2024-12-23

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • Клуни срещу Хоган: битката за Белия дом се води и в Холивуд

    Вероник Дюпон, Франс прес

     .

    Хилари Клинтън (в средата) заедно с Джордж Клуни и съпругата му Амал (в дясно)
    Хилари Клинтън (в средата) заедно с Джордж Клуни и съпругата му Амал (в дясно)

    Джордж Клуни и Рийз Уидърспун агитират за Хилари, докато Марк Ръфало и Сюзан Сарандън подкрепят Бърни… Битката за Белия дом се води и в Холивуд, където звездите заемат малко от своя чар на предпочитания от тях кандидат.

    „Това, което знаменитостите донасят, освен парите, е видимост. Когато ви подкрепят хора като Джордж Клуни или Бионсе, това е плюс за вашия имидж“, констатира Сара Брайнър, директор за изследванията в Центъра за отговорна политика – организация, специализирана по финансирането на предизборни кампании.

    Звездите дават пряко до няколко милиона долара на предпочитания от тях кандидат, по примера на „тежки категории“ в бранша като шефа на филмовото студио „Дриймуъркс анимейшън“ Джефри Каценбърг или режисьора Стивън Спилбърг.

    Звезди като Джордж Клуни или Тоби Магуайър организират събития за събиране на средства за Хилари Клинтън, на които богати донори превеждат до 300 000 долара на човек за една вечеря с „каймака“ на Холивуд.

    Звездите на киното, телевизията и музиката, взети заедно, са петият най-голям източник на средства за бившия държавен секретар.

    Ако в сметката бъдат включени всички демократически и републикански кандидати от началото на президентската надпревара, Холивуд се нарежда чак на 13-о място сред секторите по финансиране, с 27 милиона долара – сума, която в голямата си част е отишла при демократите.

    Това е доста по-малко от налетите от Уолстрийт 231,6 милиона долара, 65 процента от които за републиканците, според Центъра за отговорна политика.

    Не всички звезди обаче са добре дошли.

    Ексцентрични знаменитости

    „Никой не иска ексцентрична знаменитост като Мел Гибсън и дори днес не мисля, че някой кандидат би (пожелал подкрепата на) Джейн Фонда, много спорна (личност)“, смята Стивън Рос, професор по история в Университета на Южна Калифорния и автор на книгата „Холивуд ляво и дясно“.

    Подкрепата на актрисата и режисьор Лина Дънам „е важна за спечелване на младите жени“, а тази на режисьора Спайк Лий за Бърни Сандърс – за привличане на афроамериканските избиратели, много от които поддържат Хилари Клинтън, дава пример преподавателят.

    Дали тяхната подкрепа се изразява в гласове? „Невъзможно е да бъде определено количеството“ според Сара Брайнър.

    Изследване на двама университетски преподаватели, Крейг Гартуейт и Тимоти Мур, публикувано във вестник „Право, икономика и организация“, обаче е изчислило, че много влиятелната телевизионна звезда Опра Уинфри е донесла 1 милион гласа на Барак Обама през 2008 г.

    Понякога котерийните отношения между Холивуд и политическият елит се коренят в произхода на студиата: „През 20-те години на XX век Луис Майер превърна „Метро Голдуин-Майер“ в пропагандна агенция за Републиканската партия“ и изпращаше най-големите звезди да позират редом до нейните кандидати, припомня Стив Рос.

    Той бърза да напомни, че противно на клишето, че Холивуд е истински бастион на демократите, „има два Холивуда: на бизнеса и на създаването (на филми)“.

    Ръководителите на студиата не искат да изпуснат питомното, за да гонят и дивото, и по принцип играят и с двата лагера, за да направят така, че политиката и законите – срещу пиратството и за авторските права – както и международните търговски договори, са благоприятни за техния сектор.

    Блясък срещу привилегирован достъп

    За сметка на това мнозинството от творците в Холивуд подкрепят демократите от 60-те години на XX век, с няколко редки изключения като Чарлтън Хестън и Клинт Истууд.

    Какво искат звездите в замяна на своите долари и пленяващи усмивки? Привилегирован достъп.

    „Те не са наивни до степен да си кажат, че ще повлияят на нечия програма, но когато човек дава сума с повече от шест цифри, очаква, че когато поиска да говори с президента, ще може да го направи“, казва Стив Рос.

    Както винаги, милиардерът Доналд Тръмп, който изглежда сигурният кандидат-президент на републиканците, прави изключение.

    Подкрепиха го много малко звезди, „като оставим настрана твърде стари хора, които нямат особен чар, като Джон Войт“ или бившия кечист Хълк Хоган. Тръмп обаче „е знаменитост сам по себе си“, отбелязва Стивън Рос. И с шумни изявления, постоянно прави шоу.

    .

    Източник на текста на български: Mediapool /БТА/

  • Българската държава БЕЗОТГОВОРНО предоставя ЛИЧНИ ДАННИ

    ВНИМАНИЕ! ДЪРЖАВАТА ПРЕДОСТАВЯ НАШИ ДАННИ БЕЗ ЗАЩИТА!

    .

    КОЛКО СА ЛИЧНИ ЛИЧНИТЕ НИ ДАННИ?

    Лични, частни, публични, обществени, персонални, защитени… Какво всъщност се крие зад всичките тези думи, използвани в различните закони на Република България, и има ли разминаване между законността и действителността?

    Възможно ли е едновременно да си обществена личност и да си със скрити данни? Колкото по-публична става една личност, толкова повече документи се генерират за нея, на повече места и с повече информация.
    От деня на раждането ни ние сме зачислени в редица списъци с номера в тях. Бройката на тези цифри се увеличава и става толкова голяма през годините, че повечето средностатистически граждани в зряла възраст трудно помнят всичките тези данни. Повече от тези данни, числа, номера и означения през годините се променят. Някои от тях, като номера на лични карти, адреси, банкови сметки, табели на автомобили и прочие, се сменят по-често. Други използваме почти през целия си живот. Едно от тях е нашият Единен граждански номер (ЕГН), въпреки че и той може да бъде променен при определени обстоятелства. Социално-осигурителните и данъчните ни номера също са относително постоянни, а дори и да се променят, информацията за старите се запазва по разбираеми причини. Всички тези номера, цифри, букви и данни са записват по определен от закона начин и за повечето от тях имаме издадени документи, които ги удостоверяват. Това води до още нови номера и на самите документи. Така ние ставаме собственици на множество номера и документи, които удостоверяват нашата самоличност и данни. Документи, които също сме задължени да пазим и представяме при нужда от удостоверяване. В днешния динамичен живот, загубата или кражбата на едно портмоне носи огромни главоболия на собственика му. В него освен личната ни карта, шофьорската книжка, пари и банкови карти, поставяме и информация, карти за услуги, магазини, членски карти, записани бележки с лични данни, които често забравяме. Доста често носим наши снимки или на най-близките ни хора. Ето защо това портмоне се явява нашето Аз във вид на документи и данни.

    Да започнем от най-важният, Единният граждански номер. Описание може да прочетете на сайта на Главна дирекция “Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО), в раздела “Единна Система за Гражданска Регистрация и Административно Обслужване на Населението“ (ЕСГРАОН) (Линк). Този 10 цифрен номер е уникален за всеки български гражданин. Този номер се записва в почти всички основни документи, с които разполагаме и гарантира нашата идентичност. Каква крие в себе се нашето ЕГН? Освен известните първи 6 цифри, “тайнствената“ част всъщност въобще не е тайна.

    Цифра 12 34 56 78 9 10
    Значение Година на раждане Месец на раждане Ден на раждане Населено място Пол Корекция за валидност

    Ето една страница с по-пълно описание на тези цифри и как се образуват (Линк). Номерът всъщност не крие нищо, точно обратното, неговата задача е да покаже и гарантира, че това точното лице. Още повече, че датата и мястото ни на раждане ние самите доброволно и ненужно записваме на хиляди места, да не говорим за споделянето на такава информация в социалните мрежи. За пола определянето, освен визуално, става и по начина на записване на имената ни. Остана кодът за населено място. За всеки регион са заделени различни цифри в диапазона от 0 до 99. Още информация може да откриете на интернет страницата на г-н Чорбаджийски (Линк), софтуерен програмист, написал програма за генериране на ЕГН по зададени данни, или да проверите валидността на вашето ЕГН и какво показва то.

    Другите важни номера, които използваме, също са записани в документите ни за самоличност. Тези документи, които ние самите доброволно даваме на хиляди места. Доста често ни се случва да ни преписват частично информация от тях или директно да ги преснимат.

    Ето няколко важни закона по тази тема:

    Закон за българските лични документи

    Закон за гражданската регистрация

    Закон за защита на личните данни

    Също ще говорим и определения в тези закони:

    Търговски закон

    Закон за търговския регистър

    Лични данни и кой може да се възползва от тях?

    Случайно ли възрастните хора казват: “Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре!“? Истината е, че колкото повече информация се генерира, толкова по-трудно става нейното съхраняване и обработвани. Още по-голям е проблемът със сигурността и гарантирането на истинността на ползваната информация. Напълно нормално е например фирми да искат да правят пазарни проучвания, както и разбираемо е, че не желаят техните данни да бъдат достъпни от конкуренти. Когато говорим за статистическа информация, нещата може да са доста по-различни от тази с личните персонални данни на хората. Редно ли е един човек да запиши друг в подписка, просто защото знае неговите данни? Да не говорим за случай с облагодетелстване, както материално, така и нематериално, с ползване на чужди данни, пароли и прочие. Това, обаче, едва ли би било възможно да стане без нарушаване на законите, фалшификации и затваряне на очи от длъжностни лица, или още по-лошо – некомпетентни такива. Дори използването на неправилно настроен софтуер.

    На страницата на Комисията за защита на личните данни може да прочетете за лицата, имащи право и регистрирани да обработват такива данни – Администратори на лични данни (Линк). Ето част от описаните там термините:

    Лични данни – Лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци.

    Кои български институции предоставят лични данни на гражданите свободно и без да се изискват каквато и да е било допълнителна информация за лицето, извършващо търсенето? Колко е законно това и каква е информацията, която предоставят? Естествено и нормално е определени лица да имат достъп до такава информация, въпросът е, дали всички да имат такъв достъп? Тук не говорим за изтичане на информация по небрежност или софтуерен проблем, а за данни със свободен достъп, и то защитени от закон!

    ИНФОРМАТОР № 1. Имотен Регистър на България

    (МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО – АГЕНЦИЯ ПО ВПИСВАНИЯТА)

    Това е регистърът с една от най-големите бази данни за информация по брой хора, след регистрите на МВР и ЦИК може би. Почти всички български граждани имат някакъв имот или собственост, било то и една шеста от някоя нива, за която може и да не подозират. Отиваме на страницата на Имотния Регистър в интернет (Линк). Единственото условие за да търсим тук, е да се регистрираме. Удостоверението и потвърждението за регистрация става само и единствено чрез линк за активация по имейл. Това означава, че всеки човек може да се регистрира, важното е изпратеният имейл да е валиден и да има достъп до него, за да може да потвърди активиращия линк. Това показва, че тази институция е готова да предостави данни на търсещите на всички регистрирали се, без да прави проверка за личността на хората, поради липса на проверка на данните за регистрация. Регистрираме си, потвърждаваме по имейл и вече сме в страницата за търсене! Да видим за какво може да търсим!

    Imoten-Register

    Търсенето се извършва по няколко различни критерии:

    – По партида – избирате населено място и Номер на имотната партида;

    – Физическо лице – Име, Презиме, Фамилия, ЕГН заедно или отделно;

    – Юридическо лице – Булстат, Име на фирма, Фирмено дело и прочие;

    – Документ – по различни опции;

    – Имот – Служба, Населено място, адрес и прочие.

    Само три от предложените ще разгледаме , защото точно те предлагат най-голям достъп до лични данни при най-малко зададена информация за търсено лице или фирма.

    Ако знаем ЕГН или Булстат, е ясно 100%, че ще открием записи само за едно лице. Но ако не са ни известни тези данни? Тук хората с по-често срещани имена са привилегировани, защото резултатите от търсенето в списъка са повече на брой. Какво да кажат хората с доста редки имена и/или фамилии. Какво показа тестът, който направихме?

    За името “Петър“ резултатите бяха над 200, но още тук останахме тотално изумени, след като при показването на резултатите с три имена, до тях бяха написани и ЕГН и населено място!! Просто ей така Имотният регистър ни предостави свободно 200 ЕГН-та и три имена на хора! Това не само е притеснително, а дори надмина нашите очаквания.

    Добавихме и фамилията на лицето! Остана само един показан резултат! Това означава, че при търсене в Имотният Регистър на Република България, всеки може свободно да получи лична информация за всеки, стига разбира се да притежава някаква собственост.

    Повече информация регистърът предлага срещу заплащане:

    Справка за собствениците и носителите на други вещни права за един имот – 0.40 лева;

    Справка за лице от партида – 1.00 лев;

    Справка за имот – 1.00 лев и други.

    Тоест още лична информация срещу жълти стотинки!

    По описаният начин, може да са направят подобни търсения и за другите критерии.

    Общи условия на сайта са с дата 20.09.2010 г. и в тях няма данни за собствеността на този И-Кадастър, въпреки, че има описани начини как да се заплащат услугите (Линк).

     

    ИНФОРМАТОР № 2. Търговски регистър

    (МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО – АГЕНЦИЯ ПО ВПИСВАНИЯТА)

    Този регистър съхранява база данни за всички упражнявали или упражняващи в момента търговска дейност, регистрирани физически и юридически лица, управители на дружества и прочие. А те съвсем не са малък брой. Какви данни пази и как ги предоставя?

    Публично всеки може да влезе на сайта на Търговския регистър и да направи справка за наличие на данни за определено физическо или юридическо лице свободно (Линк). Тук търсенето, забележете, става по един от следните критерии: ЕГН, БУЛСТАТ или просто име или част от него, без дори да се регистрирате! Това означава, че всеки може да провери напълно свободно, налична ли е информация по тези критерии. Както вече споменахме, ако знаем ЕГН и БУЛСТАТ, ще открием точно търсеното лице или фирма. Ние приемаме, че не ги знаем, и ще тестваме първоначално само по име. По познатият начин въвеждаме името “Петър“, отметката е поставена по подразбиране на физическо лице и… Търсене:

    Turgovski-Reguster

    ТУК ОСТАВАМЕ ТОТАЛНО ШОКИРАНИ – Търговският Регистър ни предоставя 14 479 лица и то, забележете – не с едно, а с ТРИ ИМЕНА!

    Ако търсеното от нас лице е вписано в този регистър, то със сигурност се намира в този списък. Второто ни учудване беше, че след добавянето на фамилията – търсенето даде само един резултат. Това беше единственото лице с такова име и фамилия, записано в регистъра. Просто за информация ще вмъкнем, че при търсене със същата фамилия, но без първо име, търговският регистър ни показа само 4 резултата, а за търсене по презиме само 10 резултата. Изненадите с лични данни продължават. След като натиснем върху името от търсенето, Търговският регистър ни предоставя още доста информация, коя от коя по-лична. Всички данни за фирмите, в които участва, и данни за управителите. Тези документи съдържат информация, показана от Търговския регистър напълно ненужно.

    Пример: Три имена, място на раждане, адрес, номер на документ за самоличност и дата на издаване на заявителя на вписването (вносител или на адвокат с изрично пълномощно).

    ТОТАЛНО изненадани сме при отваряне на Актуалния учредителен акт. Той съдържа всички лични данни на собственика: Трите имена, адрес, данни от паспорт/лична карта, ЕГН, пропускаме задължителните писания в този акт и стигаме до последната страница, на която са подписите на собствениците, без дори да са заличени!

    Останаха ли лични данни, които държавата опази при произволното търсене – едва ли!

    Отново ще отбележим, че става въпрос за свободно търсене без регистрация! Ако пък имате регистрация или притежавате електронен подпис, то тогава нещата стават ОЩЕ ПО-ДОСТЪПНИ. Имате пълен достъп и до останалите фирмени документи, записани в Търговския регистър.

    Общите условия за работа с този сайт ги няма. Поставен е един празен Word документ (Линк). Явно от 53 млн. лв. приходи за бюджета за миналата година, които е генерирала Агенцията, не достигат за 1 програмист да им оправи кръпките в тези два регистъра.

    Ето няколко интересни статии по темата за евентуални проблеми, свързани с ползването на информацията от тези регистри:

    Дневник – “Кой ще спечели пари от скриването на Търговския регистър“ (Линк)

    bTV Новините – “Измамници крадат фирми с данни от Търговския регистър“ (Линк)

    Капитал – “Тъмен регистър“ (Линк)

    Правен свят – “Екстрите“ на Търговския регистър ще важат и за особените залози, фондациите и сдруженията“ (Линк)

    Монитор – “Съседи се оплакват от видеонаблюдение“ (Линк)

    .

    ИНФОРМАТОР № 3. Здравно-осигурителен регистър

    (МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ – НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ПО ВПИСВАНИЯТА)

    Националната агенция по приходите (НАП) в своя електронен портал има раздел за Е-Услуги със свободен достъп (Линк). Всеки може свободно да си провери внесените/дължимите осигурителни вноски и здравно осигурителния си статус. Основното предназначение на тази услуга е гражданите да проверяват внесените им осигуровки. Как обаче НАП може да разбере кой е заявителят на търсенето? На практика всеки може да направи проверка за всеки, стига да знае негови данни. А както видяхме от предишните два регистъра, личните данни в България са всичко друго, но не и лични. Ето една статия в интернет (Линк), в която е обяснено по-подробно как свободно всеки гражданин може да направи проверка за “Здравноосигурителен статус” в портала на НАП. Всеки може да се убеди на портала на НАП, че за самото търсене е достатъчно само въвеждане на ЕГН. Така изглежда визуално справката в НАП:

    NAP

    ЗАЩО ТОВА Е НЕПРАВИЛНО?

