуват. Това мое предложение е продиктувано от следния хипотетичен аргумент. Дори и да иска, партията, която ‘сега’ е на власт (в момента, когато дадения човек получава гражданството си), да не може да го насили да гласува за нея на следващите избори, тъй като само един Бог знае кой ще е на власт след като изтекат 5 години и кой ще държи тогава в ръце моркова и камшика…

  И на края, като заключение ще задам един реторичен въпрос: Защо винаги бивши агенти на ДС правят съдбоносни предложения с които да останат в най-новата ни история? (Подобен е момента и с Доган относно отварянето на досиетата на ДС, за което не агент Сава има принос, а редовите граждани, които наддадоха глас, ама за това друг път ще пиша, защото и там много легенди и притчи от политици се разправят, а аз лично съм водил* мейл-кореспонденцията (от мое име) с отговорните за натиска върху правителството, лица от ЕС и ми е напълно ясно как всичко стана…, докато на редовите граждани, та дори и на медиите, не им е абсолютно ясно, това.)

  *) Една не малка част от мейловете още пазя и мога, ако се наложи, винаги да по

  ПП. Единствената промяна, която си позволих да направя в цитирания от мене текст на онлайн изданието “Фрогнюз”, беше да поправя 1-2 правописни грешки, (предполагам) неволно допуснати от редактора, които обаче мен лично ме дразнеха и някак си оптически не изглеждаха добре.

  Източник: http://www.viennainvest.com/

• БОЖИДАР ЧЕКОВ: ПАСПОРТ ЗА РАЗУМА

  След като публикувахме актуалното и важното (не само според нас)  интервю с министър Божидар Димитров, в което той заяви:

  Подкрепям искането диаспората да избира свои представители в парламента, но решението ще е на НС (линк)

  с редакцията на Eurochicago.com се свързаха по телефона и по имейл българи от цял свят. Последователно ще се опитаме да публикуваме и съберем най-главното, което получаваме, в обзорната ни тема –  Изборното законодателство и българите зад граница.

  Започваме с публикация изпратена ни от един български патриот от Франция – Божидар Чеков, който многократно е писал по темата, както сами ще се убедите, още от преди поне 15 години.

  –––––––––-

  ПИСМО ОТ ПАРИЖ: ПАСПОРТ ЗА РАЗУМА

  Политически плъхове дърпат струната на българщината

  Автор: БОЖИДАР ЧЕКОВ

  Поради географското ни положение и незавидната историческа съдба най-светлото и най-мрачното в паметта ни е свързано с „чужбина“. Официално се смята, че България е загубила окончателно около 30 % от територията си, а около 20 % от населението й е пръснато извън страната.
  Българският народ е преминал през най-трудните изпитания благодарение на последното богатство, което никой не е могъл да му отнеме – националното му съзнание. В настоящата икономическа и морална криза по празните рафтове на хлебарниците се появиха политически плъхове, които безскрупулно задърпаха последната струна, която ни остава: струната на българщината.
  Говори се за поданство, пише се за гражданство, спори се за народност, претендира се за националност. Кой бил българин по рождение, кой по место“ рождение, кой по произхождение … Тесногръди интереси дърпат дрипавата черга, без да си дават сметка, че братораздорът води до всеобщо отслабване и обедняване.
  Повече от десет века границите на България са мърдали като акордеон. Колко нашествия, колко насилие и кръв е изтърпяла земята ни! Родени на важен геострагегически възел, българите са нещо като трън в очите на доста международни диригенти. Всеки път, когато сме се събирали под една стряха, световните кумчовълчовци са ни пръскали като пилци. Страната ни е приказна, историята – кошмар.
  След падането на стената унгарците от Америка заработиха активно със сънародниците си. Поляците от цял свят заинвестираха в Полша. Дори и внуците на белогвардейците подадоха ръка на новите руски „бизнесмени“. Само българите, на опашката на Европа, се замерят с конституцията! Република България нито е самостоятелна планета, нито континент. Тя е една от най-рядко населените страни в Европа. Дълговете ù са огромни. Възможности-те за оправяне – малки, но реални. Всичко зависи от далновидността на законодателите ù. Третата световна война е икономическа. В страните, които са начело, паспортът е документ, който дава еднакви права и еднакви задължения на всички и на всеки … Той е част от „равния старт“. Произходът е без значение. Разлики има, но те са резултат на дейността, на качествата и на способността. Няма място за тълкуване, за празни приказки и разхищение на вестникарска хартия. Бившият френски министър-председател Едуард Баладюр за малко не стана президент. Никой никога не упрекна Баладюр, че е роден турски гражданин и че пристига в Марсилия на десет годишна възраст.
  Първият съдия-следовател на Френската република се казва Ева Фразет Жоли. Прочула се със следствието около бившия министър Бернар Тапи, тя вкара в затвора за нуждите на ново следствие президента на най-мощното френско предприятие – петролната групировка „Елф Акитен“. Петдесет и пет милиона французи следят с възторг действията на смелата жена. Нито един упрек не се чу, че е родена в Норвегия и че добива френско гражданство чрез женитба…
  Джими Голдшмит е френски депутат в Европейския парламент в Страсбург. Той е с две поданства – френско и английско. Двете велики сили се надпреварват коя да го спечели, за да работи за нея. Възможно ли е да бъде иначе, като се знае, че „златният“ Джими е един от най-богатите хора в света!
  Страните от Западна Европа премахнаха границите, премахнаха митниците и уеднаквиха законите си. Повече няма френски, няма немски, нито италиански паспорти. Всички граждани пътуват с паспорта на общността. Испанци могат да притежават имоти в Германия и французи могат да кандидатстват за кметове в… Италия. Създадени бяха съединените щати на Европа.
  Докато богатите страни се обединяват, за да стават още по-богати, изнемогваща България дели децата си на парчета. Има български граждани с червени паспорти, има със зелени. Има постоянно живеещи и временно пребиваващи. С ЕГН и без ЕГН. Всички имат право да гласуват, но не всички имат право да бъдат избирани! Дори и месторождението стана обект на свади. Грозни препирни около отживели понятия. Как може в края на ХХ век да се гледа сериозно на „месторождението“ като ценз за политически права? Ако се върви в тази посока, днес хора като Гоце Делчев, Евлоги Георгиев, Симеон Радев, Г. М. Димитров, Димитър Талев, Никола Генадиев, Димитър Благоев, Никола Петков, Димитър Списаревски, Трайчо Костов и хиляди други не биха могли да ползват същите права както останалите членове на българската нация! В такъв случай какво означават защитата на българите от Западните покрайнини и отказът да се признае „македонската нация“, ако не се дават еднакви права на всички, които се чувстват българи.
  Между 1948 и 1990 година задграничните паспорти бяха монопол на номенклатурата и на хората, които се въртяха около нея. Простолюдието и опозицията или трябваше да си налягат парцалите, или да бягат от тоталитарния казан. Днес на Запад живеят стотици хиляди българи, снабдили се по силата на обстоятелствата с „чужди“ паспорти. Фактът,че те притежават „чужд“ документ за самоличност, не означава, че те са по-малко българи. Всички граждани на Израел са с двойно поданство. Това им позволява да пътуват без визови препятствия, да установяват връзки по целия свят и да увеличават влиянието на Израел. Една „тапия” не прави човека нито по-добър, нито по-лош. В даден момент тя му дава нови възможности.
  Преди няколко месеца почина най-голямата фигура на гръцката политика -Андреас Папандреу. Живял дълги години в САЩ, той беше и американски гражданин. Това не му попречи нито да бъде избран, нито да защитава докрай и навсякъде единствено интересите на Гърция. Между българите на Запад има неуспели, но има и успели .. Има скромни, но има и хора с възможности. Единственият български представител, който им хлопа на вратата, е просешката тояга на „Мати Болгария“. В това време българският законодател прави всичко възможно, за да ги държи настрана от приватизацията, далеч от политическия живот.
  Съвременният човек може да пътува със скоростта на звука, а българската конституция изисква 5-годишен престой в България за кандидат-президентите. Единствени в света нашите законодатели предпочитат „местоживеенето“ пред реализираното, доказаното и полезното. Приложен на Запад, законът за 5-годишния престой би лишил Франция от Де Гол, Испания от Фелипе Гонсалес и Португалия от Марио Суареш. Ролята на конституцията е да гарантира единство на нацията и хармоничното ù развитие. Разликата между Балдуиновата кула и нашата конституция е, че едната е от камъни, а другата от думи. Първата е вечна, втората може да се промени. Българските законодатели пътуват, виждат и четат. Те би трябвало вече да са разбрали, че България ще влезе реално в Европейската общност само когато законите ù се приобщят към европейските, а не обратното.
  Нищо не минава по-бързо от времето и „за глухите камбаните два пъти не бият“. От 1 януари 1996 година задейства митническа спогодба между ЕС и Турция. От тази дата най-активният инвеститор в южната ни съседка са европейските граждани от турски произход. Ако притокът на пари продължава, в 2000 година първият инвеститор в Турция ще бъдат турците от Европа!
  В заключение – аз, авторът на настоящата статия, прибавям кратка биографична бележка. Имам двойно гражданство и се гордея с него. Вторият ми паспорт ми позволи да пътувам по целия свят като свободен и равноправен човек. Да избирам и да бъда избиран. Благодарение на него открих в Егейска Македония къщата на дядо и прадядо ми. В нашия дом е имало стая за Гоце Делчев. След убийството на комитата прадядо ми и прабаба ми са натоварени на кораб за Диарбекир. Те никога не са си получили българските паспорти, защото умират по пътя.

