Авторски
- Слави Трифонов: Г-н Доган е изключително мъдър човек
„Господин Доган е един изключително мъдър човек“, заявява телевизионният водещ Слави Трифонов в голямо интервю за новия брой на българското издание на списание L’Europeo.
„Познавам го може би от 15 години.
Моето откровено мнение е, че той е единственият политик, който се осмели да каже истината.
Дали това е изиграло роля да активизира една голяма част от българите, които са негативно настроени към това, че той е турчин, а не към това, че той е интелигентен – може би е изиграло такава функция. Не ми харесва освен това цялата тази терминология, че еди кой си е турчин. И Бойко Борисов я прие. Той е турчин и затова е лош. Хе-хе.
Аз не съм нито анти-ДПС, нито за ДПС. Аз съм „анти“ за определени личности. Такъв ми е характерът. Нито съм адвокат на Доган, нито нищо. Той казва истината.
Доган е различен политик, той си има неговите добри и лоши страни, аз обаче не мисля, че той е нещо лошо за България. Или пък поне не е по-лошо от това, което представляват останалите.
Не го защитавам. Но по принцип ми е симпатичен. Наистина. Защото съм говорил с него. Всичко, което ви казвам, е на базата на лични контакти. Аз не мога да преодолея личното.
Не знам дали това изречение го е изпуснал, или го е казал нарочно. Като цяло беше извадено от контекста и като извадено от контекста звучеше гнусно.
Според мен
за България е добре да има повече свестни, честни хора,
които да се вълнуват от благоденствието на народа. Такива няма. Вероятно Доган не е такъв политик, но знам, че и другите не са“, казва Трифонов.
В интервю за главния редактор на списанието Калина Андролова водещият сипе и други откровения за български политици и журналисти.
Част от интервюто е публикувана предварително днес във в. „24 часа“.
„Това управление дясноцентристко ли е, както се афишира?“ – пита редакторката. Трифонов отговаря:
„Да отбележим на коя дата водим това интервю. Това управление не ми изглежда никакво, защото още го няма. Бойко Борисов досега е управлявал София. Аз съм скептичен за управлението на София. А той твърди, че ще управлява България, както управлява София. Но аз
не мисля, че Бойко Борисов управляваше София добре.
Дано да управлява България добре. Няма значение колко книги е прочел и като какъв е работил преди 10 години, важно е да управлява България добре. Ако България е добре управлявана, и вие ще сте добре, Калина, и аз ще съм добре.“
Резултата на БСП на парламентарните избори Слави Трифонов обяснява като наказателен вот.
„Не ме интересува БСП, казва водещият, но те трябва да се модернизират, а не да стоят в миналия век и социализма. Да се бяха модернизирали!
Окей, пенсионери, пенсионери! Аман от тези пенсионери! И аз вече отивам към тази възраст, ама младите хора са важни. Да бяха станали модерни, а не да робуват на едни социалистически постулати и в крайна сметка влизат като всички партии в меркантилни, корупционни и всякакви игри.
Всички партии го правят, ще видим ГЕРБ дали ще го направи. БСП имаше шанс пред себе си, но го пропиля“, продължава Слави Трифонов.
Той е откровен, че
не може да понася Иван Костов.
И обяснява: „Той е човек с огромно его. Той е толкова запленен от собствения си императорски вид!
Костов, понеже е малко по-интелектуален типаж от Бойко Борисов, се оказва малко в неговата сянка, защото и Бойко е с голямо его. Познавам ги и двамата.
При Иван Костов всичко е завоалирано под фразата „Аз съм голям политик!“, а е толкова въртелив. Прави се, че е европейски и интелектуално обоснован, а всъщност по нищо не се различава от останалите.
Всички тия негови лъжи! Да не споменавам колко продажби са извършени в ущърб на България и в полза на него и неговата партия.
Калина Андролова насочва разговора към скандалите с Иво Инджев и Георги Коритаров и задава въпроса „Има ли свобода на медиите у нас?“
Слави Трифонов: „Иво Инджев го познавам, той е един много интелигентен човек. И Коритаров го познавам, за него не мога да кажа нищо хубаво.
Аз съм директен. Както мога да ти кажа много хубави неща за Васил Божков, така
не мога да ти кажа нищо хубаво за Коритаров.
Не съм запознат с историята около Иво Инджев.
Мога да ти обясня защо съм си развалил мнението за Коритаров. Когато беше трагедията с нашите деца в Лим и когато едни албанци в Македония ги спасяваха, те дойдоха после тук. Коритаров беше човекът, който беше ходил там, и така нататък.
Аз накарах моя екип „Гости“ да ги покани. Тогава дойде шефът на моя екип „Гости“ Десислава и казва: Няма да дойдат албанците. Аз питам защо, тя казва: Коритаров не ги пуска.
Викам си, че той да не им е баща. Звъня по телефона: Я ми кажи, Георги, нещо не схващам, нали тези албанци са дошли тук, искам да ги поканя, ти да не си им мениджър.
Той казва: Ааа, почвам да се обиждам. Аз му казвам: Ама защо се обиждаш, аз искам да поканя тези албанци, а ти какъв си в цялата тази ситуация?
Той ми отговаря: Те ще дойдат и ще ги интервюираш, само ако стоя до тях.
И аз го питам: Ама ти като какъв ще седнеш до тях, ти деца в Лим спасявал ли си? Ти бил ли си там? Вадил ли си ги от автобуса?
Той казва: Ще седна до тях като човек, който може да ти помогне да ги интервюираш по-добре. Или аз сядам до тях, или те няма да ти дойдат на гости. Нещо в тоя смисъл беше.
Извинявай, но той си има неговия стил, аз си имам своя. Той добре ли е изобщо?! Тогава аз го напсувах и затворих телефона. Оттогава имам особено мнение за Коритаров. Който не само е бил агент, а е продължил да бъде агент в съзнанието си.“
Източник: „24 часа“ - Огнян Стефанов: Защо станах неудобен„Един от журналистите, които идваха да ме виждат след побоя, каза, че съм бил предоставен като подарък на вишестоящ представител на държавата“, съобщи журналистът Огнян Стефанов.Пребитият през септември 2008 г. редактор на „Фрог нюз“ (frognews.bg) за пореден път заяви днес в интервю за Би Ти ви, че не е имал нищо общо с несъществуващия вече сайт „Опасните“.Стефанов попита защо, след като хора от Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) имат данни за изтичане на информация, не е било образувано прокурорско разследване.„Срещахме се с Алексей Петров в ДАНС с който си говорихме, че от агенцията изтича информация и пред него потвърдих, че нямам нищо общо със сайта „Опасните“. Не съм се чувствал заплашен, тъй като не вярвах, че в България може да се случват такива неща. Вероятно съм подценил ситуацията“, казва журналистът.Според него информацията в сайта „Опасните“ е била постановка на специалните служби.„Мисля, че влязох в групата на неудобните, когато създадохме „Фрог нюз“ и започнахме да критикуваме някои от управляващите“, каза Стефанов.ОЩЕ ПО ТЕМАТАПребиха журналиста Огнян Стефанов пред столичен ресторант0 | 36188На депутатите беше отговорено: Работи се по случая0 | 767Протест в подкрепа на главния редактор на „Фрог нюз“ Огнян Стефанов0 | 1026Той напомни, че още в първите дни публикували в сайта информация, че министрите на нашето правителство са попаднали в полезрението на чужди служби при нерегламентирани контакти в Австрия.„Бил съм подслушван, огромен ресурс на ДАНС е бил посветен на тази дейност. Когато излязох от кома, се запитах защо тези доблестни служители не са ме защитили. Но и аз не знам кой е разпоредил моето подслушване“, добави журналистът.Във връзка с предстоящото разсекретяване на делото „Галерия“ той посочва, че никой от ДАНС не се е опитал да разясни дали висши представители на управлението са свързани с организираната престъпност.„Нямам представа какво ще се разкрие след разсекретяването на „Галерия“. Не знам какво е останало в разработката и никой не може да ме убеди, че нещата не са били променени така, че да изглеждат по-добре“, казва Стефанов.Той съобщава, че често е говорил с Татяна Дончева, но смята, че след това, когато избухва скандалът, нейното име е било извадено избирателно от хората на ДАНС.„Има и други депутати с които съм говорил, но те не бяха споменати“, казва Стефанов.Главният редактор на „Фрог нюз“ Огнян Стефанов бе жестоко пребит на 22 септември 2008 г. Месец преди това той официално написа, че няма нищо общо със сайта „Опасните“.„Един от журналистите, които идваха да ме виждат след побоя, каза, че съм бил предоставен като подарък на вишестоящ представител на държавата“, съобщи журналистът Огнян Стефанов.Пребитият през септември 2008 г. редактор на „Фрог нюз“ (frognews.bg) за пореден път заяви днес в интервю за Би Ти ви, че не е имал нищо общо с несъществуващия вече сайт „Опасните“.Стефанов попита защо, след като хора от Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) имат данни за изтичане на информация, не е било образувано прокурорско разследване.„Срещахме се с Алексей Петров в ДАНС с който си говорихме, че от агенцията изтича информация и пред него потвърдих, че нямам нищо общо със сайта „Опасните“. Не съм се чувствал заплашен, тъй като не вярвах, че в България може да се случват такива неща. Вероятно съм подценил ситуацията“, казва журналистът.Според него информацията в сайта „Опасните“ е била постановка на специалните служби.„Мисля, че влязох в групата на неудобните, когато създадохме „Фрог нюз“ и започнахме да критикуваме някои от управляващите“, каза Стефанов.Той напомни, че още в първите дни публикували в сайта информация, че министрите на нашето правителство са попаднали в полезрението на чужди служби при нерегламентирани контакти в Австрия.„Бил съм подслушван, огромен ресурс на ДАНС е бил посветен на тази дейност. Когато излязох от кома, се запитах защо тези доблестни служители не са ме защитили. Но и аз не знам кой е разпоредил моето подслушване“, добави журналистът.Във връзка с предстоящото разсекретяване на делото „Галерия“ той посочва, че никой от ДАНС не се е опитал да разясни дали висши представители на управлението са свързани с организираната престъпност.„Нямам представа какво ще се разкрие след разсекретяването на „Галерия“. Не знам какво е останало в разработката и никой не може да ме убеди, че нещата не са били променени така, че да изглеждат по-добре“, казва Стефанов.Той съобщава, че често е говорил с Татяна Дончева, но смята, че след това, когато избухва скандалът, нейното име е било извадено избирателно от хората на ДАНС.„Има и други депутати с които съм говорил, но те не бяха споменати“, казва Стефанов.Главният редактор на „Фрог нюз“ Огнян Стефанов бе жестоко пребит на 22 септември 2008 г. Месец преди това той официално написа, че няма нищо общо със сайта „Опасните“.Източник: Vesti.bg
- Закъснели (дано) думи
Автор: Давид Кючуков
В една януарска привечер преди много време при мен дойде познат в квартала ром, който от тъмно до тъмно обикаляше улиците и събираше вторични суровини. Той беше разумен и спокоен човек, но този път беше различен. Донесе бързешком някаква ненужна вещ и настойчиво се опитваше да ми я продаде – убеждаваше ме колко ми е необходима, сваляше цената, молеше ме и накрая каза: “Виж какво, днес е Василовден, а аз не успях да изработя дори една стотинка. Гъска не мога да купя, вземи го това на цената на едно пиле, да има какво да сложа на масата за децата.”
Отказах му и повече от десет години не мога да си простя това – едно пиле беше цената на душата ми, и аз не я откупих. То беше нужно на едно семейство, за да избяга от мъката си поне в онази вечер, и на две дечица да се зарадват на мечтания празник, който за пореден път нямаше да се случи. Моята солидарност с тяхната участ щеше да бъде малка част от невидимата спойка, която превръща дивашките племена в хуманна цивилизация. В онази януарска привечер свети Васил говореше със съвестта ми, и тя не го разбра.
Откакто се помня, съчувствието към другите ме е водило дори в трудните за мен моменти. Животът е най-невероятното нещо, което може да ни се случи и е безкрайна мелодрама, но за да я видиш и усетиш, трябва да имаш сърце. Трагедиите са навсякъде. Когато бях малък, се наложи да прекарам в болница известно време, и един ден на съседното легло сложиха току-що оперирано уродливо дете. Крайниците му, доколкото ги имаше, вързаха с бинтове към железата под него, и целият персонал на отделението избяга. Детето почти през цялата нощ викаше, скъса бинтовете и превръзката си и започна да се наранява. Никой не му помогна, то по някое време притихна и на сутринта беше умряло.
Това нещастно дете умря заради своята страшна уродливост, плашеща всички, но оправдание за тези, които го изоставиха, няма. Има ли, обаче, оправдание за всички нас, когато пред очите ни страдат и умират хора заради липса на лекарства за стотинки и парче хляб? С каква съвест мълчим и си позволяваме да не ударим по главите малоумните управници с въпроса – как е възможно да допускате по улиците да ходят загубили човешкия си облик гладни същества и да принуждавате изстрадали хора да просят пари за лечение! Как е възможно извън африканската джунгла една общност от разумни индивиди да наблюдава безчувствено или с фалшиво прискърбие неописуеми трагедии? Виновни за това сме всички ние, които позволяваме навсякъде в управлението на държавата ни да се вихрят върли негодници и некадърници, и допускаме децата на България да измират в страдание. Стена от сатанинско безчувствие е издигната между бедстващите и тяхната Родина.
