Всички авторски страници

Авторски

• Открито писмо до Р. Сидерова и други членове на СИК

  

  Открито писмо до Румяна Сидерова (и много други членове на ЦИК): да, трябва да си върнете дипломите на юристи

  Г-жо Сидерова,

  В станалото епохално заседание на ЦИК по повод включените в списъка застъпници без тяхно съгласие двама граждани, вие казвате следното (цитат):

  “Откога разглеждаме жалба без подпис? Ние дипломите си на юристи ли трябва да върнем обратно? Няма документи, оформени като жалба, а и няма подпис. Ние започнахме лов на вещици.”

  Вие определено трябва да си хвърлите дипломата на юрист. Защото очевидно не сте запозната точно със закона, който сте упълномощена да прилагате като член на ЦИК – а именно, Изборния кодекс.

  Там законодателят изрично е изброил какви атрибути трябва да съдържа жалбата (цитат):

  „чл.26 (10) В жалбата се посочва решението, което се обжалва, основанието, имената и адресът на жалбоподателя и телефон, факс или електронен адрес за призоваване.“

  Да виждате някъде изискване за подпис? Или атрибут, който да липсва в емейлите от жалбоподателите?

  Законодателят неслучайно не е изискал изрично подпис, точно защото подаването на много видове документи в България отдавна става – и се приема – по електронен път. Неслучайно е и упоменато изрично изискване на електронен адрес.

  В Австралия и Великобритания съдът приема за редовно призоваването по Фейсбук и Туитър.

  А Вие – заедно с още няколко членове на ЦИК – явно живеете в свят на необосновани подозрения и теории на конспирацията.

  Ето защо трябва да си върнете дипломите за юристи, както и да подадете оставка от ЦИК, и никога повече да не заемате обществена длъжност:

  Защото липсва елементарна логика и здрав разум да се подозира, че някой ще опита да фалшифицира жалби за само ДВАМА, двама от цели 7000. И най-вече от това автоматично и безкритично да се обобщава, че се “разиграва нещо, дирижирано от друго място”.

  Вие имате ли един факт за подобно подозрение? Не ви ли учиха по време на следването ви за юрист, че не всяка възможна хипотеза е равновероятна на всички други, особено пък ако за подкрепата й няма никакви факти в реалността?

  Защото г-жа Таня Цанева не е наясно със свръхелементарни правни норми, та допуска въобще да изкаже гласно идеята заличаването на наблюдатели да става… само със заявление на подалата ги организация, един вид без значение волята на нарочения гражданин.

  Защото абсолютно произволни хипотези, без никакво основание или факти, биват изказвани и приемани за равновероятни на много по-вероятните такива. Например г-жа Росица Матева, която “допуснала”, че “някой недоброжелател може да е изпратил по електронната поща сигналите от името на двамата хасковлии, а всъщност те може би искали да бъдат наблюдатели на близката до ДПС фондация“.

  По какво тази хипотеза, г-жо Митева, е по-вероятна от, да речем, че извънземни са пуснали въпросните емейли до ЦИК?

  Защото е крещящо противоречие в собствената ви аргументация, г-жо Сидерова. От една страна, според Вас няма нужда да се проверява самоличността на гражданин, който по емейл е “питал за собствените си права” ЦИК. А от друга, жалба от двама граждани, за извършено (а не потенциално) нарушаване на правата им, според Вас, е “клевета“? Кого “клеветят” подалите жалбите двама души – ще поясните ли, защото не разбрахме? ЦИК ли клеветят? Или въпросната организация, която ги е включила в списъка си на наблюдатели?

  Какъвто и да е отговорът Ви, къде видяхте клевета в жалбите им? Проверихте ли фактите по същество – а именно дали са включени без тяхно съгласие?

  Защото, г-жо Солакова, фразата “лицата да удостоверят с име, подпис и лични данни, лично, че са те” е толкова безумно нелогична и лишена от здрав разум, че няма къде повече.

  Първо, защо си позволявате да искате от гражданите повече данни, отколкото изрично е постановил Изборният кодекс (вижте цитата от закона по-горе)?

  И второ – още по-важно: как точно тези лица ще удостоверят, че “са те“ (!!!) с добавянето на подпис? Вие имате ли образец от техния подпис – положен пред доверен държавен орган – с който да сравните този, който те ще ви пратят в хартиено писмо, та да сте “сигурна” че “са те“?

  Ще кажете, че полагането на подпис води до правни последици. Но до какви последици ще доведе пращането на едно писмо от един злоупотребяващ от името на другиго – с измислен подпис, несъвпадащ с този на действителното лице, за когото той се обявява? Да не би да можете да откриете злоупотребата или самоличността на злоупотребяващия – за да го накажете според закона – само по един подпис на един лист?

  Така много бързо и лесно ще стигнете до “логичното” безумие да изисквате всеки, който общува с ЦИК, да ви изпраща копие от личната си карта, за да сравните с подписа му в писмото до комисията.

  О, момент, ами ако личната карта е открадната или някой я е преснел тайно от притежателя й?

  По тази адски хлъзгава плоскост, много бързо ще се хързулнете до иначе “логически” и “юридически”, но реално тотални абсурди като това ЦИК да иска всеки, който въпрос или жалба към комисията, да трябва да идва “на място” (ах, това толкова българско понятие!). Защото няма как иначе да сте сигурни – според вашата “логика” – в самоличността му, ако не можете да сравните лицето му със снимката в личната му карта, нали така?

  Ами ако личната карта е фалшифицирана? Ако някой я е изработил с доста добра техника и лицето на картата съвпада със стоящия “на място” пред ЦИК гражданин, но всъщност това “не е той”?

  Кой може със сигурност да удостовери дали някой е този, който твърди че е?

  Ще ви обясня как работят наистина успелите държави, към чийто стандарт – поне на думи – постоянно твърдим, че се стремим (живея в такава вече 18 години).

  Нивото, до която се е развила цивилизацията, изисква известна степен на доверие. Да, риск съществува. Но този риск трябва да бъде пропорционално оценяван и съпоставян с потенциалната големина на вредата, която би нанесъл. Оценката на риска трябва да бъде базирана на реалността – на вероятността нещо да се случи; на съпоставянето й с другите вероятности (а не автоматичното й приравняване на тях) според реалността, логиката и фактите, които я подкрепят; на съпоставяне с историята – дали подобно нещо се е случвало, колко пъти; и най-вече, колко голяма вреда е нанесло или потенциално би нанесло.

  За сравнение, американското правителство направи свой сайт за петиции и юридически се самозадължи да обсъжда официално и формално тези, които постигнат определен праг на подкрепа.

  Подписващият петиция там подава на сайта само името, емейла и пощенския си код. Забележете – няма никаква проверка на самоличността му. “Подписването” става директно на сайта, а това предотвратява почти всякакъв вид проследяване за фалшификации. (За разлика, един емейл може да бъде проверен и проследен с достатъчно голяма степен на сигурност дори и от получателя му, за да се види дали има основания за съмнения в автентичността на изпращача).

  Защо американците позволяват това? Защото са анализирали реалността и са установили, че рискът от злоупотреби е многократно по-малък от обществената полза да улеснят гражданите да бъдат чути.

  След всичко това, колко вероятна ви изглежда хипотезата някой злосторник да избере само двама и точно тези двама от списъка от 7000, подадени конкретно от тази организация, за да оспорва съгласието им да са наблюдатели ?

  И колко голям ви изглежда риска за някаква “целенасочена атака … лов на вещици“, г-жо Сидерова?

  Искрено ваш,

  Красимир Гаджоков
  български гражданин

  (Следват точен адрес в България, телефонен номер в Канада, както и е-мейл на автора на писмото – бел.ред.)

  –––––––––––––––––––

  Забележка: За да не бъде “отхвърлено” писмото ми, прилагам всички изисквани от Изборния кодекс атрибути за общуване с ЦИК. Ако се съмнявате дали “аз съм аз”, то пишете ми – ще ви изпратя сканиран моя подпис. Ако пак се съмнявате – мога да ви пратя това писмо, подписано с универсален електронен подпис.

  Източник:  Gadjokov.com

• Отворено писмо на Чергар до Сергей Станишев: Защо не си социалист

  Чергар,  Neverojatno.wordpress.com

   

  

  Г-н Станишев,

  Покрай отвореното писмо на олигарха Иво Прокопиев, което, знам, че няма да ви трогне, а дори ще бъде размятано като доказателство за „борбата“ ви с олигарсите, реших и аз да ви напиша едно писмо, което също съм убеден, че няма да ви трогне, но се надявам да накара тези, които смятат да гласуват за вас, да размислят. Въпреки, че имахте наглостта да издадете книжка със заглавие „Защото сме социалисти“, аз ще ти кажа – и на тези, които ме четат – Защо не си социалист. А най-доброто приложение на книжката ти е да се раздаде на пенсионерите като енергийни помощи да си разпалват печките, или да я закачат в кенефа, където, след като прочетат някоя страница от нея, да я откъснат и да си избършат задника.

  Та, защо не си социалист и ти, и тези дето си ги събрал около теб.

  Случвало се е няколко пъти да те виждам на живо, държиш се изкуствено – толкова изкуствено, че ти личи и без да си отваряш устата. Веднъж се разминахме в подлеза на президентството, а ти вървеше така, все едно освен теб никой друг не съществува на света – вирнал глава, високомерно, без да хвърлиш дори бегъл поглед върху тези, които се намираха с тебе там. Личеше си твоята надменност, как се мислиш за нещо повече от заобикалящите те, защото по това време ти бе премиер. Охраната ти бе доста небрежна; този, дето вървеше след теб, си гледаше нещо в телефона, та си помислих за миг, дали да не ти плесна един шамар зад врата и да ти фръкнат очилцата, че да слезеш на земята, но си помислих за човека – какво го чака след такова изпълнение, а и той храни семейство – и се отказах. Ако беше социалист, погледът ти нямаше да е над другите, а щеше да търсиш очите на всеки един човек, за да видиш света така, както го вижда той, да усетиш болката или радостта му, да разбереш какво го мъчи, и да се попиташ защо и какво можеш да направиш, за да му помогнеш.

  Ти не си социалист, защото нямаш и един ден трудов стаж в редиците на пролетариата, а единствените ти познания за проблемите му са заучените кухи политически фрази. Ти не си изпитвал нито глада, нито мизерията, нито дилемата дали да си купиш храна или лекарства, нито си се тюхкал как да си платиш сметките – неща, с които електоратът, когото претендираш, че представляваш, се сблъсква всеки ден.

  Ти не си социалист, защото си женен за жена, чийто първи мъж – банкерът Венцислав Йосифов – чрез своята Първа частна банка обра стотици хиляди българи, а тя не пада по-далеч от него. Защото в твоята партия има повече капиталисти, отколкото във всички десни партии, взети заедно. Колцина от висшия ешелон на БСП са без собствен бизнес? Защото използвате Маркс, който е бил профсъюзен деец и за разлика от вас се е сблъсквал лице в лице с нищетата, само за да стъпите върху трудовете му и да протегнете от там алчните си ръце към властта и парите.

  Ти не си социалист, защото си приятел с Делян Пеевски – човек, който ходи с охрана, на която може да завиди и израелският президент, и се опита да ме убедиш, че този човек бил преживял катарзис. Ще го питаш ли и после да ми кажеш, от кого се пази? Кой го заплашва? Защото се побратими в името на властта с най-мафиотската партия в България, каквато е ДПС, които най-нагло обясниха на българския народ колко е нормално да има обръчи от фирми, ползващи политически чадър, вместо да са подчинени на държавното законодателство.

  Защото аз работя за олигарх, който редовно, когато има избори, прави специални партиди от своята продукция, предназначени за вашите предизборни кампании – на БСП и ДПС – и редовно е посещаван от ваши депутати. Да, той е част от вашите обръчи, и за него закони няма, както и за работниците му – нищо, че сме социалисти – и вие, и той, и ние. Именно защото е „социалист“, той погазва безнаказано правата на трудещите се в бизнеса му хора и го прави вече поне 15 години, откакто го познавам. Не знам колко пари му поискахте за настоящата си предизборна кампания, но за да ти ги осигури, ни изстисква най-безмилостно, и по празниците не почивахме, дори и на 1-ви май – нищо, че сме социалисти.

  Ти не си социалист, защото когато аз бях дете, можех с 20 стотинки да се наям на училищната лавка с току-що опечени закуски, а днес по време на управлението на твоята партия синът ми плаща 2.50 за купон в стола и му сервират боклуци, а на лавката продават цялата Менделеева таблица безнаказано – нищо, че е забранено. Защото ти, който нямаш и един ден трудов стаж, се хвалиш, че си дал по 20 лв. на хора с по над 40-години трудов стаж.

  Сигурно ще кажеш – да, ама другите! Другите не ме интересуват, те не се пишат социалисти, ти си този, който злоупотребява с тази идеология в името на собственото си благоденствие. И все пак, от уважение ти говоря на ти, защото нали другарите си говорят на ти, но съм сигурен, че си го приел като обида, и това е още едно доказателство, че не си социалист. Ето, заради всичко това ти не си социалист и никога няма да те припозная като такъв, а заради такива като тебе и аз не съм социалист, а анархист.

   

• Емигрирайте, докато сте млади…

  …после може да бъде късно!

  .

  Костадин Костов, Kolevm38.blog.bg

  

  Винаги съм искал да кажа, че в живота си не съжалявам за нищо. Много хора са го казвали, но аз явно никога няма да мога да бъда един от тях. Едно от нещата, за които съжалявам, е доста голямо. Направо огромно. Това, че преди години, когато заминах в чужбина, не останах там завинаги. Едно място, където се чувствах истински човек: оценен, платен, възнаграден… просто човек.