  Вестник «ДУМА»
  23 август 1996 г.

  Допълнение: Това «Писмо от Париж» е изпратено и до редакцията на «Демокрация», но не е намерило място на страниците на вестника.

  
  

• 26-ият по богатство в Хонконг купи БТК

  До няколко седмици „Виваком“ най-вероятно ще стане притежание на един от най-богатите хора в Азия – милиардера от Хонконг Ричард Ли, научи „24 часа“ от няколко независими източника. Според списание „Форбс“ личното му богатство е 1,3 млрд. долара, което му отрежда 26-о място в Хонконг,пише в днешното си издание вестникът.

  В сряда бизнесменът е бил на посещение в България и е имал среща при премиера Бойко Борисов, за да му представи инвестиционните си планове. А те включват изкупуване на задълженията на AIG, с които американският застраховател финансира покупката на „Виваком“, придобиване на самия оператор и инвестиране на 500 млн. евро в него през следващите 5 г. От „Виваком“ не коментираха евентуалната сделка. Според запознати банките кредитори, сред които са RBS, Deutsche Bank, RZB, били съгласни с преструктурирането на задълженията и влизането на новия собственик. Всъщност сделката е стартирала още през март, когато Pacific Century Group на Ричард Ли купи управляващото дружество на компанията, собственик на „Виваком“.

  В момента собственик на телекомуникационната компания е „Неф телеком България“, която се държи от едноименната фирма, регистрирана в Холандия. В нея дял имат няколко инвестиционни фонда, а с най-голям е компания от групата на AIG. През 2007 г. AIG Investments плати около 1,4 млрд. евро за „Виваком“. Според изявление на представители на купувача около 75% от сумата е финансирана чрез кредити, което означава над 1 млрд. евро. На толкова се оценява и сделката с Ричард Ли. Между половината и една трета от тях са в баланса на българския телеком, който редовно ги изплаща.

  С приключване на сделката с Ричард Ли за първи път след приватизацията си „Виваком“ ще стане собственост на компания от телекомуникационния сектор. Досега собственици бяха три инвестиционни фонда. Ричард Ли е основен акционер в PCCW – най-големият оператор в Хонконг, който присъства в Европа, Близкия изток, Африка и др. най-вече с кабелни и сателитни услуги. С придобиването на „Виваком“ китаецът ще стъпи на телекомуникационния пазар в ЕС.

  Почти сигурно било, че Ричард Ли ще запази сегашния мениджмънт на българския оператор.

  Платил $ 1 млн. заради договор на съпругата му

  Ричард Ли е женен за 22-годишната хонконгска актриса Изабел Леонг, която стана известна с ролята си във филма „Мумията: гробницата на императора дракон“. Според неофициална информация милиардерът платил 1 млн. долара заради предсрочното разтрогване на 10-годишния договор на Леонг с агенция Emperor Entertainment Group. Съдебната сага между Леонг и агенцията се проточи почти през цялата 2008 г. и приключи с извънсъдебно споразумение. Ричард Ли и Изабела Леонг имат 1-годишен син, който се казва Ли Шанг Жи. Като сватбен подарък Ли купил на съпругата си две имения в Сан Франциско. Леонг разполагала с 5-има бодигардове, 4 лични асистентки и 5 бавачки за сина си.

  Баща му има $ 23 млрд

  Ли Ка-шин – баща на Ричард Ли, има състояние от 23 млрд. долара и се смята за най-богатия човек в Азия. Списание „Форбс“ пък го нарежда на 9-о място в света по богатство. Ли Ка-шин е роден в китайската провинция Гуангдонг през 1928 г. През 1940 г. семейството му бяга в Хонконг. Бащата на Ли умира от туберкулоза и той е принуден да напусне училище на 15 г., за да издържа семейството си. Започва работа в компания за пластмаса. На 21 години създава собствена компания за пластмасови цветя, която за сравнително кратко време се превръща в най-големия производител в Китай, а Ли натрупва състояние.

  Следващата инвестиция е в недвижимо имущество. По-малко от 10 г. след като отваря компанията си за производство на изкуствени цветя, Ли започва да инвестира в земя. И скоро фирмата му Cheung Kong има милиарди долари активи. През 1979 г. купува компанията Hutchison Whampoa от английската банка HSBC и новата придобивка се превръща във флагман на империята му. Hutchison Whampoa притежава дялове в компании от почти всички сектори на индустрията. 12% от складовете в световните пристанища се контролират от Ли. На въпроса дали се чувства късметлия отговаря: „Не, не бях късметлия. Работих здраво, за да постигна целите, които поставих пред себе си“. (24часа)

• Пропуски на властите в САЩ позволили на българин 15 г. да живее с чужда самоличност

  Арестуваният в САЩ българин Дойчин Кръстев, който се представял със самоличността на убития като дете Джейсън Евърс, е получил работата си на инспектор в комисията на щата Орегон за контрол върху алкохола, като е представил доста богата, но невярна автобиография, пише орегонското издание Орегониън, като цитира представители от комисията за контрол върху алкохола.

  В автобиографията си Кръстев е посочил, че е имал 4-годишен опит като инспектор, извършващ под прикритие проверки в барове и нощни клубове. Точно заради този опит той бил нает на работа в комисията на щата Орегон.

  „Смятахме този човек за много добър служител, а открихме, че той е подправил самоличността си, както и автобиографията си и молбата си за кандидатстване при нас. Това направо ни потресе“, казва Кристи Скот, говорителка на комисията на щата Орегон.

  В края на май федерални агенти разкриха, че мъжът, който се представял за Джейсън Евърс, всъщност е българинът Дойчин Кръстев. Те го обвиниха, че е откраднал самоличността на Евърс, убито през 1982 г. дете от Охайо, за да се сдобие със свидетелство за раждане на името на Евърс, със социалноосигурителна карта и с паспорт на името на Евърс.

  Изданието припомня, че Кръстев е бил арестуван още на 27 април, но в началото отказвал да съобщи истинското си име. За известно време федералните власти смятали, че неговото истинско име било Джон Дий. Едва през май, когато властите разпространили съобщение със снимката му, била разкрита самоличността на Кръстев, припомня изданието, цитирано от БТА.

  Кръстев постъпил на работа в комисията за контрол върху алкохола на Орегон на 3 юли 2002 г. Тогава под името Евърс Кръстев успял да премине през проверка за съдебното му минало и на пръстовите му отпечатъци, извършена от комисията. Политиката на щатската комисия изисквала при наемане на служител на работа, да се проверят и всички посочени в биографията на кандидата данни за предходни работодатели или за лица, които могат да дадат препоръка за него. Понякога обаче това не се правело, когато хората за връзка, посочени в биографията, не можели да бъдат открити, казва директорката на отдела за човешки ресурси на комисията Гейл Парнъл.

  В автобиографията си Кръстев е посочил като като предишни заемани от него длъжности тези на барман или на касиер във фирма за доставка на храни за ресторанти. В биографията най-голямо впечатление правело твърдението, че в периода 1996-2001 г. Кръстев е работил като инспектор под прикритие за фирма в Денвър, извършваща проверки в барове и нощни клубове. Посочената компания се казвала Ласт ризърт, а началникът на Кръстев във фирмата бил някой си Рик Валентино. От комисията по контрол върху алкохола на Орегон се опитали да проверят тези данни. Успели обаче само да установят, че Валентино се бил преместил в Ню Йорк, така че не могли да се свържат с него. Проверка на Орегониън обаче показала, че човек с такова име изобщо не е имал нещо общо с фирма, като цитираната от Кръстев в биографията му.

  Фирма с подобно име всъщност изобщо не фигурирала в регистрите, а посоченият й телефонен номер, бил този на закрит ресторант, в Денвър, който се казвал като мнимата фирма, цитирана от Кръстев в автобиографията му. Проверката на Орегониън показала, че ресторантът никога не е наемал инспектори, които да извършват каквито и да е било проверки под прикритие.

  От самата комисия за контрол върху алкохола на Орегон не си спомнят дали изобщо е била направена проверка, подобна на тази, извършена сега от Орегониън относно миналото на Кръстев. Пък и дори да е била правена, данните от нея според правилника на комисията са били унищожени след 2 години, казват от щатската комисия.

  Със сигурност се знае, че Кръстев, под името Евърс, през 1998 г. се включил във фирма, наречена „Dine-in-delivery“ (в превод Доставки на храна), която доставяла храна за множество ресторанти в района на Денвър. Този факт е потвърден и от директорката на фирмата Керълайн Ръсел. Ръсел разказа пред Орегониън, че мъж, който се представил за Джейсън Евърс, станал касиер на фирмата и вложил в нея и хиляди долари, за които твърдял, че е наследил. Ръсел описва Евърс като учтив и умен и разказва, че той бил като голям брат за нейния 10-годишен син.

  Евърс изградил и поддържал и компютърната мрежа на фирмата на Ръсел. Седем дни в седмицата, в интервала 16-23 часа, Евърс дори се включвал в доставките на храни за ресторантите в района на Денвър.

  Пред Орегониън за Кръстев говори и негова бивша позната – Кристи Сандерсън, която също работела във фирмата за доставки на храна за ресторантите в Денвър. Кристи била и съквартирантка на Кръстев. Пред Орегониън тя описва Кръстев като тайнствен мъж, който й казал, че родителите му са починали и че поддържал единствено връзка с чичо си, когото преди това не бил виждал много дълго време, и който в крайна сметка също починал. Кристи описва мъжа, който за нея бил Джейсън Евърс, като отличен шахматист и тенисист. Той нямал телевизор, четял философски книги и бил последовател на будизма.

