2024-12-23

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • С „неуправляем пътник“ в управлението

    Отминалата седмица ще се запомни със скандала, предизвикан от лидера на „Атака“ Волен Сидеров по време и след полета му със самолет на „Луфтханза“. Ясен Бояджиев за някои от вероятните последствия от скандала.

    Полицията във Франкфурт на Майн разследва случая. До какви изводи ще стигне е рано да се каже, но поради по-особения статут на пътника е възможно правните последствия да се разминат. От друга страна, точно защото не става дума за случаен пътник, ще е доста по-трудно да се избегнат негативните морални и политически последствия.

    Моралните щети

    Подобни, а и по-неприятни инциденти по света стават всеки ден с лица от различни националности. Поради редица обективни и субективни натрупвания обаче чуваемостта е по-голяма, когато замесените са от нашия край на Европа. Още повече, когато са политици и народни избраници. Така лидерът на „Атака” лепва още едно срамно петно върху неблаговидния образ на България и българите, за които той иначе, по собствените му високопарни твърдения, вече 20 години води своята „битка”.

    Това, разбира се, няма да ни е нито за първи, нито за последен път, тъй че някак си ще го преживеем. За самия него, естествено, от значение са не моралните, а политическите последствия. Проблем нямаше да има, ако ставаше дума за български самолет и българско летище. Мнозинството от българската публика не се впечатлява от такива неща, които пък, от друга страна, тук е лесно да се потулят и даже да се представят наопаки.

    Преобразяване за външна употреба

    В случая обаче целта на „пътуването” е задгранична. Нямам предвид конкретния полет, а очевидните последователни усилия на лидера на „Атака” да се покаже такъв, какъвто не е. Вече повече от шест месеца той е „по-тих от водата”, старателно загърбва всичките си любими тези и каузи и безропотно и самоотвержено се съгласява, подкрепя и защитава всичко, което каже или направи лидерът на ГЕРБ. Чудодейното преобразяване явно не е за вътрешна употреба, защото тук то не може да заблуди никого. Може дори да отблъсне значителна част от избирателите на „Атака”.

    Нейният лидер е готов да заплати и тази цена, защото очевидно преобразяването му е предназначено за пласиране на международния политически пазар. Злите езици отдавна говорят, например, че се подготвя взаимноизгодното му приобщаване към Европейската народна партия. Каквато и да е крайната цел, инцидентът във Франкфурт прави пътуването до нея твърде проблематично и дипломатическият паспорт вече няма как да помогне. С това обаче възможните политически последици от случая не се изчерпват.

    Български „лекции“ в Германия

    „Всеки човек сам може да прецени поведението си”. Така министър-председателят отклони българските репортери, поискали да узнаят мнението му за случилото се.

    Опасявам се обаче, че на друго място и пред други хора няма да му е толкова лесно да се измъкне от въпроса. А въпросът е защо измежду съществуващите възможности избра точно партньорството на партия, която, меко казано, не се ползва с много благовидна слава в цивилизована Европа. И на каква цена получава нейната безпрекословна подкрепа.

    Впрочем, по неизвестни причини този въпрос най-старателно му беше спестяван именно на европейски терен от припозналото го европейско политическо семейство. Никой не повдигна въпроса и когато в лекцията си за „Българския европейски път” пред отбраната местна публика в Берлин той отново обяви, че на този път е сам и сам носи отговорността.

    „Опитваме се да налагаме европейски стил на поведение”, похвали се тогава премиерът. Само десетина дни по-късно обаче във Франкфурт „лекцията” си по европейско поведение изнесе лидерът на „Атака”. След нея вече ще е много трудно да се избягва въпросът какво прави в управлението на България „неуправляемият пътник” от самолета на „Луфтханза”.

    Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев
    Източник: dw-world.de

  • Дамян Яков: Държавата нехае за просперитета на нацията!

    Ние ще бъдем лакеите в Европа. Все едно е дали сме в Европа, дали сме в Азия или в Латинска Америка ако 30% от нашето подрастващо поколение е неграмотно.

    Когато наскоро се заговори за фототипното издание на “Ил регно де гли слави” или както още е познато „Царството на славяните” от католическия монах Мавро Орбини и излязло през 1601 г. в Пезаро – Италия, поисках да се запозная с него, защото и то и авторът му са много интересни както в исторически план, така и за съвременниците ни, които се интересуват от идеята за славянството.

    Дон Мавро е родом от Далмация и става член на бенедиктинския орден на остров Млет. Той е, човек, който си е поставил задача да напише история на южните и източните славяни. Онази част от славяните, които са били всъщност в рамките на Османската империя, славяните, които са били подтиснати. През 1722-ра година книгата му се превежда на руски език по личното разпореждане на Петър І Велики. За да я прочетат са идвали хора от Сибир до Москва, за да разберат кои са те, защото руснаците не са знаели, че освен тях съществуват и други славяни.

    Оказа се, че книгата е отпечатана само в триста луксозни екземпляра, един от които е подарен на Папата, един на българския Президент, един е у издателя, а останалите са на отговорно пазене в библиотеката. Така се озовах в офиса на издателство Дамян Яков, където разговарях с него за това кое го е накарало да отпечата тази книга и рентабилно ли е да си издател в условията на икономическа криза. „Освен, че е пазарен продукт и трябва да гледаме на книгата като и на всеки друг вид стока, ние сме длъжни да имаме някакво отношение към нея. Едва ли има издател в България, който да не носи това у себе си. От друга страна, без да звучи патетично, човек трябва да си прави живота интересен и това важи за всички книги, които издавам. Ние се опитваме да наложим някакъв стил, да направим поне част от изданията ни разпознаваеми. На година пускаме около 60 – 80 нови заглавия в няколко поредици – детска, българска класика, училищна библиотека с произведенията, които се изучават в училище плюс помагала от 1 до 12 клас и за кандидат-студентите. Също така, най-общо казано, популярна психология и издания целящи самоизграждане и самоусъвършенстване. И накрая една луксозна поетична поредица – антология съвременна българска любовна лирика, български стихове за виното и любовта, Робърт Бърнс, Есенин

    Омар Хаям, сонетите на Шекспир… – изящно оформени издания, които са свързани с разпознаваемостта, за която говорех.    Освен това ние използваме изцяло български художници при илюстриране и оформление на книгите, с изключение на случаите когато техен автор е самият автор.” – разказваше Дамян Яков, докато разлиствах страниците с позлата или цветни десени по ръбовете.

    Най-новото, което издателството представи тази седмица в Американския център на Столична библиотека е книгата на Леда Милева “Кънки на колелца”. Съставителството на книгата е нейно – тя сама е подбрала най-популярните си стихотворения. Издателството беше поканило и повече от 50 деца от 5‒ти и 6‒ти клас, които са подготвили специално поздравление за поетесата, която днес, 5-ти февруари, навършва 90 години.

    А на въпроса „Майка или мащеха е държавата за българския книгоиздател” Яков коментира:

    „За съжаление не мога да кажа, че е майка, защото това веднага би изисквало да добавим и закрилница, а нищо подобно няма в отношението на държавата към книгата и към книжния сектор, както и към хората, които работят в него. Политиката, която води Асоциация “Българска книга” е насочена към това да покаже, че в отношенията на държавата към книжния сектор, че в държавната културна политика има съществени дефицити. Много често досега говорехме за фискалната политика на държавата спрямо книгоиздаването. Във всички европейски страни има редуцирана ставка на ДДС за книгите – те принадлежат към една привилегирована група от стоки, за които се смята, че са изключитално важни за съществуването на нациите, за образованието на младите хора, за просперитета на тези страни и тази ставка е средно между 7 и 5 процента, а не 18 – 20, а в Полша и Великобритания е 0.00. Това показва, че в тези държави на книгата се гледа наистина като на важен инструмент за просперитета на нацията, докато у нас това не се случва, въпреки че от 15 години, откак съществува Асоциацията, ние апелираме към управляващите в тази посока, но разбиране не срещаме, освен от някои депутати в опозиция, които щом дойдат на власт забравят думите си. Сега разбираме отново, че решаването на този проблем се отлага за неопределено време.

    Съществен проблем до неотдавна беще липсата на закон за библиотеките в България. Сега закон има, но сегашното правителство трябваше да си постави задача създаването на правилник за приложението му и на стандарт за снабдяването на публичните библиотеки с книги. Има стандарти на ЮНЕСКО за това на колко дущи какво количество трябва да постъпва в публичните библиотеки – примерно на 1000 души – 25 заглавия, което като цени на книгите в България означава около 25 милиона лева годишно за обновяване на фондовете. В Европа този стандарт е 25 милиона, но не лева, а евро. У нас сочим това като пример, но единствените пари, които бяха отпуснати, буквално като благоволение, през миналия мандат, бяха 9 милиона, от които 4 милиона така и не стигнаха до библиотеките.

    За съжаление не виждам как с тази политика новото правителство ще оправи плачевното положение на библиотеките, което се е върнало с 15 години назад. В Министерсктво на културата дирекцията за книги и библиотечно дело беше закрита и сега не е ясно дали има човек, който да отговаря за читалищата и за книгите и съответно за библиотеките. Не ясно дали в парламентарните комисии за култура се обмисля изобщо някой да се върне и да погледне новоприетия закон за библиотеките, който без стандарт, по който да работи е само една куха рамка, едно артикулиране на конституционните права на всеки българин за равен достъп до книгата.

    Много често нас издателите са ни упреквали, че мислим само за собствените си интереси – в това няма нищо лошо – ние сме една браншова организация и имаме своите икономически интереси, но от друга страна ние се опитваме да покажем – и тово е видимо, че ние не повдигаме един проблем, който е свързан единствено и само с нашите интереси, а един национален проблем и ние преди всичко това показваме, че трябва да стои на преден план.

    От друга страна има и други извънредно тревожни факти, които или са неизвестни въпреки усилията ни да ги направим достояние на управляващите, или са просто грубо пренебрегвани. Преди около три-четири години бяха направени две изследвания у насна грамотността на децата съответно от първи до четвърти и след това от пети до осми клас – ПИЗА и ПЪРЛС, които установиха, че България има огромен проблем с неграмотността, която се шири сред подрастващото поколение. От една страна изследванията показват, че от първи до четвърти клас децата ни не са на последните места ро грамотност, но не са и сред първите. Те се учат да четат. По-късно обаче се проявяват два вида неграмотност – едната е незнаене да се чете, а другата неумение да се разбира смисълът на прочетеното, да се декодира текстът. Децата престават да четат друго освен пряко свързаното с учебния процес. И става дума за изключително високи проценти – над 30 на сто!

    Ако 30 процента от нашето подрастващо поколение е неграмотно и ако по-късно се появява вторична неграмостност за хора след 8-ми клас примелно, които спират да четат и да попълват знанията си, това означава, че ние се развиваме като една нация, която в най-скоро време ще бъде попълнена от индивиди годни единствено и само, изключително за ниско квалифициран труд. Ние ще бъдем лакеите в Европа! За какво толкова се радваме, че сме в Европа? На кого се радваме? На това, че ще попълваме чистачите в Европа? Ние нямаме никаква причина, ако се развиваме по този начин, да се радваме, че сме в Европа – ние сме никой в Европа! И ако така се развиваме, ако продължаваме да отглеждаме едно неграмотно поколение, няма нужда да бъдем в Европа. Дали сме в Европа, дали сме в Азия или в Латинска Америка е все едно, защото нищо добро от подрастващото неграмотно поколение не може да се очаква. Ние трябва да променим кардинално веднага този резултат от работата на много управници, много години. Ние трябва да го променим това състояниена нещата, за да можем да разчитаме, че нещо хубаво може да очаква нашите деца след време“.

    Автор: Стоян Колев (Фрогнюз)

  • Жребий за квалификациите за Евро 2012 г.

    България изтегли много тежък жребий за квалификациите за Евро 2012 г. и ще спори с Англия, Швейцария, Черна гора и Уелс.

    „Трикольорите“ се паднаха в група от пет отбора без ясно изразен аутсайдер. Соченият за най-слаб отбор в групата – Черна гора пък беше наш съперник в квалификациите за Мондиал 2010 и определено ни създаде доста проблеми.

    В Подгорица измъкнахме щастливо 2:2 в самия край, а в София пречупихме черногорците с късмет през първата част и силно второ полувреме за крайното 4:1. В момента тимът се води от стария ни познайник от периода като селекционер на Хърватия Златко Кранчар. (Повече за Черна гора)

    Безспорно най-силният състав в групата е Англия, който се класира безапелационно на Мондиала в ЮАР. Под ръководството на Фабио Капело англичаните показват съвсем различен футбол от досегашния и много специалисти вече ги сочат дори за бъдещи световни шампиони. (Повече за Англия)

    „Ще е трудно. Уважавам всеки отбор по света. Мачовете с Уелс са специални за нас. България не е лесен отбор, а Швейцария имат доста интересни млади играчи. Все пак мисля, че Англия ще е на Евро 2012“, каза минути след жребия Фабио Капело.

    Швейцария е втория по сила отбор в групата на база ранкинга на отборите. Именно срещу тях беше и дебютът на селекционера Станимир Стоилов в националния отбор. Тогава България завърши 1:1 като гост. Селекционер на тима е Отмар Хитсфелд. (Повече за Швейцария)

    С отбора на Уелс сме играли за последно в квалификациите за Евро 1996. Тогава ги наказахме на два пъти с по 3:0 с феноменални голове на Балъков, Трифон Иванов и Емо Костадинов. Наставник на Уелс е легендата Джон Тошак. (Повече за Уелс)

    ПЪЛЕН ЖРЕБИЙ за квалификациите за Евро 2012 г. в Украйна и Полша.

