Всички авторски страници

Авторски

• 20 години – строихме или рушихме България

  Автор: chara
  http://chara.blog.bg

  Какви сме ние – строители или рушители, съзидатели или унищожители на съвременна България?
  Виенското колело на историята завърта периоди на възход и падение, времена на строеж са следвани от разруха, след разцвета идва упадък и после всичко се повтаря отново … и отново …
  1939 г България е аграрна страна с електрифицирани едва 13% от населените места, в които живее около 40% от населението. Дължината на пътищата с твърдо покритие е около 19 000 км. Автомагистрали – няма. В селското стопанство се трудят около 80% от населението, в промишлеността – едва 8%. Няма металургия, почти няма химия, инвестиционното машиностроене е непоз-нато понятие.
  Ако успеем да свалим от лицата си очилата на политическите пристрастия и се вгледаме в последващите 50 години – тези между 1939 г и 1989 г, навярно няма да е трудно да видим и признаем, че като цяло, това е период на съзидание. Години на строителство и изграждане, в които са мобилизирани усилията на поколения българи. Единици са онези, останали встрани от случващото се. Години, в които българите превръщат страната от аграрна в индустриална държава и я поставят на икономическата карта на Европа и света.
  За 50 години в страната са изградени и въведени в експлоатация 135 електроцентрали – 88 водни, 18 термични, 1 атомна и 23 заводски, над 150 000 км електромрежи, автоматизирана система за диспечерско управление на електроенергетиката, над 20 топлофикации с прилежаща инфраструктура, транзитни и разпределителни газопроводи, газохранилище в Чирен. Някои от тези съоръжения са уникални и нямат аналог в Европа като ПАВЕЦ “Чаира” (мощност 861 МВт), чиято турбопомпена зала се намира на 360 м под земята в каверна с размерите на Зала 1 на НДК, каскада Белмекен-Сестримо с три електроцентрали с обща мощност 735 МВт, ВЕЦ и язовир Кърджали – с уникална за Балканите дъговогравитачна форма на стената, висока 103 м. През тези години,  изградените генериращи мощности нарастват 120 пъти. Но не само това. България влиза в клуба на атомните държави, притежаващи и експлоатиращи високотехнологичен процес за генериране на енергия.
  За 50 години основно се променя транспортната инфраструктура. Дължината на ж.п. линиите достига 4500 км, със 740 км повече отколкото през 1939 г. Електрифицирани са над 60%. Пътищата с асфалтово покритие достигат 32 000 км, първи клас 2 900 км, автомагистрали – 266 км. Построен е Дунав мост (1954 г) и ферибот Варна-Иличовск (1978 г). Създадени са уникални компании, чиито имена са запазена марка дълги години. СО “МАТ” (1959 г), оперира с 4 500 автовози – хладилни, тежкотоварни, цистерни, ро-ро кораби, с широка мрежа от клонове и представителства, терминали; БГА “Балкан” (1956 г) с 52 самолета, за превоз на пътници и карго, селскостопанска авиация (1948 г); морски търговски флот със 109 кораба с 1.87 млн. т товароподемност.
  За  50 години България, която няма металургия (до 1950 г), става 27 металургична страна в света. Тръгвайки от нищото, българите стигат до леене на специални бронестомани и такива микролегирани с азот, предназначени за зони с полярни температури, корабна ламарина, спиралошевни тръби за транзитни газопроводи, прахова металургия, металокерамика, вакуумно леене с противоналягане (известно в света като метод на акад. Балевски), при което се изработват алуминиеви джанти за автомобили и детайли със специално предназначение.
  През тези 50 години от държава, внасяща дори син камък и сода каустик, стигаме до такава, построила две нефтени рафинерии – в Бургас и в Плевен, световен производител на минерални торове (карбамид), химикали за растителна защита, калцирана сода (4-ти в света), пластмаси (17-ти в света), изкуствени влакна, таблетиране на субстанции и т.н.
  За тези 50 години България се нарежда в световната тройка  производители на електро- и мотокари (наред с “Кларк” САЩ и “Тойота” Япония) – до 83000 броя годишно и в петицата световни производители на електротелфери (до 150 000 броя годишно). Към 1989 г в страната има 730 машиностроителни завода. Индустрията започва да работи с машини произведени у нас. Първите заводи, оборудвани изцяло с български машини са завода за пектин в Перник и флотационната фабрика в Кърджали. Около 40 завода произвеждат машини за прецизна обработка на метали – металорежещи с ЦПУ (ЗММ София, Казанлък), автоматични технологични линии, манипулатори, стругове, фрези, агрегатни машини.
  Тръгвайки почти от нищото, към 1989 г в България се произвеждат трактори (Булгар), автобуси (Чавдар), тролейбуси, товарни автомобили (Шкода-Мадара), велосипеди (Балкан), моторни помпи, електродвигатели, електрогенератори, силови трансформатори, промишлени роботи, парни и водогрейни котли, асансьори, кабели, проводници, електромери, водомери, хладилници, телевизори, перални и т.н. Развити са абсолютно нови индустриални направления  – електроника и изчислителна техника. Построени са заводи, произвеждащи запаметяващи устройства (ДЗУ Стара Загора, Пловдив, София), памети и телеобработка (В.Търново), магнитни глави (Разлог), печатни платки (Русе и Търговище), микропроцесорни системи (Правец), УКВ-радиостанции (Г.Делчев), градивни елементи (София, Перник, Айтос, Кюстендил, Никопол, Сливен, Ботевград, Разлог). Изграден е ВПК (Казанлък, Сопот, Карлово) с ВРЗ, АРЗ, изпитателни стендове и полигони. Завод “Бета” Червен Бряг е съоръжен с уникално оборудване и произвежда бронетранспортьори в различни модификации – амфибии, универсални, санитарни, специални със защита от радиация, от газове, самоходни установки и др. И още … и още …
  Какво се случи с всичко това през последните 20 години? Запазихме ли построеното, усвоените производства и завоювани позиции или не успяхме? Доизградихме ли започнатото? Създадохме ли нещо ново?
  Ние “загубихме” четирите малки блока на АЕЦ “Козлодуй”, но запазихме традицията за “първа копка” на АЕЦ “Белене”. След Тодор Живков, Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев слагаха ритуално начало на проект, чиято съдба и до днес е неизвестна. Затворихме всичките си уранодобивни мини (48 на брой), чиито продукт е в основата на ядреното гориво. Ликвидирахме топлофикациите в Искрец, Ловеч, Самоков, Трявна, а от изградените до някъде в Пазарджик, Ботевград, Хасково и Банско – само последната е довършена от частен инвеститор. Електроразпределителните мрежи са продадени, топлофикациите с инфраструктурата им – също (с изключение на тези в градовете София, Перник и Шумен). Не построихме второ газохранилище. От 1998 г се опитваме да построим каскада Горна Арда (с проектна мощност 174 МВт), но без успех. От 2004 до момента все още не е завършен ВЕЦ “Цанков камък” (80 МВт). Последните обекти са в пъти по-малки от изградените преди 1989 г и въпреки това години не могат да бъдат завършени. Енергопроект, чието дело са почти всички енергийни обекти, строени до 1989 г вече не съществува.
  За 20 години не построихме нито една магистрала, която да ни свързва със съседните държави. От магистрала “Тракия” са изградени едва 173 км при планирани 368 км, от магистрала “Хемус” – 125 км при обща дължина 433 км. “Струма” трябваше да бъде завършена за Олимпийските игри в Атина (2004 г), но от 156 км са построени едва … 24 км, а от магистрала “Марица” – цели 5 км! Не построихме втори мост над р. Дунав. БГА Балкан не съществува, СО “МАТ” – също.
  Ние затворихме “Кремиковци”, “Стомана”, “Плама”, “Девня”, “Видахим”, “Химко”, “Арсенал”, и още много и много. Днес производството на дискови запаметяващи устройства, магнитни глави, памети и прочие изглежда като невъзможен спомен от бъдещето. Няма ги “белите стаи”.
  През последните 20 години медиите с умиление и възторг  показваха поредната построена чешмичка, ремонтирана градинка, сменени тротоарни плочки, откриване на 2-3 км магистрала (по стара традиция за някой пореден път) или МОЛ. На фона тези “значими” строежи, въвеждането в експлоатация на метрото, сградата на Автогарата и РВД на летището в София, изглеждат  почти като космически успех!
  Трябва ли това да е достатъчно? Възможно ли е да обърнем тенденцията? Защото, ако попитаме днес едно дете, разчитайки на детската непредубеденост, липса на меркантилност и мила откровеност – какво  произвежда България, аз не знам какво би отговорило то. И на мен самата ми е трудно да дам отговор.
  За 20 години ние загубихме производства, позиции, пазари и специалисти. Остана ли нещо за губене или вече разрушихме всичко и е време да започнем отначало?

  Източник: Кафене.нет

• ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ СЕМЕЙСТВО ЛЮБКА И ТИХОМИР СТОЙЧЕВИ

  По молба на Българо-Американската Асоциация в Чикаго, посолството на Република България във Вашингтон изпрати информация за семейство Любка и Тихомир Стойчеви. Чрез българските медии в Чикаго, асоциацията предоставя тази информация и за българската общност в Чикаго.

  Към 27 януари 2010 година г-н Тихомир Стойчев е временно управляващ посолството на Република България във Вашингтон (Chargé d’Affaires a.i., Embassy of the Republic of Bulgaria). Господин Стойчев е дипломат от кариерата в министерството на външните работи на Република България. Преди настоящата му мисия, г-н Стойчев е пълномощен министър и заместник посланик на Република България във Вашингтон (ноември 2008-
  декември 2009 г.).

  Г-н Стойчев е заемал следните позиции в министерството на външните работи на Република България: началник на отдел „Външноикономически отношения на Европейския съюз, Бюджет и финансови инструменти на ЕС, Международни икономически и финансови организации“ към дирекция „Европейски Съюз” (2007-2008); втори секретар в дирекция “Европейска интеграция“ и секретар на Комитет II „Вътрешен пазар“ (2000-2003); аташе/трети секретар в дирекция „Европейска интеграция“ (1993-1996 г.).

  Позициите, които Тихомир Стойчев е заемал в чужбина са: първи секретар/съветник, по политически и икономически въпроси в посолството на Република България във Вашингтон (2003-2007); трети секретар по политически въпроси, наука и култура в мисията на България към Европейския съюз, Брюксел, Белгия, включително отговарящ за контактите с Европейския парламент и дейността на Съвместния парламентарен комитет България-Европейски съюз (1996-2000 г.).

  Тихомир Стойчев е завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски „, специалности: философия и история. Той има докторска степен по политически науки и история, с дисертация на тема: „Европейска интеграция: Генезис, еволюция и перспективи“.

  Д-р Любка Стойчева е съпруга на Тихомир Стойчев. По професия тя е лекар. Д-р Стойчева и Тихомир Стойчев имат двама сина.

  File: Ambas-TS2

• НАГЛИТЕ (поредицата на „24 часа“ „Наглите без маски“)

  Поредицата на „24 часа“ „Наглите без маски“ започва с първата публикация във вестника от 12.01.2009  (линк )
  Журналистическият труд на Блага Георгиева, Светлана Йорданова, Росица Сандулова, Стефан Борисов, Слави Ангелов и др.  заслужава да бъде забелязан от повече хора и заради това ще съберем на едно място последователните публикации. Благодарим на журналистите и на в-к „24часа“

  Наглият Църо харчил откупа за Джорджо в Рио

  Похитителят от бандата на Наглите Цветозар Славчев-Църо е харчил парите от откупа за сина ми на екскурзия в Бразилия и други екзотични места.

  Това възмутено разказа Катрин Маркова,чийто 14-годишен син бе отвлечен от Наглите през януари 2008 г. Джорджо Марков бил набелязан за похищение от Славчев още в края на 2007 г., защото охранителят Църо мислел, че Маркова е получила много пари от убития си съпруг.

  Цветозар е бил един от основните играчи в бандата на Наглите и е набелязал поне 2 деца на богати, които да бъдат отвлечени.

  „24 часа“ откри снимки от пътуването на Славчев до Рио де Жанейро и други градове в Бразилия през февруари м.г. Благодарение на печалбите от откупите Църо не само обиколил цялата латиноамериканска държава, а и платил петцифрена сума, за да мине специален курс на обучение за летене с малък самолет и парапланер.

  Разследващите смятат, че още в края на 2007 г. Църо е започнал да следи отблизо и да проучва навиците на Катрин Маркова и сина й. „24 часа“ се разходи с майката на Джорджо до различни места в София, за да разкаже историята на отвличането му.

  „Виждахме се постоянно в кварталното кафене . Той се интересуваше какво правя, с какво се занимавам, как живея“, припомни си майката на пленения Джорджо.

  Когато 14-годишното момче било отвлечено пред дома си на 11 януари 2008 г., Църо започнал всеки ден да звъни и да разпитва как вървят преговорите, дали е събрала пари за откуп. Цветозар диктувал и какви текстове да се изпращат на майката, за да бъде сплашена и да търси по-усилено пари.

  На 11-ия ден жената успява да събере 200 хил. евро от приятели и праща есемес на похитителите. Те й казват да тръгне по столичния бул. „България“. Катрин потегля със свой приятел, който шофира колата, защото тя цялата трепери и не е в състояние дори да държи волана.

  Щом подминава кръстовището с бул. „Акад. Иван Гешов“, бандитите й казват да спре встрани близо до автосервиз и да остави парите на капака на бяла кола, която е паркирана там.

  Точно 24 часа по-късно около 23 ч на 22 януари Катрин получава нов есемес, в който похитителите й пишат да тръгне отново по бул „България“ и след околовръстното ще види сина си. Жената потегля в посока кв. Бояна и след около 10 мин съзира силуета на момчето си от другата страна на булеварда, подпряно на желязна мантинела (виж снимка №4 на 3-а стр.) с лепенка на устата.

  И вчера Катрин потреперваше заради преживения ужас: „Щом го видях, изскочих от колата и хукнах, без дори да се оглеждам през булеварда. Прескочих преградата между двете посоки и успях да стигна до Джорджо. Първата ми мисъл беше да проверя дали е с всичките си пръсти.

  Не бях на себе си, а той бе притеснен заради мене.“

  Преди дни на семейство Маркови му се наложило отново да преживее кошмара от похищението, когато Джорджо трябвало да разпознае къщата, където е бил държан.

  Тя била наета от Вальо Ихтиманския – основен член на бандата. Валентин Михайлов пръв изпя тайните на Наглите и се сдоби със статута на защитен свидетел.

  „Като стигнахме на мястото край местността Камбаните до София, синът ми разпозна не само постройката и стаята, където е бил вързан с белезници за леглото, а си спомни дори, че стените са били в зелено.

  Тогава полицаите остъргаха белия латекс, с който беше пребоядисано помещението, и отдолу наистина се показа зеленият цвят“, разказва Катрин, докато ни показва къщата на ужасите (4-ата база за пленници на Наглите се показва за първи път в медиите – бел. ред. ), където е държан синът й. В Камбаните тя обаче отново се сеща за зловещата роля на Църо.

  От днес в поредица от материали „24 часа“ ще разкаже всичко за Наглите – с какво се занимаваха, преди да превърнат отвличанията в доходен бизнес, как похищаваха, за какво похарчиха парите от откупите

  „За него преди арестите дори и не съм предполагала, че може да е толкова долен и да е замесен в моето нещастие. Той ме разпитваше колко съм платила, казваше, че било много ужасно, какви боклуци са похитителите, а в същото време е харчел парите от откупа за сина ми“, беснее Маркова.

  Допреди да бъде арестуван, официалната работа на Цветозар Славчев била високоплатен бодигард. Последно той бил взет на работа от шефа на „Фронтиер“ Красимир Георгиев, за да охранява дъщеря му, която е студентка. Точно детето на Георгиев било набелязано за отвличане по Коледа, смятат разследващите.

  Докато си почивал от работата на охранител и похитител, Църо обичал да пътува из Европа, в последните 2 години посетил Париж и други големи европейски столици, а на море ходел в петзвездни хотели в Турция, разказаха хора от квартала му.

  Макар да не подозирала за Църо, Катрин още преди повече от година съобщила на МВР, че подозира за отвличането на Джорджо други двама от Наглите – Ивайло Ефтимов-Йожи и Прокопи Прокопиев-Културиста (за тях четете в следващи броеве).

  Все още не е ясно дали МВР е проверило сигнала й и какво е разследвало.
  
  Прокурор: Чакайте 3-а серия от филма

  Прокурорите обещават скоро още разкрития скоро от сериала за Наглите. „Имайте търпение ден-два и ще разберете“, помолиха двама висши магистрати, но отказаха да съобщят дали става въпрос за нови арести, или за разкриване на пореден гроб на жертва на бандата.

  Наглите засега са обвинени за 13 престъпления – участие в организирана престъпна група и отвличания.

  „Надяваме се до 2 месеца да имаме внесен обвинителен акт срещу Наглите“, каза зам. градският прокурор на София Роман Василев.

  Води се разследване за убийството на Юлиан Лефтеров-Кунгфуто, известен още като Кокошката, и на още един мъж, за когото се предполага, че е Иван Петров-Сапата. „Имаме насоки за извършителите“, каза прокурор Василев.

  Кунгфуто не е работил за Наглите и не е участвал в отвличанията, но е знаел за мръсните им дела, станало ясно при разследването. Според една от версиите той заплашил, че може да издаде похитителите, ако не му платят. Наглите го качили в кола и го отвлекли. После един от бандата го гръмнал с 2 куршума в присъствието на още двама съучастници. След убийството Наглите решили да не са капо и продължили да изнудват близките на жертвата за откуп. Детайли от покушението били „осветени“ от Данчо Релото, който вече е разпитан пред съдия. (24часа)

  Видели Гребеца край сина ми, МВР не обърна внимание

  В първата част от поредицата вчера ви разказахме за един от групата на Наглите – Цветозар Славчев-Църо. Смята се, че той е набелязал поне 2 деца на богати хора за отвличане. Изхарчил част от откупа за сина на Катрин Маркова – Джорджо, за екскурзии до Рио де Жанейро. Днес ви разказваме за друг от Наглите – Гребеца.

  Похарчих парите от откупите за ядене и за пиене, лесни пари бързо се харчат. Нищо не остана, разправял Любомир Димитров-Гребеца от бандата на Наглите.

  Спечелил над 230 хил. евро за близо 20 месеца. Средно от „удар“ прибирал по 35-40 хил. евро – суми, десетки пъти по-големи от заплатата, която вземал като помощник-управител в столична фирма за ремонт и поддръжка на коли.

  В началото на „кариерата“ си бил безработен, карал зелена “Шкода Фабия”. Оплаквал се, че му спрели мобилния телефон заради неплатена сметка. Покрай бандата подкарал чужди коли, най-често осигурявани от Иван Сапата, чийто труп бе изровен преди дни в Плана планина.

  Любо Гребеца пръв от 10-те задържани признал за отвличания и за своя пай от откупите.

  Смятал, че всички вземат по равно, но вече не бил сигурен. Близо седмица след двете полицейски акции срещу Наглите нервите му не издържат и проговаря.

  „Разбирам обвинението, признавам се за виновен“, казва Гребеца. Пропява за 6 отвличания и един неуспешен опит да бъде похитен крадец от София. Отказва да обясни какво го е подтикнало да се разкае.

  Гребеца лежи в следствения арест на „Г.М. Димитров“. На 28 години е, в сравнение с повечето членове на бандата не е много набит и едър, висок е към 170 см. Роден е в София, зодия Телец. Не е женен, но близки на семейството му твърдят, че имал приятелка. Двамата живеели в апартамент срещу стадион „Славия“.

  Родителите му се развеждат отдавна. Любо остава сам с майка си още на 4-5 годинки. Майката държи гарсониера в блок на уличка до Правителствена болница. Сред ареста на сина си жената е в шок.

  Бащата на Любо живее в друга кооперация, на 5 минути път с кола. Не иска да говори за сина си, настоява да не се пише кой е и какъв е, защото отдавна има нов живот – друго семейство и свой бизнес.

  “Сложил съм чертата преди много години. От 1985 г. съм разведен, а от 3 г. Любо не съм го виждал. Намерих го за погребението на баба му през 2006 г. и оттогава не знам нищо. Живее с майка си, говорете с нея“, казва с раздразнение бащата.

  Признава, че чете новините за Наглите във вестниците и в интернет.

  „Не съм съгласен с това, което правят. Но Любо вече не е дете, гони 30-те и трябва да носи отговорност за постъпките си“, казва бащата. Затваря вратата на дома си, в който според съседи Любо наминавал рядко.

  Комшиите говорят само хубави неща за майка му. Не знаят почти нищо за Любо, тъй като жената не споделяла. Не живеела богато и не се големеела. Преди време сменила входната врата и дограмата на прозорците на дома си. Вероятно не е подозирала за заниманията на сина си.

  „Не сме виждали Любо, от доста време не се е вясвал. Викат му Гребеца, защото май е тренирал гребане, ама вярно ли е, не е ли, не знам. Чух, че живеел в къща някъде зад парка до Правителствената болница. Миналата година тук няколко пъти идваха да питат полицаи за него“, разказа съседка.

  Друга жена от входа похвалила комшиите, а полицайка й казала: Не знаете с кого си имате работа.

  Връзката на Любо Гребеца с Наглите е от 2007 г. Един ден той се засича със стария си познат Павел и приятеля му Църо.

  С Павел, на когото викат Павката, се знаят от арестите по провинцията.

  „С него лежахме по едно дело в Ловеч за кражба на автомобил. Мен ме пуснаха под домашен арест“, обяснява Гребеца.

  Новатата им среща е в кафенето на кино „Арена“. Павката го запознава с двама авери. Те казват, че са наясно с отвличанията и имат набелязан човек – Юлиян Цанев.

  Любо се сеща, че познава това момче, защото са комшии. Две седмици след срещата двама от Наглите пристъпват към изпълнение на плана.

  Причакват Юлиян във фолксваген сив металик, пред дома му. Любо разбира, че Юлиян е отвлечен, но не и къде е закаран – поне така твърди пред разследващите.

  Навремето в полицията имат подозрения срещу него, привикват го в СДВР. Разпитът не дава резултат, пускат го. Известно време Гребеца не се вижда с другите, за да не буди подозрение. От бандата се свързват с бащата на Юлиян и искат откуп. След освобождаването на момчето Гребеца не взема нищо. Казват му, че групата не е успяла да прибере откупа.

  След месеци му се обажда Сапата. Казва, че има богати познати като сина на Вилхелм Краус, и му предлага да участва.

  В заверата се включват и други. Любо Гребеца разговаря и с Поли, сочен от МВР за един от тарторите на бандата.

  Един ден четирима от Наглите застават в засада около къщата на Краус, но Михаил не се прибра. Причакват го пак и го отвличат. Край Бистрица го прехвърлят в червен голф-3. Двама от Наглите остават при пленника, останалите тръгват напред с друга кола.

  Гребеца твърди, че лично не е отвличал хора, нито е охранявал пленници.Полицията не му вярва, защото е имал маска. Според досегашните данни в бандата Гребеца приема роля на съгледвач, който подсигурява ударната бригада.

  Дебне за патрули и за колите, с които се появяват близки на жертвите, за да вземат телефон за връзка например или да дадат откуп.

  Така става и след нападението срещу Краус-младши. Наглите оставят ключ от аудито му на посочено от тях място на 4-и километър като доказателство, че младият мъж е техен заложник.

  Поставят таен пост на бул.“Вапцаров“ близо до румънското посолство. Изчакват да дойде едър, гологлав мъж и да вземе пакета. Изнудват роднините с есемесии.

  Определят среща на бензиностанция в един от западните квартали на София. Там е донесена гумена ръкавица, в която вероятно е бил отрязаният пръст на Краус.

  Този път Гребеца взема своя дял от плячката – 50 хил. евро. А после и за другите две жертви – Джорджо Марков и за сина на строителен предприемач от Симеоново.

  Гребеца отрича да е участвал пряко в отвличането на Ангел Бончев, тогава президент на „Литекс“. Хвърля вината на други от бандата на Наглите – на Поли, Йожко и Вальо. Но не пропуска да прибере пари и от неговия плен. Твърди се, че печалбата му е около 40 000 евро.