  Кристи си спомня, че съквартирантът й не ходел по баровете и предпочитал да бъде сам. Той работел и на друго място, освен в фирмата за доставки на храни, което Кристи описва като офис с тъмни стъкла, собственост на възрастен мъж.

  Съквартиранството на Кристи с Евърс приключило, когато той получил работата в щатската комисия на Орегон. Веднъж Кристи му ходила на гости в новия му апартамент, а за последно имала новини от него на 3 април, когато той й пратил SMS, в който й казвал, че си търси работа на Хаваите.

  Сега Кръстев се намира в затвора на окръг Мълтнома, в Потрланд, в щата Орегон и срещу него могат да бъдат предявени федерални обвинения за фалшиви данни в молбата за издаване на паспорт, както и обвинения, че е откраднал самоличността на Джейсън Евърс.

  Федерален съдия от Портланд одобри искане от страна на адвоката на Кръстев за отлагане на явяването на българина в съда, за да чуе какви обвинения ще му бъдат повдигнати. Българинът трябваше да се яви в съда в понеделник. Заседанието беше отложено, за да се даде шанс на адвоката му и на прокурорите да договорят евентуално извънсъдебно споразумение за Кръстев, съобщава Орегониън.

  http://www.mediapool.bg

• Рекордни жеги в пет български града

  В пет български града в събота са били регистрирани температурни рекорди, съобщиха метеоролозите от НИМХ, цитирани от АСН.

  В Русе живакът стигна 35,7 градуса, докато старият рекорд е 35,6 от 2003.

  В Плевен е измерена температура 35,5 (старият рекорд е 35 градуса от 1942 година), в Пазарджик – 34 градуса (старият рекорд е 33,8 градуса и е от 1999 година).

  В град Ловеч е измерена температура от 34,4 градуса при старт рекорд 32,8 градуса от 2004 година, а във Велико Търново – 33,3 градуса при стар рекорд от 33,2 от през 1956 година.

  В София съвсем малко не достигна за рекорд. Температурата в събота е била 32 градуса, а рекордът е 32,2 от 1891 година.

  Източник: Кафене.нет

• „КОЛЕКТИВНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ” В ПОМОЩ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Въведение

  В помощ на есенната сесия на Българо-Американски Асоциация (БАА), през време на Фестивала „Български дни в Чикаго – есен 2010” (начало 3 октомври 2010), се предвижда да бъде използван метода на „Колективната интелигентност”. Пролетните и есенни сесии на БАА са единствените за сега ЕНЦИКЛОПЕДИЧНИ ДИСКУСИОННИ ФОРМИ на Българската общност в Чикаго (а вероятно и в българската имиграция по света), които използват подобни методи. Ефективността на двете сесии е с мултипликационен ефект, който отлично се експонира с дефинирането на на понятието „Колективна интелигентност”. На вниманието на българите по света предлагаме публикация, озаглавена

  „КАК ХОРАТА СА ПОСТИГНАЛИ СВЕТОВНО ГОСПОДСТВО?”

  EkipNews.bg

  Човешката еволюция продължава да бъде неразрешен ребус. Нищо не обяснява достатъчно убедително неочакваните събития през последните 45 000 години. По някакви причини поредната относително рядка хищна маймуна се превръща в господар на цялата планета, притежаващ бързо прогресиращи технологии. Защо по това време, след като всички атрибути на човешкия успех – правенето на инструменти, културата, големия мозък и дори речта, изглежда са били налице още преди 500 000 години, а тогава нищо не се е случило? Тези проблеми (тук със съкращения) се анализират в статията на Мат Ридли за „Уол стрийт джърнъл“ (Matt Ridley for the Wall Street Journal).

  Инструментите на пра човеците са правени почти по един и същ, еднообразен начин в продължение на стотици хиляди години. Изведнъж регистрираме културен бум в Африка. Защо там и защо тогава?Вероятно отговорът се крие в една нова идея, заимствана от икономистите, известна като “КОЛЕКТИВНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ”. Това е означение на зависимостта на изобретателността и честотата на културните промени от интензивността на взаимодействията между индивидите. Тази концепция има своите потвърждения още в праисторията, но е особено привлекателна днес. В съвремието, когато идеите непрекъснато “се оплождат” взаимно, тя дава още по-големи надежди за бързо развитие.Колкото повече открития се правят, толкова по-заплетен става еволюционният пъзел. Способността да се използват инструменти “е избутана” вече до 2 000 000 години назад, а основните видове оръдия на труда са на лице в Африка още преди 300 000 години. Същевременно за неандерталците е известно, че са имали голям мозък, правели са подобни инструменти и са притежавали същите генетични особености, предполагащи развитието на говорния апарат. Въпреки че са оцелели допреди 30 000 години, те не успяха да изнамерят някои важни видове оръдия на труда, фермите, градовете и други културни форми. Неандерталците са добър пример, че е възможно интелигентни същества с въображение (те са погребвали ритуално своите мъртви) да не преживеят културен и икономически прогрес.До сега учените търсят на погрешно място обяснението на човешкия успех, а именно – вътре в главите ни. Повечето очакват някакви забележителни неврални или генетични открития, обясняващи “пробива” във възможността ни за говорене, комуникация и по-добро планиране. Сложността на съвременния свят обаче, не се крепи на индивидуалната интелигентност. Знанията как се правят най-различни неща са разхвърляни между милиони глави. Затова веднъж стартирал, прогресът вече не е ограничаван от възможностите на единичния мозък.Процесът на иновиране и обновяване е колективно действие, базирано на обмена. Разрешаваме си да забравяме, че търговията и урбанизацията са огромен стимул за изобретателността, много по-важен от управлението, парите или индивидуалния гений. Търговията води и до централизиране на институциите. Урук отпреди 5 200 години е първият известен град, надхвърлил население от 50 000 жители, оградили се с 10 километрова стена. Градът, процъфтял заради земеделските оси, подсилени със сложна напоителна система, стана средище на зараждане на първата “средна класа” – прослойката на търговските посредници. Търговската мрежа на Урук постепенно нараснала до нещо като колониализъм. Постепенно данъците и робството започнали да показват грозните си лица.От своя страна земеделието, което е изнамерено много отдавна, вероятно е процъфтяло в общества, които също са имали известни търговски връзки, както доказват земеделските оазиси в Сирия, в които са намерени обсидианови сечива от Кападокия. Когато преди 9 000 години земеделците са колонизирали гръцките острови, те са ползвали вносни инструменти.Ако погледнем още по-назад, ще видим, че ловните умения са се разпространили силно в Западна Азия преди 45 000 години в общества на ловци – събирачи, т. е. представляващи по-голям “колективен мозък”.Схващането, че обменът стимулира иновациите провокира паралел между културната и биологичната еволюции. Така както при половото размножаване се обединяват различни наследствени белези, търговията се явява културен медиатор. Търговията за културата е като сексът за биологията. И двата феномена се базират на принципа на обмяната. Логично тя е най-интензивна в многобройните или сгъстени популации. Показателно е, че обменът между хората не влияе на развитието на други видове животни, защото само хората са изложени на системни и продължителни контакти с най-различни, често напълно непознати други хора. Това е и отговорът на неочаквания човешки възход: Той е предпоставен от изобретателността на колективния ум, самата тя станала възможна след “изнамирането” на размяната.Веднъж започнали да обменят предмети и мисли, хората извели на преден план аспекти на труда, които водят до взаимно изгодно умение. Специализацията се оказва средството, чрез което обменът окуражава иновацията. Тя прави продукта и доставката му по-добри и стимулира създаването на нови неща. От този момент човешката история е в процес на постепенно разпространяване на специализацията и обмена.Теорията за обмена обяснява някои странни научни факти. Например Австралия, която е колонизирана 20 000 години преди повечето части на Европа, никога на изнамира фермерството и има сравнително слаб технологичен напредък. Обяснението е, че сухият и суров климат там не е разрешил обществата на ловците – събирачи да достигнат необходимата гъстота за достатъчно интензивни контакти. Има примери дори за деградация: жителите на Тасмания, които преди 25 000 години са правели костни инструменти, дрехи и рибарско оборудване, са “забравили постепенно” тези умения, след като преди 10 000 години Тасмания е станала остров, изолиран от надигащото се море. Джо Хенрих от Университета на Британска Колумбия обяснява това с факта, че популацията от 4 000 тасманийци е твърде малък “колективен ум”, за да съхрани или развие наличните технологии. Жителите на Огнена земя, които имат същите климатични дадености, не изпитват подобен регрес, тъй като са в системен контакт с основния южноамерикански материк.Друго доказателство на тезата идва от останките от неандерталците. Според намерените техни артефакти те не са търгували въз основа на това някои специалисти застъпват позициите, че формирането на широки мрежи за обществени контакти се оказва по-важно за прогреса, отколкото технологичните иновации и нарасналите ловни възможности”.Казаното води до един радостен извод: неумолимият характер на прогреса с нарастващия обмен и специализация между хората, съчетани с глобализацията и Интернет, са предопределени да осигурят страхотен икономически ръст на човечеството през следващия век въпреки случайните спадове, причинявани от войни, бедствия, лошо управление и кризи. Процесът на кумулативна иновация вече увеличи средната продължителност на живот двойно, намали детската смъртност с три четвърти и умножи в пъти средния доход на глава от населението само за век в световен мащаб. Всичко това се дължи на “сексът между идеите”.