    Група А
    Германия
    Турция
    Австрия
    Белгия
    Казахстан
    Aзербайджан

    Група B
    Русия
    Словакия
    Ейре
    Макединия
    Армения
    Андора

    Група С
    Италия
    Сърбия
    Северна Ирландия
    Словения
    Естония
    Фарьорски острови

    Група D
    Франция
    Румъния
    Босна и Херцеговина
    Беларус
    Албания
    Люксембург

    Група E
    Холандия
    Швеция
    Финландия
    Унгария
    Молдова
    Сан Марино

    Група F
    Хърватия
    Гърция
    Израел
    Латвия
    Грузия
    Малта

    Група G
    Англия
    Швейцария
    България
    Уелс
    Черна гора

    Група H
    Португалия
    Дания
    Норвегия
    Кипър
    Исландия

    Група I
    Испания
    Чехия
    Шотландия
    Литва
    Лихтенщайн

    Правила
    В квалификациите за Евро 2012 участват 51 национални отбора на страни от Европа, които са разделени чрез жребий в 6 групи по 6 отбора и в 3 групи по 5 отбора.

    Деветте победители в групите и най-добрият втори отбор се класират директно за финалите в Полша и Украйна, които се класират като съдомакини на Евро 2012. Осемте отбора, завършили на второ място в квалификационните групи, ще играят бараж за класиране.

    Източник: http://www.vesti.bg/

  • Случай с българка от Чикаго разкрива лабиринтите на американската имиграционна политика

    Българка, чийто баща е роден в щата Индиана и която получава американско гражданство в далечната 1981, е получила писмо от Държавния департамент, с което я уведомяват, че това е грешка и, че тя не е американка.

    „Чикаго Трибюн“ съобщава за българка от Русе, заселила се в САЩ през 1997 година. Ангела Бонева е омъжена за българин, има 7-годишен син и е живяла в град Найлс преди да получи писмото от Държавния департамент.

    34-годишната българка от 7 години се опитва да спре депортацията си. Помислих си, че е някаква шега, разказва Ангела. Израснах, смятайки, че съм американка. Сега искат да ми отнемат. Това е като лош сън.

    Ситуацията с Бонева показва понякога зашеметяващата калейдоскопична същност на имиграционната система в САЩ, пише изданието.

    Когато през 2003 Ангела Бонева се опитала да поднови американския си паспорт, Държавният департамент я информирал, че решението на консула да й даде гражданство през 1981 е в нарушение на изискване, по силата на което баща й би трябвало да е живял в САЩ 10 години преди тя да е била родена.

    В действителност обаче той прекарал едва 6 години преди да се премести в България. Писмото отбелязвало, че това изискване за жителство било намалено през 1986 на 5 години, така че друг на нейно място би могъл да се възползва от улеснението.

    Потърсеният от нея адвокат й дал абсурден на пръв поглед съвет: да приеме от родения в България неин съпруг Георги Петров, натурализиран гражданин от 2008 след като се установил в САЩ благодарение на нея, реципрочен жест, за да си върне отнетото гражданство.

    Говорителката на Държавния департамент Адриана Галегос отказва да коментира ситуацията на Бонева, позовавайки се на конфиденциалност.

    Източник: Кафене.нет

  • Издирват убийците на Мартин Борилски

    Убийците на Мартин Борилски са обявени за общодържавно издирване, съобщи пресцентърът на МВР.

    Тази седмица Великотърновският съд призна Георги Желязков и Стоян Стоичков за виновни за жестокото убийство на българския студент преди близо 10 години във Франция.

    Мерките им за неотклонение бяха променени от гаранция в задържане под стража.

    Двамата не присъстваха в съдебната зала, а за оправдание адвокатите им посочиха проблеми с придвижването до Велико Търново и повреда в автомобила им.

    Вчера представители на Съдебната полиция във Варна са потърсили Стоичков и Желязков на адресите, където са регистрирани, но те не са били открити. Днес от полицията също са ги търсили, но отново не са ги намерили.

    Това е причината те да бъдат обявени за общодържавно издирване.

    В постановлението се казва, че двамата трябва да бъдат отведени във Варненския затвор.

    Ден след произнасянето на осъдителните присъди френският адвокат на майката на Мартин Борилски заяви, че

    във Франция ще има отделен съдебен процес за убийството

    Ерик Морен очаква първото заседание да е след 3-4 месеца.

    „Процедурата в България няма абсолютно никакво правно влияние върху френската процедура. Тя е независима от френската. Те вървят заедно като няколко спътнички на съдбата от няколко години“, заяви той за Българското национално радио (БНР).

    В отговор на въпрос дали натискът на Франция е довел до издаването на осъдителните присъди в България, Морен отбеляза, че българското правосъдие е трябвало „да се бори повече с натиска от антуража на обвиняемите“.

    Френският посланик Етиен дьо Понсен от своя страна отрече да е оказвал натиск по делото и отбеляза, че най-важното е, че „съдът е взел предвид точно определените доказателства по ДНК пробите и другите елементи, които са предоставени от френските следователи“.

    Българската съдебна сага с жестокото убийство на Мартин Борилски все още не е приключила, защото присъдата може да се обжалва пред Върховния касационен съд в 15-дневен срок.

    Източник: VESTI.bg

  • Брюксел и читалищният самодеен драмсъстав

    Убедителното представяне на втората българска кандидатка за еврокомисарския пост Кристалина Георгиева пред ЕП, постави нови въпроси, свързани с подбора на кадри с висока международна квалификация, смята Георги Папакочев.

    Прякото предаване от изслушването на Кристалина Георгиева в Брюксел предостави отново възможността българинът да участва, макар и само като свидетел, в демократичния процес по селекцията на бъдещия еврокомисар.

    Независимо от усещането за своеобразен „реванш” на националното достойнство, очакван след нелепото представяне на първата кандидатура, реакциите на българската политическа класа и медии бяха по-скоро стреснати, отколкото окуражителни.

    Просто отдавна закърнялата способност на гражданството и неговите представители във властта да се порадват на индивидуалния успех, независимо от оцветяването на партийните очила или въпреки тежките комплекси на собствената посредственост и ниска образованост, до голяма степен се изрази в класическото абсурдно недоумение: „Не може да бъде, та тя ми беше комшийка!”

    Резервната национална гарнитура

    Комшийка или не, г-жа Кристалина Георгиева беше вкарана в „еврокомисарския мач” не от резервната скамейка играчи на ГЕРБ – тя не членува в сегашната неопитна управляващата партия, а и деликатно отклони настойчивите покани да заеме вицепремиерския пост в правителството!

    Бъдещата еврокомисарка беше извадена от виртуалната национална кадрова банка, която включва доказалите се на международния терен българи независимо дали са политици, експерти, учени, творци или студенти.

    Тяхното признание и опит са резултат от качествата и усилията, положени във формациите с международно представителство, в глобалния бизнес, в политическите органи на световни и регионални организации като ООН, ЕС, НАТО и много други, в елитните университети на планетата, където преподават и учат, в реномирани световноизвестни научни институти, в средищата на глобална култура и цивилизация.

    Те са основно сред двата милиона българи, напуснали през последните 20 години трайно родината си поради невъзможността да реализират в нея своите способности и интелект, но потенциално готови да й помогнат, ако тя, родината им, знае кога и как да се обърне към тях.

    Money, money, money…

    За разлика от Чехия, Полша и Балтийските държави, България очевидно има трудности в подобен тип комуникация. В първите години след прехода управляващите измислиха „Българския Великден” и „Бъдеще за България” не, за да използват потенциала на способните сънародници по света, а за да ги „скубят” за валута.

    Дори един финансов министър с нечовешко малко име, беше скастрил лакомо младите „великденци”: „Ний от вас акъл нищьем, пари носетьи!”.

    След неубедителното представяне на „сините якички” от НДСВ в управлението, тристранната коалиция реши да заложи основно на здравите сили със солидна съветска подготовка, резултатите от което днес са налице.

    Всичко това, обаче, не попречи на отделни личности да намерят индивидуално международно признание на своите знания и лични способности, независимо че произхождат от малка балканска държава и колкото и трудности да им е струвало това.

    Художествена самодейност

    Днес същите тези хора, подобно на новата бъдеща еврокомисарка, са готови да измият лицето на държавата, но на каква цена?

    Усетил киселинната политическа среда на София известният икономист проф. Илиян Михов побърза да отлети обратно за университета си в Сингапур, като отхвърли вицепремиерската оферта.

    Подобни са реакциите на десетки, дори стотици ентусиазирани кадърни българи, натирвани зорлем обратно в чужбина от грубата местна партизанщина, от посредствената завистливост и ендемичната корупция на своите сънародници.

    Сега, след като с успеха си новата еврокомисарка Кристалина Георгиева показа на българите, че Брюксел не е сцена за читалищни изпълнения на провинциални самодейци от партийните драмсъстави, може би нещо с отношението към българската „виртуална резервна кадрова скамейка” ще се промени?

    Дай Боже, макар това да е малко вероятно. Причината – местният „европеец” не се променя лесно. Той просто не е такъв човек.

    Източник: Deutsche Welle

  • Българските традиции: Голяма Задушница

    В съботния ден срещу Месни Заговезни за помен се приготвя „коливо“ (варено, подсладено жито), хляб и вино

    В съботата срещу Неделя Месопустна (Месни заговезни) всички българи правят помен в чест на мъртвите – на голямата Задушница преди Великия пост.

    Както името „Задушница“ показва, това е ден за възпоменаване на душите на починалите. За помена се приготвя „коливо“ – варено, подсладено жито. Българската традиция включва и хляб и вино. В по-ново време се прибавят дребни сладки и соленки.

    Поменът се прави на гроба, в църква или у дома.

    Обикновено на гроба свещениците извършват парастас, защото е по-кратък от панихидата. Тя е по-пространният молебен за упокоение на душите и включва повече молитви, както и четения от Евангелие и апостолски текст.

    Според народното вярване на този ден душите на умрелите се връщат. Те стоят до собствения си гроб. Поради това техните живи роднини им носят храна и вино.

    Ритуалното подаване и поливане служи за засищане на душите на починалите близки. След това се пали свещ на гроба, която пак според народните вярвания осветява пътя на душите в тъмното. Така те няма да се лутат.

    Денят на голямата Задушница преди Месни заговезни всяка година е различен, защото зависи от датата на Възкресение Христово (Великден). Тази година големият празник е на 4 април.

    За една календарна година обикновено Задушниците са четири – преди Месни заговезни, след Спасовден (Черешова), около Димитровден и Архангеловден.

    Източник: VESTI.bg

  • Местната власт се формира по порочен модел

    Гарантира  се представителство на сенчестия бизнес и престъпните босове

    Моделът на формиране на местното управление е напълно порочен, което позволява едри представители на сенчестия бизнес и криминални босове да намират директно представителство в местната власт. Това показват резултатите от представеното в четвъртък проучване на Института за развитие на публичната среда, озаглавено „Купените местни избори или смъртта на местната демокрация“.
    Изследването засяга местните избори през 2007 г. в общините Несебър, Созопол, Казанлък, Петрич и Сандански.

    Председателят на Института за развитие на публичната среда Антоанета Цонева посочи като основен извод на изследването невъзможността купената местна власт да изгради органи за самоуправление, които да представляват и да идентифицират ясно нуждите на гражданите.

    Конструкцията на местната власт предполага създаването на типове стратегии за завладяването й, защото институциите са в „будна кома“. Взаимоотношенията между основните органи на местно самоуправление – Общинският съвет и кметът – са основани на институционалната им слабост и зависимост при осъществяването на техните функции, смятат авторите на изследването.

    Конкурентни икономически интереси, търсят представителство в местната власт и използват изборите, за да се позиционират едни спрямо други. Това се постига чрез бизнес стратегия – създават се обединения от сходни и близки интереси, които се прикриват зад местни предизборни коалиции или партии. След като влезнат във местната власт, бизнес играчите задкулисно се договарят за управлението и го парцелират.

    Може да се твърди, че в общинските съвети на изследваните общини са влезли съветници, чиито мандати са осигурени благодарение на купуването на гласове, контролиран вот или принуда. Пазаруването на избиратели става с „мръсни пари“, добави Цонева. Така се конструира зловеща картина. Избори 2007 в петте общини са превзети от престъпни мрежи, които купуват гласове, а ключови играчи са контрабандисти, трафикатни и наркоразпространители, посочи тя.

    Авторите на проучването са на мнение, че само промени в изборното законодателство и неутрализиране на 300-те боса, тероризиращи местните общности, няма да решат проблема с корупцията на местно ниво и опорочаването на местните избори.

    Наскоро след национално съвещание на МВР, в което участваха и шефовете на окръжните прокуратури, Цветан Цветанов и Борис Велчев заявиха, че има около 250 -300 човека, които тормозят обществото и страната като цяло. Вътрешният министър и главният прокурор си поставиха амбициозната задача тези хора да бъдат неутрализирани в рамките на тази година.

    Участниците в изследването – Антоанета Цонева, Мирела Веселинова и Светослав Георгиев – обаче смятат, че дори и въпросните 250-300 човека да бъдат арестувани и съдени, на тяхно място ще се появят други хора, които дори може и да са повече на брой.

    Интервюираните представители на различни политически сили в изследваните общини твърдят, че около 30 % от мандатите на партиите и коалициите, представени на местно ниво, са купени или манипулирани чрез контролиран вот. „Никой не се опита да ни убеди, че изборният процес е протекъл по един прозрачен начин“, посочи Цонева.

    Насилието неизменно съпътства изборния процес в граничните и черноморските общини. В тези региони то е свързано с по-висока концентрация на криминален контингент, склонен към брутално нарушаване на правилата и установяване на контрол над територията и избирателите чрез използването на сила. По дефиниция в такива райони наличието на силни структури на организираната престъпност и разпадът на политическото са взаимно обусловени.

    Купената власт обаче не може да бъде адекватна на очакванията на гражданите, обясни Антоанета Цонева.

    Източник: Мediapool.bg

  • Затвор за българин в САЩ за насаждане на расова омраза

    Български гражданин се е признал за виновен по обвинения за разпространяване на антиеврейски символи и лозунги в нюйоркския район Бруклин, както и в притежание на оръжия

    Българинът Ивайло Иванов е нарисувал със спрей свастики на 23 сгради в Бруклин, включително и на две синагоги и е разпространявал листовки с лозунга „Убий всички евреи”.

