Всички авторски страници

Авторски

• България изплати 1.13 млрд. долара външен дълг

  Държавният дълг на България вече е с 919.6 млн. евро по-нисък, след като финансовото министерство нареди изплащане на падежа по глобалните облигации в щатски долари, емитирани в мандата на кабинета Сакскобургготски. Падежът по облигациите настъпи днес, като в наредената от Министерството на финансие сума за изплащане са 1 086 351 000,00 щатски долара главница и последният дължим лихвен купон в размер на 44 811 978,75 щатски долара, или общо 1 131 162 978,75 долара.

  Плащането е извършено с вальор 14.01.2015 г. по обменен курс на БНБ USD/BGN за 14.01.2015 г. – 1,661, уточниха от МФ. Средствата за плащането по падежа бяха осигурени миналата година след емисия на 10-годишни облигации на стойност 1.493 млрд. евро с лихвен купон от 2.95%.

  След изплащането на падежа държавният дълг ще падне от 11.4 млрд. евро на близо 10.5 млрд. евро, уточниха от финансовото министерство. Това е редуциране на дълга от 27% на 24,8% от БВП.

  Източник: в. „Сега“

• Единството на много различните

  Христо Буцев, в. „Култура“

  .

  

  Изключително странна беше гледката на хванатите за ръце и пристъпващи бавно по парижките улици петдесетина държавни и правителствени ръководители, които участваха в демонстрацията в неделя. Милиони хора се бяха излели по улиците на Франция, за да кажат „не” на тероризма и на опитите за етнически и верски разделения във френското общество. Вълнението на света, станал свидетел чрез медиите на марша на цял един народ, слял се във възмущението срещу тероризма, сякаш обхвана и гледката на официалните лица – и те вървяха с народа, и те демонстрираха срещу тероризма, срещу разделението, за единство – за единство на човечеството… Вълнуващо.

  Денят неделя, 11 януари 2015 година – който със сигурност ще остане в историята – отмина. В понеделник, след толкова емоции и патетика, рационалното е уморено да подлага на съмнение съмненията си.

  Задължително е, все пак, да се обърнем към съмненията си. Задължително е да се назовават нещата с възможно най-точните имена; в епоха като сегашната и най-хуманният порив, и най-идеалистичното общо действие рискуват да ни обгърнат със сладка идеологическа вълна или – което е все същото – да ни пратят в мрачините на политкоректността, където всяко нещо изразява нещо друго.

  Кои бяха крачещите отпред, държавниците, които искаха да се покажат единни в защитата на съвременните демократични ценности?

  На манифестацията, чийто призив бе да се отстоява свободата на словото, демонстрираха и министри, в чиито държави тя се отпуска на час по лъжичка, там журналистите добре познават затворите.

  На това огромно събиране, на което френският народ масово носеше плакати „Аз съм мюсюлманин + евреин + французин”, имаше и ръководители, не криещи своята етническа философия, ръководители на държави, изграждащи се на основата на един единствен етнос и недопускащи другите до обществени функции. В някои от тези държави властващият лозунг е: „демографията е нашето оръжие!”.

  Сред лозунгите за „свобода, равенство, братство” и „cogito ergo sum”, крачеха пратеници на държави, правораздаващи по законите на шериата, държави, в които жената е придатък към къщата.

  Как да не надмогнеш вълнението от патетичната картина и да не си задаваш въпроси?

  Като въпросът за преобръщането – как в съвременния свят убийствата в един антиправителствен, антисистемен вестник, който през цялото си съществуване е минирал всякакъв вид организация (и в това е неговата прелест и критична важност), организират такава огромна проява на единство.

  И какво стоеше зад това единство? Дали не страхът – не от физическа смърт, а от смъртта на света, в който живеем? Нарушените баланси на планетата ли бяха раздвижили тези огромни човешки маси? Днес всичко се клати и променя: икономика, демография, екология, култура…

  В момента, в който французите от „всякоя възраст, класа, пол, занятие” протестираха картезиански, в Нигерия Боку Харам избиваше хиляди невинни. С (евентуалното) унищожаване на групировката ще се възцари ли гражданският, етнически и религиозен мир в Нигерия?

  Въпросите са много, с политкоректно песнопение те няма да се решат – с него те даже не могат да бъдат поставени сериозно.

  Защото сме много. Различни. И много различни.

  Нека винаги имаме в сърцето си нежните, тъжни и проникновени думи на Радичков:

  „Казват, че човечеството било единно! Каква единност, Господи!… Просто сме натъпкани всички в един прогизнал от времето корабен трюм, човек до човек, нелепост до нелепост, нежност до нежност, глупост до глупост, части от нещо си… Няма накъде!”

• Изявления на Джон Кери и Бойко Борисов след срещата в София
  

  Джон Кери и Бойко Борисов. Снимка: БГНЕС  

  Никоя страна не трябва да бъде зависима от друга страна за енергийните доставки. Това каза държавният секретар на САЩ Джон Кери в изявление след срещата си с премиера Бойко Борисов. САЩ са готови да помогнат на България, която взе трудни решения, за да защити бъдещето си, да се привлекат инвестиции, да създадем един план за енергийното бъдеще на България, посочи Кери.

  Ще изпратим енергиен експерт в България, който да работи с Министерството на енергетиката, за да помогне за разработването на такъв план, информира той.

  Джон Кери и Бойко Борисов са обсъдили въпроси, свързани с увеличаване на енергийната сигурност както в България, така и в цяла Европа. Много е важно да се постигне диверсифициране на източниците и увеличаване на свързаността със съседите, каза Кери.

  Има мораториум върху проучванията за шистов газ до момента, в който се изнамери технология, която сто процента да гарантира чистотата на околната среда, подчерта премиерът Бойко Борисов в отговор на въпрос по време на изявленията след срещата му с държавния секретар на САЩ Джон Кери. Находищата, за които се говори, са в най-плодородната ни част на страната, отбеляза Борисов. Премиерът подчерта, че по тази тема позицията ни е много ясна и нашите партньори я знаят.

  Държавният секретар Джон Кери отговори на журналистически въпрос относно възможността за безвизов режим със САЩ, че това би било много положително събитие и за двете страни. Той отбеляза, че програмата за безвизово пътуване е много специфична, има много строги критерии и че, за да се включи една страна в такава програма, процентът на отказаните визи трябва да е под 3 процента. Кери посочи, че за 2014 г. процентът на отказани визи за България е бил 15.2 на сто.

  Сред обсъдените теми на днешната среща са били отбраната и сигурността, енергийната диверсификация, върховенството на закона и културните връзки между двете страни. Създадени са четири работни групи, за да се задълбочи и затвърди двустранното партньорство.

  САЩ напълно подкрепя плановете на България за реформиране на съдебната система, посочи още държавният секретар на САЩ.

  Пресконференцията на Джон Кери и Бойко Борисов можете да чуете в сайта на Дарик радио тук.

  Източник: БТА
• Огнян Минчев: Мултикултурализмът е шизофренна идеология

  Интервю на Веселин Стойнев с проф. Огнян Минчев,

  „Труд“

  .

  

  Все по-често политическата коректност се проявява като репресивно лицемерие. Необходим ни е възроден национален елит, който да осигури нормално функциониране както на държавата, така и на пазара –

  казва проф. Минчев в това интервю.

  .

  – Стана ли осъзнато по-скъпа свободата за свободния свят, а гражданите и техните правителства – твърдо решени да я отстояват, след като тя бе платена с кръвта на 12 души на Френския 11 септември?

  – Цената на свободата по принцип се разбира тогава, когато си на път да я загубиш. През последните 70 години Европа живее в безпрецедентен комфорт на гарантирана свобода. Студената война разпъна чадъра на американските гаранции за сигурността на Европа срещу евентуална агресия от съветския Изток. Европейската интеграция се разви в условията на почти лабораторен експеримент, при който външните негативни влияния бяха почти изцяло изключени. Три поколения европейци бяха възпитани не просто в миролюбие и пацифизъм, а в категорично убеждение, че нова война на европейска територия е вече невъзможна. Разпадането на Югославия и интегрирането на бивша Източна Европа – една общност с много по-травматични представи за заплахите пред сигурността – малко повлияха на принципната убеденост на западните европейци, че взаимната зависимост, желанието за мир и толерантността са достатъчните условия за сигурност и безметежност. Кризата в Украйна и френският 11 септември са първите сериозни предупреждения за това, че Европа и светът са отново място, пълно с опасности и предизвикателства. Ще мине време обаче преди мнозинството европейци истински да осъзнаят тази нова реалност, да си припомнят, че за свободата трябва да се правят жертви, че демокрацията струва нещо само ако има гражданска готовност тя да бъде защитена.

  – Солидарността под надслова „Аз съм Шарли“ ще успее ли да заглуши очаквания ксенофобски отговор и евентуален антиислямстки екстремизъм?
  

  – Лозунгът „Аз съм Шарли“ е добър за ситуационна гражданска солидарност от този вид, който видяхме в едномилионното шествие в Париж. С настъването на следващите дни ще стават все по-ясни няколко неща. Преди всичко, много малко от деклариращите „Аз съм Шарли“ са „Шарли“. Едно, защото малцина биха приели позицията да предизвикват света по подобен начин. Друго, защото след първоначалния шок обществото неизбежно ще се разпадне на различни групи по убеждения как трябва да се реагира на радикалния ислямизъм. Ксенофобията и антиислямският радикализъм ще бъдат толкова по-големи, колкото по-устойчива е противоположната позиция – да си затваряме очите, лицемерно да обясняваме, че разстрелът на „Шарли ебдо“ е случайност, прецедент, че ние всъщност си живеем заедно – всички различни хора, и се обичаме силно, че липсата на интеграция е неолиберален грях и изключително социален проблем, а не културен проблем, и т.н. Постмодерната либерална левица практикува „политика на щрауса“ под влияние именно на седемте десетилетия безметежна сигурност и обществена солидарност около социалната държава, преодоляването на националните и културни различия в развитието на интегрирана Европа, изграждането на функционална мултикултурност между европейските народи. Нежеланието и неспособността да се реагира на динамично променящия се свят около нас от страна на тази левица поражда и засилва полярния отговор на крайната десница, която си присвоява ролята на „защитник на Европа“ от ислямисткото нашествие отвън и ляво-либералната безотговорност отвътре.

  И двете страни – и тези между тях – трябва да осъзнаят фактите, че в социалната и културна периферия на Европа нараства броят на представителите на една етно класа, които все по-често се идентифицират с ислямския радикализъм вместо с ценностите на обществата, които са приели тях или родителите им през последните десетилетия. Отговорът на този проблем може да бъде толкова по-ефективен, с колкото повече реализъм бъде припознат. Решителните действия в рамките на демократичната държавност са единственото средство за обезсилване на ксенофобията отдясно и безпомощността, основана на илюзии отляво.

  – Доколко ислямизацията на Западна Европа и политиката на мултикултурализъм на либералните демокрации подхранват религиозния и ксенофобски радикализъм?
  

  – Мултикултурализмът тихомълком подменя гражданското равенство на права и отговорности пред закона с привилегии – „защитени зони“ на алтернативен нормативен ред и поведение. Това е институционализирано лицемерие. От една страна ще живеем в общество на равенство между половете, от друга – ще толерираме ислямската традиция на подтисничество над жената (чрез забулване, обезправяване) като израз на „малцинствени права“.

  Бедата е в това, че без общ ценностен и нормативен код на поведение обществото се разпада на паралелно съществуващи светове. Отказът от обща гражданска отговорност към установения нормативен ред отваря кутията на Пандора за ескалация на претенциите към общностно обособяване на културна основа – както и на претенциите това обособяване да бъде толерирано от обществото. Оттук нататък автономността не подлежи на контрол и при определени обстоятелства може да стигне до радикално отрицание на обществото и държавата.

  – Може ли да се учреди право на някакъв традиционен християнски облик на даден град или територия, за да не бъдат превзети от джамии и бурки? Или обратно – едно ново велико преселение на народите да дава право на неограничена промяна на средата?
  

  – Християнският облик се осигурява от християните. Ако нарастваща част от обществото губи християнската си идентичност, очевидно обликът на територията ще се променя. Но в Европа загубата на традиционна християнска идентичност върви в посока на приемане и съвместяване на различни субкултури и идентичности, които се разглеждат не като проблем, а като възможност и богатство. В тази среда радикалният имам и бурката би трябвало да се възприемат като чужди тела – като заплаха за многообразието поради агресивния си стремеж да се налагат. Но мултикултурализмът е шизофренна идеология – от една страна той изисква толерантност на съвместния живот, от друга – яростно защитава радикалните отклонения от толерантността от типа на ислямистката инвазия единствено поради статута й на малцинство. Колко струва толерантността и многообразието, ако не могат да се защитят?

  – Освен мултикултурализма, развенчаван в последните години и от най-високо държавно ниво, след кървавия 7 януари съвсем на прицел застава и политическата коректност, цензурираща в американските медии и показването на карикатури от „Шарли ебдо“. Завоевание или извращение на либералната демокрация е политическата коректност?
  

  – Има опити политическата коректност да бъде определяна като добро възпитание и кодекс на поведение в мултикултурна среда. Но все по-често политическата коректност се проявява като репресивно лицемерие. Забраната да се назовават нещата с истинските им имена е цензура, която се „продава“ като изискване за добро поведение. Резултатът е класическият парадокс от времената на реалния социализъм: „Защо каквото виждам, не чувам, а каквото чувам, не виждам?“. Приликата категорично не е случайна. Левичарската склонност да се налага идеологически идеал със сила важи и при комунизма, и при ляво-либералната утопия на „политическата коректност“. Това не означава, че можем да обиждаме или дискриминираме някого. Просто смисълът на думите е да отразяват действителността, а стремежът да я променяш чрез „новоговор“ далеч не е откритие на пост-модерните времена.

  – В България все по-силен е гласът на едно ново ляво, което черпи легитимност от усилията си по развенчаването на прехода и на неговия неолиберален модел. Провал или успех бе преходът у нас и доколко този модел има вина или заслуга за това?
  

  – Независимо колко успешен е бил преходът и за кого, ние безспорно живеем в едно дълбоко променено общество, което създава своите собствени възгледи, разделения и визии за бъдещето. Това общество е силно поляризирано, държавата, която го управлява е слаба и неефективна, а несправедливостта – дори и в най-минималното изискване за равенство пред закона – е категорично неприемлива. Затова странно е не възникването на едно ново ляво, а липсата на достатъчна подкрепа в обществото за него. Имаме нужда от по-силна левица, за да се стреснат олигарсите-латифундисти и да разхлабят примката… Друг е въпросът, че едва ли само неолиберализмът е виновен… А и още един въпрос – защо това ново ляво толкова ентусиазирано подкрепя бруталния и примитивен капитализъм в стил „Путин“? Защо още е живо старото безумно раздвоение на европейската левица – „толкова са ни омразни Америка и капитализмът, че сме готови да се прегърнем с най-големите сатрапи в историята – Ленин, Сталин, Мао…?“ И така нататък…

  – Лявото иска връщане в държавата в икономиката и в обществените услуги, дясното също иска връщане на държавата, но като работещи институции. Възможен ли е политически консенсус и при какъв компромис?
  

  – Изборът ляво-дясно, или държава-пазар в днешна България е избор между това кой предпочиташ да те ограби – симулиращият пазарна дейност олигарх-монополист или подчинената му корумпирана държава. Разделението и балансът между пазар и държава имат смисъл при работещи институции и гарантирана от закона пазарна конкуренция. Тогава вече левите и десните могат нормално да спорят какъв е легитимният баланс между държавна регулация и пазарна свобода. Подобен спор в днешна България е нелеп. Необходим е ляво-десен консенсус на почтените хора, за да бъде изритан КОЙ – корпоративно-търговската олигархия – и да бъде реформирана държавата. Необходим е възроден национален елит, за да осигури нормално функциониране както на държавата, така и на пазара.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––
  

  * Огнян Минчев е роден през 1958 г. във Варна. Завършил е социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Директор на Института за регионални и международни изследвания. Председател на УС на „Прозрачност без граници“. Преподава политология в Алма матер.

• „Билд“ представи тероризма в числа

  След драмата в Париж, белязана от убийството на 12 души в редакцията на хумористичното списание „Шарли ебдо“, в. „Билд“ се спря на десетте най-важни неща, свързани с тероризма.

  

  Ислямска държава контролира 11 петролни полета в Ирак и Сирия, от което всеки ден печели по 5 млн. долара.

  5024 души загинаха само през ноември 2014 г. при атаки на терористи по света /664 нападения в 14 страни/.

  В сметките на халифата до сега са се натрупали 2 млрд. долара.

  Според различни оценки 4920 от екстремистите на ИД идват от Централна и Източна Европа, от които 930 от Франция и 2000 от Великобритания.

  Годишните приходи на ИД от продажба на откраднати предмети на изкуството вероятно възлизат на около 6 млрд. долара.

  Сред терористичните организации най-активна е ИД – те са извършили 44% от терористичните атаки в света. Следват ги „колегите“ им от „Боко Харам“ – 16%, талибаните с 14%, Ал Каида – 8%, Ал-Шабаб – 5% и Фронта ал-Нусра с 5%.

  ИД заграби 429 млн. долара след установяването на контрол върху централната банка в гр. Мосул /Ирак/.