  Bd10e-KI

• Кой се уплаши от „Президент на РъБъ“?

  
  Книгата на журналиста Иво Инджев „Президент на РъБъ“ е от няколко дни на българския книжен пазар. Емилиян Лилов разговаря с автора за отзвука й в българското общество и за странната реакция на медиите в страната.

  Смесица между анализ на публично известни факти, за които медиите остават глухи, в комбинация със собствено разследване и политическа сатира – така авторът сам определя жанра на своята книга. На какво се дължи глухотата и слепотата на повечето български медии, страхуват ли се от нещо, попитах най-напред Иво Инджев:

  Резерват на недосегаемостта

  „В моята книга това е основна тема. Една от причините да са сърдити е точно тази – аз давам многократни примери за това как медиите бяха овладени, подчинени и корумпирани, мога да кажа дори – подчинени на определени интереси. И се видя как вкупом преминават в лагера на противника, когато се сменя властта. Също така много пъти съм повдигал въпроса защо медиите се оказаха единствената защитена от прокурорски проверки, следствия и разследвания територия в България? Това е един резерват на недосегаемостта. Защо? Защото медийните шефове, вероятно заедно с техните босове, минават от лагер в лагер в зависимост от това кой е победителят. И това е удобно на всяка нова власт. Сделката е просто те да не бъдат закачани.“

  Но какво по-конкретно стои зад наложеното от българските медиите информационно затъмнение по темата? Нали президентът е публична фигура, и като такава обществото трябва да знае максимално много за него, да не кажем – всичко?

  „Ами да, вземете например само факта, който е абсолютно известен, аз не правя открития, само го посочвам и го коментирам – че в неговото обкръжение, в администрацията на президента е пълно с хора, които имат частен бизнес настрана. И това някак си не предизвиква у никого никакви въпросителни в България. Има и други власти, които трябва да контролират една държавна институция. За тях обаче такъв казус не съществува. Като се започне от личната му секретарка и от шефа на неговата президентска администрация, това са хора с частен бизнес, някои от тях с много сериозни позиции в много компании. Това е публичен факт. Но това не предизвиква никакви въпросителни. Нима това не е конфликт на интереси? Само това да вземем, аз ви говоря за известните неща. А казвам в книгата много неща, които публиката съм сигурен, че не знае, и зад които аз заставам с името си.“

  Хората в България – върнати години назад

  Въпреки незаинтересоваността на повечето медии в България и на другите власти реалистично ли е да произтече нещо от появата на тази книга. Питам ви, защото едни други разкрития, направени след едно държавно посещение в Узбекистан, не доведоха до нищо, останаха без никакви последствия?

  „Да, в книгата между другото темата за Узбекистан също присъства, и доколкото съм осведомен – български еколози на базата на тази книга и на това, което са прочели в нея, в момента подготвят да сезират прокуратурата срещу президента Първанов. И изобщо на мен ми се струва жалко, че една радиостанция като Дойче Веле преценява за възможно да се говори по тази тема, но българите ще научат нещо повече по темата отново от чужбина. И аз мога само да поздравя Дойче веле, че я има – тя остана така да се каже последната радиостанция, съюзник на българското общество в борбата за повече свобода, не за нещо друго. Хората в България в това отношение са върнати години назад, когато трябва да научават какво се случва в собствената им страна от съюзнически, но все пак чужди медии, каквато е Дойче веле. Това е много жалко.“

  Автор: Емилиян Лилов
  http://www.dw-world.de

• ДНК доказа, че не сме славяни, идваме от Памир

  Теорията за индоевропейския произход на българите получи подкрепата и на ДНК анализа.

  Гените на българите са много близки до тези на народите в Памир. Това е заключението на научната експедиция “Тангра“, която e събрала генетични проби от жители на Афганистан и Таджикистан, предаде БНТ. Така към езиковите, антропологическите и археологически факти, теорията за индоевропейския произход на българите получи още едно потвърждение.

  Памир, а не западен Сибир, е прародина на българите – доказва “Тангра“. С народите в Памир дори на пръв поглед си приличаме. И като лица и като бит, земеделски култури, фолклор. Но пък генетичните доказателства са най-неоспорими. Затова учените се постарали да вземат и проби за ДНК анализ в националната генетична лаборатория.

  “Обориха се три основни тези, които сме ги учили в училище – първо че българският народ е изключително генетично разнообразен т. е. една мозайка, в която всеки е оставил от нашествениците по нещо, оказва се, че това не е така. Второто – в нито едно изследваните до момента българи не са открити азиатски гени, и третото, много интересно нещо – ние стоим много далеч от славяните“, каза д-р Славян Стоилов, член на експедицията „Тангра“.

  Това според учените за сетен път говори, че хунският произход на българите от Сибир и Алтай е приет от официалната история съвсем хипотетично, без доказателства. Разбира се, генетичните изследвания от Памир са ориентировъчни. За да получат абсолютна категоричност са нужни по-мащабни проучвания. Но първо предстои експедиция до Иран. Лекарят в групата смята своята част за най-важна.
  “Ако ние докажем, че нашата народна медицина е тъждествена със старата персийска медицина, то до голяма степен няма да има какво повече да се доказва“, допълва д-р Славян Стоилов.

  Иран за първи път ще допусне български изследователи до своите музеи, археологически и писмени източници. Известните засега обекти показват определено сходство с религията и културата на древна Персия. Но ще се търсят истински доказателства. За да спре веднъж завинаги конюнктурното натъкмяване на тази част от историята ни, коментират учените.

  Източник: http://dnes.dir.bg/

• Унгария забрани отричането на комунизма

  След като в края на февруари отричането на Холокоста бе криминализирано в Унгария, вчера това се случи и с отричането на комунизма, който също стана забранен със закон.

  Унгарският парламент реши да криминализира отричането на престъпленията на комунизма с промени на Наказателния кодекс. За промените гласуваха предимно депутати от крайнодясната партия ФИДЕС, която спечели изборите през април. През февруари бе криминализирано с огромно мнозинство и отричането на Холокоста.

  Сега приетите законови промени предвиждат затвор до три години за всеки, който „отрече, омаловажи или постави под съмнение извършени убийства и престъпения срещу човечеството от националсоциалистическата или комунистическата система“.

  Друга новост в приетия нов закон е и въвеждането на принципа „Three strikes and you’re out“ по американски тертип. Според него след трето осъждане по Наказателния кодекс престъпникът получава особено дълга присъда. Същевременно се засилиха и наказанията за престъпления срещу учители и педагози, а наказанията за нападения срещу служители на финансовата полиция се изравниха с тези за нападания срещу редовите полицаи.

  Източник: http://www.bnews.bg

• Цвете за Гошо
  Ежегодния концерт в памет на големия български творец, певец и един от най-дейните участници в демократичните промени-Георги Минчев се състоя на 5 и 6-ти юни на естрадата в Южния парк. Входът както винаги бе свободен, а феновете носеха цветя в унисон с мотото на хепънинга-„Цвете за Гошо“. Участваха както безспорни авторитети на българския рок-Милена, Васко Кръпката, Кирил Маричков, Валди Тотев, Уикеда и др., така и млади групи, като всички изпяха някоя от великите песни на Г.Минчев.

  Венец и думи на благодарност към Г. Минчев за „свободата която ни донесе“ поднесоха младежи от МСДС и членове на СДС, а после заедно с многото останали фенове изпяха „Вдигни очи“, „Когато рок-енд-ролът беше млад“, „Бяла тишина“ и още много рокаджийски песни, станали символ на свободата и промяната.

  Автор: Петър Славов

  

  

• НЕ КУПУВАЙТЕ ТАЗИ КНИГА!

  „Сензация: Иван Славков проговори! И прописа!“ – така крещи вестник „Труд“ и рекламира собственото си издание – книгата със спомени на Живковия зет.

