Всички авторски страници

Авторски

• Българско семейство живее в океана

  Пясък вместо сняг и палми вместо елха. Така изглежда Коледа за Мира, Иво и 11-годишната Мая, които от две години живеят в открити води. Преди две години Мира и Иво от София продават къщата си в Канада, където живели 15 години, напускат работа и се преместват да живеят в океана. На лодката родителите взимат и дъщеря си Мая, която отписват от училище. 17-годишният им син Виктор обаче не пожелава да ги последва и остава да живее при приятели. Днес семейството живее с около 100 долара на месец, лови риба, за да се изхранва, и обучава дъщеря си на лодката.

  Екипът на Нова ТВ ги открива в Тобаго – дни след като са пристигнали от Тринидад и преди да отплават за Барбадос.

  

  След като България им става тясна, се местят в Канада. 15 години по-късно, обаче, напускат и този континент, продават къщата си и заживяват в океана.

  „С парите от къщата инвестирахме за лодка и за всичко необходимо. Също така ни останаха от спестяванията, за да можем в продължение на няколко години да пътуваме и да се изхранваме. Не си купуваме неща от рода на дрехи, обувки, вещи” – разказва Мира.

  Съвременните последователи на Робинзон Крузо прекарват в океана по около два дни. След това пускат котва пред някой плаж и с каяк стигат до брега. Лодката обаче е техния дом, както и училището на Мая. Родителите й пък са нейните учители.

  Но освен романтика, животът в открито море носи и страх.

  Като през онези две кошмарни денонощия, които семейството прекарало в океана между Мексико и Куба, а силна буря почти преобърнала лодката им. Простили на бурята, но не я забравили.

  Какво друго разказва семейството за живота си в открити води гледайте във видеозаписа:

  .
  

• Хиляди бездомни живеят в тунелите под София

  Българската столица е прорязана с подземни трасета

  .

  Владимир Йончев, Svobodnoslovo.eu

  

  Цял подземен град живее под улиците на София. Столицата е прорязана от стотици километри тунели. Някои са толкова големи, че в тях дори може да се движат автобуси. Сега катакомбите са свърталище на хиляди клошари. Според очевидци там се крият между 10 и 20 хиляди. Бройката е нереална, но не можа да уточни колко бездомници живеят в тунелите. Шест групи катакомби има София. Първата е т.нар. тунел на властта. Той започва от парламента, минава под Президентството, Министерския съвет, ВМА и завършва в Южния парк, в близост до Правителствена болница. Това е единственият тунел без клошари. Той се пази денонощно. Застлан е с бетон и през него спокойно минава камион.

  Крадци складират плячката си в тунелите, лятото клошарите се местят под Паметника на Съветската армия. Жени и деца живеят в „апартаменти“ край тръбите на парното при над 35 градуса жега.

  Десетки километри тунели кръстосват земята под София. Под строга охрана е само тунелът на властта, който свързва парламента, Президентството, Министерски съвет, ВМА и излиза в Южния парк. Под Редута са старите армейски бункери. Те са сред най-добре оборудваните подземия. Някои от тях са на 5 етажа. Но са влажни и през зимата не се използват за живот. Край ТЕЦ „Земляне“ в стари бомбоубежища са складовете за военновременни запаси. От входове под Ректората и Духовната академия се влиза в стари римски катакомби. При Паметника на Съветската армия и в докторската градина са двата изхода на тунела Бронкс. Наречен е така, защото през лятото е свърталище не само на клошари, но и на наркомани. Най-голямото свърталище на бездомници са тръбите на парното. Магистрални тръбопроводи започват от всички ТЕЦ-ове в София. След хиляди разклонения те достигат на практика до всеки дом.

  След публикацията на „Стандарт“ за подземния град, в който живеят хиляди, институциите замълчаха. Защото няма една инстанция, която да отговаря за тунелите. Охраната им е ангажимент на „Топлофикация“, ВиК, „Пътища и съоръжения“, БТК, улично осветление, енергото. „Топлофикация“ дори отрече в нейните тунели да живеят хора. Наш екип слезе в подземията на София, за да види дали това е така.

  

  На метри под нас живее друг град. Непознат. Мръсен и потаен, опасен… Малцина са се престрашавали да влязат в него. Запитвали ли сте се някога къде отиват всичките клошари и просяци през зимата? Когато температурата е минус 20, изглежда, че са се скрили вдън земя. И това е самата истина.

  Магистралните тръбопроводи на парното са апартаментите на подземна София. Входовете към тръбите са стотици. Повечето са затворени. Но хората редовно разбиват по някой по-закътан проход, за да могат да се сврат на топло.

  Подземните хора не желаят да бъдат притеснявани. Още на влизане видяхме светлина и чухме човешки стъпки. Последвахме ги, но те изчезнаха при първите разклонения.

  Извън тунелите успяхме да говорим с няколко клошари, които ни предупредиха, че не сме добре дошли. „Вътре живеят всякакви. Не влизайте, само от там още не са ни изгонили“, разказа битник, който срещнахме близо до един от входовете. Според него шансът през деня да се намери някой в тази част на тунелите е малък. Всички излязохме да припечелим по нещо, прибираме се чак вечер. Ако влезете тогава, ще срещнете много народ, но

  не гарантирам, че ще излезете –

  каза той.

  Сред клошарите наистина има избягали затворници и бандити. Те обаче са малцинство. Повечето са несретници, които съдбата е оставила без дом. Един от клошарите, с които говорихме, се оказа бивш учител. Преди години тръгнал да си търси късмета в Германия. Когато се върнал, нямал нито дом, нито семейство.

  Около тръбите не е хотел „Риц“. Но определено става за живот. Температурата е над 30 градуса. Чак неприятно горещо, но все пак става за живот. Магистралният тръбопровод представлява 2 огромни тръби, в диаметър колкото човешки ръст. Между тях има достатъчно място спокойно да се разминат двама души. Тръбите са легнали върху бетонни подпори. Така под тях остава ниша, висока около 60-70 сантиметра. В нея също може да се спи уютно. Но не това са „апартаментите“ на клошарите. Начесто около тръбите има оширения. Някои са колкото една стая. Други обаче са

  огромни зали

  Те обикновено са на различни нива от тръбите, по които лесно се слиза и качва по метални стълби. Където стълбите липсват, обитателите са оборудвали праговете с дебели гумени маркучи от кабели, по които се слиза и качва. Жиците вероятно отдавна са предадени на вторични суровини.

  Под едно от най-оживените места в столицата са най-големите подземни пространства. Това са 2 помещения. По-малкото е високо около 15 метра, дълго около 25 и широко 20 метра. От него се влиза в голяма зала, която е поне 2 пъти по-голяма. От едното до другото се върви по начупен коридор. Именно тези зали са местата, където се разклонява магистралният тръбопровод. До таваните водят шахти с метални стълби. Капаците са заварени отвътре. В големите зали температурата е по-поносима. На няколко места тръбите са пробити. Водата обаче е прекалено гореща и трябва да се изстуди, преди да се ползва.

  Входът, през който екипът ни влезе, е на 30 метра от една от най-луксозните сгради в София. Запазваме го в тайна по две причини – да не тръгнат неподготвени хора под земята. И защото тръбите са едно от малкото останали места, където все още могат да се приютят несретниците. Освен това в продължение на стотина метра изолацията на тръбите се е разпаднала и всяко движение предизвиква облак от стъклена вата, която е опасна за здравето.

  В малката отсечка, която екипът ни успя да обходи, забелязахме поне 6 места, които са с видими и съвсем пресни следи от живот.

  По тях са застлани черги, палта. На едно от тях имаше бисквити с дата на производство 5 януари 2006 г. В подземията очевидно спят и жени, и деца. Намерихме лак за нокти и розови детски ботушки. Всички вехтории обаче са скромно количество в сравнение с огромния брой празни бутилки от всякакъв алкохол.

  Личи, че хората на подземията са изкарали част от прехраната си с кражби. Видяхме луксозна чанта. Около нея бяха захвърлени пачка фактури, които вероятно са били в нея. Имаше дори тасове от рено, очевидно свалени с цел да се продадат за стотинки.

  Тръбите на парното са годни за живот само през зимата. През лятото в тях е непоносимо горещо. Тогава клошарите се местят в тунела Бронкс. С това име са известни галериите, които са под Паметника на Съветската армия и достигат Докторската градина. В момента те са здраво заключени.

  .

  Някои бездомници заслужават доверие, други винаги ще си останат скитници

  Знам на кого да дам и от кого да взема. Сирачето купи подарък на сина ми за 60 лева – разказва благодетелят на Китаеца

  Бате Цецо. Така се представя този изключителен човек, който е направил от живота на един бездомник щастлива приказка. Преди година приютил момче, което 22 г. живяло на улицата, дишало лепило и просело. Благодарение на него сега Китаеца, водачът на безпризорните деца, за когото ви разказахме във вчерашния брой, е друг човек. По време на целия разговор бате Цецо ни убеждава да не пишем името му. Не се притеснявам от нищо, но доброто не се прави, за да се изтъкваш. Ще кажат хората: ти го прибра това момче, за да се перчиш по вестниците. След час увещания се съгласи да го снимаме, но с уговорката да напишем само малкото му име.

  – Как решихте да помогнете на Китаеца?

  – Видях го, че се върти около кооперацията, виждал съм го по градинките, по улицата. На всеки човек трябва да помогнеш, ако можеш. Приютих го и му казах – изчисти стълбището. Почна да чисти, да си изкарва парите. Имам няколко къщи в провинцията. Пращам го по тях да оглежда, да не са замръзнали тръбите, да няма нещо счупено. Да обере овошките. Стои 2-3 дни, връща се. На партера имаме една обща стая, която сега не се използва. Свиках събрание на кооператорите и решихме, че ще я направим портиерна. Ще хвърля 2-3 хиляди за ремонт, но Любо ще си живее там и блокът ще си има портиер.

  – Как му имате доверие, не се ли притеснявате, че ще ви завлече?

  – Като погледна човек в очите, малко да поговоря с него и веднага го усещам дали трябва да му имаш доверие или не. Има бездомници, които не заслужават доверие. Даже боя, който са яли, им е малко. Но част от тях заслужават да им се повярва. Те са изоставени на улицата. Не искат да правят лоши неща. Но ги правят от изнемогване, от немай къде.

  – Китаеца подвеждал ли ви е досега?

  – Никога. Веднъж слизам пред входа и му давам 2500 лева да ги занесе на едно място. В тоя момент ме видя приятел и лошо му стана. Пита как му имаш доверие. И му казвам: пълно доверие му имам. Аз редовно го пращам с детето си. И някои хора го питат: „Иво, какъв е тоя циганин с тебе?“ И детето ми веднага скача и го защитава. На рождения ден на дъщеря ми беше и Китаеца. В заведението ме гледаха с учудване. Но аз им казах: Това също са хора. Те работят и заслужават да бъдат на рождения ден. А там питиета, уиски, каквото Китаеца в живота си не е виждал. Викам си, сега ще вземе да се напие. Изпи 2 чашки и каза – стига толкова.

  – Китаеца първото момче ли е, което приютявате?

  – Не. Преди време приютих един Боби. Но той си остана боклук. Дадох му стая. Но той пак почна да диша лепило. Ходеше да иска храна и казваше, че аз съм го пратил. Изпратих го при майка ми, стоя там един месец. Всичкото желязо, което видял в двора, го беше предал на вторични суровини. И го изгоних. Една година по-късно дойде, извини ми се и пак поиска да го приютя. И сега моли Китаеца да говори с мен, да го взема. Няма да го направя. Изпуснал си е шанса. И други са идвали при мен. Но ги гледам и веднага ми става ясно, че скитничеството им е вродено. Но има момчета, на които, ако им подадеш ръка, стават хора. И са много по-точни от някой българин, дето се има за голям философ. Ако Любо се издъни, няма да обеднея. Но съм му дал шанс. Той да си прави сметката.

  – Познавате ли друг заможен човек, който да помага на бездомници?

  – Познавам много заможни хора. Някои сигурно не са милионери, а милиардери. Досега не съм чул някой от тях да помогне. Те гледат с пренебрежение на тези хора. Преди Нова година от парите, които съм му давал да чисти стълбището, Любо си е отделял. И на Коледа купи на детето ми автомобилче с дистанционно. За 60 лева. Като го видях, не знаех на кой свят съм. Детето ми не е останало без играчки, всичко мога да му купя. Но Китаеца ми казва: „Иво си я хареса на една витрина, аз му я обещах.“ Казва: в живота си не съм получавал играчка, нямало е кой да ми купи. Вие разбирате ли какво е такъв човек да спести 60 лева? Да не ги изяде, да не ги изпие, а да купи на моето дете играчка. Сега детето ми си я пази в стаята с гордост. И се хвали: „Това ми е подарък от Китаеца.“

  – А как приеха съседите това, че Любо идва да живее в техния блок?

  – В началото бяха учудени. Звъняха ми на вратата и питат: „Цветане, какви ги вършиш, имаш ли му доверие на този?“ Но сега сами ми звънят и ми казват: „Цветане, дай го твойто цигане да ни помогне.“ И вече със спокойствие го оставят в апартаментите си да им чисти.

  – Той беше много горд за това, че полицията вече е променила отношението си.

  – Това е вярно. На няколко пъти идваха, търсят Китаеца, други бездомници им казали, че в еди-каква си беля се е забъркал. А аз знам, че преди седмица съм го пратил в провинцията при майка ми, звъня и казвам на полицаите – чуйте сега къде е Китаеца.

  – Колко богат човек сте?

  – Аз съм богат със сърцето си. Затова Господ ми дава. Защото знам на кого да дам и от кого да взема. Откакто се помня, се грижа за децата си. Ако Любо е разумен, никога няма да го изоставя. Може да имам 10 лева, но 5 ще дам на него, само за да не краде и да не се занимава с глупости. На мен тоя живот ми е ясен. Аз не съм бил като него без дом, но съм израснал на улицата. Тарикатският живот ми е ясен. Аз не се притеснявам от улицата. Защото има хора, които се имат за много нещо, но като ги пуснеш на улицата, са пълна нула. Може да имаш много пари, да си много умен, но като излезеш на улицата и не можеш да се оправиш, е друго. Там е законът на джунглата. На Любо съм му казал да си прави сметка. Някои се опитват да го използват. Един съсед ми казва: „Прати момчето да пренесе едни плочи“. Аз му казвам: „Китаец, това е тежка работа. Прави си сметка колко ще ти струва. Ако им е много, да си викнат хамалска фирма“. Уча го да знае коя работа колко струва. Човекът може да няма пари, но все една стара дрешка може да му даде, а не само да го използва.

  .

