Всички авторски страници

Авторски

• Най-разпространените лични имена в България

  Географско разпределение на най-популярните имена в България

  .

  

   

  Георги, Иван и Димитър са най-разпространените имена сред мъжете в страната. Това сочат данните на Националния статистически институт (НСИ).

  Името Георги носят 171 000 българи, Иван – 165 000, а Димитър – 127 000. Следват Николай – 95 000, Петър – 77 000, Христо – 63 000, както и Александър, Стефан, Йордан, Васил и други. От всички мъже в страната – 1 334 000, или 37.9%, притежават 20-те най-разпространени лични имена, уточняват статистиците.

  Най-често срещаните мъжки мюсюлмански имена са Мехмед – 16 000, Ахмед – 14 000 и Мустафа – 12 000.

  Източник:  в. „Сега“

• Обвиниха Българския хелзинкски комитет в двоен стандарт

  

  Гражданин от Пловдив написа отворено писмо до Българския хелзинкски комитет, в което изразява тревогата и недоумението си от „демонстрираната непоследователност при прилагането на декларираната политика“, а също и от липсата на крайно основателна реакция от страна на комитета.

  Отвореното писмо, разпратено и до медиите, е провокирано от прессъобщението „БХК остро осъжда расистката закана за отказ на животоспасяваща здравна помощ за роми“ от 08.12.2014 г. и няколко събития от следващите дни.

  В писмото се посочва, че освен Етнически малцинства, на сайта си БХК има и раздел Права на жените и Здравеопазване, също като неотменна част от дейността по опазване на правата на човека. Гражданинът призовава и пита БХК:

  • С оглед на заявените от БХК основополагащи принципи на дейност в областта на защитата на човешките права, ще заклеймите ли неправомерните и осъдителни прояви на агресия срещу тези пострадали работещи в сферата на здравеопазването, всички от които се явяват жени?
  • Ще осигурите ли правна подкрепа на тези и на други жени, които, като една изключително уязвима група, са пострадали по време на изпълнение на служебните си задължения по осигуряване на равен достъп до здравеопазване на гражданите на Република България?
  • Като представител на организация с несъмнен опит в идентифицирането и осъждането на прояви на дискриминация в обществото ни, бихте ли допуснали, че в превръщащите се в ежедневие груби посегателства срещу медицински служители е възможно да съществува преднамерен дискриминационен белег, след като нападенията се извършват изключително срещу работещи от женски пол и от български етнос?

  Според гражданина от Пловдив именно в контекста на поредицата от случаи на нападения над лекари БХК може активно да заеме позиция и да изпълни едни от приоритетите си, както е записано на сайта на организацията – да работи за ефективно и справедливо здравеопазване.

  Гражданинът изразява своето възмущение и от използвания език в прессъобщението на БХК.

  „Що се отнася до прекомерното използване на понятията „расистки“ и „етнически“, бих искал преди всичко да изразя искреното си удивление от Вашата осъдителна квалификация към представители на ромски общности в България като представители на различна раса. Би било препоръчително да си припомните, че ромските етнически групи не са хомогенна народност, но всички принадлежат към европеидната раса и голямото индоевропейско езиково семейство наред с българския етнос.

  В писмото се посочват и други езикови противоречия, както и некоректно и непоследователно използване на определени термини.

  „Тук възниква и учудването защо Вашето безпокойство относно предоставянето на спешна медицинска помощ в мултикултурни квартали касае единствено определени малцинства. Поради така заявения от мен скептицизъм спрямо Вашата осведоменост за културата и бита на ромските общности, ще си позволя да Ви информирам, че в родния ми град Пловдив, който безспорно е най-мултикултурното средище в страната, във всеки квартал с предимно ромско население неизменно има и малък процент представители на други етноси, сред които на първо място турци и българи. Защо обаче във Вашето прессъобщение липсва и нотка на загриженост за тези „нищожни извадки“ от етническите жилищни зони?“

  Съвсем непонятно, например, за всеки непредубеден читател на Вашия текст би било възмущението Ви от начина на употреба на думата „скот„.

  По същество здравният министър осъжда съзнателния избор на човешко същество да се принизи до подобно състояние без оглед на етническия му произход, също както Вазов и Ботев, с чиито творби надявам се сте запозната, използват думата „скот“, за да осъдят всеки, противопоставящ се на общочовешките духовни ценности.

  „Лично за мен най-обезпокоително е не когато лица, възпитани в нетолерантност и злонамереност, сочат с пръст БХК като част от задълбочаващото социалните проблеми статукво в България, а когато образовани граждани с добро възпитание и изградена ценностна система започват все по-често да изразяват съмнения относно градивността на мисията и моралния интегритет на БХК, както и на сродни на него организации. А такива мнения и опасения, за наше общо съжаление, могат да бъдат прочетени и чути все по-често“, завършва писмото си възмутения гражданин.

  Източник: News.bg

• „Българска рапсодия“ или „Пътят към Коста дел Маресме“

  „Българска рапсодия“ / Bulgarian Rhapsody“

  Българското предложение за Оскар излезе на голям екран на 5 декември в София под новото си име „Пътят към Коста дел Маресме„, с английски еквивалент „Path to Costa Del Maresme„.

  За участие в американските академични награди в категорията „Чуждоезичен филм“ остава досегашното наименование на филма – „Български рапсодия“. Кандидатурата бе обявена на 5 септември от Националния съвет за кино.

  Романтичната история е създадена по действителен случай, а част от наследниците на героите са живи и до днес. Филмът е заснет изцяло в България, монтажът и постпродукцията са осъществени в Израел.

  

  Режисьор:  Иван Ничев

  В ролите:  Георги Мамалев, Мони Мошонов, Анжела Недялкова, Стефан Попов, Татяна Лолова, Васил Михийлов, Димитър Рачков, Любомир Ковачев, Ернестина Шинова, Стоян Алексиев, Кристиян Макаров

  

  Фактите, свързани с депортирането на евреите от България, са предадени чрез любовната история на тийнейджъри. Това е историята на мечтателката Шели от Кавала (български град в Беломорието през Втората световна война) и две момчета, лудо влюбени в нея: художникът Мони и Жожо, музикант от еврейския квартал в София.

  Мони (Кристиян Макаров) е млад българин от еврейски произход. Войната е в разгара си, а Третият райх задължава всичките си съюзници да предадат евреите по своите земи. Въпреки тези събития, тийнейджърът Мони се интересува повече от уроците и първите целувки.

  Приятелят му Жожо (Стефан Попов) е неизменно с него и му помага в свалките. Когато семейството на Мони отива в Кавала, за да търси съпруг за сестра му, той се запознава с Шели (Анжела Недялкова). Тя е красиво 17-годишно момиче, което бързо превзема срамежливото сърце на Мони. Скоро обаче тя вижда Жожо и тригълникът между тримата тийнейджъри се заплита.

  Шели трябва да премине през софийската гара с ешелон депортирани евреи от Егейска Македония и Северна Гърция, споделяйки съдбата на 11 682 свои сънародници през месец март 1943 г. Мони се опитва да я следва, но влакът вече е потеглил към дунавско пристанище, а оттам към Виена и лагерите на смъртта…

  Източник:  Dir.bg

  .

• Поздравление от и.д. председателя на ДАБЧ към българите в чужбина

  Поздравление на Димитър Владимиров, и.д. председател на ДАБЧ, по случай Рождество Христово и Нова година

  

  Скъпи сънародници,

  Всяка година, изкарана в чужбина, вероятно е изпълнена и с предизвикателства, и със силни преживявания. Тя е и ежедневна битка за доказване на качества и умения. Каляват се характерите.

  По-директно човек изразява мисли и настроения. По-непосредствен и по-прям е в изказа, по-настойчиво търси и избира приятелите си. По друг и различен начин всеки сънародник извън България изпитва потребност от родното слово и българския фолклор.

  Благодарим ви, че сте заедно по празници и заради българската духовност, за това, че милеете за България, като създавате сдружения и развивате взаимодействия помежду си.

  Голяма е нашата признателност за инициативите и сътрудничеството, защото са отнесени към Родината, към съхраняването на българската културна идентичност, към нуждата от българска култура и духовност в дните ни, защото топлотата и сърдечността в семействата никой не може да замени или пренебрегне.

  От името на Държавната агенция за българите в чужбина и лично от свое име най-искрено ви желая здраве и щастие, успехи в професионален план и завоевания в дейности и проекти, свързани с българските общности в чужбина.

  Весела Коледа и щастлива 2015 година!

  Димитър Владимиров
  и.д. председател

• Елинор Белмонт: Коледа не е долари, а любов

  От близо 100 години едно тайно общество се бори срещу традицията на Коледа да се подаряват ненужни подаръци. Преди 100 години американката Елинор Белмонт обявява, че сформира движението SPUG – Society for the Prevention of Useless Gift Giving, което се обявява против превръщането на празника във вакханалия на портфейлите.

  .

  Капка Тодорова, в. „24 часа“

  През ноември 1912 година бившата звезда от Бродуей държи реч в Ню Йорк, която според нея трябва да промени живота на работниците и служителите и да ги освободи от терора на консумирането. Всъщност самата Елинор – муза на Бърнард Шоу и съпруга на един от най-богатите мъже в света, банкера Огъст Белмонт, разполага с парите на повечето от тях за коледните им подаръци за цял живот. След като прекратява артистичната си кариера, за да стане съпруга на милиардер, тя се сприятелява с други известни социалистки с милиони в банката. Една от тях е Ан Морган – дъщеря на основателя на банката JPMorgan. Те създават благотворителни фондове за жените работнички, които често са в детска възраст, подпомагайки ги с месечни ренти, за да ги отърват от 12-часовия работен ден. В рамките на тази дейност се ражда и идеята на Елинор за прекратяване на излишното харчене на пари.

  “Вместо да купувате,

  погрижете се за

  нуждаещите се”, апелира тя.

  Подкрепят я много жени в по-добра икономическа ситуация. Те започват да плащат малки суми членски внос, които отиват за подпомагане на бедни момичета. С парите се финансират квартирите на най-нуждаещите се, както и кратки почивки извън Ню Йорк. За повечето от работничките тези екскурзии са първото излизане от града въобще. Само за две години броят на жените, членуващи в SPUG, нараства на 10 000. За да улесни подпомагането на нуждаещи се, съюзът поставя каси с пари в целия град. Жени имат право да вземат малки суми оттам, ако имат проблеми. Оказва се обаче, че парите почти изчезват около Коледа, тъй като момичетата се чувстват задължени да купят подаръци на преките си началници. В замяна обаче те

  не получават нито хубав подарък,

  нито бонус, нито почивни дни

  В най-добрия случай продавачките в скъпи магазини намирали на тезгяха шишенца с най-евтин парфюм.

  Продавачките обаче били стимулирани да харчат пари за подаръци в магазините, в които работят, с обещание, че взета оттам стока може да се плати и с допълнителни часове труд. Елинор Белмонт е потресена от разследването си и призовава всички жени в Ню Йорк да спрат да купуват подаръци.

  “Дарявайте, без да очаквате в замяна.

  Дарете обич, дарете присъствието си, дарете грижа. Не харчете пари. Коледа не е равнозначно на долари. Най-хубавият и полезен подарък е помощта, която можете да окажете на близък или съсед”,

  пише тя в апела си към тях.

  От писмото ѝ се вдъхновяват и мъже, макар техният брой до последно да е незначителен. През декември 1913 г. членовете на организацията наброяват вече 14 000. Рекламната индустрия ги забелязва и се опитва да използва дори тях в бизнеса си. Най-популярните рекламни лозунги от тези години гласят: “Купете коледен подарък при нас. Ние имаме неща, които ще зарадват дори членове на SPUG”.

  Съюзът издържа едва няколко години. С идването на Голямата депресия идеите на Белмонт са забравени. Но макар и непопулярни, те продължават да звучат актуално дори и днес: “Коледа вече не означава любов, а пари. Ние превърнахме в търговия най-хубавото, което познаваме – даряването. Затова предизвиквам всички мъже и жени на Съединените щати да се обединят и да поискат Коледа да стане отново онова, което е била някога: празник на светлината, мира на земята и добруването на хората!”

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  Простите отговори на монаха Симеон Атонски

  .

  Кой учител е най-добър? — Страданието.

  Кой учител е най-лош? — Удоволствието.

  Кое умение е най-рядко? — Умението да даваш.

  Кое умение e най-добро? — Умението да прощаваш.

  Кое умение е най-трудно? — Умението да мълчиш.

  Кое умение е най-важно? — Умението да питаш.

  Кое умение е най-нужно? — Умението да слушаш.

  Коя борба е най-опасна? — Фанатичната.

  Коя привичка е най-неприятна? — Хитростта.

  Коя привичка е най-вредна? — Словоохотливостта.

  Кой човек е най-силен? — Способният да разбере истината.

  Кой човек е най-слаб? — Считащият себе си за най-силен.

  Кой човек е най-разумен? — Този, който следва сърцето си.

  Коя привързаност е най-опасна? — Привързаността към тялото.

  Кой човек е най-беден? — Този, който от всичко най-много обича парите.

  Кой човек е най-близо до Бога? – Милосърдният.

  Как да се противопоставим на бедите? — С радост.

  Как да се противопоставим на страданието? — С търпение.

  Кое отличава здравата душа? — Вярата.

  Кое откроява боледуващата душа? — Безнадежността.

  Кое е признак за неправилна постъпка? — Раздразнението.

  Кое отличава добрата постъпка? — Мирът в душата.

  Слабият човек – Побеждава другите.

  Силният човек – Побеждава себе си.

   

  Източник: Webstage.bg

• Проф. Ангелов: България е вече в дефлация

  Дефлацията, а не инфлацията е най-голямата опасност сега.