Отношението ни към хората в беда, независимо какви са, е мерило за човешката ни стойност. Не е възможно, обаче, всеки от нас поотделно да носи отговорността на държавата, чието предназначение е да обединява съзиданието и съзнанието на гражданите си в последователно и ефективно действие. Не може, докато вечеряш, да ти присяда залъка, защото знаеш, че съвсем наблизо има деца, които днес не си успял да нахраниш, и те ще заспят гладни. Не може, когато седиш на топло, да зъзнеш от мисълта, че тези и безброй още деца студуват като бездомни кучета. Не може в една социална държава съвестта на човека да се превръща в негова болест.
В един страшен февруари преди няколко години безработен младеж разказваше орисията си. Последните думи на този отчаян баща бяха: “Лошо е когато земята е бяла, не може да се намери и парче дърво. Детето цяла нощ трепереше.” Пред очите си в този момент видях фронта на Втората световна война. Детето му беше на четири години, а температурата през тази нощ беше минус двадесет и пет градуса.
Да, всеки носи съдбата си, но когато хрантутниците на държавата я носят в охолство, получено чрез башибозушки кражби, а сиромашията няма залък хляб и студува до полуда, как страдащите да уважават древното и велико име България? И с какви очи идиотите, които ни управляват, застават пред народа, когато за голяма част от него смъртта е най-желания начин да се справят с живота?
По времето, когато дедите на тези идиоти все още не бяха сложили върху врата на нацията бесилката на социализма, имаше велика българска армия. Тази армия от бедни цървуланковци е удивила света с подвизите си и е била страшилище за всеки, осмелил се да застане срещу нея. Дали идиотите, които днес ни управляват, разбират какво е водило тези наши светци през полетата срещу куршумите и снарядите? Дали тези идиоти осъзнават, че безброй българи са се сбогували с децата си и са тръгнали към смъртта с възторг? Каква нечовешка сила е водила тези безименни герои в последните часове и минути по пътя им към Голгота? Тя е била и е – солидарност! Солидарност със съдбата на чужди деца, заради които изоставяш своите, солидарност с непознати поробени хора, които възприемаш като свои братя.
По времето на тази велика българска армия около казармите са стоели гладни деца с канчета и панички. С войнишката чорба са се хранели не само обреклите се да умрат за България, а и гладничетата, които е трябвало да ги заместят. С тази чорба са преживявали и невръстните момиченца, на които им е предстояло да раждат бъдещите герои. Полугладните войници са били солидарни с децата на народа си – от бедната им храна е оставало и за по-бедните от тях.
Една самотна майка с много деца през ден-два идва при мен за храна и малко пари. Понеже се срамува, често изпраща някое от децата, а тя чака по-надалече. Пред мен застава заекващо от притеснение дете и докато се опитва да проси, ми се подкосяват краката. Най-голямото от тези деца е на единадесет години. Попитах едно от тях дали ходят на училище и то ми отговори – ходим, но се редуваме, сега другите са на училище, а аз помагам на мама и събираме по кофите за боклук каквото намерим.
Оказа се, че тази майка не получава никакви помощи и детски надбавки. Причината била, че тя, принудена да скита с децата си, за да не умрат от глад, не била намерена на домашния си адрес. Заради това трябвало да смени личната си карта, в която да бъде вписан друг адрес, за което пък тя няма пари . Омагьосаният кръг се затваря. Безумната система се опитва чрез всякакви прийоми да лиши най-беззащитните от всякакви средства за живот и, без никакво преувеличение, да ги убие. Обаждах се къде ли не, “службите” на държавата ми задаваха въпроса – какво да правим? Обяснявах че трябва да приберем тези деца от улицата, през ноември те ходеха в дъжда боси, а през януари по фланелки, трепереха от студ и необяснимо как бяха живи! Давах им дрехи и обувки, други клошари им ги вземаха, и нечовешкото им страдание продължаваше пред очите на “хората”. Питах не може ли да им се даде една стая от жилищния фонд на общината, в която да избягат от обкръжението си и да имат покрив и топлина. Оказа се, че през прословутия вече двадесет и първи век единствената възможност е децата да бъдат взети от майката и изпратени в приют. Кой луд акъл е измислил закон, според който деца да бъдат насилствено отделяни от майка си, каквато и да е тя! Каква измет го е гласувала, защо продължава да е в сила и въобще що за пасмина управлява държавата!? Има ли в нас поне малко от солидарността на титаните ни от Чаталджа, Одрин и Тутракан, които в мъката си хранеха чуждите деца, и дано Бог даде нещо и на техните?!
Преживял съм какво ли не, мислех, че съм силен човек след безбройните трудности, през които преминах, но това, което ви разказвам сега, просто ме убива. Мъката навсякъде около нас е неизмерима, и не си ли дават сметка трупащите имоти и пари, че ковчегът джобове няма и оттатък не ще занесат нищо друго, освен съвестта си и отговорността си пред Господа? Цивилизацията ни се крепи върху раменете на морални и интелектуални инвалиди и страшното е, че такива боклуци като тях може да не издържат нейната тежест.
Преди години едно от децата ми се разболя и поиска баничка. Най-обикновена баничка, но в неделя на обяд малко след времето, когато БСП начело с Виденов за кой ли път правеше свинщини в държавата и бяхме останали заради тях дори без хляб. Обходих целия град и не намерих. Пред последното магазинче, което видях в една пустош между няколко жилищни блока, в лятната жега стояха две момиченца на по три-четири години. Покрай тях мина “аристократ” с куче, и едното го помоли – чичко, купи ни малко хляб и сирене.” Много искате!” – каза кучкарят – взе си цигари и изчезна в своето небитие. Какво го интересуват чуждите деца – той за своите я се погрижил, я не, но кучето си ще храни редовно и ще го целува с любов. Продавачката пък се смееше – щом и жените не жалят гладните малки човечета, господ да ни е на помощ. И кой да чуе шепота на неграмотните ни мъртви прадеди от небето – “ На сираче хляб не се отказва!” Ех, какви говеда сме…
На жълтите павета гладни просяци сигурно няма, в кабинета на пишман-управника с вид и акъл колкото на Зайо-Байо – също. В провинцията, обаче, стотици хиляди хора гладуват и понякога ми се струва, че живеем в Бухенвалд. Мазни, безочливи и нагли министри, окичени със злато като че ли са обрали Форт Нокс, ни говорят в очите долни лъжи, а ние ги слушаме с удивление и примирение. Кой да каже на тези изроди, че когато чрез всякакви административни мошеничества лишават безработни, бедни и крайно нуждаещи се от помощта на държавата си хора, страдат безброй дребосъчета, които умират от глад. Цялата “система” за социални грижи и подпомагане се състои от фалшиви структури, създадени и управлявани от малоумници. Раздават се дребни пари на онези, които успеят да се преборят за тях; те не им стигат за нищо, а чиновниците отчитат дейност и оправдават съществуването си с тържествен вой.
В продължение на месеци в центъра на Видин едно сакато дете просеше. Посред зима то седеше на заледените плочки и незнайно как не умираше – под него нямаше дори парче картон. Всеки ден покрай това дете минаваше управата на Видин, полицията и всичките “социални служби”. Покрай него минаваха безброй “граждани” и децата им, които от нечовешката гледка се “учеха” на човещина. Колко интелект ни трябва, за да осъзнаем, че обществото ни е дехуманизирано до нивото на фашизоидна сбирщина?! Когато сме потресени от безумните кланета, извършени от съвсем млади хора и дори деца, не си ли даваме сметка, че семената на тази буря са посяти от държавата ни и от всички нас, и сега жънем кървава жътва?!
Една от най-варварските системи в историята на човечеството – съветският социализъм – изби десетки милиони хора чрез най-страшното оръжие – глада. Огромни територии са били напълно обезлюдени, а канибализмът е бил обичайно явление. В обсадения от хитлеристите Ленинград, обаче, откъснат от тази система, сред нечовешките страдания е имало солидарност с най-беззащитните и най-потърпевшите – децата. Преживялата тази обсада Ела Фонякова казва – няма по-страшна болка от тази на хроничния глад. В свърталището на смъртта умиращи от глад управници са събирали малките човечета в импровизирани столови, за да им дадат по паничка супа и още нещо извън дажбата. И завършва разказа си – мъчеха се да нахранят децата, доколкото можеха. А какво правят престъпниците, които днес ни управляват – крадат, както никога не се е крало, резилят България и треперят да не би някой да дръпне властта от крокодилските им челюсти. Страдащите нека си мрат…
Преди години, бях много малък, прочетох в списание разказ за злополука. Стълб пада върху кабината на камион, притиска ръката на шофьора и предизвиква пожар. Наблизо има само един случаен минувач и шофьорът му извиква – до мен има брадва, вземи я и ми отсечи ръката, иначе ще изгоря. Минувачът разказва – държах брадвата и не събрах смелост да му отсека ръката. Човекът гореше, аз плачех и се питах – защо на мен ми се падна тази участ!
Кой да измъкне бедстващите от бедата, ако никой наоколо не смее или не иска? Толкова ли е глупава българската интелигенция, за да мисли, че управляващите ни ненормалници ще направят това?! Толкова ли е глупав българският народ, та да поднесе отново властта на тази шайка разбойници?!
Върви си навсякъде около нас ежедневният клоунаден парад от травеститни думи, заместващи истината и потъпкващи правдата. Някъде встрани, самотна и отритната, тъжно наблюдава тази словесна порнография от лъжи и измами една много скромна дума. Тя е облечена в работни дрехи, изцапани със строителния материал, от който се гради обществото и държавата. Тази дума е отговорност и зад нея стои тежко бреме, което може да се носи само от достойни хора. България получи тежка участ – да носи в душата и тялото си една страшна беля – превъплъщението на варварщината – БСП. Това раково образувание, създадено от ламтежа за власт на всяка цена е генетично обременено с безчовечност и потресаващо безчувствие към страдащите. Колко хора знаят, че точно създателят на смахнатата й идеология Ленин е авторът на термина “концентрационен лагер”? “Неудобните трябва да бъдат затваряни в концентрационни лагери, а опасните – застрелвани на място”. За кой идиот не е ясно, че последователите му са извършили безброй престъпления срещу човечеството?! Всяко трето семейство в СССР има близък човек, пострадал от Втората световна война, но всяко семейство има близък, пострадал от Сталин. Следовници на тези изверги днес ни управляват, а затъпелият народ чака суха круша да цъфне и бандити да нахранят гладни деца.
Крадат, гадовете! Парите, които управниците ни на всякакво ниво отмъкват всеки ден, всеки час и всяка минута са безчет, и това всички го знаем! Свят ни се завива от грабежите им, но пак ще се намерят шашави мазохисти, които да гласуват против обществения интерес и за благото на тези, които ги изнасилват.
Нагли демагози са превзели Родината ми – от брутално-арогантната демагогия на Румен Петков до махленско-изтънчената на Петър Димитров, от стръвния кучешки лай на Илияна Йотова и Мая Манолова до неграмотните мрънкания на Емилия Масларова – навсякъде лъжи и безочие. Над всички се рее безотчетната и безсмислена фигура на абсурдния им министър-председател и на хитрецът Гоце, който изненада и обкръжението си със своите фокуси и надмина дори Тодор Живков. Никога във върховете на БСП няма да се задържи коректен към думите и истината човек, защото върхушката няма да допусне различен от тях. Никога начело на БСП няма да застане достойна, интелигентна и почтена личност, защото комунистическото блато няма да й позволи да изплува.
Цялата крадлива пасмина, впила се като кърлеж в тялото на държавата, трябва да бъде принудена от гражданското общество да работи за него, а не за своя облага. Трябва да се създадат социални кухни, за да няма гладни, а не просто да се разхвърлят дребни пари на вятъра. Трябва всеки болен да получи лечение и лекарства и всяко бедстващо семейство – помощ и грижи. Преливането на мисленето от частното към общото, от проблема пред очите към решаването му е свързано с принуждаването на държавната машина да работи. Чиновниците на народна ясла трябва да захвърлят вратовръзките, златните синджири и парцалите на Армани и Версаче от свинските си туловища, да отидат при хората и ден след ден, упорито, човеколюбиво и въпреки огромните трудности да дадат на безброй деца възможността да станат хора, и най-важното – три пъти на ден храна! Докъде сме я докарали с тези изроди – да се чудим как да ги озаптим да не крадат и да не ни е ясно в Европейския съюз ли живеем, или в Сомалия! Защо на мен ми се падна тази участ – да се срещна с безотговорна държава и с безкрайно отговорни към съдбата на близките си невръстни просячета…
Много детски сирашки съдби са минали пред очите ми. Сирачето е факт за обществото независимо дали родителите му са умрели, дали са в затвора или са го изоставили на улицата. Преживявал съм тяхното нещастие с безкрайната болка, че не мога да им дам достатъчно храна, дом и възможност да ходят на училище с тетрадки и учебници, за да се почувстват равни с другите деца и да си позволят да помислят – и аз съм човек!
Веднъж едно седем-осем годишно момиченце дойде да ми иска пари за лекарства. За пръв път я бях видял предишния ден, когато ровеше в контейнер за смет. Не й достигаше ръст, повдигаше се на пръстчета и събираше незнайно какво в торбички, които сигурно бяха по-тежки от нея. Лекарствата бяха за няколкомесечната й сестра; показа ми рецепта от лекар и започна да плаче – от сутринта обикалям магазините да моля, и отвсякъде ме изгониха. Вече се стъмва, а аз няма да успея да ги купя, и бебето ще умре. Успокоих я, дадох й пари, като й казах да ми покаже лекарствата, за да съм сигурен, че няма да я ограбят други клошари. Малките ръчички скриха парите в пазвата под дрешките и дребното телце тръгна през снега, за да СВЪРШИ РАБОТА!
