Всички авторски страници

Авторски

• САЩ, Канада и Германия са най-богатите страни

  

  САЩ, Канада и Германия са най-богатите страни в света, показва изследване, което се основава на БВП на страните, разделени на мъжете, жените и децата, живеещи в тях.

  Четвъртото място е за Великобритания, където семействата живеят по-добре от тези в Япония, Франция и Италия, които се нареждат след Острова. В списъка следват Бразилия, Русия, Индия и Китай.

  Докладът на службата за Национална статистика във Великобритания показва, че в момента Великобритания е една от най-добрите държави за живот в групата на седемте водещи индустриални държави, предаде БГНЕС.

  Миналата седмица доклад на Конфедерацията на британската индустрия показа, че британската икономика се разраства с най-бързите си темпове от десетилетие насам.

  Според МВФ Великобритания е една от най-стабилните икономики сред развитие страни. Миналата година възстановяването се случи благодарение на потребителските разходи и съживяването на пазара за жилища, но сега растежът се дължи на износа и бизнес инвестициите.

  Източник:  Аctualno.com

• Александр Солженицын: С Украиной будет чрезвычайно больно

  „Российская газета“: Как сбываются пророчества по украинскому вопросу автора „Красного колеса“

   

  

  Фото: А. Натрускин/ РИА Новости www.ria.ru

  Не раз мы обращались с экспертным сообществом к горячим и вечным темам, вместе размышляли: как нам обустроить Россию? Не случайно обращаемся мы сейчас к мыслям Александра Исаевича Солженицына, до последних дней – августа 2008-го – бывшего читателем „РГ“.

  То, что предвидел еще полвека назад писатель, сегодня поражает. В „Архипелаге ГУЛАГ“ он писал: „С Украиной будет чрезвычайно больно“. В те глубоко советские годы он пророчески не исключал отделение Украины, но: „может быть, по каждой области понадобится свой плебисцит“, учитывая, по каким ленинским лекалам были нарезаны земли, никогда не относившиеся к исторической Украине… И четверть века назад недоумевал: когда в Западной Украине сносят памятники Ленину, почему „украинские националисты броней стоят за эти священные границы, дарованные батюшкой Лениным“…

  И рост бессовестности, и порчу душ, и губительный накал страстей вокруг русско-украинского вопроса он видел. Фанатичное подавление и преследование русского языка называл просто зверской мерой уже в 2006 году.

  У него не было сомнений, что через „цветные революции“ готовится полное окружение России, а затем потеря ею суверенитета. Это мысли в одном из последних его интервью.

  Что будет завтра?

  Почитайте сегодня Солженицына, что он писал вчера.

  Написано в 1968-м, опубликовано в 1974-м (АРХИПЕЛАГ ГУЛАГ, часть Пятая, глава 2):

  …Мне больно писать об этом: украинское и русское соединяются у меня и в крови, и в сердце, и в мыслях. Но большой опыт дружественного общения с украинцами в лагерях открыл мне, как у них наболело. Нашему поколению не избежать заплатить за ошибки старших.

  Топнуть ногой и крикнуть „моё!“ – самый простой путь. Неизмеримо трудней произнести: „кто хочет жить – живите!“ Как ни удивительно, но не сбылись предсказания Передового Учения, что национализм увядает. В век атома и кибернетики он почему-то расцвёл. И подходит время нам, нравится или не нравится, – платить по всем векселям о самоопределении, о независимости, – самим платить, а не ждать, что будут нас жечь на кострах, в реках топить и обезглавливать. Великая ли мы нация, мы должны доказать не огромностью территории, не числом подопечных народов, – но величием поступков. И глубиною вспашки того, что нам останется за вычетом земель, которые жить с нами не захотят.

  

  С Украиной будет чрезвычайно больно. Но надо знать их общий накал сейчас. Раз не уладилось за века – значит, выпало проявить благоразумие нам. Мы обязаны отдать решение им самим – федералистам или сепаратистам, кто у них кого убедит. Не уступить – безумие и жестокость. И чем мягче, чем терпимее, чем разъяснительнее мы будем сейчас, тем больше надежды восстановить единство в будущем.

  Пусть поживут, попробуют. Они быстро ощутят, что не все проблемы решаются отделением. (Из-за того, что в разных областях Украины – разное соотношение тех, кто считает себя украинцем, и кто – русским, и кто – никем не считает, – тут будет много сложностей. Может быть, по каждой области понадобится свой плебисцит и потом льготное и бережное отношение ко всем, желающим переехать. Не вся Украина в её сегодняшних формальных советских границах есть действительно Украина. Какие-то левобережные области безусловно тяготеют к России. А уж Крым приписал к Украине Хрущёв и вовсе с дубу. А Карпатская (Червонная) Русь? Проверим и на ней: требуя справедливости к себе, как справедливы будут украинцы к карпатским русским?)

  Апрель 1981. Из письма Конференции по русско-украинским отношениям в Торонто Гарвардскому Украинскому Исследовательскому Институту

  Многоуважаемые господа!

  Сердечно благодарю вас за приглашение на конференцию. К сожалению, уже многие годы интенсивность моей работы не позволяет мне выезжать и принимать участие в общественных мероприятиях.

  Но ваше приглашение дает мне повод и право высказать некоторые соображения письменно.

  Я совершенно согласен, что русско-украинский вопрос – из важнейших современных вопросов, и во всяком случае решительно важен для наших народов. Но я считаю губительным тот накал страстей, ту температуру, которая вокруг него вздувается.

  …В нынешней повышенной страсти – нет ли эмигрантской болезни, потери ориентировки?.. И если ваша конференция начинает основательный диалог о русско-украинских отношениях, то надо ни на минуту не потерять из виду: отношения между народами, а не между эмигрантами.

  

  …Я неоднократно высказывался и могу повторить, что никто никого не может держать при себе силой, ни от какой из спорящих сторон не может быть применено насилие ни к другой стороне, ни к своей собственной, ни к народу в целом, ни к любому малому меньшинству, включенному в него, – ибо в каждом меньшинстве оказывается свое меньшинство… Во всех случаях должно быть узнано и осуществлено местное мнение. А поэтому и все вопросы по-настоящему могут быть решены лишь местным населением, а не в дальних эмигрантских спорах при деформированных ощущениях.

  …Мне особенно больно от такой яростной нетерпимости обсуждения русско-украинского вопроса (губительной для обеих наций и полезной только для их врагов), что сам я – смешанного русско-украинского происхождения, и вырос в совместном влиянии этих обеих культур, и никогда не видел и не вижу антагонизма между ними. Мне не раз приходилось и писать и публично говорить об Украине и ее народе, о трагедии украинского голода, у меня немало старых друзей на Украине, я всегда знал страдания русские и страдания украинские в едином ряду подкоммунистических страданий. В моем сердечном ощущении нет места для русско-украинского конфликта, и, если, упаси нас Бог, дошло бы до края, могу сказать: никогда, ни при каких обстоятельствах, ни сам я не пойду, ни сыновей своих не пущу на русско-украинскую стычку, – как бы ни тянули нас к ней безумные головы.

  Прим.: Опубликовано в „Русской мысли“, 18.6.1981. В России текст впервые напечатан в журнале „Звезда“, 1993, 12.

  Написано и опубликовано в 1990-м („Как нам обустроить Россию?):

  Слово к украинцам и белорусам

  Сам я – едва не наполовину украинец и в ранние годы рос при звуках украинской речи. А в скорбной Белоруссии я провёл большую часть своих фронтовых лет и до пронзительности полюбил её печальную скудость и её кроткий народ.

  К тем и другим я обращаюсь не извне, а как свой.

  Да народ наш и разделялся на три ветви лишь по грозной беде монгольского нашествия да польской колонизации. Это всё – придуманная невдавне фальшь, что чуть не с IX века существовал особый украинский народ с особым не-русским языком. Мы все вместе истекли из драгоценного Киева, „откуду русская земля стала есть“, по летописи Нестора, откуда и засветило нам христианство. Одни и те же князья правили нами: Ярослав Мудрый разделял между сыновьями Киев, Новгород и всё протяжение от Чернигова до Рязани, Мурома и Белоозера; Владимир Мономах был одновременно и киевский князь, и ростово-суздальский; и такое же единство в служении митрополитов. Народ Киевской Руси и создал Московское государство. В Литве и Польше белорусы и малороссы сознавали себя русскими и боролись против ополяченья и окатоличенья. Возврат этих земель в Россию был всеми тогда осознаваем как воссоединение.

  Да, больно и позорно вспомнить указы времён Александра II (1863, 1876) о запрете украинского языка в публицистике, а затем и в литературе, – но это не продержалось долго, и это было из тех умопомрачных окостенений и в управительной, и в церковной политике, которые подготовляли падение российского государственного строя.

  Однако и суетно-социалистическая Рада 1917 года составилась соглашением политиков, а не была народно избрана. И когда, переступив от федерации, объявила выход Украины из России – она не опрашивала всенародного мнения.

  Мне уже пришлось отвечать эмигрантским украинским националистам, которые втверживают Америке, что „коммунизм – это миф, весь мир хотят захватить не коммунисты, а русские“ (и вот – „русские“ уже захватили Китай и Тибет, так и стоит уже 30 лет в законе американского Сената). Коммунизм – это такой миф, который и русские, и украинцы испытали на своей шее в застенках ЧК с 1918 года. Такой миф, что выгреб в Поволжье даже семенное зерно и отдал 29 русских губерний засухе и вымирательному голоду 1921-22 года. И тот же самый миф предательски затолкал Украину в такой же беспощадный голод 1932-33. И вместе перенеся от коммунистов общую кнуто-расстрельную коллективизацию, – неужели мы этими кровными страданиями не соединены?

  В Австрии и в 1848-м галичане ещё называли свой национальный совет – „Головна Русска Рада“. Но затем в отторгнутой Галиции, при австрийской подтравке, были выращены искажённый украинский ненародный язык, нашпигованный немецкими и польскими словами, и соблазн отучить карпатороссов от русской речи, и соблазн полного всеукраинского сепаратизма, который у вождей нынешней эмиграции прорывается то лубочным невежеством, что Владимир Святой „был украинец“, то уже невменяемым накалом: нехай живе коммунизм, абы сгубились москали!

  

  Ещё бы нам не разделить боль за смертные муки Украины в советское время. Но откуда этот замах: по живому отрубить Украину (и ту, где сроду старой Украины не было, как „Дикое Поле“ кочевников – Новороссия, или Крым, Донбасс и чуть не до Каспийского моря). И если „самоопределение нации“ – так нация и должна свою судьбу определять сама. Без всенародного голосования – этого не решить.

  Сегодня отделять Украину – значит резать через миллионы семей и людей: какая перемесь населения; целые области с русским перевесом; сколько людей, затрудняющихся выбрать себе национальность из двух; сколькие – смешанного происхождения; сколько смешанных браков – да их никто „смешанными“ до сих пор не считал. В толще основного населения нет и тени нетерпимости между украинцами и русскими.

  Братья! Не надо этого жестокого раздела! – это помрачение коммунистических лет. Мы вместе перестрадали советское время, вместе попали в этот котлован – вместе и выберемся.

  И за два века – какое множество выдающихся имён на пересечении наших двух культур. Как формулировал М.П. Драгоманов: „Неразделимо, но и не смесимо“. С дружелюбием и радостью должен быть распахнут путь украинской и белорусской культуре не только на территории Украины и Белоруссии, но и Великороссии. Никакой насильственной русификации (но и никакой насильственной украинизации, как с конца 20-х годов), ничем не стеснённое развитие параллельных культур, и школьные классы на обоих языках, по выбору родителей.

  Конечно, если б украинский народ действительно пожелал отделиться – никто не посмеет удерживать его силой. Но – разнообразна эта обширность, и только местное население может решать судьбу своей местности, своей области, – а каждое новообразуемое при том национальное меньшинство в этой местности – должно встретить такое же ненасилие к себе.

  27 октября 1990 года. Ответ Cвятославу Караванскому

  Многоуважаемый Святослав Иосифович!

  Глубоко уважая Вас за все перетерпленное и за Вашу стойкость в испытаниях, я рад услышать сейчас Ваш мягкий голос, притом что ваши земляки – от трибуны Верховного Совета СССР и до дальних эмигрантских газет – только и вывели из моей статьи, что я: великорусский шовинист, колониалист, прихвостень имперской тирании и „закукуриченный империалист“ („Гомин Украины“, 10.10.90). Такая явно преднамеренная глухота и недобросовестность – изумляют, но и настораживают: что они хотят прикрыть этим буквально рычанием?

  К Вам – я могу обратиться с надеждой на взаимопонимание, в котором они мне отказали.