  

  Вече 25 години българските граждани страдат от инфлацията, един от главните причинители на бедността. Още са пресни спомените от хиперинфлацията в края на 1996 и началото на 1997 г. Най-популярното определение за инфлацията е повишение на цените на стоките. Има и по-прецизни научни дефиниции с които професионалистите боравят, но сега не е времето и мястото да се занимавам с тях. Почти във всяка икономика има по-висока или по-ниска инфлация, породена от различни причини.

  Същност на дефлацията

  Напоследък се заговори за дефлация. За нея говорят предимно някои
  икономисти в чужбина. Всред нашите икономисти само отделни колеги подават тревожни сигнали. А би трябвало цялата ни колегия да предупреди за задаващата се опасност и да препоръча начини за смекчаване на тежките последствия. Широката общественост не знае почти нищо за това икономическо явление и какво ни предстои.
  Какво е това дефлация? Казано най-общо, дефлацията е обратна на инфлацията. Ако цените растат говорим за инфлация. Ако намаляват продължително време, например общият индекс на инфлацията през настоящия месец е 5%, през следващия 4%, през по-следващия 3%, следвана от 2%, казваме че има дисинфлация, т.е. тя все още присъства, но в затихващи или стабилни ниски величини. САЩ е в дисинфлация от 2011 г. насам. Същото важи и за Европа, където инфлацията напоследък е около 0,3-0,5% (най-ниска от последните 5 години, при считана за нормална до 2%), но рискът от дефлация е по-голям, понеже европейската икономика е по-слаба от американската. Дисинфлация има също в Япония, Китай и други страни.
  Когато индексът на цените продължава да намалява и от 1% този месец става 0% през следващия, -1% през по-следващия, -2% през другия, -3% след това и т.н. или остава стабилно отрицателен, вече няма инфлация. Тя се е превърнала в негативна. След като инфлацията падне под нулата и се задържи там или продължава да спада, казваме, че икономиката е в дефлация. Това явление е почти непознато у нас и слабо познато в Европа. От средата на 2013 г. обаче тя се настани и в България и продължава през 2014 г. (виж таблицата в прикачения файл).

  Месечните данни са достатъчно категорични, за да ги коментирам отделно. Заключението е ясно – България вече е в дефлация. Освен това, дефлацията при цените на производител у нас е най-силна в сравнение с другите страни от ЕС. И това трябва да се знае от всички, особено от управляващите, които са длъжни да предприемат незабавни мерки за смекчаване на негативните ефекти от дефлацията. Ако съдя по политиката на замразени или намаляващи доходи, залегнала в проектобюджета за 2015 г., по нищо не личи, че правителството осъзнава новата икономическа ситуация и потребността от контра мерки срещу настъпващата дефлация.
  През ноември 2014 г. видният британски специалист по дефлация Roger Bootle писа във в. Телеграф: „Еврозоната е опасно близко до дефлация, което означава общ спад на потребителските цени. На пръв поглед това може да не е толкова лошо. Наистина, често пъти не е, но то е особено опасно за икономика с такъв огромен дълг, каквато е европейската”. Пак през ноември друг известен специалист по дефлация писа: „БВП на Китай през първото тримесечие на 2014 г. прави впечатление не толкова с по-ниския растеж…, а с общия рязък спад на цените към дефлация… Това прави впечатление на потенциалните инвеститори за общ дефлационен натиск в китайската икономика”.
  Дефлацията е по-добре позната в някои страни от Далечния Изток и най-вече в Япония, където започна в началото на 1990-те и продължи почти две десетилетия. Когато инфлацията прерастне в дисинфлация и особено когато се превърне в дефлация реалната стойност на парите расте. Това позволява на притежателите на пари след няколко месеца или след година-две да купуват с тях повече стоки, отколкото могат днес.
  И така, повечето икономисти определят инфлацията като растящи цени, а дефлацията като намаляващи цени. Това е вярно, но доста опростено. Друга дефиниция гласи, че инфлацията е нарастване на общата маса на парите и кредита в сравнение с общата маса на стоките, а дефлацията – обратното. Когато количеството на парите и кредита пада спрямо наличните стоки, нараства относителната стойност на всяка парична единица. Трета група икономисти препоръчват по-полезна и може би по-точна дефиниция по отношение на паричните условия. Според тях, инфлацията е разширение на общото предлагане на пари и кредит, а дефлацията – свиване на това предлагане. Такова определение е по-прецизно, защото кредитът е също пари.
  Дефлацията е намаляване на равнището на цените чрез снижаване на съвокупното продуктово търсене. То може да се постигне по два начина: Първо, чрез рестриктивна бюджетна политика, като се повишават данъците и се ограничават държавните разходи и Второ, чрез рестриктивна парична политика, като се повишават лихвените проценти и се съкращава паричната маса в обръщение.???
  Американският икономист Robert Prechter писа наскоро: „Дефлацията обяснява: 1. Защо доходността на най-привлекателните облигации е на най-ниско равнище в историята на страната; 2. Защо скоростта на обръщението на парите е най-ниска от 1930-те насам; 3. Защо огромни сектори между инвестиционните пазари са спаднали до към 40%; 4. Защо индексът на потребителските цени току що имаше най-големия месечен спад след 2008 г.; 5. Защо има толкова много размирици в Европа”.
  Дефлацията е сериозен проблем за съвременните икономики поради многостранните си й тежки поражения: задълбочава рецесията и предизвиква депресия, води до фалити на фирми, повишава безработицата и намалява доходите, намалява бюджетните постъпления и води към по-големи дефицити, повишава реалната стойност на дълга и затруднява неговото обслужване от държавата, фирмите и домакинствата, изправя банковата система пред много сериозни изпитания, като затруднява кредитирането и депозитната й дейност; поражда опасната дефлационна спирала. Ако трябва да се обобщи, дефлацията означава отложено потребление, отложени инвестиции, отложено развитие. Според много икономисти дефлацията е по-опасна от инфлацията и защото е по-слабо позната на управленците, почти е непозната за населението, не са разработени и апробирани достатъчно ефикасни методи за нейното ограничаване и поради това по-трудно се поддава на контрол и управление. Тя е и силно инерционно икономическо явление.

  Причинители на дефлацията

  Дефлацията е икономическо явление, породено от ред причини. Тя най-често се причинява от намаление на паричното предлагане или ограничаване на кредитирането. Казано още по-точно – от продължителна силно рестриктивна политика – ограничаване на домакинските, правителствените и инвестиционните разходи, с други думи – на вътрешното потребление, както е у нас през последните две десетилетия и особено – последните 5 години. В повечето случаи дефлациите възникват, когато продължително време предлагането на пари е по-малко от предлагането на стоки. Най-често централните банки се стремят да поддържат стабилно ниво на цените, като избягват сериозна инфлация или дефлация. Но това не винаги се отдава.
  В повечето случаи дефлацията се причинява от чувствителен траен спад на общото вътрешно търсене при съществуващите цени на стоките, поради ограничаване на паричното предлагане, чрез обща рестриктивна политика по доходите, чрез бюджета и чрез кредитирането. В такава ситуация цените на стоките се стабилизират, а от съответен момент започват трайно да се понижават, потребителите са склонни да отлагат поддаващите се на отлагане покупки и търсенето им спада в очакване на ново намаление на цените. Това води до ограничаване на общата стопанска активност. Понижава се нивото на използване на наличните производствени мощности. То пък води до намаляване на потребността от нови мощности, а следователно и от нови инвестиции за тяхното модернизиране и евентуално разширяване. Това, на свой ред, ограничава още повече общото търсене. Така икономиката навлиза в дефлационна спирала. На това може да се противодейства само чрез икономически стимули. За целта Централната банка следва да увеличава паричното предлагане, а Министерството на финансите да увеличава търсенето с фискални средства.
  В по-ново време дефлацията се свързва и с риска – когато влагането на пари в стопанска дейност е силно рисково поради очаквани ниски доходи, загуби. и дори фалити. Много често се очакват минимални печалби, но те, освен рискови, дори и да се потвърдят, са по-ниски от лихвите по ползвания кредит за въпросната стопанска дейност, а също и от лихвите по банкови депозити. В подобни случаи потенциалните инвеститори предпочитат да ги влагат в далеч по-малко рискови банкови депозити, в ценни книжа, имоти и други пасивни форми на спестяване, а не в силно рискована производствена стопанска дейност.
  Това създава капан на ликвидността или поражда дефицити на инвестиции, които биха увеличили производството и биха създали нови работни места, нови доходи и постъпления в бюджета. В такива случаи Централната банка не може да използва като стимул отрицателна лихва за парите или нулева лихва за държавни облигации, понеже преди това основната лихва е била вече сведена до символичен минимум. В отворени икономики това обезценява валутата. Обезценената валута пък оскъпява вноса, без винаги да стимулира износа в желания размер.
  Дефлацията се проявява и в страни със силна валута, когато паричното предлагане расте по-бавно от растежа на икономиката и от населението. В такива случаи наличният размер твърда валута на човек от населението намалява, което прави парите по-дефицитни и покупателната им сила нараства. Дефлация може да настъпи и при рязко повишаване на производствената ефективност, в резултат на големи технологични пробиви и повишение на производителността, което намалява общата цена на много стоки. Пазарната конкуренция принуждава тези производители да намаляват цените на своите стоки за сметка на постиганата много висока печалба. В тези случаи потребителите плащат по-малко за съответните стоки и възниква дефлация, понеже покупателната сила на парите е нарастнала в големи мащаби. Това не се случва, когато засяга ограничен кръг стоки.
  Рязко повишената производителност и намалените производствени разходи в резултат на големи технологични пробиви и тяхната масова реализация в икономиката често пъти пораждат структурна дефлация за определени периоди от време. В отделни случаи това е траело с години.
  Има периоди когато производството на стоки нараства в резултат на повишена производителност, без увеличение на паричното предлагане, или пък спад на търсенето на стоки едновременно с намаление на паричното предлагане. Изследвания на Бен Бернанке (от 2006 до 2014 г. председател на Федералния резерв на САЩ) за Голямата депресия в Америка показват, че в отговор на намаленото търсене, Федералният резерв по онова време намалява паричното предлагане и с това допринася за дефлацията. Това се счита за голям негов принос. Такава политика (на количествени улеснения) той прилагаше до скоро в САЩ като ръководител на Федералния резерв и тя даде резултати – умерено висок растеж, чувствително намаление на безработицата, повишени доходи. Ръководството на ЕС обаче продължава да упорства с рестриктивната си политика и тя също дава резултати – продължаваща икономическа стагнация, висока безработица, трайна дисинфлация и предстояща дефлация.
  Дефлация възниква и при ограничаване на банковото кредитиране поради фалити на банки, повишен риск от фалити, намалено търсене на кредити по същите или други причини. Свидетели сме на това явление сега и у нас. Намаляването на кредитирането води до намаление на парите в обръщение и последващо рязко спадане на паричното предлагане с намаление на доверието и отслабване на скоростта на обръщение на парите. Това пък води до намаление на производството, на заетостта, на доходите и на търсенето на стоки. С пренасищане на предлагането на стоки намаляват и техните цени. Когато това е съществено и обхваща много стоки, то се отразява неблагоприятно върху производителите, които са принудени да режат разходи от всичко, включително и чрез освобождаване на персонал, намаляване на заплати, неплащане на осигуровки и т.н.
  Това може да се превърне в дефлационна спирала, когато цените спаднат под производствените разходи или поради много големи плащания по обслужване на заеми. Фирмите, които не могат да покриват разходите си по производството и реализацията на продукцията, поради намалените продажни цени, фалират. Банките получават обезпеченията по заемите от такива фирми най-често по намалени цени. Ако се опитат да продадат получените обезпечения, освен че е много трудно, то става на още по-ниски цени и още повече увеличава предлагането на стоки, което пък допълнително влошава равновесието на пазара. За да забавят или поне да смекчат тази дефлационна спирала банките често отлагат събирането на обезпеченията по лошите кредити. Това обаче ги принуждава да ограничават още повече кредитирането, понеже нямат налични пари. То, на свой ред, снижава допълнително търсенето и т.н.
  Robert Prechter писа през октомври 2014 г.: „Както посочих в моята книга „Овладей сблъсъка”, в крайна сметка няма значение какво правят властите. Те не могат да спрат дефлацията… Дефлацията не може да се избегне… В дефлационни времена наличните пари са кралят, а инвеститорите избраха през последното десетилетие да притежават всичко друго, но не налични пари”. По-нататък той продължава: „Дефлацията още не е очевидна за мнозинството. Повечето икономисти дори очакват продължаващо възстановяване, мека инфлация и растящи капиталови пазари. Но истинските експерти по дефлация са на 180 градуса далече от традиционното мислене. Може да е вече твърде късно да застанете на върха, но може би все още има време да се научите как да заобиколите най-лошото схрускване… Хората ще използват тайната дума „d” много по-често през следващите пет години. В края на този период те ще използват също и извънредната дума „d”, която означава депресия. Но това е дискусионна тема за друг път”.
  Същият автор писа наскоро: „Инфлацията царуваше през последните 75 години, от 1933 до 2008 г. Хората са толкова привикнали с нея, че не могат да си представят обратната парична среда. Икономистите на възхода говорят за възстановяване, което означава повече инфлация, а мечешките съветници говорят за срив на долара, което означава хиперинфлация… Има само една дума, която позволява да разберете какво става по света и тази дума не е инфлацията. Секретната дума е дефлация”.
  В статия за Блумбърг през октомври 2014 г. американският финансов анализатор Gary Shilling обърна внимание на тревожните признаци на капиталовите пазари, въпреки високите им индекси. Той твърди, че валутните загуби са един от знаците, че на хоризонта се задава дефлация. Известна е също идеята на Ървин Фишер, че прекомерно големият дълг може също да причини продължителна дефлация.

