2024-12-28

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • Към какво ни призовава Папа Франциск

    759939Папа Франциск призова в реч от Санта Круз (Боливия) за установяване на нов икономически ред в света чрез премахване на „новия колониализъм“ на международните финансови институции, обричащи народите на мизерия. „Остеритета, корпорациите и „свободната търговия“ са новия колониализъм. Тази система не може повече да се търпи!“

    Папата е на обиколка в Латинска Америка и затова се извини за греховете на католическата църква към местното население, подложено на гонения по време на колонизацията на континента.

    Папа Франциск:

    „Новият колониализъм има различни лица. Понякога се проявява като анонимното влияние на мамона: корпорации, кредитни агенции, определени споразумения „свободна търговия“ и налагането на мерки за „строги икономии“, които винаги водят до затягане на колана за работниците и бедните“. Това заяви Папа Франциск в мащабна реч пред Световната среща на народните движения в Санта Круз, Боливия.

    Той призова за нов икономически ред в света и справедливо разпределение на благата.

    „Епископите от Латинска Америка осъждат това с пълна яснота в Документа от Апаресида, в който се казва, че „финансовите институции и транснационални компании стават все по-силни и се стига дотам, че местните икономики им се подчиняват, държавите биват отслабени и изглеждат все по-безсилни да осъществяват проекти, насочени към развитие в интерес на своите народи“. В други случаи, под прикритието на благородни цели като борбата с корупцията, търговията с наркотици и тероризма -. тежки злини на нашето време, които изискват координирани действия на международно равнище – виждаме как държави биват обременявани с мерки, които има малко общо с решаването на тези проблеми, и които нерядко водят до влошаване на положението“.

    Папата определи монополизиране на медиите като форма на идеологически колониализъм, който насажда консуматорството и културна унификация.

    „Разбираме ли, че има нещо погрешно в един свят, в който има толкова много работници в селското стопанство, които са лишени от земя, толкова много семейства без дом, толкова много работници без права, толкова хора, чието достойнство не е зачитано? Осъзнаваме ли, че тази система наложи гонитбата на печалби на всяка цена без оглед на социалното изключване и разрушаването на природата? Ако разбираме всичко това, то нека не се боим да кажем: искаме промяна, истинска промяна, структурна промяна. Тази система вече не може да се търпи“.

    По-нататък в речта си папата изтъква, че никоя сила или власт не трябва да лишава народите от правото им да осъществяват своя суверенитет. „Там, където това се прави, виждаме възхода на нови форми на колониализма, които пречат на мира и справедливостта“, заявява главата на римокатолическата църква.

    „В заключение искам да повторя: бъдещето на човечеството не е само в ръцете на големите лидери, великите сили и елитите. Бъдещето е в ръцете на народите и тяхната способност да се организират. От тях зависи да направляват процеса на промяна със смирение и убеденост. Аз съм с вас. Нека заедно и все сърце да кажем: никое семейство не трябва да е без дом, не трябва да има селскостопански работници без земя, нито работници без права, нито народи без суверенитет, нито личност без достойнство, дете без детство, млад човек без бъдеще, възрастен човек без достойни старини“.

    Пълният текст на речта на Папа Франциск е публикувана на официалния сайт на Ватикана на английски език – вж. по-долу.

    Автор: Хаштаг-BG

    –––––––––––––––––––––––––

    Thursday, 9 July 2015

    Good afternoon!

    Several months ago, we met in Rome, and I remember that first meeting. In the meantime I have kept you in my thoughts and prayers. I am happy to see you again, here, as you discuss the best ways to overcome the grave situations of injustice experienced by the excluded throughout our world. Thank you, President Evo Morales, for your efforts to make this meeting possible.

    During our first meeting in Rome, I sensed something very beautiful: fraternity, determination, commitment, a thirst for justice. Today, in Santa Cruz de la Sierra, I sense it once again. I thank you for that. I also know, from the Pontifical Council for Justice and Peace headed by Cardinal Turkson, that many people in the Church feel very close to the popular movements. That makes me very happy! I am pleased to see the Church opening her doors to all of you, embracing you, accompanying you and establishing in each diocese, in every justice and peace commission, a genuine, ongoing and serious cooperation with popular movements. I ask everyone, bishops, priests and laity, as well as the social organizations of the urban and rural peripheries, to deepen this encounter.

    Today God has granted that we meet again. The Bible tells us that God hears the cry of his people, and I wish to join my voice to yours in calling for land, lodging and labor for all our brothers and sisters. I said it and I repeat it: these are sacred rights. It is important, it is well worth fighting for them. May the cry of the excluded be heard in Latin America and throughout the world.

    1.

    Let us begin by acknowledging that change is needed. Here I would clarify, lest there be any misunderstanding, that I am speaking about problems common to all Latin Americans and, more generally, to humanity as a whole. They are global problems which today no one state can resolve on its own. With this clarification, I now propose that we ask the following questions:

    Do we realize that something is wrong in a world where there are so many farmworkers without land, so many families without a home, so many laborers without rights, so many persons whose dignity is not respected?

    Do we realize that something is wrong where so many senseless wars are being fought and acts of fratricidal violence are taking place on our very doorstep? Do we realize something is wrong when the soil, water, air and living creatures of our world are under constant threat?

    So let’s not be afraid to say it: we need change; we want change.

    In your letters and in our meetings, you have mentioned the many forms of exclusion and injustice which you experience in the workplace, in neighborhoods and throughout the land. They are many and diverse, just as many and diverse are the ways in which you confront them. Yet there is an invisible thread joining every one of those forms of exclusion: can we recognize it? These are not isolated issues. I wonder whether we can see that these destructive realities are part of a system which has become global. Do we realize that that system has imposed the mentality of profit at any price, with no concern for social exclusion or the destruction of nature?

    If such is the case, I would insist, let us not be afraid to say it: we want change, real change, structural change. This system is by now intolerable: farmworkers find it intolerable, laborers find it intolerable, communities find it intolerable, peoples find it intolerable … The earth itself – our sister, Mother Earth, as Saint Francis would say – also finds it intolerable.

    We want change in our lives, in our neighborhoods, in our everyday reality. We want a change which can affect the entire world, since global interdependence calls for global answers to local problems. The globalization of hope, a hope which springs up from peoples and takes root among the poor, must replace the globalization of exclusion and indifference!

    Today I wish to reflect with you on the change we want and need. You know that recently I wrote about the problems of climate change. But now I would like to speak of change in another sense. Positive change, a change which is good for us, a change – we can say – which is redemptive. Because we need it. I know that you are looking for change, and not just you alone: in my different meetings, in my different travels, I have sensed an expectation, a longing, a yearning for change, in people throughout the world. Even within that ever smaller minority which believes that the present system is beneficial, there is a widespread sense of dissatisfaction and even despondency. Many people are hoping for a change capable of releasing them from the bondage of individualism and the despondency it spawns.

    Time, my brothers and sisters, seems to be running out; we are not yet tearing one another apart, but we are tearing apart our common home. Today, the scientific community realizes what the poor have long told us: harm, perhaps irreversible harm, is being done to the ecosystem. The earth, entire peoples and individual persons are being brutally punished. And behind all this pain, death and destruction there is the stench of what Basil of Caesarea called “the dung of the devil”. An unfettered pursuit of money rules. The service of the common good is left behind. Once capital becomes an idol and guides people’s decisions, once greed for money presides over the entire socioeconomic system, it ruins society, it condemns and enslaves men and women, it destroys human fraternity, it sets people against one another and, as we clearly see, it even puts at risk our common home.

    I do not need to go on describing the evil effects of this subtle dictatorship: you are well aware of them. Nor is it enough to point to the structural causes of today’s social and environmental crisis. We are suffering from an excess of diagnosis, which at times leads us to multiply words and to revel in pessimism and negativity. Looking at the daily news we think that there is nothing to be done, except to take care of ourselves and the little circle of our family and friends.

    What can I do, as collector of paper, old clothes or used metal, a recycler, about all these problems if I barely make enough money to put food on the table? What can I do as a craftsman, a street vendor, a trucker, a downtrodden worker, if I don’t even enjoy workers’ rights? What can I do, a farmwife, a native woman, a fisher who can hardly fight the domination of the big corporations? What can I do from my little home, my shanty, my hamlet, my settlement, when I daily meet with discrimination and marginalization? What can be done by those students, those young people, those activists, those missionaries who come to my neighborhood with their hearts full of hopes and dreams, but without any real solution for my problems? A lot! They can do a lot. You, the lowly, the exploited, the poor and underprivileged, can do, and are doing, a lot. I would even say that the future of humanity is in great measure in your own hands, through your ability to organize and carry out creative alternatives, through your daily efforts to ensure the three “L’s” (labor, lodging, land) and through your proactive participation in the great processes of change on the national, regional and global levels. Don’t lose heart!

    2.

    You are sowers of change. Here in Bolivia I have heard a phrase which I like: “process of change”. Change seen not as something which will one day result from any one political decision or change in social structure. We know from painful experience that changes of structure which are not accompanied by a sincere conversion of mind and heart sooner or later end up in bureaucratization, corruption and failure. That is why I like the image of a “process”, where the drive to sow, to water seeds which others will see sprout, replaces the ambition to occupy every available position of power and to see immediate results. Each of us is just one part of a complex and differentiated whole, interacting in time: peoples who struggle to find meaning, a destiny, and to live with dignity, to “live well”.

    As members of popular movements, you carry out your work inspired by fraternal love, which you show in opposing social injustice. When we look into the eyes of the suffering, when we see the faces of the endangered campesino, the poor laborer, the downtrodden native, the homeless family, the persecuted migrant, the unemployed young person, the exploited child, the mother who lost her child in a shootout because the barrio was occupied by drugdealers, the father who lost his daughter to enslavement…. when we think of all those names and faces, our hearts break because of so much sorrow and pain. And we are deeply moved…. We are moved because “we have seen and heard” not a cold statistic but the pain of a suffering humanity, our own pain, our own flesh. This is something quite different than abstract theorizing or eloquent indignation. It moves us; it makes us attentive to others in an effort to move forward together. That emotion which turns into community action is not something which can be understood by reason alone: it has a surplus of meaning which only peoples understand, and it gives a special feel to genuine popular movements.

    Each day you are caught up in the storms of people’s lives. You have told me about their causes, you have shared your own struggles with me, and I thank you for that. You, dear brothers and sisters, often work on little things, in local situations, amid forms of injustice which you do not simply accept but actively resist, standing up to an idolatrous system which excludes, debases and kills. I have seen you work tirelessly for the soil and crops of campesinos, for their lands and communities, for a more dignified local economy, for the urbanization of their homes and settlements; you have helped them build their own homes and develop neighborhood infrastructures. You have also promoted any number of community activities aimed at reaffirming so elementary and undeniably necessary a right as that of the three “L’s”: land, lodging and labor.

    This rootedness in the barrio, the land, the office, the labor union, this ability to see yourselves in the faces of others, this daily proximity to their share of troubles and their little acts of heroism: this is what enables you to practice the commandment of love, not on the basis of ideas or concepts, but rather on the basis of genuine interpersonal encounter. We do not love concepts or ideas; we love people… Commitment, true commitment, is born of the love of men and women, of children and the elderly, of peoples and communities… of names and faces which fill our hearts. From those seeds of hope patiently sown in the forgotten fringes of our planet, from those seedlings of a tenderness which struggles to grow amid the shadows of exclusion, great trees will spring up, great groves of hope to give oxygen to our world.

    So I am pleased to see that you are working at close hand to care for those seedlings, but at the same time, with a broader perspective, to protect the entire forest. Your work is carried out against a horizon which, while concentrating on your own specific area, also aims to resolve at their root the more general problems of poverty, inequality and exclusion.

    I congratulate you on this. It is essential that, along with the defense of their legitimate rights, peoples and their social organizations be able to construct a humane alternative to a globalization which excludes. You are sowers of change. May God grant you the courage, joy, perseverance and passion to continue sowing. Be assured that sooner or later we will see its fruits. Of the leadership I ask this: be creative and never stop being rooted in local realities, since the father of lies is able to usurp noble words, to promote intellectual fads and to adopt ideological stances. But if you build on solid foundations, on real needs and on the lived experience of your brothers and sisters, of campesinos and natives, of excluded workers and marginalized families, you will surely be on the right path.

    The Church cannot and must not remain aloof from this process in her proclamation of the Gospel. Many priests and pastoral workers carry out an enormous work of accompanying and promoting the excluded throughout the world, alongside cooperatives, favouring businesses, providing housing, working generously in the fields of health, sports and education. I am convinced that respectful cooperation with the popular movements can revitalize these efforts and strengthen processes of change.

    Let us always have at heart the Virgin Mary, a humble girl from small people lost on the fringes of a great empire, a homeless mother who could turn a stable for beasts into a home for Jesus with just a few swaddling clothes and much tenderness. Mary is a sign of hope for peoples suffering the birth pangs of justice. I pray that Our Lady of Mount Carmel, patroness of Bolivia, will allow this meeting of ours to be a leaven of change.

    3.

    Lastly, I would like us all to consider some important tasks for the present historical moment, since we desire a positive change for the benefit of all our brothers and sisters. We know this. We desire change enriched by the collaboration of governments, popular movements and other social forces. This too we know. But it is not so easy to define the content of change – in other words, a social program which can embody this project of fraternity and justice which we are seeking. So don’t expect a recipe from this Pope. Neither the Pope nor the Church have a monopoly on the interpretation of social reality or the proposal of solutions to contemporary issues. I dare say that no recipe exists. History is made by each generation as it follows in the footsteps of those preceding it, as it seeks its own path and respects the values which God has placed in the human heart.

    I would like, all the same, to propose three great tasks which demand a decisive and shared contribution from popular movements:

    3.1 The first task is to put the economy at the service of peoples. Human beings and nature must not be at the service of money. Let us say NO to an economy of exclusion and inequality, where money rules, rather than service. That economy kills. That economy excludes. That economy destroys Mother Earth.

    The economy should not be a mechanism for accumulating goods, but rather the proper administration of our common home. This entails a commitment to care for that home and to the fitting distribution of its goods among all. It is not only about ensuring a supply of food or “decent sustenance”. Nor, although this is already a great step forward, is it to guarantee the three “L’s” of land, lodging and labor for which you are working. A truly communitarian economy, one might say an economy of Christian inspiration, must ensure peoples’ dignity and their “general, temporal welfare and prosperity”.[1] This includes the three “L’s”, but also access to education, health care, new technologies, artistic and cultural manifestations, communications, sports and recreation. A just economy must create the conditions for everyone to be able to enjoy a childhood without want, to develop their talents when young, to work with full rights during their active years and to enjoy a dignified retirement as they grow older. It is an economy where human beings, in harmony with nature, structure the entire system of production and distribution in such a way that the abilities and needs of each individual find suitable expression in social life. You, and other peoples as well, sum up this desire in a simple and beautiful expression: “to live well”.

    Such an economy is not only desirable and necessary, but also possible. It is no utopia or chimera. It is an extremely realistic prospect. We can achieve it. The available resources in our world, the fruit of the intergenerational labors of peoples and the gifts of creation, more than suffice for the integral development of “each man and the whole man”.[2] The problem is of another kind. There exists a system with different aims. A system which, while irresponsibly accelerating the pace of production, while using industrial and agricultural methods which damage Mother Earth in the name of “productivity”, continues to deny many millions of our brothers and sisters their most elementary economic, social and cultural rights. This system runs counter to the plan of Jesus.

    Working for a just distribution of the fruits of the earth and human labor is not mere philanthropy. It is a moral obligation. For Christians, the responsibility is even greater: it is a commandment. It is about giving to the poor and to peoples what is theirs by right. The universal destination of goods is not a figure of speech found in the Church’s social teaching. It is a reality prior to private property. Property, especially when it affects natural resources, must always serve the needs of peoples. And those needs are not restricted to consumption. It is not enough to let a few drops fall whenever the poor shake a cup which never runs over by itself. Welfare programs geared to certain emergencies can only be considered temporary responses. They will never be able to replace true inclusion, an inclusion which provides worthy, free, creative, participatory and solidary work.

    Along this path, popular movements play an essential role, not only by making demands and lodging protests, but even more basically by being creative. You are social poets: creators of work, builders of housing, producers of food, above all for people left behind by the world market.

    I have seen at first hand a variety of experiences where workers united in cooperatives and other forms of community organization were able to create work where there were only crumbs of an idolatrous economy. Recuperated businesses, local fairs and cooperatives of paper collectors are examples of that popular economy which is born of exclusion and which, slowly, patiently and resolutely adopts solidary forms which dignify it. How different this is than the situation which results when those left behind by the formal market are exploited like slaves!

    Governments which make it their responsibility to put the economy at the service of peoples must promote the strengthening, improvement, coordination and expansion of these forms of popular economy and communitarian production. This entails bettering the processes of work, providing adequate infrastructures and guaranteeing workers their full rights in this alternative sector. When the state and social organizations join in working for the three “L’s”, the principles of solidarity and subsidiarity come into play; and these allow the common good to be achieved in a full and participatory democracy.

    3.2. The second task is to unite our peoples on the path of peace and justice.

    The world’s peoples want to be artisans of their own destiny. They want to advance peacefully towards justice. They do not want forms of tutelage or interference by which those with greater power subordinate those with less. They want their culture, their language, their social processes and their religious traditions to be respected. No actual or established power has the right to deprive peoples of the full exercise of their sovereignty. Whenever they do so, we see the rise of new forms of colonialism which seriously prejudice the possibility of peace and justice. For “peace is founded not only on respect for human rights but also on respect for the rights of peoples, in particular the right to independence”.[3]

    The peoples of Latin America fought to gain their political independence and for almost two centuries their history has been dramatic and filled with contradictions, as they have striven to achieve full independence.

    In recent years, after any number of misunderstandings, many Latin American countries have seen the growth of fraternity between their peoples. The governments of the region have pooled forces in order to ensure respect for the sovereignty of their own countries and the entire region, which our forebears so beautifully called the “greater country”. I ask you, my brothers and sisters of the popular movements, to foster and increase this unity. It is necessary to maintain unity in the face of every effort to divide, if the region is to grow in peace and justice.

    Despite the progress made, there are factors which still threaten this equitable human development and restrict the sovereignty of the countries of the “greater country” and other areas of our planet. The new colonialism takes on different faces. At times it appears as the anonymous influence of mammon: corporations, loan agencies, certain “free trade” treaties, and the imposition of measures of “austerity” which always tighten the belt of workers and the poor. The bishops of Latin America denounce this with utter clarity in the Aparecida Document, stating that “financial institutions and transnational companies are becoming stronger to the point that local economies are subordinated, especially weakening the local states, which seem ever more powerless to carry out development projects in the service of their populations”.[4] At other times, under the noble guise of battling corruption, the narcotics trade and terrorism – grave evils of our time which call for coordinated international action – we see states being saddled with measures which have little to do with the resolution of these problems and which not infrequently worsen matters.

    Similarly, the monopolizing of the communications media, which would impose alienating examples of consumerism and a certain cultural uniformity, is another one of the forms taken by the new colonialism. It is ideological colonialism. As the African bishops have observed, poor countries are often treated like “parts of a machine, cogs on a gigantic wheel”.[5]

    It must be acknowledged that none of the grave problems of humanity can be resolved without interaction between states and peoples at the international level. Every significant action carried out in one part of the planet has universal, ecological, social and cultural repercussions. Even crime and violence have become globalized. Consequently, no government can act independently of a common responsibility. If we truly desire positive change, we have to humbly accept our interdependence. Interaction, however, is not the same as imposition; it is not the subordination of some to serve the interests of others. Colonialism, both old and new, which reduces poor countries to mere providers of raw material and cheap labor, engenders violence, poverty, forced migrations and all the evils which go hand in hand with these, precisely because, by placing the periphery at the service of the center, it denies those countries the right to an integral development. That is inequality, and inequality generates a violence which no police, military, or intelligence resources can control.

    Let us say NO to forms of colonialism old and new. Let us say YES to the encounter between peoples and cultures. Blessed are the peacemakers.

    Here I wish to bring up an important issue. Some may rightly say, “When the Pope speaks of colonialism, he overlooks certain actions of the Church”. I say this to you with regret: many grave sins were committed against the native peoples of America in the name of God. My predecessors acknowledged this, CELAM has said it, and I too wish to say it. Like Saint John Paul II, I ask that the Church “kneel before God and implore forgiveness for the past and present sins of her sons and daughters”.[6] I would also say, and here I wish to be quite clear, as was Saint John Paul II: I humbly ask forgiveness, not only for the offenses of the Church herself, but also for crimes committed against the native peoples during the so-called conquest of America.

    I also ask everyone, believers and nonbelievers alike, to think of those many bishops, priests and laity who preached and continue to preach the Good News of Jesus with courage and meekness, respectfully and pacifically; who left behind them impressive works of human promotion and of love, often standing alongside the native peoples or accompanying their popular movements even to the point of martyrdom. The Church, her sons and daughters, are part of the identity of the peoples of Latin America. An identity which here, as in other countries, some powers are committed to erasing, at times because our faith is revolutionary, because our faith challenges the tyranny of mammon. Today we are dismayed to see how in the Middle East and elsewhere in the world many of our brothers and sisters are persecuted, tortured and killed for their faith in Jesus. This too needs to be denounced: in this third world war, waged peacemeal, which we are now experiencing, a form of genocide is taking place, and it must end.