    През 2008 г. нюйоркската полиция откри у дома на Иванов склад с оръжие и амуниции, за което тогава Еврочикаго писа.  Поради фамилията си и местоживеенето той първоначално бе обявен за руснак.

    Тайникът е бил разкрит, след като българинът се е прострелял с едно от оръжията по невнимание.

    Ивайло Иванов се е признал за виновен и по двете обвинения – за притежание на оръжие и за насаждане на расова омраза.

    Окончателното решене на съда ще бъде произнесено на 25 февруари, когато българинът може да бъде осъден на 18 години затвор.

  • М. Незалзов: Срам и болка за България е гражданството

    Гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам, казва за Frognews.bg бесарабският българин.

    Михаил Георгиев Незалзов е бесарабски българин, роден 1974 г в с. Кирсово, Р Молдова. За първи път идва в България през 1991 г.; приет е да учи актьорско майсторство в НАТФИЗ. След завършването си е разпределен в Силистренски театър „Сава Доброплодни“, където работи и до днес.

    интервю на Ана Кочева

    ‒ Какво Ви доведе в България?

    ‒ Съдбата.

    ‒ Трудно ли се адаптирахте към средата тук? Как Ви приеха ‒ като българин, или не съвсем?

    ‒ Мисля, че се адаптирах лесно. В началото, говоря за НАТФИЗ, от повечето колеги ние бяхме възприемани като руснаци. След втори курс обаче вече всичко си дойде на мястото. Въобще ние, говоря конкретно за бесарабските българи, с пристигането си в България, стартираме живота си тук от оценката за нас като „руснаци”. След три-четири години стигаме до оценката „вие сте по-българи от нас”. Според мен и двете неща не са верни; ние сме просто българи с всичките положителни и, разбира се, отрицателни качества, с които господ е надарил българина.

    ‒ Кога решихте, че искате да останете в България?

    ‒ Доста рано, още по време на следването. Някъде след втори курс.

    ‒ Имахте ли проблеми с установяването, с получаването на гражданство?

    ‒ С установяването почти никакви проблеми не съм имал. А гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България. Тя, уви, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам. Това е срам и болка за България и за нейните чада, родени както вътре в нейните предели, така и извън тях. Лично аз съм чакал гражданството си 2,5 години, а сега разбрах, че го чакат между 4 и 5 години.

    ‒ Вие сте актьор в Силистренската трупа. Какъв е репертоарът ви?

    ‒ Аз за трупата няма да говоря, мога да кажа по‒скоро за моето място в нея. Едни ме харесват, други – не, съответно едните аз ги харесвам, другите – не. Нормална картина в България, а и извън нея, където се събират повече от трима българи заедно. А що се отнася до репертоара… ако зависеше от мен, нямаше да е сегашният…

    ‒ Има ли опасност от закриване на Силистренския театър и как оцелява той в ситуация на финаносова реформа на театрите?

    ‒ Има какво да се желае още, при това не говоря само за нашия театър. От както съм в театъра, а това са вече 15 години, в театрите все се прави реформа и тя все не става. В България думата реформа май означава по‒скоро „премахване”. За тия 15-20 „реформаторски години” се унищожиха читалища, музеи, театри, спортни зали, а сега се чудим, защо по-голямата част от учениците ни не знаят, кои са Вазов, Ботев, Левски дори. Но за сметка на това те са прекрасно запознати още от ученическата си възраст с алкохола, а в някои случаи и със спринцовка. Отвсякъде чуваме, че България изпитва дефицит от специализиран човешки ресурс, но с гледане на „интелигентни предавания” в прайм-тайма по телевизиите и посещения на чалгаджийниците, специализиран човешки ресурс трудно се кове. Но реформата си е „реформа”

    ‒ Имате награди. Какви са те?

    ‒ Скромни. През 2000 година съм награден от местна силистренска фирма, която по онова време се занимаваше с благотворителност, награждавайки в класациите „Най-добрият актьор и актриса за годината”. Получих наградата за ролята ми на Алдемаро в пиесата „Учителят по танци” от Лопе де Вега и за ролята ми на четиримата братя – близнаци в пиесата „Щръклица” от Панчо Панчев.

    ‒ Много бесарабски българи ли има по Ваши наблюдения в България? А в Силистра?

    ‒ Мисля, че са доста. И не заемат последно място в обществения живот на България както в наши дни, така и в миналото. Бесарабските българи винаги са играли важна роля в историята на България след освобождението й от турското робство. Едни от най-добрите и доблестни офицери в българската армия след Освобождението са бесараби: Олимпи Панов, Иван Колев и т.н. Първият ректор на СУ „Климент Охридски” – Александър Балан е също бесарабски българин. Министър-председателят Александър Малинов, който е изкарал, мисля, четири мандата, също е бесарабски българин. Говоря всичко това, не за да изтъкна бесарабските българи, а защото напоследък все повече гледам и чета различни материали за бесарабските българи и там ни представят малко като „бедният роднина”, „горките те”, което не е така. Имам чувството, че стана модно да се говори за „българите в чужбина”, но подчертавам „само да се говори”

    ‒ Случва ли се някои от тях да не успеят да се установят и да се наложи да се върнат обратно въпреки нежеланието им?

    ‒ Ами да, случвало се е. И случаите не са редки, дори познавам такива хора. На някои не им хареса тук, не можаха да се интегрират, но това са нормални неща според мен.

    ‒ Коя е най-голямата пречки, на която се натъкват „външните” българи в България?

    ‒ Българската бюрокрация. Пребориш ли я, става по-лесно.

    ‒ Как приеха Вашите роднини желанието Ви да останете? Не е ли сложно, когато родителите са далеч?

    ‒ Ще започна малко по‒отдалеч. Ние сме три деца в семейството, имам по-малки брат и сестра. Брат ми е сценичен работник в силистренския театър. Сестра ми завърши ЮЗУ в Благоевград и вече също работи в България. И тримата сме в България и мисля, че на родителите ни им идва малко вповече, та ние дори не можем да ги поканим на гости, забележете, защото нямат гражданство и при това положение попадаме в абсурдна ситуация. Трите деца са българи, родителите – не. Понякога си мисля, че поне аз, като най-големият трябва да се върна при родителите ни.

    ‒ А ходите ли си често?

    ‒ Ами според мен – нормално, но според родителите ми – рядко.

    ‒ Как се пътува дотам?

    ‒ Историите за пътуването до вкъщи, много приличат за историите за българското гражданство. Сложна работа.

    ‒ Къде е родината?

    ‒ Най-хубавото българско село – Кирсово.

  • Цървули и ботуши

    Автор: Мирчо Икономов

    Димитровград като градеж на века и резултатите от обратната селекция

    …Когато цървули дойдат на власт
    те се превръщат в ботуши…

    /Славомир Генчев. Антидот/


    Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души – целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните „стратегически“ подразделения. Световният учен – хирургът проф. Станишев – един от най-забележителните и високообразовани хора на България е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.

    Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века…

    Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко „програмна“ проява, своего рода „манифест“ на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията – всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР.

    Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда неотклонно в продължение на 45 години. Днес можем да кажем, че комунистите успяха в своята цел.

    В продължение на 45 години (а по малко по-различен начин и през следващите 20) българското общество е подложено на обратна селекция. Колкото образованието, средата и произхода на един човек са по-ниски и примитивни, колкото родителите му са по-неграмотни и бедни, колкото по-ниско стои семейството му в социалната стълбица, толкова по-големи са шансовете му да се издигне в социалистическото общество.

    От 1. февруари 1945 до 11. ноември 1989г. биографиите (днешните CV- та) се пишат по един и същи начин:

    „… произходжа от бедно работническо семейство…“

    „…бедно и многолюдно селско семейство…“

    „… родителите му били неграмотни, но природно интелигентни…“

    „…били бедни и необразовани, но трудолюбиви хора, които с пот на челото… къшея хляб“

    „… израстнал в мизерия и немотия…“

    В краен случай, ако съвсем нямаш откъде да изнамериш селски корен или пролетарска закалка и ако не се набиваш много на очи, можеш да минеш и с едно:

    „… произхожда от малоимотно градско семейство на служещи с прогресивни разбирания…“

    По времето на социализма биографията е всичко. От нея зависи дали ще имаш работа, дали ще имаш жилище, дали ще ти позволят да следваш… Биографията се пише от кварталната ОФ организация, която кара местните комунисти да ти напишат „характеристика“ – дали семейството ти е враждебно към народната власт, дали ядете в порцеланови чинии, ходите на църква, къпете се и прочие дребнобуржоазни предразсъдъци. Същите тези квартални комунисти, които надничат дали не учиш френски с баба си и не се къпеш прекалено често за да те изкарат Враг на народа, са онези „редови честни комунисти“, които днес се кълнат, че нямат нищо общо с „деформациите“ на системата, те били били идеалисти…

    Веднъж написана, характеристоката те следва по служебен ред през целия ти живот – в гимназията, университета (ако цървулите изобщо ти разрешат да следваш), в работата, независимо каква е тя, в паспортната служба – когато поискаш да излезеш в чужбина, в „Мототехника“ – когато решиш да започнеш да чакаш 20 години за да си купиш Москвич… и в гроба, ако близките ти искат разрешение да бъдеш опят като християнин.

    Обратната селекция, налагана от режима, държавният култ към простотията и неграмотността ражда трагикомични ситуациии. Защото когато простият се опитва да се изкара „vip“ е комично, но когато грамотния се мъчи да се докара на прост е трагикомично.

    Дядо ми – подполковник от царската армия, герой от войната, раняван при Драва, кавалер на ордена За храброст“ и двукратен кавалер на орден „За военна заслуга“ е изхвърлен от армията, изхвърлен от дома си и лишен от земята си. Не му позволяват никаква работа, защото може да направи „саботаж“ на социализма. Остават му 1 декар (30 х 30 м.) лозе, от което той буквално изхранва семейството си.
    Когато трябва да пише биография на синовете си, пише, че е земеделец – лозар…

    Другият ми дядо е свещеник. (поп, както казват цървулите). Единственият начин леля ми да бъде допусната да следва е да бъде осиновена от вуйчо си, железничар. Така може да пише в биографията си заветното „работническо семейство“ и да се моли номерът да мине…

    Онези по-заможни люде, които няма как да се изкарат бедни, гладни и неграмотни, защото всички знаят голямата им къща на главната, започват трескаво да търсят някой далечен роднина, който през на следването си бил съквартирант с един ремсист, или по време на стачката на кибритените работници на гара „Костенец“ случайно возил в автомобила си бременна родилка – работничка… Ако намерят въпросния епизод, пишат

    „… произхожда от богато НО прогресивно семейство, което подкрепя борбата на работническото движение…“

    Обратната селекция е включително и естетическа. Жените не смеят да носят „капели“, защото могат да ги обвинят в „битово разложение“ или „буржоазен морал“. Вместо европейската капела, възпитаничките на колежи носят забрадка като селянки помакини. Прическата е немислима дързост. Мъжете заменят широкополите шапки с работнически каскет. Цилиндрите и фраковете стават реквизит на театрите.

    Тези „бившите“ хора, които са имали неблагоразумието преди 9 септември да се къпят, да учат, да говорят френски или немски и да лъскат обувките си с вакса, редовно са „профилактирани“ от работническо-селската власт. По време на Берлинското въстание, Унгарските събития, Пражката пролет, Полските събития, или просто около посещение на другарите Хрушчов, Брежнев или Ким Ир Сен в България биват прибирани от милицията „за кратка справка“, която трае средно 3 години, а за някои е последна…

    Когато през 1979г. група ОФ – деятели с интерес към историята започват бегли опити за развитие на науката „генеалогия“ , която е свързана с родословни дървета и родова памет, те биват жестоко порицани от ЦК, а в Работническо дело излиза статия от Владимир Топенчаров, който ги обвинява в буржоазен реакционизъм. Родословието е вредно за сициалистическото общество, защото създава предпоставки за социално разслоение на трудещите се и е опит за преразглеждане на ролята работническо-селската класа….

    Няколко поколения българи бяха възпитавани по този начин и в тази среда. Резултатите са налице:

    – Днес в България милиони хора съжаляват за съборения мавзолей, защото бил част от историята. Макар и грозна и зловеща част, разположена на централния градски площад.

    – Днес България е страна, в която споменатия централен градски площад – между Двореца, Театъра, Банката и министерството на отбраната е заета от… паркинг.

    – Днес в България милиони хора са против махането на паметника на Съветската армия, която окупира страната им, защото бил част от историята. Част от историята – най-страшната, най-високата и видима отвсякъде част, която напълно доминира целия градски пейзаж столицата и се вижда отвсякъде.

    – Днес в България 90% от населението се забавлява чрез алкохолизъм под звуците на циганско-турско-индийски ритми със сръбски текст.

    – Днес в България смятат, че Димитровград е най-забележителия градеж на миналия век.

    – Днес в България няма нито едно културно събитие, където да е норма мъжете да носят смокинг, а жените – рокля с гол гръб. Дори и Виенската филхармония да дойде в София, 1/3 от публиката ще приличат на трактористи – по „официален“ пуловер и черни маратонки. Днес в България, както и тогава, официалното облекло е само театрален реквизит. В нито една европейска държава няма такава андрешковщина.

    – Днес в България огромното мнозинство от хората си мисли, че дрехите служат за да не ходиш гол. Никъде в Европа анцугът не служи за друго, освен за спорт. У нас се ползва като „smart casual“…

    Днешна България гледа на културата, образованието, възпитанието, естетиката, книгите, дрехите, семейната среда по същия начин, както преди 65 години гледаха неграмотните примитиви с шмайзерите – като на „дребнобуржоазни предразсъдъци“ – с онова нахитрело презрение, с което влашките циганета в казармата гледат на „вишагите“ – и намигат тарикатски с плувнал поглед на малките си очета.