  Негативните ефекти от дефлацията

  Дефлацията е негативно икономическо явление. Тя поражда сериозни грижи и сега с намаляването на цените на петрола, резките колебания на капиталовите пазари и нарастващата сдържаност на потребителите да купуват. Парадоксът на дефлацията е, че намаляването на цените на отделни стоки е полезно за потребителите, понеже им спестява пари за други покупки. Едновременното продължително намаляване на цените на много стоки обаче има трудно поправими разрушителни ефекти върху икономиката. Когато това настъпи потребителите са заинтересовани да отлагат поддаващите се на отлагане покупки. Обикновено това са нехранителните стоки. Цените на насъщните хранителни стоки, на здравните услуги, на образованието на децата и други подобни не подлежат на трайно и мащабно отлагане. В страни като нашата, където индивидуалното потребление е 70-73%, а само потреблението на домакинствата е 62-65% от БВП през 2012 и 2013 г. всяко масово отлагане на покупки може да има, както посочих по-горе, разрушителни ефекти върху икономиката.
  Дефлацията причинява трансфери на богатство от заемателите и притежателите на неликвидни активи в полза на кредиторите (спестителите) и притежателите на ликвидни активи и валута, а погрешните ценови сигнали пораждат стремеж към ниски инвестиции или пълно въздържане от инвестиции. Тя е обратна на резултатите от инфлацията, която облага с „данък” притежателите на активи и кредиторите (спестителите) и използва приходите за субсидиране на заемателите, включително и правителствата и причинява погрешни инвестиции или свръх инвестиции. Така инфлацията окуражава краткосрочното потребление и производството за неговото задоволяване, и стимулира инвестициите в проекти, които могат да се окажат неефективни в реални условия.
  Дефлацията има обратния ефект, тя забавя инвестициите, дори когато има реално незадоволено търсене, защото потребителите се надяват да го задоволят по-късно на по-ниски цени. Както вече посочих по-горе, в съвременните икономики дефлацията обикновено се причинява от спад на съвокупното търсене и е свързана с икономическа депресия. Това се случи през 1930-те с Голямата депресия и дългата депресия в Америка.
  Докато повишението на покупателните възможности на парите помага на едни хора, тя засилва ужилването от дълга за други. По време на, и особено след период на дефлация плащанията по обслужване на дълга са в по-голям реален размер като покупателна сила, отколкото са били преди време, когато е направен дългът. Следователно дефлацията може да се счита като реално, макар и не открито увеличение на лихвите по заемите. Ако дефлацията достигне примерно -10-12% годишно, даже безлихвеният заем може да се окаже непривлекателен, защото трябва да се плати с пари, които са повече от 10-12% всяка година. Когато краткосрочната лихва достигне нула, както се случва в Америка, Европа и Япония след 2008-2009 г. Централната банка не може да облекчава повече политиката чрез намаление на основната лихва. При нулева лихва дълговите облекчения придобиват нарастваща важност като средство за управление на дефлацията.
  Напоследък с разширяване на условията по заемите, заемното финансиране се прилага в много видове инвестиции. Това увеличава негативните ефекти от дефлацията върху заемателите. Дефлацията обезкуражава частните инвестиции поради песимистичните очаквания, при все по-ниските бъдещи цени. При това положение спираловидната дефлация може да доведе до рязък спад на съвокупното търсене. Без „скрития риск от инфлация” инвеститорите са все повече склонни да задържат парите в себе си или в банкови депозити, вместо да ги инвестират. Те лично ще спечелят ако задържат парите си, но това „презапасяващо” поведение не е полезно за икономиката. То допринася за по-нататъшна стагнация и дори рецесия с всичките й негативни последствия.
  Дефлацията влияе силно върху кредитната и депозитната политика
  на банките. 1. В дефлационна обстановка потребителите са склонни към отложени покупки в очакване на още по-ниски цени на стоките след няколко месеца или години и влагат временно свободните си парични средства в банките. Така те печелят от, макар и скромните депозитни лихви, а също и от прилагането на отложени покупки. Това увеличава привлечените средства на банките, което в нормални условия е добре, но не и в дефлационна обстановка, защото трудно могат да ги използват веднага за кредитни операции с изгодна за тях лихва. 2. Немалко предприемачи от дребния и средния бизнес се опасяват да започнат нова стопанска дейност поради все по-трудната текуща реализация на произвежданите стоки и несигурната конюнктура в обозримото бъдеще. В дефлационна обстановка нараства силно рискът в стопанската дейност. Немалка част от потенциалните инвеститори се въздържат от такава дейност и влагат временно свободните си парични средства в банките. Това също увеличава привлечените средства на банките, което е допълнително натоварване за тях в дефлационни условия. Значителна част от така наречените депозити на домакинствата у нас, особено тези над 0,5 млн. лева, са от такъв произход. 3. Голяма част от все още работещия дребен и среден бизнес срещат все по-големи трудности в стопанската си дейност. Част от тях фалират, а други очакват същата съдба в близко време. И те са принудени да спасяват част от наличните си парични средства в банкови депозити. Това също увеличава привлечените средства на банките от които те не се нуждаят в момента. При това положение значителна част от така наречените депозити на домакинствата над 0,5 млн. лева (1892 депозита в лева, евро, долари и друга чуждестранна валута на обща левова равностойност 2,6 млрд. към края на септември 2014 г.) навярно са на бизнеса. 4. Немалък брой чуждестранни физически и юридически лица от други страни (предимно членки на ЕС), където лихвите по депозити от години са по-ниски от нашите, влагат средствата си в наши банки. С публикуваната оскъдна официална информация не е възможно да се правят оценки за техния брой, за размера на вложените средства и за влиянието им върху нашата икономика.
  В сложната стопанска ситуация в Европа след 2008 г. в почти всички страни има спад на инвестиционната активност. В България през 2008 г. размерът на годишните физически инвестиции беше 29,4 млрд. лв., а през 2013 г. е 18,1 млрд. лв. През 2014 г. наверно ще са още по-малко. В тази обстановка на несигурност търсенето на банкови кредити е спаднало чувствително. А банките, поучени от все още пресния опит от 1996-1997 г. и силното нарастване на лошите кредити през 2013-2014 г., сега са много по-предпазливи в кредитирането.
  Известно е, че основният източник на приходи на търговските банки е от разликата между кредитните и депозитните лихви. При намаленото търсене на кредити, наред с всичко друго, банките са принудени да намаляват лихвите, за да привличат клиенти. Почти всички търговски банки у нас са задръстени с ликвидност. При натиска от страна на кредитирането, банките са принудени да намаляват и лихвите по депозитите, т.е. своите разходи, за да се издържат. В 2000 г. лихвата по едномесечни депозити е достигала 2,50-2,75%, а по едногодишните – 5,50-7,50%. Лихвите по държавни ценни книжа са били още по-високи – 7,8,9 и 10%. Настоящите лихви по годишни депозити са 1,5-2,5% и продължават да спадат. В близко бъдеще може да се очаква преобладаваща депозитна лихва около 1,0-1,5% и дори по-ниска.
  При очакваното влошаване на стопанската конюнктура и в условията на дефлация, в обозримото бъдеще някои банки може да прибегнат и до отрицателни депозитни лихви. Такъв прецедент скоро не е имало в България, но вече има в някои европейски страни. Дания и Швеция са прилагали такива отрицателни лихви, за да отблъснат притока на депозити от други европейски страни, търсещи надеждно убежище за своите пари. Европейската централна банка (ЕЦБ) намали своята основна лихва за депозити в нея до 0,15% и наложи негативна лихва от -0,1% върху депозити от банки в Еврозоната, за да ги стимулира да кредитират малките и средни фирми, вместо да трупат депозити в ЕЦБ.
  Някои икономисти смятат, че ако няма голяма задлъжнялост, дефлацията може да е желателна, защото намалението на цените спомага за увеличаване на търсенето, а по този начин и за ускоряване на стопанското оживление. В това може би има истина само ако намалението на цените е краткотрайно, ограничено по обхват и умерено по размери и неговите първоначални положителни ефекти (за стопанско оживление) изпреварват във времето деструктивните му ефекти върху стопанската дейност (с масовото отложено търсене). Всяко продължително и значително спадане на цените на широк кръг стоки неизбежно засяга производителите болезнено с всички негативни ефекти за които стана дума по-горе.
  Всички големи икономически школи на нашето време са единодушни, че дефлацията е разрушителна спрямо икономиката. Тя е в основата на рецесиите и депресиите.

  Дефлационна спирала

  На пръв поглед може да се помисли, че хората ще се радват, когато цените намаляват. Нали всичко поевтинява. Ако обаче намалението на цените е масово, продължава дълго и се задълбочава, то се превръща в деструктивна сила. Потребителското търсене постепенно затихва, в очакване на още по-ниски цени. С понижаването на цените, печалбите на производителите намаляват и дори се стопяват, понеже са принудени на снижават цените под натиска на конкуренцията за привличане на клиенти. Появява се свръх предлагане, което принуждава компаниите да продават стоките си все по-евтино до изравняването им с производствените разходи.
  Това ги принуждава да намаляват и разходите, като съкращават от всичко: намаляват заплати, освобождават персонал, престават да плащат осигурителни вноски за персонала си, полагат по-малко грижи за безопасни условия на труд и за опазване на околната среда, ограничават поръчките от доставчиците, което засяга тяхното потребление и инвестиции, налагат по-икономично използване на материалите, пестят от ремонти, намаляват и отлагат важни инвестиции, престават да плащат дивиденти, забавят данъчните си плащания и разплащанията си с доставчици и обслужването на заеми, ограничават и дори закриват отделни производства. В резултат на това затихва и дори престава растежът на икономиката. Ако то продължава настъпва рецесия, расте безработицата, намаляват заплатите, свиват се постъпленията в бюджета, орязват се социални програми и инвестиции. Хората се въздържат все повече от покупки и пестят поради несигурното бъдеще, дребният бизнес свива или преустановява стопанската си дейност и влага останалите си пари в банкови депозити. Това обяснява твърденията, че дефлацията сега е по-опасна от инфлацията.
  Дефлационна спирала настъпва когато намалението на цените води до намаление на производството, което на свой ред поражда намаление на заетостта, на заплатите и на потребителското търсене. То пък води по-нататък към последващо намаление на цените, на производството, на заетостта, на доходите и потребителското търсене. И така нататък – кръг след кръг с нарастваща деструктивна сила, все по-надолу и по-надолу към стагнация, рецесия и депресия. Опитите да се обслужват натрупаните през добрите години дългове са безуспешни, макар че номиналният им размер остава същият, дори нараства. Както казва Ървин Фишер, „колкото повече връщате дългове, толкова повече задлъжнявате”. Расте дефлационният натиск върху стойността на активите и цените на потребителските стоки, докато паричната единица става все по-силна. Реалният дълг се увеличава и затова обслужването му се затруднява и става дори невъзможно.
  При дефлационната спирала се навлиза в омагьосан кръг, в който проблемите се повтарят и се изострят ускорително по силата на вътрешната им логика и взаимна зависимост, която поражда нарастващ синергичен ефект. Някои икономисти на времето са считали Голямата депресия от 1930-те за дефлационна спирала. Дефлационната спирала е съвременната макроикономическа версия на дискусията за общото пресищане от 19-ти век.
  Управляващият директор на МВФ г-жа Кристин Лагард наскоро нарече дефлацията „страшилище, което ще бъде катастрофално за възстановяването на световната икономика”. Засега няма опасност от навлизане на нашата страна в дефлационна спирала през 2015 г., но след време, при неблагоприятен ход на икономическите процеси и това не е изключено.
  На фона на всичко това се очудвам на изказванията на политици и на отделни икономисти, че в проектобюджета за 2015 г. се залагал изкуствено занижен темп на растежа на БВП, че могло да се разчита на 2,0% и дори по-висок растеж. Тези хора изглежда не си дават сметка, че от средата на миналата година България е в дефлация, че този процес се задълбочава у нас, в Европа и дори в глобален мащаб. Очакват ни няколко много трудни години на дефлация, която най-вероятно ще бъде съпроводена от стагнация, без да се изключва опасността от нова рецесия. Да се надяваме, че няма да ни завлече вихърът на дефлационната спирала.

  Поскъпване на дълга и затрудненото му обслужване

  Друг механизъм за негативно влияние на дефлацията е дългът. Умерената инфлация в известен смисъл създава условия за кредитиране, което води към растеж. Заемите се изплащат по-лесно с времето, защото главницата е стабилна, но получаваният с нейното използване доход расте. Инфлацията води не само до повишение на цените, но и на заплатите. При нормални условия заемателите печелят с времето повече и това ги улеснява да обслужват заемите си.
  Дефлацията създава обратна ситуация. Дългът реално поскъпва с времето, понеже намалява способността на заемащите да разходват и печелят, за да го обслужват. Когато цените, приходите и печалбите на компаниите намаляват за продължителен период от време, намаляват и заплатите. Това прави дълга с фиксирана лихва по-скъп, понеже индивидуалните заематели притежават все по-малко пари, за да правят редовните си плащания по обслужването. Несъответствието влияе по същия начин на компаниите и на правителствата, като причинява дефицити в паричните потоци, ликвидни проблеми и дори банкрути. Всяко от тези несъответствия подсилва другите, усложнява дефлационната спирала и затруднява излизането от нея.
  В контекста на тази неблагоприятна икономическа ситуация сегашното българско правителство провежда най-погрешната за момента дългова политика. Светът и Европа са пред дефлация. Както личи от таблицата, България вече е в дефлация. А известно е, че едно от последствията на дефлацията е все по-трудното обслужване на дълга.
  Българското правителство избра най-неподходящия момент – когато сме в дефлация, да увеличи скоростно държавния дълг за няколко месеца в края на 2014 и началото на 2015 г. с 12,5-13,0 млрд лева. През последните 15-20 години държавният дълг никога не е нараствал така рязко от 21% от БВП в средата на 2014 г. на около 30% в началото на 2015 г. Брутният външен дълг на частния сектор в края на септември 2014 г. е бил 81,9% от БВП, а заедно с държавния – 95,2% от БВП. Общият брутен дълг (вътрешен и външен) на държавния и корпоративния сектор вече превишава 100% от БВП. Това е опасно висока задлъжнялост на България като цяло, особено като се има предвид хилавата ни икономика. Освен това, той ще се изразходва за всичко друго, но не и за инвестиции, които биха допринесли за икономическия растеж. Рязкото увеличение на дълга сега е резултат на грубо недоглеждане или некомпетентност. Скоростното набъбване на държавния дълг трябвя да бъде преустановено, докато не е станало твърде късно и страната не е навлязла в още по-тежка дефлационна криза!