  „Батето“ е озаглавен „мемоарът“, а „мемоаристът“ обикаля по медиите да представя книжното си тяло. Мина като скъп гост в „Нова телевизия“ и „Дарик радио“, а в съботното предаване на „Хоризонт“ журналистът Петър Волгин му се наведе чинно и му лъсна патъците. Разговаряха двамата половин час на „ти“, Волгин не му зададе нито един неудобен въпрос, а накрая пожела успех и продажби на книгата.
  Обратно на венцехваленията „Стършел“ ви предупреждава: не купувайте тази книга!
  Освен ако не искате сами да се уверите, че системната злоупотреба с алкохол се отразява на мозъка. Като в някакъв делириум Иван Славков разказва избрани моменти от живота си – понякога по три-четири пъти, сякаш стърже изтъркана плоча … Че животът му е бил хубав като зет на Живков, едва ли някой се съмнява – ядене, пиене, лов, мацки… Безкраен празник! Човекът имал възможности – пътувал, когато другите не можеха да пътуват, живял по резиденции, когато другите живееха в панелки, кефел се в мерцедеси, когато другите чакаха по петнайсет години за жигули… Цялата държава му била бащиния. Ял и пил с богати хора от целия свят. „Реално погледнато, аз бях по-богат от тях. Защото те идваха тук – аз им уреждах самолет. Кацат – аз им предлагам резиденция „Бояна“, морето. Хайлайф!“ – спомня си „мемоаристът“… Открехнал на „хайлайфа“ по морските ни курорти сина на монголския партиец Цеденбал… Цеденбалите, от своя страна, му организирали чудни ловни излети на монголска земя… Кеф ти Аржентина, кеф ти Индия, посрещат го българските посланици там, кланят му се… Пие тук със съветските другари, те съответно го канят в Москва. Живее, без да плаща наем, в Лондон, наемът се плаща от българската държава… После се вдигне до Мексико или пък прескочи до Куба, където пурите и жените си ги бива.
  Е няма как след такъв живот Батето да не заяви в книгата си: „Аз съм комунист. Като казвам комунист, всъщност съм член на Комунистическата партия.“ За него Горбачов е „комсомолски пън от Ставропол“, защото е ликвидирал СССР, тъстът му Живков е велик държавник и патриот, американците са империалисти и се месят във вътрешните ни работи, а „ако някой започне да ви говори за Европа, изберете най-голямата цепеница и му разбийте главата! Под път и над път, под път и над път: Европейските ценности, Евроатлантическите изисквания, Евросъюзът… Какви ценности, извинете!“..
  . Такива са възгледите, които споделя с читателя „мемоаристът“ Славков. Здрави възгледи, формирани по резиденции и ловни стопанства в най-хубавите времена на зрелия социализъм…
  В книгата може да намерите много откровено самохвалство, доста плейбойски масали, както и здрави псувни, но никъде няма да срещнете и ей толкова покаяние… При Батето няма покаяние дори за скандала с филма на Би Би Си „Да купиш игрите“, заради който бе шутиран от Международния олимпийски комитет. На тоя скандал Славков отделя две изречения и те са: „Не ме яд, че ме изгониха от МОК. Яд ме е, че не взех пари!“…
  А пък мен ме е яд, че си загубих времето с тая книга!
  Не се минавайте и вие!
  П.П. Издателите от „Труд“ замисляли и втори том на „мемоарите“. А „мемоаристът“ Славков замислял десет тома. Така е, като не го осъдиха навремето – нито юридически, нито морално – сега ще ни се качва на главите, барабар с томовете си.

  Михаил Вешим
  в-к Стършел

• Какво мислят американците за нас

  Те не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал. И като заклети индивидуалисти не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си, пише Захари Карабашлиев за сп. „Мениджър“

  Често, докато съм в България, в някакъв момент се стига до „Добре де, кажи сега какво мислят американците за нас“.

  И каквото и да съм опитвал да отговоря, е звучало винаги някак недостатъчно.

  Сякаш събеседниците ми знаят единствения верен отговор и просто ме изпитват, за да се уверят, че аз пак не съм го улучил.

  Какъв е имиджът на България в Америка? След 13 години живот в Щатите ще опитам да нахвърля накратко няколко случки по темата. Вчера, неделя следобед, сме на парти в познато семейство.

  Джефри е от Мисури, жена му Дженифър – от Канада, компанията е интернационална, около трийсетина възрастни плюс децата. В двора на къщата им сме, под сянката на секвои, децата тичат напред-назад и се пръскат с водни пистолети – за тях има какви ли не храсти и скривалища, а за възрастните – увеселителни напитки и разни мезета.

  Освен домакините се познаваме с малко хора, което понякога е интересно, а друг път – уморително. С напредването на следобеда разговорите потръгват, самосформират се групички по интереси, в които едни говорят за бизнес, недвижими имоти и кризата, други за сърф, а няколко от нас – за всичко останало.

  Заприказвам се с един французин на име Паскал, биохимик. Когато се разпитахме кой откъде е, той каза:

  „О, България – сещам се за чаши“.

  Моля?! – възкликвам аз. „Чаши – казва французинът, – имате хубави чаши.“ Дотогава не ми се бе случвало България да се асоциира с чаши. Паскал вдига рамене: „Ъъъ, да, ъъъ, но това е първият ми импулс за България – чаши“. А сега де.

  Заговаряме по темата за първите импулси. Домакинята, която е театрален критик, отпива от чашата си, примижава и казва: „Хъм. Чакай да видим. България. Страна от бившия Съветски блок; не е имало война в нея, нали? Трябва да гугълна. Славяни? На Балканите е, нали? Да, трябва да гугълна. С две думи – вдига вежди Дженифър, – нямам никакво познание за нито един аспект от българската култура, а също и история“. После се усмихва.

  „Но не се чуди

  – повечето американци не знаят нищо за Канада, която граничи с повече от десет щата и е най-големият търговски партньор на тази държава, делим най-дълго просъществувалата в мир граница на света, делим един и същи език, култура, история и т.н. Извинявам се обаче, че не знам нищо за България.“ Аз възкликвам: „Ама за какво се извиняваш?“.

  „Е, аз съм канадка, ние винаги се извиняваме.“ Смеем се. Друг член от компанията ни, журналист от еврейски произход, се включва и започва да реди импулсите си за България по точки:

  1) Една от тези източноевропейски бивши сателити на Съветския съюз, която се оправи и изглежда, че не причинява никакви неприятности на никого;

  2) Държава, която не само решава да предпази евреите си от нацистите, но всъщност успява да го осъществи много добре;

  3) Тук един остарял, но все пак съществуващ образ: нощ или много облачен ден, ограда с бодлива тел, ръмжаща немска овчарка, опъваща каишка, държана от безлик комунистически граничар, облечен в сив шинел и с автомат, преметнат през рамо;

  4) „Bulgaria“ – заглавие на откачена песен на асид-рок групата It’s A Beautiful Day, базирана в Сан Франциско през шейсетте.

  На връщане от партито питам дъщеря си какво знаят съучениците й за България. „Абсолютно нищо – отвръща тя. – Но мислят, че е много яко.“

  Един случай: В местен бар се заприказваме с някакъв тип, който се оказа холандец, живеещ отдавна в Калифорния.

  През 1969 г. тръгнал с велосипед да обикаля Балканите и в някакво селце недалеч от София го завалял силен дъжд. Влязъл в някаква сграда на центъра, защото била отворена външната врата, а и се виждали хора. И какво имаше вътре? – питам го аз. „Имаше

  деца със сини връзки

  и пееха песни пред един портрет на човек с мустаци.“ Сигурно е било читалище, мисля си, сигурно са пеели пред Георги Димитров. Наздраве, вдигаме чашите си. Не щеш ли, друг тип от бара, който дотогава мълчеше, каза: „Ами, аз съм бил през същата 1969 г. в България, беше в началото на лятото. Пътувахме с кола от Италия към Турция“.

  „Е – казвам, – вие сигурно сте се разминали с холандеца някъде по пътя.“ Всички вдигнахме наздравица, което пък бе повод и двамата да се сетят, че любезни домакини в Българско са ги черпили с някаква силна алкохолна напитка, домашно приготвена.

  Друг случай, отпреди десетина години: Бях барман в „Шератон“, в който бяха отседнали няколко рок групи, едната от които бе Mercy Playground. Тяхната звезда бе изгряла точно тогава, навсякъде звучеше хитът им Sex and Candy.

  Вокалистът им се казваше Джон Возняк и вечерта след концерта слезе в бара и се заприказвахме. Той, разбирайки, че съм от България, каза: „Аз съм израснал с

  една плоча с ваша фолк музика“.

  „Как така?“ – любопитствам аз. „Баща ми я бе донесъл отнякъде и аз постоянно я слушах. Първата си песен дори написах, като „обърнах“ една от песните в албума, просто заимствах мелодията и я изсвирих обратно.“

  По-късно аз черпя Джон едно поредно мартини, а той в замяна на това пее Sex and Candy по телефона на жена ми, която събудих. Бе 3 след полунощ. Bulgaria rocks, man!

  Един познат преподавател в университет, фотограф, призна, че преди време си представял, че ако мине зад желязната завеса, светът моментално става черно-бял. Той пък си

  осинови руско дете.

  В един дъждовен следобед преди няколко години се запознах най-случайно в Сан Диего с Роб Халфорд, фронтмена на една от любимите ми британски групи – Judas Priest. Оказа се, че той имал апартамент в Сан Диего и живеел тук през повечето време.

  След като му признах, че съм израснал с неговата музика, поговорихме за любимия ми техен много стар албум Sad Wings of Destiny, стана ясно, че съм от България.

  Той каза, че скоро преди това имал концерт в София. „Хареса ли ти?“ – питам го аз. „Да – казва той, но се смее. И веднага добавя: – Бяхме на някакво късно телевизионно шоу.“ „Кое?“ (Макар вече да подозирам какъв ще е отговорът.)

  „На един дълъг тип с обръсната глава.“ „Е, как беше?“ „Ами – вдига примирително рамене и обръща длани нагоре Роб Халфорд, – накара ме да пея отново Breaking the Lаw с неговата група.“ Въздиша и отпуска рамене, повдига вежди, усмихва се. Ясно.

  Ето и една асоциация за България, с която се срещнах в Америка: голяма част от възрастните са израснали с един детски филм-мюзикъл на име „Чити Чити Бенг Бенг“ (1968). В него покрай другото се разказва и за царството Вългария (на английски се произнася досущ като България, с променена първа съгласна) и в това царство един ужасен владетел ненавижда децата и ги хвърля в затвори. В това царство

  щастието е престъпление.

  Доста хора са ми казвали, че когато чуят „България“, в съзнанието им неволно изникват образи от „Чити Чити Бенг Бенг“. Та така. Примерите са страшно много и един от друг по-интересни. Но като цяло най-честото изражение на американец, който току-що чува откъде си, е позитивно, но празно.