  Според собствените му признания най-много взема за бизнесмена Киро Киров – 70 000 евро.

  За последното отвличане на Румен Гунински-младши се задоволява с доста по-малко.

  В това отвличане работата му е да стои на пост до „Макдоналдс“ на НДК и да следи за тъмен джип „Паджеро“. Проследяването става и с такси по маршрута от НДК до хотел „Плиска“, Окръжна болница и „Цариградско шосе“ и обратно.

  Любо Гребеца твърди, че е скрил част от парите от откупите в гората в Драгалевци. Бяха към 40-50 хил. лв. Не ги намерих, може някое куче да ги е изровило, разсъждавал Гребеца, докато разпитващи го гледали с недоверие. Проверява се версията, че и други пари от откупи са крити в тайници в гората.

  Като захлебил в бандата, Гребеца започва да сменя телефони, купува си маркови дрехи и ходи по ресторанти. Въпреки това се случва да има неплатени сметки. Като свършва ваучерите, чупи апаратите и ги хвърля в кофи за боклук.

  Пътувал и в чужбина, както се твърди и за Църо. Проверява се кога точно е минавал границата, купувал ли е самолетни билети и закъде.

  Смята се, че от аверите в бандата Гребеца е най-близък с Павел Прасето, познавал се още с Данчо Релето и Сапата.

  Няма доказателства да е имал контакти с Тони Хамстера.

  С Павката попадат в полицията в Ловеч за отнемане на кола. Според информация в пресата Гребеца отнася условна присъда. От МВР и прокуратурата обаче нито отричат, нито потвърждават.

  На разпитите на Гребеца са присъствали психолози. Ако се наложи, те ще дадат експертно заключение за това дали обвиненият е склонен да лъже.

  Показанията му първо ще бъдат проверени с разпити на други свидетели, очни ставки и следствени експерименти. Знае се, че Гребеца казва само част от истината – законът му дава право да отговаря само на въпроси, на които желае.

  „Ясно е, че най-страшните тайни е запазил за себе си. Но когато за тях знаят повече от двама души, рано или късно всичко лъсва“, коментира криминалист.

  Според него след намирането на два гроба в Плана планина миналата седмица Наглите ще почнат по-настървено да се топят, за да се отърват с по-леки присъди.

  СВЕТЛАНА ЙОРДАНОВА

  ––––––––––––––––

  Красимир Цанев: От МВР твърдяха вулгарно, че аз съм отвлякъл сина си

  
  

  – Г-н Цанев, Катрин Маркова, майка на дете, отвлечено от Наглите, разказа пред „24 часа“, че още преди година е посочила на МВР имена и телефони на част от бандата, но не е последвало нищо. Вие давали ли сте на полицията подобна информация след похищението на сина ви?

  – Не съм чел интервюто с Катрин Маркова, но това, което тя е разказала, не ме учудва, защото подобни събития са се случвали и с мен.

  – И вие ли сте посочили пред МВР някого от групата?

  – Да. В самото начало. Ние разбрахме още в първите 5 минути след отвличането на Илиян, че едно криминално проявено лице е било там, на мястото на нападението. Този човек е бил на метри от местопрестъплението.

  – Може би това е бил Любо Гребеца?

  – Да, това е същото лице. Той е разпознат дори от свидетели на отвличането. Така че минути след инцидента тези свидетели разказаха това на служителите от МВР.

  Ние веднага направихме проверка и установихме, че този човек е с дълго криминално досие, и започнахме да го издирваме. Но минути след отвличането той изключи всичките си телефони.

  – Някой го е предупредил…

  – Той веднага е разбрал, че е бил видян на мястото и отвличането не върви по плана, който са направили. 5-6 дни след инцидента се е явил в полицията и е бил разпитан. Естествено, проявих интерес какво е разказал.

  – Признал ли е, че е бил там?

  – От полицията ми казаха, че случаят е изяснен, че Любо Гребеца е бил случайно там. И няма нищо общо с престъплението. Да не се занимавам с него.

  – Знаете ли, че този човек е дал показания, в които признава, че е участвал в отвличането на Илиян?

  – Не знам нищо за показанията му, но нямам съмнения, че той е участвал по някакъв начин.

  – Как си обяснявате това поведение на служителите на МВР? Те са могли да предотвратят нападенията на още 10-ина души…

  – Това е нещото, за което ме боли много. Оказва се, че ние още от самото начало сме били на вярната следа, но за съжаление МВР нищо не направи. Още по-идиотско е, че докато Илиян беше в плен, този човек идваше в квартала. Даже аз няколко пъти съм разговарял с него.

  – Какво си говорихте и при какви обстоятелства?

  – Баща му, който живееше в нашата кооперация, ме е разпитвал как вървят нещата по освобождаването на Илиян. Аз мисля, че бащата едва ли е знаел какво прави сина му. Но Любо Гребеца най-вероятно се е опитвал чрез него да събере някаква информация.

  – Любо Гребеца как се държеше на тези срещи?

  – Той беше много странен. Беше видимо притеснен. Хем искаше нещо да попита, хем мълчеше настрана. Имаше много странно поведение. Аз го наблюдавах много внимателно, докато баща му ме разпитваше.

  – За какво точно си говорехте?

  – Най-вече за сумата, която събирахме за откупа. Любо Гребеца слушаше внимателно и леко се подсмихваше на някои неща. Сега вече разбирам, че неговата цел е била да събира информация за бандата как върви събирането на парите.

  – Дали той е бил и човекът, който е посочил на бандата Илиян за отвличане?

  – Много е вероятно.

  – Илиян познавал ли го е?

  – Илиян никога не е говорил с него. Просто е знаел, че той е синът на един наш съсед. Истината е, че Любо Гребеца идваше рядко в нашия квартал, като изключим периода преди и след отвличането, когато идваше нетипично много. Но не ми е идвало на ума, че нещо се подготвя. След като освободиха Илиян и всичко свърши, той въобще не се е появявал.

  – Свършил си е работата.

  – Да. Свършил си е работата.

  – След като разследването за отвличането на Илиян се възлага на ГДБОП на по-късен етап, Любо Гребеца проверяван ли е?

  – През лятото на 2009 г. бяхме извикани в ГДБОП. Разследването беше преместено от столичната полиция там. Тогава първият човек, за когото ни разпитваха, беше Любо Гребеца. Доколкото знам, са били викани и разпитвани и свидетелите на самото отвличане.

  – Знаете ли Гребеца какво алиби си е изградил на тези разпити?

  – Месеци по-късно разбрах, че той е дал крайно наивно и смехотворно обяснение. Той е казал, че е бил в квартала и излизайки от жилището на баща си, е решил да изпуши една цигари навън и да огледа района, за да си хареса някоя кола, която да открадне. И докато си е търсил кола, за кражба, случайно се е натъкнал на суматохата при отвличането на Илиян. Уплашил се е, защото бил решил, че крадат пред него кола и тъй като имал условна присъда за автокражба, избягал, за да няма неприятности, и си изключил телефоните.

  – От разказа ви излиза, че полицаите не са го притискали много-много…

  – Въобще не са го притискали, а в същото време нямате и представа на какъв натиск са били подложени при разпитите някои от състудентите на Илиян.

  – Защо според вас толкова дълги години МВР не постигна нищо срещу тази банда?

  – Ако МВР си беше свършило работата още след отвличането на Илиян, щяха да се спестят много неприятности на много хора.

  Можем да търсим обяснението за неуспеха на МВР в много насоки. Най-лесната версия, която може да се окаже и най-правдоподобна, е безхаберие и липса на мотивация у служителите на МВР – класически мързел.

  В разговорите ми с разследващите полицаи навремето разбрах нещо съществено, което е много неприятно. Разбрах, че е скъсано доверието между редовия полицай и ръководството. Полицаите не вярваха на своите началници.

  – Страхували са се, че могат да бъдат предадени?

  – Най-вече да. Така че аз много бързо разбрах, че нямаше истински екип, който да разследва случая с Илиян, и усетих, че нищо няма да се случи. Но това е най-елементарната версия. Това безхаберие, което те ми демонстрираха, може и да е функция на други вмешателства. Може и бездействието им да е било съвсем целенасочено.

  – Кое най-много ви шокира в поведението на полицаите?

  – Най-шокиращо за мен бе, че служители на МВР ме обвиниха още в самото начало, че съм организирал отвличането на сина си.

  – Обясниха ли ви каква е логиката да направите подобно нещо?

  – Не. Нямаше никакви обяснения от тяхна страна. Това беше най-шокиращото и може би най-болезненото нещо в тази история. Представяте ли си – аз да отвлека сина си и да го държа 49 дни в плен, да плаща откуп…

  Бих казал, че това са много вулгарни твърдения. Смятам, че с това твърдение те тогава оправдаха своето бездействие. Те просто са си вървели по най-лесния път.

  – Вярвате ли, че бандата ще бъде осъдена?

  – За мен беше много странно, когато разследването в нашия случай беше преместено от столичната полиция в ГДБОП. Дни наред се чудех тези хора искат ли наистина да направят нещо.

  Смятам, че сега се демонстрира политическа воля за решаването на този тежък проблем. Започнах да гледам с оптимизъм и днес като че ли съм склонен да отговоря – да, вярвам, че тези хора ще бъдат осъдени.

  Виждам политическата воля за това. Виждам конкретни действия от една полиция, за която до вчера не вярвахме, че нещо може да направи. Определено смятам, че доказателствата, които съществуват, ще издържат в съда.

  Ключова роля в цялата ситуация играе политическата воля, която демонстрира последното правителство. Явно те са дали увереност на разследващите полицаи да вървят докрай. В противен случай те не биха направили нищо.[

  СЛАВИ АНГЕЛОВ

  –––––––––––––

  Наглият Поли се жени в ареста

  Двама от Наглите и свидетелят Найден Недев обвиняват Прокопи Прокопиев-Културиста, известен и с прякора Поли, за тартор на бандата за отвличания.

  Един от „пропелите“ дори го сочи като човека, слагал упойка на похитения Михаил Краус, за да му бъде отрязан пръст на ръката.

  Десет от Наглите са задържани за 13 отвличания, но Прокопи засега не е обвинен за всички. Свидетел го сочи наред с Вальо Ихтиманския и Йожи като участник в отвличането на сина на строителен предприемач в столичния кв. Лозенец. Твърди, че тройката отговаряла за „вземане на хората“.

  Кой е Прокопи, сочен от МВР като главатар на бандата?

  Според неговия адвокат Анатол-Весел Луканов Поли е лъчезарен и трудолюбив, грижовен баща.

  „На този етап няма доказателства, които да го уличават в рязане на ръце и уши и отвличане и смятам да го докажа“, каза адвокат Луканов. Самият Прокопи не признава нищо.

  Поли е роден и израснал в с. Расово, на 20 км от Монтана. От малък останал без баща. Отгледан е от майка си, има две по-малки сестри близначки.

  Първият му сблъсък със закона е на 17 г. Тогава според публикации в пресата откраднал мотоциклет пред РПУ в Монтана. По онова време бил слабовато момче, което обича да танцува, твърдят в града. Владеел до съвършенство „лунната стъпка“ на Майкъл Джексън и затова шеговито го кръстили на попидола. Като пораснал, се променил коренно, започнал да трупа мускули с вдигане на тежести и се „напомпва“ до 100 кг. Според комшии от Расово се променил след казармата. Служил в София. Преди това бил силен ученик в местния механотехникум.

  „Като безработен се разкарваше с крадена кола и личен шофьор. Вилнееше в областта. Рекетираше собственици на сервизи за коли или телевизори. Принуждаваше да му дават парче от печалбата“, разказа възрастен жител на монтанския кв. Мала Кутловица. „От полицията бяха заловили шофьора му. Той го издал, по-късно го намериха бит и захвърлен в околностите на града. Сега мнохо хора ги е страх от дългата ръка на Прокопи“, допълва човекът.

  Прокопи има една осъдителна присъда за въоръжен грабеж на турчина Махмед Тариверди, извършен на 15 август 1996 г. край сливенското село Тополчане (виж карето долу). Присъдата му от 12 г. затвор влиза в сила през януари 1999 г. Прокопи застава пред Темида с още шестима. Един от тях е неговият приятел Кирил Кирилов-Шкафа, известен и с прякора Монтанския. Кирилов също е задържан при операция „Наглите“ и е обвинен за отвличанията.

  Пътищата им все се пресичат.

  „Исках да издиря пострадалия Мехмед Танриверди, защото не е разпитван пред Сливенския военен съд, нито на втора инстанция – Военноапелативния съд. Разпитван е само в полицията и то без преводач. Проверявах информацията за него и се установи, че Тариверди е бил информатор на българските тайни служби, а освен това е член на забранената ПКК в Германия“, обяснява адвокатът на Прокопи Анатол-Весел Луканов.

  Преди да го осъдят, Прокопи е задържан от полицията на 2 март 1998 г. край село Долни Богров, докато се прибира от Велико Търново към София с Кирил Кирилов. Двамата са обвинени за убийството на о.р. полк. Стефан Семков, което става на 10 февруари на борсата за хранителни стоки в столичния кв. Люлин.

  Семков отишъл да вземе съпругата си, която работела на борсата. В помещенията нахлули 4-ма маскирани мъже с пистолети. Проснали всички работещи на земята.

  Един от маскираните бандити ударил Семков с железен прът по главата, когато той паднал, го застрелял с 3 куршума. При стрелбата е ранена и касиерка. Нападателите отмъкват 4 млн. лв. стари пари и изчезват с различни коли.

  Въпреки че извършителите са четирима, пред съда за убийството застават само Прокопи и Кирил. Делото се проточва 7 години, Поли лежи в ареста 2 г. Опрадван е на 2 инстанции, през 2005 г. е окончателно оневинен от ВКС. Според адвокат Луканов по това дело съдът издирвал свидетели, които не помнели нищо след толкова години.

  Призовали и офицер от МВР, но той въобще не се явил.

  Когато печели делото, Прокопи вече е в централния софийски затвор заради грабежа край Тополчане. По-късно е преместен в затворническото общежитие в Казичане.

  „Докато беше зад решетките, почина дядо му и не можа да се прости с него. През 2006 г., някъде април, си отиде и баба му Йорданка. Прокопи тъкмо беше излязъл от затвора и тогава го видяхме в селото“, спомня си негов комшия в Расово. След кончината на баба му къщата в селото останала за Прокопи, но той рядко се появявал.

  На 17 декември при старта на операция „Наглите“ в Расово се изсипват спецполицаи с 4 автомобила. Обграждат къщата на Прокопи.

  „Имаше много сняг, та се наложи да дойде снегорин и да разчисти пътя до там, за да стигнат полицейските коли“, спомни си съсед.

  При обиска обаче не е намерено нищо.

  Другата къща на семейството е в кв. Мала Кутловица в Монтана. Там сега живеят роднини на Прокопи. Близките му твърдят, че той преживявал скромно в столицата.

  За последно се появил в Мала Кутловица на Архангелова задушница и обещал да направи надгробните плочи на баба си и дядо си. Помогнал и на сестрите си, близначките Емилия и Рени да стъпят на крака в столицата. Намерил им квартира и те разчитали на неговата подкрепа.

  След като излиза от затвора, Прокопи се хваща да поставя изолация по строежите като наемен работник, няма регистрирани фирми.

  „Това несправедливо наказание, което му наложиха, и затворът много го промениха. За него той изигра превъзпитаваща роля. Като излезе на свобода, странеше от всички предишни познати и контакти, избягваше т.нар. криминално проявени лица“, твърди защитникът му Луканов.

  Прокопи дори пробва да съди държавата в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но молбата му е отклонена.

  „Там ни попитаха защо не сме направили отвод на съда, след като един съдебен състав е събирал доказателствата, а друг е произнесъл присъдата, което е абсолютно недопустимо. Отговорих им, че аз тогава не съм защитавал Прокопи. Те приеха, че сме имали вътрешноправно средство за защита, което не сме използвали, и ни отхвърлиха молбата“, обясни Луканов.

  В средата на 90-те години на миналия век Прокопи и Кирилов са подозирани за няколко въоръжени грабежа и нападения на тировете на известната в миналото фирма „Агропромстрой БД и сие“ на кредитния милионер Борислав Славчев. Разбрали, че шофьорите носели големи суми пари кеш. Причаквали ги въоръжени до зъби.

  Често ги изненадвали с изстрели по гумите, спирали на пътя и нахлували с маски в кабините. Мине, не мине време и някой колега изреве, че е ограбен, разказва бивш превозвач на товари. Но за тези магистрални грабежи Поли и Киро не са задържани и съдени. Извършителите остават неизвестни.

  След излизането си от затвора Прокопи се запознава с Габриела, с която живее на семейни начала. Имат 2-годишен син Лука.

  Според адвокат Луканов двамата обмислят да сключат граждански брак още докато Прокопи е задържан в ареста на Националната следствена служба.

  „Мисля, че в близките дни ще сключат брак, защото и Прокопи, и Габриела са категорични да го направят. Габриела също вярва на Прокопи“, твърди защитникът.

  Младата жена също потвърди пред „24 часа“, че иска да се омъжи за Поли, докато е в ареста (интервю с нея – по-долу).

  Повечето хора в Монтана не вярват Прокопи да е бос на Наглите.

  „Може да е крадец или да е извършвал грабежи, но тартор на бандата едва ли. Има някой над него,“ смятат съгражданите му.

  „Няма ли човек право да сбърка като млад. Той заедно с близначките е отгледан само от майка им. Тази жена се е борила сама с живота си и не е могла да седи зад него и да види в каква компания е попаднал, коментира адвокат Луканов.

  Той поискал от прокуратурата разрешение да внесе в килията на Прокопи 2 пластмасови кофи за тоалетна и една възглавница.

  Настоявал да позволят свиждане на задържания с двегодишния му син Лука.

  Според роднина на Прокопи не е възможно той да е участвал в отвличането на Джорджо Марков на 11 януари 2008 г., защото на същия ден в заведение в София Поли празнувал кръщенето на сина с още 60 души гости.

  СТЕФАН ТАШЕВ, КАМЕЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА

  ––––––––––––––––-

  Бил в една банда с полицай

  
  

  Преди да влязат в бандата за отвличания Кирил Кирилов-Монтанския и Прокопи Прокопиев участват в смразяващи грабежи по магистралите.

  Влизат в банда с полицай и бивш служител на ДС. Ударите им са насочени главно срещу луксозни коли на чужденци.

  Монтанския и Културиста са на по 24 г., когато на 15 август 1996 г. пребиват край Сливен германския гражданин Мехмет Танриверди, за да отмъкнат мерцедеса му.

  Чужденецът е инженер, водач на кюрдската общност във Франкфурт. Пътувал от Турция за Варна, за да се види с брат си, който бил кюрдски революционер в Турция. След нападението на бандата той се озовава в сливенската болница със счупени крака, само по къси панталони и окървавена тениска.

  По-късно за нападението са обвинени 6-има души. Единият е сержант от патрулно-постовата служба на столичното Второ РПУ и затова делото за грабежа е поето от военния съд в Сливен. Прокопи и Кирил са пратени на съд с полицая Васил Василев, бившия служител в УБО Тодор Милачков, Костадин Йорданов и Кирил Дамянов.

  Василев се запознал с останалите през 1996 г. Бил притеснен финансово, имал да връща заем и затова успоредно с полицейската служба се хванал като нощна охрана в автокъща край София. През февруари в билярдна зала се запознал с Костадин Йорданов-Коце. Двамата се сближили и Василев взел назаем от него 70 000 лв. Коце дал парите без разписка, но с недвусмислено предупреждение:

  “От мафията бягане няма.” Така ченгето влязло в капана, вече нямало как да откаже „помощ“ на Коце, Киро, Прокопи и Тошо Милачков. Те почнали да го водят навсякъде заради полицейската униформа, стоп-палката и синята лампа. Ползвали гаража му за временно депо за крадени коли. За всеки автомобил, нощувал в гаража, сержантът получавал 100-200 марки. Приспадали му и наема до погасяване на дълга.

  Един ден сержантът бил извикан да помогне за безпроблемно придвижване на ТИР със стока от Бургас за София.

  Казали му да дойде с униформа и палка. Групата тръгнала за акция с микробус Рено. По-късно пред съда аверите твърдят, че колата на германеца случайно е попаднал пред очите им на разклон Петолъчката, до с. Тополчане и ги осенила идея да го оберат.

  Полицаят облякъл униформата и бандата последвала мерцедеса. Задминала го, след минути пред колата на Мехмет се изпречил униформен с вдигната стоппалка. Той вежливо проверил документите на Танриверди и разпоредил да отвори багажника. През това време друг от бандата симулирал автостоп, за да следи движението. В удобен момент останалите се нахвърлили върху кюрда. Вкарали го с удари в микробуса, завързали го и го притиснали между седалките. Полицаят пъхнал в устата му пистолет. Прокопи и Коцето подкарали мерцедеса към София. В него останал багаж, валута, компютър, мобифон, фотоапарат и агитационни материали на кюрдската партия. Танриверди бил изоставен в овощна градина между селата Бинкос и Струпец. Там към 18 ч на 15 август бил намерен вързан за дърво и с лепенка на устата.

  Пред следовател един от бандата признал и за други грабежи – например на полско семейство, нападнато през юни същата година.

  За въоръжения грабеж над Танриверди военният съд в Сливен налага присъди от по 17 г. затвор при усилено строг режим за Прокопи, Кирил и Костадин. Полицаят Василев отнася 15 г. зад решетките, а Милачков и Кирилов – по 12 г. На втора инстанция обаче присъдите са намалени до 14 г. за полицая, по 12 г. за Кирил и Прокопи и по 11 г. за останалите.

  За добро поведение и работа цялата група излязла от затвора предсрочно. Бившият полицай е на свобода от юни 2004 г., а Прокопи и Кирил напуснали килиите през 2006 г.

  РОСИЦА САНДУЛОВА

  ––––––––––––––––––––

  Габриела, приятелката на Прокопи: Рязал пръсти? А му прилошава от кръв!

  
  

  – Габриела, сочат Прокопи за извършител на страшни престъпления…

  – Шокирана съм, над 20 дни медиите отразяват само страната на прокуратурата и полицията. Струва ми се, че някой иска да настрои обществото преди делото да влезе в съда. Според МВР Прокопи и другите са страшни изроди. Премиерът Борисов им даде доста обидни квалификации, даже с цинизми.

  – Откога живеете с Прокопи?

  – От 3 г. В момента съм на успокоителни, гледам малко дете и не издържам на глупостите за Прокопи. Ако се вярва на тях, излиза, че това не е мъжът, с който живея. Не е такъв страшен престъпник, какъвто го изкарват.

  МВР тръби, че са ги следили два месеца и успели да съберат доказателства. Кой гарантира, че ако утре намерят някой убит в канавка, да речем, няма пак да кажат „на Наглите е“.

  Нека да се внесат в съда реални доказателства, вярвам само на съда. Смятам, че се хвърля прах в очите на хората с Наглите, вместо да им се осигурят пътища, заводи за боклук, социални помощи. А не да изтича информация за Прокопи, че рязал пръсти, Неговият адвокат казва, че няма такива данни. Така се оказва натиск върху съда.

  – Кое ви кара да смятате така?

  – Ами ако МВР и прокуратурата не успеят да съберат достатъчно доказателства? А тези хора трябва да бъдат осъдени след всичкия този шум. Някой дава ли си сметка след години, когато, да речем, тези хора излязат на свобода, какво ще стане? Там ще ги чакат жертвите на отвличания. Не искам да мисля какво ще стане.

  – Прокопи с какво се занимаваше?

  – Работеше изолации по строежите. Няма автокъщи, строителен бизнес и фирми. Нямам представа кога е отвличал и пазел похитените, след като след работа винаги е бил край мен. Писа се в жълтата преса, че певицата Преслава му била любовница и ходили в Гърция да купуват гранатомет, за да убива Бойко Борисов. Измишльотини. Прокопи има забрана да напуска страната по едно от делата. Даже обжалва.

  – Обвиненията обаче са сериозни?