    В показаният резултат от търсенето НАП не само не скрива ненужните данни, но и показва нови лични данни допълнително. Към информацията за търсеното ЕГН е добавена и фамилията на лицето, както и първите букви от името и презимето му. Имайки предвид, че НАП не може да определи заявителя на определеното търсене, е абсолютно недопустимо добавянето на още лични данни към информацията за търсеното лице. Естествено стават грешки, но ако гражданин има проблем, може да отиде на място в НАП или задочно по имейл ([email protected]) или телефон (0 700 18 700) да се свърже. Разбираемо е желанието на НАП, да покажат максимално точно информацията за осигурените лица, но могат да го направят, без да добавят допълнителна информация към вече наличната.

    Разбира се, резултатът от търсенето не е просто цифри, това са данни, от които могат да се правят изводи и заключение за всяко едно осигурено лице. Работило ли е и дали са му начислени осигурителни вноски. Едва ли всеки има право да получава такава лична информация за други лица. Защо тогава ДЪРЖАВАТА в лицето на Агенцията по вписванията, Агенцията по приходи, а може би и други институции, предоставят такава информация?!

    Лични ли са тези данни, след като всеки има достъп до тях?!

    Списъкът с притеснителни държавни структури, безплатно и свободно даващи информация, не свършва дотук.

    Когато говорим за лични данни на хора, несъмнено най-голям интерес след търговския, е политическият. Политически партии и гражданските организации записват хора в хиляди списъци, анкети, допитвания или гласувания, като въвеждат по определени критерии събраните данни.

     

    ИНФОРМАТОР № 4. Справки, свързани с гласуване

    (ЦЕНТРАЛНА ИЗБИРАТЕЛНА КОМИСИЯ)

    Централната избирателна комисия (ЦИК) преди и след всички избори на собствения си портал и на портала на ГРАО предоставя възможност за справки от избирателите. Може да се направят справки за заявилите за гласуване по ЕГН напълно свободно, а обявените резултати са отново с показване на трите имена на заявителя, както и населеното място за гласуване (за чужбина) (Линк). Ако пък направите проверка на подалите заявления в чужбина по държави, ще видите цели списъци от граждани с написани три имена в тях (Линк).

    Ето и връзката за проверка за място на гласуване в ГРАО, която е активна за определен период от време преди избори (Линк). И в тази справка след търсене по ЕГН обявеният резултат за място на избирателна секция е съпроводен от Име и Фамилия на лицето и неговото ЕГН.

    Още списъци в различни институции и организации, проверяващи по ЕГН и/или други данни:

    Данни за студентите във висшите училища по ЕГН (Линк);

    Справка за получени минимални помощи по Булстат (Линк);

    Справка за завършените обучения в НАПОО по ЕГН (Линк);

    Примери много, но едва ли в момента те са най-важните.

    Към тази каша, замесена от безразборно достъпната и допълваща се информация, можем да прибавим и данните, която ние самите декларираме доброволно в стотици форми и формуляри, къде с яснота, къде неизвестно защо. Един прост пример. Телефонният ни номер е задължително поле на почти всички записи, но не очакваме да ни се обадят или да се свържат с нас по този начин. В социалните медии самите ние съобщаваме новини, информация и дати, спомагащи още повече да се допълни тази картина за едно лице.

    Един интересен случай. В известна верига магазини при покупка на стоки с кредитна карта, не само правят фото копие на личната карта на клиентите, което е в пълно противоречие със закона, но и електронен клиентски картон в базата данни, допълвайки данни, липсващи в личната карта, като текущ адрес например, домашен и мобилен телефон, професия и още допълнителни въпроси. И всичко това за покупката на един ТИГАН? При плащане с кредитна карта е нужно да удостоверите с документ самоличността си.
    ВСИЧКО останало е по ваше желание и със ваше съгласие! Надяваме се, че сме внесли поне малко яснота в тази бъркотия.

    Източник:  Вulgariapress.com

    .

  • Нийл Гейблър: Скритият срам на американците от средната класа

    А

    Почти половината от гражданите на САЩ не могат да извадят 400 долара в случай на извънредна ситуация. Аз съм един от тях

    .

    Нийл Гейблър, Тheatlantic.com

    Нийл Гейблър е американски журналист, писател, историк и филмов критик. Автор е на пет книги и е преподавател в Университета на Мичигън. Работил е за издания като „Ню Йорк Таймс”, „Лос Анджелис Таймс”, „Ескуайър”, „Вог”.

    .

    От 2013 година насам бордът на Федералния резерв провежда изследване, за да „следи финансовото и икономическото състояние на американските граждани“. Повечето от данните в последния доклад, честно казано, са относително нормални – 49% от работещите на непълен работен ден предпочитат да се трудят повече часове, 29% от американците очакват да изкарат повече пари през следващата година, а 43% от хората, които притежават дом от поне една година, вярват, че цената му се е увеличила. Но отговорът на един конкретен въпрос беше изумителен. Резервът пита гражданите как ще си набавят 400 долара за извънредна ситуация. Отговорът – 47% процента казват, че ще трябва да ги вземат назаем, да продадат нещо или пък че изобщо няма да успеят да намерят подобна сума. 400 долара! Кой би си помислил?

    Е, аз се досещах. Досещах се, защото влизам в тези 47 процента.

    Знам какво е да се надлъгваш с кредитори за отсрочка до края на седмицата. Знам какво е да преглътнеш достойнството си и постоянно да натискаш хората да платят на теб, за да можеш ти да платиш на други. Знам какво е да си оставил залог на кредиторите или пък да запорират банковата ти сметка. Знам какво е да останеш буквално с пет долара до заплата и знам какво е да живееш на яйчена диета дни наред. Знам какво е да чакаш с ужас пощата, защото винаги пристигат нови и нови сметки за плащане, но рядко чек, с който да ги покриеш. Знам какво е да се наложи да кажеш на дъщеря си, че не си сигурен дали ще можеш да платиш сватбата й и че всичко зависи от това какво ще се случи тепърва. И знам какво е да заемеш пари от порасналите си деца, защото с жена ти сте свършили газта за отопление.

    Не бихте си помислили подобни неща за мен, ако ме видите. Харесва ми да си мисля, че изглеждам относително успял. Биографията ми също подкрепя това впечатление. Имах сравнително добра кариера като писател – пет книги, стотици публикувани статии, редица награди и стипендии и репутация на не кой знае колко важен, но уважаван човек. Дори не би ви минало през ума да прегледате данъчната ми декларация. Аз съм доста далеч от богаташите, но обикновено изкарвам солиден среден, а дори понякога и висок доход – точно такъв би очаквал един писател, особено писател, който преподава и пише телевизионни сценарии, какъвто съм аз. И със сигурност няма да можете да ми дадете финансов съвет, защото последното, което бих направил – поне до този момент – би било да призная своята финансова несигурност или както предпочитам да я наричам – финансова импотентност.

    Защото тя наистина притежава много от характеристиките на сексуалната импотентност: не на последно място сред тях са отчаяните опити да я прикриеш и да се преструваш, че всичко върви по вода. В интерес на истината, тя може да е дори по-унизителна от сексуалната. „По-вероятно е твой приятел да сподели с теб, че е на виагра, отколкото че има проблеми с кредитната си карта“ – казва Брад Клонц, финансов психолог, преподавател в университета Крайтън в Омаха, Небраска, който освен това съветва хората как да решават финансовите си проблеми. – Много по-вероятно.“

    Америка е страна, както Доналд Тръмп ни напомни, на победители и победени, на силни и на слаби. Да имаш финансови затруднения е източник на срам, на ежедневно унижение – дори своеобразна форма на социално самоубийство. Мълчанието е единствената защита.

    Знам какво е да заемеш пари от порасналите си деца, защото с жена ти сте свършили газта за отопление

    Затова никога не споделях за моите финансови премеждия дори и с най-близките си приятели – докато не осъзнах, че това, което се случва с мен, се случва и с милиони други американци, и то не само с най-бедните между нас, които по дефиниция се борят да свържат двата края. Според доклада на Резерва и други изследвания това се случва с професионалистите от средната класа и дори с хора от елита. Това се случва с тези, които наближават пенсионна възраст, както и с онези, които сега започват да работят. Това се случва както на дипломирали се висшисти, така и на хора, които не успяват да завършат гимназия. Случва се из цялата страна, включително на места, където не бихте очаквали да има подобни проблеми. Знаех, че не мога да намеря 400 долара в случай на спешност. Това, което не знаех обаче, беше, че толкова много други американци имат същия проблем. Моят приятел, местният месар Брайън – един от малкото ми познати, които открито говорят за финансовите си проблеми, веднъж ми каза: „Ако някой ти разправя, че се справя много добре, да знаеш, че те лъже“. Това може би не е напълно вярно, но изглежда не е толкова далеч от истината.

    Част от причините да не съм знаел за този проблем беше това, че съвсем доскоро не го знаеха и икономистите, или поне не го обсъждаха. Те изготвяха статистики за безработицата и разликата в доходите, имаха данни за нетното богатство, но никой не следеше какво става в домакинствата, които живеят седмица за седмица, заплата до заплата, разход след разход. Дейвид Джонсън, икономист от Университета на Мичиган, който изучава финансовото неравенство, казва: „Изследват се спестяванията и дълговете. Но идеята, че хората не могат да свържат двата края или че няма да имат с какво да платят, ако се случи нещо извънредно, е ново поле за изследвания“ – това се случва от Голямата рецесия насам. Според Джонсън икономистите отдавна теоретизират, че хората успяват да балансират, компенсирайки лошите години с добри – взимайки заеми през лошите, спестявайки през добрите. Но скорошни изследвания показват, че когато някой получи малко повече пари – бонус от работното място, възстановяване на данък, дребно наследство – той по-вероятно ще ги изхарчи, отколкото да ги спести. „Може би – твърди Джонсън – хората нямат достатъчно пари”, за да пестят. Изглежда, че много от нас живеят в непрекъснато състояние на финансов риск. Ако наистина искате да знаете защо днес в Америка има толкова дълбоко икономическо недоволство независимо от многото индикатори, които сочат, че страната ни се движи в правилната посока, попитайте някого от съставляващите тези 47 процента. Попитайте мен.

    Финансовата импотентност притежава и други имена – финансова нестабилност, финансова несигурност, финансово сътресение. Но както и да я наричате, фактите категорично показват, че от финансова гледна точка, или доста голямо малцинство, или много малко мнозинство американци ходят по тънък лед. Колко тънък? През 2014 година едно проучване на „Банкрейт”, подобно на това на Резерва, ни показа, че само 38 процента от американците могат да покрият спешна медицинска помощ на стойност от 1000 долара или пък ремонт на автомобила си за 500 долара с пари, които са спестили.

    Два доклада, публикувани през 2015 г. от американския изследователски център Пю”, разкриват, че 55 процента от домакинствата нямат достатъчно ликвидни спестявания, за да компенсират едномесечно оставане без приходи, а пък от 56-те процента анкетирани миналата година, които твърдят, че са обезпокоени за финансовото си положение, 71 на сто са притеснени, че нямат достатъчно пари, за да покриват ежедневните си разходи. Подобно изследване е проведено от Анна-Мария Лусарди от университета „Джордж Вашингтон“, Питър Туфано от Оксфорд и Даниъл Шнайдър от Принстън. На въпроса дали могат да „намерят“ 2000 долара в рамките на един месец в случай на непредвидени разходи, повече от една четвърт от анкетираните отговарят, че няма да могат, а други 19 процента – че биха могли, но само ако заложат нещо или вземат заем.

    Заключението е, че близо половината от възрастните американци са „финансово нестабилни“ и „живеят на финансовия ръб“. Още едно проучване, проведено от Джейкъб Хекър от Йейл, изследва броя на домакинствата, които са изгубили една четвърт или повече от „разполагаемия си доход“ през дадена година – доход минус здравни разноски и лихви по дългове – и установява, че през всяка година от 2001 до 2012 поне едно от пет домакинства е претърпяло подобна загуба и не може да я компенсира чрез спестяванията си.

    Може да погледнете на това като на проблем с ликвидността. Възможно е хората просто да не разполагат с достатъчно пари в брой в своите чекови или спестовни сметки, за да посрещнат непредвиден разход. В този случай може да предположите, че ще се ориентирате по-добре, ако се вгледате в нетната стойност, нетното богатство – в активите на хората, включително пенсионните им фондове и стойността на техните домове. Точно това прави Едуард Улф – икономист от университета в Ню Йорк и автор на книга за историята на богатството в Америка, която предстои да излезе.

    Ето какво открива той: нищо в нетната стойност не може да ни успокои. Средната нетна стойност намалява рязко през последното поколение – тя е спаднала с 85,3% от 1983 до 2013 година за най-долния квинтил на доходите, с 63,5% – за втория най-нисък, и с 25,8% – за средния квинтил. Според изследване на фондацията „Ръсел Сейдж“ коригираната с инфлацията нетна стойност на едно нормално домакинство, което е точно в средната точка на разпределение на доходите, през 2003 година е 87 992 долара. През 2013 година тя е спаднала до 54 хиляди долара – с 38 процента. И макар че спукването на имотния балон през 2008 година със сигурност допринася за този спад, намаляването на парите в по-ниските квинтили започва много преди рецесията – най-рано в средата на 80-те години, твърди Улф.

    Той изследва броя на месеците, в които главата на семейството в „разцвета на работоспособността си”, а именно между 25 и 55-годишна възраст, може да продължи самостоятелно да го издържа чрез ликвидация на всички финансови активи с изключение на недвижимото имущество, ако домакинството чисто и просто загуби своите доходи. Чрез този различен поглед към непредвидените спешни финансови ситуации Улф открива, че през 2013 година най-трудоспособните семейства от последните два квинтила не притежават никаква нетна стойност и следователно няма какво да харчат.

    Семейство от средния квинтил с приблизителен доход от около 50 000 долара може да продължи да харчи… шест дни. Дори във втория най-висок квинтил семейството може да поддържа нормален живот само за 5,3 месеца. „Семействата използват спестяванията си чисто и просто за да оцеляват” – отбелязва Улф. Според него американското семейство се намира в „отчаяна нужда”.

    Определени групи – афроамериканци, латиноамеринци, хората с по-нисък доход – имат по-малко финансови ресурси от останалите. Но финансовата импотентност е болест, която може да засегне всички, тя удря по всяка демографска група. Според проучването на „Банкрейт” близо половината от завършилите колеж не биха могли да покрият ремонт на кола или спешни здравни разноски със спестяванията си, а според Лусарди, Туфано и Шнайдър близо една четвърт от домакинствата, които печелят от 100 000 до 150 000 долара на година, твърдят, че не могат да съберат 2000 долара за един месец.

    Част от работата на Лусарди била да интервюира хората по улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, питайки ги дали могат да съберат въпросните 2000 долара. Макар сама да посочва, че ограничен брой интервюта още не са социална наука, тя е поразена от несъответствието между външния вид и отговорите на интервюираните. „Поглеждаш тези хора и виждаш млади професионалисти – казва Лусарди. – Очакваш да ти кажат: „Разбира се, че мога да намеря тези пари.“ Но много от тях не можеха.”

    През 50-те и 60-те години на ХХ век американският икономически растеж демократизира просперитета. В последните години ние демократизирахме финансовата несигурност.

    Ако помолите икономистите да ви обяснят сегашното положение, те най-вероятно ще посочат като основен виновник кредитните карти и дълговете, които те създават. Дълго преди Голямата рецесия мнозина предупреждаваха, че американците са се вкарали в кредитен капан. Според анализ на Федералния резерв и данни от финансовия сайт ValuePenguin през 2015 година дълговете по кредитните карти са възлизали на около 5700 долара на домакинство. Разбира се, тази средна стойност включва и всички домакинства, които не са дължали нищо. Дългове са имали около 38 процента от домакинствата и средният дълг в тази група е бил повече от 15 хиляди долара. В последните години, въпреки че броят на потребителите на кредитни карти спада, средният дълг на домакинствата е във възход.

    Част от причината кредитите да станат толкова популярни през 80-те и 90-те години на миналия век е, че са били достъпни по начин, непознат на предишните поколения. Уилям Емънс, помощник-вицепрезидент и икономист в банката на Федералния резерв в Сейнт Луис, проследява този скок до едно решение на Върховния съд през 1978 година – „Маркет Нешънъл Банк ъф Минеаполис срещу Фърст Омаха Сървис Корпорейшън”.

    Съдът постановява, че щатските закони, поставящи лимит на лихвите по кредитните карти, не важат за привилегированите национални банки, които работят в тези щати. Това веднага кара националните банки да започнат да издават кредитни карти където си поискат и да поставят каквито лихви пожелаят, и им дава огромен стимул да се насочат към уязвимите потребители. Емънс вярва, че години по-късно уязвими собственици на домове са били набелязвани от кредитори, предлагащи събпрайм ипотеки. До средата на 80-те г. на ХХ век дълговете по кредитните карти в Америка вече са в подем. Това, което е следва, е така наречената „Велика умереност“ – период, който продължава цяло поколение и в който рецесиите са рядко и леко протичащо явление, а рисковете да задлъжнееш много изглеждат ниски.

    Финансовата импотентност притежава много от характеристиките на сексуалната: не на последно място сред тях са отчаяните опити да я прикриеш

    И двете явления засягат спестяванията. С възхода на кредитите много американци не чувстваха нужда да спестяват. С две думи – когато дълговете се покачват, спестяванията спадат. Както Брус Макклари, вицепрезидентът по комуникациите на Националната фондация за кредитни консултации, казва: „В началната фаза на Голямата рецесия имаше скок в търсенето на кредити, защото хората ги използваха на мястото на извънредните спестявания.