    To our brothers and sisters in the Latin American indigenous movement, allow me to express my deep affection and appreciation of their efforts to bring peoples and cultures together in a form of coexistence which I would call polyhedric, where each group preserves its own identity by building together a plurality which does not threaten but rather reinforces unity. Your quest for an interculturalism, which combines the defense of the rights of the native peoples with respect for the territorial integrity of states, is for all of us a source of enrichment and encouragement.

    3.3. The third task, perhaps the most important facing us today, is to defend Mother Earth.

    Our common home is being pillaged, laid waste and harmed with impunity. Cowardice in defending it is a grave sin. We see with growing disappointment how one international summit after another takes place without any significant result. There exists a clear, definite and pressing ethical imperative to implement what has not yet been done. We cannot allow certain interests – interests which are global but not universal – to take over, to dominate states and international organizations, and to continue destroying creation. People and their movements are called to cry out, to mobilize and to demand – peacefully, but firmly – that appropriate and urgently-needed measures be taken. I ask you, in the name of God, to defend Mother Earth. I have duly addressed this issue in my Encyclical Letter Laudato Si’.

    4.

    In conclusion, I would like to repeat: the future of humanity does not lie solely in the hands of great leaders, the great powers and the elites. It is fundamentally in the hands of peoples and in their ability to organize. It is in their hands, which can guide with humility and conviction this process of change. I am with you. Let us together say from the heart: no family without lodging, no rural worker without land, no laborer without rights, no people without sovereignty, no individual without dignity, no child without childhood, no young person without a future, no elderly person without a venerable old age. Keep up your struggle and, please, take great care of Mother Earth. I pray for you and with you, and I ask God our Father to accompany you and to bless you, to fill you with his love and defend you on your way by granting you in abundance that strength which keeps us on our feet: that strength is hope, the hope which does not disappoint. Thank you and I ask you, please, to pray for me.

    FOOTNOTES

    [1] JOHN XXIII, Encyclical Mater et Magistra (15 May 1961), 3: AAS 53 (1961), 402.

    [2] PAUL VI, Encyclical Populorum Progressio (26 March 1967), 14: AAS 59 (1967), 264.

    [3] PONTIFICAL COUNCIL FOR JUSTICE AND PEACE, Compendium of the Social Doctrine of the Church, 157.

    [4] FIFTH GENERAL CONFERENCE OF THE LATIN AMERICAN AND CARIBBEAN BISHOPS, Aparecida Document (29 June 2007), 66.

    [5] JOHN PAUL II, Post-Synodal Apostolic Exhortation Ecclesia in Africa (14 September 1995), 52: AAS 88 (1996), 32-22; ID., Encyclical Letter Sollicitudo Rei Socialis (30 December 1987), 22: AAS 80 (1988), 539.

    [6] Bull of Indiction of the Great Jubilee of the Year 2000 Incarnationis Mysterium (29 November 1998),11: AAS 91 (1999), 139-141.

    (from Vatican Radio)

    .

  • „Протестна мрежа“ пуска онлайн платформа „Питай депутат“

    Дни преди Народното събрание да гласува проекта за промени в конституцията, „Протестна мрежа“ пуска онлайн платформа за граждански контрол „Питай депутат“. На сайта www.pitaydeputat.com всеки може да види каква позиция е решил да заеме депутатът от неговия избирателен район.

    Всеки с достъп до интернет може да зададе въпрос на някой от 240-те депутати и да получи отговор за позицията му по дадена тема, в случая – конституционните поправки. За да бъде изпратено запитване, човек трябва да кликне върху поле с името на конкретен депутат, след това да даде свой имейл за връзка и своето име. Генерира се автоматично писмо. „При получаване на отговор от депутат ще го отбелязваме така: „за“ – запълваме кръгчето с цвета на очертанието, „против“ – запълваме кръгчето с розово, „въздържал се/не ми пука за избирателите“ – кръгчето остава празно“, посочват създателите на сайта.

    „Питай депутат“ има и разяснителни функции, като дава информация, предистория и кратки анализи по различни проблеми. Първата тема е свързана със съдебната реформа и е част от кампанията на „Протестна мрежа“ #160от240, а основният въпрос към депутатите е: „Ще подкрепите ли правосъдната реформа?“. В първия ден на сайта са видими позициите на по-малко от 20 народни представители.

    „Разчитаме, че чрез платформата „Питай депутат“ българските граждани ще започнат по-активно да комуникират с народните избраници и да следят кой как си върши работата. Така ще разбираме и кой от депутатите реално се интересува от гражданите и тяхното мнение или гледа на тях просто като избиратели за следващия парламентарен вот“ – казва един от създателите на сайта Георги Илиев, цитиран от организацията.

    Създателите на онлайн платформата за граждански контрол разчитат, че тя ще бъде мерило за това дали народните представители превръщат своите обещания в дела. „Ние ще пазим данните от това, което депутатите са обещали на гражданите чрез платформата, и те ще могат лесно да бъдат сравнявани с резултатите от гласуванията в пленарната зала“, споделят създателите.

    Самите народни представители ще виждат реално кой им задава въпроса и ще могат да отговарят по електронен път. Освен чрез електронната комуникация, позициите на депутатите по конкретните въпроси ще бъдат отразявани и от публичните им изказвания пред медиите. /„Дневник“/

    .

  • Дядо Добри на 101 години, целуват му ръка като на светец

    Бог му дава сила да продължи благочестивото си дело

    dobri001Известен е като дядо Добри, а много хора го наричат Светецът от Байлово и му целуват ръцете с почит. Старецът, който днес, 20 юни 2015 г., празнува 101 години, може да бъде забелязан почти всеки ден подпрян до вратите на „Свети Алексендър Невски“, да събира пари, които дарява на църквата. Така мъжът от Байлово се превърна през последните години в изключителен духовен пример.

    Добре Добрев (дядо Добри) е роден е на 20 юли 1914 г. в село Байлово. Баща му загива в Първата световна война и майка му отглежда сама децата си. При една от бомбардировките над София снаряд пада в близост до него и почти го лишава от слух. С жена си има четири деца, две от които надживява. През годините дядо Добри се отделя от материалния живот и се посвещава изцяло на духовното. Живее смирено като аскет, а през 2000 г. решава да дари всичките си имоти на църквата. И днес живее много скромно в малка пристройка към църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в родното си село. За него се грижи една от дъщерите му. През последните години се посвещава на мисия за събиране на средства за реставриране на християнски църкви и храмове в цяла България.

    Почти всеки ден Добре Добрев ходи пеша или с автобус до София и пред вратите на храм-паметник „Св. Александър Невски“ или църквата „Свети Седмочисленици“ събира в една пластмасова чаша пари, които след това дарява до стотинка.

    Превърнал се е в изключителен нравствен модел на фона на тоталния упадък на ценностни и принципи. Превърнал се е в е един от най-големите частни дарители на български православни храмове. През живота си е дарил над 80 000 лева, събрани от лични средства и от средства предоставени му от щедри граждани.

    През 2005 г. дарява 10 000 лв. за църквата „Св. Кирил и Методий“ в село Байлово.

    През 2007 г. дарява 25 000 лв. за реставрация на Елешнишкия манастир и църквата на село Горно Камарци.

    През 2008 г. дарява средства за ремонт на църквата в Калофер.

    През 2009 г. дарява 35 700 лв. на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, най-голямото дарение от частно лице в над 100-годишната история на храма. Няма нито един заможен българин, който да е дарил подобна сума.

    Именно заради това вярващите го почитат и целуват ръцете му като на светец.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Вж. също: „Мълчаливият ангел“ – документален филм, кандидат за „Оскар”

    .

  • Мамо, ти отгледа емигранти…

    Олга Антова, News365.eu

    Аз съм Мария и съм на 33 години. Майка съм. Имам дъщеря на две години и работа в една немска фирма в София, която ми дава трохички, в замяна на единайсет работни часа, за шест-дневна работна седмица. Плащат ми в евро. Дъщеря ми и съпругът ми ме виждат единствено и само изморена.

    ombudsman003

    Аз съм Мария и през целия си живот се боря да направя крачка напред в пътеката на живота. Израснах в семейство с работещи родители, на по две работи, за да успяват да свързват двата края. Майка ми, една романтична дъщеря на Дон Кихот, работеше като касиер в банка. Тя освен да работи и да има семейство, мечтаеше някой ден да напише книга. Дълги години пишеше статии за различни вестници, списания, а по-късно и сайтове…

    Мечтата й си остана завинаги мечта, и без това хората четат все по-малко. В свободното си време редактираше текстове и доклади, отново за жълти стотинки… Баща ми преди работеше в завод, а после избра свободна професия, като работа ту имаше, ту нямаше, а парите, които печелеше, стигаха колкото да не затвори. Години не успяваше да изкара печалба, след като плати данъци, заем и осигуровки. Години наред майка ми имаше страх дали той ще “успее да събере пари да плати заема за този месец”. Години спореха и се караха за това, кой какво харчи и защо пак не им стигат парите и за разходите за нас с брат ми… На английски ни учеше майка. Не стигаха средства за частни уроци.

    Като днес си спомням, когато падна комунизмът преди двайсет и шест години. И го помня, независимо, че бях само на седем. Майка непрекъснато говореше по телефона и се мръщеше, а баща ми разговаряше с нея или с леля или с баба, а другата ми леля едва сдържаше сълзите си и не ме изведе на разходка, за да не видя “това положение” в държавата.

    В “това положение” обаче те влязоха сами, стоейки пред един телевизор, слушайки едно единствено радио. Спомням си, че имаше оранжеви купони за захар, брашно и олио, но голяма част от тях оставаха неизползвани, понеже нямаше на кого да ме остави, а с дете и бременна да чакаш на опашка си е трудна работа. Помня, че я чух да псува шепнешком. Майка ми псуваше, когато беше ядосана и го правеше много ядно.

    Помня, че повтарях забранените думи и тя спираше да нервничи и ми казваше да внимавам в картинката. Днес тя е на 63 и още работи в банка, поредната с модерно име. Още не й стигат годините за пенсия, защото била учила много. Е, може и да си купи последната година, но за повече пари няма. И добре, че работи, защото сега, докато си подреждам багажа, ще ми мели сол на главата. Все още като се ядоса, пуска по някоя и друга “забранена” дума и после слуша музика за успокоение с валидол под езика, и си слага някакви ароматни масла на слепоочието, било фенг шуй за балансиране на чакрите.

    Баща ми наближава седемдесетте. Горд пенсионер с още тъмна коса, все още чете без очила и получава пенсия от 237 лева, която буди завист в приятелите му и затова не се събира вече с тях. И той все още работи, нали трябва да плати по един или друг начин това, което дължи, и добре, че е пенсията, изработена без един ден печалба в живота му, но с до стотинка изплатени данъци и осигуровки.

    Двайсет и шест години минаха от онова време. Двайсет и шест трудни години. С история, която по някакъв начин прилича на приказка, в чийто край всички яли, пили и се веселили, и че ние сме били там и ние сме намазали от почерпката. Така беше, бяхме там, но не ни почерпиха. Разрешиха ни поне да си мечтаем, че един ден и ние ще бъдем от силните и успешните. И брат ми мечтаеше, още си мечтае, да се върне у дома и всичко да е на правилното място. Уви, от три години живее в чужбина. И всеки път, като се връща, нищо не се е подредило, нищо не е оправено, и той още по-натъжен си тръгва обратно, към подредената чужбина. Аз бях по-упорита, държах и Шипка, и прохода на Републиката непревземаеми, ако ще и да ям сини планини, копринено небе и по едно парче от Дунав и Черно море на ден, когато съм гладна. Не, няма да тръгвам за никъде, ще се трудя тук и ще градя семейство тук. Добре, че не гладувам често. Не знам обаче какво ще стане, когато разходите за детето нараснат… Не знам как щеше да е България, ако всичко се беше случило по друг сценарий, преди двайсет и шест години.

    Аз съм Мария и съм ядосана, че все още търсим решения след двайсет и шест години от промяната. И дъщеря ми, макар да е на две, и тя вече дължи пари, заради взетите от държавата заеми. И съм още по-ядосана, че и брат ми, и братовчед ми са в чужбина. Ядосана съм, защото няма да дам на дъщеря си братче, защото няма да мога да го отгледам. Ядосана съм на клиентите, на шефовете, на колегите, на политиците, на родителите ми, които с кръв и пот са драпали за едно хубаво бъдеще и са отгледали един емигрант и една ядосана неемигрантка… И не знам защо пиша всичко това. Може майка ми да ме е заразила с вируса на писането още докато съм била малка. Олеква ти някак си, като си изпишеш душата на белия лист. Тя ме научи да пиша и да чета, да се отвори мисълта ми и… И какво?

    Ако можех да върна времето назад, щях да кажа на хората: “Изгасете телевизорите. Изгасете радиото. Не четете вестници. Огледайте се. Какво край вас не ви харесва? Отговорът е около вас, не в черната пластмасова кутия на телевизора”.

    И последно, преди да затворя и последния куфар… Късмет, българи. България е там, където сме ние.

    На децата пожелавам да имат една щастлива България в сърцата си. А на родителите ни – да са живи и здрави и да дочакат пенсия. Приключих с багажа. Затворих и последния куфар.

    Братко, идвам. Чакай ме утре. Мама ти праща мекички и помага на татко да научи английски.

    .

  • Куба открива посолство в САЩ

    Куба и САЩ, които скъсаха дипломатическите връзки преди 54 години, ще отворят посолства на 20 юли 2015 г.

    cuba001
    Барак Обама и Раул Кастро

    През април Барак Обама обяви решението си да извади Куба от терористичния списък, който се смята за препятствие пред отварянето на посолства.

    45-дневният период на изчакване за влизане в действие на това решение изтече на 29 май.

    Още през декември миналата година Кастро и Обама обявиха, че ще работят за възстановяване на дипломатическите отношения.

    Ето какво съобщава tvevropa.com:

    Историческо – така може да се определи откриването на посолства на САЩ в Хавана и на Куба – във Вашингтон.

    Тепърва обаче ще следват важни стъпки към окончателното нормализиране на връзките между САЩ и Куба, като една от тях следва да бъде вдигането на американското икономическо ембарго над Хавана.

    Като пръв материален знак за възстановяването на дипломатическите отношения между Куба и Съединените щати е отварянето на посолства на двете държави една в друга. Откриването на дипломатически представителства е първата историческа стъпка към нормализирането на отношенията между Хавана и Вашингтон след 54-годишно прекъсване. Досега двете страни имаха секции за интереси, които решаваха предимно консулски въпроси. Докато кубинското знаме се развее над сградата на мисията във Вашингтон, то американското ще изчака до пристигането на американския държавен секретар Джон Кери на Острова на свободата, който ще ръководи церемонията по издигането на националния флаг над посолството. Кери най-вероятно ще пътува за Куба през август. В Хавана настроението е приповдигнато.
    Алберто Матос – професор по история:
    За нас, кубинците, това е значително постижение. Решителна стъпка към нормализиране на отношенията ни със САЩ. Ще чакаме да видим какво ще се случи по-нататък, но смятам, че нещата ще се подобряват все повече.
    Франциско Аяла – жител на Хавана:
    Исторически момент е и за двете страни. Както за кубинците, така и за американците. Отношенията помежду постепенно ще се оправят.
    Държавният секретар на САЩ Джон Кери ще посрещне във Вашингтон министъра на външните работи на Куба Бруно Родригес. Гостът първо ще присъства на откриването на новото посолство на комунистическата държава във Вашингтон, след което ще бъде приет от Кери в Държавния департамент. Двамата ще проведат важни дискусии, които говорителят на департамента Джон Кърби определи като „повече от едно ръкостискане”.
    Съединените щати и Куба започнаха тайни преговори за възстановяване на връзките в средата на 2013 г, което доведе до историческото съобщение на17 декември 2014 г в Панама, когато Раул Кастро и президентът на САЩ Барак Обама заявиха, че страните им са разменили затворници и търсят начин за нормализиране на отношенията. Икономическото ембарго на САЩ срещу Куба засега остава в сила, като само американският Конгрес може да го отмени.
    Сривът в отношенията между двете страни датира от 1 януари 1959 г, когато бунтовници, водени от братята Фидел и Раул Кастро свалиха подкрепяното от САЩ правителство на Фуленсио Батиста.
    Управлението на Фидел Кастро слага край на благоприятния за американски компании бизнес климат в САЩ и приближава политически страната до бившия Съветски съюз.

  • Доган си купи нос на Черно море

    Доган си купи нос на Черно море с помощта на ГЕРБ. Почетният председател на ДПС строи нов сарай на Чукалята, точно срещу остров „Света Анастасия“ – на място, което е стратегическо за националната сигурност на страната. – Това пише Mignews.info, позовавайки се на „Десант„.

    Снимки: Флагман и Десант
    Снимки: „Флагман“ и „Десант“

    Сякаш за да покаже на вече 25-годишната политическа камарила у нас кой е истинският господар в тази държава, стратегът на мафиотската структура ДПС Ахмед Доган демонстративно започна грандиозен строеж на място, стратегическо за националната ни сигурност. При това, със съдействието на Община Бургас. Новият му сарай издига с бързи темпове ръст на нос Чукалята в бургаския парк „Росенец“, точно срещу българската светиня остров Св. Анастасия. И срещу Военноморската база в Атия, пише „Десант“.

    Въпреки че поне от година се знае за скандала, нито местната, нито държавната власт се противопоставиха на своеволията на депесарския бос. Ето историята за поредната корупционна афера, в която главни действащи лица са от ГЕРБ.

    Територията, на която се намира въпросният сарай на Доган, преди години е била собственост на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД. След това гигантът на нашата химическа промишленост, харизан през 1999 г. за жълти стотинки на братушките от амбулантния търговец Иван Костов, продава парцела от близо 180 декара на руската фирма „Стрейтлайн“. Само по себе си това е повече от явно посегателство върху националната сигурност на страната. Не само заради това, че от това място може да се проследи всяко движение в Бургаския залив и въобще в родните териториални води. От съществено значение е, че непосредствено до него е Бургаската военноморска база, по същество подразделение на НАТО.

    По изпитаната класическа схема за добросъвестния трети купувач обаче част от терена (малко повече от 8 декара) през март 2014 г. е препродадено на регистрираната в началото на 2011 г. фирма „Хермес солар“ ООД.  Нейният мажоритарен собственик тогава е Хайрие Сюлейман Хаджийска, която притежава 85% от първоначалния капитал на фирмата. И тук е пряката връзка с ДПС. Защото Хайрие е била секретарката не на кого да е, а на личния помощник на Доган – Ахмед Емин, отговарящ за паричните потоци от и към партията, „самоубил се“ при много странни обстоятелства на 17 октомври 2008 г. в Боянските Доганови сараи край София. Интересна е и историята на „Хермес солар“ ООД. Само за броени месеци след регистрацията си това дружество, чийто капитал е 100 (сто) лева, успява да се превърне в „една от водещите европейски компании и единствения производител на висококачествени кристални фотоволтаични модули“, както е записано в сайта на дружеството.

    Росенец-Доган6

    През 2013 г. обаче търсенето на оборудване за слънчеви електроцентрали замира. Нормално е в такава обстановка фирмата да се ориентира към някаква друга дейност. И това става – на 19 март 2013 г. „Хермес солар“ ООД закупува от руската фирма „Стрейтлайн“ въпросните 8 декара на нос Чукалята с две постройки върху нея за сумата от 1,7 млн. лева. Всъщност на това място е била базата за водни спортове на дружество „Нефтохимик“, а във въпросните сгради са държани състезателните лодки и яхти. Наблизо имало малък плаж, който всеки е можел да посети. Всичко това след нашествието на багери и булдозери вече го няма.

    Росенец-Доган1

    Апетитната земя от близо 180 дка, принадлежаща на руската фирма „Стрейтлайн“, а впоследствие част от нея – и на „Хермес Солар“ ООД, услужливо е подготвена за строеж от Община Бургас още в края на 2013 г. Тогава лично кметът на морския град Димитър Николов внася за одобрение в ОбС промени в подробния устройствен план (ПУП) на територията, с които терените са регулирани с предназначение „курортно строителство“. И тук става нещо съвсем неочаквано. След като фирмата добре се е напечелила през предишните години и е станала собственик на голям парцел, напълно нелогично на Хайрие и съдружника й Мустафа Шан им хрумва, че ще е най-добре да продадат дяловете си.

    Но пък това е съвсем закономерно, ако се следва схемата за замитане на следите, използвана масово от мутренско-олигархичните фирми в периода на българския преход към демокрация. Така мажоритарен собственик на „Хермес солар“ ООД с 90% от дяловете става Снежана Карамфилова Карова, а 10% остават за Георгий Саропян, комуто другият руски гражданин Василий Рибаулин прехвърля своите 5%. До този момент Снежана Карова принадлежи към онази част от човечеството, която се характеризира като световно неизвестна.