  – Съгласна съм, ако някой е извършил такива престъпления, да си носи отговорността. Но това се доказва в съда, а не предварително да се осъждат. Само за това се пише и говори. Не знам да е вършил такива неща.

  Спеше си при мен вкъщи. Кога е отвличал? По тази логика трябва да не се е прибирал. Няма да ви казвам какво преживяхме по време на ареста му. Прокопи в началото бе настанен сам в килия. Написа се, че излизал от ареста да посочва трупове. Това е лъжа.

  – Познавате ли някои от останалите задържани?

  – Познавам Кирил, той е приятел на Поли от дете. Останалите не. Не знам Прокопи дали ги познава и откъде.

  – Защо има прякор Културиста?

  – Никой не му е казвал така. Викат му Поли. От МВР тръгна този прякор. Вярно е, че спортува, но не знаех доскоро кой е Културиста. Детето ни много страда за баща си, все плаче.

  – Видяхте ли се с Прокопи след ареста?

  – Видях го. Каза, че е невинен за това, в което го обвиняват. „Горе главата, нещата ще се оправят. Вярвай ми.“

  – При обиските полицията намери ли нещо?

  – На мен за първи път ми се случи. Нахлуха въоръжени полицаи, викаха: Лягай на земята! Прокопи им каза: „Спокойно, не ми се случва за първи път!“ Вдигна си ръцете, не е оказвал съпротива. Сигурно 15 души от МВР бяха вкъщи, според мен само дознателят си вършеше работата като хората. Та те нямаха ръкавици при огледа, след като ни прибраха компютрите и другите вещи, ми искаха чували за тях. Взеха оригиналния нотариален акт на апартамента, който е на мое име. И други документи.

  Взеха ми лаптоп, фотоапарта със снимките на детето ни и компютър, свързан към охранителната система на апартамента. Изкъртиха охранителната камера от стената и я сложиха на хавлия. После я видях на снимка в един вестник, че с нея наблюдавали отвлечени. За фотоапарата обявиха, че с него са правени техни снимки. Затова баща ми ме предупреди да не излизам навън след 17 ч. Не мразя МВР. Напротив, преди години исках да кандидатвам в Академията на МВР, но се отказах.

  – Казвате, че този Прокопи, описан в медиите, не е истинският, който познавате. Какъв е истинският?

  – Сега всеки ще каже, че съм пристрастна. Но на мен приятелките ми завиждаха, че съм намерила такъв грижовен мъж. Ще кажа – той бе внимателен съпруг. Не съм се карала нито веднъж с него.

  – Твърди се, че може да реже пръсти.

  – Преди година и половина се порязах жестоко от счупена стъклена тава. Поисках да ми помогне да спра кръвта. Той обаче избяга на прозореца. Каза, че му е лошо от кръв. Подигравах му се доста време. Сигурно има експеримент, който да докаже, че му става лошо от кръв. А хората вярват, че е някакъв изрод. Жал ми е за майката на Прокопи. Тя е в много тежко състояние, на лекарства.

  – Богати ли сте?

  – Имаме малък апартамент и 2 коли за по 8 хил. лв. Сега тегля от сметката на детето, която му събрахме от кръщенето. А говорят, че Прокопи и другите взели 6 млн. евро… Повечето съседи спряха дори да ме поздравяват.

  СТЕФАН БОРИСОВ

  ––––––––––––––––––

  Мозъкът на Наглите – син на архитект и внук на лекари

  Автокрадецът Иван Пайнавелов-Сапата измислил схемите за отвличанията за откуп още през 2005 г. и бил мозъкът в бандата на Наглите.

  Отрасъл в баровския квартал Лозенец в семейството на баща режисьор и майка архитект и завършил елитна гимназия, Сапата бил най-интелигентният и най-комбинативният сред Наглите.

  Той водел преговори с близки на похитени и контролирал прибирането на откупите. Сапата е застрелян след раздор в бандата часове след като е прибран откупът за бизнесмена Киро Киров. Трупът му е заровен в Плана планина от един от най-близките му приятели – Даниел Димитров-Релето.

  Двамата се запознали в Лозенец и започнали кариерата си на автокрадци още през 90-те под крилото на Митко Турчина. Изкарвали поне по 40 хил. лв. на месец. Сред трофеите на Сапата е джипът на Люпко Петрович, а Релето сви аудито на Тодор Батков.

  Иван Пайнавелов-Сапата и Даниел Димитров-Релето планирали да отвличат хора още в края на 2005 г. Двамата близки приятели първи измислили схемата за бизнеса с похищения, заради който 4 г. по-късно Релето закопа трупа на Сапата.

  Още преди 4 г. известните столични автокрадци набелязват първата си жертва – Михаил Краус. Богаташът бил съсед и приятел от дете със Сапата, двамата живеели в кооперация в столичния кв. Лозенец близо до площад „Журналист“.

  В началото на 2006 г. Пайнавелов и Димитров дори правят пробна клетка за заложници и наемат къща в покрайнините на София, където мислят да държат пленниците си, научи „24 часа“.

  Около месец след началото на подготовката обаче автокрадците се уплашили, че прекалено много хора около тях знаят за плановете им, и стопирали „проекта“. Вече
  готовата клетка била дадена за скрап, а наетата къща – срутена.

  Година и няколко месеца след първите планове за бизнес с отвличания със Сапата и Релето се свързват техните познати Ивайло Ефтимов-Йожко и Прокопи Прокопиев-Поли Културиста.

  След няколко дела и престой зад решетките старите кримки търсят начин да изкарат бързо пари. Йожко и Поли се познават с Пайнавелов и Димитров от години, защото купуват от тях крадени коли. Дни след тази първа среща на четирима от основните играчи в бандата на Наглите – в края на 2007 г., започва и приготовлението за отвличането на Михаил Краус.

  Други източници твърдят обаче, че и преди това групата е правила няколко отвличания за сравнително по-малки суми.

  Смята се, че „мозъкът“ на бандата за похищения е Иван Сапата. Пайнавелов е бил най-интелигентният и комбинативен в групата. Близки на известния столичен крадец недоумяват как при възпитанието на изключително образованото му семейство е кривнал от правия път.

  Майката на Иван е архитект, баща му, преди да почине, бил известен режисьор. А дядото и бабата на Сапата били много уважавани в гилдията си лекари.

  Пайнавелов завършва едно от елитните училища в столичния кв. Лозенец – 35-о СОУ. Беше добър ученик, споделят негови близки. Още преди абитуриентския си бал обаче Сапата демонстрира сред приятелите си, че освен купоните неустоимо го влекат и кражбите на коли.

  Някъде из баровския кв. Лозенец Иван се запознава с Данчо Релето, който по това време живее в къща на бул. „Никола Вапцаров“. Младежът е много затворен като характер, а прякорът му идва от факта, че заеква и мига като реле.

  През бурните мутренски 1993-1994 г. Сапата и Релето са под крилото на един от най-добрите крадци на коли в София Митко Турчина. Той бързо ги научава на тънкостите в занаята, а те години след това му се отплащат с процент от всяка върната срещу откуп кола. Към 1998 г. дуото на Сапата и Релето вече е легенда в подземния свят, а те са спецове в кражбите на най-новите модели на ауди, мерцедес, беемве и фолксваген.

  „Задигаха десетки коли всеки месец и дори след като се отчитаха с 10 процента на актуалните по това време СИК и ВИС, за всеки от тях оставаше печалба от поне 40 хил. лв. месечно“, припомнят си запознати с делата им. През годините и двамата харчат парите си за среден клас нови бързи коли и охолен живот.

  От края на миналия век Сапата и Релето често попадат в ареста, но за кратко – обикновено след няколко дни или седмица излизат под домашен арест, а след месец-два са волни като птици, плащайки някоя и друга хилядарка гаранция.

  Новите случаи просто допълват статистиката от висящите дела на двойката, по които не получават присъди с години.

  Сапата става национално известен, когато през май 2006 г. е арестуван няколко месеца след като отмъква джипа на треньора на футболния клуб „Литекс“ Люпко Петрович.

  Кражбата на „Тойота Ленд Круизър“ е извършена на 14 декември 2005 г. от паркинга пред столичния хотел „Амбасадор“. Там е настанен отборът на „Литекс“, който на следващия ден трябва да замине за Англия за мач от турнира за купата на УЕФА с „Мидълзбро“.

  Сапата успява да отключи и подкара джипа, без никой да го забележи, но 5 месеца по-късно е задържан. Софийският градски съд го оставя в ареста, докато тече разследването. По-късно обаче той е освободен и няма данни да е бил осъден.

  Данчо Релето си остава един от най-близките приятели на Пайнавелов по време на „професионалното им израстване“. Димитров също е неуморен. Прави серия от успешни кражби на лъскави коли в столичните кв. Витоша, Лозенец, Симеоново и Драгалевци с помощта на друг популярен апаш Светослав Петков-Лъвицата.

  Сред по-известните кражби на Данчо Релето и Лъвицата е свитото ауди на собственика на ФК „Левски“ Тодор Батков през 2004 г. В подземния свят от години се разказва, че тогава първа за престъплението ги е спипала не полицията, а ударната бригада с чуковете на наркобоса Таки.

  Те държали да накажат сърцатите автоапаши, защото тарторът им Христофорос Аманитидис-Таки е шурей на тогавашния футболист на „Левски“ Даниел Боримиров. След жестоки телесни наказания Релето и Лъвицата били предадени на полицията, но и за това престъпление те не били пратени в затвора.

  Вместо зад решетките през 2007 г. Релето и Сапата се включват в най-зловещата в последните години банда за отвличания и започват да избират затвори за своите пленници.

  Ролята на Иван в групата на Наглите е водеща. Той посочва много от богаташите за похищаване или поне одобрява вече набелязаните. Пайнавелов е много опитен и в избягване на следящите го тайни ченгета. Има достатъчно акъл да планира предварително всяка стъпка по отвличането, преговорите и прибирането на откупите.

  Черната работа по вземането на заложника и охраната му Сапата поверява на Йожко, Прокопи, Вальо Ихтиманския, Киро от Монтана и още няколко души. Той и най-довереният му човек Релето следят за полицейски опашки или изненадващи патрули и контролират най-важната работа – безпроблемното прибиране на откупа.

  Сапата се ангажира да води преговорите с роднините. Той има опит от вземането на откуп за десетки крадени коли и копира този метод при разговорите с близките на похитените.

  Още в началото Иван и Даниел привличат към бандата и Любомир Методиев-Гребеца.
  Смята се, че Сапата е имал решаващ глас при разпределянето на процентите от откупите за всеки от бандата. Пайнавелов се грижел още да се губят следите на всички коли, засечени от полицията. Той разфасовал и изгорил и автомобил, в който останала кръв на един от пленниците.

  Щом започват да прибират саковете с пачки от откупи, двамата автокрадци сериозно променят и стандарта си на живот.

  Част от „хонорарите“ си Сапата инвестира в луксозен джип „Тойота Лендкруизер“, чиято цена била около 200 хил. лева.

  Немалки суми Сапата пръска за купони, а известна част от плячката дава и за образованието на сестра си в Германия и Италия, разказват негови познати. Различни суми Пайнавелов влага и за коли за автокъщата си в кв. Младост, която държи заедно със свой роднина.

  Данчо Релето, който бил много тих и затворен, от средата на 2008 г. започва да излиза по купони и лъскави заведения. През пролетта на същата година Димитров си купува и скъп модел на „Мерцедес“.

  Колкото повече се увеличава бройката на успешните удари с отвличания, толкова повече се разваля и приятелството на Сапата и Релето, твърдят в техните среди. В края на 2008 г. двамата дори се скарват, като обяснението било, че единият иска да крадат застраховани коли, а другият не. След ареста на Наглите обаче техни авери подозират, че разривът между Сапата и Релето е привиден, за да се предпазят от разкриване на серията отвличания.

  Смята се, че раздорите за разпределението на печалбите сред Наглите започват през декември 2008 г. Месец по-късно групата решава да похити общия им познат Юлиян Лефтеров, който преди години е бил автокрадец, но сега движи бизнеса на богатия си чичо.

  Някой в групата има информация, че заможният роднина продава земя в кв. Бояна и оттам ще спечели поне 800 хил. евро. Наглите първо поискали 1 млн. евро откуп за Юлиян, наричан в подземния свят Кунгфуто или Кокошката. Контактите с роднините на Лефтеров започнали с кратко съобщение към близък на пленника, който бил в чужбина.

  В един момент от престоя си при Наглите Кунгфуто разпознал някого от старите си авери, което подписало смъртната му присъда. В същото време роднините на жертвата били взели само капаро за апетитния имот и съобщили на бандитите, че няма откъде да съберат исканата сума.

  Така, малко повече от 2 седмици, след като е бил отвлечен, на 8 ануари 2009 г. Юлиян бил качен жив в Плана планина. Там похитителите изкопали гроба му, разстреляли го с 2 куршума и го бутнали в дупката. Кой точно е дръпнал спусъка, все още не е безспорно доказано. Сред заподозрените са Сапата и Гребеца. Въпреки че Кунгфуто е мъртъв, похитителите прибрали 46 хил. лева от роднините му.

  Малко след това Пайнавелов за последен път успява да се порадва на печалбите си, като завежда бременната си приятелка на пътешествие из Италия. Часове след прибирането на откупа за Киро Киров на 12 април 2009 г. Сапата напуска взетия под наем апартамент в столичния кв. Редута и изчезва безследно.

  Близо 9 месеца по-късно приятелят му Данчо Релето показва на полицаите къде е заровен трупът му и разказва как Гребеца застрелял Иван в кола, с която го взели от дома му.

  Според друга версия обаче Релето докарал Пайнавелов вече мъртъв при Гребеца. Мотивът за убийството на Сапата е раздор за пари и съмнения, че той се готви да ги предаде на полицията, за да спаси своята кожа и да се измъкне.

  33-годишният Иван търсел контакти със служители на ГДБОП, защото искал да даде важна информация.

  След убийството на най-умния член на Наглите бандата става доста по-хаотична в действията си. Полицията вече диша във врата на неуловимите похитители.

  Тогава Данчо Релето и Гребеца решават да изперат печалбите от похищения, като направят автоморга. За целта те заминават за Италия десетина дни преди арестите на Наглите, за да търсят катастрофирали коли, които да купят. Все още не е ясно защо 2 дни след операция „Наглите 1“ – на 19 декември 2009 г., двамата апаши решават да се приберат в България, където ги арестуват още на границата.

  Сега в апартамент в нова модерна кооперация в кв. Витоша живее семейството на Даниел Димитров – сестра му, майка му и дъщеря му, която той сам отглеждал.

  Сапата пък не успя да види първородното си дете, което се роди няколко месеца след убийството му. Майката и бебето живеят в къщата в кв. Симеоново на сем. Пайнавелови. Семейството е в постоянен стрес, а майката на Сапата гасне в напреднал стадий на рак, шушукат съседите там.

  БЛАГА ГЕОРГИЕВА

  ––––––––––––––––––––

  Патицата и Дебелото свили бус за отвличане

  Aрестуваните в началото на декември миналата година крадци Иван Иванчев-Дебелото и Иван Райков-Патицата са откраднали един микробус за Наглите, който най-вероятно е ползван за отвличането на студента Румен Гунински, научи „24 часа“.

  Според запознати на двамата вече им е било повдигнато обвинение за свития бус.
  Патицата и Дебелото дали доста информация, свързана с групата за отвличания, те показали и няколко гаража, където Наглите криели откраднати коли, подготвени за похищения.

  Ние крадем коли, не се занимаваме с отвличане на хора, твърдели двамата пред оперативните работници. Апашите се страхували от отмъщение на похитени, след като някои публикации ги свързали с бандата на Наглите.

  Патицата получил животинския си прякор след тежка катастрофа с мотор, заради която се наложило да му поставят пирон в крака. След тази операция Райков ходел странно, като патица.

  Срещу него има над 20 дела за автокражби, а най-шумният му арест бе през 2005 г., когато го закопчаха минути след като задигна джип „Чероки“ на швейцарец от столичния бул. „Цар Освободител“.

  Аверът му Иван Дебелото започнал да краде първо в кв. Дианабад. В същия район през 2003 г. Иванчев бе прострелян на няколко места от арабин, но въпреки покушението оцеля. В актива на двамата се смята, че има над 100 задигнати лимузини и джипове. (24часа)

• Министър Божидар Димитров отговаря на въпроси в чата

  В продължение на малко повече от час министърът без портфейл Божидар Димитров отговаряше на читателите във форума на сайта на BNews. Ето най-интересното:

  Давам идея за второто допълнено и преработено издание – „Хиляда и дванадесет мита в българската история“, а именно – да разбиете бушуващия мит, че на Учредителното събрание София е била избрана за столица с 1 глас разлика от Търново, нещо което ние знаем, че не е така.

  Прав сте. София е избрана за столица с огромно болшинство, тъй като депутатите са били убедени, че трябва да се избегнат грешките от средновековието, когато столиците Плиска, Преслав и Охрид са били в периферията на държавата. Смятало се е, че София ще бъде в центъра на бъдещата българска държава. За съжаление, историята така се е развила, че София е отново в периферията на държавата.

  Можем ли да направим паметна плоча на загиналите немски войници край Жабокрек след псевдопартизанската акция през август 1944 г.? И каква е истината за тази акция?

  Съгласно Жеевската конвенция за водене на война всяка държава, независимо от каузата, която е водила и която има загинали войници и офицери на територията на друга страна, има права да им осигури паметник. Така че ако германското посолство писка, то може да направи паметна плоча.

  Господин Димитров, имам приятел в Турция, роден в България през 1961 г. На 17 г. семейството му се изселва в Измир 1978г. Как да процедира един българин от Турция, който искрено желае да възстанови българското си гражданство?

  Вашият приятел е изселник по спогодба с Турция, действала 1968 – 1979 г. Изселниците доброволно се отказваха от българското си гражданство и сега могат да кандидатстват по закона за чужденците, пребиваващи в България. Вашият приятел трябва да е живял 5 години в България или да има бизнес в България или да е женен за българска гражданка и трябва да знае български език.

  Какво става с изплащането на обезщетенията от страна на Турция за имотите на тракийските бежанци? Вие се извинихте за думите си на Бойко Борисов. Означава ли това, че отново българското правителство служи на чужди интереси и чии са те – турски, европейски или лични?

  Не е така, както мислите. Моята грешка беше, че една препоръка на ЕС към Турция аз сметнах за условие за приемането й в ЕС. Препоръката няма задължителното действие за условие, по въпроса се водят и преговори с Турция. Вероятно този въпрос ще бъде повдигнат при утрешното посещение на Б. Борисов. Преговорите са много сложни, тъй като не разполагаме с доказателства (нотариални актове ) за цялата наша собственост, оставена в Турция. Спорове предизвикват много неща, включително и оценките на имотите, тъй като в миналото са били оценявани в различни валути . Това ще бъдат трудни и сложни преговори, но все някога въпросът ще намери решение.

  Г-н Министър, какво се случва с въпросите на Българското гражданство? Преди 2-3 месеца внесохте промени, които да регламентират срокове, в които да се разглеждат молбите. Тримесечният срок изтече, а в Дирекция Българско гражданство все още има над 50 000 чакащи молби? Защо не спазват закона?

  Натрупаните в миналото молби са поради липса на срок, който да задължава чиновника да отговаря положително или отрицателно на молбата за гражданство. Като прибавим и липсата на политическа воля в партиите от Тройната коалиция, това бе добре дошло за корумпирани чиновници, които превърнаха службите си в „паспортна мафия“, както я нарече Бойко Борисов. Сега законът предвижда едногодишен срок за отговор, ликвидира посредниците – брокери и заедно с предупрежденията на премиера, че ще уволнява незабавно корумпираните чиновници, службите заработиха по-добре и без новия закон. Така даването на гражданство се увеличи три пъти. Ето цифри. През месец януари тази година гражданство получават 1500 души, а в миналия януари само 500. Въпреки това рязко увеличение административният капацитет позволява да се обработват сега около 2000 молби месечно, което прави 20000 годишно, т.е. отново ще се чака около 3 години само за обработка на въпросните 55000 молби. Затова министър Дянков се съгласи да отпусне в тези трудни времена 15 щатни бройки, за да подсили административният капацитет на 3-те основни институции – ДАНС, Агенция за българите в чужбина и Министерството на правосъдието. В тези трудни времена това е доказателство, че кабинатът „Борисов“ има политическата воля този въпрос да бъде решен положително за една година.

  Г-н Димитров, кога ще бъде готов и внесен в Министерския съвет закона за българите в чужбина? И при преброяването през 2011 година ще бъдат ли броени сънародниците ни зад граница, тъй като няма официални данни колко българи в кои държави по света живеят?

  Законът за българите в чужбина се подготвя в момента или по-точно се обсъжда със заинтересованите от неговото изпълнение институции, междуведомствени комисии, министър без портфейл, външно министерство и т.н. Работим усилено по въпроса и до юни месец той трябва да бъде внесен в Народното събрание. Колко са българите по света, те самите решават – националната идентичност е свещено лично право. Мога само да ви зарадвам, че официалните статистики нямат нищо общо с реалния брой. Така например там, където българите са били признати за официално малцинство – Сърбия, Румъния, Молдова, общият им брой е 7-8000 според официални статистики, а  днешният им брой е много по-голям. Има държави където официално България няма малцинство – Македония например. А въпреки това реалният брой в момента е 7-8000. Днешният брой на скопски украински вестник, пише че всяка втора кола в Източна Македония е с българска регистрация. В Албания имаме над 1500 граждани и поне около 500 000 души, който не се признават от властите.

  Искам да попитам кога ще се отворят училища най-вече в Македония, Гърция Сърбия? И в другите страни, в които има българи с българско самосъзнание?

  Български училища в Гърция вече има две, в другата Гръцка държава Кипър има 6 български училища. Току-що опаковах 250 учебници и книги за училищата там. В Сърбия също има български училища, където в 4 паралелки се изучава български език. Училище за наша приятна изненада се открива и в селата Бяло блато и в с.Иваново във Войводино, и тях снабдихме с книги и учебници. Що се отнася за Македония, македонците идват да учат в България и над 5000 македонци са получили висше образования в България.

  Г-н Димитров, наясно ли сте колко е точният брой на българите зад граница? Имате ли контакти с утвърдени български диаспори, които може да са от полза за България и имиджа й, ако решат да помогнат на бившата си родина? Гърците го правят от години.

  Гражданите, който са напуснали България по икономически причини, варират межди 1-1.5 милиона, а гражданите от тъй наречените исторически области, останали на чужди територии поради териториални импутации в резултат на изгубени войни или масови преселения, са около 2-2.5 милиона. Тези от тях, който имат българско гражданство, хора получили вече българско гражданство, според мен трябва да гласуват. Това ги приобщава много силно към нацията и живеещите на днешната територия на страната, тъй като стават съучастници в управлението. Приказките, че не плащат данъци, са глупави – около 2  милиарда евро превеждат тези хора в България, само по банков път годишно, а вероятно още толкова се пренасят на ръка. Това ги превръща в най-големият нетен инвеститор в българската икономиката, но ползата от тази диаспора не трябва да се измерва само с пари, тези хора получават високо образование в чужбина, лобират за България, явяват се посредници в установяването на икономически и търговски връзки, а напоследък все по често служат и като банка кадри за попълване на средния и висшия управленски ешелон на държавата – Симеон Дянков, Милен Велчев, Ники Василев и т.н. Така че да отнемам правото на група да гласуват е смешно, нещо повече – трябва да се улесни нейното гласуване, като се откриват повече секции в държавите, в който живеят на големи групи.

  Господин Димитров, бихте ли споделили дали сте запознат с новоучредената Българска национална федерация по металдетектинг, с нейните цели и задачи и какво е вашето лично мнение и позиция по този проблем в България?

  Една голяма част от учредителите на тази федерация са ми познати от близкото минало като хора от първия ешелон на иманярите в България, много от тях си имат вземане даване с полицията и структурите. Слушайки една сутрин един от ранните блокове на една от телевизиите, се заливах от смях, когато ги чувах какви високо благородни са намеренията им.

  Турската национална телевизия защо не излъчва новини на български, след като турските власти реагират остро срещу  изказване на премиера ни Борисов за референдум за премахването на новините на турски по БНТ?