    Те виждаха в кредитите спасителен вариант“. Не, че американците – или поне тези, родени след Втората световна война – са били особено пестеливи. Личният процент на спестяванията достига 13,3 през 1971, преди да спадне до 2,6% през 2005 г. Миналата година тази цифра стига до 5,1% и според Макклари близо 30 процента от възрастните американци не заделят част от доходите си за живота си след пенсионирането. А съчетаем ли високи дългове с ниски спестявания, получаваме голяма част от населението, която не може да се справи в извънредна ситуация, свързана с финансови разходи.

    Така, в крайна сметка, кой е виновен? Според някои икономисти независимо от това, че банките прекаляват с раздаването на кредити, хората все пак сами избират да се превърнат в длъжници, да пестят твърде малко, да не си оставят резерв за извънредни ситуации, камо ли за годините в пенсия. „Ако искате да имате финансова сигурност – казва Брад Клонц – отговорността за това е само ваша.“ Някои икономисти обясняват липсата на подобна отговорност с това, че кредитът е огромна промяна в сравнение със старата икономическа система, когато финансовите решения са били много по-прости, а проблемите, в които хората са можели да се вкарат – много по-малко. Промяна, за която повечето от нас не са добре подготвени.

    Ироничното е, че колкото по-усъвършенствани стават финансовите предложения, теоретично давайки на хората много повече възможности да се справят с трудностите в живота си, изглежда се случва точно обратното, поне за много от нас. Наистина, Анна-Мария Лусарди и нейните колеги откриват, че колкото по-сложни са кредитните и финансовите пазари на дадена държава, толкова по-дълбока е финансовата нестабилност на нейните граждани. Защо? Лусарди твърди, че финансовият свят е станал много по-сложен, но нашите финансови знания не са се развили в крак с него.

    Истината е, че много американци са финансово неграмотни, а тази неграмотност корелира силно с финансовите затруднения. Едно проучване, което Лусарди и неин колега провеждат през 2011 година, цели да установи познанията на американците относно основните финансови принципи (сложна лихва, диверсификация на риска, влияние на инфлацията). Резултатите показват, че 65 процента от гражданите на Съединените щати между 25 и 65-годишна възраст са финансово неграмотни.

    Решенията, често провокирани от незнание, със сигурност са част от проблема. Отведете ме. Признавам се за виновен. Аз съм финансов илитерат или още по-лошо – невежа. Не го казвам като извинение, а като констатация. Вземах решения, без да се замислям за финансовите последици – от една страна, защото не бях информиран за тях, а от друга, защото вярвах, че ще успея да преодолея всяко препятствие, ако се появи такова. Избрах да стана писател – финансоворискова професия, вместо да се заема с по-изгодна и сигурна работа. Избрах да живея в Ню Йорк вместо на по-евтино място.

    Избрах да отгледам две деца. Избрах да пиша дълги книги, които изискват години работа, въпреки че щях да получавам аванси рядко и на големи промеждутъци. Всички вземаме подобни решения и те очевидно се отразяват негативно върху живота ни. Но без да ставам прекалено метафизичен – това са изборите, които ни правят личности. Ние не избираме с мисъл за финансовото си благополучие, въпреки че може би трябва. Ние избираме с мисъл за нашия живот. Алтернативата щеше да бъде да се превърнем в различен човек.

    Но въпреки изборите, които направих, включващи и револвиращ кредит, в по-голямата част от живота си не съм тънал в дългове (може би съм нагазвал в тях… добре де, понагазвал). Допреди около пет години, когато изобщо спрях да ползвам моите кредитни карти и започнах да ги изплащам малко по малко с помощта на финансов съветник, като винаги успявам да платя поне минималната месечна сума, а понякога и повече. Нямах спестявания, но не защото мислех, че мога винаги да разчитам на кредити или пък защото избрах да харча парите си по екстравагантности, вместо да ги спестявам. В ретроспекция, разбира се, моят проблем беше прост – твърде малко приходи, твърде много разходи. Кредитите ми позволиха да подобря тази ситуация за известно време – и едновременно да я влоша сериозно. И все пак корените на проблема бяха по-дълбоки.

    През 50-те и 60-те години на ХХ век икономическият растеж демократизира просперитета. В последните години ние демократизирахме финансовата несигурност

    Никога не съм си помислял, че няма да печеля достатъчно. Малцина от нас си го мислят. Вярвах, че съм направил повечето важни стъпки. Отидох в колеж, получих висше образование. Преподавах известно време, получих договор за книга, преместих се в малък евтин апартамент под наем в Малката Италия, за да пиша, ожених се и известно време не се справях особено добре, докато не започнах да работя в телевизията (тези от вас, които са надарени със слонска памет, може и да си спомнят, че в продължение на три години замествах Джийн Сискъл и Роджър Ебърт в шоуто на Пи Би Ес Sneak Previews).

    След това с жена ми си купихме малък апартамент в Бруклин, който можехме да си позволим, и си родихме две дъщери. Съпругата ми продължи да работи и така свързвахме двата края, въпреки че разходите за детегледачки и за частни училища се отразяваха сериозно на финансите ни. Не, не бяхме длъжни да пращаме момичетата в частни училища.

    Можехме да ги запишем в кварталното държавно, макар да не беше особено добро, но решихме да жертваме собствените си удобства, за да се чувстват добре дъщерите ни. Някои икономисти обясняват нуждата от кредити и склонността да се харчи с широкоразпространения в Щатите синдром „да бъдеш в крак с Джоунс“*. Никога не съм искал да бъда в крак със семейство Джоунс. Но както много други американци, и аз исках децата ми да бъдат в крак с децата на Джоунс, защото знаех колко е лесно моите момичета да бъдат маргинализирани в общество, където почти всички награди отиват у един малък, добре образован елит. (Добре де, просто исках да бъдат победители.)

    Въпреки всичко се преместихме в сърцето на Лонг Айлънд, Източен Хамптън, където нямаше да плащаме огромната такса за частното училище и където жена ми би могла евентуално да напусне работата си като изпълнителен филмов продуцент, за да бъде с децата. Загубата на доходите й щяхме да компенсираме, като спрем да плащаме на някого да се грижи за дъщерите ни. (Когато хората ме поглеждаха възхитени, щом чуят, че живея в Хамптънс, винаги им казвах: „Ние живеем там постоянно като бедните хора, не само през лятото като богаташите“.) Наехме къща и се вписахме успешно в новия квартал. След като Мартин Скорсезе купи филмовите права на моята биография за колумниста Уолтър Уичъл, дори успяхме да съберем пари и да купим къщата, която бяхме взели под наем.

    Но проблемът с финансите е, че животът не ти сътрудничи. В нашия случай, а имам чувството, че това се отнася за почти всеки американец – възникнаха непредвидени обстоятелства. Не можех да продам жилището ни в Бруклин, защото управителният съвет на сградата отхвърляше всеки явил се купувач, което означаваше, че трябва да плащам ипотека още две години. Пазарът на жилища в Ню Йорк се беше влошил и в крайна сметка продадох апартамента с огромна загуба, защото нямах друг избор.

    Предполагам, че трябваше да намаля цената по-рано, за да привлека повече евентуални купувачи – гледано в ретроспекция, това щеше да бъде най-мъдрият избор – но аз исках да погася дълговете си към банката. Загубих работата си в телевизията, защото не бях достатъчно лекомислен за този бранш, както ми казаха, което може би беше истина. (Или поне се чувствах по-добре, когато си мислех, че е така.) Все още разчитах на книгите си, но те отнемаха повече време, отколкото бях предвидил, а много добре знаех, че ако ги претупвам, това ще съсипе кариерата ми. (Казвам на студентите си, че всеки може да напише книга бързо – но това просто ще е лоша книга.) Момичетата пораснаха, но жена ми толкова дълго не беше работила, че бе невъзможно да възроди кариерата си, а и специализацията й като изпълнителен продуцент ограничаваше възможностите й. Във всеки случай, тъй като старомодната ми мъжка гордост беше заложена на карта, й заявих, че мога да издържам семейството съвсем сам, без нейната помощ – още един пример за прикриването на финансова импотентност дори от собствената съпруга. Продължих само с книгите, а нея държах в неведение.

    На всичкото отгоре после дойде най-големият шок, макар да не бе неочакван – колежът. Изкарвах достатъчно, за да не се налага момичетата ми да разчитат само на оскъдните стипендии, но все пак това не стигаше, за да мога да им платя образованието изцяло. И аз, и жена ми вярвахме, че те са заслужили правото си да учат в добри университети по свой избор, и се озовахме в един финансов водовъртеж. (Не казвам, че университетите са кожодери, но… университетите са си кожодери. От колежа на едната ми дъщеря заявиха, че щом мога да си плащам ипотеката, мога да плащам и таксата й за обучение.)

    В крайна сметка се наложи родителите ми да покрият повечето разходи за образованието на децата ми. Нямаше как да стане по друг начин. Въпреки че изобщо не съжалявам за този избор – едната ми дъщеря отиде в Станфорд, беше стипендиант, а сега учи медицина в Харвард, а другата замина в Емори, присъедини се към Световната организация на учителите, а след това в AmeriCorps, има магистърска степен от Университета на Тексас и стана лицензиран клиничен социален работник, който се занимава с травмирани деца – плащането на таксите ще ги остави без наследство след смъртта на моите родители. Така изчерпахме не само нашите скромни спестявания, но и тези на майка ми и баща ми.

    Предстояха обаче още по-лоши времена. Понеже живеех главно от авансите, които ми плащаше моят издател, докато правя проучванията си за нова книга, по-голямата част от доходите ми се струпваха само за първата година, въпреки че парите трябваше да ми стигнат за повече време – толкова, колкото ми е нужно, за да я напиша. Това означаваше, че не бих могъл да платя непосилния данък изцяло, без да се съсипя, напрягайки се да приключа по-бързо с книгата.

    Когато започнах да пиша биографията на Уолт Дисни, а дъщерите ми се подготвяха да заминат всяка в своя колеж, реших да платя само част от данъците, а остатъка, макар и с наложените лихви, да внеса по-късно, след като книгата ми излезе и получа последния хонорар за нея. Проблемът беше, че просрочените задължения растяха, лихвите не спираха да набъбват и влязъл в тази спирала, аз все имах нещо да плащам, все не можех да ги покрия напълно. Предполагам, че това също беше въпрос на избор – да си платя данъците до стотинка или да изчакам да издадат романа ми, като междувременно плащам ипотеката и купувам храна. Аз избрах второто.

    И така си изкопах дупката. А тя беше дълбока. И може би никога няма да успеем да се измъкнем от нея.

    Вероятно това нямаше да се случи, ако доходите ми бяха продължили стабилно да растат, както всъщност се случваше в Щатите преди. Това обаче не стана. Имал съм и добри години от време на време – нов ангажимент в телевизията, нов договор за книга, продажба на филмови права. Но като цяло доходите ми останаха непроменени и некоригирани с инфлацията, покупателната ми способност рязко намаля. За статии в списания изкарвах точно толкова, колкото и преди двадесет години. И не бях единственият. Доброто почасово заплащане – при това коригирано с инфлацията – достигна своя връх през 1972 година. От тогава насам средната му стойност като цяло е ниска. Разбира се, това не означава, че стойността на облагите, извлечени от него, не се е увеличила.

    И така си изкопах дупката. А тя беше дълбока. И може би никога няма да успеем да се измъкнем от нея

    Ако обърнем внимание на годишните коригирани с инфлацията доходи на домакинствата, които включват броя на часовете, заработени от надничари, и приходите на служителите на заплата, не ни се разкрива много благоприятна картина. Въпреки че доходите в горния квинтил на домакинствата са се увеличили драматично от 1967 до 2014 година, а дори още повече за най-богатите 5%, приходите за долните три квинтила са се повишили много по-умерено – само 23,2% за средния, 13,1% за втория най-нисък и 17,8% за най-ниския квинтил. Това е за период от 47 години! Но дори този незначителен растеж е леко подвеждащ. Пиковите години на доходите за най-долните три квинтила са били 1999 и 2000 г. – парите намаляват от тогава насетне – 6,9% по-малко за средния квинтил, 10,8% – за втория най-нисък, и 17,1% – за най-ниския. Ерозията на заплатите е нещо, над което никой няма никакъв контрол. Единственото спасение е да работим повече часове, за да успеем да компенсираме. Аз отдавна съм направил тази корекция. Работя седем дни в седмицата, от сутрин до вечер. Няма друг начин.

    И все пак дори това не е достатъчно.

    В доклад от 2010 година, озаглавен „Средната класа в Америка”, Министерството на търговията в САЩ очертава тази прослойка не толкова чрез позицията й на икономическата скала, колкото чрез нейните стремежи – собствен дом, кола за всеки възрастен член на семейството, здравна осигуровка, висше образование за всяко дете, пенсионен фонд и семейна ваканция всяка година. По тези стандарти аз и жена ми не се и доближаваме до такъв живот, въпреки че печеля пари, които биха минали за доход на средната класа, че дори и за по-висок. Един анализ през 2014 година на „Ю Ес Ей Тудей” заключи, че Американската мечта, обрисувана от фактори, които като цяло се припокриват с показателите на средната класа според Министерството на търговията, ще изисква годишен доход малко над 130 хиляди долара за едно нормално четиричленно семейство. Средният семеен доход през 2014 година е приблизително половината на тези пари.

    В моя дом сме се научили да живеем без излишни удобства. Редуцирахме наполовина ипотечните си вноски чрез програма за модификация на ипотеки. Колата ни е „Тойота Авалон” от 1997 година със 160 хиляди мили зад гърба си, която получих от баща ми, преди да почине. Не сме ходили на почивка от десет години. Нямаме кредитни карти, а само дебитни. Нямаме пари в пенсионни фондове, защото ги изхарчихме, за да платим сватбата на по-малката ни дъщеря. Ядем в ресторант може би веднъж на два или три месеца. Въпреки че бях филмов критик в продължение на много години, вече рядко ходя на кино. Пазаруваме само на разпродажби. Правим ремонт на къщата или колата единствено когато са абсолютно необходими. Броим си стотинките.

    Не искам и не очаквам съчувствие. Аз съм си виновен, че съм затънал в блатото – никой друг. Не съм бил измамен от безскрупулни кредитни търговци. Просто се издъних зверски. Живеех над финансовите си възможности, но най вече защото средствата ми прогресивно намаляваха. Не предприех онова, което се налагаше – да продам къщата например или да огранича сериозно разходите, въпреки че продажбата можеше и да не успее да покрие дължимата ипотека. И нека бъде ясно – не се жалвам от положението си. Аз съм много по-добре от доста хора, може би от повечето. Американците имам предвид. Изглежда, че всички се прецакахме. Може би тези 47% възрастни американци, които не могат да извадят 400 долара за спешни нужди, трябваше да живеят по-различно, по-рационално. Може би всички живяхме по-нашироко, отколкото е трябвало. Но се съмнявам, че всички тези хора са си причинили този удар сами. Много от наемниците от средната класа са жертви на икономиката, а вероятно и на онова велико и неустоимо американско обещание, което гърми в главите ни от деня на нашето раждане: „Просто работи здраво и можеш да имаш всичко”.

    Все пак има и добри новини. Въпреки че заплатите са в застой, много вещи, особено дълготрайни стоки като телевизори и компютри, стават все по-евтини. Същото се отнася и за дрехите (макар че през последните години цените скромно се повишиха). Цените на жилищата, измерени чрез цената на квадратен метър на средно скъп и средно голям дом, са стабилни дори като се вземат предвид големите разлики от един пазар на недвижими имоти до друг. Но някои неща като здравното осигуряване и по-високото образование струват повече, много повече. И разбира се, те едва ли могат да бъдат пропуснати с лекота. Животът се случва и често се случва да струва скъпо – понякога повече, отколкото можем да си позволим.

    Но дори и с това историята не приключва. Животът се случва, но се случват и гадости – неочакваните разходи, които са неизбежна част от живота. Извънредните ситуации на цена от 400 долара не са просто хипотези, не са хипотези и онези, които струват 2000 долара, нито пък… е, изберете си сума. Че спешни ситуации винаги възникват, е факт – те са неделима част от нашето съществуване. Финансовите консултанти ни съветват да заделяме поне 10–15 процента от доходите си за живота след пенсионирането и в случай на непредвидени спешни ситуации. Но основната причина много от нас да не могат да спестят пари за черни дни е, че живеем в една незатихваща буря. Изглежда сякаш всеки ден изскача някакъв неочакван разход – развалена печка, кола, която няма да запали, куцащо куче или пък капещо кранче. И това са само дребните неща.

    В едно проучване на American Finances, публикувано миналата година от „Пю”, 60 процента от анкетираните твърдят, че са претърпели някакъв вид „икономически шок” през последните дванадесет месеца – спад на доходите, престой в болница, загуба на съпруг, основен ремонт. Повече от половината са се борили да свържат двата края след най-соления си непредвиден разход. Дори 34% от тези, които изкарват над 100 хиляди долара на година, твърдят, че са усетили напрежение в резултат на икономически шок. И пак ще кажа, това го знам. След загубата на работата ми, след отказите на управителния съвет на блока да одобри евентуалните купувачи на апартамента ми, след санкциите на данъчните аз преживях още един удар. Един издател, с когото бях подписал договор за книга, за която бях получил аванс, ме осъди да върна аванса, след като бях изпуснал срок. (Сроковете за книги често се изпускат и обикновено се удължават без проблем.)

    С две думи, икономиката може да се сведе до написаното под карикатурата на великия Брус Ерик Каплан в „Ню Йоркър” – „Мислехме, че това е просто скапан период от живота, а то се оказа животът”.