• Пастирската практика на Изток и Запад

  Отец Антъни Хюз (Antony Hughes),

  Антиохийска православна църква „Св. Богородица”, Кеймбридж, МА, САЩ

   

  Може да се каже, че Източната църква се придържа към модел на лечение, който смята греха за болест, а Западната църква клони към юридически модел, който възприема греха като нравствен провал. За Православието Църквата е болница на душите, арена на спасението, където с благодатта на Бога вярващите възлизат “от слава в слава” (2 Коринтяни, 3:18) в съюз с Бога, при което се съединяват благодатта и човешката воля. Изборът, предоставен на Адам и Ева, остава нашия избор – да възлезем към живота или да слезем към тлението. За западните християни, без значение дали те възприемат Църквата като съществена, важна или случайна, моделът на греха като морално поражение се основава на божественото избраничество и придържането към морални, етични кодекси като лек за греха и гаранция за вярност. Независимо кой налага кодекса – църковната власт или личната съвест, резултатът е един и същ.
  Вярно е, че идеята за спасението като процес не липсва на Запад. (Човек може да си припомни като примери западните мистици и движението на Уесли). Въпреки това, съществените богословски основи на Източната и Западната църква по отношение на прародителския или първородния грях са драстично противоположни. Разликата е очевидна, когато се разглежда самото понятие за етика. За Западната църква етиката често предполага придържане единствено към външна система от правила; за Източната църква етиката означава “възстановяване на живота в пълнотата на свободата и любовта” (Yannaras, 1984, стр. 143).

  Съвременната психология кара повечето болногледачи-християни да виждат греха като болест, така че на дело юридическият подход често се смекчава. Желанието да се търси помощта на психиатри, когато това е необходимо, предполага разширяване на определението за грях от морално нарушение към човешко състояние. Това е правилно развитие. Когато разпознаем греха като болест, това ни помага да разберем, че проблемът на човешкото състояние обхваща много нива и дори може да има генетичен компонент.

  Интересно е, че християните от различни църкви преоткриват психологията на духовните писатели на древната Църква. Открих това в една зала на университетската семинария „Орал Робъртс” преди 25 години, когато четох “Житието на блудницата св. Пелагия.” В този момент започна пътуването ми към Православието и свещеничеството. Пастирите и учителите на древната Църква са вдъхновени от православната гледна точка, изложена в тази статия – смъртта като проблем, грехът като болест, спасението като процес и Христос като Победител.

  Грехът като пропускане на целта или, казано другояче, като провал да се реализира пълния потенциал на дара на човешкия живот налага постепенен подход към душепастирството. Целта е единствено да се постигне екзистенциално преобразяване отвътре чрез растеж в общение с Бога. Всекидневните грехове са повече от морални нарушения; те са откровения за падението на човешкия живот и доказателства за лична борба. “Покаянието означава да отхвърлим смъртта и да се съединим с живота” (Yannaras, 1984, 147-148).

  В Православието ние се съсредоточаваме повече върху движението и целта, отколкото върху греха. Един мъдър сръбски православен свещеник веднъж отбелязва, че Бог се грижи за насоката на нашия живот, а не за подробностите му. И Библията указва чудната истина: „Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи? Но в Тебе е прошката” (Псалом 129:3-4). Пътят е отворен за всички, които искат да поемат по него. Запитали веднъж един млад монах: „Какво правите по цял ден в манастира?” А той отговорил: „Падаме и ставаме, падаме и ставаме”.

  Сакраменталният подход в Източната църква е неразделна част от душепастирството. Терапевтичният възглед освобождава тайнството изповед в Православната църква от склонността да му се приписва юридически характер, което води до строго определени, безлични епитимии. В Православието тайнствата се разглеждат като средства за разкриване на истината за човечеството и Бога (Yannaras, 1984, стр. 143). След светото кръщение ние често се проваляме в нашите усилия да осъществим призванието си и да разчистим образа в душата си. Седемдесет пъти по седем се връщаме към тайнството не защото то е отбиване на номер (днес се изповядваш, утре пак грешиш), а защото смирението е труден за учене урок, истинската промяна не става светкавично и ние се нуждаем от Божията помощ. Изцеляването става бавно. Тайнствата изобщо не са магически или автоматични обреди (Yannaras, 1984, стр. 144). Те са лични, изпълнени с благодат събития, в които нашият доброволен отклик на Божията благодат се приема и освещава от Бога. Дори и в протестантските среди, които отхвърлят изповедта като тайнство, призванието да се служи на олтара често играе подобна роля. Показателно е, че православното тайнство изповед винаги се извършва лице в лице и никога в будки за изповед, каквито виждаме на Запад. Грехът е личен и изцелението трябва да бъде също лично. Затова нищо в неподправеното душепастирство не може да бъде безлично, автоматично или предварително планирано. В Православието рецептата е пригодена за пациента такъв, какъвто той или тя е, а не какъвто той или тя трябва да е.

  Юридическият подход, който преобладава на Запад, често прави душепастирската практика студена и автоматична. Нито съсредоточаването върху добрите дела, нито само вярата са достатъчни за преобразяване на човешкото сърце. Дали положителните външни критерии означават във всички случаи душевна промяна? Някои клонове на християнското душепастирство много често разчитат на прилагането на уж подходящи цитати от Библията, за да повлияят поведението на човека, сякаш убеждаването му в истината на Свещеното Писание е достатъчно. Вярата в Библията може да е началото, но истинската промяна не се изчерпва с мисленето. Преди всичко тя е въпрос на екзистенциално преобразяване. Трябва да се промени самия начин на живот – от самобитност към общение. Нека да обясня.

  Смъртта е причинила промяна в начина, по който се отнасяме към Бога, към другите и към света. Нашият живот се ръководи от борбата за оцеляване. Янарас пише, че ние не смятаме себе си за личности, които споделят обща природа и цел, а за самостоятелни индивиди, които оцеляват във взаимна конкуренция. Под влиянието на смъртта ние се отчуждаваме от Бога, от ближните и от самите себе си (Yannaras, 1984). Господ Иисус в тази връзка казва: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Матей, 16:25). Спасението е промяна от трагичното състояние на отчуждение и самобитност, което завършва със смърт, към състояние на общение с Бога и ближните, което завършва с вечен живот. Според православното гледище трябва да настъпи преобразяване на този начин на съществуване. Ако избраните се спасяват по заповед, а не по избор, тази промяна е излишна. Съдебната зала не е мястото, където се постига изцеление или преобразяване.
  В душепастирството трябва да се упражнява голяма гъвкавост, ако искаме да постигнем истинска промяна. Трябва да работим с хората такива, каквито са, а не каквито трябва да са. Нравствените и етичните кодекси несъмнено са ръководство, но не и цел сами по себе си. Като пастир, на когото е възложено лично да познава живота на хората, знам, че тяхната рязка промяна от точка А към точка Я е невъзможна. Ако с Божията помощ установим коя е точка Б, можем да постигнем истински напредък. Всяка стъпка е истинска. Ако можем да сме верни в малкото, Господ ще ни даде по-късно и голямото (Матей 25:21). Не трябва да насилваме интимния процес на истинската промяна, който е безкраен. Като свещеник и изповедник казвам на тези, които идват при мен: „Не знам какво Ви очаква в това духовно приключение. То ангажира Вас и Бог, но ако разрешите, заедно ще изминем този път”.

  Един румънски свещеник неволно чул изповедта на закоравял престъпник пред стар йеромонах в претъпканата килия на комунистически затвор. Той видял, че йеромонахът започнал да плаче. Той не казвал нищо, а само плачел, докато човекът свършил изповедта си. Накрая рекъл: „Синко, другия път бъди по-добър”. Янарас пише, че призивът на Църквата към човечеството, ранено и унижено от „терористичния Бог на юридическата етика”, е точно този: „Това, което Бог изисква от човека, не са нито отделни подвизи, нито достойни дела, а вопъл на доверието и любовта от дълбината на сърцето” (Yannaras, 1984, стр. 47). Този вопъл идва от дълбината на нашата нужда и отива в бездънната дълбина на Божията любов. Блудният син вика „Искам да се върна у дома” към Отца, който, виждайки го отдалеч, се затичва да го посрещне (Лука, 15:11-32).

  Какво ще излезе от тази връзка между божественото и човешкото един Бог знае, но ние се отдаваме на Неговата грижовна прегръдка не без трепет, защото „Бог е любящ огън… за всички – добрите и злите” (Kalomiris, 1980, p. 19). Когато знаем, че спасението е процес, можем да разберем нашите грехове. Заболяването, което ни тормози, изисква често и многократно да търсим Божията благодат. Ние Му предлагаме единственото, което имаме – нашето влошено състояние и воля. Заедно с Божията любов и благодат това е горивото, вдъхнато от Божия Дух, което разпалва пламъка в душата.

  Авва Лот посетил авва Йосиф и казал: „Авва, доколкото мога, спазвам малко правило – малко пост, малко молитва и размисъл, въздържам се от приказки и се старая да пазя чисти мислите си. Какво още да правя?” Тогава старецът станал, прострял ръцете си към небето и пръстите му станали като десет горящи факли. И той рекъл: „Ако искаш, можеш да станеш цял пламък” (Nomura, 2001, стр. 92).

  Както видяхме, за ранните св. отци и Православната църква изкуплението е много повече от божествено упражнение по правосъдие. То е събитието на живота, смъртта и възкресението на Сина Божи, което ни освобождава от наследствения грях и неговите последици. Нашето робство на смъртта, греха, тлението и дявола се разрушава от Кръста и Възкресението и нашето безнадеждно приключение в самобитността се разкрива такова, каквото е – безизходица. Спасението е много повече от присъда, наложена свише. Тя е безкраен процес на преобразяване от самобитност към общение, постепенно възлизане от слава в слава, при което ние подновяваме началното си призвание, осъществено в Христос. Пътят към дървото на живота, който се оказва, че е Кръста, се открива отново и неговият плод – тялото и кръвта на Бога, се предлагат на всички. Целта е много по-велика от промяната на нашето поведение. Ние трябва да постигнем обожение.

  Източник: Zadrugata.com

• Без енорията Църквата е наивна утопия

   Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)*, Dveri.bg
  

  .

  Днес енорията в Православната Църква заема много по-видно място, отколкото през последните 16 века. От времето на св. Константин Велики, когато той приел християнската вяра, местният евхаристиен център никога не е имал такава тежест, както днес.

  Какъв е смисълът от съществуването на Църквата? Коя е уникалната и характерна роля, която никой друг и нищо друго не може да осъществи? Какво е това, което Църквата прави, а националните сдружения, младежките клубове или благотворителните организации не могат да направят?

  Отговорът е само един: Църквата съществува, за да ни дари спасение в Иисус Христос; да ни дари спасение не по някакъв абстрактен или теоретичен начин – след като Църквата не е някаква философска система или идеология – а има конкретна и видима форма чрез извършването на Светата Литургия. Уникалната и характерна роля на Църквата, която само тя може да извърши, е да предложи светата Евхаристия. Светата Евхаристия твори Църквата. Единството на Църквата не се налага отвън със сила или насилие, а се осъществява вътре в самата нея чрез приемането на Тялото и Кръвта Христови. Църквата не е някаква социологическа система, а евхаристиен организъм, който се актуализира, когато свещенослужителят призове Светия Дух да слезе върху честните Дарове. Малко след смъртта на апостолите св. Игнатий Богоносец много ясно описва евхаристийната природа на Църквата.

  Светата Литургия се извършва само на едно определено място. Въпреки че във времето Евхаристията е една и съща в целия свят, Светата Литургия може да съществува като конкретна и жива реалност само чрез конкретното свещенодействие на едно определено място и време. С други думи, Светата Евхаристия – същността на Църквата – видимо се осъществява само в местната енория или в местния манастир. Затова, когато говорим за Църквата като евхаристиен организъм, ние имаме предвид извършването на Светата Евхаристия, което става всяка неделя във всяка една енория. Енорията е основната евхаристийна „клетка”, без която Църквата не може да съществува. Освен това при всяко извършване на Светата Евхаристия присъства целият Христос, а не просто една малка част от Него. Затова в Св. Евхаристия енорията не e малка част от едно цяло, а видимо изразява едната и съборна Църква в нейната пълнота.Извън енорията, която се събира на Светата Литургия, всичко, което говорим – за Тялото Христово, за троичното царство на Отца, Сина и Светия Дух, за приноса на Църквата към социалната справедливост, достойнството на човека и преобразяването на обществото от безличната поробеност в свободно общение на личности – в най-добрия случай е само абстрактна идея, най-много един наивен идеализъм или емоционален утопизъм. Само в енорията съществува динамичното доказателство, историческото осъществяване, истинската надежда. Както правилно се твърди, само енорийският живот може да придаде свещеническо измерение на политиката, пророчески дух на науката, човешко лице на икономическите отношения и светотайнствен характер на любовта. При това всеки път, когато днес излагаме конкретния живот на православните енории, без значение дали те са в Гърция или в „диаспората”, ние оставаме много неприятно изненадани от огромната празнота, която дели теорията от праксиса.Евхаристийният характер на Църквата в света, както и еклисиологическото значение на местната енория, от четвърти век нататък постепенно са загубили своята чистота вследствие на тясната връзка между Църквата и държавата, между Църквата и нацията. Във византийския свят бил подчертаван не толкова местният евхаристиен характер на Църквата, а по-скоро нейният вселенски характер, тъй като тя се разпростирала по целия свят. Сред славянските православни народи, както и сред елините по време на турското владичество, на Църквата в още по-голяма степен се гледало от културна и образователна гледна точка, все повече тя се приемала като свързващата сила, която гарантирала чувството за национална идентичност. Енорията много слабо била изтъквана като местен евхаристиен център, въпреки че църковният живот бил поддържан именно на енорийско равнище.
  Променливите условия в нашата епоха ни доведоха до радикална преоценка. През двайсети век традиционният съюз между Църквата и държавата в целия православен свят постепенно беше подкопан и в много страни грубо прекъснат. Експанзията на секуларизацията означава, че в бъдеще човек ще става православен, не защото неговите родители са гърци, сърби или руснаци, а защото свободно е избрал да бъде православен чрез своя вътрешен духовен порив и вяра. Губим традиционните членове на Църквата, а образователната и културна роля на Църквата в модерната секуларизирана държава неизбежно бива маргинализирана. Разбира се, трябва разглеждаме това не като трагедия, а по-скоро като предизвикателство и дори благословение. Биваме тласкани назад към основното, към единственото и неповторимото, назад към единственото необходимо нещо (срв. Лука 10:42), което е извършването на Светата Евхаристия.