  Тогава не разсъждавах по начина, по който го правя сега. И сигурно бях по-щастлив. В годините, в които бях на т.нар. гурбет, милеех за родната страна. Присънваха ми се реки и тополи. Опитвах се да усетя отнякъде аромата на скара и шопска салата. Да чуя българска реч. Исках да се прибера при семейството си, което всеки ден ми казваше, че нищо в България не се е променило, но аз не вярвах и им обяснявах колко трудно е тук, в другата земя. Колко смешен бях. Колко жалък и повърхностен.

  Там въобще не е трудно. Напротив. Прекалено лесно е.

  Първото, което очаквах, когато попаднах в тази земя, беше да открия студенина. Неприязън. Дори злоба. Нямаше. Имам чувството, че другите нации са лишени от тези чувства. Там е важно само едно – всеки да си гледа в неговата посока. Нещо, което българинът така и не научи. Никога не ме замесиха в конфликт и никога не чух нищо лошо за себе си. А в България… тук всеки говори за този, когото най-малко познава.

  Хората в другите страни са лишени от подобни емоции. За тях най-важното е да работиш добре, да си сигурен като човек, да може да се разчита на теб. Няма и студенина. Усмихнати, приветливи хора. Не прекалено близки, естествено. Но аз и не исках да се сприятелявам с никого. У дома си бях изпатил от „приятели” и познати. Точно това ми липсваше: хора, които ще ти помогнат, ти ще им помогнеш, но никога няма да те занимават с неща, които ама грам не ти влизат в работата.

  Второто нещо, което очаквах, беше да гледат на мен като на втора ръка човек. Отново се изненадах. Оцениха ме по това, колко работя, а не какво казвам за себе си или откъде идвам. Не ги интересуваше, дали съм българин/ украинец/ руснак или чех. Нямаше шуробаджанащина и колеги, които са родà на шефа по майчина линия. Или негови любовници, дъщери или сестри, които да бъдат толерирани.

  Ако се разболеех или не се чувствах добре, ме пращаха на доктор. Разходите бяха за сметка на работодателя. Не трябваше да се моля, като в България. Да чакам три часа на опашка, сред други болни, кашлящи и кихащи хора. След това да влизам в кабинет, в който ако не оставиш потребителска такса преди прегледа, няма смисъл да влизаш. Нямаше и типичното по български „кажете” – имаше „добър ден” – поздрав, който българинът така и не се научи да използва. Нямаше и преглед, който продължава по-малко и от едно средностатистическо миене на зъби. За пореден път имаше уважение, съпричастност. Все неща, което ние не притежаваме и никога няма и да усвоим. Колкото и да се опитваме и да се надяваме. Просто така сме устроени.

  Не се страхувах и да излизам навън. В България се ужасявах от софийските улици. А пък от тези в провинцията направо настръхвах. Мръсни, кални и гнусни. Зад всеки ъгъл дебне: джебчийка, скинар, болно от бяс куче… или човек. Не знаеш кой ще те наръга, кой ще те ограби. И по-лошото. Дори да го направят, няма кой да те защити.

  Дискотеките им нямаха нищо общо с българските. Нямаше мъже със златни ланци. Хостеси по бельо, което служи за пола. Нямаше минимална консумация. Чалга, от която ти се пригажда или пък хаус, който никой не слуша. Музиката не е основен фрагмент от обстановката. Атмосферата е важна. Защото идеята е да се отпуснеш, не да се напиеш и оглушееш. Там влизаш, пиеш и си заминаваш. Като пич…

  Сигурно сега пиша като типичен българин. Хваля чуждото и принизявам родното. Но то си е за принизяване. Направо за заклеймяване. Сигурно ще ме разберат само тези, които в момента не живеят в България. Тези, които имат парите и сигурността, която те ти дават. А не изпитват ужаса на мизерията и страха от поредната нещастна година. Много от тях са далече от семействата си. Трудно им е. Тежко им е. Но, когато дойде определена дата от месеца и посетят някоя банка, и изпратят сумата, която семействата им така отчаяно чакат – сигурно се чувстват по-добре. Да, парите не са всичко. Знам го. Но, когато ги нямаш – тогава са всичко. Защото в България, ако нямаш пари/ осигуровки/ дом – ще умреш като куче. На никого, освен на близките ти, няма да му пука за теб.

  Когато видиш един друг живот, се питаш: защо заслужих подобна съдба?

  И аз се питам същото. Защо трябва да живеем по този начин?! Защо спим, когато можем да работим? После си отговарям: защото няма работа. Иска ми се да работя, както работех там: да давам всичко от себе си, да нямам време дори да седна. Искам да го правя и тук. Но, когато дойде краят на месеца, и в банковата ми сметка получа заплатата, която в момента взимам в България, не откривам смисъл да давам всичко от себе си. Отивам, върша това, което се изисква от мен, и си тръгвам. Никога нищо повече, никога нещо за утре. Не откривам смисъл, защото няма такъв.

  Вие сигурно ще ми кажете, че и в България се изкарват пари. Сигурно ще добавите, че трябва да уча, за да успея. Да се реализирам. Но аз уча. И работя. Защото родителите ми получават толкова, колкото да не умрат от глад. Отново българска му работа: детето работи, за да не е в тежест на родителите. Ако се върна на възхваляваната от мен чужбина, ще ви кажа, че там отново не е така. Родителите получават заплати, които им стигат да плащат таксите за университети на децата си, да ги издържат и да им помагат. Моите не могат…. и не ги виня. Не са виновни те.

  Затова емигрирайте, докато сте млади. Докато имате силите, които ще са ви нужни, ако отидете някъде, в една друга земя, в която ще бъдете ако не по-щастливи, то поне по-спокойни. Защото спокойствието е най-важното нещо, което един човек може да постигне: спокойствието, че си осигурен/ защитен/ нужен и важен – като личност.

  Какво получавате в България: заплата, колкото да не умрете, две кебапчета, колкото да гласувате. Една ракия вечер, колкото да заспите. Едни почивни дни, колкото да си починете. Един живот, колкото да го изживеете.

  Ако това не ви стига – заминавайте. На никого няма да му пука, че си тръгвате. Нито един от познатите до болка лица от предизборните клипове, не се интересува, че точно вие утре си хващате сакчето и си тръгвате. Унизени и нещастни, защото напускате страната, в която сте се родили. Но на тази страна не й пука за вас. Важен е само гласът, който евентуално ще дадете, и бъдещето на някой, което този глас ще осигури. Не си го причинявайте. Никой няма да ви е благодарен, че сте се борили.

  Дано скоро и аз избягам, но този път няма да се върна. Ще си посадя топола. Ще си направя чужда шопска салата. Ще благодаря всеки ден на създателите на Скайп, че благодарение на тях, мога да видя баба и дядо. Но няма да се върна повече. Не съм толкова голям мазохист. Никога повече!

   

• Шпигел „прати“ Кирил и Методий в Русия

  Двамата солунски братя занесли в „изгряващата Руска империя кирилската азбука и православното християнство”, твърди изданието

  Ана Кочева,  Frognews.bg

  .

  В един от последните броеве на авторитетното и четено и в България сп. „Шпигел” се появи статия от поредицата на Уве Клусман „Третият Рим”. Статията интерпретира факти от историята на Византия и засяга темата за мисионерската дейност на светите братя Константин-Кирил Философ и Методий, които от векове са на особена почит в българоезичното пространство навсякъде по света.

  В статията си между другото авторът пише следното: „Около 861 г. император Михаил ІІІ изпратил гръцките братя Кирил и Методий като мисионери в областта между Днепър и Волга. Двамата свещеници и учени донесли на изгряващата Руска империя кирилската азбука и православното християнство”. („Um 861 hatte Kaiser Michael III. die griechischen Brüder Konstantin und Michael als Missionare in die Gegend zwischen Dnjepr und Wolga entsandt. Die beiden Priester und Gelehrten brachten dem werdenden Russenreich das kyrillische Alphabet und das orthodoxe Christentum“.)

  В това твърдение са допуснати най-малко три фрапантни грешки, които подменят историята. 

  1. Мисията от 861 г. на братята Кирил и Методий съвсем не е в изгряващата Руска империя (werdenden Russenreich), а в Хазария (Хазарския хаганат). Хазарите съвсем не са славяни, а още по-малко руси. Те са тюркска народност, живеещи тогава по тези земи. Били са езичници и са стояли пред дилемата да изберат една от трите световни религии – мюсюлманството, юдейството и християнството. Затова са отправили молба към Византия да бъдат изпратени проповедници християни, които да влязат в дискусия с представителите на другите две вероизповедания. И действително, двамата братя след отиването си в Хазария правят това. Най-труден е бил диспутът с представителите на юдаизма, който бил пуснал отдавна корени в Хазария. В Крим, който тогава също не е бил руски, братята се срещат освен с хазарите и с маджарската дружина, където провеждат подобни разговори. Мисията на Кирил и Методий сред хазарите не се смята за една от най-сполучливите. Покръстени били едва 200 души, а юдаизмът след това отново взел връх сред населението.

  2. Двамата братя в 861 г. не са донесли в Киевска Рус никакво ортодоксално християнство. Покръстването на Русия се извършва в края на Х в. (988 г.), т.е 120 години по-късно, отколкото в България. През 988 г. двамата братя не са били между живите (Кирил умира около 869 г.,  а Методий около 885 г.). Киевска Рус поддържа по време на късната си християнизация връзки не само с Византия, но и с България, която в западноевропейската историография поради големината на тогавашната българска държава и величието на създадената българска книжнина (сланявска по същност) е наречена империя. Приема се с доста сериозни основания, че огромната библиотека на цар Симеон (893-927) изцяло е била пренесена в Киев, не без участието и на византийските царедворци, завладели Преслав. Така в Киев възниква и руската редакция на старобългарския език и на старобългарската литература. Този факт е признат от най-големите руски медиевисти на ХІХ и ХХ век.

  Големият руски учен С. А. Никитин в Предисловието си към книгата И. В. Сахаров, Болгария, М. 1976, с. 5 пише: „Руският народ никога няма да забрави, че писмеността си и славянската литература той е получил от България в онова време, когато  руска литература и писменост още не са съществували”.

  Световноизвестният руски медиевист Д. С. Лихачов в труда си „Развитие на руската литература Х-ХVІІ вв.”, Ленинград 1937, с. 37 отбелязва: „Чудото се обяснява обаче не само с гениалността на Кирил и Методий, на които се е отдало да създадат азбука, правопис (ортография), но и на основата на българския – великолепен, субтилен литературен език, способен да изрази най-сложните отвлечени идеи. Чудото се обяснява най-вече с това, че българският народ се е оказал способен да възприеме това. А способността за възприемане се е възпитавала у българския народ, защото България отдавна е била територия на велики култури и е била в съседство с тези просветени народи на тогавашна Европа”.

  3. По-голямата част от световните учени сочат, че Кирил и Методий са създали глаголицата – първата славянска азбука. В Русия обаче се употребява кирилицата. Това е втора азбука, създадена вече в средновековната българска държава по-късно, и назована така в чест на Константин-Кирил Философ. Именно тази българска азбука е била пренесена в Русия 120 години след това при приемането на християнството там.

  Творческата и просветителска дейност на двамата братя от българоезичния Солун Константин-Кирил Философ и Методий – създатели на славянската писменост през ІХ век надхвърля границите на Източна Европа и придобива общоевропейско и световно значение. Светите отци на Ортодоксалната, а след това и на католическата църква като византийски мисионери, влизат в контакти както с представители на народи от Западна Европа (немци, италианци, унгарци), така и от Азия (араби, тюрки), което означава и с представители на различни религии – християнска, мюсюлманска, юдаистична.

  Те защитават правото на българската азбука да съществува, редом с останалите три, смятани за свещени, защото са на Христовия кръст. Преводите на светите книги на жив, говорим народен език, което двамата братя правят през ІХ век в българоезичния Солун, в Европа се случва едва векове по-късно.

  Ето защо светите братя се почитат и до днес от православната църква. В статията на Уве Клусман „Третият Рим” в сп. „Шпигел” се посочва, че Русия празнува всяка година на 24 май Денят на славянската писменост и култура. Този ден наистина започна да се чества в Русия, но от 1986 г. нататък. България го почита от 1851 г. като един от най-големите си празници, а през 1892 г. поетът Стоян Михайловски пише химн, който всеки българин знае наизуст и пее в прослава на двамата братя, тясно свързани с историята на България.

  .

• С. Манов: В чужбина при добра мобилизация ще гласуват между 40 000 и 45 000 българи

  Интервю на Йовка Йовчева със Стефан Манов,

  излъчено на 10 май т.г. по Дарик радио
  

  
  

  

  Снимка: DarikNews.bg

  При добра мобилизация между 40 000 и 45 000 българи зад граница е вероятно да гласуват на предстоящите европейски избори. Прогнозата е на Стефан Манов, представител на Временните обществени съвети на българите в чужбина. В интервю за предаването на Дарик „Реактивно“ той коментира решението да бъдат открити три пъти повече секции зад граница в сравнение с миналите евроизбори. На 25 май българите в Европа ще могат да гласуват в 168 секции в 35 държави.

  Около 15 000 българи в чужбина са гласували на изборите за Европейски парламент през 2009 г., но заради новата емиграция и повечето открити секции Стефан Манов очаква нарастване на броя на гласувалите над два пъти. Той призова сънародниците ни зад граница освен за активност в деня на вота и за съдействие при организацията на изборния ден.

  Според Манов не са основателни твърденията, че откриването на повече секции зад граница прави твърде „луксозно“ гласуването на сънародниците ни в чужбина, оскъпявайки вота.

  Чуйте интервюто със Стефан Манов

  .

  – Над 100 секции повече в сравнение с предишните избори ще се открият за евровота в чужбина тази година. Ще има ли толкова гласуващи българи зад граница?