  18 000 души бяха убити през 2013 г. при терористични удари по целия свят.

  Според преценка на ЦРУ халифатът разполага с армия от 33 000 главорези.

  Източник: в. „Сега“

• Исторически марш на солидарността в Париж
  Материал на Dariknews.bg

  Снимки: БГНЕС

  

  Над 1 млн. души се включиха в днешния Марш на солидарността в памет на 17-те жертви на терористичните атаки, които потопиха Франция в скръб. В манифестацията в защита на свободата на словото и демокрацията участваха и десетки ръководители и представители на много чужди държави и международни организации, начело с президента Франсоа Оланд. Многохилядни митинги на солидарност се проведоха в същото време и в десетки градове из Европа.

  „Площадът на свободата на словото“ не побра множеството хора. Дошлите издигнаха лозунга „Аз съм Шарли“, други държат плакати „Развейте химикалките си“, „Свобода на словото“.

  На първа линия на площада бяха оцелелите редактори от „Шарли Ебдо“, близки на загиналите карикатуристи и журналисти, разстреляни в редакцията на сатиричното издание.

  Световните лидери, хванали се ръка за ръка, бяха посрещнати с овации от множеството, след което последва минута мълчание за жертвите.

  

  

  Днес Париж е столицата на света, заяви по-рано президентът на Френската република Франсоа Оланд пред членовете на правителството, събрали се в Елисейския дворец.

  Цялата страна ще се извиси към най-доброто, добави държавният глава по повод марша, който е в отговор на кървавите джихадистки атаки, отнели живота на 17 души във Франция и предизвикали шок в света.

  

  Преди да се включат в историческата манифестация, Оланд прие в Елисейския дворец много чужди ръководители.

  Сред тях бяха британският премиер Дейвид Камерън, германският канцлер Ангела Меркел, премиерът на Израел Бенямин Нетаняху, който бе забелязан редом до палестинският президент Махмуд Абас, министър-председателите на Турция Ахмет Давутоглу и на Испания Мариано Рахой. Пристигна и руският външен министър Сергей Лавров, от името на САЩ пък взе участие правосъдния министър Ерик Холдър.

  Българският премиер Бойко Борисов също пристигна на срещата във френската столица.

  Ръководителите на Европейския съюз Жан-Клод Юнкер, Мартин Шулц, Федерика Могерини и генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг също участваха в марша във френската столица.

  

  Присъстващите световни лидери и френски политици запазиха минута мълчание по време на шествието, с което изразиха солидарността и единството си в противопоставянето срещу тероризма.

  След това Оланд прегърна всеки от чуждестранните си колеги, които вървяха редом с него. С това участието на чуждестранните лидери в акцията приключи.

  Самият френски президент продължава да върви и разговаря с близките на загиналите при атентатите, които бяха извършени в Париж през тази седмица.

  

  По-рано американският министър на правосъдието Ерик Холдър съобщи, че Вашингтон ще бъдат домакин на 18 февруари на среща на върха, на която ще бъдат обсъдени средствата за борба срещу „насилствения екстремизъм в света“.

  Многохилядни митинги на солидарност се проведоха в десетки други градове из Европа.

  Поне 15 хиляди души заляха днес централните улици на Брюксел в спонтанно шествие в памет на жертвите от атентатите в Париж и в защита на свободата на словото. Данните за броя на участниците са по източници от полицията. По улиците се виждат възрастни и деца, издигнали посланието „Аз съм Шарли“, изписано най-често на френски, но и на много други езици. Някои от участниците носят макети на цветни моливи – оръдието на труда на разстреляните френски карикатуристи от изданието „Шарли ебдо“. Шествието преминава под наслова „Заедно срещу омразата“. Шествието бе свикано във „Фейсбук“ по идея на журналисти, общественици и граждани. Те предупредиха, че не желаят на проявата да бъдат издигани политически или верски призиви.

  Между 8 и 9 хиляди души се събраха днес следобед пред френското посолство в Берлин, за да изкажат солидарността си след атентатите във Франция. Хората, организирали се чрез „Фейсбук“, се събраха около 15:00 ч. местно време в центъра на Берлин пред френското посолство, където от сряда се полагат цветя и свещи в памет на 17-те жертви. На стената на посолството също бяха прожектирани трите думи „Аз съм Шарли“. Мнозина от присъстващите бяха дошли със семействата си, въпреки вятъра и студа, отбелязва АФП.

  Точно в 14 часа по Гринуич събралите се на стълбите на Националната галерия в Лондон до площад „Трафалгар“ се изправиха и вдигнаха ръце към небето. В тях те държаха моливи и плакати с надпис „Аз съм Шарли“. Други бяха написали също „Аз съм евреин“, „Свобода, равенство, сатиричност“, или държаха френски знамена. В голям кръг, очертан на земята, беше нарисувано сърце с посланията „Аз съм Шарли“, „Аз съм британски мюсюлманин“ и „Да живее Франция!“ На протеста в Лондон присъстваше и британският вицепремиер Ник Клег. Премиерът Дейвид Камерън и лидерът на лейбъристката опозиция Ед Милибанд бяха в Париж, за да участват в шествието във френската столица.

  В Израел над 500 души се събраха пред екран, на който пишеше „Ерусалим е Шарли“. Присъстващите в залата на общинския съвет запазиха минута мълчание, държейки плакати с надписи „Аз съм Шарли“ или „Аз съм френски евреин“. „Всички ние сме мишени на тероризма, ние които също носим ценностите на свободата, равенството и братството. Днес всички сме френски евреи. Днес Ерусалим е Шарли“, заяви кметът Нир Баркат, за което получи бурни аплодисменти. Равинът на Ерусалим Шломо Амар прочете молитва в памет на жертвите, четирима от които са евреи. Пиер Беснену, бивш лидер на френската еврейска общност, отбеляза обаче, че обществената мобилизация във Франция „оставя горчив вкус, защото бяхме много самотни след Тулуза“. През 2012 г. в Тулуза беше извършен атентат срещу еврейско училище, при което загинаха три деца и учител. „Въпреки усилията на френските сили за сигурност, ние не можем да защитим нашите евреи във Франция“, добави той.

  
• Проф. Гаврилов: Вероятно ще има втвърдяване на политиката на Франция към исляма

  Във Франция прави голямо впечатление огромната вълна на солидарност, която предизвикаха трагичните събития преди два дни. Това каза за предаването „12+3“ по „Хоризонт“ проф. Любомир Гаврилов*, преподавател във Франция. Той изтъкна, че покрай трагедията обществото е пропуснало представянето на книгата на Мишел Уелбек – „Субмисион“ („Подчинение“), която представя Франция през 2022-ра г. под мюсюлманско господство.

  

  Бих казал, че реалността засенчва събитията, които се описват в тази политическа фикция, каза професорът. Авторът се отказа да рекламира книгата си не от страх, а защото моментът не е подходящ за антиислямска реклама, допълни той.За България изниква един много интересен въпрос – може ли да се направи паралел между това, което се случва сега във Франция, и това, което би могло да се случи в България в бъдеще. Във Франция мюсюлманите представляват 8% от населението в момента, в България – също. Ситуацията е съвсем различна с Германия, където този процент е много по-нисък. Малко са държавите в Европа, където мюсюлманите са почти 10% от населението. България е в това число. Какви изводи ще си направят тайните служби, ДАНС? По какъв начин ще се финансират в бъдеще религиозните училища в България? С чужди пари? С пари от Саудитска Арабия? А строителството на джамии? Експертите във Франция от доста време са очаквали терористичен акт, но тайните служби са се справяли досега доста добре с предотвратяването им, отчете Гаврилов.Политическа реакция без съмнение ще има. Само преди броени дни във френския парламент беше гласуван закон, който криминализира участието в джихад, във военни действия в Сирия в Ирак. Увеличават се наказанията. Но очевидно това няма да е достатъчно. Вероятно ще има втвърдяване на политиката на Франция към исляма и ще има повишено следене на различните групи, които се занимават с религиозна дейност във Франция.Във Франция постоянно има инциденти, които официално не се считат за терористични актове, но има подозрения, че са такива, обобщи професорът.Интервюто на Снежана Иванова с проф. Любомир Гаврилов можете да чуете от звуковия файл в сайта на БНР.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Любомир Гаврилов е професор по математика в Университета на гр. Тулуза, Франция. Той е член на Временните Обществени съвети на българите в чужбина.

   

• Джон Кери ще бъде в България на 15-ти

   

  

  По покана на българския външен министър Даниел Митов държавният секретар на САЩ Джон Кери ще посети България на 15 януари 2015 г. Информацията е публикувана на сайта на Министерството на външните работи.

  „По време на разговорите между двамата външни министри ще бъде направен преглед на двустранните отношения и актуални въпроси на международния дневен ред с акцент върху водещи теми като регионалната сигурност и двустранното сътрудничество в областта на отбраната, търговско-икономическите връзки и инвестиции, енергийни въпроси и др.“ – се уточнява в официалната информация на дипломатическото ведомство. В програмата на посещението са предвидени срещи с президента Росен Плевнелиев и министър-председателя Бойко Борисов.

  Неофициална информация за предстоящото посещение на американския държавен секретар се появи през седмицата, но не беше потвърдена от Външно. Митов и Кери имаха официални разговори на 2 декември м.г. в Брюксел по време на срещата на външните министри на страните – членки на НАТО. Тогава МВнР съобщи, че двамата са обсъдили развоя на международните събития и въпроси от двустранен характер.

  Източник: в. „Сега“

• Начело стоят прости и неграмотни хора и такива ни пишат законите

  Начело на българската държава стоят прости и неграмотни хора, от такива се пишат и законите в парламента. Доникъде няма да стигнем с тези хора – смята проф. Петър Иванов
  

   

  Проф. Петър Иванов, Zadkulisite.com

  B сайта на Народното събрание, в раздела „Законодателство”, има внесени с дата 28.11.2014 г. два законопроекта от по една страница текст: „Законопроект за изменение и допълнение на Закон за българските лични документи” и „Законопроект за изменение и допълнение на Закон за гражданската регистрация”. Самите наименования на законопроектите са грешни, липсва членуването на думата „закон”, което е задължително, тъй като въпросните закони са единствени. Няма да обсъждаме коварната политическа цел на вносителите от ДПС в бъдеще да се осигури абсурден законов комфорт на хората от автобусите по време на избори и на продавачите на изборни гласове, но ще изтъкнем обаче следните два факта:

  В първия законопроект от двадесетина изречения има точно 130 правописни, пунктуационни, граматически, стилни, фактически и други грешки. Не е за вярване, но са толкова! В текста на самия проектозакон от 86 думи има 28 грешки, а в мотивите, където думите са 444, те са 102.

  Вторият законопроект е по-кратък, състои се от три изречения с 34 думи. Тук са налице 12 правописни, пунктуационни и други грешки; значи има поне една грешка на всяка втора или трета дума в текста. В мотивите грешките пак са 102. Общо грешките в този проектозакон с текст от една страница са 114.

  Като вносители на двата законопроекта са се подписали 25 депутати от ДПС. Като вносител се е подписал и един политолог-масажист, милият. Вносител е и Бат’ Сали. Всички те са създатели (автори) на текстовете или най-малкото са запознати с тях, за да ги подпишат. Всичките подписали се депутати са с висше образование, много от тях имат даже повече от една диплома за бакалавър и магистър. Половината са преподаватели, Бат’ Сали също е преподавател, т.е. те обучават други хора, наливат някому знания, обща култура и грамотност. Всичките вносители са декларирали в сайта на Парламента, че владеят по най-малко по три езика, а някои (Станислав Атанасов) са посочили 5 езика; единствено Дурхан Мустафа е признал, че владее само два езика, като единият от тях е руски език, а не се знае кой е вторият – български или турски. Сред вносителите има завършили и българска филология (Лютфи Местан). Защо тези толкова образовани и надарени полиглоти-интелектуалци с дипломи всъщност са потресаващо неграмотни (над 100 грешки на страница)?

  Наред с тези хора в Парламента коват закони още и ММ-бойци, одъртели състезатели по таекуондо, самолетни келнерки, офицери от Държавна сигурност, метреси, плачещи смешници без кортик, ресторантьори, шпиони, куп журналисти-ченгета, селски масони, мухлясали комунисти, стари моми от Филибето, вече „облекани” по софиянски, бизнесмени-крадци, и обикновени луди, известни от Варна до Варадеро. В целия парламент, заедно с 230-те нещатни сътрудници, няма нито един човек, който поне малко да разбира от художествена култура и в същото време да е грамотен, никой не разбира от образование, здравеопазване, финанси, енергетика и т.н. Но това не пречи всяка сутрин, даже преди да отидат в тоалетната, тези хора и още цяла глутница софиянци, партийни водачи и водачки, вампиролози, агенти, плевенски тарикати, математици с интерес към психиатрията, продажни социолози, тънкогласи икономически съветници, синдикалисти-биячи и др., да се юрва по пижами към ефирните телевизии да ни учи на ум и разум, на морал и добродетели, да ни сочи пътищата, по които да вървим към светлото бъдеще, а в същото време да си мисли как и колко още да открадне оттук или оттам.

  Доникъде няма да стигнем с тези хора!

   

• Д-р Тотко Найденов за ниските температури

  Д-р Тотко Найденов: Актьорът Емил Джамджиев умря заради рязката смяна на температурата

  .

  Тодорка Николова, БЛИЦ

  Тези дни усетихме какво е сибирски студ. Ниските температури вкараха много хора в болницата. За съжаление минусовите градуси могат да ни докарат не само счупване на костите от паданията, но и смърт, твърди д-р Тотко Найденов.

  

  – Д-р Найденов, какви опасности крият за организма ниските температури?

  – Най-вече – охлаждане на тялото. Артериите на мозъка, бъбреците и крайниците се свиват, има опасност от исхемичен инсулт и премръзвания на пръстите. Противодействието е топла шапка на главата и, непременно – сухи и топли обувки. Ако обувките пропускат влага, пада имунната защита и лесно се стига до хрема, бронхит, прихващане на грип, дори пневмонии. В тази връзка искам да споделя учудването си от „Мъжкото хоро“ в Калофер. Дано другите градове не им подражават. Разбиха леда на Тунджа и играха над 30 минути, навлезли до кръста в ледената вода.

  – Но нали казваха, че предварително са загрели с вино и ракия?

  – Още по-опасно, защото алкохолът разширява съдовете, а студът ги свива, както вече казах. Може да се получат и ритъмни смущения на сърцето, и бронхопневмонии, ангини, ишиас, възпаления на бъбреците – пиелонефрит. Бъбреците обичат две неща – топло и течности, но – вода, не алкохол. Много би ми било интересно, ако местният лекар излезе с някакво съобщение, колцина са го посетили за лечение. Разбира се, от сърце се моля да няма заболели. Подобни болести може да се „пипнат“ и при ваденето на кръста, но там се хвърлят за кратко.
  Така преди години почина мой приятел – артистът Емил Джамджиев. Пийнал с приятели вечерта, свършило питието и излязъл – гологлав, леко облечен, по домашному, в мразовитата вечер. Рязката смяна на температурата му донесе внезапна смърт… Не плаша никого, само предупреждавам и обяснявам, нека хората да знаят за опасностите от студа, а иначе всеки е свободен да рискува здравето си, пък било и при ритуали. Опасност виждам при причестяването в църквите, когато на хората се дава да пият осветено вино с една и съща лъжица, която всички старателно облизват и, разбира се, си оставят микробната флора от устата… Разговарял съм по въпроса с моя приятел отец Васил от църквата „Св. Георги“, в която често ходя да се черкувам. Споделих му опасенията си от разпространяване на грип, хепатит А, че дори и менингит и други вируси – болести, причинявани от вируси, но той ми заяви, че това било изключено, абсурд, всичко било осветено и пр. Не мога да се съглася. Някои хора пък проявяват студова алергия – бузите или ръцете им се зачервяват и сърбят. Това състояние преминава след влизане на топло или поставяне на ръкавици.

   

• Човекът, който спаси света от ядрена война

  Инж. подполк. СТАНИСЛАВ ПЕТРОВ – този човек на 26 септември 1983 г. спасява света от Трета световна ядрена война

  .