  Всяка държава има право по дипломатичен път да изрази мнението си по един или друг въпрос, а как ще го квалифицираме у нас е съвсем друг въпрос. Що се отнася до това защо турската телевизия няма новини на български, то е защото Турция няма национални малцинства. Кюрдите, както е известно, се наричат планински турци, но напоследък под натиска на Европа вече има предавания на тюркски език. Българите християни, до колкото ми е известно, са много малко – около 1000 души, и е естествено за тях да няма новини на български език. Има около 250 000 български мюсюлмани, но те са в напреднала фаза на асимилация на турската народност и е естествено да няма организация, която да иска новини на този език.

  http://www.bnews.bg/article-4831

• Мозъкът ни не побира повече от 150 онлайн приятели

  Robin Dunbar: Натрупали сте над 150 приятели във Facebook – повечето са безсмислени.

  Робин Дънбар – професор по антропология в Оксфордския университет, който изучава различните аспекти на социалните отношения доказа, че способността на мозъка ни не позволява да имаме повече от 150 онлайн приятели, научи www.Eurochicago.com

  Още в през 1990г. проф.Дънбар представи в научните списания теорията, че мозъкът на човека и по-точно неокортекса (Neocortex), частта от мозъка, ангажирана с езика и съзнателното мислене, му позволява да има само от 100 до 230 постоянни (значителни) социални връзки. Професорът достига до тези стойности чрез изучаване на историята на много общества, като се започне от неолита и римско време и се завърши в наши дни. За осреднена стойност на разпределението на този показател се приема числото 150, което е наречено число на Дънбар. Според теорията, добила известност и в България, за значима връзка се счита тази, при която хората общуват най-малко веднъж годишно и при това успяват да изяснят освен отношенията помежду си, така и отношенията с останалата част от приятелите си. Социални групи по-големи от 150 индивида имат тенденцията да се раздробяват.

  За да направи проверка на приложимостта на теорията си за социалните мрежи професорът от Оксфорд организира проучване, сравняващо потребителите във Facebook – тези с няколко хиляди „приятели“, с тези, които имат стотина. Оказало се, че размерът на интернет трафика и при едните и при другите е почти един и същ.

  Въз основа на това, Дънбар заключава, че неговата теория е валидна и за виртуалните взаимоотношения между хората.

  Проучването, чиито пълни резултати ще бъдат публикувани през февруари, доказва също, че жените могат да поддържат по-голям брой редовни контакти в социалните мрежи от потребителите мъже. Според Дънбар, това се дължи на факта, че за поддържане на връзката на жените им стига да се изговорят, докато на мъжете им е необходимо да участват в групови дейности – фитнес, пийване, гледане на мач и др.

  Констатациите на професор Дънбар се подкрепят и от  Камерън Марлоу (Cameron Marlow), изследовател на Facebook, който съобщи наскоро, че фейсбук потребителите си комуникират редовно само с малка част, сърцевината на техните приятели.

  Eurochicago.com също направи своите проучвания и установи, че заключенията на проф.Дънбар, не се отнасят за хората на изборни длъжности, които могат да поддържат изключително много приятели, но… само докато не се издигнат.

  Психолози предупреждават, че сайтове като Facebook създават несигурност в потребителите чрез насърчаване на «приятелствата», което поражда желание да се натрупват все по-голям брой приятели, само за да докаже популярност.

  Референции:

  Dunbar (1992) Neocortex size as a constraint on group size in primates, Journal of Human Evolution / PhysOrg.com

• НАГРАДЕН И ДАРИТЕЛСКИ ФОРУМ ЧИКАГО – ФЕВРУАРИ 2010

  на Българо-Американска Асоциация (БАА) и Български партньорски организации (БПО)

   

   

  История: На 4 октомври 2009 Българи в Чикаго създадоха “Награден и дарителски форум”.

   

  Януари 2010. Дарители за месеца са Орлин Крумов и Ричард Денизов. Те предоставиха на БАА дарове, с молба да ги разпредели всред Българите в Чикаго.

   

  Февруари 2010. Орлин Крумов предостави два оригинални броя (1994 и 1995, които днес се оценяват на стойност около 50 грама злато) на първия български вестник “Good Luck” в Чикаго (начало 1992) през “Петия период на българската имиграция в САЩ”. БАА ги разпредели за Сдружение “Български музей – Чикаго” и Национална библиотека “Кирил и Методи” София. Благодарим ти Орлине!

   

  През месец февруари 2010 година в България ще се честват Двадесет години от създаването на Българско генеалогично дружество “Родознание” (БГД). БАА призовава българската общност в САЩ  да подкрепи БГД. Първи предоставиха своята финансова подкрепа на стойност от един минимален до един най-често употребяват в USA купюр следните наши сънародници:

   

  Александър Лазов (Човекът, знаещ анекдот за всяка българска дума);

  Благой Станоев (Сомелиер от Благоевград);

  Василка Харизанова (Фризьорът на българите със синя кръв в Чикаго);

  Живко Иванов (Пътешественик, колекционер на филми);

  Иван Тончев (Пилищаря от град Стамболийски);

  Лазар Златев (Пътешественик, колекционер на държави);

  Наташа Петкова (Мамчето от Авангард);

  Огнян Беремски (Специалист по “Право на интелектуалната собственост”);

  Петко Петков (Чичо Петко от Враца);

  проф. д-р Никола Чаракчиев (Известен още като Ник);

   

  Важно!!! Дарители и наградени се включват в списъка за кандидатстване на “Българин на годината” и “Ангажиран Българин”.

   

  Благодарим Ви.

   

  За дарителство, за награди или за размяна на дарове и награди, моля пишете на адрес [email protected]

   

  Очаквайте в най-скоро време НАГРАДЕН И ДАРИТЕЛСКИ ФОРУМ ЧИКАГО – МАРТ 2010.

   

  P. S. БАА съобщава, че наградата на г-н Константин Желебинков, с която той беше удостоен през 2009 година, се съхранява в Асоциацията.

   

  Българо-Американска Асоциация

   

   

  Bd10-nf-2a

• БЪЛГАРСКОТО ГЕНЕАЛОГИЧНО ДРУЖЕСТВО „РОДОЗНАНИЕ”.

  До
  Българо-Американска Асоциация
  На вниманието на проф. Николай Чаракчиев,
  Чикаго, САЩ

  ПОКАНА
  Уважаеми проф. Чаракчиев,
  Имам удоволствието да Ви информирам чрез настоящата покана, че на 11 февруари 2010 г. от 10 часа, в салона на Народно читалище „Славянска беседа” Българското генеалогично дружество „Родознание” ще проведе своето отчетно-изборно събрание, посветено на 20-годишния юбилей на дружеството. Събранието ще премине при

  ДНЕВЕН РЕД:
  1. Поздравления до юбилейното отчетно-изборно събрание на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  2. Отчет за дейността на Българското генеалогично дружество „Родознание” през юбилейния период 1990-2020 г. – докладва доц. д-р Антоанета Запрянова.
  3. Отчет за издателската работа на БГД „Родознание” – докладва Лазар Георгиев.
  4. Доклад на Контролно-ревизионната комисия.
  5. Промени в Устава на БГД (приет през 1990 г., допълнен през 2001 г.).
  6. Награждаване на членовете на клубовете за приноса им в развитието на БГД „Родознание”.
  7. Избор на нов Управителен съвет на БГД „Родознание”.

  Проф. Чаракчиев, като един от основателите на БГД „Родознание” и кореспондент на списание „Родознание”, моля Ви да приемете делегираното право да поканите институции или личности да присъстват на юбилейното събрание или да осъществят логистика и финансова подкрепа на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  Адреси за кореспонденция:
  България, 1000 София, ул. „Раковски” № 127
  Народно читалище „Славянска беседа” – Българско генеалогично дружество
  Телефон: 954-18-35; 0899-35-22-10, E-mail: bgagenealogie@ abv.bg
  USA, Bulgarian American Association 5441 N. East River Road, apt. 1401, Chicago, IL 60656, Tel. 312-222-9353, E-mail: [email protected]

  Молим чековете за финансова подкрепа в САЩ да бъдат предназначени за Bulgarian American Association. и изпратени на адрес: Bulgarian American Association 5441 N. East River Road, apt. 1401, Chicago, IL 60656

  С благопожелания:
  Доц. д-р А. Запрянова
  Председател на БГД „Родознание”
  25 януари 2010 File: bd10-bgd1

• Обама: Работните места са ни грижа №1

  Войната в Ирак свършва, изтегляме се през август, заяви президентът на САЩ в първата си реч „За състоянието на съюза“

  В първата си годишната реч пред Конгреса „За състоянието на съюза“ президентът на САЩ Барак Обама говори по темите на икономиката, създаването на нови работни места, реформите във финансите и здравеопазването, климатичните промени, положението в Ирак, Афганистан, Иран и Северна Корея, както и за необходимостта от пълно ядрено разоръжаване.

  Най-лошото от кризата отмина, но щетите още са тук, подчерта Обама.

  „Заетостта трябва да е в центъра на нашите приоритети за 2010 г. Предлагам да вземем 30 млрд. от върнатите от Уолстрийт и да ги използваме, за да подпомогнем близките банки да предоставят на малките предприятия кредитите, от които те се нуждаят, за да оцелеят“, каза още Обама, наричайки малките и средни предприятия „двигател на създаването на работни места“.

  Президентът подчерта, че целта е да бъдат създадени 1,5 млн. работни места само до края на 2010 г.

  „Хората са без работа, те страдат. Те се нуждаят от нашата помощ“, каза Обама, който се обяви и за допълнително намаляване на данъците на средната класа.

  Той смята да създаде специална комисия, която да си бори за намаляване на бюджетния дефицит.

  Президентът се обяви за нови финансови правила на Уолстрийт,

  за затягане на финансовата дисциплина, за да може да бъде „запушена фискалната дупка“, отворила се в бюджета.

  В това отношение той отбеляза предложението за замразяване на вътрешните разходи за 3 г., за да може да бъде овладян дефицитът, който трябва да бъде редуциран до разумни нива в рамките на 10 г.

  „Ще връщам на законодателите всеки закон, който ми бъде представен, неиздържал теста на истинската финансова реформа. И демократи, и републиканци трябва да загърбят партийните си интереси, тъй като страната не може да си го позволи, те трябва заедно да работят за излизане на страната от кризата“, заяви Обама.

  Президентът засегна и болната тема за рискуващите да останат без дом заради лошите ипотеки негови сънародници.

  Ще направи всичко възможно да ускоря рефинансирането на ипотеките, така че собствениците на жилища да могат да ги запазят, обеща той.

  Държавният глава увери, че няма да отстъпи от намеренията си за здравна реформа, като призова Конгреса също да не отстъпва.

  По отношение на Ирак Обама заяви, че войната там свършва и че американските части се връщат у дома.

  „Започвайки война срещу „Ал Кайда“, ние оставяме Ирак на неговия народ по един отговорен начин“, каза Обама, отбелязвайки, че като кандидат-президент е обещал да сложи край на тази война – и го изпълнява сега като президент.

  Всички наши бойни части

  ще бъдат изтеглени от страната до края на август,

  увери той, потвърждавайки срока, анонсиран от неговата администрация – края на 2011 г.

  „Ще подкрепим иракското правителство, мира и просперитета в региона. Но не се заблуждавайте: тази война свърши и нашите войници се връщат у дома!“

  По отношение на Афганистан Обама заяви, че въпреки трудностите „вярва в крайния успех“ там.

  Същевременно той заплаши Иран и Северна Корея с „по-сериозни последици“, ако властите в Техеран и Пхенян продължават да не се съобразяват с поетите задължения, опитвайки се да се сдобият с ядрено оръжие.

  „Международната общност е все по-единна и Ислямска република Иран – все по-изолирана. Същото се отнася и до Северна Корея“, каза още той.

  В тази връзка Обама изтъкна необходимостта от всеобщо ядрено разоръжаване – въпрос, който ще бъде дискутиран от 44 държави на среща във Вашингтон през април.

  Президентът на САЩ говори и за климатичните промени,

  отбелязвайки, че страната му се нуждае от законопроект в това отношение, какъвто той „няма търпение“ да види вкаран за обсъждане в Конгреса.

  Като цяло, американският държавен глава призна, че първата година от управлението му е била съпътствана от множество трудности.

  „Всяка сутрин обаче се събуждам с ясното съзнание, че тези трудности не са нищо с трудностите, изпитвани от американските семейства по цялата страна.

  Но аз няма да се откажа! Ще продължа да работя за осъществяването на мечтата, за това страната да възстанови своята мощ“, заяви той.

  Източник: БГНЕС, БТА

• На Борисов му е смешно – а на вас?

  „За първи път сега се пропукаха организираните групи и пропяха в арестите. И споделиха с нас в арестите… И отидоха и посочиха трупове. Ние в момента разкриваме поръчкови убийства. Отиват и показват – ей тука в тая ливада има труп. Ето тука някъде го покопахме. Колегата Цветанов с един багер копае и вади трупове“, разказа премиерът”
  

  Това е цитат от репортажа на Би Ти Ви за изявата на премиера Борисов в Берлин, организирана под формата на лекция от фондацията “Конрад Аденауер”. Камерата, безпощадна като свидетел, показа как аудиторията се киска, изумява и забавлява.

  Сигурно си представя, как “колегата Цветанов” ходи да копае и вади трупове по ливадите, докато оцелелите от това масово клане престъпници “споделят” съкровените си тайни с новата власт.

  Безпощадната камера показа периферно “колегата Цветанов”, вкопчил ръце в лактите си в позата “не ме докосвай”, замръзнал и вцепенен. Но не от смях.

  Берлинската аудитория трудно може да бъде изненадана от нашия премиер. Той вече я взриви преди половин година с твърдението, че 90 на сто от българските дипломати са свързани с ДС. След което номинира Румяна Желева за еврокомисар.

  Оказа се, че тя е била свързана с фирма на ДС – освен колегите Атанас Чобанов и Асен Йорданов, автори на разследването за тази връзка, с твърдение по въпроса се включи и предшественикът на Желева на поста Ивайло Калфин. Никой не го опроверга. Той явно е доста “информиран източник”.

  Интересно, за Кристалина Георгиева и спекулациите за агентурното й минало реагираха светкавично и доказаха, че е “чиста”. Защото са знаели, че е така. Да разбираме ли, че за фирмата на Желева знаят също и точно по тази причина не питат и не коментират?

  Ето още няколко акцента от изявата на нашия премиер в Берлин, обобщени от сайта Медиапул:

  “В отговор на въпрос за 150-те неразкрити убийства в България, част от които по времето, в което той бе главен секретар, Борисов заяви следното: ” Няма убийство, по което ние да не сме задържали някой или да не сме намерили свидетели. Законът обаче изисква някой да излезе и да каже: ей тоя беше. Хората се плашат, защото не са убедени, че тези ще имат тежки осъдителни присъди. Като ги е страх, хората и съдиите не могат да издадат осъдителни присъди”.
  След като обяви, че сега има пробив, Борисов добави: ”Не случайно сега са ни пълни арестите”.
  ”След убийството на Пуканич стана ясно, че Робърт Матанич, Сретан Йосич, всички онези, които ние сме арестували и екстрадирали, са заподозрени за убийството на Пуканич”, каза Борисов в потвърждение на думите си. Изнесе и лекция как сръбските и хърватските килъри са били пращани за ”мокри поръчки” в България, а в замяна ние сме изнасяли килъри към тези страни.
  По въпроса за реформата в съдебната система, Борисов също обясни колко е трудно това, защото тя е независима.
  Кабинетът “Станишев” бе определен като ”няма такива шменти-капели”, което вероятно също е затруднило преводача за немските слушатели.
  ”Всичко щеше да си върви мазно и бавно, ако сега на власт бяха социалистите. Сега е в пъти по-трудно”, каза още той.
  ”Ние сме честни и достойни хора”, увери Борисов, говорейки за себе си, за правителството и партията си, като в същото време се разсмя искрено и силно.
  Немската аудитория обаче сметна за шега думите на премиера за реформите в БДЖ и за подкрепата, която Борисов даде на вицепремиера от предишния кабинет Миглена Плугчиева да заеме вицепрезидентски пост в ЕБВР.
  С усмивки бе прието уверението му, че реформата в българските железници ще стане по немски модел. По време на разговора немските домакини обясниха, че е по-добре да не става така, защото самият Берлин има голям проблем с железницата си.
  За да защити подкрепата си за Плугчиева, премиерът Борисов изтъкна своето старо приятелство с берлинския кмет – социалист Клаус Воверайт и заяви, че ГЕРБ иска да проведе нов тип политика на консенсуса в България. Това признание също предизвика усмивки сред представителите на близката до християндемократите фондация ”Конрад Аденауер”.
  По поставената тема за руските проекти в България, Борисов отново изказа тезата, че неговото правителство е в заварено положение. ”За АЕЦ ”Белене” сега аз съм нито така, нито – така”, обясни с ръкомахане той.
  ”По този проект се прави трета първа копка. Първо Тодор Живков, после Царя, после Станишев, за мен не остана”, каза премиерът.
  ”Руснаците са готови да намалят цената на проекта за АЕЦ ”Белене”. Ако не бяхме затворили III и IV блок, щяхме да изкарваме по 1.2 млрд. евро годишно от тези реактори”, каза той и заяви, че германските компании също са поканени да инвестират в нови ядрени мощности в България, които новото правителство ще развива по нов начин.
  Присъстващите бяха обстойно запознати и с липсата на екооценка за проекта ”Бургас-Александруполис”, както и за технологичния процес, при който танкерите с нефт ”с едни гумени маркучи ще ги връзваме” към буйовете вътре в морето.
  Борисов описа на немската аудитория опасенията на хората в района, защото всеки ден ”в едно много бурно море, представете си, ще влизат танкери в българското пристанище”.
  По темата за газопроводите, Борисов обясни: ”Ще ви кажа моето лично мнение или, че „Набуко“ няма да стане, или ще стане след „Южен поток“. За България, който тръгне по-бързо – него правим”.
  По темата за борбата с корупцията, той изтъкна, че „сега връзваме касови апарати на бензиностанциите”. И още – ”правим магистрала „Тракия“ като ”Биг брадър”, сложили сме камери във военното министерство дето да следят пликовете, някой да не ги пипне“.

  Знам къде още, освен в Берлин, се кискат. Кискат се доволно, макар и безсилно да извлекат изгоди (за момента): на “Позитано”, в президентството, в централите на ДПС и на НДСВ.

  Което е тъжно.

  Автор: ИВО ИНДЖЕВ –   http://ivo.bg

• САЩ заприличват на развиващите се страни по обедняване на населението

  САЩ все повече заприличват на развиващите се страни заради обедняването на своето население. Около 30% от американците са били близо до прага на бедността или са паднали под него към края на 2008 г., предаде Businessinsider, цитирайки проучване на института Brookings.

  Развитието на американската икономика през 90-те години на 20-то век доведоха до значително намаляване на бедността сред населението на страната. Двата икономически труса за последното десетилетие обаче са влошили жизнения стандарт на значителна част от населението на САЩ.

  За периода от 2000 до 2008 г. темпото, с което расте броят на бедните, е два пъти по-голямо от темпото, с което нараства населението на страната като цяло. Към края на 2008 г. общо 39,1 млн. жители на САЩ са имали доходи, които са под прага на бедността. Ако се вземат и американците с доходи, близки до прага на бедността, то 91,6 млн. души, или около 30% от цялото население, живеят в бедност.

  През разглеждания период най-бързо расте населението с ниски доходи в крайните квартали на големите градове. Там се намира най-голяма част от американците, чиито доходи са с до 200% по-високи от прага на бедността.

  Големите градове в западни щати като Калифорния, заедно с предградията на Флорида, са сред първите, при които ефектът от рецесията се материализира в значително увеличаване на бедността в периода между 2007 и 2008 г.

  От доклада на Brookings става още ясно, че тези лоши тенденции са продължили да се засилват през 2009 г., когато ефектът от икономическата криза влоши още повече състоянието на пазара на труда.

  Източник: Investor.bg

• Делото за Възродителния процес отива в коша, срокът изтекъл?

  Архитектите на смяната на имената и изгонването на 400 хил. турци остават ненаказани. Съдебната система бойкотира делото 20 години

  Автор: Стойко Стойков
  
  20-годишният давностен срок на мегаделото за възродителния процес вероятно е изтекъл тихомълком, без да бъде поискано официално удължаването му. Скандалната новина съобщиха за Frognews.bg източници от съдебната система, но от военна прокуратура категорично отказват всякаква информация. Така в архива отива едно от най-дълго протаканите дела на прехода, а престъпленията на комунистическия режим към българските турци ще останат ненаказани.
  
  Още в края на миналия декември Frognews.bg изпрати чрез Върховна касационна прокуратура въпроси до Софийска военна прокуратура, която наблюдава делото. Искахме официално да получим отговор на 5 въпроса:
  
  1. До къде е стигнало делото за възродителния процес?
  2. Какви са причините то да бъде протакано 20 години?
  3. Кога точно изтича 20-годишният давностен срок?
  4. Прокуратурата има ли намерение да поиска удължаване на срока и да продължи разследването?
  5. Има ли по делото доказана вина на ръководители от бившата БКП на национално и местно ниво?
  
  Писмото ни е било прехвърлено на военните магистрати, но от Софийска военна прокуратура почти месец отказват отговор по темата. Неофициално ни бе обяснено, че наблюдаващият делото прокурор Евгени Иванов, не искал да бъде занимаван с този въпрос, можел да говори, но можел и да откаже. Преди време му натресли случая, а освен това Иванов смятал, че отправените му въпроси отFrognews.bg са тенденциозни. Освен това делото било секретно. Пред колеги магистратът с пагони обяснявал, че реално давностният срок е изтекъл без да се разбере, той сигнализирал шефовете си, но не получил инструкции как да действа.
  Юристи коментират, че специално за това дело давностният срок е доста разтеглив и спорен, защото не става дума за едно престъпление извършено в конкертно време и място, а за гигантски престъпен процес, засегнал хиляди хора на различни места в страната от края на 1984 г. до началото на 1990 година.
  
  
  Проектът за декларация на депутати от Синята коалиция
  
  В края на миналата година проблемът с проточеното 20 години дело привлече вниманието и на 10 депутати от Синята коалиция. На 27 октомври 2009 г. те внесоха официално до председателя на Народното събрание Цецка Цачева проект за Декларация, осъждаща асимилационната политика на комунистическия режим спрямо турското малцинство у нас и провеждането на възродителния процес, довели до прогонването на 400 хил. български турци от родината им. В декларацията се настоява “българското правосъдие и главният прокурор да активират делото за смяната на имената, защото прикриването на комунистическите престъпления с давност прехвърлят вината на виновниците върху целия български народ.”
  Проектът за документ обаче потънал незнайно защо в деловодството на парламента и до сега по него не се е провел никакъв дебат. Липсва и обяснение, защо декларацията е отхвърлена.
  
  Преди време лидерът на ДПС Ахмед Доган категорично заяви, че за престъпления срещу човечеството няма давностен срок, коментирайки точно стопираното разследване за смяната на имената, но партията му тепърва ще трябва да обяснява на електората си, защо освен приказки по митинги и събрания и закани за съд в Хага, не предприе реални стъпки виновните за убийства, малтретиране, изпращане на хора в лагера „Белене” без съд и присъда, разселване на цели фамилии и провеждане на асимилационна политика да понесат отговорността на закона за извършените престъпления. В обществото се коментираше, че именно провала на това дело е цената на вероятната сделката между БСП и ДПС да управляват заедно в кабинета на Станишев, въпреки, че хората на Доган винаги са отричали такава договорка.
  
  В съдебните среди пък се говори, че делото се протакало умишлено заради комунистическия министър-председател Георги Атанасов, който все още е жив и е обвиняем за възродителния процес. Висш магистрат твърдял, че чак след смъртта на Атанасов делото можело да влезне в съда и да се работи по него.
  
