Всички авторски страници

Авторски

• Ивайло Зартов: Словото е най-силното оръжие

  В затвора се срещнах с всички известни имена, за които пишат по вестниците

  .

  Интервю на Добринка Корчева с Ивайло Зартов, направено на 10 септември т.г., на премиерата на неговата книга „Нож“ в книжарница „Гринуич“ в София. Интервюто е публикувано във в. „Шоу“ и в БЛИЦ.

  

  – Ивайло, използвам това, че си пуснат за 48 часа на свобода, за да присъстваш на премиерата на книгата си „Нож”, за да разговаряме с теб „на живо”, без посредничеството на телефона в помещението за свиждания на Софийския централен затвор. Ти направи нещо, което доскоро изглеждаше утопично – българин, лишен от свобода, да издаде книга, докато изтърпява наказанието си зад решетките. Как се случи това? И как се чувстваш след година престой в килията?

  – След година и половина. А книгата се случи с помощта на много верни приятели – на първо място на Катя – съпруга и боец, и на хора, които са около нея. Не знам как да ги нарека – съратници, симпатизанти, съмишленици, съотборници… Надявам се от ДОПГ (държавната организирана престъпна група) да не пратят някой прокурор да обвини тези хора, че са някаква престъпна група, защото, като се съберат повече от трима човека на едно място, става организирана престъпна група (ОПГ) – /смях/.

  – Организирана престъпна група, която… издава книги?!

  – Ами, да, защото това е…

  – …наказуемо?

  – Наказуемо е, защото словото е оръжие.

  То е оръжие за масово поразяване, много по-силно от автомат „Калашников”. Много по-силно от бомби, от самолети, от танкове и какво ли не. Убеден съм в това, тъй като исторически е доказано, че словото е най-силното оръжие. Всяка една, каквато и да е буна, всеки един бунт, революция, смяна на нещо старо с нещо ново, пък било то и власт, е предхождана от слово. Никой не се събужда рано сутринта и тръгва да сменя властта.

  – Макар и с детска книжка под мишница, но за някои и там сигурно има послания…

  – Може с Джани Родари да е… За някои това са огромни послания, разкошни… Зависи кой как ги чете.

  – Аз те видях първа след твоя протестен жест с отрязването на пръста, след това сме „разговаряли” индиректно, чрез писма, но сега вече мога да те попитам: промени ли се нещо в отношението ти към това драматично събитие, то ли определи по-големия ти обществен престиж в сравнение с другите ти „братя по съдба” в България, по-голямата сила и „бронебойност” на твоите послания, включени в книгата ти?

  – Отрязването на пръста впоследствие се оказа с огромна полза. Защо? Хиляди неща са се случвали в живота – и добри, и лоши, но времето е като гумичка – изтрива спомените. Наслагват се нови неща, склонни сме да забравяме. Това го знам по себе си. И колкото и да е силно днес нещо, което ни е потресло, изкъртило буквално, след година, две, три, отшумява, толкова лежерно става всичко… Склонни сме да прощаваме. Склонни сме да забравяме, да заместваме нещата, които са били важни някога, с нещо, което е злободневно.

  – Но ти успя да превърнеш твоята лична травма в обществена. Да изнесеш на показ травматичното, наследено от „стария режим” и снесло своите змийски яйца в полозите на прехода…

  – Не съм я превърнал аз. Но когато погледна лявата си ръка и липсващата част на малкия пръст, моментално паметта се връща. Тоест, от една страна, добре, че направих този протест, за да мога никога да не забравя и никога да не се отпускам. И когато погледна тази ръка, винаги да съм в бойна готовност, винаги да съм в този миг, в този ден, когато знам, че съпротивата е единственото нещо, което трябва да правим.

  – С какви чувства те посрещнаха останалите затворници, които знаеха за рязането на пръста?

  – Другите „гости” на Хотела (аз наричам затвора „хотел” и твърдя, че съм там на „творческа командировка”), ме посрещнаха много добре. И администрацията също ме посрещна много добре. Не мога по никакъв начин да се оплача. Всички се държат много вежливо, уважително, почтително. В интерес на истинатаq „творческата командировка” преминава в едни перфектни условия.

  – Радвам се, че поне в битово отношение нямаш проблеми.

  – Даже не в битово, защото от тази страна условията са отвратителни. Това даже самите надзиратели го казват. Хората протестират. Една част от протестите им е точно за това – за мизерията, която е вътре. Тя е със стогодишна „давност”, тъй като откакто е построен, „Хотелът“ не е пипан.

  Всички сме в едни и същи условия. Няма разлика. Отделно заплатите на надзирателите са 700 лв. С тях няма как да храниш семейството. Трябва да работиш на две-три места още. Така правят всички с тези нива на заплатите. Другият вариант е да станеш слуга на ДОПГ. И да се продаваш срещу пари. Защото в крайна сметка какво значи тук някаква чест, някакво достойнство? Дават ти пет лева отгоре и ще си купиш дюнер.

  – А на другия ден?

  – Пак същото. Тези, които не са слуги на ДОПГ, като всички останали хора в България изпитват остра финансова недостатъчност.

  – Само финансова ли?

  – Не, социална също, непродадените ги притискат…
  
  – Всяко едно от есетата ти в „Нож” е злободневно в добрия смисъл на думата и представлява „ключ” към даден проблем. Тоест, всяко есе си има „тактически ключ”, а цялата книга вече сама по себе си е един „стратегически ключ”. Как да боравим с него?

  – Когато се случва някакво събитие, обикновено за това има причини. И целта на ДОПГ е да държи в подчинение българските граждани, а в подчинение се държат много по-лесно по-неграмотни и необразовани хора. Колкото са по-необразовани, те не знаят какво се случва около тях и защо са бедни например. Или защо нямат работа, защо няма здравеопазване, защо няма образователна система…

  Колкото по-голямо е незнанието, толкова по-богати са ДОПГ

  – толкова по-послушни са жертвите – българските граждани в случая. Затова един от „ключовете” в книгата е знанието. За това къде живеем, как е устроена системата, на какво разчита и какво следва от това.

  – Кой трябва да осигури достъпа до тези неща, които се случват малко или много задкулисно?

  – Всеки, който вече знае, трябва да говори, трябва да разпространява информацията към други хора, които не знаят. Когато те разберат, трябва да продължават нататък. Да се използват всички съвременни средства – Интернет, компютри… Книгата е по-традиционно средство, но затова пък остава. Освен ако не бъде изгорена на клада.

  Един от главните ключове в книгата е устройството на света в България. Обвързаността на системата ДОПГ с три главни поразделения. Първо – олигарсите и местните феодали, които не са безименни. Втората група са т.нар. политици. Третата група са прокурорите и съдиите. Тези три групи заедно извършват геноцид на българските граждани. Те откраднаха България – на части и изцяло. Приватизираха всичко за една стотинка, сложиха си го в джоба, замениха чукари за планински курорти, снабдиха се с фабрики, заводи, хотелски вериги… с каквото се сетите. Политиците им съдействат за този грабеж, като държат в ръцете си законодателната и изпълнителната власт, назначават си свои послушни хора. Олигофренско е да се смята, че тези власти са независими. Те са изцяло зависими и взаимно се подкрепят. Цялата държава не просто е прогнила. Тя е открадната.

  От другата страна са българските граждани. Част от тях не знаят за какво става въпрос. Част от тези, които знаят, или напускат България, или остават и протестират – по свой начин. Мъчат се, пишат, коментират, правят гладни стачки и други протестни актове. Тези, които не знаят обаче, са много повече. И всъщност със своето незнание те помагат този процес да продължава.

  – С кои по-известни затворници се запозна зад решетките?
  

  – Няма име, за което да са писали по вестниците и да не сме се срещали вътре в „Хотела“, тъй като то е едно все пак малко, компактно място и повечето се виждаме и се познаваме.

  Имал съм много разговори с всички от тях, но те винаги са били тривиални – за шах, за карти, за времето, за футбол… Никога не сме разговаряли на по-специални теми. Имена не искам да споменавам, защото, като спомена един, другите ще ми се разсърдят. За да не пропусна някого, нека сложа под един знаменател всички.

  За мое голямо учудване тези хора не са престъпници
  
  – А какви са?

  – И те са жертви на ДОПГ. Както и администрацията на Хотела. Защото онези, които ги ръководят – от ДОПГ, са на свобода. В Хотела са техните пешки, техните пионки… В затвора не са бригадирите, организаторите, шефовете…

  – Там са дребните риби?

  – Даже не и дребните риби. Това са обикновени хора – като мен, като теб… Но са избрали друга линия на поведение. И точка. Край. За тях това е начин на живот. Някой ще продава цветя, друг – оръжие, трети – книги… Но що се касае за наркотиците, не може това да става не само без знанието, но и с активното съдействие на ДОПГ – тя вкарва наркотици, всякакви карго стоки, забранени стоки, тя ръководи всички контрабандни канали, тя отговаря за разпределението, за печалбите…

  – Значи, държавата е силна. Тогава защо се оплакваме?

  – Защото това не е нашата държава. Хората искат да живеят достойно. ДОПГ са недосегаеми. Но това, което можем да направим, е да накараме ДОПГ да преотстъпи поне част от властта на хората. Прокурорите, съдиите, висшите магистрати трябва да се избират пряко. Няма никой да се самоарестува и самоосъди. Само президентът се избира пряко. Няма да изберем никой, който е част от ДОПГ. Нито един от силните не е бил наказван. Нито един от тях не е зад решетките.

  – И в другите страни това не е толкова лесно…

  – Тук изкарваме на показ престъпления, ощетяващи държавната хазна с милиарди. Правят се, че не съществува корупция по върховете на властта.

  – В много от интервютата си ти намекваш, че си станал жертва на конкретни хора. Прости ли им?

  – Нямам причини да прощавам на бандити. – Те са само членове на ДОПГ. Такива хора има във всеки български град. В конкретния случай няма как да простя нито на тях, нито на цялата им шайка като цяло. Защото дали това се е случило с мен или с някой непознат, няма никаква разлика.

  – Какво мислиш за случая „Кобляков”?

  – Кой знае защо, докато е пътувал из Полша и Прибалтийските държави, никой не го арестува. Във Франция – също. Но в момента, в който каца в България, го арестуват по нареждане от Кремъл. Но нашата ДОПГ е известна, че бързо и качествено изпълнява чужди поръчки. Срещу което получават възможност да ни грабят.

  – Бях изненадана, че си имал някаква причастност към бившата ДС, макар и „по допирателната”, ако мога така да се изразя.

  – Аз никога не съм го крил. И в книгата си съм го написал. Има една справка от Комисията по досиетата, в която пише, че през 1989 г. съм бил агент на Четвърто управление, четвърти отдел, четвърти сектор, което е икономическото контраразузнаване. Тогава съм бил малко над 20 години и работех на Аерогара София – извън митницата, извън КПП-то, тоест – извън граница.

  Работех като част от екипа, обслужващ транзитните пътници

  и по тази причина всеки колега, в това число и аз, нямаше как да не сме част от системата, която тогава се наричаше ДС. Това – първо. Второ – подчертавам дебело, че не става въпрос за Шесто управление, където са доносниците, които са топили своите най-близки хора, своите колеги и приятели.

  Тази справка съществува, не е тайна за никого. Другото обаче, което го няма в справката и няма как да го знаят хората, е тогава, а и днес, ако дойдат и ме потупат по рамото, и ме попитат: „Искаш ли да бъдеш част от ДС или от ДАНС…”, винаги ще им кажа: „Да!”, и винаги ще служа на държавата. Винаги ще приема и даже с гордост. Това за мен е наистина удоволствие – да помагам на държавата си. Така съм възпитан.

   

   

• Над 1 млн. лв. за обучението на българчетата в САЩ и Канада

   

  

  Българската държава отпуска повече от 1 млн. лв. тази година в помощ на обучението на българчетата от САЩ и Канада. Средствата се разпределят според броя на децата, които са обхванати в българските учебни заведения, съобщи БНР.