  Кои губят от дефлацията

  1. Губят правителствата, защото намаляват приходите им от данъци и нараства бюджетният дефицит. Губят и ако има голям публичен дълг, чието обслужване се затруднява. Номиналният висок дълг става още по-висок, понеже се свива БВП в номинално изражение, влошава се съотношението на дълга към брутния продукт, затруднява се неговото обслужване;
  2. Губят банките, защото те имат малък собствен капитал, а сривът в стойността на активите го ерозира. Пострадалите от дефлацията длъжници престават да обслужват заемите си, увеличават се лошите кредити, които също подкопават капитала на банките. Това ограничава възможностите им за кредитна експанзия и ги застрашава с неплатежоспособност;
  3. Губят обикновените хора, защото още повече се затрудняват в обслужването на заемите си, тъй като намаляват доходите им или губят работата си. Реалната тяжест на дълга ги смазва. Стойността на ипотекираните имоти спада и води до негативна нетна стойност за домакинствата.

  Противодействие на дефлацията

  При остра дефлация определянето на целеви лихвен процент не е ефикасно, защото намалението на краткосрочната лихва дори до нула, може да се окаже твърде висок лихвен процент, за да привлече сериозни заематели. По-добре е Централната банка да определя целево количество на парите (количествено облекчение). Тя може също да използва и други извънредни методи за увеличаване на паричното предлагане. Преди да стане председател на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке писа в 2002 г., „…достатъчно инжектирани пари в крайна сметка винаги обръщат дефлацията”. В Япония обаче и това не помогна.
  Федералният резерв на САЩ се стреми да предпази страната от дефлация чрез свръх меката си парична политика от 2009 г. насам, с помощта на така наречените количествени облекчения. Подобна, макар и далеч по-предпазлива, политика провежда и Европейската централна банка. Ако се съди по публичните изказвания на нейния председател Марио Драги, при наближаващата опасност от дефлация тази политика навярно ще се активизира.
  До 1930 г. икономистите са смятали, че дефлацията ще се излекува
  от само себе си. С намалението на цените търсенето, според тях, би трябвало да нараства и икономическата система да се корегира сама без външна намеса. Това беше опровергано по време на Голямата депресия в 1930-те. Кейнсианските икономисти твърдяха още тогава, че икономическата система не може да се корегира сама по отношение на дефлацията и че правителствата и централните банки трябва да предприемат активни мерки за стимулиране на търсенето чрез намаление на данъците или увеличение на държавните разходи.
  Изискванията за резерви на централните банки тогава са били високи в сравнение със сегашните. Централните банки са могли да увеличат паричното предлагане чрез намаление на изискванията за резерви и чрез открити пазарни операции (покупка на емитирани преди това държавни облигации с налични пари). Така са могли да влеят свежи пари в икономиката и да компенсират намалението на паричното предлагане в частния сектор поради срива на кредита.
  С разширяване влиянието на монетарните идеи фокусът на борбата срещу дефлацията беше поставен върху увеличаване на търсенето чрез намаляване на лихвените проценти, т.е. на цената на парите. Този подход се провали с неуспеха на политиките в Япония и Америка за стимулиране на търсенето след шоковете на капиталовите пазари в началото на 1990-те и в 2000-2002 г. Потвърди се, че намаляването на лихвите може да се окаже само временен палиатив, който дори влошава дълговата дефлационна криза.
  Някои икономисти считат, че с близки до нулата лихви облекчаването на дълга става все по-важен инструмент за управление на дефлацията. Когато централната банка намалява номиналните лихви до нула, тя не може по-нататък да стимулира търсенето чрез лихвите. Това е прочутият „капан на ликвидността”. Веднаж настъпила, дефлацията се нуждае от „специални” мерки чрез предоставяне на пари при нулева номинална лихва, с цел да повиши изкуствено паричното предлагане. Но и нулевата номинална лихва може да се окаже много висока поради дълбоката дефлация, т.е. силно негативната инфлация.
  В началото на декември 2014 г. списание Икономист писа, че дефлацията, а не инфлацията сега е най-голямата грижа за световната икономика. През тази година цените на производител са се понижили във всички развити страни. Потребителските цени намаляват през последните шест месеца във Франция и Германия. В Япония заплатите са спаднали с 4% през последната година. Цените продължават да падат в Бразилия, Китай и други страни. Този процес скоро ще обхване и много развиващи се страни.
  До скоро се мислеше, че дефлацията не е сериозен проблем за световната икономика, между другото и поради малката вероятност тя да се случи. Това обаче се оказа невярно. Тя вече се случва у нас, а и в много други страни. Оказва се, че е трудно да се предотврати и още по-трудно да се излезе от нея. До скоро се мислеше, че е лесно да се предотврати чрез печатане на повече пари. Широко е разпространено опростеното разбиране, че световните производствени възможности сега нарастват бързо поради глобализацията, високата норма на инвестиране, повишението на производителността. Същевременно търсенето нараства по-бавно или изобщо не расте, поради прилаганата в продължение на много години рестриктивна политика по доходите, несправедливото разпределение и задоволеното потребление, в контекста на ниските доходи. В резултат на това се появяват излишни производствени мощности, които потискат цените, а то води до дефлация.
  На пръв поглед в тази политика има някаква логика, но нейното прилагане в Япония и други страни не даде резултати. Защо? Когато една икономика е под дефлационен натиск трябва да се държи сметка дали тя се приближава или вече е в капана на ликвидността, каквото беше положението в Япония. Това може да се случи в Америка и Европа. Как обаче се попада в такива капани?
  Промените във външно икономическата среда най-често изискват обезценка на реалния валутен курс. Ако номиналният курс е фиксиран, какъвто е нашият, това се проявява в намаление на ценовото равнище. Логиката на дефлацията в условията на капан на ликвидността е: понеже разходването през текущия период не е привлекателно, освен ако цените растат, текущото ценово равнище се потиска надолу. Общото ценово равнище в една икономика обаче не пада бързо и лесно. В опитите да се предизвикат някакви очаквания за инфлация, вместо това икономиката се подлага на бавен мъчителен процес на дефлация. Голямата опасност е, че тази постепенна дефлация може да се вгради (превърне) в очаквания за това и да се създаде самоподсилваща се нисходяща спирала.
  Изразената от списание Икономист загриженост е, че в близко бъдеще голяма част от световната икономика ще започне да прилича на Япония: ще се изправи пред дефлационен натиск, който не може да се неутрализира само чрез увеличаване на паричното предлагане. Какво още може да се направи при това положение?
  Един от възможните отговори е провеждане на структурни реформи, които елиминират голямата разлика между натрупване и инвестиции. Това, обаче до сега не е потвърдено от стопанската практика.
  Втори възможен отговор е намалението на разликата между натрупване и инвестиции да стане чрез снижаване на правитественото натрупване, т.е. разходване на повече отколкото е създадено през даден период. Това обаче поражда проблеми за дългосрочната платежоспособност на правителството. Япония вече почти е достигнала лимитите на такъв подход.
  Това ни води към търсене на решението в нетрадиционни подходи или по-точно – в някакъв вид радикална парична политика. Според някои икономисти по-рационалният подход при продължителен дефлационен натиск е „управляваната инфлация”. Понеже дефлацията е резултат от икономика, която се опитва да постигне инфлация, необходима й за да избегне дефлацията, правителството трябва да се стреми към очакваната инфлация, като гарантира, че бъдещите ценови равнища ще превишават достатъчно сегашните. Получава се нещо като борба срещу дефлацията чрез обещаване на инфлация. Ако не се направи нещо подобно, според тези икономисти, световната икономика е изправена пред глобално бедствие.
  Дефлацията е един от най-слабо познатите елементи на икономическата среда за инвеститорите и за потребителите. Тя е най-слабо позната на правителствата, които би трябвало най-активно да й противодействат. Инструментите за противодействие са най-слабо разработени от икономическата наука и проверени в стопанската практика и поради това, тя е потенциално най-разрушителна.
  В свои публични изказвания Председателят на ЕЦБ Марио Драги подсказва, че нейното ръководство си дава сметка за опасността от дефлация и че то ще използва всички традиционни и нови средства за предотвратяване на дефлацията: намаление на лихвите, включително и прибегване до отрицателни лихви; количествени облекчения чрез изкупуване на облигации; стимулиране на кредитирането на малки и средни фирми; участие в новия Стратегически инвестиционен фонд на Европейската комисия; и дори в краен случай – печатане на пари за изкупуване на облигации, както се прави в САЩ от няколко години.
  Страхът от инфлация е разбираем за континент, който помни разрушителните ефекти от хиперинфлацията през миналия век, спомогнала дори за идването на Хитлер на власт. Обстановката сега е съвсем различна. В настоящата ситуация най-голямата опасност е дефлацията. Даже ниската инфлация от 0,3-0,5-0,7% може да се окаже демобилизираща и деструктивна, понеже подхранва страхове у всички социални групи от опасната близост до дефлацията с нейните недостатъчно опознати в Европа вътрешни механизми на взаимодействие и още по-тежки последствия.

  Проф. Иван Ангелов

• Заплатите в България пак на европейското дъно

  

  Заплатите в България през 2012 г. са били най-ниските в ЕС със средно 3,4 евро на час. Най-високи са били в Дания с 40,1 евро на час, сочат данни на европейската статистическа служба Евростат. Общо разходите за труд на час са възлизали на средно 24,2 евро в ЕС и 29,3 евро в еврозоната.

  В сравнение с 2008 г. разходите за труд на час през 2012 г. са се увеличили с 10,9% в ЕС и с 11,8% в еврозоната. Както в ЕС, така и в еврозоната разходите за труд на час през 2012 г. са били най-ниски в сектора на хранително-вкусовата промишленост – 14,4 евро в ЕС и 16,9 евро в еврозоната. Най-високи са били в сектора на финансовите и застрахователните дейности с 41,2 евро в ЕС и 48,5 евро в еврозоната.

  През 2012 г. най-високите средни разходи за труд на час са били регистрирани в Дания с 40,1 евро, следвана от Белгия с 38 евро, Швеция с 37,3, Франция 34,6 евро и Люксембург 34,1 евро. Най-ниски са били в България с 3,4 евро, следвана от Румъния с 4,1 евро, Литва с 5,9 евро и Латвия с 6 евро.

  В промишлеността най-високи средни разходи за труд на час са регистрирани в Белгия с 42 евро, Швеция с 41,4 евро и Дания с 40,6 евро, а най-ниски са били в България с 2,8 евро, Румъния с 3,7 евро и Латвия и Литва с по 5,5 евро. Средните разходи за труд на час в промишлеността през 2012 г. са били 24,7 евро в ЕС и 31,2 евро в еврозоната. Разходите за труд в България са били най-ниски и в сектора на строителството с 3 евро на час, търговията на едро и дребно с 3,1 евро, хранително-вкусовата промишленост с 2,2 евро, финансовата и застрахователната дейност с 6,3 евро, научната и техническата дейност с 5,5 евро, образованието с 3,5 евро и здравеопазването и социалните дейности също с 3,5 евро.

  Във всички страни членки най-високи разходи за труд на час през 2012 г. са регистрирани в сектора на финансовите и застрахователните дейности, а най-ниски в хранително-вкусовата промишленост. Във финансовия сектор разходите за труд на час са били най-малко с 50% над средното национално равнище във всички страни членки, с изключение на Финландия (+34%), Ирландия (+43%), Хърватия (+45%) и Словения (+48%). Разходите за труд на час във финансовия и застрахователния сектор са били поне два пъти по-високи от средното национално равнище в Португалия (+167%), Румъния (+136%), Латвия (+113%), Унгария (+110%) и Кипър (+106%).

  В същото време разходите за труд на час са били най-малко с 25% по-ниски от средното национално равнище в сектора на хранително-вкусовата промишленост спрямо средното национално равнище, с изключение на Хърватия (-18%) и Словения (-23%).

  Спрямо 2008 г. разходите за труд на час, изразени в национални валути, са се увеличили във всички страни, членки на ЕС, с изключение на Литва, където са останали непроменени. В еврозоната най-голямо увеличение е регистрирано в Словакия с 21,4%, Финландия с 15,8%, Белгия с 15,7% , Австрия с 12,6% и Холандия с 10,3%. Най-малко е увеличението в Кипър 0,4% и Латвия 0,5%.

  За целия ЕС най-голямо увеличение в периода между 2008 и 2012 г. е регистрирано в България с 33,7%, в Полша 22,5% и в Румъния с 19,3%. Най-малко е било увеличението във Великобритания с 5,4%.

  Разходите за труд се състоят от надница или заплата, които съставляват 76% от общите разходи за труд през 2012 г., и разходи, които не са свързани със заплатата (24%), като социалните осигуровки, плащани от работодателите. Приносът на надниците и заплатите за растежа на разходите за труд е бил 8,2 процентни пункта в ЕС и 9,1 процентни пункта в еврозоната.

