Всички авторски страници

Авторски

• Два милиона българи са дали рушвет тази година

  Проучване на Центъра за изследване на демокрацията показва, че над 70% от населението на България са готови да дадат рушвет, за да решат проблемите си

  .

  

  Близо 2 милиона българи са дали пари, подаръци или някакви услуги на чиновник или друг служител в обществения сектор, показва проучване на Центъра за изследване на демокрацията.
  България е по-корумпирана от всякога, се казва в анализа на Центъра, чието проучване показва, че през последната година корупцията надвишава всички досегашни данни от 1999 г. насам. В проучването се уточнява, че по-голямата част от тези рушвети са били поискани или подсказани по един или друг начин.

  Друга тревожна статистика – над 70% от населението признават, че са склонни да участват в корупционна сделка. Половината са категорични, че именно чрез рушвет биха решили даден проблем с администрацията. Другата половина твърдят, че биха го направили само в крайна нужда.

  Почти цялото пълнолетно население очаква чиновникът да си поиска нещичко за свършената работа. 94% от гражданите са именно с тази нагласа. Заключението на изследването е, че при това положение корупцията вече трайно бележи отношенията между граждани и администрация. И че се превръща в допълнителен неписан данък.

  Източник:  Рozicia.eu

• Бареков: Искам да бъда новият Доган

  

  Искам да бъда новият Ахмед Доган, а „България без цензура“ да играе ролята на ДПС. Това откровение направи лидерът на ББЦ Николай Бареков в ефира на Дарик радио.

  „Ние искаме да бъдем центристка формация. Имаме абсолютно либерални възгледи за развитието на бизнеса и икономиката. Изключително социални сме в областта на социалната политика, здравеопазването и образованието. Бихме искали основният приоритет в следващото управление на България да бъде поставяне на икономически растеж и създаването на нови работни места”, допълни той. И изреди цял списък с партийни врагове.

  „В политически план наш основен противник е ДПС, защото искаме да го изместим от политическия център. В стратегически план наш основен противник е ГЕРБ заради лошото управление и БСП, заради това, което те оставиха след два мандата управление. Първият мандат беше изцяло на ГЕРБ, вторият беше на БСП, но всъщност доминиран от ДПС. Политическият опонент, с който трябва буквално политически да воюваме на всяка цена – това е да изместим ДПС в позицията му на балансьор и от позицията му на вечния трети”, обобщи Бареков.

  Източник:  в. „Сега“

• Ще избяга ли папата в Патагония?

  Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…

  И се появява вечният шопски въпрос:

  – Оти ги ручахме жабетата?!

  С други думи: а какво всъщност представлява прекрасният нов свят на демокрацията?

  

  .

  Големите жабета – 18

  ЩЕ ИЗБЯГА ЛИ ПАПАТА В ПАТАГОНИЯ?

  Наскоро някои коментатори изказаха предположение, че Ватиканът може да се премести в Южна Америка.

  Това е нещо много важно.

  Не, не самото преместване. То все още не се е осъществило. Засега е само хипотеза.

  Но самият факт, че се изказват такива хипотези, е много важен. Самото обстоятелство, че е възможно те да се появят, е твърде показателно.

  Та нали антихристиянството беше една от основните черти на тоталитаризма преди 1989 г.? И изведнъж сега тази черта цъфна в Европа?! Защото не може да се каже, че перспективата папата да бъде изгонен в Южна Америка е перспектива в полза на християнството, нали? Очевидно е във вреда на християнството. Следователно, е антихристиянска. Следователно, имаме наличие на антихристиянство в Европа, в Западна Европа – тоест, в най-развитата демокрация на света. При това толкова силно антихристиянство, че дори е способно да прогони папата чак отвъд океана. Направо си е повод за недоумение…

  И си спомняме как по времето на тоталитаризма милицията обкръжаваше „Св. Александър Невски“ на Коледа и Великден и не позволяваше на хората да влизат вътре. И това също беше проява на антихристиянство. Но тогава беше нормално – намирахме се в условия на тоталитаризъм, комунизъм, в една атеистична система, която преследваше еднакво почитателите на всички религии.

  Тогава беше нормално.

  Но сега?

  Само 29% от гражданите на Великобритания се чувстват християни? Вгледайте се в това число! Само ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ ПРОЦЕНТА? Това означава, че 71% от гражданите на Великобритания НЕ СЕ ЧУВСТВАТ ХРИСТИЯНИ?

  Защо ли?

  ООН и Ватиканът изнесоха статистика, че годишно в света 100 000 (СТО ХИЛЯДИ!) християни биват убивани заради вярата. Те се въздържаха да напишат представители на коя друга религия ги убиват, но то се знае. Някой обаче да е чул някоя правозащитна организация да надига глас срещу тези убийства? Нещо повече, когато през 2010 в Европейската комисия беше предложена резолюция срещу християнофобията по света, представителите на Португалия и Гърция възразиха и изразът „християнофобия“ беше заменен с нищо не означаващия „религиозни преследвания“.

  Но в такъв случай дали пък антихристиянството не е същностна черта на политическата система, наричана „демокрация“? Явно, това не може да се отнася за античната демокрация, тогава още не е имало християнство. Ала защо да не може да се отнася за съвременната демокрация? Та нали първите концлагери в човешката история се появяват именно в зората на европейската демокрация и са създадени именно от първите съвременни демократи – френските републиканци, организират ги изродите на Сен-Жюст, и тези първи концлагери в историята, създадени от демократи, са именно ЗА ХРИСТИЯНСКИ СВЕЩЕНИЦИ?

  Преди известно време написах в книгата си „Демократура или Диктатура на демокрацията“, че е напълно възможно е вероятно да дойдат такива времена, та християните от Западна Европа да бягат в Русия, в Южна Америка и на Северния полюс? В интерес на истината, мислех, че това ще е след доста време, поне 20-30 години. Но процесът май започна…

  В Русия вече бягат – засега малцина, от рода на Жерар Депардийо, но както е тръгнало… Всъщност, какво ти малко: досега са избягали 820 хиляди бежанци от Украйна. Или някой смята, че войната там не е религиозна? Ами, тогава проверете какъв е религиозно-етническият произход и на „президента“ Валцман (Порошенко), и на Юлия Тимошенко, и на олигарха Коломойски, и на другите от хунтата… Във всеки случай християните сред тях са пренебрежимо малцинство. И се получава, че днес в Украйна не-християните от киевската хунта водят война срещу православните християни от Донбас.

  А папата?

  Папата, както е тръгнало, след Южна Америка нищо чудно да бъде принуден да пренесе Ватикана и на Северния полюс. Пардон, на Южния, той е по-близо…

  Предлагам ви откъс по темата от Глава 3 – „Подлите технологии на демокрацията“ от книгата „Демократура или Диктатура на демокрацията“:

  „7. Антихристиянството

  Съвременната демокрация възниква в на пръв поглед християнски общества.

  Уточнението „на пръв поглед” в случая е твърде важно. Ако се вгледаме внимателно в състоянието на обществата в навечерието на трите основни демократични революции, ще установим, че да се говори за тях в онези моменти като за „християнски” е доста пресилено. Поне що се отнася до „елитите” им. Напротив, всяка една демократична революция с всичките й кървави прелести започва в общество, което е християнско само външно, привидно – но чиито политически, културни, икономически и военни елити вече са заразени от антихристиянски настроения.

  Тези настроения биват допуснати от християнските общества поради криворазбрано снизхождение към антихристиянските групировки, формирани продължителни периоди, обикновено векове, вътре в тези общества: към тях се проявява толерантност независимо от това дали самите антихристиянски общности проявяват ответна толерантност към християните. Така еднопосочната толерантност се превръща в основната причина за навлизането и развитието на антихристиянски (обикновено в началото етнически обусловени, а по-късно формират и обслужващи слоеве от продажни бивши християни-ренегати) групировки в християнските общества.

  С времето антихристияните придобиват все по-голяма икономическа и финансова мощ, което им позволява да подкупят представители на управляващите християнски елити и така да предизвикат въоръжени конфликти, завършили в края на краищата със създаване на антихристиянската диктатура, известна днес под названието „западна демокрация». След завземането на властта от групировки, съставени от етнически и идеологически обусловени антихристияни, първата работа на новите властници е да извършат онова, което се нарича „отделяне на църквата от държавата”, а всъщност представлява опит за решителен удар по християнството и за неговото окончателно унищожение.

  Сетне процесът продължава замаскирано чрез откритото поощряване на три тенденции:

  – намаляване на раждаемостта на християните;

  – постоянно засилване на консумативните тенденции в бита на населението и тяхното превръщане в ерзац-заместител на религиозните стремежи на хората;

  – идеологическо, финансово, законодателно и административно подпомагане на антихристиянски настроения, идейни течения, сдружения и организации.

  Борбата си срещу християнството демокрацията започва с масови убийства, а впоследствие създава различни видове дискриминационни и репресивни практики. За да прикрие това, използва специално създадени термини. Така например, дискриминацията срещу християните бива оправдавана с термина „позитивна дискриминация”. Под това словосъчетание се разбира следното: дискриминацията срещу нехристиянски и антихристиянски етнически, расови и религиозни групи е нещо лошо, „негативно”. А дискриминацията срещу етнически и расови групи, в които мнозинството е християнско, се приема за нещо добро, хубаво, положително. „Позитивна дискриминация”.

  Използват се и новоизлюпени термини като „политкоректност” и „език на омразата”.

  „Политкоректност” означава християни да бъдат принуждавани да възхваляват нехристиянски и антихристиянски общности и групи, да отстъпват пред агресията на антихристиянски култури, да се подчиняват на изискванията на идеологии, откровено враждебни спрямо християнството.

  А когато пък някой реши да защити християните от нападките, хулите и медийните ругатни, от религиозната, расова, етническа и политическа „позитивна дискриминация”, на която са подложени, и ако посочи агресията, развихрена от антихристиянските групировки, бива обвинен, че използва „език на омразата”.

  Разбира се, може да се посочат още много технологии, които демокрацията използва в различни комбинации, за да завземе и задържи властта. Но основни са седемте, които вече изброихме.

  1. Разделение

  2. Пропаганда

  3. Насилие

  4. Подкупи

  5. Мандатност

  6. Конспирации

  7. Антихристиянство“.

  .

  Това беше откъс от „Демократура или Диктатура на демокрацията“.

  Една книга за всеки, който се интересува от това какво представлява т. нар. „демокрация“ и защо така…

  Една книга, която определих жанрово като „роман-есе“. Но не искам да разочаровам никого – повече есе, отколкото роман. В нея се опитах да направя кратка равносметка на разстоянието между онова, в което вярваха през 1990 г. хората от моето поколение, и самият аз; и това, което вече знаем днес – и самият аз…

   

  Любомир Чолаков

   

• Иван Николов: Политиката към българите зад граница не може да е въпрос на лични предпочитания

  Сърбомански хленч по „златното време на Бойко“

  .

  Иван Николов, директор на КИЦ – Босилеград

  „Бойко, трябва да се върнеш спешно на власт. Времето, в което беше премиер на България, беше чудесно и златно време за българите, както в България, така и в чужбина.“ Това заяви кметът на Босилеград Владимир Захариев по време на среща с председателя на ГЕРБ Бойко Борисов, която се проведе в централата на партията. (http://boykoborissov.bg/)

  На 14 август т.г. в партийната централа на ГЕРБ са се срещнали Бойко Борисов и кметът на Босилеград Владимир Захариев, който иначе четири пъти „печели“ изборите от листата на Демократичната партия на Сърбия на д-р Воислав Кощуница. Програмата на тази партия е oснована на идеологията на консервативния великосръбски национализъм, който, както знаем от историята, е нанесъл най-голямата вреда на българския национален идеал и специално на българите в Македония и Западните покрайнини. Самият д-р Кощуница е известен със своите великосръбски, антибългарски и антиевропейски позиции, неведнъж декларирани в книгите му и в политическите му изказвания. По времето, докато Кощуница беше президент на Сърбия, на вратата на сръбското правителство посред бял ден бе застрелян единственият сръбски проевропейски политик и лидер на Демократичната партия д-р Зоран Джинджич. Това бе повратен момент в сръбската политика, след което Демократичната партия се разпадна и през май т.г. отстъпи властта на Прогресивната партия на Сърбия на сегашния премиер Александар Вучич. Да припомним, че Вучич навремето беше трети човек в Сръбската радикална партия на д-р Воислав Шешел, който сега отговаря за военни престъпления пред Трибунала в Хага.