  Училищата са 31 на брой – 27 в САЩ и 4  в Канада. Обхващат над 1700 ученици, което на фона на големия брой имигранти съвсем не е много. В Чикаго е най-голямата българска общност, наброяваща повече от 200 000 души, но в 9-те български училища са записани около 1000 деца.

  В предградието Елк гроув вилидж се намира т.н. Малко българско училище, което противоположно на името си е с най-много ученици и най-голямото  в САЩ и Канада.

  С близо 400 деца МБУ стартира новата учебна година и с финансова помощ  повече от 72 000 лв., а след него се нареждат  „Джон Атанасов“ в Чикаго, Училището към църквата „Света София“ в предградието Дес Плейнс, училище „Хр. Ботев“ в Ню Йорк, училища от Бостън и Вашингтон.

  Преди няколко години Асоциацията на българските училища в чужбина успя да издейства финансови средства от Министерството на образованието за подпомагане обучението по български език и литература ,по  история и география на България.

  Министерството лицензира много от български училища зад граница и въпреки, че учебните занятия са един път седмично, дипломите се признават в България и децата на имигрантите, ако се  завърнат, могат да продължат образованието си в родината.

  Остават обаче много нерешени проблеми. Един от най-актуалните е методиката на обучение. Условията са много специфични и въпреки усилията, учениците получават дипломи, но често пъти  почти не могат да говорят български.

  Източник:  News.bg

• Българите в чужбина се самоорганизираха за изборите

  Социалните мрежи и по-благоприятното изборно законодателство създадоха условията за бума на изборни секции зад граница

  .

  Людмил Илиев, в. „Сега“

  .

  В тежката конфликтна зона, каквато представляват изборите у нас, една от най-горещите точки неизменно е гласуването в чужбина. Причината е все една и съща – непропорционално големият брой избирателни секции и висока активност сред изселниците в Турция, на фона на относително слабата електорална изява на останалите български граждани извън страната. Това положение неизменно предизвиква ярост сред политическите съперници на облагодетелстваното от ситуацията ДПС и глухо недоволство сред публиката, обзета от смътни подозрения, че се случва нещо нередно право под носа й.

  Манипулации или не, има една очевидна причина за мощната политическа деятелност на българските граждани в Турция – добрата им организация.

  Изселническите дружества са силни,

  многобройни и добре финансирани. ДПС не си губи времето и отдавна протяга ръце и към българските турци и роми в Западна Европа. Сега обаче трендът сякаш се обръща – броят на секциите зад граница достигна рекордните 428, при това не благодарение на съгражданите ни от турски произход, а на нарасналия капацитет за самоорганизация, който демонстрира българската диаспора.

  Заслугата, на първо място, е на интернет, в частност – на Фейсбук. Достатъчна е една кратка „разходка“ в мрежата, за да се види колко се е разраснало общуването между традиционно склонните към изолация наши сънародници зад граница. Не след дълго дойде и следващата стъпка – вкарването на високите технологии в политическа употреба. Сполучлив пример в тази посока е стартирания от група българи и организации в чужбина проект „Инициативи за България“ за подпомагане на масовото участие на диаспората на предстоящите избори (news-bg-abroad.com). Основните организации зад него са т.нар. Временни обществени съвети на българите в чужбина, Асоциацията на българските групи (Дюселдорф), Сдружение „Бай Ганьо“ (Манхайм), Сдружение „Българско общество“ (Фрайбург) и др. Сред тях особена активност показаха временните съвети, чиято дейност, макар и на доброволен принцип, по-лесно се съгласува с работата на държавните институции, тъй като е правно регламентирана в Закона за българите, живеещи извън Република България. Той ги определя като консултативни органи на емигрантските общности към българските дипломатически представителства, което обуславя добрите им контакти с външното ни министерство.

  Въпреки че се занимават с подобна дейност вече няколко вота поред, до този момент активистите трудно можеха да се похвалят с някакви особени резултати, не само заради характерната за българската диаспора летаргия, но и заради изборното законодателство, което

  съвсем обезкуражаваше всякаква активност

  с високите си изисквания за откриване на секции в чужбина. Със законовите промени от началото на годината обаче условията на играта рязко се промениха в полза на изборните ентусиасти. За секция в посолство или консулство вече са необходими само 20 подадени заявления за гласуване, а за друго място – 40. След дълго лобиране именно от страна на емигрантите политиците се съгласиха за т.нар. автоматични секции, които се образуват само въз основа на това, че някъде през последните 5 г. е имало място за гласуване и там са пуснали бюлетина 100 души. Повечето секции сега (293) са именно от този тип. Новият Изборен кодекс дори даде възможност на местните посланици и консули да искат от Централната избирателна комисия (ЦИК) откриването на секции. Да не забравяме и възможността за подаване на заявления за гласуване по електронен път.

  При така създадените условия всичко, което се изискваше от сънародниците ни в чужбина, беше малко повече организираност и настойчивост пред българските държавни институции. Резултатите си проличаха веднага след като временните съвети в Германия издействаха 19 секции в 16 града, макар че списъкът с автоматични секции на ЦИК предвиждаше само 8 секции в 6 града – Берлин, Бон, Хамбург, Мюнхен, Франкфурт и Магдебург. Поради съществуващия там разрешителен режим, който позволява разкриването на места за гласуване само в дипломатически мисии, Германия дълги години имаше отчайващо нисък брой секции, въпреки че броят на българите там неизменно расте. В края на юли тамошният временен съвет праща на тогавашния шеф на МВнР Кристиан Вигенин становище от външното министерство на ФРГ, от което става ясно, че места за гласуване може да има и извън дипломатическите и консулските представителства. И го молят да поиска откриването на секции за парламентарния вот в 23 немски града. За изненада на дипломатическото ни ведомство, немската страна склонява и дава разрешение за секции в Дортмунд, Дрезден, Дюселдорф, Карлсруе, Кьолн, Манхайм, Нюрнберг, Регенсбург, Фрайбург и Щутгарт.

  Безпрецедентно се мобилизираха българите

  във Великобритания, които съумяха със свои усилия да увеличат почти тройно – от 11 на 40, секциите в островната държава, в сравнение с вота през 2013 г. Насърчителната кампания за гласуването там също се води от доброволци, координирани от хора на „Инициативи за България“, като лондончанките Десислава Христова и Мария Пейчева. В работата и двете залагат на интернет. „Нали помните онази пословица – лозето не ще молитва, а мотика. Да се хванем за виртуалните мотики… Трябва да вземем нещата в свои ръце като гражданско общество“, казва Мария пред вестник от Чикаго bg-voice.

  Подобен е подходът и сред сънародниците ни в САЩ. На предните парламентарни избори там бяха открити само 11 секции, а сега ще са 41. Пример даде инициативният комитет „Висока избирателна активност“ от Калифорния, който излезе с призив към всички българи в Северна Америка да гласуват на 5 октомври. „С твоя глас България може да стане стабилна европейска страна!“, апелират българските калифорнийци. Макар и разпръсната, нашенската колония там е сред най-многобройните общности в САЩ – около 40 хиляди по официални данни, повечето от които в Лос Анджелис, Лас Вегас и Сан Диего, където този път ще се гласува. Секциите са по най-разнообразни места – клуб по народни танци Balkan Aerobics, училище „Хан Аспарух“ в Сънивейл, училище „Васил Левски“ в Лас Вегас, кафе „Мираж“ в Конкорд. В Синсинати, Охайо, ще правят секция в център за йога и фитнес. Единственото място в цяла Северна Америка с две секции ще е в чикагското предградие Дес Плейнс, което отсрами самия град, останал само с 1 секция, въпреки че там има между 100 и 200 хил. българи.

  Емигрантската активност направи възможно и

  откриването на избирателни секции на цял един континент,

  който изобщо не присъстваше в списъка на ЦИК – Австралия. Места за гласуване ще има в Сидни и Мелбърн, където местни българи действаха като координатори на доброволен принцип към тамошния временен обществен съвет, за да се съберат необходимият брой заявления. Бюлетини ще могат да пуснат и сънародниците ни в Бризбейн и Аделаида, където корените на българската общност могат да се търсят в началото на ХХ век.

  Същото е положението и в Австрия, където след последните избори, на които масово участваха избиратели с турско-арабски имена (справка за присъствието на ДПС там – фейсбук страницата „ДПС е в Австрия“), се очакваха секции само в столицата Виена и във Винер Нойщад. С усилията на „Инициативи за България“ и местните българи места за гласуване ще има още в Линц, Грац и Брегенц. Специално първите два града са нещо като бастиони на българщината в немскоезичната държава – там има български училища и културни дружества. И най-важното – хората са нахъсани да направят нещо. „Нека сега да покажем, че българите в чужбина подкрепяме каузите не само с думи и лайкове в социалните мрежи, а с реални действия; че не само знаем, но и можем много, че сме информирани и организирани, а не безразлични и разединени. Да станем по-активни политически, също е част от смяната на системата“, пише Мира Бурова в местния сайт http://www.bulgaren.org.

  Оттук нататък всичко зависи от избирателната активност. Защото многото места за гласуване изобщо не са гаранция за много пуснати бюлетини – на парламентарните избори през 2005 г., които държаха досега рекорда с 341 отворени секции извън страната, до урните отидоха едва 77 хил., от които 40 хил. гласуваха за ДПС. Оттогава насам активността криволичи – 154 хил. през 2009 г. и 111 хил. през 2013 г. А интересът на нашите сънародници в чужбина диктува да вземат колкото се може по-дейно участие на предстоящия вот, по простата причина че високата активност сега ще се транформира в повече автоматични секции занапред по силата на сегашния Изборен кодекс. И така, малко по малко българската диаспора може да се превърне във фактор, с който политиците ще трябва да се съобразяват повече в бъдеще.

  
  На снимката: Опашка от гласуващи в Чикаго преди пет години. На предстоящите избори няма да е така – за първи път ще има 5 изборни секции ( вж. Къде и как да гласуваме на 5-ти октомври? )

   

• Адвокат – ругатня или величие? Зависи… къде

  
  strong>Трето писмо до Софийската адвокатска колегия

  (…)ПРОВОКИРАМ българското адвокатско съсловие да разкрие своето отношение към властта, която не просто нарушава Правото, а е „ударният юмрук“ на българския клан на прецизно организираната руска, европейска и световна посткомунистическа мафиотска престъпност.

   

  При това трябва откровено да Ви призная, че съвсем неслучайно тази процедура е предприета в контекста на две предстоящи само след около един месец изключително важни годишнини:

              *на 31 Октомври (2014 г.-бел. ред.) се навършват 25 години, т.е. четвърт век, от освобождаването ми от Затвора поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда – заедно с предварителното задържане общо 5 (пет) години, 11 (единадесет) месеци и 13 (тринадесет) дни лишаване от свобода;

              *на 10 Ноември (2014 г.-бел. ред.) се навършват 25 години, т.е. четвърт век, от „Втората комунистическа революция, извършена за освобождение на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани” [Вж. с.315, Янко Янков,Легитимните основи на политическата власт в България, С., „Янус”, 2007, 491 с. ISBN-10: 954-85-50-14-8,  ISBN-13: 978-954-8550-14-7; § 2. Маскарадът „Нежен Революционен Преход” – Първа част http://iankov.blogspot.com/2012/11/2.html ].

  ІІІ.

              Така, в контекста на тези именно две събития, тук и сега просто съм длъжен да споделя с Вас няколко изключително важни факти и събития, които, поне за мен и според мен, имат непосредствено отношение

  не само към самите Вас като упражняващи най-високоавторитетната в цялата история на човечеството професия,

  но и към т. нар. българска етнонационална Съвест и манталитет за сакралния характер на Справедливостта.

