Всички авторски страници

Авторски

• Прокурор от шпицкомандата на Цацаров набил дете. Шефката на СГП оказва натиск

  Материал на Биволъ

  

  В едно елитно столично учебно заведение вече не плашат децата с мутри и наркодилъри, а с Димитър Франтишек Петров – известен прокурор от Софийска градска прокуратура. В края на март той е нападнал, душил и бил дете в училищната лавка, защото го прередило на опашка. Деветокласникът /името се пази в редакцията от съображения за сигурност да пострадалото дете и семейството му/ отнася удари по лицето, а прокурорът го души с якето му. Шокираното момче е спасено от по-тежки и фатални последствия единствено след намесата на ужасени очевидци на ставащото. Детето е сърдечно болно, има здравословен проблем и само един Господ знае какво би могло да се случи. Училищното ръководство реагира веднага и вика полиция. Бащата на битото дете е известен за саморазправата върху него и веднага подава жалба в СДВР. След това обаче шефката на СГП Емилия Русинова лично го привиква за „профилактика“ и оказва натиск на училищното ръководство по телефона.

  #КОЙ е Франтишек

  Острието на Софийска градска прокуратура Димитър Франтишек Петров се превърна в медийна звезда след отказа да образува дело срещу Делян Пеевски по обвинение в набеждаване и прекратяването на досъдебното производство по случая #Яневагейт. То беше образувано по публикуваните в Биволъ разговори между съдийките Владимира Янева (бивш председател на Софийски градски съд СГС), Румяна Ченалова (бивш търговския съдия) и адвоката Момчил Мондешки. Той привика на няколко пъти на разпити в следствието заради разкритите магистратски разговори Асен Йорданов и Атанас Чобанов. Петров беше и единият от двамата прокурори, които „постигнаха“ мека присъда по делото „Червей“ срещу Владимира Янева. В разговорите Янева съобщава на Ченалова, че Цацаров й обещал да „завоалира“ нещата по тази афера, която доведе до отстраняването й като шеф на СГС.

  Тези успехи на Петров го позиционират в отбора на „шпицкомандата“ за поръчки в СГП, която според следователя Бойко Атанасов действа по инструкции на главния прокурор, за да държи в зависимости политическата класа. По команда от Цацаров подбрани прокурори в СГП „опраскват“ неудобни политици и „завоалират“ разследванията срещу удобните на властта – твърди Атанасов в серия интервюта за Биволъ.

  Димитър Петров очевидно е важен за статуквото, тъй като е налице натиск случаят да се потули. Неотдавна прокуратурата отчете шумно дейност срещу следователя Драгомир Енчев, който според съмнителна балистична експертиза стрелял по хладилника на съседа си. Прокурорите от звено „Антикорупция“ влязоха да претърсват жилището му година след инцидента. Но за обвинителя, раздал пред свидетели юмручно правосъдие на дете, няма такава публичност. Няма реакция и от ВСС. Нещо повече – налице е опит за недопустима намеса на административния ръководител на най-важната прокуратура в страната, която е компетентна да обвини Петров.

  Ще ме пререждаш, а?

  Повод за агресията срещу ученика станало банално пререждане на опашката. Момчето закъснявало за час и минало отпред, за да си вземе вода. Петров, чиито дъщери учат в същото училище, също бил на опашката по същото време. Прокурорът нахокал детето, то отговорило, след което Петров започнал самоволната физическа саморазправа, хванал го за гушата, завлякъл го няколко метра настрана и започнал да го удря. Версиите на очевидците се разминават по отношение на това как точно е бил ударен ученикът – с шамар или с юмрук. Актът на агресия обаче е потвърден факт. Всички очевидци твърдят, че деветокласникът е бил и „душен“ с дрехата си, преди лавкаджийката да се намеси, за да защити стресирания тийнейджър.

  Миналия петък потърсихме за коментар Димитър Франтишек Петров. Той заяви, че такъв може да ни даде идната седмица, защото сега шофирал.

  От училището обясниха за Биволъ, че пострадалото момче не е прередило обвинителя. В учебното заведение има „стъпаловидно“ влизане в часовете и вътрешен порядък за пазарене от лафката: до 08:00 в лавката пазаруват ученици от горен курс, а след 08:00 – малките. Ако родителите чакат за купони, децата са с предимство, защото трябва да влязат в часове. Димитър Франтишек явно не е бил уведомен за тази особеност, но публичния побой на възрастен с дете в училище е безпрецедентен акт, особено за отговорен магистрат, разпореждащ се с човешки съдби и дела от национална важност. Подобна постъпка не може да бъде оправдана, нито морално, нито законово.

  Училищното ръководство веднага се обръща към местното Районно полицейско управление. Първи се отзовава кварталният инспектор. Когато бащата на бития ученик идва след инцидента, ръководството на училището го праща в полицията, за да подаде жалба. От учебното заведение отчитат, че случаят се работи от СДВР, под ръководството на следовател. Според тях това е гаранция, че на него се гледа сериозно. Следствените органи вече са разпитали учениците – очевидци на инцидента, със съгласието на родителите им. От СДВР потвърдиха, че случаят се работи от сектор „Детска престъпност“ на криминалния отдел, но отказаха допълнителни подробности.

  Бащата разказа пред Биволъ че битият му син е със сърдечна операция и много се уплашил прокурорът да не го удари в гърдите. Подобен удар би могъл да предизвика съдечен шок, споделят специалисти. „Доколкото разбрах, той го ударил по лицето. Шамаросал го е и го е хванал за гушата. Ходихме на психиатър. С травма е детето от случката… Моят син не е бит никога. Не възпитавам децата си си бой. Най-малко ще позволя „някой си“ да го „възпитава“ по този начин.“ – разказва съкрушен бащата.

  Безумно обяснение: Петров бил „темпераментен“ и строг баща

  „От прокуратурата се обадиха, за да кажат, че знаят за случая и искат разговор.“ – съобщиха за Биволъ от училището. Педагозите деликатно отклонили предложението и то не се повторило. „Емилия Русинова, с нея разговаряйте, тя ни се обади.“

  Русинова е административния ръководител на СГП и съответно на Димитър Петров. Това е прокуратурата, която е компетентна да повдигне обвинение на прокурора след края на следствените действия. Важен е и въпросът защо разпитите се водят от полицията 6-о РПУ и дали тя е компетентния орган по такава преписка срещу действащ магистрат? В този аспект каквато й да е намеса на шефа на СГП е укорима. Въпреки упоритите ни опитите да се свържем с Емилия Русинова, тя отказа да приеме повикванията ни.

  Бащата на детето, който е таксиметров шофьор, обаче е бил повикан на разговор от Русинова в СГП, призна самият той пред Биволъ. Ръководителката на Софийска градска прокуратура го потърсила в момента, когато отишъл в съответното районно полицейско управление, за да подаде жалба. Директорката на училището първо му се обадила и казала, че Русинова е разговаряла с нея. Преподавателката поискала позволението му и съобщила неговия телефонен номер. Веднага след като завеждат заявителски материал в полицията, родителите на момчето са извикани в градската прокуратура. Русинова обяснила поведението на Димитър Франтишек с това, че бил „по-краен“ във възпитанието на децата си и такъв му бил темпераментът.

  Тези действия на шефката на темпераментния обвинител потвърждават порочната практика на неформални срещи със страни по висящи производства, които могат да се интерпретират и като директен натиск. Подобен е и случаят с текущия скандал #Дончевгейт, в който главният прокурор провел среща с издателя Сашо Дончев в офиса на Георги Гергов и изразил недоволство от карикатурите на Комарницки и предполагаемите политически пристрастия на своя събеседник. Важен факт е, че Дончев същевременно трябва да дава обяснения в СГП пред прокурор, подписал се „Петров“. Не е ясно обаче дали става дума за същия бияч.

  Биволъ очаква пълно медийно затъмнение на скандалния случай с прокурорското насилие. Очакваме също и пълна незаинтересованост, както от официалните отговорни институции в държавата, така и от Комисията за закрила на детето, така и от всички парламентарно представени политически партии в момента. Очакваме тотално тържество на беззаконието, цензурата и презумпцията за безнаказаност в клетата „държава“… на мутрите 🙁

  Снимка: БГНЕС

• Българско хоро за пети път в центъра на Брюксел

  За пети пореден път българско хоро ще се извие на централния брюкселски площад Grand Place. Стартът е в 14 ч. местно време.

  

  Голямото хоро е част от 11-ото издание на тазгодишния Balkan Trafik Festival 2017 г. Специални гости на фестивала са танцьорите от ансамбъл „Златна Тракия“ от Хасково и Народният оркестър на община Хасково, който бе възстановен само преди няколко седмици.

  Тази година организатор на събитието е българският евродепутат от ГЕРБ/ЕНП Ева Майдел. Тя продължава традицията, започната от Кристалина Георгиева, бивш зам.-председател на Европейската комисия (2014 – 2016 г.). Преди няколко дни председателят на Европейския парламент Антонио Таяни официално стана патрон на Българското хоро.

  Целта на Голямото хоро е да покаже културното богатство на България пред жителите и гостите на голям и космополитен град като Брюксел. /“Сега“/

  .

• Дали Хашим Тачи и Еди Рама ще съборят Балканите като домино?

  

  Белград, 21 април. Изявленията на министър-председателя на Албания, Еди Рама, и на президента на Косово, Хашим Тачи, че възможността за обединение между двете страни е реална, ако перспективата за членство в ЕС избледнее и вратата на Съюза остане затворена за Западните Балкани, предизвикаха остра реакция в Сърбия. Допълнително напрежение донесе и изявление на председателя на Националния съвет на албанците в Буяновац, Източна Сърбия, Йонуз Муслиу.

  Белградското издание „Alo“ цитира президента на Косово Хашим Тачи, че „след като Европейският съюз няма виждане нито за ситуацията в Косово, нито за проблемите на Западните Балкани и вратата на интеграцията остава затворена за албанците е напълно логично те да заживеят в една държава“. Изданието припомня, че това негово изявление идва само ден, след като подобна теза застъпи премиерът на Албания Еди Рама, в интервю за „Politico“.

  Според „Alo“ Еди Рама и Хашим Тачи искат война, говорейки за обединението на Албания и Косово, и това може да доведе до трета Балканска война

  Изданието „Vesti-online.com“ отбелязва, че между двете изявления на премиера на Албания и на президента Косово има само 48 часа разлика и със сигурност може да се говори както за синхронизирани действия между тях, така и за предварително разработена стратегия. „Албанските лидери Тачи и Рама събарят Балканите като домино“, пише още медията. Сръбското издание смята, че стремежът за промяна на границите неминуемо ще засегне и останалите балкански държави като България, Гърция, Македония и Република Сръбска, и цитира университетския преподавател професор Деян Мирович, който твърди че „действията на албанския фактор на Балканите винаги са били съгласувани с Брюксел и Вашингтон“.

  Белградският вестник „Kurir“ цитира председателя на Националния съвет на албанците в Буяновац, Източна Сърбия, Йонуз Муслиу, който предупреждава, че сърбите трябва да са доволни, ако албанците не поискат да вземат Ниш и се задоволят само с обединението на Албания и Косово, и с присъединяването на Прешевската долина. Статията на белградския вестник е озаглавена „Търсят война. Шиптарите искат да вземат и Ниш, докато Европейският съюз мълчи„, и в нея се твърди, че скандалното твърдение на албанския лидер от Прешевската долина идва само ден, след като президентът на Косово Хашим Тачи заяви, че отказът на европейска перспектива за Косово неминуемо води към обединение на страната му с Албания. Вестникът цитира и премиера Александър Вучич и министъра на външните работи Ивица Дачич, които смятат, че подобни претенции не трябва да плашат Сърбия, която е достатъчно силна да се защити сама, и отбелязва странното мълчание не европейските лидери.

  Излъчващата на албански език скопска телевизия „Алсат-М“ отбелязва, че сръбският премиер Александър Вучич е предупредил албанските лидери да са внимателни в изказванията и претенциите си и, че албанският стремеж за обединение няма как да се случи без конфликт с други страни, като това е въпрос, който засяга Сърбия, Македония и поне още две балкански държави. Според изданието, изявленията на Тачи и Рама са предизвикали гневни реакции в Сърбия.

  Председателят на сръбския парламент Мехо Омерович е поискал от ЕС незабавно да вземе отношение спрямо претенциите на албанските лидери Рама, Тачи и Муслиу за обединение на Албания и Косово, съобщава сръбското електронно издание „Вlic“. Омерович е заявил, че стремежът за обединение на албанските държави и за отцепване на три общини от Южна Сърбия е недопустим.

   

  Източник: Focus-news.net

• Christopher Caldwell: How to Think About Vladimir Putin

  By Christopher Caldwell, Imprimis.hillsdale.edu

  

  The following is adapted from a speech delivered on February 15, 2017, at a Hillsdale College National Leadership Seminar in Phoenix, Arizona.

  Vladimir Putin is a powerful ideological symbol and a highly effective ideological litmus test. He is a hero to populist conservatives around the world and anathema to progressives. I don’t want to compare him to our own president, but if you know enough about what a given American thinks of Putin, you can probably tell what he thinks of Donald Trump.