    Обратната селекция на победилата простотия продължава да насипва бомбената яма край гробищата. Ден след ден. Един голям Димитровград от 111 000 кв. км…

  • България е в трета урна на жребия за ЕВРО 2012

    Днес стана ясно разпределението по урни преди жребия заЕвропейското първенство по футбол през 2012, което ще се проведе в Полша и Украйна. Слабото представяне в няколко поредни квалификационни цикъла предопредели и мястото на България в третата от шест урни, заедно с Израел, Финландия, Норвегия, Ейре, Шотландия, Северна Ирландия, Австрия и Босна и Херцеговина. Това са и отборите, с които „трикольорите“ няма да се паднат в една група.

    Жребият ще се тегли на 07.02.2010 г. от 13 часа българско време във Варшава. Ето и възможните съперници:

    І: Испания, Германия, Холандия, Италия, Англия, Хърватия, Португалия, Франция, Русия

    ІІ: Швейцария, Гърция, Чехия, Швеция, Сърбия, Турция, Дания, Словакия, Румъния

    ІV: Словения, Латвия, Унгария, Литва, Беларус, Белгия, Уелс, Македония, Кипър

    V: Черна гора, Албания, Естония, Грузия, Молдова, Исландия, Армения, Казахстан, Лихтенщайн

    VІ: Азербайджан, Люксембург, Малта, Фарьорски острови, Андора, Сан Марино

  • 10-годишни американски визи за всички българи

    САЩ ще дават 10-годишни визи на всички български граждани, отговарящи на условията за пътуване в страната им.

    Това е било договорено на среща между американския посланик Джеймс Уорлик с премиера Бойко Борисов и министри. По време на разговора е обсъдена програмата за премахване на визовия режим със САЩ.

    Новата процедура, която влиза в сила веднага, предвижда българските туристи или бизнесмените да посещават еднократно визовите служби и да получават от тях разрешително за пътуване за 10 г.

    „Надяваме се, че това ще бъде възприето като сигнал за доверие между България и САЩ. В дългосрочна перспектива се надяваме България да бъде включена в програмата за отмяна на визите”, коментира посланик Уорлик.

    Според Борисов това е огромна крачка напред.

    Дори и след влизането на България в ЕС, САЩ отказват да премахнат визите за български граждани заради големия брой нарушители на визовия регламент от страната.

    Кафене.нет

  • В САЩ убиха сестрата и племеника на покойния милиардер Илия Павлов

    Полицията на Prince William County търси свидетели или познати на тел. (703)670-3700 или (866) 411-8477


    PaulПолицията на Принц Уилям Каунти, щата Вирджиния, съобщи, че разследва смъртта на сестрата на покойния Илия Павлов и сина й при очевидно двойно убийство. Телата на 41-годишната Славка Найденова и 8-годишния й син Пол Уилсън са били открити в дома им в Дейл Сити малко след 11:00 вечерта в понеделник местно време от нейния съпруг и негов приятел. Найденова бе сестра на покойния създател на „Мултигруп“ Илия Павлов. В момента американската полиция търси улики за престъплението. До момента няма заподозрени за двойното убийство, както и задържани. Начинът на смъртта не е известен, съобщава Washington Examiner. Според сайта Inside NOVA убийството очевидно е планирано. „Случаят все още се разглежда, но изглежда планирано убийство“, съобщава Пол Ебърт от местната прокуратура. Той отказва да даде подробности по случая. Съпругът на Найденова, който е открил телата изглежда извън подозрение. Полицията съобщи, че няма признаци за влизане с взлом в дома, закупен от Славка Найденова през 2000-та година. Според американските медии тя е собственик на жилището, но не е ясно дали това е бил постоянният й адрес. Съседите на убитата разказват, че рядко са виждали жената и детето да излизат, но определят бащата Лестър като приятен човек. Той работел в строителството и се хващал на каквато му попадне работа. Найденова притежавала няколко недвижими имота и плащала ипотеките им, като ги отдавала под наем на имигранти, твърди Inside NOVA. Синът Пол Уилсън е учил във втори клас в традиционното училище „Mary G. Porter“ в Уудбридж. Говорител на училището посочи, че кризисни съветници са вдигнати на крак и писмото с информация за инцидента е било изпратено на родителите. „Изразяваме най-дълбоките си съчувствия на семейството и приятелите на Пол Уилсън и майка му, г-жа Славка Найденова“, заяви управителят на училището Дарси Уайтхед. Полицай е останал да пази пред дома днес. В покрития със сняг заден двор на къщата е имало игрище. /БГНЕС

    Горе в ляво: Училищна снимка на малкия Пол /insidenova.com/

    В българските медии се появи и следната версия: Филип, съпругът на Славка, е помолил техен семеен приятел бързо да го откара до вкъщи.

    Филип бил обезпокоен, тъй като Славка му съобщила, че е пуснала непознат в къщата.

    Непознатият казал на жената, че иска да използва тоалетната.

    Звучи необичайно, че в Америка ще пуснеш непознат човек да ползва тоалетната ти вечер.

  • ПРОГРАМА НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ ЗА 2010 ГОДИНА

    СЕМИНАРНИ ФОРМИ

    16 януари 2010. събота.11.00 – 14.00 часа. Заседание на Борда на Директорите на БАА.
    Януари – декември 2010. Дарителски и награден форум. Отг. Чаракчиев.
    6 февруари 2010 събота. 11.00 – 14.00 часа. Кръгла маса (Виктория) на Български партньорски организации. Отг. Динев.
    27 февруари 2010 събота. 16.00 – 20.00. Кръгла маса (Афродита) на Български партньорски организации. Отг. Бойновска.
    1 – 31 май 2010. Фестивала “Български дни в Чикаго – пролет 2010”.
    1 (2) май 2109 събота (неделя), 10.00–18.00. Семинар “Актуални проблеми на българите в Чикаго-пролет 2010”. Тема: “Практична информация за българите в Чикаго”. Отг. Стаматова. Срок 31.05.2010.
    6 юни 2010 неделя. Ден на детето (съвместно с Българо-Американски Център за културно наследство). Отг. Стаматова, Бойновска.
    1 – 31 октомври 2010 Фестивала “Български дни в Чикаго – есен 2010”.
    3 октомври 2010 неделя, 10.00–18.00. Семинар “Актуални проблеми на българите в Чикаго-есен 2010”. Теми: “Българският вкус в Чикаго” и “Български ден на благодарността и дарителството”. Отг. Ковачева. Срок 28.10.2010.
    4 декември 2010, събота. 11.00 – 14.00 часа. Годишно отчетно-изборно събрание на БАА.

    ПРОЕКТИ

    1. Популяризирането на Българската общност в Чикаго. Отг. Величков. Срок 30.10.2010.
    2. Състояние и прогнози за развитие на Българската общност в Чикаго. Отг. Чаракчиев. Срок 30.10..2010.
    3. Финансиране на БАА . Отг. Бойновска. Срок 30.11.2010.

    Молим следете за актуализация на програмата в www.EuroChicago.com

    Българо-Американска Асоциация е организация с идеална цел, финансирана от българите по света.

    Януари 2010

    File: baa10-gp

  • Костите на цар Самуил би трябвало да бъдат в “Света София”

    Пламен Павлов (ВТУ “Св.св. Кирил и Методий”), пред Агенция „Фокус”.

    .

    Гробът на цар Самуил в базиликата "Св. Ахил". Снимка: Zemedelskozname.com
    Гробът на цар Самуил в базиликата „Св. Ахил“. Снимка: Zemedelskozname.com

    От няколко години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Те са открити от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро. Без съмнение тяхното пренасяне в България би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския шовинизъм и неговите твърдоглави застъпници в Скопие.

    Известният историк Божидар Димитров предложи, естествено, при наличието на добра воля от гръцка страна, тленните останки на знаменития български цар да бъдат положени в църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Идеята за изграждането на царски пантеон, предложена през 2007 г. от Божидар Димитров и от мен, беше частично осъществена. Символично в средновековния храм беше донесена пръст от гробовете или лобните места на българските владетели Кубрат, Аспарух, Ивайло, Георги І Тертер и Михаил ІІІ Шишман-Асен. Въпросът с костите на цар Самуил обаче не получи развитие. Нека се запитаме обаче дали Велико Търново е най-подходящото място за подобен акт на историческа памет, когато става дума за цар Самуил?

    Връзката на Самуил с Търново е съмнителна и се опира единствено върху неавтентичния и спорен като съдържание Воденски надпис. Връщането на царските кости в Преспа не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил като историческа личност, като олицетворение на българската воля за свобода и независимост! Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Един византийски автор от началото на ХІІІ в. пише за “… оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите…” Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците. Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече хора. Това на свой ред ни кара да мислим, че мястото на тези свети за всеки честен българин царски кости е именно в България. Кой град в България обаче е най-подходящо да приеме мощите на великия цар?

    В последно време, макар и в неформален план, се лансира идеята, че е това трябва да бъде столицата София – идея, с която ме запозна президентът на агенция “Фокус” Красимир Узунов. Такава позиция е не само оправдана, но и мотивирана с исторически аргументи. Въпреки че съвременният българин свързва великия владетел най-вече със старопрестолния Охрид, връзката със София съвсем не е за пренебрегване. Родът на Самуил, “клонка” на Крумовата династия от Плиска и Велики Преслав, е свързан със Средец / София,. Нещо повече, твърде вероятно е именно Средец да е родният град на Самуил и неговите братя Давид, Мойсей и Арон.

    Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през пролетта на 809 г. Голямата война с Византия през 811 г., в която загива император Никифор І Геник, е … “война за Сердика”, за пътищата към днешна Македония, населена с Куберови българи и български славяни. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). По времето на цар Петър (927-969) неин управител е комит Никола, бащата на братята “Комитопули” (“синове на комита”) Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е безпочвена. Високия сан на Никола, фактът, че е “българин родом” (нека си спомним този израз от Битолския надпис на неговия внук Иван Владислав), самата аристократична система на Българското царство показват, че той е принадлежал към висшата знат, към най-близките роднини на владетелите. С други думи, Никола е имал прабългарски корени, а Самуил и братята му са били “от същото царско коляно”, както изрично сочи авторът на Българския апокрифен летопис от ХІІ в. На свой ред византийската принцеса и писателка Анна Комнина сочи „българския василевс” Крум (“Мокрос“, изопачено от „Кромос“) като прародител на цар Самуил и „българската династия“.

    През 971 г. в резултат на агресията на киевския княз Светослав и перфидното коварство на Византия източните български земи и столицата Велики Преслав са окупирани. Цар Борис ІІ (969-971) е пленен, отведен в Константинопол и детрониран. Император Йоан Цимисхи не успява да окупира цяла България. Западните й области остават свободни – именно западните области, а не само Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав. Още през 971-972 г. аристокрацията от незавладените земи избира наместничество, което да управлява страната от името на пленения цар. То е съставено от близките роднини на династията – братята Комитопули, най-ярката фигура сред които се оказва най-малкият брат Самуил.

    Къде е мястото на Средец в тези събития? Особено показателен е фактът, че тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! Така или иначе, през 971 г. е определена временна столица на България и тази функция е изпълнявана от Средец. Според политическия модел на Първото царство наместничеството на Комитопулите е трябвало да бъде избрано и утвърдено от „народен събор“. Така е при въстанията на Петър Делян (1041-1042) и Георги Войтех (1072-1073 г.). След християнизацията на държавата важно място в тези събори заема църквата. Фактът, че временно седалище на патриарх Дамян е именно Средец (това е изрично подчертано в първата грамота на император Василий ІІ в полза на Охридската архиепископия от 1019 г.) прави този град най-подходящото място за такъв висш държавен форум. Още нещо, дори и през 986 г. по-големият от двамата оцелели Комитопули (Давид и Мойсей загиват още през 976 г.), именно Арон, резидира в Средец. С други думи, водещите позиции на този град се запазват достатъчно дълго. Вярно е, че успелият да избяга от плен Роман (цар Борис ІІ е убит по грешка на границата) избира за своя резиденция Скопие. Тази промяна положително е свързана с „фронтовата“ позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Така или иначе, Средец запазва своите водещи позиции.

    През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония – ядрото на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към Средец. Българската активност принуждава Василий ІІ да потегли назад. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор през 811 г. Известният поет Йоан Геометър, съвременник на събитията, възкликва: „Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим…“ В своя Битолски надпис цар Иван Владислав (1015-1018) отдава победата на Самуил и баща си Арон. В своя добавка към хрониката на Скилица епископ Михаил Деволски (ХІІ в.) твърди, че българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.

    На 14 юни 987 г. Арон, уличен в опасни контакти с Византия и предателство, е екзекутиран със семейството си в Разметаница (до дн. Дупница). Мястото му в Средец вероятно е заето от самия Самуил. Разбира се, други събития свързват „силния човек“ в тогавашна България с Преспа, и така е чак до смъртта му на 6 октомври 1014 г. В тогавашната българска държава наред със столицата е имало градове и крепости със статут на владетелски резиденции. Струва си да се запитаме откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал българската „реконкиста“ на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец, съответно и грозящата го византийска заплаха, нарастват. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник „блесва звездата“ на прочутия воин Кракра, наричан по традиция „Пернишки“. Кракра (името му е прабългарско – характерна черта за комитските родове) е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и „убежище“ при ескалация на военните действия. Пребивавал ли е цар Самуил в Средец в онези години? Отговорът може да бъде само положителен – неговият поход срещу Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.

    Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Рила в същия български град, където те остават до 1195 г. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на съвременна ни столица.

    Да се върнем отново на повдигнатия въпрос – къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, в кой софийски храм? Според мен вечният им дом би трябвало да бъде именно “Света София” – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Василий ІІ Българоубиец… В храма, редом с който гори вечният огън на падналите за свободата на България.

    Източник:  Агенция „Фокус“

  • Болници за закриване?