  Ангелина Славова,  Geograf.bg

  

  Изчаках до вечерта, за да проверя дали тези дни някой го е отбелязал в Мрежата. Странно, че не открих никъде публикация, затова – нека разкажа. Защото светът съществува сега, благодарение на ИНТУИЦИЯТА и ЗНАНИЯТА на инженера, нарушаващ всички възможни военни заповеди – само веднъж, но този ден е спасителният за света в подмолните години на Студената война. Докато е дежурен в свръхсекретната база, известна като “Серпухов-15“, се случва напрегната ситуация, подробности за която можете да прочетете в линка по-долу. Офицерът за секунди овладява шока и САМ взима генералното и изключително отговорно решение на човек и учен, пренебрегвайки военната си клетва като член на висшия команден състав на СССР – а именно: да НЕ изпълни задълженията си по устав в строго-секретната си професия, когато се задействат датчиците в знак на ядрено ракетно нападение от територията на САЩ. Бил е длъжен да даде ответен удар, освобождавайки ядрените ракети и на Русия срещу изстреляните към нея унищожителни глави. Тъй като преди да стане офицер е действащ инженер, продължава и на новата служба да се занимава точно с подобряване на системата за предварителна компютърна сигнализация и затова с цената на непоносим за психиката му стрес, решава, че ситуацията е грешка в командния пулт. Така докладва и на държавния глава на Русия (в случая на Андропов): „Това е грешка. Нападението не е реално.“ Но после алармите се включват отново – общо 5 пъти в продължение на няколко минути с компютърното предупреждение, че до половин час унищожителните балистични ракети (ако са изстреляни) ще са на територията на Русия. И до ден днешен Петров казва, че не е бил 100% сигурен, когато е взел решението си, че компютърът греши, предвид изключително напрегнатата точно в онзи момент политическа обстановка между САЩ и Русия. И все пак, основавайки се на човешкия си морал и инженерните си познания, той на своя глава, с цената на разрушително за самия него нервно напрежение, решава да не се довери на изправността на алармите. Имал е достатъчно знания като инженер, за да предполага грешката, разбира се. И вътрешна благословия да бъде човек първо, а не военен. Което е спасило света от ядрена зима… Човешкото в човека и надделяващият му разсъдък в крайни ситуации НАД военните задължения, са спасявали през хилядолетията много хора. В този случай реакцията му е опазила целия свят. Имайки предвид разрушителната мощ, която е можела да се освободи в атмосферата с избухването на ядрените заряди. „Мощността на ядрените арсенали на двете велики сили по онова време бе такава, че надхвърляше 60 пъти мегатонажа, необходим за предизвикване на вечна ядрена зима на Земята.“ (В. Ценков)

  Човекът е отговорен за войните. И за случването им, и за преодоляването им. Всеки един човек е отговорен за това, започвайки от войните в себе си!

  Офицерът бил наказан, защото пренебрегнал задълженията си и не издал полагащата се в такива случаи заповед, макар че поводът за порицаването му да е бил, че не е водил стриктно документацията в бордовия дневник за деня и не е описал веднага в него случващото се. (Нима при целия този непосилен стрес, когато животът на планетата е бил поставен на карта, е било възможно да седне да пише в дневника?! Точно в този момент?! И как изобщо това е било достойно и достатъчно да служи като довод за уволнение?!)

  И не след дълго е отстранен от служба. Макар че спасил човечеството от ядрен апокалипсис. Заради военната тайна и политически съображения действията на подполковник Петров стават известни на широката общественост едва през 1998 г. На 19.01.2006 г. в щаб-квартирата на ООН в Ню Йорк му връчват специална награда на международната обществена организация „Асоциация на гражданите на света“. Отличието е кристална статуетка – ръка, държаща земното кълбо, надписана: „На човека, който предотврати ядрената война“. Получава още международни отличия – 2012 г. в Баден-Баден му е връчена наградата на немските медии, а миналата (2013) в Дрезден – Наградата за предотвратяване на въоръжени конфликти.

  В свое интервю той казва, че много добре е осъзнавал каква служба заема в отбраната на страната си и е действал, знаейки че нарушава заповеди, но „сигналът“ в него, че става компютърна грешка е бил по-силната аларма, в чиято убеденост се е вслушал. Както и се оказва после – било е трудноразпознаваем проблем в компютърната система. И понеже Петров е бил възпитаван като офицер във военна тайна, никога на никого не бил споменавал преживяното, не му е придал особена важност (просто е постъпил като човек, казва…) Отначало се чувствал огорчен, че назидателно са го наказали за пренебрегване на военните си задължения, по-късно се смирил, простил… Макар че стресът, последвал след всичко това, допълващ този от нощта на взимането на важното за света решение, го отвеждат и до лечение в психиатрична клиника, където за кратко е останал в мълчание за успокояване на духа и ума си…

  Отдавна е съвсем сам. Казва, че самотата е голямо изпитание в живота му… Години след инцидента жена му тежко се разболява и тогава с нея и двете си деца избира да живеят далеч от столичния шум. Заминават в малкото руско градче Фрязино, където той е останал и до днес, сам – след като в 1997 г. изгубва съпругата си. В малко, панелно и доста вехто жилище живее днес човекът, поел такава изключителна отговорност на плещите си и по този начин предотвратил избухването на световна война.

  

  Когато 10 години след инцидента популярният журналист Дмитрий Лиханов от „Строго секретно“ му взима интервю, Петров е изключително изненадан. После, с падането на „желязната завеса“ цял свят научава за изключителното и изключително навреме взетото от него решение, предопределило съдбата на света.

  Станислав Петров е най-обикновен човек, отдавна е пенсионер и е непресторено скромен. „Съвсем обикновен човек съм – и преди, и сега“, казва за себе си той и ако прочетеш за него в интервюта, които е давал в последните години, ако научиш повече за живота му сега и преди, за вълненията му по време на взимане на това значимо решение, разбираш, че изключителността му е точно в това. Именно такива „обикновени“ хора са истинските спасители на човешкото в света, въпреки всичко и въпреки всички спънки в лицето на пречещите „човешки“ обстоятелства, с които се сблъскваш неминуемо, ако застанеш срещу „нечовешките“ правила.

  Човекът (за мен) е Знание, Мъдрост, Честност, Почтеност, Интуиция и Любов.

  Да бъде още дълго жив и здрав вече 75-годишния Станислав Петров – човекът, на който дължим възможността да спим спокойно днес! Стига да сме с чиста съвест, разбира се.

  .

  Повече подробности за случая:

  Публикация на Валери Ценков в сп. “Тема“ (тя е отпреди 10 години, но е най-изчерпателната на български език)

  Трейлър на филм за Станислав Петров:

  „The Man Who Saved The World“- Stanislav Petrov,
  featuring Kevin Costner, Matt Damon, Robert De Niro, and Stanislav Petrov, among other celebrities… http://www.imdb.com/title/tt2277106/ Director: Peter Anthony

• Стършелите: Редакциите също са храм – на свободата

  

  Нищо по-лесно от това да се влезе в храм.

  За да влезеш в църква – достатъчно е да си свалиш шапката.

  За да влезеш в джамия – да си събуеш обувките.

  За да влезеш в редакция на вестник – даже и това не е нужно.

  Но редакциите също са храм – на свободата. На свободата на мисълта, на свободата на убежденията, на свободата на словото. А най-свободното, превъзмогващо всяка цензура слово, е сатирата.

  Днес (това е написано вчера – б.р.) бяха убити наши колеги от френското сатирично списание „Шарли Ебдо“.

  Поклон пред рицарите на смеха, загинали във вечната битка на свободата срещу фанатизма.

  Стършелите

   

  Източник: в. „Стършел“

• Батерия за автомобил обезпечава пътуване от 1000 км

  

  Испански инженери са разработили ново поколение батерии. Те са по-евтини от аналозите си със 77% и позволяват да се зарежда електромобил само за 8 минути и да се изминат 1000 км. Графеновите батерии вече се тестват в 4 германски автомобилни компании.

  Електромобилът, разбира се, е много атрактивна форма на транспорт. Превозното средство, което не замърсява околната среда, създава по-малко шум, и се движи с евтино гориво, което  със сигурност е много интересно. Въпреки че то няма мощността  и скоростта на превозните средства с  изкопаеми горива, все пак отговаря на основните транспортни нужди на повечето хора.

  Съвременните електрически автомобили имат два основни недостатъка: много дълго време за зареждане и кратък живот на батерията. Въпреки, че литиево-йонните батерии, с които са оборудвани  сегашните електромобили,  непрекъснато се подобряват, за пълното им зареждане са необходими  няколко часа, и изминават след това не повече от 300 км.

  Тези ограничения може да елиминира новата графен-полимерна батерия, разработена от испанската фирма Graphenano,  заедно с изследователи от Университета на Кордоба.

  Компанията Graphenano е водещ световен производител на графен в промишлени мащаби, така че те знаят какво правят. А истината е, че графеновата батерия може да направи поредната революция в автомобилната индустрия и телефонията. Тя  тежи наполовината на литиево-йонната батерия, струва 77% по-малко, зарежда се за осем минути и предлага автономно движение до 1000 километра.

  Четирите основни предимства на графена

  Графенът е вълшебен материал, който представлява  лист от въглерод с дебелина само един атом. Той е един милион пъти по-тънък от лист хартия.

  Графенът е изключително лек: лист от един квадратен метър тежи 0.77 грама. Той е прозрачен, гъвкав, водоустойчив, не замърсява околната среда и е 200 пъти по-здрав от стоманата. В допълнение, той е свръхпроводим, неговата проводимост е 100 пъти по-бърза от силициевите чипове.

  Графенът провежда топлина, генерира електрическа енергия и променя своите свойства в комбинация с други материали. Той е толкова съвършен, че хелиевите атоми, най-малките в света, могат да преминават през него. И е много лесно да се възстанови след увреждане.

  Колкото и да се странно, графенът е евтин за производство и много често се среща в природата. Всички страни го имат в изобилие.

  Компанията Graphenano ще започне производството на графенови батерии за електрически превозни средства през първата половина на 2015 г., за две от четирите големи германски автомобилни марки, които ще ги изпробват в колите си.

  Поради своята плътност, графеновите батерии са твърде големи за използване в мобилни устройства, но Graphenano работи за да намали размера им. Ако успеят, смартфон ще може да се презарежда само за 5 секунди.

  Източник: bg.checkonline4you.com

• Терористичен акт в редакцията на френско издание. 12 убити и 10 ранени

  Интензивна стрелба с автоматично оръжие отекна тази сутрин в редакцията на френското издание “Шарли ебдо” в самия център на Париж, съобщи в. “Фигаро”. Френската прокуратура съобщи, че 12 души са убити, а 10 са ранени, от които петима са в критично състояние. Сред ранените има полицай. 40 души са спасени. 10 от убитите са сътрудници на списанието, двама са полицаи. В момента на нападението е имало планьорка и всички журналисти са били в редакцията.

  

  Към 11.30 часа сутринта в редакцията са нахлули трима мъже, въоръжени с „Калашников“ и гранатомет, и са започнали безразборна стрелба. След стрелбата те напуснали сградата и са стреляли по полицаи на улицата.

  „Нападателите са били четирима – трима са стреляли в сградата, четвърти мъж ги е чакал в паркирана пред редакцията кола. Те са се отправили към североизточен Париж, където са зарязали колата, откраднали са друга кола, изхвърляйки шофьора от нея“, казва пред френските медии Роко Контенто, говорител на френската полиция. Издирването им продължава.
  Според свидетели нападателите са крещяли „Аллах е велик“ и „Аллах е отмъстен“ на арабски.

  „Вътре е касапница.Сградата е била с охрана, заради непрекъснатите заплахи, но нападателите са влезли с намерение да убиват и това не ги е спряло“, добавя Контенто.

  Една от версиите за нападението е, че то е отговор на публикуваната днес сутринта в Туитър профила на списанието карикатура на лидера на „Ислямска държава“ Ал Багдади.

  

  Пред редакцията пристигна френският президент Франсоа Оланд. Той определи атаката като „терористичен акт“.

  През 2011 г. редакцията бе нападната със запалителна бомба, след като списанието обяви, че пророкът Мохамед ще бъде редактор на следващия брой и публикува негова карикатура. Тогава главният редактор Стефан Шарбоние, който е и карикатурист на изданието, подписващ се като “Шарб”, заяви, че ислямът не може да бъде изключен от свободата на словото. Според “Фигаро” той е тежко ранен при днешния атентат, който е най-смъртоносният във Франция от 1995 г. Според „Либерасион“ той е бил включен в списъка на „Ал Кайда“ на най-големите им врагове. По-късно „Фигаро“ обяви, че според негови източници и четиримата карикатуристи на “Шарли ебдо” са мъртви, включително и “Шарб”. Освен него са загинали и Кабю, Тинюс и Волински.

  

  Президентът Оланд заяви, че ще бъде осигурена “защита навсякъде, където подобни актове могат да бъдат извършени” и че „извършителите ще бъдат преследвани толкова дълго, колкото е необходимо, за да бъдат изправени пред съда“. Полицейски източник потвърди, че всички редакции ще бъдат под полицейско наблюдение. “Шарли ебдо” отдавна е под дискретен надзор на силите за сигурност.

  Британският премиер Дейвид Камерън реагира веднага в Туитър, като написа: “Убийствата в Париж са отвратителни. Ние сме заедно с френския народ в борбата срещу терора и в защитата на свободата на печата”.

  „България остро осъжда нападението над редакцията на „Шарли ебдо“ и извършените убийства в Париж“, казва в изявление министър-председателят Бойко Борисов. „В нас този кървав терористичен акт предизвиква гняв срещу насилственото отнемане на човешки живот и посегателство срещу свободата на словото. Изразяваме солидарността си с френския народ в този тежък за всички нас и Европа момент и съпричастност към скръбта на семействата и близките на загиналите.

  Няма кауза, която да оправдава терора“, казва Борисов, съобщиха от правителствената информационна служба.

  „Като съюзници в НАТО и ЕС, България и Франция работят заедно за отпор на новите заплахи пред сигурността и мира. Заедно с нашите партньори ние сме уверени, че тероризмът ще бъде победен, каквито и усилия да изисква от нас тази борба“, заявява премиерът.

  Снимка, публикувана в Twitter от сп. „Нувел обсерватьор“, показва двамата предполагаеми нападатели, насочили оръжие срещу полицейска кола пред редакцията на списанието.

  Източник: в. „Сега“

• Мъжко хоро на Богоявление в ледените води на Тунджа

  Традиционното мъжко хоро влезе във водите на река Тунджа на Богоявление тази сутрин, предаде БГНЕС. С тъпани и песни калоферци, хванати на хорото, нагазиха в ледените води на Тунджа. Преди мъжете да влязат във водата се наложи ледът, обхванал реката, да бъде разбит.

  

  Стотици калоферци и гости на града са се събрали около реката и наблюдават единственото по рода си мъжко хоро. С бавна стъпка, пеейки „Залюбила е Василка двама“, мъжете приближиха моста на Тунджа, където поп Тодор хвърли богоявленския кръст във водата, а белите гълъби полетяха в небето.

  

  Традиционно богоявленският кръст бе предаден в ръцете на най-малкия участник в мъжкото хоро.

  

  Мъжкото хоро в Калофер е единствено по рода си и се играе само в подбалканския град от повече от 100 години. В реката влизат само мъже. Ритуалът по ваденето на Светия кръст се прави за здраве. Не само калоферци, но и във всички краища на България, хората казват, че който е нагазил в ледената вода не се е разболял, него настинка не го лови. А ако във водата има лед, то годината ще бъде здрава и добра за хората.

  На 6 януари се отбелязва и 167 години от рождението на Христо Ботев. Той е роден в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище.

  Източник:  Dariknews.bg

• Българските църковни общини в Северна Америка

  За историята на православните църковни общини в Северна Америка до учредяване на епархия на БПЦ в САЩ и Канада през 1937 г. и за след това пише свещеник Божидар Димов* в блога си с адрес: www.otecbojidar.wordpress.com

  Материалът „За МПО и православните църковни общини в Северна Америка до учредяване на епархия на БПЦ в САЩ и Канада през 1937 г.“ – може да изтеглите от тук – линк.

  Отношенията на БПЦ с епископ Кирил (Йончев) от 1963 до 1993 година – може да изтеглите от тук – линк.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-
  * Авторът е бил свещеник и в църквата „Св.Иван Рилски“ в Чикаго.

• Мир между кръста и полумесеца

  Реформатор на исляма иска мир между кръста и полумесеца

  .

  Росен Тахов, в. „24 часа“

  

  През XVI столетие днешният софийски квартал „Княжево“ е център на дуалистична религия. Неин основател е ислямският реформатор Бали ефенди. Тленните му останки още се пазят в полите на Витоша. Всеки четвъртък мюсюлмани и християни скланят глави пред саркофага на тази култова фигура.

  Коренът на Бали ефенди е от пастирското племе юруци – номадски народ, дошъл на Балканите от Мала Азия. „Преди преселването си из нашите земи юруците в своята първа родина са били в пряк допир с християните лази и караманлии“, пише изследователят Павел Делирадев.

  „Навярно на този допир се дължат двойствените, дуалистическите елементи в тяхната религия, донякъде напомнящи такива елементи във вярата на нашите богомили. Вярата на юруците е била смесица от християнски и мохамедански елементи“, отбелязва той.

  Бали ефенди живее в епохата на Сюлейман Великолепни, когато назрява недоволство от нескончаемите войни на империята. За да проникне в тайните на битието, мислителят се уединява във вековния витошки лес. Тук реформира исляма, като проповядва мир и любов между всички човеци. Без значение дали се кръстят пред кръста, или удрят чело пред полумесеца!

  Османският пътешественик Евлия Челеби пише: „На запад от София, на един час разстояние, близо до полите на Витоша, вътре в една гъста гора и край едно малко градче се намира столицата на великия светец от сектата на байрамните, шейх Бали, който бил велик учител от юрушките племена и имал седемдесет хиляди последователи. Неговото учение от София се разпространило като слънчевата светлина.“

  Според Челеби през 1566 г. отшелникът предсказва смъртта на султана. Тогава Сюлейман тръгва на поход към унгарската крепост Сигетвар. Той минава през София, разполага войската си в Балиевото бранище и иска среща с духовника.