  Най-високият принос на надниците за растежа на разходите за час труд в периода 2008-2012 г. е регистриран в България с 31,1% и Полша със 17,7%. Най-малък принос е регистриран в Литва -0,1%, Кипър -0,6% и Латвия -0,7%. Приносът на компонента, който не е свързан със заплатата – главно социалните осигуровки, плащани от работодателя, е бил +2,7% в ЕС и еврозоната.

  През 2012 г. служителите на пълно работно време са работили средно 1750 часа на година в ЕС и 1661 часа в еврозоната. В страните, членки на ЕС, средният брой на изработените за годината часове варира от 1462 часа в Белгия, 1555 във Франция, 1565 в Италия и 1571 в Дания до 1850 часа в Румъния и 1961 часа в Малта. В България средният брой на изработените часове е 1723 часа през 2012 г. и те са намалели спрямо 2008 г. /БЛИЦ/

• 7 самых крупных народов без государств

  Тарас Репин,  Russian7.ru

  

  В мире и сегодня существуют народы, в силу исторических причин не имеющие своей государственности. Некоторые из них могут обрести государство в обозримом будущем, другие на это даже не рассчитывают.

  .

  1 Палестинцы

  

  Сегодня поселения палестинцев занимают компактную территорию внутри государства Израиль, хотя по мнению историков этот народ проживал здесь задолго до прихода евреев. Впрочем, даже соседние арабские страны отказывают палестинцам в национальной уникальности, называя их то египтянами, то саудовцами, то сирийцами. Последние генетические исследования указывают на высокое сходство генотипа палестинцев и евреев.

  Официально государства Палестина не существует, хотя оно и было признано большинством стран членов ООН. США, Канада, Испания, Швеция, Норвегия и ряд других стран заявляют, что о создании Палестинского государства речь может идти только в случае прямых переговоров с Израилем, но тот пока не торопится с признанием суверенитета соседей. Более того Израиль осуществляет военный контроль большей части палестинских территорий, включая те, где власть официально принадлежит Палестинской национальной администрации.

   

  2 Баски

  

  Баски – один из наиболее древних народов Европы. В частности генетики определили, что значительная часть испанцев, португальцев, французов, англичан и ирландцев имеют общие с современными басками корни.

  В конце периода диктатуры Франко среди басков возникла подпольная организация Эускади Та Аскатасуна (Баскония и свобода), известная как ЭТА. Самым эффективным средством к признанию независимости члены ЭТА считают теракты и вооруженный шантаж. Региональное правительство басков от террористов решительно отмежевывается, но в то же время вдохновленное примером Косово все свои усилия направляет на создание собственной государственности.

   

  3 Курды

  

  Ираноязычный народ курды в настоящее время проживает в этногеографической области Курдистан, охватывающей территории Турции, Сирии, Ирака и Ирана. Всего, включая диаспоры, в мире живут около 38 млн. курдов. Интересно, что в качестве независимого государства Курдистан был признан мировым Арбитражным судом еще в 1920 году. Но политические реалии оказались для курдов не столь радужными – национальная автономия так и осталась на бумаге.

  Сегодня среди курдов популярна идея создания «Большого Курдистана», но учитывая территориальные претензии сразу к четырем странам это не представляется возможным. А пока в непризнанном Курдистане работают собственные медиа-холдинги, в том числе десяток спутниковых телеканалов вещающих на курдском языке.

  .

  4 Цыгане

  

  Цыгане – этническая группа, проживающая преимущественно в Европе, хотя немалое количество цыган к сегодняшнему дню перебралось и на Американский континент. В мире насчитывается около 10 млн. цыган. Интересно, что согласно лингвистическим и генетическим исследованиям предки цыган покинули территорию Индии в количестве не превышающем 1000 человек.

  Из-за мозаичности расселения цыган часто сравнивают с евреями, но в отличие от последних у них нет государственности и скорее всего не будет. В 1971 году в Лондоне состоялся первый Всемирный цыганский конгресс, в ходе которого цыгане признали себя единой нетерриториальной нацией.

  .

  5 Тибетцы

  

  У тибетцев есть своя история, культура, язык, религия, но нет главного – государства. Место проживания тибетцев практически полностью расположено на территории Китая. Независимость Тибет утратил полностью в 1949 году, когда китайцы „освободили“ тибетцев от империалистов.

  Тибетское правительство действует и сейчас, но в изгнании – его штаб-квартира во главе с Лобсанг Сенге находится на севере Индии. У правительства есть и своя Конституция – Хартия тибетцев в изгнании. Далай-лама XIV отказавшись в 2011 году от политической власти сохранил за собой роль духовного лидера Тибета. Он заверил, что правительство в изгнании будет распущено, но после того, как Тибет вновь обретет свободу. Однако острые разногласия межу правительством Китая и Тибета не позволяют на это рассчитывать в ближайшем будущем.

  .

  6 Каталонцы

  

  Наряду с басками головной болью испанского правительства являются каталонцы. Народ с богатейшей культурой и традициями с каждым годом все громче заявляет о своей независимости от Испании. Нежелание Мадрида расставаться с Каталонией объясняется еще и тем, что последняя на сегодня один из крупнейших промышленных и портовых центров Королевства.

  Каталонский сепаратизм в конечном итоге привел к планам проведения референдума, которые нарушил Конституционный Суд Испании. Вместо референдума 9 ноября 2014 года состоялся опрос о политическом будущем Каталонии, который не имел юридической силы. Тем не менее результаты опроса интересны: около 1,6 млн. человек из 2 млн. проголосовавших желают независимости провинции, однако низкая явка – в Каталонии правом голоса обладают 5,4 млн. человек – не позволяет в полной мере выяснить насколько каталонцы хотят отделения от Испании.

  .

  7 Сикхи

  

  Начало 1980-х годов в Индии было отмечено движением сикхских сепаратистов, которые вознамерились создать собственное государство – Халистан. Сикхи это достаточно многочисленный народ, насчитывающий свыше 20 млн. человек, придерживающийся своеобразной религии – сикхизма.

  Несмотря на то, что в основе веры сикхов лежит уважение к любому живущему на Земле, экстремистские движения провели в индийских городах ряд крупных терактов, в одном из которых была убита Индира Ганди. А в 1986 году сепаратисты официально объявили о создании Халистана.

  Индийские власти весьма жестко отвечали на любые действия сепаратистов и только со временем волны насилия удалось снизить. Сейчас индийское правительство дало сикхам ряд прав и свобод, а также разрешило религиозную автономию. Но не более того.

• България предала Русия? А плува ли корабче?

  Валери Найденов, в. „24 часа“

  .

  Онзи ден имах удоволствието да разговарям за втори път с руската красавица Даря Асламова – нашумялата кореспондентка и бивша сексбомба на „Комсомолская правда“, която от време на време гастролира в нашата глуха провинция, за да посъбере фрази от видни български интелектуалци, публицисти и други умни глави. След това пише едни интересни статии за България. Фразите се цитират добросъвестно, но темата е предварително зададена – България върви на зле (с което съм напълно съгласен) и затова трябва да излезе от ЕС и НАТО (с което абсолютно не съм съгласен).

  В началото на кариерата си Даря се е прочула с едни сексрепортажи (според мен измислени) и ги е илюстрирала със свои фотографии по еротично бельо. Няма лошо, красотата ще спаси света. Не бих го споменавал, но то доста се разчу из българските медии, излязоха снимки и сега читателят ще рече – а този защо го премълчава? Значи крие нещо!

  Но аз нищо не крия – щом сексът вдига тиража, на ви секс
  

  „Комсомолская правда“ винаги е поддържала огромен тираж. В ранните години на прехода вестникът го удари леко на „порнуха“, за да ошашави бабите от „Правда“. Незабравим връх бе репортажът от снимките на някакъв сексуално-исторически филм, в който Екатерина Велика се съвкуплява с жребец в московски парк.

  В сравнение с онази „Комсомолка“ любимият ви „24 часа“ тогава бе един монах бледен, който пишеше своята летопис полуприведен. И, о, чудо! През първите си 5 години той успя да бъде №1 по тираж в България, без да покаже нито един дамски бюст!* Факт – пред очите ви е един подвиг на целомъдреното благочестие, а Светият синод така и не ме направи архонт.

  Всъщност г-жа Асламова е сериозна политическа репортерка. През април Владимир Путин награди 300 руски журналисти за „обективност при отразяване на събитията в Крим“. Сред наградените бе и тя, както и главният редактор на „Комсомолская правда“, който получи благородния орден „За заслуги пред отечеството“.

  Това е много сериозна награда. Баща ми, който е бил съветски партизанин в Крим по време на Великата отечествена война, е получил накрая само медал „За победата във Великата отечествена война“ с лика на Сталин. Но пък този семеен епизод, както и едни други лични обстоятелства, ме правят потомствен русофил. Че съм български патриот, не е нужно да доказвам. Който вярва – вярва.

  Важно лично обстоятелство е, че НЕ съм женен за рускиня. У нас

  най-върлите русофоби са  все руски зетьове
  

  С изключение на един, който се оженил за немкиня, докато следвал в Русия за шпионин. Не знам защо става все така, може би виновна е непобедимата руска тъща?

  Както и да е, през лятото красивата Даря публикува статия със заглавие: „Нашите братя българи: Предадохме Русия, но я обичаме“. Вътре пак се цитираха доста умни глави, повечето от които в никакъв случай не биха казали подобна фраза. Никой български русофил не би се изцепил така, освен ако не му плащат в евро, а не в рубли. Или ако не е ударен с паве по главата.

  Уви, митът за българското предателство вече над 20 г. разваля въздуха в Русия. Напоследък стигна и до кремълските башни, когато Путин преименува „Южен поток“ на „Турски поток“. Българите ни предадоха, затова сега се потурчваме. Това е велика геостратегическа рокада, България да се оплаче на арменския поп.

  Ако това е сериозно, да очакваме да махнат полумесеците изпод кръстовете по кубетата на „Христос Спасител“, главният православен храм на Русия. Защото те символизират тържеството на православието над турската вяра. Защо да се обиждат новите турски братушки?

  Но вярата си е вяра, сега говорим за фактите. А очевиден факт е, че преди 25 години тъкмо Москва предаде България. Спомням си много добре каква песен пееха точно руските националисти по времето на перестройката. Соцлагерът изсмуквал ресурсите на Русия и без него тя ще заживее много по-добре. В лагера на Елцин към паразитите бяха добавени и съветските републики. Да, в началото Елцин бе голям националист и именно затова руският народ го избра за цар.

  Тъкмо руските националисти тогава твърдяха, че Русия се е превърнала в колония, суровинен придатък на своите съюзници. Затова

  тя трябва да въстане срещу българското иго.

  Вставай, страна огромная. Днес руските националисти декламират, че Горби и Елцин предадоха Съветския съюз и Русия в частност. Сигурно са прави. Но в такъв случай България също бе предадена, и то около 100 пъти по-жестоко.

  Защото СССР се разпадна, но все пак не изхвърча навън на студа, запази се общият пазар с някъде към 300 милиона население. И въпреки че София вече не смучеше ресурсите, Русия продължи да деградира плавно.

  Ако Даря не ме бе прекъсвала постоянно на втората дума, бих споделил с “Комсомолская правда” следните прости факти. До 1989 г. 80% от българския БВП зависеше от тясното коопериране с Русия. И 80% от цялата ни външна търговия се заплащаше с “преводни рубли” – доларът на соцлагера. И ето че изведнъж Горбачов рекна – край на преводната рубла, край на договорите за партньорство. Специално за българските стоки той въведе възможно най-високите мита. Слизайте от земното кълбо. Коя държава би издържала на подобно тотално изритване от географията? Германия би се сринала на мига.

  Ако соцлагерът бе хомот, не ние им го надянахме все пак. През 1945 г. Москва ни качи на един Ноев ковчег и отплувахме към светлото бъдеще. През 1989 г. Москва ни изхвърли от кораба по средата на океана, и то без спасителен пояс. Около 10 години се давихме. Не беше лесно. В крайна сметка мина друг кораб и ни взе на борда си, където сега сме натикани някъде между трюма и машинното отделение, но драпаме да ни пуснат във втората класа.

  Руската националистическа пропаганда обаче очаква от нас пак да скочим в океана. Нали там

  ви хвърлихме, какво правите сега на чуждия кораб?
  

  Защо забравяте своя исторически дълг, който ви налага да се удавите?

  Бих се радвал “Комсомолская правда” да обясни това на читателите си, а не да им мъти главите със сополива ксенофобия. Да разбере, че България бе разпната и сега се опитва да възкръсне в друго небе. Ние не сме Юда, ние сме Исус, защото ние ви дадохме Писанието. Уви, Даря ме прекъсваше на третата дума с емоционално изнесен тон. И така над 2 часа. Това изобщо не беше интервю, а разпит с възпитателна цел. Иначе общуването с руска красавица винаги е приятно.

  За “Южен поток” например се опитах да обясня на Даря, че щом Европейската комисия ни е направила остра забележка, длъжни сме да се подчиним. Иначе – санкции. Така е в ЕС, законът си е закон, макар и лош. Третият енергиен пакет на ЕС е закон за нас. Може да го критикуваме, да го изобличаваме, но сме длъжни да го спазваме. Даря ме обвини, че нямам въображение, че мисля в кутийки и се движа в релси. Повтарям– така е, лишен съм от творческа фантазия, но законът си е закон. Правилата са си правила.

  “Ето на, пак същото! Това е робско мислене!” И така поне 10 пъти. Май наистина вече живеем в различни цивилизации.

  Казах ли, че съм потомствен русофил? И освен това много уважавам Путин. Но щом и мен не успяха да ме убедят за прелестите на нито един проект от Големия шлем, то или те и трите са нефелни, или пропагандата им е истинска катастрофа.