   

  След като в продължение на няколко години комунистическата Държавна сигурност провеждаше срещу мен своите „строго секретни“, но пределно ясни и очевидни за самия м�е призная за виновен и да пледирам за „милост“, те организираха бутафорен сценарий, при който ми назначиха точно трима служебни адвокати, които хвърлиха луди (но напълно безуспешни!) усилия да се опитат да ме преклонят да се призная за виновен и да пледирам за „милост“.

  Нека на този етап да не споменавам техните имена и техната конкретна, неимоверно нагла, чисто ченгеджийска дейност спрямо мен. Все пак, обаче, ще спомена това, че когато в деня преди съдебния процес ме „изведоха“ от изолационната килия на зловещото т. нар. „Седмо отделение“ (където по онова време „временно“, докато бъде изпълнена присъдата им, биваха настанявни най-вече осъдените на смърт), за да ме поставят в килия на т. нар. „етапно отделение“, от която сутринта ще ме отведат в Съдебната палата,

  малко преди самото ми въвеждане в тази „етапна“ килия, под предлог, че бил поискал официална адвокатска среща с мен, единият от адвокатите бе дошъл в затвора и ми каза:

  „Тази нощ ще ти се случи случка. Вземи си поука и утре пред съда се признай за виновен, разкай се и поискай милост!“.

  Тук и сега няма да разказвам подробностите, свързани със „случката“, но все пак изрично и ясно ще кажа, че целият циментов под на килията беше „плътно застлан“ с поне с половин сантиметър вода, че по средата на килията имаше дървена скара или нар, който „се извисяваше“ над водата с около един или два сантиметра, че нарът беше „широк“ само колкото за един човек, че върху нара беше поставен един мъртъв затворник, завит с неимоверно мръсно с какви ли не екскременти одеало, и че за да мога да оцелея през дългата и студена декемврийска нощ, на мен ми се наложи да „спя“ в буквалния смисъл на думата „прегърнат“ с мъртвеца.

  Освен това, когато сутринта отвориха килията и ме отведоха в т. нар. „етапен коридор“, където великодушно ми дадоха други дрехи да се преоблека, там ме чакаше вторият от тримата адвокати, който също така започна да ме убеждава да се призная за виновен и да моля за „милост“.

  В съдебната зала почти редом до самия прокурор се оказаха и тримата адвокати; аз протестирах техното присъствие, но съдията заяви, че само единият е назначен от следователите, и че другите двама са били наети от баща ми; баща ми, който беше в залата, обаче енергично и демонстративно се развика, като заяви, че не е наемал абсолютно никакъв адвокат.

  Все пак, в крайна сметка в залата остана само един, а после по време на другите дни на процеса тримата се сменяваха.

  Аз, разбира се, не само не се признах за виновен, но изрично и ясно заявих, че съм невинен, че не съм извършил никакво престъпление, и че престъпници са именно следователите, прокурорите, съдиите и тримата адвокати.

  Така, именно благодарение на това изрично и ясно мое поведение, след шест години Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд отмени присъдата ми и ме призна за напълно невинно осъден при пълна липса на изискуемите от Закона доказателства.

  Отделен е въпросът, че при вземането на решението за оневиняването ми като върховни съдии участвуваха поне половината от съдиите, които преди това, по време на различните инстанции, участвуваха в осъждането ми.(…)

  ___________________________________

  Бел. ред.: Пълният текст на писмото може да бъде четен на адрес http://iankov.blogspot.com/2014/09/blog-post_20.html

• Етюд за кукловоди и марионетки

  Любо Кольовски,  Аfera.bg
  

  .
  

  Още нещо за КТБ, прокуратурата и българския съд в сценария на задкулисието

  Екстрадицията е производство, свързано с предаването на лице, намиращо се на територията на една държава, на територията на друга държава. Молбата за екстрадиция е от компетентността на главния прокурор, когато става дума за обвиняемо лице, съгласно чл. 23, т. 1, пр. 1 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест. Към нея се прилагат документите по чл. 12, ал. 2, букви „b” и „с” от Европейската конвенция за екстрадицията.

  Това е официалната теза на закона. Защото следват въпросите. А те са продукт на всичко, което се случва в последните дни:

  Най-важният въпрос е ДАЛИ ГЛАВНИЯТ ПРОКУРОР ИСКА ЕКСТРАДИЦИЯТА НА ЦВЕТАН ВАСИЛЕВ?

  Ако се направи елементарен анализ на последните действия на прокуратурата, всъщност сме свидетели на поредния пиар сценарий и демонстрация на сила. Защото дори и малките деца знаят, че ако искат да постигнат нещо, казват вълшебната думичка „моля”. По закон прокуратурата е призвана да открие и докаже обективната истина. Тя не е призвана да доказва обвинения, а да повдига обвинения на достатъчно като обем и надеждни като качество доказателства. В нашия случай прокуратурата НЕ ИСКА ОБЕКТИВНАТА ИСТИНА. Прокуратурата просто желае да унищожи обективната истина.

  Официалното искане за екстрадиция от страна на прокуратурата вероятно е поредният трик за удължаване на „разследването” за КТБ. Защото такова няма. Може да звучи абсурдно, но всъщност прокуратурата спасява себе си с процесуални трикове.

  Много ми се иска да кажа на хората, които потриват ръце и щастливо злобеят, да се замислят колко от обвинените „висши лица” бяха осъдени. Не се сещам за нито едно. Тогава? Изводът е само един. Просто прокуратурата е официалната репресивна машина. При това безнаказана и недосегаема, независимо какво натворява.
  
  Днес адвокат Екимджиев за пореден път посочи, че особеното положение и статутът на обвинител № 1, Главния прокурор, му гарантира право да не бъде преследван и контролиран, както и лично и със своите марионетки във ВСС да може да въздейства върху кариерното израстване на съдии, включително и върху тези, които гледат мярката на Цветан Василев. А това БЕЗСПОРНО ПОКАЗВА, ЧЕ ВСЪЩНОСТ Цацаров не желае Цветан Василев да се върне. Цацаров не желае ИСТИНАТА ДА БЪДЕ РАЗКРИТА. Каква ли би била позицията на Главния прокурор (а и на неговите прокурори), ако прокуратурата излезе от съдебната власт и ако ни се предостави право на регресен иск, ако докажем, че не са.

   

• 4 million iPhones on day one

  By Dave Turbide,  Seacoastonline.com

  

  Apple just announced the iPhone 6 and reports are out just a few days later that they have orders for 4 million of the new phones – the entire initial stock planned for the release. Word is that stocks of the larger phone (iPhone 6-plus) were fully committed within hours of the announcement with additional orders being given a ship date weeks or months down the road. The smaller iPhone 6 is apparently still available for sale on opening day, as of this writing, but are expected to sell out soon.

  Can you imagine what it takes to build and distribute 4 million copies of a complex and pricey product, to be in place on a specific first day of sale? It boggles the mind. And it takes a lot of confidence, money and resources.

  Someone at Apple had to forecast what the demand would be on opening day. There’s certainly a lot of risk associated with that forecast. If the predication is too low, as it appears that this one is, some potential buyers will be disappointed and sales will be lost as frustrated consumers who may not be willing to wait will look at Samsung, HTC, Nokia and other alternatives. If the forecast is too high, unsold inventory of phones will sit on the shelves and very quickly become obsolete as competitive offerings grab the next headlines.

  Once the forecast is accepted, Apple had to turn on its massive world-wide supply chain to acquire all the parts and materials, and get the assembly factories in China busy turning out 4 million phones. Then they had to fly them around the world to distribution warehouses and stores – all without a single sale or dollar in revenue.

  Apple production on this scale consumes huge resources – the entire capacity of factories around the globe producing only Apple’s critical parts for weeks and sometimes months at a time. Apple also books huge volumes of air freight capacity in advance to accommodate their needs. And, yes, they do fly the products around as speed of delivery is much more important than transportation cost. Margins are high enough on these first-to-market products to pay for all of these expenses and the research and development costs as well.

  This is a business model that Apple has developed and operated very successfully for many years now, and one that very few companies could ever hope to emulate. Not every business would benefit from this approach. It happens that the market that Apple is in – phones make up more than half of Apple’s revenue – demands these huge investments and risks and richly rewards Apple’s success. In other markets, product release and availability are very different and other characteristics take precedence. In those markets, the most successful companies are the ones that focus on whatever makes up the most appropriate strategy – manufacturing quality (Rolls-Royce, Rolex), engineering and complex manufacturing (Boeing), efficient manufacturing and distribution (consumer products of all kinds), and others. The point is this: different markets have specific characteristics that lead to success and companies have to understand what those things are and structure themselves to deliver on those needs better than the competition.

   

• 130 000 кюрди влязоха в Турция за два дни, ще влязат ли и в България?

  „ANKARA, Turkey — More than 130,000 refugees have flooded into Turkey from Syria in recent days, fleeing attacks by Islamic State militants on their villages, Turkey’s deputy prime minister said on Monday, though local officials in Syria said Kurdish militias had blunted the militants’ advance there.“ Nytimes.com
  

  Обявената за терористична организация ПКК призова кюрдите в Турция да се включат в борбата с джихадистите.
  

  Повече от 130 000 кюрди влязоха на територията на Турция от съседна Сирия само през последните два дни, бягайки от настъпващите бойци на „Ислямска държава”, обяви вицепремиерът Нуман Куртулмуш, цитиран от АФП.

  Първоначално се съобщаваше за 100 000 души, преминали границата в рамките на два дни, което накара Турция да започне да затваря някои от граничните пунктове със Сирия.

  Затварянето на границата е провокирано от възникнали в неделя сблъсъци между турските сили за сигурност и протестиращите кюрди. Част от тях настоявали да преминат в Сирия, за да се сражават срещу ислямистите. Турските сили за сигурност използваха сълзотворен газ и водни оръдия, за да спрат кюрдските бойци да преминат в Сирия. Конфликтът в съседната държава заплашва крехкия мир с Кюрдската работническа партия (ПКК), обявената за терористична организация, която от десетилетия се бори за кюрдска автономия в Турция.

  В понеделник Кюрдската партия в Турция ПКК призова кюрдите в страната да се включат в борбата срещу „Ислямска държава” след обсадата на населен предимно с кюрди град в Сирия близо до гранизата.

  „Часът на славата е настъпил. В съпротивата няма различия”, се казва в комюнике на кюрдското въоръжено движение в Турция, което призовава към „мобилизация”. В документа се призовават младите кюрди да се включат в сраженията срещу джихадистите, за да пресекат тяхната офанзива. „Ние апелираме целия наш народ и приятелите си да засилят съпротивата в сирийски Кюрдистан „, се казва в призива, цитиран от АФП.

  През последните месеци „Ислямска държава” пое контрола над големи части в Ирак и Сирия.

  Преди последната бежанска вълна в Турция бяха регистрирани повече от 847 000 бежанци след началото на сирийския конфликт, който започна преди три години. Боевете тогава отслабиха държавата и я превърнаха в средище на джихадисти от целия регион, които накрая се обединиха в „Ислямска държава”.

  Държавата изпитва огромни трудности да се справи с огромния наплив от хора, а някои от новодошлите бежанци се настаняват в пренаселени училища заради липса на места.

  Повечето бежанци са от град Кобане, където приближаващите бунтовниците са извършили истинско клане. В петък Турция отвори около 30 км от границата си в близост до сирийския град Кобане, от където бягат кюрдите.

  Агенцията за бежанците на ООН посочва, че засилва хуманитарните си усилия в региона, защото се очаква още стотици хиляди бежанци да се опитат да преминат границата. „Турция получава всякакъв вид помощ, но това е огромен брой хора“, посочва говорителката на агенцията Селин Юнал.

  САЩ заяви, че ще атакува Ислямска държава в Сирия като част от стратегия, която да унищожи джихадистите. До момента САЩ е извършила въздушни удари срещу ИД само в Ирак. /bTV.bg/

  

  Контролираните от ISIS територии (на картата са оцветени с червено)

  .