  На Ваши исторические доводы, начиная с доли отражения татарского нашествия (если считать Червонную Русь – не Русью), можно было бы пространно отвечать, но все они вполне перекрываются самым сильным доводом, который Вы сейчас и не приводите за его ясностью: что если сердца украинцев жаждут сегодня отделения – то не с чем и спорить. Достаточно этого движения сердец! – и я в своей статье именно это и сказал. И об этом же написал еще в „Архипелаге“ (часть V, гл. 2), так что мое нынешнее обращение вовсе не „беспрецедентно“. Однако вот и Вы не отметили, что при такой жажде – я не спорю с отделением Украины…

  Но – в о и с т и н у Украины.

  Сейчас, когда на Западной Украине валят памятники Ленину (туда им и дорога!), – почему же западные украинцы страстнее всех хотят, чтобы Украина имела именно л е н и н с к и е границы, дарованные ей батюшкой Лениным, когда он искал как-то ублаготворить ее за лишение независимости – и прирезал к ней от веку Украиной не бывшие Новороссию (Югороссию), Донбасс (оторвать бассейн Донца от донских „контрреволюционных“ влияний) и значительные части Левобережья. (А Хрущев с маху „подарил“ и Крым.) И теперь украинские националисты броней стоят за эти „священные“ ленинские границы?

  Я пишу в статье (никем как будто не прочтено): „Конечно, если б украинский народ действительно пожелал отделиться – никто не посмеет удерживать его силой. Но разнообразна эта обширность, и только местное население может решать судьбу своей местности, своей области“. И за это я – „закукуриченный империалист“? А те, кто запрещает народное волеизъявление и даже почему-то боится его, те – демократы и свободолюбцы, так??

  В такой разъяренной обстановке нельзя обсуждать сложнейший вопрос, где наши два народа срослись по миллионам семей, по сотням местностей.

  И еще довод, который, к моему изумлению, приводите и Вы: что выбор языка детей – не должен быть „прихотью родителей“, а должно решать правительство республики. Это довод – поразительный. Тогда и выбор христианской веры, крещение детей – тем более не должны быть „прихотью родителей“, а ждать в том государственного указания? „Неукраинцы вольны в своем выборе“, – пишете Вы; только будет срезано число школ? А украинцы – не „вольны в выборе“. Так значит – опять насилие?

  

  Нет, не надо этого диктата, дайте всякой культуре расти, как ей естественно.

  Прим.: Святослав Караванский, долголетний узник ГУЛАГа, украинец, написал „Открытое письмо Александру Солженицыну“ („Русская мысль“, 19.10.1990) после публикации статьи „Как нам обустроить Россию?“ Ответ писателя опубликован в „Русской мысли“, 2.11.1990. В России текст впервые напечатан в журнале „Звезда“, 1993, 12.

  7 октября 1991. Обращение (к референдуму на Украине)

  С ошеломлением выбираются наши народы из-под рухнувшего наконец коммунизма. Люди заслуженно ждут – и сколько ж еще ждать? – достойной, не мучительной жизни. Но пока что мы – в хаосе бед. Так до сих пор и не дана людям пахотная земля, ни даже малые наделы. И до первобытности запущена наша промышленность. И – отравлено все окружение жизни. А какие-то ловкачи тем временем успевают неслышно продавать или безвозвратно закладывать наши уцелевшие еще богатства, наше будущее, – и что же останется нам? и, главное, нашим детям? А для тех, кто трудится, – все вокруг пока только дорожает и дорожает, стеной. И какой всеобщий рост бессовестности, какая порча душ!

  Но в этой катастрофе хотя бы мы сейчас-то, своими руками, не громоздили бы новых ущемлений для людей, новых несправедливостей на будущее. Вот, после баррикад в Москве, после московского августовского сокрушения коммунизма – для республик впервые открылась реальная возможность становиться отдельными государствами… Дай Бог каждому новому государству стать на ноги благополучно. (Конфедерация же самостоятельных государств – это пустой звук, ей не жить.) Однако не будет добра, если первые же шаги независимостей сопроводятся подавлением частей населения – новообразующихся национальных меньшинств. Уже сейчас из разных мест несутся жалобы – где на массовые насилия, где стали увольнять с работы по национальному признаку, а дальше не лишат ли меньшинства права обучать своих детей на родном языке, как коммунисты лишали? Наш общий горький советский опыт достаточно нас убедил, что никаким государственным смыслом нельзя оправдывать насилие над людьми. Всем должна быть обеспечена нестесненная спокойная жизнь.

  Прекрасно, что назначен референдум на территории бывшей УССР. Но только если он будет проведен вполне справедливо. И я призываю всех, от кого это зависит и кто может повлиять:

  – чтобы вопрос в бюллетене стоял совершенно отчетливо (не как в прошлом мартовском в СССР), давая голосующему истинную свободу выбора, без смутной исказительности;

  – чтобы, по мировым нормам, не было ни давления на голосующих, ни фальсификации, а по возможности – наблюдение нейтральных комиссий;

  – чтобы результат референдума учитывался отдельно по каждой области: каждая область сама должна решить, куда она прилегает.

  Разные области имеют совсем разное историческое происхождение, непохожий состав населения, и не может судьба жителей области решаться перевесом среднего арифметического по обширной 50-миллионной республике. Те, кто во Львове и Киеве наконец-то валят памятники Ленину, – почему же поклоняются, как священным, фальшивым ленинским границам, на кровавой заре советской власти во многих местах прочерченным лишь для того, чтобы купить стабильность коммунистическому режиму? При решимости Украины полностью отделиться, на что ее право несомненно, – такой валовой подсчет голосов в этих границах может оказаться непоправимым для судьбы многих миллионов русского населения. И создадутся напряженные зоны на будущее.

  Обеспечьте неискаженное вольное голосование – и все подчинятся ему. Дайте истинную свободу всем в ы б р а т ь – и тогда, каков бы ни был результат, это будет уважаемое самоопределение, и мы тепло поздравим Украину с возобновлением ее государственного и культурного пути.

  Соседями нам быть – всегда. Будем же соседями добрыми.

  Прим.: На территории бывшей Украинской ССР был назначен на 1 декабря 1991 года референдум о ее суверенитете. Текст напечатан в „Труде“, 8.10.1991

  Из интервью с В.Т. Третьяковым для еженедельника „Московские новости“ (напечатано в номере от 28 апр./4 мая 2006)

  В.Т.: Лично я считаю, что если три главных субъекта евроатлантической (христианской) цивилизации, а именно Североамериканский Союз, (Западно) Европейский Союз и Восточноевропейский (Российский) Союз (или США, СШЕ и Соединённые Штаты России) не заключат стратегический союз между собой (с надгосударственными органами), то наша цивилизация рано или поздно исчезнет. В чём вы видите спасение евроатлантической цивилизации, если она в нём нуждается?

  А.С.: Увы. Всемирный политический процесс никак не движется в желаемом вами направлении. Соединённые Штаты размещают свои оккупационные войска в одной стране следом за другой. Таково фактическое положение в Боснии уже 9 лет, в Косово и в Афганистане – по 5 лет, в Ираке пока 3, но там затянется надолго. Действия НАТО и отдельные действия США различаются малосущественно. Отчётливо же видя, что нынешняя Россия не представляет им никакой угрозы, НАТО методически и настойчиво развивает свой военный аппарат – на Восток Европы и в континентальный охват России с Юга. Тут и открытая материальная и идеологическая поддержка „цветных“ революций, парадоксальное внедрение Северо-Атлантических интересов – в Центральную Азию. Всё это не оставляет сомнений, что готовится полное окружение России, а затем потеря ею суверенитета. Нет, присоединение России к такому евроатлантическому альянсу, который ведёт пропаганду и насильственное внедрение в разные части планеты идеологии и форм сегодняшней западной демократии – привело бы не к расширению, а к упадку христианской цивилизации.

  В.Т.: Каково ваше отношение к тому, что происходит на Украине? В этой связи каково ваше отношение к проблеме разделённости русской нации (самой большой разделённой нации в современной Европе)? Должна ли Россия, пусть не политически, а хотя бы интеллектуально, ставить вопрос о воссоединении русских и русских земель в случае очевидного увода Украины украинской элитой в Евросоюз и особенно в НАТО?

  А.С.: Происходящее на Украине, ещё от фальшиво построенной формулировки для референдума 1991 года (я уже об этом писал и говорил), составляет мою постоянную горечь и боль. Фанатическое подавление и преследование русского языка (который в прошлых опросах был признан своим основным более чем 60% населения Украины) является просто зверской мерой, да и направленной против культурной перспективы самой Украины. – Огромные просторы, никогда не относившиеся к исторической Украине, как Новороссия, Крым и весь Юго-Восточный край, насильственно втиснуты в состав нынешнего украинского государства и в его политику жадно желаемого вступления в НАТО. За всё время Ельцина ни одна его встреча с украинскими президентами не обошлась без капитуляций и уступок с его стороны. Изживание Черноморского флота из Севастополя (никогда и при Хрущёве не уступленного УССР) является низменным злостным надругательством над всей русской историей XIX и ХХ веков.

  При всех этих условиях Россия ни в какой форме не смеет равнодушно предать многомиллионное русское население на Украине, отречься от нашего единства с ним.

   

• Нови човешки жертви след бомба в областната администрация в Луганск

  Изтребител на украинските ВВС нанесе въздушен удар по сградата на луганската областна администрация, след което на четвъртия й етаж избухна пожар. Киев отрече. От пресцентъра на самопровъзгласилата се Луганска народна република съобщиха, че при въздушния удар са използвани касетъчни бомби и че сградата е частично разрушена, предаде ИТАР-ТАСС, цитирана от БТА.

  .

  

  Различни информационни източници съобщиха за между две и пет жертви и много ранени в резултат на частичното сриване на сградата и пожара. (Жертвите вероятно са повече – бел.ред.)

  Руското външно министерство обвини украинските власти в ново престъпление срещу собствения си народ.

  Киев обаче отрече самолет на украинските ВВС да е обстрелвал сградата, както твърдят сепаратистите.

  Според Владислав Селезньов, говорител на правителствените сили, които водят операциите срещу сепаратистите, последните сами причинили експлозията, като изстреляли топлинно-насочваща се ракета по украински изтребител. Ракетата обаче се врязала в сградата на областната администрация в Луганск.

  Селезньов обаче призна, че украинските ВВС са извършили въздушни удари срещу два опорни пункта на сепаратистите в Луганска област в рамките на започналата „пълномащабна офанзива с цел неутрализиране на терористичните групи в Луганск“.

  

  Когато украинският изтребител са връщал от атаката, сепаратистите се опитали да го свалят, изстрелвайки злополучната ракета.

  САЩ разполагат с доказателства, че Москва продължава да допуска бойци и оръжия да влизат в размирната източна част на Украйна, предаде Франс прес, като цитира американският министър на финансите Джейкъб Лу.

  Русия отхвърля обвиненията, че е замесена в дестабилизирането на обстановката в Украйна и многократно е призовавала Киев да преустанови „наказателната си операция“ в източната част на страната, припомня Франс прес.

  Източник:  Dir.bg

  ––––––––––––––––––––––

  Видеозаписът, качен в You Tube от човек, подписал се като Олег Владимиров, съдържа жестоки кадри.

  http://youtu.be/P_7IgxN6AbI

• Обама в Полша: $1 млрд. за нови US войски в Източна Европа

  Американският президент Барак Обама обяви в Полша, че иска да отпусне около 1 милиард долара за разполагането на нови американски сухопътни, въздушни и морски части в Източна Европа заради притеснението на страните в региона във връзка с украинската криза, предаде AFP.

  Инициативата, която има за цел да успокои опасенията на Източна Европа, трябва да бъде одобрена от американския парламент.

  Планът включва още развитието на капацитета на страните, които не са членове на НАТО, като Украйна, Грузия и Молдова. По този начин тези държави ще могат да си сътрудничат със САЩ и техните западни съюзници и ще засилят собствената си отбрана, обясниха от Белия дом.

  Българският президент Росен Плевнелиев също е на работно посещение в Р. Полша по повод отбелязването на 25-годишнината от демократичните промени в Централна и Източна Европа. Посещението е двудневно и ще се състои днес и утре. Това съобщиха от прессекратариата на държавния глава.

  В тържествената церемония във Варшава ще участват президентът на САЩ Барак Обама, държавните глави на ФРГ и на Република Австрия Йоахим Гаук и Хайнц Фишер, както и президентите на страните от Централна и Източна Европа. Очаква се на честването да присъства и избраният за президент на Украйна Петро Порошенко. Домакин на събитието ще бъде президентът на Република Полша Бронислав Коморовски.

  В рамките на форума ще бъде проведена работна среща на всички президенти, на която ще бъдат обсъдени въпросите, свързани с кризата в Украйна, енергийната и европейската сигурност.

  На 3 юни във Варшава българският държавен глава ще присъства на връчването на първата награда „Солидарност“, която е присъдена на лидера на кримските татари Мустафа Джемилев.