  За “Бургас – Александруполис” е ясно, трябва да сме пълни идиоти, за да построим никому ненужен нефтен терминал в средата на Бургаския залив. За АЕЦ “Белене” също – за какво ни е, когато и без него имаме три пъти повече енергийни мощности, отколкото ни трябват?

  И Станишев, и Първанов, и Румен Овчаров хвалеха тези велики проекти,

  като че ли продават рендето “Бьорнер” пред ЦУМ. 

  С тази разлика, че в аргументите им нямаше никакви факти, само велики слова и неясни внушения. Представете си, че рендето “Бьорнер” си е още в кашона, а продавачът крещи: “Тук вътре има един велик уред, това е Големият шлем, майката и бащата на уредите, ако не го купите веднага, ще се разминете със своя исторически шанс!”. Ама какво има в кашона? За какво ще служи? “Не питайте, а веднага купувайте, за да не се каете до края на живота си и внуците да ви проклинат!” И колко хора им вярват на тия тримата? Аз се опитах, но не се получи. Кремъл би трябвало да е наясно с това. “Южен поток” може наистина да е велик шанс, а може и да е голяма тесла – длъжни сме да се съмняваме, след като 25 години получаваме все тесли от родните олигарси. България вече не иска да вярва, а да знае. Това е новата ни религия. Ако бях политик, щях да внеса закон за пълна прозрачност при всички подобни договори. Всичко се разголва в интернет до най-интимните подробности и най-вече тези, които ни заробват с неустойки. Защото след всеки пореден велик епизод все с това осъмваме.

  Едва ли някой в България би ме обвинил, че симпатизирам на Института по пазарна икономика. Напротив, вероятно съм най-ревностният им критик. Но какво да правя, когато Красен Станчев публикува добре подплатен с факти и числа анализ, а насреща му – лозунги за светлото бъдеще. Ами оборете го с вашите факти и числа! Чакам! Казах ли, че от гледна точка на пиара “Южен поток” е пълна катастрофа?

  Щом и мен не успяха да убедят, как ще убедят останалите 7 милиона? Освен че съм русофил, аз много уважавам Путин, тъй като той спря разграбването на Русия. Не е зле и България да има своя Путин. Само че българският Путин никога не би подписал “Южен поток” в този му мистериозен вид, в който му се предлага от“Газпром”.

  Доколкото ми е известно, “Комсомолская правда” май имаше някакви субсидии от “Газпром”. Затова не дава и косъм да падне от главата на тази корпорация. Но нашият ракурс е малко различен. През 90-те години “Газпром” се опита да сложи ръка върху българските тръби. Имаше няколко епични мръсни битки, в които братската дружба силно пострада, но тръбите, слава Богу, си останаха наши. Подобни битки имаше и в Украйна. Сега Украйна продава половината от тръбите си на “Шеврон” и “Газпром” сигурно е вбесен. Но какво сме виновни ние? И не е ли това лична работа на Украйна?

  Ден-два след като разговарях с Даря, Върховният административен съд на Руската федерация прие решение, с което отменя изключителния монопол на “Газпром” за износ на руския газ. Това означава, че Русия отваря всичките си тръби за изискванията на Третия енергиен пакет. И всички обвинения на Даря, че мисля като роб, сега важат и за руската съдебна система. Дали и тя не е превзета от Петата колона? Сега Путин има два избора – или да се върне безславно към “Южен поток”, или да направи чистка във Върховния административен съд. Сигурен съм, че ще измисли нещо трето. Да, Русия наистина е в обсада и аз искрено желая да оцелее и да опази националните си интереси. Въпреки че сега сме в другия лагер, според мен е по-добре да живеем в балансирано многополярен свят. Но за да постигне каквото и да било, Русия според мен трябва да се откаже от тази центробежна политика, която постоянно изхвърля съседите в чужда орбита.

  Гледам, че Москва успя дори да се скара с Беларус заради някакви скариди. Според руските националисти президентът на Беларус Александър Лукашенко отдавна работи за Чичо Сам. Бих написал за “Комсомолская правда” една статия за куриозите на руската външна политика през последните 25 години, но уви, за този патриотичен вестник аз съм само един роб от една незначителна провинцийка, който или трябва да декламира правилната линия, или да бъде прекъсван на третата дума. Затова млъквам.

  * Само веднъж „24 часа“ пусна малка черно-бяла снимчица на половин бюст в профил, но той почти не се виждаше, можеше да мине и за лисича муцунка. По-късно го използвахме за илюстрация към баснята за сиренцето и никой не забеляза.

   

• 25 млн. лева пръснали партиите за изборите през 2014-а

  Най-скъпо са излязли изборните гласове за Бареков и „Атака“

  

  Близо 25 млн. лв. са изразходвали политическите сили за двата вота през тази година, най-скъпи се оказват гласовете, получени от партията на Бареков и от „Атака“. Това показва изследване на Института за развитие на публичната среда за средствата, вложени в предизборните кампании за предсрочни парламентарни избори 2013 г., изборите за Европейски парламент 2014 г. и предсрочни парламентарни избори 2014 г.

  Изследването се основава на публичните финансови отчети в Сметната палата и на официалните данни на медиите за публикуваната от тях политическа реклама.

  Субсидията – допинг за политическите партии

  В последната кампания за предсрочните парламентарни избори, проведени на 5 октомври, участвалите в тях 7 коалиции са декларирали приходи от 5 770 403,14 лв. като 57 процента от тях са от субсидия, 30 процента – от дарения, близо 10 процента – собствени средства на кандидатите, показват данните. Участвалите 18 партии са декларирали приходи от 7 137 233,11 лв, от които над 80 процента са от субсидия, от членски внос – 5,28 процента, от дарения – 2,38 процента.

  Средствата от субсидия остават онзи допинг за политическите сили, който ги изстрелва на бързата писта в предизборните кампании, коментира председателят на УС на Института за развитие на публичната среда (ИРПС) Антоанета Цонева, представяйки данните от изследването.

  Първите осем политически субекта от класацията Топ 10 на най-скъпо финансираните предизборни кампании са тези, които влизат в 43-тото Народно събрание, което е доказателство, че финансирането на кампанията е условие за изборния резултат, смята експертът.

  Над половината пари – за медийни услуги

  От декларираните 12 890 531,91 лв. разходи на политическите сили в последните избори 7 051 094 лв. или 54,70 процента са изразходвани за медийни услуги, сочат данните, събрани от ИРПС.

  За масови прояви и агитационни материали се отчитат близо 30 процента от разходите, за материали, командировки и данъци – близо 10 на сто, за консултантски и социални проучвания – едва 1,16 процента, а отчетените разходи за възнаграждения и осигуровки на заетите в кампанията възлизат на скромните 38 910,82 лв. или 0,30 процента.

  В последното перо обаче влизат възнагражденията на застъпниците по време избори, които не е възможно да бъдат на такова ниско ниво според експертите на ИРПС. За да се обяснят изразходваните средства се завишават умишлено разходите, които са публично известни, а именно тези за медии, в същото време не се отчитат реално възнагражденията за застъпници, за социологически проучвания и консултантски услуги, смята Цонева, цитирана от БТА.

  Цената на гласовете

  Според анализа на данните най-скъпи се оказват гласовете на ББЦ – 10,08 лв. „Цената“ на един глас се определя като се разделят изразходваните в кампанията средства на общия брой гласове за партията, обясни Цонева. По тези изчисления на последните избори един глас за „Атака“ е струвал 7,16 лв. и с това тази партия се нарежда на второ място по цена на един глас, а на трето място е Движение 21, което не успя да влезе в 43-тото НС с цена на един глас от 5,55 лв.

  Най-ефективни се оказват кампаниите на Реформаторския блок, ГЕРБ и Патриотичния фронт, тъй като те успяват с най-малко средства да привлекат гласоподавателите – средно с малко над 2 лв. на глас.

  В изборите за европарламент пък „Атака“ е на първо място по „цена“ на един глас – със сумата от 21 лв. на всеки глас, макар че не успя да премине бариерата, а на второ място е Патриотичния фронт – с цена от 11,16 лв. на всеки глас, показва изследването.

  Петте формации, изразходвали най-много средства за медийно отразяване, са ББЦ, БСП-Лява България, ДПС, Атака, ГЕРБ. Медийната „цена“ на един глас се оказва най-висока пак за ББЦ – 7,40 лв. , следвана от Атака – 4,91 лв. на глас, Движение 21 – 4,06 лв. ная глас, АБВ – 3,72 лв., РБ – 1,74 лв. ГЕРБ е на десето място с 0,59 лв. на един глас медийно отразяване.

  Източник:  Mediapool

• Reuters: New York bans fracking after health report

  By Daniel Wiessner and Edward McAllister,

  Reuters
  

  

  ALBANY, NY/NEW YORK (Reuters) – New York state will ban hydraulic fracturing after a long-awaited report concluded that the oil and gas extraction method poses health risks, Governor Andrew Cuomo’s administration said on Wednesday.

  New York Environmental Commissioner Joseph Martens said at a cabinet meeting he will issue an order early next year banning fracking, which has been under a moratorium since 2008. Once that happens, New York will join Vermont as the only states to completely prohibit fracking.

  The decision ends what has been a fierce debate in New York over the benefits and pitfalls of fracking, a process that involves pumping water, sand and chemicals into a well to extract oil or gas. Many in the state saw gas drilling as a key economic resource while others argued it was too dangerous.

  The state’s health commissioner, Howard Zucker, said there is not enough scientific information to conclude that fracking is safe.

  „The potential risks are too great, in fact not even fully known, and relying on the limited data presently available would be negligent on my part,“ Zucker said.

  New York sits atop a portion of the Marcellus shale, one of the largest natural gas deposits in the United States. The ruling is a blow for energy companies that had been waiting for years to tap the thousands of acres of land they have leased there.

  The oil and gas industry immediately slammed Cuomo for the decision. Karen Moreau, the executive director of the New York State Petroleum Council, called it a reckless move that would deprive the state of thousands of jobs and hundreds of millions of dollars in revenue.

  „We are resolved to continue to fight for these benefits in New York,“ she said.

  Environmental groups, meanwhile, hailed Cuomo as a national leader on the issue.

  „We hope that this determined leadership Governor Cuomo has displayed will give courage to elected leaders throughout the country and world,“ said Deborah Goldberg, an attorney with the group Earthjustice.

  Cuomo, answering questions from journalists, said the decision on whether to allow this kind of drilling in New York was ultimately up to Martens. He said it was „probably the most emotionally charged issue I have ever experienced,“ more than gay marriage, gun control or the death penalty.

  .

• Барак Обама ще предложи отмяна на ембаргото на Куба

  

  САЩ и Куба започват преговори за нормализиране на дипломатическите си отношения, съобщиха в паралелни изявления президентите на САЩ Барак Обама и на Куба Раул Кастро. От тях стана ясно, че САЩ ще отворят посолство в Хавана, а Куба ще освободи 53 политически затворници. САЩ пък предаде на Хавана трима кубински разузнавачи, които са в американски затвор от 2001 г.

  „Изолацията не проработи. Ембаргото бе грешка и не бе подкрепено от нито една страна, освен САЩ. Време е за нов подход“ – каза Обама и добави, че ще предложи на Конгреса да отмени икономическото ембарго на Куба. „Решението на президента Обама заслужава уважение и признание от нашия народ“ – отвърна Кастро.

  До размразяването на отношенията се е стигнало след 18 месеца преговори и активната намеса на папата, който се обърнал към Обама и Кастро с апел да бъде решен случая с Алън Грос. Грос, който прекара в затвора 5 години по присъда за шпионаж и опит да организира „кубинска пролет“, вече кацна в САЩ. По-късно стана ясно, че е освободен още един американски агент, който е лежал в кубински затвор над 20 години.

  Във вторник Обама е говорил с Кастро по телефона, за да се уточнят последните подробности. Това е първият телефонен разговор между президентите на двете страни от над 50 години.

  Източник: в. „Сега“

• България – водеща в света по… плагиатство

  Проучване, направено наскоро от американски физици, установи масови нарушения на честната научна практика. Техният поглед върху световния архив (arXiv) от препубликувани научни статии и студии разкрива някои нови факти за плагиатството сред учените. България е цитирана като световен лидер по процент на случаите на плагиатство.

  

  Оказва се, че копирането на текст без цитиране и разрешение е практика, която е по-често срещана в някои държави.

  Проучването е установило и „географията на плагиатството“. България е една от държавите, където има по-висок процент на сходство между публикуваните материали. 20% от българските автори са отбелязани като потенциални плагиати. Друго откритие е, че плагиатите в повечето случаи не са цитирани много.

  ArXiv е създаден през 1991 г. и с времето се превърна в най-големия световен архив за споделяне на информация от физиката и математиката. В него се публикуват хиляди материали ежедневно. Политиката му е, че всеки може да публикува, а самите материали не преминават през подробна оценка, проверява се само тяхното качество.

  Компютърна програма проверява процента на сходство с други публикувани творби, за да се определи дали няма вероятност за копиран текст. Разбира се, повтарянето на изречения и фрази може и да не означава задължително плагиатство. Такъв е случаят с рецензиите на академични и други издания.

  Източник: Smartnews.bg

• Завърши седмото издание на Voice (Гласът на Америка)

  Отборът на Блейк Шелтон (Blake Shelton) победи във финала на най-популярното музикално шоу в САЩ – Voice „Гласът на Америка“
  

  .
  

  Кънтри певецът Craig Wayne Boyd (на снимката) е победителят в седмия му сезон.

  До финала в понеделник, 15 декември 2014 г., достигнаха трима души от отбора на Адам Лавин (Adam Levine) – Chris Jamison, Matt McAndrew и Damien, и един от отбора на Блейк Шелтон – Craig Wayne Boyd.