  Партията на Кощуница на изборите през май не можа да премине ценза и фактически слезе от политическата сцена на Сърбия. Нейният верен последовател, босилеградският кмет Владимир Захариев, остана на власт и като „добър българин“ в България и „надежден сърбин“ в Сърбия продължи

  антибългарската си дейност

  в Босилеград, като особено се изтъкна в борбата срещу българските организации, защитаващи правата и интересите на българите в Сърбия, особено срещу българския Културно-информационен център (КИЦ) „Босилеград“ и Демократичния съюз на българите, задълбочавайки още повече екзистенциалните им проблеми със спазването на човешките и малцинствени права на българите в Западните покрайнини. По време на неговото управление населението на Босилеград намаля още с 20%, а градчето съвсем заприлича на запустяващо селце.

  С идването на ГЕРБ на власт нещата се усложниха още повече. В края на 2009 г. шумно рекламираният по БНТ и скъпо платен (над 150 000 евро) Новогодишен концерт на площад „Батенберг“ на „световноизвестния“ музикант Горан Брегович в ритъма на „Калашников“ и „Йеремия“ обяви новата българо-сръбска дружба и поредното предателство към българите в Сърбия. За укрепване на любовта към сръбската музика и насаждане на „високите културни ценности“ на сръбския престъпен свят в България сръбската мутреса Цеца Величкович – Ражнятович (съпруга на убития в Белград военнопрестъпник Воислав Ражнятович-Аркан) бе специално посрещната и наградена от тогавашният премиер на България Бойко Борисов!? Това също бе един от симптомите на кризата на българската държавност. Колкото и да е любител на сръбската чалга, Борисов трябва да знае, че външната политика не е въпрос на лични предпочитания, а на ясно и точно определени външнополитически интереси, обслужващи нацията. Съмнявам се обаче, че българският премиер може да защитава българските национални интереси, докато в скута му седи сръбската чалгаджийка и му пее на ушенце „Кукавица“!

  Чашата преля през пролетта на 2010 г. при посещението на председателката на сръбския парламент г-жа Славица Джукич Деянович в София, когато нейната колежка в Народното събрание г-жа Цецка Цачева

  обяви „безусловна и безрезервна“

  подкрепа на Сърбия за членство в ЕС, без да се поставят никакви насрещни искания за също така „безусловно и безрезервно“ спазване на правата на българското малцинство в Западните покрайнини. Още тогава си проличаха търговските сръбско-български разбирания за членството в ЕС – аз на тебе, ти на мене, а не на искрено усвояване и спазване на общоприетите принципи за правата на човека и малцинствата. Тогава българските организации от Западните покрайнини протестираха пред Народното събрание, настоявайки българската подкрепа за сръбското еврочленство да бъде обусловена със спазването на правата на българите в Сърбия. Този принцип не много сполучливо днес се прилага във външнополитическите отношения с Македония, като българската подкрепа за македонското еврочленство е обусловена с прекратяване на историческите фалшификации, антибългарската пропаганда и спазването на правата на българите в Македония. А трябваше точно обратното: сръбското еврочленство да се обуслови с решаване на статута на българите в Западните покрайнини, а с Македония да се подходи далеч по-деликатно. Най-малкото заради това, че именно великосръбската политика е първопричината за антибългарската кампания както в Македония, така и в Западните покрайнини.

  Назначаването на историка Божидар Димитров за министър на българите в чужбина донесе нови изненади и изкушения за българите в Сърбия. През пролетта и есента на 2010 г. той неформално посети няколко пъти Босилеград и Цариброд, но не даде рамо на българските организации, които по времето на кървавото разпадане на Югославия с цената на живота си отстояваха правата и интересите на българите в Западните покрайнини. Напротив, той се срещна с техните отявлени врагове – официалните сръбски власти.

  Кметът на Босилеград успя да спечели доверието на

  невежите гербаджийски политици

  и те широко му отвориха вратите на Военно-медицинската академия, Държавната агенция за българите в чужбина, Министерството на правосъдието, Министерството на образованието и Столичната община. С тяхна подкрепа той почна да дублира и изземва една след друга утвърдените дейности на КИЦ „Босилеград“ в областта на здравеопазването, придобиването на българско гражданство, кандидат-студентските кампании по Постановление № 103 и редица културни мероприятия, организирани години наред от КИЦ „Босилеград“ и Столичната община с цел утвърждаване на българската култура. Така сръбското разузнаване удари в гърба най-дейните български културно-просветни и политически организации в Босилеград, и то с български ръце! Финансовите средства, идващи от България за тяхната дейност, бяха сведени до санитарен минимум, а подмолните действия за превземане отвътре и сменяване на най-дейните активисти се усилиха и само с желязната си воля и себеотрицание те успяха да оцелеят досега.

  По същото време България пропиля стотици хиляди левове да „помага“ на българите в Босилеград чрез „легалното“ и „легитимно избраното“ общинско управление, изкъсо контролирано от сръбските националистически партии и обилно финансирано и контролирано от Белград. Военно-медицинската академия в София по време на управлението на генерал Стоян Тонев (или по-точно на ГЕРБ) оказа над 3000 медицински интервенции на босилеградчани с посредничеството на кмета Владимир Захариев. Той злоупотреби с тази хуманитарна братска помощ по най-нехуманен и безскрупулен начин: „Аз ще ти уредя безплатен преглед във Военно-медицинската академия, ама ти нали знаеш за кого ще гласуваш на изборите“!

  Най-много усилия Владимир Захариев положи да дублира и отнеме от КИЦ „Босилеград“ подготовката на кандидат-студентите за изпитите по български език и литература и история на България. КИЦ „Босилеград“ и Дружеството за българо-германско приятелство „Дармщат“ полагаха големи усилия да проведат подготвителен курс за кандидат-студентите от 100 учебни часа по български език и литература и история на България. Благодарение на това босилеградските кандидат-студенти в България години наред бяха най-много и с най-добри резултати сред българските общности в чужбина.

  Тая година Захариев събра кандидат-студентите в общината и „твърдо“ им обеща, че „той лично ще ги запише в България кой каквато специалност си иска и че няма нужда да ходят на курсове – той лично е говорил с министъра“!? Заинтересованите кандидат-студенти бяха облъчвани по местното радио с тази информация дни наред.

  И наистина, повечето от тях му се вързаха и курсът в КИЦ-а

  почти се провали

  останаха само най-сериозните. Кандидат-студентските изпити се проведоха в гимназията в Босилеград. Набутани в две класни стаи, наредени един до друг и един срещу друг, те пред затворените очи на квесторите от МОН и ДАБЧ просто преписаха тестовете от по-добрите ученици – това се вижда с просто око от обявените на сайта на МОН оценки. От 54 кандидат-студенти при 31 до стотна се повтарят едни и същи оценки! В тази нова система на кандидатстване, измислена лично от Захариев, се случиха и такива абсурдни ситуации – отличници да останат извън класацията, защото слабаците (които са преписвали от тях) са им заели местата! И обратно, двойкаджии записват елитни специалности!?

  По същото време проблемите на българското малцинство нарастваха с геометрична прогресия: разпадане на българските паралелки поради липса на учебници на български език, преследване на активистите на българските организации, непрекъснати провокации на границата, безработица, емиграция на българското население, унищожаване на бизнеса, комунални проблеми и безнаказано разпиляване на държавно имущество.

  Позицията на Владимир Захариев и на партията му в Белград доста се поразклати. От верен служител на режима той се превърна в излишно бреме на шията на Сърбия по пътя за нейното еврочленство. Ето защо срещата в централата на ГЕРБ с Бойко Борисов е груба политическа грешка. С тая среща ГЕРБ утвърждава позицията на кмета Захариев като представител на една вражески настроена и вредна за България и българския народ политика, която даже и в самата Сърбия претърпя провал. Въпреки плачливия хленч на Захариев: „Бойко, трябва да се върнеш спешно на власт. Времето, в което ти беше премиер на България, беше чудесно и златно време за българите…“, въпреки лигавото подмазване на Бойко като: „…страхотен, културен, качествен човек, който се грижи превъзходно за народа и българите, които са отвъд границите на Република България“, и пр., и пр. девически излияния, от ГЕРБ и Бойко Борисов се очаква поне малко да се държат държавнически и национално отговорно, а не да се оставят да бъдат лъгани и мамени от един селски политикан на служба в сръбските националистически партии.

  Източник:  в. „Дума“

• Защо японските деца никога не плачат

  Отговорът на този въпрос е известен на всички майки от Страната на изгряващото слънце

   

  Юлия Боярчук, Slingokonsultant.ru

  

  При първото си посещение в Япония пътувах с токийското метро. До мен седна мъничка млада жена, която изведнъж започна да говори на висок глас. Аз се стреснах, огледах се, но така и не разбрах на кого говори тя. Когато я разгледах по-внимателно, забелязах, че на гърдите си тя носеше бебенце на около два месеца в кенгуру. Жената напълно сериозно разказваше на това мъниче къде отиват, на коя спирка ще сменят влака и какво ще правят след това. Никой от околните, освен мен, не се учуди на поведението на тази японка.

  За разлика от Русия, в японските градове доста по-често можете да срещнете майки с малки деца на улицата и на обществени места. Можете да ги видите във всеки магазин, в кафене, във фризьорски салон. А майки с деца на гърба или, по-скоро, на гърдите, каращи колела или малки скутери, са обичайна черта от градския пейзаж.

  При нас също се появиха специални ранички за носене на деца. Те се срещат и в други държави в Европа и Америка. Японците не само изпреварват всички, но стигат и по-напред — в магазините за дрехи за майки и деца се продават палта и якета, които могат да се обличат върху детето, което седи в раничката или в специални „джобчета”. Такова яке има две качулки: една за майката, а друга, по-малка — за детето. А от яката се подават две глави! Няма страшно — това не е природна аномалия и не са сиамски близнаци, просто майката е излязла от дома си в дъжда и е облякла едно яке за двама — за себе си и за детето.

  Създава се впечатление, че японските майки никога не се отделят от децата си и решават всички свои проблеми в тяхно присъствие. И това не са модерни тенденции във възпитанието на децата, а проява на една от най-старите и дълбоки културни традиции в Страната на изгряващото слънце.

  Близко общуване

  Малкото дете винаги е било близо до майка си. В миналото майките просто са завързвали бебетата с парче плат на гърба или на гърдите си, както им е по-удобно, в зависимост от това, какво е трябвало да вършат: да работят на оризовата плантация, да приготвят храна или да се грижат за по-големите деца. Семействата са имали много деца, и когато се е раждало още едно дете, майката е премествала предпоследното дете (обикновено на една годинка) на гърба на най-голямото дете. По този начин детето се е превръщало в неволен свидетел на игрите и учебните занятия на своята сестричка или братче, които са ходели на училище с малки деца на гърба. След година-две детето е започвало да тича само, а на по-големите са поверявали следващото братче или сестриче.

  Съвременните японци имат само едно или две деца. И въпреки това, повечето жени, след като се оженят, напускат работа и се посвещават на дома и семейството.

  Когато децата поотраснат, жената може да се върне на работа, но това ще бъде по-скоро второстепенна дейност на непълен работен ден. Когато децата тръгнат на училище, те също се нуждаят от много грижи и не е прието майката да ги поверява на някой друг. А и всяка вечер задължително трябва да се посреща бащата от работа с приготвена вечеря. Разбира се, ако семейството има малък бизнес, например магазинче или кафене, то майката работи там, както винаги с „дете на ръце”.

  Много чужденци се учудват от факта, че японските дечица първо се научават да говорят, а след това да ходят. Но за японците това е съвсем естествено. Майката непрекъснато говори с детето, обяснява му какво прави, шегува се с него, пее му песнички, постоянно повтаря тези думи, които детето първо трябва да запомни, и рано или късно детето започва да ги повтаря.