  Утре Плевнелиев ще участва в тържествената церемония, с която ще бъде отбелязана 25-та годишнината от политическите промени в Полша и в държавите от Централна и Източна Европа.

  Източник: в. „Сега“

• Костадинка – бялата лястовица на последната БГ надежда

  Димо Райков, e-vestnik.bg

  .

  

  Една обикновена чистачка, работничка от най-ниското съсловие на гръцкото общество, днес е… евродепутат!?

  Внимание – земята как не се е срутила!
  И то българка. И то емигрантка.

  Костадинка е историк по образование, тръгнала преди години за съседната ни страна заради сина си. Имал тежко заболяване, у нас искали огромна сума, тя се принудила да търси спасение за детето си в Гърция… И ето – днес Костадинка е … евродепутат.

  Я ми кажете дали тази жена днес щеше да бъде такава, ако бе останала в България?

  Я си представете как емигрантка у нас, работеща като чистачка, щеше да стане евродепутатка от името на България? Кой щеше да й позволи дори само да се кандидатира?

  Костадинка казва:
  – Да, гръцкото общество има културата, има обичта, има интереса да помага на ближния, то осъзнава колко е важно всички да бъдем добре, то знае, че нещо, което се случва на някого, утре може да се случи на другия, и това не трябва да се случва…

  Жестоки, казани с огромна мъка думи… От една българка за една чужда страна, в която е отишла да …робува… И това чуждо общество я е припознало, и не само – то я предлага и избира за евродепутат…

  Атакуваната с киселина през 2008 г. българска днес е символ на борбата за по-добър живот на работещите в цяла Гърция.

  А у нас…

  У нас – справка, картината в Бобов дол… Където майки с дечица чакат от два часа през нощта да си купят парче салам…
  Всъщност накъде е тръгнала, накъде върви вече толкова години България?

  България на Бойко, на Станишев, на Радан, на Бареков, на Първанов, на… цяла дружина „яки” борци за демокрация…

  Всъщност колко струват всичките тези „борци” пред крехката, почти ослепяла от киселината Костадинка…

  Да, ако и сега, след този пример на българката в Гърция ние, българите, не си отворим очите, значи наистина сме дефектно семе. Наистина…

  А спомняте ли си какво ни говореха преди година-две нашите политици – внимавайте да не станем като Гърция, внимавайте, че тогава ще стане страшно…
  Ех, дай Боже, наистина да станем като Гърция…

  Поздрави, Костадинке, ти си нашата последна бяла лястовица – надежда, че българското ни име ще пребъде, дори и в друга страна…

  П.П. Един от първите отзиви на този мой текст бе съобщението на бг-емигрантка, също в Гърция, също чистачка, която направо започна да ми се кара защо съм бил толкова възторгнат – „Не знаете ли, г-н Райков, каква е тази, тя е комунистка, тя е такава-онакава… Разлюлях се – то бива, бива, ама… Да стигне дотам една българка, една майка, това значи, че завистта и омразата българска вече са неизкореними. За каква надежда тогава да говорим?

  И все пак – здраве и кураж, Костадинке! Ти, а и гръцкият народ показахте на нашите “славни патриоти” какво значи да бъдеш солидарен, да обичаш Свободата и Достойнството! Повече дори и от себе си. Ти нарани жестоко статуквото в България! Ти показа на изтрещелия вече и обезумял от опростачването бг-народ, че ако не се вземе в ръце, нищо добро не го чака.

  Ти, Костадинке, си наистина последната бг-лястовица на изтерзаната ни надежда…

  За мен – а и, надявам се, за все още останалите българи с усещане за чувствителност и въображение – ти си истинският български евродепутат, ти си нашият истински представител в Европарламента!

  Прегръщам те! И дано Бог да те пази!

   

• За майката и брата на Левски

  Марин Караиванов, в. „Свободна мисъл“*

  .

  Една година се изтърколи в необозримата, безмерна бездна на всевечното, всеядно време, откакто български власти управляваха в Карлово, а на карловчани вече се чинеше,че петвековното турско иго е отдавнашен омразно-злъчен спомен, запокитен нейде в невъзвратимото минало, макар и развалините от опожарените къщи, от изпепелената, срутена сграда на мъжкото класно училище и напълно разсипаните, опустошени черковни храмове “Свети Никола” и “Света Богородица” скръбно-издайнически да сочеха печалните сетнини от яростта на турския аскер и башибозук. Само градената през 1485 г. Куршум джамия от османския феодал Карлъ Али бей, основател на Карловската касаба, приела неговото име, стърчеше някак почти издайнически непокътнатата сред траурно чернеещите се руини.

  Свиреп декемврийски мраз вледеняваше сгърчилата се зиморничаво между планинските ридове котловина и над зъзнещото селище, прислонено до южното подножие на Калоферския балкан. Към смръзналото безветрие висеше неподвижно като зла поличба пепеляво-сивата, рехава пелена на пушека,бълван непрестанно от огнедишащите оджаци.

  Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка в горната махала изскочи забрадена с черна шамия възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал под вековен бряст в края на калдъръмения сокак. Щом стигна до кладенеца, жената спря за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе, сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот. Но отгоре неистово, равнодушно и с лиха безотрадност се разстилаше безкрайната пустиня на непрогледно тъмнеещите от безмълвно прииждащата нощ облаци, и никакъв, дори най-невзрачен звезден зрак не мъждукаше в мрака. И все пак в нейното измъчено лице, изгризано от ненаситната гмеж на кахърите съзнание мълниеносно се завъртя страдалческият калейдоскоп на дните и нощите, през които премина собственото й житие-битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайтанджията Иван Кунчев, разорил се поради охтичаво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочестата сиромашия при изучаването на петте деца; несретните вдовишки слугински години и неутешимата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чийто свършек на дните им ги застигна като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдаръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия!

  Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия – невръстните отрочета на прословутия Берлински конгрес. В ледени буци бяха се превърнали сърцата на карловчани – никой към никого капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах, се сдушиха с новопръкналите се богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края.

  Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим, стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор, и празните стомаси на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците й взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната,прихлупена одая, където край отдавна изстиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, да измине докрай мъчителния път към своята Голгота. Ръцете на този окаяник, смирено протегнати сега за милостиня пред дюкяните в Карловската чаршия, навремето държаха сабя и пушка в христоботевата чета и в дружините на българските опълченци. През буреносните, размирни хъшовски години във Влашко тия същите ръце държаха ками и пищови, разнасяха из кръчми и кафенета бунтарските вестници “Свобода” и “Независимост”. Ала ето, че в освободените от турско робство български земи тия святи ръце не ставаха за нищо друго, освен за несретна просия. Бившият хъш и национал-революционер се завърна в родното Карлово туберкулозно болнав, със силно увредено зрение и без един крак. Карловските стари и новоизлюпени чорбаджии го държаха под око с неприкрита неприязън, и тъй като у тях беше и ножът, и сиренето, той остана без никакво препитание, принуждавайки се да изкарва прехраната си, подлагайки ръка за милостиня от минувачите по улиците… Уви!Трябваше да изпие, капка по капка, отровно-горчивата чаша на злощастната си орис, която не бе благосклонна към него и другите му двама братя, изгорели в пламъците на българската национално-освободителна борба…

  …И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мълчаливо да преглъща нещастията, оскърбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбеснели се вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба, и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в несвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.

  На другия ден, след обед,трупът бе изваден от герана и погребан надве-натри, без църковни обреди, в дерето, рахитично хлътнало встрани от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни, преди хрисимо и овчедушно да сдадат Богу дух. Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата, и неколцина одрипавели комшии от горната махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал,се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския студ глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
  Подир ден-два той пак просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески,задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово.Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева, и неговият брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес никой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. Но както Васил Иванов Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева, и Петър Кунчев вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет, и докато я има България, са обречени на безсмъртие!

  Да си призная, изпитах дълбока покруса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски. Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски краевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски, и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история. Единият – проф. Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ “Климент Охридски”, член на президиума на БАН, член кореспондент и зам.- председател на БАН и коскоджа-мити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска усмивчица. А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет на СУ “Климент Охридски”, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН и лауреат на Хердеровата награда по история– припряно смутолеви:

  “Туй е напълно хазартна, непоносимолаическа трактовка, и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално да акцентираме върху подобни интерпретации и да се ровичкаме в тях, търсейки на всяка цена скандални пикантерии!”

  Наистина – какво бетер странно, суперинтелектуално, свръхпикантерийно професорско умозаключение! Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевидно-категорична! Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва
  в бедствено материално положение.

  Въпреки неизброимите несгоди, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест.

  Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младия мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие през 1870 г.

  Най-малкият брат в семейството – Петър – също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския Балкан, попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия.Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран е за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Санстефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – управляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва.Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и бързо забогатяване. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение.

  Стигналият до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. Именно този кладенец се превръща в национален позор за нас, българите! През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!

  Такава е, уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски. И ако сме човеци, нека я знаем и помним до края на дните си, защото скотските, бездушностръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищна сила бушуваха и бушуват и в днешна България, и бездънният кладенец на националния ни позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо, и в него не се отразява звездното небе на българските добродетели, тъй както мракът там е непроницаемо-безкраен.

   

  Бездънният кладенец на позора –
  съдбата на най-близките роднини на Васил Левски – гузно премълчаваният позор на „нова България”

  –––––––––––––––––-

  *февруари 2006 г.

   

• Избори през есента и широка коалиция, или удар в стената

  Илиан Василев,  Idvassilev.blogspot.com

  .

  Не съм изненадан от резултатите от вота на недоверие. Дори не смятам, че си струва да се коментират.

  Миналата година прогнозирах, че въпреки, че ценя хората в това правителство и вероятно много от тях имат достатъчен капацитет да свършат добра работа, те нямат оперативния простор и политическата подкрепа, за да проведат реформи. Година по-късно нищо не се е променило и нищо значимо не е свършено като реформаторско действие.

  Шансовете година по-късно при още по-ниско и на практика отсъстващо обществено доверие това или избрано от този Парламент правителство да може да стори нещо значимо клонят към нулата.

  Това, което ме тревожи е, че изглежда никой не забелязва, че се намираме в някакъв брежневски тип застой и управленско самодоволство, в който освен политическа целесъобразност няма място за нищо, никакво логично и за разумно съждение. Задава се огромно цунами, което може да помете години на саможертви и усилия на българския народ и на редица правителства, за да се укрепят държавата след краха от 1997 година. Държим се като на пътници на „Титаник“ – поръчваме шампанско и хайвер, и говорим за нуждата от „допълнителни“ анализи.

  Затова направо:

  1. Това правителство и Парламент няма да паднат сами нито сега, нито по-късно през тази година – корпоративният контрол върху тях е прекалено силен, за да позволи разпадането на Парламента без нов договор, който да му гарантира интересите на задкулисието. Политиката вече не е нищо друго, освен бизнес проект. Проблемът на този корпоративен интерес е, че той паразитира върху държавния бюджет и способността да контролира финансови потоци от държавните дружества или чрез държавата. А те вече не са в състояние да генерират устойчиви постъпления. Нали не се заблуждаваме, че някой иска да укрепи държавните дружества в енергетика за алтруистичната цел да спечелят потребителите, а не за да продължават да ги източват?

  2. Без стартирал „Южен поток“, същият този корпоративен интерес не може да компенсира загубата на приходи и постъпления, и от вътрешни източници да премине към външни такива – вагоните с пари, които се чакат от изток. Тези близо 2 милиарда евро корупционна възглавница в проекта „Южен поток“ са основния детерминант в политическия процес у нас – те определиха свалянето на правителството на Бойко Борисов. Те определят и необходимостта от задържането на всяка цена на власт на това правителство. Очаквайте навлизането на руски корпоративни спонсори в българския футбол, за да гарантират нови лостове за обществено въздействие. Не случайно т. нар. „собственици“ на клубове са сред най-активните лобисти на „Южен поток“ и на интересите на Газпром.

  3. Европейската Комисия, колкото и да се опитва да контролира процеса, не може да наложи подмяна на правителство в нито една страна членка, особено ако няма достатъчно устойчиви и силни вътрешни процеси. Формално тя не може да спре „Южен поток“, освен ако не приложи радикални мерки като разшири сферата на санкциите до степен, която да направи невъзможна реализацията на проекта „Южен поток“… Тактиката на това правителство и на Газпром е да поставят Комисията пред свършен факт, да печелят време, да създават впечатление, че всичко е съгласувано и в реда на нещата. За Тимченко и за избраните български изпълнители на проекта няма никакво значение каква е неговата икономика или дали има възвращаемост на средствата, щом Кремъл плаща. Главното е да си получат парите, съответно да ги преразпределят към стоящите зад тях политически и бизнес олигарси в България и Русия.

