Всички авторски страници

Авторски

• Мирослав Дърмов: Конспирацията – от червената номенклатура до мъжката Барби

  Реалното име на „Мултигруп” бе ЦК на БКП. Действията на Виденов са манипулирани с медикаменти. Съмнителната смърт на Николай Добрев отвори перспектива за Георги Първанов

  Д-р Мирослав Дърмов – депутат от ВНС пред Фрогнюз

  Един мъдър човек казваше, че историята се случва сега, а се пише след петдесет години, защото е нужно време, за да се преодолее пропагандната мъгла на момента. Необходимостта да се ускори преосмислянето на последните двадесет години от историята на страната, известни като “преходът” е определена не само от трагичността на резултата за мнозинството от хората, но и поради настъпилите промени в света и тенденциите, които се очертават като перспектива в глобален мащаб.

  Събитията, които се случиха в Източна Европа, определени като така наречения “колапс на Съветския съюз” несъмнено продължават да бъдат от интерес не само за историците, но и за планиращите политическите процеси поради факта, че събитията от 1989 предефинираха света. Сега дори в Америка започва да се усеща, че за никаква победа в Студената война не може да става дума, след като процесите за преструктуриране на империята започват да се обсъждат в ЦК на КПСС още в средата на 50 години на миналия век. Стратезите в Кремъл очевидно точно са прогнозирали, че да бъдат глобална империалистическа сила надхвърля възможностите на руската – съветска икономика и за това се ориентираха към периферен империализъм като оставиха ролята на глобален лидер на САЩ с ясното съзнание, че това ще доведе до икономически проблеми за самите Съединени Щати. Потвърждавайки верността на подобни прогнози, Жак Атали през 2006 година в книгата си “Кратка история на бъдещето” определя, че икономическите проблеми на САЩ ще предопределят политически промени в посока или диктатура, или социалдемокрация от скандинавски тип, при това в тази последователност, а Алан Гринспен в прав текст заяви преди около месец, че рецесията може да бъде илюстрация на тезата на Пол Кенеди за възход и падение на великите сили. Подобна прогноза би могла да бъде вярна и за бъдещето на Европейския съюз.

  Но светът е такъв, какъвто е и, който все още вярва, че многохилядните митинги предопределиха отстраняването на така наречените “комунистически партии” от властта, просто следва да се опита да проследи генезиса на събитията и на

  първоначалното натрупване на капитала

  в Източна Европа. България в това отношение не е изключение. Ако една радикална социална промяна се осъществява от долу вследствие на деградацията на доверието към управляващите, то неминуемо следва унищожаване на предишния елит. Това, което се случи в Източна Европа е промяна, инициирана отгоре и камуфлирана с активността на така наречените “неформали опозиционни движения”.

  Всъщност, планирани и манипулирани, тези движения бяха предопределени да не могат да се превърнат в политически партии, които да оспорят властовия монопол на номенклатурата. Историята на СДС е христоматиен пример за това. Коментирайки масовите митинги в подкрепа на СДС, един от водещите БСП стратези от този период бе твърде спокоен и уверен в изявлението си, че “те ще се разпаднат в най-скоро време и ще бъдат сведени до 8%, какъвто е процентът на засегнатите от мероприятията на народната власт”. Това, което се случи в България е не само потвърждение на точността на това изявление, но и илюстрация на уменията на номенклатурата за манипулиране на политическите събития в страната. Стратегия, която превърна енергията на недоволството във възгласи и песни по площадите (известен психотерапевтичен метод за редуциране на напрежението) и лиши от потентност политическа организация, желаеща промяната, да има своето справедливо човешко лице.

  Единственото движение, което успешно се трансформира в политическа партия беше ДПС
  (чиято ролята в прехода е предмет на друг анализ), което не само имаше електорална база на етническо ниво, но и бе прогнозирано и развито от номенклатурата като “балансьор”, който да налага желаната политика на трансформация на собствеността. Разбира се, имаше и пропагандни опити за отричане на ДПС като израз на политика, аналогична на това, което направи Милошевич в Югославия или както се опитваха да наложат “червено-кафявите” в Русия, но те нямаха бъдеще в България, защото по руски образец номенклатурата идентифицираше своите интереси с неолибералния модел и интеграцията със Запада. Причина за този, не само български феномен, е егалитарността на населението в Източна Европа вследствие на експроприацията на собствеността и превръщането на всеки един в наемен работник, независимо от характера на труда.

  Промяната изненада хората в момент на отхвърляне на управляващия режим, но без наличие на собствена икономическа основа за свободен политически избор. Тази характеристика на българската реалност даде възможност на номенклатурата чрез маргинални политически субекти и контролирани средства за масова информация да насочва електоралните предпочитания на избирателите към модерна политическа формация (започвайки с Жорж Ганчев и завършвайки с НДСВ) и по този начин в продължение на двадесет години да осигурява реализирането на властовите и икономически си цели.

  В България “промените” започнаха с онзи митинг на площад “Ал. Невски”, където се представиха на публичното пространство хората, които бяха определени да бъдат

  лицето на недоволните

  На този митинг покойният бай Радой Ралин изрече много гневни думи за плутократите, но трагичното и ироничното в ситуацията е, че следващите двадесет години се превърнаха точно в триумф на плутокрацията и осигуриха трансформирането на собствеността да се осъществи по олигархичния модел, заложен от номенклатурата. Учудващо за българската действителност е опростеното възприемане на партийно-държавния апарат от ерата на “социализма” и неговото умение да управлява и да постига желаните резултати с всички възможни средства. Забравя се, че номенклатурата десетилетия наред вземаше стратегически решения, а управлението се осъществяваше от марионетен държавен апарат и събитията от 1989 г. не промениха нищо в тази схема.

  Началото бе поставено с избора на Президент на България от Великото Народно Събрание. Фокусът бе върху президентството като институция, защото управляващите все още имаха нуждата от изпълнителната власт в Министерския съвет за стартиране на схемите за източване на капитала. Поради тази причина Петър Младенов трябваше да бъде отстранен и неговото място да бъде заето от Желю Желев.

  Желев беше избран не само защото участваше в задкулисните разговори в апартамента на Николай Хайтов и беше склонен на компромиси, но и защото той бе интегриращата фигура в СДС и с неговото отстраняване от лидерската позиция се поставяше началото на разпада на така наречената опозиция. В един разговор с Любен Гоцев по време на процедурата за избиране на Желев за президент, в който коментирахме евентуалния бъдещ лидер на СДС, моето виждане беше, че Стефан Гайтанджиев е подходящата фигура, защото е добър администратор и умерен политик, докато ген. Гоцев изрази увереност, че това трябва да е Филип Димитров, защото е “много религиозен”. Макар това едва ли да бе основният аргумент, Филип Димитров беше не само неизвестен, но и некомпетентен, психически лабилен, лесно манипулируем и без влияние в СДС, което означаваше за мен, че процесът на унищожаване на СДС като политическа формация е вече стартиран. Изборът на Желев за президент имаше още една задача –

  унищожаването на социалдемокрацията

  като политически фактор. За да постигне международно признание на трансформираната в БСП – БКП, номенклатурата се нуждаеше от членство на тази партия в Социалистическия Интернационал, но това не можеше да се случи поради отказа на Петър Дертлиев да даде препоръки на БСП. Дертлиев беше първата кандидатура на СДС за президент на България и ако той беше избран, имаше сериозна вероятност голяма част от електората на БСП да се прелее в партията на Дертлиев поради идентичността на марксистката терминология както при социалдемократи, така и при комунисти, а това преливане не беше желано от номенклатурата, защото ситуацията излизаше извън контрол.

  Впрочем, инструментално кандидатурата на Дертлиев беше провалена от СДС. Особено активни в пропагандата срещу него бяха Леа Коен и Соломон Паси, които обясняваха в кулоарите колко неподходящ е д-р Дертлиев. Впоследствие Паси се изяви като виден поддръжник на идеята за присъединяване на България към НАТО, макар че и досега много от анализаторите на събитията остават учудени как Клубът на Паси години наред беше приютен в сградата на София-Прес (добре известно е, че София-Прес се контролираше от Венцел Райчев, известен с добрите си контакти с Русия). Така се налага впечатлението, че или Русия не само, че не е имала нищо против, но изглежда, че е и желала разширяването на НАТО с цел промяната на неговите функции за минимизиране на стратегическата заплаха. Коментирайки активността на Соломон Паси по отношение на НАТО, Иван Палчев, който бе не само политически активен в ДПС, но и изявен радетел за дружбата с Русия и ОНД, подчертаваше, че “момчето добре си изпълнява задачите и ще си заслужи да бъде външен министър на България”. А стратегическият мислител Захари Захариев (Председател на Фондация “Славяни” и приятел на Саддам Хюсеин) еднозначно подчертаваше, че с разширяването си и с времето НАТО ще загуби елемента на заплаха за интересите на Русия.

  С общите усилия на СДС и БСП Дертлиев не беше избран за президент, но Виктор Вълков остана конкурент на Желев. Изглежда в този момент манипулацията не е била ефективна, защото имаше информация, че член на комисията за избор от БСП е укрил 4 бюлетини за Вълков, за да спечели Желев. Изборът на Желев беше изгоден за номенклатурата не защото той бе честен и почтен човек, а защото с избирането му за президент

  СДС беше обезглавен,

  а той като президент чрез обкръжението му в Президентството (Ивайло Трифонов, Алексей Алексеев, Стоян Андреев, Бриго Аспарухов) бе лесен за манипулиране и в подходящия момент бе използван срещу СДС.
  За маргинализирането на СДС допринесоха още два допълнителни момента. Първо, отстраняването на Петър Берон – една много качествена и силна фигура в опозицията и второ, компрометирането на традиционните социалдемократи и земеделците. И в двата случая бе използван механизмът на “досиетата”. Константин Тренчев показа на Желев досието на Берон, макар че е интересно как един синдикален деятел се бе сдобил с него, а Румен Данов, също от обкръжението на Желев, изнесе данни за земеделците и социалдемократите, сътрудничили с ДС. Като материал за размисъл в тази насока трябва се постави и въпроса защо Филип Димитров беше пощаден на този етап и му бе разрешено не само да остане лидер на СДС, но и министър-председател на България?

  По този начин СДС от изразител на недоволството се превърна в сума от партии и се отвори вратата за преразпределението на собствеността, преминало през четири етапа: системата за източване на стопанските единици на входа и изхода, реституция, масова приватизация, касова приватизация, допълнени с доста други шмекерлъци, като най-актуални са така наречените “заменки”.

  Системата за източването

  на предприятията на входа и изхода, характерна за правителствата на Димитър Попов и Любен Беров имаше един главен герой – Константин Тренчев. В този период “Подкрепа” определяше кой ще бъде новия директор на повечето предприятия и налагаше този, който беше готов да купува скъпи суровини и да продава евтина продукция на Мултигруп. От този период датират топлите отношения на “синдикалиста” Тренчев с “капиталиста” Илия Павлов, който постави началото на преминаването на държавния капитал в ръцете на определени физически лица и групировки.
  Реституцията, пропагандирана като възстановяване на историческа несправедливост, като резултат отново облагодетелствува номенклатурата, която или се превърна в собственик по съребрена линия или просто закупи дяловете на собствениците, притиснати от бюрократичната машина.

  Масовото ограбване

  на собствеността стартира с “масовата” приватизация и създадените приватизационни фондове, между които и АКБ Форес. Действията на Николай Банев са може би най-яркия пример за пладнешки грабеж. Схемата отново не е български патент, а е приложение на опита на голямата северна страна. В началото на промените в Русия покойният Егор Гайдар либерализира експортния режим, но забрави да актуализира субсидираните социалистически цени на енергоресурсите и металите и тези, които имаха достъп до тях и им беше разрешено да ги продадат зад граница, се превърнаха в олигарси. Впоследствие, когато на населението бяха раздадени приватизационни ваучери, при отсъствие на фондов пазар, тези бонове бяха изкупени на цената на бутилка водка. В България в периода на масовата приватизация също отсъстваше фондов пазар, а и мнозинството от населението не беше и чувало за такова нещо, така че се даде възможност на индивиди като Банев с подправени пълномощни да провежда общи събрания и да преструктурира приватизационния фонд в частна корпорация с цел обезкостяването на българската индустрия.

  Би било упражнение за наивници да се предполага, че ограбването е дело на отделни ентусиасти като Николай Банев. Процесът е бил планиран, финансиран и реализиран от номенклатурата, използувайки механизма на властта през управлението на Жан Виденов. И ако използуваме за илюстрация АКБ Форес, подборът на предприятията за приватизацията бе осъществен от зам.-министър на икономиката от времето Живков. За закупуването на дяловете от предприятията се използуваха структурите на социалистическата партия по места, а торбите с пари съвсем не бяха внесени в България от Чешката Република.

  Учудващо е, че периодът на прехода роди небивали абсурди като обяснение за произхода на капитала, които буквално могат да се възприемат като обида на интелекта на нацията, но никой не оспори безсмислието им. С отсъствие на елементарна критичност се толерират твърденията че Николай Банев бил отмъкнал три милиона долара от чешки фонд и е все още жив, макар че е добре известно, че и за по-малки суми много “стопански” деятели от близкото минало се преселиха в отвъдното.

  Аналогичен е и примерът с Илия Павлов, който бил рязал за скрап руски подводници в Малта. То в Средиземно море руските подводници се прескачат, а и руснаците много си падат по идеята подводниците им да се оставят за вторични суровини на остров Малта. Но тези приказки изглежда ще останат в историята като

  фолклора на прехода,

  независимо от някои по-нови версии като например за успешен бизнес с малък кредит, като усилено се премълчава факта, че всички номенклатурни кадри в администрацията по онова време знаеха, че следва да реализират това, което Илия Павлов искаше, защото реалното име на Мултигруп бе ЦК на БКП.

  Касовата приватизация като финален етап в трансформирането на собствеността по замисъл бе определена за правителството на СДС поради факта, че последствията от подобна шокова терапия по учебник изваждат осъществилата я политическа сила за дълго време от властта. Сумаризирано, резултатът от управлението на Иван Костов е приватизиране на стратегически отрасли от кадри на номенклатурата и

  безвъзвратно компрометиране на СДС

  като политически субект. Иван Костов, без съмнение, е умен и способен политик и би следвало да му е пределно ясно, че на него му бе разрешено да бъде министър-председател с единствената цел да бъде посочен за главен виновник за икономическите последствия от трансформацията на собствеността, които са неизбежни и някой трябва да бъде изправен на позорния стълб за това. И понеже номенклатурата и зараждащите се олигарси имаха визия за дългосрочно присъствие във властта, виновен за всичко следваше да бъде Иван Костов.

  Поради апетита за собственост, след масовата приватизация следваше да се постави ръка и на това, което бе определено за касова разпродажба. Номенклатурата бързаше да не изпусне момента, в който всички в България вярваха, че приватизацията ще реши икономическите проблеми на страната. Управлението на Жан Виденов трябваше да бъде компрометирано, за да може Иван Костов да дойде “на бял кон” и да реализира това, за което е програмиран. Впрочем, Жан Виденов, независимо от догматизма му, не бе и не е корумпиран като останалите му колеги – министър-председатели от времето на прехода, за което еднозначно говори финансовото му състояние в момента. Той просто беше употребен, за да се компрометира всяка политическа идея, различна от това, което се осъществяваше в момента – трансформацията на собствеността. Вярвам, че Жан Виденов може би е имал желанието да реализира различна политика, но той бе манипулиран, изолиран, саботиран, лъган и дори фармакологично обработван, за да няма адекватна политическа реакция.

  През зимата на 1996 г. един от заместник-шефовете на Военното разузнаване, с когото редовно обменяхме информация, поиска да предам на Николай Добрев, който тогава бе не само организационен секретар на БСП, но и председател на Комисията по национална сигурност на парламента, че под различна форма на Виденов се дават медикаменти, които реално не му дават възможност да взима адекватни решения и че се подготвя крах на управлението на БСП. Когато разговаряхме по въпроса с Добрев, той бе шокиран, а и може би уплашен, като коментарът му бе: “Предай му, че който се опита да каже това на Жан, ще му бъде отрязана главата още преди да може да слезе от първия етаж на Министерския съвет (където бе кабинетът на Министър-Председателя – б.а.) до изхода.” Реакция, която еднозначно говори, че лицата, които манипулират политическата реалност в България имат интереси, за реализирането на които

  животът на отделната личност няма стойност

  Като последен опит да предотвратим последвалите катастрофални събития, на 29 февруари 1996 година в един китайски ресторант на ул. “Алабин” Александър Лилов, Любен Гоцев, Кольо Парамов и аз имахме обяд, целта на който беше не само да се насладим на китайската кухня, но и да дискутираме два основни проблема – зърнената криза и задаващият се финансов крах. Просто искахме това, което аз и Кольо Парамов знаехме, да стане известно и на Лилов и Гоцев. Парамов изложи ситуацията в БНБ и акцентира на въпроса за спешен внос на жито, за да се осигури хлябът на народа. На 8 март 1996 година Парамов замина за Лондон, за да обсъди финансовите проблеми на България с Международния Валутен Фонд, а аз се опитах да убедя Николай Добрев в необходимостта от решаване на проблема със зърнения баланс на страната. На 10 март 1996 г. на пленум на ВС на БСП Александър Лилов говори за потенциала на БСП да излъчи няколко правителства, но изглежда остана неразбран или просто номенклатурата, желаеща Иван Костов да осъществи приватизацията, водеше правителството на Виденов към колосален провал.

  На 15 април с.г. в НДК пред петнадесет европейски министър-председатели вицепремиерът в кабинета на Виденов – Румен Гечев самоуверено заяви, че икономиката на страната е стабилна и България ще бъде модел за перспективното развитие на Източна Европа. След десет месеца всичко се срути. През 1996 година все още съществуваше възможност за отговор на историческата тенденция за преход от “социализъм” към капитализъм със смекчаване на последиците от промяната за населението или за изграждане на капитализъм с човешко лице, но интересите на номенклатурата и неолибералния догматизъм на изпълнителите превърнаха България в това, което е в момента.

  Управлението на Иван Костов по своята същност осъществи две от финалните цели на номенклатурата за периода на прехода: реализира трансформацията на собствеността и осигури време и благоприятен политически климат за изграждането на нови политически субекти, които да бъдат трансмисията към

  олигархизацията на България.

  Фокусът бе към преструктурирането на БСП, за да може да поеме президенската институция като стабилен инструмент за манипулиране на обществения живот в следващите десет години и скалъпването на правителство след общественото отхвърляне на управлението на Иван Костов – или изразено по-ясно – налагането на Георги Първанов за президент и на Симеон като министър-председател.

  За издигането на Първанов съществуваше един проблем – Николай Добрев. Добрев може и да е спорна личност за някого, но той без съмнение беше една авторитетна и почтена личност, която би следвало да бъде кандидатурата за президент на БСП с големи шансове за успех и затова тези, които редяха структурите на БСП, решиха да го унищожат – първо като авторитет в партията, а впоследствие той си отиде от този свят. Използувано бе лявото крило в БСП като най-активен бе “безпартийният” Велко Вълканов. За по-младите би било полезно да се припомни, че по времето на министър-председателствуването на Жан Виденов Георги Първанов беше наместникът на председателя в БСП, който осигуряваше партийната дисциплина, за да се подкрепи провала на управлението на БСП. И поради този факт той е отговорен за тежката криза, причинена на българския народ. Елемент, за който се направи много да бъде забравен. В допълнение трябва да се припомни и поведението на Първанов в момента, когато Николай Добрев бе заклеймяван като предател в средите на БСП, като бе налаган невероятен и неверен стереотип за него сред електоралната маса. Георги Първанов много обича да публикува стенограми, за да доказва, че едва ли не Добрев е бил лейтенантът, изпълняващ заповедите на главнокомандващия. За съжаление на Първанов това не е така. Просто Добрев направи това, което смяташе за необходимо, а Първанов може да публикува това, което иска.

  Впоследствие Добрев се разболя и учудващо бързо си отиде. Откровено казано, аз имам много въпроси за произхода на неговата болест. Но резултатът без съмнение е, че със смъртта на Добрев пред Първанов се отвори перспективата за безспорен кандидат на БСП за президент на България. Една година преди президентските избори, в момент, когато може би самият Първанов все още не е знаел за блестящата перспектива, която го очаква, разговарях в сградата на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД (бившият Дом на българо-съветската дружба) с близкия до Георги Йорданов Ч. Д. (спестявам името, за да предпазя тази личност от гнева на засегнатите) за ситуацията в БСП след смъртта на Николай Добрев и, стигайки до Първанов, Ч. Д. заяви: “Знаеш ли, че го готвят за президент?” Бях шокиран и може би реакцията ми не беше издържана политически, като казах, че това е абсурд и той е просто пластмасова мъжка кукла Барби и почти толкова умен. Получих отговора: “Да, мързелив е и много суетен. Един такъв президент няма да работи, а ще се наслаждава на показността на властта. Ще управляват тези около него.” Последва брилянтен психологически портрет с акцент не само на ловната страст, но и на други забежки, както и точно определение на това, което го прави зависим, като на първо място е ясната му представа коя ръка го храни. Впоследствие всичко се оказа точно както бе прогнозирано. Петър Стоянов бе компрометиран и послушните медии наложха в общественото съзнание образа на Първанов като политик № 1 на България, макар че остава въпросът кой реално е президент на България през последните десет години, кой реално е взимал решенията, а не кой ги е оповестявал публично. Защото е очевидно, че Георги Първанов е

  избраника на номенклатурата,

  която го извади от нищото, направи го член на ръководството на БСП, председател на партията и накрая президент може би поради послушанието му. Същият сценарий се повтори и със Сергей Станишев. Бившият съветски гражданин без трудова биография първо бе изпратен в Лондон, за да му се придаде европейски изглед, след това доведен на “Позитано”, където бившият служител на отдела, оглавяван от бащата Станишев – Асен Захариев, го водеше за ръчичка и му обясняваше “а”-то и “б”-то на апаратната истина и накрая бе наложен за председател на БСП и българите имаха недоразумението да му гласуват мнозинство, което му осигури, чрез менторството на говорителя на олигарсите, да управлява като министър-председател.