• Станимир Трифонов: Бедният джобом е беден и духом

  Интервю на Емил Спахийски със Станимир Трифонов,

  в. „Труд“

  .

  Станимир Трифонов приключва работата по третия епизод на най-новия сериал на БНТ „На границата” по разкази на Йордан Йовков и сценарий на Дими Стоянович. В Деня на независимостта темата може да бъде България, българите и нашият манталитет. Филмът “На границата” е гениална хрумка на Дими Стоянович, който на базата на 6 от военните разкази на Йордан Йовков („По Места”) създава огледална история в днешно време в интернат за деца. Това, което се случва на героите от времето на Първата световна война преди сто години, се случва в битката за оцеляване на едни деца в днешно време.

  .

  – Интересен е Йовков.

  – Да. Като цялата Йовкова проза тези разкази са леко фрагментарни, леко акварелни. На моменти са на ръба между висшия пилотаж в журналистиката и прозата. Много особен и странен е Йовков. Казвам го с пиететно отношение. След сто години същите човешки проблеми си остават – любов, смърт, рожество.

  – Какъв е фундаменталният проблем на България?

  – Основният проблем на страната ни е, че от територия с популация върху нея трябва да се превърне в държава с нация, каквото е била някога. И точно днес е денят, в който трябва да си кажем, че именно 22 септември е националният празник на България. Той е акт на осъзнаване на българина. 22 септември е плод на много дипломатически усилия, много съобразявания и изчаквания и е достойно продължение на другия голям български акт – Съединението. Между 1885 и 1908 година, за 23 години усилия на българския народ и елит, България успява да се появи на картата на света като независима и обединена. Успява да преодолее железния и унизителен Берлински договор. Днес нямаме център.

  – По времето на онези събития, по времето на Йовков имало ли е център?

  – Да. България. Това е чудовищен период за нас. От 1912 до 1918 година са три касапници. Три машини за мелене на човешко месо. България обаче е стояла в центъра на цялата тази саможертва на народа ни. Когато обикалям из страната и извън нея и видя войнишките гробища на тези момчета, които са били пушечно месо в голямата европейска трагедия, ми става много свито и мъчно. Затова този сериал („На границата”) ме изпълва с особена носталгия, болка и меланхолия. Получава се много човечен, меланхоличен и в същото време много светъл филм. Той е филм на надеждите. В него се случват чудеса.

  – В разказа на Йовков „Светата нощ”, в навечерието на Воскресение Христово, българските войници са надъхвани да не се отпускат в празничната нощ, защото „врагът може да използва това време да нападне”. Вместо това от другата страна на реката се чува как войниците пеят „Христос Воскресе”, виждат се пламъците на свещи, огньове. Нашите също запяват и в тази кървава война става светло и свято. Какво чудо би се случило в един интернат в днешно време?

  – При Йовков чудото се случва на Великден, в интерната – на Рождество. Много хубава символика. Между другото излъчването „На границата“ ще започне на 2 ноември, а последната серия ще бъде в навечерието на Рождество. Поздравявам БНТ, че проявява такъв драматургичен програмен разум.

  – Стигаме до македонците и киното. В момента те снимат суперпродукции, каквито ние не сме виждали отдавна – „Освобождението на Скопие”, „Самуил”. Ще имаме ли такъв филм и ние?

  – Трябва да приемем реалностите. Никога в света повече няма да се заснеме филм с мащабите на съветския „Война и мир”, на съветския „Освобождение”, в който са включени 30 000 войници като статисти и 8000 танка. По същият начин у нас няма да има повече „Хан Аспарух”, за да се мобилизират цяла една дивизия войници и всички коне на България на един кър. То няма и коне, нито резервисти. Оредяхме.

  – Ако направим един огледален прочит на филма, по време на Йовков разрухата на България е била физическа и стопанска. Каква е тя днес?

  – Духовна. Въпросът обаче е, че тази разруха не е от юли 2009 г., нито от 1989-а. Тя е започнала през 1944 г., когато България е окупирана, въпреки че е обявила неутралитет. Честито!

  – Много хора се гордеят с този период. Иван Славков казваше: „Каквото ние сме построили, вие не можете да го пребоядисате.”

  – То важи и за филмовите декори. Има страхотни филмови декори, но те си остават бутафория. Така е и с обществото. Могат да ти продават страшни бутафории за истина. Дори и не ми се коментира оня измислен свят. Моята младост мина в него, но се опитвам да намеря мъжество на характера и да отделям собствената си младост от историческия контекст. Но разрухата започва от 1944-та с появата на научния атеизъм и изчезването на моралните ценности на българите – Десетте Божи заповеди. Сега вече е десертният разлив. Стой и гледай какво ще става на 5 октомври. С цялото ми уважене към жертвите летните наводнения ще ни се струват нищо.

  – В какво ще се удавим тогава?

  – В собствената си посредственост. Аз съм част от този народ, обичам родината си, народа си, но сме много посредсвени. Когато пътуваш из страната и гледаш къщите, виждаш спретнати домове и мърляви. По имота можеш да разбереш що за човек е някой. Така е и с държавите: мърлявите народи правят мърляви държави. Мераклията прави изпипана държава.

  – Днешният главен герой на българското общество е Задкулисието. Повечето от сънародниците ни казват, че са погнусени от него и няма да гласуват, не желаят да участват в обществения живот.

  – Ама, братко… Преди години имахме една тайна среща с чистия гений Никита Михалков. Цитирам го по памет: „Човек за всяко свое действие може да намери оправдание.” Дори за отцеубийство – справка Радион Разколников от „Престъпление и наказание” на Достоевски. Той не изпитва угризения. Той бива наказан от Бога, но то е друга работа. Същата работа е при нас. Все някой друг ни е виновен – световният империализъм, световната криза, международното положение, четирите годишни времена. Все нещо извън нас е виновно и все ние сме невинни. А не е така. Ние носим вина за съдбата си.

  – Носи ли вина киногилдията за поредицата от скандали през тази година? Последният избухна заради избора на български филм за оскарите.  На всякъде ли е така по света?

  – Дори и така да е навсякъде по света, в България не трябва да е така. За тази ситуация, особено за последните 5 години, аз мога да цитирам само едно заглавие на Жан-Пол Сартр: „Изпитвам погнуса.” Позорно е това, което става. Защото НИ употребяват. НИ манипулират. Съсловието е бедно, парите за кино – малко. Ето, научаваме, че бюджетът за догодина ще е още по-малък. А бедният джобом е беден и духом. Защото няма как да се живее от кинематография. Дори и на четири години да правиш по един филм (което е невъзможно), пак не можеш да живееш от този занаят. Вече не е миза кинематографическият процес, а самунът (хлябът – б.р.). Тази вакханалия на самуна, която е в киното, е пагубна.

   

• Български „винени роби“ мизерстват в Северна Италия

  Български сезонни работници живеят при нечовешки условия в Италия. Независимо от подписаните договори, не се спазват и трудовите им права, информира БНР.

  .

  

  Българите са наети за гроздобера край град Асти, в една от най-популярните със своите вина северна италианска област Пиемонте. Там се произвеждат едни от най-хубавите шампанизирани вина – около 120 милиона бутилки годишно. Сезонните работници – около 150 души, получават по 5 евро на час за 10-15 работни дни. Имат обаче само двудневни договори с местни кооперации, които, освен, че не поемат грижата за подслон и храна, при здравословни проблеми не желаят намесата на здравните органи.

  Българските гроздоберачи живеят в подобия на палатки, разполагат само с две химически тоалетни, а топлата вода е блян. С големи лишения успяват да спестят около 300-400 евро и непрекъснато трябва да искат полагаемото им се от своите работодатели.

  Кметът на селището Канели, край което бивакуват българските гроздоберачи – Марко Габузи – заяви, че трябва да се вземат съответните мерки, за да не се допускат подобни ситуации. Досега за експлоатация на имигрантски труд се славеше само Южна Италия.

  Източник:  в. „Труд“

• Причината за големия Чикагски пожар – една от световните заблуди

  Големият Чикагски пожар е причинен от крава, ритнала фенер – един мит, и то напълно „узаконен“ в обществото преди повече от век

  През 1871 г. в Чикаго пламва огромен и останал в историята на града пожар. Разпростира се бързо и обхваща почти целия град. Загиват над 300 души, близо 100 000 остават без дом, щетите са за над 200 милиона долара (милиарди в днешни пари).

  Чикагският журналист Майкъл Ахърн попада на страхотна история, която бързо се приема за официална версия. Уж госпожа Катрин Олийри споделя пред него, че огънят е започнал, когато една от дойните й крави е ритнала запален фенер в плевнята. Сухото сено пламнало и оттам пожарът лесно се разпространил из града.

  Читателите поглъщат историята с кеф. Нищо не изглежда по-сладко от това една трагедия да е причинена от иначе дребен, незначителен инцидент.

  През 1893 г. обаче Ахърн признава, че историята е измишльотина. Това не е голямо утешение за госпожа Олийри, която умира през 1895 г., години наред тормозена от хората заради пожара. През 1997 г. историкът Ричард Бейлс убеждава Чикагския градски съвет най-после да оправдае госпожа Олийри и кравата й.

  

  По-долу препубликуваме от Сlubz.bg още няколко няколко научни мита, за които също са виновни журналисти.

  Ето какво пишат в изданието по въпроса:

  В XXI век науката е навсякъде. Резултатите й, поне. И естественото любопитство на човека го кара да търси обяснения как нещата около него работят. А огромната информационна система, която медиите са ни осигурили през последния век и половина, е винаги радостна да помогне.

  Но има един проблем – съвременният човек не иска да прекара 4-5 години в изучаването на клетки, механизми, числа, вещества и прочие. Той иска нещата прости, смилаеми, лесни за разбиране.

  Журналистите това и предоставят, но то не винаги се оказва вярно. Затова ви представям няколко мита, за чието универсално разпространение са виновни хора от нашата гилдия:

  1. Хората използват едва 10% от мозъка си

  Трудно е да се проследи откъде идва тази фантасмагория, която наскоро бе и повод за филм (Луси, където Морган Фрийман го повтори с авторитета на доктор и световен мозъчен експерт). Едно от предположенията – с идването на ранните технологии за сканиране на мозъка, днес превърнали се в ПЕТ скенера и ядрено-магнитния резонанс, някои учени са установили, че по време на една задачка (редене на пасианс, например), само малка част от невроните в мозъка са активни.

  От там нататък някой ентусиазиран колега просто е прочел набързо изследването и е излязъл със сензационното заглавие, което се повтаря от вестници, списания и телевизии вече поне 30 години.

  Нашият неизвестен, дори митичен колега обаче е изпуснал важна бележка – по време на друга задача (слушане на музика, да речем) други 10-тина процента от мозъка са се активирали. В крайна сметка за едни 24 часа използваме целия потенциал на сивото си вещество. За различни задачи и според различни стимули. По-сложни и комплексни задачи могат да размърдат и доста повече неврони от тези вълшебни 10% (например четенето на Клуб Z}.

  Защо журналистите обичат да повтарят този мит? Може би някои просто се нуждаят от деликатен начин да обидят читателите си. Без те да го разберат.

  2. Езикът има отделни зони за различните вкусове – сладко, солено, кисело

  През 1942 година харвардският психолог Едуин Боринг попада на интересна статия на немски език – написана през 1901 г. от Дейвид Хених. Ентусиазиран от идеите в нея, Боринг я превежда на английски и от там, разбира се, я подхващат медиите. Накрая теорията в този сгрешен превод отива и в учебниците по биология.

  От превода на Боринг става ясно, че сензорите ни за вкус върху езика са разпределени като на карта – отзад, например, усещаме горчивото, а на върха – сладкото.

  Хених обаче е имал съвсем друго предвид – определени части на езика имат малко по-голямо струпване на рецептори за сладко или солено, но имат и от всички останали. Можете да проверите сами – сложете си малко сладолед отстрани на езика, където уж са солените рецептори. Повторете експеримента от двете страни, после по-назад, докато сладоледа свърши.