  – Битката не е от вчера. След толкова години опити най-накрая успяхме да постигнем това, което смятаме за необходимо, така че българите в чужбина да имат възможността да изразят своето конституционно право на глас. А именно да има достатъчен брой избирателни секции, разпределени в големите градове, в които има съществени български диаспори. Сега говорим за европейските избори, но тове ще валидно и за другите държави извън европейския континент на предстоящи парламентарни избори.

  На последните евроизбори имаше към 52 секции, сега са над 160 – това е качествен скок напред. Това е възможно, защото беше променен Изборният кодекс. В него беше въведена възможността за автоматично откриване на секции без тези безкрайни заявления, които подавахме допреди приемането на новия Изборен кодекс.

  Бързам обаче да уточня, че това голямо количество изборни секции – почти три пъти повече, е голямо предизвикателство. Както за българските власти и представителите на дипломатическите и консулските служби по места, така и за нас – българските общности в чужбина. В новия Изборен кодекс е дадено широко място на българските организации по места в конкретната подготовка на избирателните секции.

  – Ще се справят ли посолствата и общностите ни зад граница, при положение че този Изборен кодек беше приет и приложен в последния момент преди изборите?

  – Да, това е трудният момент, защото тези нови правила, които дадоха възможност за голям брой избирателни секции, идват малко в последната минута и са реални затрудненията. Не съм се колебал да критикувам, когато сме били свидетели на погрешни действия от страна на българската администрация по места, спъващи избирателната активност. В случая не бих си позволил обаче да критикувам, защото трябва да сме наясно, че избори за един месец се организират изключително трудно по нови правила. В Лондон например ще има 13 секции.

  – Колко бяха там секциите на миналите избори?

  – Две. Спомняте си, че на последни избори през 2013-а в Лондон гласуваха близо 4000 души в две секции, с огромни опашки, с чакане по четири-пет часа. Но Лондон не е изключение. Във Виена гласуваха 1500, в Мюнхен – 1400 души, в Атина – 1400. Днес това вече няма да е факт. Край на опашките! Но трябва да има къде да се направят тези секции. Във Франкфурт и Мюнхен например има физическа невъзможност в консулствата да се поберат три секции, колкото трябваше да има. Там ще отворят само две.

  – Какво – мисиите ни зад граница заедно със сънародниците ни зад граница, трябва да търсят подходящи места?

  – Точно така, и дните са броени. Понеже Дарик се слуша много в чужбина – имал съм случаи в Тулуза, където хора ме срещат и ми казват, че са ме слушатели вчера по Дарик. Така че обръщам се към българските граждани в чужбина – обърнете се към посолствата във вашите страни, ако имате възможност да помогнете по организацията на секциите. Говорим за зали, но и за членове на секционни избирателни комисии. Знаете, че във всяка секция трябва да има петчленна избирателна секционна комисия.

  В Испания, където ще имаме 45 избирателни секции, има проблеми с попълване на бройката на комисиите. В Лондон също. Става дума за участие в секционните комисии – ангажимент от няколко часа в изборния ден, но колко важен за гарантиране на едни добри избори.

  Предизвикателство е към нас, българите в чужбина да покажем, че сме активни. След като толкова години сме искали да гласуваме, ами ето имаме възможността – трябва да отидем да избирателните урни. Нямаме оправдание, че нямало за кого да се гласува. Ами това не е вярно. Сега сме в предизборен период и не можем да говорим в детайли за това, но има достатъчно листи, за които хората да направят своя избор.

  – И най-малкото има възможност и условия да се гласува по-спокойно. Стига обаче и самата общност да се включи активно.

  – Това е призивът ми. Нека да кажа, че напълно безплатно българин в чужбина организира един интернет сайт, който позволява да се види къде са секциите и къде са нуждите от помощ за организацията им. Става въпрос за сайта glasuvam.org на блогъра Боян Юруков. В този сайт има много данни, адреси на секции, в интерактивен формат с карта на света. Проверете там къде е най-близката секция до вас, помислете можете ли да помогнете било със зала или с участие в секционна комисия!

  – Срещате ли съдействие от страна на външно министерство?

  – Контактите, които имам ме карат да смятам, че днес министерството е изцяло в посока да организира максимално добри избори в чужбина. Нямаме в момента – говоря за ръководството в София, някакви обструкции или спънки. Не мога да предпоставям обаче за поведението на българските посланици и консули по места – не навсякъде те са осъзнали тежестта, която лежи върху техните плещи по организацията на секциите, и не са се свързали навсякъде с местните български общности.

  – А трябва да го направят?

  – Трябва да го направят, кодексът им го вменява като задължение. Разбирам, че всички откриваме в крачка текстовете на новия кодекс, но философията е друга. Ако днес ние не си помагаме на място – от една страна българската администрация, от друга – българските общности, няма как да се случат тези избори и бумерангът ще ни се върне. Утре ще бъдем упрекнати, че ето видите ли – „държавата всичко направи вие да гласувате, а вие не гласувахте!“. И този упрек няма да е неоснователен, ако действително не се мобилизираме и не гласуваме.

  – Какво ще отговорите обаче на тези, които казват, че три пъти повече секции означава три пъти повече ресурс. Кому е нужно държавата да хвърля този ресурс? Съотносими ли са разходите за организацията на вота в страната на един глас спрямо парите, които са нужни зад граница?

  – Това е важен въпрос. Правил съм изчисления за предходни години – това е важно, защото се чуха през последните дни в публичното пространство, включително и от членове на ЦИК, че видите ли българите в чужбина гласували твърде „луксозно“. Като говорим, че нещо е луксозно това означава, че то е скъпо и не е толкова важно или поне не е жизнено важно.

  На изборите миналата година средният брой гласували в една секция в чужбина беше 510 избиратели. В страната – число, което никой не познава, този брой е бил 301 избиратели. В чужбина броят на секциите с над 500 избиратели беше 43 процента от всички секции. В страната този процент е 7. В страната в 14 на сто от секциите гласуват под 100 избиратели, а в чужбина – само 11 процента.Това са числата, които показват колко луксозно гласуват българите в чужбина. Т.е. гласуваме повече в една секция, като броят секции, в които гласуваме в нечовешки условия – защото да се гласува над 500 души в секция е нечовешко. Защото това са многочасови опашки, там няма изборни списъци, всичко се вписва в изборния ден, личните данни, попълват се едни декларации, че няма да гласуваш повторно. Това бави процеса, т.е. над 500 души в секция, стават километрични опашки.

  За цената на един глас. Направих си труда да намеря данни, които са достъпни и да изчисля. През 2011 г. цената на един глас е била 5,70 лева в страната.

  – Това не е покупко-продажба на гласове, да уточним, а толкова е струвала на държавата организацията на изборите за един изборен глас?

  – Да. В чужбина е било 6,15 лева. Т.е. разликата е 50 стотинки на глас. Общо за чужбина през 2011 г. са били похарчени 620 000 лева. Тази година все още няма официална информация, но сумата е горе-долу подобна.

  Важно е да се каже, че тези пари не са само за това, за да удовлетворят желанието на някой си да гласува. Конституционното право на вот е важно право, но трябва да разглеждаме провеждането на изборите в чужбина и като елемент от националната политика спрямо българите в чужбина. Фактът, че българската държава и общество излъчва този сигнал, инвестира и казва на тези хора, че все още имат значение за държавата, че тя иска да чуе техния избор в правенето на политика. Този знак е изключително силен, защото съм виждал хора, които от години не са се връщали в България, но които следят събитията. Фактът, че се подава тази ръка, това предизвиква у хората и желание да се информират. Когато те знаят, че има избирателна секция в тяхното населено място, ще се заинтересуват. Това активизира общността. Организацията на една секция в един град мобилизира, хората се срещат и разговарят.

  Така че нека разглеждаме тези 600 хиляди лева като инвестиция не просто, за да удовлетворим нечий каприз да гласува, а като инвестиция в националната стратегия на България за българите в чужбина.

  – Къде освен в Испания има голям брой секции, които ще бъдат открити за евровота?

  – Голям брой има във Великобритания, в Испания. Франция бележи нарастване на броя на избирателните секции. С гордост го заявявам, че българската общност във Франция е една от най-активните. Не сме многобройни спрямо общностите във Великобритания, Испания и Италия, но ето във Франция ще имаме секции в 10 населени места, а тръгнахме от четири града преди пет години.

  В Германия за съжаление местното законодателство забранява избирателни секции извън дипломатическите и консулски представителства, поради което ще има секции само в градовете, където има консулства и посолства – Берлин, Франкфурт, Магдебург. Не съм изчерпателен, нека се види на сайта glasuvam.org.

  Българската общност се мобилизира и направиха секции в периферията, в близост до Германия. Те ще дадат възможност хората да преминат границата и български избиратели от Германия ще дойдат да гласуват във Франция и в Австрия. Защото им е по-близо и защото не можахме да открием за тях секции в Германия. Това ще е на шега вид „изборен туризъм“, но не така както медиите си го представят.

  Така че шансът днес за гласуване, възможността е несъизмеримо по-висока отколкото на предходни избори. Залогът е голям. Това е един тест – както за българската държава дали ще съумее да направи необходимата органиазация, така и за нас българите в чужбина. Дали българите зад граница ще отговорим на този своеобразен апел, този призив и възможност.

  – Обикновено обаче евровотът не се слави с голяма активност. Едва ли трябва да чакаме при три пъти повече секции в чужбина да имаме три пъти повече гласували там в сравнение с миналите европейски избори?

  – На миналите европейски избори около 15 000 българи гласуваха извън страната. Това е 2009 г., през последните години емиграцията силно нарастна, пазарът на труда беше отворен. Имаме силно нарастване на броя пресни емигранти в страните от ЕС. Така че очаквам едно нарастване, което може да е над два пъти – очаквам между 40 000 и 45 000 гласували при една добра мобилизация. Защото ако е по-малко, ако е само двукратно увеличението на гласовете в чужбина, ако са около 30 000 само, сигналът ще е лош. Все пак ще има ръст в броя гласували.

  Евроизборите не са маловажни избори – днес повече от две трети от нещата, които се случват във всички европейски страни са продукт на решения на Брюксел. Когато ние отидем за гъби, казваме, че оставяме решенията в ръцете на бюрократи. Европейския парламент е един коректив на Европейската комисия и много често налага по-близките и полезни за хората решения. Затова е важно българите в страната и в чужбина да гласуват.

   

• Законодателно решение на правото на контакт с внуците

  Българските баби и дядовци имат гарантирани права да виждат внуците си, включително при липса на развод на родителите

  Материал на Sadebnapraktika.com

  .

  

  Традиционно за българския семеен бит и изграждащите го роднински отношения е участието на по-възрастните родители във възпитанието и отглеждането на децата на техните деца, т.е. на внуците им. Това участие не се изчерпва само с подкрепа в материално отношение – то има и свой нематериален елемент в светлината на своеобразното „духовно наставничество”, крепящо се на опита на по-възрастните, на моралните устои, предавани от поколение на поколение.

  Българският законодател не е останал равнодушен при изготвянето на нормативната уредба на обществените отношения в тази толкова важна за социалното изграждане на индивида област и е отчел споменатите традиции.

  Така, съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Семейния кодекс (обн., ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., отм.) дядото и бабата имат право на лични отношения с ненавършилите пълнолетие внуци, а в случай, че се пречи на поддържането на тези отношения, районният съд по местожителството на внуците по искане на дядото и бабата определя мерки за лични отношения с тях, освен ако това не е в интерес на децата. С известни редакционни изменения правилото е възпроизведено в текста на чл. 128, ал. 1 от новия Семеен кодекс (обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г.), по силата на който дядото и бабата могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи мерки за лични отношения с него, ако това е в интерес на детето, а това право има и детето. Наред с това е приета и нова за семейноправната ни уредба норма – според чл. 128, ал. 3 от Семейния кодекс, aко родителят, на когото съдът е определил режим на лични отношения с детето, временно не е в състояние да го упражнява поради отсъствие или заболяване, този режим може да се осъществява от бабата и дядото на детето.

  Като обобщение от обилната съдебна практика във връзка с приложението на чл. 128 може да се изведат няколко съществени момента:

  · Бабата и дядото разполагат с гарантирано от закона право да виждат детето и заявените пред съда искания по-често са уважавани (вж. например Решение № 3100 от 23.10.2009 г. на Варненски районен съд по гр. д. № 895/2009 г., XVII състав; Решение № 854 от 01.08.2013 г. на Пернишки районен съд по гр. д. № 1954/2013 г., ГК, VIII състав; Решение № 405 от 11.10.2010 г. на Врачански окръжен съд по в. гр. д. № 473/2010 г.);

  · Ръководещ за цялото производство и неговия изход е интересът на детето;

  · Изключително важна е работата на служителите на дирекция „Социално подпомагане”, които осъществяват конкретно проучване на всеки отделен казус, като се съобразяват с отношенията в семейството и най-вече интересите на детето;

  · Най-често определяната мярка на лични отношения се изразява в осъществяване на лични контакти, при които бабата и дядото могат да виждат и да вземат в своето жилище внука си от събота сутрин до късния неделен следобед, както и определен брой дни през лятната ваканция (между 10 и 20), при отчитане на годишния платен отпуск на родителите;

  · Възможно е изпълнението на съдебното решение, с което са уважени исканията на бабата и дядото, да бъде отсрочено с оглед необходимостта от извършване на социална работа с родителите, детето и неговите баба и дядо.

  Пример за впечатляваща правоприлагаща дейност от страна на съда е Решение № 101 от 1.03.2010 г. на Софийски окръжен съд по гр. д. № 1105/2009 г., ГО, 2-ри въззивен състав. Във въпросното въззивно производство майката атакува решението на районния съд, който е определил мерки на лични отношения между ищците и техния малолетен внук, изразяващи се в осъществяване на лични контакти, при които бабата и дядото ще виждат и вземат при себе си своя внук всяка втора и четвърта събота от месеца от 09,00 до 17,00 ч., както и 15 дни пред лятото, които не съвпадат с ползвания платен годишен отпуск на майката, а също и с режима на лични контакти на бащата с детето в едномесечния срок през летния период.