  Историята на прехода би била непълна без Симеон Сакскобургготски, защото без него някак си необясним би бил скокът от тотален антикомунизъм към реживковизация в управлението на България. За да можеше след Иван Костов да дойде Станишев, бе необходим периодът на Симеон, в който народът на България следваше да се адаптира към личности, еднозначно свързани с номенклатурата. Просто един метод от практиката на разузнавателните служби, известен като “вербуване под чужд флаг”. Знамето беше на срамежливия монархизъм като надежда за освобождаване от корупцията, а обектът на вербовката беше българският народ, който даде доверието си на НДСВ. Едва ли е изненада, че Симеон от началото на своето изгнание е бил мишена на поредица от разузнавателни операции на “социалистическа” България и той едва ли е бил загадка за управляващите през този период. Бидейки под наблюдение десетилетия наред, не може да убегне от вниманието на наблюдаващите факта на несигурност поради отсъствие на еквивалент към състоянието на аристократичната фамилия на доня Маргарита. А това е пътеката за поставяне под влияние. И след период на ухажване, една размяна на аристократично име срещу отнети от предишния режим имоти може да бъде предмет на сделка. След завръщането от изгнание, вследствие на което отсъстват всякакви контакти, или пък съществуващите са контролирани, изграждането на партията на Симеон бе оставено на индивиди като Петканов, Панайотов и Герджиков, които незнайно как изплуваха от Юридическия факултет и се приземиха във висшата политика. Да не говорим за мандатоносителите Т. Пейков и В. Драганова. Резултатът от подобно политическо инженерство беше управлението на НДСВ-ДПС с доминиращото участие на свързани с номенклатурата личности.

  Историята на преходът български, освен описание на случилото се, изисква и няколко разсъждения защо всичко това се случи? От една страна, това беше последица от уравниловката и отсъствието на съзнателни интереси, които би следвало да се отстояват. Този момент бе еднозначно използуван, за да се манипулира преходът. Създаването на изкуствени политически субекти и контролираните информационни потоци довършиха начинанието. Типично български феномен е и професията “национален обяснител” и за да се покрие политическият диапазон, за тълкуватели на реалността вляво от центъра бяха определени А. Райчев и К. Стойчев, а вдясно – И. Кръстев и Е. Дайнов, като общият знаменател на

  “обяснителите”

  е ЦК на БКП. Това, което те казваха бе (а може би и е) възприемано от хората като истина от последна инстанция.
  Другият елемент от тактиката за оглупяването на населението с цел на реализирането на определена политика (този цинизъм не е мой, просто цитирам конкурентите на Конфуций – китайските легисти) е пропагандната дъвка “Всички ние ще бъдем средна класа след приватизацията”. За съжаление, азбучна истина е, че формирането на средната класа е резултат от икономическото развитие на нацията и да се прогнозира изграждането на средна класа в България в процеса на преразпределение на собствеността, е откровена измама. Шансовете за средна класа в България и принадлежността от преобладаващото мнозинство от населението към нея в годините на прехода, а и сега, не са по-големи от вероятността от изграждането й в Буркина Фасо. Но за някого този мит е изгоден.

  Третият елемент за отклоняване на вниманието на народа от това, което се случва в България, е поредицата от скандали, присъствуващи в информационното поле. Някои от тях са, както се казва, “всяко чудо за три дни” и остават без последици за главните герои. Но съществува и една друга тема, която се повтаря отново и отново, а това е темата с досиетата. За повторяемостта на тази тема допринесе същността на т. нар. преход.

  Това, което се случи през 1989 и следващите години, бе революция отгоре за смяна на икономическата система без промяна на управляващия елит. А в една революция някой трябва да бъде изправен на ешафода, за да се задоволи гневът на подтиснатите и понеже това не може да бъдат представителите на организиралите „промяната” управляващи, беше намерен сурогат в лицето на сътрудничилите на репресивните структури. Настоящите редове не са индулгенция за присъствалите в репресивния апарат на една тоталитарна държава – въпрос, който има своите личностно-морални измерения, те са апел за завръщане към здравия разум, свързан с темата кой е виновен за страданието и пропуснатите възможности. А това не са тези, които информираха, а индивидите и структурите, взимащи решения и планиращи живота при „реалния социализъм”. Защото темата за агентите подмени въпроса за управляващите и по този начин гневът на хората бе насочен в безопасна за номенклатурата насока. Би било по-здравословно за развитието и морала в страната да се публикуват имената на членовете на ЦК на БКП, ЦК на ДКМС, ПС на БЗНС и НС на ОФ и собствеността на тези организации и как тези лица се реализираха по време на прехода, вместо да се подхвърлят на публиката архивите за това кой, кога и от кого е вербуван да служи на гореспоменатите под флага на патриотизма.

  За съжаление, машина на времето в реалността не съществува. Би било полезно да се разбере, че в политиката нищо не е такова, каквото изглежда и това не е теория на конспирацията. Просто в България политиката е конспирация. И по последствията й ще я познаеш.

• Започват масови протести срещу антикризисната програма

  Цели съсловия се вдигат в събота на протест срещу антикризисните мерки, обмисляни от кабинета, пише „Труд“.

  По обед пред Народния театър в София се събират полицаите, а към тях ще се присъединят военни, надзиратели, служители по сигурността и дори… данъчните, научи “Труд” от синдикатите на пазителите на реда, армейците и НАП.

  “Да върнем МВР на хората!” – ще е мотото на митинга. Столичната община е съгласувала проявата, която е обявена като “събрание на открито”. Очаква се в градинката да дойдат над 5000 души, включително майки и пенсионери.

  Полицаите ще настояват за по-високи заплати, повече техника, редовно заплащане на извънредния труд.

  Те определят като “цинично” намерението на кабинета заедно с всички държавни служители да плащат осигуровките си. Ще се обявят и против идеята да се намалят от 20 на 6 обезщетенията им при напускане на МВР.

  Ще протестират и от профсъюза “Огнеборец”, Националния полицейски синдикат и този на волнонаемните чиновници. Румънски ченгета ще пристигнат в подкрепа на колегите си.
  От кметството обясниха, че митингуващите ще могат да заемат площада пред театъра и алеите на Градската градина.

  Организаторите са предупредени, че ако допуснат увреждане на общинска собственост, щетите ще са за тяхна сметка.

  –––––––––––-

  
  

  Отстрелването на Дянков продължава

  Едвин Сугарев (svobodata.com)

  Очевидно той е големият трън в очите на президента, БСП и отгледаната от тях пасмина от олигарси и ДС-спецове. След президентската атака на арената са пуснати верните червени кучета – синдикалистите от “Подкрепа” и КНСБ, които вече близо две десетилетия играят заедно – като организират протести най-вече когато на власт се окаже дясно правителство – при левите такива само симулират активност.

  Това единодействие датира още от началото на прехода – от 1992 г., когато не друг, а Константин Тренчев бе острието на атаката срещу правителството на Филип Димитров, при падането на което избухна всеобща синдикална радост – още повече, че на власт дойде правителство, съставено под давлението на близката до сърцето на всеки синдикалист Мултигруп (близка дотолкова, че вицепрезидентът на “Подкрепа” Радослав Ненов стана вицепрезидент на същата тази групировка).

  Виждаме същите тези синдикални лидери и сега, понатежали и охранени – още не начело на синдикални протести, но вече фактори в активните мероприятия на левицата. Именно те разпространиха сред медиите скандалния списък с антикризисни мерки, от които правителството незабавно се отрече, а финансовият министър спомена, че били част от “мозъчната атака” на неговото ведомство, което обсъждало всякакви възможности, но още не било решило какъв ще бъде реалния пакет, който ще внесе за обсъждане в края на седмицата.

  Целта тази предварителна атака е очевидна – чрез изпреварващо раздухване на недоволството от страна на засегнатите – държавни служители, пенсионери, майки и бизнесмени – да поставят правителството в ситуация, при която никакви реални реформи няма да бъдат възможни. Сценарият е елементарен, но работещ: пуска се един “предварителен”, напомпан и хиперболизиран вариант от реформи; създават се апокалиптични настроения, които подклаждат “народното” недоволство; блокират се всички възможности да бъдат запушени дупките в бюджета – след което България бавно потъва като торпилиран крайцер и се озовава на финансовото дъно – редом с южната си съседка. Нейде към края на това потъване правителството пада. Целите са постигнати, спектакълът може да приключи.

  Ще попитате какви цели, щом България е на дъното. Питате, защото не познавате психиката на тези господа. Тяхната логика е: какво като е на дъното, важното е, че това проклето правителство падна и настана хаоса. Това е времето, в което всеки може да спечели – власт, позиции, финикийски знаци – от всичко по много и набързо – за наша сметка, разбира се. Риба се лови в мътна вода.

  В случая обаче синдикалните кучета имат и една предварителна задача. Те са хайката, която гони Дянков към червената пусия, дето дебне едно Гоце с много скъпарска пушка. Червените стратези не са вчерашни и знаят много добре, че отстрелването на финансовия министър в такава ситуация води неизбежно до правителствен фалит. И още – че същото това отстрелване праща на кино доверието, на което това правителство разчита – и пред своите привърженици, и пред външния свят. Че само ден след като отстрани Дянков по чисто популистки причини, политическите мускули на Бойко Борисов ще се спихнат като пробит балон.

  Та това е, накратко казано, целта на размахания предварително списък от къде реални, къде пресилени, къде чисто измислени антикризисни мерки. Хайката дава резултат – и първите изстрели вече ехтят: БСП призовава за незабавното отстраняване на Дянков, ДПС по чисто ченгеджийски тертип се опитва да припише на самото правителство развихрилото се активно мероприятие, като говори за “метода на пробата и грешката”,

  Движението на българските майки подготвя протест, а Яне хероично заплашва да радикализира своите привърженици и да окупира (!) самото министерство на финансиите, ако правителството не напъди незабавно този народен изедник.
  Някакви там икономисти говорят за това, че рестриктивните мерки няма как да ни се разминат – и че по-добре е държавните чиновници да си поорежат поне бонусите и да останат само на заплати, докато изобщо имат такива – ама кой ги слуша: наплашените и “радикализирани” народни маси имат само един лозунг и той гласи “Дай чорба!” – при скандирането му чуваемостта е нулева, а привеждането на каквито и да било аргументи – предварително обречено.

  Това е прочее ще бъде моментът, в който жребецът на протеста ще е изведен от яхъра и доведен пред прага на ония, които в такт 3-5-8 ограбиха за пореден път България и ни докараха до това дередже. Те вече потриват ръце и се представят как ще го яхнат, как ще го пришпорят и ще препуснат в галоп по жълтите павета – към сградата с надписа “Съединението прави силата”.

• B прокуратурата: Петилетката за три години

  Източник: Дневник

  Борбата на прокуратурата с източването на еврофондовете бележи значим прогрес.

  През изминалата успешна година цели 28 души са били осъдени с влезли в сила присъди.

  От тях 17 са се споразумели с прокуратурата, което скептиците може да разтълкуват като измъкване с леко наказание, но ние знаем, че това означава, че тези измамници са си признали престъпленията – морално възмездие един вид.

  Благодарение на успешната работа в съда цели 160 хил. лв. – равностойността на един тристаен апартамент в София, са били възстановени на държавата.

  След това чувствително постъпление в бюджета надяваме се Европейският съюз да отблокира всички останали плащания по програмите ФАР, ИСПА, САПАРД и по структурните фондове.

  Добрите новини обаче не свършват дотук. Още 168 обвинителни акта са внесени в съда и се очакват присъди (вероятно пак под минимума, но затова пък със самопризнания) през идната петилетка.

  Делата са за милиони левове щети, нанесени на държавата, както съобщиха от ръководството на спецзвеното. Очаква се държавата да получи постъпления в размер поне на още два-три тристайни апартамента.

  Освен това прокуратурата разследва 25 висши чиновници за измами с фондове на ЕС. Това е с 15% ръст в сравнение с 2008 г., а увеличението на обвинителните актове е осем пъти, което вече е повод за празнуване.

  Най-много са делата за неверни данни по схемата за единно плащане на единица площ. Бенефициентите обаче не са виновни, длъжностните лица – още по-малко.

  В преизпълнението на плана през 2009 г. са участвали общо 45-има прокурори, които са работили по 1900 сигнала, като по 700 са отказали да образуват производства, тъй като са открили само административни нарушения.

  Огромният брой сигнали не бива да създава невярно впечатление за работата с еврофондовете – над 70 процента били тенденциозно изпратени от Държавен фонд „Земеделие“, където, вместо сами да се оправят, ги прехвърлили на прокуратурата. Номерът им обаче не минал.

• ТУРСКО робство или ОСМАНСКО присъствие?

  Българският майор Даниела Благоева от контингента ни в Афганистан си навлече гнева на турското командване там с презентация за националния ни празник, съобщи вчера агенция Фокус. Ето цялото съобщение:

  „Турското робство” спря презентация за 3-ти март в контингента ни в Афганистан. По случая зрее скандал в Министерството на отбраната, съобщиха за Агенция “Фокус” от военната ни мисия. Български офицер, майор Даниела Благоева, е подготвила презентация, посветена на националния празник 3-ти март. Презентацията е била спряна, а офицерът е била заплашен с наказание заради национализъм.
  Пресцентърът на Министерство на отбраната разпространи позиция във връзка с въпроси, свързани със скандала. Майор Даниела Благоева изготвя презентация по повод Националния празник на Република България – 3-ти март, и я разпространява във вътрешната информационна мрежа на ИСАФ в Кабул, което не е част от служебните й задължения. Националният командир на контингента полковник Петко Лилов назначава служебна проверка по случая, която установява, че в презентацията е допусната терминологична грешка в текста на материала.
  Полковник Лилов провежда още същия ден, 3 март, среща с Командващия регионалното командване „Столица” бригаден генерал Левент Чолак, на която се изясняват обстоятелствата и случаят е приключен. На проведената двустранна среща в Афганистан турската страна остава удовлетворена от навременната реакция на българското командване.
  Майор Даниела Благоева продължава да изпълнява задачите си в мисията в Кабул на друга длъжност. Тя ще се завърне с планираната ротация на контингента.
  
  Ето какво е мнението на историка проф.Георги Марков (изказано отново пред „Фокус“)
  Терминът „турско робство” е исторически термин. Във всички български документи от преди Освобождението – навсякъде се говори за робство. Това каза пред Агенция „Фокус” историкът Георги Марков. По думите му този термин не е грешно да се употреби. „Защото става въпрос за Османска империя, но в нея господстващ народ са османските турци. Те са господстващият народ. Така че, може да се каже и „османско владичество”, и „турско робство”. Нищо обидно няма, но за съжаление през последните десет години в Турция скъсват с представата на Мустафа Кемал, известен като Ататюрк. Той казва, че Република Турция няма нищо общо с Османската империя. В последните десет години, особено ислямисткото правителство на Ердоган, реабилитира Османската империя както в политиката, така и в турската историография. Особено яростен неоосманист е външният министър на Турция Ахмед Давутоглу. Той миналата есен в Сараево заяви, че Османската империя всъщност е била една процъфтяваща империя, всички народи са живеели цветущо, по братски и едва ли не призова да се възстанови зоната на Османската империя. Това е една опасна тенденция в съседна Турция, защото там реабилитират тази Османска империя, което не може да се приеме от народите, които са били жертва на тази империя. Става въпрос не само за българи, но и за гърци, за румънци, арменци, кюрди. Мен ме възмути, това което чух, като официално съобщение на Министерството на отбраната, което е силно цензурирано. От него не се разбра за какво става въпрос”, коментира случая историкът.

  Ето още нещо от информационните агенции от последните дни:

  Зачеването ин витро извън границите на Турция ще се наказва със затвор.

  Изкуственото оплождане и преди се смяташе за престъпление в страната, но в крайна сметка на жените не беше забранено да го провят в чужбина, съобщава ВВС.

  Но властите прекратиха и тази практика: според нов закон, всеки, който се осмели на зачатие от донорска сперма – било то вътре или извън страната – е заплашен от 1 до 3 години затвор.
  Това стана, след като Министерство на здравеопазването в Турция обнародва закон, според който се забранява на гражданите на страната за крият бащинството на децата си.

  Броят на туркините, желаещи да се подложат на процедура по изкуствено оплождане зад граница не е голямо, но обикновено от тази възможността се възползват не повече от 100 жени на година.

  Лекари и правозащитници още не могат да разберат по какъв начин правителството ще разбира за нарушенията. Според турските гинеколози новият закон е голяма крачка, но не в бъдещето, а към миналото.

  Ислямистите и управляващата партия не разбират, че отдавна е дошло времето турските закони да бъдат адаптирани към последните достижения на медицината, смятат те.

• Шампион във фокус: Лоло Джоунс

  Частично възмездие и голямо облекчение. Това трябва да са чувствата, които са обзели душата, скрита в грациозното тяло , на една от най-чаровните атлетки – Лоло Джоунс. Американката е новата световна шампионка в дисциплината 60 м. с препятствия. Нищо изненадващо, ако не бяха грандиозните провали на хърделистката на последните три големи форума.

  Лоло Джоунс е уникална. Майка й е бяла, баща й – афро-американец, но във вените и тече кръв с френски, та дори норвежки гени. Родена е на 05.08.1982 г. в столицата на щата Айова – Des Moines. Животът на Лоло никак не е толкова приказен, колкото изглежда усмивката й. Бащата на Джоунс прекарва повече време в затвора, отколкото близо до многодетното си семейство. Майката на Лоло, Лори, работи на две места, за да издържа петте си деца. По това време младата атлетка сменя цели осем училища за същия брой години. Не са рядкост случаите, в които семейството остава без дом. На път за поредния нов град, Лоло се обръща към майка си с думите: „Мамо, не мога да живея в град, в който няма писта. Искам да преследвам мечтата си”. Джоунс е само на петнадесет години в онзи съдбоносен ден. Мечтите се сбъдват, само когато вярваш силно в тях.

  Четири години по-късно, Лоло се е превърнала в най-перспективната хърделистка. Талантът й е безмерен, качествата много, но уникалната й техника я прави различна. Получaва стипендия за щатския университет в Айова, но предпочита да се присъедини към отбора на университета в Луизиана. Посъветвана от друг елитен хърделист – Ким Карсън.

  И както се случва само по филмите, Лоло Джоунс изминава пътя от немотията към спортния триумф. Приказката започва. Успехите се редят един след друг. Печели медали от колежанските първенства и константно е част от националния отбор на САЩ. Олимпийските игри в Атина се превръщат в основна цел за талантливата бегачка. Неоспоримият й талант е забелязан от великия треньор Денис Шейвър, който се заема с подготвката за предстоящите Игри в Гърция. Два месеца преди тях се провежда националното първенство на САЩ, а провалът на Джоунс е неочакван. Тя не успява да се класира за финала, с което мечтата й за участие на Олимпийски игри е покосена. В онзи драматичен момент, Джоунс се приближава към своя треньор с думите „Провалих се, искам да се откажа“, а Шейвър отвръща хладнокръвно – „Ще се видим на тренировката утре“.

  Да гледа Олимпийските игри по телевизия е болезнено за Лоло Джоунс, нуо тя не се предава. Следват няколко добри сезона, в които американката преминава като тайфун през редица състезания. Записва най-добрия си резултат на 100 м. хърдели – 12.51. Целта отново е една, а именно Олимпийските игри, този път, в Китай. Тя влиза във финала като освовен фаворит за титлата и така до деветото препятствие, в което Джоунс се препъва, а мечтата й умира за части от секундата. Разочарованието е голямо, болката е убийствена, грешката – необяснима. Лоло не успява да скрие сълзите си, които се стичат по лицето й неконтролируемо. Провалът е запомнящ се , но онези кадри с плачещата Лоло ще останат в историята на спорта.

  Въпреки това чаровната атлетка приема неуспеха с характерната си. усмивка. Сезон по-късно тя е великолепна в състезанията на закрито. И точно тогава получава неприятна контузия, която нарушава тренировъчния процес за повече от месец. Възстановяването минава добре за Джоунс, тя се завръща точно преди националното първенство на САЩ, което е контролно бягане за определяне на отбора на „янките“ за Световното първенство в Берлин през 2009г. Джоунс губи баланс отново в полуфинала, отново на онова проклето девето предпядствие и отново голямата й цел за сезона е неосъществена. Поредният голям форум , на който Лоло Джоунс няма да участва. От това се възползва най-авторитетната спортна телевизия в Европа – Евроспорт. Те канят красивата атлетка за анализатор на първенството, а рейтингите съвсем нормално се покачват.