  4. Вървим с бодра стъпка към неконтролиран срив – единствената причина това да не е видно с просто око е, че няма единен консолидиран финансов баланс на активите на държавата, в това число и в енергийните дружества. Само те могат да хванат декапитализацията и срива в стойността на публичните активи, и особено на активите в енергетиката. Сривът в енергетика ще дръпне надолу и свързаните активи в икономиката, в банките и финансите.

  5. Това е тиха ерозия на валутния борд отвътре, която също трудно се регистрира, ако гледаме чисто финансовите баланси на борда. Но ерозията му върви по линия на тоталната декапитализация в икономиката, отлива на чуждестранни инвестиции, затруднения в изпълнение на приходната част в бюджета, устойчиви нива на безработицата, свиването на износа и неизбежния срив в търговския и особено в платежния баланс, и най-вече гледайте състоянието на банките. Вижте бягството на човешки капитал и квалификация през граница, тоталното оголване откъм кадри на критични сектори като здравеопазването, образованието, индустрията. Обърнете внимание на влошената прогноза за продажби и приходи, която срива оценката на активите в енергетиката и икономиката като цяло.

  Защото валутния борд не отразява само  макроравнището на финансовата политика, но е и огледално отражение на състоянието на икономиката. Няма как да има устойчив валутен борд върху деградираща икономическа структура – поне не в средносрочен план. България не е Гърция, за да ни се притекат на помощ. Не е достатъчно само валутните резерви да покриват паричното обръщение, особено ако то не расте с динамични темпове – защото е важно и на какво равнище се реализира това съответствие.. БНБ може и да не отпуска кредити на правителството, но то само си емитира дълг колкото и както иска, за да покрие всякакви свои дефицити и предишни дългове. Нещо като Понзи схема, вземаме нови дългове, за да покрием стари, плюс малко отгоре за да покрие текущи нужди, следващия път малко повече и така необратимо нагоре. Напомням на ентусиазираните, че може публичният ни външен дълг да не е висок, но съвкупно с частния външен дълг България се намира в червената зона и предверието на „ада“. Стойността на публичните активи, особено в енергетиката се срива – само в БЕХ сривът в капитализацията е най-малкото няколко милиарда лева и единствената причина това да не се забелязва е, че дружествата не са публично листване и информацията за състоянието му е затворена между принципала и корпорациите. Масажират се счетоводни баланси и най-вече се отлага или манипулира бизнес оценката на активи, въз основа на реалните перспективи за бъдещи приходи на съответните дружества. А тя е – свити и несигурни приходи при нарастваща междуфирмена задлъжнялост и изчезване на ликвидността от системата. При неизбежната либерализация нашите енергийни дружества просто ще потънат и ги чака приватизация за лев. В добрия случай.

  Има два варианта за изход от кризата – първият, който на този етап е по-вероятен – е сценарият „удар в стената“ – срив в енергетиката и здравеопазването, който ще повлече и другите сфери. С тази политика в енергетиката няма никакъв шанс да се избегнат тежки и скъпи арбитражи, които с голяма доза вероятност ще натоварят бюджета при бъдещи правителства със стотици милиони евра плащания. Политическите сили не могат да се разберат  за управляем изход от кризата, системата се разпада и започваме отново от нулата. Както през 1997 година.

  Другият е контролиран и солидарен изход, т.е. управляем  процес, в който се терапират крайните и екстремни прояви на кризата. Но политиците трябва да проявят минимален инстинкт за самосъхранение, защото при първия вариант „колапс“ мнозина от тях ще останат за дълго или окончателно на резервната скамейка на историята. Следователно трябват нови избори и нова по-широка обществена легитимност, дори нетрадиционни коалиции, и най-вече управленци с капацитет и обществено доверие. Тъй като това правителство и този Парламент сами няма да си отидат – единственият вариант за случване на този сценарий е сваляне на правителството чрез уличен натиск и парламентарни избори през есента. Така че изборът си остава пак наш – оставаме у дома, или излизаме на улицата.

• Ромският етнос – опитите на БКП за “адаптация”, “асимилация” или „интеграция“

  Политика на Българската комунистическа партия спрямо ромския етнос

  .

  Явор Генов,  Вanitza.net

  Ромите в България са много разнообразна и вътрешно разпокъсана общност. Тя се състои от над двадесет групи и подгрупи, обособени според начина им на самоопределяне. На практика ромите са общност за “другите”. За българите те са една голяма трудноразличима маса. Но на практика самите роми не се възприемат като една голяма общност, а се делят на различни групи –

  кардарашите, ловари, калайджии, бургуджии, турски цигани, лингурари и др. Делят се според занаяти, на родов принцип или според религията си, но едно е сигурно – единството не им е присъщо.[1]

  Проблемът с интеграцията на това малцинство е един от най-важните и належащи в обществото ни днес. За да си изградим по-пълна картина, нека проследим опитите на БКП за “адаптация”, “асимилация” или „интеграция“ (ще преценим кое е най-точно) в периода от 1944 до 1989 г.
  

  

  1944-1956 г. (Априлски пленум)
  

  .

  След 9-ти септември правителството на Отечествения Фронт (ОФ) се заема да подпомогне издигането на ромския етнос в обществото.  Това малцинство в България тогава е най-изостаналото в развитието си спрямо останалите етноси в България (нивото на неграмотност сред циганите след Втората световна война е 81%).

  В годините след войната правителството полага усилия за “провеждане на социалистическо национално изграждане на ромското население и самоопределянето му като такова”. Това е и времето, в което то се ползва с най-много права и свободи. На практика ромското малцинство в този период получава следното:

  – пролетта на 1946 г. в София е създадена „Единна общокултурнопросветна организация на циганските малцинства“;
  – започва издаване на вестник на цигански език „Романо еси“;
  – Шакир Пашов е избран за народен представител – първият ром в парламента;
  – през 1947 г. е създаден ромски театър (просъществува само няколко години);
  – на 2 май 1948 г.  е проведена Национална конференция на ромите в България, с която се декларира предаността към Българската Комунистическа Партия (БКП) и ОФ [2]

  Според Анастасия Пашова: “Задачата пред партията не е за ‘културното издигане’, а ‘за скрито асимилиране’ и дистанцирането на циганското малцинство от турците”. Изградените локални организации по места са включени като секции към структурите на ОФ, т.е. инициативност от страна на ромския етнос липсва и това са поредните партийни организации.

  В края на 40-те и началото на 50-те години на 20-и век под диктовката на Москва политиката спрямо ромите рязко се променя. Шакир Пашов е репресиран – отнето му е депутатското място, а по-късно е заточен в Белене. Ромският вестник и театъра са затворени. През 1950-1951г. е напревен опит за изселване на турското малцинство в Турция, като с него правителството опитва да изсели и колкото може турчеещи се роми, но Турция затваря границата си, а изселените по непотвърдени данни не надвишават 5000 души.       

  .

  1956 – 1980 г.  

  .    

  От този момент започват сериозните мерки на БКП за ‘адаптация’ или както казва Анастасия Пашова ‘асимилация’ на ромския етнос. Постановление номер 1216  на Министерски съвет от 17 октомври 1957г. („За решаване  въпроса с циганското малцинство в България). Или най-общо казано се забранява чергарстовото (скитничеството), което е характерно за по-голямата част от ромското малцинство, тъй като до този момент то все още е полуномадско.

  Предполага се, че това е програма за въдворяване по местоживеене и месторабота. “Задължават се изпълнителните комитети на окръжните, околийските, градските и селските народни съвети, в чийто райони живеят цигани да издирят онези от тях, които не се занимават с общественополезен труд… и да вземат мерки за настаняването им на работа в държавните и други обществени предприятия, в селските и горски стопанства и други” (текст от постановлението).[3]

  Според Анастасия Пашова тези мерки имат дискриминационен характер спрямо ромския етнос. Те нарушават начина им на живот и нанасят удар върху етнокултурната им специфика и целят психическа, културна и социална асимилация. Но този закон не важи само за ромите. Скитничеството е забранено за всички граждани на Народна Република България.

  .

  За заселването 

  .

  С постановление от 17 декември 1958 г. аграрното министерство се задължава да провери кои ТКЗС-та в страната имат недостиг на работна сила и да осигури работа до края на 1960 г. на не по-малко от 1000 ромски семейства. Отпускат се средства за построяване на ‘евтини и хигиенични’ домове и разрастване на предприятия с цел настаняване и работни места за ромския етнос.

  Що се отнася до политиката на заселване, общините се заемат с подобряване инфраструктурата и хигиената на ромските квартали и спазване на хигиенните условия при строежа на нови блокове за заселване. Друга грижа на местните ръководства е разселването на ромите. Една от основните идеи на постановлението е  да се избягва концентрацията на големи ромски групи в квартали, т.е. ромските семейства се разселват сред българите с цел да се повиши нивото на ‘бит и култура’ при взаимодействие със съседите. Така например в блоковете се настаняват по едно-две ромски семейства във вход. Също така постановлението гласи, че не трябва да се допуска заселване на роми в места с преобладаващо турско население (допълнение за турчеещи се роми и опасенията на БКП към турското малцинство).

  Заселването на ромите не минава без проблеми. Новопостроените блокове и къщи се намират в крайните квартали на населените места. Постепенно в блоковете започват да се настаняват повече от 1-2 ромски семейства, а къщите започват да се надстрояват и разширяват. Често се стига до конфликти между българското и ромското население. В следствие на това българското население постоянно започва да се изселва от тези квартали. Властите скоро спират да съблюдават условията и реда в тези поселища. Канализацията, снабдяването с питейна вода и извозването на боклука се занемаряват, а строителството на нови пътища спира. С течение на времето целият замисъл се проваля и тези населени места се превръщат в гета.

  Едва през 1978г. ръководството на партията реагира с решение номер 1360 на Централен Комитет (ЦК) на БКП “За по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното по-активно привличане в строителството на развитото социалистическо общество”. То предвижда в следващите десет години да бъдат ликвидирани всички обособени ромски квартали. Но в крайна сметка от 547 квартала са премахната едва 36 ( заключение за провала на политиката на заселване)[4].

  .

  За образованието 

  .

  С постановление номер 258 от декември 1958 г. е наредено на Министерството на народната просвета и упълномощените местни органи на властта да осигурят “целокупното приемане на децата в училищна възраст от цигански произход в български училища”. В училищата в ромските квартали се обособяват стаи, в които под учителски надзор децата от ромски произход подготвят домашните си. Предвижда се и строителство на детски градини в същите тези квартали. А от 1958 г. българският е утвърден като първи език за преподаване във всички училища, дори и в турските.

  От средата на 60-те години на 20-и век започва създаването на  Основни училища със засилено трудово обучение (ОУЗТО). Тази идея е приложена в Столипиново (Пловдив) като експеримент. В този тип училище е добавен предметът трудово обучение. Той има за цел да научи децата на по-висок трудов морал и да им даде познания в различните професии. Процентът на отсъствия, който по това време е около 70% в този тип училище пада до 20% и експериментът е оценен като успешен. Започва изграждане на подобни училища в цялата страна.

  Данни за ОУЗТО имаме едва от 1990 г., като тогава в страната има 31 училища от този тип с 18 000 ученици и 1400 учители. Проблемът на това учебно завдение е парадокс, който допуска БКП. Обикновено този тип училище се завършва на 13-14 години, а законът не позволява на лица под 16 години да извършват трудова дейност. Така подготвящите се в ОУЗТО излизат подготвени, но нямат право да упражняват професия. Това води до спад в интереса към този тип училище.

  Заедно с училищата правителството на Народна Република България инициира и създаването на интернати за деца и юноши. Твърди се, че основен инициатор на тази дейност е Тодор Живков, като началото е поставено през 1961 г. Смята се, че когато ромските деца бъдат отделени от семействата си и кварталната среда и поставени в добра среда, за броени месеци те ще се променят. И така да се създаде здрава основа за превръщането им в “пълноценни граждани и убедени строители на социализма и комунизма”. През 1967 г. броят на настанените деца и юноши от ромски произход е около 9000 (отявлена асимилация или адаптация?).

  В крайна сметка нивото на неграмотност на ромите в периода 1946- 1992 г. спада от 81% до 11%. Но това далеч не означава, че ромския етнос развива висока грамотност, едва 0.6% имат полувисше или висше образование. С това се изчерпва положителното в образователната политика на БКП спрямо ромите, тъй като  в годините след 1992 г. до днес неграмотността се повишава главоломно. За 46 години програмата за образование на ромския етнос не успява да развие уважение и необходимост от образование.

  .

  За смяната на имената

  .

  Смяната на турско-арабските имена на ромите започва с решение на Политбюро от 1962 г. като процедурата е максимално улеснена (смяната става само с молба). Тази инициатива е започната с цел да се засили отделянето на ромския етнос от турския, т.е. БКП се опитва да приобщи ромите към българското мнозинство, за да бъде избегнато разрастване на турското малцинство. Също така ромите се записват в регистрите като българи. Новородените също се записват като българи независимо дали родителите са българи. Според доклад на Георги Атанасов от януари 1985г. броят на ромите променили имената си към този момент е 250 хиляди.