  Frognews.bg припомня, че разследването на престъпленията по време на Възродителния процес започват още през 1990 г. с отделяне на материалите по случая от прословутото дело N 1. През следващата година Прокуратурата на
  въоръжените сили повдигна обвинения срещу Тодор Живков, ген. Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Атанасов и Пенчо Кубадински по чл.162, ал.1 от НК, за проповядване и подбуждане на расова и верска вражда. През 1993 г. прокуратурата се отказа от това обвинение и отправи ново по чл. 387, ал.2. До сега делото повече от 10 пъти е спирано и възобновявано, връщано за доразследване, прехвърляно по компетентност между отделни нива в системата на прокуратурата. От него са отделени и образувани други 5 дела. Голямото зацикляне обаче стана през февруари 1995
  г. Военната колегия на Върховния съд връща делото за ново разследване, но с изричното указание да бъдат разпитани всички лица, които имат отношение към репресиите през периода 1984-1989 г. Това, на практика, е абсурдно изискване,
  защото реално става дума за призоваване не на стотици, а на хиляди свидетели, пръснати по цял свят.
  
  Есента на 1998 г. делото е прекратено срещу Живков и Димитър Стоянов, поради смъртта им. По-късно е спряно наказателното преследване и срещу Георги Атанасов, но през януари 2001 г. бившият премиер на страната
  отново е привлечен като обвиняем. С помощта и на Република Турция са установени и разпитани 312 свидетели, но все още съдебните органи не са установили точните адреси на 126 лица, за да дадат показания.
  
  През зимата на 2007 г. становището на Главна прокуратура, изразено от зам.-главния прокурор Валери Първанов, при изслушването му в парламентарната „Комисия по правата на човека и вероизповеданията“ по настояване на ДПС е, че делото, което сега е под N II-048, ще бъде възобновено, след като се съберат необходимите доказателствени материали и по преценка на прокурора, който го наблюдава.
  
  От темата живо се интересуваше и Съветът на Европа. През май 2006 г. той изпрати у нас свой представител – Хана
  Северинсен. Тя констатира, че разследването е блокирано, няма осъдени, а институциите бездействат.
  
  Блокираното дело за възродителния процес стана причина и за дълбокия разрив между ДПС и някои изселнически организации на наши сънародници в южната ни съседка. Те търсеха справедливост и от европейските институции, след като българската правосъдна система демонстрира отказ от правосъдие. Според тях тежко репресираните по
  този процес са около 1300 човека. 517 от тях са лежали в лагера на о. Белене, знаят се поименно, публикувани са в Държавен вестник, признати са за репресирани. Известни са и политическите затворници с присъди. В Държавен вестник
  може да се намери и прословутият Указ 1313, с който БКП и Живков раздадоха официално държавни награди на близо 200 отличници, провели възродителния процес. В отделните райони на страната и в архивите на БКП се знае кой служител на МВР и БКП е вършил изстъпления и си е превишавал правата, кой е издавал заповеди за
  насилие.
  
  За правителството на ГЕРБ годината тръгна с много изненади, но на 7 февруари, когато премиерът Борисов се очаква да гостува в Турция, сигурно му готвят още една. Тя ще е по-сериозна от скърцането със зъби за новините на турски по БНТ и мераците на министър Божидар Димитров тракийските бежанци да получат обезщетение за имотите. Съседите и изселниците няма как да не питат за смачканото дело за възродителния процес и за отказа от правосъдие в страна членка на НАТО и ЕС.

  Източник: Фрогнюз
  

• Мисионерът Дянков: от “Doing Business до “Doing Budget”

  Според „Речник на чуждите думи в българския език” мисионер е „духовно или светско лице, изпратено при иноверни народи с религиозна мисия… често пъти натоварено и с тайни политически задачи…”. Отговаря ли Симеон Дянков на това описание?

  Чистата семантика не може да ни помогне да очертаем профила на един новоизгряващ политик, каквато задача си поставям с настоящия коментар. Освен това религиозните убеждения, както и конспиративните теории не са били водещи теми в моите анализи; не се чувствам достатъчно подготвен да ги интерпретирам.

  Опитът в политиката и социологията ме е убедил, че успешна кариера правят личности с безспорни професионални постижения и ярки харизматични качества. Затова съзнателно се дистанцирам от обилните сведения за фамилния живот, интимните преживявания и духовните вярвания на глобалния пътешественик Дянков, които се срещат в сайтовете и специализираните издания.

  Започвам от фактите на неговата професионална биография. Най-значимият от тях е свързан с неговата първа задача като глобален мисионер: създаването на методологията “Doing Business” (Правене на бизнес).

  КРАХЪТ НА “DOING BUSINESS”

  През 2003 г. Световната банка стартира проекта „Правене на бизнес”, в който водеща роля като експерт има българинът Симеон Дянков. Проектът заимства принципната идея от разработката „Индекс на икономическата свобода” на консервативната „Heritage Foundation”, оповестена още през 1990 г.

  Предназначението на индекса е да подрежда страните според равнищата на регулации и данъчно облагане. Екипът на Световната банка разширява приложното поле на наследената методология и от 2004 г. започва да публикува годишни класации, давайки най-много точки на онези страни, които имат най-ниски равнища на регулация. Първи победител е Колумбия; в по-късните издания шампиони са страни като Маршалските острови и Грузия, прочули се с решението да да се откажат от кодексите на труда и да предоставят пълна свобода на бизнеса да наема и освобождава персонала, да плаща или не социални осигуровки, да спазва или да погазва стандартите на Международната организация на труда (МОТ).

  На 27 април 2009 г. ръководството на Световната банка излиза с меморандум, в който информира своите подразделения, че елиминира индикатора за гъвкавите пазари от условията, които поставя на страните, кандидатстващи за заем.

  По този начин методологията на Дянков и сие, добила известност като EWI става излишна (EWI e индикатор, който показва административните трудности при наемане и освобождаване на работната сила в частните фирми). Класацията на нейна основа , публикувана за последен път през есента на 2009 г., звучи като епилог на една провалена шестгодишна мисия.

  В какво се състои провалът?

  Първо, методологията за оценка на бизнес средата е едностранчива, показателите и източниците на информация-непрозрачни, а техниката на изчисление и точкуване е елементарна.

  Съществен недостатък е, че се измерват само загубите и се пропускат ползите от регулативните политики. Накратко казано, инструментът за мерене е негоден, поради което произвежда неточни и дори абсурдни резултати: поставя национални икономики от Балканите и Евразия , намиращи се в състояние на хаос, в челото на класациите; праща назад реалните лидери в икономическия пърформънс, каквито са скандинавските страни;

  Второ, предназначението на класацията ”Правене на бизнес” – да оценява напредъка в икономическите реформи в сравнителен международен план, не се реализира. (А в условията на криза тази икономическа методология е направо непригодна за анализ и сравнения).

  За сметка на това се прокарва разрушителната идея, че колкото по-малко регулации има в една национална икономика, толкова по-високо ще е нейната ефективност. Христоматийна истина е, че конкурентоспособността и растежът зависят много повече от други макроикономически фактори, каквито са достъпа до финансов ресурс, качеството на инфраструктурата, професионалната квалификация, корупцията и др.

  Трето, публикациите „Правене на бизнес” предизвикаха остри критики от МОТ, международните синдикални организации, неправителствени организации от САЩ и Европа, водещи световни икономисти. В продължение на шест години Световната банка беше подложена на растящ натиск от всички посоки, което сериозно накърни нейния авторитет като институция, разработваща глобални стратегии за икономически реформи и сравнителни анализи. Макар и закъснял, отговорът беше категоричен: върховният мениджмънт на Банката взе решение за отказ от инструментариума „Правене на бизнес”, което има задължителен характер за аналитичните звена и финансовите структури, пръснати по целия свят.

  Така екипът „Дянков” остава без предмет на дейност, а личната кариера на добилия световна известност български икономист е поставена под въпрос.

  Не е изключено това твърдение и оценките по-горе да бъдат поставени под съмнение от фенове на новоизгряващия политик Симеон Дянков. Затова предлагам на безпристрастните читатели и професионалните икономисти да се запознаят с първоизточниците, от които черпих информация, преди да изляза с обобщаваща оценка за краха на сравнителната макроикономическа иновация. Препоръчвам на интересуващите се да се запознаят с:

  1. Анализ на независимата група за оценка, представила специален доклад пред ръководството на Световната банка за работата на целевата група „Правене на бизнес” (2008 г.)  – линк
     
     

  2. Експертизата на МОТ за адекватността на системата от индикатори и политическите импликации на инструментариума „Правене на бизнес” (2007 г.) – линк

  ЗАДГРАНИЧНИТЕ МИСИИ

  Симеон Дянков представя себе си като международно известен специалист по сравнителна икономика. Такава е истината, или поне част от нея. Нека да видим обаче в какво стои зад личната популярност и сред кои политически и експертни кръгове тя е доказана.

  Първата новина за международната кариера на икономиста Симеон Дянков, която възникна в България, е за неговото постижение като един от най-често цитираните автори. Този рейтинг се дължи на две обстоятелства:

  • Едното е пряк резултат от участието му в ежегодните класации и публикации на Световната банка „Правене на бизнес”, превърнали се в бестселър сред институционалната книжнина.
    Тук трябва да отчетем и интереса на част от бизнеса и експертите-пазарни фундаменталисти от страните с възникващи пазари, към рейтинговите продукти на Банката. При класическите рейтингови агенции, за да те класират в челото , трябва да си платиш; при Световната банка резултатите от годишните кастинги „Правене на бизнес” се взимат предвид в нейната кредитна дейност. И влияят върху условията, които се поставят, за да се получи поредното финансиране.
    По-късно в церемониите на годишните класации се добавят и шоу-елементи, като се избира Реформатор на годината. Което на свой ред ражда парадокси: политици и експерти от диктаторски страни и олигархични общества, които нарушават нормите и стандартите на МОТ, биват лансирани като световни шампиони в дерегулацията.

  • Другото обстоятелство е: кой как прави интернет-класациите на най-цитираните автори в икономическата литература.
    Наскоро беше публикувано любопитно изследване върху научната стойност на публикациите на Дянков /Виж. „Дума”, 23/01/10/. Като изключим ненужно хапливия език на статията, изводите на автора Г. Георгиев, са достатъчно интригуващи: а/ класирането на Дянков на 96-то място сред първите 100 е по един от възможните 33 критерии; б/интересът към него идва главно от общите публикации с Андрей Шлейфер (утвърден капацитет, но твърде съмнителна фигура от гледна точка на спазването на етичния кодекс на служителите на Световната банка).

  Следващото свидетелство за значението на Симеон Дянков като мисионер на Световната банка са неговите задграничните пътешествия и задачи. Тук напускаме света на научната книжнина и навлизаме в друго пространство: на експертния активизъм. В него от международно известните капацитети се очаква не просто да проповядват идеи, а да ги прилагат на практика.

  В тази революционно-преобразуваща дейност се открояват две специални мисии на Дянков: грузинската и българската.

  Грузинските завоевания

  Подготовката за тях се провежда още през ранната 1997 г., когато Симеон Дянков участва в изследване на експортния потенциал на грузински предприятия. След 2004 г. той системно посещава страната – вече не като изследовател, а инструктор по правене на реформи. Още тогава проличава неговата страст към „съзидание чрез разрушение” (виж по-долу).

  Първото „постижение” в реформаторската дейност на Дянков и местните му съратници е ликвидирането на грузинската Академия на науките. Нейните институти от „сталинистки” тип са закрити и пратени в небитието. Реконструираната мини- „Академия” започва да работи като придворна институция и се курира от… президента на страната.

  Световно известни грузински учени се опитват да предотвратят катастрофата. Те апелират за разум, за постепенност на реформите; предупреждават за непоправимите последици от загубата на вековни просветителски традиции и ценности .В специална декларация на академичната общност се изразява готовност за конструктивен диалог с правителството на Грузия и модернизация на академичната наука. (Виж: 24 саати, 22.06.05 – Тамаз ГАМКРЕЛИДЗЕ)

  Да ви напомня с нещо тази ситуация проточилия се с месеци конфликт с БАН? Същият почерк, сходни квалификации! С една разлика: на родна земя Мисионерът не се посвени да изрече гласно мнението си за академичните учени, наричайки ги „феодални старци”!

  Успехът му и в България обаче изглежда предрешен, защото най-важната предпоставка е налице: учени и ръководители от БАН вече са настроени един срещу друг, професионалната солидарност е изместена от индивидуалното и груповото самоизяждане. По този начин уместни идеи на по-младото поколение български учени-за интегриране на изследователската дейност с университетите, за приложна експанзия на науките, за стимулиране на научната кариера и др. остават на заден план.

  Пълен разгром на противниците се постига и в другото поле на битките между радикалните реформатори и традиционалистите в Грузия. Целите на завоевателите в тази офанзива са: промоция на частния бизнес – сектор и дерегулация на трудовите пазари.

  Инструкторите от Световната банка и новоизлюпени / пост-сталинистки пазарни фундаменталисти са в общ фронт срещу привържениците на трудово-правните стандарти и процедури при наемането и освобождаването на работната сила. Синдикатите са сред най-преследваните еретици. Лозунгът: „Долу всички регулации”, е претворен на дело. Грузия става една от първите страни с отменени трудови закони, за което е бламирана от МОТ.

  Един от участниците в проучвателни контра-мисии на МОТ и ЕС в страната на „абсолютната икономическа свобода” сподели пред пишещия тези редове: „Когато се срещнахме с грузинския министър на труда и го попитахме защо е отменен Кодекса на труда, той ни отговори: ”Да се работи по кодекс е въпрос на стил, а не закон!!!”. Както се казва, коментарът е излишен!

  Българското предизвикателство

  Да се завърнеш в родната си страна като неин финансов министър и вицепремиер в реформаторско правителство, след почти 20-годишно отсъствие, е истинско предизвикателство. Социолозите биха казали, че подобен експеримент може да предизвика културен шок.

  Тази страна от политическия експеримент с Дянков ще дискутирам по-долу. Преди да стигнем до нея, е уместно да припомним хронологията на събитията и да проследим маршрута на пътешествието към Родината.

  Всичко започва през февруари 2009 г., когато кметът на София и неформален лидер на политическа партия ГЕРБ Бойко Борисов се среща със Симеон Дянков в САЩ на гала-вечеря на президента Барак Обама. Бъдещият премиер в свойствения си директен стил прави предложение на своя сънародник да се включи в неговия екип.

  Офертата е примамлива и навременна (дори изпреварваща предстоящи събития). Работата на Симеон Дянков в Световната банка по проекта „Правене на бизнес” е пред приключване. Предстои неговото закриване поради професионална неадекватност, което става факт в края на април 2009 г. Пътят за завръщането в България, където има шанс да се прави поредна реформаторска революция, е открит. Съекипниците изглеждат надеждни – като привърженици на икономическата доктрина, усвоена от Дянков в Световната банка.

  Единственият проблем е, че светът е в безпрецедентна финансова криза. Но и тук се намира решение-Дянков е обявен и представен в България като международно признат специалист по антикризисни стратегии. Фактът, че персоналният му опит се свежда до финансово-статистически калкулации и подреждане на национални икономики, базирани на субективни преценки от юристи в съответните страни, изглежда не смущава нито него, нито новите му ментори.

  За по-малко от 6 месеца, преквалифициралият се от инструктор във водещ конструктор и изпълнител на реформи вашинтгонски експерт, успява да постигне удивителни резултати. По-крупните от тях са:

  • за 50 дни ликвидира наследения недостиг в бюджета от над половин милиард лева и през септември постига положителен баланс; въпреки резкият спад на очакваните приходи в края на годината, успява да отчете балансиран бюджет като залага нова свръх-цел: през 2010 г. да приключи с бюджетен дефицит от 0,8%, което ще е световен рекорд за годината и супер-постижение в условия на глабална криза;
  • предприема тотална атака срещу корупцията и черната икономика. Ангажира се с цели, непостигнати от друг финансов министър в света: да изземе за броени месеци от контрабандисти, данъчни измамници, и корумпирани политици милиарди левове, които да инжектира в държавната хазна;
  • удря чрез законови промени и данъчни проверки интересите на доскоро недосегаеми за властта олигарси, шоумени и повелители на сенчестия бизнес (например хазарта);
  • инициира невиждани за България институционални реформи: преструктуриране на БАН /по модела, приложен в Грузия/; закриване на стотици болници; свръхцентрализиран контрол в митниците;
  • демонстрира на практика непознати фискални иновации, като орязва еднолично плащания за 2009 г.; прехвърля други за следващата година, без да се интересува от законовите процедури;отменя/отлага бонуси за висшия държавен апарат и социални плащания за бедни , безработни и лица с увреждания и т.н. и т.н.

  Всичко това се прави с рядко срещана енергия и революционен плам.

  Трябва да признаем, че Симеон Дянков показа кураж в изпълнението на българската мисия – независимо дали е подкрепен от общественото мнение (както в случая с хазарта и данъчните измами); или е контра-атакуван от влиятелни институции и личности (в казуса с БАН, или след нападките срещу президента на републиката). Което показва, че в България не се е завърнал посредствен и страхлив чиновник от международна финансова институция; нито психически неуравновесен човек, както смятат доста от неговите коментатори и недоброжелатели.

  Имаме работа с феномен – продукт на строго определено професионално и културно обкръжение. Знае се, че за мисионери стават само посветени хора, с твърда, дори фанатична вяра в правотата на религията, която изповядва.

  Как едно провинциално момче от Ловеч, преминавайки транзит през софийски университет, се добира до висша позиция в Световната банка и след това черпи дивиденти от нея в начеващата си политическа кариера, е въпрос, който изисква обстойно биографично/социологическо проучване. Нужни са и още факти, натрупване на житейски и космополитен опит . Което, при възходящия марш на Симеон Дянков през глобалното пространство, е въпрос на време.

  Моята амбиция тук е по-скромна: да видя как се вписва личността „Дянков” в коренно различна културна среда (американската и българската) и доколко това влияе на публичните му изяви.

  КУЛТУРНИТЕ ТРАНСФОРМАЦИИ

  Според обяснителните теории в културната антропология, човек е продукт както на биосоциалния си произход, така и на факторите на средата (професионална, институционална, неформална), в която действа в зряла възраст. Такъв е и случаят със Симеон Дянков – българин по рождение, янки-бой по поведение.

  В България по времето на соца (а и днес в някои микро общности), се цени скромността. Ако си с отлични постижения в училище, притежаваш безспорен талант и дори да си гениален, очакването е: да не се хвалиш.

  Само че днешният свят не принадлежи на скромните. Симеон Дянков е усвоил по органичен начин тази ценност, благодарение на продължителното си пребиваване в САЩ, преминавайки през всички ключови фази на житейския цикъл: завършване но висше образование: работа по професията; създаване на семейство; правене на кариера.

  Затова за него е естествено да заяви: „ I am the best” (”Аз съм най добрият”) – като цитиран автор; като експерт по сравнителна икономика; като съветник на министър-председатели и президенти; като финансов министър. Така би отговорило всяко амбициозно американско момче, ако му зададат въпроса какъв е той?

  В България да си предан последовател на някаква политическа или научна идея се свята за отживелица. Днешният българин се научи да цени смяната на съдружниците, приятелите, религията – дори при условие, че тези обрати са свързани с материална изгода.

  Емигрантът Дянков не сменя приятелите си през ден и очевидно не се бои от враговете си. Знае, че първите ще го подкрепят докрай (основен принцип в американското разбиране за съ-гражданство); а вторите няма да му простят, стига да го хванат натясно.

  Симеон Дянков отрано се е приобщил към друга, чуждоземна (до преди две десетилетия непозната в България) икономическа доктрина – тази на пазарния фундаментализъм. Той вече й принадлежи с плът и ум, както това се изисква в класическите религиозни ордени. Важно уточнение: като експерт и експериментатор Дянков е представител на най-консервативното крило – това на Учителя Милтън Фридман. Негови идоли са Фридрих Хайек и Йозеф Шумпетер.

  От Хайек очевидно е заимствал възгледите за икономическата свобода, но е подценил предупреждението на този гениален представител на либерализма – за неизбежния крах на всеки опит да се налагат върху икономиката проекти за преход по централен път или от някаква външна сила. Икономическите трасформации по проект (като своего рода социално инженерство) според Хайек са сигурен път към робството. Що се отнася до теорията за „съзидателното разрушение”, както грузинския период, така и начеващият български престой в глобалната реформаторска биография на Дянков доказват, че Шумпетер е получил верен исторически последовател.

  Да разрушиш наследството / заварените институции до основи, да разчистиш пътя за новото, което ще се появи от развалините на старото – такава е ултра неолибералната революция, която шества главно в страните от бившия соц лагер. Неин виден идеолог и практик е Дянков, превърнал се в един от най-усърдните адвокати на Вашингтонския консенсус.

  Замисълът му е грандиозен, усилията – впечатляващи, организацията на работата и комуникациите чрез модерните технологии-далеч изпреварващи българските политически и управленски стандарти. Блогът на Дянков, биографиите и публикациите в „Уикипедия” и водещи световни сайтове, поръчаните коментари във флагмана на конервативното движение „Уолстрийт Джърнъл”, неколкократно надминават пиар-проявите на цялото българско правителство воглаве с премиера.

  Всичко това ме кара да мисля, че американизацията (в положителния смисъл на думата) на Симеон Дянков, е завършена. В политически (публичен) и в професионален (експертен) план той се държи и ще продължи да се държи като представител на елитни университетски и финансови институции от САЩ и глобалните капиталови центрове: с високо лично самочувствие, идейно пристрастие, увереност в правотата на делото, на което се е посветил.

  И което е най-важното: с ампутирана социална чувствителност…

  Професионалният проблем на Симеон Дянков обаче е огромен: той трябва да докаже правотата на делото си и да отчете успешна мисия в период на невиждана, непозната за живеещите днес поколения икономическа криза.

  Кризата започна в САЩ (страната на неговата сбъдната мечта), премина през развитите икономики (с доминиращ частен сектор, завършен продукт на доктрината за свободния, перфектен пазар, управляван от „невидима ръка”); опустошава териториите на нововъзникващите пазарни икономики (където Дянков и сие са се отдали на грандиозни експерименти);
  Кризата дойде и в България, противно на твърденията на правителството на „Станишев”, носещо главната отговорност за срива на националната икономика и финанси.

  За да предпази собствения си народ от това бедствие, Симеон Дянков му инжектирасвръхдоза оптимизъм.

  Убеждава го, че след април-май 2010 г. ще се измъкне от тресавището и ще заживее по-добре. Вътре в себе си знае, че това е лъжа. Не може да не познава прогнозите на видни сведущи политически лидери и икономисти за опасността от депресия, неконтролирана безработица и дори повторение на финансовия срив.

  Тогава защо не казва истината? Вероятно разчита на инерционния месианска психика на поколения българи! Само че не си дава сметка, че тук, в родната България, много бързо месианската вяра бива заменена с активен песимизъм, раждащ омраза. На първо място – към онези, които съзнателно са въвели в заблуждение собствения си народ. Справка-завърналият се като цар и трансформирал се в премиер Симеон Сакскобургготски.

  Ако се повтори този сценарий, ще се потвърди моята диагноза, че Симеон Дянков страда от дълбоко вкоренен културен и когнитивен дисонанс.

  Роден в България, той не познава и не възприема по органичен път собствената си нация. Това не значи, че е лош по природа човек, или злонамерен по действия икономист. Просто историята, обучението и мисиите са го приобщили към друга, не-българска система от ценности, вярвания и норми на поведение.

  Времето, особено това на глобалните революционери и експериментатори, изтича неимоверно бързо. След не повече от година ще разберем, дали моят анализ на явлението „Дянков” е бил обективен и дали прогнозата , че сега се е посветил на „Мисия невъзможна”, ще се сбъдне.

  Предстоящото назначаване на нов, старши вицепремиер като събеседник и контрольор на Дянков е индикатор, че и премиерът Бойко Борисов изпитва съмнения в изхода на реформаторската мисия.