  Обречена да се проваля на големи състезания Джоунс започва сезона на закрито с големи надежди. Резултатите й са стабилни, а Световното първенство в Доха се приближава със страшни сили. Три старта до заветната титла. Лоло се класира без проблеми за предпоследния старт. Гледайки бягането в полуфинала и драстичното изоставане на Лоло, бях потресен. Не исках да повярвам, че тази велика атлетка ще се провали отново. В последните метри успя да развие бягането си и с голяма мъка да заеме четвърта позиция, която все пак я класира за финала. Американката е безкомпромисна в него, няма и помен от неубедителната Лоло, която сме зърнали само преди час. Джоунс прелита над всички препятствия и печели титлата с колосална разлика пред втората. Възмездие, облекчение, сладка мъка и много, много сълзи, но този път от щастие, обливат лицето на шампионката.

  Възмездие и за нас, любителите на атлетиката, защото една от емблематичните състезателки най-после успя да докосне върха, но до него има още две стъпки – Световното първенство в Даегу догодина и Олимпийските игри в Лондон.
  ––
  Автор: Ангел Искрев – www.iskrev.blogspot.com

• Марио Григоров: До Оскарите се стига и през българската народна музика

  Искри от пищния пламък на Оскарите посипаха “Аватар” и “Прешъс” – филми, за които не е широко известно, че имат българско участие.
  Филмът “Прешъс” е с шест награди „Имидж“, пет награди „Независим дух“, Оскар и множество номинации. Филмът разказва историята на неграмотна, дебела, сексуално насилвана тинейджърка от Харлем. Автор на музиката е Марио Григоров. Подробности научих от Марио Григоров, автор не само на музиката за “Прешъс”, но и на още десетина филма както и на няколко албума. Открих го на един филмов фестивал в щата Юта, където гледаше произведения на млади автори и непрофесионалисти.

  интервю на Стоян Колев

  ‒ Магия или бизнес е киното, г‒н Григоров?

  ‒ Изповядвам философията, че ако си навлязъл в същността на филмовото изкуство, то тогава парите ще дойдат сами. Защото киното не е просто бизнес, а като бизнес има освен зрелищна и много негативни страни. Филмът е не само развлечение, а и пресъздаване по приказен начин на характери, които иначе не могат да бъдат обяснени психологически. Той може да влияе и пречистващо.
  В наше време хората нямат толкова много време да четат книги, телевизията и Интернет ги засипват постоянно с информация и реклами, а с един филм може много лесно да изкажеш същността. Удивително е какво може да направи човек с една камера, а цените на тази техника постоянно падат и тя става достъпна за всеки.

  ‒ А друг жанр ли е това, да създадеш музика към филм?

  ‒ За съжаление, продуцентите оставят музиката за на края, а понякога дори не я калкулират в бюджета на филма. Проблемът е голям защото режисьорите не си дават сметка колко време отнема на композитора, музиканта, или на човека, който технически обработва музиката, за да стане тя за екран, а припират в последните дни. Допреди 30-40 години композиторът пишеше музиката зад пианото си и след одобрението на режисьора я даваше да бъде разработена за цял оркестър, което е извънредно скъпо. Сега това става със синтезатор, така че средствата за музика от милион долара са паднали на няколко хиляди, а понякога е достатъчен дори и само компютър.

  ‒ Разкажете нещо повече за себе си!

  ‒ До 18-годишна възраст вече бях живял в четири държави, при три режима – комунистически, ислямистки и демократичен. Говоря пет езика. Сега съм на 47 и животът ми на музикант от семейство на музиканти ме е водил до всички краища на света. Още на 5 години се оказах най-младият, допуснат до софийската консерватория, където учих пиано в класа на Милена Моллова, а след това оркестрация и композиция във Виенската консерватория и джаз в консерваторията на Ню Саут Уелс, Австралия.
  Бях концертиращ пианист в продължение на 3-4 години в Щатите, свирил съм композициите и импровизациите си и в Канада и Европа и правех по 150 концерта на година. Обаче създадох семейство и трябваше да избирам между дома и турнетата. Тогава се насочих към продуцирането. Първоначално се занимавах само с бизнес, но това изсушава твореца, изсмуква всичките му сили. Тогава изучих и тонрежисурата при едни от най-добрите в бранша – на “Аби роуд” и сега мога да композирам, да обработвам и да продуцирам сам музиката, която харесвам.

  ‒ А вярно ли е, че има българска следа в музиката към филма „Аватар”?

  ‒ Един от нашите композитори беше оркестратор на музиката на “Аватар” и фактически той я направи такава, каквато е. Не знам дали не е и композитор на някои парчета, но не е редно да казвам това, защото Джеймс Хонър взе кредита.”

  ‒ Каква е историята на „Прешъс”?

  ‒ Филмът “Прешъс” за пръв път видях на един телевизор в дома на режисьора. Година по-късно в Лос Анджелис Опра откри премиерата на филма и по всички фестивали той взе награди – от една камерна обстановка между мен и режисьора се стигна до там той да е по-важен от живота, както казваме тук. Наградите са важни за всеки, но особено за българина, защото ние все още страдаме от недостатъчно самочувствие.

  кадър от филма „Прешъс“

  ‒ Вие 17 години не сте били в България? Прекъснахте ли връзката?

  ‒ Поддържам много добра връзка с познати в България, но само по телефона. Много искам да се върна и да се запозная по-добре със съвременната българска култура, да поговоря с хората, да усетя нещата отвътре.

  ‒ От филмовата музика и продуценството да преминем към последните ви албуми.

  ‒ Най-новият от тях се казва “От Париж до Куба”; подготвям и “От Париж до Рио”. Отправната точка Париж идва от моите престои в този град, където съпругата ми – моден дизайнер – често прекарва дълго време. Тя е връзката между Джон Галиано и Александър Макуин, а баща й е бил стилист на всички облекла на “Бийтълс”. Те дори купуват от неговия магазин “Епъл тейлъри” “Епъл” и това става запазената марка на тяхната компания. Докато тя се занимава с мода, аз обикалям из улиците на града, влизам в магазини за музикални инструменти, за да се разсвиря на някой от тях и накрая се прибирам в хотелската стая, която съм оборудвал като министудио, за да превърна в звук впечатленията и мислите си от деня. Не обичам да пиша под напрежение, в стрес, до който режисьорите обикновено те довеждат, а на спокойствие, след дълга разходка.
  Там направих един нов вид музика. Стилът наричам “Крос овър” – смесване на стилове. Първо ‒ един албум “Ария”, от който се продадоха половин милион CD-та и излезе дори на плоча. Смесвах опера и поп-музика, но макар и много хубава като музика, операта не разполага с голямо мелодично богатство. /Ако ме чуе някой, който се занимава с класическа музика, ще ме убие!/ Обаче „умните глави”, които продуцираха плочата, не ме оставиха да тръгна в масирана атака и да стигна до там, докъдето исках. Тя се продаде добре, но не стана това, което аз исках, беше разводнена, защото други плащаха, а който плаща, поръчва музиката… Нещата се оправиха, след като си създадох сам продуцентска къща.

  ‒ Като Ви слушам, излиза, че сте много въодушевен от тази музика.

  ‒ За мен “крос овър”, смесването на два стила е много важно. Там е бъдещето на музиката. Така, смесвайки европейска музика /Париж дава само името/ с латино музика, направих последния албум, а за следващия ще отида в Рио, за да запиша някои техни музиканти в студио, но искам да държа стила малко неутрален, за да не бъдат всички ритми от Бразилия. Трябва да внимавам да остане една теоретична и духовна идея, а не просто смесени френска и бразилска музика.”

  ‒ А къде е мястото на българската музика?

  ‒ Българските ритми са в основата на музиката ми – импровизации, в които с лявата ръка свиря в 7/8-ми, а с дясната 4/4-ти. Влече ме и не го правя, само защото съм българин, т.е. не използвам този трик, заради факта, че правя нещо по-друго от американците; просто то е вътре в мен. Още като много млад започнах да изпровизирам с мултиритъм – 7/8-ми, 9/8-ми, 11/8-ми и да ги кръстосвам. Темите са наши, народни и като композирам ги превръщам в джаз.
  Вкъщи сме направили един план, в който аз във вторник и петък с нищо друго не се занимавам, освен да творя музика. Сега се опитвам да си “открадна” и още един ден, когато да се занимавам само с пианото си и своя компютър, да откривам нови звуци и комбинации, за да градя. Градеж с музикални блокчета от цял свят, но с българска основа.

  Frognews.bg

• Международна седмица в Американския университет в България

  15 март 2010г., Благоевград.

  Възможно ли е човек да срещне хора от 37 различни националности, но не във виртуалното пространство, а на живо? Дали един живот ще му стигне, за да обиколи света и да се запознае отблизо с техните култури, нрави и традиции. Вероятно не… Студентите от Американския университет в България не са изправени пред тази дилема – за тях светът е събран на едно място – университетския комплекс „Скаптопара” в Благоевград.

  Американският университет в България е едно от малкото места в света, в което учат студенти от 37 страни. Те живеят и учат заедно, споделят грижите и мечтите си. Времето, прекарано заедно в студентските общежития, им дава възможност да се опознаят и да разберат, че младите хора по цял свят споделят едни и същи стремежи и желания. Според студентите на Американския университет в България, истината за добро разбирателство се гради върху „откриване на приликите и толерантност към различията”.

  Третокурсникът Раман Фаминов от Беларус казва, „Американският университет в България ми помогна да бъда по-открит и да възприемам различни гледни точки. Чувствам се като гражданин на света, напълно освободен от предубеждения, но освен това много важно за мен е, че се научих да ценя моите собствени различия. Чувствам се много горд със собствената си държава, култура и традиции. Благодарение на разнообразието в АУБ, аз разбрах колко е важно да се отделиш от останалите и да запазиш своята идентичност”.

  Международната седмица се провежда за десета поредна година в АУБ, по време на която, университетската общност ще има възможност да научи повече за културните особености на страните, представени в университета. Събитието и тази година се организира от Програмата за възпитаване на толерантност към различия и почетно общество Фи Бета Делта към АУБ.

  Програмата на Международната седмица в АУБ включва следните събития:

  • 15 март, 20.30ч., Скаптопара 1 – Традиционни игри и изкуство. По време на първото събитие студенти ще покажат различни забавни игри, традиционни за тяхната държава. Освен това, ще бъдат показани снимки от различни държави, като студентите ще имат възможност да гласуват за най-добра фотография, представяща дадена държава.

  • 16 март, 20.00ч., Нова академична сграда, „Скаптопара”, Аудитория – Комично шоу. В него студентите с хумор ще представят стереотипи, типични за техните държави.

  • 17 март, 22.00ч., Скаптопара 1 – Киновечер.

  • 18 март, 19.30ч., Скаптопара 1 – „Каква е моята държава”. Презентации на особеностите на  различни държави.

  • 19 март, 19.30ч., Аудитория, главна сграда на АУБ – Вечер на талантите. По време на Вечерта студенти ще представят своите таланти – пеене, танцуване, акробатика, и др.

  • 20 март, 18.30ч., , главна сграда на АУБ – Международен кулинарен фестивал. Студенти ще представят традиционни гозби, приготвени от тях.

  За допълнителна информация, моля потърсете Албена Кехайова на тел.: 073 888 215 или мобилен: 0888 80 17 48.

• Конкурс за документален филм „България през моите очи“

  Cп. „Българска наука“ и Сдружение „Професионален форум за образованието“
  обявяват

  конкурс за документален филм „България през моите очи“

  Развихрете въображението си и дайте своя принос за популяризиране на знанието!

  Идеята е да се стимулират младите хора, като им се даде възможност да получат нови знания и умения и  популяризират наученото в учебните заведения.

  Краен срок – 20 април 2010 г.

  Награда: дигитална видео камера

  Своите работи изпращайте чрез dox.abv.bg или чрез скайп: bg-science. С нас може да се свържете и на имейл: [email protected]

  ◊ ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ И РЕГЛАМЕНТ НА КОНКУРСА

  • Участниците могат да бъдат от всички възрасти и да упражняват всякакви професии. Малолетни и непълнолетни следва да представят материалите си при условията на Закона за лицата и семейството и Семейния кодекс, т.е. с участието и съгласието на родител.

  • Броят на участниците е без ограничения, върху един филм може да работи екип, а може да е създаден и от едно лице. Юридически лица не се допускат. Отношенията на авторите от екипа се уреждат между тях.

  • Филмите, които ще се снимат, трябва да бъдат свързани с България и да имат научно-популярна тематика – история, природа, наука и научни постижения, национална култура.

  • Продължителност на филма – не повече от 10 мин. и не по малко от 3 мин.

  • Всички видео формати могат да се изпращат, като са препоръчителни стандартните *.avi, *.mpeg и *.quictime.

  • Размер на файла – не повече от 200 мб.

  • Всички филми, призоваващи към нарушаване на действащото законодателство, с расистки характер, с остър политически характер (призиви на действащи партии и групировки), с подбуди към престъпления, дискриминация, лично или обществено опасни действия, съдържащи реклама, порнография… няма да се приемат и участниците, които са ги изпратили, ще бъдат дисквалифицирани.

  • Филмът трябва да е изработен при спазване на Закона за авторското право и сродните му права. Всеки участник с изпращането на филма трябва да ни изпрати и списък с имената на всички, които са работили по неговия филм, ако има такива, а също така – и кратко резюме на филма (до половин страница – формат А4).

  • В конкурса не могат да участват хора, свързани с работата по фестивала на българското образование и БГ Наука.

  Оценяване на участниците в конкурса и обявяване на наградата:

  • Крайният срок за изпращане на филма е 20 април 2010 г.

  • Оценяването ще се извърши от специално жури.

  • Всеки филм ще получава точки по посочените по-долу критерии и сборът от събраните точки ще покаже кой е победителят.

  • Оценяването ще се прави по следните критерии: идея, визия, монтаж.

  • Обявяването на наградите ще се извърши по време на Фестивала на Образованието в НДК, София.

  Ще се проведе официално връчване на голямата награда и раздаване на няколко по-малки награди.

  • Всички филми ще бъдат качени в създаден специално за целта сайт на сп. „Българска наука“ и имената на победителите ще бъдат публикувани в списание „Българска наука“.
  
  Участникът в конкурса се съгласява със следните условия:

  • Участникът се съгласява филмът да се използва за постоянна публикация в електронно списание „Българска наука“.

  • Участникът се съгласява да бъде обявено името му или избран от него псевдоним при класирането.

  • Участникът се съгласява филмът му да се разпространява сред неограничен кръг от хора.

  • Авторското право върху филма принадлежи на „Българска наука“. Участникът и автор на филма си запазва всички неотчуждими авторски права.

• Рейтингът или реформите

  Вера Денизова /Капитал/

  Правителството бави важните икономически решения и рискува да вкара страната във втора вълна на кризата

  „По-тежки месеци не е имало от войната насам.“ Така и не се разбра коя война има предвид премиерът Бойко Борисов.

  Истината е, че най-мъчителните месеци на кризата предстоят. На този фон хаотичните послания и резките завои в политиката, които прави правителството напоследък, съвсем не вдъхват сигурност, че България ще бъде уверено преведена през трудния период.

  Че не е лесно – не е: свиването на икономиката се задълбочава; безработицата достигна рекордните за последните 4 години около 10%; банките не кредитират, а възможността им да събират старите заеми намалява; приходите в бюджета са силно ерозирани и по неофициални данни дефицитът за първите два месеца е около 1.8% от БВП. С две думи, пари няма никакви и това е съвсем обективно предвид факта, че обемът им в обращение се е свил до нивата от края на 2007 г.

  Момент като този изисква спешни и трудни решения. Вместо да предложи последователна и ясна икономическа политика обаче, правителството работи като пожарна – всеки знак за неизбежно в подобна ситуация обществено недоволство се погасява с цената на нови разходи. Осем месеца след като пое държавата, ГЕРБ е на път да се отрече от философията на управленската си програма.

  Пенсионната и здравната реформи са замразени лично от премиера Борисов вероятно в опит да съхрани политическия си рейтинг. Административната реформа също не се случи, а от обещаната промяна в управлението на държавната собственост няма и помен. Правителството все още удържа фискалната стабилност, но като не плаща на бизнеса, с което само се превръща в катализатор на кризата.

  Данък несигурност, или как се взимат решенията

  Едно от основните послания в предизборната платформа на ГЕРБ (с което между другото спечели голяма част от своите избиратели) беше за предвидима бизнес среда. Теорията е едно, приложението й на практика обаче се оказва друго.

  През последните месеци управляващото мнозинство изгуби най-много енергия, за да излъчва противоречиви сигнали. Спомнете си драматичното гласуване на по-високата ставка за данъка върху хазарта в края на миналата година. Или последвалото само месец по-късно изненадващо предложение на правителството за по-ниско облагане на същия този сектор. По подобен начин по-малко от няколко седмици след приемането на бюджет 2010 премиерът Борисов поиска намаляването на ДДС с 0.5 процентни пункта през същата година. Така изненада (и то не за пръв път) дори своя финансов министър. След първоначалното объркване дебатът започна да предизвиква снизходително махване с ръка и бързо загуби актуалност.

  Фундаменталният проблем зад всичко това е в начина, по който се взимат решенията в правителството и в частност в икономическия му екип, който трябваше да бъде една от най-силните компоненти на кабинета „Борисов“. В началото на мандата за безспорен лидер на екипа и говорител на неговите ценности беше обявен вицепремиерът Симеон Дянков. Той формулира като основна цел запазване на бюджетната стабилност, за да може България да претендира за включване в европейския валутен механизъм – предверието на еврозоната. За да бъде успешен такъв план в кризата, обаче трябваше да бъде съпроводен с бързи реформи в няколко области, тоест да бъде подкрепен с действия и в други министерства. Дянков и досега стои на думи зад тази концепция, част от реформите като здравната, дори координира лично, но една по една замислените промени са бламирани. При това най-често лично от премиера и най-често, след като някоя от засегнатите страни заплаши с протест. Разнопосочните понякога решения на икономическите министри показват, че те реално не работят като екип с общи цели. Като се насложат и философските разминавания помежду им (Дянков и социалния министър Тотю Младенов например са като от два различни кабинета), рецептата за хаос е написана.

  Всичко това е особено видимо сега, когато приходите в бюджета са недостатъчни и повече не може да се продължава по същия начин. Финансовият министър остава на заявената политика и за да ограничи дефицита, задържа разходи, с което проблемите се прехвърлят върху бизнеса, а съсловията със забавени заплати нагнетяват напрежение. Ясно е, че отнякъде трябва да се намерят пари и вместо да се фокусира в реформи, приватизация и други възможни решения (вижте другия текст), правителството дава първи сигнали, че е готово да тръгне по-обратния път – да ги вземе от данъкоплатците, като по този начин засили ефектите от кризата. Точно обратно на предизборните обещания.

  Случаят, който ясно маркира завоя в политиката, беше от миналата седмица. Бойко Борисов обяви, че здравната вноска ще бъде вдигната с 2 пункта до 10% с цел да се плати на лекарите и те да спрат стачките. Дори и медиците отбелязаха, че подобна стъпка с нищо няма да помогне на нереформираното здравеопазване, а ще доведе до увеличаване на безработицата. По-високата вноска за здраве неутрализира и ефекта на намалените само преди няколко месеца пенсионни вноски. Истината е, че с повече кураж правителството има алтернатива (тя се посочва и от депутати на ГЕРБ) – да реже разходи. Едва след като стана ясно, че идеята за по-високи осигуровки не получава нужната популярност, се изнамери и по-сполучливо решение, което Дянков обяви в парламента няколко дни по-късно.
  Още по-странно и изнервящо дори за управляващото мнозинство прозвуча искането за увеличаване на данъка върху доходите до 12%. Както и начинът за комуникирането на идеята – новината беше подадена от представители на кабинета, пожелали анонимност. Само ден по-късно тя беше официално опровергана от… представители на кабинета (но вече с имената им).

  Подобни разнопосочни действия и сигнали налагат впечатлението, че управляващите нямат ясна икономическа политика, вместо това я изграждат на принципа „проба-грешка“. Ако допреди няколко месеца стилът на управление „решения на парче“ и „очаквайте неочакваното“ беше дори забавен и имаше оправдание – малко опит във властта, сега ситуацията изисква концентрация и последователност.
  „Ако тръгнем по пътя на Гърция, лесно можем да попречим на възстановяването и да изкараме още дълго време в криза“, казва икономистът Георги Ангелов от „Отворено общество“. Той допълва, че обещаването на все повече и повече разходи на различни групи, спирането на реформите и увеличение на данъчно-осигурителното бреме върху труда са в състояние да оставят българската икономика в рецесия за още една година. Оттук спиралата лесно се завърта – още по-голяма безработица и бюджетни проблеми.

  Къде са обещаните реформи

  Правителството даде на заден и за всички важни реформи, които обеща в началото на своя мандат. В началото беше демонстрирана воля за промяна в осигурителната система. При първия по-сериозен отпор от двата синдиката – КНСБ и КТ „Подкрепа“, срещу ключовото за реформата увеличаване на стажа или пенсионната възраст премиерът даде заден и отложи дори дискусията по темата.