  Let me stress at the outset that this is not going to be a talk about what to think about Putin, which is something you are all capable of making up your minds on, but rather how to think about him. And on this, there is one basic truth to remember, although it is often forgotten. Our globalist leaders may have deprecated sovereignty since the end of the Cold War, but that does not mean it has ceased for an instant to be the primary subject of politics.

  Vladimir Vladimirovich is not the president of a feminist NGO. He is not a transgender-rights activist. He is not an ombudsman appointed by the United Nations to make and deliver slide shows about green energy. He is the elected leader of Russia—a rugged, relatively poor, militarily powerful country that in recent years has been frequently humiliated, robbed, and misled. His job has been to protect his country’s prerogatives and its sovereignty in an international system that seeks to erode sovereignty in general and views Russia’s sovereignty in particular as a threat.

  By American standards, Putin’s respect for the democratic process has been fitful at best. He has cracked down on peaceful demonstrations. Political opponents have been arrested and jailed throughout his rule. Some have even been murdered—Anna Politkovskaya, the crusading Chechnya correspondent shot in her apartment building in Moscow in 2006; Alexander Litvinenko, the spy poisoned with polonium-210 in London months later; the activist Boris Nemtsov, shot on a bridge in Moscow in early 2015. While the evidence connecting Putin’s own circle to the killings is circumstantial, it merits scrutiny.

  Yet if we were to use traditional measures for understanding leaders, which involve the defense of borders and national flourishing, Putin would count as the pre-eminent statesman of our time. On the world stage, who can vie with him? Only perhaps Recep Tayyip Erdoğan of Turkey.

  When Putin took power in the winter of 1999-2000, his country was defenseless. It was bankrupt. It was being carved up by its new kleptocratic elites, in collusion with its old imperial rivals, the Americans. Putin changed that. In the first decade of this century, he did what Kemal Atatürk had done in Turkey in the 1920s. Out of a crumbling empire, he rescued a nation-state, and gave it coherence and purpose. He disciplined his country’s plutocrats. He restored its military strength. And he refused, with ever blunter rhetoric, to accept for Russia a subservient role in an American-run world system drawn up by foreign politicians and business leaders. His voters credit him with having saved his country.

  Why are American intellectuals such ideologues when they talk about the “international system”? Probably because American intellectuals devised that system, and because they assume there can never be legitimate historic reasons why a politician would arise in opposition to it. They denied such reasons for the rise of Rodrigo Duterte in the Philippines. They do the same with Donald Trump. And they have done it with Putin. They assume he rose out of the KGB with the sole purpose of embodying an evil for our righteous leaders to stamp out.

  Putin did not come out of nowhere. Russian people not only tolerate him, they revere him. You can get a better idea of why he has ruled for 17 years if you remember that, within a few years of Communism’s fall, average life expectancy in Russia had fallen below that of Bangladesh. That is an ignominy that falls on Boris Yeltsin. Yeltsin’s reckless opportunism made him an indispensable foe of Communism in the late 1980s. But it made him an inadequate founding father for a modern state. Aleksandr Solzhenitsyn, whose writings about Communism give him some claim to be considered the greatest man of the twentieth century, believed the post-Communist leaders had made the country even worse. In the year 2000 Solzhenitsyn wrote: “As a result of the Yeltsin era, all the fundamental sectors of our political, economic, cultural, and moral life have been destroyed or looted. Will we continue looting and destroying Russia until nothing is left?” That was the year Putin came to power. He was the answer to Solzhenitsyn’s question.

  There are two things Putin did that cemented the loyalty of Solzhenitsyn and other Russians—he restrained the billionaires who were looting the country, and he restored Russia’s standing abroad. Let us take them in turn.

  Russia retains elements of a kleptocracy based on oligarchic control of natural resources. But we must remember that Putin inherited that kleptocracy. He did not found it. The transfer of Russia’s natural resources into the hands of KGB-connected Communists, who called themselves businessmen, was a tragic moment for Russia. It was also a shameful one for the West. Western political scientists provided the theft with ideological cover, presenting it as a “transition to capitalism.” Western corporations, including banks, provided the financing.

  Let me stress the point. The oligarchs who turned Russia into an armed plutocracy within half a decade of the downfall in 1991 of Communism called themselves capitalists. But they were mostly men who had been groomed as the next generation of Communist nomenklatura­—people like Boris Berezovsky, Vladimir Gusinsky, and Mikhail Khodorkovsky. They were the people who understood the scope and nature of state assets, and they controlled the privatization programs. They had access to Western financing and they were willing to use violence and intimidation. So they took power just as they had planned to back when they were in Communist cadre school—but now as owners, not as bureaucrats. Since the state had owned everything under Communism, this was quite a payout. Yeltsin’s reign was built on these billionaires’ fortunes, and vice-versa.

  Khodorkovsky has recently become a symbol of Putin’s misrule, because Putin jailed him for ten years. Khodorkovsky’s trial certainly didn’t meet Western standards. But Khodorkovsky’s was among the most obscene privatizations of all. In his recent biography of Putin, Steven Lee Myers, the former Moscow correspondent for the New York Times, calculates that Khodorkovsky and fellow investors paid $150 million in the 1990s for the main production unit of the oil company Yukos, which came to be valued at about $20 billion by 2004. In other words, they acquired a share of the essential commodity of Russia—its oil—for less than one percent of its value. Putin came to call these people “state-appointed billionaires.” He saw them as a conduit for looting Russia, and sought to restore to the country what had been stolen from it. He also saw that Russia needed to reclaim control of its vast reserves of oil and gas, on which much of Europe depended, because that was the only geopolitical lever it had left.

  The other thing Putin did was restore the country’s position abroad. He arrived in power a decade after his country had suffered a Vietnam-like defeat in Afghanistan. Following that defeat, it had failed to halt a bloody Islamist uprising in Chechnya. And worst of all, it had been humiliated by the United States and NATO in the Serbian war of 1999, when the Clinton administration backed a nationalist and Islamist independence movement in Kosovo. This was the last war in which the United States would fight on the same side as Osama Bin Laden, and the U.S. used the opportunity to show Russia its lowly place in the international order, treating it as a nuisance and an afterthought. Putin became president a half a year after Yeltsin was maneuvered into allowing the dismemberment of Russia’s ally, Serbia, and as he entered office Putin said: “We will not tolerate any humiliation to the national pride of Russians, or any threat to the integrity of the country.”

  The degradation of Russia’s position represented by the Serbian War is what Putin was alluding to when he famously described the collapse of the Soviet Union as “the greatest geopolitical catastrophe of the century.” This statement is often misunderstood or mischaracterized: he did not mean by it any desire to return to Communism. But when Putin said he’d restore Russia’s strength, he meant it. He beat back the military advance of Islamist armies in Chechnya and Dagestan, and he took a hard line on terrorism—including a decision not to negotiate with hostage-takers, even in secret.

  One theme runs through Russian foreign policy, and has for much of its history. There is no country, with the exception of Israel, that has a more dangerous frontier with the Islamic world. You would think that this would be the primary lens through which to view Russian conduct—a good place for the West to begin in trying to explain Russian behavior that, at first glance, does not have an obvious rationale. Yet agitation against Putin in the West has not focused on that at all. It has not focused on Russia’s intervention against ISIS in the war in Syria, or even on Russia’s harboring Edward Snowden, the fugitive leaker of U.S. intelligence secrets.

  The two episodes of concerted outrage about Putin among Western progressives have both involved issues trivial to the world, but vital to the world of progressivism. The first came in 2014, when the Winter Olympics, which were to be held in Sochi, presented an opportunity to damage Russia economically. Most world leaders attended the games happily, from Mark Rutte (Netherlands) and Enrico Letta (Italy) to Xi Jinping (China) and Shinzo Abe (Japan). But three leaders—David Cameron of Britain, François Hollande of France, and Barack Obama of the United States—sent progressives in their respective countries into a frenzy over a short list of domestic causes. First, there was the jailed oil tycoon, Khodorkovsky; Putin released him before the Olympics began. Second, there were the young women who called themselves Pussy Riot, performance artists who were jailed for violating Russia’s blasphemy laws when they disrupted a religious service with obscene chants about God (translations were almost never shown on Western television); Putin also released them prior to the Olympics. Third, there was Russia’s Article 6.21, which was oddly described in the American press as a law against “so-called gay propaganda.” A more accurate translation of what the law forbids is promoting “non-traditional sexual relations to children.” Now, some Americans might wish that Russia took religion or homosexuality less seriously and still be struck by the fact that these are very local issues. There is something unbalanced about turning them into diplomatic incidents and issuing all kinds of threats because of them.

  The second campaign against Putin has been the attempt by the outgoing Obama administration to cast doubt on the legitimacy of last November’s presidential election by implying that the Russian government somehow “hacked” it. This is an extraordinary episode in the history of manufacturing opinion. I certainly will not claim any independent expertise in cyber-espionage. But anyone who has read the public documentation on which the claims rest will find only speculation, arguments from authority, and attempts to make repetition do the work of logic.

  In mid-December, the New York Times ran an article entitled “How Moscow Aimed a Perfect Weapon at the U.S. Election.” Most of the assertions in the piece came from unnamed administration sources and employees of CrowdStrike, the cybersecurity firm hired by the Democrats to investigate a hacked computer at the Democratic National Committee. They quote those who served on the DNC’s secret anti-hacking committee, including the party chairwoman, Debbie Wasserman Schultz, and the party lawyer, Michael Sussmann. Then a National Intelligence Council report that the government released in January showed the heart of the case: more than half of the report was devoted to complaints about the bias of RT, the Russian government’s international television network.

  Again, we do not know what the intelligence agencies know. But there is no publicly available evidence to justify Arizona Senator John McCain’s calling what the Russians did “an act of war.” If there were, the discussion of the evidence would have continued into the Trump administration, rather than simply evaporating once it ceased to be useful as a political tool.

  There were two other imaginary Putin scandals that proved to be nothing. In November, the Washington Post ran a blacklist of news organizations that had published “fake news” in the service of Putin, but the list turned out to have been compiled largely by a fly-by-night political activist group called PropOrNot, which had placed certain outlets on the list only because their views coincided with those of RT on given issues. Then in December, the Obama administration claimed to have found Russian computer code it melodramatically called “Grizzly Steppe” in the Vermont electrical grid. This made front-page headlines. But it was a mistake. The so-called Russian code could be bought commercially, and it was found, according to one journalist, “in a single laptop that was not connected to the electric grid.”

  Democrats have gone to extraordinary lengths to discredit Putin. Why? There really is such a thing as a Zeitgeist or spirit of the times. A given issue will become a passion for all mankind, and certain men will stand as symbols of it. Half a century ago, for instance, the Zeitgeist was about colonial liberation. Think of Martin Luther King, traveling to Norway to collect his Nobel Peace Prize, stopping on the way in London to give a talk about South African apartheid. What did that have to do with him? Practically: Nothing. Symbolically: Everything. It was an opportunity to talk about the moral question of the day.

  We have a different Zeitgeist today. Today it is sovereignty and self-determination that are driving passions in the West. The reason for this has a great deal to do with the way the Cold War conflict between the United States and Russia ended. In the 1980s, the two countries were great powers, yes; but at the same time they were constrained. The alliances they led were fractious. After the fall of the Berlin Wall, their fates diverged. The United States was offered the chance to lay out the rules of the world system, and accepted the offer with a vengeance. Russia was offered the role of submitting to that system.

  Just how irreconcilable those roles are is seen in Russia’s conflict with Ukraine two years ago. According to the official United States account, Russia invaded its neighbor after a glorious revolution threw out a plutocracy. Russia then annexed Ukrainian naval bases in the Crimea. According to the Russian view, Ukraine’s democratically elected government was overthrown by an armed uprising backed by the United States. To prevent a hostile NATO from establishing its own naval base in the Black Sea, by this account, Russia had to take Crimea, which in any case is historically Russian territory. Both of these accounts are perfectly correct. It is just that one word can mean something different to Americans than it does to Russians. For instance, we say the Russians don’t believe in democracy. But as the great journalist and historian Walter Laqueur put it, “Most Russians have come to believe that democracy is what happened in their country between 1990 and 2000, and they do not want any more of it.”

  The point with which I would like to conclude is this: we will get nowhere if we assume that Putin sees the world as we do. One of the more independent thinkers about Russia in Washington, D.C., is the Reaganite California congressman Dana Rohrabacher. I recall seeing him scolded at a dinner in Washington a few years ago. A fellow guest told him he should be ashamed, because Reagan would have idealistically stood up to Putin on human rights. Rohrabacher disagreed. Reagan’s gift  as a foreign policy thinker, he said, was not his idealism. It was his ability to set priorities, to see what constituted the biggest threat. Today’s biggest threat to the U.S. isn’t Vladimir Putin.

  So why are people thinking about Putin as much as they do? Because he has become a symbol of national self-determination. Populist conservatives see him the way progressives once saw Fidel Castro, as the one person who says he won’t submit to the world that surrounds him. You didn’t have to be a Communist to appreciate the way Castro, whatever his excesses, was carving out a space of autonomy for his country.