Върна се след почти два часа, показа ми лекарствата, и в този момент разбрах какво бях направил. Това момиченце цял ден беше ходило в студа без да седне, защото няма къде, а аз я накарах да мине още няколко излишни километра… Обувките й бяха парцаливи, беше мокра и премръзнала, но сияеше от радост и бързо изговори безброй благодарности. Душата на тази невръстна героиня беше по-голяма от целия свят.
И ден след ден това осемгодишно момиченце отглеждаше с любов и срамежлива просия със сълзи в очите своята по-малка сестра. Някой все й отнемаше подарените детски колички и, докато беше бебе, я носеше – едва-едва, по няколко крачки, спираше да си почине и бавно, но със страшна сила продължаваше напред. Гледката е ужасяваща. После дойде лятото, започна да я води за ръчичка и бяха щастливи – беше топло и ако не ги биеха други деца, възпитани от безумци, животът за тях беше прекрасен.
Великата солидарност и отговорност на малките гладни човечета!
Наоколо обществото подсмърча, трие си носа с ръкав и съчувства усилено – кому? Съчувства на собствената си сантименталност, а не на детската болка и мъка, клечи около огъня на бедата, докато му влезе пушек в очите и пророни крокодилска сълза. Колко задоволени от живота хора си дават сметка, че само благодарение на късмета не са се родили и израснали на улицата като Бродяга? Когато се гнусят от бедността и се присмиват над външния вид на босяците, смятат ли, че биха имали силата да носят огромно страдание в мизерия и да не умират, само за да не умрат с тях близките им хора?
И всички ние с примирение наблюдаваме как на болни хора без лечение, на гладни без хляб се подиграват с кражбите си гнусните управници на собствената ни държава. Къде ли е тази бяла лястовица, дето все я търсят сиромасите, къде е и възмездието за дерибеите, които ги газят като червеи. Няма такава идея, която може да превърне животните с човешки облик в хора. Както няма по-големи врагове на Христос от лошите попове, така няма и по-големи врагове на човечеството от комунисти на власт. Те най-нагло представят безбройните си престъпления като грижа за народа или като дефекти на демокрацията, сриват всичко свято и разяждат чрез морална и икономическа корупция тъканта на обществото.
Комунизмът и фашизмът са две лица на една и съща чума, и няма никакво значение зад какви имена се крият тези отрепки. Когато поредното болно дете проси пари за живота си от милосърдието на бедните, как да не се сетиш за газовите камери на Освиенцим?! Милиарди се раздават под масата, а за страдащите все не достигат. Държавните търговци на пари и власт не се замислят, че след няколко месеца те ще се веят като парцали по вятъра, а ужасът на бедните и болните деца може да отвори вратата и на техния дом, без да почука.
Нека тази измет запомни една стара истина – може да бъдеш измамник, крадец и убиец и да не получиш наказание от хората, но Онзи отгоре вижда всичко, глупако!
Източник: www.epochtimes-bg.com
- Райна Манджукова оглави Агенцията за българите в чужбина
Правителството освободи Димитър Димитров от поста председател на Държавната агенция за българите в чужбина и назначи на негово място Райна Манджукова, съобщиха от правителствената информационна служба.
Манджукова е родена през 1970 г. в бесарабското село Кайраклия, Украйна. През 1988 г. пристига в България като част от първата експериментална група по български език в Държавния педагогически институт в гр. Измаил. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“, специалност български език и литература с втора специалност руски език. Има над 10 години стаж в агенцията като се издига до длъжност директор на дирекция „Връзки с българите по света и информационна дейност”.
Владее руски, украински и френски език. Омъжена е, с едно дете.
Mediapool.bg
- Кърваво покушение над журналиста Огнян Бояджиев
Огнян Бояджиев – шеф на предизборния щаб на бившия син кандидат-кмет Мартин Заимов е с тежки прободни рани в интензивното на ВМА. Самият Заимов съобщи за Frognews.bg, че състоянието на Бояджиев е стабилизирано. От ВМА потвърдиха за случая, но отказаха официална информация към този момент.
Главният редактор на престижното електронно издание на Европейския институт у нас Портал Европа /www.europe.bg/ Огнян Бояджиев е бил нападнат в дома си тази нощ. Небезизвестният журналист е получил няколко опасни прободни рани във врата. Нападателите са проникнали с взлом в апартамента, отрязали кабелите на стационарния телефон, задигнали са мобилния телефон на жертвата и са я изооставили в безпомощно състояние. Огнян Бояджиев с последни сили е успял да уведоми „Бърза помощ” за тежкото си състояние по интернет чрез компютър, който не е бил откраднат от взломаджиите.
Лекарският екип и полицията са се притекли бързо и са влезли в апартамента с помощта на пожарникари, на които се е наложило да разбият заключената врата.
Огнян е откаран във ВМА с голяма кръвозагуба от нараняванията. По случая вече се води следствие, но причините за атентата досега са неизвестни. Майката на Огнян, известната журналистка и водеща от националното радио Зора Нейкова отказа коментар пред Frognews.bg заради следствената тайна и заради шока от случилото се със сина й.
Не се знае дали журналистът е станал мишена на кражба или на атентат, свързан с политическите му убеждения. Реботело се и над версия „лична драма“ според колеги на пострадалия. Огнян Бояджиев беше шеф на предизборния щаб на синия кандидат за кмет Мартин Заимов в 2007 г. Заимов коментира нелепия случай специално за Frognews.bg като дело на едно покварено общество. „Нелепо е, нямам думи. Оги Бояджиев е позитивен човек, никога не би предизвикал агресия.“, сподели Мартин Заимов. Той добави, че към 20:00 ч състоянието на Бояджиев е стабилно. Общинският съветник отказа да коментира дали покушението е заради професионалната работа на Огнян Бояджиев като журналист или от личен характер, но се надява извършителите да бъдат открити час по-скоро.
Името му нашумя още като радиводещ и автор на сутрешното неделно предаване „Оги и джуджетата” в БНР през 1998 г. Огнян беше първият водещ на сутрешното предаване на Би Ти Ви „Тази сутрин” при стартирането на частния канал. Впоследствие стана главен редактор на българската секция на Радио Франс Ентернасионал /RFI/.
Преди повече от 3 години оглави екипа на Портал Европа, най-голямото електронно издание за европейска интерграция и европейски политики у нас под егидата на Европейския институт. Директор на института е Юлиана Николова, която беше кандидат за вицепрезидент на бившия конституционен съдия Неделчо Беронов, номиниран от СДС и ДСБ за кандидат-държавен глава през 2006 г.
Зверският инцидент с един от изявените млади представители на свободния печат и независимите медии Огнян Бояджиев е втори по арогантност и жестокост след побоя над главния редактор на Frognews. bg Огнян Стефанов само в рамките на една година.
Смъртоносният атентат над Огнян Стефанов бе извършен от пет маскирани, въоръжени с чукове лица в Деня на независимостта – 22 септември м.г. пред ресторант „Кипарис” в близост до басейна „Спартак” в София. Въпреки че пресата и обществеността го окачествиха като опит за предумишлено убийство и като безпрецедентен акт на посегателство върху свободата на словото, до ден днешен прокуратурата не е дала признаци, че работи по случая.
Покушението върху Огнян Бояджиев е първият тест пред правителството на Бойко Борисов и неговият вицепремиер и вътрешен министър Цветан Цветанов за готовността им да гарантират с всички законови средства сигурността на българските граждани, както и свободата на словото в европейска България. Коилкото по-резултатно и прозрачно приключи следствието, толкова по-бързо ще отпаднат съмненията, че за пореден път у нас е застрашен животът на журналист заради професионалните му или политически пристрастия.
Източник: www.Frognews.bg
- Александър Андреев: В леглото с Държавна сигурност
Комисията за отваряне на досиетата оповести списък на журналисти, сътрудничили на комунистическата Държавна сигурност. „Дойче веле“ предлага личната реакция на Александър Андреев – ръководител на Българската редакция в радиото.
Защо им е трябвало да лягат в леглото с Държавна сигурност? Този въпрос си задават както хората, които слушат радио, гледат телевизия и знаят имената на осветлените медийни дейци, така и ние, многото техни колеги, които ги познаваме от десетилетия и отблизо.
Защо – Петьо, Косьо, Радо, Владо и всички останали?
За разлика от масовия медиен потребител, хората от професията добре знаят, че поне през 80-те години на миналия век вече нямаше нужда да си ченге или партиец, за да работиш като редактор и водещ, дори като завеждащ редакция в БНР, БНТ и БТА.
Примамките на ДС…
Вярно, особено за по-некадърните колеги сътрудничеството с Държавна сигурност беше мощен допълнителен тласък в кариерата. От сътрудничеството с Държавна сигурност се изкарваха пари, падаше и по някоя привилегия – пътуване в чужбина, автомобил без чакане, такива работи.
Мисля си обаче, че най-коварната примамка, която моралните уроди, офицерите-сивушковци от улица „Шести септември“ са предлагали на моите колеги, е била еротиката на скритата власт. Ето, с това можеш да подкупиш повечето хора: като им обещаеш тайна власт над онези, с които прекарват професионалния си живот.
Над колежката-редактор, над приятеля-репортер, дори над началника. Мисля си, че тъкмо на това изкушение не са издържали Косьо, Петьо, Радо, Владо и останалите.
Разбира се, често пъти ще чуете и други мотиви, а част от тях дори са действителни – не просто оправдание с обратна дата. Някои от тези хора действително мислеха (звучи малоумно, но е така), че Държавна сигурност е голяма работа, че дава ценен принос за сигурността на страната и спойката на обществото.
Други се страхуваха, че ако откажат – Бог знае какво ще им се случи. Пък то нищо не се случваше, знам го от личен опит.
Трети живееха с инфантилните богомилрайновски представи за така наречената „борба на Тихия фронт“, с божидардимитровските и георгипървановските глупотевини за патриотичен дълг и национални интереси.
Какво друго да им каже днес човек, освен че са били наивни, заблудени, недомислящи, че са се оказали в скудоумен капан.
…и някои други аспекти
Тук за предполагаемите, но и недоказуеми ползи от агентурната дейност, които някои от тях били извлекли след избухването на демокрацията, изобщо няма да отварям дума. Темата ми е скучна. Ще спомена нещо съвсем друго накрая: естетиката.
Защото освен неетично, сътрудничеството с ДС беше и дълбоко неестетично. Прашните кабинети, бледите и по дефиниция догматично-глуповати служители, дървеният език, спареният мирис на мръсното чуждо бельо, в което агентите всекидневно се ровеха, евтината шпионска театралност, съвършената безсмисленост на цялата дейност, която освен всичко се вършеше и през пръсти (не както при Щази в ГДР) – всичко това е направо обидно за човешката природа.
То е, за до кажа съвсем ясно, нечестно, грозно и глупаво. Има ли нужда да се добавя още нещо?
- Делян Пеевски и Росен Карадимов управляваха България
Делян Пеевски и Росен Карадимов управляваха държавата в края на нашия мандат, казва в интервю за днешния брой на в. „Труд“ (Trud.bg) бившият шеф на агенцията за младежта и спорта (ДАМС) Весела Лечева.
„Може да ви звучи тежко днес, но двама души управляваха държавата в края на нашия мандат – Делян Пеевски и Росен Карадимов. Мисля, че никой не би трябвало да се изненадва…
Някой трябваше да назове тези факти на висок глас. Съзнавам цялата тежест на това, което казвам.“
Лечева казва, че бившият премиер Сергей Станишев не е успял да направи от правителството отбор – с ясни позиции и координирани действия. Вместо това всеки от министрите ходел на заседанията „сам за себе си, всички с различни каузи“.
„Гледах другите две партии в коалицията, НДСВ и ДПС, как действат. Те бяха железни отбори. Станишев не успя да стане капитан на нашия тим.
Неопитността му изигра лоша шега…
Просто ние не бяхме отбор. Това е истината – не бяхме отбор! Няма как да спечелиш състезанието, няма как и мъжки да го загубиш, като не си бил отбор. Всеки поединично се спасява. Както и всеки поединично водеше битката в правителството. И после битката в кампанията“, разказва Весела Лечева.Бившата шефка на ДАМС коментира и резултата от изборите и изказването на лидера на ДПС Ахмед Доган в с. Кочан по време на предизборната кампания.
„Не бива да си затваряме очите. Хората не реагираха на това, че Доган каза публично някои неща. Хората реагираха, защото всичко, което той каза, беше истина. Това доведе до високата активност на изборите“, казва тя пред „Труд“.
Всичко това – усещането как се управлява държавата, кой я управлява и защо БСП е стигнала до това положение – Лечева разказала и на президента Георги Първанов. Той обаче не я опровергал, което „ми прозвуча още по-тъжно“.
Тя е изненадана, че Сергей Станишев не е подал оставка след изборната загуба. Според нея това било задължително, „морална, мъжка постъпка“.
„Голяма грешка стори Станишев, като не го направи. Още в нощта на загубата трябваше да си подаде оставката. Пък после на конгреса пак щяха да го изберат. Но щеше да тръгне на чисто. С нов мандат, с гласовете на хората, с тяхната подкрепа“, смята Лечева и допълва, че хората, заради които БСП е загубила изборите, сега с в парламента.
„И утре, когато дойдат нови избори, пак тях ще изправим срещу хората. Ами няма да ги изберат. Ще се стопим още. Нямаше я смелостта, решителността да се наложат други фигури… Апаратът се оказа по-силен от Станишев“, възмущава се Весела Лечева.
На въпрос защо не е разговаряла с премиера по тези въпроси още докато Тройната коалиция е била на власт, тя казва, че „докато си на терена, по време на състезание, нямаш право да обсъждаш треньора и действията му. Ти го следваш. В края на състезанието правиш анализа и всичките грешки ги отчитате заедно“.