    Около 80 болници в България ще бъдат преструктурирани до средата на 2010 г. Това заяви здравният министър Божидар Нанев преди около три месеца. Болниците в Трън, Кула и Радомир са фалирали и ще бъдат закрити, каза тогава министърът. Той обясни, че бюджетът за здравеопазване за 2010 г. ще бъде намален с около 450 млн. лева.

    В последните дни на януари т.г. министър Нанев обяви, че от 1 февруари “21 болници, сред които тези в Радомир, Рудозем, Трън, Годеч, Кула и Царево, ще бъдат закрити, защото не отговарят на критериите на здравната каса”. Те не успели да сключат нито един договор, според справка на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). Цифрите варират, но се оказва, че е напълно възможно до края на годината над 100 болници да спрат работа, защото са подписали договори за по-малко от 20 клинични пътеки и приходите им ще спаднат драстично.

    Министър Нанев твърди обаче, че нямало кампания за закриване на болници. “Ние налагаме стандарти. Който отговори на условията, ще може да сключва договор с НЗОК“. Според него хората още не правели разлика между доболнична и болнична помощ и това била една от причините не всички намерения на сегашния екип на министерството за тези разбира се непопулярни реформи да се разбират добре. Министърът обаче съвсем официално призова местното управление да помисли как да подпомогне заплашените от закриване лечебни заведения.

    Ако общинските съвети решат, могат да финансират сами дейността на застрашените болници. Друга възможност е преструктурирането на някои от тях в диагностично-консултативни или медицински центрове или пък в болници за долекуване. В момента обаче няма предвидено финансиране за дейността “долекуване”. Работило се по такава клинична пътека, но повече яснота се очаквало да има след 3-4 месеца, каза Нанев. Според неговия заместник, Валерий Митрев, режели се само сухите клони, живите оставали. Закъсали болници могат да се спасят, ако си сътрудничат помежду си за обмен на кадри, смята зам. министър Митрев. Това можело да стане с консорциуми. Ако общински болници в две съседни области имат пътеки по повече специалности, но нямат по двама специалисти за всяка клинична пътека, могат да се кооперират и да си ги разменят. Условието било принципалът (НЗОК) да е съгласен. Трябва да са спазени и изискванията за качество (приетите наскоро нови критерии на НЗОК т.е.).

    Междувременно здравният министър, замeстникът му Митрев и представители на НЗОК започнаха да обикалят малките болници в страната, за някои от които населението беше готово да излезе на протести. Някои кметове като този на гр. Ардино обявиха допълнителна помощ от общината, за да се запази болницата в града.

    На свой ред опозицията, в лицето на БСП, обяви поредните опити за реформа в здравеопазването като вредни и хаотични. Депутатът Михаил Миков например заяви, че в момента “се правят хаотични действия, с които обстановката в България става малко хаитянска. Държавата разполага с 1,5 млрд. резерв за здравеопазване, натрупан от предишни години и оставен за тежки моменти, като сегашния. Този резерв не е нито на БСП, нито на Тройната коалиция, нито на премиера Борисов – той е събран от българските граждани”. Ангажиментът за осигуряване на достъп до здравеопазване е на държавата, а не на общините, смятат представителите на левицата. Според тях здравният министър се измъква, той не усеща какво се случва с хората; невзети предвид реални проблеми се крият зад експертна фразеология. От БСП смятат да внесат за разискване в пленарна зала “всички забъркани каши в здравеопазването”.

    “Медицината е наука, лекуването – изкуство, а здравеопазването – политика. Това, което се прави сега, е лоша политика”. Това каза наскоро в ефира на Българското национално радио директорът на болницата в гр. Берковица. “Извинете, че се вълнувам – каза още той – но ние направихме, каквото можахме със собствени сили и в момента болницата в Берковица е в добро състояние. Може да нямаме двама кардиолози на щат, на осем часов работен ден, но нямаме и нужда от двама“. (Такава е специфичната картина на пациентските нужди в тази болница, според нейния директор.) Според бившия директор на НЗОК д-р Румяна Тодорова това е реформа, която се прави в интерес на големите болници (където отиват 80 % от средствата за здравеопазване, а пациентите, които се обслужват, са много по-малко като процент) за сметка на малките (където отиваха, поне досега, 20 % от средствата, и където се лекуват доста по-висок процент пациенти).

    Ако някоя жител на отдалечено от големите болници населено място получи инсулт, например, докато стигне до място, където да му се окаже специализирана помощ, най-вероятно вече ще е късно за него. Какво би станало с родилките от малките градове и села, които може ще почнат като преди 100 години да раждат децата си вкъщи, също не е много ясно. Какъв би бил въобще социалният ефект от закритите малки болници, пред какви рискови ситуации би изправил пациентите от населени места, до които пътищата не са в добро състояние, особено зимно време, е въпрос, който някак си остава на заден план.

    Във всеки случай изглежда , че част от тежестта на тези реформи ще падне в крайна сметка върху някои общински бюджети, а друга – върху спешната помощ, която ще трябва да откликва на доста по-голям брой нуждаещи се хора от по-отдалечените градове и села. Щели да се купят още хеликоптери за целта, бодро заявяват провеждащите реформата по закриването. И повече специализирани линейки щели да се оборудват. (Колко ли средства биха отишли за това, никой не казва.) В България, между впрочем, има 28 отделни центрове за спешна помощ и над 200 такива към болниците. Линейките обаче въобще не са достатъчно като брой и повечето не са добре оборудвани. Преди в спешните центрове е имало педиатри, кардиолози, интернисти, но сега те са минимален брой и не може да се говори за специализирана бърза помощ. Според директора на Военномедицинска академия д-р Стоян Тонев, в България има само една линейка за бърза помощ на психично болни и една за инфекциозно болни (те са на ВМА). Д-р Тонев вижда, между впрочем, основния проблем на здравеопазването в разкъсаната връзка между малките, средните и големите болници. “Не бива в никакъв случай проблемите на малката болница да си остават нейни или на общината. Те трябва да се решават на по-високо ниво.”

     

    Мяриана Христова

  • 10/01/30
  • Бойко Борисов: Без партии посредници в отношенията между България и Турция

    Посещението на Б.Борисов в Турция  –  обзор на информационна агенция „Фокус”


    Бойко Борисов и премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган се разбраха да си говорят на малки имена. Имаме много общо минало – кметове, спортисти – футболисти… пошегува се Бойко Борисов на съвместна пресконференция на двамата министър-председатели. След близо двучасова среща на пресконференцията прозвучаха теми от енергетиката, политиката, икономиката, културата, добросъседските отношения, глобалната политика, предаде специалният пратеник на Агенция „Фокус” Денка Кацарска.

    Подкрепа за ЕС
    България и Турция като две съседни страни продължават своите добри отношения в рамките на НАТО и Европейския съюз. От момента, в който България стана член на ЕС, тя винаги ни е подкрепяла в преговорния процес на Турция – това каза премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган на съвместна пресконференция с българския министър-председател Бойко Борисов. Искам да изкажа благодарност за тази подкрепа – каза Ердоган. Ердоган отбеляза, че са укрепени отношенията в рамките на черноморското сътрудничество и в рамките на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Сътрудничеството ни в тези различни форуми го оценихме заедно с премиера Бойко Борисов.

    Борисов: Не бях срещал човек, който така подкрепя проекта „Набуко” като Ердоган
    До този момент не бях срещал човек, който така да подкрепя проекта „Набуко” както колегата Ердоган – каза Борисов. Ще разкажа на срещата на върха в Брюксел за тези проблеми, как да ги преодолеем и че това закъснение на проекта „Набуко” може да се навакса. Имаме възможност да работим заедно в хранилищата за газ – каза Борисов. Двете страни имат общо мнение по въпроса за разнообразяването на източниците на природния газ, който ще преминава от двете страни в Европа. Сигурността на енергийните тръбопроводи е изключително важен момент и с България действаме заедно в това направление. Говорихме какво още може да се направи за ускоряването на този процес. България е член на ЕС и има възможност да окаже влияние върху съответните инстанции на ЕС имах молба в това отношение – каза Реджеп Тайп Ердоган.

    1,4 милиона български туристи в Турция, срещу 32 000 турски в България за година
    Между двата народа съществуват дълбоки исторически връзки, които трябва да бъдат развити. Турците, които живеят в България, са важен мост между двете страни. В областта на туризма 1 милион и 400 хиляди души са посетили Турция – това показва какъв потенциал съществува в това отношение. Желаем турските туристи, които посещават България, да са много повече, но за една година те са 32 000 души. Има много исторически места, които може да бъдат посетени и ще бъдат интересни за турските туристи. Ако има преференции за визи за турските граждани, това ще допринесе много за потока турски туристи в България – каза Ердоган.
    Стокообменът за 2008 г. е 3 милиарда евро. В Турция смятаме, че сумата е недостатъчна и бихме направили всичко възможно за нарастването на стокообмена. Има политическа воля за това – каза Ердоган.

    Източната граница на ЕС
    Турция и България са две съседни страни, които имат общ бряг на Черно море и се явяват източна граница на ЕС. Трябва да разширяваме и укрепваме тези връзки – каза Ердоган. Много турски строителни фирми се занимават със строителни проекти в България.
    Въпросът за съвместната комисия между двете страни и интензивната работа на тази комисия ще ни направи стратегически партньори – каза Ердоган. Един от тези въпроси, които тя разглежда, е проблемът за река Резовска.
    Премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган каза, че е изключително доволен да посрещне българската делегация, водена от премиера Бойко Борисов.
    Убеден съм, че първото посещение на Бойко Борисов в Анкара ще допринесе за повишаване на равнището на българо-турските отношения и ще заздрави братските отношения между двете страни – каза Ердоган.

    Турция поиска язовир на Тунджа и да спрем да ги наводняваме
    Трябва да предприемем стъпки за строителството на язовир на река Тунджа, защото честите наводнения стават причина за смъртта на много хора и носят много материални щети. Строителството на този язовир е от важно значение, за жалост засега няма резултат в това отношение. Надявам се с българския премиер да предприемем стъпки за разрешаването на този въпрос – каза Ердоган.
    Ердоган ни запозна с огромните материални загуби и жертвите, които търпят от пролетните разливи на река Тунджа. Паралелно с проекта Горна Арда, може да търсим начин за разработване на проекта Тунджа. До момента имаме техническо решение и това, че ще се прави, но няма как, по какъв начин, кога, кои ще са инвеститорите. Работните групи работят активно, надявам се експертите да ни дадат реални предложения, които да подпишем.

    Борисов: Продължаваме да подкрепяме реформите в Турция и желанието за ЕС
    Като членове на НАТО и на Европейския съюз изповядваме принципите на плурализма, свободата, демокрацията. Продължаваме да подкрепяме реформите в Турция и желанието й за членство в ЕС. Подписаното споразумение е стратегически проект, касаещ целия ЕС, каза Бойко Борисов на съвместна пресконференция с турския премиер Реджеп Тайп Ердоган.

    Ердоган: Защо Европа не иска Турция в ЕС?
    На Турция се прилагат правила за ЕС, които не бяха наложени на никоя друга страна, това каза премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган на съвместна пресконференция с Бойко Борисов. Турция кандидатства за Европа още от 1954 година. Голяма част от причините за отказ не са сериозни доводи. Ако тези доводи бяха изисквани от другите страни, голяма част от днешните членове на ЕС не биха били приети. Ние сме затруднени да разберем на какво се основават тези доводи и бариери, които се изправят пред нас. В ЕС от 15 членовете станаха 27. В рамките на този процес България винаги ни е подкрепяла. Надявам се, че и в бъдеще България ще ни подкрепя в това отношение. Понякога пред нас се поставят политически условия. По такъв начин се иска да се пресече пътя на Турция, но ние сме изключително търпеливи, добре си подготвяме урока, няма да се откажем от визията си за Европа и докато Европа не ни каже „ние няма да ви приемем”, до този момент ние ще работим в тази насока. Когато се приеме това решение, ние ще се върнем към себе си и ще се развиваме по своему, защото Турция е страна с огромен потенциал и би могла да обогати ЕС. Не разбирам защо след като Европа съзнава това нещо, продължава да ни забавя? Как Турция, която води алианса на цивилизациите, няма да бъде приета в Европа? През 1996 г. Турция беше приета в Митническия съюз, а когато става въпрос за членство в ЕС – ни забавят. Това не е много приятно за нас, но ние с решителни стъпки продължаваме своя път към Европа. Решителни сме и сме търпеливи и ще продължим пътуването си към Европа – заяви Реджеп Тайп Ердоган.

    Джумая Джамия и Желязната църква кандидатстват за ЮНЕСКО
    България ще предложи Джумая Джамия в Пловдив за защитен паметник на ЮНЕСКО, а Турция ще предложи Желязната църква в Истанбул – каза Бойко Борисов.
    Смятам, че посещението на българския премиер е ново начало в развитието на турско-българските отношения. Изключително сме доволни, че министърът на културата на България бе тук, когато през 2010 г. Истанбул става европейска културна столица, много ни зарадва неговото присъствие – каза Ердоган.

    Без партии – посредници в отношенията между България и Турция
    Между България и Турция не е необходимо да има партии – посредници в политиката, защото тя е основана на добруването на двата народа – бе категоричен Бойко Борисов.
    Обещах му, че тази година ще завършим магистралата Харманли – Свиленград. Вчера бе подписано споразумение за превозвачите, касаещо въздушния и сухопътния транспорт. Много съм доволен от подписаните спогодби – те дават рамката за по-добро сътрудничество.
    Договорът, подписан между министерствата на енергетиката на България и Турция ще допринесе за развитието на проекта „Набуко” – това каза премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган.
    Надявам се, че „Набуко” въпреки че е закъснял като проект да стане максимално бързо. Ние имаме интерес от транзита, за да получаваме такси – каза Борисов.