  In the same way, Putin’s conduct is bound to win sympathy even from some of Russia’s enemies, the ones who feel the international system is not delivering for them. Generally, if you like that system, you will consider Vladimir Putin a menace. If you don’t like it, you will have some sympathy for him. Putin has become a symbol of national sovereignty in its battle with globalism. That turns out to be the big battle of our times. As our last election shows, that’s true even here.

  .

• Васил Иванов: Ако не записвах колегите, сега щяха да ме наричат лъжец

  

  С тази снимка илюстрира поста си журналистът: Понеже познавам манталитета на „колегите“, се застраховах

  Обвиниха ме, че съм записвал „колеги“. Ами аз ако не бях записвал, сега щяха да ме наричат открито „лъжец“. Понеже познавам манталитета на „колегите“, се застраховах. Това обяви журналистът Васил Иванов в обширен пост във Фейсбук по повод скандала между него и директора на “Новини и актуални предавания” в Нова телевизия Дарина Сарелска, преди участието й в сутрешния блок на медията.

  „Обидите на тези неразделни „гуру“ в журналистиката не ме засягат – точно от тях не. Засягам се от хора, които уважавам. А тези тук – едната Къртица от Златоград (б.р. – Сарелска) – известна на хората в Катуница, изградила кариера на криминален репортер и репутация на научаваща първа криминалните новини в един период, в който сутрин с черен джип пред БТВ я оставяше един емблематичен главен секретар на МВР (б.р. – Бенатова).

  Понастоящем чрез огромен бюджет, отделен за нея от шефката Сарелска, тя основно пътува по света, за да прави истинска журналистика – да види как някой българин в Маями или Лос Анджелис си прекарва деня. Все по такива приятни места. От време на време се разхожда за включвания на живо от европейски столици – за да съобщи на живо новини… които й диктуват в слушалката от международния отдел на Нова в София.

  Другата от тази компания беше добро момиче, дойде преди време от Червен Бряг или някъде от този район. Без дори да е разговаряла с мен, започна обидите. Без дори и 1 процент да допусне, че може да имам право и поне да ме попита (б.р. – не можем да предположим за кои от двете колежки говори).

  Но, това е „елитът на журналистиката“ у нас и няма повече да сея ерес срещу тях. Те нека ме обиждат. Нищо, че се правят, че няма записи. А записите направих с колеги, за които имах съмнения, че си говорим едно и ако реша да предприема съпката, която предприех, ще застанат под команда срещу мен, за да запазят заплатките си, и ще ме нарекат в хор с Къртицата Сарелска и нейните приятелки „лъжец“. Бях решил да не пускам записите, ако Марин Николов има доблестта да каже онова, за което и двамата се ядосвахме и коментираме почти година. А то още същия следобед след като Сарелска им дава знак в нюзрума, всички те по едно време, в един и същи час, пуснаха в профилите си съобщения, че лъжа и, че не са чували за цензура. Марин също. Ако не го беше направил, бях решил да не използвам записа с него – завършва поста си Иванов. /Faktor.bg/

  

• Пародията на референдум роди пародия на султан

  Иван Сотиров, Bulgariaanalytica.org

  

  Провеждането на референдум от един авторитатен режим, само по себе си е абсурд. Прякото допитване до народа е висша форма на демокрация, която предполага пълната свобода на гражданите да изразят своята воля и тя да бъде отчетена честно. Може ли да говорим за свободно изразяване на волята на гражданите в една държава, в която се води фактическа гражданска война, в която има обявено извънредно положение, в която са арестувани по инсцениран опит за преврат десетки хиляди души, включително и опозиционни лидери? Може ли в страна, в която властва цензурата, насилието, терорът и страхът, да говорим за честни и свободни избори? Няма по-голям цинизъм от това да използваш най-висшата форма на демокрацията, за да легитимираш едноличния си режим. По същия начин, след Втората световна война, болшевиките провеждаха в условията на терор и насилие референдуми в някои от окупираните от СССР държави за налагане на промяна на държавното им устройство.

  Изумително е, че много хора и лидери с демократични претенции не само, че приемат това, което се случи в Турция, за референдум, но дори и говорят за провала на референдума като инструмент на демокрацията. Авторитарният режим в Турция е факт преди провеждането на фарса, наречен „референдум“, и е крайно непочтено и лицемерно вината за легализацията на този режим да се стоварва основно и единствено на турския народ. Напротив, това, което се случи на 16 април, беше шамар на народа за диктатора. Мощният репресивен апарат на режима на Ердоган, чрез насилие, фалшификации и цензура успя да си осигури символична преднина от по-малко от 2%. Въпросът е дали Европа и САЩ ще си затворят очите пред това безобразие и дали ще предадат достойната съпротива на десетки милиони турски граждани за защитата на демократичния и светски характер на Турция. Ще признае ли демократичният свят пародията на референдум срещу демократичните устои на Турция? Ще продължат ли САЩ и ЕС линията на безпринципни компромиси с един самозабравил се диктатор? Либералната демокрация не може да се прилага по целесъобразност, защото така тя се превръща във вредна и цинична пародия по подобие на т.нар. „референдум“. Когато либералната демокрация се използва като инструмент за дребни икономически и политически сметки, цената която се плаща в дългосрочен план е много по висока, но за съжаление тя се плаща от народите, а не от политическите елити. През XX век народите на Европа и в целия свят платиха много висока цена заради късогледството и конформизма на лидерите на развитите демокрации. Диктаторите на миналия век и мащабите на престъпленията, които извършиха срещу човечеството, бяха немислими без съучастието на демократичните лидери. Премълчаването е една от най-отвратителните форми на съучастие.

  Разбира се, може да се изчака поредният диктатор да се провали закономерно, защото такава е съдбата на всички диктатори. Конфронтацията на режима в Турция с ЕС и САЩ е гаранция за икономически срив и загуба на воененостратегически потенциал. Затоплянето на отношенията с режима в Кремъл е по-скоро ситуационен антизападен пакт, отколкото траен съюз. Между Турция и Русия има непреодолимо исторически и географски предопределено стратегическо съперничество за влияние в Близкия изток и на Балканите. Турция има и унаследено тежко съперничество за лидерство в ислямския свят, както с Иран, така и с арабските страни. Войната на режима с кюрдите е минала точката на незавръщане, а разделението между светски ориентираните хора и религиозните фундаменталисти е много тежко. За всеки разумен човек е ясно, че неоосманистките претенции на Ердоган са не по-малко смехотворни от амбициите на Мусолини да възстановява римското величие на Италия. Всички опити за връщане на историята и възстановяване на отминало величие са се превръщали във фарс. Провъзгласяването на Ердоган от неговите противници за султан, е незаслужен и необмислен комплимент за него. Султаните са били вярващи хора, а от 1517 (след обявяването на Селим I за халиф) те са били и духовни водачи, а не религиозни фанатици. Дори и най слабите владетели на Османската империя, не са си и помисляли да злоупотребят с абсолютната си власт като се отклонят от наследените от Персийската през Римската империи доктрини за прагматично съобразяване с традициите и вярата на народите и общностите в рамките на империята. Отделен е въпросът, дори от формална гледна точка, че е неканонично и парвенюшко провъзгласяването за султан на човек, който не е кръвно свързан с Османската династия.

  Въпросът: дали Ердоган е религиозен фанатик или религиозен спекулант, е въпрос между него и неговия бог*. Дали налудничавите му нападки срещу лидери на държави от ЕС бяха предреферендумен цирк или не – не е въпрос от особено значение. Същественото е, че този човек е един опасен диктатор и колкото по-дълго време демократичният свят си затваря очите за това, толкова по-големи ще бъдат пораженията, които той ще нанесе на страната си, на региона и на Европа. Ако спрямо режима на Ердоган бяха наложени твърди санкции, той можеше да загуби дори и собствения си „референдум“. С приемането на пародията на допитване до народа, този пародиен султан ще бъде окуражен за нови и все по-опасни авантюри. С диктаторите трябва да се действа така, както се действа с терористите – безкомпромисно. Те имат друга ценностна система, те вярват само и единствено в грубата сила и затова те се съобразяват само със силови аргументи. За диктаторите компромисите не са проява на добронамереност, а на слабост, която им дава кураж за ескалация на претенциите. Най-лошата политика на ЕС и САЩ по отношение на режима в Турция ще бъде, ако не се скъса с илюзиите, че със затваряне на очите, тактически ходове и умерен натиск може да се постигне добър резултат. За Едоган Западът винаги ще бъде екзистенциален враг, за катастрофата в която той вкарва страната си пропагандата на режима му ще обвинява либералните демокрации и най-вече САЩ, а на опозицията, която основателно ще се чувства предадена, непрекъснато ще й се повтаря мантрата за меркантилният и егоцентричен Запад.

   

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: Бог е един за всички, за последователите и на трите световни монотеистични (единобожни) вери. Защото, каквито и да са различията между тях, няма как всяка от тях да проповядва и да изповядва, че има един-единствен Творец и Създател на всичко и невидимо във Вселената, и в същото време да има един отделен Творец и Създател на всичко видимо и невидимо за евреите, втори – за християните и трети – за мюсюлманите. Това за съжаление не се разбира не само от мнозина светски изследователи, но и от мнозина религиозни водачи и вярващи и от трите монотеистични вери. Не се разбира или не се знае от мнозина и това, че думата „Аллах“ например е арабската дума за Бог, единствения Бог, която има общосемитски езиков корен и с думата „Аллилуя“ например, с която християните – и православни, и католици – славят Бога в своите литургии и меси. Както и с казаните от Иисус Христос думи на кръста на арамейски, според евангелските свидетелства: „Илли, Илли, лама савахтани? („Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?“).

• Представяне на „Великденско вино“ в Балканския център в Трой

  ЗАПОВЯДАЙТЕ

  на представление на пиесата „ВЕЛИКДЕНСКО ВИНО»
  от Константин ИЛИЕВ

  в събота, 22 април от 19:00 часа в Балканския център, 1451 Е. Beaver Rd., Troy 48083

  Сценична реализация: Емил Стоев
  Консултант: Ивайло Христов

  Вход: $25

  

  Пиесата “Великденско вино” е играна в течение на десет години в Драматичния театър “София”, десет години в Народния театър “Иван Вазов”, както и в почти всички български театри. Особеното в нея е, че привлича публиката с необикновения поглед върху взаимоотношенията Васил Левски – Поп Кръстьо, оставяйки свещеника от своя гледна точка да разкаже кое как е станало.

  Пиесата е избрана за най-добрия драматургичен текст на ХХ век в България.

  Представлението не се препоръчва за деца под 12 години.

  Организатор: Български културен център – Детройт, 586-202-4605 Даниела Начева

  

  .

  Източник: BulgariansinDetroit.com

• Откри се 44-то НС. Борисов иска мир в парламента, Нинова не очаква пълен мандат

  Най-възрастният присъстващ депутат Тома Томов откри първото заседание на новоизбраното 44-то Народно събрание. В пленарната зала присъстваха 234 депутати. На откриването присъстваха още президентът Радев, вицепрезидентът Йотова, служебният премиер Герджиков, министри, патриарх Неофит, главният мюфтия Мустафа Хаджи, представители на други вероизповедания, евродепутати, представители на други институции и на дипломатическия корпус.

  .

  Борисов иска мир в парламента, Нинова не очаква пълен мандат
  Дебютантът Нона Йотова иска да е като Мелина Меркури

  Парламентът се напълни с депутати, час преди старта на първото заседание на новото народно събрание, което започва в 10,00 ч.

  Ако изборите бяха мажоритарни, ГЕРБ щеше сигурно да има 130 депутати, коментира на влизане в сградата лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов. Залогът ни е държавата. С нищо се опитвам не да провокирам, дърпам юздите на партията да може колкото по-смирено. Виждате колегата Герджиков брои дните като в казармата. Трудно е и много тегаво. Всичко, което е добро като предложния и от опозиция, ще бъде приемано. Аз съм за мир и стабилност. Нинова много работи каза за един месец. Народът каза друго. Никога няма да наруша първи добрия тон, заяви Борисов.

  Пожелавам на този парламент да работи така, че повече хора да могат да кажат, че благодарение на неговата работа живеят по-добре, обяви лидерът на БСП Корнелия Нинова. Тя обаче заяви, че не очаква 44 НС да изкара пълен мандат. Според нея изборното законодателство е на дневен ред и е добре да се започне с него в началото, а на да се оставя както винаги за края, месеци преди избори. Тя заяви, че БСП подкрепя смесена избирателна система, мажоритарна и пропорционална.

  Номинираният за председател на парламента и депутат от ГЕРБ Димитър Главчев посочи, че Цецка Цачева му е предложила съветите и помощта си, ако има нужда. Главчев благодари за номинацията и гласуваното му доверие и добави, че ако депутатите одобрят кандидатурата му, той ще приеме поста председател на НС.

  „Работих с Цецка Цачева в миналия парламент и съветите й бяха безценни. Вчера се чухме и ми предложи услугите си. Ще разчитам на нея и на готовността й да ми бъде от полза“, посочи той.