  3. Можем да видим Великата китайска стена от Луната

  На 20-ти юли 1969 г. Нийл Армстронг стъпва на Луната. Освен малката подскачаща разходка, носи със себе си и фотоапарат. И тогава виждаме първите снимки на собствената си планета, накратко – целият ни свят на парче хартия 10х15 см.

  Няма да намерите снимка от Луната, на която да се вижда Великата китайска стена. Въпреки размерите си, разстоянието е просто твърде голямо. А много от снимките, които уж са от Луната, са направени от сателити много по-близо до Земята.

  При идеално време някои от тези близки сателити могат и да хванат огромния китайски зид.

  Но би звучало страхотно човечеството да е построило нещо, което да променя лицето на планетата ни дори от друго небесно тяло, нали? И нашите колеги са решили, че ще ви хареса.

  4. Вселената е оцветена в дълбоко червено, искрящо зелено, потрепващо синьо.

  Откакто телескопът Хъбъл щрака фотоси из нашата и съседните галактики, имаме прекрасни снимки на мъглявини, галактики, звезди. Повечето – обагрени в красиви шарки, създаващи причудливи форми, сякаш да ни напомнят кой е най-големия творец.

  Но има една важна подробност – телескопът Хъбъл и другите като него, всъщност нямат цветно филмче. Нямат и камера. Това, с което са въоръжени, е огромно количество сензори за светлина.

  На базата на тях се създават изображения, които после едни учени момчета доукрасяват. Не с цел сензация – напротив, всичко е чисто научно. За да се даде идея на човек как би изглеждала галактиката ни, например, цветовете се докарват до това как би изглеждала, ако наистина застанем отстрани и я огледаме добре.

  Но огромните газови облаци, които са мъглявините, са напълно изкуствено оцветени – и ако се разходим до тях с някой имперски звезден разрушител или „Ентърпрайз“, ще изглеждат доста по-скучно. Идеята на цветовете е да визуализират свойства, които са иначе невидими за човешкото око. Например – различните газове, които съдържа мъглявината. Цветовете на горната мъглявина, Котешкото око, например, са избрани според честотите на отделни части от снимката. Едни оцветяваме в зелено, други в червено, трети в синьо и хоп – красива картинка.

  А за журналиста е далеч по-лесно да драсне два реда под снимката за красотите на Вселената, вместо да ви обяснява това.

   

• Банкерката Славова съди e-vestnik за 100 хиляди лв.

  Иван Бакалов, e-vestnik.bg

  .

  

  Банкерката и едър собственик на имоти Петя Славова, наричана често в медиите най-богатата жена в България, е подала иск в съда срещу e-vestnik и пишещия тези редове Иван Бакалов.

  Претенцията е като издател и автор (не е уточнено) да й изплатя общо 100 000 лв. обезщетение за нанесени неимуществени вреди със серията публикации от април 2011 г. с общо заглавие „Клептокрация” (виж тук).

  Какво е извършила тя и от какво се е засегнала, ще стане дума, но преди всичко – защо милионерката, издигнала се от сервитьорка до банкерка (хвала) Петя Славова подава иск с повече от 3 години закъснение? Може би толкова време е чакала да се почувства все по-ощетена, и накрая е поискала обезщетение от издателя и автора. И в исковата молба накрая се споменава, ако може съдът да зъдължи издателя да премахне от текста неща, които я засягат.

  През март тази година беше убит бизнесменът Борислав Манджуков. Той се опитваше да си върне над 5 млн. долара, откраднати от сметките на негови фирми в „Инвест банк”. В серията „Клептокрация” ставаше дума и за тези пари. След като Манджуков е убит, един свидетел по-малко. И моментът Петя Славова да съди e-vestnik е по-подходящ.

  Случаят с кражби на пари от сметки на клиенти в „Инвест банк” и мълчанието на БНБ по въпроса е пример за
  
  разпад на държавата

  Затова в e-vestnik пуснахме цяла поредица. Да се види в детайли какви безобразия се вършат у нас. Да отворим очите на прокуратура и полиция. С тази поредица рискувахме да бъдем глобени по лобисткия Закон за кредитните институции, услужливо приет през 2011 г. Според него и издателят, и авторът могат да бъдат глобени съответно до 150 хил. и до 20 хил. лева всеки. Въпреки че бяхме сигурни във фактите, които излагаме, имахме и документи, от наша страна поехме голям риск, защото нямахме доверие на институциите, които в никакъв случай не пазят потребителя, а пазят банките. При риска от такава висока глоба малко нелепи изглеждат дребни подхвърляния оттук-оттам, че едва ли не някой ни е платил да клепаме Петя Славова. Случаите с нейната банка са важни за цялото общество. Те не трябва да остават на тъмно.

  И преди да ги припомним на читателя, ще помолим, който желае да подпомогне вестника за съдебни разноски.

  Както може читателят да се досети, да те съди банкерка, няма как да се защитаваш сам в съда, без адвокати. (Следва линк за дарение чрез PayPal, както и номер на банкова сметка на Иван Бакалов, които можете да видите в публикацията в e-vestnik – бел.ред.)

  Ще бъдем благодарни на всеки лев, имаме нужда.

  И сега по същество за приключенията на Петя Славова и претенциите й към e-vestnik.
  Първият казус е със

  самото придобиване на „Инвест банк” от Петя Славова
  
  Първоначално с тогавашния й другар в живота Митко Събев те завладяват Международната ортодоксална банка „Св. Никола”, преименуват я на „Нефтинвест банк”, после Митко Събев се оттегля и тя става „Инвест банк”, собственост на Петя Славова и фирмите й. Историята е описана накратко в публикацията „Клептокрация 4. Как Петя и Митко лапнаха банка с помощта на БНБ” (виж тук). Ищцата Славова особено се засегнала от заглавието. Било обидно да лапнеш. Изразът „лапна” сам по себе си не е позорящо обстоятелство, използва се в бизнеса, когато една компания лапне друга. Иначе може да се разсъждава нашироко за лапането. Но какво се е случило в действителност? Какво нередно има? Не само нередно, ами банката е придобита от група акционери в нарушения на закона и на устава на акционерното дружество.

  За целта в e-vestnik ще опишем подробно историята в следващите седмици. Накратко, дребни акционери без право на глас (Петя Славова, Митко Събев, „Юкос” и „Феста”) получават преобладаващ дял в собствеността, сменят ръководството и изхвърлят от банката акционерите основатели с поименни акции. Това става с помощта на квестори от БНБ, които участват в закононарушението. По-късно двамата квестори стават директори в банката.

  След това ощетените първоначални собственици на банката завеждат дело и то за повече от 10 години минава по всички съдебни инстанции, като последователно съдиите определят като нищожно общото събрание на акционерите, на което е извършена тази операция. Съдебни решения от Софийски градски съд, от Апелативен съд, определения на Върховния касационен съд потвърждават едно и също – общото събрание, променило собствеността и името на банката, е нередовно, законните собственици са предишните. Но Петя Славова продължава да е фактически собственик. Защото БНБ мълчи, а не може без нейно съдействие да се изпълни решението на съда. Тоест –

  БНБ отказва да изпълни решение на българския съд

  Повечето съдебни решения са излезли по време на 10-годишното управление на Иван Искров начело на банката. Напоследък много се говори за разпад на държавата. Ето, това е един ярък пример. А около банковата криза това лято, се видя, че една от основните институции в държавата – БНБ – е напълно пробита с това ръководство.

  Както е озаглавена една от частите в публикацията – „Клептокрация 6. Швейцария не е България, защото няма банки с шефове като Петя Славова и Иван Искров” (виж тук). И на това заглавие се е обидила ищцата, специално го споменава в исковата си молба. Предвид и последните събития с банките това заглавие става все по на място.

  Петя Славова се жалва на съда от e-vestnik, че е описал кражби в банката й, че е употребена въобще думата „откраднати” за пари на клиенти в банката. „Авторът внушава, че тази „нагла кражба в „Инвест банк” е извършена от мен”, пише Славова. Съдът ще умува дали авторът „внушава”. В статиите няма квалификации за Петя Славова, никъде не се казва, че е крадла. Но кражби в банката й се описват. Когато на един човек изчезнат парите от сметката без той да подозира, и не искат да му ги върнат, това е кражба. Не може да се нарече „Загубилите се пари в „Инвест банк”. Още повече, че се знае кой, как, накъде са отишли.

  Кражбите наистина са нагли. От депозитите на три фирми изчезват общо над 5 млн. долара (и не само на три фирми, но за тези има достатъчно документи). Титулярите на сметките не са теглили нищо, но откриват, че в тях няма пари. Тръгват да се разправят, от банката ги размотават с неясни обяснения и предложения дали не искат едни гори в замяна и др. Окрадените се жалват в БНБ, от „Инвест банк” обещават да възстановят парите в специална сметка, за което подписват договор. Подписите под договора са на директорката и заместника й, и главния счетоводител на банката. Имаме го в e-vestnik. Никакви пари не възстановяват.

  Проверка на БНБ установява (има доклад, писма до подуправителя), че парите са теглени неправомерно с подписи на главния счетоводител. И от това имаме копия. По интересното е, че според показанията на бившия директор на „Инвест банк” Владимир Владимиров пред прокуратурата, неправомерно

  от сметки на клиенти са източени общо над 10 млн. лева,

  а част от тях са отишли за закупуване на имоти от фирми на Петя Славова. Има го черно на бяло. А най-напред вътрешен одит в банката установява неправомерното теглене на пари от сметки на клиенти. И за това има документ. И свидетели има. И главният счетоводител на „Инвест банк” Петър Маринов даде година след публикациите, през 2012 г., пресконференция, на която обясни как със знанието на Петя Славова е теглил пари от сметки на клиенти и по схема част от тях са отивали към фирми, свързани с нея или за купуване на имоти от нейния холдинг (виж тук). Същото Маринов е описал в обяснения пред ГДБОП, ще ги публикуваме и тях.

  Всичко в e-vestnik е описано с факти и документи. Но Петя Славова е поискала от нас 100 000 лева. Може би за да се уплашим и да изтрием публикациите. Няма да стане. Интересно, защо не съди в. „Шоу”, който около половин година преди e-vestnik пуска статия на първа страница, че пари мистериозно изчезват от банката на Петя Славова? И във в. „Галерия”, „19 минути” и др. има публикации от преди e-vestnik за скандалите в банката й. Читателската аудитория на тези издания е многократно по-голяма от e-vestnik. От тези издания Славова може би се страхува и атакува в съда нас, като мисли, че сме по-слаби. Ако смята, че ще ни запуши устата, сбъркала е адреса.

   

• Г. Котев: Как новият шеф на АЕЦ-а приема „свежо“ ядрено гориво

  Георги Котев,  Gikotev.blog.bg

   

  Случката е от преди почти осем години (октомври-ноември 2008-ма г.) и е отразена в два документа, утвърдени от наскоро назначения (за втори път) изпълнителен директор на АЕЦ „Козлодуй“ Димитър Ангелов. Тогава той е все още само главен инженер на все още действащите блокове 5 и 6.

  

  Ето ги и въпросните два документа, описващи два АКТ-а, по приемането на една и съща партида (42 броя горивни касети) „свежо“ ядрено гориво , върху които, с червени знаци съм акцентирал на местата, на които си струва да обърнете внимание, или съм дал пояснения, за по-пълното и правилното им прочитане. За по-добро прочитане на публикуваните страници кликайте с мишката върху тях, за да се увеличат.

  

  Датата, броя и поименният състав на приемателната комисия.

  Пояснения за съкращенията в горния ляв ъгъл:

  ВСГ-3 – Възел свежо гориво – 3, е мястото/помещението, в което се съхранява свежото ядрено гориво за блокове 5 и 6.
  GO – система Ядрено Гориво.
  РФТ – ИО – сектор Реакторно-Физични Технологии, към направление Инженерно Осигуряване, е персоналът, отговорен за правилното приемане на горивото, чийто ръководител е И. Наев, а член А. Вълчков, във втория червен овал.