    След като става собственик на въпросните 8 декара, „Хермес солар“ ООД с двамата си вече съдружници и управител Карова с буквално рекордна бързина (за 7 календарни дни!) успява да се снабди от Община Бургас с разрешително за строеж на парцела и всички необходими за целта документи. След което на 22 юли 2014 г. изпълнителят на проекта – също така приближената до ДПС фирма „Главболгарстрой“, вече започва да се занимава с изкопните и строителните дейности.

    Не без значение е и да се каже кой е авторът на проекта. Това е известният като приближен на ДПС и забъркан в редица съмнителни строежи арх. Калин Тихолов. Веднага районът е отцепен, на общинския път, който е водел към водната база и плажа, е поставена бариера и такава охрана, с каквато не може да се похвали, която и да е военна база у нас. Естествено странични хора и най-вече журналисти в зоната не се допускат…Година по-късно строежът е почти напълно завършен. Обясненията, които дават сега, през юли 2015 г., пред СКАТ служебните лица, определено са за хора със здрави нерви.

    Кметът Димитър Николов, който лично е внесъл промените в ПУП-а на местността и явно е съдействал за рекордно бързото издаване на строителните книжа, е обхванат от амнезия. „Проверка дали се спазват точно документите за строеж може да се извърши буквално за дни. Ние сериозно се отнасяме към такива въпроси, ако ни сезирате, ще направим проверка“, казва той пред бургаски журналисти.

    Бившият областен управител Павел Маринов (сменен през есента на 2014 г. от настоящия Вълчо Чолаков) също не знае или се прави, че не знае какво става на Чукалята: „Трябва да го проверим и ще ви кажа“, обяснява преди година той. РДНСК пък си измива ръцете с това, че „строежът е четвърта категория“ и поради това контролът върху осъществяването му е вменен на „отдел „Контрол на строителството и въвеждане в експлоатация при Община Бургас.“

    Всичко обаче се оказва съвсем законно според Чанка Коралска – директор на дирекция „Строителство“ в бургаската община: „Аз не знам дали вилата е на Ахмед Доган, но по разрешението, което имам пред себе си, възложител е „Хермес солар“ ООД, това е и собственикът на терена. Той е изготвил проекти за инвестиционното си намерение, внесъл ги е в общината за одобрение и през юни 2014 г. има вече издадено разрешение за строеж.“

    Малко по-късно обаче Коралска проявява безпокойство и обяснява пред медиите, че всъщност на това място не се прави никакъв сарай на Доган, на ДПС или на когото и да е, а „водно-спортна база и свързаното с нея благоустрояване на терена.“ А разпоредената от кмета проверка била установила, че „сградата е построена точно според одобрените документи и издадени разрешителни. Тя е двуетажна с един архитектурен елемент.“ Коралска или не е виждала построеното, или техническите лица, които е пратила там да проверят дали параметрите на вече готовия строеж отговарят на описаните в разрешителното, са били слепи или не са можели да смятат.

    Защото от снимката, която наш екип направи откъм остров „Света Анастасия“ преди дни, съвсем ясно се вижда, че сградата е на 3 етажа, а „архитектурният елемент“ в средата й – по същество кула с разгърната застроена площ от не по-малко от 300 кв.м., се издига не на два, не на три, а на цели 5 етажа. С което общината на практика става съучастник в това крещящо закононарушение. Що се отнася до това дали този нов дворец има нещо общо с Ахмед Доган, рибари са свидетелствали, че лично са видели как той с голяма свита е идвал да наглежда как върви строителството. От което става очевиден и неговият личен интерес.

    И тук законно идва въпросът трябва ли всичко това да ни изненадва?

    Когато през 2009 г. Борисов за пръв път дойде на власт, много сериозно се закани, че ще събори всички сараи на Доган. Месеци наред и медиите, и обществеността дъвкаха тая тема в очакване наистина нещо радикално да се случи. Цялата патардия обаче приключи с показното разрушаване на барбекюто на Доган в Бояна, което единствено се оказа незаконно. Всичко друго си остана. Както и  резиденциите на почетния председател на ДПС в Рибарица, в Девин, край Ивайловград, в родното му село Дръндар, първия му сарай в парк „Росенец“ и кой знае още къде из страната.

    Между другото, една проверка през 2010 г., инициирана от самото ДПС (което означава – добре подготвена от него), излиза със становището, че всичко около изброените обекти е напълно законно.  През това лято, а и през предишните, голям шум се вдигаше, когато някой наемател на плаж си позволяваше да забие повече чадъри от предписаното и с това да ограничи свободната за плажуване зона. След такива сигнали цяла глутница служебни лица се изсипваха на главата на арендатора, за да му съставят съответните актове с глоби в тях.

    Тук обаче, на нос Чукалята, пред очите на всички се вдига цял палат в забранената за каквото и да е строителство 100-метрова крайбрежна зона, а същите тези служебни лица в хор твърдят, че нямало никакво закононарушение! Уродливата демокрация от мутренско-олигархичен тип, която се установи у нас изключително под влиянието на протурската и предателска спрямо интересите на българския народ и държава партия ДПС и лично на нейния архитект и строител Ахмед Доган, направи възможно реализирането на такива измамни схеми.

    И в търсене на генезиса й, нека си припомним само онова, което каза председателят на Движението преди десет години на предизборно събрание: „Властта е в моите ръце. Аз съм инструментът, който разпределя порциите на финансирането на държавата.“ И ако някой си мисли, че сега, когато Доган се прави на обикновен български пенсионер, нещо се е променило, примерът с новия му сарай в Бургаския залив трябва да го убеди в обратното.

    Източник: Мignews.info

    .

  • Супер кола Sin R1, създадена от български инженер (видео)

    Untitled1

    Видео с кадри от първата серийна БГ хипер кола Sin R1, заснето в Русе, и информация за техническите данни на модела, публикува регионалното издание Dunavmost.bg. Според изданието създател и собственик на фирмата е българският инженер и вече бивш състезател Росен Даскалов. Ето още какво пише „Дунав мост“:

    Серийна версия R1 ще бъде представена през септември на салона във Франкфурт. Агрегатът за варианта за нормални пътища е на Chevrolet – LS3 6,2-литров, V-образен, осемцилиндров с мощност от 450 к.с. и максимален въртящ момент 430 Nм.

    В комбинация с шестстепенна предавателна кутия, автомобилът е в състояние да се ускори от 0 до 100 км/ч за 3,5 секунди, от 0 до 200 км/ч за 9,7 и да развие максимална скорост от над 300 км/ч.

    Срещу доплащане компанията ще предлага и 7-литров LS7 с 530 коня под капака или компресорният V8 с обем 6,2 литра LS9 с мощност 650 к.с. Трансмисията е 6-степенна секвенциална автоматична, като може да си поръчате и вариант с ръчна скоростна кутия. Диференциалът е с повишено триене.

    Серийната версия на колата включва много екстри, като ABS, тракшън контрол, ново табло и ECU, електрическа инсталация с пауър модул, климатик, доработен и по-луксозен интериорен дизайн, включващ волан с интегрирани функции, централна конзола с поръчкови бутони, ръчно интегриран iPad или подобен 7-инчов таблет с Android, спортни седалки Recaro, контрол на въздушното задно крило, нова изпускателна система и др.

    Sin R1 ще се сглобява в Англия, като амбициите на Даскалов е много части и детайли да се правят и в родния му град Русе. Цената ще започва от 60 000 лири.

    Ето и видеозаписът с невероятната кола, направен по улиците на Русе.

     

  • Елин Пелин: На оня свят
    Елин Пелин
    Елин Пелин

    На днешния ден, 18 юли, през 1877 г., в с. Байлово е роден сърцеведецът на селската душа на българина – писателят Димитър Иванов Стоянов, по-известен с литературния си псевдоним Елин Пелин. Публикуваме в негова памет един от неговите прекрасни разкази.

    –––––––––––––––––

    НА ОНЯ СВЯТ

    Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейко починал — никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува. Върнал се човекът от дърва, разтоварил магаренцето си, вързал го, турнал му сенце и щом влязъл в къщи, та приседнал край огъня и запалил лулата си, нещо го прерязало през половината, той легнал, заохкал и…

    Събрали се съседи, отишла и баба Йова. Нали бе сиромах самичък. Той и кротката му магаричка, сива като гълъбче, послушна и хрисима като калугерка. Отишла баба Йова, ама душа спира ли се, да я запре? Само, разправя тя, му викам да се прекръсти и той, божем сили, ама не може да мръдне. Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак, очите му светнаха и… издъхна.

    Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видя, това никой не може да каже.

    Когато сиромах дядо Матейко тръгна за оня свят, той най-напред се спря на един кръстопът, дето имаше много пътници, такива като него.

    — Добра стига! — поздрави ги той и без много да му мисли, попита: — Бре, байовци, накъде се отива за ада?

    Всички го погледнаха зачудено.

    — За пъклото, за пъклото кой път води? — поясни високо дядо Матейко.

    Посочиха му го и той се упъти право по него.

    „Мен сигурно там ще ме турят — мислеше той, — чакай барем с време да стигна. Не съм за рая аз сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? Истина, гледал съм по божия правина да живея, ама кой те пита. Нима Господ ще седне да води сметка на такива като мене? Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили… Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си пий! Пий, па дето ще да му излезе края!… Постлах си хубавичко за пъклото! Сега там, там да си отида.“

    Така вървеше дядо Матейко, унесен в своите мисли.

    Но изведнъж някой изневидело го дръпна за кожуха отзад.

    — Стой бре, човек, къде ще идеш?

    — Па, ете, у пъклото — отговори старецът.

    — У пъклото ли? Ти си сбъркал пътя, дядо!

    — Море не съм го сбъркал аз… знам аз кой за къде е, не гледай ме, че съм прост.

    — Ама ти си писан за в рая… Ето, аз съм ангел, пратен да те заведа там.

    — Бре, момче, я си върви по пътя, не се подигравай със стари хора, че е срамота…

    Ангелът като видя, че с добром не може, прегърна стареца и хвръкна високо към светлите небесни пространства, дето миришеше на чуден измирски тамян и дето прехвърчаха на тумби, на тумби светли ангели с босилек в ръце и пееха, та чак унисаха: „Свят, свят, свят, Господ Саваот!

    — Къде ме занасяш бре, момче, ще ти се карат там господарите — не видиш ли, че мириша на ракия — вика дядо Матейко и се дърпа да побегне, ала ангелът все по-силно лети и го носи в по-светло ширине, докато стигнаха до райските врата. Те бяха направени от злато и безцен камък и светеха като ясно слънце. Пред тях свети Петър чакаше със сребърен ключ в ръце и с голям тефтер под мишница.

    — От кое си село? — обърна се той към дядо Матейко и взе да рови тефтера. Дядо Матейко няма накъде да шава. Хъка-мъка, па отвори уста:

    — Ете, от Подуене съм…

    — От По…?

    — От Подуене! — викна високо дядо Матейко, като мислеше, че свети Петър не чуе.

    — По… По… По… — взе да прелиства тефтера свети Петър, — Подуене. Добре — праведен.

    — Не може да бъде! Имаш грешка, свети Петре.

    — Каква грешка? Това не е зелник, а тефтер, прономерован, прошнурован и подпечатан с Божя ръка! – скара му се свети Петър.

    — Добре, ама после да не се каете… — отговори дядо Матейко.

    — Защо?

    — А бе, човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.

    — Много си пил, ама и много си патил, та ти е простено — отговори свети Петър и му отвори вратата.

    — А бе, свети Петре, да бях довел и магаричката — взе да моли дядо Матейко, но ангелът го тикна в рая и той, захласнат от учудване, не можа да изкаже думата си.

    Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него.

    — Мене като пуснаха тук, че пиянствувах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божа кравичка по-кротка и прощаваше всичко… Ех, какво ли щеше да се случи с мене без нея?

    И той се обърна към едно ангелче:

    — Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца — Трена по име?

    — От кое село? — попита ангелчето.

    — От Подуене…

    — Има, има — рече ангелчето и поведе стареца из рая.

    — Бре, че хубости, бре, че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят.

    — Ами поп Николай тука ли е? — почна да разпитва той Мъничкото ангелче.

    — Кой?

    — Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря.

    — Поп Николай е в катрана, дядо.

    — Стой не думай!

    — Честна дума!

    — Ами нали беше, божем, поп — свещеник!

    — Се едно… Тук не бръснат никого — всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.

    — Бре, не думай!

    — И той е наказан, дядо… Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат… Това не е ли грях?

    Дядо Матейко поотри челото си с ръка, па рече:

    — Па знам ли аз грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен.

    — Е, дядо, тук кръчми няма! — рече ангелчето.

    — А, няма ли?

    — Няма, няма!

    Бива ли при тия красоти да няма кръчми? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, ла се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм… Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то… До-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчми?

    — Там има.

    — Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.

    — Не може, дядо!

    — Ех! — въздъхна старецът. — Та това на затвор прилича! Да не можеш да отидеш, къде искаш!

    — Ще навикнеш, дядо! — рече да го утеши ангелчето.

    — Ех, още ли има да се уча! — въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува.

    — А бе, момче — рече на ангелчето, — харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо Господ, ще му кажа право в очите, че е харно… Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни!

    — Тук бирници няма, дядо.

    — А, няма?

    — Няма я!

    — Ох, света майко Богородичке, наистина тук на рахат ше бъда! — извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави:

    — Е това най-много ви харесвам!

    И той тръгна по-скоро да намери бабата си.

    .

  • Бърни Сандерс – следващият американски президент?

    Чували ли сте името Бърни Сандерс? Така може би ще се казва следващият американски президент. Сенаторът от щата Върмонт е най-дългогодишният независим член на американския Конгрес в историята на Конгреса. Самоопределящ се като демократичен социалист, Бърни е някакво необичайно явление в американския политически живот, доминиран от двата гиганта – Републиканската и Демократическата партия.

    bernie-sanders-renewable-energy

    Започнал политическата си кариера през 1981 г. като независим кмет на най-големия град в щата Вермонт – Бърлингтон, тогава побеждавайки дългогодишния кмет от Демократическата партия, Бърни бива преизбиран за още 3 двугодишни мандата след това. През 1990 г. става независим конгресмен от Вермонт в долната камара на Конгреса, където бива преизбиран в продължение на 16 години. През 2006 г. е избран за Сенатор от Вермонт и преизбран през 2012 г. с голяма преднина – 71% от гласовете.

    През цялата си политическа кариера Бърни Сандерс защитава прогресивните виждания и интересите на обикновените американци, които са подложени на постоянни удари вече повече от 30 години.

    С идването на Роналд Рейгън на власт икономическият неолиберализъм завладява американската политика и продължава господството си до ден-днешен. Изразява се главно в уронване на устоите на работническите профсъюзи и укрепване на позициите на големите корпорации и Уолстрийт. Резултатът е замразяване на растежа на работните заплати като дял от производителността на труда, за сметка на печалбата, което закономерно води до огромно социално неравенство в Америка. Икономистите изчисляват, че ако реалните работни заплати са продължили да нарастват едновременно с нарастването на производителността на труда в САЩ със същия темп, както преди ерата на икономическия неолиберализъм, то днес те би трябвало да са два пъти по-големи. Вместо това, всяка година 90% от новоизработения доход в САЩ отива в ръцете на единия процент най-богати американци, под формата на печалба и икономическа рента, за сметка на останалите 99%.

    154eb58d71b64bf89cbaae1310c694fe

    На 25-ти май тази година, пред 5 хиляди съграждани в Бърлингтон,

    сенатор Бърни Сандерс официално обяви предизборната си кампания

    за президент на САЩ. Опитният политик знае прекрасно, че този пост не може да бъде спечелен като независим, и поради това потърси номинацията на Демократическата партия. Независимият Сандерс се явява на първични избори в Демократическата партия, където главен негов противник ще е Хилари Клинтън.

    В първите 24 часа след стартирането на кампанията си Сандерс събра над $1.5 милиона, а впоследствие сумата нарасна на над $8 милиона, събрана от над 200 хиляди обикновени американци. Средната изпратена парична помощ е около $40. Сандерс не приема пари от класата на милиардерите (както той ги нарича) и големите корпорации, които никак не го харесват. Американските медии, засега, се опитват или да го игнорират, или да го представят за кандидат, който няма реални шансове. Факт е, че 95% от всички американски медии са собственост на 6 големи корпорации.

    Ентусиазмът сред обикновените американците относно Бърни обаче нараства с всеки изминал ден и сенаторът от Вермонт започва да топи първоначалната дистанция на много по-разпознаваемата като име Хилари Клинтън.

    Какво кара американците така масово да застават зад Бърни

    и да препълват залите навсякъде, където той говори в предизборните си обиколки?

    Най-добре е да представим част от речта му на 25 юни тази година в Бърлингтон:

    „Социалното неравенство: Днес живеем в най-богатата нация в историята на света, но това всъщност не означава нищо за повечето от нас, защото повечето от богатството е притежавано и контролирано от шепа хора. Сега в Америка имаме по-голямо неравенство в разпределението на доходите, отколкото във всяка друга развита държава в света, а пропастта между най-богатите и всички останали е по-дълбока, отколкото бе през 20-те години на миналия век преди Великата депресия. Проблемът за социалното неравенство е главният морален, икономически и политически проблем на нашето време. И ние ще го решим.

    Нека бъда пределно ясен. Има нещо поначало грешно, когато най-богатите една десета от единия процент притежават почти толкова богатство, колкото долните 90%, и когато 99% от целия нов доход отива в най-богатия 1%. Има нещо поначало грешно, когато в последните години наблюдаваме увеличаване на броя на милионерите и милиардерите, докато в същото време милиони американци работят повече часове за по-ниски заплати и имаме най-високата стойност на детска бедност от всяка напреднала държава в света. Има нещо поначало грешно, когато едно семейство притежава повече богатство, отколкото долните 130 милиона американци. Гротесктното ниво на неравенство е неморално. То е лош икономикс. Не може да продължава дълго. Този вид изкривена икономика не е това, което Америка трябва да бъде. Това трябва да се променени и като ваш президент, заедно, ние ще го променим.

    Икономикс: Но не е само социалното неравенство. Трагичната реалност е, че за последните 40 години великата средна класа на нашата страна, на която някога останалият свят завиждаше, изчезва. Въпреки огромното технологично развитие и нарасналата производителност на труда, средният семеен доход е с почти с $5000 по-нисък, отколкото бе през 1999 г. Във Върмонт и навсякъде в тази страна не е необичайно хората да работят две или три работи, само за да могат да закърпят достатъчно доход за съществуване и малко здравно осигуряване.

    Истината е, че реалната безработица не е 5.4%, както четете във вестниците. Тя е близо 11%, ако включите и тези работници, които са се отказали да търсят работа или работят на непълно работно време, като в същото време искат пълен работен ден. Младежката безработица е над 17%, а тази при чернокожите младежи е много по-висока. Днес, за срам, имаме 45 милиона хора, живеещи в бедност, много от които работят нископлатена работа. Те са хората, които се борят всеки ден да намерят парите за изхранването на децата си, за плащането на сметките за ток и да сложат бензин в резервоара на колата си, за да могат да идат на работа. Тази кампания е за тези хора и за изнемогващата ни средна класа. Тя е относно създаването на една икономика, която работи за всички, а не само за единия процент.

    Законът “Обединени граждани” (Citizens United) (Б.р.: това е закон, който признава корпорациите за физически лица, и който позволява неограничено финансиране на политическите партии от богатите американци): Мои братя американци, в резултат на катастрофалното решение на Върховния съд относно Citizens United, американската политическа система стана напълно корумпирана, а основите на американската демокрация се подрониха. Това, което всъщност Върховният съд каза, бе, че за класата на милиардерите не бе достатъчно да притежава повечето от нашата икономика. Сега тя може също да притежава и американското правителство. И това е точно, което те се опитват да направят.

    Американската демокрация не е относно това милиардерите да могат да купуват политически кандидати и избори. Тя не е относно братята Koch, Sheldon Adelson и други невероятно богати индивиди, харчещи милиарди долари, за да изберат кандидати, които ще направят богатите по-богати, а всички останали по-бедни. Според медиите, само братята Koch – едно семейство – ще изхарчат повече пари в тези избори, отколкото цялата Републиканска или Демократическа партия. Това не е демокрация. Това е олигархия. Във Върмонт и в други предизборни срещи, ние знаем какво трябва да представлява американската демокрация. Тя трябва да е един човек – един глас, като всеки гражданин има еднаква тежест, и където няма потискане на гласоподавателите. И това е видът американска политическа система, за който трябва да се борим в тази кампания.

    Промяна на климата: Когато говорим за нашите отговорности като човешки същества и родители, не съществува нищо по-важно от това да оставим тази страна и цялата планета при условия, които са добри за съществуването на децата и внуците ни. Дебатът приключи. Научната общност се изказа единодушно. Промяната на климата е реална. Тя е предизвикана от човешката дейност и вече създава унищожаващи проблеми в САЩ и по целия свят. Учените ни казват, че ако не трансформираме решително енергийната си система далеч от изкопаемите горива към енергийно ефективни източници и възобновяема енергия, планетата ще се се затопли с 5 до 10 градуса по Фаренхайт до края на десетилетието. Това е катастрофално. Ще означава по-голямо засушаване, повече глад, покачващо се морско равнище, повече окисляване на океаните, повече урагани, повече болести и по-голямо човешко страдание. Ние не трябва, не можем и няма да позволим това да се случи.