  От всичко, което казахме, се вижда, че в наши дни местната енория си възвръща своето централно значение. Днес, както през първите три века на християнската история, животът ни трябва да бъде неразривно свързан с извършването на неделната Света Литургия в нашия енорийски храм. Трябва да разчитаме на нашите сили. Йерарсите на Църквата вече няма да могат да се обръщат към политиците за икономическа и всякаква друга помощ, а енорийският свещеник – да очаква от учителя от местното училище или от местния полицай да подпомагат неговото дело.

  Православният опит в западния свят

  Православните на Запад е осъзнало тези процеси чрез собствения си драматичен опит. Ни сме малобройна малцинство в едно чуждо обкръжение. Въпреки че имаме религиозна свобода, Църквата ни не може да очаква привилегировано отношение в образователната система на страните, в които живеем; не получаваме никаква икономическа помощ от правителствата, с изключение на Западна Германия, Финландия и в скандинавските страни, къде лутеранската система на „църковен данък” още е в сила. За да научим децата си на православната вяра, трябва сами да се потрудим в местната енория. За да построим православни храмове и осигурим възнаграждение за свещеника, икономическата помощ трябва да дойде изключително от местните общности. От икономическата страна, оцеляването на Православието на Запад зависи от монетите, които вярващите пускат в дискоса по време на Светата Литургия всяка неделя. Ако не водим динамичен енорийски живот, Православието на Запад е обречено. След 50 или 100 години най-просто казано ще изчезне.

  Нека разгледаме какъв тип енории има на Запад. Първото поколение православни имигранти основаха енории, които по обясними причини имаха мощен етнически характер. Местната енория беше главната и често единствената свръзка с отечеството. Затова в начина на богослужението и другите дейности на местната църква енориашите искаха максимално точно да се възпроизведе картината, с които те от детство са свикнали. Всеки опит за употреба, например, на местния езика – английски, френски, немски т.н. – обикновено се смяташе за заплаха и срещаше яростна съпротива.

  Всичко това е лесно разбираемо. Но с появата на второто и третото поколение православни на Запад сме свидетели на нещо ново. Енориите, които отказаха да използват местния език в Светата Литургия под каквато и да е форма и останаха безкомпромисни спрямо местната културата и нрави, постепенно замират. Когато младите хора от тези енории стигнат „бунтарската възраст”, те най-просто казано спират да ходят на църква, защото в богослужението на енорията не намират нищо, което има връзка с всекидневния им живот. Затова в храмовете има само възрастни хора. За разлика от това, енориите, които осъзнаха потребността от приспособяване и промяна, най-често придобиваха истински евхаристиен характер: те вече бяха не национални клубове, а истинско литургично събрание – Божият народ, събран около Светата Трапеза. Видим знак за този процес беше съживяването на честото причастяване в по-старите православни енории на Запад. Просто тези общности откриха истинския смисъл на енорията. Очевидно е, че този процес не е повсеместен. Въпреки че донякъде се приспособяват към западните условия, много енории продължават да обръщат по-голямо внимание на етническите ценности и социалната активност, отколкото на Евхаристията…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Митрополи́т Ка́лист (англ. Metropolitan Kallistos, или Timothy Ware) е роден на 11.09.1934 г. Той е епископ на Константинополската православна църква.

• Духовни степени и санове

  Духовни степени и санове в Православната църква
  

  .

  

  Видове духовенство: бяло и черно.

  Бялото духовенство са всички свещенослужители, които са обвързани с брачен съюз (женени).

  Черно духовенство са всички, които са приели монашески постриг.

  .

  Благодатните степени са три: дяконска, презвитерска и епископска.

  Бялото духовенство достига до първите две: дяконска, презвитерска, а черното духовенство: дяконска, презвитерска и епископска.

  Патриарх – папа, екзарх, митрополит, архиепископ или викариен епископ, са служебни (административни) звания на епископа.

  Освен трите благодатни степени, всички други наименования и прозвища са административни или почетни.

  .

  Положение в йерархията (по-долу вижте Официално обръщение / Неофициално обръщение):

  Патриарх Български

  “Ваше Светейшество” / “Светейши владико”

  Екзарх

  “Ваше Блаженство” /“Владико”

  Митрополит, архиепископ

  “Ваше Високопреосвещенство”/ “Владико”

  Ако Архиепископ е глава на поместна църква, тогава обръщението към него е “Ваше Блаженство” /както е в Гърция, Албания и др./

  Епископ

  “Ваше Преосвещенство” /“Владико”

  Архимандрит, Схиархимандрит

  “Ваше Високопреподобие” /“Отче”

  Йеромонах (свещеник-монах)

  “Ваше Всепреподобие”/ “Отче”

  Иконом (свещеник)

  “Ваше Високоблагоговейнство”/ “Отче”

  Протойерей (свещеник)

  “Ваше Всеблагоговейнство” /“Отче”

  Иерей (свещеник)

  “Ваше Благоговейнство” / “Отче”

  Архидякон, Протодякон

  “Ваше Благоговейнство” / “Отец … (името)”

  Дякон

  “Ваше Благоговейнство”/ “Отец … (името)”

  Монах

  “Ваше Преподобие” / “Брат”

  Монахиня

  “Ваше Преподобие” / “Сестра”

  Монахиня – игумения

  “Ваше Всепреподобие” /“Майка”

  .

  Източник: Vidinskamitropoliya.com

• Как да се държим в църква

  Господ е нашият Небесен Баща, Който безкрайно обича Своите деца – всички хора на земята. И като любящ баща, Той ни кани да отидем при Него, да посетим Божия дом.

  .

  Но какво е Божият дом? Това е сградата за обществено богослужение. Храмът още се нарича и “църква”, което означава “събрание”. Господ е навсякъде, но най-вече Той проявява Своите благодатни сили в местата, Които са Му посветени, това са храмовете. Или, като ги определи св. ев. Матей – “дом Божий” (Мат. 21:23). Църквите се отличават не само по своята архитектура, но и по своята вътрешна уредба и украса. Устройството на Божия дом изисква от православния християнин молитвено разположение.

  Съвременните църкви са изградени по образеца на старозаветната скиния и Йерусалимския храм. Те се състоят от три части: притвор, средна част (кораб) и св. олтар (жертвеник). (1)

  Ако обикнем Бога, нека откликнем и на Неговата покана, когато чуем, че бие църковната камбана – да оставим всекидневните си грижи и да отидем в храма – в това прекрасно и свято място.

  Но преди да сторите това, бих искал да отправя няколко

  препоръки за правилното държане в храма, които са възприети от светата Православна Църква.
  
  Според църковното времеизчисление, денят започва още от предния ден, след залеза на слънцето. Съгласно това предписание православният християнин започва да се подготвя за празничната служба още от следобеда на предишния ден. Той запалва кандилото пред домашния иконостас, отива в Дома Божи на вечерно богослужение, вечеря лека храна, прочита определени глави и стихове от Библията, посочени в църковния календар, за да може да разбере и внимателно да следи това, което се извършва в църквата на другия ден. Казва вечерните си молитви и след това ляга да спи. Препоръчително е отиващият в църквата вечерта да легне по-рано, за да може на следващия ден да бъде отпочинал и бодър и навреме да отиде на богослужение.

  Сутринта християнинът не трябва да закусва и да пие вода, за да може след Светата Божествена Литургия да вземе нафора, т.е. малките парченца хляб, осветени по време на литургията. По пътя за храма се казва Иисусовата молитва, която звучи по следния начин: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния” (2). Когато чуе биенето на камбаните, се казва молитвата “Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с Тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души.” (3)

  Не е правилно да се влиза в църква след началото на светата Литургия. Редно е да се отиде в храма още на утренята, т. е. това църковно богослужение, което се извършва преди Литургията. Закъснелият прилича на слугата, поканен на пир от самия цар, а когато пристигнал, гостите вече се били нахранили и господарят разговарял с тях. (4)

  Влизането в храма трябва да се отличава от влизането в друга обществена сграда. Първото, което трябва да се знае е, че влизайки в дома Господен, трябва да бъдем прилично облечени. Не бива да се отива в църквата по къси панталони, джапанки, тениски с богохулни рисунки. Не е за предпочитане жените да се облечени в дънки, с къси поли, прозрачни блузи, тесни панталони, минижуп, нито с дрехи с дълбоко деколте. Това се препоръчва от Църквата с цел вярващите да не се разсейват, особено младите и неукрепналите във вярата, които по човешка немощ могат да бъдат изкушени с блудни помисли и телесни страсти. Затова е добре жените да идват в храма прилично облечени.

  Освен прилично облекло е нужно и жените да изглеждат прилично, т. е. да нямат червило на устните и да са без грим, когато отиват в храма. Ето какво казва св. ап. Павел: “Жените облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие, да се гиздят, не с плетенки, нито злато или бисери или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие”(1 Тим 2:9-10). Затова, спазвайки думите на св. ап. Павел, жените не трябва да мислят, че ще бъдат по-малко модерни, а с християнско съзнание да отидат на църква. (6) Това е вярно, защото, ако всяка жена дойде в храма, облечена по последния писък на модата, то той ще заприлича на модна къща, а не на дом за молитва и покаяние. (7) Също така, според Православната Църква, мъжете трябва да стоят по време на богослужение от дясната страна на храма, а жените – от лявата. (8)

  Пристъпвайки в храма, православният християнин се прекръства и прави лек поклон, а след това си казва наум молитвата при влизане в църква. Тази молитва се намира във всеки православен молитвеник. Тя е поздрав, отправен към Стопанина, Когото посещава – Господ Бог в Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух. (9)

  Всеки богомолец трябва се кръсти правилно. Православното кръстно знамение се извършва бавно и прилично по следния начин: събират се трите пръста на дясната ръка, а останалите два пръста се прегъват към дланта. Трите събрани пръста символизират православната ни вяра в Светата Троица, а сгънатите пръсти са символ на двете естества – Божественото и човешкото – на нашия Господ Иисус Христос. По този начин богомолецът извършва кръстния знак, слагайки ръката на челото, корема и на двете рамена (отдясно наляво). (10) Това показва, че ние отправяме молитвата си към Господ Иисус Христос, нашия Спасител, умрял за нас на кръста и също така изразяваме желанието си да служим на Бога с ум, сърце и добри дела. Правейки кръстното знамение, православният християнин казва наум молитвата: ”В името на Отца (поставяйки ръката на челото) и Сина (на корема) и Светия Дух (на дясното и ляво рамо). Амин!” (11) Следва малък поклон с привеждане на главата. (12) Както вече споменах, не е редно кръстенето да става бързо, махайки с ръка. На подобно кръстене св. Йоан Златоуст казва: “На това махане (неправилно несъсредоточено кръстене – бел. прев.) бесовете се радват”. (13)

  Влизайки в храма, православния християнин купува свещи, записва имената на близките си за здраве и за упокой на починалите. (14)

  Паленето на свещи има дълбок и древен духовен християнски смисъл, който води своето начало още от Стария Завет. Сам Иисус Христос нарича Себе Си светлина (Йоан 8:12; 9:15). Употребата на свещи е била необходима през първите три века, когато християните били жестоко преследвани и извършвали богослужението предимно нощем или в катакомбите, където е било тъмно. (15)

  След купуване на свещите богомолецът отива да ги запали. Редът на палене и произнасяне на молитвите пред иконите е следният: първа е иконата на Иисус Христос, пред която трябва да се запали свещта и да се прочете молитвата: “Господи Иисусе Христе, приеми тази малка жертва за всичко, което е добро и полезно за мене грешния, за роднини и приятели”. След това се отива пред иконата на Пресвета Богородица. Там се казва следната молитва: “Майко Божия, закриляй ме под твоя покров!”. Богомолецът отива при останалите икони в храма. Палейки свещи за починали, произнася молитвата: “Господи, упокой душите на твоите починали раби (изреждат се имената) и направи вечна тяхната памет”. Молитвите пред иконите трябва да се казват много тихо или наум, за да не се пречи на останалите. (16)

  Много често в днешно време се наблюдава следната картина: някои християни, молейки се пред иконите, ги докосват или изобразяват с ръце кръст върху иконата, а после целуват пръстите, с които са докоснали иконата. Това не е правилно. Иконата предразполага вярващия към молитва. Гледайки изображенията, той мислено и сърдечно се устремява към Небесния Отец. Иконата не е и в никакъв случай не може да бъде, както мислят някои, източник на “биополе”, или да съдържа някаква “аура”, с които човек би се заредил, докосвайки иконите. Това е измислен човешки предразсъдък и не съответства на Христовото учение. Изисква се с благоговение вярващият да пристъпи към иконите и, както вече споменах, да се прекръсти, да целуне иконата и да запали свещ. (17)

  Не е правилно, когато християнинът говори в църква и безпричинно сменя мястото си по време на богослужението. Още по-недопустимо е по време на св. Литургия да се излиза от храма. Изключение се прави само в краен случай. Такива хора се оприличават на търговците, които Господ изгонил с бич (камшик) от храма.

  Светата Православна Църква е постановила всички християни да стоят прави по време на богослужението. Единствено за болни и немощни се допуска снизхождение. Седенето се допуска при четенето на Апостола (по време на Апостола се четат определени откъси от посланията на св. апостоли и книга Деяния на св. апостоли) (18), пеенето на причастния (това е литургична песен, по време на която свещениците се причастяват) и по време на проповед. (19)

  Има шест момента в светата Литургия, когато всички, включително и немощните, стават. Това са:

  1. Малкият вход. Той символизира явяването на Сина Божи на открита проповед.

  2. Четенето на Светото Евангелие от свещеника. В този новозаветен текст християнинът получава наставления за добродетелен живот.

  3. Великият вход. Той изобразява кръстния подвиг на Господ Иисус Христос и Неговото погребение.

  4. Символът на вярата. Представлява кратко изложение на православната вяра, съставено от светите Отци и учители на Църквата на първия и втория Вселенски събори (325 г. – 381 г.), т. е. събирания на църковните пастири от всички населени места, където през четвърти век е имало християни. (20)

  5. Песента “Тебе поем” По време на това песнопение свещеникът благодари на Бога за любовта Му към нас и призовава Светия Дух, Който освещава приготвените дарове.

  6. “Отче наш” – това е Господнята молитва, която Иисус Христос е казал на учениците Си, когато Го помолили да ги научи да се молят. (21)

  Има периоди, когато Православната Църква не разрешава да се коленичи. Кои са тези дни? На този въпрос изчерпателен отговор ни дава 20-то Апостолско правило, в което се казва: “Забранява се да се коленичи в неделя, тъй като в този ден е станало Христовото Възкресение, а колениченето е израз на скръб и съкрушение. По същата причина не се коленичи от Пасха до Възнесение Господне, а също така по време на Рождественските празници”. Не се разрешава на богомолеца да прикляква с едно коляно, като това не важи за болни и немощни. (22)

  По време на цялото богослужение християнинът трябва да стои на едно място, с изключение на няколко момента: целуването на Светото Евангелие на утренното богослужение, при целуване на Светия Кръст, когато свещенослужителя миросва и др.