  „Воля“ толкова вдигнахме летвата, че голяма част от партиите започнаха да преписват част от нашите послания. Голяма част от тях са вкарани в програмата на ГЕРБ и Патриотите. В тази връзка не виждаме проблем да ги подкрепим, заяви лидерът на партия „Воля” Веселин Марешки. „Ако с 12 човека успеем да свършим и 10% от нещата, които планувахме, ще е успех”, допълни той.

  Надявам се на един премерен и културен тон в 44-тото Народно събрание, заяви актрисата Нона Йотова, която влиза в парламента като част от гражданската квота на левицата. Тя е депутат за първи път и призна, че много се вълнува. Неин идол е гръцката актриса и политики Мелина Меркури, която е била и депутат, и министър на културата в Гърция.

  Надявам се мандатът ми да е активен, динамичен и изпълнен с много срещи, каза Теодора Халачева. Тя е най-младият народен представител от БСП – на 25 години, и е бивша манекенка.

  Много лошо стана, че президентът Румен Радев свика парламента днес, имам рожден ден и трябва да черпя 240 депутати, с журналистите става голям масраф, каза лидерът на „Атака“ Волен Сидеров.

  .

  ГЕРБ влиза в 44-тото Народно събрание със заявка за 4-годишен мандат

  Това каза зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов от трибуната на Народното събрание по време на първото заседание на 44-ия парламент. Цветанов благодари на избирателите, подкрепили ГЕРБ, които с гласа си са препотвърдили подкрепата си за реални решения за страната. По думите му преговорите за коалиционно управление отчитат желанието на хората за дясно-центристка политика.

  Цветанов заяви, че се надява политическият рекет да остане в миналото. „ГЕРБ ще настоява за прозрачност и ясни принципи на управлението, за да не бъдем жертва на партийни и вътрешнокоалиционни интриги“, заяви той.

  Цветанов заяви, че е нужен не само политически, но и обществен консенсус по приоритетите за страната.

  „Продължаваме реформата на съдебната система“, каза Цветанов и добави като приоритети качественото образование и здравеопазване както и икономическия просперитет. Той заяви, че е против идеята на президента за промени в Изборния кодекс. Той заяви, че ПГ на ГЕРБ би желала да работи в условията на 44-ото Народно събрание в добронамереност. Той посочи, че българският народ е мъдър и винаги усеща фалша в политиката и напомни, че България е парламентарна република.

  „Ще поставяме като приоритети законодателните инициативи, произтичащи от нуждите на националната ни сигурност“, каза още Цветанов. „Ще продължим неотклонно по пътя на евроатлантическата интеграция. Тя расте на фона на засиленото влияние на трети страни в региона на Черно море и Балканите. Сътрудничеството между ЕС и НАТО трябва да се задълбочи“, каза още Цветанов.

  Източник: OFFNews

• Канада отменя визите за някои българи и румънци

  

  От 1 май 2017 г. гражданите на България, които отговарят на изискванията, ще могат да подават молба за електронно разрешително за пътуване (eTA) вместо виза, съобщиха от посолството на Канада за Румъния, България и Молдова. Новите правила влизат в сила в 16.00 часа българско време. Това е първата фаза от отпадането на визовия режим и тя засяга българите, които са имали канадска виза в последните 10 години, или които в момента притежават валидна неимигрантска виза за САЩ.

  Визите за всички български граждани ще отпаднат окончателно на 1 декември 2017 г. Дотогава те ще се нуждаят от виза, ако влизат за първи път или повторно в Канада с кола, автобус, влак или кораб, включително и пътнически кораб.

  eTA ще улесни пътуването до Канада за много българи. Подаването на молбата е прост и евтин онлайн процес, който отнема само няколко минути. eТA е валидно за срок до пет години и позволява на пътуващите да летят или да преминават транзитно през Канада колкото често желаят, за краткосрочен престой (обикновено за непрекъснат период до 6 месеца) да учат, да преминават транзитно, за посещение или за бизнес. В повечето случаи eTA се издава в рамките на минути от подаването на молбата, уточняват от посолството.

  „Канада цени особено много партньорството си с България“, каза г-н Кевин Хамилтън, посланик на Канада в България. „Опростяването на процедурите за пътуване насърчава по-доброто разбиране и създава повече възможности за засилване на нашите жизненоважни междучовешки, бизнес и туристически връзки.“

  От 1 декември нататък всички български и румънски граждани вече няма да се нуждаят от виза, за да пътуват до Канада по въздух, суша или море, за престой до шест месеца. Все пак, подобно на други освободени от визови изисквания туристи, те ще се нуждаят от eTA, за да се качат на полет за Канада. Допълнителна информация ще бъде предоставена на уеб сайта на Министерството на имиграцията, бежанците и гражданството на Канада през ноември 2017 г. /“Сега“/

  .

• Кой и как загуби Турция за демократичния свят?

  Алекс Алексиев, Вulgariaanalytica.org

  

  На 17-ти април западният свят се събужда с един въпрос, чийто отговор не търпи отлагане: „Кой и как загуби Турция?“ Вчера Турция вероятно завърши шокиращия си преход от дългосрочен съюзник в НАТО и от една макар и несъвършена демокрация към ислямистка диктатура, която заплашва Запада и мира в Близкия изток повече от всяка друга държава с влияние, включително Русия. Ще има много отговори, извинения и оправдания за това тъжно положение, но безспорен е фактът, че Турция е загубена като приятел на Запада, и то може би за дълго време.

  В навечерието на турския референдум от 16-ти април, все още много западни анализатори продължаваха да поддържат аргумента, че все още не е ясно коя посока ще избере Турция, т.е., имаше хипотеза, че Ердоган може да загуби референдума. Това беше по-скоро проява на умишлена самозаблуда, отколкото поглед върху турската реалност. Истината е, че Турция престана да бъде демокрация преди доста време и да очакваме, че при тези условия може да се проведат демократични избори е пожелателно мислене. За това говорят ясно изброените тук скорошни развития след предполагаемия преврат през юли миналата година: снемане на имунитета на законно избрани парламентаристи и вкарването им в затвора с фалшиви обвинения в тероризъм, арест и лишаване от свобода на близо 85 законно избрани кюрдски кметове, на 1478 политици, закриването на стотици неправителствени организации и медийни институции и уволняване на безброй учители, университетски преподаватели и служители в правителството. Друга правителствена репресия, напомняща комунистическия преврат в Източна Европа след Втората световна война, бе конфискуването от Ердоган на поне 600 частни компании на стойност 10 милиарда щатски долара и обвинението им в тероризъм. Общо 130 000 турци са били уволнени от своите постове във властта и поне 45 000 са били арестувани. Откъдето и да погледнем, това е най-голямата политическа чистка, която Европа е виждала от времето на Сталинските репресии през 1930 г. или комунистическия преврат в Източна Европа.

  Как стана така, че всичко това се случи почти без демократичният Запад да го отбележи, камо ли да изрази своето неодобрение? Несъмнено тепърва предстоят многобройни анализи и оценки на случилото се в Турция, но можем да започнем с излагането тук на някои очевидни грешки в изчисленията. Въпреки, че беше ясно от самото начало, че Ердоган е ислямист и в червата и че е самопровъзгласил се „слуга на шериата“, това не попречи на западните политици, като например администрацията на Обама, които никога не губят надежда да срещнат демократичен ислямист, да обявят Турция на Ердоган за „силна, жизнена, светска демокрация“. Не попречи и на държавния секретар да отправи строга забележка към други страни „ да научат уроците, които Турция е научила и прилага всеки ден“. Тези кухи пустословия бяха предлагани от Съединените щати, докато Ердоган арестуваше десетки журналисти, критикуващи политиката му и хвърляше стотици висши военни в затвора по скалъпени обвинения в заговор срещу държавата. Нищо чудно, че много светски турци държат Вашингтон отговорен за съучастие в ислямизацията на страната си. Още една класическа погрешна преценка от по-близкото минало беше направена след катастрофалната грешка на канцлера Ангела Меркел, когато през септември 2015 г. тя покани милиони имигранти да дойдат в Европа. Тъй като Меркел не желаеше да признае своите грешки, тя се опита да реши проблема, разчитайки на Ердоган за спирането на мигрантския прилив, в замяна на пари. Това предсказуемо доведе до още по-голямо нежелание у Европа да се изправи срещу турските злодеяния, като по този начин убеди Ердоган, че може да изнудва Европа, за да продължава да му плаща.

  Все още предстои и Вашингтон, и Брюксел да анализират и установят какво означава загубата на Турция за демократичния свят, но и това ще стане съвсем скоро, защото трансформацията от надежден съюзник в опасна ислямска държава на страна-кръстопът между Европа и Азия ще има огромни и вероятно непредвидими последици, далеч отвъд намиращите се в непосредствена близост до нея.

  Някои от тях вече лесно могат да се видят, дори и Западът да не е много склонен да ги признае. Да започнем с това, че ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да се защитим от ИДИЛ, ако ислямистка Турция е на пътя им. Западните разузнавателни служби са знаели от дълго време, че враговете на Ердоган са кюрдите, а не джихадистите от Ислямска държава или Джабхат Ан-Нусра, на които той осигурява обучение, оръжия и транспорт и които подпомага и подстрекава от самото начало. Какво по-добро доказателство от официалната информация от турското министерство на правосъдието, че през последната година и половина само седем членове на ИДИЛ са осъдени и вкарани в затвора в Турция в момент, когато десетки хиляди кюрди и други предполагаеми опоненти на Ердоган са подведени под фалшиви обвинения в тероризъм.

  Има още един аспект в последствията от победата на Ердоган, на който бе обърнато много по-малко внимание, отколкото заслужава и това е нарастващата роля на Турция като доставчик и финансист на радикалния ислям в Европа. Под юрисдикцията на радикализираната и значително разширена турска дирекция по въпросите на религията (Diyanet), сянката на Турция в исляма в Европа все повече нараства. С огромен бюджет от над $ 2 милиарда и армия от 100000 ислямистки служители, Diyanet контролира не само радикалния ислям в Турция, но и на Балканите, включително разрастващата се мрежа на турските джамии в Западна Европа. Наскоро излезе информация, уличаващи контролирани от Diyanet организации като DITIB и Milli Goerush в Германия в шпиониране на заподозрени опоненти на Ердоган. Докато е трудно да се оцени влиянието на тези усилия за радикализация, по-смущаващо е, че при последните турските избори радикалният ислямист Ердоган бе по-популярен сред германските турци, отколкото в самата Турция.

  Така че, накъде ще се обърне Турция сега? В близко бъдеще не може да се очаква почти нищо положително и Турция със сигурност ще стане по-репресивна и по-малко демократична. В дългосрочен план, обаче, Ердоган и ислямистите ще загубят. Има две основни причини за това. Ердоган по същество обяви война не само на кюрдите, но и на алевитите и светските турци, които той не може да спечели на своя страна. На второ място е един още по-важен фактор и той е, че Турция зависи от Европа и Запада по отношение на своето икономическо благополучие и ще понесе тежки икономически щети, ако не и колапс, ако Европа и обърне гръб. Има ясни признаци, че това вече се случва.

  Освен това, администрацията на Тръмп трябва да оцени внимателно злощастните уроците от Турция, ако сериозно желае победа над ИДИЛ и мир в Близкия изток.

  .

• Л. Тошев: Да имаме самочувствието, че сме съсобственици на Европа и така да постигаме целите си

  Не е толкова важно с каква скорост ще се движи Европа, а дали имаме еднакви цели. Ако се възползваме от възможностите на Обединена Европа, можем да направим нашите цели европейска политика. Нашето председателство може да допринесе значително за европейското единство и сътрудничество, казва пред Faktor.bg бившият депутат от СДС и асоцииран член на ПАСЕ.

  Интервю на Косара Белниколова с Лъчезар Тошев, Faktor.bg

  

  – Г-н Тошев, как премина председателството 2015-2016 г. на Комитета на Министрите на Съвета на Европа и как постигнатото тогава ще се отрази на предстоящото ни председателство на Европейския съюз?

  – Българското председателство на Комитета на Министрите на Съвета на Европа където участват 47 страни-членки – от 10 ноември 2015 до 18 май 2016г., беше второто в нашата история, след това през 1994 г. В навечерието на нашето председателство се появиха първите признаци за сътресения в Европа, поради което основният приоритет на председателството, лансиран от българската делегация в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа, беше насочен към консолидация на европейското единство и утвърждаване на принципите на европейското сътрудничество. Също така беше важно да се призоват всички европейски страни да потвърдят принципите от Хелзинки, чиято 40-годишнина се отбелязваше тогава. Става въпрос за мирно решаване на конфликтите, спазване на международното право и зачитане на границите. Това постави пред европейските страни въпрос, по който те се произнесоха така, както се очакваше. Неслучайно логото на българското председателство беше с девиза „Съединението прави силата“ – добре познат на всеки българин. Забележително е, че проектът за декларация, внесен от Ръководителя на българската делегация д-р Джема Грозданова (ГЕРБ) и приет от ПАСЕ с единодушие на заседание в София на 27 ноември 2015 г., беше подписан и от всички ръководители на политически групи в ПАСЕ и от членовете на българската делегация в ПАСЕ, което е рядък консенсус.