  Особено впечатление прави фактът, че смяната на имената на ромите минава без особена съпротива, за разлика от смяната на имената на турците и помаците. Според някои изследователи често ромите имат по 2 имена. Едно за пред властите и едно, което използват в общността си. А извод за отношението на ромите към тази кампания можем да видим от следният виц:

  Един циганин стои на пътя и налага своето магаре с тояга крещейки: “Стани кон! Стани кон!”. В това време един полицай минал покрай него и му казал: “Как може да си толкова глупав и да мислиш, че може да превърнеш магаре в кон?” Циганинът отвърнал: “Е, щом като може да превърнеш циганин в българин, значи със сигурност може и от магаре да направиш кон.”[5]

  .

  1980-1989 г.

  .

  В този период БКП буквално вдига ръце от политиката си за интеграция на ромския етнос. Той е свързан  с пълно гетоизиране и изключване от обществения живот на ромите. Анастасия Шопова цитира следните цифри за дадения период: “В началото на 80-те години 68% от жилищата, в които живеят цигани нямат санитарен възел, а само 31% имат течаща вода, 67% – чешма на двора, 15% – обща чешма за целия квартал, а 83% – нямат водопровод за отпадните води”.

  Названието ‘циганин’ след 1980 г. изчезва от държавните текстове. През 1984 г. публичното изпълнение на циганска музика изцяло е забранено, а в някои градове започва строителство на масивни бетонни стени около гетата и ромските квартали. През втората половина на 80-те години се появяват табели по някои ж.п. гари, предупреждаващи пътниците да се пазят от джебчии, и по-точно – от цигани джебчии. В някои кафенета и ресторанти на ромите е отказван достъп.

  .

  ---

  [1] Анастасия  Пашова  – “Всички цигани  да се преобразят в българи” /Политики на тоталитарната власт към ромите в България /1944 -1989/  с. 2

  [2] Улрих Бюксеншютц –  Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) с. 24

  [3] Анастасия  Пашова  – “Всички цигани  да се преобразят в българи” /Политики на тоталитарната власт към ромите в България /1944 -1989/  с.9

  [4] Улрих Бюксеншютц –  Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) с.30-31

  [5] Улрих Бюксеншютц –  Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) с .32-34

  –––––––––––––––––-

  Библиография:

  1.Анастасия Пашова – „Всички цигани да се преобразят в българи“ /Политики на тоталитарната власт към ромите в България / 1944-1989 г./

  2.Улрих Бюксеншютц – Малцинствената политика в България. Политика на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989г.)

  3. Как живееха ромите у нас, когато бяха цигани – статия от сайта „Спомени от Народна Република България“ 12.04.2014 г. – http://www.socbg.com/2014/04/normal-0-21-microsoftinternetexplorer4.html

   

• The Great Deception in the American Church

  By Bert M. Farias*, Сharismanews.com

  
  What’s at the root of the deception in the American church?

  Consider these statistics of Christianity in America: Eighty-four percent of the inhabitants of this nation say they believe in the deity of Jesus Christ, according to Barna Group, and 45 percent claim to be born-again Christians. Other studies show it is closer to 33 percent.

  Either way, these numbers are high. Seventy-seven percent believe their chances of going to heaven are excellent. Thirty-three percent believe one day everyone will go to heaven. Yet America has the highest percentage of single-parent families in the industrialized world, the highest abortion rate, the highest rate of sexually transmitted diseases, the highest rate of teenage birth by far, the highest rate of teenage drug use and the largest prison population per capita than any country in the world.

  Consider also the great moral decline of the last generation (50 to 60 years) and these telling statistics in America. The divorce rate has doubled, teen suicide has tripled, reported violent crime has quadrupled, the prison population has quintupled, the percentage of babies born out of wedlock has risen sixfold, couples living together out of wedlock have increased sevenfold, and gay marriage is now a legalized reality in a number of states, with many believing the end is not in sight.

  In this past generation, we have experienced an overwhelming increase in lawlessness, permissiveness and selfishness, even among Christians. Moral actions that were unthinkable a few decades ago are now commonplace—Christian leaders indulging in sexual sin and grossly immoral scandals, addicted to pornography and accompanied by an exploding divorce rate have greatly factored in the rapid decrease of morals in the American church. And as the church goes, so goes the world. In fact, the results of a survey among young American adults showed that the percentage who follow biblically based values for living has now dropped from 65 percent to a mere 4 percent since World War II.

  There has never been a society in the history of mankind whose moral values have deteriorated so dramatically, in such a short period of time, as those of Americans in the last 50 years. And so far it shows no sign of stopping. These statistics are eye-opening, and they serve to warn us that something is terribly wrong with our brand of Christianity. They reveal how poorly the church has communicated the true gospel to mainstream America, and thus the reason for so much deception in our culture.

  When the rich man died and went to Hades (Luke 16:19-31), he was surprised to find himself there. In the Jewish culture, they equated wealth with godliness, so this man thought God favored him. The common thought, especially among the Jews, was if you were blessed financially, then you were a good person and therefore favored by God and on your way to heaven. This also explains the disciples’ astonishment when Jesus told them how hard it is for the rich to enter the kingdom of heaven (Matt. 19:23-25).

  Similarly, there was a church in Laodicea (Rev 3:14-22) who, due to their wealth, thought they too had attained God’s favor. Jesus expressed great disapproval over their spiritual condition as well, which they were totally unaware of. They were deceived.

  Are you in touch with your true spiritual condition? Or are you allowing the pop culture around you to dictate your standards? Are you conforming to the world’s standards or to the Bible? Are you deceived? How can a nation of people among whom a large percentage claims to be born-again Christians experience the kind of degradation the above statistics reveal? Such deception is the state of America today, and the above statistics reveal the fruit of it.

  The problem has been that the real gospel has not been preached nor lived. Both the profession and the practice of many so-called Christians in this nation have not matched up. Our substandard message has produced substandard believers. Our departure from the preaching of the cross, repentance, holiness, and the real empowering grace of God has increased the level of deception in the church. How else can we explain the disparity of the above statistics in the church and the nation?

  But what is really at the root of this deception? This is what we need to carefully discern. In one word, it is humanism—the glorification of self. Humanism has crept into much of the modern-day church and is diluting the power of the real gospel.

  ––––––––––––––––––

  * Bert M. Farias, founder of Holy Fire Ministries, is the author of The Real Gospel and co-host of the New England Holy Ghost Forum. He is a missionary evangelist carrying a spirit of revival to the church and the nations. Follow him at Bert Farias on Facebook or @Bertfarias1 on Twitter.

   

• Зад политическата коректност се крие по-злобната версия на марксизма

  Владимир Буковски за т.нар. политическа коректност

  .

  

  Владимир Буковски е известен руски писател и дисидент. През 2009 г. той посети България по покана на Нов български университет и взе участие в дискусия за политическата коректност. Предложеният тук текст е откъс от неговото изказване на тази дискусия, публикувано в e-vestnik.bg. През 2007 г. Буковски беше издигнат за кандидат за президент на Русия от противници на Владимир Путин.

   –––––––––––––––––––––––

  .

  Събитията, на които отбелязваме 20-годишнина – крахът на Съветския съюз, разпадането по националности и републики – не ни изненадаха. Те се очакваха и Оруел правилно ги бе предвидил в романа си “1984 година”. Това, което се случи впоследствие обаче, бе неочаквано за мнозина. Вместо светът да осъзнае комунизма като страшен феномен в историята на човечеството на 20-и век, погубил стотици милиони по цял свят, станаха някакви нелогични неща.

  Сякаш след приключването на Втората световна война, след краха на нацизма, политическият спектър на света се измести наляво. Това е донякъде оправдано – фашизмът и нацизмът се отъждествяват с десни идеологии (напълно несправедливо впрочем, но това е друга тема). Но рухва комунизмът и сякаш политическите настроения трябва да се преместят надясно. Нищо подобно не се случи. През 1992, 1993, 1994 година на власт в цяла Европа започват да идват леви партии и политици. Тоест, имаме ново преместване наляво, което е абсолютно необяснимо.

  Надеждите от 1989 година – а те бяха много големи – не се оправдаха по никакъв начин. Промените бяха по-скоро козметични. Едни персонажи изчезнаха, но дойдоха други, произлезли от предишните комунистически величия. Властта пак беше обвързана с бившата комунистическа номенклатура, а разпадането на соц. държавите съвпадна с появата на нови утопични идеологии на Запад.

  Кога се появи политическата коректност? Като международно явление това се случи в началото на 90-те години. Като движение тя съществуваше и преди. Моята първа среща с това явление беше, докато работех в Станфордския университет през 1983-84 година. Прибирах се в лабораторията си, а отсреща по стълбите слизаха две момичета. Отворих вратата и я задържах да минат, както бих направил пред всеки – мъж, жена, стар или млад. Те ме погледнаха с презрение и ми казаха: „Мъжко шовинистично прасе“. Учудих се много и не разбрах за какво става въпрос. Влезнах в лабораторията, разказах на хората там, а те започнаха да се смеят: „Това са хора от близкия университет „Бъркли“ – ми казаха. Там се раждат всички ляворадикални идеи и движения. От „Бъркли“ тръгна философията на студентската революция от 60-те години. Сега има някакво ново движение на феминистките, които смятат, че ние, мъжете, ги потискаме, като се държим с тях като с жени“.

  После разбрах, че според концепцията на феминистките, жената е социална конструкция. Те са убедени, че ако всички мъже се държат с жените като с мъже, жените също няма да са жени, а мъже. Тоест, нашето поведение към тях ги прави жени. И колкото и да е странно, в този водещ университет на САЩ в края на 20-и век беше извършен следният експеримент (не знам кой им е позволил): взимали бебета от нулева възраст и ги отглеждали и възпитавали по еднакъв начин, независимо от пола им. Същата храна, игри, дрехи. Този опит, разбира се, не довел до позитивни резултати. На момченцата нищо не им паднало, а на момиченцата нищо не им пораснало. Както момчетата ги привличало оръжието, а момичетата – куклите, така си и останало.

  Но това не спря тези жени, а напротив – още повече ги увлече да си мислят, че нашето поведение към тях като към жени, този стереотип, ги прави такива, каквито са, а именно – жертви на всичко мъжко. Тази концепция, възникнала в недрата на университета в Бъркли, потресаващо бързо се разпространи по цял свят. Приятелите ми от Станфордската лаборатория можеха и да се смеят през 1984 година, но буквално след 10 години тази безумна концепция, която няма никакво основание, стана доминираща в цял свят. Във всички университети бяха открити отдели за джендър изследвания. Според мен междуполовите отношения съществуват от милиони години и нищо ново не се случва там, но тези псевдонауки се разплодиха ужасно много и започнаха да изследват нашите мъжки грехове – ние не гледаме както трябва жените, не се държим добре с тях и т.н.

  И нещата започнаха да наподобяват Оруел – не трябва да ги наричаме „мис“ и „мисис“, защото с това определяме съпружеския им статус. Появи се невероятното за английския език „miz“. Не трябвало да се казва „history” (история), защото това било „his story” (негова история). Новите езиковеди започнаха да се чудят как да нарекат жените, защото в думата „woman” (жена) се съдържа думата „man” (мъж). Измислиха някакви нови думи и ако не ги наричаш така, те обявяват за мъжка шовинистична свиня. Стигна се до абсурдното пренаписване на Библията, в която Бог е жена.

  Аз едно време съм лежал в затвора с много луди и съм свикнал с тяхната компания. Проблемът е, че американското общество поема всяка нова глупост и я прави едва ли не задължителна за всички. В Америка конкретно, но и в Европа не по-малко, населението е невероятно конформистко. Трябва да се възприема за нормално всичко, което някой ти натрапва. За да бъдеш успешен в работата си, задължително трябва да си конформист. Това е един американски шаблон, който започна да се разпространява по целия свят много бързо като задължителна парадигма. Дори влезе в законодателството.

  Феминистките движения заявиха, че мъжете са сексисти, че гледат на жените единствено като на сексуални обекти и следователно всичко, което може да има отношение към секса, трябва да бъде изключено от всекидневното общуване между мъже и жени. Флиртът беше наречен агресивно действие, насочено към угнетяване на жените. Затова сега в САЩ никой работодател не смее да разговаря насаме със своя служителка – задължително го прави в присъствието на поне един свидетел, в противен случай може да бъде съден за сексуален тормоз, да му пропадне кариерата и да му пострада имиджът в обществото.