  В мотивите на съдебния акт, с който частично се отменя първоинстанционното решение и се постановяват различни мерки за лични отношения, откриваме следните писмени съображения на съда:

  „Мерките на лични отношения между ищците и техния внук не следва да се разширяват с продължителен престой на детето при бабата и дядото през летния сезон. Към настоящия момент не може да се предполага едно продължително откъсване от родителите (и в частност – от майката) как ще се отрази на душевния мир на малолетния. До такъв по-дълъг престой при дядото и бабата през летния сезон може да се стигне по взаимно съгласие между ищците и ответницата, при условията на житейска добронамереност и преодоляване на обтегнатите отношения между тях, или отново по съдебен ред.

  Този режим не следва да се прилага в случаите, когато първата събота от месеца съвпада с едномесечния период през лятото, в който бащата ще вижда и взема при себе си детето в изпълнение на режима за лични отношения между тях. По този начин настоящото решение няма да бъде в колизия в постановения по съдебен ред режим за лични отношения между бащата и малолетния. Режимът на лични отношения между ищците и детето не следва да се прилага еднократно и в случаите, когато майката ползва платения си годишен отпуск през лятото. Изричното уточнение за еднократност се налага от възможността майката да ползва платен годишен отпуск на части, и то все през първата седмица от летните месеци.

  С оглед на обстоятелството, че детето не познава своите дядо и баба, и че то ще бъде поставено в стресова ситуация, ако внезапно бъде отделено от майка си, съдът намира, че посочените мерки на лични отношения не следва да бъдат изпълнявани незабавно. В тази част изпълнението на решението ще следва да бъде отсрочено за срок от 60 дни, считано от влизането му в сила. Необходимо е за подготовката на малолетното дете като начало да се определят други мерки за лични отношения с бабата и дядото. През 60-дневния период след влизане на решението в сила е необходимо да се проведат поне три срещи между ищците и детето. Тези срещи следва да се осъществят в гр. Б. в работни дни (ищците са пенсионери, не са ангажирани по трудов договор и могат да пътуват) в присъствието на социален работник от отдел „Закрила на детето” към Дирекция „Социално подпомагане”.

  Необходимостта от провеждането повече срещи ще следва да бъде преценена от социалния работник с оглед темповете на адаптиране на детето към неговите баба и дядо. Предварителните срещи между детето и ищците ще следва да са с кратка продължителност по преценка на социалния работник (примерно около час) и да се провеждат на място, което да е удобно и нестресиращо за детето (например в кабинета на социалния работник, на детска площадка, като разходка и др.). На тези срещи не следва да присъства майката, за да не се усеща напрегнатостта в личните й отношения с ищците, освен ако социалният работник прецени друго с оглед състоянието на детето. Социалните работници ще следва да проведат и предварителна работа с майката за коригиране на нейното поведение, изразяващо се в препятстване на контактите на детето с дядото и бабата.”

  Признатото със съдебно решение право на бабата и дядото на лични контакти с внука им разполага и с друга специфична процесуална защита – тази, давана от съдебния изпълнител в рамките на ръководеното от него изпълнително производство. За целта е уреден специален изпълнителен способ – изпълнение на задължение за предаване на дете, намерил легален израз в разпоредбите на чл. 528 и чл. 529 от Гражданския процесуален кодекс.

  По мнение на частен съдебен изпълнител с район на действие – Софийски градски съд, в практиката по принудителното изпълнение се отчита деликатността на тези отношения и се съобразяват интересите на страните в производството, но най-вече тези на детето. В тези хипотези изпълнителният орган разполага с правомощие да поиска съдействие от дирекция „Социално подпомагане” за отстраняване на пречките за своевременното изпълнение на задължението и за разясняване на длъжника, а при необходимост и на детето, на предимствата на доброволното изпълнение и неблагоприятните последици от неизпълнението на съдебното решение (чл. 528, ал. 4 ГПК). Съдебният изпълнител може да поиска от дирекцията да предприеме подходящи мерки за закрила в семейната среда:

  · осигуряване на педагогическа и психологическа помощ на родителите;

  · социална работа за отстраняване на конфликти и за подобряване отношенията между родителите и детето, както и между него и неговите баба и дядо;

  · информиране и консултиране на детето и др.

   

• В САЩ днес е празникът на всички майки Mother’s day

  Денят на майката е национален празник на САЩ, който се чества с много ентусиазъм и веселие. На този ден хората обръщат внимание на майката и нейното значение в живота на всеки, на майчината безусловна обич и подкрепа. Майките и децата на Америка с нетърпение очакват празника, а националният флаг се поставя на всяка къща и обществена сграда, за да се отдаде почит на майчинството.

  Празнуването на този ден се дължи на упорития труд на любящата дъщеря Ана Джарвис, която успява да извоюва неговото национално честване от президента на САЩ. С подписването на обединена резолюция на 8 май 1914 г., президентът Уилсън определя втората неделя на май за Ден на майката. Ана Джарвис е известна още като майката на Деня на Майката в Америка.

  Идея за подобно честване съществува още в далечната 1872 г. Тя е на поетесата Джулия Уорд Хоу, автор на текста на химна на Гражданската война „Battle Hymn of the Republic“, и на Прокламацията за Деня на майката, написана в Бостън през 1870 г. В САЩ Денят на майката се чества повсеместно, като се смята за следващия голям празник след Коледа и Св. Валентин. Съществува традиция за поднасяне на цветя и подаръци, като карамфилът се смята за Цветето на Деня на майката. Децата изнасят представления, пеят песни и рецитират стихотворения, правят собственоръчно картички, за да изразят и поднесат своята благодарност.

  Mothers Day Song
  (Song by: Tom Gardener)

  I don’t remember much about when I was born
  But I know you took care of me all day long
  I see photos of me making mess after mess
  Mother, when ever did you get any rest?

  I’m glad you’re my mother and I’m glad I’m your child
  I’m sorry if sometimes I act way too wild
  but I know you wouldn’t have it any other way
  I love you, Mom. Happy Mother’s Day!

  I managed to grow and you helped all the way
  from diapers to bottles to grade after grade
  though I don’t say this often I wish I did
  after all mom I am only a kid

  You know I think you’re pretty so don’t take this wrong
  but you look kind of tired pretty much all day long
  you drive me all over like a New York city cab
  by night time you look like you had it

  Now that I’m older I look back and see
  all that you did just because of me
  you gave up a lot you know I know that now
  I’ll do the same for my kids someday
  I’m glad you’re my mother and I’m glad I’m your child
  I’m sorry if sometimes I acted too wild
  but I know you wouldn’t have it any other way
  I love you, Mom. Happy Mother’s Day!

  .

  Честит празник на всички майки!

  Вижте една трогателна история за това как една майка е върнала към живота своето дете, изпаднало в клинична смърт по време на раждането.

• G. Sotiroff, Glagolitic Script and Linear B (Research from 1970)

  CANADIAN SLAVONIC PAPERS *, Vol. XII, No. 3, Fall 1970, 303-331

  .

  Glagolitic Script and Linear B **

  G. SOTIROFF

   

  The existence of two distinct Slavonic scripts, and still more so the fact that they have been used side by side for well over a thousand years, has aroused the curiosity of many scholars, out of which has sprung a vast literature aiming to establish when, where, by whom and for what purpose the second of these two scripts may have been invented. The latest attempt to unravel this mys­tery seems to date from 1963. In a richly documented study, V.A. Istrin discusses in detail the two Slavonic alphabets and the question as to which of them comes first.¹ After a warning to the reader that ‘at the present stage of our knowledge it is not possible to settle this question in a definitive way’,² Istrin proceeds to give his own opinion, without however hinting at the possibility of a connection between Glagolitic writing and Linear B. The purpose of what follows is to explore this possibility and some of its implications. Before doing this, it is necessary to review briefly the hypothesis put forward by Istrin himself. This will be followed by an analysis of the Glagolitic alphabet and by some comments relating to the antiquity of Slavonic writing.

   

  ISTRIN’S THEORY OF THE ORIGIN OF GLAGOLITIC WRITING

  One of the two extant Slavonic alphabets, according to Istrin, was certainly invented in 863 A.D. The other one – whichever it may have been – ‘could have been created in Moravia only after the death of Methodius (885 A.D.) and the expulsion of his disciples (886 A.D.)’.³ The fact that the Teutonic priesthood in Moravia at that time forbade the use of Slavonic liturgical books is sufficient reason for Istrin to accept Moravia as the birthplace of the second Slavonic script. The purpose of this invention, he believes, must have been to get away from Cyrillic – suspicious in the eyes of the Teutonic priesthood because of its affinity with the Greek alphabet, and therefore with Byzantium, – to copy the Slavonic books with the new (and different) characters ‘and thus to pull them out from under the papal curse, to save them, at least in part, from persecution and annihilation’.⁴ Thus, Istrin thinks, ‘if the second alphabet was created in Moravia, this could only have been the Glagolitic one’. The possibility that both alphabets originated in Bulgaria is discounted because of the absence of any reference to such a major event in the old Bulgarian manuscripts.⁵ As to the inventor of the Glagolitsa, Istrin believes this to have been Gorazd, one of the disciples of Methodius.

  Istrin thinks that the above hypothesis also explains the complicated design of the Glagolitic characters as compared to the Cyrillic ones. He agrees with E.F. Karskiy, and actually produces a table in support of the latter’s view, that ‘all that was required was to turn around some of the Cyrillic letters, while supplying others with curlicues, instead of dashes or dots; this done, one gets the corresponding Glagolitic designs’.⁶

  Furthermore, in the Glagolitic script Istrin sees an artificial creation and ‘apparently the product of the creative effort of a single man’.⁷ Finally, he observes that the Glagolitic numerals differ from the Cyrillic ones, but limits himself to saying that the Glagolitic system of numerals is ‘artificial’,⁸ without subjecting these numerals to scrutiny.

   

  CRITICISM OF ISTRIN’S THEORY

  We might start by settling the preliminary question which has exercised, off and on, all students of early Slavonic literature. This question is, whether or not Saint Cyril was the author of the alphabet which bears his name. Istrin himself says that we cannot be certain of the answer, although he clearly believes Saint Cyril to have been the author. In this Istrin is right, if the following considerations have any validity:

  a)     Saint Cyril undertook to compose a Slavonic alphabet upon the request of the emperor in Tsarigrad (Constantinople), as this is attested in the anonymous ‘Life’ of Cyril (chapter XIV). It is unthinkable that the Emperor would have given such an order if he did not expect a definite political advantage from this move. The immediate political purpose of this initiative was to pull neighbouring Bulgaria away from the influence of Rome, and to tie it, so far as possible, to the Eastern Empire. We must remember that, at the beginning of the 9th century, Byzantium had suffered severe setbacks owing to the rising power of Charlemagne in the west, and of Tsar Kroum in Bulgaria. If the new alphabet were to influence the Bulgarians (and other Slavonic peoples) in favour of Byzantium, it had to be similar to the Greek one, not dissimilar. The Cyrillic alphabet satisfies this condition, the Glagolitic does not.

  b)     The Cyrillic numerals are practically identical with the Greek ones. Thus, the users of the Slavonic liturgical books – if they wanted to be able to refer back to Greek originals – did not have to memorize a separate numerical system. The Glagolitic numerals differ considerably from the Greek ones. If it was Saint Cyril who invented the Glagolitic numerals, he would have done the opposite of what he had set out to do.

  c)     The Greek script which was in use in the 9th century A.D. is simpler, more functional, and more elegant than the Glagolitic script. Saint Cyril would not have been nearly as brilliant a man as he certainly was if he had neglected the opportunity of developing an equally simple, functional and elegant Slavonic script, for the sake of the curlicues for which the Glagolitsa is known.

  For all these reasons, we conclude that the only alphabet Saint Cyril could have invented is the one which bears his name.

  Was, then, the Glagolitic script invented later on, or was it already in existence when Saint Cyril undertook his task? A direct answer to this question is not available, of course. However, being reduced to conjecture, which we are, does not mean that we are reduced to making mere stabs in the dark. There are some basic facts which, when taken into account, help considerably in orienting this sort of inquiry towards positive results.

  Why is it, we may ask, that the name of Gorazd, if it was he who invented the Glagolitic script, did not become attached to his invention, as the name Cyril became attached to the Cyrillic alphabet? We know that the Gothic alphabet was invented by Ulfila. We know that it was Cadmus who brought the Phoenician alphabet to Europe, where it was adopted first by the Macedonians (Pelasgians), and subsequently by the Greeks. Authors like Mauro Orbini and Anselmo Banduri tell us that the Glagolitic script was invented not by Gorazd, or some other disciple of Cyril or Methodius, but by Saint Jerome, who died in A.D. 420.⁹ Neither Istrin, nor anyone else, had disproved this statement. The claim, therefore, that it was one of the disciples of Cyril and Methodius who composed the Glagolitsa, is gratuitous.