  

  Под документа се подписаха и лидерите на делегациите на Унгария и Германия. Българската инициатива всъщност препотвърждава досегашния модел като го допълва с елементи, които да подобрят неговото функциониране. Той би трябвало да бъде приет от четвърта в историята на Съвета на Европа среща на най-високо ниво – на държавните глави и правителствените ръководители на страните-членки. Истинско събитие в историята на Европа. Това предложение беше подкрепено от Френския Президент Франсоа Оланд в речта му пред ПАСЕ, от тогавашния германски външен Министър и настоящ Президент на Германия Франк-Валтер Щайнмайер, от външния министър на Турция Чавушоглу и от още голям брой страни, които няма да изреждам. Това не е ли постижение? Ето, че България може не само да следва, но и да инициира важни за цяла Европа проекти, да предлага и намира решения на съществуващите проблеми. Ние показахме, че можем да идентифицираме проблемите още по първите им признаци и да предприемем стъпки за преодоляването им. И мисля, че успяхме.

  – Кога се очаква да се проведе тази среща на държавните глави?

  – Срещата най-вероятно ще се състои по време на френското председателство през 2019 г, когато се отбелязва и 70-тата годишнина на Съвета на Европа. В ПАСЕ докладчик по предложението ще бъде проф. Микеле Николети – ръководител на делегацията на Италия. От своя страна мога да кажа, че съм удовлетворен, че и аз участвах в този процес като експерт.

  – Какви са очакванията от предстоящото българско председателство на ЕС?

  – Предстоящото българско председателство на Съвета на ЕС, където в момента са представени пълноценно 27 държави, а Великобритания е в процес на напускане, се доближава по тематика до председателството ни в Съвета на Европа, поради важните политически решения, които Европа трябва за вземе. Какво е бъдещето на Обединена Европа? Как страните виждат развитието на европейския проект? Според мен не е чак толкова важно с каква скорост ще се движим, а дали имаме еднакви цели. Важна е „дестинацията“ на европейския проект – там не можем да имаме различия. Европа не е имала за цел да се превърне в една държава.

  Тя е съюз от свободни държави. Чак на второ място бих поставил факта, че тя е и най-богатата общност в света. Споделянето на общи ценности и принципи прави възможно свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали на територията на страните-членки, но всички решения не минават мимо националния суверенитет на страни-членки. Все пак законовата база трябва да е горе-долу еднаква във всички страни, за да се осъществи това свободно движение. Европейският проект е най-великият мирен проект, донесъл мир в Европа от Втората Световна война до наши дни и това е ценност, която трябва да се защитава.

  Не е вярно, че „Брюксел“ ни налага решения. Всяко решение на европейско ниво минава през одобрението на съответния компетентен по въпроса министър на всяка от страните, а той от своя страна е под парламентарен контрол в своята страна. Лисабонският договор засили значително ролята на националните парламенти при приемането на директивите. Тези чудесни възможности за защита на националния интерес, ако не се използват активно от съответната страна, няма да е по вина на „Брюксел“.

  – Голяма част от обществото не разбира важността на нашето председателство, притеснително ли е това усещане?

  – Ето сега в Европейския парламент беше прокарано едно решение, защитавано от евродепутатите Андрей Ковачев (ГЕРБ) и Ангел Джамбазки (ВМРО) за признаване на българската общност в Албания. То показва, че ако се възползваме от възможностите на Обединена Европа, можем да направим нашите цели европейска политика. А когато Европа застане зад нашите интереси, кой ще ни излезе насреща? Това е възможно. Трябва да имаме самочувствието, че от нас зависи, че сме съсобственици на Обединена Европа и така да постигаме целите си. В Съвета на Европа аз съм имал много такива успехи и се радвам, когато по-младите политици също започват да успяват на международната сцена. Да припомня ли, че на първия Паневропейски Конгрес във Виена през октомври 1926 г. вицепрезидент е проф. Иван Шишманов – не в лично качество, а командирован от Царство България. Ние имаме участие в създаването на Обединена Европа. Не по наша вина след Втората световна война бяхме лишени от възможност да участваме още от самото начало. Но още през 1948 г. на Конгреса на Европа в Хага, където се реши да се пристъпи към съюзяването на държавите, оставиха свободни места за страните, поробени от престъпните комунистически режими, така че един ден, когато те извоюват своята свобода, да дойдат и да си ги заемат. Е, ние отидохме да заемем местата си през 1992 г. в Съвета на Европа и същият ден, когато станахме членове (7 май 1992 г.) бяхме поканени да се асоциираме и към Европейските общности – сега Европейски съюз. Още правителството на Филип Димитров парафира споразумението за асоцииране. Но кой днес си спомня за това?

  – Виждате ли „подводни камъни“ пред председателството ни следващата година?

  – Ако имаме вътрешна стабилност, няма защо да се страхуваме от „подводни камъни“. Доколкото мога да преценя от това, което чувам отвън. След тежки преговори се е постигнало съгласие за програма на ГЕРБ и Обединените патриоти за съвместно управление, чийто приоритет е подкрепа на европейския и атлантическия път на развитие на България. Това означава стабилност и предвидимост на едно управление в нелека ситуация. Ако това е така, както се съобщава, нашето председателство може да допринесе значително за европейското единство и сътрудничество, така както успяхме да направим това и в Съвета на Европа.

  – Кои трябва да са приоритетите на страната ни?

  – Предстои приоритетите на българското председателство да се обявят официално. Според мен, най-важният приоритет както за България, така и за всяка друга от страните-членки на ЕС, е намиране на добра формула за запазване и развитие на Европейския проект. Сега трябва да се концентрираме върху основното. Ако мога да използвам един каламбур – „Най-важното е да запазим най-важното – най-важно“. А то е европейското единство! Съединението прави силата! Нашето председателство е за целия ЕС, а не само за България. Имаме шанс да лансираме нашата гледна точка и да влияем върху дневния ред на Европа така, че наши идеи за развитието на стария континент да се поставят на обсъждане.

  – Кой сценарий за бъдеще на Съюза, предложени от председателя на ЕК Жан Клод Юнкер трябва да изберем?

  – Защо трябва да се ограничаваме в предложените от Европейската Комисия предложения? Европейската Комисия не е господар, който спуска решения! Тя нищо не решава, а само предлага. Решават Съветът на ЕС – където заседават министрите на страните-членки, а другият който решава е Европейският парламент. Комисията е изпълнителен орган. Предложенията „Юнкер“ са гледна точка, която може да се обсъжда на равна основа с останалите такива. Имаме декларацията от Рим през 2015 г. на председателите на парламенти на Германия, Франция, Италия и Испания. Имаме Софийската декларация на ПАСЕ, внесена от Джема Грозданова и подкрепена мощно в Съвета на Европа, по която ще има и препоръка от ПАСЕ към европейските правителства през октомври. Към тази инициатива прояви интерес и първият вицепрезидент на Европейската Комисия Франс Тимерманс, с който някога бяхме колеги в ПАСЕ. Той ми изпрати много окуражаващо писмо по темата. Това всъщност е прехвърляне на тези идеи от Съвета на Европа към Европейския съюз. Надявам се този успех да бъде забелязан и оценен също и у нас. Имаме освен това и идеите на срещите на най-високо ниво във Версай и Рим през тази година. Всички те са идеи, а не решения! По тези идеи трябва всички европейски народи да си кажат думата, а ако възникнат и други идеи те също ще се поставят на масата за обсъждане. Според мен не може да се върви към обединение на Европа в една държава. Ако се направи такъв опит, той ще е неуспешен и би довел на власт ново поколение лидери в Европа, които могат да тласнат нещата по-далеч от идеята за европейското единство. Смятам, че настоящият модел на европейско сътрудничество далеч не е изчерпан. Той дава възможности, които не са приложени. Ако например европейските институции се подставят под по-сериозно парламентарно и обществено наблюдение от страна на националните парламенти (за което съществуват възможности и сега) и гражданския сектор, така че те да се възприемат от гражданите на Европа като свои, това би било решение в полза на всички.

• (Не)доволни ли са българските граждани в чужбина от консулските услуги?

  Петър Анастасов, BulgariaPress.com

  

  Повод да Ви зададем този въпрос е едно питане⁽¹⁾ на Народния представител и председател на Националната женска организация на ВМРО д-р Султанка Петрова, отправено на 10 септември 2015 г. към Даниел Митов, тогава министър на външните работи, свързано с консулските услуги и обслужването на българските граждани в чужбина.

  .

  Въпроси отностно консулските услуги и обслужването на българските граждани в чужбина

  .

  ПИТАНЕТО НА Г-ЖА ПЕТРОВА

  Относно: Политика на МВнР по отношения, свързани с улесняване на процедурите по издаване на български акт за раждане и документ за самоличност на децата, родени в чужбина.

  Информацията, на която г-жа Петрова се позовава от Националния статистически институт (НСИ) е, че „за последните 10 години родителите на  около 106 000 родени в чужбина българчета са заявили и получили български акт за раждане“. Тя прави анализ на цифрите на родените в България и родените в чужбина и открива, че данните за чужбина „са доста под статистическите за България“. Според нея „единствената логична причина за това разминаване са усложнените административни процедури и липсата на информираност на заинтересованите лица по въпроса“.

  Г-жа Петрова пита г-н Митов, в качеството му на Министър на Външните работи дали би се ангажирал той и ръководеното от него министерство с „въвеждането на услуги по издаване на акт за раждане за родените в чужбина български деца“, както и с „провеждане на широка информационна кампания в тази насока, за правата на българските родители в чужбина…“.

  

  * * *

  Писмо отговор от министъра на външните работи по темата

  .

  КАКВО Е МНЕНИЕТО НА Г-Н МИТОВ, РЕСПЕКТИВНО НА МВнР ПО ТЕМАТА

  На 30 септември 2015 г. е заведен в деловодството на Народното събрание писменият отговор⁽²⁾ на г-н Даниел Митов, министър на външните работи. Публикуваме това писмо отговор на широката общественост и по-специално на българските граждани, пребиваващи в чужбина. Първото впечатление при четенето на написаното е, че МВнР върши перфектно всички свои задължение в унисон със всички законови разпоредби!

  Ето най-важните моменти, касаещи отношенията на българските граждани в чужбина с обслужването им от българските дипломатически мисии, засегнати в това писмо:

  Г-н Митов уверява, че МВнР „винаги се е водило от принципа за оказване на пълно и всестранно съдействие на българските граждани, пребиваващи в чужбина“, а „консулски служители ежедневно решават множество проблеми на нашите сънародници…“

  

  В писмото отговор четем, че представителството на МВнР в чужбина „спестява време и средства на нашите сънародници…“

  

  КАКВО ПРАВЯТ ЗА ГРАЖДАНИТЕ КОНСУЛСКИТЕ СЛУЖИТЕЛИ

  Външният министър ни информира, че „българският консулски представител в чужбина, във всеки един момент би могъл, при поискване от страна на български гражданин в чужбина, да го снабди с необходимия за него или негов близък документ за гражданско състояние – документи за раждане, брак и смърт. “, дори вече (2015-та година) в някои представителства консулска служба може „да издава многоезични извлечения от актове за гражданско състояние на основание на Конвенция за издаване на такива“⁽³⁾, към която нашата страна е присъединена от края на 2013 г.

  

  Разбираме също, че тази система е работила в тестов период в някои консулски райони през 2015-та година, но г-н Митов обещава в писмото, че „до края на годината ще започне функционирането във всички представителства.“

  

  На последно място е важно не само да посочим „ангажираността на българските дипломатически/консулски представителства в чужбина да препращат получените документи за гражданско състояние“, подадени от сънародниците ни в чужбина в законовия срок и по надлежен ред спрямо българското законодателство, а и да споменем, че това е „законово задължение на нашите представителства…“

  

  САМООЦЕНКАТА НА МИНИСТЕРСТВОТО

  В заключение министърът не спестява добри думи за работата на ръководеното от него ведомство, като казва, че по отношение регистрация и вадене на документи „нашите представителства оказват пълно съдействие на българските граждани в чужбина.“

  

  „МВР и неговите посолства и консулства в чужбина са широко ангажирани с информационната кампания на българските граждани в чужбина…“,  продължава да ни уверява г-н Митов. „Нашите сънародници, при проявен интерес от тяхна страна, могат да получат задълбочена информация по различни интересуващи ги въпроси от консулски характер…“

  

  ПРИЧИНИТЕ ЗА ПРОБЛЕМИТЕ

  Единствената посочена причина, поради които българските граждани в чужбина не могат да извадят документи или да направят регистрация по гражданско събитие, можем да открием в думите на министъра: „…следва да отчетем, в редица случаи, че липсата на регистрация“, „не се дължи по причина слабости в нормативната уредба или функционирането на българските административни органи“,  тоест, МВнР с посолствата и консулствата си е перфектно, а причината е „липсата на желание от страна на редица български граждани, пребиваващи в чужбина, да предприемат действия по уреждане на техния граждански статут…“ . Въпросът е дали и самите граждани са на това мнение!?