  Погрешно постъпват някои вярващи, които отиват да целуват Светото Евангелие след прочитането му на света Литургия, или се опитват да докоснат и целунат свещеническите одежди. Това не бива да се прави, защото се пречи на свещеника да служи, а също така може да се разлее Св. Потир и дискосът със Св. Дарове. Тези, които искат да се доближат до свещеническите одежди, трябва да помолят за това и отецът, след като свали горната одежда, я поставя върху вярващите като прочита специална молитва за здраве. (23)

  Кога християнинът трябва де се кръсти и да се покланя? – Това става в началото и края на всяко богослужение, при завършителните възгласи на ектениите, например “Защото на Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение…”, също така в началото и края на всяко църковно песнопение и всеки път, когато чуем трисвятото Божие име – на Отец, Син и Св. Дух. Поклоните следва да се правят по време на църковното богослужение, когато се споменава глаголът “покланям се” във всичките му граматически форми, като например: “Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог…”, а също така когато се целува Св. Евангелие, Св. Кръст, св. мощи, иконите и т. н. (24) Има три вида поклона: леки, когато си навеждаме само главата, поясни, допирайки с дясната ръка пода и земни – това са поклони с коленичене и допиране главата до земята. Желателно е земните поклони да се извършват по време на молитвата в къщи, с цел да не се съблазняват другите християни.

  След като свърши Литургията, богомолците се нареждат в опашка, за да си вземат нафора – парченца от осветен хляб, който се нарича просфора. Когато дойде редът му, християнинът поставя в кръст дланите си – дясната върху лявата. Като получи нафора, той се отдръпва встрани, без да пречи на другите и я изяжда, без да остави на дланите си нито една троха. Също така богомолецът трябва да внимава да не падне нито една частица от осветения хляб. Ако той се е подготвял да вземе Св. Причастие, първо се причастява, а след това изяжда получената нафора. На Богоявленските празници като Йордановден, първо пие светена вода, а после приема осветените хлебни частици.

  След като свърши Св. Литургия, християнинът не трябва да остава в храма и да говори със своите приятели или познати, а трябва да целуне някои от иконите, да се прекръсти и да прочете молитва след излизане от църква. Тази молитва също се намира в православния молитвеник. После той се завръща у дома, за да занесе на близките си църковното благовестие и да разкаже съдържанието на прочетения апостол, Евангелие и свещеническата проповед.

  Всеки православен християнин трябва внимателно да следи за богослужението, да не се разсейва, мислейки за всекидневните житейски неща. В противен случай той не може духовно да се разположи за молитва и да разбере протичащата църковна служба.

  И вторият момент, на който бих искал да съсредоточа вниманието ви, това е печалната картина, която редовно можем да наблюдаваме в нашите храмове, т.е. как богомолците на големите празници, като на Йордановден, Цветница, Великден и др. превръщат Божия дом в пазар със своето небогоугодно поведение; как, желаейки по-първи да вземат светена вода, обръщат съдовете с осветената течност, а за да се сдобият с върбови клонки, блъскат другите и свещеника, или пък с огромното си желание да вземат в къщи Пасхалния огън, забравят за благоговейното държание в църквата. Това не трябва да се случва в храма. Така те извършват голям грях!

  Надявам се, че след тази беседа всеки от присъстващите, когато отиде в дома Божи, ще се старае да спазва всички посочени църковни предписания. Надявам се също така, че ще помогнете и на вашите близки благоговейно да се държат в църквата. С това ще внесете своят принос не само за своето духовно усъвършенстване, но ще помогнете на вашите роднини, приятели и познати да тръгнат по пътя към духовното спасение.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бележки

  1. Павлина Апостолова Духовна светлина”, Сливен, 1994, сс. 41-42
  2. Пак там, сс. 10-11
  3. Молитвеник, Изд. Пловдивка митрополия, Пловдив, 1996, с. 28
  4. П. Апостолова “Духовна светлина” Сливен, 1994, стр. 1
  5. Пак там, с. 11
  6. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник” бр. 8, април, 2000, с.7
  7. Павлина Апостолова “Духовна светлина”, гр. Сливен., 1994, с. 11
  8. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник”, бр. 8 април 2000 г., с.7
  9. П. Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994, стр. 1
  10. “За молитвата”, – ”Полный православный молитвослов”, с. 620
  11. П. Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994 г., с. 5
  12. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 236
  13. “За молитвата”, – ”Полный православный молитвослов”, с. 620
  14. Павлина Апостолова, “Духовна светлина” гр. Сливен., 1994, с.11
  15. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993, сс. 23-24
  16. Павлина Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994, сс. 11-12
  17. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993, сс. 13-14
  18. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 236
  19. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд.”Ветезда”, стр. 8
  20. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 174
  21. Пак там, сс. 262-263
  22. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд. ”Ветезда”, стр. 8-9
  23. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 245
  24. Павлина Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен., 1994, сс. 14-15

  .

  ВИТАЛИЙ ЧЕБОТАР,  сп. “Търновски епархийски вести”, бр. 1/2002 г.
  

• Католици и православни

  РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ

  В България повечето хора са православни и знаят твърде малко за другите християнски деноминации и нехристиянски религии. Затова въпросът „в какво се различават Католическата и Православната Църква” е въпрос, който често се задава на католиците. Нека се опитаме да отговорим кратко на него.

  

  Преди всичко католиците са християни. Християнството се дели на три основни направления – католицизъм, православие  и протестантство. Но не съществува единна Протестантска Църква (протестантските деноминации са няколко хиляди в целия свят), а Православната Църква включва в себе си няколко независими една от друга Църкви.
  Освен Руската Православна Църква съществуват още Грузинска, Сръбска, Гръцка, Румънска и прочие православни църкви. Православните Църкви се управляват от патриарси, митрополити и архиепископи. Не всички православни църкви имат общение помежду си в молитвите и тайнствата (което е необходимо, за да могат отделните църкви да бъдат част от единната Вселенска Църква според катехизиса на митрополит Филарет) и не всички се признават една с друга като истински църкви.

  Дори в самата Русия освен Руска Православна Църква имаше и Руска Православна Църква зад граница. От това следва, че световното православие няма единно ръководство. Но православните смятат, че единството на Православната Църква се проявява в единството на вероучението и във взаимното общение в тайнствата.

  Католицизмът – това е едната Вселенска Църква. Всички нейни части в различните страни се намират в общение помежду си, имат единно вероучение и признават Римския Папа за свой глава. В Католическата Църква има разделение на обряди (общности вътре в самата Католическа Църква, различаващи се една от друга само по формата на литургичното поклонение и църковна дисциплина): римски, византийски и други. Затова има католици от римски обряд, католици от византийски обряд и прочие, но всички те са членове на едната Църква.

  Сега да поговорим за различията:

  1) И така, първата разлика между Католическата и Православната Църква се състои в различното разбиране за единството на Църквата. За православните е достатъчно изповядването на една вяра и едни тайнства, докато за католиците освен тези два белега е необходимо и единство на главата на Църквата – Папата.

  2) Католическата Църква се отличава от Православната Църква по своето разбиране за католичността. Православните твърдят, че Вселенската Църква е „въплътена” във всяка поместна Църква, оглавявана от епископ. Католиците добавят, че тази поместна Църква трябва да има общение с Католическата Църква, за да се каже че принадлежи към Вселенската Църква.

  3) Католическата Църква изповядва в Символа на вярата, че Светият Дух произхожда от Отца и Сина („филиокве”). Православната Църква изповядва, че Светият Дух произхожда само от Отца. Неколцина православни светци говорят за произхода на Светия Дух от Отца чрез Сина, което не противоречи на католическия догмат.

  4) Католическата Църква изповядва, че тайнството брак е за цял живот и разводите са забранени. Православната Църква допуска в доста случаи развод.

  5) Католическата Църква е прогласила догмата за чистилището. Това е състояние на душите след смъртта, които са на път към рая, но още не са готови за него. В православното учение чистилище няма (макар да има нещо подобно – митарстване). Но молитвите на православните за починалите предполагат, че има души, които са в промеждутъчно състояние, за които все още има надежда да попаднат в рая след Страшния Съд.

  6) Католическата Църква е приела догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария. Това означава, че Майката Божия не е докосната дори и от първородния грях. Православните прославят светостта на Богородица, но смятат, че тя също като другите хора е родена с първороден грях.

  7) Католическата догма за небесното възнесение на Дева Мария телом и духом е логическо продължение на предишната догма. Православните също вярват в това, че Мария пребивава на небето телом и духом, но в православното учение това не е закрепено като догма.

  8 ) Католическата Църква е приела догмата за примата на Папата над цялата Църква по въпросите на вярата и морала, дисциплината и управлението.

  9) В Православната Църква има само един обряд. В Католическата Църква същият този обряд, възникнал във Византия, се нарича византийски и е само един от няколкото. В Русия (както и в България – бел. прев.) е известен римският (латинският) обряд на Католическата Църква. Затова често, когато се говори за различия между Православна и Католическа Църква грешно се приемат като такива различията между литургичните практики и църковната дисциплина при византийския и римския обреди на Католическата Църква. Но ако православната литургия се отличава много от месата на римския обряд, то тя твърде много прилича на византийския обряд в Католическата Църква.

  10) Католическата Църква е прогласила догмата за безпогрешността на Папата по въпросите на вярата и морала в случаите, когато той, в съгласие с всички епископи, утвърждава това, в което Католическата Църква вярва от векове наред.

  11) Православната Църква приема решенията само на първите седем Вселенски събора, в същото време Католическата Църква се ръководи от решенията на 21 Вселенски събори, като последният от тях е Вторият Ватикански Вселенски Събор (1962-1965).

  Следва да отбележим, че Католическата Църква признава, че поместните Православни Църкви са истински Църкви, съхраняващи апостолската приемственост и истинските тайнства. И Символът на вярата за католици и православни е един и същ (с изключение на „филиокве” – бел.прев.).

  Независимо от различията, католиците и православните изповядват и проповядват по целия свят една вяра и едно учение в Исус Христос. Каквито и човешки грешки и предубеждения да са разединили католици и православни, вярата в един Бог ги обединява. Исус се моли за единство на Своите ученици. Неговите ученици – това сме ние – католици и православни. Да се присъединим към Него в молитвата: „Да бъдат всички едно, както ти, Отче, си в Мене, и аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно…” (Йоан 17,21). Невярващият свят се нуждае от нашето общо свидетелство за Христа.

  .

  Превод с незначителни редакции: Емил Даскалов

  Източник:  Intro.lunarpages.net

• Вярата, Християнството и България

  Вяра e уповаването и вярването в идея, представа, конкретен човек, Бог и т.н. Конкретно вярата е свързана с религията.

  Вярата според християнството е даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат.“

  Вярата е това нещо, чрез което хората, като част от материалния свят, разбират Бога, който Е в една по-висша действителност – духовната.

  Според Библията и всички монотеистични духовни книги, духовната действителност има пряка видимост и достъп до материалната. Докато за да може материалната действителност (или неин представител) да разбере какво се случва в духовната действителност, може да стане само и единствено чрез вярата.

  ****

  Религията е организирана система от вярвания, културни системи и мирогледи, които свързват човечеството с даден порядък на съществуване. Много религии имат свои наративи, символи и свещени истории, предназначени да обяснят смисъла на живота или произхода на света. От религиозните вярвания за Вселената и човешката природа хората извеждат практически правила като морал, етика,религиозно право или желателен начин на живот.

  ****

  Авраамически религии е общо название на юдаизма, християнството, исляма и бахайството в сравнителното религиознание. За всички тях се е считало до 70-те години на 19 век, че произлизат от обща древносемитскаоснова и почитат първият от патриарсите на Израел – Авраам {на иврит אַבְרָהָם ; на арабски – ابراهيم (Ибрахим)}. Животът на Авраам е описан в Стария завет, а в Корана и Битието е наричан пророк.

  ****

  Християнство

  Християнството (от древногръцкия превод Χριστός, Христос на еврейската дума מָשִׁיחַ, машиах, означаваща „помазаният“) е религия, основана на едно божество, живота и учението на Иисус Христос, така както са представени в каноничните новозаветни книги и други. Християнството също счита за част от канона и еврейската Библия, известна като Стария завет. Последователите на християнската вяра се наричат християни.

  Основното християнско вярване е, че Иисус е Син на Бог, едновременно напълно божествен и напълно човек и че Той е Спасителят на човечеството. Поради тази причина християните считат Исус за Христос (Месия). Службата на Исус, Неговата саможертвена смърт и последвалото възкресение често са наричани Евангелието („добрата вест“). Накратко Евангелието е вестта за вечната победа на Бог Отец над злото и обещанието за спасение и вечен живот за всички хора чрез божествена благодат.

  Християните вярват, че Иисус е Месията, за Когото е пророкувано в Стария завет. Християнската теология е основана на убеждението, че Иисус е пострадал, умрял е и е бил погребан, след което е бил възкресен от мъртвите, за да осигури вечен живот на онези, които вярват в Него и Му се доверяват за опрощаване на техните грехове (спасение). Вярва се още, че Иисус е бил възнесен телесно на небето, където сега управлява и царува наред с Бог Отец. Повечето деноминации учат, че Иисус ще се завърне, за да съди всички хора (живи и мъртви) и да осигури вечен живот на Своите последователи. Той е считан за пример за добродетелен живот и едновременно за откривател на Бог (който го разкрива) и Негово физическо въплъщение. Християните наричат вестта за Иисус Христос Евангелието („добрата вест“) и като цяло се придържат към Десетте заповеди.

  ****

  Символ верую / Символ на вярата

  .

  На черковнославянски (старобългарски)

  Верую во единаго Бога Отца, Вседержителя, Творца небу и земли, видимим же всем и невидимим.
  И во единаго Господа Иисуса Христа, Сина Божия, Единороднаго, Иже от Отца рожденнаго прежде всех век; Света от Света, Бога истинна от Богаистинна, рожденна, несотворенна, единосущна Отцу, Имже вся биша.
  Нас ради человек и нашего ради спасения сшедшаго с небес и воплотившагося от Духа Свята и Марии Деви, и вочеловечшася.
  Распятаго же за ни при Понтийстем Пилате, и страдавша, и погребенна.
  И воскресшаго в третий ден по Писанием.
  И возшедшаго на небеса, и седяща одесную Отца.
  И паки грядущаго со славою судити живим и мертвим, Егоже Царствию не будет конца.
  И в Духа Святаго, Господа, Животворящаго, Иже от Отца исходящаго, Иже со Отцем и Сином спокланяема и сславима, глаголавшаго пророки.
  Во едину Святую, Соборную и Апостолскую Церков.
  Исповедую едино крещение во оставление грехов.
  Чаю воскресения мертвих,
  и жизни будущаго века. Амин.