  Yet another point must be considered. Composing a new alphabet, and getting it to be accepted for general use, is anything but a simple matter. In the 9th century A.D., when writing materials were much more scarce and expensive than they are today, only wealthy and influential people could afford experi­ments with books. To all intents and purposes, kings alone could afford the outlay involved in the design and promotion of a new alphabet. Then, as today, nobody could have succeeded in such a venture without the backing of a strong government. It is also quite certain that no ruler would embark on such a major project without some weighty reason. Neither is it likely that such an event would have remained unrecorded, particularly if it came on the heels of another alphabet fulfilling, more conveniently, the same purpose. Istrin is aware that the Glagolitsa could not have been invented in the 9th century without a solid reason, and he looks for this reason in the need to save the Slavonic books in Moravia from persecution and annihilation. Unfortunately, this simply cannot be accepted as a reason. The quarrel in Moravia was not about a script, it was about power. The contestants were, on the one hand, the alliance between the Teutonic princes and Rome and, on the other hand, the Slavonic principalities, leaning on Byzantium. It is more than doubtful that the powers which threw the Slavonic liturgy out of Moravia and expelled the disciples of Methodius could have been so foolish as to allow the use of these

  books in the churches again, only because they were now written with different characters. Or, are we to suppose that the Teutonic princes and their bishops were so unintelligent as not to notice what Karskiy finds so obvious, namely that the Glagolitic letters are no more than the Cyrillic ones ‘turned around’, or embellished with wiggles and curlicues? Besides, who persuaded the Teutonic princes to change their attitude? When and how did he do this selling job? We have not a clue. One must ask, therefore: is it not more realistic to assume that where the Slavonic books survived, they did so – in either script – because the balance of power favoured them, not because the Slavonic scribes outwitted the antagonistic Moravian bishops, or the Teutonic barons and their henchmen?

  There are other points, too, which require careful consideration.

  a)     Karskiy’s opinion regarding the shapes of the Glagolitic characters is not convincing. It is just not true that ‘all that was required was to turn around some of the Cyrillic letters, while sup­plying others with curlicues, instead of dashes or dots’, in order to get the Glagolitic shapes. Of the entire alphabet, only the letters ш and ωare identical in both the Cyrillic and Glagolitic alphabets, and only è represents a ‘turned-around’ ã, The letter ь is identical in both alphabets, but its phonetic value is different. One is forced, thus, to ask: if the Glagolitic script was invented after the Cyrillic one, and if the purpose of the inventor was to camouflage its origin, why did he leave these clues?   Why did he not invent entirely new symbols for the four characters ш, ω, è, and ь?

  b)     It is also hard to believe that the supposed inventor of the supposedly new Glagolitic script – had his purpose really been to placate the Teutonic priesthood in Moravia, or to ingratiate him­self with it – would have failed to hit upon an easier formula than the invention of an entirely new alphabet of complicated design. Cernorizets Hrabri tells us that, before the time of Saint Cyril, the Slavonic people used to ‘read and calculate by means of scratches and cuts, so long as they were heathens’. He adds that, after their conversion to Christianity, the Slavonic people tried to write with Greek and Latin characters, as best they could (bez ustroenia). The Freising Fragments show how this was done and, indeed, some Slavonic peoples were compelled to use the Latin alphabet and are still using it today. Why, then, did the supposed inventor of the Glagolitic script not use a modified Latin alphabet, but went to the trouble of putting together these elaborate characters?   Hecould also have decided in favour of another alphabet of simpler design, like the one borrowed by the men who produced the Codex Argenteus. The Ravenna manuscript, now in the National Library at Naples, shows that this fine script was available in Slavonic Europe as far back as the 6th century. The supposed inventor of the Glagolitsa thus seems to have gone out of his way to make things complicated and yet, complexity in writing does not suggest novelty. Rather the opposite is true: the more compli­cated a script is, the more ancient it tends to be. Linear B is the most complicated script found so far on the European mainland, and also the most archaic. The Glagolitsa definitely looks more like an ancient alphabet than like a modern one.

  c) Finally, the numerals based on the Glagolitic alphabet are also indicative of great age, rather than of novelty. We must remember that towards the end of the 9th century A.D., when the Glagolitic script is supposed to have come into being, the Arabic numerals were making their way into Europe. Shall we assume that the inventor of the Glagolitsa was unaware of the Arabic numerals? Granted that he was, why did he not adopt the well–known Greek numerals? Supposing that he shunned the Greek numerals, for the same reasons for which he shunned the Greek letters, why could he not have adopted the Roman numerals? The answer is that he could have done any of these things, if he had existed. Yet, it is possible that there was no need for anyone to invent new numerals in the 9th century A.D., if it turns out that the Glagolitic script, as well as the numerals which are based on it, were already known and, thus, did not have to be invented at all, when Saint Cyril began the translation of the liturgical books into Slavonic.

  To recapitulate, we believe that:

  a)     the Cyrillic alphabet was invented by no one other than Saint Cyril himself;

  b)     the reason advanced by Istrin for the invention of the Glagolitsa in Moravia lacks conviction;

  c)     the  suspicion  that  the  Glagolitic  script antedates the Cyrillic one is strengthened by the existence of distinct Glagolitic numerals,  a fact hardly compatible with the more attractive choices which lay open to any alphabet–maker living towards the end of the 9th century A.D.

   

  ANALYSIS OF THE GLAGOLITIC SCRIPT

  Can the Glagolitic characters tell us something about the probable time at which they may have appeared on the historical scene? They might be able to if we could study attentively: (a) the shapes of the individual characters; (b) their phonetic values; (c) their positions within the alphabet; (d) their names; (e) the numerals based on them. It would be impossible to cover all these points adequately within the limits of a short paper. It is, however, possible to touch upon each one of them briefly. We shall take the numerals first.

  THE GLAGOLITIC NUMERALS

  The complete Glagolitic alphabet is given on page 10. It is sufficient to give here the first 13 characters, with the corres­ponding numerals:

   

                              Glagolitic                                       Cyrillic

  Letter a b v g d e <  š j i ï ç k

  Number 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 20 30 40

  Letter а б в г д е ж s ç ¶ ¸ ћ к

  Number 1 – 2 3 4 5 – 6 7 10 8 – 20

   

  It is apparent that while in the Glagolitsa the letters and the numerals are in accord, this is not so in the Kirillitsa. The reason for the discrepancy between letters and numerals in the Kirillitsa stems from the fact that Saint Cyril simply took over the Greek numerals as they were – and these numerals were not in accord with his new alphabet.

  Inevitably we are faced with the question: why did Saint Cyril not arrange the letters in his own alphabet so as to harmonize them with the numerals, and avoid the inconvenience resulting from the discrepancy? He maintained the Greek numerals because he must have realized the practical importance of the generalized use of the same numerals, as we recognize today the enormous advantage resulting from the general use of the Arabic numerals. Saint Cyril undoubtedly gave thought to letters such as q , z, y, and U, which exist in the Greek alphabet, but have no counterpart in Slavonic phonetics. These letters Saint Cyril adopted in his alphabet, but placed them at the end of it, decreeing that they should be used to represent numerals (q = 9, z = 60, y = 700, U = 400) and in Greek names such as QOMA and ALExAHDРЪ

  However, if Saint Cyril did place uncommon symbols at the end of his alphabet, why did he not do the same with the ‘new’ Slavonic letters Б and Ж, which do not exist in Greek? What induced him to locate them so close to the top of his alphabet? We do not know why he did this. We can only surmise that this is exactly what he would have done, if he had had the Glago­litic alphabet in front of him to use as a guide. Thus, he took over the Greek numerals almost without change because, he must have reasoned, this was the most practical thing to do. Likewise, he must have adopted the order of the Glagolitic alphabet because this, too, was the most practical thing to do, especially if the names of the letters had already proved their usefulness as a mnemotechnical device. Nobody will deny that, in this respect, the names of the Slavonic letters may be said to be a product of genius. It is infinitely easier to memorize the Slavonic alphabet by means of the story: az bouki vedi, glagol dobro est zhiveti zdelom zemli i kako liudi misleti, etc., than to try to remember the rather colourless Greek names alpha, beta, etc., or the mean­ingless Roman ah, beh, ceh, etc.

   

  The presence of the letter dierv, ç(Cyrillic ћ) in the twelfth place of the Glagolitic alphabet, is also revealing. Better than any other argument, the position and numerical value of this letter prove that the Glagolitic script antedates the Cyrillic, and that it was invented in the heart of the Balkan Peninsula, and nowhere else. The sound which this letter represents – a palatalized ‘ch’ – does not exist in Greek. Neither does it exist in Czech, Slovak, Russian, Ukrainian, or even in the dialect spoken in eastern Bulgaria. It is perceptible in western Bulgaria and Macedonia, but it is much clearer in Serbia, Montenegro, and Croatia. It is true that, had the Glagolitic alphabet been invented in Moravia, such a character could have been added to it at a later date by scribes who lived in Serbia and/or Macedonia. In such an eventuality, however, one would expect to find it near the end of the alphabet, perhaps somewhere after the ‘yat’. Instead of that, we find it in the upper half of the alphabet, among the basic sounds, and with the numerical value of  30, corresponding exactly to its position.

   

  THE LETTERS

  We are told by some knowledgeable men that, prior to the 9th century A.D., the Slavonic peoples did not write down their language.¹⁰ A study of the design of the Glagolitic letters shows this opinion to be untenable.

  The Glagolitc alphabet is said to contain 40 characters. This number is both accurate and inaccurate. The positions, names, and configurations of the last eleven characters except ‘yat’ suggest that these characters were likely grafted on to the original stock at a relatively late date. This, needless to say, has happened to other alphabets. For centuries, the Greeks wrote with sixteen letters. Only gradually was this number increased to twenty–four. In the case of the Latin alphabet, we know that W, Y, X and Z are late additions. Originally, the Glagolitic characters also may have been – must have been – fewer than fourty.

  One look at the last two characters of the alphabet (‘fita’ and ‘ijitsa’) is enough to convince the reader that they have been taken over from Greek, or Cyrillic, at a late date, for ‘diplomatic’ reasons. Another reason for believing that the number of characters in the Glagolitsa was originally less than fourty is provided by the symbolÌ. This symbol stands for both the big and the small ‘ier’, the hard and the soft znak in modern Russian, and is thus counted twice in the alphabet.

  Finally, in the total of fourty are included several obvious derivatives, such as ‘shta’ and ‘er–i’ (щ and yrespectively), which may be included in the total, or excluded, depending on the purpose for which the count is made. The same applies to the diphthong ‘you’ and to the family of four ‘youses’ (nasals).

  By subtracting from the total of fourty the ten characters mentioned above, we get thirty basic Glagolitic characters. What does the study of these basic characters reveal? The first thing we notice is that of the thirty, only four can be assimilated to Cyrillic or Greek equivalents, and that not without some pulling and stretching. The four are: e, j, n,f (‘est’, ‘zemlya’, ‘pokoi’, and ‘fert’.) The study of these four characters is, indeed, illuminating:

  The most striking case is that of the letter e. It is clearly seen that this is the Cyrillic, or Greek, letter e, turned arounc or so Istrin and Karskiy obviously think. Yet nothing in life is simple, not even the case of the letter e. The truth of the matter is that at the dawn of Greek literacy, when the Greeks wrote boustrophedon, this letter faced right or left, defending on the direction in which the scribe was writing. Whenme Greeks started to write consistently from left to right, theletter е was made to face right. However, in the Etruscan alphabet e contin­ued to face left. It faces left also in the name of the Thracian tribe Derrones, stamped from right to left on two extant dekadrachmas. The inference is, of course, that the inventor of the Glagolitic alphabet may not have had to ‘turn around’ the Cyrillic е . He may have been acquainted with the left–facing e from inscriptions, or coins struck in his own land, parti­cularly if he happened to be living not in the 9th century A.D. but in the 6th century B.C., or earlier.

  Likewise, the letter ‘pokoi’ (n) at first glance looks as if it might have been borrowed from Cyrillic or from the Greek. Closer inspection shows that the shape of the letter is not the one it has in 9th century Greek documents. It is more like the shape of the r found in the inscription of Melos dating, as it is believed, from the 7th century B.C. As to ‘fert’ (f), it looks it is true, like a Greek ‘theta’ with ears hanging down from the sides. One must observe, in this connection, the fact that in Etruscan, for instance, the earliest symbol for ‘theta’ was Å from which both q and f have likely evolved. Therefore, the possibility cannot be ruled out that the inventor of the Glagolitic ‘fert’ (f) may have been a man who lived centuries before Saint Cyril, that is to say when the Greek G had the shape of the Glagolitic letter ‘pokoi’, when the shape of ‘fert’ had not yet been fixed, and when the books of the Etruscans had not yet been wiped out.

  As to the Glagolitic letter ‘zemlya’ (j), one must admit that it does look like a Greek ‘theta’ with a curlicue. Of course, a curlicue is as easily added as it is dropped. Suppose that ‘zemlya’ was a very ancient, perhaps hieroglyphic, character, expressing the sound ‘z’. One could ask a question apt to jolt many a complacent spirit. Why could this symbol not have survived unchanged, with the same phonetic value, among the people who invented and used the Glagolitic script, while the Greeks snipped the letter’s curled tail, and used the truncated form to express the th sound, typical of the Greek language but absent from the Slavonic speech? The one possibility has as much merit as the other.

  The four characters discussed in the preceding paragraph are all there is, when it comes to direct borrowing from Cyrillic, or from the Greek, with or without wiggles and curlicues. However, there is another case – that of the letter ь – which is very significant in this connection. Each individual letter in the Slavonic alphabets, Cyrillic as well as Glagolitic, has its special name which includes the phonetic value of that particular letter, Thus, az includes the sound ‘a’, buki the sound ‘b’, vedi the sound ‘v’, and so on. The name of the Cyrillic letter ь represents an exception of great importance. This letter (ь) is called  ier, yet is does not stand for either ‘i’, ‘e’, or ‘r’. It stands for the sound ‘u’, as in the English word ‘but’. Why, then, was it called ‘ier’? It was, and is, called ier because in Glagolitic it represents the round ‘r’. We have, here, a strong indication that the Glagolitic alphabet is older than the Cyrillic one. It is more than likely that after Saint Cyril had adopted the Greek letter p to denote the sound ‘r’, he noticed the simple and elegant form of the Glagolitic letter ь, which he decided to include in his new (Cyrillic) alphabet with a new, typically Slavonic, phonetic value.