- Две жени – две съдби
Предлагаме Ви две интересни интервюта от тази седмица на Информационна агенция „КРОСС“ . Пред микрофона на Ивелина Оприкова са последователно Евгения Живкова и Цветана Паскалева.
Евгения Живкова: Искам да остана независима.
Мисля, че вече има разлика в оценката за най-новата ни българска история и за периода на социализма, както и за този 33-годишен период, в който дядо ми е бил министър-председател и начело на държавата ни, убедена е внучката на Тодор Живков.
Г-жо Живкова, навършват се 11 години от смъртта на Тодор Живков. Има ли днес България и българското общество вярна и обективна оценка на 33-годишната му дейност? Има ли днес българското общество нов прочит на най-новата история на България?
Мисля, че вече има разлика в оценката за най-новата ни българска история и за периода на социализма, както и за този 33-годишен период, в който дядо ми е бил министър-председател и начело на държавата ни. Смятам, че малко по-малко започва наистина да се налага обективна оценка на този период от нашата най-нова история, но може би трябва да мине още време, за да се стигне до извода, че наистина този обективен прочит на историята трябва да залегне и в учебниците на българските ученици, както и в историята, която ще се напише оттук нататък.
Като се върнем назад във времето преди 11 години, настоящият премиер на България е бил част от вашето семейство. Мислите ли, че в онези години той е научил първите лидерски уроци от „университета” на Тодор Живков?
Неговите контакти тогава с моя дядо се свеждаха предимно до охранителните му функции, които той тогава извършваше и неговите колеги от охранителната фирма. Знам добре, че по време на тези срещи те са имали и възможности дълго да разговарят. Спомням си оттогава, че дядо ми се държеше добре с всички хора, които в онзи период бяха около него по един или друг повод. Знам добре, че са имали и възможности да седнат и на чаша кафе, и да разговарят и това ме кара да мисля, че вероятно настоящият премиер Бойко Борисов е имал възможността да научи силното желание на дядо ми да работи преди всичко за държавата, както и за неговите управленски умения. Какво точно е научил българския премиер – може да каже самият Борисов. Той е човекът, който би могъл най-точно да сподели възприятието си от тези срещи.
Останал ли е у вас някакъв светъл, добър спомен от настоящия премиер за онзи период?
Да, много добри спомени имам от този период и наистина смятам, че тогава фирма „ИПОН” в лицето на Бойко Борисов и на хората, които извършваха физическата охрана на дядо ми, се грижеха добре за него. Нямам лоши впечатления от този период, в който те бяха част от нашето семейство.Вие бяхте част от предишния парламент, сега сте извън политиката. Как оценявате първите стъпки на новото българско правителство и в частност на премиера Бойко Борисов днес?
Още не мога да се ориентирам напълно. Все пак сега получвам информация единствено от медиите. Очакванията ми да се започне една по-активна дейност в законодателната част в НС, особено в сферата, в която аз съм се занимавала толкова години – образованието, закрила на децата, младежта и спорта. Това, което наблюдавам именно в тези сфери, и мненията, и намеренията им , които се изразяват от настоящите министри, бих определила като добри, но тук е въпросът доколко ще успеят да ги реализират и доколко наистина са запознати със спецификата на законодателната дейност, с финансирането в сферата на образованието. Приветствам идеята на ГЕРБ за намаляване на възрастта на задължително предучилищно образование – подготовката да започне от 5 години и то целодневно, но не съм убедена, че тази идея наистина ще се осъществи, че ще се намерят средства за финансирането й, както и база това да се случи. Ще ви припомня, че и моята идея беше такава, но стигнахме до 6 години, поради липса на финансиране. Сега също смятам, че задължителната предучилищна подготовка ще даде възможност на децата да получат предварително навици за овладяване на знания и по този начин ще се създаде възможност за реален достъп до образование на всички деца, подлежащи на обучение в 1-ви клас. За другите ведомства смятам, че малко пресилено се правят изводи за дейността им. Трябва да се говори с факти, когато все пак има доказани престъпления – за харчове, за прекалено раздути разходи, извършени от предишното правителство. Твърдо смятам, че преди това всичко трябва да се докаже.Как гледате на новата акция на БСП за „презареждане” на Бузлуджа? Ще успее ли партията-столетница да влее свежа млада кръв с новите послания и лозунги, които издигна на събора?
По телевизията дадоха кадри и на мен лично ми се стори, че имаше много хора на Бузлуджа. Не съм убедена обаче, че посланията, които издигнаха там, са по-различни. Аз мисля, че тук не са толкова важни нито лозунгите, нито посланията вече. Аз мисля, че БСП първо трябва да се събере и да обмисли цялостната си политика по отношение на младите хора и привличането им в нея. И предполагам, че този диалог предстои, както и е наложително да се прецени кой да оглави едно младежко движение.А смятате ли, че смяната на лидера на БСП би определила една нова посока на партията, не само за младежкото движение, но и за цялостната й политика?
Не съм много сигурна, че точно това е необходимо сега за БСП. Смятам, че по-скоро би трябвало да бъдат привлечени нови хора в партията и в екипа, който формира самата политика в БСП.Вече имате и време и възможностите да се отдадете изцяло на своето хоби, което за вас е и работа – модата, едно поприще далеч по-интересно и цветно от политиката. Колекцията Ви „Слънчева жена” ще бъде представена на модните подиуми в Ню Йорк? Какво предстои за дизайнера Евгения Живкова ?
Да, определени сме да представим България в Ню Йорк на Световния форум за мода, който ще бъде организиран от ООН и носи изцяло посланията за мир. Първо, ще има седмица на модата, а след това ще се раздават и световни награди за мода. Не мога още да кажа конкретни факти за организацията. Радвам се, че ще представим България с новата колекция „Слънчева жена”. Моята фирма”Жени-стил” беше излъчена от Българската камара за мода, след което имах възможност тук у нас да се срещна с представителите от Америка и самите организатори на този световен форум. Обсъдихме както организацията, така и изискванията за участие. Всяка държава се представя с определен брой дрехи. В самото представяне трябва да се включат и фирми от сферата на туризма според изискванията.Днес в медиите пише, че модният дизайнер Евгения Живкова ще помага на Бойко Борисов и неговия екип със съвети за облеклото. Това е голямо предизвикателство-вярно ли е ?
Не, нямам покана от новото правителство.Пише още, че недоволна от отношението на Сергей Станишев към фамилията, й Татовата внучка Жени Живкова е подала молба за членство в ГЕРБ, подобно на Божидар Димитров?
Никой не ме е канил да членувам в ГЕРБ. Аз самата за себе си искам да остана независима на този етап. Нямам намерение да членувам в никакви партии досега, както досега не съм го правила. Аз съм дала своя принос в работата си като народен представител в два мандата за КБ , но не съм била никога член на БСП. Искам да остана независима.Цветана Паскалева: Раната на Карабах завинаги в едно голямо българско сърце
Ако в теб не се преобръща всичко, когато виждаш несправедливостта, ако сърцето ти не е заето и с чуждото състрадание, няма как да успееш като журналист. Да си истински професионалист, това значи да създадеш кадри за нещо, реално, което става пред теб, в дадения момент и час, да твориш сам една история на един народ, убедена е българската журналистка в Армения Цветана Паскалева.
Живот на кръстопът между Армения и България. Кое е обаче най-вълнуващото завръщане на един герой на Армения в родна България, което ще запомните завинаги?
Завръщането в родна България, което ще запомня за цял живот е през декември миналата година, когато бях поканена от президента на Армения да се включа в състава на официалната арменска делегация в България, заедно с още 4 –ма министри. Тогава изпитах нещо изключително вълнуващо, разтърсващо. На жълтите павета пред катедралата на „Св. Александър Невски”, в присъствието на двамата президенти чух фанфарите и изпълниха химните на двете държави. За първи път под звуците на двата химна аз почувствах това земно привличане, което имам първо към моята родна земя – България, както и духовното ми обвързване с Армения. Усетих, че аз съм родена тук, закърмена съм с България и нейната култура, но събитията ме изпратиха в далечна Армения и тя също е в сърцето ми. Аз бях българка, но бях в състава на арменската делегация и когато представяха членовете на арменската делегация президентът Георги Първанов се усмихна на арменският президент Серж Саркисян и му каза „Не знам кой е редно да я представи Цветана Паскалева, не знам всъщност на кого тя принадлежи”.
Сега и на мен ми е трудно да определя на кого точно принадлежа. Така се случиха събитията около мен, че всичко онова, на което бях способна и заредена, чисто по човешки и професионално, успях да го реализирам за един друг народ, на една друга земя, какъвто е арменският – първият християнски народ, приел християнството преди 1700 год. На официалната вечеря с двамата президенти за първи път чух оценка на арменския президент за мен и тя беше изказана за мен не къде да е, а на моята родна земя, пред българския президент Георги Първанов. Тогава чух толкова добри, толкова силни думи за мен, за моето вричане към Армения, което аз посветих като журналист. Ще ги запомня за цял живот, защото усетих за първи път толкова силно това земно привличане към България и това духовно привързване към Армения.
Да започнем отначало – как започна всичко, как попаднахте в Армения?
Всичко започна от оня духовен кръстопът, на който бях подложена когато попаднах в Карабах, в Армения. Може би, някакви рецептори в душата се отвориха и през моето сърце пропуснах цялата тази болка и страданието на карабахския народ, който тогава видях в един отчаян период. Връзките ми с Армения започнаха през май 91 година. Тогава бях аспирант в Москва в Държавния кинематографичен институт и правих документално кино. Първата ми кинолента запечата една друга война, в която попаднах първа като чуждестранен кореспондент, а именно конфликтът Южна Осетия – Грузия. За БНТ направих няколко репортажа и първия си документален филм ” Южна Осетия – болката на два народа“. Като журналист случайно дочух разтърсващите факти, които пристигаха тогава от Нагорни Карабах за две насилствено депортирани села с арменско население, осъществени тогава от съветската армия, както и, че по време на това изселване е изчезнал един арменски журналист – Вартан Ованесян. Съветските части от армията, които бяха дислоцирани тогава към Азербайджан за пари бяха свършили тази сделка. Нищо тогава не се предаде в новинарските канали, независимо, че вече се говореше за перестройка, демокрация, откритост. Тогава аз реших да посетя тези места и да снимам – приех го първоначално като предизвикателство към мен самата. Имах самочувствието от военния опит, който имах в Южна Осетия и не мислех, че няма да се справя. Взех камерата и заминах. Като пристигнах още разбрах, че е изключително трудно да изнеса информация от тези райони, защото се контролираха от азербайджанци. С лукавство, с хитрост и находчивост се преборих с азербайджанския ред и чиновничество. След 2 седмици се завърнах, изпълнила и двете задачи, които си бях поставила сама – имах материалите и кадрите от двете села, а арменският журналист Овасенян, с много хитрост, успях да открия и снимах в затвора в гр.Генджа. Върнах се в Москва с 15 мин. интервю от затвора и много заснети кадри и репортажи. Нито един руски журналист нямаше тогава тази информация, която аз имах, независимо от многобройните заплахи от азербайджанските власти как ще използвам информацията. Първо в Москва смених квартирата си, за да залича следите, а на вторият ден раздадох всички кадри и материали, които бях снимала, предоставих ги на всички големи западни телекомпании, както и на българската БНТ, която обаче не пое риска да го излъчи първа, преди другите. Тогава обявих по чуждестранните медии и акция по спасяването на журналиста Вартан Ованесян. Същата седмица Горбачов трябваше да присъства на една среща на Великата Седмица в Лондон и английските журналисти, в знак на солидарност с моята акция, обявиха тотален бойкот на срещата. След няколко дни посрещах Вартан Овасянян на летището в Москва заедно с неговите родители. С този акт разбрах за себе си, че победих, че вече имам своята малка победа за мен и първата голяма човешка победа – бях спасила сама един човешки живот. През този период ме поддържаше една много силна вътрешна мотивация, един хъс да успея на всяка цена като професионалист и човек, защото си мислех, че ако с мен се случи някаква неприятност, друг някой журналист със същия хъс, ще направи същото и ще ме спаси. Бях горда от себе си, че спасих един човешки живот, въпреки, че точно тогава получих и своята първа смъртна присъда за делата си, издадена от Азербайджан.
Колко пъти Ви осъдиха на смърт азербайджанците през този период?
Три смъртни присъди имам, издадени от Азербайджан. Втората получих за един много важен репортаж, който успях да изнеса и да покажа пред света – за депортацията на арменските села в горната северна граница на Карабах – Шаумянски район. Тогава пристигнах с един малък военен вертолет, който беше обстрелван многократно по пътя. Попаднах в най-многочисленото село, което се готвеха да депортират. Бях решила за себе си да достигна до този район, откъснат от света на всяка цена и да снимам. Спомням си добре, беше 14 юни и когато попаднахме – имаше битка, истински военен бой, който продължи 5 часа. Тогава за първи път изпитах страх, реално ние нямаше как да се спасим, бяхме обсадени в две къщи. Вече не щадях даже и акумулаторите на камерата, все ми беше едно какво съм снимала. Мислих си, че всяка една минута е последна за мен и за всички от военния отряд. Командирът на военната група наблюдаваше едни маневри на танковете и откри пролука как да се спасим. Жега, бяг, катерене по оградите с камерата на шията – това си спомням днес. Спомням си добре, че говорих на войниците на български, а те не ме разбираха….може би от паниката. Необикновено, неистово желание за спасяване, от което всички излязохме живи и здрави. 6 дни по-късно командирът загина заедно със своите момчета – това бяха и първите саможертвеници, които се бяха врекли да защитят Армения и, които загинаха за Армения. Когато виждаш куршумите пред себе си, когато си в истинска битка, във война винаги си представях кадри от нашата история, от българската история и нашето славно минало. Щом нашите предци могат да оцеляват по време на робство, на отстояване на българското, във война и битки, значи мога и аз – това си повтарях. Когато си в конкретна военна ситуация си представяш точно героите на България – Вазов, Ботев, Левски. След битката обаче, след поредния ми документален филм за Карабах, вече знаех добре, че съм родена и мисля за България, но вече съм свързана и с този малък карабахски народ, който искаше да защити земята си, дома си, семейството си, който дори тогава, в началото не знаеше как да се бори. Нямаха нито въоръжение, нито армия – имаха само едно – желание за оцеляване и аз се възхищавах на чудесата от героизъм, които проявяваха. Всичко това беше снимано във филма. Тогава за първи път някой показа, как съветски танкове изселват съветско население, каквото беше карабахското в съветската държава. Това беше страхотен репортаж, просто информационен бум, който обиколи света и за който получих своята втора смъртна присъда, а после впоследствие и третата за документалния филм.