    Нашият живот. За много от нас, мълчаливите страдалци, които не могат да говорят за финансовите си премеждия, не само банковите сметки, но и собственият живот е поставен на риск. Американската асоциация на психолозите провежда ежегодно изследване на стреса в Съединените щати. Докладът й от 2014 година, според който 54 процента от американците твърдят, че месечните им приходи едва им стигат, за да покриват разходите си, разкрива, че парите са основният фактор, причиняващ стреса. 72 процента от възрастните казват, че често се случва да са в стрес заради пари, а почти четвърт от тях определя този стрес като изключително голям.

    Както финансовата импотентност, така и стресът удря по всички възрастови групи независимо от нивото на доходите. Не е изненадващо, че прекомерното напрежение се отразява зле на здравето на човека, както, разбира се, и твърде малкото приходи. 32 процента от анкетираните в доклада казват, че не могат да си позволят здравословен живот, а 21 процента твърдят, че са толкова финансово закъсали, че не са посещавали лекар или планират да отидат на преглед още от миналата година.

    Вероятно това нямаше да се случи, ако доходите ми бяха продължили стабилно да растат, както беше в Щатите преди. Това обаче не стана

    Но най-коварните ефекти на финансовата нестабилност се простират отвъд физическото здраве, те удрят по нашето цялостно благополучие. „Финансовата несигурност се свързва с депресия, тревожност и загуба на личен контрол, което води до трудности в брака” – казва финансовият психолог Брад Клонц. Аз също съм запознат с тези факти. Парите могат да променят всичко, точно както пее Синди Лопър. Но липсата им определено съсипва.

    Финансовата импотентност сее нещастие. Държи те буден през нощта и те кара да не искаш да ставаш сутрин. Принуждава те да се оттеглиш от света. Тя се храни с чувството ти за собствена стойност, със самочувствието ти, изсмуква енергията и най-лошото – надеждата ти. Съсипва връзки, обръща съпрузите един срещу друг, вкарва ги в гневни тиради, изпълнени с клевети и обвинения, и дори настройва деца срещу родители, въпреки че това поне, слава богу, не се е случвало на мен. Останалото обаче се случи и продължава да се случва. Смятам се за доста корав и гъвкав човек. Какво правят тези, които не са? Провалят се. Голям брой американци вече се провалиха според много икономически стандарти. Това може би е най-голямата ни тайна национална болка, дълбока и трайна. Ние сме импотентни.

    Въпреки че страданието е предимно индивидуално и до голяма степен скрито от погледа на останалите, то може би вече е започнало да подкопава националния ни дух. Хората искат да чувстват, имат необходимост да усещат, че се развиват в този свят. Това всъщност ги поддържа живи. Те имат нуждата да усетят, че животът им ще се подобри и дори нещо повече – че животът на техните деца ще е по-добър от техния, точно както те самите са вярвали, че техният живот ще е по-добър от този на родителите им. Но все по-малко хора вече се чувстват по този начин.

    Анкета на „Ню Йорк Таймс” от 2014 година показа, че едва 64 процента от американците твърдят, че вярват в Американската мечта – най-ниският процент през последните две десетилетия. Подозирам, че нашето чувство на импотентност в лицето на финансовите трудности е не само източник на обезверяване, а и на гняв, който заразява националната ни политика, ярост, която се измества към нелегалните имигранти, китайската търговия или към президента Обама точно защото не сме в състояние или не желаем да посочим истинския й източник. Както е написал икономистът от Харвард Бенджамин Фридман през 2005 година в книгата си „Моралните последици от икономическия растеж” – „Просто да си богат няма да те отграничи от едно общество, намерило убежище в неизменяемостта и нетърпимостта, след като членовете му са изгубили чувството, че се движат напред”. Днес, изглежда, стоим пред прага на точно такова убежище, достигнали сме точката, в която бълбукащата финансова импотентност избухва в политическа ярост.

    Много американци все още остават оптимисти, поне публично. Проучване на „Пю” от 2014 година разкрива, че 55 процента от гражданите на САЩ харчат на месец толкова пари, колкото изкарват, а и повече, а почти същият процент казват, че имат благоприятно финансово състояние, което може и да означава, че някои от тях са прекалено уплашени да признаят, че не е точно така. Или вероятно са толкова финансово неграмотни, че не разбират сериозността на проблемите си.

    Много от учените, с които съм разговарял, също са оптимистично настроени. „Хората притежават изобретателност, посредством която могат да се справят с толкова много проблеми” – каза ми Анна-Мария Лусарди. „Мисля, че най-накрая започваме да осъзнаваме, че мозъкът не може от само себе си да работи с парите”, твърди Брад Клонц, който вярва, че американците са наясно, че трябва да поемат контрол над финансовия си живот.

    Но оптимизмът няма как да премахне факта, че заплатите продължават да са в застой. Личните спестявания продължават да са ниски. Животът на средната класа се поддържа изключително трудно. (Проучване, направено преди рецесията от Федерацията на потребителите на Америка, показва, че 21 процента от американците мислят, че „най-практичният” начин да получат няколкостотин хиляди долара е да спечелят от лотарията.) Аз се опитвам да разчитам на себе си, гледам реалистично на света. Но надеждата вече не идва толкова лесно, дори при нация на мечтатели и идеалисти. Това, през което преминават толкова много хора от толкова много години, може наистина да изглежда просто като скапан период. Но е много по-вероятно да се окаже целият ни живот.

     

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Да се стремиш да притежаваш същите скъпи предмети и да вършиш същите неща като приятелите и съседите, за да не изглеждаш на по-ниско социално ниво от тях. – Б.пр.

     

    Превод от английски: Филип Каменов

    Източник на текста на български: в. „Гласове“

  • Български политолог обвинен в Австрия за насаждане на расова омраза

    Австрийските власти са подвели под отговорност българския политолог Мирослава Козлекова, по обвинение за насаждане на расова омраза и непризнаване на Холокоста, алармираха нейни приятели. Навръх Гергьовден Мирослава е привикана на разпит и е обвинена в насаждане на расова омраза, пише News.bg.

    Мирослава Димитрова
    Мирослава Димитрова

    Мирослава Козлекова е доведена дъщеря* на проф. Петер Бахмайер от катедрата по източноевропейска история на Виенския университет. Той е секретар на Българския научно-изследователски институт във Виена. Готви монография на тема „Културната политика на България през периода 1945-1989”.

    Мирослава и хората, които я познават, са потресени от подобно обвинение. След „справката“ в петък, тя е призована да посети виенската полиция и в понеделник.

    Тя не е националист, а патриот, твърди д-р Филип Фратев, председател на „Звездно общество“.

    Той информира чрез социалните мрежи: „Нашата колежка, Мирослава Димитрова, беше вчера подведена под отговорност от австрийските власти по обвинение за насаждане на етническа омраза в социалните мрежи. В акта се посочват водещи групи в България, но не става ясно защо ако е имала такава дейност то тя не е била привлечена за разпит от нашите служби. Остро осъждаме подобни актове против свободата на словото и призоваваме министерството на външните работи да вземе отношение“.

    Д-р Фратев определи ситуацията като абсурдна. „Момичето пише във Фейсбук, никога не е писала националистични, а по-скоро на патриотични теми. Дошли са да я привикат в полицията. Създадохме Фейсбук група „Да защитим Мира“, обясни той.

    Тя е във Виена, не е ясно защо нашите власти не реагират. „От МВнР трябва да вземат отношение, защото привличат българин под отговорност без да е ясно за какво. Тя е писала на български език, не на немски. Подаден е сигнал от нашите служби“, каза д-р Фратев.

    „В понеделник я викат отново на разпит по обвинение за холокоста. Насаждане на расова омраза и непризнаване на Холокоста присъства в обвинителния акт“, уточни той.

    „Обвинението няма превод на български език и по време на разпита не е присъствал преводач”, бе категоричен д-р Филип Фратев.

    Мирослава Козлекова е участвала в откритията на много астероиди, които носят имената на Левски, Ботев, Паисий, патриотка е, не е националистка, увери д-р Фратев.

    Тя е родена е в София, живее във Виена. Завършила е магистратура „Финанси и Международни Отношения“ в Уебстър Юнивърсити, Сейнт Луис, САЩ.

    Финансист, икономист, научен сътрудник в редица австрийски икономически институти. Има научни трудове в сферата на макроикономиката и структурните промени в България в условията на Прехода.

    Член е на Австрийското Гражданско движение за идентичност и на Народно социално движение в България.

    Има редица публикации в интернет сайтове на българите в чужбина по теми, свързани с политическите и социални развития в съвременната българската действителност.

    Кандидат-докторант в Катедрата по политика във Виенския университет.

    Във Фейсбук групата „Да защитим Мирослава“ се казва: „Приятели, групата е с цел да ви информираме за дейностите на преследване и терор от страна на социалните мрежи и свързаните с тях представители на законодателната и изпълнителната власт”.

    Във фейсбук профила си Мирослава пише: „Получих призовка да се явя в полицията на разпит в обвинение за отричане на холокоста и възобновяване на дейността на национал социализма. Ако на 12.05. не се явя на разпита ме заплашва арест! Толкова за свободата на словото в Европа и в социалните медии! Случката се развива във Виена, не зная все още кой е подал сигнала до полицията! Единственото нещо, за което могат да ме обвинят, че съм патриот и че заставам зад идеята за съхраняване на националните и суверенни държави в Европа!”

    Един от постовете във ФБ групата: „Не мога да повярвам, това е пълно извращение! Пълно падение! Превърнаха Европа в концлагер на мисълта. Предлагам да се организираме на протест пред австрийското посолство в София!“

    Друг член на групата пише: „Изразяване на мнение и то от тук е нож с две остриета. Не знам в какво си се забъркала, но едно е ясно: отиди на този разпит, няма да те екзекутират. Ако беше нещо сериозно, нямаше да ти пращат призовка, а щяха да те посетят тези с качулките. И за твое успокоение: те превеждат с помощта на Гугъл и кой знае какво са превели. Така че не се притеснявай“.

    Източник: News.bg

    ––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Бел.ред.: Според информация от Румен Дечев от Народно социално движение, на което Мирослава Козлекова (Димитрова) е член, тя няма роднински връзки с известният историк-българист проф. Петер Бахмайер от Виенския университет, а просто има съвпадение на имена. Бахмайер е името на Мирослава по линия на бившия й, починал вече съпруг. Но двамата с проф. Бахмайер се познавали добре, понеже той е неин консултант в подготвяна от Мирослава дисертация по политология.

    Групата за подкрепа на Мирослава „Да защитим Мира” организира на 11 май т.г., от 12 ч. местно време, протест в нейна защита. Протестът ще се проведе пред сградата на Австрийското посолство в София на бул. „Цар Освободител“.

    .

  • Щатът Западна Вирджиния официално призна Арменския геноцид

    Нерсес Кетикян, Gantegh.agbubulgaria.org

    13151552_10153744156466859_3529909835815494333_n

    5.05.2016, ГАНТЕХ АРАРАТЯН. Щатът Западна Вирджиния стана 44-ти щат на САЩ, който официално признава Арменския геноцид, съобщиха от пресцентъра на Арменския комитет „Хай Тад” в САЩ.

    Декларацията е подписана от губернатора на щата Западна Вирджиния Ърл Рей Томблин, който преди това бе обявил м. април на 2016 година за „Месец за възпоменание на Геноцида и предотвратяването му”.

    Цитирайки убийствата на 1,5 милион арменци и над 1 милион гърци и асирийци през 1915-1923 год. в Османска Турция, както и клането на християните, езидите и други етнически малцинства в Близкия Изток в наши дни, губернатор Томблин отбелязва в декларацията: „Признавайки и винаги помнейки Геноцида и Холокоста над арменците, както и всички минали и настоящи геноциди, ние запазваме историческия спомен, гарантираме, че подобни жестокости няма да се повтарят и оставаме будни срещу омразата, гоненията и насилието.”

    В приемането на тази декларация огромна роля са играли представителите на местната арменска общност Хампарцум Каспарян, Ненси и Еми Толивер.

    „Моят дядо Хампарцум, който в Анкара е бил успешен предприемач и търговец на пшеница, през 1915 година през нощта е бил изваден от дома си, след което са го обезглавили. Същото са извършили и срещу други много образовани и успешни арменци, които живееха в Турция.” – разказва Хампарцум Каспарян и отбелязва, че признаването на Арменския геноцид от страна на щата Западна Вирджиния донякъде ще допринесе за това, подобни жестоки събития да не се случват повече.

    .

  • Президентът наложи вето на Изборния кодекс

    index

    Президентът Росен Плевнелиев ще върне за повторно обсъждане в Народното събрание текстовете от Изборния кодекс, ограничаващи избирателните права на българите в чужбина, съобщиха от прессекретариата на държавния глава.

    Изборните правила имат за цел не постигане на баланс между отделните партии в парламента, а създаване на максимална възможност на гражданите да излъчат своите представители, посочва президентът.

    Изборния кодекс следва да гарантира честността на изборите както в страната, така и в чужбина и подкрепя всяка демократична промяна в тази посока. Това обаче не трябва да става за сметка на неравното третиране на българските граждани в чужбина, смята президентът.

    От съобщението за ветото става известно, че Плевнелиев се надява при новото обсъждане на закона

    „народните представители да съсредоточат усилията си върху постигане на най-добрият баланс между правата на гражданите и честността и прозрачността на изборите“.

    Президентът ще упражни правомощието си да сезира Конституционния съд, ако и след повторното обсъждане бъдат приети разпоредби, „които са противоконституционни и нарушават основни права на българските граждани“.

    Изборният кодекс беше приет преди пролетната ваканция на депутатите. Най-спорният въпрос беше именно за изборните секции в чужбина. След гражданското недоволство срещу ограниченията за разкриване на места за гласуване в чужбина управляващите се опитаха да смекчат приетия режим да се гласува само в дипломатическите ни мисии. В милионните градове, в които няма консулство или посолство, в САЩ, Канада, Турция и други страни от ЕС ще се гласува само в една секция, ако има поне 100 заявления за разкриване на секции. В страните от ЕС в населените места без дипломатически мисии също ще се разкриват секции при поне 100 желаещи.

    За да бъдат повторно приети текстовете е необходимо мнозинство от 121 депутати. Предложението за секциите в чужбина беше подкрепено само от ГЕРБ и Патриотичния фронт, които заедно нямат толкова гласове.

    Президентът връща за повторно обсъждане изменения чл. 14 от Изборния кодекс,

    „тъй като смята, че се създава неравнопоставеност между българските граждани при упражняване на активното им избирателно право по признак лично положение

    – в зависимост от място на пребиваване в чужбина. Съгласно чл. 6 от Конституцията на Република България всички граждани са равни пред закона и е недопустимо ограничаване на правата им“, става известно от съобщението за наложеното вето.

    „Разпоредбата на чл. 14, ал. 2, предвижда в населени места в държавите членки на Европейския съюз, в които няма дипломатически и консулски представителства, да се разкриват толкова секции, колкото са необходими, при наличие на не по-малко от 100 избиратели, подали заявления. Държавният глава не намира логика в различното третиране на избирателите на база само формален белег – наличие на дипломатическо или консулско представителство“, пише още в мотивите за ветото.

    Държавният глава смята, че със записаното ограничение за образуване само на една избирателна секция в населени места с население над 1 млн. жители в държави, които не членуват в Европейския съюз и в които няма дипломатическо или консулско представителство, не се отчита спецификата на българските общности зад граница. А по този начин и не се гарантира равна възможност за активно упражняване на избирателно право.

    Според президента опитът да се преборят лошите изборни практики, не трябва да създава национално разединение.

    „Демокрацията живее чрез изборите, защото в изборния ден чрез енергията на гражданите, благодарение на тяхната активност,

    политическите институции получават своята представителност и легитимност. Изборните правила имат за цел не постигане на баланс между отделните партии в парламента, а създаване на максимална възможност на гражданите да излъчат своите представители“, пише в съобщението на президентството.

    Плевнелиев приветства промените, с които се въвежда електронно дистанционно гласуване. „Народното събрание даде добър пример за взаимодействие между пряката и представителната демокрация и показа, че служи на хората и зачита волята им след проведения референдум“, става известно от мотивите. Президентът прави уточнението, че с измененията в Изборния кодекс Народното събрание иска да гарантира по-широки възможности на българските граждани в чужбина да участват в избори чрез дистанционно електронно гласуване, но докато това стане реалност, създава ограничения пред тях. Президентът не може да приеме с един законодателен акт да се създават взаимно изключващи се правила, възпроизвеждащи взаимно изключващи се политики“.

    Източник: в. „Дневник“

  • Приказка за селянчетата

    Стоян Николов – Торлака,

    Vibes.bg

    Майка ми и баща ми се оженили през 78-а. Той, дивак от Торлашко, ѝ казал, че ако не му роди син до една година, си я изпраща по живо, по здраво, обратно при баща ѝ. Разбира се, че се е шегувал. Баща ми е като мен. По-скоро аз съм като него, но това са уточнения, колкото да си правя вятър на устата.

    Деветнадесетгодишната ми майка обаче май му се вързала на акъла и ме родила… е, закъсняла с четири дена, но все пак почти се вписала в сроковете. Тогава нямало санкции от Европейската комисия за просрочени проекти, та ѝ се разминало. На баща ми пък, веднага след като съм се родил в оная започнала по-рано и завършила по-късно от обикновено мрачна зима на 79-а година, му щукнало в главата да става инженер. И станал, колко му е. В нашия род сме все дебелоглави и минаваме през стени, когато решим нещо.