    Не е тайна, че съществува огромно недоволство от американската политика днес. В изборите през ноември 2014 г. 63% от американците не гласуваха, включително 80% от американската младеж. Анкета след анкета ни казва, че гражданите ни вече нямат доверие в нашите политически институции и като се има предвид силата на големите пари в политическия процес, те имат сериозни съмнения относно това, колко значим всъщност е техният вот и дали изобщо политиците имат някаква представа какво се случва в техния живот.

    Няма да е лесно да се преборим с това политическо отчуждение, този цинизъм и този разбираем гняв. Това е сигурно. Но точно това е, което, заедно, трябва да направим, ако ще трябва да преобърнем тази страна – и това е всичко, за което е тази кампания.

    И за да обединим хората, ние се нуждаем от прост и директен прогресивен план, който отговаря на нуждите на народа ни, и който ни предоставя виждане за много различна Америка.

    И кой е този план?

    Работни места, работни места, работни места: Ще започне с работни места. Ако наистина искаме да спрем западането на средната класа, ние се нуждаем от голяма федерална програма за работа, която ще даде добре платена работа на милиони американци. Във време, когато нашите пътища, мостове, напоителни системи, жп линии и летища се рушат, най-ефективният начин за бързо създаване на смислени работни места е да се обнови рушащата ни се инфраструктура. Ето защо представих законодателно предложение, което да инвестира $1 трилион в рамките на 5 години за модернизирането на реалната ни инфраструктура. Това законодателство би създало и поддържало поне 13 милиона добре платени работни места, докато в същото време би направило страната ни по-производителна, ефективна и сигурна. И аз ви обещавам, че като президент ще превърна тази законодателна инициатива в закон. Също ще продължа да се противопоставям на сегашните ни търговски политики. (Б.р: Сандерс е един от най-яростните противници в Сената на Трансатлантическото търговско споразумение). В продължение на десетилетия президенти и от двете партии поддържаха търговски споразумения, които ни струваха милиони добре платени работни места, тъй като корпоративна Америка закри тук заводи и ги премести в страни с нископлатен труд. Като президент моите търговски политики ще прекъснат този цикъл от споразумения, които обогатяват за сметка на трудовите хора на тази страна.

    Увеличаване на заплатите: Нека бъдем честни и признаем, че милиони американци днес работят за напълно неадекватни заплати. Сегашната федерална минимална заплата от $7.25 на час е заплата на глада и трябва да бъде увеличена. Минималната заплата трябва да позволява нормален живот, което означава, че трябва да се увеличи на $15 на час в следващите няколко години, което означава точно това, което неотдавна направи Лос Анжелис и аз ги аплодирам.

    Целта ни като нация трябва да гарантира, че никой, който работи на пълен работен ден, няма да живее в бедност. Освен това, трябва да създадем равно заплащане за работещите жени. Безсъвестно е, че жените изкарват 78 цента срещу всеки долар, който изкарват мъжете, вършещи същата работа. Също трябва да прекратим позора, при който милиони американски работници, често изкарващи по-малко от $30 000 на година, работят по 50-60 часа на седмица, без да им е заплащан извънредния труд. И трябва да заплащаме болнични дни и да гарантираме платен годишен отпуск за всички.

    Как ще премахнем социалното неравенство: Тази кандидат-президентска кампания ще изпрати съобщение на класата на милиардерите. Съобщението е: Вие не може да имате всичко. Не може да получавате огромни данъчни облекчения, докато има гладуващи деца в тази страна. Не може да изпращате работните ни места в Китай, докато милиони търсят работа. Не може да криете печалбите си на Кайманските острови и на други райски данъчни кътчета, докато има огромна нужда във всеки ъгъл на тази страна. Вашата алчност трябва да бъде спряна. Не може да се облагодетелствате от всички предимства на Америка, ако отказвате да приемете задълженията си.

    Ето защо се нуждаем от данъчна система, която е справедлива и прогресивна, която ще накара богатите индивиди и печеливши корпорации да започнат да плащат справедлив дял от данъците.

    Реформирайки Уолстрийт: Време е да раздробим най-големите финансови институции в страната. Уолстрийт не може да продължава като отделен остров сам за себе си, залагащ на хазарт трилиони в рискови финансови инструменти, докато очаква обществото да покрива загубите му. Ако една банка е твърде голяма, за да бъде позволено да фалира, това означава, че е твърде голяма, за да има правото изобщо да съществува. Нуждаем се от банкова система, която е част от създаващата работни места продуктивна икономика, а не шепа огромни банки на Уолстрийт, които се занимават с безотговорни и нелегални дейности.

    Реформа в провеждането на политическите избори: Ако сме сериозни относно създаването на работни места, относно промяната на климата и нуждите на децата и възрастните, трябва да сме много сериозни относно реформирането на финансирането на политическите кампании и нуждата за конституционна добавка за отмяната на Citizens United. Казвал съм го преди, ще го кажа отново. Няма да номинирам съдия за член на Върховния съд, който не е заявил твърдо, че ще работи за отмяната на катастрофалното решение, подкопаващо демокрацията ни. В дългосрочен план, трябва да идем по-далеч и създадем публично финансиране на изборите.

    Да спрем промяната на климата: САЩ трябва да водят света в спирането на промяната на климата. Можем да сторим това като трансформираме енергийната ни система от природни, изкопаеми горива в енергийно ефективни и възобновяеми енергии като вятърна, слънчева, геотермична и биологична. Нуждаем се от данъчно облагане върху дейностите, отделящи въглероден двуокис.

    Здравеопазване за всички: САЩ остават единствената развита държава в света, която не гарантира здравеопазването за всички като право. Въпреки скромния напредък на здравното законодателство на президента Обама, 35 милиона американци продължават да нямат здравна застраховка, а много други са непълно застраховани. Въпреки това продължаваме да плащаме повече за здравеопазване на глава от населението, отколкото всяка друга нация. САЩ трябва да се присъедини към останалия индустриален свят и да гарантира здравното осигуряване за всички като право, придвижвайки се към система на правителствено заплащане на здравеопазването за всички.

    Защитавайки най-уязвимите членове на обществото ни: По време, когато милиони американци изнемогват, за да поддържат главите си над водата икономически, когато бедността сред старите хора нараства, когато милиони деца живеят в отчаяна бедност, моите републикански колеги, като част от техния неотдавна приет бюджет, се опитват да направят ужасната ситуация дори по-лоша. Ако можете да го повярвате, бюджетът на Републиканците оставя 27 милиона американци без здравна осигуровка, съкращава драстично държавно покритото здравно осигуряване и прави по-трудно за семействата от средната класа да си позволят да изпратят децата си в колеж. И накрая, като капак на всичко това, те предоставят огромно данъчно облекчение за най-богатите семейства в тази страна, докато в същото време увеличават данъците за работещите семейства.

    Е, нека кажа на моите колеги–Републиканци, че уважавам виждането им, но не съм съгласен с него. Вместо да се орязват социалните придобивки, ние ще ги разширим. Вместо да орязваме образователните програми и детските градини, ние ще се придвижим към безплатни детски градини за всички деца в тази страна. Както Франклин Делано Рузвелт ни напомни, величието на една нация се оценява не по това, какво тя предоставя на най-облагодетелстваните, но по това как тя се отнася към хората в най-голяма нужда. И това е видът нация, в която ние трябва да се превърнем.

    Висше образование за всички: И когато говорим за образование, нека бъда пределно ясен. В силно конкурентната глобална икономика ние се нуждаем от най-добре образованата работна сила, която можем да създадем. Безумно и контра-продуктивно на интересите на страната ни е това, че стотици хиляди умни млади хора не могат да си позволят да идат в колеж, и че милиони други завършват университета, натоварени с планини от дълг, който ги затиска с десетилетия. Това трябва да се прекрати. Ето защо, като президент, ще се боря да направя обучението в държавните колежи и университети безплатно, както и значително да намаля лихвите по съществуващите студентски заеми.

    Война и мир: Както всички знаем, живеем в труден и опасен свят, където съществуват хора, които ни мислят злото. Като президент ще отбранявам тази нация, но ще го правя с отговорност. Като член на Конгреса аз гласувах против войната в Ирак и това бе правилният вот. Яростен противник съм на безкрайната война в Близкия изток – война, която е ненужна. Трябва да сме енергични в борбата с тероризма и Ислямска държава, но не трябва сами да носим този товар. Трябва да сме част от международна коалиция, водена от мюсюлманските нации, която може не само да победи Ислямска държава, но и да започне процеса за създаването на дълготраен мир.

    Както някои от вас знаят, аз съм роден в една далечна земя, наречена Бруклин, Ню Йорк. Баща ми е дошъл в тази страна от Полша без един цент в джоба и без образование. Майка ми е завършила средно образование в град Ню Йорк. Бащи ми работи почти през целия си живот като продавач на боя и семейството ни бе твърдо в по-ниските слоеве на средната класа. Родителите ми, брат ми и аз живеехме в малък апартамент, чиито наем бе контролиран от общината. Мечтата на майка ми бе да се преместим от малкия апартамент в наш собствен дом. Тя почина млада и мечтата й никога не се сбъдна. Като дете научих по много, много начини какво означава липсата на пари за едно семейство. Това е урок, който никога не забравих.

    Видях обещанието на Америка в моя собствен живот. Родителите ми никога не биха си помислили, че техният син може да бъде американски сенатор, камо ли да се кандидатира за президент. Но за твърде много от нашите братя американци мечтата за прогрес и възможност е отнета от стърженето на една икономика, която насочва цялото богатство към върха.

    И на онези, които казват, че не можем да възобновим мечтата, аз казвам просто погледнете къде стоим сега. Това хубаво място някога бе грозен, запустял жп двор, който не служеше на обществените интереси. Като кмет аз работих с хората на Бърлингтон, за да помогна да превърнем този океански бряг в хубавото публично пространство, каквото го виждаме днес. Поуката, която трябва да си направим е, че когато хората застанат заедно и са готови да се борят, не съществува нищо, което да не може да бъде постигнато. Можем да живеем в страна:

    – Където всеки човек има здравно осигуряване като гражданско право, а не привилегия;

    – Където всеки родител може да има качествена и достъпна детска градина за децата си, където всички млади хора с нужните за това качества, независимо от дохода, могат да идат в колеж;

    – Където всеки пенсионер може да има достоен и сигурен живот, а не да е принуден да избира, дали да има лекарсва или храна;

    – Където всеки ветеран, който защитава тази нация, получава здравеопазването и придобивките, които е изкарал и получава уважението, което заслужава;

    – Където всеки човек, независимо от раса, религия, здравословно състояние или сексуална ориентация, получава пълното обещание за равенство, което е наше рождено право като американци.

    Това е нацията, която заедно можем да изградим и аз ви моля да се присъедините към мен в тази кампания да построим бъдещето, което работи за всички нас, а не само за малкото на върха…“

    Снимка: БГНЕС
    Снимка: БГНЕС

    На първи януари 2015 г. сенатор Сандерс назначи за свой икономически съветник професорката от икономическата школа на Модерната монетарна теория Стефани Келтон. Всички прогресивни движения в САЩ, сред които и “Окупирай Уолстрийт”, застанаха зад Бърни Сандерс.

    .

    Превод: Райчо Марков

    Източник: Zahariada.com

  • Министър Митов от САЩ: България подкрепя Трансатлантическото търговско споразумение

    Външният министър Даниел Митов потвърди западната и проевропейска политика на България

    .

    mitov_bgВъншният министър Даниел Митов потвърди западната и проевропейска политика на страната ни. Като част от работното си посещение в САЩ, той говори за предизвикателствата на Балканите по време на открита лекция в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон.

    В американската столица министър Митов коментира и енергийната политика правителството ни, която по думите му е успешна отчасти и заради българо-американското партньорство. Той увери, че в България руски газ няма да спре да тече и припомни за съществуващия договор за това до 2030-та година. За БНР Митов допълни, че сега задачата е да се изградят нови връзки, които да помогнат за диверсификацията на снабдяването с газ и така да се стигне до намаляване на цената.

    Външния ни министър каза още, че България подкрепя Трансатлантическото търговско споразумение (TTIP), по което в момента Европа няма обща позиция.
    Такова едно споразумение ще бъде, от една страна, от полза за всички европейски държави, защото ще увеличи търговския стокообмен, ще създаде много по-големи възможности за бизнеса включително и българския, и от друга страна, ще заздрави трансатлантическата връзка, което в този геополитически момент е много важно.

    В сряда Даниел Митов ще изнесе лекция в Европейския институт и се срещне с няколко конгресмени, сред които Джон Маккейн. Вечерта ще присъства на церемония по награждаване със „Златна Лаврова клонка“ на американски партньори за приноса им за присъединяването на България към НАТО.

    По време на посещението си, външният ни министър смята да повдигне и въпроса с привличане на повече американски туристи. Според Д.Митов има туристически пазари, които България до момента изобщо не е открила.

    Чуйте запис на кореспондента на БНР в САЩ Младен Петков и казаното от министъра.

    Източник: БНР
    .

  • Кабинетът започва тотална подмяна на държавната администрация

    Уволненията на уредилите се без конкурс чиновници започват веднага, а нови правила за назначаване на компетентни кадри ще има едва през 2017 г.

    .

    Таня Петрова, в. „Сега“

    Управляващата коалиция поема курс към поредната чистка в държавната администрация. Министерствата ще прекратят договорите на всички ръководни кадри, наети на непълно работно време. Наети без конкурс по заместване чиновници няма да могат да бъдат преназначавани на друга длъжност и ще загубят работата си след връщането на титулярите. В администрацията ще се освободят нови работни места и от служители, заемащи втора незаета длъжност по съвместителство. Управляващите обещават честни конкурси за запълване на тези и други длъжности, но едва през 2017 г. Това предвижда проект за промени в Закона за държавния служител, с който „Сега“ разполага.

    Законопроектът, в който са залегнали идеи най-вече на Реформаторския блок, е бил обсъден късно в понеделник на заседание на Съвета за административна реформа и вече е изпратен за съгласуване по министерствата. На заседанието вицепремиерът Румяна Бъчварова е представила анализ, според който 81% от назначенията и преназначенията на служители в администрацията през 2014 г. са станали без конкурс, като за целта министерствата са ползвали съществуващи „вратички“ в Закона за държавния служител.

    Голяма част от новите текстове целят да затворят тези вратички. Законопроектът предвижда всички държавни служители, наети на ръководни постове на непълно работно време, да бъдат освободени в едномесечен срок от приемането му. Преназначаването на тези служители на друга длъжност в същата администрация ще бъде изрично забранено. Освобождаването им ще може да стане без предизвестие, защото промяната в изискваното работно време се добавя като ново основание за едностранно прекратяване на договорите в администрацията.

    С преходни разпоредби в закона ще бъде изрично забранено и назначаването на друга длъжност на наети по заместване служители. Това ще доведе до масово освобождаване на служители със срочни договори. За чиновници, които заемат други постове по съвместителство, се въвежда изрично условие това да се случва еднократно – за максимум от 6 месеца. Очаква се това също да освободи щатове.

    Докато тези промени ще се случат светкавично с приемането на законопроекта, нововъведенията, които целят да решат проблема трайно, са отложени едва за 2017 г. 12 от общо 27 параграфа на законопроекта ще влязат в сила едва през януари 2017 г., а основната причина е въвеждането на централизирани конкурси като първи етап за назначаване в администрацията. Централизираните конкурси ще се провеждат на всеки три месеца от Института по публична администрация, като ще бъдат разработени няколко типови теста за различните нива – експертни, ръководни длъжности и др. Тези резултати ще са с валидност три години и ще се ползват като своеобразна банка с кадри. Само издържали тези тестове ще могат да се явяват на втори етап на конкурса – на ниво конкретна администрация. Този модел не се представя за пръв път, като подобни централизирани конкурси бяха проведени още през 2008 г. при тогавашния министър Николай Василев. Тогава обаче общите изпити бяха само за младши експерти, докато предложените в момента текстове ще засегнат почти всички назначения в администрацията. Това поражда сериозни критики заради въвеждането на твърде тежка процедура за вътрешно израстване в администрацията. „Хора, които с години са се доказвали, ще трябва да ходят на централизирани конкурси, за да бъдат издигнати в длъжност“, коментират експерти.

    Разделянето на законопроекта на два времеви периода на практика означава, че кабинетът ще пише правила за назначаване за следващи правителства, докато междувременно ще сменя кадри по сегашния ред. Няма официално обяснение защо въвеждането на централизирани конкурси се отлага толкова напред във времето, но една от причините може да бъде предвиденото финансиране от около 1 млн. лв. по оперативна програма „Добро управление“.

    bb_007
    Mладши експерт(к)и се готвят за предстоящите конкурси
  • Гърция стана първият щат на СЕЩ

    Европейските лидери се уплашиха не толкова от Грексит, колкото от разпадане на ЕС

     

    Светослав Терзиев, в. „Сега“

    Карикатура: Христо Комарницки
    Карикатура: Христо Комарницки

    Ако някой си мисли, че е гледал гръцка драма в Брюксел, сбъркал е представлението. Европейските лидери не мигнаха цяла нощ от неделя до понеделник не толкова угрижени как ще оправят Гърция и банките й, колкото как ще оцелее Европейският съюз, ако дадат старт на верижна реакция на разпад, която не знаят как ще управляват.

    За първи път от зараждането на европейската идея след Втората световна война се появи

    дълбока пукнатина между Германия и Франция,

    заради чието историческо помирение всъщност възникнаха европейските структури, прераснали в Европейски съюз. Франция се обяви твърдо срещу заплахата да бъде изгонена Гърция от Еврозоната, защото видя възраждане на германски диктат в Европа, срещу който тя има исторически вкоренен условен рефлекс. Дори с риск да остане в изолация (на нейна страна бяха само Италия и Кипър) и да се окаже последен кредитор на Гърция, тя се съпротивляваше на усилията да бъде доведена Атина до капитулация. Германската канцлерка Ангела Меркел, която сплоти зад себе си северните държави и цяла Източна Европа, в крайна сметка се опомни, че сипва пясък във френско-германския мотор, без чиято синхронна работа ЕС просто ще се разпадне или ще се превърне в нещо друго – например в обикновена зона за свободна търговия. Като техници с реноме германците нямаше как да не разберат какво би станало с един мотор при неправилна експлоатация.

    Гърция с нейния дълг бе само детонатор,

    който можеше да взриви ядрена бомба в основите на ЕС. Неслучайно първоначално бяха извикани на срещата в неделя всички държави от ЕС, включително и нечленуващите в еврозоната, защото предстоеше да се решава съдбата на целия съюз. Отмененото в последния момент заседание в Европейския съвет в пълния му състав бе добър знак, че кризата може да бъде овладяна в пределите на еврозоната. Единственият разочарован може би бе българският премиер Бойко Борисов, който така и не разбра за какво го канят и се бе приготвил да отправи искане за 80 млн. евро компенсации от ЕС на загубите, които България понася от санкциите срещу Русия. Представете си в тази инфарктна атмосфера колко неадекватно щеше да прозвучи негово изказване.

    Европейският съюз, който е незавършен проект без крайна цел, се променя след всяка криза, като обикновено засилва федерализацията си чрез допълнителни пълномощия на общите институции. Така е от десетилетия. Въпросът е

    какво предстои след кризата с Гърция

    Ефикасният лек срещу разпад е засилването на интеграцията. Може да се очаква развитие в тази посока. Под мощния натиск на прогерманския сектор в ЕС Атина се съгласи да отстъпи суверенитет на общността, какъвто не е отнеман от никоя държава. Всички нейни важни закони ще минават през предварително одобрение на кредиторите независимо дали ще бъдат гласувани след това в парламента или на референдум. Законодателството й ще бъде подложено на цензура за съвместимост с условията, които й бяха наложени да спазва.

    Вече бе направена генерална репетиция: в Брюксел заедно с председателя на управляващата СИРИЗА Алексис Ципрас бяха викнати лидерите и на другите големи парламентарни партии, за да гарантират, че ще изгласуват скоростно законите, които им бяха продиктувани. Първата акция на живо ще бъде в срок до сряда. Новите попечители на Гърция вече не се интересуват от вътрешнополитическите й борби и дали правителството на Ципрас ще оцелее. Който и да е на власт, ще изпълнява една и съща програма.

    Държавата ще продава активи

    и ще ги трупа в „независим“ фонд за 50 млрд. евро, от който три четвърти ще отиват за рекапитализация на гръцките банки и за обслужване на дълга. По този начин наливането на пари отвън ще спре и ще започне контролиран отвън процес на източване. Гърция успя да се пребори само срещу унижението фондът да се намира в Люксембург. Не е известно какво ще продава, но вече получи първо указание – националната електропреносна мрежа. Нищо чудно да й кажат да продаде Акропола – щом планът не съдържа ограничения. Другите подробности – вдигане на ДДС, намаляване на пенсиите и увеличаване на възрастта за пенсиониране, орязване на социални права чрез пренаписване на колективните трудови договори и пр. – бяха съгласувани на бегом, защото Гърция вече бе свалила гарда чрез финалните си предложения, които повтаряха последния план на кредиторите отпреди референдума.