  Формалната причина бе кризата на пазара на труда, най-вероятно обаче Борисов реши да не поема риска от евентуално социално напрежение. А с това окончателно затвърди подозренията, че въобще няма намерение някога да ги прокара. Няколко месеца по-късно отново заради страх от обществено недоволство управляващите спряха и промените в друга важна сфера – здравеопазването. Една по една болниците, които трябваше да бъдат закрити, се оказваха нужни и важни и от страх от протести различни представители на кабинета тичаха по места да обещават, че точно това лечебно заведение ще бъде запазено.

  Същото със съкращенията в администрацията. На 5 февруари по време на парламентарен контрол премиерът Борисов заяви, че в края на управлението на предишното правителство щатната численост в централната изпълнителна власт е била почти 63 хил. бройки. „За шест месеца ние успяхме да постигнем оптимизиране с 11.3%.“ Според правителствени източници единствените реално съкратени щатни бройки са в Министерството на финансите и подопечните му структури.

  „Противно на очакванията нашето правителство не е реформистко. Отделни министри се борят, но при първия отпор отвън се дава назад.“ Думите са на представител на кабинета, пожелал анонимност. Те обаче показват липсата на вяра във волята за промяна дори на най-високо ниво.

  „Има големи очаквания за реформи, но политиката им (бел. ред.- на правителството) изглежда хаотична и това топи подкрепата за тях. Голяма част от българите гласуваха за ГЕРБ, очаквайки те да излязат с ясни мерки за извеждане на България от кризата“, коментира Станислав Стоянов от социологическата агенция „Алфа рисърч“, цитиран от Reuters. Между другото през седмицата агенцията пусна един от първите критични анализи за икономическата политика на кабинета – на фона на възторжените статии за стабилна и предвидима България в западните медии отпреди няколко месеца обръщането на тона е неприятно.

  И ако повишеното обществено очакване за промени не е достатъчен аргумент, такъв изтъкват и външни анализатори. Още през есента на миналата година след посещението на Международния валутен фонд стана ясно, че моделът на растеж, теглен от кредитирането от чуждестранни инвестиции отпреди кризата, е невъзможен. „Сега е важно България да повиши конкурентоспособността си, ако иска да преориентира икономиката си. За целта трябва да се подобри и средата за правене на бизнес, като в същото време се провеждат реформи с цел да се осигури пренасочването на икономиката към нови сектори. Без тази промяна и след кризата икономическият ръст на страната ще е много по-нисък в сравнение с периода преди глобалната рецесия“, заяви тогава ръководителят на мисията за България Бас Бакер.

  Дори и да е имало министри, които са се вслушали в думите му обаче, усилията им да направят промени вече са се сблъскали в стена на популизъм или просто липса на сподвижници, които да повярват в нуждата от жертва на рейтинга в името на непопулярни, но полезни реформи. А политическото време, в което те са възможни за сбъдване, бързо изтича.

• Недосегаем ли е главният прокурор според Конституцията?

  Интервю на Даниела Горчева с Иван Иванов, председател на Комитет за българо-европейско сътрудничество със седалище Упсала, Швеция

  ДГ: Г-н Иванов, главният прокурор на България Борис Велчев, който вече 4 години заема тази длъжност, неотдавна внезапно заяви пред българските медии, че е  “за промяна в Конституцията, която да премахне съществуващата недосегаемост на главният прокурор”. Съществуват ли действително в сегашната българска конституция текстове, които правят главния прокурор недосегаем от закона?

  ИИ: В сегашната конституция изцяло отсъстват текстове, правещи главния прокурор недосегаем от закона. В нея словосъчетанието „главен прокурор“ присъства 6 пъти. Ще цитирам съответните текстове:

  Чл. 84.
  Народното събрание:

  …
  16. изслушва и приема годишните доклади на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд и на главния прокурор, внесени от Висшия съдебен съвет, за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи;

  Чл. 126.
  (1) Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата.
  (2) Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори.

  Чл. 129.
  …
  (2) Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор се назначават и освобождават от президента на републиката по предложение на Висшия съдебен съвет за срок от седем години без право на повторно избиране. Президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение.

  Чл. 130.
  (1) Висшият съдебен съвет се състои от 25 членове. Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор са по право негови членове.
  …
  (7) Висшият съдебен съвет изслушва и приема годишните доклади на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд и на главния прокурор за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи и ги внася в Народното събрание.

  Чл. 150.
  (1) Конституционният съд действува по инициатива най-малко на една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор.

  Очевидно е от цитираното, че в Конституцията няма текст, който прави главния прокурор недосегаем от закона. Конституцията не въвежда абсолютно никакво ограничение или пречка нито за налагане на служебно дисциплинарно наказание от Висшия съдебен съвет (ВСС) , включително и с отстраняване от длъжността за извършено служебно провинение от главния прокурор, нито за задържане, разследване от следовател, обвиняване от прокурор и осъждане от съд за извършено престъпление от главния прокурор. Конституцията поставя главния прокурор изцяло равноотговорен пред закона и изцяло  равнодостижим от закона, точно както всеки друг гражданин.

  ДГ: Добре, но в такъв случай излиза, че главният прокурор не познава добре Конституцията или пък по някакви свои съображения твърди, че оменно Конституцията е виновна за често коментираната недосегаемост на главния прокурор? Всъщност, откъде идва проблемът с недосегаемостта на главния прокурор, проблем, за който се споменава и в решението на Европейския съд по гражданските права в Страсбург по делото за убийството на прокурора Николай Колев?

  ИИ: Конституцията е един съвсем несложен текст, неизискващ особени правни познания за разбирането му и е по силите и на главния прокурор. Той безспорно знае, че внушенията му, че бил “недосегаем” и че “вината” за това била на Конституцията, не отговарят на истината. В решението си по делото за убийството на прокурора Николай Колев Европейският съд по гражданските права в Страсбург има предвид част от актуалното време на тази афера в правосъдието от 2003 г., когато правителството на НДСВ прокара абсурдна промяна на Конституцията (чл. 132, ал. 4) в угода на тогавашния главен прокурор Филчев, даваща му власт да спира действия на прокурори срещу себе си и други висши магистрати. Тази промяна продължи да действа до 2007 г., когато под натиск на партньорите ни от ЕС бе отменена.

  Това, от което г-н Борис Велчев уж се оплаква, но всъщност брани, идва не от Конституцията, а от нейното грубо погазване чрез действащия от 1994 г. и 2007 г. „Закон за съдебната власт”. Ще цитирам въпросните абсурдни противоконституционни текстове на този закон:

  Чл. 136.
  (3) Прокуратурата е единна и централизирана. Всички прокурори и следователи са подчинени на главния прокурор.

  Чл. 138. Главният прокурор:
  1. ръководи прокуратурата;
  2. организира и разпределя работата на своите заместници;
  3. назначава и освобождава служителите във Върховната касационна прокуратура, във Върховната административна прокуратура, в Националната следствена служба и в администрацията на главния прокурор;
  …
  5. съвместно с ръководителите на министерства и държавни институции създава специализирани междуведомствени звена за подпомагане на разследването под процесуалното ръководство на определен от него прокурор.

  Чл. 141. (1) Главният прокурор ежегодно до 30 април внася във Висшия съдебен съвет обобщен доклад за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи.

  Чл. 147. При служебна необходимост:
  …
  3. главният прокурор може да командирова прокурори и следователи от цялата страна за срок до една година.

  Ако човек сравни каква трябва да е структурата на прокуратурата според чл. 126, ал. 1 на Конституцията с това, как тя е наложена в чл. 136, ал. 3 на Закона за съдебната власт, ще установи, че тази алинея на Закона за съдебната власт е грубо противоконституционна.

  Ако човек сравни какви правомощия и задължения дава чл. 117, ал. 2 на Конституцията на прокурорите и следователите и какви правомощия и задължения дава чл. 126, ал. 2 на Конституцията на главния прокурор с това, какви правомощия и задължения му дават чл. 136, ал. 3, чл. 138, т. 1,2,3,5, чл., 141, ал. 1 и чл. 147, т. 3 от Закона за съдебната власт, ще установи, че тези алинеи и точки на Закона за съдебната власт са грубо противоконституционни.

  ДГ: Значи не Конституцията, а цитираният току-що от Вас „Закон за съдебната власт” придава пирамидална структура на прокуратурата и съсредоточава неограничена власт в ръцете на един-единствен човек. Но г-н Велчев е юрист и би трябвало отлично да знае това.

  ИИ: Да, би трябвало и той несъмнено го знае. И е редно г-н Борис Велчев (с правомощието на главния прокурор според Конституцията) незабавно да сезира Конституционния съд за отмяна на тези противоконституционни текстове на „Закона за съдебната власт”, даващи му (подобно на някогашния му сталинов “колега” върховен прокурор на СССР Вишински) на военно лично подчинение всички прокуратури, следствени служби, прокурори и следователи, вместо подчинение единствено на закона, според наредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията

  Чл. 117.
  …

  (2) Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.

  И ако беше приличен човек, г-н Борис Велчев отдавна би направил необходимото. Вместо това сега, в края на мандата, си г-н Борис Велчев да започва да се притеснява, че наред с непредвидената му в Конституцията неограничена власт, която този закон противоконституционно му дава, той получава и непредвидена пълна лична отговорност, от която сега закъсняло, но основателно започва да се плаши и да се жали.

  Г-н Борис Велчев започва да съзнава, че противоконституционната пълна власт над прокуратурата, която предшествениците му и той десетилетия държат в ръцете си и с която нерядко злоупотребяваха за извършване и прикриване на престъпления – от свои “обикновени” криминални или политически поръчки на властимащи до поръчки на престъпния свят от най-различно естество, днес, под окото и натиска на ЕС застрашително се връща като бумеранг право към личността на главния прокурор. Ето защо е разбираемо, че г-н Велчев започва да се оплаква, че „главният прокурор е виновен за всичко, което става в прокуратурата”. Защото Европейският съд по гражданските права в Страсбург и партньорите ни от ЕС установяват непрекъснато, че следствието и прокуратурата в България не функционират, както трябва и тъй като знаят, че следствието и прокуратурата в България са изцяло военно подчинени лично на главния прокурор, вече започват безцеремонно да го сочат с пръст като отговорен за това.

  И … му става неприятно и го дострашава г-н Борис Велчев. И търси как да се отърси от отговорността си, но … без да загуби пълната си власт над прокуратура, следствие, прокурори и следователи и възможността си за осъществяване на “обикновени” и политически поръчки точно както досега. Затова г-н Борис Велчев не иска премахване на противоконституционното, а иска премахване на конституционното.

  ДГ: Тоест, ако правилно съм ви разбрала, Борис Велчев цели да премахне не неограничената лична власт на главния прокурор, а да се отърве единствено от отговорността, която тази власт му дава?

  ИИ: Точно така. Той цели запазване на пълната си власт, но освобождаване от отговорността му за нея. Стъпка към изясняване на истината зад манипулацията е изявлението на г-н Борис Велчев: „Главният прокурор трябва да стане един нормален административен ръководител в съдебната власт, с нормални властови правомощия и да се съсредоточи върху методическите действия за уеднаквяване на прокурорската практика, докато надзорът за законността трябва да се прави от апелативните прокурори по места.“

  С други думи г-н Борис Велчев иска да се отърве от Дамоклев меч над главата си – че има задължение от чл. 126, ал. 2 от Конституцията да упражнява надзор за законност върху дейността на всички прокурори. Този надзор той малко или повече не упражнява и не желае да упражнява. Затова предлага „на топа на устата“ да са апелативните прокурори и всички останали прокурори, над които той обаче да продължава да има пълна и задкулисна лична административна власт и чрез нея при нужда да може задкулисно да осъществява всичко желано от него.

  Така  хем „неговото си“ да не му се губи и да продължава да има пълна власт над прокуратура и следствие за продължаващо изпълнение на политически и други поръчки, хем да се отърве от отговорността за състоянието на прокуратурата и следствието. Затова г-н Борис Велчев „ни в клин, ни в ръкав“ намесва Конституцията и изцяло премълчава „Закона за съдебната власт”.

  С други думи на главния прокурор Борис Велев му е необходима промяна в Конституцията, която да го освободи от задължението и отговорността да упражнява надзор за законност върху дейността на прокурорите. Но не му е необходима отмяна на противоконституционните текстове на Закона за съдебната власт, които му дават му пълна задкулисна власт над всички прокурори.

  И в тази връзка, ако ми позволите, ще спомена озадачението си от и факта, че независимо, че, доколкото ми е известно, от няколко години г-н Борис Велчев си е набавил със средствата на данъкоплатците свой съветник от Холандия – г-н Дато Стейнхаюс (бивш главен прокурор на Холандия, вярно със своите си истории и скандали там преди пенсионирането му), той или не ползва добри съвети на този господин, или съветите му чисто и просто не са добри, а са съвети единствено как да си запази „на работата лекото и на хляба мекото“.
  

  ДГ: Какви биха могли да бъдат последствията за гражданите и  за съдебната система, ако този ход успее?

  ИИ: Пресметнатата лукавост на г-н Борис Велчев е нова сериозна заплаха за съдебната система, прокуратурата и гражданите.

  Ако ходът му успее, прокуратурата ще остане без известен на гражданите върховен едноличен орган с лични задължения, правомощия и отговорност на титуляра му да упражнява надзор за спазване на законността в действията над всички прокуратури и прокурори. Не ще има кому гражданите да подават официална жалба срещу действия на председателя на Върховната касационна прокуратура и председателя на Върховната административна прокуратура, срещу действия на върховни и апелативни прокурори. От друга страна, без да върши никаква работа за спазване на законността в прокуратурата и без да има никаква отговорност за тази законност, със запазване на пълната си административна власт над нея и със запазването на военно-йерархическата й структура и подчиненост, г-н Борис Велчев задкулисно ще продължава да има днешната си огромна власт да може задкулисно да върши политически и други поръчки, да “заработва” за себе си и да дава възможност на други да “заработват” за тях си.

  Очевидно пак се касае за „реформа“ „Пременил се Илия, та пак в тия …” (че и в още по-нелицеприятни одежди). Въпросът е дали граждани, граждански организации и уж демократични партии пак ще бъдат прилъгани или ще съумеят най-сетне да поставят на местата им вечни имитатори.

  ДГ: Според вас какво трябва да се направи?

  ИИ: Това, което трябва да се случи, за да потръгнат нещата в прокуратурата, е на главния прокурор да бъдат отнети противоконституционните функции, правомощия и власт, дадени му от противоконституционните разпоредби на Закона за съдебната власт, започвайки със сталинистката военната йерархия на подчинение в прокуратурата и подчиненост нему на всички прокурори (и следователи) в скандално нарушение на цитирания по – горе чл. 117, ал. 2 от Конституцията.

  Обаче само това и направено отделно “на парче” само в прокуратурата, не ще даде за резултат радикално оздравяване на изпадналата в хронична криза до разпад цяла право- и законоохранителна система на държавата, включваща и полиция, следствие и съдилища. Необходима е едновременна синхронизирана основна реформа на цялата право-и законоохранителна система, напълно възможна в рамките на днешната конституция.

  ДГ: Вие споменахте, че често чуваме апели за промяна на Конституцията, но без да се конкретизира какво точно трябва да се промени в нея? Няма ли опасност тези апели всъщност да ни докарат дотам, че да се озовем с една наистина недемократична Конституция?

  ИИ: Днешната конституция бе изследвана под микроскопа на най-маститите конституционни експерти на най-престижната най-стара институция на днешния свят за човешки и граждански права, Съветът на Европа, като критерий за приемането или неприемането на България в нея. И днешната конституция бе проверена и установена от тях за демократична конституция, основа на една правова държава и тази държава бе приета за членка през високия праг на Съвета на Европа. Години по-късно на основание на същата конституция България бе приета за член и в друг съюз на демократични държави – НАТО, а по-късно и в Европейския съюз. Днешната конституция изтърпя без значителни промени проверката на цели 18 години бурно време без никой досега да е бил в състояние да докаже, че нещо в нея е било пречка за демократичното правово развитие на държавата напред. Затова гражданите днес трябва да бъдат здравословно подозрителни към всякакви конституционни месии-заклинатели, за да не осъмнат някой ден с конституция от рода на някогашната на някогашния им “тато” Тодор Живков.

  сп. „Гласове“ Холандия

• Филип Димитров за фалстарта, за миналото, за половинчатите символи и за Р.Македония

  Говорим за първото правителство на Съюза на демократичните сили, оглавявано от Филип Димитров, и мястото му в следващите 20 години. Разговорът ни започва с констатацията на господин Димитров, че българският народ отказва да скъса с комунистическото си минало.

  Филип Димитров: Има моменти, в които човек осъзнава, че нещо е било грешка. Когато хората се развеждат, решават, че искат да продължат по друг начин. Ние решихме да правим Велико народно събрание, обаче го кръстихме 7-мо Велико, а не 6-то. Тръгнахме да създаваме нова структура на държавата, но кръстихме следващото обикновено народно събрание 36-то. Любов голяма ни мъчи към старите времена. Аз съм против това сладостно чувство за континюитет, което изпитват мнозина. Една моя студентка започна да ми разказва един ден за комунизма и за неговите хубави и лоши черти. И в един момент ме пита: “Добре, не трябва ли все пак да гледаме на нещата по този начин – те имат нещо лошо, ама имат и нещо хубаво?”. И аз също попитах: “А трябва ли?”. Защото не мисля, че трябва. В смисъл, когато човек прави избор, той се отказва от нещо.

  Копринка Червенкова: Приемствеността не е ли част от консервативната идеология, която, допускам, вие изповядвате?

  Филип Димитров: Ние можем да си говорим, че предните поколения, следващите поколения, всички сме някаква общност и т.н. Аз се чувствам като част от общността, в която влиза и поколението на моите родители. В този смисъл уважавам това, през което те са минали, и знам какво е то, дори понякога ми е интересно да го изучавам. Но това съвсем не означава, че трябва да приема стандартите и правилата на това време. Напротив, отхвърлям ги.

  Копринка Червенкова: Тоест, ако след 1989 г. се беше започнало с 1-во Велико народно събрание, 1-во обикновено и т.н., нещата щяха да бъдат други?

  Филип Димитров: Създаването на едно 7-мо Велико народно събрание би трябвало да се базира върху Търновската конституция. През 1989 г. тя обаче вече не е актуална и става нещо вътрешно противоречиво и тъкмо това подсказва опит за продължаване, за континюитет. Иначе аз бях много скептичен към идеята за Великото народно събрание изобщо, бях комай единственият тогава.

  Христо Буцев: Вие какво предлагахте – да няма Велико народно събрание, или…?

  Филип Димитров: Да, аз смятах, че не трябва да се започва така. Мисля, че това беше порочна идея – за конституция – изначално. Измислена от може би добросъвестни хора, които си фантазираха, че ние започваме от нулата и повтаряме Великата френска революция.

  Христо Буцев: Но от това, което казвате, имам чувството, че вие сте привърженик на Великата френска революция, на тоталното скъсване, на година първа…

  Филип Димитров: Не, не, аз говоря за символи… Това, което се мъча да ви обясня, е, че не беше разумно да се започва с Велико народно събрание, защото едно от задължителните изисквания за всички тези революции в Източна Европа – и аз съм писал доста по това, между другото – беше, изграждайки едно ново статукво на кръглите маси, впоследствие това статукво да бъде делегитимирано. Най-драматично то се делегитимира в Полша, в известен смисъл почти толкова драматично и у нас. Много по-малко драматично в Унгария. Но то биде делегитимирано. И това е гаранцията за продължаването на революционния процес. Защото, подобно на Дарендорф, и аз смятам, че думата “преход” е твърде мила, за да „покрие” подобна фундаментална промяна… Революциите могат да бъдат всякакви. Нацистката революция също е революция. Марксистката революция е революция. Така или иначе, ставаше дума за фундаментална промяна на правилата.

  Копринка Червенкова:. В какъв смисъл Кръглата маса попречи на тази фундаментална промяна?

  Филип Димитров: Кръглите маси до голяма степен бяха гаранция за мирния и ненасилствен характер на тези революции. Но после по необходимост трябваше да се наруши статуквото, създадено временно в процеса на първите стъпки, каквито бяха кръглите маси. Да вземеш да увековечиш това статукво с една конституция, е, меко казано, неуместно.

  Христо Буцев: Но от СДС нямаше отпор на идеята за Кръгла маса.

  Филип Димитров: Да, самата идея дойде от СДС, тя беше предложена лично от Стоян Ганев. Аз видях, разбира се, пламъка в очите и на Желю Желев, и на бай Милан Дренчев[1]… всъщност всички много й се зарадваха. Това щеше, според тях, да е магическият акт, с който се сменят нещата. А конституцията, както стана ясно, има своите недъзи. Много от нещата, които се говореха за нея, може би не бяха и справедливи – в смисъл, че недъзите й не бяха там, където някои твърдяха, че са. Повечето от тези недъзи се оказват поправими. И в интерес на истината, много от тях в процеса на развитието на България през тези години успяха да бъдат преодолени. Голямата драма беше психологическа – в това, че, от една страна, поставяйки тази конституция в основата на промените, а от друга, оспорвайки я от самото начало, ние всъщност изпаднахме в едно постоянно съмнение за фалстарт. А усещането за фалстарт е нещо, което много вреди на самия процес.