  There are other interesting things about the Glagolitic alphabet: it includes five characters which very much resemble Hebrew (Phoenician) equivalents. These five characters are:

   

          Hebrew¹¹                                                                                                                                        Glagolitic

  Name Ain Shin Thau Tsade Koph

  Letter ( >  t ] !

  Name On Sha Tverdo Tsi Kako

  Letter o w t c k

  Phonetic value O Sh T Ts K

  The resemblance between the two sets of characters isobvious, with the exception of Ain/On, where the Hebrew (Phoenician) letter seems ot have been rotated by 90 degrees. It will be observed, further, that the Glagoliticoresembles the Hebrew prototype more closely than does the Greek O. As to the Glagolitic letter ‘shta’ (q), not represented above, it is clearly no more than a ‘sha’ (ш) sitting on top of a one–legged ‘tverdo’ (o).

  Of equal interest are the Glagolitic characters ‘bouki’, ‘vedi’, and ‘glagol’. Each of these corresponds closely to some character found in one or the other of the alphabets used in high antiquity, as may be seen from the following comparison:¹²

  a) The Glagolitic ‘bouki’ (b) resembles the Cretan linear
  

  which stands for the word ‘beth’ (house), or the sound B.

  b)     The Glagolitic ‘vedi’ (v) resembles its Carian counterpart V (U).

  c)     The Glagolitic letter ‘glagol’ (g) resembles the Etruscan 7, which stands for the sound G (as in God). This left–facing G, incidentally, is also found in the oldest Greek inscriptions.

  Thus, of the thirty basic Glagolitic characters, eight, that is one of every four, can be traced to ancient alphabets and need not have been borrowed or adapted from either Cyrillic or 9th–centuryGreek. The most interesting comparison, however, is the one that can be made between the Glagolitsa and the Linear B syllabary compiled by Ventris and Chadwick.¹³ At least seven Glagolitic characters resemble so closely symbols found in the syllabary that one is compelled to take notice of the fact. This means a ratio of 1 to 5, even if we ignore the probability that, in its initial composition, the Glagolitsa, like the Greek alphabet, may have had fewer letters, perhaps only sixteen or nineteen.

  Linear B                                                                         Glagolitic

  .

  

  With regard to the symbol 

  , to which the syllabary assings the phonetic value de, it should be pointed out that in the earliest Greek monuments the letter ¯is used to represent any one of the sound z, dz, or zd. Thus, we find DANKLE, standing for ZANKLE. Since the Greeks could not pronounce the sound ch, it is understandable, perhaps, how the same symbol could appear as de in the syllabary, while representing the sound ch in Glagolitic. (Another interesting fact is that

  

  , has been assigned the phonetic value ke. This is relevant, for the Greeks, unable to pronounce ch, approximated it as best they could by a palatalized k. Thus, the word chinya [to make] gives cinguo in Latin, KINEW in Greek. The word chark (cog) becomes circus in Latin, KYKLOS in Greek. Faced with a name like Chichero [Cicero], the Greeks pronounced, and wrote, KIKEPO.) With regard to No. 40 (æ ), one should note that there are digammated words in archaic Greek – i.e. words beginning with ‘Wa–’ or ‘Fa–’ – which feature an initial diphthong in the corresponding Slavonic forms. As examples one may quote the Greek words FANAX and FASGANON, the Slavonic counter­parts of which are IOUNAK (hero) and IATAGAN (curved sword). Recapitulating, we find that of a total of thirty basic characters in the Glagolitic alphabet, there are only four which might, but need not have been borrowed from Cyrillic or Greek, and from archaic Greek at that. Another five may have come directly from the Hebrew (Phoenician) alphabet, three more seem to have made their way into Glagolitic via other ancient alphabets, and another seven from Linear B prototypes, as follows:

  

  What does this analysis prove? It proves that if we allow the inventor of the Glagolitic alphabet to have used only his own imagination, instead of imitating or adapting symbols found in very ancient alphabets, strange coincidences must have been at work, in order to produce the above results affecting over one half of the characters involved. Does this analysis also prove that Glagolitic is a direct descendent of Linear B? It would be bold, perhaps, to hastily put forward such a claim. Yet, it does seem that the Glagolitic script may have been developed in high antiquity, possibly at the time when all Mediterranean nations – Cretans, Greeks, Etruscans, and Thracians – were busy adapting the Phoenician alphabet to the phonetics of their respective languages. This hypothesis may have to be modified, if and when the reading of Linear B becomes more certain. At the present time, Linear B syllabary consists of some ninety symbols, fifteen of which have not yet been decoded. The reading of three others is doubtful. The scantiness of sibilants in the syllabary suggests the possibility of further revisions. Out of these, new points of con­tact between Linear B and Glagolitic might emerge. The digression at the end of this article shows that certain ideograms like those standing for the syllables KO, QE/CHE, RI, RU, SE, and TI, admirably fit certain words from the speech for which the Glagolitsa was designed.    

  .

  EXTERNAL EVIDENCE THAT THE GLAGOLITIC SCRIPT IS MORE ANCIENT THAN THE CYRILLIC

  The external evidence that the Glagolitic script antedates the Cyrillic is as follows:

  a)     Excavations carried out on the site of the ancient Bulgarian capital of Preslav have yielded ceramic tiles with Cyrillic inscrip­tions on the enamelled side and Glagolitic numbers on the back. It is obvious that, once the tiles had been sealed in their proper places, nobody could see the Glagolitic numbers. These numbers, therefore, could only have been carved on the tiles with a view to helping the workers responsible for making, glazing, storing, and transporting the tiles. It follows, then, that the workers were able to read Glagolitic, although they were not able to read Cyrillic numbers. This, in its turn, indicates that the Glagolitic characters were known in the area around Preslav before the Cyrillic ones were introduced.¹⁴

  b)     Another piece of evidence, to the same effect, is provided by the marginal notes to the Zographe Gospel.¹⁵This gospel is written in Glagolitic. However, the marginal notes to it are all in Cyrillic. It is obvious, then, that the scholiast, who was able to read Glagolitic, either could not, or was not allowed to, write his notes in the same script. This too suggests that Cyrillic came after Glagolitic.

  c)      According to trustworthy information, there is at least one Slavonic palimpsest, at the present time in the Saltykov–Shchedrin Library in Leningrad. This palimpsest has a Glagolitic base, which is also an indication that the Cyrillic alphabet is more recent than the Glagolitic one. Needless to say, this argument would be overthrown should it turn out that there are also palimpsests with a Cyrillic base. However, so far, such cases have not been brought to the attention of this writer.  

  .

  SOME IMPLICATIONS

  No sooner has the antiquity of the Glagolitic alphabet been accepted, even as a working hypothesis, than several problems arise which are all soluble but which are too numerous to receive all the treatment which they deserve, within the scope of this paper. The most immediate of these problems are: (1) If a Glagolitic alphabet did exist before, say 863 A.D., why did Saint Cyril have to invent a new one? (2) If such an alphabet did exist, why is it that no Glagolitic monuments survive from the period preceding Saint Cyril? (3) If such an alphabet did exist in high antiquity, why is there no reference to it in Greek or Latin sources? There are many reasons which may have motivated Saint Cyril to design an entirely new alphabet for the Slavonic peoples who were turning in growing numbers to Christianity. In the first place, in addition to the reasons which have already been mentioned, there are other indications – which cannot be discussed here –that the Glagolitic script was developed in Macedonia, or south­western Bulgaria. The Glagolitic letters must have evolved in a way suited to the language spoken in that part of the Slavonic world, but the whole Glagolitic alphabet may not have contained all the characters required to represent the sounds of the dialects spoken as far north as the Baltic Sea, and as far west as the Sudeten. This was probably the case of the nasal e and a, as well as the case of eri. Saint Cyril, who had in mind the conversion of all Slavs, must have realized the need to add several letters on to those already in existence, and this must have suggested to him that it would not be any more difficult to design a new alphabet than to improve the one which already existed. In the second place, in the 9th century A.D. the Glagolitic alphabet must have been considered a product of paganism, which it undoubtedly was, and, therefore, sinful and to be avoided. An adaptation of the Greek alphabet had a psychological advantage over the pagan ‘scratches and cuts’. Greek had the honour of being one of the three ‘god-given’ languages, since those three – Greek, Latin, and Hebrew – were used for the famous inscription ‘Jesus Christ, King of Judaea’. Some of this glory was bound to rub off on a new, ‘entirely Christian’,Slavonic alphabet. In the third place, the Kirillitsa could be made to be more functional than the Glagolitic ‘scratches and cuts’. In the fourth place, a new system of writing, clearly based on the Greek one, was bound to draw its users closer to Constantinople than would have done an improved indigenous Glagolitsa. Last but not least, the same purpose was served by the new, Greek, system of numerals, which was introduced into the Slavonic world along with the Cyrillic script, as opposed to the native Glagolitic numbers. Turning to the absence of pre-Cyrillic Glagolitic monuments, one could explain it by asking: why have we not got any Cyrillic materials from the 9th, or early 10th century? ^l6 Why are the earliest Slavonic manuscripts which have come to use of a later date than that?  Obviously, the earlier manuscripts have been lost or destroyed. However, if the Christian writings of the 9th century could be totally obliterated, how much easier must it have been for the books from higher antiquity to vanish!   In those days, books  were  written  on  papyrus,  parchment,  linen  cloth  or wooden slates. Like paper, all these materials are easily destroyed by fire, moisture or pests. Thus, of the undoubtedly vast Hittite literature, not a single book has come down to us. Of the very considerable Etruscan literature – which, we know, existed as late as the 4th century A.D. – only one fragment survives, and that in the form of strips of linen cloth, used to wrap up a mummy. Nor was the deliberate destruction of books a rare event. It is reported that the great Plato once wished to burn all the writings of Democritus which he could get hold of, but was dissuaded by two friends, who pointed out to him that the books were already widely circulated.¹⁷ In his Life of Porphyrios, Marc the Deacon takes pleasure in describing how, in 402 A.D., the Christians of Gaza set fire to the temple of Zeus, and how ‘the books of the pagans suffered the fate of their gods’.¹⁸ Indeed, it is not to be expected that pious Christian monks, who delighted in such acts of faith, should have bothered to copy and preserve for posterity pre­-Cyrillic, pagan, Glagolitic oracles, poetry or chronicles. That is why it will be more than a minor miracle if we should ever find authentic documents of this kind. We are probably obligated to the shrewdness of native Slavonic scribes for the preservation of the Glagolitic script, such as we have it. One is tempted to guess that these simple men applied in their own way the rule, so popular among practical politicians: ‘If you cannot beat them, join them’. They probably realized that, as Christianity became the official religion of the Slavonic principal­ities, the Cyrillic script was also bound to be accepted, as a matter of state policy. The old native scribes must have suspected that all influence was likely to slip out of their hands, unless they were able to compete more successfully with what might have rated in their eyes as ‘the Cyrillic school’. This may have furnished the motivation to round out the Glagolitic alphabet by the introduc­tion of several new symbols such as the nasal e and a, the eri, the diphthong ‘you’ and the small and big ‘ier’, and to use the thus improved Glagolitsa for the immediate transcription of liturgical books – the more, the better. On the surface, the question as to why there is no mention of ancient Glagolitic monuments in Greek or Latin sources seems more embarrassing. How could Greek sources, for instance, make reference to Glagolitic writings at a time when the Slavonic peoples, that is to say the users of the Glagolitic script, were not supposed to have even existed? If we so wish, we may declare this question to be insoluble and give it up. Or, we may wish to look into it. If we do, we shall see that Cernorizets Hrabri does not say that the Slavonic people were illiterate before the time of Saint Cyril. He says that they wrote and calculated ‘by means of scratches and cuts’. Just how far back could Hrabri’s information on this score have gone? It is not hard to visualize the situation. Hrabri wrote some time around 890 A.D., when he may have been 30 years old. Let us assume that when he was a boy in grammar school, say around 870 A.D., he had a very old teacher. This man, who may have been 80 years old, could have told his students that, before the days of the Cyrillic alphabet, people wrote and calculated by means of scratches and cuts. Perhaps he even showed them specimens of these scratches and cuts on pieces of wood, which he had received, when he was himself a little boy of ten, that is to say in or about the year 800 A.D. However, if we assume that when Hrabri wrote his Skazanie he was not thirty but eighty years old, his information on the writing by means of ‘scratches and cuts’ would go back as far as the year 750 A.D. Nor is there any need to stop there. Hrabri’s teacher could have learned those same scratches and cuts from another old man, one that was born, perhaps, sometime in the 7th century. It is not possible to say how far back we may go in this way, unless we use a clue provided by Hrabri himself. He says that the writing by means of scratches and cuts was used by the Slavonic peoples as long as they were pagans. There are ample indications, however, that paganism was on its way out of the Balkan Peninsula as early as the 4th century A.D.¹⁹   That, then, must have been the time when, according to Hrabri, the Slavonic people began to try to write the Christian liturgical books with Greek and Latin letters, as best they could. But were there any Slavonic people in the Balkan Peninsula in the 4th century A.D.?   This question has been answered in another study.²⁰ The answer is: yes, Slavonic speaking people did live in the Balkan Peninsula in the 4th century A.D., although they were not called, at that time, by this particular name. The name which ancient Greek writers gave to the Slavonic people in south­eastern Europe was Getae.²¹   This was the name of but one Thracian tribe. However, Greek writers often applied it to all Slavonic peoples as a group. It is important to remember this, and to realize the fact that the Getae, being Thracians, most likely made use of Thracian letters and books. When, in the 6th century, the Slovaks and the Slovenes became famous, their name began to designate all peoples who spoke a dialect related to theirs. This, then, is the reason why we find no mention in Greek sources of a pre-Cyrillic Slavonic script: whatever references there are to such a script, are in respect to Thracian writing. Few as they are, these references are of enormous significance. No less an authority than the famous patriarch Photius testifies that, as late as of the 7th century, Thracian books were being consulted by Greek scholars.²² Is it really fantastic to infer that these were the now lost Glagolitic books? Most of the writing in antiquity was done on birch bark or on tablets made of linden–wood. In this connection, we must remember that as far back as the 5th century B.C. Euripides spoke with respect of ‘the tablets of Thrace’.²³ Sophocles, too, makes Deianeira say that Hercules left an inscribed oracular tablet with her. Hercules is made to say that he wrote down an oracle in the Thracian grove of the Selli, that is to say at Dodona, in Macedonia.²⁴ Wooden tablets were being used 400 years before the time of Sophocles, since Hesiod himself declares: ‘I have newly written (a lay) in tablets upon my knee’.²⁵ Tablets continued in use not for centuries, but for thousands of years. Around 950 A.D., the Arab writer Ibn Abi Jacub el Nedim reported that the Russians had writing which was carved in wood.²⁶ Quite recently, 194 tablets have been excavated at Novgorod, with Cyrillic text on them. The earliest of these tablets dates from the 11th century, the latest from the 16th.²⁷ It is only natural to suppose, therefore, that when the Slavonic people wrote with scratches and cuts, they used wooden tablets on which they carved Glagolitic characters.²⁸ All these are details which are in the nature of things, but which are not likely to have attracted the attention of Greek and Latin historians sufficiently to deserve special mention in the sources which have been preserved in our libraries. It may not be out of order to point out the difficulties which arise from the rejection of the above hypotheses. If we should rule that the Thracian books of the 7th century were not the Glagolitic ones, this would mean several things. It would mean that (1) the Thracian books were completely wiped out; (2) while this wiping out was taking place, the people in Thrace and Macedonia were developing a new system of ‘scratches and cuts’ for the purpose of writing and calculating – the pagan writing mentioned by Hrabri; (3) all this went on while the Christians in those parts were also trying to write with Greek and Latin characters; (4) when Christianity was made the official religion in Thrace and Macedonia – that is to say in Bulgaria – the ‘scratches and cuts’ were quickly dropped; (5) at the same time, two com­pletely new alphabets, the Cyrillic and the Glagolitic, were developed almost simultaneously, and were actually accepted and used throughout the Slavonic world. What a multiplication of improbabilities!