    Като се разнесе пушилката от гръцкото Ватерло,

    се вижда следната картина: Гърция вече не е като другите държави в ЕС, защото е с много по-орязан суверенитет от техния. Тя е преминала на външно управление, което ще й спуска решения независимо колко й харесват. В този смисъл прилича на щат от въображаемите Съединени европейски щати (СЕЩ), за които мечтаят федералистите още от зората на европейската идея. Европейските институции ще бъдат за нея като федерално правителство, а собствените й власти ще играят провинциална роля. Дори най-пламенните привърженици на ЕС не са пожелавали такава ускорена евроинтеграция на своите държави. Има риск примерът на Гърция да събуди страхове и национализъм, каквито досега Европа успяваше да държи под контрол. Вместо да се обуздаят, може да се засилят центробежните сили и да се окаже, че с последния си ход лидерите на ЕС само са разсрочили процесите на разпад.

    България трудно може да повлияе на решенията, които вземат „големите началници“, както ги нарича премиерът Борисов. Но тя също може

    да си извлече поуки, когато протяга ръка за кредити

    Лесно е да затънеш, но трудно е да се извадиш, когато започнеш да харчиш чужди пари не за производство, с което да ги върнеш, а за да си кърпиш бюджета или за покупка на оръжия, чийто принос за продуктивността на икономиката е колкото от козел мляко. Гърция бе любимка на кредиторите, когато връщаше милиардите им в техните военни индустрии, но бе разлюбена след рухването на така конструираната финансова пирамида. Сега ще плаща с държавния си суверенитет и с всичко останало, което й поискат.

    .

  • Преселението на Таврийските българи: бягство от смъртта и терора

    Янко Гочев*,  Faktor.bg

    Цар Борис подава ръка на сънародниците, държавата застава зад завръщането им

    С просълзени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя

    Трагедията на едно завръщане в България (1943-1944)

    (Част втора)

     

    „Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана“

    Из писмото на таврийските българи до Н.В. Цар Борис III от 1942 г.

    .

    Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и „Голодомора“, преживели сталинския „голям терор“, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за „изменници и предатели“, стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиране към СССР.

    Във втората част от нашата поредица (виж ТУК първата част – б.р.), посветена на историята на тази българска диаспора, се спираме на преселението на нейните представители в България. В основата на този миграционен процес стоят някои събития по фронтовете на Втората световна война и неистовото желание на таврийските българи да намерят спасение от нейните ужаси в своята Родина.

    На 22.06.1941 г. започва германо-съветската война. В Украйна настъпват групата армии „Юг“. Цялата украинска земя става отново бойно поле.

    Според плана „Барбароса“ в Украйна нахлуват частите на немската група армия „Юг“под командването на Г. фон Рундщет. В нея влизат немски, унгарски и румънски войски.

    Група армии „Юг“напредва бързо. До средата на юли 1941г. под немска окупация са вече цяла Галиция, Западен Волин, Буковина и Бесарабия.

    През юли 1941г. започва битката за Киев. Решаващо значение за по-нататъшния ход на военните операции е битката под Уман.В август 1941г. в котела при Уман са пленени 103 000 червеноармейци. Разгромени са съветските войски, прикриващи подстъпите към Централна и Източна Украйна. След поражението при Уман съветските войски взривяват Днепрогрес и отстъпват на левия бряг на р. Днепър.

    Отбраната на Киев продължава 72 дена. В средата на септември 1941г.с мощни удари от север и от юг съветският Югозападен фронт е разгромен. В киевския котел попадат цели

    три съветски армии и част от силите на още две армии. При Киев са пленени 665 000 души.

    Почти едновременно с битката за Киев започват боевете за Одеса. Отбраната на града продължава 73 дена. На 16.10.1941 г. румънските войски завладяват Одеса. Основните сили на Приморската армия, защитаващи града, са евакуирани в Севастопол.

    През октомври 1941 г. се води и първата битка за Харков, който пада в германски ръце на 25.10.1941 г. По същото време е нахлуването на 11-та германска армия започват битката за Крим. Полуостровът е окупиран окончателно в юли 1942 г., когато след 250 дни борба е превзет Севастопол.

    Както в цяла Украйна, боеве се водят и в Таврия. Районът на Приазовието е окупиран през есента на 1941 г., когато се разпада целият южен фланг на съветската отбрана на Източния фронт.

    Войната има и друго лице за съветските граждани. Нахлуването на войските на Вермахта разклащат нейните устои, а с рухването й в прифронтовата зона се развихря „червен терор“.

    Започва евакуация на изток на промишлените предприятия, суровини, продоволствие и специалисти. Това, което не може да бъде евакуирано се унищожава. Спецчасти взривяват фабрики, заводи, жп линии, потопяват шахти.

    При евакуацията в Украйна са извършени нови престъпления на комунистическия режим спрямо собствените му граждани, за които десетилетия наред не се говори. Болшевиките тайно взривяват Днепрогрес в Запорожие. В Днепропетровск е взривен хлебокомбината заедно с работниците в него. В Одеса при отстъплението са потопени приморските квартали заедно с жителите им, а ранените червеноармейци са изхвърлени в морето със санитарните машини. От Харков извеждат стотици представители на интелигенцията,

    за да ги запалят и изгорят в един дом. В Уман живи минират хора в погребите.

    Подобни примери има много из цяла Украйна. Паралелно върви и евакуацията на затворите. Там въпросът е решен по сталински – чрез разстрели на политическите затворници. Тези убийства са част от вълната екзекуции, извършени в началото на войната от НКВД в цялата западна част на СССР от Прибалтика на север до Украйна на юг.

    Войната води нови бедствия за таврийските българи.

    Селищата на приазовските българи са опожарени, разрушени и разграбени. Много жертви на фронта и в тила от сталинските репресии понася цивилното население.

    В писмото на таврийските българи до българския цар Борис III, за което ще стане дума по-долу, те описват бедствията на войната по следния начин: „В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни.“ (1)

    При евакуацията, както се нарича процесът на оттегляне на съветската власт и войски, частите на Червената армия отнасят голяма част от добитъка, земеделския инвентар и дори заграбват реколтата, произведена от селяните. Населението отново започва да гладува.

    След окупацията й Украйна е разделена на четири зони, всяка от която има различен статут: райхскомисариат Украйна, дистрикт Галиция, включен в полското генерално губернаторство, немска военна зона (Черниговска, Сумска, Харковска област и Донбас) и област Транснистрия, анексирана от Румъния.

    В състава на райхскомисариата е обособен отделен генерален окръг Крим с полуокръг Таврия. Той се управлява от германски генерален комисар. Град Николаев е център на друг окръг, управляван също от генерален комисар на Райха.

    Румъния формира своя окупационна зона, наречена Транснистрия. Това е административно-териториална единица между Южен Буг и Днестър, включваща части от Винницка, Одеска и Николаевска област на Украйна, и части от Молдова с център първо Тираспол, а след това – Одеса.

    Фактически в Таврия е установена германо-румънска окупация. Военно-окупационният режим в Приазовието продължава от октомври 1941 г. до септември 1943 г. В някои райони германците управляват съвместно с румънските военни органи или с администрация на украинските националисти.

    Българските села в Таврия

    В окупираните територии започва прилагане на политиката на „новия ред“. Богатите украински земи са подложени на икономически грабеж. Изнасят се суровини, оборудване, продоволствие, произведения на изкуството. Германската икономика по време на войната изпитва недостиг от работна сила. Затова започва да използва принудителен труд на работници от окупираните източни земи, вкл. от СССР. Започва принудителното мобилизиране на младежи за работа за Райха – „остарбайтери“.

    Най-масово те са изпращани през пролетта на 1942 г. Тогава набирането им добива масов характер. Използвани са войници, които насила мобилизират работниците, събират ги на сборните пунктове и с ешелони ги откарват на запад.

    В Таврия от пролетта на 1942 г. германската власт започва акция по откарване на младежи в Германия. Там са настанявани в трудови лагери и са използвани като земеделски работници или работници в заводите. Проблемът е, че ги третират като съветски граждани и са експлоатирани при нечовешки и трудови условия. Броят на таврийските „остарбайтери“ не може да се установи със сигурност, но се предполага,

    че са били между 5000 и 40 000 души. (2)

    В тези условия единствената надежда остава България – съюзник на Третия райх от 1.03.1941 г. Отделни представители на местната, неунищожена докрай от болшевиките българска интелигенция, подемат инициатива за решаване на таврийския български въпрос

    с подкрепа на българската държава. По инициатива на писателя Мишо Хаджийски

    през април 1942 г. таврийските българи пишат писмо до Н. В. Цар Борис III с молба да ги приеме в България. Таврийците търсят спасение в България – прародината, която те винаги са смятали за истинска своя Родина – майка.

    Поради важността на писмото ще го цитираме изцяло.

    До
    Н.В. Царя
    на българите

    Борис III

    Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия – Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

    Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

    В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.

    Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!

    Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца – умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.

    Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.

    А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много, тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година – две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.

    Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.

    А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.

    Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

    Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:

    Д-р Иван Милчевски

    Георги Е. Малев, селянин

    Мишо Хаджийски, писател

    Георги Соломонов, учител

    Танас Чипчев, учител

    Павел Савов, учител

    Иван Иванов, учител

    Иван Фуклев, учител

    Васил Малчев, учител

    Тодор Терзиев, селянин

    Георги Върбанов

    Димитър Милчевски

    Райна Кочкова

    Елена Милчевска, учителка

    Ана Милчевска

    Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.

    Таврия, Украйна

    20 април 1942.

    Писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942 г.

    Писмото е изключително силно и въздействащо. В синтезиран вид таврийските българи излагат своята тежка участ и предлагат на българската власт и лично на цар Борис III пътища за решаване на тяхната съдба. Фактически писмото представлява програма с предложени два варианта.

    Първият вариант е издействане на самоуправление под германски протекторат.

    Таврийските ни сънародници искат да им се разреши да имат в своите села администрация, „подчинена пряко на немците, но не на русите.“ Автономията трябва да включва назначаване на български полицаи, разкриване на български училища, в които да се преподава на български език и изпращане на български консул в този район, който да поема закрилата на техните права.

    Вторият вариант, който е предложен, е преселение на жителите на 28 български села.

    Разчитали са изглежда на искрено съдействие, защото знаят, че българската държава има последователна политика по защита на правата и интересите на своите сънародници под чужда власт, което се потвърждава от териториалните промени в границите на Царство България в периода 1940-1941 г. Тогава с много такт дипломацията на Н. В. Цар Борис III успява да осъществи мирна ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор от 1919 г. и да върне в пределите на България изцяло и при условията на пълен суверенитет Южна Добруджа, и условно, докато трае войната Вардарска Македония, Поморавието, Западните покрайнини и Беломорието с островите Тасос и Самотраки.

    Таврийските българи разчитат царят да намери подслон и за тях, така, както е сторено това от българските власти за сънародниците им от Добруджа, Тракия, Македония, Поморавието и Западните покрайнини. Те не пропускат възможността да изтъкнат добродетелите на тази забравена българска общност, като подчертават родолюбието, честността и трудолюбието на таврийските българи, които са готови да се заселят на пустеещи земи.

    Писмото от името на 60 000 таврийски българи до Н. В. Цар Борис III завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: „Дано даде Бог са бъдем заедно! „

    То е подписано от още 16 души – основно учители, интелектуалци и кмета на село Инзово (Инзовка). Това са различни представители на българската интелигенция в Таврия.

    Един от тях е Мишо Хаджийски, подписал се като писател. Той ще стане вдъхновителят и организатора на преселението на таврийските българи в Родината.

    Мишо Хаджийски – писател, журналист и водач на таврийските българи

    Михаил (Мишо) Хаджийски е роден на 27.11.1916 г. в село Инзово (Инзовка), Запорожка област на днешна Украйна. Детството му е трагично, като на много деца, свидетели на революциите, довели до установяване на кървавата болшевишка диктатура.

    Баща му загива на фронта като войник през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение, вследствие на големия глад от 1921 г. – първият в съветската история.

    Така Михаил остава кръгъл сирак. Отгледан е от своя дядо. Расте любознателен, с ярко изразено чувство на дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава.

    През 1930 г. М. Хаджийски завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум с преподаване на български език в село Преслав (Таврия) – културната столица на приазовските българи.

    През 1937 г. постъпва в Киевския държавен университет и започва да учи руска филология. Едва ли е имал някаква друг възможност за избор на специалност. Краят на 30-те години съвпадат с „големия терор“, при който репресиите засяга силно и таврийските българи, чиято културната автономия е унищожена от Сталин.

    След дипломирането си М. Хаджийски работи като журналист и редактор в Украинското държавно издателство за националните малцинства в Киев.

    Въпреки суровото време и цензурата, характерна за съветския тоталитарен режим, М. Хаджийски демонстрира своя литературен талант и успява да издаде няколко книги и сборници с разкази.

    Дарбата му е оценена високо още през 1938 г., когато Киевското издателство за националните малцинства отпечатва неговия първи сборник с разкази Разлив“. А тогава Мишо Хаджийски е само на 22 години.

    От 1938 до 1944 г. той издава цели четири сборника с разкази – „Нощите край Лозоватка“, „Из Бесарабия“, „Пуста чужда чужбина“, „Българи в Таврия“, поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата „Банови дворища“, подготвя за печат последния си сборник с разкази „Стара Таврия“.

    Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания. В тях пълноценно са представени бита, историята и духовността на Таврия – неговия малък „български остров“, изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната Приазовска степ.

    Дарбата му е безспорна, а перспективите за неговото бъдеще – добри. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен „Йовков на таврийските българи“.

    Войната от 1941 г. обръща и неговия живот, както този на милиони хора в СССР. През лятото на 1941 г. М. Хаджийски получава повиквателна за мобилизация в Червената армия. Не е ясно дали въобще се е сражавал и къде е станало това, но със сигурност се знае, че след разгрома на неговата военна част край Киев е бил пленен от германците.

    М. Хаджийски успява обаче да избяга от пленническия конвой. Добира се до родното си село Инзово, където за известно време се укрива. По-нататък с много рискове смело се посвещава на своето и на своята общност оцеляване. Дейността му е апостолска.

    Подписва писмото до цар Борис III от април 1942 г., което е само етап от подготовката на преселението. В него се съдържа заявка за преселението, което към този момент не е било ясно дали въобще може да се осъществи.

    С това обаче процесът на подготовка на преселението стартира. Негов двигател от самото му начало е тъкмо М. Хаджийски. Пред германската окупационна власт той заявява своята етническа българска принадлежност. Разчита поради съюзническите отношение на България с Германия това да му гарантира свобода на действие. Така и става.

    Като етнически българин М. Хаджийски получава разрешение от немската комендатура да замине за Букурещ, а после и за България. Успява да се снабди чрез един румънски офицер с документ за свободно придвижване в окупационните зони.

    Важен момент в подготовката на преселението са събитията от май 1942 г. Тогава М. Хаджийски поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на 60-хилядната ни общност в Таврия.

    На 12.05.1942 г. той посещава българската легация в Букурещ, където носи писмото на таврийските българи до цар Борис III. Писмото е прието и е изпратено чрез пълномощния ни министър в Букурещ Стоян Чомаков лично до министър-председателя проф. Богдан Филов.

    На 12.05.1942 г. българската легация в Букурещ дава открит лист № 55 на М. Хаджийски да дойде в София.

    На следващия ден, съгласно по-късно издаденото му удостоверение на дирекция на полицията № 28603, той пристига в София, носейки със себе си писмото до цар Борис ІІІ.

    В България М. Хаджийски развива широка дейност в изпълнение на своята кауза по организиране на преселението.

    М. Хаджийски създава Институт за опазване на Таврия, на който членове стават изтъкнати български интелектуалци, учени и писатели като проф. Стоян Романски, проф. Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Иван Леков, Петър Динеков, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Христо Капитанов, както и журналистите Христо Бръзицов, Александър Дякович. (3)

    На 4.09.1942 г. М. Хаджийски получава открит лист от Дирекция на националната пропаганда. Това му позволява да обикаля страната и да изнася публични лекции на тема „Българите в Украйна“. Съдействие му оказва Съюзъз „Отец Паисий“.

    Намира съмишленик в лицето на председателя на съюза проф. Георги Генов.

    Той е роден в Котел през 1883 г. Завършва право в София и специализира международно право в Париж, Рим и Хага. Университетската си кариера започва през 1920 г. Става декан на Юридическия факултет, а през 1937 г. и 1938 г. е избран за ректор на Софийския университет. Преподава едновременно и в Свободния университет. Автор е на много научни трудове, от които най-важните са: „Източният въпрос“, „България и Обществото на народите“ (1938 г.), „България и Европа. Сан Стефано и Берлин“ – 1878″ (1940 г.) и др.

    Има специални изследвания в международното право и теорията на правото. Публикува и много статии в периодичния печат – преди всичко по въпросите на външната политика, където е безспорен авторитет.

    Проф. Г. Генов развива и обществено-политическа дейност. Още като студент се свързва с Радикал-демократическата партия. След преврата на 19.05.1934 г. се оформя като неин политически лидер. Участва в редактиране на нейните издания в. „Радикал“ и сп.“Демократически преглед“. Освен високо ерудиран учен и общественик, е и голям патриот. Патриотичните му разбирания са причини да стане един от ръководните дейци на създадени през 1927 г. Всебългарски съюз „Отец Паисий“, чийто председател е екзарх Стефан. По негова инициатива е издигнато искането за мирна ревизия на Ньойския договор, обосновано от него самия в труда му „Ньойския договор и България“.

    Статия на проф. Г. Генов за съдбата на българите в Таврия от 1943г.

    На 20.08.1942 г. ръководството на Съюза „Отец Паисий“ изпраща до МВнР в София писмо. То е изключително важно, защото е опит за формулиране на цялостна национална програма за решение на таврийския въпрос. Набелязаните мерки са изпращане на български консул или поне висш офицер в Таврия, назначаване на българи в местната администрация, възстановяване на българските училища, издаване на български вестник, командироване на български свещеници в селищата с компактно българско население, изпращане на спешна помощ от лекарства и храни за бедстващите българи.

    Много важна е бележката с внушение до правителството на проф. Б. Филов в писмото на съюза, която звучи и до днес актуално. „В национален интерес е тези българи да не се разпиляват, а в близко бъдеще вкупом да бъдат преселени в България.“ (4)

    В началото на януари 1943 г. със съдействието на отецпаисиевци е издаден специален брой на вестник „Българите в Таврия“. Замисълът е тиражът му да достигне 10 000 броя, като приходите от продажбата му да послужат изцяло за подпомагане на таврийските българи.

    Със съдействието на Съюза „Отец Паисий“ М. Хаджийски обикаля страната и изнася беседи в София и десетки други градове в провинцията, по време на които запознава българската общественост със съдбата на таврийските, бесарабските и кримските българи.

    Публикува поредица от статии по темата в българската преса. Пише съобщения до народните представители в XXV ОНС, чете сказки и по националното радио.

    През 1943 г. успява да издаде и книгата си „Българите в Таврия“ и сборника „Пуста чужда чужбина“. (5)

    Благодарение на тази му дейност българите в България разбират за съществуването на своите сънародници в Украйна. В България М. Хаджийски намира и личното си щастие. Създава свое семейство. В София той се запознава със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева, за която по-късно се оженва.

    Но най-съществената част от неговата дейност е усилието му да подпомогне завръщането на таврийските българи в Родината.

    Понякога М. Хаджийски отскоча и до родната му Таврия. Документирани са две негови посещения – в края на 1942 г. и през лятото на 1943 г. Те са изключително важни, защото са свързани с организиране на бъдещото преселение. При обиколките си из българските селища той запознава жителите им с проекта за преселение към прародината. Кани ги да се върнат в Родината. Идеята за преселение е приета най-радушно от българите, които са били най-жестоко репресираните от съветската власт при колективизацията, разкулачването и голодомора. И това е обяснимо. За тях оставането в Украйна при очертаващи се перспективи за възстановяване на съветската власт, би означавало сигурна смърт.

    М. Хаджийски намира последователи не само в средите на отецпаисиевци, но и сред някои български дипломати. Двама от тях ще станат активни участници в процеса на преселение. Това са Любомир Кузупов – офицер от запаса, пълномощник на българското правителство в окупирана от Райха Украйна и Иван Димитров Станчов – български консул в Галац, Румъния. Тяхната роля е специфична, но изключително важна.

    Иван Димитров Станчов е роден през 1897 г. в Санкт Петербург, Русия, където баща му е български дипломатически агент. Той е син на дипломата и политика Димитър Станчов и Анна Станчова (родена графиня дьо Грено). През 1915 г. завършва Френския католически колеж в Пловдив. През 1917 г. е мобилизиран във флота. По-късно завършва Школата за запасни офицери в Княжево. През 1918-1919 г. работи като офицер за свръзка в качеството си на военен преводач на окупационните войски на Антантата. Едновременно с това сътрудничи на българското военно разузнаване.Участва в укриването българско оръжие, подлежащо на унищожаване по силата на военните клаузи на Ньойския договор .Едновременно работи и в общинската администрация във Варна, където отговаря за настаняването на бежанците от Русия. През 1923 г. завършва право в Университета във Фрибур, Швейцария.