    Има ли националистически движения в България
    Що се касае до националистически движения и реакции, те са оправдани с това, че в един етап хора от българската политика прекалиха и създадоха напрежение в обществото. Т.нар. обръчи от фирми с начин на живот, който не кореспондира с разбирането, включително и на турската политика. Това създаде условия, вместо да се гледат стратегически проекти и интереси на двете държави, да се влиза в дебати, които само ни разделят – каза Бойко Борисов.
    Ние нямаме нужда от партии – посредник в отношенията между България и Турция. Партията, която е спечелила и е на власт, тя е тази, която представлява държавата – каза Борисов.
    Отказахме се от идеята за референдума за новините на турски език, в името на добрите отношения между двата народа. Настоявам колегите от Турция да ревизират част от поведението на хора, които се представят за изразители на турската страна в България; вмешателство в изборния процес за парламентарните избори – каза Борисов.
    Много съм доволен от меморандумите, които подписахме. Трябва да се абстрахираме и да направим така, че България и Турция да работят, да създават работни места, да гарантират на населението си, че водата няма да ги залее и няма да им разруши къщите. Това е приятелство, това е дружба. Мисля, че от днешната среща излизаме с такова настроение.

    Компенсациите на тракийските българи още ще чакат
    Обсъден е бил въпросът с обезщетенията на имотите на тракийските българи. Този въпрос съществува и с българската болница – каза турският премиер Реджеп Тайп Ердоган. В момента българската болница се намира под наем, със сътрудниците си работим върху този въпрос. Когато получим конкретни резултати, ще имам възможност да споделя това с уважаемия си колега. В момента този въпрос е на съдебно равнище. Каквото бъде решението на съда, ние като изпълнителна власт, трябва да съблюдаваме решението на съда – каза турският премиер Реджеп Тайп Ердоган.
    Смесените комисии продължават да работят. Те ще приключат своята работа и ако действително се окаже, че трябва да бъдат изплатени тези компенсации, тогава ще бъдат предприети съответните мерки – това каза турският премиер Реджеп Тайп Ердоган на пресконференция с премиера на България Бойко Борисов, след като за трети път бе зададен въпрос за изплащането на компенсациите на тракийските българи.
    Ние сме за решаване на проблемите на всички пострадали семейства и в едната, и в другата посока. Затова има работни комисии – това каза премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с турския премиер Реджеп Тайп Ердоган на въпрос за компенсациите за тракийските българи.

    Искаме втори оглед на потъналия кораб „Хера”, с който загинаха 13 български моряци
    Борисов е поискал ако може турската държава да позволи втори оглед на кораб „Хера”, тъй като се счита, че при първия оглед е имало интереси на фирмата корабособственик. Семействата на жертвите много молят за втори оглед на потъналия кораб – каза Борисов.