  Втора страница от първия АКТ:

  

  Повечето участници в мероприятието са поставили датите, в които са положили подписите си.

  Следва приложение, описващо съдържанието на партидата от 42 броя горивни касети, плюс няколко органа за регулиране, но понеже това е рускоезичният вариант, и понеже то съвпада на 100% с българоезичния вариант, сега ще го спестя, а ще го видите във втория АКТ. Сега:

  

  Датата, бройката и съставът на приемателната комисия изведнъж се променят!!!

  

  Продължаваме с обещаното приложение:

  

  

  Продължаваме с приложението:
  

  

  
  Много по-подробен и разяснителен коментар относно съдържанието и разминаването между тези два документа можете да намерите в материала Ядрената мафия (ЯМ) – дела и документи X, който е публикуван преди повече от 4 години, в този блог (блога на автора Георги Котев – б.р.). НО поради независещи от мен причини линковете в тази публикация, водещи към публикуваните по-горе два АКТ-а, отдавна вече не водят към тях. Сега картинката става пълна. Нещо повече, може би от ядрената мафия сигурно си мислят, че съм загубил тези разобличения безвъзврътно, а днешната публикация ми дава възможност да ги убедя, че силно се заблуждават.

  На 14-ти октомври 2010-та г. имах среща с тогавашния министър на енергетиката Трайчо Трайков, пред свидетели, и тези два документа бяха само около 10% от пълния обем доказателства, които му показах и оставих, за престъпленията в ядрения сектор. Попитах го – на достоверността на кой от двата акта вярва? Отговор – мълчание! Попитах го, а каква е вероятността, че за същата партида няма още 20 или 200 различни АКТ-а, за всеки един случай от живота? Обеща да попита лично Димитър Ангелов, който междувременно вече беше назначен от Бойко Борисов за главен меринджей на АЕЦ-а. Не знам дали и какво са си говорили, но три седмици по-късно, на 5-ти ноември 2010-та г., Ангелов беше сменен, но отговорност, както за това, така и за много други престъпления, не му беше потърсена!!! Трайков го изпрати на пенсия с благодарности. Сега Борисов го връща на бял кон, а за вас остава по-скъпия ток, след 10-на дни. Честито!

  Ирония на съдбата! Тези два документа, както и още десетките, с които разполагам, ги получих още през пролетта на 2010-та г., когато все още живеех и работех в Италия. По същото време тези документи са били поверени за съхранение и пазене от структурно звено (сектор) на АЕЦ-а, ръководено не от кой и да е, а от съпругата на същия Димитър Ангелов, Ирина Ангелова!! Дали самата тя има пръст във факта, че те стигнаха до мен, предстои да разберем.

   

• 98 агенти на ДС искат да са депутати (пълен списък)

  Комисията по досиетата разкри кои лица, регистрирани за кандидати за народни представители, са работили и за комунистическата Държавна сигурност.

  98 общо са бившите сътрудници на ДС в листите. Най-много имат БСП – 14, на второ място са Коалиция „Патриотичен фронт“ – с 12, третото място си делят ДПС и АБВ – с по 11 кандидат-депутати агенти на ДС, следвани от ББЦ – с 9, „Нова алтернатива“ – с 6, „Партия на зелените“ и „Левицата и Зелена партия“ са с по 5 души, както и ГЕРБ и т.н.

  Проверката е направена на 2 996 лица от общо 5 232 души, тъй като 2 236 кандидат-депутати не подлежат на проверка по силата на чл. 26, ал. 4 от Закона.

  Пълен списък на сътрудниците на ДС по партии, които са ги издигнали:

  .

  ПП ГЕРБ:

  – Любомир Димитров Христов / Хари – в 30-и МИР-Шумен;

  – Николай Пенев Атанасов – в 18-и МИР-Разград;

  – Румен Иванов Иванов – в 8-и МИР-Добрич;

  – Стефан Иванов Дедев – в 16-и МИР-Пловдив;

  – Тодор Костадинов Губатов / Тушев – в 8-и МИР-Добрич.

  .

  ПП ДПС:

  – Ахмед Ахмедов Башев / Манол – в 1-и МИР-Благоевград;

  – Байрамали Наим Идриз / Николай – в 17-и МИР-Пловдив;

  – Янко Александров Янков – в 21-и МИР-Сливен;

  – Стоян Генчев Стоянов / Йордан – в 6-и МИР-Враца и в 24-и МИР-София;

  – Рамадан Байрам Аталай / Вергил – в 20-и МИР-Силистра;

  – Мехмед Юмер Юмер / Свилен – в 20-и МИР-Силистра;

  – Мехмедали Зейнал Гази / Христов – в 21-и МИР-Сливен;

  – Лютви Ахмед Местан / Павел – в 9-и МИР-Кърджали и в 29-и МИР-Хасково;

  – Красимир Романов Асенов / Пенев – в 16-и МИР-Пловдив;

  – Дауд Мехмед Ибрям / Искренов – в 19-и МИР-Русе;

  – Джемал Мурад Чобан / Пеев, Искрен – в 21-и МИР-Сливен.

  .

  Коалиция „България без цензура“:

  – Валентин Цветанов Митов – в 25-и МИР-София;

  – Феим Хабиб Мендерес / Янко – в 9-и МИР-Кърджали;

  – Христо Атанасов Коев / Християн – в 18-и МИР-Разград;

  – Николай Стефанов Радулов – в 25-и МИР-София;

  – Красимир Цветанов Игнатов / Павлов – в 4-и МИР-Велико Търново;

  – Йордан Войков Добрев / Теменуга – в 20-и МИР-Силистра;

  – Димитринка Димитрова Арсова / Самотната – в 20-и МИР-Силистра;

  – Васко Николаев Марков / Манчев – в 26-и МИР-София-област;

  – Иван Евгениев Могилски / Кула – във 2-и МИР-Бургас и в 13-и МИР-Пазарджик.

  .

  Коалиция „Реформаторски блок“:

  – Владимир Иванов Матеев / Филип – в 18-и МИР-Разград;

  .

  Коалиция „БСП лява България“:

  – Васил Петров Коларов – в 26-и МИР-София-област;

  – Румен Василев Гечев / Економов – в 15-и МИР-Плевен;

  – Стефан Дянков Стефанов – в 25-и МИР-София;

  – Христофор Ефтимов Христов / Русе – в 23-и МИР-София;

  – Добромир Мартинов Задгорски / Роман – в 29-и МИР-Хасково;

  – Емил Ценов Георгиев / Станислав – във 2-и МИР-Бургас;

  – Таско Михайлов Ерменков – в 21-и МИР-Сливен;

  – Марин Йорданов Маринов / Огоста – в 12-и МИР-Монтана;

  – Минчо Мънчев Минчев / Арабаджиев – в 15-и МИР-Плевен;

  – Младен Ясенов Пачеджиев / Павел – в 1-и МИР-Благоевград;

  – Сиво Петров Сивов / Каров – в 21-и МИР-Сливен;

  – Нако Райнов Стефанов – в 12-и МИР-Монтана;

  – Недим Хафъз Ибрахим Генджев – в 30-и МИР-Шумен;

  – Нешо Цанков Нешев / Хоризонт – в 3-и МИР-Варна.

  .

  Коалиция АБВ (Алтернатива за българско възраждане):

  – Валенто Александров Василев – в 15-и МИР-Плевен;

  – Валери Горанов Младенов / Румен – в 23-и МИР-София;

  – Венизел Кирилов Чунгрушанов / Стоян – в 5-и МИР-Видин;

  – Володя Василев Кенарев / Методи – „АБВ“ – в 19-и МИР-Русе;

  – Георги Сеферинов Георгиев / Морозов АБВ – в 26-и МИР-София-област;

  – Димитър Иванов Костов / Кобаков – коалиция „АБВ“ – в 17-и МИР-Пловдив;

  – Лъчезар Стаменов Никифоров / Еделвайс – в 14-и МИР-Перник;

  – Димитър Петров Бабиков / Христо – в 17-и МИР-Пловдив;

  – Марин Славчев Черкезов – в 3-и МИР-Варна;

  – Райчо Борисов Костадинов – във 2-и МИР-Бургас;

  – Стайко Иванов Спиридонов / Петко в 13-и МИР-Пазарджик.

  .

  ПП „Атака“:

  – Красен Георгиев Стефанов – в 16-и МИР-Пловдив;

  – Радко Пенчев Радев / Димитров – във 2-и МИР-Бургас;

  – Станислав Тодоров Станилов / Светлин – в 7-и МИР-Габрово и в 13-и МИР-Пазарджик;

  – Сергей Георгиев Зайранов / Калоянов – във 2-и МИР-Бургас.

  .

  Коалиция „Патриотичен фронт – НФСБ и ВМРО“:

  – Антоанет Николаев Атанасов / Бонев – в 28-и МИР-Търговище;

  – Васил Димитров Атанасов / Таис – в 10-и МИР-Кюстендил;

  – Христо Младенов Георгиев / Терзийски – в 10-и МИР-Кюстендил;

  – Тодор Маринов Василев / Димов – в 26-и МИР-София-област;

  – Красимир Дончев Каракачанов / Иван – в 15-и МИР-Плевен и в 25-и МИР-София;

  – Стефан Георгиев Солаков – в 13-и МИР-Пазарджик;

  – Любомир Александров Желев – в 28-и МИР-Търговище;

  – Илиян Митов Игнатов / Спартак – в 25-и МИР-София;

  – Иван Йорданов Георгиев / Алексиев – в 31-и МИР-Ямбол;

  – Димитър Никифоров Анков / Цене – в 25-и МИР-София;

  – Велизар Пенков Енчев – в 26-и МИР-София-област;

  – Георги Дражев Атанасов / Иванов – в 30-и МИР-Шумен.

  .

  Коалиция „Левицата и Зелена партия“:

  – Александър Борисов Благоев / Тенев- в 1-и МИР-Благоевград и в 23-и МИР-София;

  – Николай Александров Анев / Николов – в 24-и МИР-София и в 26-и МИР-София-област;

  – Любомир Тодоров Терзиев / Коларов – в 4-и МИР-Велико Търново и в 16-и МИР-Пловдив;

  – Боян Борисов Киров / Кирил, Петров – в 27-и МИР-Стара Загора и в 31-и МИР-Ямбол;

  – Величко Кирилов Станков / Васко – в 9-и МИР-Кърджали.

  .

  ПП „Нова алтернатива“:

  – Александър Велков Петров / Мирчев – в 14-и МИР-Перник;

  – Йордан Стефанов Михтиев / Иван – в 3-и МИР-Варна и в 4-и МИР-Велико Търново;

  – Ангел Николов Цветанов / Светльо – в 1-и МИР-Благоевград;

  – Николай Ангелов Минев – в 22-и МИР-Смолян;

  – Ивайло Стоянов Съев / Николай – в 23-и МИР-София;

  – Стефан Драгиев Марков / Киров – в 6-и МИР-Враца и в 25-и МИР-София.

  .

  „Партия на зелените“:

  – Александър Томов Сурталов / Иванов – „Партия на зелените“ в 3-и МИР-Варна и в 8-и МИР-Добрич

  – Иван Георгиев Проданов / Роза – ПП „Партия на Зелените“ в 13-и МИР-Пазарджик;

  – Лозан Стайков Стефанов / Здравков – ПП „Партия на зелените“ във 2-и МИР-Бургас;

  – Христо Николов Дунчев – в 18-и МИР-Разград и в 28-и МИР-Търговище;

  – Мемиш Мустафов Мустафов / Вихър – в 3-и МИР-Варна и в 30-и МИР-Шумен.

  .

  Република БГ:

  – Ангел Тодоров Сотиров / Гунди – в 14-и МИР-Перник.