  По същия модел започнаха да налагат исканията си и други малцинствени групи – хомосексуалисти, цветнокожи, сектанти и др. Появиха се закони за т.нар. hate speech – език на омразата. Нещо, което много ми напомня за член 70 от Наказателния кодекс на Съветския съюз, защото дефинициите са неустойчиви. Аз бях съден по този член. Езикът на омразата може да се прилага към всяка проява на признаване на расови разлики или сексуална ориентация. Вие нямате право да признаете съществуващ факт. Ако публично го обявявате, ставате виновен за извършване на престъпление.

  В Англия миналата година отмениха всички обществени прояви, свързани с Коледа, защото знамето на Великобритания съдържа кръста на Св. Георги (б.а. – червен кръст на бял фон) и това щяло да обиди мюсюлманите. Напомняло им за кръстоносните походи. Любопитното е, че самите мюсюлмани изобщо не изискват тези промени. Наблизо до моята къща има магазинче, в което продава мюсюлманин. Той беше изтипосал на витрината си знамето с кръста на Св. Георги, за да демонстрира, че няма нищо общо с това кретенско искане. „Аз нямам нищо против Коледа и флага с кръста на Св. Георги“, тръбеше той, но кой да го чуе…

  Нещата стигнаха до такава цензура, че според мен в наши дни не би могъл да живее и да твори Шекспир. Повечето му произведения няма да могат да се поставят. „Венецианският търговец“ е антисемитизъм. „Отело“ – тук става въпрос за расизъм. „Укротяване на опърничавата“ – това е сексизъм. Дори една учителка в Лондон отказа да заведе учениците си на „Ромео и Жулиета“, защото според нея това било отвратително хетеросексуално шоу.

  Започва да се налага масова цензура, подкрепена от наказателното законодателство. За шега с хомосексуалисти може да те вкарат в затвора. Във Франция налагат огромни глоби. Наскоро имаше случай – член на националната асамблея се пошегувал за хомосексуализма на неформална среща и го осъдиха на 20 000 евро глоба. При следващо провинение, предстои вкарване в затвора. Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите.

  Дали не става въпрос за хора, които натрапчиво карат целият свят да живее според техните идиотски идеи? Не – става въпрос за нещо много по-сложно. Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа. Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости. Маркузе е ревизионист-марскист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент. Според Маркузе цялата патология трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. „Едва тогава – пише Маркузе – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

  Тези активисти, които сега уж защитават правата на малцинствата – хомосексуалистите, феминистките и др. – изобщо не се грижат за своите малцинства. Също като Ленин, те ги използват като инструмент за натиск и контрол върху обществото. И разбира се, им причиняват много повече вреди и зло, отколкото на всички нас. В Америка жената на мой приятел преди 7 години основа движението „Жените на Америка срещу феминизма“. Започна с приятелки, а сега вече издават списание в тираж 2 милиона. Жените разбират, че феминизмът е срещу тях, той разрушава живота им, пречи им да изберат това, което им харесва, а не онова, което им натрапват разни активистки.

  Тоест, ние имаме работа със сериозна идеология, която, под формата на политическа коректност, се опитва да разруши нашето общество. Активистите не се грижат за малцинствата, не мислят за правата им. Колкото са по-зле малцинства, толкова по-добре ще бъдат лидерите им – по-активно ще ги защитават. Но тяхната задача е да унищожат нашето общество и това е по-злобната версия на Марксизма.

  Защо всичко това започна да изниква като от пробита бъчва с края на комунизма? Защо не се започна обратното движение? Много просто – за съжаление, не ни позволиха. Пред 1990-91 година аз бях в Русия и се опитвах да обясня на всички, че не трябва просто да приключим с комунизма – той сам ще свърши. Ние трябва да го осъдим.

  Необходим е Нюрнбергски процес в Москва, който да доразкрие всички причини и престъпления, да разобличи философските основи на това страшно явление, което е унищожило десетки милиони наши съотечественици и стотици милиони по цял свят. Бяхме длъжни пред историята да го направим. Но не можахме да убедим тогавашните руски власти. От една страна върхушката разбра какво ще загуби с подобен процес, но в по-голяма степен – против това беше Западът.

  Стотици телеграми бяха изпратени до Елцин от цял свят, в които се настояваше по никакъв начин да не прави такива процеси, да не отваря архивите, да не разкрива тези престъпления. Не само, защото целият свят беше обвързан с Москва (а това бе факт в много по-голяма степен, отколкото си мислехме), но и по идеологически причини. Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на изток ще доведе до криза на тази идея на запад, а ние не искаме това да се случва“. Затова през последните години от агонията на Съветския съюз Западът помагаше с всички сили империята да се задържи. Елцин получи 45 милиарда долара от Запад. Всички лидери го подкрепяха до 1991 година и ако си спомняте, той отиде в Киев да кандърдисва украинците да не се отделят от Русия. Това е пълен абсурд. Целият Запад спасяваше Съветския съюз.

  И затова, когато рухна, въпреки усилията им, а ние имахме възможност да съдим тази система и да отворим всички доказателства за престъпления, Западът се изправи на задни крака. Натиснаха Елцин и той не го направи. Какво можехме да кажем на съда? Много прости неща. Че цялата мечта на интелигенцията за свърхсправедливост и равенство неизбежно приключва с празни магазини, с дълги опашки и с лагери. Не е възможна никаква утопия. Тя винаги води до лагери, защото утопистите за нищо на света не признават своите поражения. Така трябваше да се направи. Както Нюрнбергският процес доведе до дискредитиране на идеите на расизма, на евгениката и т.н., по същия начин процесът в Москва трябваше да дискредитира колективизма, социализма и утопията на социалното инженерство.

  Натрапването на идеология на човека без неговото съгласие трябваше да бъде признато за престъпление. А това не стана. Затова сега ние плащаме и ще плащаме и в бъдеще. Стигнахме дотам, че в Америка избраха политически коректен президент, не защото има страхотен мозък или някакви невероятни идеи, а защото е негър.

  Застъпниците на политическата коректност наложиха цензура. Те не ни удостояват с диалог. Аз бих спорил с тях и бих ги сразил за минути. Но не ме допускат. Въпреки че съм пълноправен гражданин на Великобритания, аз не мога да напиша статия или да публикувам книга, нито да участвам в обществен дебат, посветен на тази тема, защото такива дебати изобщо няма. Вие няма да научите от телевизията оправдана или неоправдана е политическата коректност.

  Идеологията ни се натрапва. Аз нямам нищо против лудите, толерантен човек съм. Изкарал съм много години в лудница и единственото ми условие е да не ми се натрапват чужди идеи. Спомням си първия си спор със следовател от КГБ. Бях на 16 години. Той ме попита: „Защо така ни ненавиждате?“, а аз му отговорих: „Не ви ненавиждам. Аз не ви вярвам. Вие искате да изграждате комунизъм – добре, правете го. Но аз не искам. Мога ли да имам 2 квадратни метра, където да няма комунизъм?“

   

• Моника Станишева взела 23 301 000 лв. от обществени поръчки

  Тя е получавала най-много обществени поръчки по времето на кабинета Станишев

  .

  Материал на Factor.bg

  

  Моника Станишева е натрупала от обществени поръчки за 7 години общо 23 301 000 лв. Това показват финансовите отчета на фирмата й „Актив Груп“ с ЕИК 121891779. Скандалната информация Faktor.bg получи от свои източници, запознати със случая в детайли.

  В най-печелившите си години Моника е получавала обществените поръчки от мъжа си Сергей Станишев в качеството му на премиер. Това е тотален конфликт на интереси, който трябва да бъде разгледан от съответните органи, категорични са източниците ни. Ето и печалбите на Моника Станишева през съответните 7 години:

  2006 – 2 821 000 лв.
  2007 – 6 039 000 лв.
  2008 – 3 991 000 лв.
  2009 – 4 620 000 лв.
  2010 – 2 176 000 лв.
  2011 – 2 141 000 лв.
  2012 – 1 513 000 лв.

  Faktor.bg публикува стенограма от заседание на Министерски съвет, при което Сергей Станишев открито лобира в полза на Моника Станишева за аферата Хохенгер.

  .
  

  

  

  

  

  

  

• Стъклото на Willis Tower в Чикаго не издържа под краката на посетителите

  Култовият стъклен под на 103-ия етаж в небостъргача Willis Tower (бившият Сиърс тауър) в Чикаго се пропука.

  

  Туристическата атракция, наречена Ръбът (The Ledge), е с прозрачен под и стени и е проектирана така, че да създава у хората чувството, че се носят във въздуха. Платформите й са направени от стъкло с дебелина 15 сантиметра и стърчат от площадката за наблюдение на 1,353 фута височина, което прави почти 400 метра.

  Атракцията, на която се снимат хиляди души годишно, включително и много българи, в сряда подплаши до смърт семейство, дошло на посещение в Чикаго.

  Застанали на стъкления под, за да се снимат за спомен, хората чули пропукване и в следващия момент под краката им подът се нацепил на малки парчета (вж. снимките по-долу). Изумителният инцидент накарал персонала моментално да евакуира посетителите.

  

  По-късно говорител на Willis Tower обяви, че всъщност се е напукало защитното покритие най-отгоре, част от три слоя стъкло с над 10 сантиметра дебелина, което трябва да издържа без проблем поне 5 тона. /Chronicle.bg/

   

• Стефан Манов: Мрачните прогнози за провал на евроизборите в чужбина не се сбъднаха

  Общо 25 360 българи зад граница са гласували на приключилите в неделя европейски избори.

  След промените в изборното законодателство, българите зад граница упражниха правото си на вот в 167 избирателни секции в 35 държави при едва 55 секции на вота през 2009 г. Вероятно и това е едно от обясненията, че преди пет години за европейски депутати гласуваха два пъти по-малко наши сънародници.

  Изборите и изводите от тях коментира вчера по Българското национално радио Стефан Манов, представител на Временните обществени съвети на българите в чужбина.
  

  Манов казва, че мрачните прогнози, включително и на членове на ЦИК, относно гласуването на българските граждани в чужбина за тези избори, не са се сбъднали. „Този път изборите в чужбина се проведоха по изцяло нови правила. Беше дадена и една дадена широка възможност на българските организации по места да участват в подготовката на изборите. Въобще не можем да говорим за някакъв провал на изборите в чужбина, напротив – всички мрачни прогнози, включително и на отговорни членове на Централната избирателна комисия, не се сбъднаха и аз съм доволен от тази висока избирателна активност.“ – казва той.

  Запис на целия коментар на Стефан Манов по БНР може да се чуе тук.

   

• Съдът в Страсбург разреши записите със скрита камера. Снимайте!

  Уличаващите кадри не са нарушение на личния живот на заснетия и могат да се използват като доказателства, постановиха магистратите в Страсбург. Но не ги разпространявайте публично.

  Записите на човек на обществено място без негово знание могат да се използват като доказателства по съдебни дела, постанови Европейският съд по човешките права (ЕСПЧ) в Страсбург, пише в. „Сега“.

  Според ЕСПЧ използването на подобни кадри не е незаконно и не нарушава правото на личен живот на заснетите лица. Обосновката на съда е, че предназначението на записите е да служат като доказателства, а не да бъдат разпространявани публично.

  Решението бе взето по делото на Хосе Луис де Ла Флор Кабрера – испански гражданин, който живее в Севиля. През 1997 г. лек автомобил блъска Кабрера, докато той кара колело. Испанецът повдига обвинение срещу шофьора на колата и застрахователната си компания, твърдейки, че страда от посттравматична невроза и е неспособен да управлява каквото и да е моторно превозно средство след инцидента. Застрахователната компания обаче наема частна детективска агенция, която заснема Кабрера, докато той кара мотоциклет. Съдът в Севиля приема доказателството за лъжливия иск на испанеца и отхвърля претенциите му. Кабрера обжалва решението с мотива, че заснемането му без негово съгласие е нарушение на правото му на личен живот и неприкосновеност. ЕСПЧ постановява обаче, че в случая правото на личен живот на испанеца не е нарушено, тъй като извършеното му заснемане не е систематично, а е извършено с цел да служи като доказателство пред съда за лъжливите му твърдения. Освен това заснетите кадри не са предназначени за публично разпространение, а архивирането им като доказателства по делото гарантира, че те няма да бъдат разпространени и занапред така, че да нарушат правото на Кабрера на неприкосновеност. /Novini.bg/

• Уникална българска сватба в Калифорния (снимки, видео)

   Евгени Веселинов,  Вulgarica.com

  Наша консулка ожени българи в Сан Диего – прецедент в историята на българската емиграция и дипломация, и най-вече в САЩ

  

  КАКВО СЕ СЛУЧИ – ОТ НАЧАЛО ДО КРАЙ – ОТ СЦЕНАТА НА АМФИТЕАТЪРА ДО СПЕЦИАЛНО ПРИГОТВЕНАТА БЪЛГАРСКА СВАТБЕНА ТЕНТА

  25 май 2014 г. Веселка Атанасова Василева и Росен Георгиев Начев сключиха уникален български граждански брак в Америка, след като Вера Шатилова, консул на Р. България в Лос Анджелис, успя да ги ожени по стара българска държавническа традиция в Сан Диего. Това е прецедент в историята на българската емиграция и дипломация, и най-вече в САЩ.