  „Сюлейман хан е много странен. Четиридесет и осем години вече воюва и внушава страх на стотици хиляди създания и роби“, казва Бали. После пророкува: „Да не би сега, в последната година на живота си, да е дошъл тук да унищожи бранището, което се намира под моето покровителство?“.

  Аскетът отказва да се види с високия гост. Взема молитвената си постелка и потъва навътре в гората. Стреснат, Сюлейман праща свой човек с дарове и молба да го опрости. Предсказанието обаче се сбъдва – на 6 септември 1566 г. падишахът издъхва.

  Този епизод поразително напомня неосъществената среща на Иван Рилски с цар Петър.
  През X век рилският пустиножител отпраща дворцовите хора със заръка да кажат на владетеля: „Бързо се вдигни от това място, защото е яместо, та да не погинеш и ти, и всички, които са с тебе.“

  При царуването на Петър се надига богомилството, а култът на Иван Рилски е засвидетелстван и в ислямския фолклор. Мохамеданите наричат християнския светец Алия.
  Той бил говедарче, гласи легенда, записана в горноджумайското село Старо Осеново. Веднъж господарят го пратил да доведе една крава отвъд Струма. Реката била придошла, но момчето хвърлило абичката си върху водата и преминало стихията.

  Много важен е този епизод, защото Бали ефенди също e пастир. Макар и вписани в различни религии, чудесата на двамата пустиножители имат общ библейски архетип Ето как свети Илия минава река Йордан с ученика си Елисей: „И като взе Илия кожуха си, та го сгъна, удари водата; и тя се раздели на едната и на другата страна, така че двамата преминаха по сухо.“ (Царства IV, 2:8)

  Поразително е, че светилището на Бали ефенди се намира в двора на княжевската църква „Св. Илия“. Когато той се преселил в отвъдното, новият султан Селим II нарежда над гроба му да вдигнат мавзолей. Високо кубе увенчава постройката. „Ковчегът му е покрит със зелени вълнени платове и на четирите стени има стотина красиво написани свещени слова“, разказва Евлия Челеби.

  При главата на светеца слагат чалма, а до краката – чифт обуща. Духът на Бали ефенди скита по планината и затова му трябват здрави калеври, вярват и днес поклонниците.
  До Освобождението селището в полите на Витоша се нарича Бали ефенди. През 1879 г. е преименувано на Медено село. През 1881 г. с височайши доклад става Княжево, понеже е любимо място за разходка на княз Александър Батенберг.

  „Там има гостилничка, баня, съборен кервансарай и джамия, запустяла фабрика (Ислехане), шопско село – пустота“, описва предградието Константин Иречек.

  По това време мавзолеят на Бали ефенди е поруган. Неверници го изравняват със земята. В своето „Пътешествие из Балканите“ турският поет Яхя Кемал пише: „Вечерта, когато тюрбето му било срутено, попът на селото се парализирал. Веднага възстановили тюрбето. Али Ферух оградил гроба му със стени. Сега седи така. Прозорецът му не може да се види от конци. Бали ефенди бил почитан и от българите в селото.“

  Тюрбе на турски е гробница, мавзолей През 1888 г. пред него е положен основният камък на княжевската църква. Тя е осветена на 20 юли 1893 г. „Вчера стана освящението на новопостроената черква в село Княжево, при София, за патрон на която е избран пророк Илия. Освящението се извърши от Негово Високопреосвященство митрополит Партений и при стечението на голям народ“, съобщава вестник „Свобода“.

  20 юли е Илинден – култовият празник и на Бали ефенди. „Тогава идват поклонниците. Ние ги ръсим със светена вода. После купуват от нашите свещи и ги палят около гроба на техния светец. Казват молитви на турски“, описва ритуала отец Кирил.

  Поклонниците връзват и шарени конци, онези, които споменава Яхя Кемал.

  Това вероятно е езически обичай, вграден в пластовете на исляма и християнството. Става дума за смесване на обреди и религии, които идват от дълбините на времето.
  За втори път култовото място е поругано през 1995 г.

  „Беше през август, покривът на сградата пламна в един часа през нощта“, разказва отец Кирил. Подпалвачите били иманяри, които се мъчели да проникнат в мавзолея за баснословното съкровище на Али Баба.

  Те сбъркали Бали ефенди с героя от „Хиляда и една нощ“. „Навъртаха се наоколо и питаха
  къде точно са погребани 40-те разбойници“, свидетелства православният свещеник. Тази контаминация има основания, защото първите последователи на Бали ефенди го наричали Бали Баба. Думата е арабска и означава баща, Отец.

  Ако обаче в землището има заровено имане, то е зад мавзолея на светията. Там се издига гробищната могила на прочут разбойник. Не на приказния Али Баба, а на кърджалийския главатар Кара Феиз.

  Зад мавзолея е погребан страшен разбойник

  Според Константин Иречек зад мавзолея на Бали ефенди е погребан страшен разбойник. Останките на кърджалийския главатар Кара Феиз почиват под внушителна могила.
  В края на XVIII и началото на XIX век народът пропищял от този злодей.

  Монах от Завалския манастир хроникира: „Да се знае кога дойде Кара Феиз да е ага, та изяде всичката храна по света – щеше да помре светът за хляб, та изсече всичките кории и що имаше дърво по вилаета, по Софийската каза и по Знеполската каза. По всичките села той е зулум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена.“

  Доказано е, че разбойникът е от български род. Като момче го грабнали черкези и го дали в еничарския корпус. Когато започват феодалните размирици, Кара Феиз повежда орда главорези. С нея върлува из империята.

  Към 1805-1806 г. Кара Феиз отсяда в Брезник. Умира на 8 ноември 1822 г. В заника на живота у него става поврат като този при Индже войвода. Кърджалията си спомнил за християнския корен и се разкаял. Пожелал да бъде погребан при Бали ефенди, който проповядвал мир между кръста и полумесеца.

  Сега опожареният мавзолей е възстановен от мюфтийството. Разбойническата могила е покрита с пущинак. Отгоре имаше каменно надгробие. Върху едната страна беше издълбан кръст, а върху другата – стилизирани портретите на Кара Феиз и сина му Али бег.

  Музеят за история на София нехае, че под могилата има фамилна гробница. Иманярите обаче са заинтересовани. Захапали са я с кирките и един ден ще извикат: „Сезам, отвори се!“

  „Света София“ е била джамия и пожарникарска кула

  При завладяването на Балканите първата работа на турците е да обръщат християнските храмове в джамии. В тогавашен Средец базиликата „Св. София“ става Сияуш джамия, а ротондата „Св. Георги“ – Гюл джамия.

  Провидението обаче е на страната на Христовата вяра. През 1858 г. земетресение бута минарето на Сияуш и под развалините остават двете момчета на джамийския мютевелия. Поробителите се сепват от Божието наказание и пускат кепенци на молитвения дом.

  След Освобождението „Св. София“ е превърната в пожарникарска кула. От специално построение на покрива дежурният оглеждал града и сигнализирал:
  „На бай Манол в Мерджан махала къщата гори!“

  Толумбаджиите, както наричали огнеборците, не бързали да гасят. Първо се уговаряли с нещастника колко ще получат и чак тогава хващали маркучите.

  Често пазарлъкът се проточвал и не оставало нищо за гасене. „Тези от толумбаджийските тайфи прекарвали времето си в кафенетата, където един другиму си давали лекции по разбойничество“, възмущава се списание „Пожарникар“.

  „Св. Георги“ е най-древната постройка, запазена в столицата. Първо е била римска баня, после църква, а през XVI век е обърната в джамия. Наричат я Гюл джамия, защото около нея цъфтели рози.

  Викалото на тази джамия е взривено от първия градоначалник на София. В бурен ден на 1878 г. Александър Мосолов вдига във въздуха седем минарета.
  С динамитни взривове той имитира мълнии, за да заблуди правоверните, че сам Аллах е посегнал на свещените сгради.

  „Юнаците пионери се изкачваха до половина на минаретата, поставяха динамит и се отдалечаваха“, описва операцията бомбаджията.

  Изчистен от ориенталския облик, през 1893 г. храмът „Св. Георги“ е превърнат в мавзолей на княз Александър Батенберг, докато се изгради специалната гробница за тленните му останки.

  Александър Мосолов оставя минарето на Баня баши джамия, но срива викалата на Буюк джамия и Имарет джамия. Първата сграда си поделят Народната библиотека и Държавната печатница. Днес там е сбирката на Археологическия музей.

  Имарет джамия е прочутата Черна джамия. Нейното викало било много високо, до половината изградено с черен камък, който дал името на постройката. Тя е вдигната от изкусния архитект Коджа Синан, етнически българин от Родопите. Построил е 81 джамии, между които и великолепната Султан Селим в Одрин.

  Черната джамия става първият столичен затвор, в чийто двор е вдигната мрачна бесилка. През 1892 г. на нея увисва талантливият публицист Светослав Миларов, набеден в заговор срещу премиера Стефан Стамболов. След екзекуцията в София се пее песента:

  Овесиха – обесиха
  Светослав Миларов.
  По ракия люта пиха
  и му капата сложиха
  на главата на гробаро.

  По-късно Черната джамия е преправена на църква, осветена като „Св. Седмочисленици“.

   

• Етнофилетизъм и църковна диаспора

  Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)*

   

  Автор: Архим. Григорий (Папатомас)

  Превод: Златина Иванова

  В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.)q в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

  Етнофилетизмът – източник на захранване на църковната „диаспора”

  Като понятие и неологизъм терминът етнофилетизъм е изработен нарочно от Всеправославния събор в Константинопол през 1872 г.[2] – като синтетично техническо понятие, образувано от думите ἔθνος и φυλή, за да осъди едно еретично отклонение, появило се по онова време в Църквата. За нашата тема е важно да проследим, защо Всеправославният събор е приел или по-точно създал това понятие и каква реалност е искал да разкрие с негова помощ. На първо място, филетизмът (от φυλή, ράτσα-racе – производно расизъм) представлява възприемане и прилагане в Църквата на принципа на националностите, т. е. първенство на расата и нацията в рамките на историята, пред Царството; съзнателно въвеждане в Църквата на расовото и етническо разделение чрез даване на предимство на принадлежащите към определена националност (φυλετές), на сънародниците, изключвайки така членовете на други националности (ἐτεροφυλετές) – другородците – от конституирането на църковното тяло. С други думи, при всеки опит за осъществяване на Църквата в историята етнофилетизмът се проявява като смесване (σύγχυση) на Църква и етнос, уподобяване и понякога дори отъждествяване на Църква и етнос. Става дума за такъв своеобразен случай на съпоставяне на две величини, когато филетизмът прави Църквата еднорасова и я подчинява на целите на расата и нацията, или още по-лошо: използва Църквата, за да промени идентичността на представители на други народи в полза изключително само на една раса и един етнос. Оттук може да изведем и определението (етно)филетистка църква, тоест църква на нацията, църква на единородци (sic) – непозната еклисиологична категория за 2000-годишната история на Църквата. И въпреки това, днес сме въвели в практиката си този абсурден църковно-каноничен факт и то по безспорен начин – казваме, например, погрешното Църква на гърците (по образец на правомерното Парламент на гърците), Църква на руснаците, на румънците, Патриаршия на сърбите (какъвто е и официалният ѝ титул) и др.

  Понятието филетизъм е определение, дадено съборно на нова за Православната църква еклисиологична ерес, възникнала през 1870 г. със самоволното установяване на Българската екзархия в Константинопол[3] – ерес, според която Църквата се организира не на териториален, а на филетистки, народностен или по-точно на културен принцип така, че на една и съща географска територия се появяват едновременно две или много повече църковни единици и юрисдикции, всяка от които обгрижва само членовете на определена национална група (монофилетизъм). (Тук си позволяваме отклонението, че определението за етнофилетизъм съответства много точно на това за църковна диаспора и на етнофилетисткия начин, по който тя се организира – което недвусмислено показва пряката и дълбока връзка между тях, както ще видим по-долу). Става дума за факта на етнофилетизма, който е нов своеобразен вид национализъм, доброволно и съзнателно придаващ изключителни качества и преимущество на националната общност над тази в Христос. Поради това терминът е бил възприет от Великия всеправославен събор в Константинопол, на 10 септември 1872 г., официално обявил и осъдил етнофилетизма като съвременна еклисиологична ерес (балканска ерес). Богословски очевидно е, че на църковно ниво етнофилетзмът е наистина ерес, именно защото представлява църковен монофилетизъм – при осъществяването на Църквата на определено място (държава – поместна църква) или където и да било на земята (диаспора – надгранична църковна юрисдикция).

  В действителност филетисткият (религиозен) национализъм изразява идеята за учредяване на автокефална църква на държавно ниво или на етноцърковна общност по местата на т. нар. диаспора, въз основа не на поместно-териториалния (евхаристийно-църковен) критерий, но на етнофилетистки, етнически или езиков критерий и общ народностен произход. Същото твърди и Сардийският митр. Максим: „Основаването на едно и също място на различни църкви въз основа на етноса, които приемат само вярващи от същия етнос, отхвърляйки вярващите от другите етноси, и се ръководят само от пастири от същия етнос, както твърдят привържениците на етнофилетизма, е явление, което няма исторически аналог”. Следователно Църквата, която е вярна на есхатологичната си мисия в историята сред падналото творение, е призвана в никакъв случай да не допуска да бъде обвързана със съдбата само на една нация, само на една раса. Затова и църковното православие е враждебно към която и да било форма на етнофилетистки месианизъм. Между другото, в историческото битие на даден народ трябва да се прави ясна разлика между народност – ethnism (което има положително значение, противоположно на неродолюбие), и национализъм – ethnicism/nationalism (което има отрицателно съдържание – изключително фокусиране върху реалностите, повлияни от националната идеология, с тенденция към териториално разширение за сметка на други народи и утвърждаване на националистическа идеология, национална митология, което неизбежно води след себе си расизма). Първото трябва да се смята за служение на етноса, а второто за негов враг и поради тази причина първото се свързва с църковното установяване на една поместна или по място (автокефална) църква с цел приобщаването на определен народ към спасението, докато второто противоречи на природата и есхатологичната перспектива на Църквата. Следователно, Църквата не се образува никога етнически, но по място (κατά τόπου)!… И следователно, автокефалност не се дава никога на принадлежащите към дадена нация, където и да са на земята, но на даден народ, с определени териториални граници, който да състави една и единна автокефална църква, независимо от етническия произход на влизащите в него. Именно това църковно-канонично териториално описание ни въвежда вече и в сърцевината на проблема, който ще разгледаме днес.

  Църковно-каноничното определение на автокефалността

  В действителност църковно-каноничното определение на автокефалията поставя два въпроса: 1) в каква степен една автокефална църква има териториална (ἐδαφική) и демографска (προσωπική, т. е. „върху население”) юрисдикция[4] в своите си (държавно) определени териториални граници? и 2) ако отхвърлим като нередна и неканонична надграничната териториална и лична юрисдикция, възниква определящият въпрос, доколко съществува реално и обективно църковна „диаспора”?[5] Отговорът и на двата въпроса в църковно-канонична светлина е отрицателен. Въпреки това отговорът, който съвременната православна църковна практика дава и на единия, и на другия въпрос, е положителен. Видимо се получава голямо противоречие между богословското говорене и църковната практика.

  Казано с други думи, според двухилядолетната църковно-канонична традиция, териториалната и върху хората юрисдикция на една автокефална църква се изчерпва изключително и само вътре, в рамките на канонично определената ѝ територия и тя не разполага с абсолютно никакво право на юрисдикция извън каноничните си граници. Ако това се прилагаше еклисиологично и канонично за всички поместни православни църкви, нямаше да има никаква необходимост да се повдига въпросът за диаспората, но някои от поместните православни църкви не разбраха халкидонската диалектика на автокефалността, а именно – че, за да съществува такава, трябва да бъде приложен еклисиологичният и каноничен принцип на неслитното и неразделното (ἀσυγχύτως καὶ ἁδιαιρέτως, „без смесване и без разделение”).[6] Наистина, когато Четвъртият вселенски събор (451 г.) определя какви трябва да бъдат църквите – онова неслитно и неразделно на поместните църкви в цялата икумена – той потвърждава и безусловната им другост, и, едновременно с това – тяхната общност. Съборът разяснява, че съществуването на поместните църкви в света (в икумената) произтича едновременно от потвърждението и на гео-църковната другост, и на църковното общение, кинония, помежду им. С други думи, богословското решение и онтологичната визия на този събор са да се постигне непременно и църковна другост, и общност – като явно антиномично постижение на троичния начин на съществуване на поместните църкви. И когато това не се спазва, по необходимост се стига до две антиеклисиологични и противоканонични отклонения, които унищожават и отричат Църквата. Става дума за симетрично отклонение и от двете посоки: от една страна, автономизиране на другостта с последица отслабване на църковното общение, и, от друга – подмяна на общението на църквите със смесване, водещо до унищожаване чрез асимилиране на тяхната другост. И по-конкретно:

  – При първото противоканонично отклонение е налице едностранчиво приемане на националната църква като нещо уникално и изключително за единородците (т. е. еклисиологичен монофилетизъм), църква, безразлична към общението си с останалите поместни църкви, смятайки себе си за онтологична църковна самодостатъчност. Това етно-църковно убеждение поражда необходимостта от грижа за единородците извън каноничните ѝ граници, независимо дали на съответните територии съществува или има юрисдикция на друга поместна църква. Именно това обаче поражда и сходния феномен на диаспората, която не е нищо друго освен едностранчиво подчертаване – в световен контекст – на неслитното за сметка на неразделното, даване на предимство на другостта за сметка на общността, на кинонията, а с това и отричане на халкидонската диалектика на неслитното и неразделното, т. е. на онова, което представлява същността на определението за автокефалност.