Говорите за смъртните присъди с удивително спокойствие днес . Кое Ви даваше сили през цялото това време да отразите целия военен конфликт в Нагорни Карабах –от началото до края му.? Кое Ви даваше сили да не се откажете по средата?
Беше ми интересно да наблюдавам цялата тази еволюция на този малък славен народ – карабахския, целият път, който той извървя тогава, за да се отдели като област – от референдумите до обръщенията до ЦК и военната развръзка. За целия този път светът нищо не знаеше. Имаше и един друг момент, който винаги ми е давал сили и това бяха големите надежди на карабахския народ към мен – те просто виждаха в мен някакъв месия с камера, който ще покаже трагедията им пред света и, който, по-някакъв начин, ще направи така, че войната да свърши. Когато те гледат с тъжни и наивни очи, и в тях виждаш вярата, че следващият мой репортаж пред света ще донесе и край на войната, няма как да се откажеш, заради тази надежда трябва да продължиш. Когато разговарях с карабахци им обещавах, че скоро всичко това ще свърши и те ми вярваха и благославяха. Имам много силна духовна връзка с този народ, която продължава и днес. Понякога се шегувам в някои интервюта когато ме питат имам ли арменска кръв в мен? Исторически и биологически нямам, но по време на войната толкова много пъти съм дарявала кръв, за да спася живот, че в много арменци тече и днес моя, българска кръв.
Казват, че чувството за справедливост е емоционално, но не и рационално, но все пак то е онова, което прави един журналист истински, което го отличава от мнозинството ?
Да, разбира се, то е водещото в нашата професия и борбения характер, който е естествен за мен. Ако в теб не се преобръща всичко, когато виждаш несправедливостта, ако сърцето ти не е заето и с чуждото състрадание, няма как да успееш в нашата професия. И до ден днешен са пред очите ми всичките тези умиращи детски телца. Точно това виждах аз тогава – една неравностойна битка, една незащитеност на един народ и това породи у мен желанието да помагам до край, да подам ръка, да свърша една работа, която е по силите ми като професия. Да си истински професионалист това не значи да се затвориш в някоя библиотека и да пишеш, а да създадеш кадри за нещо, реално, което става пред теб, в дадения момент и час, да твориш сам една история на един народ Аз имах надежди, че всяка информация, която подам ще стане повод за размисъл в политиците. Но едва ли точно моята информация спря войната, тя продължи докато съветската система се разпадна, тогава и армията се изтегли, но оръжието остана в Азербайджан и естествено те започнаха сами да го използват.
Да се докоснеш до истината за живота, дори чрез войната, е мечта на всеки начинаеш журналист, признавам си и моя. Но все пак мисля ли си един журналист, една жена по време на битката, сред куршумите и танковете за онези малки неща, които изпълват ежедневието ни-за приятели, деца, любим?
Войната няма човешко лице, няма време за емоции. Имах специална моя молитва всеки ден с която отварях очи, молитва за оживяване, за това Господ да ми даде още един ден, още един шанс да направя своя репортаж и да помогна на тези хора. Имах свой автотренинг да пречиствам душата си от всички тези видения и картини. Имаше период, в който живеех в едно мазе на една военна болница и всеки ден гледах как умират хора, как умират деца и винаги плачех. До края не можах да приема, че войната трябва да изглежда едно разскъсано детско тяло. Войната е създадена от мъже, измислена от тях и не децата трябва да бъдат жертва в нея. Когато пред теб умират хора, деца, жени, няма как да мислиш за близките си, за любимите си – нямаш просто право на това, защото трябва да се концетрираш във всеки един момент. Ако нямаш висока концетрация и мотивация, няма как да оцелееш в една война. Не може да позволиш на умората или на емоцията да вземе връх.
Да не те е страх от предизвикателството на войната, да се бориш докрай с несправедливостта и да усещащ силно в сърцето си чуждото състрадание – това ли е рецептата – един далечен за нас народ да те обяви за герой в своята държава?
Да, наистина това е голямо признание за мен –да бъда герой на Армения, защото няма нито една жена, нито един чужденец, който да е удостоен с това звание. Веднага след войната получих и медал за храброст, както и званието „Полковник на Карабахската армия”, което си е един символичен знак за този военен път, който извървях. Получих това звание на първия голям военен парад на Карабах и бях много щастлива с това отличие. Аз станах и първият чужденец, който получи гражданство в Армения и арменски паспорт и до ден днешен го пазя. Извървах един военен път с камерата в нападенията и сред куршумите, един военен път, който извървя и Карабах, извървях своя път заедно с един народ. Направих 7 документални филма, които фактически се явяват и хрониката на една цяла война. Просто, в исторически и дори и в емоционален план, аз имах този човешки шанс да бъда полезна с присъствието си на една чужда война, на една война, която остави една голяма рана – раната на Карабах в моето сърце. Карабах преобърна начина ми на виждане за света, накара ме да преосмисля човешкото си присъствие на тази земя. Преосмислих живота си в личен, в професионален, в човешки план и чисто човешки осъзнах, че да съпреживяваш болката на другия е едно удовлетворение, най-голямото християнско правило на тази земя е да умееш, да чувстваш, да състрадаваш и да подадеш ръка.Това не е научило за съжаление човечеството днес. Гордея се, че един малък, но древен народ, какъвто е арменския ме постави в своята история на това почетно място. Мнозина казват, че арменците почитат Яворов заради стихотворението ”Арменци ”, а мен заради Карабах. Хубаво е наистина една българка да присъства в съвременната история на Армения със своите документални филми. Винаги в душата съм била българка, врекох се доброволна в една кауза, исках да видя края й и затова останах в Армения и Армения остана в мен. Бях сред топжурналистите, с много висок рейтинг, можех да избирам сред световните новинарски медии и в Америка, и в Европа, но, ако бях заминала нямаше да бъда аз, нямаше да бъда достатъчно последователна в каузата, за която се борех- щях да предам един народ и да не видя свободата му. Темата Карабах стана моята тема и не можех да я предам толкова лесно, затова и станах част от Армения.
Как минава днес ежедневието на един герой на Армения и на един „Полковник на Карабахската армия” от резерва ?
В началото водех едно мое предаване на доброволен принцип по арменската държавна телевизия срещу никакво заплащане за Карабах. Днес водя друго предаване в канал Арарат, но не на военни теми, а на социални теми. То се казва „Лъч” и защитава тези социални групи, които се нуждаят от поддръжка и подкрепа. Това пак е една последователност и вярност на моя характер – да бъда там, където съм най-нужна и да подам ръка на всеки, който има нужда. Аз съм автор на този проект, водещ и имам екип от 17 човека, с които заедно помагаме на хората. Работя любимата си работа, но най-много в този живот се радвам на огромната любов на арменския народ към мен, не толкова на институциите, на властта и на държавата, а на народа. Хубаво е да те чувстват като малък знак за качество на България на хиляди километри. Това е нещото, което ме води винаги напред и което си повтарям всеки един ден, че представям моята страна, моята България и нейната култура пред света.Това съм аз българката в Армения – Цветана Паскалева.
Източник: www.cross-bg.net
- Иво Инджев: По списък с писък
По повод дългия списък от журналисти и собственици на медии (и на журналистически съдби като работодатели), оповестени в най-новия списък на позора с надпис „ДС”, ще бъда кратък: призовах ги да не мълчат. Написах и книга, която се казва „Мълчанието е злото”.
Тяхна си работа. Направих си труда да извадя жилото на дамгосването със същото клеймо и си помислих, че и други биха постъпили така като предприемат необходимите стъпки срещу приковаването на кръста с пироните с формата на петолъчка.
Нима целта на упражнението по разсекретяването на досиетата не е точно в това : да се освободят зависимите от тяхната зависимост?
Ще кажете, че това е дълбоко лично. Така е. След толкова години днес и аз научих неща, които ме засягат дълбоко лично.
Сред оповестените журналисти с агентурно минало имам приятел, на когото съм бил кум. Там също е човекът, комуто наивно предложих първия си журналистически авторски материал на международна тема през 1981 г. (но бях натирен от него).
В списъка има мой приятел от края на 80-те години, когото искам да попитам за забранителния списък за изява на определени хора в националния ефир, в който попаднах тогава заради приказки срещу властта. Списък, в който аз, неговият приятел, бях посочен като враг през онази пролет на 1989 г. Списък, който му е бил известен и за който е отговарял (и за който и до днес никой в България не говори).
Сред имената на оповестените сега журналисти, които не пожелаха да се възползват от възможността да натрият носа на ДС като се самоосвободят чрез „саморазсекретяване”, е и колега, който ми предлагаше да се кандидатирам за шеф на БНР от името на „Подкрепа” в тази институция.
Да не говорим за едни собственици на медии (единият в консултантска сянка, другият на припек, закичен с орден от самия президент Първанов), на чиито солидарни усилия дължа честта да бъда свободен журналист извън техните медийни империи, откъдето се радвам да съм прогонен.
Направо не смея да погледна сега в достъпните вече за прочит досиета на някои от тях – особено на свързаните с управлението на ДС, което управляваше живота на всеки, дръзнал да се отклонява от „правилната“ линия по онова време. За други, които отдавна съм престанал да имам за приятели, защото са донасяли, знам. За тях не искам да научавам…
Понеже избрах друг начин за разсекретяване, понеже правя това от поне две десетилетия, си позволявам да кажа: щом се оставяш да бъдеш част от такъв списък, дейността ти на „тихия фронт” ще приключи с писък.
http://ivo.bg/
- Обявиха някои агенти на ДС от частните електронни медии
Десетки собственици на частни електронни меди и водещи на популярни радио- и телевизионни предавания са работили за тайните специални служби в миналото. Някои продължават да работят и днес.
Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (comdos.bg) оповести, че са проверени 2366 лица от 273 електронни медии.
Това са собственици, директори, заместник-директори, главни редактори, зам.- главни редактори, членове на редакционни съвети, политически коментатори, водещи на предавания, водещи на рубрики в радиа и телевизии, но само онези от тях, които работят от 2006 г.
Не подлежат на проверка по силата на действащия закон 1263 лица.
Извадени на светло са документи за агентурното минало – а за някои и настояще – на собственици като Радосвет Радев (Дарик радио), Георги Агафонов (Телевизия 7 дни), Петър Манджуков (Би Би Ти), Константин Тилев, Петър Пунчев (двамата създатели на FM+, а и на много други медии), Красимир Узунов (собственик и шеф на Агенция „Фокус“), Красимир Гергов (FM+, Джаз FM и др.), Ангел Киряксов (МСат), Тончо Бебов (Радио Браво-Варна) и др.
Между популярните водещи на предавания с агентурно минало са Тома Спростанов, Йордан Георгиев, Петър Вучков, Владимир Танев, Владко Мурдаров, Веселин Дремджиев и др.
Според Евтим Костадинов, председател на комисията, при тази проверка се проявява слабостта на закона, защото е трябвало да бъдат прегледани хората, работили още от 1989 г.Сега една значителна част от агентите на комунистическите тайни служби в четвъртата власт остават скрити, заради законовото ограничение, специално наложено от мнозинството на тройната коалиция (БСП-ДПС-НДСВ) в 40-то Народно събрание.
Това решение не позволява обявяването на сътрудници, работили за медиите преди 2006. Онези агенти, които в периода 1990 – 2005 г. са работили като журналисти и са имали възможността да манипулират обществото, няма да бъдат обявени.
Според Костадинов, цитиран от БГНЕС, „това е добър пример за възможност за разширяване на полето на действие на закона, защото при сегашното положение не може да се говори за пълно отваряне на досиетата“.
Законът предвижда проверките за заемащите публични длъжности като членовете на Министерския съвет, Народното събрание, съдебната власт да започват от 1990 г., докато за извършващите публични дейности – от 2006 г. Заради това разграничение не могат да бъдат проверени например ръководители на фалирали банки, социолози и бивши журналисти, които вече не извършват дейност, попадаща в обхвата на закона.
Сътрудниците на Държавна сигурност и другите специални служби, работили на ръководни длъжности в Българската телеграфна агенция (БТА), Българската национална телевизия (БНТ) и Българското национално радио (БНР) след края на 1989 г. бяха обявени от комисията през октомври-декември 2008 г. Някои от тях фигурират отново и в публикувания днес списък.
- Социализмът: секси и гроги
Димитър Денков
в-к „Сега“Преди години, когато БСП току-що бе поела сладката тегоба на управлението, по бузлуджанските поляни се разтичваха засукани моми с червени фланелки и къси полички, припяваха „Кой сега е номер едно“ и се натискаха да се снимат със Сергей Станишев.
На фланелките грееше бодрият слоган „Социализмът е секси“, подчертаван с мажоретско подрусване и пиарски намигания изцяло в стила на една власт, сигурна в себе си.