  Октомври, 2009 – Януари, 2010 г.
  Брюксел – София

  Източник: Блог на проф. Кръстьо Петков

  http://www.kpetkov.eu/node/39

• Огнян Стефанов: Силните на деня се държат с журналистите като с проститутки

  Огнян Стефанов е уважаван журналист, който не се нуждае от представяне. Той стои зад сайта “Фрог нюз”, а според мнозина – негов е бил и спреният от ДАНС сайт “Опасните новини”. Факт, че през септември по-миналата година журналистът бе пребит с чукове пред столичното заведение “Кипарисите” – счупиха ръцете и краката му – и до днес Стефанов ходи с патерици, а виновниците не са открити. По думите на свидетели, биячите крещяли: “Полиция, ще стреляме!”. На фона на нагорещените полицейски акции у нас в последно време, репортер на “ШОУ” се свърза с видния журналист за коментар на събитията.

  – Г-н Стефанов, в предишно интервю казвате, че сте получил уверението на прокурора, че конкретно за побоя над вас нещата „ще се пропукат“. Направена ли е някаква по-конкретна стъпка за откриване на извършителите, или това са само някакви предположения…

  – Беше просто един разговор със споделени предположения. Уверения никой не ми е давал, а и едва ли би могъл. В побоя срещу мен са участвали поне 7-8 души. Посветените в него сигурно са десетина човека. В България такава тайна не може да се опази дълго време. Според хора, запознати как стават тия неща, са замесени и държавни институции, поне една. Подобно съмнение споделят също колеги и чужди дипломати. Не ми се говори за това. По-важно за мен е възстановяването – не само моето, но и на близките ми.
  

  – Не е ли странно това, което е записано в протоколите за нападението над вас – че биячите са се представили като полицаи?
  – Странно или не, е факт. Не е моя работа да тълкувам. Престъпникът си е престъпник, независимо за какъв се представя. Преди няколко дни стана ясно, че мошеници са се представяли за хора от президентството и са събирали пари за болни деца. Това не ги прави по-благородни, нали?

  – Младен Мутафчийски каза пред медиите, че синът ви е бил заплашен лично от Алексей Петров. Както и служителят ви Пецас – с „разходка“ из Витоша – това истина ли е?
  – Не коментирам чужди изказвания. Преди три месеца Комисията за контрол на ДАНС в парламента обяви официално, че действията на служители от ДАНС спрямо мен са били незаконни. Това обяснява какво се е случвало преди година и половина.
  

  – Още през август 2008-а, т.е. месец преди побоя над вас, гл. директор на контраразузнаването – Йовчев твърди, че тогавашният шеф на ДАНС Петко Сертов се е чудел какъв точно е Алексей Петров – дали е назначен за негов помощник, за да му се осигури работа, или е служител под прикритие. Какво знаете за това и нормално ли е Сертов да се чуди какъв точно е Алексей Петров?
  – Това не е моя работа. В ДАНС, по времето на Сергей Станишев, очевидно са ставали чудновати неща. И не е важно кой на какво се е чудил, а какво е свършила агенцията. Става дума за над 3000 души с бюджет от 110-120 млн на година. Коя друга държавна структура може да се похвали с талкова пари? Срещу това на данъкоплатците бяха „сервирани” главно скандали. Сигурно виновните за това семпло положение са малцина, но нека останалите да обяснят за какво става дума. Иначе обществото остава с впечатление, че си плаща, за да бъде следено, подслушвано и репресирано. Много подтискащ извод. Ако наистина е било така, а парламентарната комисия излезе точно с такова становище, също и министър-председателят и министърът на вътрешните работи, то излиза, че сме се върнали във времената на Държавна сигурност, като сами сме финансирали зловещата „разходка” във времето. Сегашната власт дължи ясен отговор на този въпрос, иначе ще останат съмненията, че нещо се прикрива или пък, че така трябва да бъде.

  – Говори се, че по време на предизборната кампания, Яне Янев е бил охраняван от израелски офицери / от МОСАД?/, и че това е било платено от Алексей Петров. Бойко Борисов пък, на свой ред, според мнозина, е в епична битка с него. Смятате ли, че по този начин всъщност превръща в заложник цялата държава?

  – Сама казвате „говори се” – някой казал нещо, друг допълнил. В държава като нашата слуховете са повече от китайската стока в Илиянци. Въпреки това успешно се използват за манипулиране на общественото мнение. Не съм сигурен, че има битка между Борисов и Петров, още повече “епична”. На някой сигурно много му се иска да е така, но не е. Напоследък, в избрани медии, офицерът Петров дава икономически съвети, адресирани към премиера, финансовия министър и банките. Доскоро беше известен като топ специалист по сигурността и бойните спортове, а сега вече и по финанси. Така че не виждам условия за никаква каратистка битка между него и премиера. Пък и нивата са различни, което не е без значение. Не ме интересуват слуховете за МОСАД, нито кой охранявал Яне Янев, нито човек с прякор Хамстера. Чувам и чета, че Хамстера бил много ценен и високопоставен служител в някаква застрахователна компания, добър човек и закрилник на собствениците на откраднати коли. Щом е така сигурно скоро ще го пуснат на свобода.
  

  – Вярвате ли, че именно тези „Нагли“, които са сега в ареста, са бандата за отвличания на ВИП-персони?
  – Операция „Наглите” е факт. Има хора в ареста, които съдът не пусна. Значи доказателствата са добри. Легенди и версии могат да обикалят всякакви, по-важно е да има обвинителни актове и съдебен процес. Пък там ще се види.

  – Говори се за друга банда – Княжевската, в която членувал като адвокат и племенникът на Борисов – Димитър/?/. Чували ли сте нещо за това? Според хора от ъндърграунда убитият главатар Шаки е бил поръчан от Венци Стефанов.
  – Разговарял съм няколко пъти с него за случилото се със сина му. Знам как преживява загубата. Доста лековато е да се твърдят неща като „поръчал” и да се цитират имена. Не коментирам подобни неща. Не е сериозно.
  

  – Веднъж казахте, че сме специалисти по „филмовите“ и „театралните“ акции. Дадохте за пример спецакция по времето на Румен Петков като вътрешен министър, в която ченгета нахлули в офиси на „Бул инс“ заради Маргините. Оказало се, че дори не са влезли на правилното място, а в офис на чужденци, които после се оплакали. Такива акции пиар ли са?
  – PR-ът като дейност се ражда през 1807 г. в САЩ. Голям майстор на показни акции е бил шефът на ФБР Джон Едгар Хувър. Но е и прибрал в затвора най-много мошеници и мафиоти. Де да беше и у нас така. Акциите на МВР са основна част от работата на ведомството. Хората се интересуват от резултатите, а те са нулеви. Поне доскоро беше така. Дали ще ги наречем оперетни, водевилни или пиарски – все едно. Липсата на възмездие обаче демотивира обществото. Затова десетките хиляди служители на МВР и правосъдната система, за които говори Бойко Борисов са в дълг.
  

  – Вие пръв обърнахте внимание публично, че какъвто и да е Боби Цанков, над него е имало други хора, които някакси остават в сянка. Твърде вероятно е тези хора дори да са се възползвали от инфантилния му егоцентризъм – желанието му непременно да е публичен, независимо с какво. Кои хора имахте предвид?
  – Не съм Колумб, това са неща, които мнозина знаят. Няма как Цанков да си фантазира, да съчинява какви ли не сюжети, медии да му дават поле за изява и това да става без знанието и одобрението на определени хора. Винаги в дъното на подобно поведение има някакъв интерес, както и хора, които го задвижват. Но не това имах предвид. По-скоро ставаше дума, че ако Цанков се е облагодетелствал с хиляда или десетки хиляди левове, то има медийни началници, които са осребрили служебното си положение с пъти по-скъпо. Някои от тях са посредници между политици, държавници и сенчестия бизнес. Да правиш скрита реклама на очевидно компрометирани и крадливи министри и политици е скъпо платена работа. В период на предизборни кампании тарифите скачат двойно и тройно. Приходите от това черно политическо тото не са по-малки от уредените резултати на футболни срещи. Всички политически партии досега в прехода инвестират огромни суми за влияние в медиите. Става дума за необявени пари, за сделки с влияние, включване на медийни шефове в сделки и финансови операции и пр. Това води до разпад на системата.
  

  – Четохте ли книгата на Боби Цанков за ънъдръграунда и считате ли, че написаното е достоверно?

  – Не съм я чел и нямам намерение.

  – Вие не един и два пъти казвате, че сайтът „Опасните новини“ не е бил никога ваш, че никога не сте се подписавали под някакво „извинение“, а напротив – заставате зад становищата на много от смелите материали в сайта. Имате ли обяснение кой е стоял зад този сайт, или по чия поръчка е бил създаден – с каква цел. Сред хипотезите за сайта имаше и такава, че е бил създаден от НСО и то – със знанието на…президента. /?/
  – Нямам намерение да се връщам към този въпрос. Каквото е трябвало, вече съм го казвал многократно. Говори се, че у нас все още съществува разследваща журналистика. Ако имаше такава, тя щеше да се порови в изнесените в този сайт информации, които са общо единайсет, за да стане ясно дали са истина или не. Досега се търси само откъде е изтичала информация и кой е написал дописките. Никой не каза и дума за това дали са верни. Ако 5% от написаното в този сайт е достоверно – е страшно. Става дума за контрол от страна на определени кръгове от властта върху контрабандните канали, за збоупотреби с милиони, откраднати от всички българи, за перверзно поведение на управляващи по онова време и хора от висшите етажи на властта. Това има значение, но то се прикрива вече двайсет години.
  

  – Г-н Стефанов, излезе един материал, в който ви бе направен комплимент, че благодарение на журналисти като вас в медийната среда „гражданското общество се случва“. Има ли връзка между тази оценка за вас и вашите материали – за какви ваши разкрития в пресата бяхте „наказан“.
  – Не съм чел този материал, но очевидно нещата в него са преувеличени. Не съм най-доблестния представител на гражданското общество.Колкото до „наказанието”, което понесох… Не става дума за конкретни материали, а за начин на поведение. Страшно ме дразни лицемерието на някои политици и властници. Пред обществото се показват като някакъв PR продукт, морални и обществено загрижени, а всъщност са арогантни, агресивни, високомерни хора, които избиват комплексите си. Те пък се дразвят на такива като мен. У нас няма аристокрация. По-скоро сме свидетели на вид партокрация в някакъв извратен вариант. Непрекъснато изпълзяват някакви комисари, готови на всичко заради властта и личното си благополучие. На пазарната икономика гледат както болшевиките на НЕП (нова икономическа политика, с елементи на пазарни механизми, според Ленин) и се мъчат или да я унищожат или да я приспособят към собствените си разбирания. Американците са измислили термина „хайверена левица”, който много приляга на нашите социалистически вождове. Два примера: милионерите в БСП са повече отколкото в десните партии, а години наред в БСП най-големият специалист по въпросите на сигурността е Цвятко Цветков, бивш началник от Шесто управление на ДС. Той е и във всички медии, готов да коментира всичко, дори следенето в интернет, макар да е на “Ви” с компютрите. Излиза, че на „Позитано” 20 няма други подготвени хора. Повече от 40 години тази партия не може без комисаря Цвятко Цветков, който уж бори непаджийте, а всъщност чака да му напълнят канчето. Това е една трета от нейното съществуване въобще. Благоев и Георги Димитров са били по-скромни… Не подценявам тези хора. Когато са на власт, те се възползват от всичките й лостове за манипулация, включително и репресивни.
  

  – Има ли изход?

  – Не знам, но не е този, към който вървим. Принуден съм, като десетки мои колеги, да се опитвам да съществувам в професия, която отдавна не е чиста, изхабена е, дори уморена. В нея вече го няма дори пламъчето на романтизма, което винаги е придавало на журналистиката някаква автентичност. Омърсени сме всички, по един или друг начин, дори уморени. Самият факт, че хора като Цвятко Цветков са медийни герои и благодарение на нас, би трябвало да ни наскърбява. А не личи да е така, защото просто сме свикнали. Започнахме да приемаме нещата, каквито ни ги наложат, без да се опитваме да ги променяме. Най-много ме ужасява садистичното задоволство, с което колеги нападат други колеги. Поръчителите и вдъхновителите на тези ритуални саморазправи гледат отстрани и се забавляват сатанински. За тях това, освен постигане на някакви цели, е и забавление, сакаш става дума за боевете с питбули. Ако това не е краят, то е началото на края. Нещо трябва да се случи в скоро време, защото по този начин няма как да продължава. Освен това не сме горди японци та да си направим сепуко, а мълчаливо наблюдаваме собствената си смърт. Журналистиката ни е по-трагична от времето на „Тъпан”, „Будилник”, „Независимост”, „Дума на българските емигранти”… Силните на деня се държат с журналистите като сводник с проститутка. На някои фелдфебели в медиите обаче това им харесва. Сякаш са поразени от Стокхолмския синдром по собствено желание. Това е най-вежливото нещо, което мога да кажа за тях.

  – Има ли свобода на словото?

  – Тя е мит, който отдавна е рухнал. Нещо като прословутите българско трудолюбие и гостоприемство. Няма такъв “филм”. Има опити да се изрекат очевидни истини. Познавам почтени журналисти, но са изолирани от всички големи медии. За Иво Инджев няколко години вече всички врати са затворени. Чувал съм да казват: „Добре пише, но не ми трябват проблеми с „Дондуков” 2”. Някои височайши особи в политиката и медиите ще отрекат това, но самите те знаят най-добре, че е така. Същата съдба преживяват и други медийни труженици. В редакциите се трудят много почтени и талантливи колеги, но те са принудени да се съобразяват със забранителните списъци на теми и хора. В цял свят медиите имат някакви интереси и пазят определени кръгове, услугват и на политици. Но като нашето чудо няма никъде. Това ни съсипва, а хората не ни вярват. Предпочитат клюки, а сериозните издания загиват. Читателите, зрителите и слушателите също имат вина, защото много лесно се поддават на опростачването, на чалгата и манипулациите. Просто искат кръв, сперма, трупове и сълзи.

  – Какво мислите за „доганизацията“ на пресата ни?

  – Добре, че го има Доган, та когато ни е неудобно да кажем, че медиите са кофти, да се оправдаваме с лидера на ДПС. Лицемерието в журналистиката е това, което я затрива, не отделни политици. До момента няма нито едно доказателство, че Ахмед Доган стои зад някакви издания. Има догадки и слухове. Това не е сериозно. Премиерът каза, че скоро ще бъдат гласувани поправките в закона за медиите, които трябва да изкарат на светло собствениците на издания. Ще почакаме още малко и ще видим какво ще стане. Не очаквам кой знае какви разкрития. И в момента се знаят немалко собственици, но това не прави журналистиката ни по-честна и отговорна към обществото.
  

  – Защо, според вас, във форумите наричат Петьо Блъсков „крадец на прехода“? Той от доста време вече е в УС на СБЖ – браншовата ни организация…

  – СБЖ е организация, която съществува сама за себе си. Не членувам от години в нея, затова нямам и право да я критикувам или хваля. Щом членовете й я търпят такава, значи им харесва. Дават се годишни награди, пишат се през годината няколко декларации по различни поводи. Колкото до Петьо Блъсков, че бил „крадец на прехода”… Нямам спомен той ли проведе масовата приватизация? Той ли продаде и препродаде БТК? Или „Кремиковци”? Доколкото знам Блъсков създаде пресгрупа „168 часа”, която и днес е водеща в бранша, макар и с други собственици. Създаде после и пресгрупа „Монитор”, която също съществува и днес, но във владение на други хора.

  – Бил сте близък с Илия Павлов…Смятате ли, че някой ден ще се разберат поръчителите на убийството му? На неговото, на това на Емил Кюлев…

  – Трябва да питате прокуратурата. Всъщност не съм чул от години някой да пита прокурорите какво става с разследването на тези убийства. Може би са прекратени търсенията на убийците и поръчителите. Не знам. И няма да се учудя, ако в някоя медия пък се появят „сензационни” снимки на Кюлев и Павлов от моргата, за да се уверим, че наистина са мъртви, а не се пекат някъде на романтични острови, където харчат милионите. Много българи се радват на такава информация със същия ентусиазъм, с който гледат турски сериали и слушат едроцицести чалга певици. Това им предлага съвременната българска свободна журналистика.
  

  – Твърде противоречива е фигурата на убития Емил Кюлев. Какво мислите вие лично за него и неговата смърт – и тя ли беше „наложителна“ за някои среди от икономико-политическите среди?
  – Не съм познавал този човек. Очевидно обаче, че е бил истински талант, защото от милиционер стана банкер и управляваше банки. Мисля дори, че бе обявяван два пъти за банкер на годината. Както виждате не Америка, а ние сме страната на неограничените възможности. Имаше вертолети, чувал съм, че е ходел на лов с президента, съветвал го дори. Значи е бил кадърен човек.

  Пълният текст на едно интервю на Еми Мариянска (В. Шоу)

  Източник: www.afera.bg
  

• Бил Гейтс: За възстановяването на САЩ ще трябват години

  Най-богатият човек в света Бил Гейтс счита, че за възстановяването на икономиката на САЩ след рецесията ще бъдат нужни години.
  „Когато се случи подобна финансова криза, след това са нужни години, за да може да се излезе от нея. А не виждам и правилните действия в тази насока. Бюджетът на страната, например, определено не е добре балансиран. Това ме кара да мисля, че въпреки признаците на съживяване на икономиката, отново може да се върнем в блатото на кризата, ако няма промяна в данъчната политика“, каза Гейтс в интервю за ТВ канала АВС.
  „Данъците не само не трябва да се намаляват, а да се повишат. Да се намалят трябва държавните субсидии. В противен случай системата съвсем ще се раазбалансира, а фондовите пазари рано или късно ще реагират на това и рецесията може да пламне с нова сила“, смята основателят на Microsoft. „Възстановяването върви бавно и всички са разстроени от това. Обаче не мисля, че е по силите на правителството да ускори темповете на подема. Пък и опасно е да се форсират нещата. Опасно е правителството да се намесва в икономиката повече отколкото трябва. Ролята на правителството трябва е роля в дългосрочна перспектива – например, инвестиране в образованието“. /АП /

  Източник:БГНЕС

• ПИСМА ДО БАА (ЯНУАРИ 2010)

  До
  Българо-Американска Асоциация
  На вниманието на проф. Николай Чаракчиев,
  Чикаго, САЩ
  ПОКАНА
  Уважаеми проф. Чаракчиев,

  Имам удоволствието да Ви информирам чрез настоящата покана, че на 11 февруари 2010 г. от 10 часа, в салона на Народно читалище „Славянска беседа” Българското генеалогично дружество „Родознание” ще проведе своето отчетно-изборно събрание, посветено на 20-годишния юбилей на дружеството. Събранието ще премине при
  ДНЕВЕН РЕД:
  1. Поздравления до юбилейното отчетно-изборно събрание на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  2. Отчет за дейността на Българското генеалогично дружество „Родознание” през юбилейния период 1990-2020 г. – докладва доц. д-р Антоанета Запрянова.
  3. Отчет за издателската работа на БГД „Родознание” – докладва Лазар Георгиев.
  4. Доклад на Контролно-ревизионната комисия.
  5. Промени в Устава на БГД (приет през 1990 г., допълнен през 2001 г.).
  6. Награждаване на членовете на клубовете за приноса им в развитието на БГД „Родознание”.
  7. Избор на нов Управителен съвет на БГД „Родознание”.

  Проф. Чаракчиев, като един от основателите на БГД „Родознание” и кореспондент на списание „Родознание”, моля Ви да приемете делегираното право да поканите институции или личности да присъстват на юбилейното събрание или да осъществят логистика и финансова подкрепа на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  С благопожелания: доц. д-р А. Запрянова, председател на БГД „Родознание”
  25 януари 2010 г.
  България

• БНР отбелязва своята 75-годишнина, Валери Петров с наградата „Сирак Скитник“

  София /КРОСС/ Българското национално радио ще отбележи тържествено своята 75-годишнина на 25 януари от 18.30 часа с тържествен концерт-спектакъл в Народния театър „Иван Вазов“. На церемонията ще бъдат връчени традиционните годишни награди на името на първия директор на радиото „Сирак Скитник“.

  В концерта със сценарист и режисьор Стоян Алексиев участват Биг бендът на БНР със солистка Мелинда Христова, Детският радиохор с диригент акад. Христо Недялков, Народният оркестър на БНР със солистка Христина Лютова, фолклорният ансамбъл „Манол Радичев“ от родопското село Гела, Теодосий Спасов с квартет, вокална група „Радиодеца“, двете сестри Ивелина и Тоника Андрееви – съответно на 7 и 10 години, спечелили голяма награда на фестивала „Златната монета“ в Болоня, Италия през 2009 г., група „Насекомикс“, актьорите Ицхак Финци и Илка Зафирова, Мария Каварджикова, Пенко Господинов, Деян Донков , Искра Ангелова, Стоян Алексиев.

  Спектакълът е проникнат с настроение, инспирирано от творчеството на Валери Петров.
  Режисьорите Владимир Люцканов и Тони Бачурова са създатели на мултимедиен продукт – оригинален нестандартен образ на историята на Българското национално радио. В него са използвани и архивни кадри, предоставени от Българската национална телевизия.
  Тържественият концерт-спектакъл, посветен на 75-годишнината на Българското национално радио, ще се предава пряко по всички програми на БНР и по БНТ1.

  По-рано, в 11 часа министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията Александър Цветков и генералният директор на Българското национално радио Валери Тодоров ще валидират пощенска марка с логото на най-голямата медийна институция в страната. От Музея на съобщенията ще бъде изпратено първото писмо, облепено с новата марка и подписано от Валери Тодоров – до Генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова.
  На рождения ден на Българското национално радио президентът на България Георги Първанов ще даде своя почетен знак на обществената медия заради приноса и значението й в политическия и културен живот на българското общество.
  В празничния ден националните програми на радиото ще излъчват преки предавания от знакови места за медията – от първата сграда на столичната улица „Бенковски“ и от училището в Нови Хан, където е евакуирано радиото по време на бомбардировките над София през Втората световна война. Предаванията по „Хоризонт“ няма да са обичайните – те ще са по два часа – новинари ще са водещи, а колегите им ще четат новини. Програма „Христо Ботев“ ще представи личностите, които радиото „създаде“, ще срещне слушателите с имена от културния живот на страната, свързани с медията. Празнични ще са и всички регионални програми на Българското национално радио.

• Четирима българи са ранени в Афганистан, eдин от тях е в кома

  Четирима български военнослужещи са ранени при ракетно нападение срещу летището в Кандахар, съобщи пресцентърът на Министерството на отбраната. По неофициална информация един от пострадалите е в кома.

  Ранените са: младши-сержант Александър Христов Александров, ефрейтор Йордан Петьов Петков, редник Явор Кирилов Иванов и редник Лъчезар Данаилов Иванов.

  Атаката е била около 21.55 часа местно време (19.25 ч. наше време).

  Ракета се е взривила в близост до района, в който е разположена 6-та охранителна рота.

  На пострадалите военнослужещи се оказва спешна медицинска помощ в американската болница, която е разположена в района на летище Кандахар.

  По време на обстрела в района на базата са се намирали министърът на отбраната Николай Младенов, който трети ден е на посещение при българските военни в Афганистан, и командващият Съвместното оперативно командване генерал–лейтенант Атанас Самандов. Те не са пострадали при обстрела, се посочва в съобщението на министерството.

  Министър Младенов се намира в болницата при ранените.

  Бойната готовност в базата и района е повишена. Вземат се мерки срещу нови атаки.

  За единия от ранените има опасност за живота, той е в кома и на изкуствено дишане, съобщи „Труд“.

  Изданието посочва още, че тримата тежко ранените български бойци са настанени в американска полева болница в Кандахар, която е много добре оборудвана за лекуване на тежко пострадали.

  Ракетата е избухнала на около 300 метра по права линия от мястото, в което е настанена българската делегация, начело с министър Младенов, съобщи специалният пратеник на Би Ти Ви Венелин Петков от Кандахар.

  Ракетните атаки срещу базата са сравнително често явление. За изминалата една година е имало повече от 40 такива атаки.

  „Дневник“ пише, че по неофициални данни една ракета е ударила контейнер, използван за спане от румънски войници. При експлозията шрапнели са се врязали в съседния български контейнер.

  В него не е имало войници, те са били пред него. Разлетелите се парчета са ги ударили, докато са били на открито.