  .

  На съвременен български език

  Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
  И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
  Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.
  И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
  И възкръсна в третия ден, според Писанията.
  И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
  И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
  И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
  В една света, вселенска и апостолска Църква.
  Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
  Чакам възкресение на мъртвите.
  И живот в бъдещия век! Амин.

  ****

  БОЖИЯТ ЗАКОН

  Мат. 22:35-40

  Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед;а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

  Изход 20:2-17

  1. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене.

  2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.

  3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно.

  4. Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

  5. Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.

  6. Не убивай.

  7. Не прелюбодействувай.

  8. Не кради.

  9. Не лъжесвидетелствувай против ближния си.

  10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) – нищо, което е на ближния ти.

   

  ****

  Християнството по българските земи

  До Покръстването

  По нашите земи християнството прониква още в апостолски времена.

  Според книга Деяния апостолски (16-17 гл.) св. апостол Павел проповядва Христовото слово в град Филипи, Верия (в Егейска Тракия) и в гр. Солун. Негови ученици по-късно оглавяват епископски катедри в Тракия, строят се храмове, води се интензивен религиозен живот. По време на гоненията през III-IV в. и християните по българските земи дават своите жертви.

  Значимостта на местното християнство и църковна организация е видна от участието на нейни представители на Първия вселенски събор в Никея през 325 година. В епархийския център Сердика през 343 г. е свикан поместен събор, който подкрепя решенията на Никейския събор.

  За успеха на християнската проповед съдим и от факта, че най-суровото от тракийските племена – бесите, също прекланя глава пред Христовата проповед и дори Библията е преведена на техен език.

  Един от най-обичайните пътища за разпространение на християнството е армията. Съставена от различни по произход и вероизповедание войници, армията е идеалното място за масовизацията на определени култове. Движението на легионите от едно място на друго съдейства за разпространението на съответното религиозно учение.

  С началото на славянската колонизация през VI-VII в. броят на местните християни намалява поради масата от нови заселници. Славяните не се противопоставят на други религиозни влияния и ведно с бита и традициите на завареното население възприемат и християнството. Само в райони, където славяните са мнозинство, езическите култове се запазват по-дълго време.

  Идването на Аспаруховите българи през 80-те години на VII в. заварва по земите на Мизия и Тракия твърде пъстра религиозна картина. Преобладаващата част от населението, особено в приморските райони, изповядва християнството, а във вътрешността, където са компактните славянски поселища, се практикува древнославянски политеизъм. Самите българи са монотеисти, тъй като изповядват вяра в един върховен бог на небето, създател на видимия свят, господар на стихиите и покровител на кановете – Тангра. Може би монотеистичната форма на тангризма обяснява безконфликтното приемане на християнството от кан Кубрат (632-668), който като юноша прекарва дълги години в Константинопол. Очевидно Кубрат запазва християнското вероизповедание само за себе си, без да го налага на подвластния си народ. Освен това няма данни синовете му Батбаян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер да са приели християнството. Ако бе така, нито един византийски летописец не би пропуснал съобщението на този факт.

  Покръстване на България

  Още със създаването на българската държава през 681 година се оформят два основни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия и за двете етнически общности, която да наложи общи норми и ценностна система.

  Към средата на 9 век България е могъща държава, но ѝ липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Тя е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнството налагат приемането на новата вяра.

  Непосредствено преди покръстването княз Борис I има предложения да приеме юдаизма или исляма, но той предпочита християнството, тъй като той осъзнава неговите предимства.

  Благодарение на покръстването България се утвърждава като високоразвита средновековна държава.

  Същевременно обаче в страната прониква византийското влияние, което заплашва устоите на българската държава. България става член на „византийското семейство на народите”, в което българският владетел е считан за духовен син на византийския василевс. Чрез византийски мисионери прониква чуждото влияние. Но благодарение на създаването на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянска писменост, държавата запазва самостоятелността си и в немалка степен подготвя Златният век.

  „Да не забравяме никога: ИМА ПРАВОСЛАВИЕ У НАС, ИМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД, НЯМА ПРАВОСЛАВИЕ — НЯМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД“.

  Източници: Рravoslavieto.com и Уикипедия

  .
  
  .
  
  .

• 1 януари – Ден на световното семейство и Васильовден

  На 1-ви януари празнуваме Васильовден, който е и ден на сурвакарите. На този ден Църквата отбелязва Обрезание Господне и се почита паметта на Свети Василий Велики.

  .

  Свети Василий Велики е голям християнски мислител, философ и писател. Той на дело реализира идеята на Христовия закон на любовта и прошката като полага основите на благотворителната християнска дейност.

  Василий, наречен Велики още приживе, бил надарен и с пророческа сила, която му позволила да предвиди деня на своята смърт.

  Именници: Васил и Василка или техни производни – Василена, Васко, Василко, Вeсeлин, Вeсeлинa, Вeсeлa.
  

  Обредна трапеза: Приготвят се блажни ястия – свинско месо; баница (или пита с пара), в която се слагат дрянови клончета, наречени на домашните животни, здравето, къщата, богатството; кокошка (пуйка); торта с мед, жито, орехи, ошав.

  На Васильовден се прави баница с късмети. Тя се поставя на масата и се завърта три пъти от майката или бащата. Всеки си взима парче, в което има късмет. Късмети има за всички от семейството, дори и за тези които отсъстват. За домашните животни се наричат дрянови клони. Новогодишната трапеза не се раздига до сутринта, а огънят в огнището се поддържа през цялата нощ и се смята, че не е хубаво да угасне.

  Сурвакари: Първият ден на Новата Година, освен с Васильовден, се свързва и с древния български обичай – СУРВАКАНЕТО (повече за произхода на Сурва – вж. тук).

  Това е обичай специално за момчетата, които по едно-две или по групички, ходят по домовете и сурвакат всички вкъщи наред, с дрянови пръчки, обкичени обикновено с бели венци и бели и червени трътки от вълна и коприна. Но най-хубава е цъфналата дрянова пръчка. Тя се отрязва 40 дена преди Васильовден, натопява се във висока делва с вода, която сурвакарчето сменя всяка сутрин. Дряновата пръчка цъфва точно на Васильовден. Това е голяма радост за момчето.

  Момчетата се обличат празнично (с шаечни дрехи и калпачета от агнешка кожа; някои деца се обличат в народна носия). Момчетата сурвакат с благословии за много здраве в тази къща, за веселие, за голям берекет през Новата година. Стопаните, доволни от сурвакарските благословии, с радост дават на децата дребни парички.

  Сурвакарска за 5-6 годишни:

  Сурва година, весела година,
  суровак – вак, догодина пак
  с по-голям кривак.

  Сурвакарска за 10-12 годишни:

  Сурва, весела година,
  златен клас на нива, зелен грозд на лозе,
  жълт мамул на леса, червена ябълка в градина,
  пълна къща със коприна, ведровина на главина,
  живо-здраво догодина, догодина до амина!

  

  1-ви януари е и Ден на световното семейство.

  Честването му започва през 2007 година, по инициатива на американската фондация “Световно семейство”, с подкрепата на
  Конгреса (Парламента) на САЩ и на Общото събрание на ООН, като ден на мира и разбирателството между хората и народите, за обединението на човечеството в едно световно семейство.

  Важни събития от историята, случили се на днешната дата:

  Събития

  •    45 г. пр.н.е. — Юлианският календар влиза в сила за първи път.

  •    404 г. — Състои се последният известен гладиаторски бой в Рим.

  •    630 г. — Пророкът Мохамед се запътва с армия към Мека, която ще завладее без
  да пролее капка кръв.

  •    990 г. — Киевска Рус приема Юлианския календар.

  •    1259 г. — Михаил VIII Палеолог е обявен за съимператор на Никея със своя подопечник
  Йоан IV Ласкарис.

  •    1438 г. — Алберт II е коронован за крал на Унгария.

  •    1502 г. — Откриване на залива Гуанабара, на брега на който е разположен град
  Рио де Жанейро от португалския мореплавател Педро Алвариш Кабрал.

  •    1583 г. — Първи ден от Григорианския календар в Холандия и Фландрия.

  •    1622 г. — Папската канцелария приема 1 януари за начало на годината (дотогава
  начало на годината е25 март).

  •    1700 г. — В Русия е въведен Юлианския календар.

  •    1739 г. — Откриване на остров Буве в южната част на Атлантическия океан от френския
  мореплавател Жан Батист Шарл Буве дьо Лозие.

  •    1801 г. — Италианският астроном Джузепе Пиаци открива 1 Церера — най-големия
  астероид в Слънчевата система.

  •    1801 г. — Влиза в сила съюзът между Великобритания и Ирландия, създава се Обединеното
  кралство.

  •    1804 г. — Хаити става независима държава (денят се чества като национален празник).

  •    1829 г. — Английските изследователи Чалз Стерт и Хамилтън Юм, откриват притока
  на р. Дарлинг, Боган, а след това и самата р. Дарлинг.

  •    1901 г. — Нигерия става британски протекторат.

  •    1901 г. — Създаден е Австралийския съюз.

  •    1903 г. — Крал Едуард VII е провъзгласен за император на Индия.

  •    1905 г. — Официално е открита Транссибирската магистрала.

  •    1908 г. — Щатът Джорджия в САЩ налага забрана на алкохола.

  •    1909 г. — За първи път започва изплащането на пенсия във Великобритания.

  •    1912 г. — Китай става република с първи президент Сун Ятсен.

  •    1919 г. — В рамките на СССР е образувана Белоруска ССР.

  •    1925 г. — В Норвегия столицата Християния е преименувана на Осло.

  •    1935 г. — Италианските колонии Киренайка, Триполи и Феззан приемат името Либия.

  •    1946 г. — Император Хирохито се отказва от божествеността си.

  •    1947 г. — Британската и американската окупационна зона в Германия, след Втората
  световна война се обединяват в Бизония, която по-късно става Федерална република
  Германия.

  •    1948 г. — Влиза в сила Общото споразумение за тарифите и търговията (ГАТТ),
  чиято цел е либерализация на международната търговия.

  •    1948 г. — Британските железопътни линии са национализирани.

  •    1948 г. — Влиза в сила Новата Конституция на Италия, след проведен референдум
  за монархията.

  •    1956 г. — Судан придобива независимост от Египет и Обединеното кралство (денят
  се чества като национален празник).

  •    1960 г. — Провъзгласена е независима Република Камерун.

  •    1962 г. — Западна Самоа придобива независимост от Нова Зеландия.

  •    1966 г. — След преврат, Жан-Бедел Бокаса взима властта в Централноафриканската
  република.

  •    1970 г. — Възрастта за пълнолетие в Англия е намалена от 21 на 18 години.

  •    1971 г. — Основан е френският Университет Пантеон-Асас.

  •    1973 г. — Обединеното кралство, Дания и Ирландия се присъединяват към Европейския
  съюз.

  •    1974 г. — Голда Меир е преизбрана за министър-председател на Израел.

  •    1981 г. — Гърция се присъединява към Европейската икономическа общност.

  •    1982 г. — В новогодишното си обръщение папа Йоан-Павел II казва, че думата солидарност
  (намек за профсъюза„Солидарност“) говори за великите усилия, които са положили
  хората на труда.

  •    1986 г. — Испания и Португалия се присъединяват към Европейския съюз.

  •    1993 г. — Чехословакия е преобразувана в две независими държави — Чешка република
  и Словакия.

  •    1994 г. — Създадена е Европейската икономическа зона.

  •    1995 г. — Австрия, Финландия и Швеция се присъединяват към Европейския съюз.

  •    1995 г. — Създадена е Световната търговска организация (СТО).

  •    1998 г. — Създадена е Европейската централна банка.

  •    1999 г. — Появява се официално еврото.

  •    2002 г. — Еврото става официална валута в дванадесет страни членки на Европейския
  съюз.

  •    2003 г. — Отпада държавно установения монопол в българските телекомуникации.

  •    2007 г. — Разширяване на ЕС:

  •    България и Румъния се присъединяват към Европейския съюз.

  •    Българският, румънският и ирландският език стават официални езици на Европейския
  съюз, заедно с още 20 езика.

  •    Словения става тринадесетата страна, която въвежда еврото.

  •    2007 г. — Ангола се присъединява към ОПЕК.

  •    2009 г. — Словакия се присъединява към еврозоната.