  Христо Буцев: Полша прие новата си конституция чак през 1997 година… Но вие можете ли да си представите, че през 1990 г. българският народ би приел да живее по старата конституция на Тодор Живков?

  Филип Димитров: Символите са нещо много важно. Това, което всъщност направихме, беше да създадем половинчати символи. Би било по-добре конституционният символ да не е толкова отчетлив в първия момент, за да бъдат знаците за практическото действие по-силни – това щяха да бъдат измененията в законите. И моралното осъждане и отхвърляне на комунизма да беше въведено чрез повече оценка на това, което е ставало. Всъщност, ние казахме, че почваме отначало, ама то не е отначало. Заявихме, че с новата конституция ще променим картината и след това ще мислим за детайлите, а детайлите продължиха да се трупат и да рушат. Пътят на поляците, според мен, беше много по-разумен. Разбира се, не е възможно да развием сценарий обратно във времето – тогава очевидно емоцията надделя. Но имаше и други емоции, които надделяваха – натрапването на приемствеността. Всеки опит да бъде обявено едно нравствено скъсване с миналото беше атакуван чрез хиляди съображения. ТКЗС-тата били много хубави… Целият мит за разрушаването на българското селско стопанство всъщност беше зор да се докаже, че трябва да продължим да сме свързани с ТКЗС-тата, че трябва да има приемственост в тази посока… А това е абсолютно несъстоятелно.

  Христо Буцев: Понеже заговорихме за селско стопанство, факт е, че десетина години то почти не съществуваше… Сега може би нещата тръгват вече…

  Филип Димитров: Да, слава Богу, че само за десет години успяха да тръгнат. И то до голяма степен благодарение на нашите действия, които обаче бяха умишлено забавяни от администрацията. Защото седем години имахме крепостни селяни в България – хора, които имат земя, пък не могат да се снабдят с документ за собственост. Целият период между 1992 г. и 1999 г. беше време, когато хем фактически знам кой е моят имот, хем де юре не мога да правя с него нищо. Което блокира възможността на хората да използват имота си в градивна посока.

  Христо Буцев: И тук обаче имаме примера на други страни, които по друг начин подходиха. Примерно не връщане на земята в реални граници, а като бонове или нещо друго. Защо се наложи точно този подход?

  Филип Димитров: Това стана във Великото народно събрание. Решението за възстановяване на имотите в реални граници беше резултат от факта, че формално собствеността върху тези имоти съществуваше. Да даваш бонове, означаваше да ги национализираш. Идеята някой да предложи национализация на аграрната собственост – хеле пък в този момент – беше абсурдна. А и настояването за реалните граници идваше главно от земеделските среди. То, така или иначе, беше възприетои цялата тази схема беше разработена в комисиите със съгласието и, бих казал, с участието на всички страни. Друг е въпросът, че там се таеше надеждата нещата да бъдат направени фалшиви, т.е. на ужким. Хем ще кажем, че ги връщаме, хем те ще си останат в ТКЗС-тата… Смисълът на закона – така, както го разбираха авторите му, беше, че, придобивайки пълната собственост в един съвършено отчетлив вид, хората ще могат да взимат решения в движение и по пътя на гражданското законодателство да решават въпросите си. Това щеше да означава и пазар на земята. Той обаче не беше създаден – пак благодарение на забавянията в продължение на седем години. А това имаше много силен деморализиращ ефект. В България като че ли упорито не се приемаше, че капитализмът е морално явление. А той е свързан с моралните съображения на хора. Имам предвид не само изповядването на добро и зло, но и изграждането на мотивации, формирането на воля, за да се прави едно или друго. Нищо не потиска формирането на воля така, както забавянето и замотаването в някакви безкрайни неясноти. Ако щете, ликвидацията на ТКЗС-тата – един съвършено законен правен термин, но използван чрез PR зловещо и ефикасно – беше точно за това: да подтикне изграждането на воля. Фактически по мое време беше невъзможно законът за връщане на земята да се приложи на практика, защото сроковете за подаване на заявления изтичаха, когато моето правителство вече започна да пада. Така че задръстването на този процес доведе до тежки проблеми и невъзможност да се формира воля от страна на много български граждани, които можеха да правят нещо с тези имоти. Пак казвам, много ми е трудно да развия своята аргументация за нещо, което не се е състояло. Но то не се състоя по съвършено определени причини – яростната съпротива на всички нива, включително на администрацията, която траеше години.

  Копринка Червенкова: А как протече процесът на реституция на градската собственост?

  Филип Димитров: Въпросът за реституцията също беше решен половинчато. Тогава двете противостоящи си тези бяха: “Правим реституция” и “Оставете тази реституция, дайте да правим приватизация”. Втората теза може би щеше да има някакъв смисъл, ако приватизацията беше замислена по маниера на Клаус. Силата на масовата приватизация в Чехия беше в това, че тя успя да обере емоции и страсти за един период, след което стана ясно, че въобще не е толкова хубаво нещо. Но в първия момент успя да се справи с публичната енергия, която трябваше да бъде преработена. В България имаше хора, които поддържаха подобна идея, но те определено бяха малко и тя не се възприемаше от публиката. Идеята за реституцията беше или да я оставим настрана и да почваме да правим приватизация (на кого и как, по какъв начин? – в това отношение съществуваха множество съмнения); или започваме да връщаме в едри обеми, даже не толкова за възстановяване на справедливостта (макар че справедливостта, без съмнение, е фактор), но за да има работещи обекти. Ако някой не може да се справи с работещия обект, толкова по-зле, да му търси колая; винаги ще се намери какво да се направи с него. Т.е. двете противоположни тези бяха: или отлагане до гръцките календи, или връщане на собственост (дори в повече от онова, което е взето, но при сурови условия, така, че да бъде работещо). В този сблъсък накрая се наложи една трета теза, която изглеждаше от морална гледна точка най-приемлива: “Ние не искаме нищо повече от това, което са ни взели”. Оказа се обаче, че когато въпросът опира до практиката, стигаме до онзи красноречив пример, който обичам да давам – фабрика “Славянка” в Созопол. Производителна единица. Дори ако приемем, че е твърде остаряла и демодирана, и неконкурентна, за да правиш от нея консерви за хора, можеш да почнеш да правиш храна за кучета и да я изнасяш – това пак е нещо; тоест, фабриката би могла да произвежда. Вместо това, там бяха върнати стени и земя. Преди връщането едни юнаци измъкнаха машините и ги проснаха на плажа, за да ръждясат, докато се превърнат в нищо. Към това трябва да добавим и процедурите, които се затлачиха, както на повечето места – отново поради липсата на достатъчно ясно разбиране за неотложността на процеса. И в крайна сметка, от фабриката друго, освен складове, вече не става. Тоест, “Върнете ни само това, което сте ни взели, ние не искаме повече” се оказа погрешна теза. Дотолкова, доколкото тя създаде възможност много обекти да бъдат по същество разрушени от злонамерената активност на хората, които съжаляваха, че трябва да ги връщат.

  За съжаление, те бяха повечето. Имаше места, където и черчеветата вадиха – не че могат да ги ползват за нещо, а от едната злоба. Нещо, което в подобна революционна ситуация може да се очаква.

  Копринка Червенкова: Картината, която описвате, е доста мрачна. Но тук изниква следният въпрос: масовата съпротива, която, според вас, е била логична, не е ли била отчетена предварително, когато се е готвил законът?

  Филип Димитров: Първо, масовата съпротива е толкова по-голяма, колкото повече възможности й дава законът; законът й даде тези възможности. Второ, самият факт, че аз бях поддръжник на другата теза, означава, че този закон не ми е бил съвсем тамън, но това беше решението, до което стигнахме. Най-важното обаче е, че когато администрацията действа с неохота, като правителствата след моето, съпротивата нараства неимоверно. Убеден съм, че реституцията е един изключително важен елемент, с който може да се осъществява приватизация, но тя трябва да се прави смело. В момента, в който започнат увъртанията и колебанията, всичко това се обръща срещу самия процес.

  Копринка Червенкова: Така ли мислехте и тогава, или днешните ви констатации са в резултат на 20-годишни наблюдения, размишления, преоценки и т.н.?

  Филип Димитров: Аз не съм сигурен дали тогава бях в състояние да го формулирам точно по този начин, във всеки случай поддържах тази идея и тогава. Бяхме всъщност трима, които я поддържахме в рамките на министерския съвет: Светослав Лучников[2], Йордан Соколов[3] и аз. А хората, които бяха категорично против, бяха Иван Костов, Иван Пушкаров[4], Карадимов[5], покойният Александър Божков. Те искаха да се остави реституцията за по-нататък. И в крайна сметка надделя междинното становище, което се отстояваше най-вече в парламента. Неслучайно и законът мина като закон на парламента, въпреки че част от него се пишеше в кабинета на Лучников. Освен това, имаше и един психологически момент – хората, които поддържаха тази теза в парламента, произхождаха най-вече от семейства, предимно академични или чиновнически, за тях собствеността се мереше в дворни места, апартаменти и къщи. По някакви причини старата индустриална собственост остана до голяма степен непредставена в парламента. Дали защото тези хора бяха по-смазани от другите, не знам… Така че разбирането за необходимостта от реституция като форма на индустриална приватизация беше мъгляво. Аз в това отношение бях привилегирован, защото не разчитах на никаква реституция и можех да мисля относително неутрално.

  Копринка Червенкова: Питам седоколковашето управление е сравнимо като трудност с всички следващи… Освен че трябваше да сложите началото на една радикална промяна, вие се оказахте начело на разнолик конгломерат. В тази изключително разнородна маса от хора и политически амбиции, допускам, е било много трудно да се стига до консенсусни решения. И когато говорите за фалстарта, не мислите ли, че това обстоятелство е важен елемент от този фалстарт. А и не съм сигурна, че в онези времена сте били подготвен за подобни тежки политически битки…

  Филип Димитров: Разбира се, че не бях… В кои (освен завладените от Червената армия) страни правещите революции са карали предварителни курсове? Но моето правителство направи нещо много важно – то обърна курса на държавата. Понякога, като ме питат: “Какво направи твоето правителство?”, за мен това е единственият отговор. Ни повече, ни по-малко. България заяви претенция за западна държава; по един абсолютно категоричен начин, който след това не можа да бъде отменен – нито от жанвиденовци, нито от някой друг. Кой ли не се труди след това: един да ни скара с Македония, друг с Турция, трети да играе с руската карта… Не стана. Това, че успяхме да го направим толкова категорично, може би е най-голямото постижение на моето правителство. Вярно е, че България нямаше яснота какво да прави. Всяко най-дребно решение, както казвате, трябваше да поглъща колосална политическа енергия. Придвижването на нещата беше свързано с големи усилия, които, разбира се, рушат и авторитета, и силата на тези, които ги прилагат. По всеки въпрос имаше разни мнения. Дето се казва, може всяко едно от тях да не е било толкова различно, може даже да се окажат заместими. Но самият факт, че нямаше общо разбиране какво трябва да бъде решението, означаваше, че за да се стигне до който и да било вариант, трябваше да се похабява колосално количество политическа енергия. От друга страна, все пак в този период ние успяхме да минем между Сцила и Харибда. Разбира се, с известно количество жертви, които сега виждаме, че не са били толкова фатални, макар че още носим “синини от бича, следи от теглото”. От тази гледна точка това, че беше трудно, е факт; това, че го направихме – също. И аз не съжалявам, че бях премиер точно в този момент.

  Копринка Червенкова: А къде бяха големите компромиси?

  Филип Димитров: Навсякъде. Може би най-много компромиси имаше във взимането на чисто икономическите решения – забавянето на приватизационното законодателство, колебанията по отношение на чуждите инвеститори. Истината е, че аз не знам дали нямаше да искат да ме вкарат в затвора, ако бях успял да направя някои неща, които ми се искаше да направя. Например, да продам Българската телекомуникационна компания през 1992 г. на ATNT. Хората бяха тук, само че решението трябваше да мине през парламента. Нямаше да мине.

  Копринка Червенкова: Колко даваха, много ли?

  Филип Димитров: Малко даваха, но това е логиката на продажбата „за жълти стотинки”.Тя е много противоречиво понятие. Ако продаваш на разбойници и в крайна сметка стане както с “Балкан”, е лошо. Но ако продаваш на ATNT, примерно, тоест, ако вкарваш могъщи стратегически инвеститори за нула пари, какво по-хубаво от това? Работни места, приходи от данъци, тласък за икономиката. Това направиха унгарците. Друг компромис бяха въпросите, свързани с темата за досиетата. Когато заявих, че се мисли за закон за отварянето на досиетата, в парламента ми се даде да разбера, че това означава да загубя мнозинството. И аз спрях.

  Христо Буцев: Още от онова време има един слух, че правителството ви е създадено в един ресторант вечерта след изборите и който влязъл – влязъл.

  Филип Димитров: Правителството беше създавано в няколко ресторанта… Понятието “ресторант” е до голяма степен свързано с това, че поради параноидните опасения на различни хора в СДС, че може би ни подслушват в сградата, ние се изнасяхме някъде, за да дебатираме. Имаше няколко такива срещи, в които се обсъждаха – не смея да употребя думата отговорно, но много драматично – кандидатурите, които предлагах аз и които предлагаха от партиите, и в това няма нищо удивително. Естествено е, че едно такова правителство не се прави лесно. Единственото нещо, което беше предварително ясно, беше кой ще бъде премиерът. След отцепването на тиретата[6] аз – като избран от всички – бях знакът на легитимността на СДС. Оттам нататък всяка друга позиция беше обект на дебати.

  Копринка Червенкова: И на големи компромиси… или как?

  Филип Димитров: И, разбира се, на компромиси. Едно правителство се прави с компромиси. Това е парламентарна процедура, в която не можеш да не се съобразиш с основните фактори в парламентарната група.

  Копринка Червенкова: Когато се сформира правителството, давахте ли си сметка за подводните камъни в него?

  Филип Димитров: Имах моменти, в които мечтаех да получа инсулт или инфаркт, само за да имам законно основание да освободя мандата… Бога ми, мислил съм си го, споделял съм го даже. Беше много мъчително, така е. Може би поради факта, че това е упражнение с огромни последици. Беше изключително мъчително, но не се оплаквам, защото мисля, че това е в реда на нещата. При картината, с която разполагахме, не би могло да бъде другояче. Трябваше да има баланси. Трябваше да има инклузивност, тоест, трябваше да не бъде допуснато участниците да се обърнат срещу мен. Има си хас да разцепя парламентарната група, преди да съм влязъл във властта.

  Копринка Червенкова: А имахте ли за себе си един идеален кабинет – така, в главата си, който знаехте, че няма да се случи?

  Филип Димитров: Стараех се, давайки жертви, да получавам компенсации. Имах блестящи министри. Но, примерно, моят вариант за министър на правосъдието и министър на земеделието бяха Станислав Димитров[7] – на правосъдието, Светослав Лучников – на земеделието. Което, според мен, щеше да бъде много силна конструкция, но, за съжаление, това не стана по ред причини.

  Копринка Червенкова: А за външен министър?

  Филип Димитров: Това беше тежък проблем, защото истината е, че нямахме безспорни фигури в това отношение в СДС. А напънът на Стоян Ганев беше много силен… Ако трябваше аз да избирам външния министър (макар че знаех, че по никакъв начин не мога да го наложа), това щеше да бъде Стефан Тафров.

  Копринка Червенкова: А в кой момент СДС се превърна в социален асансьор за разни хора?

  Филип Димитров: Не знам, на мен не ми харесва тази стилистика. Обикновено тези, които се домогват до властта, са хора, които имат силни амбиции (и това е полезно за държавата) и желание да направят нещо различно. Въпрос на манталитет е в каква степен това нещо избива повече към чисто личните или повече към общностните неща. Хората, които се втурват към властта, са достатъчно смели да смятат, че могат да допринесат нещо и следователно е нормално да си въобразяват, че трябва да го допринесат по най-добрия начин, сиреч от най-висока позиция. Не виждам в това нещо толкова страшно.

  Христо Буцев: Нека да го кажем по друг начин. В момента не се вижда партия, която да не е клиентелистка. Копринка може би пита къде ситуирате началото на този клиентелизъм? Той е съществувал и преди, разбира се. Но как и защо се поражда: поради липса на достатъчно идея за морал в българската политика? За себеотрицание?

  Филип Димитров: Хайде да разкажа една приказка. Лицето “Х” е смело, пълно с енергия, с благородни амбиции. Юрва се в окото на бурята, в бушуващите промени и изведнъж се оказва на някаква висока позиция. Не е глупаво лицето – дава си сметка, че има и много неща, които не знае, много неща, които тепърва има да научава – и изведнъж се запитва: “Боже, защо съм тук?”. Може да си отговори просто: „Защото някак си съм бил на правилното място в правилния момент и оттук нататък задачата ми е да не го оплескам.” Но да мислиш за себе си по този начин е много мъчително. И е свързано с колосална фрустрация, с чувство за вина, с вътрешни страхове и драми. По-лесно е да се опиташ да избягаш от тази мисъл. Някои стисват зъби и го подкарват през просото. Но най-добрият начин е да си въобразиш следното: “Аз може и да не знам защо, но сигурно така трябва, явно съм толкова готин, че даже и другите не подозират; всъщност, цялата история на човечеството се е развивала само за да ме докара мен до този момент, в който заемам тази величава позиция”; и да започнеш да се третираш по този начин. Това даже може би не е толкова въпрос на самомнение, това е по-скоро въпрос на комплекси, свръхкомпенсирани по този начин. Ние видяхме доста български политици да стават смешни. Сурово е човек да ги кори, просто истината е, че в такава ситуация нагърбването с тези отговорности е наистина много тежко. Хората имат различни механизми, по които компенсират вътрешните си страхове и комплекси. Естествено беше да се развихрят… Ясно ви е, че аз не се слагам сред направилите спомената компенсация. Защото тя е толкова по-вероятна, колкото повече ти хареса това, което правиш. А аз нямах време да ми хареса премиерството. Давам си сметка, че казвайки това, вероятно някой ще си помисли: “Абе, този на какъв се прави?”. Беше си бая зор. Имах всички тези усещания, за които говорим, но нямах още времето, нямах удоволствията, та да ми хареса толкова. И затова Господ ми спести онова, което може би и аз щях да направя като мнозина други – да взема да си повярвам по този точно начин. А той е на ръба на комичното. И, уви, не се случва много рядко – сигурно всеки от нас може да се сети за поне няколко примера в това отношение.

  Копринка Червенкова: За много примери можем да се сетим… А каква е ролята на антуража? Казват, че свитата от ласкатели е в състояние да провали всеки човек на висока позиция. Така се говори и за сегашния ни министър-председател.

  Филип Димитров: Не знам, на моменти, гледайки това, което става със сегашното правителство, имам усещане за déjà vu. Всъщност, когато започват да се правят някакви решителни неща, атаката, обвиненията, които се чуват, са буквално същите, които съм чувал за себе си. “Слуша лоши съветници”, „разсипа бизнеса”, “останахме гладни”, “унищожава здравеопазването, образованието” и други такива неща. Работи, които показват, че вероятно нещо наистина се случва. А оттам нататък всеки трябва да слуша мнения и на някои да се доверява, въпросът е колко критично ги приема и поема ли отговорността.

  Христо Буцев: Има една съществена разлика, обаче. През 90-те имаше рецепти. Най-малкото, либерализмът беше във върха си и това си беше рецепта в целия свят. Сега имам усещането, че настъпи времето за търсене на най-подходящия вариант в най-подходящото време за най-подходящата страна – тоест, за търсене на неща в детайл, в специфика. Не знам дали споделяте това. В този смисъл атаките срещу правителството вече не са атаки на комунисти срещу предложения за промяна на реда, а са атаки по-скоро на някакво, позволявам си да мисля, общество, което иска нещата да бъдат премисляни, а не приемани по рецепти и по бързата процедура.

  Филип Димитров: Има много неща, които не са свършени. Навремето, когато назначавах в съответното си качество новия председател на ВАК, аз го поздравих с фразата, че имам удоволствието да назнача последния председател на ВАК. И че очаквам от него да помогне за премахването на това явление. 20 години по-късно то си седи. Някой трябва да го премахне. Да вземем болниците –това състояние на болничното здравеопазване, което има в момента, трябваше да бъде преодоляно много по-рано. Третото нещо, което мисля, че е абсолютно важно и съм го казвам стотици пъти, е, че в България се създаде усещане за тотална безнаказаност на всеки, който прави каквото си иска. Това е вредно. Аз си давам сметка, че винаги, навсякъде и във всички времена има хора, които извършват престъпления. Искам обаче тези хора, които извършват престъпления, да го правят не с чувството, че “на мен няма какво да ми се случи”, а с мисълта: “страх ме е да не ме хванат”. Искам да видя страха в очите им. Дори не отивам във въжделенията си дотам, че да очаквам най-едрите нарушители да получат най-големи наказания, но искам да се види, че не всяка поразия, която човек прави, може да остане безнаказана. И това е нещо, което ми се струва изключително важно. Това пък отваря една друга дълга тема за начина, по който се прилага законът.