    През 1928 г. постъпва на работа в българското Външно министерство. Така поема по пътя на баща си като дипломат. Първоначално е в шифровалния отдел, а по-късно в протокола. През 1931-1936 г. е на дипломатическа служба в Рим като трети секретар, по-късно като съветник, а накрая – като шарже д’афер. През 1937-1942 г. работи като началник на отдел „Консулски“ в Министерството на външните работи, след което, до юни 1944 г. е генерален консул на Царство България в Галац. На този си пост подпомага преселването в България на компактни групи таврийски българи.Поддържа връзка с таврийските българи и пише често доклади до София. Автор е на ценни спомени. (6)

    О.з полковник Любомир Кузупов е роден през 1893 г. Той е кадрови български офицер, участник във войните за национално обединение от 1912 до 1918 г., в които е награждаван с ордени „За храброст.“ През октомври 1918 г. като капитан участва в акцията по спасяване на знамето на 1-ви пехотен Софийски полк. Член е на бойната група на полка, спасила полковата му светиня. След Първата световна война преминава на дипломатическа служба. От 1924 до 1931 г. е секретар в българските легации в Будапеща и Белград. До септември 1944 г. заема различни длъжности в Министерството на външните работи и изповеданията.

    О. з . полковник Любомир Кузупов като дипломат

    Подготовката за преселението навлиза в активна фаза през есента на 1943 г. Тласък на процеса дават някои събития по фронтовете в Украйна.

    В началото на септември 1943 г. съветските войски извършват десант в района на Приазовието и на 6 септември с.г. превземат гр. Бердянск. Българските селища Преслав, Инозов, Троян и др. стават отново арена на тежки боеве, по време на които таврийските ни сънародници дават нови жертви. Германските войски започват да се изтеглят на запад, като опожаряват изоставените селища.

    Създава се критично положение. В доклада си от 21.09.1943 г. Ив. Д. Станчов отбелязва, че населението на българските села в Таврия между Мелитопол и Бердянск напуска панически района на бойните действия. Според консула над 20 000 българи се насочват към гр. Николаев. По това време той е най-западната точка на контролираната от украинските националисти територия и изходен пункт към румънската окупационна зона, т. нар. Транснистрия.

    Бежанците изминават над 200 км. път пеша с надежда да минат през Румъния в България. Румънските власти обаче не пропускат бежанския керван в Транснистрия. Затова българите са принудени да останат под открито небе, без храна и средства за оцеляване. Тук трябва да чакат месеци наред, за да бъде решена тяхната съдба.

    В спомените на голяма част от преселниците този период (есента на 1943 г.) е посочен като начало на тяхното преселение към Родината.

    Междувременно настъпват важни промени в управлението на България. След смъртта на Н. В. Цар Борис III на 28.08.1943 г. на престола се възкачва малолетният му син Н. В. Цар Симеон II. Назначено е регентство в състава проф. Б. Филов, генерал Н. Михов и Н. Ц. В. Княз Кирил Преславски. От 14.09.1943 г. на власт в България е правителството на Добри Божилов. Тъкмо то раздвижва разработените проекти за преселение на таврийските българи.

    Министър-председателят Добри Божилов

    Д. Божилов успява да сключи на междуправителствено ниво с Германия споразумение за преселение на 2500 души от Украйна. Преселниците трябва да се набират от района между р. Днепър, Одеса и п-в Крим. Формално това е район под германска окупация, но фактически се управлява от румънска администрация в т. нар. Транснистрия и от украинските националисти.

    С изпълнение на тази мисия в октомври 1943 г. правителството упълномощава М. Хаджийски и Л. Кузупов – съветник в МнВР. Те трябва да установят контакт с бежанците и да подготвят и организират преселението им в България.

    В края на декември 1943 г. Л. Кузупов и М. Хаджийски пристигат в Одеса и веднага се заемат с изпълнение на своята важна мисия.

    Л. Кузупов споделя в спомените си: „Трябваше да се уредят много въпроси: първо: да се издадат открити листове; да се получи разрешение от украинските власти тия българи да напуснат украинската територия; трябваше да се уреди въпросът с тяхното идване в територията на Трансистрия, а след това да бъдат пуснати от транснистрийските власти да преминат в Румъния – Бесарабия; да се получи разрешение от румънските власти за влизането им в Бесарабия и пътуването им през последната до България. Нашето правителство не ми отпусна нито лев кредити. Нашите бежанци бяха в мизерно положение – без пари и без средства за преживяване. Трябваше по-скоро да се измъкнат от това положение.“ (7)

    При много тежки условия Л. Кузупов започва работа по организиране на преселението на българите. Първо в Одеса осигурява отпечатването на специални открити листове.

    От преселниците такива получават само тези, които са бежанци, имат паспорти (лични карти) и са с българска народност.

    Желаещите да се преселят са прехвърлени на територията на Транснистрия, като са насочени към граничното българско село Паркани, Тирасполско. Тук се събират над 1000 българи мъже, жени, деца. (8)

    Според спомените на Л. Кузупов са били обаче по-малко – около 500 души. (9)

    В спомените си Л. Кузупов описва тяхното мизерно състояние: „В Паркан положението беше отчайващо. На над 500-те души формено гладуващи германците даваха само по малко хляб, за да не умрат от глад, и никакви съедни продукти. На тях се разрешаваше да вземат вътрешностите на коления от германците добитък – карантията; и с това живееха тия нещастни наши сънародници. А селото – голо, нямаше нито една свободна квартира, нито едно легло, нито една завивка. А беше студено – сред зима; януари и февруари. (10)

    Л. Кузупов оставя М. Хаджийски в Одеса да се занимава с издаването на откритите листове. Посещава Николаев, за да уговори с германските окупациони власти пускането на българските бежанци там. В Одеса провежда лична среща с управляващия Транснистрия проф. Антонеску (брат на диктатора генерал Антонеску) и издейства от него разрешение идващите отвъд р. Буг преселници да бъдат допускани в Транснистрия, а след това да им се разреши да всички да влязат в Румъния. В Одеса Л. Кузупов уговаря с германците да отпуснат влакова композиция, която да натовари част от бежанците.

    За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци Л. Кузпов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства да получи български ордени.

    Както отбелязва в спомените си това е „трик“, който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че „германците са големи любители на ордени“.

    „Това мое хрумване подейства чудотворно“ – отбелязва Л. Кузупов.

    Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България. (11)

    М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове. Тук, в Одеския район по това време са живели над 25 000 българи. (12)

    За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МВнР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение, въпреки желанието на мнозинството от тях да се върнат в Родината. Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим. (13)

    В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.

    Л. Кузупов разказва какво се случава по-късно с товаренето на преселниците от Паркани:

    „Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме жените и децата на каруци и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркан. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркан. Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение.

    Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.

    Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали,…), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от последните се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време – влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от „моите“ бежанци“.  (14)

    За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено да потеглят самостоятелно по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.

    Бежанци от Таврия на път през 1944 г.

    През ноември 1943 г. в България пристигат първите таврийски заселници. Това са 47 семейства от село Инзово. За тяхното преселение има разрешение от българското дипломатическо представителство в Букурещ.

    По-голяма част от тези семейства са насочени към Добричка област. На 20.12.1943 г. те пристигат в град Добрич, където са тържествено посрещнати. Осигурена им е специална вечеря от добричкото гражданство. После заминават за мястото за тяхното преселение в село Германци (днес Добрево), Овчаровска община.

    Насочват ги не случайно към това селище. До 1938-1939 г. в района на село Германци (днес Добрево) са живеели хора с германски произход, преселници в България, изселили се в Германия по призива на Хитлер преди началото на Втората световна война на 1.09.1939 г.

    След напускането им имотите на бившите жители на селото са били одържавени. Затова те са преотстъпени безвъзмездно на върналите се в Родината българи. Таврийци от Инзово са настанени в бившите германски къщи. Всички настанени в Германци (Добрево) семейства са от Инзово, начело с бившия му кмет Петър Милчев, подписал молбата до цар Борис III от 20.04.1942 г.

    Тук бившите инзовци, сред които има земеделци, но също учители, лекари, инженери заживяват мирно и тихо съвместно със старите български жители на селото.

    За тези инзовци, заселили се в Германци (Добрево) пред автора на книгата „Българи в Таврия и таврийци в България“ Атанас Марков Йордан Боев, жител на селото, роден през 1932 г. в Северна Добруджа и преселник в Южна Добруджа по Крайовската спогодба с родителите си, разказва следното:

    „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри, момичета, другаруваха (момуваха) с момичита таврийчета техните връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и др. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи както нас. Мен ме вземаха, когато ходеха на съвместни седянки да ги пазя от кучетата (от ергените те сами се пазеха). Слушал съм и то най-вече по седянките, а и на други места, част от историята за тяхното идване в България.“ (15)

    На 13.12.1943 г. правителството приема протокол, който определя процедурите по настаняване на преселниците. Служба „Обществени бедствия“ към МВР трябва да поеме функции по посрещане и осигуряване с подслон. Отпуска се като първа помощ 400 000 лв. Разрешава се безплатно пътуване на изселниците по БДЖ, речните кораби и държавните автобусни линии. Предвидено е тяхното оземляване. На БНБ е наредено да обменя носените от таврийците пари – германски марки или украински карбованци. (16)

    Всички административни и полицейски власти се задължават „да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места.“(17)

    През януари 1944 г. към България се насочва група от 28 семейства от т.нар. габровска група – членове на Съюза на българите таврийци от български произход. Държавата им оказва двойна помощ. Сменени са им суми от 1000 марки, получени от преселниците в Одеса и върнати им обратно, вече на българска земя. Даден им е и държавен заем в размер на 40000 лева.

    Вербална нота от 28.02.1944 г. на кралското министерство на външните работи на Румъния гарантира преминаването в България на 2,500 българи-бежанци. 500 ще пътуват с влак, а за други 2,000 е уточнено, че натоварени в кораб в Измаил и ще бъдат разтоварени в Силистра или Русе. (18)

    На 22.02.1944 г. от Одеса потегля осигурената от германската окупационна власт влакова композиция. На гара Тираспол ешелонът е очакван от Л. Кузупов. Той успява да качи на композицията и преселниците от Паркани. Изпраща писмо до българския пълномощен министър в Букурещ Иван Попов, в което го моли чрез неговите служители в легацията на гара Букурещ да уреди посрещането на преселниците с топла храна и мляко за децата.

    Помагат и родолюбиви букурещки българи, които отпускат около 80 000 леи за облекчаване положението на пътуващите към България преселници. В акцията се включва и представителството на БПЦ в Букурещ, където преселниците пристигат на 26.02.1944 г.(19)

    От Букурещ ешелонът заминава за Гюргево, от където българите се превозени чрез шлепове до пристанище Русе.

    Много по-трудно се оказва преселението на бежанците от Паркани, които се движат пеш със своите коне и каруци. Л. Кузупов трябва да помага за битовото им уреждане и изхранване, вкл. с резервните части за каруците. За да се срещне с преселниците

    Ив. Д. Станчов потегля към устието на р. Днестър. В спомените си той отбелязва следното:

    „Заварих нещо потресаващо: няколко хиляди каручки, зачулени със скалъпени палатки от платно или кожи, единствено убежище на близо петдесет хиляди мъже, жени и деца. Изтощените кончета търпеливо пристъпваха от крак на крак, а дрипавите изгладнели хора се грееха поред на огньовете, палени със снопове тръстика. Когато ги заговорих, отговаряха ми на старинен, чист български език. Не ми беше трудно да си представя какво пътуване е било. Ужасих се. Безкрайни километри през заснежени, заледени поля, семействата, сгушени в каручките с тези кончета, от чиято издръжливост и сила зависи живота им., преживяващи с малкото храна, която бяха успели да спасят. Припасите им бяха на изчерпване, гладът вече беше белязал лицата им. Установих, че имам законно право и човешко задължение да ги репатрирам в България.“ (20)

    Ив. Д. Станчов и Л. Кузупов успяват да убедят германските власти да разрешат прехвърлянето на българските бежанци през р. Днестър на румънска територия.

    След извършване на процедурите по дезинфекция „коларският“ керван на таврийци навлиза в Бесарабия. Л. Кузупов ги насочва по маршрут, който минава през българските села.

    Така съдбата връща част от таврийските българи към селата в Бесарабия, от където те са се изселвали в Таврия през 1861-1862 г. Условията, при които се движи кервана, са много тежки – сняг, дъжд, кални пътища. Но въпреки това преселението продължава. Помагат им с всичко възможно местните бесарабски българи, които намират сред преселниците свои далечни роднини. Керванът достига до гр. Измаил. Тук се запасява с необходимите хранителни продукти. После каруците с бежанци са натоварени на осем шлепа за България. (21)

    На 13.03.1944 г. шлеповете с таврийските 630 българи пристигат на пристанището в Силистра. (22)

    За преселниците това е най-щастливият миг в живота им. С просъзлени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя. Кадрите от кинопрегледите от онова време запечатват за историята тези вълнуващи моменти.

    Сълзите на таврийските българи преселници, току-що стъпили на българска земя при Силистра, 1944 г. Кадър от кинопрегледа

    Посрещнати са топло от силистренци, начело с кмета им Борис Коджабашев. Взети са мерки за тяхното настанява и снабдяване с топла храна. (23)

    Обикновените силистренци се включват в акция за осигуряването им с храна и облекла. Младежите от „Бранник“ им изнасят патриотични забави. (24)

    От Силистра преселниците са изпратени за временно настаняване в селища от Силистренска, Дуловска и Тутраканска околия.

    През март-април 1944 г. върви интензивна работа по преселението. Към 14.03.1944 г. от получилите разрешение да се изселят от Русия и Украйна 2 500 души в България са пристигнали първа група с влака от Гюргево 500 души, втора група с шлепа до Силистра от 600 души и трета група от 100 души вече е на път. (25)

    На 4.04.1944 г. М. Хаджийски споменава за преселили се 1375 души и останали в Одеса 274 души с пътни листове на ръце, които не са пожелали да заминат с първите групи и за които е повдигнат въпрос за тяхната неблагонадеждност.(26)

    М. Хаджийски се застъпва пред българското Министерство на външните работи за тези хора. Той се аргументира по следния начин: ние нямаме право да им откажем, понеже те са българи, а някои от тях са и български поданици. М. Хаджийски действително признава, че някои от кандидат-преселниците са българи, женени за рускини и са се откъснали от всичко българско. М. Хаджийски обаче смята, че след умело посрещане и възпитаване в България, в българска среда, те скоро ще се приобщят към Родината.

    Тази негова позиция отново по убедителен начин характеризира неговата личност като горещ български патриот. Като такъв М. Хаджийски милее за българите, където и да са те по света. Старае се да даде на властта и други аргументи за това, че тези сънародници трябва да бъдат подкрепени в техния преход към земите на историческата им родина.

    Той припомня, че българите-селяни от Крим и Таврия са „извън всякакво съмнение“. (27)

    Те са били преследвани от болшевиките като заможни и богати българи. Трябва да има милост и за тези клети хора. И те да могат да се завърнат на свята българска земя.

    Портрет на Мишо Хаджийски от неговата лична карта от 1944 г.

    1375 души от преселниците, дошли в България до началото на април 1944 г., са настанявани в няколко околии: Добричка, Балчишка, Генерал Тошевска, Дуловска и Тутраканска околии.

    Според едно писмо на директора на добричката поземлена дирекция Любомир Великов от 11.04.1944 г. до Дирекцията на земята, те са били разпределени по следния начин: Добричка околия – 34 семейства и 104 души, Балчишка околия – 42 семейства от 147 души, Генералтошевска околия 24 семейства от 99 души.“(28)

    В Дуловска и Тутраканска околии на преселниците са дадени задоволителни жилища. Предоставя им се земя по 40-50 дка, в зависимост от броя на членовете на семейството и добитъка им. Семействата са зачислени към десятките на селата. С техния добитък и зает инвентар е организирано засяването на дадените им земи. (29)

    Добричкият директор на Поземлената дирекция споделя за констатирано разминаване между желано и реалност. Той донася, че в други околии, освен посочените, няма свободни земи. Липсва разпоредба за анулиране на сключени договори за дадени под наем земи на Б.З.К. Банка и фонда. Преселниците остават за зимата без получена земя. Българската администрация по места естествено взима мерки и решава проблемите.

    Преселниците са настанени предимно в домове на приемни семейства и обществени сгради, като веднага получават земя за обработка и семе за посев.

    На 7.04.1944 г. в Силистра пристига третата група от 95 таврийски българи, водени от пратеника на правителството М. Хаджийски. (30)

    Сълзите на щастливите таврийски преселници, стъпили благополучно на българска земя при Силистра през 1944 г. Кадър от кинопрегледа.

    М. Хаджийски не остава с тях, а се връща обратно за да съдейства и на преселението на последната група. На 20.04.1944 г. той изпраща доклад на външния министър Д. Шишманов. В него обобщава за резултатите от акцията в периода от 20.12.1943 г. до 10.04.1944 г. В доклада се сочи, че общата цифра на преселените до този момент в България са „1575 души от Украйна, Таврия и Крим“. Но отбелязва, че това е много малък процент от пребиваващите българи в тези райони. Основната маса са останали в селищата си, поради невъзможност да се преселят или липса на служители на българското правителство, които да им съдействат и помогнат в трудния път към България.

    На 24.04.1944 г. Ив. Д. Станчов изпраща последната група бежанци, като изготвя списък за тях. Това са 140 души с 28 каруци, водени от Никола Дондонов. На 11.05.1944 г. те влизат в Силистра през сухопътната граница с Румъния при село Остров. (31)

    Насочени са към община Вокил в Дуловска околия.

    На 11.06.1944 г. в Силистра идва следващата група преселници. Това са 11 души с 3 каруци и водач Павел Стефанов Добров. Българското генерално консулство в Галац ги снабдява с необходимите документи за пресичане на границата и преминаването през румънска територия, като е приложен поименен техен списък. (32)

    Последната известна група бежанци 16 души пристига в България в началото на юли 1944 г. Тогава тя преминава граничния пункт при село Кардам. Откритите листове им са осигурени от българската легация е Букурещ.

    Общият брой на преселниците не е точно установен. В проучвания по въпроса се говори за различни цифри.

    В доклада на главния инспектор по преселението Продан Хаджиев до Дирекцията за земята от 2.05.1944 г. се посочва броят на пристигналите българи от Таврия, настанени по околии, както следва: Добричка околия – 74 семейства с 240 човека, Генерал Тошевска околия – 60 семейства с 91 човека, Балчишка околия – 67 семейства с 247 човека, Дуловска околия – 166 семейства с 558 човека, Тутраканска околия – 23 семейства с 92 човека. Общо това прави 390 семейства с 1228 човека. (33)

    В цитирания по-горе доклад на М. Хаджийски от 20.04.1944 г. се споменава за 1575 души от Украйна, Таврия и Крим. Цифрата 1575 души обаче служи само за ориентир. Причината е, че в нея не влизат новите четири групи, дошли след датата на доклада от 20.04.1944г.

    Затрудненията в изчисляването на броя на преселниците идва и от самата документация, съставен от съответните длъжностни лица, които са използвали различни критерии. Ако някъде се посочват точни цифри, другаде се споменават само имената на главите на семействата. Понякога пък се прилагат едновременно и двата критерия. Освен това не всички околийски управители и кметове са давали своевременно данни за броя на преселниците. Друга пречка за точното изчисляване на таврийските преселниците е, че те често са сменяли местожителството си в България.

    В най-новото изследване по темата „Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 г.: Премълчаната история“ е прието, че през есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. в България пристигат около 1900 наши сънародници от Таврия. (34)

    Не е изключено обаче те да са повече, пристигнали и по други пътища, за които няма документация в архивите.

    Завърналите се в България са изключително земеделци. В доклад на областния началник по земеделието в Добрич намираме подробни данни за професията на 320 преселници от Таврия, настанени в Добричка и Шуменска област. 2/3 от хората са земеделци, работници или домакини. Единици са лекари, учители, агрономи или инженери. В групата има десетина души градинари и занаятчии. (35)

    На преселниците в селата е дадена земя под наем, от свободните фондови земи.

    За устройването им правителството на Д. Божилов приема два протокола с дати 25.02.1944 и 9.03.1944 г. В тях се доразвиват действията, предвидени по протокола от 13.12.1943 г. Новото е, че отпуснатите помощи към МВР за посрещане, подслоняване и изхранване на бежанците са по-големи – 1 млн. лева по протокола от 25.02.1944г. и 3,6 млн. лева на 9.03.1944 г. (36)

    Постановлението на Министерския съвет от 25.02.1944 г.

    В друго свое заседание от 06.04.1944 г. правителството приема Постановление № 22, с което задължава Българската земеделска и кооператвина банка (БЗКБ) да отпусне под гаранцията на държавата на всеки таврийски преселник, който е земеделски стопанин сумата от 40 000 лева. При определени обстоятелства се допуска и по-голяма сума. (37)

    След пристигането на бежанците в България на всички глави на семейства са връчени и

    по 2000 лева безвъзмездна помощ от държавата. (38)

    С 16-то Постановление на МС от 16.06.1944 г. е уреден въпросът с временното уреждане

    на безплатното лекуване на преселниците.