  Родени

  •    1431 г. — Александър VI, римски папа

  •    1449 г. — Лоренцо Медичи, италиански политик и меценат

  •    1467 г. — Зигмунт I Стари, полски крал и велик литовски княз

  •    1484 г. — Улрих Цвингли, деятел на реформацията в Швейцария

  •    1614 г. — Джон Уилкинс, английски духовник и учен

  •    1618 г. — Бартоломе Естебан Мурильо, испански художник

  •    1823 г. — Шандор Петьофи, унгарски поет и революционер

  •    1840 г. — Данаил Попов, български революционер

  •    1845 г. — Васил Петлешков, български революционер

  •    1851 г. — Тодор Каблешков, български революционер

  •    1852 г. — Жозеф-Елиезер Берние, канадски арктически изследовател

  •    1853 г. — Федор Гершелман, руски офицер

  •    1854 г. — Джеймс Джордж Фрейзър, британски антрополог

  •    1856 г. — Царевна Миладинова, българска просветна деятелка

  •    1863 г. — Любомир Милетич, български филолог

  •    1863 г. — Пиер дьо Кубертен, възродил Олимпийските игри

  •    1866 г. — Константин Венедиков, български генерал

  •    1870 г. — Йосиф Великотърновски, български духовник

  •    1872 г. — Иван Далкалъчев, български революционер

  •    1874 г. — Атанасиос Минопулос, гръцки андартски капитан

  •    1874 г. — Франк Нокс, американски политик

  •    1877 г. — Иван Клинчаров, български обществен деец, публицист, литературен критик
  и преводач

  •    1878 г. — Пейо Яворов, български поет и драматург

  •    1879 г. — Ърнест Джоунс, уелски невролог и психоаналитик

  •    1882 г. — Иван Антонов, български революционер и духовник

  •    1884 г. — Хосе Пинеда, испански футболен треньор

  •    1886 г. — Карекин Нъждех, арменски революционер и военен

  •    1887 г. — Вилхелм Канарис, германски генерал

  •    1887 г. — Георги Машев, български художник

  •    1889 г. — Николай Райнов, български писател

  •    1893 г. — Георги Стаматов, български актьор

  •    1895 г. — Едгар Хувър, американски криминалист, директор на ФБР

  •    1896 г. — Кирил Цонев, български художник

  •    1898 г. — Ламар, български поет и писател

  •    1906 г. — Васил Бакърджиев, български кинорежисьор

  •    1907 г. — Арналдо Расковски, аржентински лекар

  •    1907 г. — Леонид Брежнев, съветски ръководител

  •    1909 г. — Бари Голдуотър, американски политик

  •    1913 г. — Седат Алп, турски археолог

  •    1913 г. — Шек Кин, китайски актьор

  •    1915 г. — Бранко Чопич, югославски писател

  •    1919 г. — Джеръм Дейвид Селинджър, американски писател

  •    1920 г. — Елпида Караманди, комунистическа партизанка

  •    1923 г. — Въло Радев, български режисьор

  •    1927 г. — Върнън Смит, професор по икономика

  •    1927 г. — Морис Бежар, френски балетист и хореограф

  •    1931 г. — Първан Стефанов, български поет, преводач и драматург

  •    1932 г. — Димитри Иванов, български журналист

  •    1932 г. — Иван Кирков, български художник

  •    1938 г. — Жимакс, италиански автомобилен състезател

  •    1944 г. — Омар ал-Башир, президент на Судан

  •    1945 г. — Джеки Икс, бивш пилот от Формула 1

  •    1946 г. — Гювен Хокна, турска актриса

  •    1950 г. — Пламен Масларов, български режисьор

  •    1952 г. — Миле Китич, босненски певец

  •    1954 г. — Ричард Гибсън, британски актьор

  •    1959 г. — Абдул Мохманд, първият афганистански космонавт

  •    1959 г. — Мишел Онфре, френски философ

  •    1960 г. — Алексей Въжманавин, руски шахматист

  •    1963 г. — Дражен Ладич, хърватски футболист

  •    1965 г. — Иван Кръстев, български политолог

  •    1966 г. — Ивица Дачич, министър-председател на Сърбия

  •    1968 г. — Давор Шукер, хърватски футболист

  •    1970 г. — Христо Бонин, български артист

  •    1972 г. — Лилиан Тюрам, френски футболист

  •    1974 г. — Хамилтон Рикард, колумбийски футболист

  •    1979 г. — Мохамед Хомос, египетски футболист

  •    1982 г. — Давид Налбандиян, аржентински тенисист

  •    1984 г. — Паоло Гереро, перуански футболист

  •    1986 г. — Колин Морган, ирландски актьор

  Починали

  •    138 г. — Луций Елий, римски император

  •    379 г. — Василий Велики, православен учител

  •    898 г. — Одо, херцог на Франция и граф на Париж

  •    1432 г. — Александру чел Бун, молдовски войвода

  •    1515 г. — Луи XII, крал на Франция

  •    1559 г. — Кристиан III, крал на Дания и Норвегия

  •    1560 г. — Жоашен дю Беле, френски поет (

  •    1561 г. — Педро де Урсуа, испански конкистадор

  •    1748 г. — Йохан Бернули, швейцарски математик

  •    1763 г. — Харитон Лаптев, руски изследовател

  •    1782 г. — Йохан Кристиан Бах, немски композитор

  •    1817 г. — Мартин Клапрот, немски химик и минералог

  •    1850 г. — Хайнрих Фридрих Линк, германски ботаник

  •    1881 г. — Луи Огюст Бланки, френски социален публицист

  •    1894 г. — Неделя Петкова, българска просветителка

  •    1894 г. — Хайнрих Херц, германски физик

  •    1929 г. — Емил Бордел, френски скулптор

  •    1931 г. — Иван Далкалъчев, български революционер

  •    1932 г. — Добри Петков, български политик

  •    1934 г. — Якоб Васерман, немски писател

  •    1941 г. — Петър Попарсов, български революционер и общественик

  •    1966 г. — Петър Манджуков, български революционер

  •    1972 г. — Морис Шевалие, френски актьор

  •    1980 г. — Степан Шчипачов, руски поет

  •    1984 г. — Здравко Милев, български шахматист

  •    1988 г. — Николай Дончев, български писател — франкофон

  •    1992 г. — Грейс Хопър, американски информатик

  •    1995 г. — Юджин Уигнър, унгарски физик, Нобелов лауреат през 1963 г.

  •    1998 г. — Хелън Уилс Мууди, американска тенисистка

  •    2009 г. — Йоханес Марио Зимел , австрийски писател

   

  Източник: www.obekti.bg

• Колев – Босия: Живеем в огледален свят…

  БЕЗУМИЕТО НА ПРАВООХРАНИТЕЛНИТЕ НИ ОРГАНИ

   

  Николай Колев – Босия,  Вosia.blog.bg

  Ние живеем в огледален свят. Това се вижда с просто око. Курвите станаха ВИП персони, дегенератите се рекламират чрез разни бигбрадъри и бигшвестерки. Абсурдът стана норма, а престъплението – мечта.

  На 27 т.м. се видях с Дончо Дудев – момчето, което хвърли яйца и произнесе думи на истината за българската власт. Той ми даде постановлението, което е получил за привличане под отговорност за хулиганство. Прочетете текста на постановлението и ще видите безумието, наречено разследване и прокуратура.

  

  Разследващата полицайка Мариана Стоянова от Пето РПУ е стигнала до шедьоврите от комунистическото време, свързани със следствие, прокуратура и съд. В безумието си тя нарича „общество“ една държавна институция, която от една страна е нелегитимна, а от друга е пряк обществен вредител. Става дума за ДКЕВР.

  Тази т. нар. „независима институция” е незаконна, понеже в Конституцията е написано, че Република България е демократична правова държава и се развива като ПАЗАРНА ИКОНОМИКА! Какво пазарно има в един държавен орган, който премахва свободния пазар и определя цени на енергията и водата? Вместо енергийна борса, шибаняците от властта са създали едно комунистическо недоносче, което убива пазара и прокарва чужди и олигархични интереси. На практика се получава така, че институцията, която тормози, рекетира и малтретира българското общество, според полицай Стоянова и прокурор Веселина Няголова, са иззели функциите на обществото. Нима тези две мисирки не разбират това? Нима не си спомнят, че през 2013 г. именно ДКЕВР с бездействието си позволи на енергийните преносители и продавачи да ограбват българските граждани, които не издържаха и излязоха на протест на улицата? Нека двете ми кажат кой е обществото-незаконната и престъпна ДКЕВР, или хилядите български граждани на улицата.

  Защитавайки по този безумен начин мафията, наречена ДКЕВР и кукловодите зад нея и двете „правоохранителки” обслужват мафията и кукловодите. Само това е достатъчно, за да бъдат дадени на съд за прикриване на престъпления и съучастие в престъпления.

  Вместо да разследват конституционното недоразумение, наречено ДКЕВР и нейните престъпления, те правят точно обратното. Защитават престъпниците и обвиняват законно протестиращия Дончо Дудев.

  Рекомунизацията е факт!

  На 27 януари е делото в СРС. Аз не само ще отида на съдебното заседание, но и ще поканя дипломати от страните на ЕС да присъстват на този фарс. Приканвам всички, които имат здрав разум и отговорност за бъдещето на Родината, да дойдат и да протестират против идиотските действия на българските „правоохранители” и техните кукловоди.

  Мила Родино! От земен рай те превърнаха в жабешки гьол!

  .

• Виелиците в Северна България взеха жертви

  

  Силният снеговалеж, бурният вятър и студът в Северна България причиниха смъртта на трима души. И тримата загинали са мъже. Единият е бил тежко болен, направен е опит да се транспортира с линейка, но тя е заседнала на пътя между Лом и Вълчедръм. Пациентът е починал в линейката.

  Друг мъж – на 56 години е издъхнал в автомобила си, докато е бил в снежна блокада в района на село Алтимир, Северозападна България. Мъж от село Бързина, пак в Северозападна България, е починал в двора си, след като е паднал и е бил затрупан от сняг.

  Критична остава обстановката в областите Враца, Монтана и Лом. Там на места са се образували преспи от по три-четири метра. Тежка е обстановката и във Видинско, където без ток са 15 000 души. От ЧЕЗ съобщиха, че работят за възстановяване на електроподаването.

  За последното денонощие пожарникари, полицаи и спасители са успели да евакуират 320 души, изтеглили са от преспите 640 автомобила, 8 автобуса и няколко тежкотоварни автомобила.

  Заради закъснелите влакове и объркания график от понеделник пътници на Централна гара в София мръзнат в неотоплената чакалня. Сградата на гарата е в ремонт. Термометърът в огромната, но неотоплена чакалня показваше минус 11 градуса сутринта във вторник, съобщава Нова телевизия. Хората се оплакват, че никой не им дава информация колко точно ще се наложи да чакат влака си.

  По-рано през деня Агенция ”Пътна инфраструктура” призова гражданите да не пътуват към населените места в Северозападна България заради лошото време.

  От понеделник вечерта в община Ловеч е обявено бедствено положение. Пътищата в част от селата са напълно затрупани, много домакинства останаха без ток. Властите предупреждават изобщо да не се тръгва на път, ако автомобилът ни не е оборудван за движение при зимни условия. Това включва задължително зимни гуми, вериги и пълен резервоар с гориво.

  До късно през нощта на понеделник срещу вторник имаше блокирани коли в преспите по пътя между Лом и Монтана. Сред закъсалите в снега имаше и деца, съобщава Нова телевизия. Екипите на ”Гражданска защита“ си пробиваха трудно път към блокираните автомобили заради големите навявания в цяла Северозападна България.

  Към три и половина във вторник сутринта пътищата бяха отворени и вече няма бедстващи хора. Във вторник сутринта властите затвориха отново отсечките, за да могат машините да ги изчистят и да се осигури безпрепятствения път на първата смяна на АЕЦ ”Козлодуй“ до централата.

  Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) съобщи във вторник, че поради усложнената метеорологична обстановка в Северозападна България, се спира движението на товарни автомобили над 12 тона. След потвърждаване, че в участъците няма бедстващи автомобили, третокласната пътна мрежа в Северозападна България  вече е затворена за движение за всички превозни средства.

  „Много е тежка пътната обстановка в Северозападна България. Движението е доста голямо. В момента се опитваме да спрем цялото движение в област Видин, тъй като пътищата към Монтана са затворени. Пътят от Лом към Монтана е затворен поради навявания на големи преспи”, каза шефът на АПИ Лазар Лазаров пред агенция ”Фокус”.

  По думите му снеговалежът е много силен и е придружен от ураганен вятър. Видимостта на пътя е почти нулева. Той разказа, че техниката работи постоянно и почиства пътищата, но ураганния вятър снегът отново се връща на вече почистените пътища.

  „Апелирам всички, които търсят направление от Видин към страната, да се въздържат до отминаване на бурята, тъй като има голяма опасност, ако тръгнат да изчакат преминаването на бурята в колите си насред пътя“, казва инж. Лазар Лазаров.

  В понеделник вечерта на Централна жп гара в София имаше проблем с навяванията на сняг и това предизвика сериозно закъснение на влаковете. В понеделник вечерта близо 20 влака не успяха да достигнат до гарата заради лошото време, а хората чакаха с часове изнервени в чакалнята на гарата.

  „Причина за вчерашния кошмарен ден бяха изключително тежките метеорологични условия – сняг и силен вятър, което доведе до навявания на стрелките, които са най-важните съоръжения за движението на влаковете“, обясни началникът на Централна гара – София Николай Камберов.

  Здравното министерство отвори специален телефон за спешна медицинска помощ. Всеки, който поради технически причини не може да се свърже със 112, може да се обади на тел. 02 805 03 00, където дежурният екип на Министерството на здравеопазването ще пренасочи към съответния Център за спешна медицинска помощ по район на подаване на сигнала.

  Прекъсване на електрозахранването доведе до временни технически проблеми във функционирането на единния телефон за спешни повиквания 112. За около час и половина беше ограничен частично обемът от обаждания, които можеха да се приемат от операторите. Проблемът е отстранен, твърдят властите.

  Източник:  Mediapool

• Сурва, българските сурвакари и божествената светлина

  Павел Серафимов,  Sparotok.blogspot.nl

  .

  Един от най-красивите, а и уникални български обичаи е сурвакарството. То е познато във всички краища на страната ни. Регионалните разлики показват, че се касае за една много стара традиция, която се е развивала дълго време и вследствие на това са се появили нови елементи.  Както млади момчета, така и ергени обикалят домовете на близки и познати. Държейки украсени дрянови пръчки (тояги), сурвакарите отправят пожелания за щедър урожай, богатство, здраве и късмет.  

  

  Едва ли има някой, който да не е чувал благословията: “Сурва, сурва година, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина, едър клас на нива, пълна къща със коприна,   голям грозд на лоза, живи-здрави догодина, догодина до амина!”…

  На сурвакарите се отблагодарява с кравайчета, хляб, сушени плодове, а дори и с пари. Бил съм сурвакарче много пъти и винаги съм се чудел какво означава думата сурва? Питал съм различни хора, а те отговаряха: „Ами, така се казва, така са ни учили и нас. Сурва е за здраве, за късмет, за берекет…“

  

  Особената дума не ми даваше покой дълго време, но попадайки на сведения за боговете на траките, изведнъж всичко стана ясно. В древността дедите ни са почитали слънцето. Гръцкият летописец Софокъл свидетелства, че не кой да е, а небесното светило е върховният бог на конелюбивите траки. 

  

  Те са го наричали с различни имена. Някои от тях са Сурегет,  Сургаст, Суротер, Сура. Подобно божествено име Сурия–слънце срещаме в езика на старите арийци, които покоряват Индия в дълбока древност. В предишната си работа споменах, че войнстрените бойци – колесничари повлияли индийците културно и езиково, са от тракийски произход. Това е причината край Ганг и Хималаите да се почитат богове с тракийски имена.

  http://sparotok.blogspot.nl/2014/12/blog-post_27.html

  Друг теоним, подобен на Сурия, Сурегет и др., е Гетосур. Според Херодот това е името на бога на светлината при скитите. Днес те са класифицирани като ирански народ, макар че нито бащата на историята, нито Страбон, Плиний или Ариан, ги е определял като хора, делящи един произход с персите. Дори напротив, неколкократно скитите са отъждествявани с траките. Това се прави от Стефан Византийски, Дион Касий и др.

  Доста по-рано Тукидид отбелязва, че северните траки – гетите не се различават по бит и въоръжение от скитите, бивайки хипотоксоти (конни стрелци). Съществени прилики между траки и скити намираме също в погребални обреди, обичаи, култура.