  Разбира се, децата „на ръцете” на майките си не само се запознават със света и се учат да говорят. През по-голямата част от времето те просто спят. Между другото, способността да се спи във вертикална и често неудобна позиция, придобита през ранното детство, се запазва при японците през целия им живот, и това е още една от характерните национални черти. Японците от малки са научени да се отпускат в неудобни пози и спокойно си дремят в метрото или в автобуса, заспиват на скучни обществени мероприятия, на концерти, а гледката на заспал човек с широко отворена уста и даже леко похъркващ не шокира никого и не се счита за неприлична. Да си вземеш минутка-две сън — това е толкова важно в забързания живот на XXI век!

  Не можеш да работиш като всички – не работи

  Явлението „работеща жена с дете” трудно се побира в съзнанието и възприятието на японците. Да дадеш на някого детето си, за да отидеш на работа, означава да натовариш някого със своите задължения. Общественото мнение не одобрява това.

  Даже ако една жена с дете работи, тя не може да разчита на снизходително отношение от страна на шефове и колеги. Например, в големите фирми и корпорации има традиция да се остава на работа след края на работния ден. И понякога само, за да се пийне по биричка с колегите или да се погледа спорт. Но задължително целият колектив и никой не може да си тръгне, докато не си тръгне шефът. И ако майката бърза да се прибере при детето си, тя сякаш се противопоставя на всички. Японците и японките не допускат такава възможност. Ако не можеш да работиш като всички— не работи.

  Жената с дете може да се чувства комфортно в психологически план именно вкъщи — там тя изпълнява своите задължения, без да бъде в тежест на някого. А доходите на съпруга са напълно достатъчни за водене на нормален живот.

  Съществуват и детски градини „етиен”, в които можеш да дадеш детето си обикновено за няколко часа на ден. Там се организират занятия за развитие и естетическо възпитание, децата се учат да създават приятелства и да бъдат учтиви. Майките често посещават занятията, учат техниките на обучение и след това ги повтарят с децата у дома. Майките и децата играят и се разхождат заедно. Разбира се, това не е задължително – майката може да отиде на пазар или да свърши някоя домакинска работа.

  Към Министерството на социалното развитие и здравеопазването съществуват и специални детски учреждения „хоускусьо”, които приемат деца за целия работен ден. Но те са много малко на брой.

  Традиция след традиция

  Но да си непрекъснато „вързан” за детето си е много тежко, ще кажат нашите жени. Кога идва време за почивка?

  В Япония се запознах с рускинята Татяна Киреева – тя е омъжена за японец и има двама сина. „Когато детето заспи, си лягай и ти — ми казваше съпругът ми, си спомня Татяна, — а когато детето се събуди, ставай и се залавяй за работа”.

  — Мъжът ми сам ми демонстрираше как се възпитават деца според японската традиция — казва Татяна. — Той умело прикрепваше детето на гърба си и миеше чинии, гладеше и през цялото време говореше с детето, пееше му песнички. През това време момчето не плачеше, гледаше с ококорените си очички и се стараеше да хване различни неща. С времето и аз започнах да правя така: слагах едното дете на гърба, другото го хващах за ръката и нямах никакви проблеми – ходехме заедно по магазини и на разходка. Наистина децата изобщо не мрънкат – те виждат, че майка им е заета с някаква работа. И когато разказвам на детето за тази работа, то като че ли участва в нея и вероятно на подсъзнателно ниво усеща своята съпричастност и отговорност.

  Малките деца и през нощта са заедно с родителите си. Още докато учих японски в университет, в някои класически японски произведения бях срещнала случки от живота на обикновени семейства, които тогава ми бяха изключително непонятни и предизвикваха доста въпроси. Например, майката е съкрушена от мъка, детето й е починало, задушено от гърдите й. „Как става тази работа, как може да се задуши дете при кърмене?” — се чудех аз. Всичко ми стана ясно, когато видях традиционния японски дом и разбрах, че и преди много време и сега малките деца спят заедно с родителите си в едно легло.

  Тук следва да споменем още една японска традиция. Японците спят върху татами — тръстикови рогозки, с които е покрит подът в къщата. При горещия субтропичен японски климат спането върху рогозката е по-приятно – през нея преминава въздух и прохлада. В съвременния японски дом татами също намира своето място, и въпреки че сега то е по-скъпо от дървена или каквато и да било друга подова настилка, поне една стая в дома се декорира в традиционен японски стил. Производителите на мебели предприемат огромни усилия, за да рекламират легла, но без особен успех. Японците слагат върху покрития с татами под големи, широки дюшеци. Мястото за спане е доста обширно и както казват, е много полезно за гръбначния стълб.

  Най-малкото дете винаги спи с майка си под една завивка, ако поиска да яде през нощта — тя веднага му дава да сучи, ако му е студено — тя го стопля с тялото си. Но ако преди детето е било премествано под отделна завивка след раждането на следващото дете, то сега, когато средностатистическото японско семейство има не повече от едно-две деца, детето продължава да спи под една завивка с мама до осемгодишна възраст, а понякога и след това.

  — А как правите секс? — не можах да се сдържа и попитах своя познат сенсей Кусаки.

  — Да, не е много удобно, — призна той, — през цялото време трябва да гледаш дали детето не се е събудило.

  А Йосио-тян, дъщеричката на господин Кусаки, по това време вече е навършила 10 години.

  Защитната аура

  Родителите продължават да носят детето си на гърба или на ръце, докогато то иска това. Родителите винаги са готови да дадат на детето своето „амае” (от яп. „амаеру” — „грижа се, обичам”). В съвременното японско общество не само майката се занимава с детето. В почивните дни в лунапарковете и на местата за почивка ще срещнете много семейни двойки, а децата носи таткото.

  Отстрани може да ви се стори, че никой никога не се кара на децата. Една от особеностите на японската речева култура е да не се изразява всичко с думи. Затова японците много лесно усещат настроенията и мнението на събеседника интуитивно. Японците възпитават преди всичко, като дават личен пример. Децата много лесно усещат недоволството на родителите. И биват наказвани с лош поглед или неодобрително мълчание.

  Японците имат и още един метод за възпитание — „изгубеното дете”, на японски „майго”. Когато на детето му омръзне да бъде непрекъснато завързано за майка си и започне да проявява любопитство и самостоятелност, никой не го спира, а… само му предоставят възможност „да се изгуби”. За щастие, в Япония никой не краде деца, транспортът е доста по-безопасен, хората по улиците са сдържани и което е също много важно – обществото е идентично, монокултурно.

  Всички хора много добре знаят този номер и помагат на „майго” да намери мама. При това помагат спокойно, без полиция и излишни нерви, а майката се намира някъде наблизо и околните я виждат. Те помагат на детето да се ориентира, но му дават и възможност да усети колко е лошо да бъдеш „майго”, да изгубиш своето „амае” и колко е хубаво да намериш всичко това отново. А след това обикновено детето не прави повторни опити да избяга от майка си.

  Възрастните учат децата да спазват нормите за обществено поведение— благодарност, извинение, уважение към възрастните, невъзможност да попречиш на някого, да се държиш като всички. Да се различаваш от останалите и да привличаш внимание не е прилично. Може би затова децата се срамуват да плачат пред непознати. В такива ситуации, разбира се, им дават за пример другите деца: „Виж, никой не плаче. Как ти се плаче на теб?” Но по-скоро се използват положителни примери, а не отрицателни. За отрицателен пример могат да посочат нас, европейците, и да кажат на детето: „Ти да не си чужденец? Защо се държиш така?”

  Ето така растат малките японци – в постоянен емоционален и физически контакт с родителите си. Здравата родителска прегръдка, която детето получава при първо свое желание, създава защитна аура около детето, и това усещане му дава спокойствие и увереност. Защо да плаче тогава?

   

  Превод от руски: Ирина Серебреникова

  Източник: Dama.bg

• Кримски българи преди 70 години: “Животът отново се спука по шевовете…”

  На 5 юли 1944 Берия докладва на Сталин, че изселването на кримските народи е успешно завършено.

  До другаря Сталин Й. В.:
  На 4 юли 1944 г. НКВД на СССР докладва, че изселването от Крим на спецпреселниците – татари, българи, гърци, арменци, е завършено. Общо бяха изселени 225 009 души, в това число татари 183 155 души, българи 12 422, гърци – 15 040, арменци – 9621, немци – 1119, а също чужди поданици – 3652.

  .

  “Животът отново се спука по шевовете” – кримски българи за насилствената депортация през 1944 г.

  .

  Борислав Скочев, в. „Гласове“

  .

  “… аз съм от българско семейство. Много страдам, защото това е петно за цял живот и ще трябва да живея където ми наредят.”

  На 24 юни 1944 година, дни след освобождаването на Кримския полуостров от немска окупация, за 60 часа са депортирани и кримските българи, гърци и арменци.

  Вътрешните депортации в съветската страна засягат повече от 6 милиона души в периода от 1920, когато са изселени 45 000 терски казаци, до 1953 г. Върховите моменти са два – при разкулачването и колективизацията през 1930-31 г. и по време на Втората световна война.

  Депортирани са етнически групи и цели “наказани народи”, социални групи като кулаците (над 2 милиона души) и дворяните, конфесии като Свидетелите на Йехова и Истинно-православната катакомбна църква, политически неблагонадеждни “бивши хора” и близки на “врагове на народа”.

  Първият депортиран етнос са корейците от Далечния изток през 1937 г. Депортациите по етнически признак – превантивни и наказателни – засягат над 40 националности.

  Българите се заселили в Крим на три вълни – в края на ХVІІІ век, след войната от 1829 г. и след Кримската война.

  На територията на Кримския полуостров българи има още по времето на кан Кубрат, които след разпадането на Стара Велика България попадат в пределите на различни държави.

  В по-ново време обаче компактни маси българи започват да се заселват в началото на XIX в. Те произхождат от странджанските селища Граматиково и Малко Търново.

  При официалното преброяване от 1897 г. числеността на кримските българи възлиза на 7528 души

  Гражданската война в Русия от 1918-1922 г. се отразява отрицателно на българската диаспора на полуостров Крим. В периода 1921-1922 г. много българи умират от глад, а в края на 1929 г. и в началото на 1930 г. е извършена принудителна колективизация; разкулачването изпраща най-добрите български стопани в Сибир.

  В годините на Втората световна война българите, живеещи на територията на СССР, са изпращани в трудовите батальони.

  Сталинският режим извършва още едно изселване на компактно живеещи българи там до 1944 г.

  Те били обвинени за врагове, за сътрудници на окупационния немски режим.

  От 1989 г. започва държавна програма за завръщането им (както и на други изселени народи, сред които кримски татари, гърци и арменци) в Крим. За съжаление тя не успява да бъде реализирана цялата и малко от българите се връщат в Крим. Цели български села престават да съществуват.

  Преди насилствените изселвания според официалната статистика българите са били около 12 500. Те са разпръснати по много райони на Съветския съюз и не ги оставят да се заселят компактно – едни отиват в Урал, други в Башкирия, трети в Северен Казахстан или из целия Сибир.

  През 1944 година, девет дни след депортацията на кримските татари, обвинени в предателство и сътрудничество с немците, Берия предлага на Сталин да бъдат изцяло изселени и останалите кримски “народи-предатели” – българи, гърци и арменци:

  След изселването на кримските татари продължава работата в Крим по разкриването и арестуването от органите на НКВД на антисъветски елементи. На територията на Крим са отчетени живеещи към момента 12 075 българи, 14 300 гърци, 9 919 арменци.

  Българското население живее предимно в населените места между Симферопол и Феодосия, а също в района на Джанкой. Съществуват 10 села, всяко от тях с население от 80 до 100 жители българи.

  През периода на немската окупация значителна част от българското население активно е участвала в провежданите от немците мероприятия за производство на хляб и хранителни продукти за германската армия, съдействала е на германските военни власти при разкриването и задържането на военнослужещи от Червената армия и съветски партизани, получавала е охранителни удостоверения от германското военно командване.