  

  Гласуването на зрителите бе обявено след края на двучасовото шоу, в което участваха не само всичките 20 първоначални кандидати за наградата, но и супер звездите – Бруно Марс (Bruno Mars), Jennifer Hudson, Ed Sheeran, Jessie J. и др.

  Този сезон към традиционно незаменимите членове на журито Адам Лавин и Блей Шелтон се присъединиха Гуен Стефани (Gwen Stefani) и Фарел Уилямс (Pharrell).

  .

• България е изгубила за 10 години $25 млрд. от престъпност

  

  Над 25,35 млрд. долара незаконен капитал, свързан с престъпления, корупция и укриване на данъци, е изтекъл от България за 10 години – от 2002 г. до 2012 г., сочи доклад на базираната във Вашингтон изследователска и консултантска организация Global Financial Integrity (GFI).

  С тези показатели страната ни заема 33-то място в света от 145 държави в класацията. Преди нас е Казахстан, а след нас – Латвия. Съседите ни Турция, Сърбия и Румъния са съответно на 26-то, 19-то и 58-о място. Парите изтичат основна към т.нар. данъчни убежища.

  Според доклада най-голяма сума е напуснала България през 2008 г. – 5,365 млрд. долара, а най-малка – през 2010 г. (730 млн. долара). Средно на година през периода от България са изтичали по 2,5 млрд. долара.

  Общата стойност на незаконните финансови потоци е достигнала исторически връх от 991,2 млрд. долара през 2012 г., което е драстично увеличение спрямо 2003 г., когато са били едва 297,4 млрд. долара.

  За разглеждания период незаконните финансови потоци растат с коригиран спрямо инфлацията среден годишен темп от 9,4%. В много райони на света обаче те се увеличават много по-бързо, особено в Близкия изток и Северна Африка, както и Субсахарска Африка.

  С обща стойност от 6,6 трлн. долара за десетилетието незаконните финансови потоци са равни на 3,9% от брутния вътрешен продукт на развиващия се свят. Като дял от икономиката Субсахарска Африка е най-силно засегната – незаконните потоци там са равни на 5,5% от нейния БВП. След нея се нареждат развиваща се Европа (4,4%) и Азия (3,7%).

  „Изключително притеснително е да се наблюдава как растат незаконните потоци“, коментира д-р Дев Кар, основният автор на проучването.

  „В рамките на десетилетието незаконните финансови потоци от развиващите се страни растат с 9,4% всяка година в реално изражение, значително изпреварвайки икономическия ръст. Нещо повече, тези потоци растат най-бързо и са равни на най-голям дял от БВП в някои от най-бедните региони. Тези разкрития подчертават спешността на политиките, които трябва да се направят за разрешаване на проблема“, допълни той.

  Най-големият източник на незаконен капитал са документални измами и фалшиви фактури, като те формират 77,8% от целия незаконен поток. Най-големите изтичания идват от гигантски, но лошо регулирани икономики като Бразилия, Китай, Индия и Русия, отбелязва GFI.

  В топ десет на развиващите се страни с най-голямо изтичане на капитали през 2012 г. попадат Китай с 248 млрд. долара, Русия със 122 млрд. долара, Индия с 94 млрд. долара, Мексико с 59 млрд. долара, Малайзия с 48 млрд. долара, Саудитска Арабия с 46 млрд. долара, Тайланд с 35 млрд. долара, Бразилия с 33 млрд. долара, Южна Африка с 29 млрд. долара и Коста Рика с 21 млрд. долара.

  В аналогично изследване на GFI, публикувано през 2012 г. се сочи, че за десет години – от 2001 до 2010 г. от България са изтекли 16 млрд. долара. То също констатира, че пикът на изнасянето на мръсни пари е бил през 2007 и 2008 г. Тогава България е била на 48-о място сред 143 разглеждани страни. И в това изследване Китай е бил световен лидер.

  Източник: в. „Труд“
  

• Безработен българин моли за… употребявани дрехи и обувки за децата си

  „Един баща моли цяла България: Моля ви само за употребявани дрехи и обувки!“ – тази новина се появи в български сайтове в интернет в навечерието на идващото Рождество Христово. Ето какво е написал този баща, който се казва Светослав Тонев и живее в село Юпер, община Кубрат. Препубликуваме неговото писмо от сайта Petel.bg, както и допълнителна информация по случая.
  

  „Пише ви един баща с протегната ръка за спокойна и сбъдната Коледа. Имаме две дечица – момиченце във втори клас и момченце в първи. Безработни сме и изкарваме прехраната си ден за ден. Идва зима и все по-трудно ще се намира работа, дори за седмица.

  Затова молим майки, баби, които вече са отгледали децата и внуците си, да ни помогнат с употребявани дрешки и обувки. Молим дядовци и татковци да ни зарадват с нова тетрадка и химикалка.

  Тогава наистина ще повярваме, че на Коледа стават чудеса. И наистина Коледа ще бъде празник за нас.
  
  Светослав ТОНЕВ, с. Юпер, ул. „Надежда“ 12, общ. Кубрат, обл. Разград“
  

  

  Допълнителната информация:

  Реtel.bg се свърза с кмета на Юпер – Стефан Станчев, който разкри, че Светослав и жена му нямат мобилни или домашни телефони.

  „Добър и трудолюбив човек е Светльо. Работеше във ВиК, но през пролетта го съкратиха и отиде на платената борса. Парите, които взема, обаче, са крайно недостатъчни за прехраната на семейството му. От общината помагаме с каквото можем на Светльо, опитваме и да му намерим работа“ – заяви Станчев.

  С негово съгласие публикуваме личния му GSМ, на който тези, които искат да окажат помощ на Светослав, могат да се обаждат.

  „Няма проблем да ме търсят по всяко време на денонощието. Ще съдействам на всички желаещи да помогнат на Светльо“ – допълни Стефан.
  
  Ето мобилният телефон на Стефан Станчев: 0879 590999  (+359 879 590 999 – б.р.)

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Надяваме се, че призивът на този безработен български баща – колкото и тъжно е да се види чрез този случай докъде са стигнали в безизходицата си някои родители и семейства в България – няма да остане нечут.

• Акад. Борислав Йотов, „За мирна отмяна на Ньойския договор”

  Акад. Борислав Йотов издаде книга, в която посочва три варианти за ревизия на Ньойския договор

   

  Румяна Милева, Сelokupnabulgaria.eu

  „За мирна отмяна на Ньойския договор”. Така се казва новата книга на акад. проф. д-р Борислав Йотов, член на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ). Премиерата на томчето се състоя на 26 ноември 2014 г. в семинарната зала на Съюза на българските журналисти. Авторът за първи път у нас прави задълбочен международно-правен анализ на 296-те клаузи на Ньойския мирен договор и представя 24 международно-правни основания за мирна отмяна на този позорен грабителски акт.

  “Посочвам три юридически форми, които България може да използва, за да предизвика мирна отмяна на Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г. в условия на диктат от страна на Антантата към делегацията на България, водена от министър-председателя Александър Стамболийски”- обясни акад. Борислав Йотов. Той припомни, че по силата на този ”договор” от българското историческо, етническо, етнографско и духовно землище, състоящо се от 235 000 кв. км, са изтръгнати повече от 114 000 кв. км. Повече от 95 години стои отворената рана в снагата на майка България. Книгата е гневен публичен протест против престъпното бездействие на всички български правителства досега. Акад. Йотов е убеден, че е дошло времето да бъде изпълнен завета на Апостола Васил Левски „Не искаме нищо чуждо, но нашето не си го даваме”.

  Акад. Борислав Йотов е автор на 160 научни и художествено-публицистични книги, между които „Из дневника на прокурора”, романа „По следите на престъплението”, трилогията „Престъпната пирамида на властта”, „Те предадоха и продадоха България”, „България над всичко и над всички” и др. Той е член на СБЖ и на Световната асоциация на писателите криминалисти (AIEP), която преди време го награди с приза “Златно перо” за цялостно творчество. За книгата си „Империите са мъртви – България е още жива” е награден от Асоциация „Феномени” при ООН.

   

• Стефан Данаилов на 72. Няколко поколения актьори празнуват със своя учител
  

  Стефан Данаилов събра студентите от всичките си класове в НАТФИЗ заедно с децата им на вечеря. Актьори от 7 випуска се подредиха за вълнуваща снимка заедно със своя Мастер в неделя пред Народния театър, където много от тях през годините са играли рамо до рамо със своя ментор. Преди Коледа някои думи се изтъркват от употреба, но „тайната“ среща на Ламбо с няколко поколения актьори, които е възпитал, и децата, които те са отгледали, е чудо, което е в състояние да развълнува и най-коравосърдечния зрител. А снимката, която запечатаха малцина медии на стълбите на Народния театър, без преувеличение може да бъде наречена „Любов“, пише „Площад Славейков“.

  

  Събрани на едно място, студентите на Данаилов и наследниците им се оказаха толкова много, че могат да напълнят трупите на два или три театъра, или цялото българско кино. Ако и децата им поемат в същата посока, на Ламбо може да му се признае, че е поставил началото на знаменита школа на родната сцена. Колкото и да са много студентите му, в неделя вечерта Данаилов успя да побере всички в един столичен ресторант – Параскева Джукелова, Силвия Лулчева, Стефка Янорова, Валери Йорданов, Ваня Щерева, Асен Блатечки, Иван Бърнев, Александър Кадиев, Дарин и Деян Ангелови, Влади Въргала, Август Попов, Башар Рахал…

  

  „Я да видя какво става! Всички да седнат. Виждам празни чаши. Сипете си. Чувате ли ме?“ – каза вече в заведението актьорът, който на 9 декември навърши 72.

  „Както винаги, Мастер“ – отвърна му хор от над 150 гласове в ресторанта, разказва в репортаж „24 часа“.

  „Следя какво се случва с вас на сцената, но винаги съм искал да знам какво се случва и във вашия личен живот. Бая деца се народиха… – каза Стефан Данаилов. – Май работата отива на рев. Защото това е половината от моя живот…“

  

  „Бях щастлив с вас. Сякаш оня ден беше 1988 г. (бел. ред. – първият му випуск), а сега е 2014-а – продължи Ламбо. – Позволих си подло да черпя от вашата енергия, да се чувствам млад като вас. Първо отношението ми с вас беше младежко, после чичовско, а сега – дядовско. Мнозина от вас ми се сърдят, че не ходя да ги гледам на сцената. Признавам, не го правя. Опитах се. После започнах да мърморя като дърта учителка Затова не ми се сърдете, че не ви гледам.

  Но знаете ли, че през последната година ми се наложи да си поседя повече вкъщи. Леле, толкова есемеси не съм пращал в живота си! Владо (бел. ред. – обръща се към Влади Въргала), що есемеси съм пратил за тебе! Гледах ви в реклами, в реалити шоута, в сериали. Вие сте чудесни, вие сте универсални. Част от вас, смело мога да го кажа, сега са стожери на българския театър и кино. Желая ви звезден път, какъвто беше моят. Вие сте моята гордост!“

  

  Стефан Данаилов решил да подари по един малък подарък на всички деца на своите студенти и избрал шоколадови мечета – шега с някои звезди, наричани „мечки в театъра“: „Нека сега нашите деца да получат по едно златно мече от дядо си Ламбо Мечката“.

  

  „Скъпи мои, обичани, наздраве! Радостен съм! Абе много съм радостен! Да се повеселим. Има водка. Тези, които имат тази вечер представления, по-разумно с нея. Моля, пуснете по-младежка музика!“, нареди професорът.

  .

  Източник: Сross.bg

  Video от посрещането на големия актьор и преподавател пред Народния театър в София може да се види тук

  

• Сенатът одобри финансирането на федералното правителството до септември 2015 г.

  

  Сенатът на САЩ одобри окончателно законопроекта за финансиране на федералното правителство за периода октомври 2014 г. – септември 2015 г., съобщиха осведомителните агенции, отбелязвайки, че с това е предотвратена опасността от спиране на работата на федералните служби.

  Документът, предвиждащ отпускането на 1,1 трилиона долара, вече бе одобрен преди два дни от Камарата на представителите. В Сената той бе приет с 56 гласа „за“ при 40 против.

  По-рано като предпазна мярка, за да не се стигне до блокиране на работата на правителството, Сенатът удължи с четири дни срока за временно финансиране. Очаква се президентът Барак Обама да подпише законопроекта, преди в полунощ в сряда да изтече този удължен срок.

  Приемането на закона стана след дълга и трудна битка в Сената и Камарата на представителите, белязана от продължили седмици наред при закрити врата пазарлъци и спорове за финансовите регулации и указа на Обама за легализиране на статута на милиони имигранти, отбелязва Ройтерс.

  Гласуваният законопроект не засяга министерството на вътрешната сигурност, чието финансиране е осигурено само до 27 февруари, докогато републиканците ще контролират и двете камари на Конгреса. Републиканците искат чрез одобряването на бюджета на това министерство да се опитат да попречат да бъдат отпуснати средства за прилагане на разпореждането на президента за узаконяване на нелегалните имигранти.

  Миналата година разногласията между демократите и републиканците в Конгреса доведоха до 16-дневно спиране на работата на правителството и изправиха САЩ на ръба на техническия дефолт, като нанесоха на държавата щети за милиарди долари. /Mediapool/

  .

• Проф. В. Минеков: „Червената къща“ се превръща в плячка

   Рени Нешкова,  „Гласове“

  .