  Спокойно може да се каже, че скитите са просто северни траки. Имайки предвид това не е никак чудно, че едни автори наричат дедите ни траки, а други използват определението скити. Пишейки за вярата и обичаите на старите българи, Теофилакт Охридски казва, че българите поради скитското си суеверие почитали слънцето, луната и звездите, принасяли в жертва и кучета (жертвите на тракийската богиня Зеринтия са кучета).

  Обърнете внимание – Теофилакт не казва изобщо, че дедите ни са монотеисти, не казва, че почитат Тангра, а говори за култ към слънце, луна, звезди и особени обреди, свързани с жертване на кучета (както е и при траките). Теофилакт нарича старите българи скити, а от Херодот знаем, че богът на слънцето при скитите носи името Гетосур.

  Гетосур означава славното слънце. Частицата гет е сродна на тракийския етноним гети – славни, прославени; обяснение получаваме и от арийските думи гаяте – прославям с песен, гиита – песен*. Елементът сур означава сияние, светлина, слънце.

  

  Защо жителите на земите на юг от Дунава са казвали на слънцето Сурегет, а роднините им на север от красивата ни река са ползвали името Гетосур, не мога да отговоря. Във всеки случай значението е едно и също – славното слънце.

  В далечното минало думата сур(а) е имала значение слънце, светлина, сияние, блясък. От Сур(а) –слънце идва и нашата дума Сурва. Нейна сродна дума е българското прилагателно сур. То има значение бял, белезникъв, светъл.

  Казвайки сурва, дечицата всъщност произнасят едно от имената най-почитаното тракийско божество. То е документирано като Σουρα, но е възможно истинското му звучене да е било сурва, или както е в някои наши диалекти суруа. За стар български бог Сурица се говори във Веда Словена. За древно наше божество Сура споменава Г. Раковски, като свързва името му с обичая сурвакане. Според Раковски Сура е бог на човешкото щастие. Само преди около сто и петдесет години все още се е знаело кой е бог Сура. С течение на времето, под въздействие на чужди влияния и доктрини, това древно знание е загубено. Днес генетичната ни памет и будният ни инстинкт ни карат да продължаваме традицията на дедите ни, макар да сме позабравили корените й.

  Несъмнено празника Сурва, или както се нарича в определени региони Сурваки, е много древен и е ехо на почитта на дедите ни траките към слънцето. Без него няма топлина, няма здраве, няма живот. Напълно естествено е, че предците ни са му се кланяли. В по-късни времена се получава така, че основните добродетели на християнството, а именно  любов към хората, честност, доброта и почтеност, са и качества на бога на слънцето. Това е довело до бързия синтез на двете религии, който явно е доста успешен, иначе нямаше да може да просъществува в хармония толкова дълго време.

  За мен няма никакво съмнение, че ние сме потомци на древен балкански народ. Във вените ни тече кръвта на хора, които още в далечното минало са избрали пътя на доброто. Предците ни са тръгнали от примитивното, преминали са през много изпитания и в крайна сметка са се превърнали в носители на светлината. Такива са били векове наред, това е и най-важната част от наследството, което те са ни оставили. Цялото ни народно творчество е пропито с упорит стремеж към позитивното, преклонение към почтеното и възхвала на праведното. Българските песни, обичаи, обреди и предания са отражение на духовния свят на дедите ни.

  Хубаво е да помним, че сме потомци на народ, който е наричан в миналото най-праведен и честен. Хубаво е да вървим и по стъпките на предците ни. Те са оцелели не само заради физическите си качества, но и благодарение на многото си добродетели. Именно духовността пази народността.

  Весело посрещане на Новата година и дано ви посетят сурвакари! 🙂

   

  Използвана литература:

  1. Д. Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010;

  2. D. Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

  3. Д. Маринов, История на Българската Литература, Проектория, София, 2012;

  4. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

  5. Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

  6. Stephany Byzantii, Etnicorum quae supersunt, Impensis G.Reimieri, Berolini, MDCCCXLIX;

  * Арийският глагол гаяте – пея, прославям с песен се е развил в българските гудети, гонсти – свиря, пея. Това обяснява защо херодотовите гети са познати около хиляда години по-късно и като готи, гути.
  

• Борисов пак се стресна от високи сметки за ток

  Премиерът нареди проверка на ЕРП-тата заради сигнали за дълъг срок на отчитане

  .

  Румяна Гочева, в. „Сега“

  

  Година след бунтовете заради високите сметки за ток и парно и дългия срок на отчитане на електроенергията премиерът Бойко Борисов отново обяви война на електроразпределителните дружества (ЕРП) и поиска те да бъдат проверени. Това става ясно от стенограмата на последното правителствено заседание, проведено в понеделник. Затова още във вторник от Министерството на енергетиката са поискали от електроразпределителните дружества да представят информация за какъв период са отчитали електроенергията през последния месец.

  Десетки сигнали на граждани са били подадени през последните дни на декември в Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). Недоволни са се оплаквали и на вицепремиера Томислав Дончев, който пръв повдига въпроса, и до енергийния министър Теменужка Петкова. Притеснен от миналогодишните протести, премиерът Бойко Борисов нареди проверка. ЧЕЗ, ЕВН и „Енерго-Про“ от своя страна заявиха, че фактурите с по-дълъг срок на отчитане са нищожно малко – от 0.1 до 2.28%. Набъбването на сметките според тях е резултат от последното решение на ДКЕВР, с което от 1 октомври цената на тока скочи със средно 9.79%.

  „През уикенда, както и тази сутрин, получих няколко сигнала от граждани, че ЕРП-тата отново работят с 40-дневни сметки за ток. Не мога да кажа дали това е истина в момента, но разпоредих да се провери веднага. Помолих и министър Петкова да се провери дали това е вярно, ако е вярно – защо се случва така“, казва премиерът по време на обсъждането.

  „Извикайте ги. Защото вместо ритмично, така както е необходимо, да си подават фактурите, когато стане един по-дълъг период, идват големи сметки, и то изведнъж веднага след Нова година… Вече един път това успя“, възмущава се Бойко Борисов. „Вицепремиерът Кунева с Теменужка Петкова. Ако трябва, заедно срещнете се, обяснете им какво имат по договор и това не го допускайте, да не се получи повторно“, нарежда той. Вицепремиерът Томислав Дончев пък добавя, че „по неизвестно каква причина това се случва винаги зимата, когато сметките са по-високи“. В разговора се намесва и вицепремиерът Меглена Кунева, според която със случая трябва да се заеме Комисията за защита на потребителите. „Това е договор, договор между потребители и ЕРП-тата“, обобщава тя.

  Председателят на енергийната комисия в парламента Делян Добрев обеща проверка и от ДКЕВР. „Ще настояваме да се приложи цялата строгост на закона, ако има такива случаи, защото си спомняте, че това бе проблем и в края на 2012 г., когато пристигнаха фактури за 45-48 дни. Тогава хората с една сметка трябваше да плащат две за електроенергия“, заяви вчера Добрев, цитиран от „Фокус“.

  В момента общите условия и на трите дружества – ЧЕЗ, ЕВН и „Енерго-Про“, предвиждат токът да се отчита на период между 28 и 31 дни. Миналата година именно удълженият срок на отчитане през декември доведе до част от по-високите сметки на потребителите, които излязоха на улицата. Отчитането на 40 и повече дни, наред с липсата на протоколи при подмяната на част от електромерите, стана повод ДКЕВР да започне процедура по отнемане на лиценза на ЧЕЗ. Месеци по-късно тя беше прекратена.

  От ЧЕЗ заявиха пред в. „Сега“, че ще изпълнят задълженията си стриктно и ще осигурят отчитане и през почивните дни. „Може да има клиенти, които ще бъдат обезпокоени от нашите инкасатори, но нека да очакват посещението им“, заявиха от компанията. И допълниха, че обслужват 2.2 милиона клиенти, така че е възможно да има и грешки при подаването на данните. За ноември само 0.1% от издадените фактури са за период, по-дълъг от 31 дни. Причината за това е предоставената на клиентите възможност да декларират показанията на електромерите си. В този случай отчитането се извършва в предвидения срок, но фактурата отразява датата, към която клиентът е извършил самоотчет. „Ако има някаква неточност, нека ни кажат – ще направим проверка“, заявиха от ЧЕЗ. И допълниха, че клиентите не бива да забравят за увеличената цена на тока, която ще направи фактурите им по-високи от миналогодишните.

  От ЕВН също заявиха, че спазват общите условия по договорите и ще работят и по празниците. При тях само 0.56% от електромерите са отчетени с период от 32 дни заради лоши метеорологични условия. „Ако нашите служители не успеят да отчетат електромера, ще оставят бележка и ще се уговарят със собственика за удобен за него час за посещение, за да можем да си свършим работата“, казаха от австрийската компания.

  По празниците ще работят и инкасаторите на „Енерго-Про. При тях фактурите с по-дълъг период на отчитане са 2.028%. 70 аварийни екипа на компанията ще отстраняват евентуални повреди в областите Варна, Добрич, Силистра, Шумен, Търговище, Велико Търново, Габрово, Русе и Разград. В готовност са и 926 автомобила.

• Учете децата на истинския смисъл на Коледа

  Седмица преди Коледа имах неочакван гост. Тъкмо бях приключила с домакинската работа и се канех да си лягам, когато чух шум в предната част на къщата. Отворих вратата на хола и видях Дядо Коледа до елхата. Той ми направи знак да не викам, като сложи пръст на устните си. „Какво правиш?“ – започнах да го разпитвам.

  Но думите ми секнаха, като видях, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. Неговата обичайна веселост липсваше. Отговори ми с едно изречение: „Учете децата!“. Изпаднах в недоумение. Той предугади въпроса ми и с едно бързо движение извади зад елхата една торба с играчки.

  Стоях объркана, а Дядо Коледа повтори: „Учете децата! Учете ги на същността на Коледата, тя е забравена!“. Той бръкна в торбата с играчки и извади елхичка: „Учете ги, че чистият зелен цвят на празничната елха – елхата, която остава зелена целогодишно – изобразява вечната надежда на човечеството. А острият й връх, насочен към небето, символизира посоката на човешката мисъл – нагоре.“

  Дядо Коледа бръкна отново в торбата, извади една блестяща звезда и я окачи на елхата: „Учете децата, че звездата беше небесния знак на обещаното отдавна. Бог беше обещал Спасител на света и звездата беше знак, че обещанието е изпълнено.“ След това бръкна и извади една свещ: „Учете децата! Символиката на свещта е, че Христос е светлината на света и когато виждаме запалената свещ, си спомняме за Този, който измества тъмнината.“

  Той бръкна за пореден път и извади един венец: „Учете децата, че венецът символизира вечната природа на любовта. Истинската любов е нескончаема. Любовта е един непрекъсващ кръг на привързаност.“ Следващото, което извади, беше една малка фигурка на Дядо Коледа: „Учете ги, че Дядо Коледа символизира щедростта и добротата, които чувстваме през декември.“

  Той бръкна отново и извади един лист от бодлива зеленика: „Учете децата, че това растение символизира безсмъртието, символизира короната от тръни на нашия Спасител, а червените плодове – кръвта, пролята от Него.“ После закачи на елхата един подарък: „Учете децата, че Бог така възлюби света, че му даде Своя единствен Син. Ние Му благодарим за Неговия несравним дар. Мъдреците се поклониха пред святото дете и Го дариха със злато, тамян и смирна. Трябва да поднасяме подаръци в същия дух като мъдреците.“

  Бръкна отново в торбата и извади едно захарно бастунче: „Учете децата, че захарното бастунче символизира гегата на овчаря. Тя му помага да връща заблудилите се овце в стадото. Захарното бастунче означава, че сме закрила за братята си.“ След това извади от торбата един ангел: „Учете децата, че ангелите бяха предвестници на добрата новина за раждането на Спасителя. Те пееха: „Слава на Бог на небето! Мир и любов между хората на земята!“

  Чух топъл звук и той измъкна от торбата една камбанка: „Учете децата, че загубените овце биват намирани със звука на камбаната. Тя трябва да завърне хората в лоното.“ Дядо Коледа погледна доволен към дървото. Блясъкът се върна в очите му: „Помнете, трябва да учите децата на истинския смисъл на Коледа, а не да ме поставяте в центъра, защото аз съм само скромен Негов служител, покланям Му се и Го тача – нашия Господ, нашия Бог!“

  Източник: Рrit4ite.blogspot.com

• Земеделските стопанства в България са се стопили с над 30 %

  Земеделските стопанства през 2013 г. са 254 406 и са се стопили с 31% в сравнение с 2010 г., когато е направено последното официално преброяване, пише „Преса“. Това сочат данни от изследване на аграрното министерство. 264 са кооперациите и сдруженията, които заедно обработват нивите си.

  Резултатите показват още, че 244 858 стопанства се грижат за 4,65 млн. хектара (тук влизат ниви, пасища, овощни градини). В 69% от тях, или 174 605, едновременно обработват земя и отглеждат животни. 9548 са фермите, които имат стада, гъби или буби, но нямат земеделски площи. В стопанства без земя се отглеждат около 48% от птиците, 49% от свинете и 6% от говедата. Собствениците им купуват необходимия фураж.

  Обработваемата земя от стопанствата през 2013 г. достига 3,28 млн. ха, което е с 4,9 на сто повече в сравнение с три години по-рано. Заради субсидиите на площ фермерите водят битка за всеки свободен декар.

  От една страна, значително намалява броят на стопанствата, а от друга – площите нарастват. Така с над 60% се увеличава средният размер на ферма – ако през 2010 г. е бил 10,1 ха, през 2013 г. е 15,5 хектара. Това показва, че уедряването на парцелите върви макар и със слаби темпове. Няма да предприемаме някакви административни стъпки, с които да предизвикваме комасация на земеделските площи, коментира земеделският министър Десислава Танева. Според нея уедряването на блоковете е естествен процес.

  Данните на агроведомството показват още, че постоянно заети в сектора са били 557,4 хиляди през 2013 г., което е с 24,6% по-малко в сравнение с 2010 г. Въпреки намалението това е огромна армия, която разчита на доходи от земеделие. По данни на синдикатите 330 хиляди са в активна възраст, от които обаче само 33 540 души плащат осигуровки. /КРОСС/

  .

• Годината на лъсналата истина

  Иван Бедров, Clubz.bg

  

  Често говорим за ненормалните неща като за нормални. Наясно сме, че нещо е фалшиво и порочно, а го обсъждаме като нещо напълно равнопоставено на порядъчния свят. Изминалата (почти) година помогна и на най-наивните да видят какво всъщност се случва: крадливи и безскрупулни типове, преоблечени като себеотдайни смешници, оплетени в зависимости на всички нива в държавата, разпределят плячката. А тя – плячката, най-често са нашите пари.