  Немците организирали полицейски отряди, съставени от българи, а също провеждали вербуване сред българското население за изпращане на работа в Германия.

  НКВД смята за целесъобразно да се проведе изселване от територията на Крим на всички българи, гърци, арменци.

  На 2 юни 1944 г. Сталин подписва постановление № 5984 на Държавния комитет за отбрана за “допълнително изселване от територията на Крим на 37 000 души, сътрудници на немците, от българите, гърците и арменците”.

  “…Да се възложи на НКВД (др. Берия) допълнително към изселването на кримските татари по постановление на ДКО № 5859 от 11 май 1944 г. да изсели от територията на Кримска АССР 37 000 немски съучастници от българите, гърците и арменците. Изселването да се проведе от 1 юли до 5 юли т.г.

  Изселените от Крим българи, гърци и арменци да бъдат изпратени за разселване в селското стопанство, в помощни стопанства и към промишлени предприятия в следните области и републики: Гуревска област на Казахска ССР – 7000 души, Свердловска област – 10 000 души, Молотовска област – 10 000 души, Кемеровска област – 6000 души, Башкирска АССР – 4000 души. Да се задължи Народният комисариат на транспорта и съобщенията (др. Каганович) да организира превоза на спецпреселниците със специално сформирани ешелони…“

  За два дни в края на юни били изселени 12 422 българи, 15 040 гърци и 9919 арменци.

  В операцията участвали 23 000 военни от войските на НКВД и около 9000 души от оперативния състав на органите на НКВД-НКГБ.

  На 5 юли 1944 г. Берия докладвал, че изселването на кримските народи е успешно завършено.

  „Държавен комитет за отбрана
  До другаря Сталин Й. В.

  На 4 юли 1944 г. НКВД на СССР докладва, че изселването от Крим на спецпреселниците – татари, българи, гърци, арменци, е завършено. Общо бяха изселени 225 009 души, в това число татари 183 155 души, българи 12 422, гърци – 15 040, арменци – 9621, немци – 1119, а също чужди поданици – 3652.

  Всички татари пристигнаха и бяха разселени в областите на Узбекска ССР – 151 604 души. В областите на РСФСР съгласно постановление на ДКО от 21 май 1944 г. – 31 551 души.

  Българите, гърците, арменците и немците, в количество 38 802 души, са на път към Башкирска АССР, Марийска АССР, Кемеровска, Молотовска, Свердловска, Кировска области и Гуревска област на Казахска ССР.

  Всички пристигнали спецзаселници са настанени при удовлетворителни жилищни условия. Значителна част от разселените трудоспособни спецзаселници татари се включиха в работата в селското стопанство – в колхози и совхози, на сечища, в предприятия и в строителството. При провеждането на операцията по изселването по места и по време на път произшествия нямаше”.

  Зад докладите за успешната акция е скрито едномесечно мъчително пътуване в препълнени товарни вагони, висока смъртност, бързи погребения край железопътната линия по време на кратките почивки.

  Депортираните били настанявани в неприспособени за обитаване бараки, в конюшни, обори или землянки, в полуразрушени сгради, дори под открито небе. Жилищните помещения били пренаселени, без домакински принадлежности, мебели и постели. Храната – нискокалорична и еднообразна, с недостиг на белтъчини и мазнини.

  Хранителни продукти се отпускали само на трудоспособните преселници; децата, старците и многодетните майки нямали право на дажбите на общественото хранене.

  Местните хора помагали колкото можели при собственото си тежко положение, но често колхозните ръководства отнемали от продоволствията на депортираните.

  Медицинско обслужване на практика липсвало, а заразите и недохранването взимали много жертви.

  През първото си лято в Средна Азия депортираните трудно се аклиматизирали, боледували от тежки форми на малария и от дизентерия. Епидемиите на тиф сред преселниците продължили до 1946 г.

  Доклади от това време описват бедственото положение на депортираните: множество сираци, хора, облечени в дрипи, на прага на изтощението, деца, които не могат да се движат от глад…

  До 1 юли 1948, за четири години, са загинали 44 887 души, 19,6% от всички изселени от Крим.

  Спецпреселниците нямали право да напускат мястото на принудителното си заселване без разрешение на местния комендант на НКВД, това се третирало като бягство и за него се носела криминална отговорност. Заставени на най-тежък и неквалифициран труд, техните заработки били с една трета по-ниски от тези на местното население, поради физическата им слабост и изтощението. Детски труд се използвал и в най-тежките дейности.

  Още с пристигането на “спецпреселниците” съветското ръководство издава постановление “За обучаване на децата на спецпреселниците на руски език”.

  А в Крим на няколко пъти – през 1944, 1945, 1948 и 1952 – преименували селища, планини, реки и дори гари, за да заменят татарските, немските или гръцките им имена със “съветски”: Мичуринское, Будьоновка, Октябърское, Советское, Первомайское, Пролетарск…

  В резултат на войната, окупацията и депортацията населението на Крим намаляло от 1 126 426 души според преброяването от 1939  г. до 379 000, по данни на Кримския обком от октомври 1944 г.

  В края на лятото на 1944 г. Държавният комитет за отбрана наредил в Крим да бъдат заселени “добросъвестни и трудолюбиви колхозници” от различни краища на РСФСР

  с цел “належащото обработване на плодородните земи, градини и лозя”. Пристигналите през есента около 65 000 преселници от Украйна и Русия не останали задълго. Лозарството, отглеждането на тютюн и овощарството не им били познати и положението им станало критично. След три години си били заминали повече от половината “планово-доброволни” преселници.

  В следвоенните години шпиономанията предизвикала нова вълна на прочистване на полуострова. “Животът отново се къса по шевовете” – пише един от подлежащите на изселване.

  На 13 септември 1948 г. Сталин приел във вилата си в Ялта секретаря на Ялтинския градски комитет на партията Булаев, обърнал му внимание върху завръщането в Крим на избягали от местата на принудително заселване татари и наредил те “да не бъдат допускани в Крим в никакъв случай, тъй като са база на чуждото разузнаване”.

  В началото на октомври сътрудници на вътрешното министерство извършили проверки и взели на отчет “предизвикващите съмнение лица от националностите, изселени от Крим през 1944 година”.

  През тревожния октомври 1948 чекистите “прихванали” писма, цитирани след това в секретни съобщения на началника на кримското управление на Държавна сигурност Кондаков до министъра на държавната сигурност Абакумов.

  Получател: Макулина, Е. М., Москва
  Подател: Симферопол, обратен адрес не е посочен
  17 октомври 1948

  „Мили Геночка! Връчиха на мама нареждане за изселване от Крим, но ме видяха, попитаха ме коя съм и също ме записаха. Сега чакам всеки момент заповед. Колко молих родителите си сами да заминем, а сега дочакахме изселване. Какво да правя? Паспортът ми е в мен, мога да замина, но къде? А не ми се иска да замина, може и да се размине. Макар че изпратиха в Москва моята анкета и тези на други репатрианти, надеждата да ме оставят е малка, още повече, че съм от българско семейство.

  Много страдам, защото това е петно за цял живот и ще трябва да живея където ми наредят. Поне да бях вече осъдена и да знаех, че всичко е свършено, а то пета година продължава тази игра на нерви.“

  Получател: Янова, Людмила Гавриловна, Молотовска област, гр. Соликамск
  Подател: Янова, М. В., Крим, Белогорски район, село Богатое
  12 октомври 1948

  „Здравейте, скъпи мои! В Крим е много тревожно. Изселват всички, които имат смесени бракове. Аз не се показвам, ще чакам да приключи. Коля разбира се няма да го закачат, той има руски паспорт. Дават три дни да си продадеш нещата. От нашето село вече заминават Халджиеви, Гра, леля Зоя, а леля Лида изселват като жена на французин, други чакат реда си за изселване.”

  Получател: Каравушкин, Степан, Орловска област, Болховски район…

  Подател: Крим, гр. Симферопол, обратен адрес не е посочен
  10 октомври 1948

  „Здравейте, татко и мамо! От Крим започнаха да изселват българи, татари, немци и други, които са се завърнали нелегално или легално от изселването. Крим ще го заселват само с руснаци и украинци. Жалко, че не можем да напуснем Русия заради напрегнатата международна обстановка.“

  Получател: Котова, Нина Владимировна
  Подател: гр. Симферопол, обратен адрес не е посочен

  „Скъпа Ниночка! Започват нови скитания и мъки. През цялото време плача, но сълзите не помагат. В Крим отново се готви нещо. Нямам повече сили. В Ялта беше на почивка Й. В. Сталин, след което започна изселване на смесените бракове. Нали в Крим разрешиха да се завърнат гърците, арменците и др. националности, а сега отново ги изселват, след което, изглежда, ще изселват репатрираните и репресираните. Както виждате, аз попадам в това число.

  Децата нямат нито палта, нито обувки – къде да вървя с тях през зимата. Обзема ме ужас. Още не е известно къде ще ни изпратят, но не е тайна, че предстои, отдавна се говори за това като за обикновено нещо. Гледам на смъртта като на избавление, тогава поне децата ще останат в приют тук в Крим.“

  Получател: Бобровская, Надежда Никифоровна, Москва
  Подател: Ялта (не е отбелязан обратен адрес)
  8 октомври 1948

  „Скъпа приятелко! В Ялта се очакват много промени. Вече на някои им предложиха да напуснат Ялта, ние също сме си стегнали куфарите в очакване на нареждане да заминем. Изпитвам страх, нищо не съобразявам и нищо не мога да подхвана. С една дума в Крим се повтаря 1944 година. Животът отново се къса по шевовете.“

  По данни на министерството на държавната сигурност към януари 1953 г. спецпреселниците – кримски българи, са 12 464 души – 3689 мъже, 4962 жени, 3542 деца.

  Разселването им по места е следното: Казахстан – 1868 души, Узбекистан – 53, Таджикистан – 154, Башкирия – 768, Тулска област – 4, Кировска област – 486, Марийска АССР – 196, Московска област – 33, Киргизия – 1, Кемеровска област – 2365, Молотовска област – 3625, Свердловска област – 2847, други – 65.

  От ноември 1948 българите, както и повечето от другите депортирани народи и етнически групи получили статут на “выселенцы” – заселени за вечни времена в новите места. Смъртта на “бащата на народите” е краят на сталинската “вечност”, но завръщането продължава до днес.

  През лятото на 1954 г. били премахнати някои от ограниченията на “спецзаселниците”. Те вече можели да се придвижват в пределите на съответните републики или области и трябвало да се отчитат в комендатурите само веднъж годишно, а не на всеки три дни.

  През 1955 и 1956 били освободени “спецзаселниците” комунисти и членовете на семействата им, участниците във войната, наградените с ордени и медали, а също рускините и украинките, чиито съпрузи били от изселените националности и които по-късно овдовели или се развели, самотните инвалиди, близките на загинали във войната, преподавателите.

  На 27 март 1956 г. президиумът на Върховния съвет на СССР възстановил гражданските права на кримските българи, арменци и гърци.

  Но освобождаването от принудителното заселване не означавало разрешение да се завърнат в Крим. Отнетата при депортацията собственост също не се възстановявала. Ограниченията за местожителство на кримските немци, гърци и българи били премахнати на 3 ноември 1972 г.

  В действителност кримските народи започнаха да се завръщат легално в Крим едва след 1990. Борбата на кримските татари за завръщане продължила през всичките 50 години на депортацията и през 60-те станала важна част от съветското правозащитно движение.

  До днес в Крим са се завърнали 260 000 татари – депортирани и техни потомци.

  Българите, живеещи в Крим, според достъпните в интернет сведения, са около 2500 души.

  Българската диаспора в средноазиатските републики, в това число депортираните от Крим българи, не е устояла на асимилационните процеси през последните 60 години поради своята малобройност, разпокъсаност, множеството смесени бракове и липса на национални училища и на практика е загубила националната си самобитност.

  Повечето от българите в градовете вече не владеят български, езикът се използва от по-възрастните българи в селата.