  • Наблюдения в огледалото на отчаяните

    12 въпроса на в-к „Култура“ към д-р Николай Михайлов

    – Доктор Михайлов, не смятате ли, че трябва вече да престанем да се вторачваме (оттласкваме) от тоталитарния период. На по-възрастното поколение ситуацията започва да прилича на 60-те и 70-те години, когато всякакви бивши партизани, идеолози и функционери продължаваха да клеймят буржоазното минало и кръвопийците капиталисти, а младото поколение им отвръщаше по костапавловски: “… аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес”.
    – Процесът е обезсмислен, защото е разгадан като симулативен. Политическият елит е стратегически консолидиран, с ориентация към власт и пари. Драматизмът на положението не произтича от това, че са различни, а от това, че са еднакви и спорят за трудно делими блага. Левите и десните са посткомунистически опортюнисти, хедонисти с либерална ориентация и сродно ниво на безскрупулност. Елитът има една трепетна екзистенциална грижа – грижата за собственото му възпроизводство. Смисълът на политиката е да бъдеш преизбран. Оттук и полемиката като условие на „преизбирането”. Това е сериозно, останалото е игра. Тоталитарният период, като „точка на оттласкване”, е реторична опора на десницата, тя преживя две десетилетия с производство на думи по адрес на миналото. Две ипостаси на една балканска субстанция се люлеят в клинч, грогирани от тактическа ненавист. Това е логото на прехода. Говоря за елита, за политическото „мешере”. Бегъл поглед върху персонажите на традиционната десница дава пълна представа за игровия характер на българския антикомунизъм. Партийни членове и секретари, пропагандатори на ЦК, поети-дилетанти на левия идеал, скрити и реактивирани агенти и добрият стар опортюнист – всички те разиграват антикомунистически вълнения, вадят хляб със симулация на пророчески гняв и късане на ризи. За да може това да продължи и никога да не свършва (защото ако свърши, свършват и те), е необходимо да бъдат поддържани изходните условия на спасителния антикомунистически „ дискурс” – неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр. В реалността – нищо или точно обратното. Българската декомунизация е реторичен фалцет и знаково насищане. На електоратите сервират думи, за да се хранят с илюзии. Процесът е фантасмагоричен и вампиризира. „Лявото” и „дясното” са езикови територии, населени с „дясно мислещи” и „ляво мислещи”. И двете антропологии са напълно обезсмислени, защото не мислят, а говорят език, който ги „говори”. Езиковите страсти евакуират от реалността, преселват в езикови вертепи. Ако случайно, подведени от порнографско любопитство, попаднете в някой десен „форум”, ще се натъкнете на брутален десен сленг, който може да съсипе вярата ви в гражданина. Кратка разходка из такъв виртуален секс шоп с езикови играчки за предизвикване на болка и разнообразни унижения може да даде решителен тласък на вашето политическо депрограмиране, ако по някаква причина сте заседнали в секта. Бедата е, че този инфернален кипеж от „политологични” безумия, тази идиотска умствена „сяра” контролира позициите на дясната „съвест”. Авторите пишат и треперят пред страшния съд на електронната жакерия. Готова е да ги линчува. При слабо отклонение от десния умствен канон получават мълниеносно квалификацията „комуноид”. Подсвирване за сбор на кучетата. Следва дълбинна „аналитична” оргия от орално-канибалски и анално-садистични прозрения, които трябва да ви довършат или да ви доведат до шок и дясно просветление. Порнографският линч е политическа инициация. Това, което „дясно мислещото” електронно население практикува тук под кодовото име „десница”, е болшевишка метаморфоза в имбецилен вариант. Нека не бъда разбран погрешно: проблемът не е в антикомунизма, а в антикомунистите и то не във всички, а в повечето. Проблемът е в господството на политизирания лумпен и в неговата наглост. Проблемът е в това, което пръв е забелязал Адам Михник: антикомунистите приличат на комунистите и то дотам, че различаването им става загадка. Трябва да бъдат изоставени, това е препоръката, ако позволите. ”Расставаюсь с вами вечным расставанием”, е казал Розанов. Не бива да се занимаваме с обслужване на пустото.
    – Преди една година в интервю казвате: „Не вярвам на обрат, предизвикан от масово и независимо гражданско действие. Нито ще бъде масово, нито ще бъде спонтанно. На този етап – не.” От това ви твърдение следват няколко въпроса:
    a). не поехме ли необратимо в едно нова и перспективна посока след 1989 г.?
    б). защо е това недоверие в гражданското действие днес?
    в). при какви обстоятелства очаквате гражданското действие?
    – Ще се съглася, че посоката е необратима. Ще се съглася още, че е възможна и оптимистична теория на българския преход – „направихме, каквото можахме, не проляхме кръв, попаднахме в най-добрия от всички възможни светове”. От гледна точка на успелите резултатът е чудо. От гледна точка на обикновения „потребител” преходът е хроника на илюзиите. Ранната илюзия вещаеше скок от „царството на необходимостта в царството на свободата” и вход в тучните пасбища на консумативния рай. Управлението 1997-2001 тласна страната в западна посока, което несъмнено е най-големият политически успех на прехода, но за това пък извърши приватизацията по начин, който изхвърли от синия блян повече от 1 милион души. Реформата протече като груба квазикриминална приватизационна процедура, за чието осъществяване бяха рекрутирани всички едри човекоплъхове на посткомунистическа България. Моделът на „антикомунистически” етатизъм, с радикално либерализирана приватизационна похот, отблъсна маса хора от първата романтична вълна. Царят се яви като знахар от отвъдното, като утешител – психотерапевт и търговец на надежди. Много скоро стана ясно, че е „българин” в разочароващия смисъл. Днес, според социологическите проучвания, само 20% от десните и 30% от левите са политически представени. Срив на политическото представителство. Една шепа амортизирани лидери паразитира върху политическия тотемизъм на третата възраст. Десницата е в процес на сектантски разпад и оцелява чрез консервиране на апаратните ядра. Огромна част от българските граждани са разочаровани политически привърженици, засрамени от своите минали възторзи и проточената си наивност. Тези хора казват така: политиката е едно от имената на моята глупост; спирам да вярвам. Не това, което българските политици правят, тегли страната в западна посока, брюкселската кука я тегли. Без тази кука сме в подземието на Кустурица, в хилядолетното царство на чалгата. Политическото клакьорство не си струва. Двадесет години по-късно изводите тласкат към политическо отчаяние и гражданска резигнация. Хората избират частния свят. Младежта емигрира в Мрежата, където гражданските акции са фантазирани без потребност от публична реализация. Виртуалният политически почин се самоизчерпва като автоеротична процедура. Политиката не е чат. Ако ми припомните, че последният бунт пред парламента беше решен във виртуалното пространство, ще ви отговоря, че и ефектът му остана там. Политиката губи гражданския интерес и се превръща в шоу бизнес и административна процедура. Управляват ни актьори и чиновници. Класическият гражданин е свободолюбива, патетична фигура, субект на морални страсти и рационални убеждения. Гражданският консенсус предполага ядро на ценностно съгласие, което не е предмет на спор, а има статут на очевидност. Посткомунистическа България спори за всичко, защото не вярва в нищо. В това състояние на чалгизирана жизненост и политически скепсис гражданската инициатива изглежда маргинално предприятие. Случват се епизодични победи на засегнати общности, какъвто е случаят с електронното „подслушване”. Има хора, които са решени да отбраняват освободените територии срещу опитите на властта да си ги върне. Готови са да се сражават срещу тенденциите към полицейски регрес. Това обнадеждава.
    – Има ли виновни (лица или общности) за загубата на духовните опори по време на прехода? Ако е имало такива опори, разбира се…
    – На това място предпочитам да кажа нещо за бившата ДС, защото личният състав на тази организация има пряк ефект върху загубата на „духовните опори”. Този ефект не е свързан с идеологическата им ретроградност, както обикновено се мисли, а с тяхната „експертиза”, с монопола върху нерегламентирана информация и с неудържимия им пазарен активизъм. Тайната власт формира елитарно съзнание на причастност към засекретено знание и престъпни технологии. Тези хора са „гностици”, иронично казано. Освен, че са гностици, което означава „расово” високомерие, те са и циници, което пък означава готовност за подвизи на безкомпромисно „капиталистическо” съревнование. Хората от ДС не медитират върху идеологията, а върху властта. Те са „експертно” концентрирани върху ситуацията „власт” като априорна категория и конкретен репертоар от средства за нейната „защита”. Имаха отдел „мокри поръчки” или нещо подобно. Тази „експертна” група е способна да функционира във всеки идеологически контекст, те са конвертируеми наемници, обвързани със специфична корпоративна етика и кланова лоялност. Шеф на разузнавателната служба на НАТО е унгарец, доколкото помня, обучаван в КГБ, за да не споменаваме какво е Путин или пък какво е Буш, който видя в очите му „душа”. Хората от службите са заклети врагове на „откритото” общество, доколкото те самите са „закрито” общество. Духовната им генеалогията отпраща към традицията на наднационалните езотерични съобщества. Службите са интернационал на „петата власт”. Не случайно българските масонски ложи са препълнени с бивши агенти на ДС. Масоните са във всички парламентарни групи и никой не пита за „конфликт на интереси”, а им се радват като на някаква екзотика. Мисля си, че безпроблемното прехвърляне на еничарската група на „стражите” от комунистическа в демократическа България е структурен дефект на българската демокрация, нейно опасно вътрешно противоречие с тежки щети върху българската „нормализация”. Това никъде не беше допуснато да се случи – точно така и в такъв мащаб. От сутрин до вечер са в телевизията като ментори на демокрацията, преизпълнени с „компетентност” и благи намерения. Централната активистка фигура на българския преход е бивш агент на ДС. Смешно. Те са движеща пазарна сила и задкулисен политически „играч”, за да не казвам „арбитър”. Хубаво е да нямаме съмнения по този въпрос. Лустрацията беше задължителна и трябваше да стане най-късно през 97-а. Десните лидери имаха мандат за такава операция, но не пожелаха да я извършат, защото задкулисният консенсус не предвиждаше подобно „посегателство”. В това е предателството на десните лидери. Скриха архивите, агентите, миналото, бъдещето и се отдадоха на приватизационен разгул и антикомунистическо кликушество. Интелигенцията – в режим на късогледа клака. Господстващата реформаторска парадигма на „мирния преход и националното съгласие” кодира прехода като олигархичен процес на структуриране на раздържавената собственост и нелегитимен контрол върху публичната власт. Българските десни реализираха проекта на комунистическия номенклатурен елит и неговия репресивен апарат, в това се състои пародийният финал на фамозния ни преход. Димитър Луджев напомни от страниците на „Култура”, че в приватизационния процес са участвали около 220 офшорни фирми, собственост на този елит и на неговите родови продължения. Леви анализатори говорят за „500 семейства”. Тук е заровено кучето. Тези 220 офшорни фирми на БКП/КДС бяха корпуси за бързо приватизационно реагиране, бойни групи за анексиране на пазарни територии. Десните изиграха роля на политически гарант на тяхното пазарно осъществяване. Те опаковаха процеса в клишета на либералната проповед, трафарети за свободния пазар и скандиране на антикомунистически лозунги. Демократичната видимост е тяхна заслуга. Червените станаха капиталисти с помощта на сините, които извършиха приватизацията на червените. Хитрост на историческия разум. Двадесет години по-късно, в резултат на либералната обществена трансформация, бившият елит има не само статут на пазарен хегемон, на привилегирован строител на българския капитализъм, но и на авангардно евроатлантическо ядро с ръководна роля в българския „цивилизационен” процес. „Бившите” са компрадорски елит. Доверено лице на Запада. Не мислите ли, че това е краят, ако изобщо има край?
    Българската политическа система функционира като карикатура на демокрацията, като гротеска на народовластието. Класическата либерално-демократична версия предписва обективно структуриране на обществения интерес в система на многопартийно представителство. Партиите са представители на „земята, труда и капитала” в сферата на държавното управление, което на свой ред хармонизира рационално представени и национално защитими публични интереси. Политическият процес се осъществява от носители на разум и воля, от отговорни граждани, обединени от конституционен консенсус, кодифициращ живота на нацията като политическа общност. Това знаем всички, а това, което не всички подозираме, е, че от утробата на тоталитаризма беше „изроден” с форцепс един фрустриран и еуфоричен постутопист, тежко увреден от политическа демагогия, медийни манипулации и прелъстен от консумативни фантазии. Този, политически крайно инфантилен, обект на „реформата” стана по неизбежност плячка на хищници от собственото му племе. Разомагьосването на тоталитарния свят не освободи култура, а нагон, похот. Движеща сила на прехода не е волята за свобода и достойнство, а похотта за собственост и поглъщане. Libido possidendi. Десните кръжат около класическата либерална парадигма на естествения човек, естествените права и естествения интерес. Към това добавят и прозрението, че нищо не е по-естествено от егоизма. Тук им идва на помощ Айн Ранд. Само че реализацията на тези „естествености” предполага разум и гражданска добродетел като културен фундамент на либерално-демократичния консенсус. Без този фундамент сме в режим на нова утопия. Българският „хабитус” е сложно устроен. Нашата базисна културна реактивност е съставена от объркан възрожденско-социалистически сантимент, неизтребими егалитарни настроения и невротичен национализъм. Към това добавям и посткомунистическия бяс за еротични екзалтации и турско-цигански мелос. 1989-а ни завари без стартов културен капитал, дисидентска традиция и меродавен елит. Много лоши изходни условия. Остава загадка как би реагирал българският народ на безкористно лидерство, с въображение за сложността на лидерската задача. Не знаем как би реагирал, защото не му се случи, за да знаем. Лидерите на прехода презряха „моралните въпроси” на прехода – искрено, дълбоко и „концептуално”. Изпаднаха в огромно самодоволство от „прозрението”, че морален преход не съществува, и му развързаха края като онези „госпожици” от руската литература. Отдадоха се на безумна приватизационна похот и вербално антикомунистическо буйство. Ето ни, накрая, в локвата на резултата: изтерзан балкански хедонизъм, кротка влюбена омраза и политически буфон начело.
    – В друго свое интервю твърдите: „Нямаме ресурс за ново начало, това, което имаме на сцената, са руините на прехода”. Още ли така мислите?
    – Втора „революция” няма да има в България. Ще се влачим в посока, която не е лоша. Европа да му мисли, ние сме свикнали. Да се влачим.
    – Мрънкането ли е най-важната ни национална особеност, или е просто техника за по-лесно преживяване на трудни моменти? Споделяте ли една популярна теза, че „българските дълбоки прозрения за общото ни битие се раждат от страданието”. И ако допуснем, че сме страдали достатъчно, къде са дълбоките прозрения?
    – Постсоциалистическият човек е разочарован и скептичен. Живее разсеян живот. Генералното му униние е ритмично прекъсвано от епизоди на алкохолна еуфория и жестока чалга. Понякога чете Куелю (Цецка Цачева). Очите му изтичат от гледане на телевизия. Жените гледат турски сериал. Мъжете гледат нощем, те си знаят какво. Ден след ден, едно и също. Към този, общо взето, напълно „редовен” начин на живот се прибавя и много коментираната склонност към противоправно поведение. Приватизира без юридически основания. Отмъква по нещо. Имах пациент в депресия, който се каеше, че не успял да открадне достатъчно в преходния период. Бил грешник. Виновен пред семейството си и пред съвестта си на „мъж”. Смайващо „преораване” на ума. Ние сме сгушен народ, оцеляващи люде. С дръзки инициативи в обема на битовата грижа. Животът е скромна  идея в български прочит. Основната метафизическа интуиция е по-скоро суеверно-анимистка, отколкото религиозна. Нашият човек е религиозно равнодушен и тактически суеверен. Изповядва култ към восъчните свещи. Съблазняват го телевизионните пророчици, обича да му „гледат” и чука на собствената си глава като на някакво дърво. Чете „Шок”. Не е вярно, че нашият човек е лош, по-скоро обратно; но е вярно, че е мнителен. Омърморването на „положението” е тайнство на съкратения живот, магически ритуал за обезпечаване на минималната потребителска кошница. Омърморването е тъга и ропот, клюка и бунт – народна магия за сигурност. Съдбата е свекърва, капризен женски род. Властта отнема, а не дава. Силният и слабият, богатият и бедният са паралелни светове. Подозирам, че българите предпочитат слабо репресивен социализъм, обогатен с указ 56. Малко „частно”, много „държавно” и ред. С икономизацията на националното въображение и откриването на глобалния свят си отива и нещо от манталитета на традиционния българин. Това, което живеем, е не само политически, но и антропологически преход. Не съм се натъквал на дълбоки прозрения, свързани със силни страдания. Българите не страдаха особено при Живков. В България, както казваше Вера Мутафчиева, няма гладни гробища. Не късният живковизъм, а преходът изтерза „малките българи”. Защото не беше за тях и те го разбраха. Това, което се разгърна в името на демокрацията, взриви всички опори и нарани народа дълбоко. Името на тази травма е грабеж. Имам хипотеза, че извън „социалистическата революция”, българите не са преживявали по-брутална социална трансформация от тази, която наричаме преход. Войните са бедствие, което се преживява като изпитание. Преходът е исторически обрат под формата на гавра. След този „обрат” част от сънародниците се оплакват от панически пристъпи, разсеяно внимание и склонност към сеизмични пророчества. Изтръпват им крайниците. Живеят с помощта на битови автоматизми и самооценка на нещастници. Вярно е, че имаме и стара традиция на социално вайкане и тактическа депресия. Проплакването умилостивява. Ключовият човек до скоро беше Масларова, злата богиня на отказа. Когато европейската социология пита българина „как си”, той отговаря „нещастен”. Отговорът е информативен за актуалния статус, но осведомява и за дълбинно униние. Животът тук не се живее, а влачи. Някои подозират национално изчерпване. Ние сме отчаяно развеселени прахосници на остатъчна жизнена енергия. Приемете изреченото като меланхолно преувеличение, извлечено от самонаблюдения на един от изгубените поколения. Не възразявам. Мантрите на нормативния оптимизъм не вършат работа, обаче. Осъзнаването върши работа. Вижте демографските данни.
    – Как се справиха (психологически) всички онези, които с настъпването на прехода се почувстваха излишни?
    – По пътя на бавното и мъчително усвояване на нова социална роля, като усилване на социалната повратливост и битовата борбеност. Някои се провалиха, други се преоткриха. Мускулно надарените българи, всички борци, гребци и боксьори, всички тъй наречени олимпийски надежди или просто тарикати с физическа сила бяха хвърлени на улицата като ортопеди на приватизацията и пазачи на сакралните капиталистически тела. 1989-а ги избута на улицата като корпулентен знак на тоталитарната класика и като зловеща предприемаческа закана. „Увиснаха” екзистенциално със смазани уши и изплезен поглед – като артефакти на тоталитаризма и образ на новия живот. Тяхното „справяне” с кризата предполагаше съгласие за бърза и безусловна криминализация. Дадоха го. Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят.
    Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа. Посткомунистическият българин обитава междинна, „преходна” зона. Културният му статус е „археомодерен”, а психиатричният, с извинение – невротично-шизоиден. Този „кентавричен” субект на прехода живее в режим на двойна неудовлетвореност – от „морално остарялата” българска ситуация и от нереализирания европейски „идеал”. Какво да се прави в тази твърде шизоидна ситуация? Препоръката да се търпи има характера на черен хумор. Да утешаваш третата възраст с бъдещето е задължение на църквата, а не на политиката. Утешенията трябва да бъдат индивидуализирани. Голословно? Ето нещо конкретно: аполитея, фанатичен естетизъм, религия (Николас Гомес Давила). Триада на един колумбийски католик, рентиер от Богота. За българския постмодерен прагматик – друго: престиж, Сорос, блондинка. И Синя коалиция, щях да забравя. Добавям – инклузивно брюнетка. Защо пък не?!
    – Какъв друг мотив, освен евентуално по-добри условия за кариерно развитие, биха върнали в България онези млади хора, които по време на прехода заминаха да учат в чужбина?
    – Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото.
    Връщат се хора с „потиснати цели”, за да опитам професионален отговор. „Потиснатата цел” е психодинамично понятие от репертоара на психичните защити. Свежда се до редукция на желанието под натиска на реалността и гласи следното: щом не мога да имам това, което искам, ще искам това, което имам. Искам България. Не вярвам в „идеалните” мотиви за връщане на образования млад човек. Никой не се връща, защото е „длъжен” на отечеството, което се нуждае от новопридобитата му компетентност. Връщат се след разумен анализ на „обстоятелствата” и вътрешно „вслушване”. Връщат се заради близки хора и заради нещо, което „не може да се назове”.
    – Като психиатър как бихте помогнали на човек, чието име е излязло наскоро при отварянето на досиетата, и той ви каже: „Не е честно, за много други никога няма да се научи”?
    – Такъв човек се позовава на несправедливост, за да намали вина. Дефинира лошо това, което се е случило. Тактиката е да страда от чуждата, а не от своята „нечестност”. Лошо самоутешение, но и това е нещо. Обикновено се защитават с отричане – казват, че не са били сътрудници. Други казват, че са горди с тази принадлежност. Някои избират невъзможната позиция да твърдят и двете неща едновременно. Тези, които избират отричането, „усилват” позицията си с публикации в жанра на „крайната изненада” и със закана да съдят Комисията. Споменават и Страсбург. След месец утихват. Някои от уличените, които принадлежат на българската култура, намекват, че е неблагодарно да бъдат „набеждавани” след всичко, което са дали на отечеството. Тази категория се скрива в претенцията за извисеност и заслуги, които априорно изключват всички подозрения и всички нравствени претенции. Твърдят, че са „елит”, което винаги е спорно, щом някой го твърди. Елит не твърди такива работи. Този „елит” казва така: плебсът претендира, но ние се спасяваме с презрение или още по-радикално – с опрощение, тъй като „не знаят какво вършат”. Отказват дебат по „подробностите” и просто се потрисат – като форма на морален шантаж и тактика за замитане на следите. Творецът е отвъд доброто и злото и се отчита само на висшите сили. На ръководството на Шамбала. Канонизираните творци от тоталитарния период се отбраняват с пакт за суетно подпомагане и групова контраатака всеки път, когато интересите им бъдат засегнати. „Интереси” означава суета. Преживяват се като ложа на привилегированите с кодекс за неудържимо взаимно ласкателство. Борят се за дълговечност. Няколко души с разкрита принадлежност към ДС си спечелиха известни симпатии с нещо подобно на извинение. Не всички имат храброст за макар и частично признание. Не могат да се каят, защото срещата с аза се преживява като форма на ужас. Отдавна е забелязано, че най-дълбоко се каят светците, които нямат нужда от покаяние, и най-зле грешниците, които драматично се нуждаят от него. Покаянието е изключително духовно постижение, категория от висок нравствено-религиозен ред. Шансът да научим днес за подобно персонално събитие клони към статистическата вероятност на чудото. Не е редно хората да бъдат изтезавани с непостижими образци, но сриването в безразличие дърпа към дъното, където се мотаят само бивши хора. Тези, които бяха обявени, се преживяват като жертви. От друга страна, има злорадство да бъдеш свидетел на чуждия срам. Никой не се старае да индивидуализира, опозоряването върви en bloc. Боя се, че целта на отварянето на архивите, която е да разберем зависимостите и „кой кой е”, не само, че не е постигната, но сякаш следва логиката на онази класическа манипулация, според която „откриването е прикриване”. Една част от сътрудниците се крие в десните партии. Друга част на „особено ценните агенти” не присъства в архивите, защото е действала по регламент без писмени следи. Лидерите обичат такъв антураж, защото е зависим и знае да служи. Цялата работа е отвратителна и, както казва вашият потърпевш – „нечестна”. Как да му помогнем? Бедата е, че тъкмо на него не е дадено да се позовава на тази „несправедливост”, други трябва да бият тази камбана. Неговият шанс е да се сблъска със своята „сянка”. На всички ни шансът е там.
    – Можа ли поне един честен човек, издигайки се до най-високите стъпала на властта, да се опази непокварен и неупотребен „от лукавия” по време на прехода?
    – Правя уговорка, че за мен „политиката и политиците” са разговор за това, което знам от наблюдения и самонаблюдения. По този въпрос съм строго субективен, защото не знам друг начин да бъда „обективен”. За това отговарям на вашия въпрос така: в първата фаза на прехода – да; след 1997-а е казуистика. Познавах един политик, който твърдеше, че в политиката е допустимо „всичко”. Моралът е в общността, а не в съвестта на политическото лице. Политикът няма съвест, а цел. Неговата „съвест” е да постигне целта. Целта оправдава средствата. Хората са зли. Прилично овладян макиавелизъм, който нарича себе си „християнска” политика. В това смесване съзирам наглост. Припомням на всички макиавелисти – „християни”, че Христос не е разпънат от „грешници”, а от хора с държавническо мислене. От склонните да боравят с човека като с неодушевен предмет и да „операционализират” политическите ползи. От въпросния политик научих любопитна история, която си струва да бъде разказана, защото илюстрира патологията на този политически ум. Слободан Милошевич се чувствал застрашен от Биляна Плавшич, талантлив политик от сръбската Демократическа партия. За да се справи с нейната конкуренция, и изпратил „мъж” от сръбската ДС/УДБА/ със задача да я съблазни и изведе от политиката. Успял. Превърнал я от политик във влюбена жена и я отвел в света на любовните перипетии. Конкуренцията била ликвидирана. Коментарът беше много инструктивен: „И аз бих направил същото”. Тогава този сюжет, заедно със съпътстващия коментар, ми се стори анекдотичен, но по-късно разбрах абсолютната му сериозност. Казуси от този род ме карат да мисля, че основният риск на политическото занимание не е морален, а направо демоничен. В политическите подходи на „решените политически мъже” има нещо зловещо и от простосмъртна гледна точка – перверзно. Това тревожи дълбинно и се преживява трудно, а не фамозният „конфликт на интереси”. Политиката е дух, политически дух. Оставен сам на себе си, без духовен контрол, политическият демон трансформира човешката същност, превръща човека в alienus (чужд, луд). Много напредналият политик е из-род, изведен от рода, демиург на „общото благо”. Хубаво питате дали има опазен „от лукавия”. Въобще не става дума за „морал”, за евтина морална придирчивост, а за произхода на политическите енергии, за „лукавия” им произход. Харизмите биват и инфернални. Около известен род лидери човешките обкръжения напомнят интелектуално вцепенени „свидетели на Йехова” с илюзия за автономност. Хората рационализират повърхностно политическата повреда. Наричат политика крадец, депутат. Свеждат въпроса до кражбата. Само че далеч не всички крадат, бедата е, че лъжат – бодро и „алтруистично”. В политиката се лъже под натиска на нещо като „дълг”. Ако спре производството на национално отговорни лъжи, партиите ще фалират. Партиите са специфично фалшифицирани сектори на реалността, идеологизирани котерии на държавна дотация. Човек, уважаващ очевидностите, е политически неспасяем, съдбата му е да бъде избирател, клакьор или аполитичен, което е за предпочитане, ако питате мен. Политиката не е за нормалния грешник, иска се допълнителна специализация. Познавам няколко почтени политици, които приличат на юродиви и не подлежат на никакво опитомяване поради характерови аномалии. Те играят ролята на шут при краля. Известно време ги понасят като екстравагантно привързани към фактите, като PR-гаранти на вътрепартийната демокрация. Прощават им „инфантилния” респект към истината, но после, след кратък период на „мачкане” (жаргон за преднамерен натиск и вътрепартийна дисквалификация), ги „пускат на шейната” (жаргон за отстраняване) или ги „изваждат от обувките” (друг жаргон за отстраняване). Идиомите на реалната политика са шедьоври на циничния език. Конкурира ги криминалното арго, но то е по-благочестиво, защото е „директно”. Преходът разврати своите синове и дъщери, разби ги персонално. Твърдят, че моралната политика е оксиморон. В политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Така мисли Юлия Кръстева, която казва също, че левите имат повече чувство за човека, а десните – по-малко. Политиката е игра на истина и морал. Ако това е вярно, следва много важен извод: високото качество на играта означава успех, а ниското провал. Академичен въпрос е доколко такъв тип игра може да бъде играна успешно, без автентична свързаност с въпросните ценности. Вярно е, че има политически актьори, които заслужават Аскеер, Икар и може би Оскар. Но по-дълбоката емпирично верифицирана истина е, че хората разгадават симулацията и изхвърлят лицемерите. Лицемерът със сигурност ще бъде спипан. Дебнат го енергиите на каузата, с която е обвързан „по непредпазливост”. Хората са хитри същества, знаят тънката си сметка. Презират „благодетелите” си.
    – На какво, според вас, се дължи системната негативно селекция, която правим в тези 20 години? Има ли тя биография, или е ново, „демократично” явление?
    – Към политиката потеглят различни хора и по различни подбуди, но се застояват „предопределените”. В романтичната фаза на прехода в политиката попаднаха художници, поети, литератори, но партийна кариера направиха утилитаристите. Константин Победоносцев твърди, че парламентарната демокрация е лош подбор по дефиниция. Парламентът, казва той, е институция, която удовлетворява интересите на народните представители и тяхното лично честолюбие. Парламентарните турнири не произвеждат истина, а честолюбива крамола. Честният човек изпитва отвращение от изборната процедура. Кой честен човек, пита той, ще приеме предизборно ролята на „любезен лъжец”, който говори това, което искат да чуят, и обещава това, което знае, че никога няма да изпълни? Българският политик е натурален „демократ”, той е напълно щастлив да лицемери и в двете стратегически посоки – навън към публиката и навътре към лидера. Органичен е в тази роля. Не народът, а лидерът решава съдбата на кандидата за политическа слава, защото не народът, а лидерът пише предизборната листа. Предизборната листа е „книга на живота”, ако те няма там, те няма. За да развиеш кариера на политик, ще трябва да се харесаш на лидера и никога да не го разочароваш, защото в него е пълнотата на властите. Plenitudo potestatis. Лидерът е папа. Зависимостта от „непогрешимия” деградира. Лидерът се къпе в ласкателства и даже се дави. С лидерското условие е свързан много важен филтър на негативната селекция, за която питате. Може да ви се стори фрапиращо, но лъжата, като тактика на подвеждане, се преподава в езотеричните партийни курсове по манипулативно майсторство. „Мръсната игра” има степени на посвещение. Във вътрешния езотеричен кръг се вземат решенията за Биляна Плавшич. Във външния екзотеричен кръг пребъдват в романтично неведение и бавно осъзнават, ако имат „ум”. Политикът е в нещо гьотверен кокона (травестит). Сменя позиции, мести се, лъже, съблазнява. Родната политика е „тънка работа” за дебелокожи души. Преходната криминално-битова редакция на политическия занаят привлече „печени хора”. Играчи. Вятърът на промяната довя нови социални роли и даде шанс да се родиш от нищото. Това буквално вбеси амбициозните хора. Маса народ преживя внезапна социална вертикализация, споходи ги кариера, която не бяха сънували. Покатериха се, после изпопадаха. Тези, които оцеляха, са паметници на лукавството. Владислав Тодоров ги нарича „бракми”. В последна сметка, негативната селекция е народен вот. Червените гласуват червено, сините – синьо. Лицата нямат значение, цветът е всичко. Цветът и „Бойко”, за да бъдем коректни. Вотът е откъснат от личността акт. От личността на този, който гласува, и от личността на този, за когото гласуват. Процесът е сомнамбулен. Това, което описвам, звучи като гротеска. Българският свят се движи благодарение на тази „гротеска” или въпреки нея – как точно се движи този свят, не знам, а и мисля, че никой не знае.
    Наистина ли сегашният ни министър-председателят е фигурата, с която масовата идентификация е най-автентична? И ако да, защо?
    – Всичко, което се случи през последните 20 години, тласкаше към този изход. Борисов е закономерен, той е нашият резервен коз в ситуация на криза. Цялата криминална сценография на прехода (заедно с кухата политическа реторика и смайващата медийна недооценъчност) подготвяха това бодро политическо нововъведение. Б. изчерпва симулативния период на българската политика и слага край на измишльотината „преход”. Б. е виц за нашата бутафорна европеизация, срив на претенцията за европейски стил и протоколно поведение. Б. „цепи” фалша на тази претенция. Той е завръщане към „родното”, към „диалекта” – след двадесет годишно лутане из пустинята на демократичните условности и протоколния език. Б. говори на български и даже не на български, а „като хората”. Той е най-органичният човек след Живков, вторият „човек от народа”, когото ни е съдено да преживеем.
    Ставащото е симптом на умора и знак на неудача. Българската политика е преживявана като абстрактен ритуал за елитарна употреба, като безсмислено процедурно усложнение, което скрива корупция и дефицит на воля. Медийната интерпретация превръща абстрактната игра в конкретно безобразие, в разказ за злоупотреби и безочие. 20 години тече сериал за негодника Леонсио, който мъчи робинята Изаура и няма кой да го изрита. Елитът е делегитимиран като себичен идиот. С пришествието на Борисов политическата „игра” е отменена в името на политическата „сериозност”; снети са всички опозиции: ляво – дясно, горе – долу, ние – те и даже преди и сега (реинкарнация на Живков?). На сцената е духът на улицата в държавнически образ. В лицето на този премиер, в който има нещо магическо, за да не казвам мистическо, България открива ниската си равновесна точка, равнището на своята ”естественост”. Премиерът не се казва Борисов, а Бойко, даже „Бойко”. „Бойко” не е лице, а природно явление, натурален политически символ, етнотарикат от фолклорната иконография. Нищо по-наивно от възмущението, че си противоречи. Б. е съвпадение на противоположностите, съчетание на несъчетаемото, катахреза. Той не е на сцената, за да бъде „нещо”, а за да присъства. Б. няма длъжностна характеристика, той е смисълът на всички длъжностни характеристики. Функцията му е символично-интегрираща и гневно-възмездителна. „Чудото Б.” помирява противоправната волност с правоохранителния дълг, полицая с разбойника, реда с хаоса. Биографията му е сбит разказ за всички преходни роли. Б. е антропологически синтез, холограма на сумарния човек от „смутното време”. Той е нашето домодерно-постмодерно чудо, абсурдисткият ни принос към европейското културно многообразие. Най свежият анекдот на европейското „разширение.” Ако питате мен, новините за Б. ще трябва да бъдат съобщавани не като политически новини в 20 часа, а в прогнозата за времето – като метеорологични новини. Като новини за природата и нейните капризни състояния. ”Бойко” е природа, шум и тътен, но и култура-субкултура, ако трябва да бъдем прецизни. На това лице се отдаде да покатери ъндърграунда до премиерския стол, което ми се струва постижение, каквото и да си говорим. Обратно на неговите избиратели и на тъй наречените „десни”, мисля, че неговата мисия е помирителна, а не правоохранителна. Б. няма да посегне на олигархията, а на Масларова или на нещо подобно. Народът и „десните” ще се радват, тя ще го понесе, а и няма как да му го върне. Б. не гони никого, а изпраща „сигнали” до Брюксел в стил на героично верноподаничество. Това е най-сценичното от всички управления, с крайно посредствени актьори и едно изключение в негово лице. Борисов ще легитимира преходната олигархия, такова е предназначението на Харизмата. Това управление има мандат да се справи с организираната престъпност и да възстанови върховенството на закона. Всички, които ще минат през ”иглените уши” на това управление, ще бъдат спасени. Олигархията ще бъде европеизирана. И това наистина ще означава край на прехода. Междувременно ще се проваля, но с приличен рейтинг. Обичат го домакините.
    – Всеобщо мнение е, че рязкото засилване на техническите възможности за комуникация през последните двайсет години в света укрепва основите на демокрацията. Дали укрепва обаче основите на личността? Ако личността става “все по-комуникативна”, не намалява ли нейната “личностна”, единична стойност? На какво би приличала една демокрация без достатъчно разграничени, различаващи се личности?
    – Сложен въпрос. Това, което знаят всички, е, че в перспективата на една напълно осъществима антиутопия, техническите възможности за свободна комуникация могат да се окажат средства за тотален контрол и всеобщо обезличаване. Интернет, тази вероятно най-перспективна медия, улеснява и обезличава. В добрите стари времена, за да се срещнат двама, са впрягали коне, предприемали са рисковани пътувания. Сега „кликват” и са „заедно”. Общуването не протича при „огнището”, а при „хардуеър” – без лице, без глас, с абортивен език. Това, което се вижда през „скайпа”, не е лице. Лицето с nickname не е личност, а „профил”. Анонимният човек се превръща в трикстер. Играе беззаконни игри, провокира, плаши. Изхвърля в Мрежата безцензурно – „виц и несъзнавано”, дълбинни безобразия, страхове и гавра. Срещата на „потребителя” със собственото му подземие обсебва. Някои пишат в транс, с автоматично писмо, което напомня обсебеност. Зад официалния параван на виртуалното пространство наднича лудост. Една крачка встрани и сте в психотичното царство на радикалната „свобода”. Отегчената свобода развива вкус към ексцеса. Мрежата е рискова, „готическа” зона. Можеш да „отпътуваш” – в инфернален манастир, в братство на обезумели калугери. Или да се забавляваш с невестите на сатаната, ако ти е по вкуса. Църквата се опитва да ограничи рисковете, като препоръчва аскеза и специални молитви при „вход” във виртуалното пространство. Признание за изкусителната сила на тези „преселения”. Налице е парадокс – най-мощното средство за неограничена комуникация усамотява. Не ми е нужно нищо, щом всичко е достъпно. Лукс на глобализираната самота. Чух, че извън строго психиатричния проблем на зависимостите, съществува и рекламиран жизнен стил, нещо като покана за виртуално пустиножителство. Добре дошли в пустинята на Дисниленд. Новата комуникативна ситуация е амбивалентна, тя е шанс и риск. Човечеството живее с кризисни дилеми. Истината е, че съдбата на западната демокрация зависи много повече от съдбата на нейното ценностно основание, отколкото от съвкупността на нейните комуникативни условия. Много коментираната „комуникативна добродетел” е благородна, но плитка идея, тя не може да компенсира метафизически срив. Нихилизмът е неизлечим процедурно. Комуникацията на „разумни енергии” без метафизическо основание е палиатив от името на самовнушена културна виталност. На всичко отгоре, играна няколко века с ето този резултат. Това става ясно от диалога между Хабермас и Ратцингер. Вацлав Хавел говори за екзистенциална революция, за възстановяване на „трансцендентното измерение” на живота като императив на третото хилядолетие. За Хавел политическата революция приключва с осъзнаване на проблем извън нейната компетентност. Въпросът за Смисъла е на дневен ред. Сещам се за пророческите думи на Малро: XXI век ще бъде век на вярата или няма да бъде. Силни думи, в които е скрита надежда.
    10 януари 2010 г.
    Публикувано за първи път във в-к „Kултура“ – Брой 1 (2573), 14 януари 2010