  Христо Буцев: Тоест, вие в днешното правителство виждате опит за продължаване на вашата линия. На неща, започнати от вас.

  Филип Димитров: Да, виждам едно достатъчно отчетливо заявено желание за западна идентичност, което се изразява в желанието да се следват западните правила. И тогава, когато се получи отклонение от тях, дори и с цената на известно неудобство – за връщане обратно. Не казвам, че няма в тази насока отклонения, но се радвам, че до този момент като че ли механизмът винаги заработва и някак си в крайна сметка става онова, което е по-съответстващо на западните стандарти. Това едно. Второ, виждам готовност за водене на борба с престъпността. Нека не забравяме, че навремето, когато аз заявих, че в България се заражда мафия, че ще имаме големи проблеми и че искам мандат да се бия с нея, настана голяма веселба в парламента. Едни хора се бяха хванали за коремите и се смяха, смяха, смяха… “Каква мафия, бе човек? Този пак говори някакви безсмислици.” А сега най-после виждам да се предприемат някакви действия, които ме карат да смятам, че това нещо става. Казвам го така сложно формулирано, защото си давам сметка, че веднага, в момента, в който започнаха да се нанасят някакви удари – същите тези хора, които плачеха защо не се борим с мафията толкова време (дори от зоните на демократичната общност), наскачаха и взеха да обясняват – използвайки познати комунистически клишета – че това е „начин да се отклони общественото внимание” в друга посока. Което, според мен, не е коректно. Не мога да знам как точно се развиват оперативните решения и избори на правителството, но в крайна сметка съм доволен, когато виждам, че има такива. И то в посоката, в която аз съм си представял, че трябва да се развиват нещата; посока, която беше доста позабравена дълги години.

  Копринка Червенкова: А какво мислите за корупцията? Е ли тя проблем на обществото, цялото? Или е локализирана?

  Филип Димитров: Корупцията е нещо безспорно лошо. Имаше едно изследване, което беше направено съвместно от една американска неправителствена организация и Центъра за либерални стратегии, в което се анализираше начинът, по който се громи корупцията в нашата част от света. Громенето на корупцията по телевизията – без неща, които са насочени към нейните източници, без борбата с организираната престъпност – води до създаването на публична нагласа, която горе-долу се свежда до следното: “Аха, щом толкова често ми говорят, че крадат, значи те наистина всички крадат. А щом всички крадат, аз ли да бъда единственият идиот?” Тоест, громенето на корупцията по телевизията създава по-голяма обществена толерантност към нея. И това е нещо, което, съчетано с безнаказаност, води до тежки морални последици и всъщност стимулира корупцията, не я ограничава. И затова, според мен, е важно, вместо да си приказваме за корупцията, да видим как се предприемат конкретни мерки срещу определени, конкретни престъпни действия. Които винаги са вързани и с някаква корупция, защото във всички тези неща тя участва. Но говоренето за корупцията като такава, е песен, не е действие. Разследват се конкретни престъпления.

  Христо Буцев: Вашето правителство призна Македония. Тогава обаче се говореше за разногласия между вас и президента по този въпрос.

  Филип Димитров: Президентът Желев, по сърце, беше сторонник на признаването на Македония точно толкова, колкото и аз. Но в момента, в който това се случи, ние бяхме в една много специфична ситуация, която определи кой действа и кой не. Първо, комисията “Бадентер”[8] ни тръсна решение вечерта преди заседанието на министерския съвет. Да не вземем становище на следния ден значеше да вземем негативно или колебливо становище. Това не можех да допусна. И да отворим вратата на всичко, от което се боях като от огън.

  Комисията беше създадена в Маастрихт, когато всъщност се подписа прочутият договор, за общо действие на европейските държави към самообявяващите се републики. В знак на “пълна лоялност” към взетите решения, Германия призна една седмица след това Словения и Хърватска, с което въпросът стана особено объркан. И се обърка още повече, когато Комисията Бадентер се произнесе, че трябва да бъдат признати само Македония и Словения. В тази ситуация един скромен български премиер би могъл или да не прави нищо, или да се скара с всички, или да направи това, което направих аз. Да не правя нищо, както казах, не можех. Имах кошмар – беше януари 1992 г., войната в Босна още не беше започнала, но се очертаваше, че някъде ще има война и то тежка. Точно в това време Милошевич и хора около него говореха все по-често за Македония като за Южна Сърбия. Втори кошмар: в Солун се състоя милионен митинг, където едни “добри хора” викаха: “Македония е гръцка!”. А аз не бих искал да видя половината от това множество в София да вика, че Македония е българска. Всякакво провлачване на решенията щеше да доведе неизбежно до емоционални патриотични изблици, които в крайна сметка щяха да направят невъзможно разумно последващо действие. Или най-малкото, да ни поставят в силно затруднено положение пред света – в този момент още не беше открит път за никоя от източноевропейските държави към НАТО, но беше пределно ясно, че ако имаш разправии по границите си, трябва да забравиш за НАТО. А това беше моя стратегическа цел от самото начало. Третият ми кошмар беше свързан с бежанците. Ако, не дай Боже, Сърбия започне нещо по отношение на Македония, представяте ли си потоците от бежанци? При липса на яснота на правилата на играта, ние трябваше да се изправим сами срещу целия този ужас. И затова беше абсолютно необходимо да се действа решително и бързо и да се даде ясна рамка на събитията. Проблемът беше, че президентът Желев се намираше между първи и втори тур на президентските избори. Признавам, че очаквах подкрепа от него. Той свика един съвет по националната сигурност, спомням си как вървяхме с министъра на правосъдието и министъра на вътрешните работи през Ларгото, духаше силен вятър… Военният министър[9]вече си беше там, при президента. Появи се Бригадир Аспарухов[10], който обясни, че на границите вече се струпва сръбската войска, която незабавно ще влезе в България, ако ние признаем… Дивотии, пълни дивотии. И в цялата тази суматоха президентът Желев разбираемо не прояви инициатива и каза: “Вървете, оправяйте се; признаването е прерогатива на правителството”.

  По това време Стоян Ганев се обаждаше по телефона, за да обясни как Ханс Дитрих Геншер[11] му казал да не признаваме нищо. Не съм питал Геншер, но това си беше очевидна лъжа. Ако имаше нещо, което на Геншер да му беше важно в момента, то беше да не е съвсем сам в цялата тази история. И очевидно за Германия да признаваме беше много важно. Друг е въпросът, че ако ние бяхме направили гафа да не признаем Хърватска, там вероятно щяхме да имаме други дертове. И затова моето решение беше признаването на всички – което включваше и Босна, въпреки доста спорната ситуация там. За мен беше по-изгодно да изглеждам некомпетентен в конституционно-правно отношение по въпроса за Босна, отколкото да си създам беля на главата и да бъда един от хората, насърчили Милошевич да влезе в Босна. Това би направило признаването да олекне и да стои като подстрекателство: „Изяж не този, но другия”. След като достигнахме до решението за признаване, Стефан Тафров се отправи към президентството, за да напише изявлението на Желев, с което той трябваше да заяви своята подкрепа за правителственото решение. Аз имах глупостта да поканя колегите си на чаша коняк в чест на великото дело, което сме извършили, и на чашата коняк те се „разсъхнаха”. Надигнаха се едни гласове за това, че: “Ние, нали, хубаво признахме, ама дайте да не си казваме”.

  Копринка Червенкова: Как да не си казваме?

  Филип Димитров: Така – да не си казваме. Да изчакаме да си дойдат в София Стефан Савов, председателят на парламента, и Стоян Ганев, които липсваха, да седнем с комисиите в Народното събрание и като получим тяхната благословия, да си обявим решението. Въпросът беше, ако не я получехме – защото в парламента нещата бяха доста на кантар – какво става? И след като министрите се разотидоха с това становище, аз се хванах за главата и след кратко мислене, взех сам решението – и признах Македония. Конфликт с президента Желев в това отношение не сме имали, напротив. Тъй като вече му бяха казали, че няма да прави изявление, аз му се обадих и му казах, че може да се изявява съвсем спокойно, защото аз поемам отговорността и признаването на Македония ще бъде обявено в следващите 15 минути. Това може би е бил най-любовният ни момент с Желев. Той каза: “Каквото и да стане с теб, оставаш в историята”… А това, колко важно беше да признаем, може би най-добре се символизира от една фраза, тя трябва да стане известна. Стефан Тафров отиде по моя поръка в съответните посолства. С Германия и Италия нещата бяха ясни, но Франция, Великобритания и САЩ трябваше да бъдат подготвени за това намерение. И поставяйки по подходящия начин въпроса на Ричард Томас – ако ние бихме решили да признаем, как би погледнало на това, според вас, правителството на Нейно Величество, отговорът беше: “Ако признаете, ние, естествено, няма да ви подкрепим; ако не признаете, просто няма да ви разберем.” Това казва всичко. Просто от нас се очакваше да поемем своята отговорност.

  Копринка Червенкова: След като сте имали любовен период с президента Желев, защо се случиха Боянските ливади?

  Филип Димитров: Днес повечето хора биха казали, че моето правителство не е направило достатъчно. Тогава нагласата беше, че то прави прекалено много. Че се намира във война с всички, че отстоява прекалено упорито и неоснователно някакви позиции. Че то, накратко казано, надхвърля границите на допустимото, като налага позициите си. Интересно е да се държи сметка за тези тогавашни нагласи, защото днес, ако отворите различни текстове за онова време, там моето правителство всъщност го няма много. Общо взето, мнението е: “Нищо не направи в икономиката”. В тези текстове се борави със статистиките на комунизма, които бяха фалшиви, та затова, като се съпоставят цифрите, картината е съвсем мрачна. А тогава усещането беше, че моето правителство е прекалено напористо и твърде категорично се опитва да решава проблеми, които биха могли да изчакат. Това беше в голяма степен и обяснението на президента Желев на Боянските ливади; той смяташе, че правителството прекалява, вместо да го кара по-мелаим. Това беше всъщност неговото послание. Това беше прочее теза, която се поддържаше и от основните медии, въобще имаше известна популярност. “Екстремистко правителство”, казваха. Не мога да преценя до каква степен за “Боянските ливади” са изиграли роля и чисто битови неща, малки битови скандалчета като това, че уволних едни юнаци, които бяха отишли да преговарят за оръжейни пратки със Северна Корея; че имаше там един президентски човек, който също беше участвал в тази работа, и аз поисках главата му незабавно. Това, което послужи за повод след това, темата “оръжие за Македония”, беше нещо, по което президентът Желев беше абсолютно информиран. Бяха информирани и посланиците и затова скандалът се разви като буря в чаша вода. Остана си чисто българска щуротия, но ако не ги бях държал в течение, можеше да има много тежки последици за правителството.

  Копринка Червенкова: За Константин Мишев ли говорите? За разходките му до Македония…

  Филип Димитров: Това не бяха разходки… Ситуацията беше много драматична. Бяхме поканени на вечеря в дома на Алекс Алексиев в Бояна с Дъг Смит от американското посолство и Косьо Мишев. И в 9 часа вечерта се обажда Сашо Праматарски[12], за да ми съобщи, че следващия ден заминава неофициално за Македония. Каква Македония, за какво става дума? Оказва се, че бил специално поканен от министри и от бизнеса и ако не отиде, ще бъде много лош знак. Аз му забраних да ходи. И единственото, което ми дойде на ум, за да бъде достатъчно авторитетно и представително, беше да изпратя моя съветник Константин Мишев, който да предаде добрите ми чувства към македонските министри, бизнеса и президента. Да им каже как първото нещо, което ще направим, като се вдигне ембаргото, ще бъде да им продадем оръжие, но преди това изобщо да забравят за тази тема. И че ще чакаме да видим в Лондон какво ще стане, защото през август в Лондон трябваше да се обсъжда въпросът за ембарговите държави. А поводът на неговата визита да бъде да уговори моята среща с Киро Глигоров, с когото трябваше заедно да присъстваме на откриването на язовир “Ататюрк”. (На което Демирел много държеше да бъдат всички, било премиери, било президенти – от балканските и средноазиатските държави, включително ние, Нурсултан Назърбаев и т.н.) Това беше дипломатическо решение, за да не се стигне до допълнителни разправии. Та това беше отиването в Македония. И всички бяха наясно, и на президента Желев бях обяснил за какво става дума… Естествено, аз се срещнах с посланиците, казах им, че има някакви настроения в Македония, че няма никакви официални разговори по тази тема и че очакваме международните решения, но искам те да бъдат в течение, за да се знае за какво става въпрос. Защото си давах сметка, че това е опасна тема. В контекста на стратегическата цел, попадането на България в положение на съзнателен нарушител на ембаргото щеше да бъде фатално.

  Копринка Червенкова: Тук, обаче, скандалът шумя дълго…

  Филип Димитров: Скандалът тук се разви като хубав повод, за да бъде отрязана главата на премиера. И беше започнат на 18 септември, когато Бригадир Аспарухов излезе със своите обвинения за някакви противоконституционни действия от моя страна. Както казах, причината, поради която скандалът не предизвика международни последици, беше, че хората бяха информирани и знаеха за какво става дума.

  Христо Буцев: А как и защо се стигна до загуба на подкрепата от ДПС?

  Филип Димитров: Вие сериозно ли смятате, че всички 110 депутати от СДС са гласували за моето правителство при вота на доверие? А и гласовете бяха 111. Ако ми посочите кой от комунистите е гласувал в моя подкрепа, ще ви бъда признателен. Извод: половината ДПС тогава ме подкрепи. Е, очевидно ние с Доган имахме проблеми. Те може би бяха и въпрос на различни традиции. Аз винаги съм смятал, че съмишленичеството е въпрос на разбиране по еднакъв начин на някои стратегически цели и сложните външни прояви на уважение са важни, но не най-важното. Чувал съм след това разнообразни легенди, които може и да не са верни, но може някои от моите действия да са били изтълкувани като недостатъчен салтанат; допускам това. Но това, което политически е по-важно, е, че в крайна сметка аз не мога да осъждам Доган за отказа да бъде заложник на разправиите в СДС. Все пак, той имаше свои собствени цели, имаше да устоява значимостта на своята собствена партия. И ако в този момент той трябваше да е човекът, който крепи моето правителство срещу отцепниците от СДС (които бяха неизчислим брой, на практика, там “мравките” бяха доста голяма група, макар че част от нея все пак гласува в подкрепа на моето правителство), това щеше да бъде вероятно опасен ход за самия него. Е, аз си мисля, че може би би могъл и да го направи, но не мога да го осъждам за това, че не е решил така. Вероятно персоналното нехаресване на моята личност е изиграло също някаква роля. Вероятно страховете от това, че мен определено ме занимава темата за разчистване на територията около досиетата, са били нещо, което също се е възприемало като опасно за част от хората в ДПС. Тоест, възможни са много причини. От един момент нататък, когато беше ясно, че Желев тръгва категорично срещу правителството и че той има достатъчно сериозна подкрепа в парламента, за Доган беше по-удобно да действа с него, отколкото с мен. Мисля, че Доган е достатъчно интелигентен човек, за да не си е мислил, че разчитам да оглавя втори министерски съвет в същия парламент. Много добре разбираше, че ако правителството не мине, ще има нови избори. Нови избори щяха да означават най-вероятно абсолютно мнозинство на СДС, в този момент изследванията на общественото мнение ми даваха някъде над 40% национална подкрепа, което, приведено в гласове, правеше повече от 50%. Което означаваше намаляване на значимостта на ДПС съществено. Тъй като вече бяха започнали някакви търкания, може би са подозирали, че след едни нови избори (които, ако бяхме спечелили, аз щях да бъда премиер, вън от съмнение), бих могъл да започна нещо да мъстя, знам ли. Пък, дето се казва, може и да му е харесвала цялата тази конструкция с едно правителство на желевия съветник, което, доколкото схващам, някъде вече към края на октомври, тоест, след гласуването на вота, е било еднозначно установено. Така че никак не ми е приятно това, че ДПС в онзи момент ме изостави, но не мога да изисквам от тях да са ме подкрепяли. Моят проблем беше в СДС, не в ДПС. Това е причината, поради която, когато става въпрос за днешното правителство, аз си позволих да кажа, че правителство на малцинството въобще не е толкова слаба позиция; то е убедително, докато твоите хора са с теб и другите нямат алтернатива. Ако започне да се разпада парламентарната група, тогава тежко ти и горко. Но проблемът на България не е в това, че е свалила мен. Проблемът на България е, че след мен не дойде някой друг такъв.

  Копринка Червенкова: Такъв – в смисъл целеположен?

  Филип Димитров: В смисъл да отстоява достатъчно упорито съответните принципи.

  Копринка Червенкова: Искате да кажете, че Иван Костов не го направи?

  Филип Димитров: Това е много години по-късно.

  Копринка Червенкова: Значи, в края на краищата ще се окаже, че Бойко Борисов беше прав, като заяви, че преходът сега започва…

  Филип Димитров: Вижте, очевидно е, че става дума за стилистична фигура. Всеки си има стилистика, аз не съм този, който ще обсъжда или ще дава съвети за стилистиката на премиера. Но обстоятелството, че много неща изглеждат насочени в правилна посока, е факт.

  Копринка Червенкова: Да видим…

  Филип Димитров: Надявам се, че ще видим.

  Източник: в-к Култура
  

  
  

  
  [1] Милан Дренчев (12.03.1917 –28.11.2007), председател на възстановения БЗНС “Никола Петков”. Депутат в 6-ото и 7-мото Велико народно събрание.
  [2] Светослав Лучников (2.02.1922 – 27.10.2002), министър на правосъдието.
  [3] Йордан Соколов, минитър на вътрешните работи.
  [4] Иван Пушкаров, министър на индустрията и технологиите.
  [5] Никола Карадимов е министър на териториалното развитие, жилищната политика и строителството.
  [6] Има се предвид разцепването на СДС след подписването на Конституцията и преди изборите през 19991 г. и образувалите се т. нар. СДС-та с тирета – СДС-либерали и СДС-център.
  [7] Станислав Димитров – министър на земеделието.
  [8] Комисия на Европейския съюз, която трябваше да се произнесе по въпроса за признаваемостта на отделните републики на разпадащата се СФРЮ.
  [9] Димитър Луджев.
  [10] Директор на Националната разузнавателна служба по него време.
  [11] Министър на външните работи на Федерална република Германия.
  [12] Александър Праматарски, министър на търговията в правителството на Филип Димитров.

  ---
• За какво Първанов не говори

  Как Първанов не отговори на въпрос за 150 милиона евро. И защо ли?

  Имаше един хубав въпрос към президента Първанов по време на магистралната му пресконференция в петък следобед. И той беше какво може да каже държавният глава за убийството на банкера Емил Кюлев, бивш президентски съветник.

  Първанов отговори като обигран политик – не съм виждал очите на Маргините, охраната ми не проверява хората, които влизат при мен и Цветан Цветанов да попитал Костов, а не президента дали познава тези личности.

  Емил Кюлев беше застрелян професионално и показно на 26 октомври 2005 година на булевард “България” в София по време, по което пътуваше по т.нар. правителствено трасе. Веднага след убийството му доста от хората, познаващи нравите у нас, изказаха мнение, че до убийците на банкера може да се стигне, като се проследи кой ще вземе неговия бизнес.

  Приживе Кюлев беше основен акционер в “Рила Самоков 2004”, по-известно като Супер Боровец. Той имаше 67 процента от него чрез фирмата си “Контракт 99”. След смъртта му съпругата му Весела Кюлева го наследи и според нейните, макар и неофициални признания, е била заплашвана и притискана да продаде акциите. Говори се, че Кюлева е поискала закрила дори от Първанов.

  Какво се е случило, не е ясно, но през февруари 2007 година г-жа Кюлева продаде своите дялове от Супер Боровец на “Главболгарстрой” за 15 милиона евро. През май 2009 година един от другите основни акционери в проекта – “Икуест”, вече в сложна съсобственост с държавния инвестиционен фонд на Султаната Оман представи своите намерения пред общинския съвет на Самоков (общината също е акционер).

  Представителят на “Икуест” Теро Халмари заяви пред общинските съветници, че за съжаление за тази (2009) и следващата година “Икуест” и фондът на Оман няма да могат да инвестират значителни суми, понеже са купили на много висока цена акциите от “Главболгарстрой” (същите, дето ГБС ги купи по-рано от Весела Кюлева).

  За колко, поинтересуваха се съветниците. Отговорът беше – 165 милиона евро. Ако Теро Халмари казва истината, то ГБС е направил печалба от 150 милиона евро без всякакви разходи, понеже за тези 2 години нищо по проекта не е правено, а акциите нито вода, нито хляб искат.

  150 милиона евро са много пари.
  Та Първанов трябваше да отговори на тези въпроси, като например искала ли е от него закрила Весела Кюлева и той посъветвал ли я е на кого да продаде акциите. Но не го направи, а на свой ред попита кой създаде олигарсите, сякаш той през последните 20 години се е намирал на Луната, а не е бил – последователно – депутат, заместник-председател на БСП, председател на БСП, председател на парламентарната група и е втори мандат президент.

  Да, трябва да се каже за олигарсите, обаче Първанов също трябва да отговаря. Наравно с останалите, че даже и повече. А иначе всичко, което каза Първанов – и за правителството, и за кризата, и за това как трябва да се хващаме на работа, макар и прекалено общо – е така.