  

  Бележки и линкове:

  (1) Питане на г-жа Султанка Петрова, депутат в 43-тото НС до Министър Митов от МВнР с дата 10 септември 2015 г., заведено в с вх.№ 554-05-91 от същата дата в деловодството на Народно събрание. Свалете го с редакторски коментар в PDF.
  (2) Отговор на г-н Даниел Митов, министър на външните работи на питане на депутат, качен на сайта на Народно събрание. Свалете го с редакторски коментар в PDF.
  (3) Информация за Конвенцията за издаване на многоезични извлечения от актове за гражданско състояние, подписана на 8 септември 1976 г. във Виена и ратифицирана от 42-то НС на Р. България в ДВ бр. 91 от 2013 г. и в сила в България от 18 декември 2013 г. може да прочетете в статията: „Регистриране в България на раждане, брак и смърт настъпили в чужбина и издаване на удостоверителни документи за чужбина за тези събития“ от 12 април 2017 г.

  * * *

  ИМА ЛИ ПРОМЯНА ОТ 2015-ТА ДО ДНЕС И КАКВО МИСЛЯТ ГРАЖДАНИТЕ ПО ТЕМАТА

  За тази цел ние, след като прочетохме мнението на министерството, представено от министър г-н Митов, решихме да попитаме публично българските граждани в чужбина дали са съгласни с изложеното от министерството становище. Ако не са, да ни предоставят примери, да изкажат мнения, базирани на факти и доказателства в противното.

  За да може да потвърди от своя страна думите си МВнР, ние ще им предоставим възможност, като им изпращаме писмо, което предоставяме и на Вашето внимание и на което бихме желали да получим конкретни отговори на зададените от нас въпроси по въпросната тема.

  .

  ПО-ВАЖНИТЕ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА, ЗА КОИТО ПОПИТАХМЕ

  – Колко на брой са българските Посолствата и Консулствата, без почетните консули на Република България, в които се обслужват българските граждани в чужбина?

  – Колко е общият персонал на българските дипломатически и консулски представителства в чужбина средногодишно, изброен за всяка една година по отделно за последните 5 години?

  – В колко от дипломатическите и консулските представителства на Република България в чужбина има предоставени мобилни биометрични станции, предназначени да се снемат биометрични данни за български документи за самоличност извън консулските служби?

  – Записват ли се телефонните разговори на гражданите, свързали се с дипломатическите и консулските представителства през централите на ДКП и директните телефони; ако се записват, за какъв период от време записите могат да се ползват от гражданите като доказателствен материал пред инспектората на МВнР?

  – Колко на брой български граждани са извадили (подали/получили) документи за самоличност в чужбина в ДКП за последните 5 години; посочете за всяка една по отделно?

  – Колко са родените в чужбина български деца, чиито родители са подали документите по установения законов начин и в срок в българските дипломатически и консулски представителства, и в последствие тези документи са придвижени за вписване в общините на посочен постоянен адрес и за издаване на ЕГН за последните 5 години; посочете за всяка една по отделно?

  – Колко многоезични документи има издадени от ДКП след подписването и ратифицирането на Конвенция за издаване на многоезични извлечения от актове за гражданско състояние от България на 3 октомври 2013 г. от влизането й в сила на 18 декември 2013 г. и въвеждането на тази услуга до днес; посочете за всяка година по отделно?

  .

  ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ… И ОТГОВОРИ*

  С всички въпроси в писмо, изпратено до г-н Ради Найденов, министър на външните работи, както и с получените от министерството отговори, ще Ви запознаем във продължението на тази статия. Също така ще Ви представим и мнения на граждани по споменатите въпроси. Не забравяйте, че може да вземете и Вие отношение по темата в специално разкритата за целта в група за обсъждания на консулските услуги, предоставени на диаспората.

  Заповядайте – (BG) Посолство, Консулство.

  .

  ОТГОВОРЕТЕ НА НАШАТА АНКЕТА

  като дадете оценка на получените от вас услуги до сега от българските служители на консулски служби в чужбина по телефон! Поставяме запитването специално за връзката по телефон, защото основно хората търсат първоначално този вид контакт и така ще могат повече хора да изкажат своето мнение.

  ОЦЕНЕТЕ ОБСЛУЖВАНЕТО ПО ТЕЛЕФОН ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ПОСОЛСТВА / КОНСУЛСТВА ?

  • 2-ка. Непоносимо
  • 3-ка. Едва търпимо с много забележки
  • 4-ка. Средна хубост с доста забележки
  • 5-ца. Много добро с малко забележки
  • 6-ца. Перфектно без забележки

  View Results

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Бел.ред: Продължение и още отговори по темата може да се очакват в изданието източник на този материал – BulgariaPress.com

• No hope in Turkey

  There is no silver lining to be sought in the aftermath of the Turkish constitutional referendum, suggests Dimitar Bechev. Erdoğan thrives on polarisation: the pattern of labelling those who do not support him as ‘traitors’ will continue for the foreseeable future. The relative success of the ‘No’ vote in the big urban centres must have hurt Erdoğan, but the near 50 per cent who opposed the current president at the ballot box on this occasion are not a homogenous group and it would be a surprise if a viable opposition candidate emerges.

  Dimitar Bechev, blogs.lse.ac.uk

  

  Those who followed Turkey’s tense constitutional referendum are looking high and low to find the silver lining. Unfortunately, there is none. Yes, President Erdoğan would have loved to carry the day with a much wider margin than 51.35 percent. The victory of the “No” vote in 17 out of 30 big urban centres, including Ankara and Istanbul where his own political career took off when he won the mayoral elections in 1994, must have hurt. But win he did and frankly, there is nothing to stop him now. Turkey has formalised the one-man political system that has been in the making for a good part of the 2010s.

  The notion that Erdoğan cannot simply go against the wishes of half of Turkey’s citizens does not hold. After all, he has been governing as a de facto imperial president, stretching and on occasion overstepping his constitutional prerogatives, after winning the elections in August 2014 with 5 million less votes than he won in this referendum. Passing the 50 percent +1 goalpost (in the first round), has been sufficient for Erdoğan to invoke the “national will” and brand everyone critical of his rule as “traitor”. That is just how he is: he thrives on polarisation – whether it is the conservative Anatolian masses against the established elites or the Turkish nation fighting back at its external enemies and the fifth columnists at home. Expect even more of that in the days ahead. We will not be getting a different, more sympathetic version. Nor will he be softened by what pundits style a “Pyrrhic victory”.

  One should be aware that this referendum is not the end of the journey. The constitutional changes transferring all executive power into the hands of the president, abolishing the prime minister’s office and subduing parliament to the national leader, will come into force only after the next elections for the head of state, which will take place in the middle of 2019. Erdoğan will have to be returned to office by the voters. The likelihood of such an outcome is quite high. The 50 percent who oppose the current president are not a homogenous group and it would be a surprise if a candidate emerges who is capable of mounting a credible challenge.

  Sure enough, what the “No” camp achieved is nothing short of impressive. The odds were stacked against them. Despite Erdoğan’s near complete stranglehold over the state machine and the media, the imprisonment of opposition leaders, and widely reported irregularities on the day of the referendum, they had huge success. At the same time, the governing AKP and the Nationalist Action Party (MHP) campaigning for “Yes” undershot their mark. Together they garnered only 25.2 million votes, 4 million less than their combined result in the general elections of November 2015. But unless the mother of all economic crises strikes (who knows?) or for whatever reason Erdoğan chooses not to run (I won’t put my money on it), we can safely assume he will be running the show throughout the 2020s.

  What we will see next is the bankruptcy of the promise that superpresidentialism will bring stability for Turkey. That is not going to happen. Turkish society remains fragmented. The referendum opened rifts within the Islamist community as well as among the MHP-voting nationalists, with the party heading for an internal bloodbath at its next congress. The Republican People’s Party (CHP) is challenging the results before the courts given the controversial decision by the Supreme Electoral Council to tally votes that had not been stamped and had to be invalidated by law. I would be surprised if the CHP succeeds in overtruning the referendum but, in truth, there is no way its supporters would ever recognise the legality of the constitutional changes. Erdoğan has no other choice but to resort to repression, perhaps brute force, to deal with dissent.

  Worse still, there is a low-intensity war still going on in the southeast provinces. Erdoğan cannot win it, neither can the PKK. As things stand, it is bound to drag on for at least another generation and it is now fought in the big cities of western Turkey too. Across the border, Syria remains a mess and there is no end in sight. The “Euphrates Shield” operation is now officially over, but the Turkish military will be invading again in the future, to “mow the grass” and keep the Kurds at bay. Jihadis will continue to wreak havoc in Turkey. The strong president is meant to do away with the bad memories of the 1990s when the country was run by fractious coalition cabinets. Ironically, the PKK insurgency and Turkey’s exposure to the Middle East mark a sort of return to the turbulent 1990s.

  The first two terms of the AKP in power (2002-2011) constituted a time of hope. Now, it is fear and loathing that prevail. The bitter legacy of 16 April will haunt Turkey. May Allah be with all its people.

  Note: This article gives the views of the author, and not the position of EUROPP – European Politics and Policy, nor of the London School of Economics.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  About the author

  

  Dimitar Bechev – Atlantic Council / University of North Carolina – Chapel Hill
  Dimitar Bechev is a Nonresident Senior Fellow at the Atlantic Council’s Eurasia Center and a research fellow at the Center for Slavic, Eurasian, and East European Studies, University of North Carolina—Chapel Hill. He was formerly a Visiting Fellow at LSEE Research on South Eastern Europe (LSE European Institute) and Director of the Sofia Office at the European Council on Foreign Relations (ECFR) where he covered Turkey and the Western Balkans.

  .

• Папа Франциск призова за край на смъртта и ужаса в Сирия

  

  Папа Франциск отслужи литургия на открито за Великден. В празничното си послание „Urbi et Orbi“ (Към града и към света) той се помоли за мир в Близкия изток и Украйна. Литургията бе отслужена на площад „Свети Петър“, който бе украсен с над 35 000 цветя и други растения от Холандия.

  Папа Франциск призова за прекратяване на „смъртта и ужаса“ в Сирия. Той осъди и взрива, който вчера отне най-малко 112 живота в автобусен конвой в близкоизточната страна. Той даде благословия на вярващите и се помоли за тези, които страдат от война, глад и политически вълнения, подчертавайки зони като Сирия, Украйна и размирните райони от Африка – Южен Судан, Судан, Сомалия и Демократична република Конго.

  Главата на Римокатолическата църква се обърна с молба за мир към световните лидери, които трябва „да се борят с разпространението на конфликтите и да сложат край на търговията с оръжие.“

  Обръщайки вниманието си към Източна Европа, духовникът каза, че „Бог ще се притече на помощ на Украйна, която продължава да бъде заложник на конфликти и кръвопролития“.

  Сред присъстващите бяха кардинали и епископи и други висши прелати, както и десетки хиляди поклонници, които бяха подложени на строги проверки за сигурност по антитерористични съображения.

  Посланието „Към града и към света“ е един от най-познатите ритуали в Римокатолическата църква и се провежда най-малко два пъти годишно за Коледа и Великден. То се отправя от балкона на базиликата „Свети Петър“, също и след избиране на нов папа. Папите обикновено използват случая, за да отправят призиви към света за мир. /“Сега“/

  .

• Отец Димитър от „Св. Иван Рилски“ пред BG7

  Интервю на Светлозар Момчилов с отец Димитър Димитров
  от българския храм „Св. Иван Рилски“ в Чикаго

  

  Отец Димитър разказва накратко пред Светлозар Момчилов своята биография, за това как е поел по пътя на вярата, къде е служил, какво е завършил (той има две висши образования – НСА и Духовната академия), къде е работил като свещеник в България и в САЩ, преди да дойде на служи и в Чикаго. Разказва и за това как е дошъл в САЩ. „Една малка България има вече в Чикаго, която сияе и просперира“ – казва отец Димитър.

  Той говори и за храма „Св. Иван Рилски“, за изборите за църковни настоятели, които се проведоха неотдавна, за първи път от 12 години насам. От тази година се публикуват и финансови отчети. Финансовите резултати са добри, като се има превид, че църквата е натоварена със стари дългове и всеки месец трябва да плащат около 2500 долара, за погасяването им – казва отецът. Както и, че има и добро посещаване на храма и повишени приходи от свещи, но те не са достатъчни, за да се погасят големите финансови задължения, натрупани преди.

  Отецът говори и за своята страница във Фейсбук, на която качва различни материали, свързани с църковния живот на „Св. Иван Рилски“. Както и за даренията на миряни за църковна утвар – нов купел и други необходими за храма предмети. „Много хора и сега питат: Отче, от какво имате нужда да се дари?“ – казва отец Димитър. Има пълна прозрачност за тези дарения, което е много важно за откритостта и доверието“, казва той.

  „Ние имаме Светото Писание, Светотото Предание, Жития на светиите, Вселенски събори. Господ иска да Му служим, както Той е определил – казва още свещеникът. –  За съжаление много хора искат да служат, както те си поискат“*.