  Въпреки това в някои от тези републики, както и в Крим, са създадени български културно-просветни дружества и дружества на депортираните българи.

   

• ООН: 2600 убити досега в конфликта в Източна Украйна

  

  Близо 2600 души са убити от средата на април досега в конфликта в Източна Украйна. Данните съобщи помощник-генералният секретар на ООН за човешките права Иван Симонович, цитиран от световните агенции.

  Той представи нов доклад за нарушаването на човешките права в Източна Украйна. В него се казва, че между средата на април и 27 август в конфликта в Източна Украйна са загинали най-малко 2593 души – средно по 30 души на ден. „Тенденцията е обезпокояваща. Има значително увеличаване на броя на убитите в източната част на страната“, подчерта Симонович.

  Той уточни, че в посочените данни са включени и 298-те жертви на разбилия се малайзийски самолет.

  И двете страни в украинския конфликт извършват нарушения на правата на човека, взимайки на прицел цивилни, блокирани от сраженията в градските райони или опитващи се да избягат през така наречените „безопасни коридори“. Проруските сепаратисти прибягват до убийства, мъчения и отвличания, а украинските сили са отговорни за такива нарушения на човешките права като произволни арести, мъчения и изчезвания на хора.

  Заключенията в доклада се основават на изводите на 34-членна наблюдателна мисия на ООН в Украйна.

  Източник:  БТА

• Какво би се случило, ако в ДКП се въведе услуга издаване на акт за раждане

  Една административна мярка може да повиши ражданията, т.е. регистрираните нови български граждани, с 10 %

  .

  Юруков, Yurukov.net

  

  Миналата седмица писах в Twitter и Facebook за справка от ГРАО за българчетата, родени в чужбина. Ще пиша подробно тези дни за това как я получих и ще пусна интерактивна карта с анализ. Сега обаче искам да обърна внимание на един интересен за мен аспект от данните.

  За последните 10 години 96 653 деца са били родени в чужбина и родителите им са изкарали български акт за раждане. Тези деца се вписват в статистиката на НСИ, защото ГРАО вижда, че имат издадени ЕГН-та. Писал съм и други пъти за статистиката около раждаемостта у нас и как почти всички медии се оплитат в цифрите. Приблизително може да приемем, че годишно се раждат 70 000 българчета с лека тенденция на повишение от тази година. Това прави около 95 деца на всеки 10 000 българи. Изключвайки родените в чужбина, цифрата клони към 82-85.

  Поглеждайки данните получени от ГРАО, бързо се вижда, че в САЩ и Канада има много по-малко регистрирани деца спрямо други държави. Взимайки предвид приблизителни оценки за българското население там, излиза, че на всеки 10 000 българи се раждат и регистрират съответно 21 и 25 деца. От Германия и Испания са регистрирани съответно 74 и 79 българчета на всеки 10 000. Ще забележите, че тези цифри са доста под статистиката за България, дори отчитайки занижените стойности на МЗ за ражданията в български болници. Има доста причини за това, но тук ще се концентрираме върху тройната разлика между регистрираните раждания в Европа и Северна Америка.

  Единствената логична причина за това разминаване са усложнените административни процедури и липсата на информираност. За да се извади български акт за раждане, на този издаден в чужбина трябва да постави апостил и да се преведе. След това трябва да се предаде лично в общината по адрес на майката и след две-три седмици чакане се изважда български акт за раждане. Повечето българи зад граница не знаят, че по принцип служителите приемат документи, подадени от близки, и родителите няма нужда да присъстват лично. Някои се сблъскват с доста по-сложна процедура, защото не са извадили акт за раждане до 6-тия месец. Преди това е лесно, ако си подготвен. Ефектът е, че повечето българи вадят акт за раждане на децата си, чак когато се прибират от чужбина и намерят повече време.

  Всичко това може да се улесни неимоверно, ако се въведе услуга за изваждане на акт за раждане в консулските служби. Това вече се прави за паспорти и лични карти. Такава услуга се предлага от консулствата на много други държави. За целта е достатъчно да се предостави акта за раждане с апостил на консулството и те да се погрижат за превода и процедурата в съответната община. Това, разбира се, ще струва повече и ще отнеме повече време, отколкото като се прави на място в България. Улеснението обаче ще е огромно и при получаване на документа ще може веднага да се поръча паспорт за детето. Консулствата пък ще имат още един източник за приходи.

  Друга малко известна подробност е, че от декември 2013-та България подписа Конвенция за издаване на многоезични извлечения. Това означава, че актове за гражданско състояние (раждане, смърт, брак) от 23 държави нямат нужда от апостил. Това е допълнително улеснение за родителите. Тъй като обаче най-често са на латиница, документите ще имат нужда от превод, който може да бъде заверен в консулските служби.

  Какъв ще е ефектът от подобна марка е трудно да се прецени, но ако предположим, че много родители в Щатите не минават процедурата, защото не могат да пътуват до България, то консервативните оценки са за годишно увеличение от 70% на регистрираните деца. В това число включвам и повишаване на регистрациите в Европа и Азия. Така ще получим около 10% увеличение в статистиката на НСИ за раждаемостта и 20% понижение в сегашния ни отрицателен прираст. Това, разбира се, няма да е реално повишаване в раждаемостта, а по-скоро промяна в начина на броене. Ще отчитаме обаче по-добре реалните стойности за родените българчета в цял свят.

  .

• Протест в европейски страни срещу споразумението ТТIP

  България е една от 7-те държави членки на ЕС, които подкрепиха инициатива за прекратяване на преговорите по споразумението Transatlantic Trade and Investment Partnership, пише Reporterbg.com . В материала си по темата изданието обяснява причините за възраженията и опасенията от това споразумение.

  

  България се присъединява към общоевропейския протест срещу подписването на въпросното търговско споразумение между ЕС и САЩ. То ще се проведе на 11 октомври в страните членки на Съюза.

  Въпреки че преди дни служебният външен министър Даниел Митов съобщи, че страната ни активно подкрепя преговорите за въпросното споразумение – Трансатлантическо партньорство в областта на търговията и инвестициите (ТПТИ, англоезична версия ТТIP), хората ще излязат на улицата.

  ТПТИ заплашва екосистемата на Стария континент и здравето на над 500 млн. европейски потребители, тъй като ще доведе до понижаване на здравните стандарти и строгите европейски изисквания за качество и безопасност на всякакви стоки – храни, бебешки продукти, селскостопански препарати, горива и др.

  Преговорите по ТПТИ са към финала си и ако то се подпише, търговските му клаузи ще стоят над европейските правни системи. Мултинационални корпорации пък ще имат ексклузивни права да съдят правителствата пред международни трибунали, в случай, че с политики за предпазване на потребителя пречат на печалбите им.

  Страната ни е една от 7-те държави членки на Съюза, които, позовавайки се на текстове от Лисабонския договор, създадоха Европейска гражданска инициатива за прекратяване на преговорите по ТПТИ.  За целта е необходимо да се съберат най-малко 1 млн. подписа на европейски граждани. Квотата за България е 12 500 подписа.

  В момента върви процедура по регистрация за начало на подписката. Вече текат и разговори между граждани и сдружения за организиране на протеста у нас.

  Недоволство и срещу добива на шистов газ

  Датата 11 октомври е най-вероятната за провеждане на международния протест в Европа. Тя съвпада с избраната за протести и от движението The Global Frack Down, насочено срещу технологията за добив на шистов газ.

   

• Успех за Гришо на US Open

  

  Ню Йорк. Ракета номер едно на България Григор Димитров с лекота се справи с американеца Райън Харисън с 6:2, 7:6(4), 6:2 в мач от първия кръг на US Open. Двубоят се игра на втория най-голям корт на турнира – „Луис Армстронг Стейдиъм“ и така Гришо се класира за втория му кръг, където ще срещне победителя от срещата между Карлос Берлок от Аржентина и Дуди Села от Израел.

  Постижението на Григор е историческо, тъй като за първи път роден тенисист постига победа в основната схема на престижния турнир в Ню Йорк. Самият той до момента имаше три отпадания още в първи кръг, но днес показа непоклатима воля за победа.

  Хасковлията е поставен под №7 в схемата, докато съперникът му е 184-и в ранглистата на ATP. Двамата се изправиха един срещу друг за първи път на „Уимбълдън“ тази година, отново в първи кръг, където българинът отново надигра американеца в три сета.

  Класирането във втория кръг на US Open осигури на Григор Димитров 45 точки за ранглистата на АТП и 60 420 щатски долара от наградния фонд.

  „За мен това е само началото. Доволен съм от успеха, но гледам напред и съм нетърпелив да видя какво мога да постигна до края на надпреварата. Най-силното ми оръжие в срещата бе сервисът“, коментира Григор след двубоя. Българинът допълни още, че въпреки доминацията на Федерер, Надал, Джокович и Мъри през последните години, „новото поколение“ се приближава бързо към тях. „Всичко е в наши ръце и не е далеч моментът, в който ще ги изместим“, заяви уверено Гришо.

  В интервю за официалния сайт на „Найк“ нашето момче разкри: „На корта съм изключително концентриран, извън него – безгрижен и спонтанен. Ежедневието ми никога не е подчинено на предварителни планове или график“.

  Източник:  в. „Стандарт“

   

• Проф. Близнашки: Крайната цел – да произведем свободни и демократични избори

  

  Като служебно правителство след една много тежка година, поехме ангажимента да организираме и да произведем свободни и честни избори в България, заедно с гражданското общество, подчерта министър-председателят проф. Георги Близнашки, който откри първото заседание на Гражданския борд за свободни и прозрачни избори. Премиерът отбеляза, че Бордът е независим експертно-консултативен орган, който вече има богата практика от предходните парламентарни избори. „Бордът е платформа за осъществяване на конструктивен диалог между институциите“, добави проф. Близнашки. Той беше категоричен, че крайната цел е една за всички – свободни и демократични избори, които да дадат легитимен резултат, който се приема от всички и не се оспорва от никого.

  Проф. Близнашки акцентира на участието в Гражданския борд на представители на близо 40 неправителствени организации и редица експерти, които са признати авторитети в областта на изборния процес (Сред поканените бе и добре познатият на читателите на Еврочикаго проф.Стефан Манов – експерт от Временните обществени съвети на българите в чужбина – б.р.).

  „Призовавам към повишена бдителност, всички препоръки и критики, които ще се отправят от Борда, незабавно ще бъдат разгледани от официалните институции“, категоричен беше премиерът. Той допълни, че е важно работата на Борда да бъде тематична и да се фокусира върху отделните фази на изборния процес. Целта е максимална полза от дискусиите.

  На първото си заседание Гражданският борд обсъди и прие Правила за работата си. Проф. Емилия Друмева подчерта, че участието в Изборния борд е доброволно и безвъзмездно, но също така и с висока степен на полезност. Тя изтъкна, че е важно на заседанията да участват представители на ЦИК. Предвижда се председателството да бъде на ротационен принцип. За заседанията ще бъде изготвян дневен ред, като има възможност да бъдат включвани допълнително актуални въпроси. Предстои Бордът да обсъжда въпроси, свързани с: избирателните списъци, формирането на избирателните секции, активната регистрация, информационно-разяснителната кампания, нарушения в изборния процес, машинното гласуване, наблюдателите.

  Стенограмата от заседанията на Борда ще бъде публикувана на правителствения сайт. Следващото заседание на Гражданския борд ще се проведе в понеделник, 1 септември, от 14 часа в Министерския съвет.

  Текст и снимка: БТА

• Почина поетът Валери Петров

  Тази нощ във Военно-медицинска академия в София е починал поетът, сценаристът, драматургът и преводачът Валери Петров. В последните два дни той е бил в кома след втори тежък инсулт. Поклонението ще е в петък, 29 август, от 11 часа в Народния театър „Иван Вазов“, пише в. „Сега“. И припомня кой бе Валери Петров.

  .

  Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах) е поет, сценарист, драматург и преводач. Роден е на 22.04.1920 г. в София. Баща му – д-р Нисим Меворах е виден адвокат, обществен деятел и дипломат, автор на книга за Яворов. Майка му – Мария Петрова е преподавателка по френски език в една от столичните гимназии. Валери Петров учи в италианското училище в София от първи клас до 1939 г., когато завършва гимназия. През 1944 г. завършва хуманитарна медицина в Софийския университет. През есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на Отечествената война като военен писател (в. „Фронтовак“). След войната е един от основателите и зам.-гл. редактор на в. „Стършел“ (1945-1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. Бил е редактор в Студия за игрални филми, редактор на издателство „Български писател“, народен представител в VII. ВНС. Академик на БАН (2003). Първите си стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“. През 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“. Автор на цикъл стихотворения „Стари неща малко по новому“ (1945), „Стихотворения“ (1949), поемата „В меката есен“ (1960), пътеписа „Книга за Китай“ (1958), пиесата „Когато розите танцуват“ (1965), сатирични стихотворения и поеми „На смях“ (1970), „Бяла приказка“ (1977), „Копче за сън“ (1978), „Пет приказки“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1990) и др.

  В годините на тоталитарния режим Валери Петров, въпреки левите му убеждения, често е критикуван и наказван.

  Когато по поръка на ЦК на БКП и Държавна сигурност Съюзът на българските писатели гласува против Александър Солженицин и присъдената му Нобелова награда, Валери Петров заедно с Христо Ганев, Анжел Вагенщайн и театроведа Гочо Гочев гласуват въздържал се. Това коства наказания за четиримата.

  Няма български театър, в който да не са играни пиесите му: „Когато розите танцуват“, „Честна мускетарска“, „Театър, любов моя“, „Меко казано“, „Копче за сън“, „В лунната стая“ и др.
  През 1963 г. цензурата забранява и сваля от сцената на Сатиричния театър“Импровизация“ от Валери Петров и Радой Ралин

  Валери Петров е носител на държавната награда за култура „Паисий Хилендарски“, за приноса си към театъра и цялостното му творчество през 1997 г. получи почетна награда „Аскеер“, през 2006 г. бе удостоен и с Голямата награда „Христо Г. Данов“.

  По негови сценарии са реализирани игралните филми „Точка първа“ (1956), „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Слънцето и сянката“ (1962), „Васката“ (1965), „Рицар без броня“ (1966)“, „Откъде се знаем?“ (1975), „С любов и нежност“ (1978), „Йо-хо-хо“ (1981), „Всичко от нула“ (1996), както и анимационните „Приказка за боровото клонче“, „Гръмоотводът“, „Главозамайване“ и др.

  Превежда от английски, руски, италиански. Превел е всички пиеси и сонети на Шекспир.
  Превеждал е произведения на Джани Родари, Ръдиард Киплинг и Сергей Михалков, стихове от Жак Превер, Александър Блок, Борис Пастернак и други.

  ––––––––––––-

  .

  СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

  Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
  Още топло е, още е лято,
  но от час там над нас се върти, без да спре,
  вече първото щърково ято.

  То се сбира, разрежда, дълго се вий
  на различни въздушни етажи.
  Сбогом, мое море! Дойде време и ний
  да събираме вече багажи.

  А пък колко обичам те: нейде встрани,
  не летовищно – диво и степно,
  мое синьо море от детинските дни
  до задъхване великолепно:

  със чаршафа опънат, с дома от камъш,
  със заритите в пясъка котви,
  със варела ръждясал, със младия мъж,
  който риба на спиртника готви,

  и с момичето русо, което лежи
  или иде във весела блуза
  и вода във кесийка от найлон държи
  като жива прозрачна медуза.

  Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
  Даже просто ми иде да плача.
  Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –
  аз съм само зад тях минувача!

  Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
  Дни, години – какво ни остава?
  Както твоята пяна във шепата мре,
  чезнат зависти, страсти и слава.

  И защо ни са те? Своя земен живот
  ний тъй бързо хабим в суетене.
  Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
  влей от свойто спокойствие в мене!

  Стига този ламтеж! Не съм вече момче
  и в часовника вечен на Хронос
  твоят пясък, море, все по-бързо тече
  от добрия във лошия конус.

  А пред тебе какво е животът ни? Миг.
  Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
  И не сбогом е туй, а панически вик
  и какво, че познат е той вече,

  че безброй преди мен в своя път един ден
  са изплаквали винаги тая
  своя жажда и скръб през простора зелен,
  виолетов и син до безкрая!

  Ти, което си люлка на всеки живот,
  на сновенето наше нестройно,
  дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,
  върху който да стъпя спокойно!

  Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
  Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
  Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
  като хвърлен на плажа ти термос.

  Укрепи ме, море, укроти ме, море,
  над пространство и време разлято!
  На въздушни етажи кръжи, без да спре,
  вече първото щърково ято

  и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов
  се дочува на кораби воя…
  Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
  Сбогом, вечност жадувана моя!

   

• Очертават се двойно повече избирателни секции зад граница

  Ромите в Ленкница пак ще могат да гласуват за ДПС

  .

  Людмил Илиев, в. „Сега“

  Удвояването на изборните секции зад граница облагодетелства ГЕРБ и ДПС, ако се съди по резултатите на двете партии, получени на предишните парламентарни избори.

  Прогнозните разчети на Външно министерство сочат, че броят на избирателните секции извън страната на предстоящите парламентарни избори може да стигне 400. Това обяви вчера зам.-министърът в дипломатическото ведомство Катя Тодорова, която отговаря за организацията на вота зад граница. Това е почти двойно повече в сравнение с миналогодишния вот за народни представители на 12 май, когато отвориха врати 211 секции. По-големият брой секции в чужбина облагодетелства основно ГЕРБ и ДПС. На предходните парламентарни избори двете партии спечелиха най-много гласове зад граница – 41.3% за ДПС и 24.5% за ГЕРБ.

  Въз основа на статистиката за избирателната активност, ЦИК е определила 293 места за гласуване, където през последните 5 години на избори са се явявали поне по 100 избиратели. Там със сигурност ще има секции и сега. Очаквано най-много са в Турция – 126 в сравнение с 86 през 2013 г. В Испания, където има голяма българска общност, ще има поне 36, във Великобритания – 20, а в САЩ – 14. Бройката на секциите обаче ще нараства, тъй като подаването на заявления за гласуване от сънародниците ни в чужбина започна на 22 август и ще продължи до 9 септември. За по-лесното откриване на секции способства и намаленият брой необходими заявления от избиратели. За да бъде отворена секция в наше дипломатическо или консулско представителство, трябват 20 заявки, а в населено място, където няма такова – 40. Предишният Изборен кодекс изискваше поне 100 заявления. Освен това законът дава възможност на посланиците и консулите да поискат откриване на секция с мотивирано писмо до ЦИК. Преценката им може да бъде взета под внимание дори и да не е събран необходимият брой заявления.

  СЛУЧАЯТ „ЛЕНКНИЦА“

  И на тези парламентарни избори ще бъде разкрита изборна секция в скандално известното полско градче Ленкница, потвърдиха от Външно. Там ще се намира една от двете секции на територията на Полша. Другата е в столицата Варшава. На евровота през май т.г. Ленкница се прочу със 100-процентовата си подкрепа за ДПС. За движението пуснаха бюлетина всичките 231 гласували български роми, а резултатът породи съмнения за контролиран вот. Градчето се намира на полско-немската граница, а първите ромски фамилии се заселват в него преди 20 г. Препитават се основно с търговия и проституция.

  БЮДЖЕТ

  За вота зад граница са заделени общо 1 млн. и 200 хил. лв. От МВнР се опасяват, че парите може да не стигнат, тъй като за евроизборите на 25 май бяха похарчени 710 хил. лв. само за 167 секции. Но увериха, че ако са необходими допълнителни средства, ще ги извадят от собствения си бюджет.

• МВнР: Парите за изборите в чужбина може да не стигнат

  

  Министерството на външните работи има обосновано опасение, че сумата от 1.2 млн. лева, предвидена за организацията на избори в чужбина, би могла да се окаже недостатъчна. За това предупреди главният секретар на министерството Веселин Вълчев на брифинг за работата по организацията на изборите извън страната.

  Според Вълчев е възможно обявените по предварителна прогноза 293 секции в чужбина да бъдат 350 – 400, като новият Изборен кодекс дава по-облекчена процедура за откриване на секции. По думите му, ако се стигне до „по-негативната от финансовата гледна точка“ прогноза за 400 секции, има опасение, че сумата може да се окаже недостатъчна.

  „За европейските избори имахме 167 секции и бюджет от 710 000 лева, а увеличението от 167 на 400 представлява увеличение с 240%“, коментира Вълчев, цитиран от БГНЕС. В същото време реалното увеличение на сумата за изборите през октомври е под 180% от тези през май, което дава основание за опасенията.

  Подобен прецедент с недостиг на предварително предвидените средства вече съществува и тогава парите ще бъдат компенсирани от бюджета на министерството, за да не се допусне възпрепятстване на изборния процес, обясниха от Външно министерство.

  Външното министерство работи в непрекъснат диалог с ЦИК и изпълнява решенията на комисията, като съгласно законодателството министерството няма компетентност за самостоятелни инициативи и действия, а единствено прилага решенията на ЦИК, обясни заместник-министърът на външните работи Катя Тодорова.

  Всичко предвидено от закона към този момент е спазено и изпълнено в срок до момента, гарантира тя. Осъществени са всички подготвителни действия, а в момента тече подаването на заявления за гласуване извън страната и съответно изготвянето на предложения за създаване на секции.

  Тодорова припомни, че участник в изборния процес извън страната винаги е приемащата държава, която има своите условия и България трябва да се съобразява с тях. Всяка страна дава своето съгласие спрямо своето законодателство, като има държави с ясно разписани правила и изисквания за отварянето на секции, обясни тя.

  По думите ѝ до този момент има получено съгласие от Италия и Испания и се очакват такива от Великобритания, Гърция, Русия, Германия, Франция и Турция. Разрешенията вероятно ще пристигнат към края на август или началото на септември, и на този етап няма основание за притеснение. По информация от последните минути е получено разрешение и за провеждане на избори в Украйна.

  Предстои да бъде определен броят на служителите на Външно министерство, които ще бъдат командировани за изборите извън страната в различните секции в други държави, като той и ще зависи от броя на секциите. Има държави, които поставят условия и за обезпечаване на сигурността, обясни зам.-министърът.

  Източник:  в. „Дневник“

• Иван Янев: Българите – в чужбина, а в България кой остава?

  На кафе си говорих с приятел. Споделих му, че съм тъжен от факта, че най-близкият ми човек заминава. Заминава и то Forever. Заминава зад океана, там, откъдето не иска да се върне. Братовчед ми. Най-големият за мен човек.

  Заминава със съпругата си и с двете си деца. Заминава не защото не обича родината, а защото мрази държавата. Мрази да го лъжат, не обича и да мрази. Но мрази, когато хората не се обичат. Не мрази само политиците. Тях ги ненавижда. Те го прокудиха. Но не само него.

  Обаче вместо да ми олекне от това, че споделих с приятел болката си, ме попари леден душ. Този ми приятел каза: „Аз също заминавам“. Това, уважаеми, ме съкруши. Исках да стана и да започна да крещя…

  Но и да крещя, кой ли ще ме чуе?

  Загледах се в масите около нас, исках да спра да мисля за миг от чутото и от предстоящото. Млади хора бяха насядали и трескаво си говореха. Говореха… Говореха за политика. Как едните били маскари, а другите най-добрите. От съседната маса ги репликираха обидно. Прехвърчаха искри.

  Това ми подейства по-бързо от кафето.

  Разсъних се с тайната надежда, че случилото ми се не е действителност, а сън. Но, уви, това е реалност. Едните заминават, другите ще се избият, в защита на едни и в нападки на други.

  Замислих се, какво остана в тази наша прекрасна страна. Остана омраза. Хората ги няма. Някои са в чужбина, други сега се готвят да ги последват…

  Но не всичко е толкова черно и страшно. Видях и нещо, което ме зарадва. На едната маса имаше четирима възрастни. Единият четеше вестник, другите си говореха. Бяха много прилично облечени. Приятна е гледката да видиш щастливи пенсионери. Хора, дали живота си за благото на държавата, да седнат и да разпуснат на кафенето. Усмихнах се.