  – Във втория пък случай на противоканонично отклонение е налице църковно абсорбиране, поглъщане на една поместна църква от друга гранична поместна църква, когато двете се окажат в рамките на едно и също държавно образувание. Именно това, което Четвъртият вселенски събор осъжда като мерзост, се случи в Естония (1945-1996 г.) и в Литва (от 1945 г. и до днес) от страна на Патриаршията на Русия. Тоест, отричане на църковната другост в името на налагана моно-етно-църковна общност. Пряко следствие от това е унищожаването и асимилацията на църковната различност на едно църковно тяло и противоканоничното присъединяване на една поместна църква към друга (също поместна) църква.

  Обобщавайки тези две противоканонични отклонения, трябва да подчертаем, че от една страна даването на предимство и слагането на акцент върху неслитното (т. е. върху другостта, различността) за сметка на неразделното (общността, кинонията) подхранва етнофилетистката църква и нейните проявления, най-голямо от които е надграничната извън-териториална дейност в средите на създадената диаспора, пораждайки явления като сътериториалност, хетерогенезис и деформация на Църквата – точно онова, което забранява споменатият събор и което забранява и по-ранният Втори вселенски събор (381 г.), ясно постановил „никъде и по никакъв начин да не се произвежда смесване на църквите (σύγχυση)”.[7] От друга страна, извеждането на преден план и подчертаването на неразделното (общността, кинонията) за сметка на неслитното (другостта) в името на моно-етно-църковността предизвиква църковната неправда на асимилацията на една поместна църква от друга (също поместна) църква – което именно отхвърлят – на онтологично ниво – и двата вече споменати вселенски събора: да нямаме смесване на църквите.

  Следователно при даване на автокефалия: 1) териториалният принцип се ползва с предимство пред етническия, не обратно,

  2) това важи и за по-нататъшното развитие на автокефалията, след нейното обявяване и 3) това важи също за териториалната, а не етническа, сфера на нейната юрисдикция.

  На предстоящия Свят и велик събор ще бъде необходимо, на първо място, да се изясни въпросът за автокефалията с нейните (вътрешно)юрисдикционни граници и – едва когато стигнем до безспорно ясното църковно-канонично определение за нея – бихме могли да изследваме и въпроса за църковната диаспора. С други думи, трябва да сменим подредбата на разглеждане на тези два ключови въпроса, като започнем от автокефалията, а след това преминем към църковната диаспора, а не както правим досега – разглеждаме първо следствието, а след това причината, поставяйки в списъка с десетте дискусионни теми като първа и най-важна Диаспората. Според нас, тя е нещо вторично и последица, а не е първопричина.

  Първите четири теми на бъдещия Всеправославен събор (1976 г.)

  Настоящ ред на темите Предложеният ред на темите

  Православна Диаспора / Автокефалия
  Автокефалия / Автономия
  Автономия /Църковни диптиси
  Църковни диптиси / Църковна „диаспора”

  Ако следваме така представения методологичен порядък, ще достигнем до нещо неочаквано. Изясняването на юрисдикционните граници на автокефалията ще ни открие, че за Църквата толкова спорният въпрос за църковната диаспора е църковно-канонически невъзможен. „Диаспора” не само няма и не е имало никога в Църквата, но и самата тъкан и строеж на Църквата онтологично я изключва. Ако разрешим първите три въпроса от предложения ред, няма да има никаква необходимост да се захващаме с последния. Много православни днес не са в състояние да разберат, че разцепническото упражняване от всяка национална автокефална църква на своя собствена етноцърковна юрисдикция по местата, където живее нейна диаспора поражда антиеклисиологичния и противоканоничен – едногласно осъден от всички вселенски и поместни събори,[8] тъй като води до деформиране (ἀπομορφισμό) на Църквата[9] – феномен на съ-териториалността (συνεδαφικότητα). Как е възможно с течение на времето Църквата да приеме толкова нехарактерна форма, каквато по определение е църковната диаспора, при това без да предвиди нейното отхвърляне? И днес ние се занимаваме с привнесен, чужд на Църквата и, следователно, фиктивен въпрос, без да изследваме докрай многостранните проблеми, които го пораждат.

  Каноничното решение на проблема за „диаспората”

  Същността е скрита в необходени води!… Затова нека тук опитаме да погледнем към проблема през призмата на каноните, тъй като разполагаме с важни свидетелства, още от първото хилядолетие, които просто имат нужда от повече анализ и тълкуване според новия контекст на нашето време. Наистина, Четвъртият вселенски събор (451 г.), който е установил принципа на неслитното (другостта) и неразделното (общността) на поместните църкви, без да прокарва между тях разделения, е постановил и църковно-каноничното определение на всяка поместна църква, които са били съществуващите тогава пет патриаршии (Рим, Новият Рим – Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) и съборно провъзгласената автокефална църква на Кипър (5+1). Тези пет плюс една поместни църкви са покривали териториално цялата Римска империя. Оставала обаче огромната неопределена територия извън Империята, извън-гранични несекционирани земи, извън петте поместни църкви-патриаршии, които съборът не би могъл да не определи църковно и да не предвиди еклисиологично тяхната дейност. И при все че не е съществувала никаква църковна организация по онази необятна земя, имало е ясно изразена воля, промислително да бъде църковно-канонически уреден и този въпрос.
  Ще се спрем съвсем накратко, независимо от характеристиките на историческия контекст, върху църковно-каноничната сърцевина на 28 правило на Четвъртия вселенски събор,[10] което не е нищо друго, освен добавяне на още една единна църковна територия към вече съществуващото църковно деление (5+1) – т. е. петте патриаршии, автокефалната църква на Кипър и целият останал познат свят (5+1+1). Казано с други думи, най-важният събор от гледна точка на организирането на Вселенската църква[11] е предприел уникална инициатива за общото организиране на Църквата в целия свят, с три определящи етапа:

  – утвърдени патриаршески църкви (патриаршия на град – църква на територия);
  – създаване на съборна общност на поместните църкви (5+1) и
  – предвиждане и еклисиологично организиране и на извън-църковните земи (28 правило на Четвъртия вселенски събор).

  С това църковно организиране Църквата е поискала – още от 451 г. – да съхрани навсякъде еклисиологичното единство и териториална моно-юрисдикция – основното, съставляващо начало на поместната църква. Така, и в трите случая вселенският събор е определил председателстващ епископ. В първите два случая начинът на действие ни е исторически познат и е ясен. В третия случай, който ни интересува тук, е определен епископ за цялата извън-църковна територия, точно за да се запази еклисиологичното единство и църковно-териториалната моно-юрисдикция, така че, когато в тези земи се служи Божествената литургия – Евхаристията, тя да се извършва в името само на един епископ,[12] именно за да няма еклисиологично разделение и смесване.[13] Особеността на 28 правило на Четвъртия вселенски събор е във факта, че със съборно решение се дава председателството на съборната Пентархия на патриарха на Рим, а на патриарха на Новия Рим – Константинопол – еклисиологичното ръководство на Извън-църковните земи: юрисдикция от една страна надгранична, но пък канонична, което исторически е единственото изключение от каноничното Предание на Църквата, поради споменатите по-горе причини. Точно след това решение, исторически, той получава и съответното канонично прозвище Вселенски патриарх (патриарх на икумената) – прозвище, което произтича от това добавено канонично свойство и което именно дава на патриаршията наименованието Вселенска, а не обратното. Тук трябва да припомним, че каноните са се родили през първото хилядолетие, но продължават да действат онтологично и до днес. Тяхното действие обаче не се ограничава само в рамките на историческия контекст, но се основава и на църковно-каноничната сърцевина на истината, която е непроменима и е призвана да обхваща новите исторически реалности със съответните обществено-политически изменения. Така придадените съборно качества остават неотменни и каноничните права – непроменени. Днес е налице определена слабост на църковното тяло да осмисли богословски новата ситуация, която се разкрива пред нас. Затова проявяваме симптоми на импровизиране, на усвояване на външни (на Църквата) обществено-политически практики и методи за решаване на проблемите, както и на конформизъм.

  Държавата-нация (Etat-Nation) и Нацията-държава във връзка с „диаспората”

  Друг факт, който изобличава още един път т. нар. „диаспора” е произхождането ѝ от националната държава. Наистина, в ново време, след Френската революция (1789 г.) и под влияние на принципа на националностите, бяха създадени т. нар. национални държави по известния френски модел: държава-нация. Тук трябва да припомним, че дотогава държавите на Запад се образуват, за да не бъдат подчинени на папската власт, а не защото са представлявали конкретна – отчасти различна – националност. Именно тази държава впоследствие е обявена за държава-нация. Така че е истина твърдението, че за Френската революция, с гласуваното от Събранието на 27 август 1789 г. решение, „началото на всяка власт се корени в Нацията, и никоя корпорация или индивид не могат да упражняват власт, която не е разпоредена изрично от Нацията”, както и че „всички власти произтичат от Нацията”. Тези процеси в държавата-нация се отразяват и върху Църквата. Тогава настъпва и бумът на националното самосъзнание, което е подчертавало местните особености за сметка на тези на другите нации. Така нацията получава определението на политическа единица: държава-нация, т. е. създадена, за да работи като Нация. Това означава, че след продължителното имперско минало е било създадено ново държавно образувание – Държавата, която, следвайки принципа на националностите, е провъзгласена за конституционна Нация (с водещ критерий jus soli) с приоритетите, които показва самото наименование – Държава-нация.

  В противоположност на това, на Изток, въпреки че френският модел става много популярен между различните балкански народи, не наблюдаваме същата динамика, но по парадоксален начин имаме точно обратното състояние. Балканските революции от 19 век пораждат действително обратната реалност, която балканските и не-балкански историци систематично пренебрегват: нацията-държава, тоест „нация на кръвта” (jus sanguinis), държава на расовата нация, която предшества държавата и впоследствие придобива държавно измерение, ставайки държава в съвременния смисъл именно след упадъка и разпада на Османската империя и успеха на освободителните движения, които повдигат и въпроса за църковно автономизиране и независимост на съответната национална основа. Освен това, ако в случая с държавата-нация (Etat-Nation) наричаме изключителната власт на държавата държавност, в случая с нацията-държава (Nation-Etat) трябва ясно да я отграничим от първата и да я наречем нацио-държавност.

  Тази противоположна реалност ни интересува пряко с оглед на изложената тук църковна тема. И това е така, понеже в първия случай имаме национални църкви (държава-нация), докато във втория – отъждествяване на национално-расовата и на религиозната идентичност (който е православен е грък или сърбин, докато този, който не е православен, е турчин или друговерец-другородец) и следователно е налице почти пълно отъждествяване на нация и църква с ясни – не национални, но етнофилетистки църкви (например, Патриаршия на сърбите, Гръцка, Руска, Румънска църква) (нация-държава). Образуването на етнофилетистки църкви е характерно за православните в Източна Европа и по света и е потенциална, а често пъти и действена, еклисиологична ерес – еклисиологичен етнофилетизъм, опитал се да намери канонично основание, но категорично осъден от споменатия Всеправославен събор в Константинопол в 1872 г., защото претенцията за църковно самоопределяне на българите не се е основавала на съществуваща държавна обособеност или на политическа независимост, а само върху етнофилетистки различия. И макар съборът показателно да осъжда еклисиологичния етнофилетизъм като расистки национализъм и еклисиологичен културализъм (църковно обособяване на културна основа), от тогава до днес именно същият властва в православния свят и роди, ражда и подхранва църковната „диаспора”.

  Тук се наблюдава голямо противоречие. Забележително при нас, православните, е, че имахме богословската сила да осъдим съборно еклисиологичния етнофилетизъм като ерес, за разлика от римокатолиците и протестантите, които не само не различават в миналото и до днес сходния и разширяващ се църковен културализъм (ритуализмът на 13 век и съответно конфесионализмът на 16 век) през цялото второ хилядолетие, но и сега са много далеч от неговото съборно осъждане и най-вече отхвърляне. Трагичното при нас, православните, обаче е в това, че, макар през 19 век решително да осъдихме църковния културализъм като ерес, от тогава до днес, вече почти столетие и половина, вършим точно обратното на това, което сме обявили и постъпваме според онова, което вече сме осъдили. Защото съвременният етнофилетизъм превърна законната църковна поместност в прикритие за националистичния разколнически дух. Така, разминавайки се в онова, което говорим, и това, което вършим, днес в това отношение сме по-зле и от римокатолиците, и от протестантите. Ако парафразираме Господните думи, днес за нас Църквата би казала: „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си” (Иоан 15:22) И така ние все повече се превръщаме в „зрелище за света” (θέατρο ἐν τω κόσμο, 1 Кор. 4:9) с еклисиологичния монофилетизъм на нашата православна „диаспора”. Достатъчно е да поживее някой в средите на т. нар. „диаспора”, между различни националности, за да преживее трагичния феномен на чистите монофилетистки църкви, сътериториални и паралелни, и да види начина на тяхното функциониране.

  Обобщение и критични забележки

  Национализмът или по-точно етнофилетизмът, от една страна, и църковността – от друга, са две противоположни величини на всички равнища на своите проявления. Когато определящ е етнофилетизмът, църковността отслабва, отслабва и Църквата като цяло – това може да бъде видяно с най-голяма яснота в средите на църковната „диаспора”. И обратно, когато водеща е църковността, Църквата се вписва в средата на определена нация или народ, на конкретно място, със сотирологични цели, като изолира всеки опит за етнофилетистки действия, пораждащи явления, враждебни на самата Църква.

  От събора в Константинопол през 1872 г. до днес православната Църква по света (Ἐκκλησία ἀνά τῆν Οἰκουμένη) живее изцяло в условията на съборно осъдения вече църковен културализъм: Православието се превърна в проекция на нацията и, mutatis mutandis,[14] по аналогичен път Църквата се превърна в проекция на нацията-държава. Последицата от това е, че църковната диаспора започна да организира по образа и подобието на нацията-държава своя национална диаспора. Както държавата носи отговорността и има правна юрисдикция над всички граждани на съответната нация, а сферата на правната юрисдикция се простира из целия свят, така и етнофилетистката църква носи отговорност и упражнява църковна юрисдикция над всички православни сънародници – в държавата и (противоканонично) по света. По този начин държавата остава единственият източник на власт, а Църквата се превръща в получаващ заповеди реализатор на националния идеал – навсякъде по света, упражнявайки църковна юрисдикция в световен мащаб (sic!): църковната диаспора се оформя като Световна национална църква и поражда един нов и нарастващ църковно-каноничен проблем – проблема на църковния глобализъм.

  Както вече стана ясно, във всяка държава, която притежава национална поместна православна църква, връзката на православните вярващи, живеещи извън държавните граници, в средите на диаспората, с Църквата придобива формата на етероцентризъм (ἐτεροκεντρισμός, подчиняване на друг център). Тъкмо този църковен етероцентризъм е основната практическа причина за възникването на описания проблем. Но все пак е само практическата причина. Съществува и друга, която е основната и първоначалната, а именно възприемането на етнофилетистката еклисиология, криеща се зад описаната практика и която се проявява в упражняването на църковна юрисдикция в средите на създадената църковна „диаспора”, за да служи не на есхатологичното придвижване на Църквата, но по всевъзможни начини да обслужва националните и политическите интереси на всеки национален център. Колкото по-бързо всеки от нас осъзнае абсурдността на това положение, толкова по-бързо ще се роди решението на проблема на диаспората, който обсъждаме тук.

  Еклисиологичният етнофилетизъм и църковната диаспора са две страни на една и съща монета и тяхната връзка е причинно-следствена, като етнофилетизмът постоянно и трайно захранва диаспората.

  Еклисиологичният културализъм, властвал през цялото второ хилядолетие при римокатолиците (ритуализъм – 13 век), протестантите (конфесионализъм – 16 век) и православните (етнофилетизъм – 19 век) ни подготвя с математическа точност за един съвсем нов църковно-каноничен проблем, зародил се в края на второто хилядолетие и в началото на третото, и който – заедно с антропологичните проблеми – ще занимава основно богословието: църковният глобализъм. Този проблем вече се прояви при римокатолиците (1870-2006 г.) и при протестантите (втората половина на 20 век). Симптомите на глобализацията се проявяват все по-силно и сред православните (чрез официални изявления в църковните устави: в Кипър – 1980 г., в Русия – 1988-2000 г. и в Румъния – 2010 г.). Така за пореден път различните християнски вероизповедания се оказаха под общ знаменател! При православните църковната глобализация ще ползва за свой носител етнофилетистката църковна диаспора, преди да се прояви в пълнота.