Тогава се очакваше преизбирането на Първанов за президент, въздухът трепереше от увереността в победата, Стефан Данаилов веселеше публиката със заръки към министъра на транспорта да направел теснолинейка до върха, за да извозва множеството в жегите.
Сега е извозена партията,
тия секси надписи ги няма, характерната за властта привлекателност е изчезнала, изчезнали са и повечето от момите, наети тогава за мероприятието. Наполовина са и привържениците, качили се на върха, от който започва българският социализъм.
След толкова години история и след първото пълномандантно управление от 1989 г. насам българският социализъм е гроги. Според официалните му представители той е изтощен от една етническа и една монархическа партия в коалиционен конкубинат, който сякаш е опорочил невинността на БСП.
Затова партията в лицето на ръководството и с телата на близо 20 000 привърженици ритуално се е качила и тази година на върха, та да почерпи от сакралното място сили за възстановяването си, както и да се убеди в дълбоката си невинност.
В нейния новоговор това се нарича „презареждане“, макар кампанията под това име да не й донесе никакви ползи в изборите, още по-малко – младежки гласове. Надали такива гласове ще привлече и новата младежка формация, която трябва да замени досегашните най-вече заради това, че от ръководствата им след изборите прозвучаха острите призиви за оставки.
Но какви оставки, когато с достойна за учудване последователност Станишев продължава да се връзва на инициативите на Кирил Добрев, за да се привличали младежи в партията с рекламни трикове, билбордове и пейнтбол?
Нима в управленския усет на човек с неговата биография може да изчезне убеждението, че ако младежи влизат и остават в БСП, не е толкова по политически, колкото поради семейни причини, пресичащи се с бизнес интереси на фамилията?
Всъщност тия интереси са образували такъв дебел слой над първичните социалистически идеи, че правят невъзможно покълнването им дори и на места като Бузлуджа, извън това, че ливадите са отъпкани, дъхът на кебапчета – задушлив, а преносимите тоалетни – недостатъчни да се излива на обозначени за това места вървящата в топли дни студена бира.
След тия ритуални качвания върхът остава осквернен така,
както е осквернен и българският социализъм след управление,
облагодетелстващо няколко семейства, вкл. и това на последния монарх, наред със стотина близки до властта фирми. Затова звучат нелепо, но пък обяснимо ранните перестроечни образи, които наред с „презареждането“ изпълваха тазгодишната бузлуджанска реч на партийния лидер.
„Много пъти БСП е била бита, но винаги сме се изправяли. Опитвали са се да ни смачкат, да ни вкарат в глух ъгъл, но никога не са успявали, защото никога няма да се откажем от идеала си за по-солидарно общество“, каза още Станишев. „Не всеки може да се изправи след такова поражение, но ние можем“.
Естествено най-популярният бе от филма „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе – за улицата, която трябвало да води до храма. Бузлуджа бил храмът, където партията – и Станишев – се връщали, за да се почерпели нови сили.
Колко пъти? Има нещо твърде двулично в подобни преповтаряния; още по-двулично става то, когато някой е паднал от власт с народен вот, но пък продължава да твърди, че нямало да позволи няколко лъжици катран да развалят кацата с мед, без да запита „Чия беше тази каца?“. Защото непредубеденият отговор е ясен:
това беше кацата на потомствената номенклатура,
пълнена с труда на цялото общество, но изпразвана от собствениците на обръчи.
И тъй като думата е за каци и социализъм, тазгодишният събор в Бузлуджа натрапва друга историческа аналогия. За да се започне на чисто, май трябва да се тръгне от по-ниско, от лозето на Габровски, а Бузлуджа да се остави известно време на самодивите, на чиито бели премени поне никому не ще хрумне да изтъпани надпис „Социализмът е секси“.
Макар че знае ли се при тия пиар-корифеи и при тази все презареждаща се след провали партия.
- Съюзниците, с които САЩ не винаги се гордеят
Политиците не винаги имат възможност да избират своите приятели. В името на добрите отношения със стратегически важни страни Вашингтон понякога си затваря очите за нарушения на човешките права, вътрешна непопулярност и дълбоки личностни недостатъци на техните лидери. Потискането на малцинствата, подклаждането на войни, отказът да се оттеглиш от властта, всичко това са неща, които могат да бъдат толерирани, ако някой политик или страната му могат да послужат на регионалните интереси на Америка. Понякога е толкова просто – като да издигнеш диктатор, повсеместното оплакване от времето на Студената война за американската външна политика, възнаграждаваща всеки враг на нашия враг.
Но понякога лидерите са наистина сложни хора, следващи съмнителни политически курсове. Предлагам един ненаучен и непълен преглед на лидерите, от които САЩ се нуждаят и понякога харесват, но които със сигурност ще влошат храносмилането ви.
Михаил Саакашвили, президент на Грузия
Какво Америка харесва в него: Западният уклон на Саакашвили личи от неговия личен живот, както и от политиката му. Той е получил образованието си в САЩ със стипендия от Държавния департамент, като учи право в Колумбийския университет и в Университета Джордж Вашингтон. От идването си на власт през 2003 г., Саакашвили се опитва да спечели членство за Грузия в Европейския съюз и НАТО. Той извърши значителни икономически реформи и превърна бившата съветска република в заплаха за традиционната сфера на влияние на Русия. Той дори води война с Русия миналото лято за контрол върху отцепила се провинция. Силната антируска и продемократична реторика на Саакашвили спечели на въоръжените сили на страната му военно обучение и доставки от западни източници. По време на визитата си в Тбилиси миналата седмица вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън увери Саакашвили, че САЩ ще продължат да го подкрепят, макар че се опитват да подобрят отношенията си с Русия.
Какво дразни САЩ: Въпреки твърдението на Саакашвили, че демократизира Грузия, политическите реформи са незначителни. Мирна антиправителствена демонстрация през 2007 г. прерасна в сблъсъци, след като той нареди на полицията да използва сълзотворен газ и водни струи, за да потуши протеста. Правителството на Грузия все още е с индекс 67 от 180 по скалата на „Трансперънси интернешънъл“. Кабинетът на президента е толкова екстравагантен, че някои го наричат „Дворецът на Калигула“. Междувременно следвоенни доклади сочат, че Саакашвили до голяма степен е виновен за провокиране на войната с Русия миналото лято, която струва живота на хиляди хора и завърши с окончателното отцепване на Абхазия и Южна Осетия. Американското приятелство с Грузия и подкрепата за влизането й в НАТО вбесяват Русия.
Виктор Юшченко, президент на Украйна
Какво Америка харесва в него: След оспорвана изборна битка през 2004 г. подкрепяният от Москва Виктор Янукович – чиито стражи, както се вярва, са се опитали да отровят противника му, в резултат на което по лицето му има дълбоки белези – обявява победа над Виктор Юшченко. Но народно движение, известно като оранжевата революция, започна вълна от протести срещу избирането на Янукович и направи така, че Върховният съд да отмени резултатите. Юшченко спечели повторните избори месец по-късно, което бе в ущърб на хегемонията на Русия в региона. Откакто дойде на власт, Юшченко също се стреми да присъедини Украйна към НАТО. Подобно на грузинския си колега, Юшченко също има лична връзка със САЩ. Съпругата му е американка с украински произход от Чикаго.
Какво дразни Америка: Мандатът на Юшченко бе помрачен от вътрешнополитически борби и нестабилни парламентарни коалиции, което вся съмнения в способността му да обедини страната. Правителствата му са белязани от обвинения за корупция. Във вътрешен план, той е обвиняван за изтощаване на украинската икономика, а популярността му не мърда от смешните 5 процента. Целта му да влезе в НАТО не е подкрепяна от мнозинството от украинците, да не говорим за Русия, която в отплата предизвика спорове за цената на природния газ, а понякога спира кранчето към страната в най-суровите зимни месеци. Близките връзки на Вашингтон с Юшченко обтегнаха отношенията на САЩ с Русия в момент, когато администрацията на Обама обеща да рестартира отношенията с Москва.
Силвио Берлускони, премиер на Италия
Какво Америка харесва в него: По времето на Буш Берлускони бе най-довереният съюзник на Америка в континентална Европа. За разлика от колегите си в Германия и Франция, той рядко критикуваше открито американската политика. Въпреки силната опозиция на италианската общественост, през 2003 г. той изпрати италиански войски в подкрепа на водената от Америка война в Ирак.
Какво дразни САЩ: 72-годишният премиер е циркаджия. Той води достоен за таблоидите партиен живот, наситен със секс скандали. Дори се намекваше, че бившият чешки премиер участвал в последната му оргия във вилата му в Сардиния, което го превърна в заплаха за съюзниците му и смути италианците (които въпреки това го избраха три пъти). Той привлече конгрес на адвокати в Италия, като рекламира „красивите секретарки“ в страната, а след избирането на Обама миналата година, каза пред медиите, че американците са избрали „млад и хубав президент със слънчев загар“. Премиерът е правил и абсурдни сравнения между собствената си популярност и тази на Исус Христос и Наполеон.
Асиф Али Зардари, президент на Пакистан
Какво Америка харесва в него: Вашингтон се нуждае отчаяно от Зардари, за да се пребори с ислямистите, живеещи в страната му или намиращи убежище там от войната на Америка в Афганистан. За разлика от бивши президенти, свързани с армията или разузнаването, той няма никакви връзки с талибаните и току-що приключи голяма военна офанзива срещу групировката. Зардари също така дойде на власт чрез избори, за разлика от предшественика си Первез Мушараф, вписвайки се хубаво в идеята за „свободата“. (Връзките на Зардари с американски служители прераснаха от приятелски в ухажорски, когато той каза на Сара Пейлин, че е „възхитителна“ и поиска да я прегърне на срещата си с нея през 2008 г.) Съпругата му, бившата министър-председателка Беназир Бхуто, трябваше да бъде президент, но бе убита по време на кампанията си.
Какво дразни САЩ: Откакто участва в политиката, на семейството се носи славата, че е корумпирано. Самият Зардари е наричан „Г-н Десет процента“ заради предполагаемия подкуп, който взема за държавни договори. По отношение на тероризма никак не е ясно дали усилията му да се пребори с талибаните дават резултат, отчасти защото обхватът на армията и популярността на централното правителство са ограничени в отдалечените провинции. Освен това президентът вече си спечели сравнения с Мушараф заради авторитарния си подход към общественото недоволство: неотдавна той забрани смс-и и електронни писма, които съдържат шеги по негов адрес.
Хосни Мубарак, президент на Египет
Какво Америка харесва в него: Този арабски лидер потуши ислямизма в Египет. Мюсюлмански братя, най-голямата, най-организираната и най-добре финансираната фундаменталистка групировка в арабската политика, бе неутрализирана от режима на Мубарак. Лидерите често попадат в затвора, а върху дейността им са наложени ограничения. Мубарак също поддържа участието на Египет в мирния договор с Израел (в замяна на пари от Вашингтон), сключен с посредничеството на Джими Картър. Той помогна също на Израел да запечата ивицата Газа, като ограничи влизането и излизането от палестинската територия.
Какво дразни САЩ: 81-годишният диктатор е открито против демокрацията и свободата на словото в Египет. Режимът му хвърля в затвора противници и цензурира печата. (През 2008 г. редактор на вестник бе хвърлен в затвора задето писал, че президентът е болен.) Манипулирайки изборния процес, Мубарак управлява чрез „извънредно положение“ от близо 30 години и се смята, че готви сина си Гамал за свой приемник.
Бенямин Нетаняху, премиер на Израел
Какво Америка харесва в него: Нетаняху се радва на двупартийна подкрепа в Конгреса, подобно на всички израелски премиери. Тъй като е прекарал част от живота си в САЩ, той говори безупречен, без следа от акцент, американски английски. Освен това е безкомпромисен в позицията си срещу ядрените амбиции на Иран. Нетаняху даде да се разбере, че правителството му ще попречи на Иран да се сдобие с ядрена бомба, независимо какво ще му струва това.
Какво дразни САЩ: Нетаняху се стресна от опита на Обама да преговаря с иранците и поиска твърд краен срок за отговора на Техеран. Междувременно дясното му правителство отказва да спре разрастването на селищата на Западния бряг, което е ключов елемент от мирния процес. За да формира коалиция в израелския парламент, той избра твърдолинейния политик Авигдор Либерман, който подкрепя „прехвърляне“ на израелските араби под палестински контрол. Някои в администрацията на Обама се безпокоят също, че Нетаняху може да нанесе превантивен удар на Иран, без предварително да уведоми Вашингтон или да поиска одобрението му. (БТА)
- Червената поляна иска да ти вярва, не да я тревожиш
Еврочикаго продължава да помества на страниците си анализите и размислите на вече бившия депутат от БСП Иво Атанасов. Както споменахме и в предишната публикация, част от сегашното ръководството на БСП го смята за непослушен, за „черна овца“, независимо от факта, че кюстендилци многократно го преизбираха за техен представител в парламента. А там пък той е от най-дисциплинираните и с най-малко неизвинени отсъствия. На последните избори БСП го предложи за мажоритарен кандидат от Пазарджик и го извади от листата си в родния му Кюстендил. Както знаете ГЕРБ спечелиха 95% от мажоритарните места, а БСП нито едно. Прочетете предишния анализ публикуван тук: « Все по-добрички, но все по-малко » . С днешните си думи Иво Атанасов довършва своите размисли.
Точката над И-то
Иво Атанасов
01 Август 2009В БСП всичко започва от върха – и самата партия, и промените в нея. От Бузлуджа тръгва началото й, а всички останали начала – от най-първата позиция в йерархията й.