  Втората по важност в Ел Ей наша дипломатка, сложила лентата с цветовете на родния ни флаг, възпроизведе забравената в Америка Родна сватбена церемония, по време на организирания „Балкан Фест – Европейски корени“ в най-южния град на Калифорния. Тридневният празник бе дело на Фондация BCELA и социалната група „Махалата“, и бе само малка част от програмата, продължила от 24 до 26 май.  Именно сватбата бе кулминацията на уникалното и най-вече българско събитие.

  „Скъпи младоженци, уважаеми кумове и драги гости…“ – някои от вас са чули тези думи в „брачното“ в Общински и други съвети в България, нали? Именно с тези думи Шатилова застана пред младото семейство и техните кумове, официално наречени „свидетели“, Стефка Любенова и Красимир Туевски, и пред множеството ентусиазирани наши сънародници. По-рано преди сватбата на Феста, младите са изпълнили още един обичай – традиционното канене именно на кумовете.

  „Събрали сме се в този празничен ден, за да уважим желанието на Веселка и Росен да създадат семейство и да споделят с всички нас това толкова важно събитие в техния живот – денят, в който се вричат в любов и протягат ръце един към друг, за да извървят живота си заедно“, каза бившата говорителка на посолството ни в Москва, чийто глас вече ясно се чува и на другия край на Планетата и САЩ – в Калфорния.

  

  „Вие Росен …“,  „Вие Веселка, желаете ли да сключите граждански брак и да вземете за супруг/а…“, с тези добре познати ни заветни думи, се обърна „колежката“ Вера към младоженците. Русокосата консулка е активен участник, още от самото създаване, в организираната група за български народни танци „Хоротропци“ в „Града на Ангелите“, в която играят и младоженците.

  Последва питане и към кумовете, които да кажат дали „потвърждават желанието и решението“ на младоженците, за да може те да положат своите подписи.

  „Съгласно Закона и обичая“ консул Шатилова обяви гражданският брак за сключен, което предизвика виковете на нетърпеливите присъстващи – „Горчиво“. Ентусиазмът им бе спрян от водещата церемонията, защото според реда, това може да се случи само след като се сложат брачните халки. И това стана – кумата свърши работата и Росен грабна Веселка, и щастливо замръзнаха в целувка.

  ВИЖТЕ ГАЛЕРИЯ на Официалната част от Церемонията за сключване на граждански брак на Веси и Росен.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

   

  Всъщност, това бе предпоследният от ритуалите, изпълняващи народните обичаи. Последният бе чупенето на погачата, за да се види кой ще ръководи дома. На „финала“ на младоженците бяха връчени български знамена, а те раздадоха на всички присъстващи специално приготвени за случая малки шишенца (филджани) с ракия с мащерка, затворени с корк и панделка.

  .

  КАКВО СЕ СЛУЧИ – ОТ НАЧАЛО ДО КРАЙ – ОТ СЦЕНАТА НА АМФИТЕАТЪРА ДО СПЕЦИАЛНО ПРИГОТВЕНАТА БЪЛГАРСКА СВАТБЕНА ТЕНТА (+снимки, видео)

  Ще ви представим всичко, което се случи, според целия сценарий и режисура на събитието, в чийто оригинал имаше и подробни инструкции кой какво да прави. Материалите ни бяха любезно предоставени от организаторите на сватбата на БАЛКАН ФЕСТ ‘2014. Всички доброволно и всеки със задълженията си на своето място и в определения момент, подготвен от по-рано. Публикуваме само текста така, че да ви представим едновременно обичая и това което се случи. Или простичко казано

  КАК СЕ ПРАВИ БЪЛГАРСКА СВАТБА? 

  Участници в Сан Диего: Веси, Росен, Данаил, Мира, Ира, Вера, Марио, Мария, Велина, Диана Джонева, Стефка, Момчил, Нина, Ина, Владо, Вальо, Станислава, Надя, Марк, Лияна, Даниела, Краси, Петър (…и други, ако сме пропуснали някого – извинете!)

  Всичко започна с реч на „кмета“ на Махалата Калин Крумов в Амфитеатъра, където всички бяха в очакване. Бяха представени основните участници, младоженците и кумовете – вижте:

  Сватбените хлябове са два вида – сладка пита (меденик) и кумови краваи. Сладката пита е кръгъл хляб със скромна украса или без украса. След изпичането се намазва с мед и в нея се поставя сребърна или стара пара. Разпределя се между участниците в засевките и се разчупва, за да даде символния край на старото и началото на новото в живота на двамата младежи. Сватбените хлябове се месят от жена, чиито родители са живи. Кумовите краваи се оформят като кръгъл хляб с дупка по средата и богата пластична украса (змии, птици), която цели да предпази човека и неговия дом.

  Сватбеното знаме е бяло или червено, или пък бяло-червено. Дръжката му трябва да се отсече с един удар, за да е венчилото едно. Украсява се с цветя и зеленина, а на върха му се забожда червена или варакосана ябълка или друг плод. Знамето се дава на девера и той го закача в дома на младоженеца. Свалят знамето в неделя, когато сватовете тръгват за невестата.Близките на бъдещата булка правят кумовото дръвце. То трябва да е от плодно дърво или връх на бор, задължително с нечетен брой клони. Окичват го с цветя, зеленина, ябълка, червен конец. Украсеното дръвце се слага кумовите краваи и стои на масата до сватбата. Тогава се дава на кума срещу откуп и се оставя на сватбената трапеза в дома на младоженеца като символ на създаването на младото семейство.

  Преди да пратят момичето си в мъжовия му дом, близки и роднини гостуват в родната й къща, даряват я, разглеждат чеиза. Раздялата на девойката със семейството й е тъжна, песните са печални и протяжни.

  .

  Приготвяне на невестата

  

  25 май 2014 г. Момичетата се грижат за косата на булката Веселка Василева, според народният обичай на Сватбата й с Росен Начев.

  Непосредствено преди отвеждането на девойката в дома на момъка се извършват и редица обреди, свързани с нейните коси. Тя сяда върху ямурлук, поръсен с жито, орехи и други плодове, а нейните дружки разплитат косите й и ги сплитат отново в невестинска прическа. С тези действия се отбелязва преминаването на девойката в обществото на омъжените жени. Затова моментът на сплитането е особено вълнуващ, а песните на девойките допълват тъжните чувства с нов изблик на тъга и размисли за очаквания тежък живот в новия дом, където невестата няма да намери цветя и венци, хора и веселби. Противопоставя се волната безгрижна младост на тежкото положение на невестата в патриархалното семейство. Подчертава се не само моралната подчиненост на невестата като по-млад член на семейството, но и нейната социална зависимост.

  

  

  

   

  .

  Приготвяне на момъка

  

  25 май 2014 г. Бръсненето на младоженеца Росен Начев.

  Сходен означителен обред е и бръсненето на младоженеца. Той сяда на дръвника или под плодно дърво и деверът, та дори и да няма брада. За космите от брадата му се полагат особени грижи. Една от девойките държи кърпа и ги събира старателно, след което ги хвърлят в хамбара с житото или върху розов храст. Бръсненето на младоженеца става в атмосфера на противоположни на сплитането на девойката чувства. Всички в рода се радват, че е дошло време момъкът да доведе невеста – отмяна на свекървата от тежката работа на полето и в къщи. Затова и песните звучат жизнерадостно и оптимистично. Като тръгнат да взимат невестата, момковите роднини не минават по пътя, по който ще се върнат после, за да не овдовее и да не се върне при родителите си булката.

  

  

  .

  3. Взимане на невестата от дома й

  

  25 май 2014 г. Младоженецът Росен Начев трябва да плати откуп за невестата Веселка Василева.

  Най-драматичният етап от сватбата започва когато сватовете, качени на коне, накичени с цветя, въоръжени с пушки и предвождани от байрактаря, тръгват за невестата с песни и музика, с викове и гърмежи. В песента на тръгване се сравнява сватбеното шествие със „силна войска“, която трябва да надвие моминия род, за да се сдобие с невестата. Бързи ездачи изпреварват сватбата и оповестяват момини за пристигането на сватбарите. Стигнат ли дома на невестата обаче, намират дворната врата здраво затворена.

  

  25 май 2014 г. Борчо показва на младоженеца и неговата група доказателство, че булката е девица.

  Пред младоженеца и неговата дружина се поставя изискването да преодолеят някакво препятствие: да свалят с пушка ябълка, забучена върху дълга върлина, да свалят невестиното знаме от високо дърво или деверът да се бори с шурея си и да го победи. Понякога момини отварят вратата на сватовете срещу откуп.

  В дома на момата сватбарите намират портата затворена. За да ги пуснат, младоженецът трябва да се пребори с брата на невестата, да разреши мъчни задачи или да плати откуп.

  Преодолели първото препятствие, сватовете веднага срещат нова, по-сериозна преграда. Момините дружки са заключили вратата иа стаята, в която е невестата, и не разрешават никой да влиза. Деверът и младоженецът трябва да заплатят откуп или да надделеят с физическа сила. Едва тогава младоженецът подарява на невестата донесените от него обуща, а деверът я извежда сред сватовете..

  С пазарене и откуп е свързано и предаването на червения петел (на снимката вляво по време на сватбата на Росен Начев и Веселка Василева), украсен с наниз червени чушки и торбичка със зърно – момините роднини го предават на заложника, или петларя.

  Изпращането на невестата завършва с лисване на вода от майката на булката и посипването на младоженците с жито от кумата. От този момент тъжното настроение рязко спада. Невестата вече няма право да плаче и тъгува, за да не обиди новите си роднини

  Реплики:

  „Чули сме, че имате юница; обадил се е търговец за нея, за даване ли ви е или не?“ – пита някой от роднините на момчето.

  Бащата на момичето отговаря: „Юницата ни е за даване, само търговеца да видим!“.

  Друг от сватовете допълва: „Имали сте соколица и нашият сокол се върти около нея, дошли сме , ако можем да я хванем!“

  роднина на момичето добавя: „Ако имате примка и ако можете, хванете я; ние я не крием. Она като взела да хвърчи нашироко, вече не е наша!“.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  
• О. Минчев: Няма провал на социолозите, а на Андрей и Кънчо

  Материал на Mediapool

  .

  

  Няма провал на социолозите. Има провал на двамата палачи на българската демоскопия – Андрей и Кънчо (основателите на „Галъп“ в България Андрей Райчев и Кънчо Стойчев – бел.ред.), които превърнаха емпиричната социология в пи-ар слугиня на всеки, който може да плати. Така политологът Огнян Минчев коментира във вторник пред „Труд“ огромното разминаване между прогнозните резултати на редица социологически агенции и крайния резултат от евровота.

  В интервю за същия вестник Андрей Райчев призна грешката на „Галъп“ и казва: „С изключение на „Алфа рисърч“ и още на агенция („Екзакта“ – бел.ред.), които дадоха малка победа на ГЕРБ, всички останали се провалихме“.

  Истината е, че „Алфа рисърч“ и „Екзакта“ (агенцията на бившия шеф на НЦИОМ Лидия Йорданова – бел.ред.) прогнозираха достатъчно убедителна победа за ГЕРБ. Най-близко до крайния резултат бе „Екзакта“, които прогнозираха 28.5% за ГЕРБ срещу 24% на БСП. „Алфа рисърч“ прогнозираха 27.3% за ГЕРБ и 23.6% за БСП.

  Някои от по-големите агенции („Медиана“, „Сова Харис“, „Афис“) по време на по-голяма част от предизборната кампания и до последните й дни прогнозираха победа за БСП. В последните си данни преди самите избори „Галъп“ даваше „паритет“ между ГЕРБ и БСП. Другата ключова прогноза беше, че Реформаторският блок много трудно ще успее да прескочи бариерата, което разколебаваше избиратели от периферията на формацията и ги насочваше към ГЕРБ.

  „Алфа рисърч“ и „Екзакта“ прогнозираха твърдо възможността за един мандат на РБ, както и се случи.

  „Те (Андрей Райчев и Кънчо Стойчев) изградиха монопол на социологическия пазар и подмениха социологията с добре платен политически слугинаж. Падението им стигна дотам да инициират разгрома на НЦИОМ с пряка репресия върху колегите ни там – репресия, която продължава и до днес“, коментира Огнян Минчев.

  Екипът на Лидия Йорданова от закрития НЦИОМ, който създаде „Екзакта“, прогнозира с доста голяма точност изборните резултати.