  .

  ПП „Българска социалдемокрация“:

  – Боян Богданов Петков / Морозов – в 24-и МИР-София и в 26-и МИР-София-област.

  .

  „Социалдемократическа партия“ (СДП):

  – Веселин Димитров Стефанов – във 2-и МИР-Бургас.

   

  ПП „Обединена България“ (ОБ):

  – Венцислав Николов Николов / Чавдар – в 18-и МИР-Разград и в 23-и МИР-София.

  .

  ПП „Нова сила“:

  – Георги Миланов Георгиев / Огнян – в 16-и МИР-Пловдив и в 17-и МИР-Пловдив-област;

  – Димитър Борисов Чинакчиваров / Лом – в 22-и МИР-Смолян;

  – Леонид Димитров Григоров / Гогич – в 25-и МИР-София;

  – Найден Каменов Рангелов / Караиванов – в 5-и МИР-Видин и в 12-и МИР-Монтана.

  .

  ПП „Нова България“:

  – Живко Емилов Чапъров / Росен – в 19-и МИР-Русе;

  – Николай Славчев Серафимов / Васил – в 16-и МИР-Пловдив.

  .

  ПП „НДСВ“:

  – Ленин Александров Симеонов / Соколов – в 14-и МИР-Перник;

  .

  ПП „Движение 21“:

  – Петьо Иванов Бозуков / Аспарухов – в 29-и МИР-Хасково;

  – Пламен Марков Марков / Якимов – в 29-и МИР-Хасково;

  .

  Коалиция „Десните“:

  – Румен Златанов Найденов / Попов, Иванов – в 16-и МИР-Пловдив.

   

  
  Снимки на някои от агентите от ДС в различни правителства

   

  Източник:  Offnews.bg
  

• Кой ще спечели 300 хиляди гласа извън България?

  Иван Бедров,  Сlubz.bg

  

  Двойно по-големият брой на изборни секции извън страната увеличава значително потенциалните участници в парламентарния вот. Усилието на самоорганизиралите се българи по света доведе до откриването на 427 секции при 227 преди година.

  „При оптимално изпълнение на проекта се очаква между 200 000 и 350 000 българи извън страната, над половината от които в страните от Европейския съюз и САЩ, да могат безпроблемно да упражнят правото си на глас“, прогнозира глобалният координатор на проекта за подпомагане на масовото гласуване на българите в чужбина Димитър Иванов, който живее в Швейцария.

  Условието, разбира се, е политическите партии да излъчат „грабващи послания, които да достигнат до сърцевината на душите на българските емигранти и възродят смисъла на тяхната житейска ориентация към Родината“, допълва Иванов. (News-bg-abroad.com)

  Географията на изборните секции също е много по-широка отпреди. Българите ще имат възможност да гласуват на нови, по-близки до домовете им, места във Великобритания, Ирландия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Холандия, Полша, Норвегия, Дания, Италия, Испания, Португалия, Гърция, Турция, Австралия, Индонезия и САЩ.

  Боян Юруков от Франкфурт (Glasuvam.org) е разработил алгоритъм към картата със секции, който показва зоната, в която избирателите трябва да пътуват приблизително от 30 до 90 минути, за да гласуват. Използвал е данни от навигационни карти, т.е. става дума за реално време по реални пътища.

  Резултатът показва колко по-широко покритие имат секциите тази година в сравнение с миналите избори. В тъмно зелено е покритието на секциите от 2013 година, в светло зелено е добавено покритието от тази година.

  Това е картата за Европа:

  

  „Аз съм по-запознат с Германия – секции се отвориха в Манхайм и Кьолн, където има много българи, но досега не е имало секции. в Гьотинген също не е имало, а е далеч от другите секции. В западна Англия също има за пръв път“, казва Юруков.

  Много по-широко покритие има и в Съединените щати:

  

  Боян Юруков също отчита засилен интерес към тези избори. Въпреки това, той не очаква „драматично увеличение“ спрямо предишния парламентарен вот.

  „Проблемът е, че от една страна много от хората не знаят, че имат право или къде могат да упражнят гласа си. От друга го има и фатализмът, типичен и за гласоподавателите в България, че гласът им няма да има значение“, коментира Юруков.

  На практика достъп до изборни секции ще имат толкова българи, колкото са необходими за влизане на една партия или коалиция в Народното събрание. Добър мотив за кандидатите да водят активна кампания зад граница.

  Миналата година действителните гласове от чужбина бяха 110 хиляди, а през 2009 година бяха 153 хиляди. Този път няма технически пречки да са много повече, стига някой да убеди сънародниците ни зад граница, че има смисъл и има за кого да отделят час или два в неделния ден на 5 октомври.

  Изборите тази година могат и да разсеят мита, че гласовете от чужбина помагат само на ДПС. Това математически не е вярно и досега – миналата година Движението е получило 54 хиляди гласа от чужбина от общо 110 000 гласа, а четири години по-рано – 93 хиляди от общо 153 000. Този път много повече български граждани ще имат достъп до урните и митът може окончателно да бъде изоставен.

  Глобалният координатор на проекта за подпомагане на масовото гласуване на българите в чужбина Димитър Иванов не приема страха от гласовете от Турция.

  „Както всички българи в чужбина, така и те са пълноправни български граждани и страховете от техните гласове никога не са били оправдани. Поради постигнатия равен физически достъп до урните за гласуване, изборите на 5 октомври се очертават да бъдат не само най-масовите, но и най-справедливите избори досега за българите по света“.

  Боян Юруков дава пример с Чикаго, където на миналите избори е имало 116 гласа, а живеещите български граждани са почти колкото в големите градове в Турция.

  „Това говори за лоша информационна кампания от страна на Външно министерство и местните български организации. Надявам се това да се промени сега. Тези, които пророкуват „страха от гласовете от Турция“, целят единствено обезверяване на гласоподавателите. Единствения глас, който няма смисъл, е недаденият“.

  Сега остава кандидатите от партиите и коалициите да намерят път до стотиците хиляди български граждани по света и да ги убедят защо има смисъл да им дадат гласовете си.

  .

• МВР и проф. Константинов в спор може ли да се купят 200 хил. гласа

   Вътрешното министерство се разтревожи, че обстановката преди вота била „притеснително спокойна“

  .

  

  Между 150 и 200 хиляди купени гласа на предстоящите избори прогнозира в понеделник проф. Михаил Константинов по време на заседанието на Гражданския борд за свободни и прозрачни избори.

  По думите му повечето от гласовете вече са продадени, защото „заплащането се извършва не след като исканите резултати се получат в секциите“. Според него купуването на гласове се извършва на много високо ниво и „никой не се разхожда с пари в джоба или говори за това по телефона“.

  По думите на Константинов тъй като купеният вот се разпределя между всички партии, пропорционално на силата на партиите, той няма да изкриви резултата от изборите.

  Срещу твърдението на проф. Константинов се обяви зам.-директорът на Криминална полиция в МВР Георги Арабаджиев. По думите му не е възможно броят на купените гласове да е между 150 и 200 хиляди при положение, че има пряко наблюдение на лицата, които се занимават с тази дейност. Арабаджиев допълни, че се извършва огромна по обем работа по превенция и определи посочената от проф. Константинов цифра като като нелогична. „В момента не се дават пари, в момента по-скоро се опипва почвата“, коментира експертът от МВР.

  Разкриването на новото явление – купуване на преференциален вот, налага по-различно противодействие и е по-лесно, каза още той. „Самите сигнали са много ясни, по-конкретни, които идват при нас, и смятам, че това явление много бързо ще бъде неутрализирано“, посочи Арабджиев.

  По време на заседанието участници в Изборния борд поискаха МВР да каже по какъв начин превантивно работи в посока да няма нарушения на изборния процес.

  Отговорът от Арабаджиев не закъсня. „Обстановката е много спокойна, дори притеснително спокойна. Мога да направя съпоставка с парламентарните избори през 2005 и 2009 г. Тогава имаше много по-голямо нагнетяване както на политическите страсти, така и на криминогенната обстановка“.

  Източник:  Mediapool

   

• Геополитика на унижението

  Жак Атали*, Blogs.lexpress.fr
  

  

  Спешно е Западът да възприеме спрямо арабите, турците и руснаците същото поведение, както спрямо Германия през 1945 г.: да ги зачита, да не прекъсва нито един контакт с тях, да ги държи в кръговете на властта, да им предлага общи проекти.

  В отношенията между хората, както и между нациите, унижението може да доведе до безразсъдни постъпки, до непотушими войни. Така че е важно да не унижаваш другите, да ги уважаваш; и ако се случи унижение, ако контактът е прекъснат, до го подновиш, поне ако униженият все още е чувствителен за диалог и не се е превърнал в непримирим враг, на когото само силата може да попречи да вреди.

  Така, през 1919 г., унижението на Германия чрез дебилния Версайски договор, доведе до победата на нацизма, който трябваше да бъде преборен. Така, през 1995 г., унижението на Турция, когато й бе отказано да влезе в Европейския съюз, я прати в ръцете на един засега все още умерен ислямизъм, който един ден може да се превърне във враг. Така, след третата война в Персийския залив, разрушаването на армията на Саддам Хюсеин, накара хиляди войници и офицери от една напълно светска и отлично обучена армия, да съставлява от няколко месеца кадрите на един т. нар Ислямски халифат, който претендира днес, че е обединил всички унижени мюсюлмани по света в смъртоносна битка срещу Запада. Пак така, поддържането на отношения на брутална сила и унижение между Израел и Палестина, държи едните в илюзията, че печелят една война, а в другите подхранва желанието да унищожат еврейската държава.

  Днес, най-сетне, унижението на Русия, претендирайки, че си я изолирал от останалия свят, под претекст, че не се е съгласила рускоговорящите в Украйна да бъдат третирани като граждани на втора зона, може да доведе до превръщането й във враг, който един ден трябва да бъде победен. Особено глупаво е поляците да правят всичко възможно да изолират Русия, какъвто беше случаят с Франция, която направи всичко, за да изолира Германия през 20-те г. на ХХ век.

  Една трета световна война би била естественото последствие от продължаването на тази геополитика на унижението. Днес вече чуваме във Вашингтон или Москва да се изговарят най-лошите националистически, конспирационистки и войнолюбиви гледни точки, които ще доведат до най-лошото, само чрез простото заплитане на глупостта и злопаметността.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Жак Атали е професор по икономика, специален съветник на френския президент Франсоа Митеран от 1981 до 1991 г., а след това създател и първи президент на Европейската банка за възстановяване и развитие през 1991 г. В момента той ръководи групата PlaNet_Finance, както и Attali & Associés

  .

  Превод от френски:  Галя Дачкова

  Източник:  в. „Гласове“

• Приказка за Стълбата

  Посветено на всички, които ще кажат:
  „Това не се отнася до мене!“
  

  .

  – Кой си ти? – попита го Дяволът…

  – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

  Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

  – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

  Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

  – Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

  – О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

  Дяволът се усмихна:

  – Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

  – Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

  Дяволът пак се усмихна:

  – О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

  – Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

  – Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!

  Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

  – Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

  Момъкът спря и се вслуша:

  – Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.

  Дяволът пак го спря:

  – За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

  Момъкът отчаяно махна ръка.

  – Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

  Дяволът:

  – Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

  Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

  – Виж голите им кървави меса.

  – Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

  През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

  – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

  – Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

  Момъкът махна ръка:

  – Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

  Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

  – Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

  Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

  – Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
  – Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

  Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

  – Да бъде! Вземи ги!

  …И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

  – Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

  – Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

   

  Христо Смирненски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Известната творба на Смирненски „Приказка за стълбата“ е отпечатана за първи път през 1923 г. През същата 1923 г. той умира, ненавършил и 25 години.
  

  .