  И това изпълва с възмущение някои от сънародниците ми. Как така простите американци не били чували нищо за България!? Та ние, с нашата хилядолетна история, ехееей… Но какво, ако такъв един докачлив българин все пак преодолее за миг връхлетялата го горчивина и се сети на свой ред да попита човека пред себе си той/тя откъде е и не щеш ли – попадне на някой от Небраска, Омаха, Айова или Гуам?

  Какво знаем ние за тези места? Да, и аз така мисля – нищо. Нищо. За мен не е странна честната реакция на американец, който не знае нищо за България; странна е арогантността на българина, който е възмутен от този факт! Като дете моите родители ме изпращаха често да прекарвам ваканциите си „на село“ при баба и дядо.

  Спомням си как, минавайки покрай насядалите по пейките баби с избелели забрадки, се ядосвах на неизменното им „Ти на кого си момче? От’де идваш?“. Какво им влизаше в работата на тези бабушкери да ме питат на кого съм момче? – ядосвах се аз тогава.

  Схващах думите им като въпроси, а всъщност те са били просто етикет, код на общуване на едно традиционно общество, което още тогава бе започнало да се разпада, а в наши дни агонизира.

  „Какво мислят американците за нас, българите?“ е въпрос, който може да дойде само от недрата на тази традиционна парадигма на мислене. Кои точно американци, за кои точно българи – не е ясно. И защо е интересно да се знае какво мислят ТЕ за НАС?

  С какво това ще промени ежедневието ни? Тази традиционна парадигма е най-най-най-общо казано парадигма на племенното мислене; в нея светът се дели на наши и ваши, на тук и на там; в нея е важно кой откъде произлиза, големец ли е чичо му, апартаментът му в центъра ли е, на колко ката е къщата му, колко глави добитък има, баща му лежал ли е в затвора и т.н.

  В тази схема на мислене бе изключително важно „да не се излагаме пред чужденците“, да се представим добре на Световното,

  „да им разкажем игрите“,

  да вземаме медали на Олимпиадата, да се „гордеем с историята си“, да се „срамуваме“ от постъпките на този или онзи политик. Всеки българин в тази парадигма е не просто индивидуалност, а удължение на родината, своеобразен амбасадор, който с всяка своя постъпка носи на племето си или чест, или свян.

  А истината е, че имиджът на България зависи от това с кого говориш. Американците, с които аз общувам, имат силно позитивна представа за България. За останалите мога само да гадая. България е

  мъничко петънце на картата на света,

  с великолепни природни забележителности и прилични хора, причинили по-малко страдания на човечеството от повечето свои европейски съграждани.

  Какъв е имиджът на Белгия за сравнение? Страната – домакин на Европейския съюз и НАТО, Белгия, е отговорна за едни от най-ужасяващите масови престъпления срещу човечеството, извършени по времето на крал Леополд в Конго.

  Геноцид в размер на милиони и милиони местни жители, избити в края на XIX и началото на XX век – не знам как това засяга имиджа на белгийците към днешна дата.

  Да не говорим за имиджа на Германия, Япония, Турция, Русия… Но американците просто не гледат на света по този начин, защото така са научени от най-ранна възраст. Да съдиш за личността по това откъде идва е сериозна форма на невежество. Американците не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал.

  Бивайки заклети индивидуалисти, те не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си. България, както и всяка страна на планетата, в която те не са били, е тера инкогнита.

  Което е великолепно.

  И накрая завършвам с един спомен от първата си година в Щатите. Живеем в Кълъмбъс, Охайо, и аз съм в един магазин за втора употреба. Крача полубезцелно между рафтовете с боклуци, не помня какво търся, беше май нещо свързано с фотоапарата ми.

  Който е ходил в магазини за втора употреба, знае как миришат те – на стари хора. Не намирам каквото търся и вече почти на изхода попадам на един сандък с овехтели списания „Нашънъл Джеографик“ и кой знае защо започвам да ровя из тях като борсук.

  Не знам как ровят борсуците, но си представям, че ровят точно така – като че са в магазин за втора употреба. Изведнъж попадам на един брой от юли 1980 г. – на корицата му е снимка на изящно конче от тракийските съкровища.

  Прелистих го смаян и установих, че на практика половината списание е за България. За България тогава, за България преди, за комунизма, за османското владичество, за прабългарите, траките, за тези преди тях и за тези преди преди тях. Купих го за 29 цента и излязох.

  Всичко, което има да се знае за народа, към който принадлежа, може да се научи точно от този брой на „Нашънъл Джеографик“. Автори на материалите са Бойд Гибънс, а фотогограф е Джеймс Л. Стенфийлд. Снимките са феноменално добри – те улавят не просто многото лица на България, а най-характерното и общо в тях.

  Материалът започва в село Горна Сушица, Пиринско, с камион ГАЗ-51, минава през „Дондуков“, София – сутрин, „Св. Александър Невски“ нощем, през Пловдив и Долината на розите, Шипка и манастирите, Пазарджик, Стара Загора, за да свърши с плажовете на Слънчев бряг и Албена.

  История, география, политика и лични разкази са изплели четиво, което е извлякло

  най-същественото от нас,

  квинтесенцията на бита ни. Никъде нищо не е украсено, нищо не е политически оцветено, всичко е такова, каквото навярно е, ако промием калта на злободневието.

  От страниците на това списание ме гледаше една България, която хем познавах до втръсване, хем сякаш откривах за първи път. Никаква патетика и славни псевдоисторически измишльотини.

  Никакво изкривяване на факти. Просто съвестно и добронамерено, майсторско и достойно търсене на облика на една достойна култура, каквато е българската. България е такава, каквато е. Няма никакво значение „какво мислят американците за нас, българите“.

  Далеч по-важно е какво мислим ние, българите, за нас, българите.

  Захари Карабашлиев
  Източник: Сп.“Мениджър“

• НЕПРИМИРИМОТО МАЛЦИНСТВО

  Aвтор: Веселин Кандимиров

  Казаното по-нататък е изградено върху две основни допускания, които приемаме за безспорни:

  1. Българското общество може да излезе от ямата на посткомунизма само със собствени сили. Никоя външна сила няма да го извади от нея, нито ще му окаже съществена помощ.
  2. Мнозинството в страната очевидно не може да се справи с тази задача. То е обезверено, обезсилено, деинтелектуализирано и бедно на правилни инстинкти. Социалната дресировка, на която е било подложено, е преследвала съвсем други цели. То реагира на външни дразнения рефлективно – може да каже какво не харесва, но не и какво трябва.
  Тъй, като работата по измъкването не е и по силата и волята на т.н. политическа класа, възпроизвеждана периодично от мнозинството, единственият друг, който остава да я извърши, е някакво евентуално вътрешно малцинство, решено да не се примирява със сегашното състояние при никакви обстоятелства. Ние така и ще го наречем – непримиримото малцинство.

  Задача на това малцинство трябва да бъде отклоняването на страната от сегашния път на развитие. Тя може да се формулира и по друг начин, но основното в нея, способно да доведе до успех, е създаването на нужния дух или воля за действие. Това непримиримото малцинство трябва да постигне единствено със собствени сили. То може да разчита само на пасивна помощ от мнозинството.

  Това може да изглежда непосилна задача, но да не забравяме, че тук количеството не решава нещата. Противникът е друго малцинство – олигархията и част от политическата класа. Противопоставянето не е на число срещу число, а на политическа и икономическа срещу интелектуална мощ.

  Обстоятелството, че този род мисли се споделят и от други, ми дава основание да ги публикувам. Имам предвид появилия се тези дни в мрежата текст на Иво Димитров, озаглавен „Предизвикателството България”. Той засяга и въпроса за средствата, с които ще се постига казаната задача. Мрежата може да се окаже такова средство. Или поне място, където непримиримото малцинство се събира под знамената. Ако то се събере, значи половината работа вече е свършена. Можем да смятаме, че събирането вече е започнало.

  Източник: http://www.svobodata.com/

• Ден на детето – пикник в Чикаго (фоторепортаж)

  За повече инфо за пикника вижте тук – линк
  За да видите снимките в по-голям формат кликнете с мишката върху тях (1 или 2 пъти)
  Всички останали наши фотографии от празника може да разгледате в галерията ни – линк.
  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Йордан Василев за една стара история

  Наскоро излезе интервю (линк) с бившия министър-председател Филип Димитров и в него става дума за една история от началото на 1992 г., в която и аз имах участие. Струва ми се, че трябва да разкажа.