    И ето, мама и тате – във Варна, а аз – при баба и дядо в Говежда, горе до сръбската граница, в Северозападния Балкан. Пет години. Само летата ходех при тях, на море един вид. Закърмен съм с онова място. Обожавам го, наистина. Когато не съм там, нещо в мен е празно. Когато си тръгвам оттам, парче от душата ми се къса и остава в Говежда. Да ме чака, докато се върна.

    Снимка: Личен архив на Стоян Николов - Торлака
    Снимка: Личен архив на Стоян Николов – Торлака

    Не знам за първите седем, но на мен първите пет години от живота ми бяха особено важни. Като ученик използвах всеки един свободен момент, за да си отида на село. Даже и симулирах трахеален бронхит, за да ми даде училищната лекарка бележка за извинени отсъствия и да забегна натам, накъдето ме теглеше сърцето ми.

    Училище и сърце… Тогава в Говежда имаше училище, и то доста прилично за стандартите на едно планинско село. Ако мога да направя сравнение, убеден съм, че там, тогава, образованието е било на по-високо ниво от това в 90% от сегашните столични училища. Знам, макар да не съм учил там, защото ми се е случвало да присъствам в някои от часовете. Нали се влюбих в историята още, преди да знам за какво друго, освен за пикаене може да ми служи патката, та винаги, когато успеех да загърбя Монтана и да забегна в Говежда, не пропусках часовете по история в местното училище.

    Минаха двадесетина, че дори и тридесетина години оттогава. Изтекоха като пустинен пясък между пръстите ми. Сега не живея в Монтана. Мотках се да студентствам в Търново, в София, после пак се върнах в Търново… Така ни се случва на нас, хората на новото хилядолетие. Загубени сме в собствената си реалност.

    Прадядо ми не е бил загубен. Ходил е два пъти в Канада, за по няколко години, и то в началото на миналия век. И се е връщал. За да воюва за Родината си. С кораб. Месеци наред пътуване. И не се е оплаквал, дори за Втората световна се е записал доброволец с връзки и подкупи, защото е бил прекалено възрастен, за да мине по каналния ред. И след това си е заживял в Говежда, влагайки всичко, което е имал, в образованието и духовното израстване на децата си.

    Аз пък имах нужда от десетилетия, за да осъзная, че разликата между „селянин“ и „селяндур“ е огромна. Селяндури има и на центъра на Ню Йорк, пък камо ли в София. Селяни малко останаха. Селянин е достоен човек, който изкарва прехраната си със собствените си ръце, пък, оставете другото, допринася и за добруването на селяндурите, кореняците граждани и величавите аристократи. Включително и тези на духа.

    Снимка: Личен архив на Стоян Николов - Торлака
    Снимка: Личен архив на Стоян Николов – Торлака

    Отидох в Говежда за първи път от няколко години, когато жена ми забременя с първородния ни син. Инстинктивно имах нужда да заведа новосъздаденото си семейство на мястото, на което бях изживял най-красивите моменти от детството си.

    То обаче не беше същото. Училището го нямаше. Лечебницата я нямаше. Величавите ни държавници бяха решили, че там, на повече от 30 километра от най-близкия град, няма нужда от образование и здравеопазване. Простите селяни, както биха ги нарекли хиляди самодоволни селяндури от големите населени места, си плащаха данъци, и сега си плащат като попове, но нямат достъп до елементарни неща, гарантирани им от Конституцията на Република България.

    Но оцеляват. Борят се срещу маргинализацията си и не се предават. Нямат намерение да го направят. Въпреки умишленото обезчовечаване на родното им място. Те, ние, имаме здрав корен и сме готови да минем океана, за да оцелеем, за да запазим същината си.

    Личен архив: Стоян Николов-Торлака
    Личен архив: Стоян Николов – Торлака

    Аз океана чак не минах, но се бих здравата със системата към 15 години, за да имам възможността, бих я нарекъл дори „привилегията“, да мога да си водя децата (вече три момчета, набързо се размножихме) в Говежда за по няколко месеца всяко лято. Знам, че вече не е престижно да тичаш цяло лято по гащи по разбитите и неасфалтирани улици, но знам и друго. Чистият въздух, кристалната вода, това да помиришеш пръстта, да си извадиш сам картофи, които си посадил, да си откъснеш краставица, да гледаш магичните пламъци на огъня, докато мръвките се пекат, да се къпеш в буйната планинска река, да се събуждаш от птичия песнопой всяка сутрин, да имаш чувството, че можеш да докоснеш звездите, които не си виждал толкова ярки никога през живота си…

    Знам, че това е нещо, което трябва да позволя на децата си да изживеят. Знам, че много по-лесно ще се научат да седят пред телевизора и да си пускат клипчета на компютъра или да чоплят из социалните мрежи. Знам го. Знам обаче и, че лесното не е интересно. Такива са ми възприятията за света. Не съм ги правил, за да ходя на работа от осем до пет и после да им крещя, че трябва да мълчат, докато си изгледам новините и риалитата.

    За съжаление обаче по селата хората вече основно това правят. Младите масово бягат заради липсата на препитание и елементарни дадености на XXI век. Старите пък седят пред телевизорите и обсъждат поредната катастрофа, убийство, изнасилване или изцепка на някой от пишман VIP-овете ни.

    Както казах, петнайсетина години се борих, за да мога да започна да прекарвам летата си в Говежда. И успях. Поне засега. Тримата ми сина са изключително доволни от това развитие на нещата. Играят. Тичат. Дивеят. Хвърлят камъни в реката. Къпят се в нея. Смеят се на глас по цял ден. Заравят се до ушите в пясъчника. Тичат по двора. Самосиндикално си осиновиха една котка. Марунка. Малкото останали съседи им дават всякакви пресни, току-що откъснати, плодове всеки ден. Разбират и с молекулите на тялото си какво е истинският живот.

    Личен архив: Стоян Николов-Торлака
    Личен архив: Стоян Николов – Торлака

    А аз всяка година, когато се зададе началото на септември, сядам на циментовия си трон, който всъщност е чисто и просто една външна мивка, и плача. Уж тайничко, ама напоследък нещо спря да ми пука, че може някой да ме види. Плача, защото трябва да се връщаме в града. При кръстовищата, светофарите, бибипкането, стъклените погледи, бързането, задачките, лицемерието, моловете, веригите магазини.

    С най-голямо удоволствие бих отгледал децата си на село. Както са направили прадедите ми, както са направили и дедите ми. Сигурен съм, че много хора мислят като мен и не са склонни да робуват десетки години за някаква шибана панелка и колеблива кариерка, над които трябва да трепериш като листо в есенна буря.

    Да, но целенасочената политика на държавата и корпорациите прави така, че да живееш на село, още по-лошо, да отглеждаш децата си там, е почти невъзможно. Без детски градини, училища, здравеопазване, препитание, как да стане? Ние им трябваме в градовете. Трябваме им послушни, на работното място, изкарвайки много повече, отколкото получаваме, в името на данъчната система, големите фирми и банките.

    А селото нека си мре. Но аз няма да се дам. Както се казва в моя край, „ше се бием като мътна вода у брег“. Решил съм да положа още усилия и да си купя къща в едно село до Търново. Да, децата ми ще учат в града, но вечер ще се прибират до семейното огнище. А през лятото. През лятото в Говежда. Там, където някога бяхме петдесетина деца в нашата махала, а сега… Сега само моите диванета огласят околността…

    .

  • Валери Симеонов към българите в чужбина: Не ни се мотайте в краката
    Валери Симеонов. Снимка: Анелия Николова, в. "Дневник"
    Валери Симеонов. Снимка: Анелия Николова, в. „Дневник“

    „Както на Вас никой не Ви пречи да уредите личния си живот както намерите за добре, така не ни се мотайте в краката, когато се опитваме да намерим решение на 25-годишни проблеми, сътворени от безродни политици и безродни капризнечещи псевдосънародници.“

    Това се казва в писмо, изпратено от лидера на Патриотичния фронт Валери Симеонов до българката Елена Хамбарджиева, която живее в Ню Йорк и е активна в протестите срещу измененията в Изборния кодекс, съобщи телевизия Би Ай Ти. Пред телевизията депутатът потвърди за писмото, но каза, че става дума за „лични отношения“ и не желае да коментира повече.

    Ето и пълният текст на писмото, разпространен от телевизията (правописът е запазен):

    „Кой Ви пречи на Вас да гласувате, след като в Ню Йорк има дипломатическо представителство в което можете да го сторите?
    Или просто трябва да вдигаме патардия за да сме „по-демократични“,“по различни“и „по-екзотични“ за да ни забележат медиите?
    Случайно да сте чували за откритите до момента на приемането на новия ИК 136 секции в Турция,от които влизаха между 60 000 и 100 000 гласа?
    Случайно да сте чували,че на последните парламентарни избори в САЩ и Канада гласуваха 8000 българи,а другите 200-300 000 браха гъби?
    Случайно да сте чували,че откриването на 1 секция струва на обеднелия и оскотял бг данъкоплатец ,а не на Вас, между 8000-12000 евро?
    Не сте чували. Вас тези дребнави факти не Ви интересуват.
    Но както на Вас никой не Ви пречи да уредите личния си живот както намерите за добре,така не ни се мотайте в краката,когато се опитваме да намерим решение на 25годишни проблеми сътворени от безродни политици,и безродни капризнечещи псевдосънародници.
    И накрая – използването на деца за политически цели е забранено!
    В.Симеонов“

    С промените в Изборния кодекс рязко се ограничиха възможностите за гласуване на българите в чужбина, което доведе до протести в редица градове в Европа и САЩ. Засегнатите българи призоваха президента Росен Плевнелиев да наложи вето. Държавният глава каза вчера, че все още не е решил дали да пусне закона, но неговият секретар намекна миналата седмица, че най-вероятно той ще върне точно текстовете, засягащи гласуването в чужбина. /“Сега“/

    .

     

  • 667 деца от 5 държави на Великденския фестивал в Босилеград

    Елица Иванова, БТА

    Снимка: БТА
    Снимка: БТА

    Босилеград, 2.05.2016 г. Шестотин шейсет и седем деца от пет държави участваха в 23-тото издание на Международния Великденски фестивал в Босилеград, Западните покрайнини. Фестивалът завърши днес (вчера – б.р.) с обявяване на победителите в различните категории и награждаването им.

    Босилеградският фестивал започна още преди Великден, на 28 март и продължи до днес (2 май – б.р.). В голямото Великденско надчукване се съревноваваха деца от Гърция, България, Молдова, Сърбия и Македония. Победител в категорията най-здраво яйце стана 9-годишният Никола Захариев от Босилеград. За да докаже, че яйцето му е истинско и не е допълнително заздравявано, той го счупи и изяде пред всички участници във фестивала. Наградени бяха и деца, съревновавали се в категориите за най-оригинално и за най-добре боядисано яйце. Наградите получиха Георги Стоименов от Самоков и Неделина Томова от Раднево.

    Десетки участници получиха велосипеди, телевизори, таблети, спортни и ученически пособия, а Великденския фестивал се превърна в празник за малкото градче зад сръбската граница. От миналата година Босилеградският фестивал, който е единствен по рода си, влезе и в семейството на европейските фестивали.

    .

  • Защо България няма да стане IT център

    Представяме ви по-долу интересен текст от личния блог на Анастас Долушанов. Авторът повдига важни въпроси, които засягат не само IT сектора, но и цялото българско общество.  

    .

    anastas_0015aОт три години обучавам програмисти. Всеки, който желае, се записва безплатно в курсовете ми и след 4 до 8 месеца, ако изтрае толкова, е подготвен за начинаещ програмист в някой софтуерна компания. Когато започвах много добре знаех, че успеваемостта на подобно обучение е много ниска. Харвардският университет организира подобни, широко рекламирани курсове, от които едва един на всеки 8 курсисти си намира работа в IT индустрията. Google имаха специализирана програма за обучение на жени в програмирането, която закриха, след като установиха, че успеваемостта в нея е дори още по-ниска – едва 1% (един процент). Най-голям успех, който съм срещал, има една обществена библиотека в Сейнт Луис, с успеваемост 35%.

    Така че не очаквах чудеса от начинанието си. За да мотивирам нови курсисти, след всяка сесия помагах на най-добрите да си намерят и поне един-два реални проекта, от които да спечелят пари. След три години изгубено време, скъсани нерви и разправии с кого ли не, включително с чиновници, които обещаваха да ми уредят зала за курсовете, трябва да си призная, че моята успеваемост е малко по-висока от тази на Google.

    В началото не ми правеше впечатление, че буквално всеки, когото обучавах, не успяваше да се справи с елементарни задачи извън онези, които решавахме заедно. Мислех си, че проблемът е в мен. Изчетох над 30 научни труда в Google Scholar за това как се преподава и в частност как се преподава програмиране. За съжаление това не повиши успеваемостта на курсистите ми. И тогава, като по чудо, се появи едно момче, още незавършило средно образование, което разби на пух и прах жалката статистика, която бях натрупал дотогава. Само за година работа с него, мога смело да кажа, че то покри всички изисквания не просто за младши програмист, а за програмист на средно ниво, каквито работят в IT фирмите. При това без никаква предварителна подготовка, за разлика от други, които бяха правили уебсайтове за забавление преди да се заема с тях.

    Всеки би се съгласил, че е трудно да видиш грешката в себе си, дори когато фактите говорят против теб. Ако си обучавал 70 души за програмисти и само един от тях е станал такъв – кой би си помислил, че проблемът е в тях, а не в теб? Мога да ви уверя обаче, че още по-трудно е да проумееш, че понякога грешката не е в теб, дори ако само един от 70 опита да постигнеш нещо се е увенчал с успех. След случая с въпросното момче, започнах да чета съвсем различни научни статии, които ми разкриха една картина, драстично различаваща се от наивните представи, които имах дотогава. Най-важният извод, който си направих, е, че въпреки помпозните реклами на професията програмист, които ежедневно се въргалят из нашите медии, България няма шанс да стане IT център дори за Балканския полуостров. Ето ги причините за това:

    .

    I. Ниският интелект на българина

    Въпреки че за някого такава констатация може да прозвучи обидно, точно този неприятен факт е основната причина. Предполагам бихте задали въпроса възможно ли е нацията, която e допринесла със сперматозоид към създаването на човека, сглобил първия електронен, цифров компютър (Джон Винсент Атанасов), да не е сред водещите в компютърните науки? Уви, напълно възможно е, и вижте какви са фактите:

    Изследване на британския професор по психология Ричард Лин от 2002 показва, че усреднената стойност на коефициента на интелигентност (IQ коефициент) на българите е 93 пункта, при средно за света 100. Спомням си, че преди години тези резултати бяха публикувани и в нашата преса, и тогава предизвикаха разнообразни коментари, вариращи между това, че подобни тестове давали преимущество на англоговорящите, и това, че 93 не било чак толкова лош резултат (гърците и сърбите са със същите стойности).

    Ето какво обаче означава за българския IT бизнес IQ коефициент на нацията от 93. Неговата стойност има т.нар. “нормално” (а.к.а. “Гаусово”) разпределение, което ще рече, че ако в дадена, достатъчно голяма група хора, се подредят в колони броя на хората с даден IQ, то ще се получи приблизително такава, камбановидна крива:

    Нормалното разпределение се задава от два параметъра – математическо очакване – μ (простонародно наречено “средно аритметично”) и дисперсия – σ2, като математически това се записва така:

    Първият параметър определя колко “изместена” наляво или надясно ще е камбаната, а вторият – колко “сплескана” ще е. На графиката горе съм показал как изглеждат три различни нормални разпределения, с μ и σ2 съответно (100, 25), (100, 15) и (110, 15). Във всеки един от случаите площта, която загражда кривата на разпределението и абсцисната ос, е една и съща – единица (или 100%), защото такава е дефиницията на разпределение. За да разберем например колко души имат IQ между 120 и 140, трябва да намерим площта на оцветения в синьо сегмент. Това се прави като се пресметне определения интеграл от горната функция с горна и долни граници, съответно 120 и 140, или на практика – като се вземат стойностите на двете точки от таблици с вече пресметнати стойности.

    На тази графика пък съм показал как изглежда реално разпределеният IQ коефициент в няколко държави – със синьо е графиката за България, с оранжево – за Полша, Финландия и Германия, и със зелено – най-интелигентната нация в света – хонгконгците. В изследването на Ричард Лин е указано, че за всички нации дисперсията е приблизително еднаква – 15, т.е. камбаните се отличават само по своята отместеност наляво и надясно, а не по сплеснатостта и издължеността си.

     

    Как се свързва интелектът с IT уменията?

    Едно друго изследване, на Хенмън и Нилсън, показва разпределението на IQ според упражняваната професия. За компютърните специалисти минималният IQ е 93, средният е 110, а най-горният квартил (топ-специалистите) са с IQ над 123. Както е видно от въпросната таблица, софтуерното инженерство е една от професиите, изискващи най-висока интелигентност.

    В България хората, които имат IQ по-високо от 110, са 11.5%, а онези с IQ над 123 – 2% от населението. За сравнение, в Русия същите дялове са съответно 17.5% и 3.6%, в Полша – 21.2% и 4.8%, а в Хонг Конг – 42.1% и 14.4%. Средно за Европа същите числа са 19.9% и 4.3%. Т.е. България е чувствително по-назад не само от нациите, които са известни с компютърните си умения, а дори от средното за Европа.

    За ефекта от ниския ни интелект върху пазара на труда може да се погледнат и тези данни от Евростат за броя на IT специалистите, като дял от заетите по държави – българските IT специалисти не просто са едва 1.9% от заетите (при 3.7% средно за Европа), но също така са и едни от най-възрастните, като само няколко държави от Източна Европа са с по-нисък дял на специалисти под 35 години, сравнени с нас. С други думи – каквито са предпоставките (нисък интелект), такъв е и резултатът (слаба трудова заетост).