  Но се загледах във вестника, който четеше единият старец. Вестникът не беше български. Заслушах се да чуя за какво си говорят. Но не беше на български… И ми стана още по-тъжно…

  Бях щастлив поне за миг, през който живях в приятна заблуда. Но как може да ми дойде на ум, че пенсионер може да отдели пари за кафе? Та то на работещите им е трудно. Те затова изчезват. Изчезват и оставят тук само болка в близките си хора.

  Сега вече и аз се замислям дали да не последвам приятеля си и най-големият за мен човек, дали и аз да не се отправя към еднопосочния терминал, откъдето връщане да няма.

  Не, няма! Няма да се предам.

  Ще крещя, за да ме чуят!

  За да се заобичат хората, за да се върнат нашите близки, за да има бъдеще за нас в родината.

  Искам да крещя…

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––
  *Иван Янев е кореспондент на ИА БГНЕС в Стара Загора.

• Ню Йорк Таймс: От Мисури до Сирия журналистите са мишени

  Рави Сомая, Кристин Хони,

  The New York Times
  

  

  Ислямски екстремисти принудиха журналиста на свободна практика Джеймс Фоули да прочете пропаганден текст, възхваляващ тяхната кауза, преди да го обезглавят в близкоизточна пустиня. Друг американски журналист го чака същата съдба, предупредиха те.

  В Иран Джейсън Резаян, репортер на в. “Вашингтон пост”, беше задържан от мъже, носещи заповед за ареста му в края на юли. Оттогава никой не е чул нищо за него. В Афганистан Матю Розенбърг, репортер на в. “Вашингтон таймс”, беше изгонен от страната, защото правителствени служители не харесаха неговите статии.

  В Америка журналисти бяха разгонени със сълзотворен газ и задържани от полицията без почти никакви обяснения, докато отразяваха протестите във Фъргюсън. В министерството на правосъдието на САЩ прокурори преследваха агресивно изтичанията на информации до журналистите и използваха техники за подслушване, които охладиха отношенията между репортерите и техните източници.

  В поредица от интервюта в сряда, репортери, редактори и онези, които следят свободата на печата, описаха трудната среда, в която работят репортерите както в САЩ, така и зад граница. Ситуацията се усложнява и от промените в начина, по който работят журналистите, и от промяната в начина, по който на тях гледа както правителството, така и обществото.

  Въпреки че журналистиката винаги е била изпълнена с предизвикателства, а понякога – и опасна професия, почти няма спор, че сега хората, които са на власт, имат предпочитание към журналисти, които да не бъдат свидетели на нередности, казва Мартин Барън, главният редактор на в. “Вашингтон пост”.

  “Ако репортерите са изправени пред риска да бъдат пратени в затвора или да бъдат убити само защото си вършат работата, то става невероятно трудно да се върши тази работа”, добавя той.

  В последните години променящото се естество на войната, с неясни фронтови линии, менящи се съюзи и воюващи страни, които не са държави, съвпадна с появата на ново поколение репортери, много от които подобно на Джеймс Фоули действат без подкрепата на традиционни новинарски организации.

  Отразяването на събитията по време на военни конфликти постепенно стана все по-опасно с войната в Либия, започнала през 2011 г. Тази война, подобно на онези, които последваха в Сирия и Ирак, нямаше фронтови линии и установени играчи, казва Филип Балбони, президент и изпълнителен директор на “Глоубъл пост”, едно от изданията, които публикуваха статиите на Фоули.

  Опитните военни фотографи Крис Хондрос от агенция “Гети имиджис” и Тим Хетърингтън от сп. “Венити феър” бяха сред убитите журналисти там.

  В изявление в сряда американският президент Барак Обама осъди онези, които екзекутираха Фоули, и се зарече, че те ще бъдат изправени пред съда. “Светът се оформя от хора като Джим Фоули”, каза той.

  Според Комитета за защита на журналистите 32 представители на медии, в това число и Фоули, са загинали от началото на 2014 г. През 2013 г. убитите журналисти бяха 70, а през 2012 г. – 74.

  Заместник-директорът на комитета Робърт Махони обаче отбеляза, че през 2013 г. най-малко 65 представители на медии са изчезнали безследно, което е над два пъти повече в сравнение с предишните две години взети заедно. Все повече журналисти са били пратени в затвора в страни като Египет, например, където 13 души от бранша са понастоящем в затвора, припомня Махони.

  Чуждите журналисти първоначално бяха приветствани в Сирия. Но конфликтът скоро се изроди и на тях започнаха да гледат като на натрапници, а после – като на мишени. Най-малко 69 журналисти бяха убити от началото на конфликта в Сирия, който беше естествена последица от Арабската пролет през 2011 г., припомня Комитетът за защита на журналистите.

  Над 80 представители на медии бяха отвлечени и около 20 си остават и до днес пленници, допълва групата. Точно число е трудно да се посочи, защото много от инцидентите не стават обществено достояние. Много от журналистите, които са в плен, са на свободна практика, надявайки се да направят кариера, като предават от места, на които други техни колеги ги е страх да отидат.

  Четиридесетгодишният Джеймс Фоули беше един от тях. Той пишеше статии от страните, арена на едни от най-кървавите конфликти в Близкия изток, за “Глоубъл пост”, за Франс прес и за други агенции и издания. Преди това той беше отвлечен в Либия. Във видеоматериал той разказа как враждебно настроени военни са се приближили към него в Либия.

  “Не исках да бъда човекът, който ще промени коренно методите на работа. Не исках да направя подобно нещо”, призна Фоули.

  Той беше похитен в Сирия на 22 ноември 2012 г. заедно с още няколко американци, чиито семейства поискаха техните имена да не бъдат разкривани.

  Ислямисти обезглавиха Фоули и показаха екзекуцията във видео, в което заплашиха да убият и Стивън Сотлоф, друг американски журналист на свободна практика, който публикува статии в сп. “Тайм”.

  В изявление до репортери в сряда републиканската конгресменка от Флорида Илеана Рос-Летинен потвърди, че семейството на Сотлоф живее в нейния квартал в Маями, и съобщи, че се е срещнала с тях и се е свързала със съответните агенции, министерства и дори организации с връзки в Сирия, за да се опита да получи отговори на редица въпроси.

  “Много ясно е, че журналистите са възприемани като враг, особено от ИД”, казва Махони. “В части от Близкия изток сега имаме един политизиран ислям, срещу който журналистите са почти беззащитни”, добавя той.

  Барън казва, че “Вашингтон пост” използва само журналисти на свободна практика, с които е сключил договор, така че да може да им предостави същото оборудване, сигурност и комуникационни технологии, като на техните колеги на редовни трудови договори.

  Бунтовническите групи вече не се нуждаят от журналисти, за да разпространяват своите истории, казва Стивън Кол, декан на колежа по журналистика в Колумбийския университет и бивш главен редактор на в. “Вашингтон пост”.

  Сега бунтовниците могат да достигнат до аудиторията си директно онлайн, допълва експертът. Дори талибаните, които едно време забраняваха камерите, си имат собствено видеозаписно студио.

  В този контекст репортерите са възприемани не като неутрални наблюдатели, а като стратегически активи, които може да осигурят влияние по време на опити за постигане на определени цели.

  В предградието на Сейнт Луис Фъргюсън репортерите са мишени едновременно на полицията и на някои от протестиращите, които искат репортерите да разказват за онези събития, които обслужват тяхната кауза, вместо да показват насилието и плячкосването, казва Мат Пиърс, репортер от в. “Лос Анджелис таймс”, отразявал протестите във Фъргюсън в продължение на девет дни.

  Когато напрежението във Фъргюсън ескалира, Пиърс забелязал там много по-млади на вид журналисти, такива на свободна практика.

  “Много от тях изглеждат като демонстранти. Полицията не винаги е сигурна, че те са журналисти, а протестиращите ги гледат с подозрение”, разказва той.

  Но дори опитни репортери се сблъскват с трудности, заявява Барън и дава пример с Уесли Лоуъри репортер на в. “Вашингтон пост” , който беше задържан от полицията, докато седеше в заведение от веригата “Макдоналдс” и зареждаше смартфона си.

  “Мисля, че подобно нещо говори за липса на разбиране от страна на правоприлагащите органи що се отнася до правата на журналистите”, казва Барън. “Обезпокоително е, че това се случва в нашата страна”, допълва той.

  Превод:  БТА

   

• „Ислямска държава“ се финансира с продажба на жени, петрол и чуждо имущество

  Жени – вдовици и сираци, продадени като роби, бизнес на черния пазар на петрол и конфискация на имущество на преследваните малцинства – това са само някои от методите, чрез които групировката „Ислямска държава“ (ИД, бившата Ислямска държава в Ирак и Леванта, ИДИЛ) набира средства за финансиране на дейностите си, посочва италианският сайт „Терасанта“, цитиран от в. „Кориере дела сера“.

  Така например бойци на ИД са задържали десетки семейства от язидското, християнското и туркменското малцинство, опитващи се да избягат от Ирак с полет от летището в Тал Афар, в иракската провинция Ниневия.

  Всички мъже от семействата са били убити, а жените и момичетата са отведени на тайно място, за да бъдат продадени на пазара в Мосул като робини.

  Освен това някои от жените са отвличани, за да удовлетворяват сексуалните желания на бойците на ИД. Такава съдба е споходила най-малко 400 жени язиди от района на град Синджар.

  Голям източник на финансиране за ИД са петролните кладенци и рафинериите. 

  Според кюрдската информационна агенция „Рудау“ фундаменталистите към момента контролират седем петролни кладенеца и две рафинерии в Северен Ирак, в това число и в Иракски Кюрдистан.

  Предполага се, че благодарение на тези „придобивки“ джихадистите могат да продават около 10 хил. барела петрол на ден.

  Джихадистите контролират освен това близо 260 км от петролопровода, който свързва Киркук с пристанището Джейхан в Турция.

  Сред петролните завоевания на джихадистите

  са кладенците в Гаяеа, които могат да дават над 20 хил. барела на ден и където има запаси, оценявани на 20 млрд. барела; находищата в Айн Зала, където има между 70 и 80 петролни кладенеца с общ запас от 4 млрд. барела петрол, петролните полета на Хайджелан, в провинция Салах ад Дин с производствен капацитет от 5000 барела на ден и общ запас от 1 млрд. барела.

  Купувачи на джихадисткия петрол са кюрдски и местни арабски търговци.
  Цената на барел е между 20 и 40 долара. Това е доста изгодно предвид факта, че на световния пазар барелът се търгува около 100 долара.

  Освен това на местното иракско население джихадистите продавали барела петрол на много ниска цена от 12-18 долара за барел, за да спечелят симпатиите на тези хора.

  Голям източник на финансиране за джихадистите е и

  узурпирането на имуществото на преследваните от тях хора. 

  През юли кюрдската агенция „Шафак“ съобщи, че в Мосул фундаменталистите са започнали да раздават 50 къщи, принадлежали на туркменски шиитски семейства, избягали заради страх от преследване. Къщите са били раздадени на бежанци, дошли в Мосул от Диала.

  Източник:  Vesti.bg

   

• 169 български села без нито един жител, 564 – с под 10

  

  От всички 5009 села в България общо 564 са без население или с едноцифрен брой жители.
  Общият брой на селата с едноцифрен брой жители е 395, а 169 са населените места, в които няма нито един постоянен обитател. С един жител в страната са точно 60 села.

  По двама души население има в 66 населени места, а по трима – в 55 села. 41 населени места в България са с по четирима жители. С по пет души постоянно население са 45 села, а с по шестима жители – 35 села. Общо 31 села имат по седем жители, други 31 са с по осем обитатели, и отново 31 села са с деветима души население.

  Най-много села без население и с едноцифрен брой жители има в Габровско.

  Селата без население са разположени в 12 области на страната, а тези с едноцифрен брой жители са пръснати в 22 области. Справката в регистъра показва, че най-много села без жители /63/ и най-много с едноцифрен брой на населението /112/ има в Габровска област – общо 175. В Габровска област има общо 349 населени места, което означава, че повече от половината от тях са или необитаеми, или с едноцифрен брой на жителите.