  В заключение, ако направим връзка между обсъденото с основното призвание на Православната църква, лесно ще можем, от позицията на църковното православие, да установим, че онова православие, което богословски и онтологично е свидетелство за живота сред падналото човечество, имащо живот вечен и то в изобилие (Иоан 10:10), няма нищо общо с етнофилетисткото православие, което не само че не дава на хората, които са в диаспора, онтологично свидетелство за живота, но и обратно – дава израз на едно разделение, по отношение на което оставя основателното впечатление, че не може да преодолее чрез единството в Христа и че не може да води падналото човечество към есхатологичното Царство.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Доклад, изнесен на конференцията „Еклисиология и национализъм в постмодерната епоха”, Академия за богословски изследвания във Волос, Гърция, 26 май 2012 г.

  [1] Ἐθνοφυλετισμός е съставно от нация и раса. На български език е влязла в употреба гръцката дума филетизъм в смисъл на конституиране на Църквата по национален признак (бел. прев.).
  [2] В този поместен събор на Константинополската църква не участва Московска патриаршия (бел. прев.).
  [3] Всъщност, това явление е познато половин век по-рано с установяването на независима Гръцка църква през 1833 г., която също пребивава в схизма с Вселенската патриаршия, с тази разлика, че възниква след основаването на гръцката държава (бел. прев.).
  [4] Виж Правило 5 на Първия вселенски събор.
  [5] Виж Правило 28 на Четвъртия вселенски събор.
  [6] Тези думи се използват и в първата половина от формулата, с която Халкидонският събор определя на първо място начина, по който божествената и човешката природи присъстват в личността на Иисус Христос (бел. прев.).
  [7] Правило 2 на Втория вселенски събор.
  [8] Правила 8 на Първия, 8 на Третия, 12 и 28 на Четвъртия, 36, 39 и 56 на Петошестия, 57 на Картагенския и т. н.
  [9] Правило 2 на Втория вселенски събор.
  [10] По този въпрос виж моята работа „Приемането на църковната диаспора води до отричане на Църквата (28 правило на Четвъртия вселенски събор)” – В: Θεολογία, τ. 80, τευχ. 2 (4-6, 2009), σ. 121-142.
  [11] Виж Правило 57 на Картагенския събор (419 г.) и 56 на Петошестия.
  [12] Пак там.
  [13] Виж Правило 2 на Втория вселенски събор.
  [14] Лат. „със съответстващите необходими изменения” (бел. прев.).

  Източник:  Dveri.bg

• Православието в Америка: диаспора или Църква?

  Прот. Леонид Кишковски*

  Превод от руски: Радостина Ангелова

  Според най-разпространеното виждане, православието в Америка е представлявано от емигрантски общини, енории и епархии, обединени около основополагащия принцип на културно и езиково наследство. Най-често така възприемат православието в САЩ патриаршиите и сестрите-църкви в Европа и в Близкия изток. Твърде често подобeн възглед за него се тиражира и от средствата за масова информация в САЩ и Канада. Но много православни християни в Америка също разглеждат себе си в светлината на този „емигрантски образ”.

  В резултат на това, всички определения за американското православие, които изхождат от „емигрантския модел”, се отнасят по-скоро към социологически понятия и културни категории, отколкото към еклезиологията. Това прави въпроса: „Православието в Америка диаспора ли е или Църква?” необходима изходна точка за моя доклад, тема на който е – православното разбиране за Църква, основано на американския опит.

  Историческите корени на Православната църква в Северна Америка съвсем не са свързани с емиграционни процеси, а с мисионерство и евангелизация. През 1794 г. монаси мисионери от Валаамския манастир пристигат на остров Кодиак в Аляска. Те поставя началото на мисионерска дейност, донесла Христовото Евангелие на коренните племена на Аляска. Средоточие на техните усилия е не насаждането на руския език и култура, а евангелизирането на местните жители. Действително, в основата на мисионерския подход на тези валаамски монаси стои уважението към народната култура и обичаи, както и желанието да се въцъркови всичко истинно и ценно в тяхната етнокултурна традиция.

  И така, първоначалното измерение на православието в Америка е апостолското измерение – истински мисионерски импулс към евангелизация.

  С продажбата на Аляска на САЩ през 1867 г. се открива нова страница в историята на православието в Северна Америка. Скоро е създадена Американска епархия, а епископът за Северна Америка престава да бъде преди всичко викариен епископ, обгрижващ православното паство в Аляска. Сега православните християни идват в качеството на емигранти в градове като Ню Орлианс, Сан Франциско и Ню Йорк. Новият център на епархията става Сан Франциско. Новосформираните енории силно се различават една от друга. Някои от тях имат смесен етнически състав – когато гърци, руснаци, сърби и араби делят помежду си една и съща енория. Други са етнически хомогенни, като се състоят само от араби или гърци, руснаци или украинци. На свой ред, някои енории са изградени от бивши униати, по националност карпато-русини или галичани.

  Потокът емигранти от Близкия изток, както и от Централна и Източна Азия продължава в течение на десетилетия, понякога съставен от вълна икономически емигранти, понякога – от вълна политически бежанци, спасили се от тоталитарни режими и войни; понякога процесът се забавя или напълно престава. Днес отново се възобновява процесът на емиграция от посткомунистическите общества.

  През 60-години на ХХ век в САЩ и Канада намира място нов феномен – обръщане в православието. Например, всяка година, започвайки от средата на 60-те, можем да кажем, че близо половината от всички випускници на Свето-Владимирската семинария са преминали в православието от други конфесии. Всички те, мъже и жени, са приети в Православната Църква в зряла възраст. Те са взели съзнателното решение да изповядат себе си като православни. Някои от тях са бивши активни членове на други християнски общности, въпреки това сами са достигнали до осмисляне на православието като пълнота на християнската вяра. Други са живели в атмосфера на секуларизъм, агностицизъм или атеизъм и единствено в Православната Църква са открили Христовото благовестие. Накрая, част от хората са дошли в Църквата от нехристиянски религиозни традиции. Приемайки православието, те донасят със себе си и своята семейна история, която няма нищо общо с православната култура. Във всеки случай, сами по себе си тези хора представляват богат, макар и понякога нелесен, опит за докосване на западните култури и традиции до източно-християнското богословско познание.

  По такъв начин, действителността на православния живот в Америка е също толкова сложна, колкото и самата Америка. Множество елементи от историята, културата и традициите на миналото, които изграждат феномена Америка, изграждат също и феномена на православието на Американския континент.

  От друга страна, реалността на православието в САЩ е също толкова сложна, колкото и самото православие. Американското православие е представено от всички патриаршии и всички Църкви на Близкия изток, Европа и Африка. Всяка култура и всеки език, които могат да се срещнат в православния свят, намират място и в Америка.

  В навечерието на болшевишката революция в Русия, в Северна Америка има само една църковна йерархия. Независимо, че етническата, езиковата и културна мозайка на православието в Америка вече е твърде разнообразна, не съществуват множество църковни „юрисдикции”. Както от формална, така и от неформална гледна точка, разнообразието сред православните общини се запазвало в границите на църковното единство.

  В началото на ХХ век Североамериканската епархия се оглавява от Тихон (Белавин), първоначално в качеството му на епископ, а след това и като архиепископ. В бъдеще – изповедник, Московски патриарх и канонизиран светец, чрез своите трудове и размишления той изявява необикновената сила на пастирския дух и църковното познание. Напълно осъзнава и подкрепя разнообразието сред своето паство. Но също така разбира и поддържа необходимостта от църковно единство. Същността на неговата идея за православието в Америка се изразява в следното: Църква, в която нуждите на разнообразното население биха подлежали на пастирско обгрижване от страна на арабски, гръцки, сръбски и руски епископи (и по необходимост от епископи, представляващи други етно-културни традиции), но въпреки това, в която единството на епископата – а съответно и на Църквата – би се запазило в рамките на каноничната структура, и епископите начело с архиепископ, следвайки принципите на единството и съборността, биха действали като единен църковен организъм. Той предвижда основаването на автономна Американската православна църква и в един документ дори употребява думата „автокефална”, въпреки че внимателно отбелязва това с въпросителен знак.

  Този замисъл започва лека-полека да се осъществява. Епископ за арабите, Рафаил (Хаванини) е първият православен епископ, ръкоположен в Северна Америка. (Неотдавна епископ Рафаил беше канонизиран от Американската православна църква с участието на Антиохийската православна архиепископия в Северна Америка.) Ръкоположен е викариен епископ за паството на Аляска, предприети са стъпки към хиротония на гръцки, сръбски и други епископи за различните православни общини в САЩ и Канада. Отзоваването на архиепископ Тихон в Русия през 1907 г. забавя изпълнението на неговите подробно обмислени планове. А Първата световна война, след която последват болшевишката революция и Гражданската война в Русия, причиняват срив в развитието на Православието в Северна Америка.

  През 20-те години на ХХ век са създадени множествени „юрисдикции” и по този начин е поставено началото на много десетилетия еклезиологичен вакуум, когато на една и съща територия православното паство е разделено между каноничните православни църкви според принципа на националната, културна и езикова принадлежност. Усилията на тези „юрисдикции” отсега били насочени към запазване на разнообразното етно-културно наследство – руско, гръцко, сръбско, сиро-ливанско, румънско, албанско, българско и др. Постепенно както в Америка, така и сред сестрите-църкви, православието в САЩ започва да се разглежда като „диаспора”. Или ако трябва да се изразим по-точно, като поредица от национално-църковни „диаспори”, обединени от православието, но разделени етнически, културно, канонически и административно.

  От време на време се предприемат инициативи за създаване на структури, които подпомагат единението. Това са опити православните да се обединят на консултативно и координационно равнище. Най-значимият от тези опити стана създаването на Постоянната конференция на каноничните православни епископи в Америка (Standing Conference of Canonical Orthodox Bishops in the Americas – SCOBA). Основана през 1960 г., SCOBA остава първостепенен форум за междуправославно сътрудничество в САЩ. Независимо от това, че тя не е силна институция и не притежава канонична власт, тя задава рамките за съвместна работа и мисионерска дейност. Съществуват редица агенции и организации, които се намират под егидата на SCOBA и които се оказват способни да изградят работата си така, сякаш православните са вече обединени в рамките на една Църква. В същото време, в основата на „каноническата позиция” на SCOBA стои запазването на съществуващите паралелни „юрисдикции”.

  Друг подход за решаване съдбата на православието в Америка е предприет през 1970 г., когато Руската църква дарява Томоса за автокефалия на онази структура, която тогава се нарича Руска православна гръко-католическа църква на Северна Америка, а след това е наречена Православна църква в Америка. В контекста на гоненията на Руската църква от комунистическия режим през 20-те години на ХХ век, Американската епархия обявява през 1924 г. своята „временна автономия”. Една епархия постепенно се превръща в Църква, включваща няколко епархии и често наричана Американска „митрополия”. Доколкото Московската патриашия не признава самопровъзгласяването на тази митрополия, чак до 1970 година митрополията се намира в разкол с Руската църква. От друга страна, в самата Америка се поддържа евхаристийно общение между митрополията и новите православни юрисдикции на Константинопол, Антиохия, Сърбия, Румъния и България. С помощта на Томоса за автокефалия бива възстановено общението между Московската патриаршия и Американската православна църква (АПЦ). Освен това, с помощта на Московската патриаршия, АПЦ е упълномощена да изгражда православния живот в Америка, като запазва общението и добрите си отношения с останалите православни църкви и като се стреми към постигане на пълно канонично единство на Православието в Северна Америка.

  Даряването на Томоса за автокефалия на АПЦ предизвиква онова, което покойният протопрезвитер Александър Шмеман нарича „многозначителна буря”. Доколкото сред Православните църкви православието в Америка се разглежда като „диаспора”, създаването в САЩ на автокефална църква представлявало особено сложен проблем. Било е твърде вероятно скъсването на евхаристийно общение, което означава разкол в самата Америка и дори извън пределите на Американския континент. Въпреки че се удава разколът да бъде избегнат и отношенията на сътрудничество вътре в SCOBA в края на краищата са възстановени, каноничното единство остава недостижима цел.

  През 90-те години на ХХ век посещенията в САЩ на Константинополския, Антиохийския, Московския и Сръбския православни патриарси показват фундаменталното единство на православието в Америка. Независимо от това, че Константинополският, Антиохийският и Сръбският патриарси извършват пастирски визити при своите собствени паства, в своята собствена „диаспора”, а Московският патриарх е гост на АПЦ, православните християни в САЩ видяха в патриарсите, посетили тяхната страна, знак за православно единство.

  В тази атмосфера и при тези условия, под егидата на SCOBA бяха създадени два значими междуправославни института: Международна православна християнска благотворителност (IOCC) и Православен християнски мисионерски център (OCMC). Те са съответно филантропска и мисионерска агенции, които представляват православните християни в САЩ и работят плодотворно вече в продължение на повече от десетилетие, като действат така, сякаш пълното канонично единство вече е постигнато.

  През 1994 г. йерарсите, които влизат в състава на SCOBA, за първи път свикват съвещание на каноничния православен епископат в Америка. Около 40 епископи се срещат в „Антиохийското селище” – конферентен център и дом за отдих на Антиохийската архиепископия, разположен в гр. Лигониер, Пенсилвания. Йерарсите приеха два документа – „Заявление за положението на Църквата в Северна Америка” и „Заявление за църковната мисия и евангелизация”.

  Първият документ е почтително и смирено обръщение към Вселенския патриарх и предстоятелите на другите сестри-църкви. В него с благодарност се отбелязват „любовта и грижата, проявени на това забележително място, където беше повдигнат въпросът за „диаспората” в дневния ред на предстоящия Велик свещен събор, както става очевидно от текстовете, одобрени от Комисията за подготовка на събора”. След това в него се казва:

  „Очакваме следващото заседание на Комисията, за което става дума в текста, приет през ноември 1993 г. Подчертаваме, че е изключително важно Църквата в Северна Америка да бъде пряко и конкретно представена на това и на следващите заседания. Как е възможно да се обсъжда битието на Църквата в Северна Америка при нашето отсъствие? Ние сме длъжни да бъдем там, за да споделим двестагодишния опит, въз основа на който проповядваме Евангелието и живеем според православната вяра извън границите на териториите, исторически принадлежащи към православието… По-нататък, ние постигнахме съгласие относно това, че за нас е неприемлив терминът „диаспора” като характеристика на Църквата в Северна Америка. На практика, от гледна точка на еклезиологията този термин е проблематичен. Той отнема от пълнотата на вярата, която сме живели и изпитали в продължение на двеста години”.

  „Заявлението за църковната мисия и евангелизация” е ясна декларация, че „мисията е самата същност на Църквата и естествен израз на нейното апостолство”. Документът ни препраща към забележителната история на православното мисионерство – мисия сред славянските народи, мисия в Сибир, Китай, Корея и Япония, евангелизация на коренното население на Аляска и съвременна мисия в Африка, Индонезия и Албания. Заявлението се обръща към Вселенския патриарх с призив да се свика всемирна конференция на представителите на мисиите с цел „да се помогне в координацията по въпросите за стратегията и задачите на православното мисионерство по целия свят”. Заявлението завършва по следния начин: „Ние, православните в Северна Америка, се задължаваме да приведем в ред нашия собствен дом, за да можем да проповядваме благата вест за Иисус Христос; Неговото въплъщение и учение; разпятието, смъртта, погребението и възкресението Му; и пребиваването Му в Църквата чрез слизането на Светия Дух”.

  Независимо, че тези заявления бяха съставени с необходимата доза уважение и имаха за цел единствено да способстват за постигане на православното единство под ръководството на патриаршиите, те предизвикаха широка полемика и рязко негативна реакция. Не успяха да си осигурят подкрепата им за пълноценно придвижване към каноничното и административното единство на православието в Америка.

  През последните две години Антиохийската архиепископия за Северна Америка проведе енергични консултации, дори спор с Антиохийската патриаршия относно подарената на архиепископията „автономия”. В резултат, Светият Синод на Антиохийската патриаршия прие постановление, което потвърждава „самоуправлението” на архиепископията: „Антиохийската православно християнска архиепископия в Северна Америка се явява и остава самоуправляваща се в границите на нейната настояща юрисдикция (САЩ и Канада) и ще представлява една единна църковна структура под юрисдикцията на Антиохия”. Другите мерки, указани в това постановление предвиждат създаване на епархии в състава на единна архиепископия; установяват реда за избиране на епископи, които оглавяват тези катедри – чрез съответните действия от страна на самата архиепископия, и определят реда за избиране на митрополит-предстоятел така, че правото на поименно назоваване на тримата кандидати да бъде закрепено от архиепископията, а самото избиране на митрополит-предстоятел да се осъществява от Светия Синод на Антиохийската патриаршия. До това време епархийското събрание се състоеше от викарийни епископи под председателството на митрополит-предстоятел. Като следствие от сегашното постановление на Светия Синод, членовете на епархийското събрание в бъдеще стават управляващи епископи. Предвижда се също редовно свикване на общоцърковно събрание, включващо епископата, а също представители на духовенството и миряните.

  В средите на Гръцката православна архиепископия в Америка се изразиха мнения, че църковната „автономия” на архиепископията в състава на Константинополската патриаршия, е необходима и оправдана. В настояще време Гръцката архиепископия в САЩ включва в себе си епархии начело с управляващи епископи (архиепископ и митрополити), а митрополитите са членове на Синода под председателството на предстоятел-архиепископ. Архиепископският съвет, който е смесен по своя състав и който включва епископи, духовенство и миряни, има финансови и административни прерогативи. Този съвет включва в състава си епископата и делегати от духовенството и миряните, представляващи всички енории на архиепископията.