  „Слушам с интерес дебата за съдбата на т.нар. „Червена къща“, ателието и дом на Андрей Николов. Никой никога не попита как и защо се случи това дарение. Никой , никога не попита тате и Лиляна Николова защо е това дарение. Никой не знае какво точно е това дарение. Никой никога не прочете и не се докосна до предложения от мен проект до министър Москова – 1997 г. Никой не желае да изпълни завета в дарението. Никой не желае дарение. Въпреки добрите намерения и реализации, забравен бе геният, майсторът, историческата личност и дори собственикът на къщата, която не беше червена… Съдбата на този дом е мое семейно задължение, част от мен, моята младост и съвест. Желаното и очаквано престъпление няма да се състои. Дори и драматично да звучи – през трупа ми.“

  Това написа известният скулптор и специалист по металодизайн проф. Велислав Минеков във Фейсбук. Той е син на големия скулптор проф. Величко Минеков, чиято съдба е свързана с „Червената къща“ и духовния му учител и собственик на имота Андрей Николов, дарил го за културна дейност. Велислав Минеков разказва за читателите на „Гласове“ каква е истината в разгорелия се скандал около къщата, властта и нейните храненици. С проф. Минеков разговаря Рени Нешкова.

  

  – Проф. Минеков, казахте ми, че баща ви не иска да се коментира дарението на „Червената къща“. Защото е „старомоден“ човек, с различен морал и смята, че така се омаловажава жестът. Това е тъжно сравнение със сегашното дередже на културната политика. Но все пак вие зададохте във Фейсбук въпроса, който никой не зададе – защо бе направено дарението на „Червената къща“?

  – Не мога да разкажа историята без изричното съгласие на баща ми. Жалко е, че до днес никой никога не пожела да чуе или запише човека, който е бил до Андрей Николов, неговия любим ученик и достоен наследник в занаята. Това е част от нашата история. Ние не заслужаваме гениите си, харесваме посредствените. Преди време баща ми цитира Тургенев – „Ярките звезди светят и в най-тъмната нощ”. Тъжна работа. Все пак за дарението. То е направено преди много години, в основата бе всъщност един случаен повод, след което Лиляна Николова взе решението, което беше подпомогнато – да дари къщата срещу някакво скромно обезщетение за останалите роднини. Беше съгласувано с  Комитета за култура, тогава все още нямаше министерство. В последствие това дарение не беше използвано по предназначение, а бе дадено на част от учениците на Андрей Николов да го използват като ателиета, преди да се започне осъществяването на идеята за музей. Там беше моят баща, там съм работил и аз. Всъщност мога да кажа, че баща ми е не точно отгледан, а възпитан от Андрей Николов, за да стане скулптор. Живял е там още като младеж, срещат се за първи път когато е шестнайсет годишен, голяма част от спомените му са свързани с тази къща. След като в един момент се взе решение за започване на музея, всички, които бяха там, напуснаха. Имаше един етаж от къщата, където работеха хора от Комитета за култура, останалата площ остана празна. Това стана с решение на тогавашния директор на Националната галерия, каскетен партиен секретар с псевдопартизанско минало и обикновен завистник. Той ненавиждаше с цялата си душа „царският скулптор” и неговите ученици. Проведе се внезапна акция за „почистване” на ателиетата, при която бе натрошен оригиналът на паметника на Ивайло, войниците от паметника на Аспарух и всичко, което бе намерено като работа на баща ми. Изхвърлиха се и работи от Иван Варчев. В този отмъстителен акт беше счупен на парчета „Ангелът” на Андрей Николов, а недовършения бюст на Борис Трети изчезна безследно. Единственото, което се случи, бе, че сградата бе доведена до пълен разпад. Тя беше ограбена, в нея живееха хора от улицата, изобщо бе в много окаяно състояние. След демократичните промени решихме нещо да направим – тя да не бъде само музей, но и използвана. Имахме достойни и добри намерения. Нужен беше добър стопанин. Първоначалната идея бе това да е Съюзът на художниците, но тогавашният Управителен съвет каза, че не могат да стопанисват и поддържат подобен имот. С една колежка скулпторка замислихме план за оцеляването на къщата. В основата на този план беше да намерим фондация с предмет култура, която да поддържа този имот, в него да има конкретна дейност, свързана с култура. Мислехме също едно от ателиетата да се ползва за реализацията на млади художници, избрани с конкурс. Дори тази резиденция можеше да бъде международна, нещо много характерно в целия останал европейски свят. Например двама или трима млади автори, които да са достатъчно кадърни, да им бъде подадена ръка, за да продължат своето развитие. И, естествено, основното условие беше оборотна колекция от произведенията на Андрей Николов, голямата част от които са в Националната галерия. Допълнително имаше и други условия към тези, които наемат къщата – да направят голям представителен каталог на творчеството на Андрей Николов, да финансират документален филм за него и да участват в реставрация на работите му, тъй като голяма част от колекцията му в галерията е в окаяно състояние. Виждал съм негови неща – изпочупени и лепени толкова несръчно, че човек да изтръпне от безумието и отношението. Тези работи, които са от гипс, според мен трябва своевременно да бъдат отлети качествено от метал, тъй като този гипс няма да издържи още дълго време. Разбира се, това не трябва да бъде далавера на министър и негов любим тенекиджия. Нужни са достойни реставратори, а такива имаме.

  

  – Това вече е по новите времена, кой беше министър на културата?

  – Тези предложения ги дадохме на министър Ема Москова, тя ги прие с възторг. След това обаче контактите ни с нея прекъснаха и разбрах, че има фондация, която може да влезе в този имот. В интерес на истината след това имотът беше реставриран достойно, там бяха положени много усилия. Има и неща, с които не съм съгласен, но с оглед на това, което вършеха, те заслужават моето уважение и считам, че беше достойно. Не мога да разбера как беше допусната частична реституция в напълно обезщетен имот. В момента обаче нещата се развиват към друг край и цялата работа започва да прилича на някаква плячка, което у нас се случва доста често.

  – Какво се случи всъщност?

  – Това, което разбирам, е, че Министерството на културата не само, че прекратява договора с наемателите на къщата, но би желало къщата да мине и в друга собственост, първоначално се определя да бъде дадена като общинска собственост. Това би било тежко нарушение на волята на дарителите да бъде ползвана като дом-музей. Всичко останало може да е чудесно като явление, но все пак това е къщата на Андрей Николов и тя не може да бъде подмятана на кой както му хрумне, бил той министър или кмет.

  – Как си обяснявате всичко?

  – Къщата е на прекрасно място, може да се очаква плячка от съвременни разбойници. Самият министър е раздвоен. Сърбят го ръцете, но от другата страна на теглилката тежестта е в изключително опасна и блестяща трупа. Кражбата би застрашила една измислена биография. Господин министърът ще бъде принуден да бъде любезен, отстъпчив и красив. Далавера или една презряна „смърт“. Договорът ще бъде продължен. Не съм запознат с мотивите на ползвателите на „Червената къща“, но струва ми се, че те заслужават да останат и да продължат своята дейност, тъй като нито съм видял, нито чул да има по-добри от тях в момента.

  – Юридически ли е спорът?

  – Ще стане юридически, ако се наруши статутът, но засега е икономически. Повече прилича на окопна война с желание за абордаж.

  – Като стана дума за Министерството на културата, да минем към министър Вежди Рашидов, ваш колега скулптор. Вие дори го смятате за много по-вреден от Слави Бинев. Защото е „мултак“ или имате и други съображения?

  – Твърденията, че той е мой колега, считам за твърде преувеличени. Рашидов беше в тясна връзка с „Мултигруп“, беше наречен „главен мултак на републиката“, но той не се срамува от това, гордее се дори. Какво повече искате от това? Бих искал някой да попита господин министъра как така се е случило той да стане милионер, а скулпторът Андрей Николов да не е. Да го попита също така какво стана с онези негови пари в банката, за които така горко плака. Цесийка някаква? Някой да провери доходите му в Сметната палата, за да се разбере как така аджеба се става милионер със скулптура, защото за мен това е твърде неясно. Трябва да се направи и една сериозна проверка в Комисията по досиетата. В едно свое предаване Сашо Диков разкри неговото съучастие като съветник в ЦК на БКП във връзка с преименуването на българските турци с мюсюлмански имена, които са част от българската интелигенция. Имате министър, който псува държавата си и нейната хилядолетна история. Културен ли е министърът на културата? Смел, неподкупен разследващ журналист е нужен. Или прокурор.

  – Призовахте Радан Кънев Реформаторският блок да напусне тази коалиция и може би да се върви към нови избори. Това според вас по-добро решение ли е?

  – Хубаво е да има различно мнение. Радан Кънев е на друго мнение. Той смята, че по този начин Реформаторският блок ще бъде заздравен и ще се извършат действително някакви реформи. Аз не мисля така и смятам, че Реформаторският блок е обречен да бъде погълнат от ГЕРБ. Казвал съм го многократно, че ГЕРБ не е партия, а организация от тарикати с „джобно“ мислене. Политически идеи там няма. Егоизмът не е политика. Идолопоклоничеството е забранено от Библията и Мохамед. От тиква идол не става.

  – Ако имахте възможност, кого бихте посочили за министър на културата?

  – Това е в противовес с намеренията ми да има изобщо министър. Все пак, ако има такъв, той трябва да разбира от култура, трябва да е добър администратор, да извърши промяна в няколко закона. Трябва да знае как и доколко да субсидира културата, за да се прекъснат възможностите за корупция и грабеж и глупост. Да пожелае европейска държава с европейски закони за подкрепа на културата. Не съм сигурен, че министърът трябва да е артист, художник, певец или нещо подобно. Даже би било грешно явление. Там трябва да има културолог, администратор. Не толкова политик, а човек, който е вътре в тези пластове – от паметниците на културата до читалищата, музеите, галериите, архитектурните резервати, балет, опера, музика, театър… Проблемът не е в мизерията на артистите, музейните работници и заплатата на жертвалия младостта си цигулар. Закони няма, държава няма… Премиерът харесва Цеца Величкович, а аз дарявам детето си с Бах.

  

  – А кои закони според вас трябва да се променят? По едно време се говореше за закона за меценатството?

  – Закон за меценатството трябва да бъде вкаран като част от един закон в подкрепа на националната култура в европейските му форми – с данъчни облекчения и поощрения. В Европа отдавна съществува т.нар. корпоративно меценатство, което е основна форма за подпомагане на културата. Това е далеч по-голяма сила, отколкото държавните субсидии. У нас такова нещо няма.Корпоративното меценатство освен това е и реклама за този, който го прави и е най-достойният вид реклама.

  – Ами ако този, който го прави, е някой от „Мултигруп“ или друг олигарх, няма ли да се получи същата схема за получаване на влияние, срещу което и вие се бунтувате?

  – За съжаление сте права. Но в нормалните държави няма обществено признати престъпни организации. В нормалните държави има конституция, ред, съд, право и законност. Камората не рекламира себе си като корпоративен меценат. Когато се дават пари за култура, трябва да видим как и защо се извършва това. Ще дам за пример големи корпорации в Германия, които направиха всичко възможно, за да изчистят своето нацистко минало или екологична престъпност с дарения в областта на културата. Това е достойно заплатен грях.

  – Вие бяхте в Изпълнителен съвет към Реформаторския блок. Имаше ли готови проекти, които да се предложат.

  – Има такава програма, в нея участват достойни имена от българската култура и имаше възможност за реализация, но никой не го пожела. Твърденията, че аз съм автор на тази програма, са неверни. Бях колекционер на съвети в продължение на две години. В тези съвети имаше противоречия, но и ясни насоки. Изводът от тази селекция на достойни люде е, че националната култура е в състояние на хаос и нищета. Отношението на държавата е перверзия. Желаете възход на икономика без култура. Парадоксална илюзия. Не е възможно. Получавате грабеж, мутри и олигарси. Рецептата за възход е образование и култура. И морал, разбира се, дори този морал да носи религия. Ако вашата ценност е споделеното хранене, ритмичният удар на тъпан, виещи зурли и пейзаж в рамката на кревата, вие сте примитив, напредничав ниандерталец. Културата не е част от ваши вторични рефлекси. Трябват закони, които управляват културата, а не министър и министерство. Всеки министър се чувства заплашен, когато пожелаете такива закони. И ще бъде най-доброто решение да се появи министър, който поиска този закон в името на собствения си край. На Балканите това е абсурд.

  – Реформаторският блок може ли да посочи човек, който съвместява такива комплексни качества – култура, мениджърски умения, че и саможертва?

  – Не бих искал да критикувам повече Реформаторския блок, защото се надявам на техния успех. Бедата е, че не бе обърнато внимание на тази тема, нито са имали представа за такъв човек, нито дори посегнаха към програмата за култура, нито пожелаха Парламентарната комисия по култура. Пожелаха стюардеса. Попитайте ме защо съм огорчен.

  – Поддържате ли връзки с тях?

  – Изневярата на вашата реформирана съпруга не може да бъде тема сред приятели, в които си се заклел, но дълбоко в душата си очакваш съпричастие и дори деликатно признание на своята правота. Рогоносецът може да получи признание единствено в Ловно-рибарския съюз. Контактите ми с реформаторите имат летаргична, писмовна форма.

  – Може би те са прекалено заети със съдебната реформа, виждате какво се случва там?

  – Съдебната реформа не е мое амплоа. Културата е сирачето в българския парламент. Грозно, глуповато, нежелано сираче, което няма нужда от осиновяване, оставено е на природата, защото от това дете, тъй или иначе, нищо няма да излезе. Всички, които работят в тази област, са като уличните кучета на държавата, които обикалят за парченце от вашата баничка.

  – Артистите обаче са най-гласовити в такива конфликти с властта. Стана ясно какво не искат, но какво искат да се направи, май не стана ясно?

  – Факт е, че театрите също са в мизерно състояние. От време на време някой прави ремонт и този ремонт се усеща по джобовете му. Масово артистите са назначени с изключително жалки заплати – по-ниски и от учителските, полицейските и на средно ниво чиновник. И въпреки това съществуват, пълнят салоните и публиката им е огромна. Достойно е да си артист в държава на мрака, мизерията и пожеланата простотия.

• <<
• 1
...
• 91
• 92
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
• 100
• 101
...
• 416
• >>