  След нея се нарежда област Велико Търново /общо 336 населени места/ с 56 села без постоянно население и 86 села с едноцифрен брой на обитателите. В двете области са разположени повече от половината от селата в разглежданата група.

  В област Кърджали има 11 села без жители и 29 с едноцифрен брой население. В Смолянска област с нулево население са 7 села, а други 27 са с едноцифрен брой на жителите си. Със 7 села без жители е и област Хасково, в която според данните има 17 села с едноцифрен брой на населението.

  В две области – София и Стара Загора, са разположени по пет села без жители, като в първата населените места с едноцифрен брой на обитателите са 23, а във втората – четири. В областите Кюстендил, Благоевград и Търговище има по четири села без жители и съответно 22, 20 и 12 села с едноцифрен брой на населението.

  Останалите две области, в които има населени места без постоянни жители са Бургас с две села и Сливен с 1 село, а селата с едноцифрен брой на обитателите са съответно 5 и 1.
  С различен брой на селата с едноцифрен брой население са областите Перник /12 села/, Добрич /11 села/, Пловдив и Видин /по 3 села/, Варна, Ловеч и Пазарджик – по две села и Враца, Монтана и Силистра – по едно село.

  В 1677 села с население жителите са под 100 души.

  Източник:  в. „Сега“

• Заплахата от Ислямска държава в България е реална

  Светлозар Янков, Plovdivskinovini.com

  

  Опасността, наречена ИД („Ислямска държава“ – бивша „Ислямска държава в Ирак и Леванта“) настъпва с всеки изминал час към България. Заплахата за националната сигурност е налице и трябва да се вземат сериозни и спешни мерки. Този проблем с ислямистки характер тропа на вратата ни (доколкото имаме такава).

  Според експерти в сферата на сигурността, около 3000 европейци са готови да се влеят в редиците на т.нар. Ислямска държава. Това потвърждава и служебният външен министър Даниел Митов, който каза, че за ИД се сражават европейци.

  Запознати твърдят, че 500 души от тях са граждани на балкански държави, в това число и от България.

  След като в Испания, при операция по разбиване на мрежа за набиране на джихадисти за Сирия и Ирак, беше задържан и един български гражданин, тези твърдения на експертите се потвърждават.

  Сигналите датират още от посещението на депутата Страхил Ангелов в Сирия. Той алармира, че в редиците на терористичната групировка, наречена Свободна сирийска армия, има десетки бойци с български паспорти. Вместо да се обърне сериозно внимание на тези твърдения, фокусът на това посещение беше насочен в друга посока.

  Българите, които се бият в Ирак и Сирия на страната на ИД, се свързват с наемници от Албания, Босна и Херцеговина, Македония, откъдето все повече ислямисти заминават за Близкия Изток, за да се сражават.

  Опасността в случая не е в това, че български граждани с ислямистки убеждения напускат границите ни, за да се обучават и сражават „в името на Аллах“ в Ирак и Сирия, а в завръщането им на наша територия след време.

  Всъщност, за да бъдат взети адекватни мерки за защита на националната сигурност на България, е необходимо да се познава добре първоизточника на проблема.

  Това е гражданската война в Сирия, която в последствие се разгоря и в Ирак.

  Срещу легитимната власт в Сирия се изправи фанатизирано пълчище от ислямистки терористи, които с нечовешки кръвопролития и кланета над мирното население успяха да установят контрол над определени територии в Сирия, а вече и в Ирак.

  Светът си затвори очите за цивилните жертви и негласно подкрепи терористите. За съжаление в това число са и европейските държави, които не защитиха християните в Сирия.

  Идеологията на тези джихадисти е ясна – да се наложи Халифат на всички територии, където някога се е изповядвал ислям. Те поругават и унищожават храмове, светилища и паметници, запазени от древни времена в земите на днешен Ирак и Сирия.

  Крайна цел – създаване на Халифат и глобална ислямизация.

  Лидерът на тази терористична напаст, наричащ се Абу Бакр ал Багдади, призова мюсюлманите от цял свят към настъпление и се закани, че Рим ще бъде завладян.

  Думи, които не бива да бъдат пренебрегвани от нито една европейска страна, особено от България, като граничеща с Турция, която върви уверено по пътя на ислямизацията.

  Още повече, че от ИД разпространиха карта на света, на която голяма част от Европа, включително и България, е маркирана като част от обширен ислямски халифат.

  Познавайки прийомите на подобни ислямски групировки, за мен е ясно, че заплахата за сигурността в България се крие не в пълномащабна война, а в установяването на терористични елементи на територията ни, активирането на спящи клетки на радикален ислям и внасянето на чужди радикални елементи. Последното се осъществява изключително чрез бежанския поток от Сирия и Ирак.

  Под предлог, че бягат от войната, тук се заселват и опасни за сигурността ни групи хора.

  Огромната част от бежанците, пристигащи на наша територия, са част от Сирийската свободна армия и техните жени и деца. Техен представител е Осама Башир, който най-безцеремонно заяви, че би било добре правителството ни да им предостави обезлюдените села в Югоизточна България, в Странджа, за да могат неговите сънародници да се настанят там.

  Той поиска още сирийските бежанци да не бъдат настанявани в различни населени места, а да бъдат компактно заселени в един регион.

  Подобно безумие не бива да бъде допускано, тъй като крие сериозни рискове за териториалната цялост на България за в бъдеще. Освен това, съществува опасност от образуването на огнища на радикален ислям в пределите на страната. При заформянето на подобни язви, или по-точно анклави от добре обучени ислямисти, сигурността за държавата и гражданите е изчерпана.

  За да се сведат до минимум опасностите, трябва да се осъществява стриктен и най-вече ефективен контрол на бежанския поток, който влиза в страната.

  Съмнителните и доказано опасните субекти да не бъдат допускани на наша територия.

  Задължително е изграждането на стабилна ограда по границата ни с Турция, тъй като през последните две десетилетия, най-охраняваната ни граница се е превърнала в разграден двор.

  Необходимо е българската държава да заеме ясна позиция за случващото се в Ирак и Сирия, като лобира пред НАТО и ЕС за намеса в конфликта и ликвидиране на фанатизираните орди, сеещи смърт.

  Службите ни за сигурност трябва да задействат агентурата си и да установят клетките на радикален ислям на територията ни.

  Чрез сътрудничество с партньорски служби, да бъдат установени и прекъснати каналите за набиране на бойци в Европа и на Балканите.

  Всички тези мерки са в юрисдикцията на Консултативния съвет за национална сигурност.

  За съжаление обаче, липсва политическата воля и отговорност за реализирането им.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: „Враждуващите сили в арабския регион загърбват разногласията помежду си в името на съвместната борба срещу „Ислямска държава“. И Иран, и Саудитска Арабия одобряват военната намеса на САЩ в Северен Ирак“ – коментира вчера в свой материал Дойче Веле. – „Ислямска държава“ всява страх и ужас. Свидетели сме на невиждан досега феномен – държавите в региона загърбват разногласията си, за да се борят срещу тази организация“, казва журналистът Абдел Бари Атван. Той обяснява, че „Ислямска държава“ вербува бойци не само в ислямски, но и в неислямски държави. „Ислямска държава“ е в сърцето на Арабския свят, а не в периферията, какъвто бе случаят с Ал Кайда навремето. Екстремистите се снабдяват с оръжия за милиони от банките в регионите, които контролират“, казва Абдел Бари Атван. Това становище споделя и експертът по въпросите на тероризма Али Алавси, по чиито думи „Ислямска държава“ представлява опасност за целия свят. Алавси не изключва и предприемането на военна интервенция от страна на Иран срещу екстремистите в Ирак и Сирия.“

   

• 18 парти и 7 коалиции с одобрена регистрация за изборите

  

  Към момента остават регистрирани 18 партии и 7 коалиции, заяви по БНР говорителят на ЦИК Александър Андреев. След извършване на проверките от страна на ГРАО на подписките на партии и коалиции останаха две партии, които бяха заличени. Това е Българската комунистическа партия и Българската работническо-селска партия. Преди това на една друга партия беше отказана регистрация.

  Така до изборите отиват:

  Партии

  1. ГЕРБ с лидер Бойко Борисов
  2. ДПС с лидер Лютви Местан
  3. „Република БГ“ с председател Георги Василев
  4. „Атака“ с лидер Волен Сидеров
  5. НДСВ с председател Антония Първанова
  6. „Обединена България“ на Илияна Раева
  7. „Нова алтернатива“ на бившия военен министър Николай Цонев
  8. „Движение 21“ на бившия член на БСП Татяна Дончева
  9. „Социалдемократическа партия“ (СДП) с председател Тодор Барболов
  10. „Българска социалдемокрация“ с лидер Александър Томов
  11. „Зелените“ със съпредседатели Андрей Ковачев, Борислав Сандов и Деница Петрова-Йоцова
  12. „Партия на зелените“ с председател Валентин Симов
  13. „Глас народен“ на Светльо Витков
  14. „Нова сила“ с председател Антон Сираков
  15. „Новото време“ с председател Росица Кабзева-Дикина
  16. „Нова България“ с председател Ивайло Симеонов
  17. Български национален съюз „Нова демокрация“ с председател Боян Станков-Расате
  18. „Общество за нова България“ с председател Агоп Каспарян.

  Коалиции

  1. „БСП лява България“ – влизат БСП с председател Михаил Миков; „Партия Български социалдемократи“ на Георги Анастасов; партия „Движение за социален хуманизъм“ на Александър Радославов; партия „Европейска сигурност и интеграция“ на Тома Томов; партия „Комунистическа партия на България“ на Александър Паунов; партия „Земеделски съюз „Александър Стамболийски“ представлявана от Спас Панчев; партия „Нова зора“ на Минчо Минчев; партия „Политическо движение ЕВРОРОМА“ на Цветелин Кънчев; партия „Политически клуб „Екогласност“ на Емил Георгиев; партия „Партия на българските комунисти“, представлявана от Васил Коларов; партия „Обединена социалдемокрация“ представлявана от Йордан Гергов; партия „Политическо движение „Социалдемократи“ на Елена Нонева и партия „Съюз на комунистите в България“, представлявана от Павел Иванов.

  2. Реформатолски блок – в коалицията влизат „Български земеделски народен съюз“ (БЗНС) с председател Николай Ненчев; партия „Движение България на гражданите“ (ДБГ) с председател Меглена Кунева; партия „Демократи за силна България“ (ДСБ) с председател Радан Кънев; партия „Народна партия свобода и достойнство“ (НПСД) с председател Касим Дал, и партия „Съюз на демократичните сили“ (СДС) с председател Божидар Лукарски.

  3. „Десните“ – в нея влизат „Синьо единство“ на Надежда Нейнски, но с председател Христо Панчугов, „Единната народна партия“ (ЕНП) на Мария Капон, „Българският демократичен форум“ (БДФ) и няколко души в качеството си на „гражданска квота“ – като Деница Сачева, д-р Илко Семерджиев и др.

  4. „Патриотичен фронт НФСБ и ВМРО“ – НФСБ на Валери Симеонов и ВМРО на Красимир Каракачанов.

  5. АБВ – в коалицията влизат АБВ на Георги Първанов; „Българска партия либерали“ и „Федерация активно гражданско общество“.

  6. „България без цензура“ – В коалицията влизат партия „Земеделски народен съюз“ на Румен Йончев, партия „Движение Гергьовден“ на Драгомир Стефанов, партия „Лидер“ на Кънчо Филипов, партия „Български демократичен съюз „Радикали“ на Цветан Манчев, Партия на българските жени.

  7. „Левицата и зелена партия“ – В коалицията влизат „Зелена партия“ на Александър Каракачанов и партия „Българска левица“ на Марина Драгомирецкая.

  Източник:  в. „Сега“

   

• <<
• 1
...
• 102
• 103
• 104
• 105
• 106
• 107
• 108
• 109
• 110
• 111
• 112
...
• 415
• >>