  .

  Conclusions

  What seems to emerge from the preceding analysis may be summed up as follows: 1)     There is no reason to accept that the Glagolitic alphabet was invented after the Cyrillic, either in Moravia or anywhere else. The Glagolitic alphabet, therefore, must have been in existence before the Cyrillic one; 2)     The Cyrillic alphabet was invented by no one other than Saint Cyril himself; 3)     The affinity of seven Glagolitic characters with Linear B symbols, and of another twelve characters with letters from other ancient alphabets suggests that Glagolitic could easily have been one of the several alphabets known to have existed in high anti­quity; 4)     Glagolitic was probably the alphabet in which the now lost Thracian books were written; 5)     When the Slavonic principalities accepted Christianity as the  official  religion,   Saint  Cyril  invented  the new alphabet, on order and with the encouragement of the emperor. It is likely that, when this happened, the Glagolitic scribes realized that their art was in jeopardy. This must have been sufficient inducement for them to intensify their transcribing, in Glagolitic, of the Slavonic liturgical books, in competition with the scribes newly–trained to use Cyrillic. It is quite conceivable that, at that moment, the users of Glagolitic noticed the usefulness of the additional characters invented by Saint Cyril, such as the family of‘youses’ and the big and small ier (in Russian: ‘tverdiy’ and ‘myagkiy snak’). This must have suggested to them to contrive parallel Glagolitic symbols, which were palced at the end of the alphabet. 6) The original Glagolitic characters must have been more like ‘scratches and cuts’ than the ones which have come to us. This is suggested by the fact that proto-glagolic characters must have been used predominantly for writing on wooden tablets. When paper came into general use it became possible to embellish the ‘scratches and cuts’ by flowery ‘wiggles and curlicues’, which led to the Glagolitsa as we know it, so pretty and so puzzling to 20th century scholars! There are people who will call this speculation. The question is whether this speculation agrees with known historical facts, and whether or not it brings into a harmonious whole the surviving hints and shreds of evidence. Anyone rejecting this speculation should be willing to accept the still more fantastic proposition that the Slavonic peoples, arriving on the historical scene, as it were from outer space, sometime in the 6th century, wiped out in some mysterious way millions of ancient Thracians and their literature, occupied most of Europe and a good part of Asia, and organized their several States in a matter of less than 3 centuries. Not only this, but they gave themselves, for no conceivableareason, two distinct alphabets, which they adopted almost simultaneously, and then continued to use them for the next thousand years! Among the many miracles which the Slavonic peoples may have performed, this one seems to be the hardest to believe.    

   

  THE GLAGOLITIC ALPHABET  

  

   
  DIGRESSION

  REBELLIOUS IDEOGRAMS IN LINEAR B

  We are informed that some 3,000 clay tablets have been found, on Crete and at various sites in the Peloponnese, inscribed with what has come to be known as Linear B script. According to Messrs. Ventris and Chadwick²⁹ who have deciphered – or who are believed to have deciphered – the Linear B script, this system comprises two parts. The first represents a syllabary of some ninety signs, of which eighteen have not yet been reliably decoded. The second part consists of 152, or so, ideograms such as && (chariot) and &&(sow). Here, too, one finds figures which have not yet been explained. The script one may observe on the clay tablets combines these ideograms with symbols from the syllabary, somewhat in the manner of Japanese writing. The reader will recall that the Japanese script combines certain Chinese ideograms, called Kanji, with indigenous syllabic sings, called Kana. The student of Linear B is struck by two things. The first is the scantiness of sibillants: the consonantssh, ch andj, are totally absent. The second is the large number of doublets. Thus, the syllabary shows three symbols for pa – if this is indeed the syllable pa. There are also two signs for each one of the syllables pu, ra, and ro. The scantiness of sybillants requires no explanation, so long as one assumes the language of Linear B to have been Greek. On the other hand, should it happen that some of the so–far–undecoded signs represent sibillants, it would be difficult to maintain the hypothesis that Linear B was a Greek script. In such a case, the question regarding the language of Linear B would have to be re-opened.  

  .

  THE LANGUAGE OF LINEAR B

  As a matter of fact, the question regarding the language of Linear B has never been settled in a satisfactory way. As Leonard Palmer has observed ‘the occurrence of pot, robe, table in English does not serve to identify it with French’.³⁰ The situation is analogous in the case of Linear B. Take a group such as &&& . This could be read four axes, or quatre haches, or chetire topora. Possibly in or about the year 1400 B.C., some kind of Greek was spoken on the periphery of south–eastern Europe. But other languages were also spoken in that area which could have made use of this ideographic script. That is why a wag could describe the decipherment of Linear B as a long–distance telephone conversation over a defective wire, with a party having a speech impediment. We must take another look at some of the Linear B ideograms.  

  .

  THE REBELLIOUS IDEOGRAMS

  

   

  THE PELASGIAN LANGUAGE

  Our hypothetical inventory of Pelasgian words now consists of seven items: kour, koja, sekyra, cheroup(ka), riza, roug, and ship. Is there any language whose vocabulary would comprise these words? The answer is: yes, such a language exists. It is the language of two million Macedonians who live, today, in Yougoslavia, Greece and Bulgaria. Does this mean that the Macedonian dialect (language) is identical with the Pelasgian tongue? It means just that, even though this may come as a shock to many a scholar. It means that the present–day Macedonians are the descendants of the ancient Pelasgians, and that they continue to speak the Pelasgian tongue. In Book VII, Chapter I of his Histories, Pompeius Trogus wrote: Macedonia ante a nomine Emathionis regis, cuius prima virtutis experimenta in ittis locis extant, Emathia cognominata est.(Macedonia was once called Emathia, from the name of Emathion; one may still see there the first monuments of his valour.) And a little further: Populus Pelasgi, regio Bottia dicebatur. (The inha­bitants were called Pelasgians, the district Bottia.) The seven words which were explained above form part of the Macedonian vocabulary of today, as does also the word riba, meaning fish, whose outline

  

  , representing the syllable ri, may be found in the Linear B syllabary, under No. 53.  

  .

  THE PELASGIAN SCRIPT

  There are more surprises in store for those who care to take a look at our major sources of ancient history. Strabo speaks of a place in Macedonia whose name was Leibethrum and which was sacred to the Muses.³³ According to Diodorus Siculus³⁴ the Muses were sisters who had received an excellent education. It was the Muses who invented the letters and who first composed a poem.³⁵ Diodorus, futher, explains that all the Phoenicians did was to change the shape of the letters; these changed letters were adopted by all peoples who called them Phoenician. However, someone will ask, if the language oftthe Linear B script was Macedonian and not Greek, and if these were two different languages, how could Messrs. Ventris and Chadwick have determined correctly the syllabic values of certain signs? They could, because it is possible to reach a correct conclusion even when one starts from a wrong premise. The following example will illustrate how this may happen. Supposing an old inscription were found reading: BILLIE CHAT COURTS BEEN. The man who postulates that the language is German will be tempted to read the inscription BILLIE HAT KURZE BEINE. At the same time, the man who postulates that the language is French would prefer the interpretation: BILLIE (LE) CHAT COURT BIEN. It is obvious that both interpretations cannot be true. Or, rather, either interpretation could be true, depending on the time and the circumstances under which the inscription was carved. The following is an example of what Messrs. Ventris and Chadwick have noticed and what they have not. One of the Linear B words, we are told, reads korito (ko–ru–to). This is interpreted as the genitive case of the Greek work KOPYΣ, meaning helmet. What the decipherers obviously did not know is that the word korito, such as it is, exists today in the Macedonian language. It means tub. A Macedonian tub, put upside down on the head of a Greek, may easily become a helmet. This, however, does not free the decipherers of Linear B from the obligation of trying the Macedonian (Pelasgian) tongue on the clay tablets since, in this exercise, Greek has so far yielded such melancholy results.  

  .

  SUMMARY

  This digression has shown that:

  (a)     the most ancient script in Europe was the one invented by the ‘Muses’ in Pelasgia (Macedonia);

  (b)    several ideograms in Linear B – the most ancient script which has been found, so far, in south–eastern Europe – clearly represent objects whose names in the Macedonian tongue suit certain syllabic signs deciphered by Ventris and Chadwick;

  (c)    since no definite date can be assigned to the invention of the Glagolitic alphabet, and since several Glagolitic letters coincide with signs occurring in the Linear B syllabary – as shown  else­where in this study – it is likely that the Glagolitic alphabet goes back all the way to the time when syllabic writing (Linear B) was used in Macedonia before being replaced by alphabetic writing.³⁶    
  

  ––––––––––––––––––––

  NOTES 

  ¹1100 Let Slavyanskoy Azbouki, Moscow, 1963.  

  ² Op. cit., p. 127.         

  ³ Ibid., p. 128.  

  ⁴ Ibid., p. 129.  

  ⁵ Ibid., p. 133.  

  ⁶ Ibid., p. 130 (Referring to E.F. Karskiy, Slavyanskaya Kirillovskaya Paleografiya Leningrad, 1928, p. 359).  

  ⁷ Ibid., p. 138.  

  ⁸ Ibid., p. 146.   

  ⁹ See Mauro Orbini, E Regno degli Slavi, Pesaro, 1601, p. 46–7, and Anselmo Banduri, Opera, 1.1, Venice, 1700. (Quoted in S. Lesnoi, Istoriya ‘Russov’v neizvrashchennom vide, Paris, 1959, fasc. 9, p. 936–8.)

  ¹⁰ Horace G. Lunt, Old Church Slavonic Grammar   S–Gravenhage (Mouton), 1959, p. 1.

  ¹¹ The Hebrew letters have been taken from Fr. Thiersch, Greek Grammar (English translation), Edinburgh, 1830, p. 23–4.

  ¹² The symbols from Cretan Linear and Carian were taken from David Diringer, The Alphabet (2nd ed.), London (Hutchinson), 1949. The Etruscan ‘theta’ is given in M. Pallottino: The Etruscans, London, 1956 ed., p. 259.

  ¹³ John Chadwick, The Decipherment of Linear B, Cambridge University Press, 1958.

  ¹⁴ See Nikola Mavrodinov, Starobъlgarskoto izkustvo, Sofia, 1959, p. 238.

  ¹⁵ See Quattuor Evangeliarum Codex Glagoliticus, edited by V. Jagic, Berlin 1879, p. VIII.

  ¹⁶  The oldest dated Slavonic manuscript is the Ostromirovo Evangelie, from the year 1056.

  ¹⁷ Diog. Laert.,IX. VII. 40.

  ¹⁸ See Henri Gregoire & M.A. Kugener (ed.) Paris (Les Belles Lettres), 1930, ch. 71, p. 57.

  ¹⁹ From Eusebius’ Ecclesiastical History (V. XIX. 2) we learn that, some time before 337 A.0., the city of Debeltum (the modem Burgas) had a bishop by the name of Aelius Publius Julius. In 344 or 347, a council of 250 bishops met at Serdica (the modern Sofia). Theodoret, in his History of the Church, repeatedly refers to the Christian churches in Dalmatia, Dacia, Moesia and Macedonia.

  ²⁰ See my article: Y–a–t–il eu une ecriture autochtone en terre slave avant le temps de Cyrille et Methods? Revue canadienne d’etudes slaves, Vol. I, fasc. 1, Montreal, printemps 1967, p. 79–94.

  ²¹ See Theophylact Simocatta, Historiae,  Books III. 4.  7. and  VII.  2. 5. Ed. C. de Boor, Leipzig, 1887 (Teubner).the first half

  ²² See The Library, cod. 117a (170). Ed. Rene Henry, Paris, 1960, vol. II, p. 162 (Les Belles Lettres).

  ²³ Alcestis, 1.968.