    .

    II. Прекалено малка държава

    Високият IQ, който се изисква за да стане някой добър програмист, има и друга особеност – не позволява регионална специализация в тази професия. Невъзможно е например България, Люксембург, Дания или Португалия да станат IT центрове, както са станали центрове на туризма, металургията, морския транспорт или винопроизводството, защото нормалното разпределение на IQ коефициента им отрежда твърде малък дял на хора, които са способни да станат квалифицирани програмисти. Иначе казано, единственият начин в една държава да има повече IT специалисти е просто да има повече хора.

    Сравнени с Полша (IQ 99), Украйна (IQ 97), Русия (IQ 97) и Румъния (IQ 94) ние изглеждаме ето така:

    • В България 11.5% от хората имат IQ по-голям от 110, което означава около 930 000 души. Естествено не всички от тях могат да станат IT специалисти, защото IT бизнесът не е единствения, който разчита на интелигентни хора. Част от тях са и извън трудоспособна възраст – непълнолетни или пенсионирани.
    • В Полша 21.2% от хората имат IQ по-голям от 110, т.е. около 8.9 милиона души.
    • В Украйна и Русия по 18% от населението има IQ по-висок от 110, което съответно означава 8.8 и 27.7 милиона души.
    • В Румъния 12% от хората имат IQ над 110, т.е. около 2.9 милиона души.

    Обобщено тези числа означават, че IT фирма има 3 пъти по-голям шанс да намери квалифициран персонал в Румъния, отколкото в България, 9 пъти по-голям шанс в Украйна, 10 пъти по-голям шанс в Полша и 30 пъти по-голям шанс в Русия. Като изключим Русия, в която проблемите не опират до интелекта на населението, може да се разбере защо останалите държави имат такъв сериозен приход на чуждестранни инвестиции в IT сектора, сравнени с нас.

    .

    III. Престъпна среда

    Едва ли има някой, който да не знае, че България има изключително сериозни проблеми и с правосъдната си система. Ето какво на практика означават те за IT индустрията:

    1. Без преувеличение може да се каже, че едно от любимите занимания на американските IT гиганти е да се съдят за нарушаване на патенти. Подобни дела, освен помежду си, същите гиганти водят с издатели, държавни институции, телекоми и кого ли още не – достатъчно е да разгледате някой уебсайт с техническа насоченост, за да научите за поне няколко, които се водят в момента. Това е така защото собствеността, особено интелектуалната, е изключително деликатна материя, а защитата на правото на собственост е от първостепенна важност в IT сектора. Нито едно от тях обаче не е от силните ни страни.

    Има десетки международни сравнения по защитата на частната собственост и в частност за защитата на интелектуалната собственост. Ето един специализиран такъв, който е фокусиран върху темата и според който България е на последно място в ЕС по опазване на правото на собственост.

    Друг, по-популярен индекс – “Global Competitiveness Report” на Международния Икономически форум има специална секция за интелектуалната собственост, в който България се представя дори по-зле (от падащото меню изберете “1.02 intelectual Property Rights”). Тези индекси не са публикувани, за запълване на уеб пространството с още страници. Те отразяват реалните шансове на някого, на когото му е откраднато нещо, да получи възмездие и собствеността си обратно. В България крадците са ненаказани – това всъщност показват горните числа и затова инвестициите, не само в IT сектора, са толкова оскъдни, а отливът на капитали е толкова съществен.

    Представете си например, че нашумелият спор между Google и Oracle за правото на използване на Java API, се води в български съд. Какви са шансовете решението, каквото и да било то, да има нещо общо със справедливостта, почтеността или изобщо с материята на спора?

    2. Редно е да споменем, че в България не само киберпрестъпниците се занимават с незаконен търговски шпионаж, но също така и държавните институции. Преди три години излезе един доклад на канадската лаборатория за киберсигурност Citizen Lab, в който бяха изброени държавите, където “паяците” на лабораторията са открили шпионския софтуер FinSpy. България беше в този списък, като нашият случай беше уникален с това, че единствено тук FinSpy беше открит на сървъри на официална държавна институция – министерство на държавната администрация. Полицаите в Пакистан, Нигерия, Китай, Египет, също използват софтуер за подслушване, но за разлика от българските си колеги, се прикриват, когато го правят, и използват сървъри на телекоми, интернет доставчици и т.н. за междинна комуникация. Единствено в България службите за сигурност не изпитват никакви скрупули да послушват съвсем явно гражданите си, при това по начин, който дискредитира не само тях, но и всички българи.

    FinSpy се използва основно за две цели – следене на дисиденти и търговски шпионаж. Тъй като в България да се говори за дисиденти е пресилено, то не е трудно да се досети човек, че софтуерните “червеи” са използвани за подслушване на фирми. Всеки сам може да се досети колко мотивиращо действа това на софтуерните фирми да разчитат на българските си офиси за R&D, след като не просто конкурентите им, но и правителството се опитват да научат търговските им тайни.

    Как тогава да си обясним самочувствието на българите, че са интелигентна и техническа нация?

    Уви, това самочувствие почива на реални постижения, само че останали в миналото. Изследването на Ричард Лин показва, че коефициентът на интелигентност на дадена нация е най-силно свързан с три други показателя – математическите умения на учениците до 15 годишна възраст, езиковите умения на същите и най-вече със знанията им в точните науки (без математика). Не знам как е стоял въпросът с езиковите умения, но за математическите умения и тези в точните науки могат да се намерят количествени оценки още от средата на 90-те години. Според резултатите от TIMMS, през 1995 г. българските седмокласници и осмокласници са били измежду най-подготвените в математиката в цяла Европа, а по отношение на точните науки са имали знания сравними с тези на японските и корейските си връстници – традиционни шампиони в такива изследвания. В следващите години обаче България постепенно потъва надолу в този списък, за да се стигне дотам, че според сходно изследване през 2012 г. българските ученици имат едни от най-ниските резултати в математика и точни науки в цяла Европа, като само албанските и черногорски ученици са по-неподготвени от нашите.

    Аз като ревностен фен на математиката още от съвсем ранна възраст, си спомням какво внимание се обръщаше на нея в образователната ни система преди 30 години. В училището, където учех до 7-ми клас, имаше извънкласни кръжоци по математика за всеки, който имаше амбиции да бъдат приет в някоя елитна гимназия. Отделно за най-надарените имаше и школа по математика, в която участваха ученици от всички сливенски училища и където се подготвяше градския отбор за националните състезания. Освен това имаше разнообразни олимпиади, съревнования, състезания на градско и национално ниво по математика, физика, химия и т.н., за които упорито се готвеха хиляди ученици. В 6-ти клас дори ходих на математически пионерски лагер в с. Стара Река. Почти нищо от това вече не съществува. Днес Министерството на образованието не успява дори да отпечата учебници за учениците и министърът на образованието обяснява, че те не били толкова важни (както и, че това не е по негова вина естествено). Силно набожните ни политици обмислят малоумни идеи като да въведат в училищата избирателен предмет “фолклор”, и да направят вероучението задължително. Сигурно са много наплашени, че в някой друг свят може да ги пържат в казани. И в случая с образователната ни система преди 30 години и с тази в момента резултатите са видни в тестовете TIMMS и PISA.

    Къде тогава изчезнаха онези българчета, които преди 1995 г. класираха България толкова високо в изследването на TIMMS?

    Мога да посоча едно от тях – професор Звезделина Станкова, преподавател в Mills College, напуснала България малко преди 1995 г.. Тя е бивш състезател от националния ни отбор по математика, печелила два пъти сребърни медали от международни математически олимпиади. Преди 27 години заминава за САЩ и до днес живее и преподава там. Известна е с това, че 6 години е треньор на американския национален отбор по математика, че е организирала няколко олимпиади в САЩ и е създала над 100 математически кръжока там по модела, по който функционираха подобни в България. Същите тези кръжоци, които у нас бяха осмени като комунистическа отживелица, защото те наистина са съветско изобретение от 50-те години – думата “кръжок” идва от руската “кружок”, което означава “кръгче”. Днес “комунистическите” кръжоци по математика не подготвят българчета, а американчета. Освен професор Станкова има още десетки хиляди други интелигентни българи, които се сбогуваха с родината си, заради причини, които не е нужно да изброявам.

    .

    А какво трябва да се направи, за да си върнем поне нивото, което имахме?

    Ако държавата иска да стимулира повече, от споменатите горе 930 000 души, да се занимават с IT, то по-добре беше нейните политически и обществени лидери да дадат личен пример с това, как самите те се ангажирани с идеята. Например в САЩ президентът Барак Обама преди около две години написа една елементарна програма по време на уъркшоп в Белия дом – акт, който очевидно беше насочен към популяризиране на професията на IT специалиста. Стотици актьори, музиканти, манекени, бизнесмени, известни спортисти и т.н. също се ангажират по един или друг начин с това. За сравнение си помислете всички онези наши политици, които използват темата с електронното гласуване за PR, имат ли някакви познания в информационните технологии? Могат ли например Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Цецка Цачева, министърът на информационните технологии Ивайло Московски, или който и да е от сегашните ни политици, да напише поне името си с Javascript?

    А гръмките и помпозни проекти, с които българската държава се опитва да представи българите като интелигентна и техническа нация – всички семинари, реклами, технопаркове и т.н. са просто проекти за пилеене и крадене на обществени средства. Конкретно София Тех Парк не е нищо повече от един нов “Кремиковци” – пещ за “горене” на банкноти, където потънаха вече над 250 милиона лева. Малоумната рекламна кампания за промотиране на IT професията и парите, които държавата дава за социални осигуровки и заплати на “стажанти”, ще изиграят много лоша шега. Браншът ще се напълни с нискоквалифицирани “специалисти”, българският IT продукт ще получи лошо име, а парите ще са потънали в джобовете на хитри фирми, които претендират, че могат да направят програмисти от хора, които не могат да решат дори квадратно уравнение. Истинският път, както уточних по-горе, е да се инвестира в математическите и езикови умения, и знанията в точни науки на ученици преди 7-ми клас. За съжаление такова начинание ще даде плодове едва след 10-тина години – непосилен хоризонт на усилия за която и да е политическа партия у нас, която търси бързи и гръмки успехи. Много по-лесно е да се пререже лентата на някоя безумна сграда, вместо да се осигурят извънкласни занимания по математика на учениците. С това надявам се отговорих и на един от често дискутираните въпроси у нас – държавата или бизнесът са виновни за лошата подготвеност на хората, търсещи работа. В IT сектора уменията да решаваш математически задачи на 15 години определят колко качествен програмист ще бъдеш, дори когато си на 50 години. IT професията не може да се научи със занаятчийство, тя е високоинтелектуален труд, за който са нужни години подготовка, още от ранна възраст.

    И накрая да обобщя с няколко думи. IT бизнесът не е за България, а за големи държави с интелигентни граждани и добри образователни системи, където са гарантирани правата на собственост и в които има работеща правосъдна система. България е малка държава с народ, който няма интелект за развойна дейност. Българската правосъдна система е корумпирана и неефективна, а правата върху интелектуалната собственост не се защитават. Българските държавните институции не работят за подобряването на средата за IT бизнес, обратно – опитват са да се занимават с търговски шпионаж извън рамките на всякаква законност и почтеност. Всичко това са минуси за България пред чужди инвеститори в IT сектора и пред местните IT фирми, които се опитват да са конкурентни на световните пазари. А българите, както написа един анонимен автор, сме “малък, но много прост народ”. За Бога, братя и сестри, хващайте гегите и Господ да ви е на помощ!

    .

    Анастас Долушанов

    Източник: Liberalairhead.com

  • Медийната ”мъртвешка глава” обръща палачинката, следите остават

    Огнян Стефанов, Frognews.bg

    пеевски-2.jpg

    Медийната компилация на Делян Пеевски се разпада. Стигна се дотам полиция да се намесва в агенция Блиц да изважда някакъв натрапник, провъзгласил се за редакционен оберфюрер. Преди това същият оберфюрер стануваше в ПИК и час по час пускаше снимки как интервюира своя групенфюрер.

    Коляно до коляно, кресло до кресло, с микрофон в ръка и кравешки поглед, вперен в идола. От своя страна групенфюрерът тичаше с ибрика при любимия обергрупенфюрер, колчем последния „родеше” нещо в двете нули… Обергрупенфюрера пък се отчиташе в сараите на райхсфюрера… Хубави времена за есесовщината в медийния концлагер на модела #Кой. Лоши времена за всички останали. Това вече се променя.

    РАДОСТ И МЪКА

    Би трябвало да се радваме, че медийният наказателен отряд се сгромолясва, както се е разпаднал някога есесовския отряд „Мъртвешка глава”. Но точно тази прилика не е повод за тържество. Медийната „кафява чума” на депутата от ДПС си отива, но заразата, която инжектира в тялото на словото, нанесе непоправими поражения.

    Ивайло Крачунов и Недялко Недялков, които довчера се целуваха страстно и горещо, вече са врагове. Поне външно. Самият Недялко се преобърна за една нощ и на сутринта вече громеше Пеевски, на когото подгъзуваше с талант и себеотрицание. От днес вече ще брани единствено и само премиера Борисов. Славна бран ще бъде… Славка Бозукова щяла да търси правата си в съда заради Блиц и други издания. Към съда се бил устремил и Крачунов – и той иска правосъдие. И Недялко гледал към Темида с очакване да го погали по главицата. Тези хора май забравиха колко сили и енергия хвърлиха, за да не допуснат реформи в правосъдието, от което сега очакват… правосъдие. Може пък някой прославил се в техните медии прокурор да им помогне. Може, ама надали. Прокурорите и те могат да бъдат палачинки, когато стане горещо.

    МЪРТВАТА ГЛАВА И ПАРИТЕ

    Ако някой си мисли, че споровете в медийната „мъртва глава” са идейни, творчески и организационни – да отиде да се прегледа. Става дума за пари. Това е единствената ценност, признавана някога от членовете на модела #Кой. Само че парите на Пеевски почнаха да намаляват. Спряха му кранчетата, известни като обществени поръчки, а освен това фирми и предприятия, които уж не са негови, но са му мили, почнаха да фалират. А фалират, защото са откраднати, а крадците не разбират от управление. Заграбеното от КТБ и то се топи. А разходите са много. Милиони се наливат в медии, които инкасират огромни загуби всеки месец, но пък са нужни като средство за пропаганда, манипулация и убийства. Да, да за убийства. Какво са според вас клеветите, лъжите и измислиците за всеки, който е против мафиотското Кой ако не вид убийство? Колко почтени хора бяха разкъсвани месеци наред от медийната „Мъртвешка глава” на Пеевски? Никой не понечи да защити жертвите – от страх ли, от зависимости ли или по традиция, – тепърва ще говорим за това. Милиони му струва на Пеевски и влиянието в институциите – прокуратура, служби, НАП, финансово министерство, ДАНС, съд и пр. (по 50 000 лв месечно плащал с пари от КТБ на бивши министри на вътрешните работи, фиансите и някои агенции). Разпасалият се като читак олигарх бе решил да глътне цялата държава. И щеше да го направи, ако не бяха няколкото независими медии и журналисти и най-вече гражданската нетърпимост към свинщините в живота. Малко на брой бойни единици, които не се продадоха и не клекнаха пред заплахите на мафията. Техните разкрития принудиха чужди дипломати в София и няколко мастити чиновника в Брюксел да се размърдат за безобразията, случващи се в страна от ЕС. Борисов от своя страна прозря заплахата модела на Пеевски да го повлече към дъното и реагира, спирайки притока на финанси от държавата към ненаситния търбух на #Кой.

    СЪДБАТА НА КРАДЕЦА

    От Пеевски вече се разграничават и такива ярки лъскачи на обувките му като Петьо Блъсков и Венелина Гочева, мъчейки се да имитират независимост чрез своите „Труд” и „24 часа”. Следите обаче остават. Особено калните. Пише го в криминалетата, където тарикатите накрая се оказват в затвора или с пръст в устата. Няма вечно щастие, казва „адвокатът с Линкълна”… Трябва и да се чете, не само да се краде. Но може и да не съм прав. Тук винаги е различно от останалия свят.

    Учени изчислили, че района на Чернобилската авария ще бъде годен за живот след 20 000 години. Не е ясно след колко време изданията от района на Пеевската авария ще бъдат годни за четене…

    В Русия се шегуват: Целта оправдава средствата, особено средствата за масова информация.

    В Япония пък в една телевизионна игра бил зададен въпрос: Псувня с пет букви? Верният отговор бил: Медии.

    Бедният си купува вестник. Богатият – главния редактор, казват в Англия.

    За Ленин печатали специално вестници с измислени новини, за да е доволен вождът. В България това се прави за цялото население, но то все по-недоволно.

    Нужен е мозъчен, а не безмозъчен тръст. Но и Пеевски не трябва да бъде обвиняван за всички поразии. Не е лесно да намериш хем граблив, хем мръсник, хем продажен, а и да е умен. На кастинга последното не се е котирало.

    СЛЕДСТВИЕ

    Медийните бухалки на дуото „Пеевски-Доган” срутиха КТБ. Особеното в случая бе, че банкерът Цветан Василев бе съдействал на Пеевски да получи достатъчно кредити, за да пазарува медии на килограм. И не само това – бе проявил невиждана щедрост към издатели, спасявайки изданията им. Същите по-късно, когато вече бе обявен за лош, го нападнаха бруално. Което доказва за сетен път, че проститутките край магистралите са честни и морални същества.

    Да не забравяме и работещите във въпросните издания. Малцина от тях се разбунтуваха срещу фашизирането на медиите и своите работодатели. Повечето журналисти избягват да мислят с какви пари им се плаща – дали от контрабанда, производство на амфетамини, проституция или рекет. Имат дежурно оправдание: трябва нещо да се работи, а и издържаме семейства. Така е, но на каква цена? Как са приемали, а някои дори и списвали обругателните материали за невинни хора, знаейки, че „творят” лъжи? Тази пасивност и съучастничество не заслужават амнистия.