  В момента силите на НАТО издирвали още четири ракети, за които има информация, че са разположени и са насочени към базата.

  Двама български военнослужещи пострадаха при ракетно нападение срещу летището в Кандахар през октомври 2008 г. Ефрейтор Стойчо Демирев Демирев и сержант Делчо Димитров Митев бяха ранени – единият в крака, а другият – в ръката.

  От началото на юли 2007 г. 200 български военни охраняват пистите и прилежащите към тях инфраструктурни обекти, които са най-вътрешната от зоните за охрана на летището. В края на същата година контингентът ни там бе увеличен с още 20 души.

  Освен с ротата на летището в Кандахар, страната ни участва в ИСАФ и с механизирани рота и взвод в Кабул в състав до 200 души, медицински екипи, отделение военна полиция и щабни офицери.

  Източник: VESTI.bg

• Стефан Тафров: Истината е най-добрата политика

  Вече се знае, че новият ни външен министър ще е Николай Младенов. Заради това приключваме и нашата анкета пусната преди 3 дни:

  След оставката на Желева, кой да стане наш външен министър?
  * Стефан Тафров (28%, 5 Votes)
  * Марин Райков (22%, 4 Votes)
  * Николай Младенов (17%, 3 Votes)
  * Бойко Коцев (10%, 2 Votes)
  * Константин Димитров (6%, 1 Votes)
  * Друг кандидат (17%, 3 Votes)

  Total Voters: 18

  Надяваме се, занапред ще имаме възможност да ви предствим г-н Николай Младенов, а днес ще използваме едно не толкова свежо (но пък интересно) интервю с победителя в анкетата ни публикувано за първи път в сп. Алтера

  Истината е най-добрата политика

  Със Стефан Тафров разговаря Албена Стамболова

  Трудно ми е да започна интервюто със Стефан Тафров по две причини: първо, той е комплексна личност, която не може да се обхване във формат; второ, познаваме се отдавна и за щастие и до днес сме близки. Решаваме, че ще започнем от източника на особената „закваска”, набавила му рефлексия трийсет години преди демокрацията: семейството.

  
  

  Албена Стамболова: Всеки е разположен в някаква координатната система. Твоята каква е?

  Стефан Тафров: Миналото е координатна система. То ти дава възможност да преценяваш настоящето. И това е, което ужасно ни липсва на нас.

  Албена Стамболова: А миналото нашите родители ли са?

  Стефан Тафров: В известен смисъл се чувствам привилегирован. Произхождам от семейство, което не е комунистическо. Баща ми  беше адвокат, защитник по Народния съд и процесите на опозицията. Повече от десет години беше заличен от адвокатската колегия. Напоследък в един всекидневник излеле материал за т.нар. “процес на укривателите на Гемето”, където се цитира как татко е бил защитник и колко смело се е държал; има откъси от защитните му речи. Но по отношение на „онзи” режим съм бил непривилегирован; затова, че съм бил син на баща си и на майка си и внук на дядовците си – царски офицери. Съвсем логично имах пречки в житейския си и професионален път. Дълбоко съм благодарен на моите родители и на тяхната среда. Това беше една нормална среда, една стара София, една буржоазна, интелектуална София.

  Албена Стамболова: Има и нещо повече, все пак тази историческа и политическа култура…

  Стефан Тафров: Тя идва от баща ми. Благодарение на това, че съм се родил в такова семейство, винаги съм знаел истината за комунизма. От дете правех ясна разлика между пропагандата и истината. Баща ми беше човек с развито историческо самосъзнание и  най-вече благодарение на него  научих каква е била България преди комунизма – политически живот, култура, всекиденвие. За мое огромно съжаление, когато режимът рухна и започнахме да се развиваме най-сетне като суверенна и нормална страна, тази връзка се оказа в голяма степен изгубена и не беше възстановена в достатъчна степен. Тук не става дума да се реставрира България от 30-те години – това е елементарна комунистическа пропаганда. Но поради тази изгубена връзка ние нямаме координатна система, прекъсната е политическата традиция. Докато в много отношения сме били постигнали политически и културен напредък…

  Албена Стамболова: Както става видно от текстове, които Любослава Русева публикува във в. Гласове…

  Стефан Тафров: Точно така. Любослава Русева е един чудесен пример за публицист, който осмисля миналото по един продуктивен начин. Хората, които познават политическата традиция или емоционално са свързани с нея, особено сред младите, са, уви, твърде малко.  Не искам да идеализирам тогавашна България, тя по никакъв начин не е била идилично място, но е била нормална страна с нормални проблеми, а не някакъв балкански мутант на абсурдната съветска система.

  Албена Стамболова: Най-добрият период?

  Стефан Тафров: Най-добрият период е преди войните. След Освобождението България се съвзема доста бързо и стига върха си до войните. После, след 1925 г. отново тръгва нагоре. През 1935 г. БВП на България, по статистика на Обществото на народите, е горе-долу колкото на скандинавските страни. Гърция изпреварва България по БВП през 1964 г.  Тогава Турция е много, много назад. И не става дума само за пари, а за това, че по онова време в страната е имало изключително некорумпирана администрация; в сравнение с Румъния сме били много напред по отношение на качеството на административната си система.

  Албена Стамболова: Какви са моделите?

  Стефан Тафров: Френско-австрийско-немски. Образованието следва френския модел, изграден върху принципите на Жул Фери – безплатно, светско, всеобщо.

  Албена Стамболова: Тогава моделите са били усвоявани по ефективно?

  Стефан Тафров: Да, по един органичен начин в сравнение с днес.

  Албена Стамболова: И по какви причини сега това не работи? Свързано ли е с католицизма? Имам предвид държавите от Източноевропейския блок.

  Стефан Тафров: Да, и това е, защото Католическата църква можеше да разчита на един център извън съветската империя като Ватикана. В Полша, Чехословакия и другаде католическите църкви не бяха така силно инфилтрирани от комунистите и  продължиха да представляват връзка с политическата идентичност на тези страни. Докато Православната църква не можеше да разчита на подкрепа; тя е национална и по традиция е контролирана от властта. Това е византийският модел – винаги светската власт стои по-високо от духовната. Царевец е по-висок от Трапезица. Дворецът на царя е винаги по-високо от двореца на Патриарха.

  Албена Стамболова: И все пак има такива личности като тебе; хора с друг хоризонт, капацитет за визия… как се е получило това? Говорихме за семейството, но какво е другото извън него?

  Стефан Тафров: Другото… е средата. Или някакво лично предразположение… Например страшно обичах историята. Имаше една история, издание на БАН,  бях я изял с кориците.

  Албена Стамболова: На каква възраст?

  Стефан Тафров: Невръстна – шест, седем, осем години. Баба ми и дядо ми ми даваха по 5 лева за Коледа – тогава много пари. С тях си купих един огромен том на Васил Златарски – „Създаване на българската държавност”. Много тежко четиво с огромен справочен апарат. Не можах, разбира се, да се справя с него, но…

  Албена Стамболова: Но изборът е достатъчно показателен.

  Стефан Тафров: Друго четиво от детството ми е Данчовата енциколопедия, станала парцалива с годините. Всичко знаех от нея, например столиците на страните в света. И когато отидох посланик в ООН, си казах, ето, дойде времето и на Данчовата енциклопедия да бъде приложена… От един училищен атлас на сестра ми, по-голяма с 5-6 години от мен, знаех всичко, коя страна къде е… и родителите ми насърчаваха този интерес.

  Албена Стамболова: А по-нататък във Френската гимназия може би езиците са станали важни?

  Стефан Тафров: Семейството ми е франкофонско; баба ми е била известна учителка по френски, завършила в Женева френска филология; баща ми като дете е живял в Швейцария – знаеше чудесно френски, леля ми също. Така че предполагаше се, че аз трябва да уча френски. Аз обаче, покрай историческите си пристрастия, четях и Уолтър Скот, развих англофилия в ранна възраст и на около петгодишна възраст се заинатих. Бях научил „Тримата мускетари“ наизуст, та се наложи татко да я крие… Правех се на болен, за да не ходя на училище и да си чета вкъщи… До Френската гимназия съм учил английски в Алианса. Там започнах да уча като втори език испански. В университета – завършил съм журналистика – учех италиански и испански. А италиански бях започнал да уча самостоятелно още в гимназията, защото открих, че мога да чета на италиански – вестник Унита – комунистически, но много либерален през 70-те години, където се говореха страшни неща за Съветския съюз. Там пишеше за Солженицин например, за Пастернак, за “Солидарност”. Купих си речник и така научих италиански.

  Албена Стамболова: Журналистиката е избор, изразяващ интереса към обществото?

  Стефан Тафров: Да, и към литературата също, към словото, но и към политиката, и то към международна политика.

  Албена Стамболова: Това натрупване на езиците е горе-долу докъм края на следването?

  Стефан Тафров: Да. А пък полски научих във връзка с летни пътувания до Полша, Германия. Вече бях много запален по Полша; винаги съм се възхищавал от Полша. Тя е моята необяснима любов.

  Албена Стамболова: Какво е Полша?

  Стефан Тафров: Полша е свобода. Достойнство, свобода, елегантнност. Полша е дух. Помня пътуването си до Полша – това е един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Пътувах с влак, в края на август 1980 г., и се разнесоха слухове, че има събития. При Люблин се чакаше за смяна на релсите и една жена тичаше покрай коловозите и викаше: „На крайбрежието има стачки” – тогава още не знаех полски, преведе ми една българска судентка в купето. Дефиниращ момент в живота ми – да има стачка в комунистическа страна. Изпитах невъобразимо щастие, еуфория.

  Албена Стамболова: Това гранично преживяване на политическото – то е характерно за тебе и до ден днешен…

  Стефан Тафров: Всичко това и сега го приемам лично. Не мога да говоря спокойно за този момент. Другият важен миг е на връщане – чаках влака за Прага в Катовице. И изведнъж се засуетиха хора, изнесоха телевизори в самата гара и всички се скупчиха. Не можех да видя какво има на екрана, но до мен една жена падна на колене, започна да  се кръсти и да плаче. Оказа се, че за първи път от много години се появява кардинал Вишински. Режимът на Ярузелски беше помолил примата на полската църква да отправи апел за спокойствие. Знаков момент за поляците. Той е ръкоположил Войтила. Известна е сцената, когато Войтила става папа – Йоан Павел Втори – и всички кардинали минават и падат на колене – такава е процедурата. И когато идва ред на Вишински, Йоан Павел Втори пада на колене. Папата пред кардинала – прочута сцена! Когато се върнах в София, първо отидох в Полския културен център да се запиша на курс по полски. Това беше някаква огромна жажда за знание…

  Смело мога да кажа, че когато заминах за Италия, познавах италианския политически живот по-добре от италианците. Мога да изброя имената на всички италиански министър-председатели, които са над петдесет от войната насам. Там културата ми се уплътни. Но имах бекграунд…

  Албена Стамболова: Сега искам да се спрем на един много важен момент в твоя живот – края на ’89-а и началото на ’90-а година – твоето бързо намиране на място.

  Стефан Тафров: Но преди това през 80-те години се създаде „кръжецът“. Т. нар. „кръжец“  – „Синтез“ е по-късно и широко явление. А „кръжецът“ си беше… знаеш това, живели сме заедно… Това е един от най-формативните периоди в моя живот. Всички членове от този „кръжец“ са ми много важни.

  Албена Стамболова: Какво сме си давали един на друг? Че да остави такава следа…

  Стефан Тафров: Подкрепяли сме се. Първо сме се развивали интелектуално. Ужасно много неща съм научил от Александър Кьосев, Ивайло Дичев,  Деян и Лили Деянови, Александър Андреев, Владислав Тодоров,  Андрей Райчев, от тебе. Всички имахме сходни, но нееднакви профили и интереси. Известно време бях новак, бях последният, който се присъедини. Спомням си, ведъж с Ивайло си говорихме много подробно за политика и усетих, че и той е научил нещо от мен, защото до този момент аз повече бях учил от него.

  Албена Стамболова: Ти беше като академик по отношение на знанието за политика…

  Стефан Тафров: Така ли, така ли ви изглеждах – авторитет по тези въпроси ?! Чисто човешки това беше много важен момент. Психолгически важен, подкрепящ. Създаде се референтен кръг, много близък. Около следващите събития се разбягахме и с някои се скарахме политически – с Райчев и Виза Недялкова например. Но и досега аз ги обичам всички, като отида на купон и видя някого от „кръжеца“ – първо там.

  Албена Стамболова: Произвеждаха се неща в тази група.

  Стефан Тафров: Даваше се свят, прозивеждаше се свят и разговор. И детско, игрово изживяване на света

  Албена Стамболова: Тази група се разпадна по естествен начин – хората заминаха да учат в университети, да наситят своята страст към учене. Ти го направи по друг начин.

  Стефан Тафров: Ако следваме биографията, бях получил покана от френското министерство да посетя Франция като специалист по френска литература. Обаче не ме пускаха – благодарен съм на Владимир Зарев, който ми издаде паспорт от Съюза на писателите, и аз заминах с наръч текстове – на Кьосев, на Дичев, на Владислав Тодоров – и се срещнах там с Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Кръстева много се изненада – „не знаех, че има толкова развита култура в България“ – беше зашеметена. И аз й говоря, разпитвам я за този какво мислите, за онзи какво мислите, за Барт, за… – а тя: „и във Франция не ги знаят…“  Когато отидох при Дерида  – на една лекция в Екол Нормал – занесох му текстове, а той беше поразен, каза, че ще ми намери докторат. Можех да бъда докторант на Дерида… Но по това време  съм в Париж, а става 10 ноември. В хотела на „Одеон“ съм. Бях пристигнал на 3 октомври.

  Албена Стамболова: Амбасадор на българските текстове преди 10 ноември…

  Стефан Тафров: И не само това. Вече бях член на Русенския комитет. Носех списък – в асансьора на Съюза на писателите ми го даде тайно Кольо Босия… – на политическите затворници в България. Чудех се къде да го занеса, треперих, докато мина границата. Питах Юлия Кръстева… Тя ме свърза с Жин Мартине – президент на Европейската федерация на човешките права, голяма фигура! След това като отидох в Лондон, го занесох  в Амнести Интърнешънъл. Та когато станаха побоите пред „Кристал“, когато биха Деян Кюранов и пр., и татко ми казва по телефона: „Не се връщай, не се знае какво ще стане.“ Имах опцията – Дерида. Обаче става 10 ноември. Бях в хотела, гледам новините, цял ден плача… не на себе си. Рухнала стената. Кристин Oкрент  – легендарна френска журналистка – води новините по телевизията. И казва: „…Le dictateur Zhivkov a demissionne…“ (“Диктаторът Живков подал оставка“). Звъня на приятели, искам да говоря на български, не мога да се свържа с никого.

  Албена Стамболова: Ами да, ние сме на площада…

  Стефан Тафров: Тичам на рецепцията, а там едно момче – емигрант, румънец… и го прегръщам и му викам „Живков падна. Желая и на вас от вашия идиот да се отървете час по-скоро“. И цяла нощ не съм спал. И с татко говорих по телефона, а той вика „Моето момче, можеш да се върнеш, да те видя, можеш да се върнеш, да се върнеш…“ На сутринта отидох до павилиона на метрото при «Одеон», купих си «Liberation”, да прочета… И там пишеше, че Тодор Живков си е подал оставката. И си хвърлих нагоре вестника пред паметника на Дантон. Хората се спират. Аз съм бил в еуфория. Една жена ме попита какво става, а аз казвам: „Българин съм, а нашият комунистически диктатор падна и съм много щастлив!“ А тя „Късмет! Много се радвам за вас!“ После Жерар Тесие ме взе. И цял ден с него. Аз ходех, той обясняваше.  Влезе в един магазин да купи вино, щяхме да ходим на гости, и почна да разказва: „Моят приятел е българин и българският диктатор падна…“ А те: „Браво! Vive la Bulgarie!”

  И така – не можах да издържа и си се върнах в България. И пак с вас съм бил. Тогава с Копринка много си общувахме. Нова година посрещахме заедно в дома на Ангел Каралийчев – Ани Илков, Владо Левчев, Юлиян Попов, Кьосев…

  Албена Стамболова: А как стъпи ти в демокрацията?

  Стефан Тафров: Първо почнахме да ходим на митинги. Създадохме Независимо сдружение на българските литератори. Имахме едни транспаранти, с които ходехме на митингите. Това е едната линия.

  От друга страна, започнаха да идват западни журналисти в София. Нямаше кой да ги упъти. СДС се създаде на 7 декември 1989. Ходех в 65-а аудитория, когато комунистите от типа на Продев, Вагенщайн искаха Клубът за гласност и преустройство да помага на Луканов, а Желю Желев и Блага обаче – не… И надделяхме.

  Започнах да помагам на западните журналисти. Те нищо не знаеха тук. Оказа се, че един английски журналист от «Evening Standard” е приятел на Анабел Маркова. Обади се една вечер Любен Марков, братовчед на Георги Марков – каза, че вдовицата му иска да се срещне с мен. Препоръчан съм бил от журналиста като човек, на когото може да се има доверие и който знае английски. Заведох Анабел в Съюза на писателите – там всички, по-демократичните, Георги Мишев, я посрещнаха с големи почести.

  По петите й вървеше екип на Би Би Си и аз постоянно давах интервюта.

  Когато се създаваше СДС в мазето на Института по социология, аз отидох при Желю Желев, представих се, дотогава не се познавахме, казах, че има хора, емигранти – Димитър Паница например – които искат да помагат.  Междувременно Йордан Василев стана главен редактор на „Демокрация“. И Едвин ме срещна един ден на «Солунска» и ме покани да ида там – нямали международен отдел. Аз бях единственият, който знаех езици, знаех за света горе-долу – и затова всички дипломати, чужденци идваха при мен. По тази причина стнах пърият шеф на международния отдел нс СДС.

  Като такъв организирах международно посещение на Желю като лидер на СДС, Петър Берон, Огнян Пишев и моя милост… никога такава външна делегация не е приемана така в толкова страни. Във Франция чрез Жил Мартине се свързахме с министър-председателя Рокар. Приеха ни в Елисейския дворец. (Соня Минк, моя близка приятелка и досега, беше генерален секретар в организацията на Мартине.) Приеха ни – Лоран Фабиус, бившият мин.-председател и председател на Националното събрание – долната камара, лидерът  на социалистическата партия Лионел Жоспен, бившият премиер Реймон Бар, бившият френски президент Валери Жискар д’Естен, Жак Ширак – тогава кмет на Париж… най-големите фигури във френската политика.

  В Америка имахме връзки както с демократическия, така и с републиканския институт. Прие ни вицепрезидентът Дан Куейл в Белия дом (аз припаднах в кабинета на вицепрезидента от умора), председателят на външните комисии и на Сената, Клеърборн Пел, митичен сенатор, държавният секретар Джеймс Бейкър, заместник-държавният секретар Лорънс Игълбъргър). Излезе интервю на Желев в «Уошингтън Пост», в «Ню Йорк Таймс», Си Ен Ен…

  Да разкажа и за една от най-големите гордости в живота ми. Желев иска среща с Хавел. Никакви връзки. Имаше тогава един чешки димпломат, комунистически – всъщност чешкото пресаташе – много симпатичен човек; той ми даде  номератора на чешкото СДС, Граждански форум. Представих се и поисках да говоря с някого, казах, че съм от българската опозиция – свързаха ме с Дана Немцова – страхотна жена, много близка на Хавел, шеф на международния отдел, говори английски. Обясних, че харесваме Хавел, че ни предстоят избори, че искаме да се легитимираме пред света и искаме Хавел да ни приеме. И жената уреди. Нямахме един лев, настаниха ни да спим в студентско общежитие. Представяш ли си колко сме били бедни?! И отиваме Желев – председател на СДС, Петър Берон – заместник-председател, Огнян Пишев – икономически съветник,  и аз. Ние с Огнян превеждахме през цялото време. Та така при Хавел отидохме…

  А ще пътуваме за Франция и Америка. Англия – нищо. Затова отивам аз тук, в английското посолство. Нямаше го посланик Ричард Томас в момента (много готин човек) и аз разговарям с втория човек в посолството. Казвам, че след две седмици тръгваме, че ще ни приемат тия, тия и тия.  В посолството всичко записват и заработва машината на Foreign Office… Докато бяхме в Париж, ни съобщиха, че ще ни приеме Маргарет Тачър. Представяш ли си – в Абърдийн ни закараха със самолет на конференцията на Консервативната партия, на огромна вечеря в Камарата на лордовете. Там – външният министър Дъглас Хърт, баронеса Патриша Роулингс – голяма приятелка на България по-късно (мисля, че тя беше организирала вечерята). И накрая на речта си пред конференцията Маргарет Тачър казва: „И сега при нас има борци за свобода от България. Искам да дойдат на сцената при мен. Искам всички да станете и да ги аплодирате. И цялата зала вика „Bulgaria Freedom! Bulgaria Freedom! Bulgaria Freedom!” На другия ден имаше снимка на Маргарет Тачър и Желев на първа страница на вестник «Times”.

  Албена Стамболова: Тази страна е конструктивна и емоционална едновременно. Нещо се гради с огромен дух и позитивно очакване. С мотивация. А какво стана с нея, докъде стигна и къде свърши тя?

  Стефан Тафров: Не ме е напуснала изцяло. Контекстът се е променил, но тогава беше фантастично, страхотно.

  Албена Стамболова: Незабравими са първите минути, дни, месеци…

  Стефан Тафров: За мен най-емоционалните моменти бяха на митингите, като за всички  нас. Два пъти съм се разплаквал. Тогава комунистическата пропаганда ни обвиняваше, че искаме насилие, кръв. И ние отвръщахме – „Ние сме с голи ръце!“ И Кирил Маричков взе микрофона пред «Александър Невски» и каза: „Обвиняват ни, че искаме кръв, а това, което искаме, е…» И започна да пее „All We Need is Love” на «Бийтълс». И тълпата запя с него. Това е един от най-страхотните мигове в живота ми. Другият е, когато Андрей Сахаров почина. Беше зимата, бяло, валеше сняг… А ние за нещо протестирахме всеки ден и тогава Желев каза: „Днес се разделихме с един човек, комуто сме много задължени, комуто дължим нашата свобода – Андрей Сахаров. Нека помълчим.“ И в този момент забиха камбаните на «Александър Невски». Винаги съм бил най-горд със страната си, когато е успявала да се издигне над домашното – до глобалните неща.

  Албена Стамболова: Не е ли щастие това, че се е превърнало в действие онова, което дълбоко те е вълнувало?

  Стефан Тафров: Върховият момент за мен беше признаването на Македония. Решението е на Филип Димитров с подкрепата на Желев, всички министри от правителството с изключение на Стоян Ганев. Аз бях действащ външен министър – Стоян Ганев беше в чужбина и беше против. Изпрати грама от Германия и каза, че Геншер не ни съветва да признаваме Македония – те, разбира се, си имаха други причини за това, защото се страхуваха от признаването на Словения и Хърватска. Прочетох грамата, а Костов се обади и каза: „Е, това е мнението на германския външен министър, а какво е мнението на българския външен министър?“ Момент, в който историята ти диша във врата. Ако имам някаква заслуга, то е, че съм се размърдал, направил съм нещо, което съм бил в позиция да направя.

  Албена Стамболова: Кога и как дойде първата дипломатическа мисия?

  Стефан Тафров: След признаването на Македония настъпи огромен конфликт между мен и Стоян Ганев. И крилото в СДС, което го подкрепяше – Венцислав Димитров, Георги Марков, Тренчев – заплаши с правителствена криза. Казваха: Стоян или Стефан!

  Албена Стамболова: А какво ти беше повече на сърцето в този момент – да останеш във Външно министерство или…?