  Аз съм председател на Комисията по национална сигурност. В парламента съм и ме намира секретарката на нашата група – по телефона се обадили от президентството – Желю ме вика спешно. Взимам дежурна кола (единствен път, когато съм ползвал кола от парламента) и след пет минути съм при Желю. (С него сме състуденти, връстници, но той следваше философия, а аз – филология.) Иска моето съгласие да бъдат арестувани министъра на външните работи Стоян Ганев и Ахмед Доган, защото са предали на турския посланик списък с имена на наши дипломати, които работели за тайните служби (разузнаването).
  Питам за доказателства, защото веднага схващам, че това е опит да бъде свалено правителството на Филип Димитров – арест на министър и на председател на парламентарна група не е шега работа, а си е направо голям скандал.
  Желю ми обяснява, че срещу турското посолство са поставени камери и те са заснели двамата. Аз възразявам, че много повече пъти трябва да са заснели мен, защото минавам постоянно оттам, живея в съседство. Желю ми възразява, че аз не съм влизал, а само минавам.
  Питам как камерите са заснели предаването на списък горе в кабинета на посланика. Той мънка, че имало човек и се знае със сигурност. Аз казвам, че не съм съгласен да бъдат арестувани Ганев и Доган.
  Питам министър-председателят знае ли. Отговорът е – не. Никой освен нас двамата не знаел. Това означава, че и вицепрезидентката (моята съпруга Блага Димитрова) не знае и Желю ме помоли да не казвам на Блага. Настоявам да бъде изивикан и след десет минути влиза Филип. След като чува от Желю за какво става дума, той реагира точно като мен – все едно сме се наговорили. Желю е видимо ядосан.
  Тръгваме си с Филип. След час научавам, вече не помня от кого, че помощникът на Доган е постъпил в болницата на МВР. Казваше се Тефик. Той е присъствал на разговора при посланика. Дойде ми на ум през нощта – към 1 или 2 ч., че могат да го утрепят като единствен свидетел. Позвъних по специалния телефон ВЧ (тази уредба имат само десетина души и се обажда телефонистка, а ако някой се вмъкне в мрежата разговорът се прекъсва автоматично) от дома ни на шефа на НСО и го помолих да поставят пост до болния. Послуша ме. След време го изписаха, а аз узнах, че той бил агент на службите. Още след време той си призна, че са му наредили да измисли предаването на списъка.
  Така този първи опит да бъде свалено правителството на Филип Димитров още през март или април 1992 г. не успя. Това стана през октомври не без съдействието на специалните служби – Бриго Аспорухов, шеф на разузнаването, даде пресконференция (нещо нечувано в света) с измислени твърдения, които Филип опровергава сега в интервюто.

  Йордан Василев

  Б.Р. По-старо, но също интересно интервю с бившия министър-председател Филип Димитров може да прочетете тук – линк.

• Заблуда с фатални последици

  В разгара на икономическата и бюджетна криза в България от различни посоки се засилват гласовете за по-малко пазар и по-силна държавна намеса. До какво може да доведе вслушването в тези гласове?

  Анализ на Ясен Бояджиев от Дойче веле

  Две партии, които на думи са от двата полюса на политическия спектър, едната „безрезервно” подкрепяща правителството, другата – негова „безкомпромисна” опозиция, едновременно заговориха за „лошия” пазар и „добрата” държава.

  Виновният за всички злини пазарен либерализъм ни вкарал в кризата, либералната политика била „задмината от времето”, а пазарът като регулатор вече не бил „актуален”.

  Затова – да преосмислим „някои десни философии” и да приемем „нова стратегия” под ръководната роля на държавата. И, например, да й дадем да определя лихвите вместо банките.

  Разменени роли

  Макар и с отдавна доказани от времето безсмислие и вредност, подобни заблуди продължават да бъдат актуални. Те стават особено съблазнителни при криза, когато трудностите замъгляват погледа и изострят страстите.

  Тогава е удобно да представиш пазара като неуправляема и опасна природна стихия, а държавата – като майка-закрилница. И да размениш ролите, вините и заслугите им, както за влизането, така и за излизането от кризата.

  В действителност примерът на най-проспериращите и благоденстващи общества отдавна по безспорен начин е доказал, че икономиката е по-успешна и жизнеустойчива, когато се основава на повече пазарна свобода и по-малко държава.

  Държава, която не разхищава парите на гражданите си и се ограничава предимно до изпълнение на присъщата си функция да следи и налага правилата на играта. Такива страни по-рядко влизат и по-бързо и безболезнено излизат от кризисните фази на естественото циклично развитие на икономиката.

  Печалните примери

  Тази истина се доказва и от развитието на сегашната криза. Гърция, да кажем, е чудесен пример за това докъде може да доведе прекомерната роля на държавата.
  Достатъчно ясно доказателство обаче е и българският опит.

  Нашите успехи, предимства и шансове, доколкото ги има, се дължат на ниските преки данъци и на големия частен сектор. И обратно – проблемите ни произтичат не от липсата на достатъчно държава, а от липсата на достатъчно пазар в икономиката ни.

  Държавата продължава да бъде най-големият икономически играч. Тя изземва доста над разумното ниво от произведения продукт и го преразпределя още по-неразумно – в непрозрачни и откровено корупционни сделки с приближени на властта бизнесмени, в нереформирани антипазарни сектори.

  Впрочем, идеята за повече държава и по-малко пазар и без друго надделява и в сегашната кризисна ситуация, в която държавата харчи повече дори от последните предкризисни години.

  Лесно предвидими последици

  На базата на световния и българския опит е много лесно да се предвиди до какво ще доведе още по-силната намеса на държавата. Ако, например, реши, както я съветват, да се намеси при определяне на лихвите по кредитите, единственият ефект ще е пълно спиране на кредитирането.

  Призивите за повече държава не са просто безобидна идейна заблуда. Често те са прикритие за конкретни практически цели. В нашия случай, например, отдавна се налага усещането, че група заинтересовани са се прицелили във валутния борд.

  Неговото сриване ще ги освободи от многомилионните им задължения за сметка на единствения останал наличен ресурс – спестяванията на българите.

  Но дори и това да не се случи, вслушването в съветите за по-силна държавна намеса ще има фатални последици. То няма да ни спаси от кризата, а ще я задълбочи. Ще ни върне години назад, ще обезсмисли лишенията и усилията ни и ще ликвидира постигнатото, колкото и малко да е то.

  www.dw-world.de

• Бжежински: Идва краят на доминацията на Запада

  Политологът Збигнев Бжежински предрече край на доминацията на Запада. Русия трябва да се сближи със Запада, няма друг избор, заяви във Варшава бившият президентски съветник по националната сигурност от времето на Джими Картър.

  Светът се променя. Доминацията на Запада продължи 500 години и приключва. През последния половин век Азия, Африка и Южна Америка се осъзнаха политически. В Китай се извършиха големи промени, подобни процеси ще станат в Индия, Индонезия, Бразилия. Идва нова ера, заяви проф. Бжежински, цитиран от „Газета виборча“.

  Според политолога извън Европа цари подтиснатост, недоволство и усещане за несправедливост.

  Европа и Америка положиха в основата на политическия си дискурс демокрацията, свободата, прогреса. В другите части на света идентичността се изгражда върху спомена за колониализма, робството и експлоатацията, каза професорът.

  Според него най-лошият сценарий за света ще бъде САЩ да загубят водещата си роля. Американската криза може да стане криза на целия свят. Ще настъпи хаос, икономически срив, религиозни и регионални конфликти, смята той.

  Според Бжежински, ако Обама ще успее да реформира и укрепи САЩ, този сценарий ще престане да бъде реален. Много зависи и от това дали Европа ще успее да се обедини. Политологът изрази мнение, че засега ЕС върви към разпадане. Той обаче вярва, че европейските общества и лидери ще се опомнят овреме.

  За промените в Русия Бжежински изрази едновременно песимизъм и оптимизъм. Песимизмът, поясни той, се отнася до способността на съвременна Русия да възстанови империята, която някога е била.

  Достатъчно е да се погледнат демографските статистики, равнището на научните изследвания и геополитическото обкръжение на Русия. Москва няма друг избор – тя трябва да се обърне към Запада. Това е и в наш интерес. Затова съм оптимист, поясни професорът, според когото това ще е дълъг процес. Но след 20-25 г. ще можем да говорим – в Русия т.е. в Европа.

  Източник: Кафене.нет
  http://kafene.net/

• Сдружение: Правец става частен град

  Частно дружество контролира собственост за 150 милиона лева, от които гражданите на Правец не виждат нито един лев, съобщи Нюз.бг.

  Градът е обхванат от уродлива форма на превръщане на частен икономически интерес в публична власт и частен дивидент, казват членове на „Сдружение за насърчаване на гражданската активност“.

  На пресконференция сдружението представи Бяла книга, в която са изнесени данни за злоупотреби, извършени от фирма „Тера тур сервиз“ ЕООД, собственост на фамилия Златеви.

  Според сдружението Правец е обхванат от политическа корупция, злоупотреба с власт, политически и икономически рекет, използване на публичните институции за обслужване на частни интереси за сметка на обществените и погазване на конституционни права на гражданите.

  В писмо, изпратено до премиера и главния прокурор, от организацията изтъкват още, че „чрез прилагането на изпитани корупционни схеми на всички политически нива, със заплахи, шантаж и изнудване над отделни граждани и лица, фамилия Васил и Валентин Златеви подчиниха на волята си всички политически сили и публични фигури в малкия град Правец, наследил от държавата огромна за размерите си публична собственост“.

  Според тях официалните институции в Правец – общински съвет, кмет, общинска администрация, полиция, поземлена комисия (ОбСЗ) и др. са превърнати в параван на неофициална, но реално упражнявана власт на частен икономически интерес.

  Сред нарушенията, които са изброени в Бялата книга, е фактът, че фамилия Златеви чрез фирмата си произволно е заградила десетки хиляди декари частни и държавни гори, където е въведен пропускателен режим, посочиха от сдружението.

  Фирма „Тера тур сервиз“ ЕООД ще строи луксозни имоти за продан, изтъкнаха от сдружението и допълниха, че разполагат с документи, които доказват това.

  Нерегламентирано бе намалено нивото на държавния язовир „Правец“. Освободените от водата земи, подлежащи на реституция, бяха експроприирани и продадени на фамилията за жълти стотинки. Дори да приемем, че е законна, тази „сделка“ ощетява общинският бюджет с няколко милиона лева, изтъкнаха още от организацията.