  Няма спор. Той все пак е държавен глава и около него жужат една камара експерти, които дават акъл и които, впрочем, ние храним с данъците си. Проблемът не е в това да се напише хубава антикризисна програма. Проблемът е, че този, който ще я изпълнява, трябва да има доверието на хората.

  Първанов сам направи така, че вече го няма.

  Георги Даскалов
  www. ekipnews.bg

  ––––––-

  Дума дупка прави – цял президент пропада в нея

  
  

  Ако искате вярвайте, но се оказа, че съм задал въпроси на Първанов и без да съм бил на пресконференцията му. Ето какво написах на 7 март в статията си “С импийчмънт няма да го капичнат, стряска се от драми със стенограми”:

  “Първанов не за първи път се опитва да замита следи. Някой обаче трябва да се поинтересува кой и защо стреля по негови съветници. Освен за Манол Велев, особено интересно ще бъде да се разбере нещичко и за Емил Кюлев. Застреляха го демонстративно на т.н. “правителствено трасе”, на самия бул. “България” посред бял ден. Застреляха го пред всички околни, само не и пред…охранителните камери на това трасе.

  Защото стрелците са знаели изключително точно къде са онези няколко метра извън техния обсег на кръстовището с бул. “Димитър Несторов”. Кой ли би могъл да познава толкова перфектно охранителната система по трасето?

  И какво направи тогава Първанов? Още същият ден на практика сложи вето върху разследването на всяка версия за убийството, свързана с бизнеса на собственика на банка ДЗИ. Не беше изстинал трупът от осмото поредно показно убийство от такъв род в рамките на два месеца и трима души на върха на държавата светкавично и публично декларираха, че Кюлев е бил “чист” в бизнеса си – вътрешният министър Румен Петков, главният прокурор Никола Филчев и самият Първанов.

  Ето какво заяви Филчев ( преразказано и от останали двама пред медиите):
  “Бизнесът на покойния Емил Кюлев е чист, след като той не се занимава с организирана престъпност, очевидно неговото убийство не може да бъде обяснено със стандартните до този момент обяснения. Това не е част от борбата за наркопазарите, това не е част от борбата за овладяване на контрабандни канали. Ясно е за мене, това действие има политическа окраска”, беше категоричен главният прокурор Никола Филчев.

  На Филчев, както се вижда, му било ясно и без разследване. Но какво стои зад това канонизиране в светец на банкера Кюлев – вторият по богатство българин и пръв сред олигарсите от обкръжението на Първанов?

  Ако Борисов иска да отвори това криминално досие, от него ще потече доста интересна икономическа информация. Нали това иска Първанов? А и самият Първанов може да даде безценна информация. Защото е разговарял с Кюлев надълго и нашироко часове преди да бъде застрелян. Доколкото ми е известно, след разговора Кюлев е променил плановете си да пътува в чужбина. И остава (завинаги) в България –
  пада на прострелян на бул. “България”.

  Дали си пази стенограмата Първанов?
  И ако я има – защо не ни я покаже, щом е такъв борец за прозрачност?”.
  И ето, че в сбит вид този въпрос прозвуча на пресконференцията. “Някой” го попита. И този някой не е кой да е, а вътрешният министър Цветанов ( чрез паралелно свое медийно изявление).

  Първанов се направи, че не е чул конкретния въпрос и взе да отговаря на друг…мой въпрос, зададен още по-отдавна и също толкова задочно. Ни в клин ни в ръкав започна да обяснява как не е виждал очите на Маргините – именно това бях написал, че ги е виждал на вечеря при общия им приятел Евгений Узунов през 2003 г. После Красимир Премянов ме коригира, че на тази вечеря всъщност е бил Маджо!

  Тук Първанов допусна няколко грешки едновременно.
  Прояви се като неук политик. Има си стандартна процедура да не се отговаря на цитати, без да си се уверил в тяхната достоверност. Когато го провокираха да коментира казаното от Цветанов, спокойно можеше да откаже коментар, преди да се запознае с точния цитат. Само че Първанов никак не беше спокоен.

  Реакцията му го издаде.
  Страхотно му пролича смущението– включително чрез произнасянето на откровената глупост, че неговата охрана не можела да проверява какви хора имало някъде, където ходи. И какво общо имаше това с въпроса за убийството Кюлев? Нищо. Освен фактът, че и двете теми бяха повдигнати в интернет от един и същи източник – същият, комуто се наложи да напусне Би Ти Ви, задавайки трети въпрос през 2006 г.

  Ако не друго, стана видно колко кух е митът за “обиграния политик” Първанов. Когато трябва да заложи капан и да стреля в гръб, да срита падналия, явно е майстор. Но елементарни ситуации, както тази , отигра катастрофално!

  Послеслов:
  Ето как в. „Труд“ цензурира въпроса на Цветанов, прозвучал на пресконференцията, в частта му за убийството на Кюлев:
  „Това ли е речникът на вътрешния министър?!”, не скри изумлението си държавният глава, помолен за коментар на думи на Цветанов.

  Пред сайта “Би нюз” МВР шефът казал: “Гоце е морално дискредитиран!” ,
  преразказва ( избирателно) “ Труд“ , без да осведоми читателите си, че министърът също така пита какво знае президентът за убийството на Кюлев.

  Медийно-управленската върхушка си позволява да цензурира онова, което всички чуха в прякото излъчване в ефира, все едно, че не се е случило.

  Това е признак за отчаяние пред напиращата истина!

  Иво Инджев
  http://ivo.bg/

• САЩ: В България официалните лица са безнаказани

  Провелите се през юли избори в България бяха в общи линии свободни и честни, но бяха съпътствани с многобройни съобщения за купуване на гласове и промени в избирателната система, внесени в последния момент, които бяха подкрепени само от предишната управляваща коалиция. Това е една от констатациите в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права, цитиран от информационните агенции. Докладът анализира 194 държави от целия свят.

  Държавният департамент отчита проблеми в България с полицейско насилие и отношението към арестуваните, затворниците и малцинствата, тежки условия в затворите и обектите за задържане, безнаказаност на официалните лица. Във Вашингтон констатират известни ограничения на свободата на пресата, дискриминация срещу религиозни малцинства и корупция в изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

  „Новото правителство предприе първоначални стъпки по отношение на корупцията и до края на годината бе постигнат напредък,“ се казва обаче в доклада на Държавния департамент. Сред останалите проблеми, посочени в документа, са насилието срещу жени и деца и лошото образование на ромските деца, тежките условия в държавните детски домове, трафика на хора, дискриминацията по отношение на инвалидите и срещу малцинствата.

  Държавният департамент на САЩ изтъква нарушенията на човешките права като един от основните проблеми в Афганистан и Ирак, където американските войски водят борба срещу бунтовниците. Според доклада ситуацията по сигурността в Афганистан се е влошила значително през 2009 г., като най-потърпевши от насилието са били мирните жители. Заключенията са, че бунтовниците носят вината за нарастването на насилието в страната, една трета от чиято територия е обхваната от въоръжени действия, което пречи на правителството да защитава гражданите и да разшири властта си.

  В Ирак обаче според Държавния департамент правителството има вина за извършени през 2009 г. произволни убийства, а нарушенията на човешките права са продължили въпреки повишаването на сигурността като цяло.

  Документът предупреждава, че в Европа се засилва дискриминацията срещу мюсюлманите. Като примери за тази тенденция се посочват забраната за изграждане на минарета на джамиите в Швейцария и забраните или ограниченията за носене на бурки и забрадки от мюсюлманките във Франция, Германия и Холандия.
  Сред държавите, най-силно критикувани от Държавния департамент за нарушения на човешките права, са Беларус, Китай, Куба, Иран, Мианма, Северна Корея, Зимбабве, Судан, Сирия и Русия.

  В доклада се отправя критика към Китай за упражнявания тормоз върху адвокати и активисти, смятани за заплаха за властта, за увеличаването на репресиите срещу тибетското и уйгурското малцинство и за строгия контрол върху интернет. Документът привлича вниманието и към нарушенията на човешките права в Иран, където при потушаването на протестите след президентските избори са били убити десетки хора, а хиляди са били арестувани. Според Държавния департамент има данни, че регионалните власти и бунтовническите групировки в руския Северен Кавказ са отговорни за убийства, мъчения и отвличания. В Пакистан миналата година е имало незаконни убийства, изтезания и изчезвания, а стотици цивилни са загинали при бунтовнически атаки в размирните райони по границата с Афганистан, се казва в доклада.

  Dnevnik.bg

• Лаура Чуканов: Щастлива съм, когато помагам на моята родина

  Миналата седмица в Солт Лейк Сити (Юта, САЩ) неправителствената организация One Heart Bulgaria организира благотворителен концерт.

  
  Месеци преди събитието в помощ на българските домове за сираци Лаура Чуканов, Мис Юта ‘2009, участваше в популяризирането на благородната инициатива. Лаура беше и водещ на концерта. Това е причината да я потърсим за интервю след еуфорията от събитието:

  Концертът пожъна огромен успех. Голяма част от публиката вече имаше установена връзка с България – чрез далечни и не много далечни роднини, дошли от Балканите или чрез приятели-българи. Други дойдоха, за да научат нещо повече за мистичната България и нейните деца – разказа Лаура пред Dnes.bg.

  „Моята задача беше да водя тържеството, да представям гостите, да разкажа за себе си и за родината ми, да давам информация.

  Гости на концерта бяха музикантите Critter, Mindy Gledhill, Sam Payne и Peter Breinholt.

  Sam и Mindy споделиха впечатленията си от миналогодишното им пътуване до България. Много трогателно разказаха за срещите им с деца от домовете за сираци, за радостта, която са подарили и получили с изнесените концерти в домовете“ – сподели Мис Юта 2009.

  „С мои български приятели от Солт Лейк Сити бяхме направили 100 мартенички, които също се продадоха в помощ на българските деца без семейства.

  Към края на концерта бяха показани снимки от българските домове за сираци. Нямаше човек в залата, който да не се просълзи. Естественото желание на американците да помагат на изпаднали в беда като вълна заля залата. Хората искаха да разберат как и с какво могат да променят живота на българските сираци“ – разказва Лаура.

  А кой стои зад една толкова благородна идея?

  „Организацията “One Heart Bulgaria” е основана от една невероятно всеотдайна жена – Дебора Гарднър.

  Цялата й дейност е насочена към изпълнение на обикновена и огромна мечта – да направи света по-щастлив. Аз съм много благодарна на Дебора за труда й, за желанието й да подобри живота на българските сираци.

  Щастлива съм да бъда част от тази мисия. Смятам, че лично аз съм била облагодетелствана с възможности и късмет в живота си. Вярвам, че е мое морално задължение да помагам според силите си на хората от моята родина.

  Надявам се отново да мога да посетя България в най-скоро време и да отделя повече време за домовете за сираци“ – споделя Лаура.

  

  

  

  

• „Семейството“ като таен октопод (Америка и тайните й)

  Семейството? Малцина са чували за него. Книгата на разследващия журналист Джеф Шарлет „Семейството: таен фундаментализъм в сърцето на американското могъщество“ разкрива мащабите на влияние на тази невидима организация.

  Заглавието на тази книга може да ви накара да мислите за нова конспиративна теория. Джеф Шарлет обаче представя само факти. Неговите проучвания на американската религиозна субкултура го отвеждат преди няколко години до бивш манастир, разположен на крачки от сградата на Конгреса. Превърнат в луксозна резиденция, бившият манастир е обитаван от някои от най-влиятелните сенатори. Те се оказват членове на „Семейството”, или „Задругата”, която е собственик на струващата милиони резиденция и осигурява жилища за верните си хора срещу символичен наем. Шарлет успява да заживее в резиденцията, където събира материал за книгата си. В началото на тази година книгата стана един от бестселърите в САЩ.
  Християнство за елита
  Джеф Шарлет описва „Семейството” като християнска фундаменталистка група, чиято главна цел обаче няма нищо общо с пропагандирането на християнските идеи. „Семейството” е в политически план една от най-влиятелните американски организации. Тя не вярва в идеите за мир, любов, състрадание и помощ за бедните. Тя вярва във властта и могъществото на група „избрани”. Шарлет пише, че Семейството практикува „елитарен фундаментализъм”, а не някакъв плебейски телевизионен евангелизъм. Идеите тръгват от основателя на групата, каза Шарлет в интервю наскоро: „Основателят на групата Ейбрахам Верейди твърди, че Бог се появил пред него една нощ през април 1935 година и му казал: „Християнството се занимава с неправилните хора: с бедните, страдащите, обезправените. Аз искам да станеш мой мисионер и да представляваш хората с власт, тези на върха; те ще разпрострат моите благословии надолу.”
  В същия дух членовете на групата и нейният мистериозен лидер Дъглас Коу са далеч от идеите на демокрацията. Ръководещи идеи за дейността на Семейството са капитализъм и власт, пише Шарлет. Те вярват, че елитът на обществото е избран по воля Божия и че Бог го използва за целите си. „Христовото царство не е демокрация”, вярват членовете на Семейството. „Ние може да избираме нашите лидери, но Христос избира своите.” „Кръстът не е хоризонтален, а вертикален – и показва посоката на властта.” Или с други думи: организацията се интересува само от хората с власт и влияние – както в САЩ, така и по света.
  Безпрецедентно влияние
  В организацията членуват влиятелни сенатори и конгресмени, бивши и настоящи висши служители в администрацията на САЩ, асове на петролната и на авио индустрията, висши бизнесмени, глави на религиозни и хуманитарни организации, президенти, дипломати, многобройни бивши и настоящи диктатори по света. Връзките на организацията се простират до най-висшите нива на американското правителство и в критично важни агенции като ЦРУ, а влиянието й се разпростира почти навсякъде по света. Според бившия специален помощник на президента Джордж Буш, Дейвид Куо, „влиянието на Семейството в правителства навсякъде по света е невъзможно да бъде надценено, нито пък е възможно да се разберат мащабите му.”
  A Майка Тереза е била винаги сред почетните гости на така наречените молитвени закуски
  Никой не знае колко голяма е неговата членска маса, пише Джеф Шарлет в книгата си. Според единственото съществуващо изчисление в Задругата членуват около 20 хиляди души само в САЩ – всички те са хора от елита. В политическите и бизнес кръгове по света организацията има над 350 членове и „близки приятели”, както и клонове в някои европейски държави: например Германия и Великобритания, където има групи, практикуващи типичните за Семейството молитвени закуски.
  Невидима организация
  Въпреки видните си членове и въпреки факта, че съществува от 1935 година, Семейството е опазило в тайна своите дейности и убеждения. То пази в строга тайна имената на членовете си. Много членове на групата публично отричат, че Семейството изобщо съществува. Задругата е нещо като невидима организация. Джеф Шарлет цитира Дъглас Коу, който от 1969 година е лидер на групата: „Колкото по-невидима е една организация, толкова повече власт има тя”.
  Една от формите, под които групата оперира, са т. нар. молитвени закуски. Тези закуски се провеждат на много места в САЩ, като най-голямото такова събитие е националната молитвена закуска, която е спонсорирана от Семейството. Само преди седмица във Вашингтон се състоя 58-та национална молитвена закуска. За събитието се събират над 3 000 души от цял свят, сред тях държавни глави, министри, религиозни лидери. В миналото главен гост е била, например, Майка Тереза. През последните десетина години в събитието винаги е участвала делегация от България, включваща висши политици, местни обществени и религиозни лидери. От 1953 година досега всеки американски президент е присъствал на събитието заедно с най-висшите представители на държавната власт – това илюстрира мащабите на влиянието на Семейството.
  Семейството, Обама, Клинтън и Маккейн
  Постоянно присъствие през всички тези години е Дъглас Коу, който сега е на 79 години, и който се смята за един от най-важните религиозни лидери в САЩ, въпреки че никога не е бил ръкополаган за свещеник. Коу е човекът зад провежданите всяка седмица молитвени закуски в Сената, в Пентагона и къде ли още не из Вашингтон – Коу присъства на много от тях, а участници казват, че на такива молитви са били също Джон Маккейн, Барак Обама и Хилари Клинтън. Клинтън има най-дълга история с Коу, датираща още от времето, когато тя беше първа дама на САЩ. Клинтън споменава Коу в автобиографията си, където го описва като „изпълнен с истинска любов духовен наставник на много хора”. По време на годините й в Белия дом Коу е бил „извор на сила и приятелство”, казва Клинтън.
  Хитлер, Сталин и Мао – избрани от Бога лидери
  Убежденията на Семейството са крайно консервативни. Те са против абортите, против хомосексуалните и пропагандират „библейски капитализъм” – свободен пазар без регулации, „ръководен свише”, с акцент върху защитата на интересите на елита. Целта, според Шарлет, е „невидима световна организация, предвождана от Христос”. „Ние искаме да видим лидери, водени от Бог”, се казва в поверителен документ, цитиран в книгата. „Искаме да видим лидери от всички слоеве на обществото, ръководени от Светия Дух.”
  Въпреки тези позовавания на християнството, идеологическата платформа на Семейството няма много общо с познатите ни християнски идеи. Основно убеждение на групата е, че повечето от нас четат неправилно Новия завет; главното послание на Исус не е за любовта, състраданието, справедливостта и опрощението, а за властта. „Те мислят, че Христос е имал едно послание за вътрешния си кръг и съвсем друго послание за всички нас от „външния кръг” – на нас Христос е разказвал приказчици, защото не сме в състояние да понесем истината”, казва Шарлет. Според лидера на групата Дъглас Коу само трима души през 20-ти век са разбрали правилно посланието на Исус: Хитлер, Сталин и Мао. Независимо от техните дела, те знаят какво е да имаш власт и да си могъщ, казва Коу. Не е важно дали си „добър” или „лош”, а дали си „избран”: „когато си избран, правилата за обикновените хора не важат”.
  Коу и членовете на „Ядрото” – най-вътрешния кръг на Семейството, забулен в още по-непроницаема тайнственост, изповядват, според Шарлет, почти ницшеански идеи: те вярват, пише той, в създаването на политическия Свръхчовек, който е над обикновения морал. Секс скандалите, в които бяха замесени няколко видни членове на Семейството, показаха тъкмо това: губернаторът на Южна Каролина Марк Санфорд, например, отказа да подаде оставка, защото постъпките му нямали значение – той бил „избран” да управлява.
  Политически интервенции
  В конкретен план Семейството прави всичко възможно, за да прокарва своите религиозно-политически идеи. Сред по-новите примери: негови членове от Сената внесоха поправка към проектозакона за здравното осигуряване, която прави невъзможно покриването на аборт от медицинската застраховка.
  Държавният глава на Уганда: близък приятел на Задругата
  Семейството действа не само в САЩ. Намесата се простира във всички точки на света, твърди Шарлет. Най-новата интервенция, която доби широка известност, е проектозаконът в Уганда, който не само забранява хомосексуализма, но предвижда затвор и дори смъртно наказание за „прегрешилите”. Семейството прокарва този проектозакон чрез своя член парламентариста Дейвид Бахати и чрез „близкия си приятел” президента на Уганда Мусевени. Според книгата на Шарлет Семейството е „привлякло” Мусевени още през 1986 година, когато го е обявило за „ключова фигура в Африка”. Мусевени не само подкрепя проектозакона против хомосексуалността, казва Шарлет, но смята и следното: „Този закон е необходим, защото европейците вербуват хомосексуални в Уганда. Европейците нахлуват и се опитват да направят нашите хора хомосексуални!” Дейвид Бахати, който е внесъл за разглеждане проектозакона против хомосексуалността, е член на „Ядрото” на Семейството и организира редовни молитвени закуски в Уганда.
  Всичко това са обаче само дребни примери за влиянието на Семейството. Международната експанзионистка идеология на групата, пише Шарлет, се осъществява чрез мрежа от членове и „близки приятели”, повечето от които са главорези, превратаджии и диктатори. Сред тях са фигурирали Сухарто в Индонезия, Хайле Селасие в Етиопия, Фердинанд Маркос във Филипините, генерали и министри на отбраната от Източна Европа, кралят на Йордания Абдула, а сенатори от групата са били инициатори на интервенции в Албания и Грузия.
  Управлява ли Семейството света?
  Едва ли, а и книгата на Джеф Шарлет не дава отговор на този въпрос, нито пък твърди нещо подобно. Но няма съмнение, че тази книга описва една от най-могъщите групировки на християнската десница. Групировка, която е с почти фашистки убеждения (по думите на Шарлет) и с амбиции за контрол върху световната политика. Не случайно първото напътствие, което получават новите членове на Семейството, гласи: „Вие сте тук, за да се научите как да управлявате света”.

  Автор: Соня Каникова, Редактор: Д. Попова-Витцел

• 67-та годишнина от спасяването на българските евреи

  Автор: Ваня Вълкова, Никола Миладинов

  С възпоменателна церемония пред паметната плоча до сградата на НС беше отбелязана 65-та годишнина от края на Холокоста и 67 години от спасяване на българските евреи.