• Кои са изчезналите български сирена

  „Трудно ми беше да обясня на моите български ученици, че сиренето не е само бяло, а кашкавалът също е сирене“. Това разказа преподавателката по английски език Каролин Ейми. Като чуем думата сирене, първата асоциация, която изниква у българина, е бялото саламурено сирене. Наследеният от социализма асортимент на традиционни български сирена на пазара ни включва и кашкавала. И толкова. Всъщност допреди индустриализацията на хранително-вкусовата ни промишленост в българското меню и пазарите е имало доста повече млечни продукти.

  В тънката книжка “Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия” отпреди 20 г. са изброени поне 8 сирена и млечни продукти, чиято технология е запазена или възстановена.

  Да започнем с Куртмач и неговата разновидност – куртмачово сирене. Интересното е, че технологията на производството му е открита в италианската специализирана литература. Приготвя се след изваряване на овче мляко и вкусът му се описва като близък до сладка, но гъста сметана. Ако продуктът се остави да узрее и ферментира, се получва куртмачово сирене. Ахчакът е друг изчезнал вид меко сирене, който при съхраняване в стомна узрявал. Негов братовчед е катъкът, който се правел, като се добавя бяло саламурено сирене. Разновидност на катъка е толумското сирене, тоест катъкът узрява в толум – мях от кожа.

  Преди Първата световна война най-популярното сирене в Родопите е битата брънза, като се предполага, че името е останало от власи или каракачаните номади. По пазарите в Пловдив е било известно и като рупско сирене. Каракачаните освен “толумското” правили и сирене “Стромботири”, известно още като “кремик сирене” или “жилавец”, което траело цяла година.

  

  Зеленото от Черни Вит – в нелегалност

  Ако оставите с досег до въздуха бяло саламурено сирене в района на Тетевен и близкото село Черни Вит, е възможно съвсем скоро то да позеленее.

  Поради липсата на традиции местните жители дълго време смятат мухлясалото сирене за развалено и некачествено. То започва да изчезва през 70-те години на ХХ век, когато местните производители заместват дървените съдове с пластмасови бидони.

  То е преоткрито случайно едва през 2007 г. от италиански специалисти от международната организация “Slow Food” и оттогава редовно се представя на световното изложение на сирена в гр. Бра, Италия, където получава висока оценка за своята уникалност и качество.

  Въпреки усилията на група местни ентусиасти уникалното за Балканите плесенно сирене се произвежда почти нелегално.

  Причината за това са чиновниците от Министерството на земеделието и храните, които не разрешават продажбата на зеленото сирене, тъй като “не се спазват хигиенните норми, наложени от Брюксел”. В същото време същите норми важат за всички страни, които произвеждат плесенни сирена.

  Източник: в. „Труд“
  .

• Майсторът: Кашкавалът е жив, в найлон умира!

  Петя Гайдарова, в. „Труд“

  

  На пръстите на едната ръка са останали стари майстори в Родопите, които могат да направят прочутото сирене в мях, както едно време. 78-годишният бай Вальо от чепеларското село Забърдо е последният от старите майстори сиренари в региона, който все още е на крак и прави сирене. “Останали сме двама от някогашните майстори – аз и Атанас Сотиров от село Хвойна, но човекът не работи вече, а аз правя сирене на приятели, ако ми донесат мляко”, казва бай Вальо. Сиренето се правело в мях, тъй като нямало други начини за съхранението му. “Помня, като бях малък, нямаше и съдове и прясното мляко от овцете го пренасяха чобаните до мандрата с мяхове”, разказва бай Вальо. То се правело през пролетта или началото на лятото и се отваряло за ядене зимата.

  Наричат го бито сирене, защото му е отнето маслото. Във времето на големия овчарлък в Родопите мандрите били близо до стадата. Току-що издоеното мляко още топло се пренасяло до мандрата, прецеждало се в каца и веднага се подсирвало. Маята се правела от стомахчетата на теленца, агнета и яренца, които са още сукалчета. Те се нарязвали на ситно, омесвали се със сол и вода и се изсушавали. Като се сложело от закваската в топлото мляко, след около 15 – 20 минути вече се виждало, че в кацата започва процесът на подсирване, и мандраджиите започвали да го бият, докато му изкарат маслото. Като оберат маслото от кацата, изсипвали останалата течност, наречена “матан” в казан, подгрявали го на 40-50 градуса и започвали леко да го бъркат, докато стане топка сирене, която оставят един ден да се отцеди. След това се натрошава, осолява и трамбова в мях, разказва родопчанинът.

  Агнешки мях побирал 15-20 кила сирене, а овчи или от коч – и до 50 кила. Масторлъкът бил мяхът да е плътен, а вътре сиренето се натъпква докрай, за да не влиза въздух. “Използва се това, че кожата на животното диша, тъй като има пори. Мяхът е с козината на вътре, но после, като извадиш сиренето, няма и косъм. Сиренето вътре няма после грам водно съдържание”, обяснява баш майсторът. Напълненият мях се затискал с тежест и се оставял за зимата. Бито сирене мандраджиите пълнели и в каци, които запечатвали с масло. И сега мога да го направя, стига някой да направи мях, намига бай Вальо.

  Сирак, от малък без майка, забърдовецът бил отгледан от дядо си Стефан – славен мандраджия в района.

  Бай Стефан не работел в Забърдо. Като станал на 65 години, го поканили за майстор в забърдовската мандра – родопчанинът поставил условие да вземат внука му да води сметките, та да му предаде занаята. Внукът обаче се опъвал, понеже след казармата започнал като горски работник и му харесвало. Викнал го председателят, но младежът го ядосал с ината си. “На бюрото му имаше пепелник с фасове, удари силно в масата, та се разхвърчаха, и извика: Мобилизирам те и още утре с повиквателна – в мандрата”, спомня си бай Вальо. Оттогава той не ставал по-късно от 4 ч сутринта, когато идва издоеното мляко. Дядо му предал тънкостите в занаята. Технологията на млекопреработването изучил на курс от проф. Мария Балтаджиева и тапията му за майстор е от 1 декември 1960 г. В началото бил пратен в мандра в Триград.

  Тръгнал за девинското село с жена си Боряна и 7-месечната си дъщеря Теменужка. “Пускахме пара да се загрее казанът, постилахме вътре одеяло и я оставяхме да си играе вътре, докато работим”, смее се майсторът. По родопските мандри отраснал и синът му Емил. А той спял по 3 часа на нощ, за да се направи всичкото мляко, което идвало по два пъти дневно. Веднъж от профсъюзите изчислиха, че работим по 28 часа в денонощие, смее се бай Вальо. След Триград бил за кратко в мандрите в Чепеларе, в Широка лъка, а след това 6 години – в мандра над село Орехово. След това пак бил горски работник, а след като се пенсионирал, го викали да предаде занаята, където правили нова мандра в региона. Разработил технологията в мандрите в Забърдо, а после и в Смилян. Казва, че по света има 220 сирена, а той знае да прави към 15 от тях. Убеден е, че ако го пуснат един път да види как се прави, и ще научи всеки от останалите видове. Защото само с четене е убеден, че не се учи технология, а деликатесите изискват повече внимание. Сега знае да прави освен основните “Витоша” и “Балкан”, “Кефалотири”, италианско сирене “Пекорино Романо”, “Родопи”, бяло сирене и кашкавалите “Груер”, “Гауда”, “Пилзен”, “Трапис”, родопско сирене “Брънза”, всичките производства на смилянската мандра.

  Казва, че всеки кашкавал е хубав, ако е зрял 40 дни най-малко. Признава новостите, но не може да се съгласи с вакуумните опаковки. За него кашкавалът е живо нещо и “умира” в найлона.

  Иначе бай Вальо е запален турист и 40 години бил морж. Разбивал зимата леда в реката да се къпе. Пример е и за патриот – побива трикольори по върховете край селото си.
  “Брънза” у дома

  За млади домакини майсторът дава рецептата за прочутото родопско сирене “Брънза”, което се прави по стара технология в смилянската мандра. 5 кг мляко се загрява на 35 градуса, подсирва се и седи с мая 1 час в покой. След това се нарязва на много малки парчета – колкото царевични зърна ( Бай Вальо си има специален уред за целта), за да си изпусне суроватката. След това се загрява наново от 35 до 40 градуса и се бърка в една и съща посока, процесът се нарича “изпичане”, при него зърната изпускат суроватката, трае поне 20-30 мин. През това време се бърка в една и съща посока, докато като пипнеш зърната, усетиш, че са твърди и че нямат суроватка. Изсипваш ги в цедка, притискаш ги с тежест на масата да се изцедят 10 мин и след това ги нарязваш на кубчета с големина по желание. Те се посоляват, а от суроватката се вари извара. С прецедената извара на следващия ден се омесват кубчетата и “това е сирене “Брънза”.

  .

• Българският става основен език на о. Тасос

  Галина Константинова, в. „Марица“

  

  Ако за първи път отивате на остров Тасос, ще ви се стори, че сте си в България. Още от ферибота местни агенти ви заливат с атрактивни оферти за таверни на български език.

  Менютата в повечето ресторанти са също на кирилица. Голяма част от обслужващия персонал в заведенията са българи. Замислите ли се какво да поръчате – дали папуцакис, сувлаки или гюварлакя авголемоно, светкавично се намира някой, който да направи превод. Ако не сервитьорите, то някой от готвачите задължително е българин.

  Мама Злата, или както тук я наричат кирия Злата, вече е пуснала корени на Тасос. Тя е от Сливен и е пристигнала на Пахис бийч преди 25 години. Закрили завода в родния град, мъжът останал без работа, децата били в гимназията. Злата решила да рискува и заминала като главен готвач в ресторанта. Въртяла черпака толкова успешно, че собственикът Маргарит също започнал да я нарича „мама”.

  Покрай нея заведенията в цялата околност се напълнили с българи. Една от тях е Мария от Карлово. Тя също е от 20 години на Тасос. Пристигнала като сервитьорка, но хубостта пленила собственика. Оженили се щастливо и сега отглеждат момченцата си, които са тризнаци. Двамата притежават романтична таверна в един от приказните заливи на острова.

  Освен че цяло лято българските туристи заливат острова, вече има немалко нашенци, които са си купили къщи там. Сред тях е телевизионерката Вяра Анкова със съпруга Томас Лафчис. Често местните виждат край Пахис бийч любимеца на Сакскобурготски Милен Велчев със семейството му, както и голямата част от екипа на Комиците.

  Точно заради кристалната вода край пясъчните плажове на Егейско море Тасос си е спечелил името Изумрудения остров. Погледнат отдалече, той прилича на потънала в морето планина, покрита със средиземноморски борове, кипариси и вечнозелени храсти. В крайбрежните градини се отглеждат маслини, смокини, нарове, а в повечето от тях има приказни хотелчета и къмпинги.

  Много българи вече предпочитат да си направят дълъг уикенд до острова, тъй като с отварянето на граничния пункт Маказа пътят от Пловдив до там е около 300 километра. Допълнителен разход са 20-те евро за автомобил и по 3 евро на човек за ферибота. Пътуването обаче си струва, защото по време на изминаването на 7-те километра по море гларусите във въздуха сътворяват истинско въздушно шоу.

  Ако човек реши не само да събира тен по пясъчните плажове, но да направи и туристическа обиколка, задължително трябва да спре в старата столица на острова – Панагия. Разходката из тесните улички покрай белосаните и покрити с каменни плочи вместо с керемиди къщурки е истинско пътуване във времето. Интересни забележителности са местната църква и Пещерата на дракона. Там се пази личното знаме на крал Ричард Лъвското сърце. В близкото рибарско селище Алики се намира езически храм, издигнат през VII век пр. Хр.

  В момента нощувки в прилични хотелчета в маслинени горички на плажа вървят по 15-17-20 евро. Повечето българи обаче се ориентират към ранни записвания и така почивката им излиза под 200 лева на човек за 5 нощувки със закуска и обилна вечеря.

   

• <<
• 1
...
• 100
• 101
• 102
• 103
• 104
• 105
• 106
• 107
• 108
• 109
• 110
...
• 416
• >>