    На 113-о място по свобода на словото сме. Като знаем обаче каква е свободата на мисленето и съвестта, това класиране е направо престижно. Години са нужни да се проветрят редакциите и студиата от журналистика а ла Валерия Велева, Маргарита Михнева, Илияна Беновска, Ивайло Крачунов, Недялко Недялков и пр. Но и това ще стане.

    ПАК ПАРИ

    Пеевски си отива, твърди премиерът Борисов. Дано е прав. Но остават други като него, които демонстрират готовност да наливат милиони в изтърбушените и извратени медии от отряда „мъртвешки глави”. Това е знак, че и други искат да използват медиите като бухалки срещу своите опоненти и да правят сделки с властта. Клюките отдавна разнасят имената на Кирил Домусчиев, братя Диневи от Свети Влас, Цветелина Бориславова, Петя Славова и пр. Нека обаче не забравят Цветан Василев. Да нахраниш журналистите понякога е като да нахраниш куче – не знаеш, кога ще те нападне и ухапе.

    Разпадането на българската медийна среда е и възможност за изданията, които имат цел, посока и идеи. Те ще продължат да се борят да ги реализират, а това е добър процес. Мъчно е, трудно е, цели институции пречат, но е предизвикателство за професионалистите. Вонящото кафяво вече е изобличено, а песента му е изпята. Да, ще се откраднат още пари, ще се съсипят още хорски съдби, но краят на медийния фашизъм се вижда. Все по-малко хора ще вярват на манипулираните новини и на подменените информации.

    Великият Фирдоуси е казал: Човек може да построи кочина от злато, но тя си остава кочина. Този, който се стреми да издигне замък може и да не успее, но той е за уважение, защото пътят е важен.

    .

  • Кого (колко) лишиха управляващите от глас

    Румен Петров, Тerminal3.bg

     068045f54192b9a80c3ce2571d229319

    Вчера (28 април 2016 година) Народното събрание окончателно (въпреки цялата условност на това понятие за 43-тия ни парламент) реши в приетите изменения и допълнения в Изборния кодекс, че в градовете в чужбина, където има български дипломатически и консулски представителства, няма да могат да се откриват допълнителни секции за гласуване при избори. А извън Европейския съюз ще може да се гласува само в мисиите и допълнителни секции ще се отварят с решение на ЦИК и по предложение на Министерството на външните работи само в градове с над 1 милион население, и то само по една секция.

    Резултатите от парламентарните избори през 2014 година ясно показаха, че тези ограничения ще засегнат особено силно българите в градове като Лондон, Виена, Мюнхен, Атина, Солун и други, където досега се откриваха много повече от една секция в посолството. Общо в столицата на Великобритания тогава са открити 10 (десет) секции и са гласували 8515 души. И дори тогава не достигаха секциите, и пак българите висяха на опашки с часове заради Външно министерство, което не се справи с организацията на изборите.

    На президентските избори този октомври всички български гласоподаватели в Лондон (със сигурност над 50 000) ще гласуват в една секционна избирателна комисия. Честито! Както Терминал 3 вече писа, гласуването в една секция на повече от 1000 души е абсолютен кошмар.

    А най-интересно е, че през 2014 година над 51% от гласовете от гласовете са били за… ГЕРБ. #КОЙ накара депутатите на ГЕРБ да приемат закон, ограничаващ възможността да гласуват хората, които ги избраха. Да, няма въпросителен знак, защото няма въпрос.

    Струва си да обърнем по-сериозно внимание на факта кого лишиха от глас в Народното събрание и какви бяха някои от опорните точки в публичното говорене на привържениците на изборните ограничения в чужбина.

    Ето я първата опорна точка:

    I. Българските гласоподаватели в чужбина съвсем не са толкова много – около 1 млн. – и активно гласуват само тези в Турция.

    Сто двадесет и пет години преди основаване на Политическа партия “ГЕРБ”, по време на първото правителство на либерала и министър-председател, Драган Цанков (не е кръстен на булевард в София, а всъщност е обратното), е учредено Статистическо отделение към Министерството на правосъдието, както и Статистическо организационно отделение към Министерството на финансите (25 юни 1880 г.). Днес тази администрация се изявява като Национален статистически институт (“НСИ”). Съгласно един европейски Регламент (223/2009 за европейската статистика), Европейската статистическа система e партньорство между статистическия орган на Общността (Евростат) и националните статистически институти – в случая това е нашенският НСИ. Може да му се вярва на НСИ, партньор на Евростат.

    От 1 до 28 февруари 2011 г. в България се проведе 17-то (седемнайстото) преброяване на населението в страната. Веднъж на 10 години НСИ събира тази информация. За първи път преброяване е направено през 1900 година, а за последен – 2011 година.

    Ето две много интересни поредни преброявания:

    – към 31.12.1910 г. Царство България има население от 4 337 513;.
    – към 31.12.1920 г. – 4 846 971.

    От първата до втората дата са водени 3 (три) войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Военните жертви – убити и ранени войници и офицери – са над 300 000. Мобилизирани са до 700 000 хиляди души в определени моменти. България губи половината от територията на т.нар. Българско землище (територии, населени предимно с българи). Но населението й се увеличава за това десетилетие с над половин милион души.

    Тенденцията за увеличаване на населението на България продължава до 1985 година, когато при поредното преброяване са отчетени 8 948 649 души. Само около 50 000 не достигат, за да стигнем 9 млн. През предходния десетгодишен период 1975-1985 г. населението на България нараства с около 20 000 души на година. Спокойно можем да допуснем, че до края на 1988 година населението на България действително е нараснало с около 80,000 души и е минало 9 млн. Следва да се има предвид, че през десетилетието 1975-1985 г. нарастването на населението на България е най-малко дотогава. Например през 1965-1975 г. България нараства с около 50 000 души на година. В други години (от много по-ниска база!) населението е растяло с до около 100 000 души на година.

    За 2015 година НСИ изчислява населението на България 7 153 784 души. Това е с още около 200 000 надолу от последното официално преброяване в страната, направено към 1 февруари 2011 година – 7 364 570. В момента страната ни намалява с около 50 000 българи.

    Ако теглим чертата, от 1988 година до днес населението ни е намаляло с почти точно 2 млн. души в абсолютни числа. Къде са тези хора? Много е просто – основна заслуга на това намаление е миграцията. Започва на 3 юни 1989 година с Голямата екскурзия, организирана на 360 000 български граждани от Държавна сигурност и престъпния режим на Българската комунистическа партия, и се разраства с либерализацията на пътуванията и отпадане на изходните визи и демократизацията на страната.

    Миграцията продължава вече 26 години и вероятно статистиците могат да обяснят на прост език, че броят на българите в чужбина е много по-голям от тази разлика в абсолютните числа. Разликата не отчита естествения прираст на населението при липса на такава интензивна миграция от България. А българските емигранти са именно цветът на нацията – млади, работоспособни, конкурентоспособни, активни и талантливи.

    България не разполага с данни за своите граждани, пребиваващи в чужбина. Държавата не се и старае да събира такива данни. Тя не харесва хора не са активни гласоподаватели. От всичките милиони българи в чужбина, най-големият брой гласували е за парламентарните избори през 2009 година – 156 195. Защото са избягали именно от тази държава, за чийто органи на управление трудно ще ги накараш да гласуват. Те от тези управленци са избягали. Един път в годината (дори не всяка година) Министерство на външните работи праща по една окръжна грама до дипломатическите си мисии и ги пита колко са българите в съответната страна. Представителствата, разбира се, нямат и най-бегла представа и питат приемащата държава. Последната – ако има такива данни и ако иска да ги предостави – ги дава. Ако не – здраве! Не е важно…

    Българите в чужбина са добри само за едно – да продължават да пращат парички. Така те станаха през 2014 година най-големият инвеститор в страната и не отстъпват палмата на първенството.

    От всички данни, които държавата притежава за нашите сънародници в чужбина, аз избирам да вярвам на Агенцията за инвестиции. Tам, все пак, се броят и парите, които от чужбина се пращат в KLETA MAJKA BALGARIQ.

    Още през януари 2014 година Агенцията за инвестиции е споделила куриозна статистика – през 2013 в страната заетите са около 2 милиона и 200 хиляди българи, докато извън границите ни, препитанието си осигуряват 2 милиона и половина наши сънародници. Щом са трудоспособни, могат и да гласуват.

    Ето и минималният брой на български гласоподаватели в чужбина – 2.5 млн. Това са доста повече от два града с размера на София (защото в София живеят и граждани, които не са гласоподаватели). А в София има три многомандатни избирателни района.

    Е, според вас, заслужават ли българите в чужбина да получат избирателен район “Чужбина”? Не. Поне разбрахме защо от самия председател на парламентарната група на ПП “ГЕРБ”: Виновен бил Северозападът – Видин например! Ако направят избирателен район “Чужбина”, ще трябва да вземат мандати от Видин!

    Гоу Бак Видин! Имидятли!

    II. Втората опорна точка е: можем да им организираме избирателни секции на тия хъшове, ама много е скъпо.

    Външно министерство трябвало да командирова свои служители, за да им организира секционни избирателни комисии. Повтарят го всички разпространители на опорни точки. Повтаря го и самият министър-председател в днешното му (29 април 2016 година) участие в “Денят започва” в БНТ.

    Тази опорна точка звучи добре като оправдание, но, уви, страда и от недостатъци. Например поради това, че няма нищо общо с истината.

    Преди да промениш Изборния кодекс (ИК), е добре да го прочетеш. В разпоредбата на чл. 103 ИК е дефинирана функцията на министъра на външните работи (или оправомощен от него зам.-министър) да назначава по един член във всяка секционна избирателна комисия. Само че нищо в ИК не задължава същия този министър да предлага член, който трябва да се командирова от България.

    Това, че българското външно министерство използва всички парламентарни и президентски избори, за да командирова част от българска администрация на екскурзия в чужбина, е съвсем друг въпрос. Причината следва да се търси по-скоро в изконно гюведжарската природа на българския чиновник. Важното е, че никой не задължава министъра да го прави. Във всяка една държава има достатъчно достойни български граждани, уважавани от диаспората и вече опитни в изборния процес, които могат да бъдат предложени от министъра на външните работи. Не само това, но ал. 2 на чл. 103 ИК даже изрично позволява на министъра да прави своята номинация, въз основа на предложения от организации на български граждани в съответната страна. Ами, ако този министър милее толкова много за т.нар. “национална сигурност” заради провеждането на изборите в Турция, той може да назначи по един БГ патриот (например служител на МВР) във всяка една избирателна секция, който да даде решителен отпор на Ердоган и да не допусне изборни нарушения.

    “Да, ама не!” Чиновниците, не само от Външно министерство, но и от другите администрации, са петимни да пътуват до екзотични места, за да участват в секционните избирателни комисии. Чувам, че за Палма де Майорка на последните парламентарни избори е имало сбивания в администрацията на Министерски съвет.

    Скъпи на триците, евтини на брашното – запазена марка на 43-то Народно събрание.

    .

  • 85% от образованите до 38 г. напускат България

    Десислава Антова, News.bg

    Снимка: Туитър
    Снимка: Туитър

    За последните десет години два пъти се е влошил коефициентът на демографско заместване на пазара на труда. Ако преди години на всеки сто човека, излезли от пазара на труда, тоест навършили 64 години, е имало 124 млади, които са ги заместили, то сега те са едва 60.

    Това каза Христина Христова, председател на Института за семейна политика и бивш министър на труда и социалната политика в периода 2003-2005 г., по време на кръгла маса на тема: „Бизнесът в България и кадрите! Те липсват! Как да се справим?”.

    Като проблемни Христова очерта тревожните демографски данни, които задълбочават проблемите, свързани с пазара на труда, и припомни данните от националната статистика, според които населението на страната ни намалява през 2015 г. с 48 414 души или средно годишно с 0,7%.

    Христина Христова изтъкна като много лоша структурата на миграцията като фактор влошаващ демографската картина и проблемите на пазара на труда. Христова посочи, че по последни данни 85% от образованите лица, които са на възраст до 38 години, напускат пределите на България и дават своя принос на други пазари на труда и в други осигурителни системи.

    Според доклада, представен от бившия министър на труда, рискови на пазара на труда са младите хора, възрастните работници в предпенсионна и пенсионна възраст, както и ромската общност.

    Там трябва да се търсят резерви, подчерта Христова и посочи, че новата ситуация на миграция ще доведе до нови източници.

    Според последни данни относно структурата на заетостта – 14% от безработните са с висше образование, 60% продължително безработни и 17% са млади хора, които не могат да намерят първото си работно място. Коефициентът на заетост при младите хора до 29 г. е 37,9%.

    „Ние имаме много трудности с намирането на първо работно място, но и изобщо с намирането на работа за младите”, подчерта Христина Христова. Според доклада положението на българския пазар на труда не се подобрява, въпреки отчитания спад на безработицата.

    Като първи и особено голям проблем, Христова изтъкна младежката безработица, а мостът между системата на образование и първото работно място е почти счупен. „Липсва приложен и практически характер на обучението – за да може да се направи този мост”, подчерта Христова.

    Тя посочи, че по данни на Евростат 21.5% от младите хора в България не работят и не учат.

    По отношение на семейството Христина Христова заяви, че е необходимо да бъдат разгледани нивата на доходите, както и новите форми на семейството предвид факта, че 56% от родените деца през 2015 г. са извън семейството.

    Христова припомни, че държавата е най-големият инвеститор в човешкия ресурс. Според експерта са необходими повече програми за съчетаване на семейния и професионалния живот, а семейният бизнес е благодатно поле за тях.

    Христина Христова припомни данни от предходни преброявания, според които всички семейства, които имат едно дете, са посочили икономическите причини като основна причина за отказ от второ дете.

    На въпрос ще имат ли второ дете – 62% от имащите едно дете са отговорили, че те биха искали да имат второ дете, но не могат да си го позволят по икономически причини.

    .

  • Само един жител в най-малкото добруджанско село

    „Едно време моят прапрадядо е основал селото. Били трима братя от Бабук, дошли тук да гледат овце. Сега какво стана – той го направил, аз ще го погреба“ – споделя единственият жител на най-малкото добруджанско село Брестница Христо. За него и селцето, в което някога са живели 400 души, а сега има един единствен жител с адрес с. Брестница, ул. „Първа“, №1″ – разказва в блога си директорът на Регионалния исторически музей в Добрич Костадин Костадинов, цитиран от Dobrich.topnovini.bg

    Останките от село Брестница
    Останките от село Брестница

    Брестница е най-малкото добруджанско село и се намира в община Тервел, Добричка област. В него, според ГРАО, живее само един човек. Интересно ми беше да видя това село, което в средата на 80-те години на миналия век наброява 400 човека, после рязко намалява до 88 през 1992 г., 30 през 2001 г., за да падне до само един жител през 2011 г. Селото, освен че е в долината на Суха река, издълбала един от най-живописните каньони по нашите земи, е известно и с това, че в него е сниман българския филм „Съдията“ с Джоко Росич и Георги Черкелов. И комай само с това. По онова време, към 1984 г., в селото има детска градина, кино, футболен отбор, редовна междуселска линия с Добрич, Тервел и Силистра, както и цели три хоремага.

    Бившето селско кино
    Бившото селско кино

    Сега обаче нещата стоят по следния начин. Пътят до селото почти изчезва само няколко метра след отбивката от първокласния път Добрич-Силистра. И от двете страни природата го завзема бързо, дърветата сплитат клоните си от ляво и от дясно, около километър след началото на пътя асфалтът вече почти не се вижда. Пътят е 4 км, от които половината минават през гъста гора, а другата половина са почти разорани от земеделците. Да, трудно е да си представиш как може да се оре асфалт, но за добруджанския арендатор невъзможни неща няма. Още повече, че въпросният асфалт отдавна се е превърнал на прах и само тук-там от него са виждат отделни късчета. За сметка на това успоредно на бившия асфалт земеделските машини са трамбовали корав „добруджански асфалт“, както тук се казва на черния път, който все пак прави възможно достигането до крайната цел. Наближаваме селото, което започва да личи по струпаните на едно място и цъфнали вече овошки, както и по сгъстените електрически стълбове. Обаче най-важното нещо за едно село липсва – къщите. Асфалтът изненадващо се появява отново, даже леко се разширява, обаче селото липсва. От двете страни на пътя се виждат бивши дворове, чат пат и някой кол от съборена ограда, но къщи няма. Внезапно из зад едно голямо дърво се показват керемидите на сграда, после на друга до нея. Явно сме стигнали.

    Намирам единственият жител на селото, докато се суети край кошерите си. За моя огромна изненада се оказва мъж на средна възраст, здрав и активен физически. Почнах аз да го разпитвам, какъв е, що е, защо е останал тук и т. н. Христо, както се казваше човека, нямаше нужда от особено подканяне. Все пак като единствен жител едва ли има с кого да си общува в селото.