  За мястото на духовността и религията в днешния свят отец Димитър казва, че ние, хората, имаме един малък орган, който не се вижда и който се нарича съвест. „Той е на скришно и на много сгодно място. И най-неочаквано се появява, дава ни съвети, дава ни наставления, контролира ни, събужда ни нощно време. И този орган се активира именно тогава и не е заспал, когато идваме в Светата Православна църква на служба, когато ние слушаме Светото Писание, когато слушаме проповедта. Този орган се активира и ни контролира да ни каже, че нищо в този свят не е само материално, че ние нищо не можем да изнесем от този свят“ – казва отецът. – Само безсмъртната ни душа отива да дава отчет пред Бога какво е правила приживе – казва още той.

  Отецът говори още и за православещите и за кривославещите. „В „Св. Иван Рилски“ ние проповядваме Светата Православна вяра. Имаме този храм, в който човек може да влезе по всяко време, да поседи и да се помоли.“

  На въпрос дали е необходимо храмът „Св. Иван Рилски“ да мине под юрисдикцията на Българската православна църква, отецът казва, че това не е от неговата компетенция на обикновен свещеник. Че е въпрос, който може да го реши по-висшият клир, въпрос на договорки, които може би ще се случат в бъдеще. Отецът споменава, че църквата е била основана от хора, които са дарили своята лепта с желанието тя да бъде към Православната църква в Америка.

  Цялото интервю на Светлозар Момчилов с отец Димитър Димитров може да се види по-долу.

  Източник: BG7

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  *Предишният свещеник, който служеше в храма „Св. Иван Рилски“ в Чикаго, Валентин Ноцков – който вече няма право да служи като свещеник, а може да бъде само църковен певец – пее на службата на Разпети Петък в „Св. Иван Рилски“, облечен с расо и с кръст на гърдите си.

   

• The Mystery of Bulgarian Voices USA Tour 2017

  They are The Mystery of Bulgarian Voices, while their French name, “Le Mystère des Voix Bulgares” (in Bulgarian „Мистерията на българските гласове“), might be more famous, for a reason. Today’s version of the women’s choir is embarking on a rather big tour through the United States of America.

  Almost all over the U.S., their audiences will most likely consist of Bulgarians living in the States, as well as intellectual Americans with an interest in European culture. One thing is certain: They will fascinate their audiences. They always have.

  The choir’s original name might sound less sensational: “The Bulgarian State Television Female Vocal Choir”. Whoever came up with that one, in the communist Bulgaria of 1957, hopefully regrets it by now, 60 years later. Actually, in 1952, the singing ladies were known as the “Ensemble for Folk Songs of the Bulgarian Radio”, which does not sound very different.

  But then the Swiss came along. When the ethnomusicologist, producer and radio show host Marcel Cellier was done with them, they carried the name “Le Mystère des Voix Bulgares”, which became official in 1997. He released an album for them on a small record label, Cellier Records, in 1975. A recording entitled “Le Mystère des Voix Bulgares, Volume Two”, released in 1989, even got a Grammy Award.

  Marcel Cellier, who died in 2013, also produced the Romanian pan flute hero Gheorghe Zamfir.

  The choir singers, new generations of whom have joined The Mystery of Bulgarian Voices over the years and decades, are being chosen in Bulgarian villages. Apart from their voices, their beauty counts as well. Then they are being trained in the singing style the choir uses, which is centuries old. It includes a distinctive timbre and dissonant harmonies.

  Now the Bulgarian women’s choir is about to cross the Atlantic Ocean in a metal object shaped like a bird. In the U.S., they will hit stages eight times, from “Los Angelis” (that is how they spelled it on their website before reading this article) in sunny California, to “Prinston” in windy New Jersey. These are their U.S. gigs:

  

   

  APRIL 2017 – USA TOUR

  13 April 2017 – Bucknell University – Lewisburg, PA

  14 April 2017 – World Music BOS – Cambridge, MA

  15 April 2017 – Reston Community Center – Reston, VA

  17 April 2017 – Princeton University – Prinston, NJ

  19 April 2017 – OTSFM – Chicago, IL     (link)

  22 April 2017 – Earshot – Seattle, WA

  26 April 2017 – Grace Cathedral – San Francisco, CA

  28 April 2017 – Disney Hall – Los Angelis, CA

  Written by Imanuel Marcus on April 7, 2017 in Leisure

• БУ „Асен и Илия Пейкови” в Рим по стъпките на Алцековите българи

  На 8 и 9 април група от около 80 родители и деца от българското неделно училище „Асен и Илия Пейкови” в Рим и Нетуно гостуваха в италианското градче Челе ди Булгерия. Местността е известна с това, че през VII век група българи, водени от хан Алцек, се установяват в подножието на планина, която носи името Булгерия.

  

  Групата беше приета изключително топло и сърдечно, по стар български обичай с хляб и мед. Децата от Челе ди Булгерия посрещнаха гостите на български, тъй като от няколко месеца в училището е въведен български език като редовен предмет в 1 и 5 клас.

  Заслуга за това има кметът на Челе ди Булгерия, Джино Марота, който е изключително деен и с право си заслужава титлата, която българските гости му поставиха, а именно „Кмет на всички българи в Италия”. Неговата роля в разпространяването на античната история и възстановяването на прекъснатата нишка от преди 14 века заслужава нашата признателност.

  От представянето на д-р Паскуале Карели гостите научиха, че българската кръв е попила в земите, които днес носят имената Челе ди Булгерия, Сепино, Бояно, Изерния, Булгаро, Булгарограсо, Болгери, Булгария, Булгарнò.

  Двудневната програма беше изключително наситена, започвайки от посрещането, организирано от кметския съветник Антонела Якулано и преподавателката по български език Дияна Еринкова. Децата от италинското и българското училище подготвиха програма и си размениха подаръци. Специално за кмета на Челе ди Булгерия беше изготвено копие на розетата от Плиска, която се смята за стария календар на прабългарите с герба на династията Дуло. Розетата беше изработена от Мая Христова, родител на две деца от българското училище.

  Гостите посетиха и паметника на Алцек, издигнат миналата година на 7 юни, в присъствието на двамата български посланици в Италия и Ватикана.

  Българската група отседна в хотелче на брега на очарователната Марина ди Камерота и в деня на отпътуването посетиха една от най-важните праисторически пещери в Европа, където са открити находки от палеолитната епоха. Българите останаха очаровани не само от великолепното посрещане, но имаха уникалната възможност да се наслядят на уникалната кухня и природа, които бяха неотменна част от изживяната емоция.

  Преподавателите от Българското училище „Асен и Илия Пейкови” се надяват пътуванията до Челе ди Булгерия да станат една традиция не само за училището, но и да бъдат последвани от българите, живеещи в Италия. Надеждите са българските туристически маршрути до Апенините по-често да отвеждат към Челле ди Булгерия, за да не бъде забравена историята, защото паметта е тази, която дава сила и упование, стремеж и импулс към един по-добър свят.

  Източник: Българска редакция на Радио Ватикана

• Ново фундаментално разследване на Биволъ за Пеевски

  На 11 април 2017 г. интернет изданието Биволъ пусна публикация със заглавие „Колко тежи Пеевски? 1,5 милиарда лева!“. Заличен в интернет документ доказва реалните мащаби на империята на Олигарха и дава старт на новото разследване на журналистите от Биволъ, които не се отказват да се захващат с най-важните и дори опасни теми, касаещи властта в България.

  

  По-долу следват някои от заключенията им в разследването, което започва с думите:

  Заличена и забравена на сайта на дубайска компания презентация разкрива реалните мащаби на скритата империя “Пеевски”. Дали това не са всъщност източените и тайно изнесени от България капитали на младия олигарх за “черни дни”!?

  Биволъ провери надлежно и внимателно всички публични данни за компаниите, изброени в скритата презентация, и успя да потвърди наличието на формална връзка между тях. Мрежата е дълбоко прикрита, но ние успяхме да разкрием неопровержимите връзки в нея, които издават общия й генезис и управление.

  Факт е, че сайтовете на всички компании от портфолиото (с изключение на „Юрий Гагарин“ АД), се обслужват от едно място и имат общ сървър за имена за техните интернет домейни. Той е ns.infosecbg.com, който принадлежи на „БГ Бизнес Солюшънс“. Едни и същи технически лица с имейл адреси на „Булгартабак“ са посочени като кореспонденти за домейните. Практическата страна на тази концентрация е, че с едно натискане на клавиатурата може да изчезне от Интернет бизнес за 1,5 милиарда лева – да спрат сайтове, мейл сървъри и цялата онлайн активност на групировката.

  Кой е собственикът на TGI Middle East FZE и на активите за близо 1,5 милиарда лева? Юридическите лица, които контролират мажоритарния дял на тютюневия холдинг “Булгартабак”, са обявени в следния порядък пред КЗК:

  BT Invest Gmbh (Австрия) -> Livero + Woodford (Лихтенщайн) -> TGI Middle East FZE (ОАЕ) -> Prest Trade.

  Не е ясно къде е регистрирана последната фирма по веригата. Oт КЗК официално твърдят, че Prest Trade на свой ред принадлежи на физическо лице. Въпросното лице обаче нямало търговска дейност и поради това неговата самоличност не подлежи на разкриване, твърди Комисията в свое решение от 26 юни 2014 г.

  …Без да извършва търговска дейност загадъчното физическо лице е постигнало завидни икономически резултати – става ясно от презентацията на притежаваната от него компания.

  В презентацията на TGI не е посочен бизнесът с “Техномаркет”, който Делян Пеевски придоби чрез фирмата си НСН Инвестмънт, а в края на миналата година продаде на TGI Middle East FZE.

  Вероятната причина за този пропуск е, че презентацията е изготвена преди сделката. Според метаданните във файла той е променян последно през август 2016 г. По наша оперативна информация тайната презентация е била изготвена за сключване на голяма имотна сделка в района на Далечния Изток, която не се е състояла, след което документът бива премахнат от интернет.

  Тази сделка между фирма притежавана от Пеевски и TGI е пресечната точка между скритата и явната собственост на “успешния млад мъж”.

  Откъде пари?

  Така или иначе остава открит въпросът за прозрачния и законен произход, придобиване и изнасяне на над 1.5 млрд. лв активи на български субекти зад граница. Както и за централната фигура, която притежава въпросните субекти и активи.

  В своите разследвания до момента Биволъ идентифицира три източника на пари за придобивките на корпулентното семейство: кредити от КТБ, контрабанда на цигари и комисионни от обществени поръчки.

  Първоначалният капитал е от кредити от КТБ в периода, когато Цветан Василев и Делян Пеевски са неофициални бизнес партньори, според признанията на самия Василев. Кредитите така и не се върнаха в КТБ след фалита на банката. Проучване на Биволъ по данни от Кредитния регистър показа, че е налице прекредитиране от КТБ в ПИБ. Сега свързаните с Пеевски фирми дължат стотици милиони на Първа инвестиционна банка и продължават да осъществяват с нейна помощ бизнес плановете си. Подробни разследвания на Биволъ от началото на 2014 г. за покупката на медиите от пресгрупата „Монитор“ доказа и конкретния механизъм на началото на обсебването на медии „на килограм“ от Пеевски и майка му Ирена Кръстева. Така започна създаването на тоталната медийна империя на младия олигарх и превръщането й в система за пропаганда и публични екзекуции в стил „дадзибао“ на всички неудобни на престъпното статукво субекти. В резултат България се срина на последното място в Европа по свобода на словото и се нареди по този показател на демокрация между Гвинея и Замбия.
  Пеевски се превърна в ментор на българския печат стана монополист на вестникарското разпространение с пари получени от тогавашната „банка на властта“, захранвана от три правителства с пари на данъкоплатците чрез влоговете на държавните предприятия.

  Вторият източник е развихрилата се мащабна контрабанда на цигари от „Булгартабак“ към Близкия изток. Тя съществува още докато Булгартабак е собственост на държавата, но при Пеевски придобива такива размери, че турските и други служби я идентифицират като заплаха.

  Третият източник са големите обществени поръчки за инфраструктурни обекти, в които фирми контролирани от Пеевски, основно „Водстрой 98“ се явяваха като участници в консорциуми в качеството на комисионери. Биволъ направи проучване на базата на отворени данни от Агенцията за обществени поръчки и установи, че фирмите, свързвани с корпулентния депутат, са участвали в поръчки за над 1 млрд. лв. При комисионна от около 30-40% това допринася за забогатяване на групировката с близо 400 млн. лв., а данъкоплатците получават некачествено и опасно за здравето им строителство. Показателно е, че след публикуването на тези данни от Биволъ и изпращането им до ОЛАФ, Бойко Борисов внезапно спря огромната обществена поръчка за магистрала „Хемус“, позовавайки се на някакво имагинерно собствено проучване: „попроверил съм кой кой е“. Всъщност, по информация на Биволъ, му е било заявено категорично от Брюксел, че поредната почерпка за Пеевски няма да мине току така.

  …Показателен е фактът, че нито една политическа сила не взе присърце задачата да разкрие кое е въпросното физическо лице зад TGI Middle East, дори и след като беше сменен верният на Пеевски шеф на КЗК Петко Николов. Този симптом води до неопровержимия извод, че всички парламентарно представени политически партии са всъщност част от Модела #КОЙ и обслужват един и същ мафиотски модел на корупционно управление, зад фасадните си идеологически различия и фиктивно разположение в политическата координатна система.