Всяка година съм на историческата поляна под билото на Балкана, но никога – на трибуната, дори и когато в продължителния си депутатски период съм бил, така да се каже, правоимащ. Едва ли има смисъл да биеш толкова път, за да се натискаш за своята педя от пода на пренаселената сцена, да се дразниш от вип-маниерите на бързо повярвалите си нови звезди, от лицемерния нерядко възторг пред камерите и дори от по началнически тежкото дишане на неколцина странно големеещи се. Вместо да се дивиш от бодряческия смях, с който някои се силят да омаловажат и най-трудните дни от партийното битие, по-добре е да почувстваш пулса на поляната отсреща.
А тя, поляната, е неподправено възторжена и безкрайно благодарна, но… до време. Подвиква ти най-приятелски, докато се опитваш да си пробиеш път между насядалите групи от близки и далечни общини и области, спира те за автографи, настоява да се снима с теб. Стиска ти ръката, потупва те по рамото, удря те дружески по гърба, направо ти се хвърля на врата, прегръща те, целува те. Иска ти визитки, вкарва ти номера в паметта на джиесема си, урежда си срещи с теб, занимава те с проблеми. Кани те да седнеш при всеки, да споделиш онова, което си е донесъл. И ти опитваш безброй ракии – гроздови, сливови, кайсиеви и какви ли още не, от най-разнокалибрени шишета – и стъклени, и пластмасови, че и от дървени бърдучета. Отварят се разноцветни кутии, от които замезваш домати, краставици, сирене и докато се чудиш какво да правиш с остатъците от печените чушки, те ги вземат и, колкото и да ти е неудобно, ги стискат в ръцете си, та да не се мърси поляната. Както не искат да се цапа и партията. Сравнението е банално, но точно.
В това време на трибуната върви програма. Държат се речи, връчват се членски книжки, леят се песни. В един момент дори, зашеметен от ракиите и вниманието, ти се струва, че истинският връх е тук, на поляната, а не на сцената. Особено като чуеш подвиквания към официалните лица, повече или по-малко гневни реплики, тихо мърморене или звучни подсвирквания. Ако обаче и ти се включиш в критичните подмятания, в приглушеното или неприкритото недоволство, в идеята да оспориш авторитетите, камо ли пък да поискаш смени в отбора, недай си боже – на капитана му, поляната се настройва срещу теб, па макар и да си най-правият на света. Не ти е позволено да произнасяш онова, което тревожи поляната – нито на висок глас, нито дори под сурдинка. От теб се иска да бъдеш сред онези, на които тя вярва. Започнеш ли да й противоречиш в едно-друго, да я хвърляш в съмнения, да смущаваш фината й настройка, да разколебаваш отношението й към отделните имена в йерархията, поляната се чувства застрашена. Възприема те като човек, който върви срещу нея, усетът й за самосъхранение се активира и тя те изхвърля като чуждо тяло. Нищо, че години наред те е носила на ръце.
Тъкмо поради драгоценните особености на червената поляна промените в нашата партия са обречени да тръгват отгоре-надолу. Няма случай лидерът ни да е бил сменен в резултат на раздвижване в низините или пък след изглеждащото толкова просто на теория, но неприложимо на практика съревнование с друг кандидат. Винаги досега партийният шеф сам си е подавал оставката и едва след овакантяването на поста се е отваряла възможност за избор на нов. Така се случи даже и с Тодор Живков, колкото и срещу него да зрееше скрито натрупване на силите в част от елита. Ето как отговорността на лидера е по-голяма, отколкото на всеки член поотделно и на всички вкупом. Каквото и да направи, все ще се намери оправдание и дори ще му се прости. Който и да застане срещу му, поляната ще настръхне и ще го отлюспи. Ако е мераклия, може и да подобри рекорда на Тато от 35 години на върха. Поколенията ще се сменят, но Бузлуджа ще го посреща все така възторжено. Стига това да го удовлетворява.
Макар че отговорността на лидера, който и да е той, не е да печели доверието на червената поляна, то му е в кърпа вързано. А да разширява влиянието на партията в обществото, което далеч невинаги е пропорционално на бузлуджанските овации.Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
И една снимка от днес от поляната:
Дори червените бабички скочиха на БСП: Оставка! Червени тъпчигушковци! - Дянков: Ще спрем контрабандата и ще запълним бюджета
Намаляването на контрабандата през границите е основната задача в Министерството на финансите, за да се запълни дефицитът в държавния бюджет за 2009 г.
Това заяви в Русе вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков при първото му излизане извън София.
Очаква се дефицитът да достигна около 1,3 млрд. лв. след извършване на съкращения от около 1,2 млрд. лв. от разходите в министерствата.
От думите на вицепремиера стана ясно, че хора от неговия ранг до сега са покровителствали контрабандата, защото са печелели от това.
Симеон Дянков посочи за пример, че четири години не е била подписана наредба, която да даде право за проверки на горивата вътре в бензиностанциите и така се е ширела контрабанда.
Имало е дни, когато направо са се вдигали граничните бариери и са влизали камионите с контрабандата, каза Симеон Дянков. Вицепремиерът заяви, че
през 2008 г. стойността на загубите от контрабандата е била около 1,2 млрд. лв.,
което е почти равно на „дупката“ от 1,3 млрд. лв. Намаляване на ДДС, както е записано в предизборната програма на ГЕРБ, може да се направи в третата или в четвъртата година от мандата на това правителство, заяви Дянков.
Неговото мнение е, че намаляването на ДДС не може да стане в бюджета за 2010 г. и е съмнително, че се направи и за 2011 г., тъй като тогава той смята, че България ще излиза от кризата.
„Но излезем ли от кризата, ще е хубаво да бъде намален ДДС“, подчерта Симеон Дянков.
В Русе той съобщи, че очаква електронната връзка между структурите на НАП и митниците да се завърши до две седмици.
„Това е технически лесна задача, но досега е липсвала политическа воля да се направи“, каза вицепремиерът.
Според него чрез тази единна електронна система държавата ще получи нови приходи от около 200 милиона лева.
Симеон Дянков разговаря с ръководството на Териториалната дирекция на НАП в Русе, която е на първо място в страната по събираемост на приходите.
Много е възможно държавата да забави строежа на АЕЦ „Белене“, както и да продаде част от активите си в областта на енергетиката, за да уравновеси бюджета, заяви в интервю за „Блумбърг“, публикувано днес, Дянков.
„Вероятността да спрем проекта е 80%. Държавата няма средства да продължи, а в момента е трудно да се привлекат частни инвеститори заради световната криза“, каза Дянков.
Заем от Международният валутен фонд (МВФ) не е от нещата, които са приоритет за нас в момента, посочи той.
„Искаме да си сътрудничим в МВФ при анализа на бюджета за 2009 г.,
както и при подготовката на бюджета за следващата година. Анализът на МВФ може да бъде използван за евентуален заем догодина, ако се окаже, че не можем да балансираме дори и със съкращаването на разходите.“
България се сблъсква със бюджетен дефицит за пръв път от осем години. Според прогнозите на МВФ Брутния ни вътрешен продукт (БВП) ще се свие с 1% през 2009 г.
Фондът посъветва правителството да ограничи разходите с 20%.
Ако пазарите се успокоят, България може да издаде еврооблигации след девет месеца, каза още Дянков.
Размерът на заема от МВФ и на емисията еврооблигации ще зависят от размера на бюджетния дефицит.
Задлъжнялостта на правителството към БВП в момента е 13% от БВП. Кабинетът ще се опита да я задържи по 60%.
Източник: БТА
- ГРИША ГАНЧЕВ: ПЛАТИХ ОГРОМЕН ОТКУП ЗА АНГЕЛ БОНЧЕВ!
В авторското предаване на Росен Петров по bTV бизнесменът и президент на ФК „Литекс” призна в прав текст, че той е платил откупа за отвлечения директор на клуба Ангел Бончев.
„От какво се страхуваш? От отвличане?”, попита водещият Росен Петров Гриша Ганчев. „Не само!”, отвърна Гриша Ганчев. На въпрос за отвличането на Ангел Бончев, Гриша Ганчев отвърна, че и досега не му било изяснено и отрече да е било трик охладнелите отношения между него и Бончев. „Не беше трик. Този, който стои срещу тебе плати огромна за нашите мащаби сума откуп”, каза още президентът на „Литекс” Гриша Ганчев.
Той обаче избягна подробностите какво е смразило отношенията му с Ангел Бончев.
Ганчев каза още, че според него трябва да се сложи ред от желязна ръка и за това разчита на Бойко Борисов. „Познавам го от 20 години, този човек ще сложи ред в държавата!”, коментира Гриша Ганчев.
Още при отвличането на изпълнителният директор на ФК „Литекс” Ангел Бончев беше ясно, че този, който посегна на Бончев прекрасно знаеше, че посяга на Гриша Ганчев.
Бончев бе отвлечен в края на май 2008 година. Следх което пък бе отвлелена съпругата му Камелия след напълно нефелна полицейска акция при даване на откупа.
На извънредно заседание след отвличането на Бончев, ръководството на „Литекс“ го смени от длъжността, която заемаше.
Година по-късно Ангел Бончев коментира раздялата си с Гриша Ганчев така: „Този ход и до ден-днешен не ми е понятен. С него съм се виждал очи в очи три пъти, след като бях освободен. Аз не исках да влизам в разговори и в контакт, защото нямаше смисъл.Жалко, защото бяхме приятели 25 години. Колкото той има заслуга за това Литекс да е силен отбор, толкова имам и аз. Не трябваше да се разделяме така”.
Спецченгета коментираха след отвличането на Ангел Бончев, че той е станал жертва поради хазаратния си порок и участия в „черно тото” с колосални суми.
В пресата бе намесено името и на сръбския мафиот Сретен Йосич.
На бял свят бе извадена и връзка на Ангел Бончев с ортак на Йоца. Бончев е развивал съвместен импорт-експорт с Ненад Миленкович-Миленко. Според ченгетата от Белград името на Миленкович било замесено в 20 поръчкови убийства през 2000 г. Миленко се установил в България, след като избухва война между Войводинския и Земунския клан. Желко Ражнятович-Аркан е ликвидиран в началото на януари същата година, а няколко месеца по-късно Миленкович вече е регистрирал няколко фирми в България, сдобил се е с роден паспорт и върти търговия. Съвместната му фирма с Ангел Бончев носи името „Литекс парк“. Фирмата се занимавала с търговия на едро и с внос-износ, Миленко Миленкович изнасял за Сърбия българското кафе „Либерте“ и соковете „Куинс“ – все търговски марки на Гриша Ганчев. През 2003-та Миленко Миленкович е арестуван в България по настояване на сръбската полиция и Интерпол. Дни по-късно е екстрадиран от страната ни. Оттогава живее в Белград. Според местните журналисти Миленко работи за Сретан Йосич.
Въпреки че призна, че е платил колосалния откуп за Бончев, Гриша Ганчев не каза и дума за причината за разрива с Бончев. Пред в. „Стандарт“ Ангел Бончев отрича, че Гриша Ганчев е платил сумата: „Платени са 395 000 евро за мен и 157 000 евро за Камелия. Парите ги даде не Ганчев, а общата ни фирма „Литекс комерс“. Не искам да го виждам и чувам повече“.afera.bg
- Мадоф бил изненадан, че не са го разкрили по-рано
Осъденият на 150 години затвор нюйоркски финансист Бърнард Мадоф е изненадан, че американският борсов регулатор не разкрил по-рано гигантската му финансова пирамида, която погълна 65 млрд. долара, пише в.“Таймс“.
В първото интервю след изпращането му в затвора преди две седмици 71 годишният Мадоф говори открито за измамата и се разкайва за това, че е измамил хиляди хора.
Федералната комисия за ценните книжа и фондовите борси на САЩ (ФКЦКФБ) беше силно компрометирана, след като не успя да разкрие измамата на Мадоф, въпреки че нейни инспектори са се срещали с него няколко пъти.
Фондовият мениджър дори давал съвети на комисията как да регулира пазарите.
„Срещнах се с ФКЦКФБ няколко пъти и си помислих „хванаха ме“, каза Мадоф на адвокатите Джоузеф Кочет и Нанси Файнмън от Сан Франциско.
Адвокатите се срещнаха с него в затвора „Бътнър“, щата Северна Каролина, след като заплашиха, че ще заведат дело срещу съпругата му Рут от името на няколко инвеститори.
ФКЦКФБ провежда вътрешно разследване защо схемата е останала скрита толкова дълго.
Финансовата пирамида беше разкрита на 11 декември 2008 г., след като Мадоф признал за нея пред синовете си.
Борсовият регулатор, който получил няколко сигнала от инвеститори за измамата на Мадоф, ще оповести резултатите от разследването в рамките на няколко седмици.
Мадоф изглежда в добро здраве и по време на четиричасовия разговор беше много открит и отговаряше на всички въпроси, съобщи Кочет.
Мисля, че не е много щастлив да бъде там, но със сигурност не се оплаква, каза адвокатът.
Той отказа да даде подробности за признанията на финансиста за това как е ръководил измамната схема още от средата на 1990-те. Адвокатите ще използват информацията тази седмица в делото срещу Мадоф и неговия брат Питър, който беше управляващ директор на фонда.
Мадоф се призна за виновен по 11 обвинения, включително измама, пране на пари и кражба. По думите на Кочет финансистът бил много „разкаян“ и вярвал, че инвеститорите са си върнали всички пари.
БТА
- Вероятно всеки десети българин е бил свързан с ДС
„Зюддойче цайтунг“: Наследството на ДС още изпуска отровни изпарения
29 Юли 2009България се зае съвсем отскоро с осветляване наследството от комунистическата Държавна сигурност. Изкараното досега на повърхността поставя в затруднение новото правителство на Борисов, пише в сряда германският вестник „Зюддойче цайтунг“, цитиран от Дойче веле.