  Трябва да отбележим, че Руската митрополия се придържаше към принципите за църковна организация и устройство, приети от Поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., с което даде своя пример на всички останали. По този начин редовно свикваният Всеамерикански поместен събор включва целия епископат, а също и делегати на духовенството и миряните от всяка енория. (Това, че Съборът на Руската църква включва представители на духовенството и миряните от епархиите, а Поместните събори в Америка включват делегати от всички енории, се обяснява единствено с разликите в числеността на енориите и епархиите.) Светият архиерейски Синод е висш каноничен орган на Църквата, той се свиква два пъти в годината и включва всички управляващи епископи, в присъствието на викарийните епископи, но без право на глас. Митрополитският съвет, който се състои от духовенство и миряни, избирани както във Всеамериканския събор, така и от епархии, се провежда под председателството на предстоятеля на Църквата.

  Като интересна историческа подробност следва да отбележим, че традицията да се свикват както духовенството, така и миряните, за среща с техните архиереи и приемането на общи решения, отнасящи се до живота на Църквата, се наблюдават дори по-рано, отколкото съответните решения са били приети от Всеруския поместен събор през 1917-1918 г. Архиепископ Тихон пръв поема инициативата за свикване на Първия американски събор през 1907 г., когато организира среща на духовенството и миряните в гр. Мейфилд, Пенсилвания. В характерния за него архипастирски ръководен стил той дава да се разбере, че иска да види открито обсъждане и съборно приемане на решенията. По такъв начин, още много преди решенията на Събора от 1917-1918 г., в американския православен опит духовенството и миряните са призовавани да споделят отговорността заедно със своите архипастири.

  Днес подобни структури на църковно управление, включващи духовенството и миряните, с право на съвместно вземане на решенията под ръководството на йерархията, съществуват в болшинството православни „юрисдикции” в Северна Америка.

  Както показва предшестващият очерк, православието в Америка се характеризира в аспектите на мисията, емиграцията и обръщането в православието. Видяхме, че Томосът за автокефалия, дарен от Московската патриаршия на Американската православна църква, укрепи позициите на православната еклезиология, като потвърди принципа и практиката на „местната църква” и по този начин косвено отхвърли понятието „диаспора”. Имахме възможността да видим, че чрез създаването на SCOBA каноничните православни юрисдикции се опитват да сформират структури на сътрудничество и единство, като в същото време запазват концепцията за паралелни „юрисдикции”. Така също описахме опитите на православните архиереи, събрали се на първата американска архиерейска асамблея да изразят живия опит на православието в САЩ, използвайки понятието „православно свидетелство” в Америка, а не „диаспора”. Отбелязахме и че структурата на църковно управление в Америка, която включва в себе си както централната роля на йерархията, така и съответното участие на духовенството и миряните и която предоставя място на съборния подход, има основни черти на сходство сред всички православни църкви на американския континент.

  Православието в САЩ е само един от примерите за пълнокръвен живот на тази конфесия „извън пределите на териториите, исторически принадлежащи към православието”. Православни архиепископии и общини могат да се срещнат в Западна Европа, Южна Америка и Австралия. Въпросът: „Православието Църква ли е или диаспора?” за тях е валиден по същия начин, както и за Северна Америка.

  Като цяло, струва ни се, че за православните патриаршии и автокефални църкви, които се намират „на традиционно православни територии”, свидетелството и бъдещето на православието в Северна и Южна Америка, Западна Европа и Австралия, е второстепенен въпрос. В отговор трябва да заявим, осъзнавайки цялата неотложност на поставения въпрос: свидетелството и бъдещето на православието в територии, които най-общо можем да наречем Запад, е въпрос от изключителна важност. Православната Църква смята себе си за католична Църква, не само в смисъл на „цялостна”, но и в смисъл на „вселенска”. Въпреки това, широко разпространено и до голяма степен оправдано е виждането, според което сферата на дейност на православието е ограничена в традиционните региони на Централна и Източна Европа и Близкия изток. Православното свидетелство на Запад потвърждава католичността на тази конфесия в съвременния свят.

  Когато православието се окаже извън пределите на своите „традиционни” региони, то се оказва там в качеството на поредица паралелни „диаспори”. Можем дори да кажем, че днес православният светоглед се чувства твърде удобно в атмосфера на паралелна „вселенскост”. Предполага се, че всяка от православните църкви притежава правото да бъде „вселенска” и да установява свое присъствие във вид на наследство, юрисдикция, „диаспора” във всяка страна или регион. Нещо повече, смята се, че същността на Православната Църква може да бъде изразена в категорията „диаспора”.

  Единственият изход от това заплетено положение е възраждането на истинската православна еклезиология, възвръщане към църковната представа за апостолското призвание на Църквата. Като концепция „диаспората” никак не отговаря на апостолската природа на Църквата. Онези, които вярват, че Православната Църква, живеейки извън пределите на територии, исторически принадлежащи към православието, пребивава в „диаспора”, на практика принизяват нейния апостолски характер. Да бъде апостолска не означава да бъде ограничена от понятието за притежаване на „корени” или „основа” в местата, където са проповядвали Христовите апостоли и където са основавали Църкви. Да бъде апостолска означава да продължи – в нови обстоятелства и на нова земя – апостолското си служение.

  Концепцията за „паралелните юрисдикции” като закономерно следствие от възгледа за „диаспората” е чужд на православната еклезиология. Когато се правят опити за оправдаване на „юрисдикциите”, то най-често това се свежда до прикриване на еклезиологичен вакуум или дори грях на „юрисдикциите” под обвивката на такива понятия като единство във вярата и единение в тайнствата. Именно единството във вярата и единението в тайнствата изискват архипастирска съборност и надзираване, съгласуване и координация в свидетелството и мисията на Църквата!

  Можем да се осмелим да кажем, че „паралелните юрисдикции” се явяват по-голяма заплаха за православната еклезиология и богословие, отколкото разколите или ересите. Опасностите и деформациите, които носят със себе си разколите и ересите, обикновено са ясни и недвусмислени. Само изпадналите в разкол или ерес намират за себе си оправдания и обяснения. Църквата като единен организъм рязко се противопоставя на разкола и ересите, като отхвърля техните изкривявания.

  В случая с „юрисдикциите” и техните апологети, непрекъснато се предлага удобното оправдание, насочващо ни към единството във вярата и в тайнствата. „Ние вече сме единни – както във вярата, така и в тайнствата, и затова не трябва да се безпокоим за единството в състава на една поместна църква”. Такова е виждането за православието в Америка, което в днешно време се разглежда като самоочевидно и приемливо. Малко са онези, които забелязват, че подобна представа противоречи – както от практическа, така и от богословска гледна точка – на православното учение за Църквата.

  Разбира се, предаността към православната еклезиология трябва да има пастирска основа. Грижа на Църквата е спасение на душите, спасение на личностите, в правилната посока за вярващите християни – към Бога, Църквата и едни към други.

  От тази гледна точка е очевидна необходимостта да се вземат предвид културата и езика на конкретния народ или община. Това е естествено, когато емигрантите, пристигайки на нови територии, първоначално възприемат себе си в качеството на „диаспора”. Църквата следва да бъде пастирски отзивчива към тяхното самосъзнание. В мисионерски аспект пастирската отзивчивост към православните емигранти, които живеят със съзнанието за „диаспора” е също толкова важна, колкото и към обърналите се в православието, както и към хората и общностите, които не са християни или православни.

  Противоречия и проблеми възникват единствено тогава, когато самата Църква се възприема като диаспора, а диаспората се превръща в организиращ принцип на църковния живот. Нека дебело да подчертаем, че Църквата Божия може и трябва да бъде отворена към онези, които виждат себе си в качеството на диаспора. Църквата като понятие е несравнимо по-голяма и по-широкообхватна и може да обгрижва в пастирски план различни етнически и езикови общности.

  Когато се опитваме да ограничим Църквата Божия в рамките на понятието диаспора, ние извършваме грях против нейната природа, заставяйки я да служи на цели и задачи, които се намират далеч от същността на нейната мисия и дейност. Също така, в този случай ние не даваме на православния народ правилно богословско разбиране и църковна насоченост. Трябва да оказваме подкрепа на онези, които се възприемат в качеството на културни и национални диаспори, за да могат те да вместят тези относителни ценности в много по-значителното и пространно домостроителство на Божията Църква, чиято мисия е разкриване на Божията пълнота и по своята природа включваща множество културни и национални общини.

  Другата страна на изкривяванията, които носи понятието диаспора е загубата на доверие в свидетелството на Православната Църква. Една от силните черти на православното свидетелство в областа на икуменизма и в света въобще – е яснотата на еклезиологичното учение на Православната Църква. Нейното учение е важен и влиятелен принос на православните християни в икуменическия диалог. То е важен стимул и за привличане към православието на онези, които се срещат с православното богословие, търсейки истинския израз на християнската вяра, истинското изражение на едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. С тъга можем да отбележим, че когато, наситени от богословското съдържание на православната вяра и от еклезиологичното самоосъзнаване на Православната Църква, тези хора се докоснат до емпиричната реалност на православния живот и църковната организация, те се възмущават и засягат от противоречията, с които се сблъскват.

  В Америка, както и навсякъде в т. нар. „диаспора”, в действителност не е трудно колкото се може по-скоро да започне отговорен, открит и жизнеспособен процес към единение на Православната Църква. Това изисква обща ангажираност между православните юрисдикции за създаване на местни автономни или автокефални църкви. Ще е необходимо търсенето на верни пътища за изразяване единството на епископата; за изразяване правото на първенство; за обезпечаване координацията и сътрудничеството между църквите. Движението към тази цел няма да лиши патриаршиите и сестрите-църкви от подкрепата на общините, в които те до този момент виждаха „диаспора”. Напротив, ще бъде създадена по-пълнокръвна и полезна система за подкрепа на патриаршиите и сестрите-църкви. Движението по този път няма да лиши също така възникващите поместни църкви от подкрепата и мъдрите съвет от страна на патриаршиите и сестрите-Църкви. Напротив, те ще се радват, ако могат да оказват такова съдействие.

  Нужният „верен път” без особени усилия можем да намерим в еклезиологичното виждане на Православната Църква. Проблемът не се състои в намирането на нови формули или принципи. Той се корени в това, че еклезиологичните идеи на Православната Църква следва да бъдат богословски потвърдени и практически прилагани.

  Отговорът на въпроса: „диаспора или Църква” несъмнено трябва да бъде: „Не диаспора, а Църква”. В Америка и на други места, където Православната Църква пребивава на „територии, не принадлежащи исторически към православието”, както и в историческите такива, няма по-голяма необходимост от необходимостта да се живее според православната вяра, като бъдем верни докрай на истинската еклезиология на Православната Църква. Именно по този начин можем да преодолеем разделението и разколите. Именно така можем да носим достоверно свидетелство в света и сред останалите християнски общности. Именно така можем да донесем на членовете на Христовото Тяло радостта от църковния опит и достойна пастирска грижа, като ги подготвим за живот и служение на Христовото благовестие.

  19 ноември 2003 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * О. Леонид Кишковски е клирик на Православната църква в Америка (OCA, Orthodox Church in America), завеждащ на Отдела за външни връзки и междуцърковни отношения, главен редактор на списание „Православната Църква“ (The Orthodox Church). Публикуваният доклад е от Международната богословска конференция „Православното учение за Църквата”, Москва, 17-20 ноември 2003 г.

  Източник:  Pravoslavie.bg

• По делата им ще ги познаете – архимандрит Кирил Йончев

  Откъс от книгата на Георги К. Иванов „Българските църковни общини в Америка и Чикаго”

   

  Създаването на български църковни общини в Америка и тяхната дейност е резултат от желанието на нашите предшественици да практикуват православната си вяра на родния език и от стремежа за съхраняване на българската национална идентичност – език, култура, бит, традиции, етническа принадлежност.

  От наличните документи стана достояние, че Светият Синод на Българската православна църква в заседанието си от 12 юли 1907 взема първото си решение по отношение на духовното групиране и непосредственото единение на преселниците-българи в Америка с родината им, както и за удовлетворението на техните религиозни нужди. За тези цел изпраща и духовници в Новия свят.

  Повече от стогодишната история на българските църкви в САЩ и Канада е минала през различни периоди. В тях църковността често е била измествана. На преден план са излизали политически, етнически и идеологически елементи и личностни интереси. Важно място е заемала и политиката на българската държава по македонския въпрос – както преди 9 септември 1944 г., така и след това.

  През всичките тези години много духовници са дали своя принос за църковно-народното дело. Един от тях е Кирил Йончев – архимандрит на Българската православна църква и епископ и митрополит на Руската православна църква в изгнание и впоследствие – на Православната църква в Америка. Неговата роля и място в историята на българските църкви в САЩ, Канада и Австралия, вероятно ще бъде обект на нечие специално изследване. Това, което е коментирано за него досега, е доста противоречиво. Главното, с което се свързва неговият живот и дейност е разколът от 1963 г. Някои оправдават този разкол със стремежа за „запазване чистотата на църквата от комунизма” и отдават незаслужено кредит за това на еп. Кирил. От достъпните вече документи, писма и спомени на негови близки сподвижници, свещеници и хора, общували с него, както и от агентурните донесения, намиращи се в архивите на Държавна сигурност и МВнР, не може да се направи такъв извод. Нещо повече, голяма част от съвременниците му го осъждат и намират дейността му за анти-национална.

  В края на тази документална хроника ще се опитам да резюмирам най-характерното от историята на българските църковни общини, което определя различните периоди в тяхното развитие и дейност. Надявам се това ще улесни читателя да се види докъде стигнаха онези от тях, на които митрополит беше еп. Кирил Йончев. И да се оцени по-обективно неговата роля и принос към Българската православна църква – градивна или рушителна.

  Първият период (1907-1922) е периодът на истинското родолюбие, патриотизъм и идеализъм. Това е периодът, в който нашите предшественици осъзнават ролята на църквата за обединяване на емиграцията от свободното Отечество и поробена Македония и съхраняване на българското национално самосъзнание. Липсват политически, идеологически или етнически противоречия между тях. Ентусиазмът за строеж на църкви, в които да се служи на майчиния език е голям. Ръководител на Българската църковна мисия е архимандрит Теофилакт. Той като апостол кръстосва българските колонии в САЩ и Канада и организира църковни общини.

  Вторият период (1922-1937) е времето, когато Македонската патриотична организация (МПО) поставя под свой контрол мнозина от свещениците, църквите и духовния живот на нашата емиграция. Голямо място се отделя на патриотичното възпитание на роденото в САЩ и Канада поколение. Няма църква, в която да не се изучава български език, да няма ансамбъл за народни песни и танци, оркестър. В салоните на църквите са изложени национални носии, окачени са портретите на националните ни герои и народни будители. Изнасят се панихиди за загиналите за освобождението на Отечеството. Съхраняването на българския национален дух е най-важната задача, която МПО възлага на църквата. Православната вяра не подлежи на съмнение. Част от свещенослужителите са бивши членове на ВМРО или синове на загинали революционери. Неколцина от тях са били в състава на въоръжените чети, които са воювали за освобождаването на Македония. Други са изпратени от България с личната препоръка на Иван Михайлов. За всички тях няма нищо по-свято от съхраняването на българския национален дух и родолюбие. През този период ръководител на църковната ни мисия е протопрезвитер Кръстьо Ценов. Той се съобразява с ръководната роля на МПО. По тази причина църковният живот протича без особени катаклизми.

  Третия период (1937-1947) е този, в който еп. Андрей, изпратен от Светия Синод, пристига в САЩ. Това е и периодът, в който църковните ни общини са подложени на най-голями изпитания. Проблемите идват главно от политиката на България по македонския въпрос, която, след забраната на ВМРО (1934 г.) се приема като просръбска. Тази политика много скоро демонстрира и еп. Андрей. Тя е коренно противоположна от водената от МПО политика. В резултат идват основните противоречия между МПО и част от църковниците от една страна и еп. Андрей и Синода от друга. Тези противоречия водят до създаването на т. нар. „независима Църква“, в която влизат църквите под влиянието на организацията. Това става на конференция, проведена през февруари 1939 г. в Детройт, Мичиган. Този акт не е санкциониран от Синода в София.

  Деветосептемврийският преврат в България от 1944 г. примирява враждуващите страни за продължителен период от време. Общият политически враг е комунистическата власт в Отечеството. Неговата атеистична политика и стремежът да заличи насилствено българската идентичност на македонците, обединява емиграцията около църквата. Много скоро еп. Андрей огласява несъгласието си с тази политика в България и отправя упреци към Георги Димитров. С тези си действия той става приемлив за всички. Премахнати са основните противоречия. Стига се до

  Четвъртия период (1947-1963 г.) – учредяването на Българската епархия в САЩ, изборът на еп. Андрей за митрополит, регистрацията и приемането на Устав. Това е период, в който официалните връзки със Синода в София са преустановени.