    Единственият жител на селото пред къщата и кошерите си.
    Единственият жител на селото пред къщата и кошерите си

    Зимата е трудно – вика – запасявам се с брашно и храна, меся си хляб. Никой не идва, ако нещо стане с мен, няма и да разберат. Ток имам, макар че два пъти крадоха трафото, обаче вода няма – спряха я, защото трасето е старо и не си заслужавало да я ремонтират. Не ми пускат водата бе, ти разбираш ли? Аз живея постоянно тук, има още двама, които ползват вили тук, значи ставаме трима, ама то все тая. Писахме писма до Тервел, Добрич, до София, до омбудсмана чак. Отговор няма. Няма и да има. Ти нали виждаш – те за  милиони не се грижат, че за мен ли в туй забутано село ще мислят? А едно време не беше тъй. Аз съм роден тука, набори сме с тебе – 1979 г. Ходих на детска градина в селото, бяхме две групи от по 20 деца. И кино имахме, ще ти го покажа, то още си стои. А сега? То трудно се стига до село, че камо ли да се живее тук. Ей на, само три къщи останаха, и киното. А, и спирката на центъра, едно време от там тръгваха автобусите. Ама да ти кажа, три къщи сме, но само мойта има адрес. Знаеш ли го как е – с. Брестница, ул. „Първа“, №1. Туй то, други адреси няма, само моят е останал. Едно време моят прапрадядо е основал селото. Били трима братя от Бабук, дошли тук да гледат овце. Сега какво стана – той го направил, аз ще го погреба. Имам жена и две деца, обаче те живеят в Добрич, само лятото са тук. Тук им харесва, но вече не става за живот – няма път, вода, тока спира често. Децата къде да ходят на училище – в гората ли? Иначе на мен ми е добре. Гледам 200 кошера пчели и не се оплаквам. Преди гледах 60 телета и 400 прасета, но няма пазар. Подбиват цената с вноса и все не ми излизаше сметката. Като тегля чертата и все съм вътре – за фураж, за лекарства, за всичко. Е, де е Илия на кирия? Почнах да ги коля, колих, колих и накрая заклах всичко.

    На този етап разговора мина на друго ниво – започнахме да говорим не за клане на крави и прасета, а за клане и разстрел на политици, за Народен съд и т. н. Общо взето нищо по-различно от разговора, който се води във всяко едно българско село. Не че има кой да го чуе, разбира се. На тръгване Христо ни заведе до селската чешма и се оплака, че някакви иманяри я разбили.

    Не стига, вика, че ВиК-то ми спря водата, ами и тия малоумници тръгнали да ровят тук. Ако и чешмата спре, вече ще се изселя. Без ток може, ама без вода няма как… Нищо, майната им, и това ще мине. А вий не го мислете. Елате пак. Може да дойдете на сбора.

    А кога е сборът? Питам Христо, той се смее и казва – Когато кажете, сборът сме аз и пчелите, лесно ще се разберем 🙂

    Селската чешма
    Селската чешма
  • МОН да създаде отделна дирекция за училищата в чужбина, настояват от АБУЧ
    Снимка: Дарик радио
    Снимка: Дарик радио

    В Министерство на образованието да се създаде отделна дирекция за българските училища в чужбина, да се изработят стандарти по български език и адаптирани програми за обучението зад граница. За това настояват от Асоциацията на българските училища в чужбина.

    Пред „Дарик” говорителят на организацията Снежина Мечева обясни, че лицензираните български училища извън страната, които получават финансиране от държавата1 са 250. Действащите родни училища по света обаче са повече и въпреки това много български деца остават извън обхвата им, като по този начин губят връзката с България.

    Проблеми от асоциацията виждат и в новия закон за образованието, който не е съобразен с потребностите на училищата зад граница.

    Източник: Дарик радио

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Бел.ред.: Интервюто на Снежина Мечева за Дарик радио може да се чуе в сайта на радиото ТУК.

    .

  • Foreign Policy: Искате още „Панамски досиета“? Ето как

    Дрю Съливан, Foreign Policy

    03

    Разследващата журналистика е във възход. Първо се появи вдъхновяващият филм „Спотлайт“ за смелата работа на журналистите от „Бостън Глоуб“, разкриваща как католическата църква е прикривала свещеници, които блудстват с деца. След това изненадващо ни заляха „панамските досиета“ – шокиращ разказ за офшорно богатство, който беше – и продължава да бъде – разказван от над 400 журналисти и повече от 100 публикации, начело на които стои Международният консорциум на разследващите журналисти. Течът на информация, който направи възможно всичко това, засегна десетки световни лидери и държави от всички континенти и часови зони. Той вече променя отношението на хората към офшорките и предизвика няколко разследвания, падането на премиера на Исландия, и най-вероятно ще има сериозни последици за години напред.

    Течът, познат като „панамските досиета“, не би бил възможен и без участието на малки медии с нестопанска цел, работещи в развиващите се страни. Тези групи помогнаха да се извади на светло офшорното богатство на приближените на руския президент Владимир Путин и офшорните приключения на украинския президент Петро Порошенко.

    Много от тези медийни организации постигнаха успехи в страни, където журналистиката може да има по-голямо въздействие, отколкото това с което ние на Запад сме свикнали. Макар и много уважаван, „Ню Йорк Таймс“ рядко води до големи промени в обществото, докато в развиващия се свят една публикация може да промени нещата и често го прави. От 2009 г. насам, заради публикациите на моята организация, базирана в Сараево – мрежата за разследване на организираната престъпност и корупцията (OCCRP), повече от десетина министри и политици (включително един министър-председател) загубиха работните си места, повече от $ 2.8 милиарда бяха събрани под формата на глоби, бяха отнети или замразени активи, започнаха повече от 80 разследвания, повдигнаха се наказателни обвинения, повече от 1300 компании бяха затворени, случиха се и много други значителни промени.

    Но много организации като нашата са изправени пред екзистенциална заплаха – токсична смес от икономики в застой, политически ориентирани рекламни долари, враждебни правителства и закони, както и други проблеми. И това е преди да стигнем до основния проблем – разследващата журналистика никога не е била печеливш бизнес и винаги е разчитала на подкрепата на някой по-голям медиен брат.

    Източник на текста на български:  Биволъ

    .

  • ЕС отстъпи пред САЩ за ГМО

    Отменено е правно становище за безопасност на стоки. В Европа САЩ лобират за търговското споразумение ТПТИ

    Елена Попова, в. „Труд“

    Снимка: "Труд"
    Снимка: „Труд“

    Под натиска на САЩ, ЕК направи нови отстъпки в изискванията си за ГМО. Става въпрос за отмяната на правно становище, според което трябваше нов вид генетично модифицирани организми да бъдат подложени на изследвания, за да се провери крият ли риск за здравето, както и да се регламентира етикетирането им върху стоки на европейския пазар, включително в България. Това становище на ЕК обаче е отложено за неясен период от време.

    Натискът на САЩ и на големите корпорации цели отстраняване на стандарти, които пречат на търговията с американски стоки, в случая – изискванията на ЕС за продукти с нови ГМО. Идеята е да се проправи път на Трансатлантическото споразумение за партньорство и инвестиции (ТПТИ), което предстои Щатите и Европа да подпишат.

    Кореспонденция и вътрешни документи на ЕК разкриват интензивно лобиране в ЕС от представители на САЩ за пренебрегване на строгите правила за ГМО, за които се изисква изпитване за безопасност и етикетиране. Това стана ясно след процедури за достъп до обществена информация, поискана в края на 2015-а от неправителствени организации на Стария континент.

    В понеделник, 25 април, в Ню Йорк започва пореден кръг от преговори за ТПТИ. Срещу секретността на търговското споразумението и срещу риска, който то носи от занижаване на европейските стандарти за безопасност на храни и стоки, в ЕС има подписка и периодично се се организират протести. В събота в Хановер близо 30 хил. германци изразиха недоволството си от ТПТИ.

    .

  • Биволъ: Булгартабак продавал цигари за над милиард долара годишно на иракски контрабандист

    Всички институции игнорират прононсирано нарушение на приватизационния договор и тежки обвинения за финансиране на тероризъм

    .

     Материал на Биволъ

    .

    Фирмата Andalus Al Sharq General Trading, регистрирана в Дубай, е купила само за 2014 г. над 12 000 тона цигари от Булгартабак. При 0,75 грама тютюн за цигара това прави около 800 милиона кутии цигари. Един от собствениците на Andalus Al Sharq е считаният за контрабандист от турските служби иракчанин Салам Кадер Фарадж, сочат документи от дубайския фирмен регистър, с които Биволъ се сдоби.

    Експортът за дубайската фирма на Салам надвишава в пъти експорта на българския тютюнев холдинг за други големи клиенти като Иран и Сирия, показват данните, с които Биволъ разполага. През 2014 г. за Сирия са изнесени 5 700 тона, а за Иран 510 тона. През 2015 г. Иран рязко увеличава вноса до близо 5000 тона, като официален вносител е фирмата Nilasa Tarabar International. Ембаргова Сирия през 2015 г. пък пада на 700 тона, внесени от Al Shahab Company. Повече от половината от производството изнасяно за Салам е от затворената вече фабрика София БТ – 7000 тона за 2014 г., а останалите 5 600 тона са от фабриката в Благоевград.

    Цигарите на Булгартабак се изнасят през пристанището във Варна. Корабите обаче не са с крайна дестинация Дубай, макар че по документи цигарите се изнасят за Обединените Арабски Емирства. Маршрутите им са основно към пристанища в Черно море (Констанца, Бургас, Одеса, Новоросийкс, Поти, Истанбул, Трабзон и Самсун) и Средиземно море (Измир, Мерсин, Ларнака, Латакия, Бейрут, Александрия, Пирея, Солун, Дурес и Валенсия). На практика почти няма директни товари за Дубай, което противоречи на всякаква икономическа логика. Освен, ако целта е да се изгуби следата към крайната дестинация.  В междинните портове цигарите се пренатоварват на други кораби или на камиони за превоз по суша и потъват в контрабандната логистика на „Молла Салам“, както уважително е наричан иракчанинът в Северен Ирак.

    Източник: Биволъ
    Източник: Биволъ

    Салам Кадер Фарадж държи 25% от Andalus Al Sharq General Trading. Съдружници са му иракчанинът Адел Фуад Мохамед Али, който е и управляващ директор на фирмата. Третият съдружник е т.нар. местен спонсор, поданик на Емирството на Дубай, без който там не може да се открие бизнес. Любопитно е, че сред доставчиците на Andalus фигурира и фирма от Северна Корея – Marshal Appliances. На адреса, посочен от фирмата, няма офис, но има здание, което е предназначено за разрушаване, установи проверка на Биволъ. През 2015 г. Салам е опитал да регистрира за Ирак бренда „Prestige“, който е най-известната и най-търсена марка на Булгартабак в района. Опитът му е неуспешен, може би защото нито една кутия Prestige не влиза в Ирак по легални канали.

    .

  • 30 години от аварията в Чернобил

    чернобил

    Днес се навършват 30 години от най-жестоката ядрена авария в историята на човечеството. На 26 април 1986 г. в 01:23 часа чернобилският реактор №4 експлодира.

    Пожарът не стихва в продължение на 10 дни и унищожава всичко по пътя си. Радиацията се разпространява мълниеносно. Почти 300 хиляди души са евакуирани от домовете си, а радиоактивни остатъци се носят към Европа.

    При самата експлозия загиват само двама души. Въпреки това пораженията върху хората са огромни и носят последици и за родените в следващите години.

    Според доклад на „Грийнпийс“ от 2006 г., Чернобилската катастрофа е довела до над четвърт милион случаи на рак, от които почти 100 хиляди са се оказали фатални.

    Според Международната агенция за ракови изследвания пък, инцидентът ще отнеме живота на още 16 хиляди европейци до 2065 г.

    Чернобил1

    След разследването за аварията е съобщено, че експлозията е в резултат на съчетание от дефектен дизайн и оперативна грешка, които създават смъртоносен радиоактивен облак. Останалите реактори незабавно са спрени и и извадени от употреба.

    Около 155 000 кв. км са заразени с радиоактивни материали, от които почти 52 000 кв. км – със силно радиоактивните елементи цезий-137 и стронций-90, които са с период на полуразпад съответно 30 и 28 години.

    Днес №4 е заграден със „саркофаг“ от бетон, но това винаги се е смятало за временно решение. Сега се изгражда нова, стоманена конструкция за по-добра изолация на реактора, наречена „Убежището“, а международни организации продължават да набират средства за обезопасяването на Чернобил.

    Около 5 милиона души продължават да живеят в заразени по време на бедствието територии в Украйна, Беларус и Русия, припомни „Грийнпийс“. /“Сега“/

    .

  • Вместо гласове в урните, домати по парламента

    Защо гласовете ни вместо да ги пускаме в урните, не бяха домати да ги хвърляме по парламента

    .

    Партийните Чичиковци имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот

    Иван Сотиров, Faktor.bg

    Иван Сотиров. Снимка: Faktor.bg
    Иван Сотиров. Снимка: Faktor.bg

    Въпреки високият морален наратив на партийният ни елит, задължителното гласуване и забраната за търговия с гласове всъщност са средство за запазване и засилване на монопола на партиите върху тази търговия. Защо партийните Чичиковци ще имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот? Правото на глас е наше свещено и конституционно право – въпрос единствено на нашата съвест и преценка е как ще го използваме. Откъде накъде тези родни Гоголови герои решиха, че те са най-умните, най-честните и най-съвестните, и че те ще преценяват как да употребяват гласа ни. Изобщо, в страната ни още е жива старата комунистическа мантра, че партията винаги е права, че само висшите партийни другари знаят верният път, а ние трябва само да ги следваме. Е, сега разликата е, че Партията се е клонирала в Партиите. Те решават всичко: за кого да гласуваме, за какво да ни питат, как да гласуваме и как да ползват гласа ни. В България основните партии функционират като частни гласоприватизационни фондове, които на всичко отгоре си пишат и законите. И така, тези пирамидални структури, лична собственост на своите управители – партийни лидери, със закон са се самолицензирали те и единствено те да оперират с нашият глас. По този начин гласът ни е

    превърнат от ценност – в бонова книжка

    Едни я предоставят безвъзмездно на тези фондове, защото са твърдо убедени от рекламните агенции на фондовете, че те се занимават изключително и само с обществено полезна дейност. Други, по-недоверчиви, я инвестират с надеждата, че ако техният фонд получи участие във властта ще извлекат полза за себе си – я пост, я обществена поръчка, я нещо друго, но това, разбира се, не трябва да се третира като користна продажба на глас – това е „инвестиционна дейност“. Същото се отнася и за многохилядните армии от платени застъпници за изборите. Хората от третата група, тази на най-недоверчивите, са в най-трудно положение – те няма какво да правят гласа си, ако беше домат, поне можеха да го метнат по парламента. Човекът от тази група няма право да отиде на свободния пазар и мажоритарно да си избере каквото пожелае. Не, той трябва да се реди на опашка с боновата си книжка, като с купон, за отвратителното партийно меню, както беше в работническите столове от времето на соца. Дори е по-зле, защото нямаш опция за свободна консумация. Можеш да избираш само от меню в единствения стол на Републиката, където всичко се готви в една кухня с едни и съши продукти, като бонуса е, че можеш да предпочетеш (днес му казват да дадеш преференция) блудкавия десерт преди прокисналата супа. Досега хората от тази група имаха две възможности, като с въвеждането на задължителното гласуване им остана само една. Първата – да си спестят разкарването до предизборните секции, които работят като гишета на гласоприватизационните фондове, втората е – да отидат на черния пазар за гласове. Но като отидат на черния пазар, на кого мислите, че ще попаднат? Ще попаднат на брокерите на партийните гласоприватизационни фондове, които ще изкупят на безценица гласовете им. Също така е важно да отбележим, че

    за да е пълен социализмът – държавата, разбирай НИЕ

    (защото винаги когато става въпрос за плащане – държавата това сме НИЕ), дава по 10 лв. субсидия за всеки глас на партийните гласоприватизационни фондове. Нещо повече, сега всички поданици на партийната мафия ще бъдат принудени да изпълнят „гражданския си дълг“ като пуснат по една десетолевка лепта за да се вдигнат партийните субсидиите и за да се осигурят нови евтини гласове на контролирания пазар. Естествено е, че лицето, което изпълнява „гражданския си дълг“ по принуда и срещу „стимул“, ще бъде по-склонно да бъде стимулирано и допълнително с някой лев от партийните брокери за „жертвата“, която прави. Разбира се нашият граждански дълг е сам, когато трябва да гласуваме за партийните храненици. Когато, обаче, гражданите инициират гласуване за смяна на правилата, които партийните гласоприватизационни фондове са си написали, тогава вече гражданският дълг прераства в бунт, в буржоазна революция, която се явява заплаха за стабилността на социалистическата система за планирано присвояване на нашите гласове и пари. Родните партии, разбира се, имат богат арсенал от контрареволюционни методи за осигуряване гражданска пасивност – към момента те

    предотвратиха успешно всички опити за референдум

    Тук е отговорът на въпроса защо представените в парламента партии не желаят нито да спрат, нито да легализират търговията с гласове. Не я легализират, първо, защото ще загубят безплатните гласове на доверчивите, в които трябва да се поддържа дълбокото убеждение, че продажбата на глас е нещо изключително неморално; второ, защото при легализацията на тази търговия ще трябва да организират борса, на която цените на гласовете ще скочат; и трето – ще трябва да разнообразят менюто, което ни предлагат. Не я спират, защото именно те, които пишат и прилагат законите, са основните организатори на този бизнес. Войната, която тези партии водят срещу свободния пазар на гласове, не е от морални подбуди, а от желание да съхранят монопола си върху тази дейност. Както се казва – крадецът вика дръжте крадеца, а тези, които най-много купуват гласове – най силно викат и предлагат най-строги закони.

    Пиша това не като апология на свободната търговията с гласове, а за да се онагледи наглостта и лицемерието на нашите партии. Всички сме свидетели на безсрамния начин, по който партийните – гласоприватизационни фондове – се разпореждат с гласовете ни. В нормалните държави хората не продават гласовете си не защото имат драконови закони, а защото не са отвратени и поставени в такова унизително и безнадеждно положение от управляващата ги партийната олигархия, че да презрат гражданските си права до няколко десетака.

    .