  Дотук е ясно къде и как е концентрирана собствеността на депутата, който според думите на Бойко Борисов си „отива в Дубай“, но всъщност се кандидатира и спечели още един депутатски мандат. Ясно е също кои са подставените лица в структурата. Остават обаче много въпроси: Как някакво лице без търговска дейност е придобило тези активи на стойност близо 2% от българския брутен национален продукт? Какъв е произходът на неговите пари? Платени ли са данъци върху тях? Свързани ли са тези пари с криминална дейност от контрабанда на цигари?

  На всички изредени по-горе въпроси предстои да отговори прокуратурата, която този път ще бъде сезирана от Биволъ конкретно за ролята на Венцислав Чолаков и за въпросното анонимно „лице“, известно на КЗК, което се явява собственик на TGI. А също и за задкулисното влияние и собствености на депутата от ДПС Делян Пеевски. И ще се обърнем не само към българската прокуратура, на която според досегашната й практика нямаме почти никакъв кредит на доверие, а по-скоро я считаме за съучастник. Неизбежното осветляване и цялостно разплитане на тези дейности може да доведе до разкриването на най-тежките икономически престъпления срещу националния и обществен интерес в новата история на България.
  …

  Пълният текст с илюстрации и документи на разследването може да намерите на адрес:

  https://bivol.bg/tgi-peevski.html
  .

• Faktor.bg: Сътрудници на ДС и играчи на задкулисието за посланици

  Радев и кабинетът пробутват топ десари и играчи на задкулисието за посланици – част от плана на Решетников. Възпитаници на МГИМО в Москва и свързани с БСП, ДПС и Сакскобурготски са предпочитани за Берлин, Париж, Виена, Атина, Киев, Швейцария и др.

  Материал на Faktor.bg

  

  В президентството на „Дондуков“ 2 тече трескава акция за номиниране и изпращане в стратегически столици на посланици, верни до новия президент Румен Радев и  кремълското задкулисие, обединяващо БСП, лобито около Симеон Сакскобурготски, Саратите на Доган и Библиотекарите. Целта е до края на работата на служебното правителство на Огнян Герджиков новите шефове на дипломатически мисии да получат мандати. Така, въпреки победата на ГЕРБ и пронатовските и проевропейски партийни формации на изборите, кадри на статуквото ще представят пред света България през следващите години. Това разкриха пред Faktor.bg източници от дипломатическите среди.

  Според тях  стратегията с овладяването на дипломатическите мисии е също част от  програма на руския генерал Решетников за прочистване на прозападния елит в България. Провалът на БСП на изборите обърка програмата на проруските сили и сега в съвсем кратки срокове трябва да се реализира кризисен сценарий за

  поставяне на Външно министерство в определени зависимости

  Faktor.bg се добра до някои от имената, които ще бъдат лансирани за посланици: Атанас Кръстин заминава за Германия, Любомир Иванов е номиниран за Виена, Б. Мирчев поема Скопие. Ирина Бокова се завръща в Париж. Красимир Тулечки е избраникът за Атина. Ганчо Ганев е определен за Киев. Александър Орбецов пътува за Сеул. Райко Райчев ще ни представя в Минск. Н. Николов в Алжир, а Ради Найденов в Швейцария.  От пръв поглед се набива на очи, че повечето от тези имена са свързани с дипломацията на комунистическа България, шестима са обявени от Комисията по досиетата като агенти на ДС, възпитаници са на ковачницата на кадри на КГБ – МГИМО в Москва, а висшата им дипломатическа кариера е свързана предимно с управленията на БСП, ДПС и Сакскобурготски.

  Атанас Кръстин е настоящ секретар на президента Румен Радев. До декември 2010 г е бил генерален консул в Мюнхен, но мандатът не му е продължен от тогавашния президент Плевнелиев. Сега има шанс да се завърне в Германия, но като първи дипломат в Берлин.

  Любомир  Иванов е с дългогодишна дипломатическа кариера. Завършил е „Международни отношения“ с китайски език в МГИМО, Москва през 1983 г. Бил е главен преговарящ за присъединяването към НАТО и зам.-външен министър в кабинета „Сакскобургготски“. Той е и първият постоянен представител на България в НАТО след приемането ни в Алианса. Работил е в посолствата ни в Белгия и Китай, бил е в Страсбург и посланик и постоянен представител към Световната организация по прехрана и земеделие на ООН (ФАО). Той е и единственият българин, оглавявал Комитета по конституционни въпроси на ФАО.
  През 2010 г.  е обявен за служител на бившата Държавна сигурност от Комисията по досиетата. Той е бил разузнавач от Първо главно управление на ДС, назначен през 1985 г. и уволнен през 1990 г. Любопитен факт е, че през 2008 г., когато е първата му проверка, името у не е съобщено.
  През август 2016 г  дипломатът бе предложен за шефът на Националния център за подготовка на Българското председателство на Съвета на ЕС в първата половина на 2018 г.

  В играта на българската дипломация се завръща  и скандалната Ирина Бокова, която в момента е шеф втори мандат на ЮНЕСКО. Бокова е също кадър на МГИМО. Била е вече наш посланик в Париж, но сега отново се е устремила към френската столица. През последната година името й бе свързано с амбицията да стане шеф на ООН. Бокова се провали, въпреки подкрепата на Кремъл и реверансите към режима на Путин. Така тя се превърна и в провал за България, която издигна кандидатурата й номенклатурно, прибързано без дебат в обществото. В края на битката за ООН Бокова се обяви срещу българската държава, като отказа да напусне надпреварата, въпреки, че правителството официално оттегли подкрепата си за нея и номинира нов играч – Кристалина Георгиева. Според  дипломати от кариерата случаят е безпрецедентен, за да й се даде пореден шанс за дипломатическа работа от името на България. Зад Бокова обаче стои новият президент и менторът му Корнелия Нинова. Това обяснява кризисната загриженост за бъдещето на шефа на ЮНЕСКО, чийто мандат изтича след няколко месеца, а напъните да се уреди със служба в ООН се провалиха.

  Красимир Тулечки е негласната номинация за  Атина. Той беше обявен от Комисията по досиетата за сътрудник под псевдонима „Мирчев” на РУ-ГЩ от 1985 г. Завършил е Дипломатическа академия в Москва. Работил е в отделите „Съседни страни“ и „Азия и Африка“ (1981–1985) на МВнР. В чужбина е заемал следните постове: трети секретар в посолство в Техеран, Иран (1985–1989); втори секретар (1991–1993), временно управляващ (2002–2003) посолството на България в Кабул, Афганистан и извънреден и пълномощен посланик там (2003–2007); временно управляващ посолството в Адис Абеба, Етиопия (1993–1996); Съветник в посолството в Белград, Сърбия (1998–2001); извънреден и пълномощен посланик в Прищина, Косово (2009–2010). С указ на президента Георги Първанов през септември 2010 г. е назначен за посланик в Анкара, Турция.

  Ганчо Ганев е определен за шеф на мисията ни в Киев. Бил е шеф на Дирекция „Източна Европа и Централна Азия” във Външно. В края на кабинета  на Станишев е назначен за постоянен представител, посланик в Женева, пост който заема от август 2009 г. Преди това е посланик в Осло (2003-2006) по време на Сакскобургготски.
  След огласяването на принадлежността му към ДС е върнат от Женева от министър Николай Младенов.  Ганев е вербуван от ВГУ през 1984 г. като агент под псевдонима „ГЕНЧЕВ”. Тогава е 28-годишен. Работи за отдел 09 – „Търговски”. Насочването му днес към Киев се приема като рисковано, като се има в предвид позицията на президента Радев за руската военна агресия в Украйна и Крим, която е коренно различна от тази на ЕС и НАТО.

  Ангел Орбецов, който се спряга за Сеул, е завършил „Международни отношения“ в МГИМО, Москва с персийски език. Орбецов е временно управляващ посолството в Афганистан от 1995 до 1999. През 2002 подготвя възстановяването на дипломатическото представителство в Кабул. Посланик в Китай от 2004 до 2008 г. Директор на Дирекция „Азия, Австралия и Океания“ в МВнР от 2008 г.
  Разкрит като секретен сътрудник на ДС с  с решение № 175/14.12.2010 г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Вербуван е от ПГУ през юни 1989 г. под псевдонима „ГЪЛЕВ”. Тогава е 29-годишен. Кристиян Вигенин като министър в правителството на Орешаррски го връща отново  в орбитата на Външно, след като е освободен по времето на Николай Младенов.

  Мандат за чужбина ще получи и друга спорна фигура от Външно – Райко Райчев, настоящ шеф на Генерална дирекция „Глобални въпроси”. Новата отправна точка на дипломатическата му кариера е Минск.
  Отварянето на досиетата на дипломатите преди години го завари на поста  постоянен представител, посланик в Ню Йорк, където беше назначен през септември 2007 г. по време на кабинета Станишев. Райчев е вербуват от ПГУ през 1985 г., когато е 30-годишен като млад дипломат преди изпращането му на задгранична работа в САЩ. В документите на ПГУ от досието му той е описан като „много добре идеологически подготвен”, член на БКП от 1982 г. При срещата с оперативния работник Райко Райчев заявява, че „отдавна е очаквал този момент, но не е знаел кой и кога ще проведе разговора”. Вербуван е под псевдонима „ВЕЛИН”-1 и 2. Под прикритието на поста аташе в постоянното представителство на България в ООН, Ню Йорк той донася срещу чуждестранни дипломати и американски граждани, сред които и журналисти.
  След разкриването на досиетата на дипломатите през декември 2010 г. тогавашният министър на външните работи Николай Младенов го изтегли от посланическия пост в Ню Йорк.
  Пореден скандал с Райчев се завихри, когато бе определен като шеф на екипа, който ще ръководи кампанията на Бокова за председател на ООН.

  За Швейцария пък трябва да замине служебният външен министър Ради Найденов, който до скоро бе български посланик в Берлин. Номенклатурните обвързаности с комунистическото БЗНС са ракетата носител в живата му.  Внук е на Ради Найденов – старши български политик от БЗНС . Министър на правосъдието от 1946 до 1962 г. Член на Президиума на Народното събрание от 1962 до 1971 г. Известен с това, че подписва смъртната присъда на Никола Петков и е сред авторите на мракобесния Закон за народния съд. По ирония на съдбата внукът му получава бурна кариера по времето на НДСВ – първо е зам.-министър на отбраната, а по-късно и шеф на кабинета на Сакскобурготски. След това пълномощен посланик на България в Австрия. През май 2011 г. е назначен за постоянен секретар на Министерството на външните работи, а от февруари 2012 г. е извънреден и пълномощен посланик в Германия. Ради Найденов се спряга сред най-доверените хора на Румен Радев и е връзката му с бившия цар. Кръгове край него пък твърдят, че вече се бил договорил за външен министър в третото правителство на Борисов. Като служебен министър ще бъде запомнен с изявлението, че нямало данни Русия да се меси във вътрешните ни работи. Само дни по-късно „Уолстрийт джърнъл“ го опроверга със скандално разследване.
  Осведомени за дипломатическото кадруване твърдят, че за посланически постове се спряга и името на бившия министър на МВР, а сега преподавател в Библиотекарския институт Цветлин Йовчев, както и за други министри от кабинета на Орешарски.

  Предпочитанията на новия държавен глава в сферата на дипломацията не изненадват. Още по време на кандидат-президентските дебати той декларира, че няма нищо против агенти на комунистическите служби да представят България по света. По-късно с назначенията в администрацията си и в служебното правителство потвърди тези си разбирания, но така едва ли България ще има най-доброто лице пред света.

• Президентът Радев ще направи обръщение във връзка с гласуването в чужбина

  Мария Трифонова, „Сега“

  

  Президентът Румен Радев ще изложи мотивите си относно избирателните права на българите, живеещи в чужбина, в официално обръщение. Това обеща той в Ловеч, където бе със съпругата си на неофициално посещение за Цветница.

  „Ще имаме време за тези дебати, най-важното е, че има вече начало на този дебат. Ще дам подробно своите мотиви в обръщение към нацията“, заяви Радев в отговор на въпрос дали избирателните права на сънародниците ни зад граница трябва да бъдат ограничени. Именно в този дух бяха поправките в закона за гласуването в чужбина, пуснати преди дни от правосъдното министерство – според тях на президентски и парламентарни избори следва да гласуват само българските граждани, които са живели у нас поне 3 месеца преди деня на вота. Заради разразилия се скандал бе уволнен шефът на законодателната дирекция в МП Любомир Талев, който не бил съгласувал с министъра пуснатите текстове. Талев обаче твърди, че те са написани по указания на президентството.

  До момента изказванията на Радев са двусмислени. Преди дни той коментира, че е налице проблем с външна намеса в българския изборен процес, който според него може да бъде решен „само със закони, които гарантират както конституционните права на българските граждани, така и сигурността и независимостта на българската държава“.

  .

• <<
• 1
...
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
...
• 416
• >>