  Стефан Тафров: Не, не исках повече да остана, защото отношенията ми със Стоян Ганев бяха нетърпими и не беше възможно; той ме блокираше и аз с облекчение заминах за Италия. Това беше първото ми посланичество. То съвпадна с акция „Чисти ръце“. Бях първият некомунистически български посланик. На 34 години. И трябваше да променя образа на България в Италия. За Италия заминах април ’92 година, а отидох в Лондон на мястото на Иван Станчов януари ’95-а. И когато тръгна да пада правителството на Виденов в България през ’96-а, останах в Лондон до създаването на правителството на Иван Костов, след което станах първи заместник-министър на външните работи – заместник на Надежда Михайлова. Бяха ми предложили преди това да бъда посланик във Франция (Петър Стоянов и Иван Костов), бях приел, но ме помолиха да остана зам.-министър за една година, докато навлезе правителството. Направих го. После заминах за Франция като посланик и оттам – посланик в ООН, защото България беше кандидат-член на Съвета за сигурност, а след заминаването на Филип Димитров от Ню Йорк за Вашингтон като посланик в САЩ България в продължение на две години нямаше постоянен представител в ООН, което беше абсолютно несериозно, ако страната искаше да спечели членството в Съвета за сигурност.

  Албена Стамболова: Нека се спрем малко на ООН.

  Стефан Тафров: Ами Надежда Михайлова ми се обади и каза: „Виж какво, тук се събрахме тримата“ – т.е. тя, Костов и Петър Стоянов – „И няма кой да иде, кой, кой? – Стефчо да иде!“ И Стефчо отива. Това беше едно от най-отговорните неща; не си давах сметка. Заминах за Ню Йорк през март 2001 – последните решаващи месеци от кандидатурата на България в Съвета за сигурност. През юни НДСВ дойде на власт, есента Първанов стана президент. У нас се сменят правителства, президенти. Аз междувременно се боря България да стане член на Съвета за сигурност срещу Беларус. Беше изключително трудно, защото България е била два пъти член на Съвета преди това, а Беларус – веднъж. А има ротационен принцип, при което Беларус се оказваха в по-благоприятно положение, макар че те бяха последната комунистическа диктатура в Европа. Трябваше да се боря – избраха ни на първи тур – беше голям успех. Влязохме в Съвета за сигурност и стана криза – България се изправи пред тежки геополитически избори…

  Албена Стамболова: Постоянно съпътстващите те интереси в живота ти? До този момент те са превърнати в обществена дейност, в мисия…

  Стефан Тафров: Е, това са литературата,  преводът, критиката…

  Албена Стамболова: Устойчиви, постоянни спътници в живота ти…

  Стефан Тафров: В един период те бяха и професионални интереси. Работех като редактор в «АБВ» – литераурно-публицистичен седмичник. Но в края на 80-те стана доста хубаво, либерално издание, посветено на книги. Ние бяхме отдел международна информация. С моята приятелка, голямата българска германистка Красимира Михайлова, която почина млада, и моя прекрасен приятел Димитър Златарев, който направи по-късно чудесното издателство „Кибеа“. Нашият отдел информираше за случващото се по света. Аз отговарях за френска, италианска и испанска литература; Краси – за немска; Митко – за англоезичните литератури. Сега си давам сметка – ти го помниш колко хубав беше вестникът. По едно време водех рубрика за рецензии на преводни книги – Nota Bene. Миглена Николчина пишеше много често там – чудесни рецензии за преводи.

  Албена Стамболова: А междувременно ти вече работеше като външен редактор и преводач в „Народна култура“.

  Стефан Тафров: И почнах да превеждам. Първата книга, която преведох – ти я знаеш – Франсоа Мориак. Но една от големите гордости в живота ми е преводът на Клод Симон „Път през Фландрия“.

  Албена Стамболова: Възможно най-трудният текст за превод. И после Андре Жид.

  Стефан Тафров: Но Клод Симон е едно от големите ми предизвикателства.

  Албена Стамболова: Това беше един изключителен, систематичен труд, който ме е удивил при теб, защото бяхме относително млади. Живеехме артистично, имахме интереси, но все още нямахме систематичността на старите преводачи като Пенка Пройкова, които цял живот правеха страница след страница и изречение след изречение… Но ти прояви страшно търпение.

  Стефан Тафров: Бях зашеметен, не вярвах, че ще го преведа. То не може… 20 страници изречение.

  Албена Стамболова: Тогава изпитвахме любов към мъчната, високата литература.

  Стефан Тафров: И ни беше важно, живеехме с това. Боже! Нова книга на Дюрас. Събитие! А не се намираха лесно. После започнах да работя за „Съвременник“. Бях преводач, но и пишех за чуждестранна литература. За френски, за италиански автори, за Маркес „Любов по време на холера“, за Умберто Еко, за Итало Калвино, за кого ли не, за Дюрас много съм писал, за Жид… Имаше рубрика „Нова книга на…“ На Натали Сарот. Къде сега да пишеш за Сарот? Или за Турние?

  Албена Стамболова: Аз те познавам като последователен човек, който, ако си е поставил цел, за нищо на света не се отказва. Изключително упорит. Наумиш ли си нещо – правиш го. Каквато и да било цел. Какво те вдъхновява?

  Стефан Тафров: Ужасно обичам да свързвам хора.

  Албена Стамболова: Упорит и самостоен. Твоето моторче се задейства от самия теб. Имаш капацитет за самомотивиране. Генерираш, целеполагаш и осъществяваш…

  Стефан Тафров: Работата ми с езика, превода, текста много ми помогна в дипломацията. Защото дипломацията е форма на езикова дейност  и в междуличностното общуване, и в работата с текстове. Важно е да усещаш отсенките в текста. Много съм благодарен на общуването си с голямата литература, превода. Проникване в скритите механизми на езика. Както в чуждия, така и в родния. Колко много носи добрият превод! В онези времена литературният превод беше от огромно значение. Когато се стремяхме към света, това беше начин да го опознаем. Затова имаше опашки пред книжарниците и кината, защото имаше стремеж към този свят. И затова ролята на превода беше огромна. И равнището беше високо.

  Албена Стамболова: И преводът на хуманитаристиката също.

  Стефан Тафров: Да, също, разбира се… Преводът на тома на Сартр, който не успях да довърша за „Наука за изкуство“ – „Що е литература?“ –  чието съставителство правех… Нееднократно съм си давал сметка колко ми е помагала тази литературна школовка. Не можеш да познаеш една страна, без да познаваш литературата й. Франция! Там литературата е центърът на всичко. Та всеки политик във Франция има книга на неполитическа тема. Франсоа Митеран – какъв писател е!

  Албена Стамболова: Другата ти страст – музиката?

  Стефан Тафров: Музиката не ми е била професия. Тя е пространство на абсолютната свобода. Класическата музика, по-малко джаз, макар че и джаз. Майка ми ме водеше на опера и много бързо ми хареса. Веднъж като много малък, пак с парите от Коледа, си купих две плочи с концертите за пиано на Шопен в изпълнение на Алексис Вайсенберг. Лична моя покупка, бил съм много малък. Плочи в кутия от синьо кадифе. Още ги имам някъде. По едно време не излизах от зала «България». Особено обичам клавирна музика. Идваха много известни изпълнители. Спомням си два страхотни концерта на Иво Погорелич. Още от ученик помня как Рихтер свири Бетховен в зала «България». Започнах да си купувам плочи, чудесни руски плочи имаше, евтини. Тогава открих Рихтер.

  Албена Стамболова: А любимият ти изпълнител?

  Стефан Тафров: Е, Глен Гулд! Един приятел ми пусна „Голдберг вариации“. Това е сюблимен момент в моя живот. Разбрах за какво става дума. И имам събраните съчинения на Глен Гулд; купувах си ги от Италия. А слушам музика в най-различни състояния и моменти. Сутрин предпочитам барокова музика или Моцарт… Вечер – по-драматична музика. Докато с литературата… Понеже знам какъв е високият литературен вкус, някак знам какво е редно да харесвам –  а в музиката не ме е грижа за всичко това. Музикантите имат своите идиосинкразии, но мен не ме е грижа какво мислят за моите непълни и еклектични вкусове.

  Албена Стамболова: Може да се каже, че музиката е твоя отвътре…

  Стефан Тафров: У мен има силно меланхолично измерение. Тази част от мен намира идентификация в „Павана за мъртвата инфанта“ на Равел. Понякога си представям, че това искам да звучи на погребението ми. С композиторите съм на периоди. Винаги много съм обичал и Дебюси, и Равел. Също Ерик Сати. Но разбира се, Шуберт – камерната, клавирната, вокалната музика.  Има един голям немски баритон – Томас Квастоф – с вроден недъг, джудже – но със страхотен глас. И той пя веднъж преди две-три години гениалния цикъл на Шуберт „Зимно пътуване“. Екзистенциално преживяване. Недъгав човек, който тържествува над недъга си. Магическа комбинация.

  Албена Стамболова: Твоите приятели, Стефане? Тези, които са били най-важни в живота ти?

  Стефан Тафров: Най-важният човек след родителите ми е сестра ми Адриана – много по-висококачествен човек от мен – по-умна, по-талантлива, по-добра от мен. Нея най-много обичам, както и племенницата ми Лили. Извън семейството – един от най-големите ми успехи е, че съм дългогодишен приятел с Богдан Богданов, който е в пълния смисъл на думата мой ментор. В античния, римски смисъл на думата. Голяма част от разбиранията си за много неща дължа на него. Той е най-видният български интелектуалец. Човек с дело. Имам прекрасни приятели – от „кръжеца“; също и хора в чужбина – Любомир Роглев – успешен адвокат в Париж, Александрина Пенданчанска и Найо Тицин, братовчедите ми Стефан и Юлиян Попови… Имам четири много близки приятелки, които наричах моето „каре дами“: ти беше пика, Краси Михайлова – беше спатията, Любов Фоминих – прима балерина, която сега живее в Америка, – беше карото, а Соня Каникова, преводачка от чешки, отдавна живее в Америка, беше купата. И Филип Димитров, Дими Паница, Румяна Червенкова, Пролет Велкова, Катя Бончева, Сашка Велева, Тони Николова, Сузана Клинчарова, Михаил Вешим, Иван Бакалов… сигурно пропускам някого, ужас…

  Албена Стамболова: А нещо за съвременната българска култура? Какво виждаш?

  Стефан Тафров: В литературата има раздвижване, интересни автори и явления, има и читатели, млади хора, които живеят с нея.  Много се радвам, че Вера Мутафчиева не спира да пише. Искам да отбележа една книга, която много харесвам – романа „Дзифт“ на Владислав Тодоров. Безумно съм щастлив, че Явор Гърдев, когото страшно харесвам като режисьор, получи наградата на филмовия фестивал в Москва. Това е една от причините да имам надежда за българската култура. Много обичам поезията на Георги Господинов; разбира се, и като романист го харесвам много. Харесвам и книгата на Николай Атанасов „Органични форми“. Както и Миглена Николчина.

  Другата тема за радост е българският театър. Има едно щастливо съчетаване. Винаги е имало силна актьорска школа. Сега – и страхотни режисьори – Явор Гърдев, Теди Москов, Деси Шпатова… има забележителни сценографи като Никола Тороманов. Има актьори – Илка Зафирова (последно я гледах в „Кафе и цигари“) – винаги безкрайно съм я харесвал. А Снежина Петрова – просто е феномен.  Сред мъжете слагам най-високо Владо Пенев. Така че – има островчета сред чалгата. Има  съпротива. Не всичко е мъртво.

  Албена Стамболова: А нещо, което би казал за себе си за финал. Нещо, което изразява доброто ти отношение към теб самия? Нещо, в което си успял…

  Стефан Тафров: Гордея се, че съм превел Клод Симон – онзи ужасно труден текст; гордея се с организацията на посещенията – Франция, Англия, САЩ, Чехия, Полша. С това, че съм приятел с Богдан. С Дими Паница – едно от прекрасните приятелства, които имам. Също с признаването на Македония. И с членството в Съвета за сигурност.

  Албена Стамболова: Твой слоган, девиз, мото, нещо, в което вярваш?

  Стефан Тафров: Истината е най-добрата политика.

• Германски журналист за проблемите на българските медии

  Германският журналист Дирк Фьоргер за ефекта от преплитането на интересите на политиката, бизнеса и средствата за масово осведомяване върху хигиената на медийното пространство и качеството на българската журналистика.

  До края на 2009 Дирк Фьоргер бе ръководител на базираната в София Медийна програма на фондация „Конрад Аденауер”. Ето какво каза той в интервю за Дойче веле:

  „В България често истинските медийни собственици не са известни. Проблемът е, че когато собствениците са маскирани, зрителите, слушателите и читателите губят представа за политическата ориентация на телевизиите, радиостанциите, печатните и интернет-изданията. А щом зад собствеността на медиите се крият сенчести бизнесмени, то е ясно, че в тези медии няма да се намери разследващ имотното им благополучие журналист.
  
  Медиите като партийни говорители

  В България напоследък стана популярна една медийна група, ръководена от жена с впечатляващи физиологични особености, която изкупува наред всички попаднали й под ръка вестници и телевизии. В такъв случай се предполага, че зад завесите се таи определено политическо присъствие, което е далеч от идеята за медийната свобода. Така определени медии се изявяват като говорители на политически партии.

  Особена група представлява собствеността на германски издателски концерни, които притежават медии в България. Положителният ефект от подобен род партньорство са финансовите инжекции на германските издатели, които спасяват тукашните медии от банкрут. Чужденците обаче не са особено заинтересовани от повишаването на качеството на медийната продукция.

  Моето впечатление е, че много от българските медии се ориентират в посоката, от която духа вятъра на властта, въпреки че тяхната мисия е не да раболепничат, а да критикуват.

  Бившите агенти
  
  Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство.

  Интересен бе пресният скандал по повод на изявленията на премиера Бойко Борисов, че мастит телевизионен шоумен му е поискал половината от партията ГЕРБ. Изводът от подобни мелодрами е, че политиците нямат право да се бъркат в работата на медиите, но заедно с това е недопустимо медиите да се пробват като актьори на политическата сцена. И в България, а и в Германия, но като че ли повече в България, може да се забележи, че много журналисти притежават списъци с номерата на мобилните телефони на повече или по-малко известни политици и бизнесмени. Като цяло подобни контакти не би трябвало да будят учудване, защото в своята работа медиите се нуждаят от преки контакти със силните на деня и техните опоненти.

  Нож с две остриета

  Но подобни връзки в българските условия често се израждат в „побратимявания” между политици, журналисти и бизнесмени, а това фатално нарушава хигиената на медийната среда. Приятелското и още повече сервилното отношение към политици и партии не се вписва в обичайното за медиите поведение. Журналистите далеч повече им отива да критикуват, като спазват правилата на своята професионална етика.

  Концентрация и комерсиализация е краткото описание на бъдещето на медийния пазар в България. Сегашната зависимост на българските медии от партиите и политиците ще намалее, но пък ще нарасне зависимостта на журналистическата гилдия от бизнеса. В България обаче намерих и чудесни журналисти и именно в българските медии публикувах статии, които в Германия едва ли щяха да бъдат добре приети. Проблемът е в системата и в собствеността на медиите…”

  Източник: Дойче веле

• Тайната на българския математически ген

  На 17 декември Българската национална телевизия обяви като научно постижение на ХХ век откриването на шестия сърдечен тон от проф. д-р Иван Митев през 1974г. Това е и най-новото от всички предложени в кампанията български световни открития. Откриването на Lactobacillus bulgaricus е от 1905г., електромагнитният ефект на взривовете на Кръстьо Кръстев е от 1932г., откритието на акад. Наджаков за фотоелектретите е от 1925г., лекарството нивалин е открито през 1956г., а изобретяването на дигиталния часовник на Петър Петров е от 1968г. Дори най-голямото откритие на Джон Атанасов на нова изчислителна машина, основа на съвремените компютри, е от началото на Втората световна война. Излиза, че през последните 35 години няма откритие, което да е в тази класация. Може би нацията ни вече не е толкова надарена в областта на природните науки или по-съвременните постижения просто не се отбелязват.

  В областта на природните науки България е уникална страна. Сега в началото на ХХI век нашата страна представлява като демографски потенциал само около 0.1% от общото население на земята и въпреки това нашите математици са от десетилетия в първата десятка, шестица или дори тройка на света. По тази причина България е просто на първо място в областта на математиката, защото нашето население е 0.33% от населението на Китай, 0.6 % от населението на Индия, 1.2% от населението на САЩ, 3% от населението на Русия, 10% от населението на Англия, а това са страните, които са водещи в областта на математиката. Българските математици са единствените заедно с математиците на Китай, които са допускани до Всерусийската олимпиада в Русия, което е най-престижното математическо състезание в света. През 2008г. Българите се върнаха оттам с 4 златни, 1 сребърен и 1 бронзов медали, като такива спечелват всички участници. На Светозар Станков от СМГ е дадена и специалната награда за най-много решени задачи. Той е абсолютен първенец на олимпиадата. През 2009г. Светозар Станков получава 6 място и първа премия, а Любослав Панчев от СМГ е на 9 място и с втора премия. Конкуренцията в Русия изключително жестока, защото няколкото българи се състезават с китайския отбор и с 50 най-силни руски отбора. И въпреки това ние винаги сме в десятката, а често и на първото място. Интересно е, че отборът ни не е спонсориран от държавата, а от Американска фондация за България от 2005г., и Пенсионно Осигурителна Компания ”Доверие” през 2009г.

  Български отбор неизменно участва и в „Wizard at Mathematics International Competition”, „Магьосници в математиката”. Това състезание се провежда през 2 години в град Лъкнау, Индия в най-голямото училище в света от 37000 деца. През 2007г. 2-ма български участника: Георги Гуляшки и Венислав Венков спечелват първите две места и златни медали, а Йордан Донев и Петър Динев сребърни медали, както и отборната награда. Ние сме на първото място. Конкуренцията е сред 26 световни отбора. През 2009г. същите наши деца имат отново златните и сребърни медали. Равносметката за 2009г. от това световно математическо състезание за математически чагьосници е от 8 деца – 8 медала. Конкуренцията е сред 38 отбора. Заслугата е на 107 ОУ „Хан Крум” и 125- СОУ „проф. Боян Пенев”. Децата са 12 и 13 години. На световната математическа олимпиада в Бремен през юли тази година нашият национален отбор се върна с един златен медал за Любослав Панчев, 3 сребърни и 2 бронзови медала. Сребърен медал имаше и ученикът от Шуменската математическа гимназия Живко Жечев. Другите участници традиционно са от СМГ и НПМГ. На международните състезания по математика ние винаги сме на първите места. И това е факт за страна, която има нищожно население и не полага особени грижи в областта на образованието си. На третата международната математическа олимпиада от 2005г. спонсор става „Американска фондация за България”. Тя спонсорира и националните отбори по физика, химия, биология и информатика За разлика от откритията, които честваме по Националната телевиия, българските математици и сега в условията на невероятна образователна криза доказват своята световна класа. И това е от десетилетия. България има уникална система за преподаване на нестандартни и нови методи в математиката, както и за ранно откриване на математически таланти. Наред с това трябва да си спомним, че точно Джон Атанасов, когато е бил само на 9 години проявява силен интерес към учебник по математика за колежа „J.M. Taylor”, който включва начални познания за дефернциално смятане, раздел за безкрайните редове и как се прилагат логаритми. Тъй като майка му е математик, той е обучен от рано по най-добрия начин. На 22 години вече преподава в 2 математически класа в колежа в Айова. След това в периода 1939-1941г. създава и изчислителната машина, която е в основа на съвремените компютри.

  Ето на това се обръща изключително малко внимание. Математиката е в основата на всички природни науки. Тя е колкото точна, толкова и абстрактна наука. Изисква мислене и на прагматик и на философ. И въпреки това българските отбори нямат финансиране и дори някои родители влагат лични средства, за да изпратят децата си в Индия на сътезание. А когато децата се върнат с поредните златни медали медиите съобщават това между другото и почти никога не правят от това новина, която да измести някой политик, бандит или футболист. Може би, защото повечето българи не се интересуват от това „сложно” нещо.

  Българинът е невероятно надарен точно в математиката. Колкото и да се гордеем с 4-5 медицински открития / шестия тон, постижения в генното инженерство и някои уникални лекарства/, а и с няколко стотин технически открития още от патента на Николай Тошевич от Калофер от средата на 1859г. за буталото с бутални пръстени и гребния винт с двойно действие, постиженията в математиката са постоянни, неотменни и винаги в десятката или шестицата на най-големите страни; за периода 1997г -2000г сме в шестицата. Редовно български деца изпреварват отборите на Франция, Германия, Англия и Китай.

  Очевидно е крайно време образованието ни да се занимае приоритетно с това, защото фактът е не само добра образователна система, създадена още по време на социализма, а нещо повече. Математическите таланти в България са природна даденост. Действително имаме уникална математическа школа, но такава има и в Русия, САЩ и Китай, огромни усилия се помагат и в другите големи държави. През последните четири години Англия полага извънредни усилия в това направление поради спадане в нивото. Въпреки това нашите таланти са много повече от навсякъде другаде в света на глава от населението.

  Време да споменем и обвързаността на България във връзка с математиката с влиянията, които идват от съзвездието на Козирог. Това е така, защото нашата страна е планинска, като Рила никога не е попадала под вода, а Балканът е най-западната част на Хималайската верига. А на запад винаги се постига най-доброто, от това което започва в далечината на времето на изток. Всичко това придава особен привкус на народите, които обитават тази територия. Тук израстват хора, които са по-практични, по-материални, по-рационални, но същевременно и философи. Имам и низини и височини. Ние сме не само математици, но на българска територия се раждат и две основни течения в християнството: богомилството и Учението на Беинса Дуно. Козирог като специфичен сектор от зодиака е пряко свързан с природните науки и по-конкретно с математиката, която е цифри и абстракция едновременно. Все направления, с които българският народ има конкретни световни постижения, независимо от малочисления си брой.

  От друга страна известно е в астрологията е, че след съзвездието, което определя характеристиките на даден народ, идва съзвездието, което показва възможността за неговия финнасов просперитет. Ясно е, че за България това е Водолей, следващото след Козирог. Водолей е също крайно иновационен и комуникационен по своята същност. Той влияе върху всички високи технологии, космическите изследвания и програми, комуникационните системи и средствата за масови комуникации. Така, че ако се съобразяваме поне малко със същността си трябва да концентрираме всичките си сили точно в тези направления, а не да се чудим от какво да печелим и какво можем. Българинът по природа не става за хотелиер, защото е твърде студен и материален и трудно се усмихва. В нас любезността и учтивостта липсват като качества. Затова пък някой сред нас умеят много добре да мислят в областта на природните науки. Към това трябва да бъде насочено и цялото ни образование. Натам трябва да се насочат и малкото средства, с които разполага образователната ни система. Иначе скоро тези гени ще се раждат в други страни.

  България е една от водещите страни в износа на студенти в цял свят. Българските студенти са на второ място от чуждестранните студенти в Германия и там математика, икономика и право учат около 10.000 души. Ние сме на трето място сред чуждестранните стипендианти на Харвард. Общо в чужбина учат над 50.000 български студенти. Междудругото от 1993г. насам на година се раждат между 60.000 и 73.000 деца. Броят за 1985г. обаче е бил цели 144.000 деца. И въпреки драстично намаляващата раждаемост, пропадащата образователа система, несъобразяваща се с нави тенденции в света и малките средства, българчета продължават да вземат златни медали от всички международни състезания по математика.
  След това заминават за САЩ, за да се реализират в областта на космическите програми и високите технологии. Защото, когато нашите деца спечелят златни медали министърът подарява на съответното училище проектор, а Първанов и Цецка Цачева ги награждават с още някакви медали и ги поздравяват „сърдечно”. Има и парични награди, осигурени от спонсорите, но не това е важното, защото няма генерална държавна политика в областта на природните науки, където се раждат толкова много таланти. За сметка на това, когато същите тези способни българчета станат на 17-18 години американците с радост им предоставят стипендии в Харвард, а и в много други техни пристижни университети. Защото те са си ги отглеждали още от 10-годишни като спонсори. А смешното е, че българският спонсор е пенсионна застрахователна компания.
  А за нас като българи остава успокоението, че все някой, в случая американците ще им предоставят благоприятни условия за развитие и от това ще се ползва целия свят. А и това е толкова благородно.

  Силва Дончева /Фрогнюз/

• <<
• 1
...
• 395
• 396
• 397
• 398
• 399
• 400
• 401
• 402
• 403
• 404
• 405
...
• 416
• >>