    Според него всеки преселник от Таврия, ако е беден и не може да плаща, се освобождава от всякакви такси за лекуване, както при лекуването в държавните и общински лечебни заведения, амбулатории, диспансери и пр., така и при домашно лекуване от служебни лекари – без да се изисква удостоверение за имотното състояние на болния, а само по устно заявление.

    Решението за безплатно лечение на бедните преселници от Таврия

    Взети са мерки за тяхното оземляване. На 14.03.1944 г. се провежда заседание на експерти към МВР, което набелязва мерки в тази насока. Експерите решават настаняването на преселниците да става компактно и в по-големи групи. Констатирано е обаче, че държавният поземлен фонд не разполага с достатъчно сводно количество земя.

    Затова експертите предлагат да бъдат закупени от държавата земите в Южна Добруджа, собственост на румънци по чл. 5 от Крайовската спогодба от 1940 г. Това са над 150 000 декара земи, за които е преценено, че ще бъдат подходящи за заселването на таврийците. За да оземли преселниците, е набелязана дори крайна мярка като отчуждаване по законодателен ред срещу заплащане на някои от земите на едрите земевладелци в Добруджа, с което може да бъдат предоставени още 20 000 – 30 000 декара земя за преселниците. (39)

    До септември 1944 г. преселниците са оземлени с обработване, със земя между 15 и 50 декара, както и с дворни места в селищата с площ около 2 декара.

    През лятото на 1944 г. са набелязани и други мерки. Сред тях е строителството на жилища

    за бежанците. Кредитирането на това строителство става от бюджета на МВР, като за целта е предвидено на основание на закона за гражданската мобилизация всичкитрудоспососбни преселниците да бъдат мобилизирани, както и майстори строители и работоспособни граждани. Има предложение с министерско постановление да бъде отпуснат безплатен строителен материал, а документите за строителната дейност да бъдат освободени от всякакви общински такси и налози. (40)

    В акциите за настаняване и изхранване на бежанците активно се включват и органите на местната власт. На 13.03.1944 г. лично силистренският кмет Борис Коджабашев се обръща към МВР с молба за отпускане на 800 000 лева за закупуване на храната за хората и добитъка. При пристигането на втората група перселници в началото на април 1944 г., общината изразходва още 45 000 лева от своя бюджет за изхранването им. (41)

    На кметовете на населени места, в които има настанени преселници е наредено да вземат мерки за изхранването и снабдяването им с необходимия селскостопански инвентар и семена за посев. Кметовете също така трябва да оземляват всяко тричленно семейство

    с минимум по 30 декара земя и с по 5 декара допълнително за всеки следващ член на семейството. (42)

    Преселниците от Таврия са снабдени в кратки срокове и с българско гражданство. Процесът стартира през лятото на 1944 г. и завършва през есента на 1944 г.

    Това става след като на 4.08.1944 г. МВР уведомява областните директори, че таврийските българи ще бъдат приети за български поданици. Получаването на българско гражданство става по облекчена процедура. Тя включва подаване на индивидуални молби чрез местната община до министерството на правосъдието, като за молбата не заплащат никакви такси и гербови марки. (43)

    Решено е ползването на административната услуга да бъде безплатно. Никой не може да се обогатява за сметка на преселниците, потърсили отново спасение в Родината.

    Специфично е че процесът на получаване на българско гражданство само стартира, но не приключва към 9.09.1944 г. Едва в ноември 1944 г. таврийските преселници вече имат българско гражданство. (44)

    От всички изложено до тук може да се направи изводът, че в годините на Втората световна война отношението на българските власти към таврийските преселници е било високо отговорно и национално.

    Въпреки военновременната обстановка, българските власти предприемат серия от много сполучливи мерки за устройване на таврийските българи. При това има организация както на централно, така и на местно ниво. Опитът в устройването на севернодобруджанските българи от 1940 г. помага много.

    Българската държава съдейства за устройването на преселниците – осигурява се безплатното извозване с влакови композиции до местата за окончателното им настаняване, те получават по около 40-50 декара земя на семейство, стопански инвентар, квартири, работа, безплатно медицинско лечение и др.

    Така са създадени предпоставки за трайно вписване на преселниците в живота на Родината. Адекватните мерки на властта улеснява бързата и безболезнена адаптация на преселниците. Най-лесно това става при земеделците. По-трудно се реализират хората с други професии – чиновници, агрономи, инженери, лекари, учители, които се насочват най-вече към градовете. Местното население помага на преселниците да се настанят, да заживеят спокойно и да започнат да изкарват прехраната си с честен труд.

    По-голяма част от таврийските българи веднага подават документи за получаване на българско гражданство и го получават във възможно най-кратки срокове.

    Таврийците получават същия статут като българските преселеници от Северна Добруджа, напуснали земите си въз основа на Крайовската спогодба с Румъния от 1940 г. въз основа на споразумението за размяна на населението. Младежите в наборна възраст са призовани във войската и те постъпват в казарамите.

    Въобще таврийските българи стават лоялни български граждани и всякаки подозрения за тяхната „неблагонадежност“ бързо са разсеяни. Работливите от тях се радват на добри военновременни реколти и създават дори нови семейства. Такъв е случая с М. Хаджийски, който сключва брак със Савка Николаева.

    През септември – октомври 1944 г. идват още таврийски преселници. Това е обаче последната вълна от Таврия. По-далновидните от тях успяват да си вземат жителство от някои селища от Северна Добруджа като Тулча и „минават“ като преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.

    Превратът на 9.09.1944 г. и окупацията на България без бой от Червената армия изцяло променя съдбата на таврийските българи и отваря още по-трагична страница в тяхната история. Мечтата им за Родина и родно огнище, сбъднала се за кратко е убита окончателно от жестоки комунистически репресии и нова депортацията по заповед на диктатора Сталин обратно към СССР. Депортация, при която активно ще съдейства и прокомунистическото правителство на т. нар. Отечествен фронт.

    (Следва трета част)

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Авторът е историк.

    Бележки:

    1. Писмото на таврийските българи до Н.В. Царя на българите Борис III от 20.04.1942 г.

    2. Цифрата над 5000 остарбайтери е посочена в писмо от 1943 г. на М. Хаджийски до директора на в. „Зора“ Д. Крапчев. 40000 души посочва в своето изследване по темата Б. Василева.

    3. Хаджийски М., „Пуста чужда чужбина“. с. 256;

    4. Писмо на Съюза „Отец Паисий“ до МНВРИ от 20.08.1942г.

    5. Тодоров П., България и съдбата на българите от Украйна и Молдова – В : Българите в Северното Причерноморие, т. 4, В. Търново, 1995г., с. 316; Хаджийски М., „Пуста чужда чужбина“. „Българите в Таврия“ С. 1943 г., брой единствен.

    6. Станчов Ив., Дипломат и градинар. Мемоари, София 2000г.

    7. Сп. „Един завет“, бр. 4 от 2005 г. 53, с.27 и сл.

    8. Симеонов Р., Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 г.: Премълчаната история, с. 40;

    9. Марков Ат., „Българи в Таврия и таврийци в България“, с.11

    10. Пак там, с.11

    11. Сп. „Един завет“, 2005 г. бр 4 (52), с. 28. Спомени на Л. Кузупов.

    12. Симеонов Р., Цит.съч., с. 41.;

    13. Пак там

    14. Сп. „Един завет“, 2005 г. бр 4 (52), Спомени на Л. Кузупов.

    15. Марков Ат., „Българи в Таврия и таврийци в България“, с.50.

    16. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 27, л. 120.

    17. „Държавен вестник“ №285, 16.12.1943 г.

    18. ЦДИА, ф.327, оп.1, а.е. 1665 л.29

    19. ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.3

    20. Станчов Ив., Дипломат и градинар. Мемоари, Варна 2005 г.

    21. Сп. „Един завет“, 2005 г. бр 4 (52), с. 29-30

    22. ДА Силистра, ф. 155к, оп.1, а.е. 21, л.40

    23. В.“Подем“ Силистра, /бр.166/17.03.1944 г.

    24. Пак там, бр. 167, 24.03.1944г.

    25. ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.30

    26. АМВнР, оп.1, а.е.80, л.37

    27. Пак там

    28. Симеонов Р. Цит. съч. , с. 45;

    29. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.316

    30. ДА Силистра, ф. 155к , оп. 1, а.е. 21, л. 45-46, 49-50

    31. ДА Силистра, ф. 155 к, оп.1, а.е. 21, л. 73-75

    32. ДА Силистра, ф. 155к ,оп.1, а.е.21, л. 87

    33. Марков Ат. „Българи в Таврия и таврийци в България“, с.41

    34. Симеонов Р. Цит. съч., с. 47;

    35. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.289

    36. Вж. „Държавен вестник“ за съответните дати

    37. ДА Силистра, ф 3 к, оп. 14, а.е. 1, л.19

    38. ДА Добрич, пак там, л. 130

    39. Симеонов Р., Цит. съч., с. 49

    40. ДА Добрич, пак там, л. 128

    41. ДА Силистра, ф. 13 к, оп.2, а.е. 31, л. 90 и 97

    42. ДА Силистра, пак там, ф 3к., оп.14, а.е. 31, л.15

    43. ДА Силистра ф. 18к, оп.1, а.е. 143, л. 64

    44. Пак там, ф. 146, оп.1, а.е. 50,л. 64

  • Варуфакис: Германия няма интерес да пощади Гърция

    „Германия няма да пощади Гърция – тя има интерес да ни пречупи“ – това пише в The Guardian бившият вече гръцки финансов министър Янис Варуфакис. Текстът в превод на български е публикуван в Dokumentalni.blog.bg. Преводът е на Илиян Станчев.

    Untitled1

    Гръцката финансова драма е водеща тема от пет години по една причина: упоритият отказ на нашите кредитори за съществено орязване на дълга. Защо противно на здравия разум, на изявлението на МВФ и на ежедневните практики на банките спрямо затруднените длъжници, отказват преструктуриране на дълга? Отговорът не може да бъде открит в икономиката, защото се намира дълбоко в лабиринта на европейската политика.

    През 2010 г. гръцката държава стана неплатежоспособна. Появиха се два варианта, за да продължи членството ни в еврозоната: разумен, който всеки способен банкер би предложил – да се преструктурира дългът и да се реформира икономиката, и токсичен – да се отпуснат нови заеми на фалиралия длъжник, прикриващи неговата неплатежоспособност.

    Официално Европа избра втория вариант, увеличавайки гръцкия държавен дълг, за да спаси френските и германски банки, вместо да спаси гръцкото общество и икономика. Преструктурирането на дълга би нанесло загуби на банкерите чрез техните гръцки филиали. Не искайки да признаят, че данъкоплатците отново ще трябва да спасяват банките чрез неизплатими нови заеми, представители на ЕС представиха неплатежоспособността на Гърция като липса на ликвидност, а „спасителния пакет” – като „солидарност” с гърците.

    За осъществяването на циничното прехвърляне на загубите на частните банки върху раменете на данъкоплатците, описвано като „голяма любов”, на Гърция бе наложена рекордно тежка програма за остеритет, в резултат от която БВП на страната – чрез който трябва да се изплатят старите и новите дългове – спадна с над една четвърт. За да се разбере, че този процес няма да свърши добре, са достатъчни математическите познания на умно осемгодишно дете.

    След въвеждането на този подъл процес, Европа автоматично се сдоби с още едно извинение да отказва преструктурирането на дълга: то би ударило джобовете на европейските граждани! Затова поднесе нови дози на остеритет, докато дългът продължи да нараства, принуждавайки кредиторите да отпускат още заеми в замяна на още повече остеритет.

    Нашето правителство бе избрано, за да премахне тази смъртоносна примка; да изиска преструктурирането на дълга и да сложи край на осакатяващия остеритет. Преговорите стигнаха до широко отразеното безизходно положение по една причина: нашите кредитори продължиха да отхвърлят идеята да се преструктурира дългът, настоявайки неизплатимият ни дълг да бъде изплащан от най-бедните гърци, както и от техните деца и внуци.

    В първата ми седмица като финансов министър бях посетен от Йерум Диселблум, президент на еврогрупата (европейските финансови министри), който ме постави пред тежък избор: да приема досегашната „логика” и да прекратя всякакви искания за преструктуриране на дълга, или споразумението за заем ще „катастрофира” – намек, че гръцките банки ще затворят.

    Последваха пет месец на преговори в условията на монетарно задушаване и предизвикана банкова паника, надзиравана и ръководена от Европейската централна банка. Посланието бе ясно: ако не капитулираме, ще бъдем изправени пред капиталов контрол, полуфункциониращи банкомати, дълга банкова ваканция и в крайна сметка – „Грексит” (излизане на Гърция от еврозоната – бел.прев.).

    Заплахата от „Грексит” има своята история. През 2010 г. тя вся паника в сърцата и умовете на финансистите, тъй като банките им бяха натъпкани с гръцкия дълг. Дори през 2012 г., когато германският финансов министър Волфганг Шойбле заяви, че „Грексит” е изгодна „инвестиция”, с която да бъде дисциплинирана Франция, перспективата продължи да плаши почти всички останали.

    Когато СИРИЗА спечели властта през януари, сякаш за да потвърди нашите твърдения, че „помощта” не цели спасяването на Гърция (а спасяването на северноевропейските банки), голяма част от еврогрупата – под ръководството на Шойбле – възприе „Грексит” като предпочитано решение и предпочитано оръжие срещу нашето правителство.

    С право гърците потръпват от мисълта за изхвърлянето от монетарния съюз. Излизането от общата валута не може да се сравни с отсичането на крак, което Англия си направи през 1992 г., когато Норман Ламонт обявява излизането на Великобритания от Европейския валутен механизъм (което довежда до срив на британската лира – бел. прев.). Уви, Гърция не разполага с валута, чийто крак може да бъде отсечен. Разполага с еврото – чужда валута, изцяло управлявана от кредитор, който е враждебно настроен към преструктурирането на неустойчивия ни национален дълг.

    За да излезем от еврозоната, ще трябва да създадем нова валута от нулата. За въвеждането на книжни пари в окупиран Ирак бяха нужни 12 месеца, около 20 боинга 747, мобилизацията на американската военна мощ, три печатарски фирми и стотици камиони. При липсата на тези неща „Грексит” ще бъде равностойно на обявяването на голяма девалвация за 18 месеца напред: рецепта за унищожението на целия гръцки капитал и прехвърлянето му зад граница по всякакъв възможен начин.

    Тъй като „Грексит” подсилва предизвиканата от ЕЦБ банкова паника, опитите ни за връщане на преговорите по преструктуриране на дълга не бяха чути. Продължаваха да ни повтарят, че това е въпрос, който ще бъде разгледан някога в бъдеще, след „успешното изпълнение на програмата” – удивителен параграф 22, тъй като „програмата” не може да успее без преструктуриране на дълга.

    Този уикенд е кулминационната точка на преговорите, в които моят приемник, Евклид Цакалотос, отново ще се опита да постави коня пред каруцата и да убеди враждебната еврогрупа, че преструктурирането е предпоставка за успешните промени в Гърция, а не награда за тях. Защо е толкова трудно да бъде възприето? Виждам три причини.

    Първо, трудно се преборва инерцията на институциите. Второ, неустойчивият дълг дава на кредиторите огромна власт над длъжниците – а както знаем, властта покварява и най-добрите. Но третата е тази, която намирам за най-важна и най-интересна.

    Еврото е хибрид между фиксиран валутен курс, като Европейския валутен механизъм от 80-те години или златния стандард от 30-те години, и държавна валута. Първият разчита на страха от изключване, докато една държавна валута включва механизми за рециклиране на излишъците между държавите-членки (например общ бюджет, държавни облигации). Еврозоната пада точно от тези два стола – тя е повече валутен съюз, отколкото държава.

    Ето и спънката. Европа няма отговор на кризата от 2008-09 г. Дали да подготви почвата за поне едно изключване („Грексит”), за да затегне дисциплината? Или да се придвижи към федерализация? Дотук не е направила нито едното, а притесненията за нейното бъдеще нарастват. Шойбле е убеден, че при сегашното положение е необходим „Грексит” за прочистване на въздуха – по един или друг начин. Изведнъж трайно неустойчивият гръцки държавен дълг, без който би отпаднал рискът от „Грексит”, се оказа удобен за Шойбле.

    Какво имам предвид? След месеци преговори се убедих, че германският финансов министър иска Гърция да бъде изхвърлена от общата валута, за да уплаши французите, и да ги принуди да приемат неговия модел на еврозоната – спазваща модела на строги ограничения.

    .

  • Седемте смъртни гряха на българина

    Лидия Делирадева, Lentata.com

    Снимка: в. "Монитор"
    Снимка: в. „Монитор“

    Обещах да ви разкажа… Това не е страшна приказка. Това е истинска история.

    Виждали ли сте как чужденец, който никога не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене?

    Аз видях. Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с много обич. Този път направих едно друго представяне – съпоставка между България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим.

    Представих България чрез седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни държави – Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико.

    Първо им показах алчността.

    Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, за да ги погали и съхрани морето. Залези от земния рай, полюшващи се на вълните последни слънчеви лъчи, неизречени думи, тиха китара и миди, изпечени на ламарина.

    После снимките се смениха и хората видяха разрушените дюни, гъсто построени хотели по плажовете, дувари до небето и едно измъчено и уморено от агресията море, което се опитваше да събере лъчите на заника, но не му достигаше пространство, за да протегне вълните си…

    След това им показах гнева.

    Снимките на български села, с подредени и чисти дворове, с кипящ живот, с училища, пълни с деца, стада по тучни пасища, извори с жива вода, занаятчии и земеделци, пълни шепи с лято, плодове и мед, се смениха с картини на обезлюдени села, порутени къщи, изоставени градини, буренясали ниви, старци, останали сам-сами на прага на последната оцеляла къща, цигански гета, цели улици, превърнати в сметища, детски площадки, обрасли с тръни, затлачени от боклуци речни корита, изсечени гори, пребити на улицата, пред очите на деца, животни…

    Разказах им, че гневът срещу разрухата и беззаконието е прогонил хората от България. Гневът е грях. Простено ли е да избягаш.., не съм съдник, а само свидетел.

    След това им показах леността, чревоугодието и надменността.

    Не ми беше трудно.

    Първо им показах дядо Добри и им разказах за това какво прави всеки ден, въпреки многото си лета. После достатъчно бе да покажа парламента и лицата на депутатите, дремещи по време на заседание. Много лица – подпухнали, бездуховни, оядени, гримирани, за да не си личи отегчението, лапащи на депутатски трапези и банкети, къщи като дворци на кметове и управници.

    После им разказах за Ботев, Левски, Раковски, за хъшовете, за Паисий. Показах портретите им, закачени в кабинети, зад лицата на онези, подпухналите. Гротеска.

    След това им показах завистта. Разказах им вица за казана с българи в ада, който, единствен по рода си казан, няма нужда да бъде охраняван, защото, ако някой се опита да изпълзи, другите го дърпат обратно надолу.

    Накрая им показах похотта. Проститутки по магистралите, трафика на млади българки за бели робини, майки, търгуващи с децата си, докато те са още в утробата им, циганки, които раждат на 11 и 12 години, а след това разчитат на държавата да ги издържа, но продължават да се плодят.

    Когато екранът изгасна, никой не проговори. В стаята беше се настанила мъртва тишина. Тогава видях, че жената от Лихтенщайн плаче, а сълзите й капят в чинийката.

    Единствено италианецът, с пресипнал от покруса глас, попита: „Но защо, защо направихте това..?”.

    Нямах отговор. Не, имах. Но нямаше да повярват… Успях да кажа само няколко думи на Екзюпери: „Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки”.

    .

  • 71 % от българите не искат американско оръжие в страната
    Снимка: БГНЕС, архив
    Снимка: БГНЕС, архив

    Близо 2/3 от хората в България не подкрепят санкциите срещу Русия, а само 15% ги смятат за правилни. Над 71 на сто от българите не желаят разполагане на американска или натовска военна техника в страната. Това са изводите от последното социологическо проучване на Института за модерна политика, проведено от 26 юни до 4 юли сред 1020 анкетирани в 28-те области на България. Данните сочат разминаване между преобладаващите нагласи в обществото и външнополитическите решения, в които българските власти участват и подкрепят.

    Във всички възрастови групи на респондентите отрицателното отношение към санкциите надхвърля 50%. Тенденцията е с увеличаване възрастта на  анкетираните да се засилва и неприемането на санкциите срещу Русия – то нараства от 56% сред хората до 30 годишна възраст до 73% сред възрастните над 61 години. Според партийната принадлежност, най-силно негативно са настроени към санкциите срещу Москва избирателите се наблюдава сред избирателите на БСП, „Атака“, АБВ и Патриотичния фронт (между 75% и 85%). Най-силна подкрепа за санкциите декларират анкетираните привърженици на Реформаторския блок (37%).

    Още по-категорична е доминацията на противниците на разполагането на тежки въоръжения на НАТО/САЩ на българска територия. Повече от две трети (71,4%) е делът на анкетираните, които не подкрепят подобно решение.