Вестникът отбелязва, че никъде в Източна Европа след падането на комунизма преди 20 години документирането на тормоза на някогашните тайни служби не бе подето така систематично, както в бившата ГДР, където още през 1990 бе създадено т.н. ведомство на Гаук. В Чехия или Румъния подобни учреждения съществуват едва от няколко години. В България съответният закон бе приет в края на 2006, на самия праг на влизането на страната в ЕС.
Така наречената комисия за досиетата се оглавява от адвоката и бивш депутат от БСП Ефтим Костадинов. В една читалня в наета от ведомството къща в центъра на София всеки българин има достъп до засягащите го документи. На шест месеца комисията публикува своя бюлетин – един дебел том, който Костадинов ми показва в своето бюро: „Казвам го без гордост – тук е името на нашия президент“, пише по-нататък авторът Клаус Брил.
Разкриването на миналото на Георги Първанов нямаше никакви последствия, също като разкритията за един бивш вицепрезидент и 21 души от президентската администрация и всички останали водещи политици, разобличени от комисията на Костадинов, отбелязва той и посочва, че агенти или доносници на бившата ДС са били 140 депутати от различни партии в парламента след 1990 година, сред които и Ахмет Доган, лидера на ДПС, и двама негови заместници. Осветяването на миналото на правителствените членове след 1990 година даде 117 попадения – все министри и държавни секретари, и дори бившия социалистически премиер Виденов. Списъкът на разкритията бе продължен с общински политици, кметове, съдии, журналисти и други обществени фигури.
Тази чудовищна равносметка повдига въпроса за проникването на комунистическите органи за сигурност в българското общество. Костадинов казва предпазливо, че всеки осми или всеки десети българин е бил свързан с тях по някакъв начин. В архивите са регистрирани 1.5 милиона имена – при осем милионно население на страната.
Това наследство продължава да изпуска своите отровни изпарения, пише „Зюддойче цайтунг“. В навечерието на последните избори комисията проучи 3234 кандидати, 142 от които бяха идентифицирани като бивши помагачи на ДС. Сред тях се оказа и Божидар Димитров, директорът на Националния исторически музей, който през 1973 е бил изпратен на работа във Ватикана като специален агент. Въпреки енергичните протести, премиерът Борисов го назначи за министър без портфейл, оповестявайки същевременно, че новият кабинет щял да отвори абсолютно всички досиета.
Случаят показва колко много работа остава в това поле. Говорителката на комисията Екатерина Бончева казва с усмивка: „Нашата работа действа като китайския номер с водните капки.“ Постоянното капене пробива камъка. Може би, завършва кореспонденцията си от София Краус Брил на страниците на „Зюддойче цайтунг“.
Източник: Медиапул
- Иво Атанасов (БСП): Все по-добрички, но все по-малко
Анализ за случващото се в БСП от един недисциплиниран неин партиец, но пък от най-дисциплинираните, с най-малко отсъствия, български депутати (вече бивш). След тези негови думи, познавайки историята и характера на «столетницата» не е трудно да предвидим ,че скоро ще бъде и бивш партиец. Революциите изяждат децата си, а БСП най-достойните. За това стават все по-малко и дано… все по-добри.
25 Юли 2009
Колонката на Иво Атанасов в „Дума“
Неведнъж съм доказвал, че ме няма във вътрешнопартийните битки. Предпочитам даже и тях да ги няма. Всичко да е тихичко, мирничко, спокойничко. Без напрежения и скандали. Преобладаващата част от членовете на партията са като мен. И сега, в тежките следизборни дни, жадуват всичко да върви кротко, па макар и постарому. Да забравим различните си мнения, да не влизаме в противоборства и да не правим каквито и да е движения – нито резки, нито дори плавни. Да сме добри помежду си.
Само че колкото сме по-добрички, толкова сме по-малко. По-нисък брой избиратели сме имали само на евровота преди две години, когато самоцелното обновление на БСП катастрофира. Сегашният ръководен екип, към който причислявам и себе си, тъй като в първите лидерски месеци на Станишев бях за известно време в Изпълнителното бюро, пое партията при 17 процента в изборите през 2001 г. и я върна на същото ниво. Това сме могли, това сме сторили. И тук няма никакво значение дали участието ни в управлението е било успешно, или не. Колкото и да сме критични, не бива да си затваряме очите пред постижения, каквито никое предишно правителство не е имало. Но какво от това? Избори се печелят не с успехи, а с доверие. А доверието към БСП е стопено. Разочарованието от нас е огромно. Не сме приятни на голяма част от избирателите, не ни искат. А хубост насила не става. Да разчитаме, че след някоя година ще ни заобичат в състава, в който сме сега – сплотени и добрички, означава да сме безпочвени мераклии.
Следователно промени са необходими, дори неизбежни, ако мислим не за себе си, а за партията и за свързаните с нея идеи и социални слоеве. Дали обаче ще се случат? След погрома на евровота през 2007 г. цялото Изпълнително бюро подаде оставка. После всички вкупом бяха преизбрани, с изключение на трима, при това – далеч не най-виновните. Оказа се, че оставките са театрални. Сега и такива няма. Щяло да бъде предателство, ако някой се оттегли, нямало алтернатива и какви ли не още води се носят през девет кладенци, та от десетия. Ето го новото лице на кариеризма – от нас по-добри няма, на кого да оставим партията, не можем да избягаме в най-тежкия момент.
Не искам ничии оставки, защото знам, че най-безболезнено е тези, които са олицетворение на разочарованието, да си тръгнат сами. Така сцеплението в партията не се подлага на изпитание. Когато преди време поех ръководството на БСП в Кюстендил, местната организация беше около средата на таблицата по постигания в изборите процент. Заедно с другарите постепенно я доведох до поредица от блестящи успехи, а на два пъти – дори до първо място в страната. На последните кметски избори обаче претърпяхме провал. В политиката невинаги може да се побеждава, а и вината за загубата очевадно не беше моя. Никой не ми поиска оставката, защото всички бяха наясно с причините, но и някой да беше настоял, можех да си осигуря подкрепата на повечето основни организации, както сега прави висшето ни ръководство. В партия като нашата, повечето от чиито членове гледат да си спестят главоболията, човек, ако няма вътрешна мярка, може да остане и пожизнен председател.
Това изкушение е доста силно, а и моят път в политиката е изряден като на малцина други, но си запуших ушите за песните на сирените и се оттеглих от партийните постове. Ясно ми беше, че така излизам и от парламента, и от политиката, но го сторих. Защото почувствах, че доверието към мен е накърнено. Не това на избирателя, а на партийната централа. Ако от „Позитано“ ме бяха послушали, щяхме да си спестим поражението в кметските избори, но те предпочетоха други душеприказчици, което в крайна сметка ни тласна към загубата. Не можеше да се правя, че не забелязвам това или че то е незначително.
Подаването на оставка от който и да е член на сегашното ръководство предполага поне две неща: отговорност пред партията и лично достойнство. Аз доказах, че не поставям себе си над партията. Време е това да сторят и други. В противен случай ще бъдем все по-добрички помежду си, но все по-малко.
Източник: www.ivoatanasov.info
- Доказано: Солариумите са канцерогенни
Солариумите и другите източници на изкуствено ултравиолетово лъчение попаднаха в категорията канцерогенни продукти, съобщават световните агенции.
В продължение на години се смяташе, че солариумите и кварцовите лампи „вероятно са канцерогенни“.
Така те бяха поставени във втора категория в класацията на базирания в Лион (Франция) Международен център за изследвания на рака към Световната здравна организация (IARC.fr).
Сега обаче те вече са в първа категория, което означава, че са „категорично канцерогенни за човека“.
До този извод стигнали 20 учени от 9 страни по време на заседание на Международния център, състояло се в Лион през юни. Изводите на експертите са публикувани в августовския брой на британското списание „Лансет онколоджи“.
Учените анализирали внимателно 20 изследвания за влиянието на солариумите и другите източници на изкуствено ултравиолетово лъчение и установили, че хора, които се излагат на тяхното действие преди 30-годишна си възраст, са по-предразположени с 75% да развият опасния рак на кожата меланом.
Учените освен това установили, че има връзка и между излагането на действието на тези уреди и вътреочния меланом.
Рисковете са по-големи и в двата случая, когато става дума за жени, уточнява Венсан Колияно от Международния център.
Прибягването до солариуми се е повишило сред хората под 30 години, отбелязва Асошиейтед прес по темата.
Във Великобритания лекарите са установили паралел между повишаването на броя на хората, страдащи от рак на кожата, и повишения брой на хората, излагащи се на лъчението на солариумите.
В страната например жени на 20 години са с диагноза рак на кожата. Има тенденция дори това заболяване да се откроява като водещо раково заболяване сред жените от тази възрастова група във Великобритания. А по принцип най-много би трябвало да страдат от рак на кожата хора над 75 години, допълва агенцията.
Според проучване на германската Асоциация за защита на кожата около 14 млн. германци на възраст между 18 и 45 години се пекат в солариуми, допълва Франс прес по темата. Една четвърт от тях са започнали това занимание между 10 и 17 години.
От Международния център към СЗО припомниха, че те не са регулаторен орган и че работата им се свежда до оповестяване на научни изводи. Националните санитарни власти са тези, които ще решат какво да предприемат, казва Венсан Колияно от центъра.
- Може ли България?
„Така ли, от Централна Европа ли си? И какво толкова ти харесва в България?! Нали при вас е по-добре?! Ние сме толкова скапана държава, че няма накъде! Ние никога няма да се оправим!“
Често се случва разговорите ми с българи да започват по подобен начин. Веднага щом разберат, че идвам от място, където според тях не цари такова безобразие, където няма корупция, нито убийства, хората са богати, никой от нищо не се оплаква и всички са възпитани и високо образовани, събеседниците ми се впускат да обиждат родината си.
Интересно е, че онези, които говорят по този начин, никога не са способни да обяснят какво точно не им харесва, но след петминутен диалог с тях дори непредубеденият слушател ще започне да мисли за България като за „по-малко качествена държава“. А какво остава за обикновения чужденец, който при срещата си с „българското“ вече е солидно „подкован“ от стереотипите за България, разпространявани от европейското обществено мнение.
Напоследък въпросът за образа на България в Европа придоби особена острота. Той бе поставен в центъра на предизборната кампания на една политическа сила и й донесе успех както на изборите за Европейски парламент, така и на тези за национален. Идеята на кампанията бе, че негативното отношение към България се дължи на нейните досегашни управници, които трябва да бъдат сменени от такива, които са в състояние да докажат, че „България може“.
Засега всичко се развива по план, виновните бяха свалени, а във властта влязоха лица, нови в политиката и поради тази причина опазили биографиите си чисти. Но
ще е прибързано да обявим мисията за успешна
Вероятно ще мине много време и трябва да бъдат положени доста усилия, докато България започне да се ползва с желания авторитет. Колкото и банално да звучи, трудното предстои. Българските избиратели в никакъв случай не бива да смятат, че като са показали, че могат да се ядосат и да гласуват масово, са направили всичко, което зависи от тях, а останалото е в ръцете на властта, от която се иска да „оправи държавата“. Наличието на политическа воля наистина е неотменимо условие, но промяна не може да се осъществи без участието на по-голямата част от гражданите.
Познавам доста българи, успели зад граница, и смятам, че съществен принос за тяхното развитие има подготовката, придобита при срещите им с българската чиновническа действителност. Точно благодарение на тази действителност, носеща основната вина за лошия образ на България, доста хора развиват комбинативното си мислене и способността си да анализират всяка ситуация, умения, които по-късно се оказват безкрайно ценни.
Самата аз имам две победи над тази действителност, които може да не са кой знае какво, но доказват, че промяната е възможна, стига човек да прояви достатъчно активност и
да не се оставя да бъде воден от инерцията
Първата от тях бе по време на работата ми като екскурзовод на група словашки туристи. Знаех от колегите, че за да не се чака на българската граница, на проверяващите трябва да се даде бира, натурален сок или пък сума в евро, „за да се почерпят“. И действително, докато единият граничен полицай проверяваше документите, общителният му колега директно ме попита: „А биричка?“, на което аз му отвърнах: „Добре, щом черпиш.“ Противно на очакванията, че ще последва отмъщение, човекът се отдръпна с наведена глава, а другият полицай просто махна на автобуса да продължи.
Втората ми победа е, че успях да се преборя с администрацията на общежитията на СУ „Св. Климент Охридски“ и да плащам същия наем като българските студенти. Разбира се, съгласно действащите европейски правила във всички страни от ЕС студентите по програма „Еразъм“ ползват същите права като местните. Само дето администрацията на студентските общежития упорито отказваше да признае, че и европейските студенти имат право на държавна субсидия, която се приспада от плащания наем.
А щом един чужденец с повече упоритост успява да защити правата си от издевателствата на някои чиновници, какво остава за българите? Вярвам, че всеки е в състояние да даде своя скромен принос България да стане страна, уважавана не само в Европа, но и от собствените си граждани. И е редно следващия път, когато някой нарече родината си „скапана държава“, да се замисли дали и самият той не носи отговорност за това тя да му изглежда такава.
Автор: Зузана Пиптова*
Публикувано в „Дневник“*Зузана Пиптова е родена в Братислава. Без да е с български произход, завършва българската гимназия „Христо Ботев“ в родния си град. В момента изучава „Югоизточноевропейски изследвания“ в Карловия университет в Прага, а през учебната 2008-2009 г. e в СУ „Св. Климент Охридски“ като студентка по програма „Еразъм“.