  И трите урока на 2014-а година започват с Б – Банката, Бареков, Белведере. И трите не са просто една банка, един човек, една фирма, а случаи за Учебника – онзи ненаписан учебник, който събира всичките ни провали като общество и поне мъничко ни помага да разпознаваме подобни случки в бъдеще.

  Банката

  Която всъщност не е банка. По-точно, не беше. Ако в началото на възхода на това нещо малцина знаеха за какво става въпрос, днес всички са наясно, че това не е било точно банка. През годината ни го казаха и бившият премиер Пламен Орешарски, и главният прокурор Сотир Цацаров. И до ден днешен информацията за това колко точно пари, на кои точно държавни фирми и по чие нареждане са изпращани в КТБ, не е публикувана официално. Отделни парчета стигнаха до обществото и горе-долу знаем, но властта все още дължи на гражданите една таблица с тези данни.

  Ние обаче се държахме с това нещо като с банка. Коментирахме го като банка, награждавахме го като банка, нарекохме го „Банкер на годината“. Радвахме се, че има кой да спонсорира спортни и културни прояви, полакомихме се от високите лихви, мислехме си, че няма по-стабилно нещо от тази банка, защото нали Той е с Кой…

  Който искаше, имаше откъде да научи, че парите идваха от държавната енергетика, после отиваха за медии, после тези медии моделираха политиката, за да докопат крадливите типове още и още. Масово обаче се държахме с нещото като с банка, с бухалките – като с медии, с марионетките им – като с политици. Истината обаче лъсна.

  Задача за 2015 г.:

  Да не позволяваме да ни убедят, че един зъл гений сам-самичък е организирал ограбванетоq без участието на политици и държавни институции. И да започнем да разпознаваме другите подобни схеми, които ни заобикалят или ни подготвят.

  Бареков

  Този човек не е по-различен от много други т.нар. политици, които шестват по телевизионните екрани, създават и напускат партии, прегрупират се в нови и нови коалиции, и винаги изглеждат доволни от това. Разликата при Николай е само размахът – той реши да играе Великия Гетсби и да не пести от фойерверки. Но и него го приемахме като нещо нормално – коментирахме го като политик, питахме го като политик, дори го изпращаме в забрава като политик.

  Първо никой не попита откъде една телевизия има толкова много пари за харчене. После никой не попита каква точно роля играе Николай в този политико-медийно-площаден проект. После никой не попита откъде продължаваха да идват пари, след като първото Б напусна страната. Защото всички знаехме отговорите. Но въпреки това се отнасяхме с него като с политик. Дори маневрите в останките от парламентарната му група коментираме като политически процеси, а те са си просто бизнес. Едни ТЕЦ-ове трябва да работят, за да им плаща държавата. За целта държавата поръчва поведение. А чии са тези ТЕЦ-ове и дали спонсорът на проекта през цялото време е един и същ, но само сменя касиерите си…

  Задача за 2015 г.:

  Да не забравим откъде тръгна всичко с този т.нар. политически проект и да различаваме другите подобни проекти, въпреки по-обраното им поведение.

  Белведере

  Не е световната криза, не е законодателството, не са и трудолюбието или мързелът – в България не идват инвестиции заради липсата на ред. Заради прогнилата съдебна система, която не може да гарантира собствеността. След изявлението на френския посланик Ксавие дьо Кабан за случая с фирмите на „Белведере“ и след самоиздайническата реакция на „гнилите ябълки“, картината вече е ясна за всички.

  Задачата за 2015-а ли?

  Да спрем да отбягваме очевидностите, да използваме истинските думи, да поискаме ред и да не се примиряваме, когато ни убеждават, че живеенето в блато е изконно българска ценност.

• „Джуджетата на дядо Коледа“ в Държавния департамент

  Онези, които по празниците се притесняват, че не могат да открият подходящ подарък за човек, който вече си има всичко, трябва да помислят за онези, чиято ежедневна работа е да откриват идеалния подарък за управляващите по света. Такава е работата на служителите на отдела по протокола към американския Държавен департамент.

  .

  

  Далеч от работилницата на Дядо Коледа на Северния полюс, „неуморните джуджета” в този отдел на американското външно ведомство трябва всяка година да избират и да опаковат десетки подаръци, които неизбежно се носят от американските държавници по време на техните визити. Служителите на отдела трябва също така да опишат всички подаръци, получени от президента Барак Обама, от вицепрезидента Джо Байдън и от държавния секретар Джон Кери, както и от техните съпруги.

  Американските президенти понякога получават от чужди гости или по време на визити в чужбина до 15 000 подаръка годишно. Подаръците, които превишават 375 долара, се предават на Националния архив, който ги описва и съхранява. Те принадлежат на държавата и ако в последствие някои от получателите поискат да си върнат някои от тях, те могат да го откупят по пазарни цени.

  Така например бившият американски държавен секретар Хилари Клинтън похарчи 970 долара, за да откупи колие от черни перли, което й подари опозиционерката от Мианма и нобеловата лауреатка за мир Аун Сан Су Чжи. Тереза Кери, съпругата на настоящия държавен секретар Джон Кери пък, плати 425 долара за бижу от сребро и корали, подарено й от президента на Йемен Абд Раму Мансур Хади.

  През 2013 г. първата дама Мишел Обама получи от кралицата на Бруней обеци, пръстен и колие от бяло злато с жълти сафири и диаманти с формата на цвете. Цената на бижутата беше 71 000 долара. Първата дама на САЩ е приела подаръка, защото отказ е можело да постави в неудобно положение както онзи, който прави подаръка, така и американското правителство, се отбелязва в списъка с описание на официалните подаръци, получени от президента на САЩ и от половинката му, който беше изготвен и разпространен от Държавния департамент.

  През 2013 г. Барак Обама получи множество вази, картини и скулптури, но също така и шкаф на сини ивици от Перу, диск с британски песни, подарен му от британския премиер Дейвид Камерън, барабан ръчна изработка от Сенегал, зеброва кожа от Танзания и порцеланови чинии от руския президент Владимир Путин. Мишел Обама пък получи обеци от сребро и син кристал от бившата половинка на френския президент Франсоа Оланд – Валери Трирвильор. Към тях е имало и френска кулинарна книга на френския кулинарен експерт Ален Дюкас. Общата стойност на подаръка възлезе на 435 евро.

  Подаръците, получени от семейство Обама, може и да стават обществено достояние, но тези подарени от американците на чужди лидери си остават добре пазена тайна. В отдела по протокола на Държавния департамент се изготвя списък, за да не се допусне грешката един подарък да бъде подарен два пъти на един и същи лидер. След като се потвърди дадена дипломатическа визита, отделът по протокола започва да търси подходящи подаръци. Накрая измежду предложените варианти за подаръци онзи, който ще пътува и ще поднесе подаръка, избира най-подходящия.

  Обикновено подаръкът се прави въз основа на проучване на интересите на онзи, който ще го получи, като се издирват продукти американско производство. Така например на папа Франциск Барак Обама подари кутия с девет вида семена от градините на Белия дом с надеждата, че те ще бъдат посадени във фермата на Ватикана в Кастел Гандолфо. Кутията беше изваяна от дървесина, съхранявана в базиликата в Балтимор – първата катедрала в САЩ, и украсена с медна репродукция на Статуята на свободата.

  Но гафове също се допускат. Така например през 2009 г. Обама подари на тогавашния британски премиер Гордън Браун колекция от DVD-та с 25 американски класически филма във формат, който не можел да бъде разчетен от плейърите във Великобритания.

  Източник: БТА

• Стигнахме ги американците!

  Евелина Гечева,  Akademika.bg

  

  Стигнахме ги американците!

  Ето как:

  Те празнуват Кока-Коледа на 25-и декември – ние също. Голяма работа, че нашата Коледа била на друга дата, това е минало.

  Те пазаруват като луди – ние като още по-луди. Нали затова се е родил Иисус, за да си подаряваме разни неща.

  Те живеят на кредит – ние не падаме по-долу. Даже за подаръци по празниците сме теглили кредити.

  При тях елхи, под елхите – подаръци, при нас – пак така. Нищо, че по-рано това го правехме за Нова година, а по Коледа е имало само коледари с геги – това са отживелици от едно нецивилизовано време.

  С фигурки на Младенеца в яслите също можем да се похвалим, мдаааа. И със зайци по Великден. Няма да падаме по-долу, я.

  Те летят от единия край на Щатите до семейното гнездо за празниците – ние правим същото, само че от различни точки на света.

  Те гледат до припадък Маколи Кълкин (всъщност, дали?) – ние не припадаме, стоически гледаме и не смеем да гъкнем, че е тъпня.

  Също и по отношение на пуйките може да се каже, че сме ги стигнали. Те обаче се ограничават само на софрата да си ги сложат, а ние ги пускаме да водят шоута по разните канали. Или поне да участват в тях.

  Американците дебелеят от глупави и вредни храни – ние не оставаме по-назад и по този показател.

  Те обичат Съединените американски щати – ние също.

  Те мразят руснаците – ние двойно повече. Но той Брус Уилис ще им види сметката…

  Това, че ядем пуканки в киното като тях, може само да покаже колко високо ценим това изкуство и колко високо е то всъщност в нашите салони.

  Слагаме си ръка на сърцето, когато звучи химнът – досущ както правят в техните филми.

  Познаваме живота в американските затвори не по-зле от средностатистическите американци, заспиващи десетилетия наред пред телевизора.

  За тях обаче има неща като любов към родината, дълг, чест и прочее атрибути, които ние своевременно сме отхвърлили заедно с комунизма. Също и производителността на труда, пък и икономиката като цяло – за какво ни е, като и без това никога няма да бъдем богати.

  А само преди 30 години Тошко Колев питаше как ще ги стигнем…
  .

• Бъдни вечер

  Бъдни вечер (Суха Коледа, Крачун, Малка Коледа, Детешка Коледа, Мали Божич, Наядка) се нарича денят преди Рождество Христово. На този ден християните се подготвят духовно – чрез пост, изповед и молитва, да приемат Светото Причастие и така достойно да посрещнат Христовото Рождество.

  От православна гледна точка за трапезата няма друго изискване, освен да е постна, тъй като е последният ден от Рождественския пост.

  Обичайно на масата се слагат варен фасул, пълнени чушки, сарми, жито, тиквеник, ошав, чесън, пчелен мед, орехи, плодове, обреден хляб и др., за да бъде годината изобилна. Броят на ястията по традиция е 7, 9 или 11 (нечетен брой).

  

  При разчупване на обредния хляб първите парчета се оставят символично за Света Богородица и Иисус Христос, както и починалите. После за къщата, а следващите се раздават на всеки член от семейството според възрастта, както и на домашните животни. След приключване на вечерята трапезата се оставя неприбрана, като символ на очаквания гост.

  Под софрата се слага слама, напомняща за Витлеeмските ясли, в които е бил положен новороденият Месия. Най-възрастният представител от семейството прикадява с тамян трапезата и къщата и прочита молитва.

  В огъня през цялата нощ трябва да гори дъбово или крушово дърво, наричано бъдник, което с топлината и светлината си символизира раждането на Иисус Христос. По традиция, най-старият мъж в семейството гадае по бъдника каква ще е следващата година. През нощта коледари тръгват по къщите и пеейки народни и църковни песни разнасят радостна вест за Христовото Рождество.

  В езическите традиции денят е свързан с плодородието и с началото на нарастването на деня и надвиването на нощта. Затова се чества, като на трапезата се поставят храни, които при приготвянето си набъбват. Извършват се магически действия (гадаене) за плодородие, за здраве и благополучие на всеки член от семейството.

  

  Суеверията в нощта на Бъдни вечер:

  Ако сребърната пара е в парчето, отделено за Богородица или за къщата, годината ще е много добра за всички.

  Мома или момък могат да узнаят името на годеника или годеницата си, с които им е отредено да бъдат. Затова трябва да успеят да станат незабелязано от трапезата и да подслушат какво си говорят съседите. Първото мъжко или женско име, което чуят, е името на човека, когото ще срещнат още по празниците.

  Листата на бръшляна от трапезата, сложени под възглавницата, могат да предскажат здравето на този, който е преспал върху тях. Ако са останали свежи и зелени до сутринта, човекът ще е здрав през годината.

  Зад палешника (широкото остро желязо на ралото) се оставят живи въглени, неречени за различни селскостопански култури. На сутринта се гледа дали въглените са изгорели. Колкото повече пепел има, толкова по-голямо ще е плодородието. Ако въгленът е почернял, предсказанието не е добро.

  На въглен може да се предскаже и времето през годината. Наричат се 12 въглена за 12-те месеца и отново пепелта показва дали ще бъдат благоприятни за реколтата и човека.

  За изобилието на месеците през годината се гадае и с лук и сол. След като всички си легнат, домакинята разрязва глава кромид лук и слага в 12 люспи 2-3 щипки сол. Нарича ги на 12-те месеца и ги качва на покрива на къщата. На сутринта гледа дали солта се е стопила или не. Ако се е стопила, съответният месец ще е дъждовен и плодороден. Ако солта е останала и се е втвърдила, месецът ще е сух и неплодороден.

  Ако пепелта от бъдника на сутринта е много, много ще е и плодът по земята и стоката.

  На Бъдни вечер се разчупват орехите, които са наречени на всеки още на Игнажден. Ако при счупването те останат цели, ако са бели и едри, човекът ще е здрав и ще му върви през годината.

  Каквото е времето на Бъдни вечер, такова ще е и през юни.

  Ако на Бъдни вечер времето е облачно, пролетните култури ще са добри и пчелите ще носят повече мед. Ако целият ден е облачен, ще има болести през годината.

  Ако на Бъдни вечер вали сняг, пчелите ще се роят много.

  Ако времето е мъгливо, такова ще е то и през годината.

  Моми, на които им е време да се омъжват, не месят хляб, защото се вярва, че ако се омъжат през годината, ще изнесат плодородието от къщата.

  Който седне на трапезата, не бива да се оглежда много, защото рано ще му побелеят косите

  ––––––––––––––

  Православната църква почита на този ден Света преподобномъченица Евгения, а имен ден празнуват Евгени, Евгения и Бистра.

  ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ИМЕННИЦИ!

  .

  Снимки: БГНЕС, Уикипедия и Сlubz.bg

• „Бъдни вечер“ от Георги Марков

  Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

  Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

  На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.

  Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

  Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

  „Бог се роди, Коледа!”

  Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

  „Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

  „Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

  Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.

  Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

  След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

  „Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

  „Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

  Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

  С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

  От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

  „Само поганците ядат на маса тази вечер!”

  Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

  За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

  Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

  При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

  С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

  Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

  А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Текстът е публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г.

  .

• <<
• 1
...
• 90
• 91
• 92
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
• 100
...
• 416
• >>