    Сред мотивите, които най-често сочат анкетираните, които имат отрицателно отношение към присъствието такива въоръжения на територията на България, се открояват: „Русия не ни заплашва“, „ще ни навреди на отношенията с Русия“, „превръща ни мишена за руските ядрени ракети“, „ще предизвика ислямисткия тероризъм“.

    Отрицателното отношение към разполагане на тежки въоръжения на НАТО/САЩ доминира във всички възрастови групи на респондентите, като варира от 66% сред най-младите до 74% сред най-възрастните.

    По партийни привърженици – не подкрепят разполагането на тежки въоръжения мнозинството от привържениците на всички основни партии, като това е най-категорично сред запитаните, декларирали подкрепа за БСП, АБВ, Патриотичен фронт, „Атака“ и ДПС.

    Източник:  Кanal3.bg

  • Кой изкопа гроб за Гърция и защо България отдавна е в него?

    Георги Неделчев*, Goroned1.wordpress.com

    greece-grave

    “Банкерите притежават Земята. Вземете я от тях, но им оставете силата да създават пари с контрол над кредита и с едно движение на химикалка те ще създадат достатъчно, за да си я откупят обратно.” – Сър Джосая Стамп, бивш президент на Английската централна банка.

    Мъдрата мисъл на барон Стамп е била изказана в епоха, в която компютрите са липсвали дори от приключенските книги с научна фантастика на Жул Верн. Днес банките боравят чудесно с технологиите на новото време в парична система създадена преди стотици години. Но за това след малко…

    Друг също така „малко“ известен факт у нас е, че най-задлъжнялата страна спрямо своя Брутен вътрешен продукт е… Япония, а не Гърция. Много близка компания им правят Италия, Испания Португалия, а по дълг на глава от населението Гърция е близо до Франция и Австрия, с много повече са САЩ, Белгия, Италия, Ирландия и разбира се Япония. Също така, факт, отбелязан в доклада „Поглед върху правителствата“ за 2015г. на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, в която членуват най-важните световни икономики, а други кандидатстват, в това число и България, показва, че бюджетните приходи на Гърция спрямо БВП са високи, съизмерими с тези на Австрия, Италия, Унгария. На глава от населението гърците са в една група с Япония, Израел, Испания и Чехия. В структурата на общите държавни приходи от данъци са на едно ниво с Германия, Словения, Мексико, Полша и отново Япония, а по структура на данъчните приходи като процент от общото данъчно облагане са на едно ниво с Франция и Холандия. На пръв поглед нищо странно и особено.

    Какво се случва всъщност при южните ни съседи тогава? Някой май наистина се гаври с тях, но никой не иска да признае? Не гледахме ли вече този филм у нас? По-добре ли живеем ние от тогава?

    “Историята разказва, че сарафите (впоследствие банкери) са използвали всяка форма на злоупотреба, интриги, коварство и всевъзможни насилствени средства, за да поддържат контрол над правителствата чрез контролиране на издаването на парите.” – Джеймс Мадисън, 4-ти президент на САЩ, един от бащите на Американската Конституция.

    Историята с дълга на Гърция започва от 2001-ва година с приемането на еврото – политическата валута на „обединена“ Европа, задачата, на която на пръв поглед е да облекчи банковото обслужване и инвестиционните възможности сред гражданите и държавите в ЕС. Истината обаче се оказва друга. Поради засиления интерес за печалби, частните банки започват невъздържано раздаване на невъобразими кредити за проекти от ранга на Олимпийските игри в Атина през 2004 г. и поддържането на армия, готова да влезе в бой с целия цвят. Чисто по балкански повечето от парите изтичат към личните сметки на политици, а проектите са щедро обслужени от европейски доставчици на продукти и услуги. Това довежда до небивал ръст на БВП и той се утроява на глава от населението само за 7 години. Но идва съдбоносната 2008-ма с жестоката финансова криза долетяла през океана и опияняващата лудост се превръща в предсмъртен гърч. Така функционира днешната парична система в света, парите се създават с проста счетоводна операция при отпускането на кредита, а съотношението между така създадени електронни пари от частните банки и реалните веществени пари, създадени от националните, стига до 97% към 3%. Когато частните банки надушат печалби за своите акционери в растящите икономики кредитът се разраства главозамайващо и паричната маса в електронен вид нараства неимоверно, когато обаче облаците се сгъстят, онези, които са по-чевръсти и имат по-силно лоби успяват да закрият позициите си като същевременно рязко спират да кредитират. Така същите нарисувани пари, които до скоро са обливали икономиката, изчезват. А нов кредит вече няма кой да отпусне. Натрупаните задължения под прикритието на фразата за „стабилност на банките“ се прехвърлят върху институции на данъкоплатците, а смазаната икономика започва да изпитва хронична нужда от нови заеми, но вече само обществени, за да попълни парадоксално високите дефицити в държавния бюджет. Така вълкът остава сит, но агнето вече не е цяло и дупката за вечно съхранение на неговите кости бива изкопана със завидно майсторство.

    Точно това се случи с България преди 20-ина години. Прави са някои, когато казват, че нещо им намирисва или пък напомня на нашите терзания от тогава. Да, механизмът е един и същ и отдавна се знае от сериозните експерти, икономисти, нобелови лауреати или обикновени финансисти. Някой обаче е време да допълни, че нашите кости вече са положени и затрупването на отвора е въпрос на време, тъй като никой нищо не прави за да бъде прекратена тази срамна операция. Блатото на Паричния съвет, въведен спрямо една силна за времето си национална валута – германската марка, но след това механично прехвърлен върху изкуствено създаденото евро, клатещо се върху разнообразните европейски икономики с различни данъчни системи, ни е откъснало от света и реалните възможности за маневриране и защита на родната икономика с български национален интерес.

    И докато в реалния живот смъртта е неизбежна и невъзвратима, то във финансовия свят всеки един проблем е поправим стига да има желание и политическа воля за това. Истината е, че решение за Гърция има и то отдавна отлежава на бюрото на фрау Меркел и другите евролидери „под формата на един „червен бутон“, с който всички тези проблеми могат да бъдат забравени“, свободно цитирайки един гръцки преподавател в Тексас. Става дума за въвеждането на нова парична система с реформа в банковия сектор, свързана с отнемането на правото за създаване на пари от частните банки и оставянето му само и единствено под ръководството на обществено контролираните национални банки или специални регулаторни обществени институции. Заедно с това се разделят обслужването от инвестициите в различни направления, за да се локализира риск само върху онези частни интереси, които желаят повече печалби, но и носят самостоятелно възможните загуби, без те да бъдат прехвърляни като тежест върху обществото. С други думи печалбите нека да са частни, но и загубите никога повече няма да са обществени. Това е изходът от експоненциално нарастващата задлъжнялост, облечена в уж справедливи икономии, те пък представени като някаква специална немска работливост, без да се споменава, че и немците обичат да си пийват бира, да скачат от балконите в Слънчев бряг и да гонят момичета по дансинга. По въпроса за тази система вече се събират подписи за референдум в Швейцария – страната на парите, а в Британския парламент вече текат дебати по темата кой и как да има право да създава пари. Проблемът на еврозоната обаче се корени в системата на управление на Европейския съюз, в частност Европейската комисия, която за жалост действа като инструмент за влияние в Европа на армията от лобисти в Брюксел. Днес те надхвърлят 30 000 души или на всеки европейски депутат се падат по около 40 души заети с лобизъм.

    С други думи, преди години върху нас беше стоварена ужасяващата тежест на понасянето на всевъзможни загуби, но пък управляващите имаха възможност да получат потупване по рамото за фискалната си дисциплина и малко еврофондове, една система от помощни субсидии, която послужи за корумпиране на правителства и изкривяване на демократичния процес. За разлика от България, в Гърция тежестта беше стоварена върху държавата, докато гражданите имаха възможност временно да се възползват от щедро изливаните дългови пари. Повярвайте, това не е повод за завист или омраза, а за сериозно замисляне.

    Метафората за гърка, живеещ на гърба на бедните източно европейци е зловеща, а нейната разновидност за вземането на хляба от устата или поршето от ръцете на нищо не подозиращия германец е не по-малко ужасяваща. Такава хипотеза унищожава европейската идея, вкарва динамит в приятелските отношения между народите на континента, програмира конфликти, ненавист и сегрегация. Не за друго, а защото лобистите в Брюксел ловко освободиха частните банки и облигационери от гръцките заеми, които ги направиха богати. Оставиха дълговете в ръцете на европейските длъжностни лица, невинно обяснявайки, че загробването на Гърция всъщност е една общо европейска форма на солидарност. Това се оказа добър инструмент за разделение, съответстващо на владеене чрез страха, все белези на тоталитаризма, от който същите тези европейци уж се бяха отървали преди 25 години. Гърция изобщо не е най-зле в света откъм дългове, но се отнасят най-зле с нея, може би защото си позволява да прави темата публична, да ангажира демократично хората си, извършвайки своеобразна политическа революция. Някой иска да я накаже за нещо, някой на някого иска да намекне нещо днес? На Италия, Португалия и Испания тепърва им предстои да се сблъскат с дълговата криза и Гърция явно трябва да им послужи за урок.

    “Който контролира обема на парите, в която и да е страна, е абсолютен господар на цялата индустрия и търговия.” – Джеймс А. Гарфийлд, 20-ти президент на САЩ

    Експериментите с Гърция, започнали с идването на Папандреу на власт през 2009-та и откритието, че отчетите на предишните правителства са умишлено манипулирани, се провеждат до днес като парите от новите заеми отиват за изплащане на старите. Това неминуемо ги оскъпява, имайки предвид и определението „боклук“, с който рейтинговите агенции великодушно даряват Гърция. От 2010 г. досега южните ни съседи се молят, чукат по вратите на кредиторите или просто ругаят като най-накрая и във всеобщо допитване изразяват желанието си опитите с тях да приключат като така наречените европейски „партньори“ се отнесат с уважение и приложат нормални мерки, запазващи достойнството на гражданите. Това, което ние загубихме отдавна със социална пенсия от 115 лв., масова пенсия от 158 лв., утопично недостижими пенсии след десетина години и минимална работна заплата, за онези, които все още имат работа от 380 лв. Източноевропейците, в това число и ние, българите, няма за какво да се сърдим на гърците, че отстояват правата си. Просто ние сме забравили, че изобщо имаме права, най-важното, от които е правото на достоен живот, записано във всички Конституции и в Международната харта за правата на човека. Днес, достоен живот без доходи е невъзможен, а пари има достатъчно, но не се разпределят справедливо и гарантират крайно неравенство. Липсва единствено политическа воля и желание за справяне с най-важните предизвикателства пред гражданите – техните доходи, свободният избор с директно участие във вземането на решения и освобождаване на предприемаческата инициатива. Сочената за оправдание на срамните доходи у нас ниска производителност на труда не е причина, а следствие, породено от липсата на иновации, лошото образование и здравеопазване, ниското ниво на инвестиции в умения и технологии, както и крайната експлоатация с напълно отсъстващ синдикализъм или общо отстояване на права. От друга страна желанието експортна ориентация страната ни направи напълно зависими от чуждите пазари, докато вътрешният беше унищожен, заедно с демографията и щастието на хората, които са останали да добавят стойност и печалби предназначени само за малцина.

    Когато гърците казват, че ги тласкат към българизация, това означава, че частният дълг е станал институционален, а след това ще бъде стоварен върху населението и изсмукан от хората под формата на икономии. Резултатът е крайна бедност и изрядни финанси, оправдани с мъгливи описания на мързеливи непроизводителни хора. Това се случи у нас 96-97-ма година. За това родните експерти са прави. Да си припомним обаче кой е ползвал парите и там, и тук?

    Не по-малка гавра с България е чужди евродепутати да ни дават за пример, когато се опитват да нагрубят гръцкия премиер в пленарната зала на Европарламента – институцията, символ на идеята за демократичния Европейски съюз. Нашите евродепутати трябваше веднага да протестират и да поискат незабавни мерки за извеждане на България от това унизително положение на трайна бедност и нищета. Защо седем години у нас така наречените еврофондове не постигнаха никакви стабилни резултати? Нима тези пари не са парите на европейските данъкоплатци, комбинирани с вноската ни към ЕС, също така събрана като данъци от и без това изнемощелите български граждани?

    Гърция е наказана от ЕЦБ, МВФ и ЕК, за да послужи за пример, както ние служим за пример, пред останалите, да не си и помислят да спират плащанията, независимо от условията за гражданите на съответните страни, ако не искат да ги сполети съдбата на гърците, камо ли тази на българите. Не става и дума за развитие, за това, че заемите могат да бъдат обслужвани по-добре, когато има наличие на ръст в икономиката. Нито дума не се споменава и затова какво преживяха досега гърците, да не говорим за българите, които се развяват като плашило пред останалите европейци. Напълно незаслужено, с участието на същите тези европейски институции, лицемерно критикуващи и същевременно поддържащи с братски прегръдки и целувки установеното положение у нас.

    Така кръгът на мисли се затваря. Икономиите не генерират растеж, съответно платежоспособността намалява, следователно дълговете стават неизплатими. Тази политика не работи, никъде, и ако това е единственият избор пред гърците, поставен от кредиторите то тогава що за еврозона е това? Гърците предоставиха своето предложение, остава кредиторите да се произнесат. Къде обаче сме ние и имаме ли национално достойнство и сили да се изправим от гроба, в който отдавна лежим и чакаме някой друг да падне в него, за да има с кого да споделим националната си мъка?

    Предстои да видим. Но не като зрители, а с директно участие в процесите.

     

    П.П. Един стар анекдот може да ни ориентира за характера на преговорния процес между Гърция и трите институции кредитори – ЕК, ЕЦБ и МВФ:

    „Професор седи в студентския стол. Идва студент и сяда на неговата маса. Професорът казва: ”Птица и свиня не могат да седят на едно място!”

    Студентът: “Тогава аз отлитам.”

    Професорът се ядосал много и решил да го скъса на изпита. В деня на изпита студентът отговаря за отличен. Професорът му задава въпрос:

    “Вървиш си по улицата и насреща ти две торби — едната с акъл, другата с пари. Ти коя ще вземеш?”

    Студентът отговорил: “Тази с парите.” А професорът отвърнал: “А аз ще взема тази с акъла, ако съм на твое място.”

    Студентът: “Кой какво си няма, това иска.”

    Професорът се ядосал още повече, взел му книжката и написал вътре “Говедо”. Студентът си тръгнал без да я отваря. Не минали 2 минути и студентът влиза отново и казва на професора:

    “Извинете, г-н професор, тук само сте се подписали, може ли да добавите и оценката?”

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Инж.-ик. Георги Неделчев е съпредседател на Българско сдружение за директна демокрация – БСДД

    .

  • Интервю на Борисов за ТАСС и ТВ „Русия“ (видео)

    Премиерът Борисов: Полагам всички усилия газовият хъб да се осъществи

    .

    Проектът е икономически, а не политически, казва Борисов в интервю за ТВ „Россия“

    Untitled11

    Освен за ТАСС, премиерът Борисов е дал интервю и за програмата „Формула на властта“ на ТВ „Россия“. Министерски съвет пусна пълния запис на интервюто му. В тв варианта той дълго обяснява каква е била съдбата на АЕЦ“Белене“, на нефтопровода „Бургас-Александруполис“ и колко много срещи е осъществил, за да бъде подкрепен проектът за газов хъб след отказа на Русия да строи „Южен поток“. Той заявява, че проектът е икономически, а не политически, и всеки доставчик на природен газ би могъл да доставя суровина за него, ако има търговски интерес. За санкциите на ЕС срещу Русия на въпрос каква е неговата лична позиция, Борисов отговаря: Не мога да имам лична позиция, защото сме членове на ЕС и НАТО. Даже се учудвам на някои колеги, които заявяват публично, че са против, защото така им харесва или защото искат да бъдат чути в Москва, но на Европейския съвет гласуват „за“ и решенията се вземат с мнозинство“.

    В кратката версия на разговора, която вчера публикува ТАСС, Борисов казва:

    „Сега е време за санкции. От една страна са санкциите срещу Русия, от друга – контра санкциите на Русия срещу ЕС. От тази ситуация губят всички. Санкциите не могат да донесат нищо добро на нито една държава“, казва Борисов и признава, че България като лоялен член на ЕС и НАТО поддържа санкциите, но губи много.

    „Значителна част от туризма, селското стопанство и търговията са свързани с Русия. Затова понасяме големи щети. Разбира се, тази ситуация в голяма степен изнервя и властта в Москва. И не е случайно, че Путин се изказа остро срещу България. Сигурен съм, че той имаше причина за това. Ние се оказахме без вина виновни, без да искаме, нито и имаме цел отношенията между България и Русия да охладнеят“.

    „Моля се на Господ големите началници (лидерите на ЕС и САЩ, бел. ТАСС), да се разберат по-скоро и санкциите да бъдат отменени. България прави всичко възможно, за да възстанови отношенията с Русия“, казва Борисов и отбелязва, че българо-руските отношения имат отколешни традиции и от влошаването им „ние понасяме загуби“.

    По думите му, между двете държави има две нива на взаимоотношения – исторически, които не се влияят от външно влияние, и политически, които зависят от конюнктурата на днешния ден. „Историческите връзки не зависят от политиците, дружбата и чувството за признателност на българския народ към руския народ са още от Освободителната война“, подчертава Борисов. /„Сега“/

    По-долу може да се види запис на интервюто на Бойко Борисов пред зам.- генералния директор на ТАСС Михаил Гусман.

  • Промени в Закона за българите в чужбина минаха през правна комисия

    Промени в закона за Закона за българите, живеещи извън България минаха на първо четене през правна комисия на Народното събрание, предаде БГНЕС.

    И двата законопроекта за промени – на Волен Сидеров и депутати и другият на депутата от ПФ Юлиан Ангелов и група народни представители, бяха подкрепени на първо гласуване от депутатите в комисията. С единия се предлага български произход да може да бъде установяван не само с удостоверение, издавано от Държавната агенция за българите в чужбина, но и от организации на българи, живеещи извън България, признати от компетентния български държавен орган или от Българската православна църква.

    А с другия законопроект се предвижда лицата от български произход да придобиват българско гражданство по облекчен ред като въвежда понятието „близък роднина“ с цел документи, удостоверяващи български произход, да послужат като доказателство и за роднина по съребрена линия до шеста степен. С предложено изменение се предвижда възможност при липса на официални документи, удостоверяващи произход, такъв да може да бъде доказван с нотариално заверена декларация.

    „Общата статистика показва, че 5% от тези, които са придобили българско гражданство и са искали такова остават да живеят в България и да се ползват от това гражданство и да бъдат част от нашата икономическа система и от активния живот на гражданите“, каза по време на заседанието председателят на ДАНС Димитър Георгиев. Той посочи, че в общи линии причината за това нещо е, че България е членка на ЕС, с това гражданство те получават всички пълни права на граждани на ЕС. Председателят на контраразузнаването и пред депутатите посочи становището на службата по двата законопроекта и предупреди за затрудненията и рисковете, които предлаганите промени носят.

    Данаил Кирилов, който е председател на правната комисия, но и съвносител на единия от законопроектите посочи периода, изминал от внасянето им и подчерта становищата на институциите. Той заяви, че една част от идеите имат нужда от сериозна конкретизация, включително и много внимателен преглед с оглед сигурност при тяхното прилагане. Кирилов каза, че тъй като сме на първо четене, той също би подкрепил, но ще настоява за една възможно най-широка работна група, за да се прецизират текстовете.

    Депутатът от БСП Филип Попов посочи, че на първо гласуване се обсъжда духът на закона, а според него целта на вносителите и по двата законопроекта е облекчаване на процедурата. Затова и той каза, че на първо четене ще го подкрепи. За подкрепа на първо четене за облекчаване на режима се изказа и друг червен депутат Чавдар Георгиев.

    Депутатът от ДПС Четин Казак говори, че трябва да има политика и за поощряване на тяхното установяване тук. В гласуването в комисия на първо четене законопроектите бяха подкрепени с гласовете на 10 от депутатите в комисия, нито един не беше против, само един се въздържа. Депутатите от ДПС не участваха в гласуването.

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––
    *
  • Гърция – 27-ма по задлъжнялост, първи са САЩ, Великобритания, Франция и др.

    Гърция ли? САЩ имат дълг от 18,5 трилиона долара…

    20150708.puzuzamsqi

    Пред последните дни цял свят говори само за дълговете на Гърция и това оставя у всички впечатление, че това е най-задлъжнялата страна в света, пише в свой коментар македонският „Вечер“. Ако обаче се погледне голата статистика, ще се окаже, че съседите съвсем не са най-големите борчлии – и то не само като цялостен размер на дълга, но и като неговия процент на глава от населението.

    Кой е номер 1?

    Това са САЩ с външен дълг от около 18,5 трилиона долара, което означава, че всеки американец към момента дължи по 59 000 долара.

    На второ място е Великобритания с дълг от 9,5 трилиона долара, а на трето с 5,7 трилиона е Франция. Малко по-надолу е Германия с 5,5 трилиона.

    Следват:

    Люксембург3,4 трилиона
    Китай3 трилиона
    Япония2,8 трилиона
    Италия2,6 трилиона

    Според официалната статистика Гърция се намира по задлъжнялост на 27-мо място в света. /БЛИЦ/

    .