  На разположение на РПУ – Правец са четири автомобила, предоставени от фирма „Лукойл България“ ЕООД, с изпълнителен директор Валентин Златев – син на Васил Златев, става още ясно от Бялата книга на сдружението.

  В нея се посочва и че кметът на община Правец и заместник-кметовете също ползват автомобили, предоставени от фирмата на Валентин Златев – „Лукойл България“ ЕООД.

  Сред общинското ръководство е налице чувство за безнаказаност. Вършат се злоупотреби с публични средства в размер на милиони левове, получени за ремонт и възстановяване, твърдят от сдружението.

  В тази връзка от там настояват главният прокурор да проведе безпристрастно и компетентно разследване на изложените факти.

  Източник: Кафене.нет
  http://kafene.net/

• Просто нормално поведение (дали е вече възможно в България?)

  За един протестен митинг, който трябваше да се проведе пред затвора в Бусманци
  Автор: Даниела Горчева*, списание ″Диалог” (редакцията на Еврочикаго си позволи да допише заглавието)

  “Светът трябва да знае, че когато всички страни пращаха евреите на смърт, една малка държава успя да спаси своите евреи.” – казва авторът на книгата ″Извън хватката на Хитлер” проф. Михаел Бар-Зоар.
  Според него моралният подвиг на българския народ не е плод на случайност, а на дълбоката негова същност, която той нарича “българския дух”.

  “Това е специалният манталитет на българите, които нямат никакви претенции да бъдат висша или нисша раса, а гледат на хората като равни.” ″Просто нормално поведение” коментира Филип Димитров в предговора си към книгата.

  „Всякой роб, от какъвто пол, вяра, народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия“, гласи приетата в края на 19-и век българска конституция.

  В началото на 21 век, в уж демократична България важи обратното: всеки, стъпил на българска територия, може да се окаже зад решетките.

  Освен, разбира се, ако сте издирван от Интерпол международен престъпник. Тогава можете необезпокоявано да си влизате и излизате в България с камара фалшиви паспорти, да живеете и да се придвижвате свободно в ″страната на розите”, докато министърът на вътрешните работи забавлява журналистите с каламбури като ″Куйович, Муйович, Уйович”.

  Но ако сте чужденец, поискал хуманитарен статут, българските власти със сигурност ще ви хвърлят в концлагера в Бусманци – българският Гуантанамо, цинично наречен ″Дом за настаняване на чужденци”.

  Ще ви хвърлят там с месеци и дори с години без съд и присъда, без да сте извършили никакво престъпление, дори напротив – затваряйки ви там, властите извършват тежки престъпления по служба, престъпват всякакви закони, включително Конституцията на Република България и международните конвенции, които страната е длъжна да спазва.

  Докато над 2 милиона българи живеят, работят и учат в чужди страни, чужденците в България рискуват да попаднат с месеци зад решетките на затвора в Бусманци заради изтекла виза или защото са поискали политическо убежище.

  Зад решетките се оказват хора като 22-годишното арменско момиче Аревик, дошло да види приятеля си в България и поискало да се ожени за него.

  Аревик е бременна и въпреки това, както и въпреки факта, че има право да се придвижва в страната, вече месеци е в затвора в Бусманци при непоносими човешки условия.

  Но не само чужденци страдат от репресивните рефлекси на българските власти.

  Жертва на полицейски, прокурорски и съдебен произвол е и 27-годишният български гражданин Максим Савов, незаконно държан в ареста вече четвърти месец.

  А българските данъкоплатци ще имат ″удоволствието” да изплащат от джоба си стотици хиляди евро обезщетения на жертвите на произвола на облечени с власт, униформи и тоги, непознаващи ни българското, ни европейското право (виж случая с Максим Савов) или заради зулумите на некомпетентни (и не е изключено – корумпирани) служители на Държавната агенция за бежанците в България.

  Най-страшното е, че случаи като тези на Максим и Аревик са стотици и отразяват ″нормалното поведение” на власти с милиционерски манталитет.

  Слава Богу, и днес има достойни български граждани – не много на брой, но достатъчно, които се тревожат за нарушаването на правата на другите.

  Защото те знаят, че правата на другите са гаранция за нашите собствени права.

  И затова хора като Иван Кулеков, Яна Бюрер Тавание, Светла Енчева или Виктор Лилов организират на 6 юни в неделя от 11 до 13 часа протестен митинг пред дома – затвор в Бусманци. Подкрепете ги, не разрешавайте на бездушни бюрократи да съсипват човешки съдби само защото в главите им все още властва милиционерският манталитет.

  Подкрепете техните искания за правни гаранции срещу произволната свръхупотреба на административното задържане на чужденци в България.

  За да не се стига до абсурдни случаи като тези с Аревик или Ола.

  Повече информация на блога на Светла Енчева.

  Или в групата във Фейсбук.

  А ето и жестокото продължение: Младежи с качулки пребиха пътниците в трамвай – пострадалите са отивали на митинга в Бусманци в защита на правата на чужденците у нас

  Четирима души са пребити, след като група младежи с качулки се качили в трамвай №20 и започнали да налагат пътниците.

  Единият от пострадалите е ранен по-тежко и е откаран в „Пирогов“. 17-годишното момче е с фрактури на левия лакът, лявата ключица и кост на лявата длан. Има и рани по главата.

  Останалите трима са с по-леки наранявания и са настанени в Окръжна болница.

  Инцидентът станал около 10,40 ч. на предпоследната спирка преди гара „Искър“, съобщи Центърът за градска мобилност (SUMC.bg).

  15 младежи се качили в трамвая и без видими причини започнали да бият пътуващите. На следващата спирка слезли и избягали.

  От пресцентъра на МВР съобщиха, че пострадалите са отивали на митинга в защита на правата на чужденците в България пред дома за временно настаняване на чужди граждани в Бусманци.

  Движението на мотрисите в участъка от станция „Гео Милев“ до гара „Искър“ е било спряно за около половин час, но вече е възстановено.

  Полицаи са направили оглед на мястото на инцидента.

  След това трамваят е бил изтеглен към депо „Искър“, където разследващите продължават работата си.

  Пред дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци днес се провежда митинг срещу незаконното и произволно задържане на чужденци там.

  В дома са настанени хора в процедура по предоставяне на бежански/хуманитарен статут, бременни жени, майки с деца, хора в тежко здравословно състояние и такива, които не представляват обществена опасност и няма данни, че ще се укрият.

  Организаторите – инициативен комитет, в който участват писателят Иван Кулеков, музикалният продуцент Виктор Лилов, блогърът Светла Енчева и активистката Яна Бюрер Тавание, настояват да се приеме добавка в Закона за чужденците в България, с която да се регулира статутът на нелегалните имигранти, така че да имат достъп до образование, здравеопазване и възможност за легален труд.

  Те посочват, че трябва да се защити и правото им на личен и семеен живот.

  Източник: БТА,“Фокус“, БГНЕС

• Философия на Родината

  Родина – майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидателен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина. По-ясна става тая представа едва с изследванията на Техет, Баре, Хилдеберд, Бьом и Адолф Грабовски – във връзка с понятията народ, нация, колективност, субстанциалност, народен дух и народна личност, историческо право и типове на народната историчност.

  * * *

  Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано като съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсьдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живеят като съдба. Това пространство не е всъщност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята родина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното пространство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погледът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик. Но всичко това е само символ. И като всеки символ то е преходно.

  Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща. Нестихващото блудство на всяка земна душа, гладът на греховното, сатанизмът на всяка рожба на пламъка намира своя край и своето сетно прибежище в родината.

  * * *

  Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. Всяко отпътуване свършва със завръщане. Всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане. Тая жажда е дълбоко изразена и в метафизиката на Платона, според който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно – царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душата е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там – в долината на красотата – дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност. Тая мисъл се повтаря и в теософските представи на Шелинг, дето премина от източните алегории за безотрадното скитничество на падналия Адам (на „праслучая“), на „Вечния евреин“, на dues implicisimus, който най-накрая се среща и слива с dues explicitus, за да намери покой и за да престане да бъде само един миров вопъл. Цялата трагика на западния човек крие този копнеж за родината, от Одисей до Наполеон на Св. Елена, дето този демоничен романтик безутешно тъгува по родната Корсика. Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство. Така през втората половина на осемнадесети век географията и философията са се чудили на неудържимата скръб на присадените в Европа негри по родния им край; това се забелязва и в навечерието на нашия век, когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст.

  * * *

  Впрочем с нахлуването на човека в цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и видение. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на „всечовешкото“ и „всенародното“ настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично „световно стопанство“ е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интелигенция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната родина става светът – широкият божи свят, който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила. А швейцарският селянин, когато като мисионер отива В Сан Франциско, сам след няколко месеца умира от тъга по родината. Също е и със северните народи, чийто дух не е още интернационализиран.

  Интернационализмът е модерно номадство в днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина.

  * * *

  Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът – поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

  Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството – политическа. Родината е поема, отечеството – епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно.

  © Янко Янев*

  *Роден през 1900-а, Янев е философ и един от водещите теоретици на българската национална десница в периода между двете световни войни. Загива през 1945 г. при бомбардировките на Дрезден.
  Източник: Литернет

• <<
• 1
...
• 379
• 380
• 381
• 382
• 383
• 384
• 385
• 386
• 387
• 388
• 389
...
• 416
• >>