  На днешния ден 10.03. българските евреи най-силно, в сравнение с другите дни на годината, казват своето голямо „Благодаря“ на българския народ. Каза го днес и председателят на организациите на евреите у нас „Шалом” Максим Бенвенисти: „Един благороден народ, който подаде ръка на своите съграждани евреи в един много тежък момент за тях.“

  За България 10 март е нашият ден на преклонение пред дадените жертви, присъедини се и председателят на НС Цецка Цачева: „Не можем да отминем този ден, онези 11 343 жертви, които са изпратени в концлагерите на смъртта.“

  За да почетат паметта им политици, дипломати и граждани сведоха глави. И ако за по-възрастните онази тъмна част от историята е част и от техния живот, то за много от младите българи днес евреите са хора като всички нас.

  Милостина Кръстева е ученичка в столичното 134-то училище и изучава иврит вече няколко години. „Те са наистина един страхотен народ, но за жалост са били гонени и мразени от много други народи и все пак ние сме успели да спасим част от тях, за което се радвам изключително много,“ казва Милостина.

  България трябва да направи повече за поемането на отговорност и почитане на паметта на евреите от Тракия и Македония, депортирани от българските власти в концентрационния лагер „Треблинка”. Това каза заместник-посланикът на Израел у нас Гилад Нол пред представители на академичната общност, които се събраха в БАН по повод 67-та годишнина от предотвратяването на Холокоста в България.

  Въпреки спасяването на по-голямата част от българските евреи в тази история има и тъмно петно, свързано с депортирането на 11 343 души от териториите в Тракия и Македония през Втората световна война, за което носят отговорност тогавашните български власти, коментира израелският заместник-посланик: „Президентът Първанов призна по време на посещението си в Израел през 2008 година, че България е отговорна за съдбата на евреите от Тракия и Македония, но трябва да се направи повече за отбелязването на този факт.“

  Ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев в силна реч пред гостите наблегна на това да извлечем поуки от историята днес: „Но да помним и тези, които с крясъци натикваха евреите във вагоните в Тракия и Македония, за да поемат пътя, от който връщане нямаше. Да не се самообобщаваме, че сме винаги толерантни. Историк съм, но много ми се иска актът за спасяването на българските евреи да не е акт от миналото, защото смелостта и човечността на Димитър Пешев ни трябват сега, защото кому е нужно спасението – на нас самите ни е нужно.“

  Източник: БНР

• Думи, продиктувани от болка и тревога

  В-к Дума 10 Март 2010, брой 57

  България се нуждае от силна, единна, обновена БСП

  Свидетели сме на прояви и процеси в БСП, които я заплашват с разпад и самоунищожение. Една изборна загуба е нормално да възбуди духовете и предизвика оживени разисквания. Но това, което наблюдаваме, далеч надхвърля тези рамки и прераства във взаимна непоносимост и крайно ожесточение между отделни личности и групировки в партията. Хора, които довчера са вървели заедно в ръководството й, сега не просто се разминават в своите мнения, а враждебно се противопоставят един на друг. Това създава тежка, заредена с разрушителна сила атмосфера, която дезориентира членската маса, подхранва центробежни тенденции, злепоставя партията пред обществото, отнема й възможността да бъде активен фактор в политическия живот на страната. Върху оголения по този начин политически терен паразитира ГЕРБ, формация с неясен произход и още по-неясна физиономия, но с недвусмислено изявени себични, авторитарни, репресивни амбиции. Ето защо ние, писатели социалисти с дългогодишно партийно членство, преживели и преминали през много изпитания и огорчения, но съхранили вярата си в мисията на партията, не можем да стоим повече встрани и да наблюдаваме безучастно протичащите в нея тревожни явления.
  Коренът на възникналата ситуация е в обстоятелството, че осем месеца след изборите, още нямаме откровен, ясен, убедителен отговор какъв е балансът от управлението на коалицията, в която активна позициа имаше БСП. Ако той е положителен, как да си обясним тежката изборна загуба, ако е отрицателен, какви са неговите характеристики. И в двата случая – какви са изводите в идейно-политически и личностно-структурен план, които се налагат.
  При сегашното състояние на партията до такъв отговор – става очевидно – няма да се стигне и това налага коренен обрат в нея.
  Далеч сме от мисълта да отричаме постигнатото при мандата на коалиционното правителство, оглавявано от Сергей Станишев, но едновременно с това не можем и да си затваряме очите пред проблемите, които то не реши, а някои дори задълбочи. Достатъчно е само да споменем, че правителството не прояви воля и енергия за борба с корупцията и престъпността, с което подхрани подозренията към чистотата на намеренията му; показа неспособност да следи и се съобразява с нагласите и очакванията на обществото, което беше израз на ограничен управленски капацитет; в социалната сфера беше нерешително и непоследователно, което разколеба вярата на нуждаещите се в привързаността му към принципите на обществената солидарност; и най-непростимото, допусна Еврокомисията да спре полагаемите се жизнено необходими на България парични фондове, което хората възприеха като знак на недоверие, и това срина окончателно авторитета му у нас и в чужбина.
  Справедливо или не, в представите на обществото основната отговорност за тези неблагополучия носи БСП и затова то оттегли така драстично доверието си от нея в деня на парламентарните избори и продължава да е резервирано след тях. Такива са за жалост реалностите и пренебрегването им означава само по-нататъшно задълбочаване на пропастта между партията и хората с всички, произтичащи от това, гибелни последици за нея.
  В областта на духовната култура – най-близката до нас, наблюдаваме крещяща незаинтересованост и невнимание от страна на партийното ръководство. Партия като нашата, създадена от високо образовани, социално чувствителни, с безупречен морал хора, самите те изявени публицисти и оратори, признати в обществото, с мисълта и идеите си влияли върху художествените процеси, тази партия днес драстично се разминава със сферата на духа. Интелигенцията ни е изоставена на произволите на пазарната стихия, а нейният нравствен и интелектуален капацитет е безразсъдно пропиляван национален капитал. Липсата на разбиране и грижа към културата отблъсква интелектуалците и допълнително накърнява публичния образ на партията, която никога през едновековното си съществувание, включително през периодите на репресии и кървав терор, не е била така отчуждена от интелигенцията, включително и от своята, лявата, не е подценявала нейните възможности за изразяване и формиране на обществените нагласи.
  Нелогично е да се мисли, че лицата, независимо от степента на собствената им отговорност, допуснали това състояние, ще могат да намерят начините за преодоляването му. И при най-добро желание, и при най-искрени усилия от тяхна страна в представите на обществото те са персонално обвързани с провалите, което им пречи да стигнат до категорични изводи и смели решения, да не говорим за трудно поправимите публични резерви към тях, които, така или иначе, те самите формираха и които ще обричат дълго време на недоверие всяка тяхна инициатива.
  Има един-единствен изход от тази драматична ситуация и той е извънреден конгрес на БСП в най-кратък срок.
  Конгресът е съдбовно необходим, за да се прекратят безплодните раздори и пресекат центробежните тенденции; да се спре разпадът на цели структури от рода на Федерацията на левите интелектуалци; да се даде път на лица, неизхабени и необременени от допуснатите неблагополучия; да се изчисти образът на партията от наслоените към нейни дейци подозрения и съмнения; да се даде нов простор и нова енергия на колективната мисъл и инициатива.
  България се нуждае от силна, единна, обновена БСП.

  АНЖЕЛ ВАГЕНЩАЙН

  БОРИСЛАВ БОЙЧЕВ

  ПРОФ. ИВАН ЦВЕТКОВ
  КОЛЬО ГЕОРГИЕВ
  НИКОЛА ИНДЖОВ
  ПЕТЪР КАРААНГОВ
  ПРОФ. СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ
  ПРОФ. ТОДОР АБАЗОВ

• „Сините“ предлагат икономическа програма за излизане от кризата

  СДС със съжаление отчита факта, че почти две години след проявлението на световната финансова криза върху българската икономика, страната ни все още няма ясна и цялостна програма за излизане от кризата. Изолираните, едни от други, усилия на отделни институции, макар и похвални се обезсмислят без генерална идея, която да ги обединява. България има спешна нужда от цялостна антикризисна програма, а не от провеждането на отделни, често несвързани помежду си мерки.

  1. Макроикономическа стабилност

  Примерът на Гърция показва как влошената макростабилност може да съсипе една страна, дори когато целият свят се възстановява от кризата. България не бива да допуска подобно развитие. Поддържането на балансиран бюджет или минимален бюджетен дефицит, стабилна финансова политика и стабилен валутен борд е задължителна основа за по-лесно излизане от кризата.

  Правителството трябва да предприеме незабавни мерки за влизането на България в Шенгенското пространство, като гаранция за чуждестранните инвеститори и улесняването на българския бизнес. Това ще е гаранция също така за реализацията на другия основен приоритет – влизането на  България в еврозоната. Отлагането на тези приоритети от тройната коалиция се отрази крайно негативно. Влизането в еврозоната значително ще намали и лихвите по кредитите.

  2. Актуализация на бюджета и радикалното съкращаване на всички излишни и неефективни разходи.

  За да се прекрати неефективното и непрозрачно харчене на парите от държавния бюджет СДС предлага:

  2.1. Създаване на Национален антикризисен щаб, който да включва представители на синдикатите, работодателските организации, парламентарно представените партии и неправителствени организации. Щаба следва да изработи:

  • Анализ за ефективността на всички програми от програмните бюджети на министерствата.
  • Предложения за съкращаване на неефективните разходи

  2.2. Всички анализи на ефективността да се публикуват и да минат през публично обсъждане, включително в парламентарните комисии.

  2.3. Всички анализи да включват възможни алтернативи за по-ефективно постигане на поставените цели.

  2.4. Неефективните програми да се закрият, ефективните да получат повече финансиране, ако им е необходимо.

  2.5. За харченето на парите от националния бюджет да се въведат същите изисквания, каквито са за усвояване на еврофондовете.

  По времето на предишното правителство бе наложено мнението, че ако за европейските фондове може да има правила, то българския бюджет може да се харчи, както хрумне на правителството. Крайно време е между българските и европейските пари да спре да се прави разлика. Харченето и в двата случая трябва да е еднакво прозрачно и еднакво ефективно.

  3. Спиране на проекта АЕЦ „Белене”.

  В условията на финансова и икономическа криза България не може да си позволи да инвестира милиарди евро в икономически неизгоден и създаващ тежки зависимости инвестиционен проект.

  Именно по тази причина много важна антикризисна мярка, която СДС ще отстоява е спирането на проекта АЕЦ „Белене”.

  Това е безумна авантюра, която ще доведе до огромна финансова и политическа зависимост на държавата. В същото време липсва отговор на основни въпроси – При какви условия ще се вземе и връща заема за строежа на АЕЦ „Белене”?; Кога ще бъде връщан заема?; Колко ще струва цялата централа?; Колко ще струва произведения ток?; Има ли пазар за произведения ток?.

  Отговорите на тези въпроси всъщност биха показали, че инвестирането на тези милиарди лева в българската икономика биха имали в пъти по-голям ефект отколкото наливането им в предварително обречен икономически проект като АЕЦ „Белене”.

  4. Спиране на фалитите и запазване на работните места

  4.1. Насърчаване на заетостта и икономиката чрез намаляване на осигуровките с 1-3 процентни пункта в средата на 2010 година, ако приходите в бюджета го позволяват.

  Безработицата в България продължава да расте и реално вече е преминала границата от 10%. Почти 200 хиляди българи загубиха работата си през 2009-а.

  Намаляването на осигуровките с 1-3 процента ще доведе до по-висока заетост и ще има позитивен ефект върху икономиката,  увеличавайки конкурентността й. Същевременно мярката, доказано води, до намаляване на стимулите за укриване на доходи, което ще има позитивен ефект върху приходите в бюджета.

  Този бонус да важи за фирми, които запазят числеността на персонала си по списъчен състав. Облекченията ще важат за фирми, който запазват размер на персонала не по-малко от 90% в сравнение със средносписъчния състав за предходната година за малките фирми и не по-малко от 95% за средните и 97% за големите фирми, като за това всеки месец фирмите прилагат справка-декларация за своя списъчен състав.

  СДС отчита вдигането на минималния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица с 60% като изключително голяма грешка!

  4.2. Всички средства от приватизация и концесии трябва да постъпват в Сребърния фонд. Изключително важно е Сребърният фонд да започне да се управлява от БНБ, за да се постигне професионално управление, доходност, стабилност и високо ниво на сигурност на натрупаните средства.

  5. В подкрепа на бизнеса

  В момента държавата дължи около 1,5 млрд. лв. на бизнеса и около 0,5 млрд. лв. под формата на невъзстановен ДДС. Тази порочна практика трябва да бъде прекратена!

  5.1. Затова ние от СДС настояваме за незабавно изплащане на всички натрупани задължения по редовно сключени и коректно изпълнени договори.

  5.2. Дължимият ДДС трябва да бъде възстановяван навреме. В тази връзка настояваме за създаване на публичен регистър на всички сключени договори от държавните органи.

  5.3. Предоставяне на 700 – 800 млн. лева под формата на нисколихвени инвестиционни и оборотни кредити от Българска банка за развитие. Банката ще осигури тези средства чрез привличане на частен финансов ресурс (от други български и чуждестранни банки).

  Средствата ще се отпускат целево като нисколихвени кредити за малки и средни предприятия. При определена горна граница на кредита от 500 хил. лева тази мярка ще подпомогне развитието на около 1500 български предприятия.

  5.4. Рязко подобряване на бизнес средата в България.

  Чуждите инвеститори вече започват да се съвземат от кризата, но за да дойдат в България страната трябва да предложи по-добри условия, по-малко бюрокрация и административни пречки, по-малко корупция и затруднения. Крайно време е дълго отлаганата административна реформа да се случи.

  Необходимо е:

  –        Намаляване на данък дивидент от 5 на 1 процент, което ще насърчи значително чуждестранните инвестиции.

  С 10 процента Корпоративен данък печалба и 1 процент данък дивидент България ще стане една от най-атрактивните за инвестиции страни членки на ЕС.

  Първата цел е до края на годината България да отбележи значимо подобрение (поне 5 места нагоре в класацията) по всички индекси за икономическа свобода, бизнес среда, конкурентност.

  –        Намаляване на данъка на едноличните търговци от 15 на 10 на сто

  6. Мерки за изсветляване на българската икономика.

  В България електронните плащания са много малко, значителна част от плащанията са в брой. Като идеи за изсветляване на българската икономика СДС предлага увеличаване на електронните и банковите разплащания. За целта е нужно:

  6.1. Въвеждане на електронно правителство – повечето държавни услуги да се предлагат и по интернет, а не само на гише

  6.2. Плащанията на всички държавни и общински такси и данъци да могат да се правят чрез системи за електронни плащания по интернет

  6.3. На всички гишета на държавни и общински органи да има POS-терминали, чрез които всякакви такси и глоби да могат да се платят чрез банкова карта

  6.4. Таксите за ползване на държавни и общински административни услуги да са двойно по-ниски, ако се ползват по електронен път

  6.5. Всички фирми с голям оборот или голям риск от укриване на обороти да бъдат задължени да осигурят възможности за плащане по интернет и плащане чрез банкова карта във всичките си офиси

  6.6. Стимули за плащане чрез банкова карта или по електронен път (бонуси и облекчения)

  6.7. Програма “таен клиент”, чрез която НАП да проверява доколко фирмите осигуряват възможност за електронни плащания и издават касови бонове

  Колкото повече се ползват електронни плащания и колкото по-ниски са данъците и осигуровките, толкова по-малка е сивата икономика в съответната страна.

  7. Заплащане на заменките по пазарна цена към датата на придобиване.

  През годините държавата бе системно ощетявана от замени на земи и гори под тяхната пазарна стойност в името на съмнителни инвестиционни интереси. В момента българският данъкоплатец е заплашен да плати допълнително за тази практика под формите на глоби към Европейската комисия.

  Затова СДС предлага приемане на поправки в закона за държавната помощ, които да гарантират, че ако Европейската комисия обяви заменките за държавна помощ, съответните облагодетелствали се лица ще заплатят на държавния бюджет разликата до пазарната цена.

  Така едновременно ще се осигурят средства в бюджета, ще се възстанови справедливостта и ще се избегне голямата глоба от Европейската комисия.

  8. Оценка на въздействието на всички закони и процедури.

  Всички закони и процедури, които предстои да се приемат да минават задължително през анализ на въздействието и публично обсъждане.

  СДС е неприятно изненадано от изключителното упорство, с което този прост механизъм за подобряване на качеството на българското законодателство продължава да не се въвежда в практиката на Министерски съвет и Народното събрание.

  За целта е важно да се въведат глоби за служители и министри, които не спазват изискването.

  Нужно е да се направи и постепенна оценка на въздействието и на вече приети закони, за да се облекчат ненужно тежки бюрократични пречки и да се премахнат ненужни режими.

  9. Административна реформа.

  За да се подобри инвестиционния климат и бизнес средата в България е нужно сериозна и задълбочена административна реформа.

  СДС предлага това да започне с

  Реформа в системата за изплащане на бонуси, 13-ти заплати, допълнително материално стимулиране в държавния сектор.

  За целта предлагаме:

  9.1. Обвързване на заплащането с постигнатите резултати.

  9.2. Забрана за плащане на бонуси на всички.

  9.4. Да се оптимизира щата на държавната администрация. Целта е да се намали броя на хората, работещи в държавната администрация, но те да са по-компетентни, по-мотивирани и с по-високо заплащане

  10. Инвестиции в инфраструктура, като средство за създаване на работни места и за подпомагане на българския бизнес. Крайно време е България да има завършена магистрала

  11. Инвестиции в енергийна ефективност.

  Желанието да се осъществи строежа на АЕЦ „Белене” е все едно да се иска построяването на нов язовир, когато се спука една водопроводна тръба. В този смисъл е в пъти по-продуктивно България да инвестира в подобряване на своята енергийна ефективност, отколкото да се впуска в строежа на нова централа.

  12. Стимулиране на развитието на иновациите, новите технологии и изследователската работа.

  13. Назначаване на вицепремиер по еврофондовете, заедно с цялостен нов екип, който да носи отговорност за качеството на проектите, за осигуряване на условия за честно състезание и за по-добро усвояване на европейските фондове.

  През 2010 става все по-критично България да започне усвояването на по-голямата част от европейските фондове. Това няма как да се случи с кадрите, които до този момент не са успели да постигнат това. Крайно време е да се създаде нов, компетентен и некорумпиран екип за всяка една оперативна програма, който да се заеме с тази задача.

• Борисов носи оставката на правителството в джоба

  Премиерът Бойко Борисов заяви, че е написал оставката на правителството и тя е в джоба му. Повод за думите му е нарастващото напрежение в редица професионални общности, които от месеци не са получавали предвидените за тях пари от държавата.

  „Правя всичко възможно с това правителство да изкараме тези тежки месеци. По-тежко не е било от войната. Моля ви, когато ме репресирате, да знаете, че съм написал оставката на правителството в джоба си”, каза Борисов. Той отново напомни, че заварил държавата в тежко положение.

  Повод за заплахата с оставката бе протестът на личните лекари, които не са получили от държавата полагащите им се средства за януари. Премиерът увери, че вече са им преведени 25 млн. лв.

  Председателят регионалното сдружение на общопрактикуващите лекари в Разград д-р Селиме Карагьозова поиска извинение от Бойко Борисов. „Отказваме да поемем вината за предстоящото двупроцентно увеличение на здравните вноски. Не ние правим бюджета на страната”, каза тя на протеста на джипитата.

  Заради липсата на достатъчно приходи в хазната кабинетът обяви в понеделник, че здравната вноска ще се увеличи от 8 на 10 процента от април.

  Източник: Кафене.нет

• Македонска версия на световната история в Youtube

  Десетминутен запис с изпълнение на танцов ансамбъл „Никола Карев” от Австралия е на път да предизвика скандал в световната мрежа You Tube. Сагата с македонския прочит на биографията на Александър Македонски е покъртителен, коментират тези, които вече са успели да се запознаят с клипчето .
  Зрителите могат да видят „уникалното” хореографско решение, в което младежи с гръцки шлемове, ризници и мечове, със слънцето на Вергина на гърдите и девойки в дълги гръцки пеплоси и хламиди играят македонски хора, в голямата си част заети от хореографията на Ансамбъл „Пирин”.
  В друга сцена антични македонци и перси се бият до смърт с мечове във вариант на „Танц със саби” на Арам Хачатурян под звуците на българска ръченица.
  В края на „спектакъла” Александър, който е преживял вече смъртта на своя баща и призивите на преторианците „Не е важно како ке се вика кралот!”, изпива поднесената му чаша с отрова и с патос констатира „Обиколих целата населена и ненаселена земя, но не можах да я избегна судбината.” И още сакралното „Македония ке пребиде!”
  Модерният спектакъл очевидно е част от вълната за популяризиране на тезата за античния македонски произход и връзката с древните македони. На сцената, която наподобява читалище, е поставен плакат „Македонско младинско дружество Никола Карев. 30 години посланици на македонския фолклор”.
  Тезата за връзката с Александър Македонски не е приета от нито една сериозна европейска или световна историография. Въпреки това обаче в последните години масово в австралийските висши учебни заведения се развиват тези и се печелят проекти, които доказват античния македонски произход. За последното съобщиха и български студенти в Австралия.

  © Информационна агенция „Фокус“

• <<
• 1
...
• 390
• 391
• 392
• 393
• 394
• 395
• 396
• 397
• 398
• 399
• 400
...
• 416
• >>