  „Вземете електоралния въпрос – „За кого ще гласувате?“ – на който и да е от съзвездието на би-би-ес-ес (става дума за „Галъп“) – сови, медиани и прочие – и вижте как от година и половина БСП „води“ пред ГЕРБ. Безсрамието и продажността не са социология. Има колеги – социолози, които работят почтено и дават надеждни резултати. Провалът на пи-ар „социологията“ на последните избори дава шанс на социологическата общност да изгони търговците от храма – ако пожелае, разбира се“, допълва Минчев.

  Оправданието на Андрей Райчев е, че е имало срив в електората на БСП. Според него причините са в позицията на БСП за Украйна, защото Сергей Станишев и Кристиан Вигенин са заели проевропейска позиция, което не било позиция на електората на БСП.

  „Другият фактор е абсолютното недоумение – защо добрият Първанов се е скарал с добрия Станишев. Това накара стотици хиляди от БСП да не гласуват. Ето това не беше уловено от нито един социолог. В случая не са виновни социолозите“, каза Райчев.

  Факт е обаче, че дори и при тези неизвестни, някои агенции все пак уловиха и показаха тенденцията за изхода от гласуването, докато други или не са успели, или умишлено са манипулирали обществото с подвеждащи данни.

  Предполага се, че електоратът на БСП не си е сменил мнението за ръководството на на партията три дни преди вота. Отцепването на АБВ в самостоятелна листа бе една от най-шумните новини и се случи още преди три месеца, а кризата в Украйна ескалира през март.

  „Когато бях млад и работех в международния „Галъп“, ми казаха: Да знаеш, че 12-ите поред избори социолозите горим. Изборите са нещо като лов – не знаеш ще улучиш или не прасето. Куриозът бе, че на 12-ия път фалирахме“, каза още Райчев.

  Кольо Колев от „Медиана“ и председателят на Съвета на директорите на „Галъп“ Първан Симеонов също защитиха социологическите си агенции.

  „Никой не позна резултата на БСП. Даваха над 600 000 гласа, а те получиха малко над 400 000 гласа. Между 200 000 и 230 000 очаквани души не отидоха до урните. Получи се Фейсбук ефектът, при който 2000 души заявяват, че ще отидат на протест, а накрая се появяват 100 души”, обясни Кольо Колев пред бТВ.

  „Не използваме прогнозата за политическа реклама. Навсякъде сме уцелили резултата с изключение на резултата на БСП, който е отчайващо нисък и никой не успя да го предвиди”, подкрепи го Първан Симеонов от „Галъп“ също в ефира на бТВ.

  Два дни преди изборите политологът Антоний Гълъбов коментира, че социологически агенции имат картелно споразумение да оповестяват данни, които целят да откажат хората да гласуват. „В социологическия сегмент на този пазар има картелно споразумение. Това е картел, който функционира през няколко социологически агенции и който има различни измерения от социологията“, каза той пред БНР.

  Подобен скандал, с обвинения за откровен слугинаж и манипулации, имаше и преди парламентарните избори от пролетта на 2013 година. Тогава МБМД на Мира Радева изкара социологическо изследване, което даде преднина от 14 процента в полза на ГЕРБ пред БСП (впоследствие ГЕРБ спечели изборите с 30.53% срещу 26.61% за БСП). Това накара социолозите от „Галъп“, „Алфа Рисърч“, „Медиана“ и „Скала“ да обявят на обща пресконференция, че по никакъв начин в бъдеще не желаят да бъдат свързвани с Мира Радева.

  „Българската социологическа асоциация има свои критерии за добре провеждани изследвания, но не могат да задължат всички агенции да членуват в нея и съответно да спазват критериите“, коментира във вторник ръководителят на Катедра „Социология“ в Софийския университет доц. Петя Кабакчиева пред БНР.

  „Има един Институт за модерна политика, който накрая изчезна от публичното пространство. Той даваше най-драстичните и странни прогнози и това не трябва професионалната общност да го допуска“, смята доц. Петя Кабакчиева.

  Според нея за разминаванията на социологическите прогнози с реалността има няколко причини: „Изглежда, хората се притесняват да кажат откровено мнението си, че ще подкрепят партия, която е в опозиция. Винаги има завишаване на вотовете при изследвания за управляващите. Второ – степента на мобилизация на твърдите ядра явно беше различна. Трето – има купен вот, който няма как социолозите да изчислят“.

  „Всички започват да говорят за социология когато има избори, а ролята й е точно обратната – да бъде глашатай на гласовете на хората, а не огледало на рейтингите и лицата на политиците“, каза още Петя Кабакчиева.

  „Държавата и всички ние трябва да настояваме социолозите да търсят важните за нас въпроси, а наблюдаваме, че се случва точно обратното. Народното събрание вместо постоянно да се интересува от мнението на хората, закри институцията, която трябваше да дава това обществено мнение – НЦИОМ. Институтът по социология се превърна в Институт за изследване на обществото и знанието. Има страх от сериозната социология, защото тя би поставила нелицеприятни въпроси“, каза доц. Кабакчиева.

   

• ЦИК обяви окончателните резултати от българския евровот

  Разпределение на действителните гласове

  №	Партия, Коалиция, ИК	Разпределение
  1.	БЪЛГАРСКАТА ЛЕВИЦА	0.492%
  2.	ПП ГЛАС НАРОДЕН	1.002%
  3.	ПАРТИЯ НА ЗЕЛЕНИТЕ	0.233%
  4.	ПП ЗЕЛЕНА ПАРТИЯ	0.357%
  6.	Християндемократическа партия на България	0.132%
  8.	БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНО-ПАТРИОТИЧНА ПАРТИЯ	0.134%
  9.	СИНЬО ЕДИНСТВО	0.482%
  10.	РЕФОРМАТОРСКИ БЛОК	6.453%
  11.	ПП НАЦИОНАЛЕН ФРОНТ ЗА СПАСЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ(ПП НФСБ)	3.052%
  12.	ПП БАСТА	0.328%
  13.	АБВ – АЛТЕРНАТИВА ЗА БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ	4.021%
  15.	КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ	18.937%
  16.	Инициативен комитет – Виктор Тенчев Папазов	0.343%
  17.	Коалиция КОД – Антония Първанова, Илиана Раева – ОБ, НДСВ, СДП	0.919%
  18.	ПП ГЕРБ	30.396%
  19.	Инициативен комитет – Евгения Златева Банева	0.279%
  20.	ПП АТАКА	2.955%
  21.	СЪЮЗ НА КОМУНИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ	0.144%
  25.	БКП	0.416%
  26.	Инициативен комитет – Румяна Вълчева Угърчинска-Винсенти	0.329%
  27.	ЗЕЛЕНИТЕ	0.560%
  28.	БЪЛГАРИЯ БЕЗ ЦЕНЗУРА,ВМРО,ЗНС,ГЕРГЬОВДЕН	10.661%
  29.	ДПС – Движение за права и свободи	17.261%
  30.	Коалиция НАЦИОНАЛИСТИЧЕСКИ ПАРТИИ НА БЪЛГАРИЯ (НПБ)	0.112%

  .

  2 239 000 избиратели са гласували на евровота в неделя, заяви говорителят на ЦИК Камелия Нейкова пред БНТ. От упражнилите правото си на вот 26% са отбелязали преференция, каза говорителят на ЦИК.

  Източник:  в. „Сега“

• Заради криворазбрана преференция 15-тият в листата на БСП измести Станишев

  С 34 000 преференции 15-ият в листата на БСП измести Станишев

  .

  Полина Паунова, Mediappol

  Заради неразбирането на бюлетината електоратът на БСП най-вероятно е пренаредил водача на листата на левицата и така петнайсетият кандидат-евродепутат на социалистите Момчил Неков е взел над 34 000 преференции. Това научи Mediapool в понеделник от два независими източника.

  Според информация от щаба на социалистическата партия гласоподавателите на БСП на много места не са разбрали как се попълва бюлетината за евроизборите.

  Има секции, особено в Дупница, Кюстендил, Бобовдол – където избирателите са зачеркнали номер 15 за Коалиция за България и номер 15 от списъка на кандидатите за евродепутати от КБ.

  На това неизбираемо място е поставен 28-годишният Момчил Неков. Окончателните данни още не са известни, ако Неков събере около 27 000 преференции, ще се стигне до пренареждане на първите четирима в листата на КБ – Сергей Станишев, Илияна Йотова, Георги Пирински, Петър Курумбашев.

  Момчил Неков е най-младият кандидат в листата, а девизът му е „Старая се“, според информация на БСП – Пловдив. Завършил е Международни икономически отношения в Университета за национално и световно стопанство. В момента е докторант към Философския факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на две книги – „4х4 – БСП след 1989“ и „От първо лице“. Втората представлява анализ на организационното развитие и вътрешнопартийната демокрация върху всички основни партии в България след 1989 г.

  Преди седмици в интервю за Дарик Неков обяви, че ако стане евродепутат ще постои паметник на хан Тервел в Брюксел. „Аз, ако стана евродепутат, искам да поеме още един личен ангажимент – искам да има паметник на хан Тервел в Брюксел. Той е международно признат. Той е спрял халифата да нахлуе в Европа. Това увеличава самочувствието, а впоследствие и увереността на една нация“, заяви той в средата на май.

  В същото интервю той заявява, че европейските избори са много важни, тъй като ГЕРБ „с един глас да имат над БСП“ веднага ще поискат оставката на кабинета.

  С пренареждането на листата от класацията е възможно да изпадне четвъртият евродепутат на БСП – Петър Курумбашев, който заради своята убеденост, че ще бъде евродепутат напусна Народното събрание в началото на кампанията. След „преференциалния вот“ Неков става първи, Станишев – втори, Илияна Йотова – трета, а Георги Пирински – четвърти, колкото са мандатите на социалистите. Ако Станишев не се откаже Петър Курумбашев, който става пети, след пренареждането може да остане извън ЕП.

  И докато за Курумбашев има възможност, все пак да попадне в Брюксел, то за политоложката Достена Лаверн, чиято майка – Мария Пиргова, обясни че „насочването“ на гласовете на миньорите е нещо нормално, е ясно, че няма да бъде представител на страната ни в ЕП.

• Writing Short Stories in Bulgaria by Zdravka Evtimova

  By Ruby Nerio Barron, Northamericanreview.wordpress.com

  .

  

  In Bulgaria, every street is a short story, especially in the small towns where people know each other. In this case, it is not only the face of the boy you see. You see his mother who is in debt, but she has already thought of a way to pay it off: she plants and grows “good luck gourds.” – These are as small as plums, and you sell them to tourists for 2 Euros a piece. You too can buy a good luck gourd, then pierce it with a thin sharp knife and put inside it a wish you’ve scribbled on a scrap of paper. In a year, a novel will grow out of this scrap of paper.

  When you see a man’s face in a small Bulgarian town, you also see the road that man will build for you. Or he can dig a grave, and it is you who will decide what you’ll be looking for in this man, and what you’ll write about him. In my native country, a street is the years when you were in love with the man who sold postcards, but you had walked away. Then your short story can be the square where you’ll meet this man again.

  In Pernik, the town where I was born, an accident is a finger-post pointing you to the right direction. Here, you care about the faces you see as much as you care about the air you breathe. That is the reason why you write short stories. In Bulgaria, you are often too weak or too afraid to punish the bully or stand up against a lie. Your short stories do that for you.

  Even if you are not a writer, you will become one. You have to only come and live in Pernik for a year. You will learn there is a magic place under the bridge of the Struma River where the willow trees make one of your dreams, the most important one, come true.

  

  Zdravka Evtimova is a Bulgarian writer. Her short stories have been published in 32 countries, including the United States, Japan, the United Kingdom, China, France and Germany. Zdravka was featured in issue 298.3 of North American Review.

• 21 810 гласове от чужбина в евровота до 20 ч. българско време

  21 810 са българските граждани, упражнили своя вот зад граница към 20.00 часа българско време в изборите за членове на Европейски парламент от Република България.

  Най-много са гласувалите в Испания – 4 537 души.

  В Италия нашите сънародници упражнили правото си на глас са 622.

  Общият брой на гласувалите в Гърция българи е 1 538, като 849 от тях са гласувалите в Атина.

  В Кипър гласувалите са 1299. 1 571 са българите, гласували в Германия, а в Австрия те са 1 259.

  Гласувалите във Франция са 1 498, а в Белгия – 2 190.

  В Холандия българските гласоподаватели са 1 307.

  В Македония 1 140 българи са гласували на изборите за Европейски парламент. От тях 460 са гласувалите в Битоля, а 680 в Скопие.

  Общият брой на гласувалите в Турция е 45, а в Румъния той е 58.

  1 911 са българските граждани, които са отишли до урните до този момент във Великобритания.

  Източник: БГНЕС

• <<
• 1
...
• 113
• 114
• 115
• 116
• 117
• 118
• 119
• 120
• 121
• 122
• 123
...
• 414
• >>