  Епископ Андрей има нужда от помощник в митрополията и в църковните дела в САЩ и Канада. Той се спира на завършващия обучението си в Швейцария монах Кирил Йончев. “Повярвах, направих свръхусилия да наредя идването му (в Америка) с надеждата да видя един сигурен и предан на Спасителя Христа служител…Излъгал съм се бил.” До идването му в САЩ, името на Кирил Йончев не е известно сред политическата емиграция. Не са известни никакви негови анти-комунистически изявления или действия.

  Сприхавият и труден характер на еп. Андрей (виж разискванията от Синодалното съвещание проведено на 29 и 30 юни 1939 г. на стр. 48, и спомените на проф. Райкин), засилват опозицията на МПО и част от свещениците срещу него. Благовидният предлог да бъде махнат като митрополит, са неговата напреднала възраст и недобро здраве. Намерен е и негов заместник – архимандрит Кирил Йончев. Търсят се контакти и се очаква решение на този въпрос от Синода в София, независимо от „скъсаните” връзки и комунистическия режим на управление в България (виж писмото на о. Николов и срещите на о. Михайлов с Патриарх Кирил във Виена).

  

  Задрасканият текст в оригинала е: „Уведомени са, че същият (Пимен) е сътрудник на нашите органи, обаче да не се свързват с него по време на пребиваването му, а само, че могат да се свързват с него официално“.

  Идването на еп. Пимен в САЩ през 1963 г. (за неговото пристигане Държавна сигурност уведомява резидентурата във Вашингтон, че Пимен е сътрудник на нашите органи) се свързва с дългоочакваното от МПО и част от църковниците ограничаване властта на Андрей, последващото му отстраняване като митрополит и възлагане ръководството на епархията на Кирил Йончев. Отказът на еп. Пимен да ръкоположи в епископски сан архимандрит Кирил и последвалите събития могат да се определят като

  Пети период (1963-1976) – времето на разкола и разделението на българските църковни общини в САЩ и Канада с образуването на нова българска епархия. Причините за разкола не са имали никакъв политически характер. Доказателства за това намираме в писменните документи, оставени ни от участници или близки съвременници на тези събития (виж о. Стамболджиев, проф. Райкин, покайното писмо, което Кирил изпраща до патриарх Максим, разговорите между Кирил и Пандо Младенов в присъствието на българския генерален консул в Торонто), както и в архивите на ПГУ-ДС и МВнР, приложени към съответните части на тази хроника. На фона на тези документи и исканата хиротония за Кирил от Пимен т.е. от Синода, политическите аргументи, представени впоследствие са несъстоятелни. Нека не забравяме, че първото отделяне на църкви в САЩ от Синода в София става през 1939 г., когато в България все още няма комунистически режим.

  Еп. Кирил не е вдъхновителят на разкола, нито основната фигура, която го провежда. Това са ръководството на МПО с благословията на Иван Михайлов и свещениците Георги Николов, Васил Михайлов (същите от 1939 г., виж част ІІ) и Георги Недялков. Затова за десетилетия църквите са наричани „църквите на МПО”, а не „на Кирил“ (Йончев). Той е единственият, който отговаря на условията да бъде въздигнат в епископски сан и мълчаливо чака своя час. Не бих искал да прокарвам конспиративни елементи в тази история. Но ако свържем факта, че Кирил Йончев е духовен син на епископ Пимен и годините около и след 9 септември 1944 двамата прекарват заедно в Бачковския манастир, както и някои събития от това време, можем да стигнем до многозначителни изводи. Известно е, че преди 9 септември в Бачковския манастир са отсядали партизани. Прикритие там е намирал и Антон Югов – първият министър на вътрешните работи в правителството на Отечествения фрон, по чието време новоустановената власт избива без съд и присъда няколко десетки хиляди българи. След 9 септември 1944 г. на Пимен се приписва участие в елиминирането на нелегалната антикомунистическа организация „Неутрален офицер.“ С неговото име се свързва и провала на заговора, подготвян от Дамян Велчев за сваляне на Отечествено-фронтовската власт. Там, в манастира, ген. Велчев се е срещал със съзаклятниците си. През 1946 г. с редовен паспорт и синодална стипендия Кирил Йончев заминава за Швейцария да продължи духовното си образование. Оттам – в САЩ. Защо митрополит Пимен не пожелава да го въздигне в епископ? Не мога да гадая. Може би е било по-добре да остане близко до МПО и далече от Синода в София. Така би бил по-полезен за нечии цели.

  Осъзнал силата и влиянието на МПО върху емиграцията вече като епископ, Кирил става неотменен атрибут на конгресите им, участвува в техните провеждания и заема почетно място в техните президиуми (виж изданията на в-к Македонска Трибуна от това време, д-р Гаджев, Пандо Младенов). Той „громи” публично политиката на българската държава по въпроса за Македония. Това е, което патриотично настроенените емигранти искаха да чуят от устите на българските епископи тук – признание, направено от о. Гошо Николов при срещата му с пълномощния министър Любомир Попов, който нарича о. Николов „най-главния от поповете” (приложение ІІ-19). Тази позиция на Кирил му дава безрезервната подкрепа на МПО, а от там и властта върху църквите, подкрепяни от Организацията.

  След 1970 г. започва нова „битка” за православните християни в Америка и тяхното обединяване под една юрисдикция. Този „битка”, водена дълги година от Московската патриаршия, сега е възложена на Православната църква в Америка (доклад на о. Леонид Кишковски, публикуван в сайта на ПЦА).

  Междувременно еп. Андрей умира (1972 г.). Синодът от София, къде по собствена инициатива, къде по внушения от Държавна сигурност експериментира с административни структури, епархии, епископи и свещеници за църквите ни в САЩ. Това не се отразява положително на позициите и авторитета на БПЦ. На сцената е и Македонската църква в САЩ и Канада, подкрепяна от Белград. Малко по малко влиянието на емигрантите от Пиринска и Егейска Македония с българско самосъзнание в ръководството на МПО намалява. Като следствие, позицията на Кирил Йончев в организацията също отслабва. Това налага бързо ориентиране в новосъздалата се обстановка. Той вижда по-добро бъдеще за себе си в Православната църква в Америка, отколкото в Руската православна църква в изгнание (писмото от еп. Ирений до Синода в София от 1972 г.), още по-малко в българската. Изгонен от руснаците-царисти, той еднолично влиза в преговори с ПЦА, към която преминава заедно с църквите през 1976 г. Това може да се отбележи като

  Шести период (1976-1990). Както казва един от най-възрастните наши свещеници по това време, отец Васил Михайлов, „с преминаването на нашата епархия под юрисдикцията на Православната църква в Америка загубихме всичко. Загубихме нашата вярност към скъпото ни Църковно народно дело”. Това не смущава еп. Кирил. Много скоро ПЦА му възлага и управлението на диоцеза на Западна Пенсилвания, състоящ се от чисто руско-американски православни църкви, в които руското доминира. Техният брой надхвърля два пъти този на църквите от българския диоцез. Това му дава голяма сила и спомага за утвърждаването му като важна фигура в ПЦА. Той започва безпрецедентна атака към църквите, останали към Синода в София. Използва всякакви средства те да преминат под неговия омофор – интриги, полиция, съдебни дела, политически шантаж (писмото на патриарх Максим до еп. Теодосий, приложение V-31).

  Еп. Кирил компенсира липсата на православни свещеници – българи, с такива, обърнати в православието от католическата или евангелските църкви. Тъй ги въвежда в православната вяра и ги назначава в няколко от българските църкви. Това поставя началото на обезбългаряването на тези църкви. „Щом американски протестантски свещеник се загнезди в наша църква, тя е загубена за българщината“, казва Пандо Младенов на срещата си с еп. Кирил в присъствието на българския консул в Торонто.

  В тези си действия той е подкрепян от ПЦА и поощряван от политически лица, загубили вяра, че комунизмът в България някога ще падне от власт. Оттук насетне започва да се създава погрешното мнение, че Кирил Йончев спасява църквите ни в САЩ и Канада от влиянието на безбожническия комунистически режим в България. За щастие, намират се и такива, които, повярвали или не, че ще дойде края на комунизма в България, се противопоставят на безумието и успяват да съхранят голяма част от църквите от домогванията на еп. Кирил. Сред съхранените е и църковната община „Св. София“ в Чикаго, която остава вярна на майката – Българската православна църква.

  Независимо от действията си, насочени срещу родната църква, еп. Кирил продължава да търси контакти с нейни представители и да моли за разрешение за съслужение, свещеници, свещено миро и други църковни атрибути. Доказателство за това са срещите му с проф. Събев и епископите Йосиф (Диков) и Симеон и желаната от него, но отхвърлена от патриарх Максим среща през 1978 г. (документите са приложени към част ІV). Накрая идваме до 1990 година, когато еп. Кирил изпраща покайното си писмо до патриарх Максим. Моли за прошка за всички сторени грешки, признавайки, че действията му са били плод на човешка слабост и малодушие.

  Това събитие може да се определи като Седми период (1990-2007). Светият Синод опрощава противоканоничните деяния на еп. Кирил. Очакванията, че с опрощението той ще се завърне към майката-Църква обаче не се оправдават. Покаянието му се оказва неискренно.

  Започналият разкол в БПЦ предоставя нови възможности на еп. Кирил. Той се възползва от неосведомеността на новопристигащите емигранти и настъпилия смут сред вярващите. Със съдействието на някои шарлатани-авантюристи расоносци, преследващи лични цели и облаги, успява да създаде няколко нови църковни общини към своята епархия, т.е. към Православната църква в Америка. Това води до поредното обтягане на отношенията между БПЦ и ПЦА. Еп. Кирил отново е обявен за персона нон грата и общението с него е преустановено. Така се стига до осмия, последен период от историята на българския диоцез към ПЦА.

  Осмият период (2007-2011). Еп. Кирил почина през 2007 г. След неговата смърт ПЦА суспендира Устава на епархията и нейното ръководство фактически беше узурпирано. През м. ноември 2010 г. на специална епархийска конференция беше приет нов устав. На конференцията са присъствували двама или трима низвергнати български свещеници, които са дали своя глас за промените, предавайки българските национални църковни интереси. Променени са всички членове от стария устав, в които изрично е записано, че не подлежат на промяна. Подменена е била волята на създателите – всички онези българи, чиито патриотизъм и любов към Отечеството не подлежат на съмнение. Променени са били членовете от устава, отнасящи се до българската принадлежност и духовната връзка на диоцеза с България; богослужението да се извършва на български език, както и условието митрополитът да бъде българин или американец от български произход (приложение V – 42 стария устав и 43 новия устав). Пъпната връв на църквите, създавани и строени от нашите предшественици и нас с майката-Църква е отрязана.

  Броят на църквите в т. нар. Български диоцез към ПЦА, които Кирил Йончев отдели през 1963 г. от Българската православна църква заедно с няколкото, създадени по късно е 18. В тях само трима или четирима от свещениците са с български произход. Пръснати са из целите Щати – на Източното и Западно крайбрежие, на Север и Юг. Съгласно каноните на Православната църква, епархиите се организират на географски принцип. Следвайки този принцип, наличието на епархия, в чийто състав влизат църкви, пръснати като тези, намиращи се сега под юрисдикцията на Българския диоцез, не е нормално. Трябва да се очаква в най-близко бъдеще тези църкви да преминат към тези епархии на ПЦА, в чиито географски райони се намират. Това ще доведе до закриване на Българската епархия от регистрите на Православната църква в Америка. Докато това време дойде, трябва да има избран митрополит на мястото на покойния еп. Кирил. За избори се съобщава в броя от 15 юни 2011 г. на излизащият във Форд Уейн, Индиана Ft. Wayne Journal-Gazette. Публикуваното съобщение гласи, че на 7-9 юли (2011 г.) ще се проведе избор на митрополит на Българския диоцез към Православната църква в Америка. Посочени са двамата кандидати – о. Александър Голицин и о. Пол Гасиос. В сайта могат да бъдат гледани и видео-записи, в които двамата кандидати разказват за себе си и вижданията си за бъдещето на Българската епархия.

  Архимандрит Александър Галицин е роден в Сан Франциско, Калифорния. Казва, че прародителите му са руски емигранти, избягали по време на Октомврийската революция. Баща му е раждан в САЩ. Майка му е американка от мормонско семейство. От дете е свързан с Руската църква, а впоследствие – с Православната църква в Америка. Високо образован, с докторска степен от Оксфорд, Англия. Специализирал в Гърция. Няма практика на свещенослужител. Преподава повече от 20 години в Milwaukee’s Marquette University, в катедрата по богословие. Не е много сигурен, че иска да замени академичната си кариера с такава на администратор в църковна организация. За бъдещето на Българския диоцез няма конкретно виждане. Смята, че в близко бъдеще ПЦА ще обедини православните църкви на континента. Тогава етническите (в т. ч. българските) църкви ще изчезнат.

  Протопрезвитер Пол Гасиос е роден и израснал в Детройт, Мичиган. Родителите му са гърци. Естествено е принадлежал към Гръцката православна църква. Много млад преминава към ПЦА. Има магистърска степен по социални науки. От около 15 години е практикуващ свещенослужител. Застъпник е на тезата, че в църквите към българския диоцез, и не само, единственият език на богослужението трябва да бъде английският – така и така богомолците не разбират църковно-славянски, казва той. Няма нищо против етническата принадлежност и предпочитанията на хората към културното им наследство, но не споделя практиката църквата да бъде място за социални контакти и нецърковни прояви т. е. отрича функциите на църковните общини във вида и целита, за които са били създавани. Да му припомня думите на екзарх Йосиф: „Българските църкви не са място като другите църкви, място само да се кръстиш. Те са място за народна съпротива”. В наши дни, далеко от Отечеството, църквите ни са място за родолюбие! Отец Пол очаква в следващите няколко години църквите от епархията да се реорганизират като епархийски наместничества, ръководени от старши свещеник и да бъдат на подчинение на епархийски архиерей от ПЦА, на чиято територия се намират (георграфския принцип). С това той вижда и закриването на Българския диоцез. Изразява тревога за не много ясния статут на ПЦА. (Има сериозно напрежение в Православния свят по отношение на дадената от Московската патриаршия автокефалност на Православната църква в Америка – бивша руска митрополия). Казва, че ако се случи последната да възстанови подчиненото си положение на Митрополия към Московската патриаршия както преди, то той ще напусне ПЦА и ще се върне отново към Гръцката православна църква. Основание за това бил фактът, че повече е грък, отколкото руснак, допълва отец Пол. А ние, които се чувствуваме ни повече, ни по-малко, само българи (- американци) и сме построили или сме се грижили за вече построените от нашите предшественици църкви, които сега той може да оглави, нямаме ли право да ги запазим като български преди той да реши за себе си накъде да върви?

  Кой от нямащите нищо общо с българския народ, Българската православна църква, българската история и българската култура, ще бъде новият митрополит на т. н. Български диоцез? Архимандрит Александър – американец от руски произход, или протопрезвитер Пол – американец от гръцки произход? Отговорът беше даден на 9 юли 2011. Избран е архимандрит Александър. Скоро след избора си, той дава интервю. На въпроса откъде се взе този така наречен Български диоцез към Православната Църква в Америка, проф. д-р Александър Голитцки отговаря: „Аз не зная откъде тази група (!), тази, на която аз наскоро бях избран за митрополит, идва. Наименованието е „български”, но фактически повечето от хората, или техните родители или прародители, идват от там, където сега е Северна Гърция. Те са славяно-говорещи от Северна Гърция.” Да се смее ли човек, или да плаче?

  С този избор на митрополит се слага край на българщината в тези църкви. Оттук нататък трябва да се очаква подмяна и на малкото останали свещеници от български произход, въвеждане на английския език и песнопение в свещенослуженията, отслабване и изчезване на българският етнически елемент и език от църквите. Не съумяхме да се противопоставим на чуждите посегателства. Някои българи дори съдействуваха това да се случи, други гледаха с безразличие, а трети аплодираха възторжено късането на жива плът от снагата на Българската православна църква! (виж в-к България, брой 7-14 юли, 2011). Не е ли тъжно! Какво ли са имали предвид авторите на публикацията, отпечатана в „Македонска трибуна” – броя от 4 април 1963 г. (приложение V-4.1,2)? Прочетете го: На 25 март в Дитроит още веднаж бе подчертано родолюбието на нашата емиграция и готовността да се бранят църквите ни от всякакви чужди посегателства… На втората страница: Църква и народ единни в решителния момент. Този призив дали не е отправен към нас? Къде сте сега майко-Църква, родолюбиви народе, Отечество?

  Проследявайки всички тези факти и документи, не следва ли да се запитаме: Ако Кирил Йончев е запазил „чистотата на (Българските) църквите от комунизма”, то къде са тези църкви сега? Къде и какви са тези църкви повече от двадесет години след края на безбожния режим в България? Няма ги. Те вече не са български! В повечето от тях Божествената света литургия се служи на английски, не се споменават българските светии, войнство, народ и Патриарх. Не се празнуват българските религиозни и национални празници. Българската църква, българската държава и българската диаспора в САЩ загуби материални, културни и исторически ценности – църковните сгради, икони, иконостаси, църковна утвар, свещени книги.

  Какво е спасил Кирил Йончев? Спасил или предал? И ще успеем ли да запазим каквото е останало?

  .

  Гeoрги К. Иванов

• <<
• 1
...
• 89
• 90
• 91
• 92
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
...
• 416
• >>