  ²⁴ Women of Trachis, 1. 45 and 1. 155.

  ²⁵ BATPAXOMYOMAXIA, 1. 1–3.

  ²⁶ Quoted by Ch. M. Fraehn, in Meroires de I’Academie de St. Petersburg, Sciences, politique, histoire et philologie, vol. Ill, p. 513. (See V. Gitermann, Geschichte Russlands, Zurich, 1944, vol. I, p. 232).

  ²⁷ A.B. Arcihovskiy and B.I. Borkovskiy, Novgorodskie Gramoty na Breste, Moscow, 1958.

  ²⁸ It is interesting to note, in this connection, that Charlemagne himself ( *814) used tablets when he was learning to write. (Eginhard, Vita Karoli Magni, 25. Ed. Louis Halphen, Paris, 1947. Les Belles Lettres.).

  ²⁹ Documents in Mycenaean Greek, Cambridge University Press, 1956.

  ³⁰ MycenaeansandMinoans, London, 1961, p. 58.

  ³¹ Aeschylus: The Suppliant Maidens, 1. 249.

  ³² Hdt., I. 57.

  ³³ 9.2.25 and 10.3.17.

  ³⁴ IV.4.3. (Loeb, II, p. 351).

  ³⁵ V.74. (Loeb, III, p. 297).

  ³⁶ It is likely, therefore, that Saint Jerome did not invent, but only perfected, the first Slavonic alphabet. That an alphabet was used by the Veneti, a Slavonic people, in the 4th century, is attested by the Emperor Julian. (See his Discourses. Paris. Les Belles Lettres. 1932. I. 1st part, p. 143.)       Note on Slavonic palimpsests. At the last moment, I am being informed that a second palimpsest with a Glagolitic base is available in the Lenin State Library in Moscow, where it is catalogued as fund 87, M, 1960. It consists of 109 sheets with text from the Boyana gospel. – G.S.  .

  .

  Note of the author:  Tagged with & graphemes will be completed – in most cases these are signs of Mycenaean and Phoenician alphabet.

  

  –––––––––––––––––––––––

  * Canadian Slavonic Papers / Revue canadienne des slavistes (CSP) was established in 1956. In 1967 it began appearing twice yearly, becoming a quarterly in 1968. The journal is the official publication of the Canadian Association of Slavists (CAS). 

  ** The entire study can be read here – SotiroffGlagotScript
  

  .

• На Украине государства нет – есть сетевая структура из патриотов и негодяев

  Сторонник новой киевской власти, командир батальона «Донбасс» Семен Семенченко рассказал «Дождю» о том, почему стал воевать, чем Славянск, по его мнению, похож на Чечню, и сможет ли Украина стать прежне

  .

  Интервью Тимура Олевского, tvrain.ru

  

  Олевский: Кто люди, которые поддерживают сепаратистов? Часто бытует мнение в самой Украине, что основной костяк людей, которые сражаются сейчас в Славянске, это люди из России, что вся эта история пришла из России. Как вы представляете себе этих людей?

  Семенченко: Давайте посмотрим, как это все начиналось. Начиналось это после победы Майдана в феврале этого года. Первый митинг, на который вышел народный губернатор Губарев и заявил о том, что мы за Россию. Митинг собирала Партия регионов. Собрали бюджетников, привели со всех городов, и потом так получилось случайно, что пришел Губарев, ему дали выступить, и он этих людей очень быстро зажег идеей России, федерализации, сыграв на то, что наши деньги отбирает центр. После этого мы видели, что все митинги за Россию собирались директорами предприятий, шахт, бюджетных учреждений, мэрами областных городов, то есть всеми теми людьми, которые изначально работали именно с правящей Партией регионов.

  Россия тут абсолютно была ни при чем. Финансировалось это за счет местных предпринимателей, предприятий и прочее. Нагнетались антиукраинские настроения. Два примера – практически на каждом предприятии снимали так называемые 15% на восстановление Майдана. Представьте, если у человека, у шахтера забирают зарплату на восстановление Майдана, причем Майдана, которому культивировали ненависть еще месяца три до этого. Потом стали снимать на Национальную гвардию. Вроде бы все об этом знали, но никто ничего не делал.

  Олевский: Зачем это делать местным?

  Семенченко: Затем, чтобы посеять ненависть, раскачать народ, чтобы Украина воспринималась как нечто чуждое. Для чего это все делалось? По моему глубокому убеждению, прошел такой же процесс, как в 2005 году, то есть власть была потеряна Януковичем и местной всей шайкой. После этого начался торг, чтобы им оставили их привилегии, дали возможность воровать из бюджета дальше, сумасшедшие там деньги на угольную отрасль выделялись и распиливались. Они хотели повторить то же самое, что было в 2005: закрепиться, сохраниться, а потом прийти и победить опять. В процессе этих торгов они пугали центральные власти сепаратизмом. Убийства на митинге, 13 марта был убит человек, это при мне происходило, просто его зарезали, все эти бойни не российскими диверсантами производились, а местными «титушками», то есть криминалитетом, который использовался и год, и два, и три, и четыре назад именно Партией регионов.

  Что происходило дальше? Дальше те силы, которых подняла со дна Партия регионов, все эти гопники, все эти бывшие монтажники, слесари, они почувствовали, что они могут стать кем-то еще: народными мэрами, губернаторами, Че Геварами, они могут отжать что-то. Посмотрите, в Донецке уже вывезли все автомобили из салонов, потому что реально идет мародерство. Эта сила начала выходить из-под контроля, она начала действовать самостоятельно. Появилась группа авантюристов, эти люди никакого отношения к ГРУ не имеют сейчас. Да, они обстреляны, они поймали кураж, я их по-мужски уважаю, но это все группы, которые самоорганизовались, которые получили добро каких-то там властей, и от безнаказанности начали делать все более и более масштабные вещи. Они начали захватывать сбушников, контрразведчиков, что само по себе смешно.

  Дальше к этому добавилась масса людей, которые раньше поддерживали Партия регионов, а сейчас они были оболванены пропагандой – и российской, и местной. Эти люди считают, что в России сказочное царство, а Украина – это царство мрака, везде им мерещатся бандеровцы. И многие из этих людей сейчас искренне стоят на митингах и блокпостах.

  Олевский: Был ли здесь спецназ ГРУ или нет?

  Семенченко: И самая маленькая часть – это как раз приезжие из России. Ведь Россия тоже и в ответ на просьбы местных сепаратистов, и желание играть свою игру, присылают своих людей, но я думаю, что это самая мелкая часть. Возможно, здесь и были какие-то инспекторы ГРУ, возможно. Но извините, когда власть посылает танки и бронетранспортеры в центр города, то есть делает то же самое, что и Россия сделала в Грозном, эту тупость, и их блокируют, то зачем тут нужны грушники, если в поддавки играет сама украинская власть? Я так подозреваю, что некоторым кругам в правительстве Украины было выгодно отвлечь людей от проблем, поднятых Майданом: коррупции, тотального воровства, отсутствия национальной идеи.

  А ведь когда вес переключились на защиту Родины, начался патриотический подъем, патриотическая истерия, можно сказать. Стало уже не до разборок, где, кто в парламенте, кто кого просунул на должность, кто у кого украл. Отвлечь внимание от этих процессов было выгодно некоторым кругам в Киеве. И когда интересы местных кланов, некоторых кругов в Киеве, интересы, скажем так, этих низовых групп люмпен-пролетариат, которые подняли наверх, соединились, получили то, что получили.

  Олевский: Вы стоите практически с позицией борьбы с коррупцией, которая привела к развитию сепаратизма. Если это так, тогда почему, например, Игорь Коломойский, который является бизнесменом-олигархом, дает деньги на ваш батальон?

  Семенченко: А кто сказал, что он дает нам деньги?

  Олевский: У нас такая информация есть. А как строится формирование финансовое?

  Семенченко: Очень просто. Я в Фейсбуке 15 дней назад объявил о том, что у нас создается такой батальон. У нас есть номер расчетного фонда, куда перечисляются деньги, у нас есть предприниматели, которые привозят продукты, у нас есть люди, которые не получают деньги. Если бы вы зашли внутрь, вы бы увидели… Вот вы видите, идет человек, у него кроссовки на ногах, у него даже нет берц. Мы первое время спали исключительно на матах. То есть все это, как это трудно поверить, правда, сегодняшней России и Украины, делается за счет пожертвования людей, потому что мы нах… никому кроме людей не нужны. И как только мы перестанем быть нужны, как только они увидят, что мы очередное картонное подразделение, это все закончится.

  Олевский: А скольким людям в Донецке нужны, как вы считаете?

  Семенченко: Я видел митинги за Украину и в пять тысяч человек, и в десять тысяч человек. Я лично считаю, что большинство за Украину, но существует большая часть, которая называется болото.

  Олевский: А как относится к тому, что если люди, которые выступают против Украины, за Россию? Они же существуют, к ним же тоже надо прислушиваться.

  Семенченко: Конечно. По моему расчету, это 20%, и мы готовы к ним прислушиваться. Смотрите, если он выступает за присоединение к России, как он может отстаивать свои права? Первое – выбираться в Верховную Раду, принимать закон о референдуме, и этот референдум проводить, присоединяться, или каким-то другим путем. А что происходит? Наглая ложь, циничная по телевизору о каких-то бандеровцах, о «Правом секторе», о том, что извините, убивают человека на митинге, это пресс-секретарь «Свободы», 19-летний парень Дмитрий. По российскому телевидению показывают, что это пророссийские митингующие убили бандеровца. То есть наглая ложь – раз. Второе – похищение людей, убийства людей, запугивание людей, штурмы админзданий.

  Что они все говорили про Майдан? Почему они штурмуют здание? Они сейчас копируют один ко одному. То есть их действия, я считаю, что это действия фашистов. Современная Россия – это, к сожалению, фашистская страна, она становится именно такой. Не тот фашизм, который был в Испании классический или еще что-то, а тот, который себе представляем, что такое фашизм – наглая ложь, угрозы, запугивание. Это как раз то, в чем обвиняют украинскую сторону.

  Нам не нравится правительство, которое в Украине, в этом мы схожи с теми, кто за Россию. Но я никогда не соглашусь, чтобы на нашей земле просто творили беспредел, а именно это и происходит. Вот и все.

  Олевский: Как вы оцениваете будущее людей, которые с оружием в руках сейчас защищаются в Славянске, что с ними будет?

  Семенченко: Я думаю, что, скорее всего, их амнистируют.

  Олевский: Почему?

  Семенченко: Потому что если бы не было игры в поддавки с киевскими властями, это давно бы уже закончилось. Пример – народный губернатор Губарев два месяца назад, абсолютно безумные действия: захват казначейства с сорока людьми, хождение по городу, заявления. Потом человек садится дома с журналистами и ждет, пока его арестуют. Я прекрасно понимаю, что он это сделал, получив гарантию неприкосновенности, что он посидит два месяца и выйдет героем. После этого три раза его пытались обменять на захваченных заложников, Киев сам его пихал каждый раз – поменяйте, нате вам Губарева. Когда в последний раз Якубовича похитили, хотели поменять на него Губарева.

  Олевский:  Игорь Якубович?

  Семенченко: Нет, Николай Якубович.

  Олевский: Это, по-моему, силовой блок возглавлял Сергей Тарута.

  Семенченко: Да, и потом отказалась вот эта православная революционная армия менять его, они сказали, что им Губарев не нужен. И, в конце концов, Губарева перед 9 мая дали народу вождя. Я, кстати, с уважением к нему отношусь, он лидер достаточно пламенный, хотя и врет людям. Я думаю, что потом будет очень много проблем с теми людьми, которых он сейчас поведет за собой.

  Олевский: А что будет 9 мая, как вы думаете?

  Семенченко: Я думаю, что 9 мая будут очередные захваты админзданий. Я думаю, что 9 мая будет вовсю раскачиваться истерия – наши деды воевали, бей бандеровцев. Будет по максимуму это делаться.

  Олевский: Вы работаете в сотрудничестве с милицией, тем не менее.

  Семенченко: Мы не сотрудничаем с милицией. Сейчас я не вижу государства Украина. Я вижу то государство, которым она может стать, ради этого мы здесь. И я вижу некую сетевую структуру, в которую входят журналисты, члены парламента отдельные, какие-то правительственные чиновники, врачи, отдельные работники милиции, в том числе на высоких должностях, сбушники отдельные. Эти люди – патриоты Украины, и они между собой пытаются координировать свою деятельность. Вот именно в таком формате – в сетевой структуре патриотов мы сотрудничаем. Что касается обычной милиции, я не готов, тут очень большое количество предателей.

  Олевский: А почему получилось, что милиция в Донецке настолько нелояльна к Киеву и не подчиняется?

  Семенченко: Давайте посмотрим. Во-первых, из кого состоит милиция, это естественный отбор, остаются люди, в основном, для коррупционной сферы. Идет выбраковка каких-то патриотов, выбраковка профессионалов – раз. Второе – они сами стали жертвой пропаганды, они сами рассказывали об отрубленных руках беркутовцев на Майдане, рассказывали, как «Беркут» жгли коктейлями «Молотова», и они в это верят сами. Третье – меркантильные соображения, им рассказывают, что они будут получать 1200 долларов, когда будут служить в российской полиции. Четвертое – большинство из них трусы, они деморализованы. Сегодня 40 человек с макетами автоматов пришло в красноармейский РОВД, положило ментов лицом в грязь, и они там лежали себе спокойно. И это и есть их  реальное место сейчас. Есть, конечно, отдельные люди. Есть замначальника РОВД Горловки, который до последнего сражался, есть другие патриоты, но их очень мало.

  Олевский: Арсену Авакову вы сейчас доверяете?

  Семенченко: Арсен Аваков – это единственный человек, который нам помог, когда нас заблокировали, около 500 человек, было оружие на нашей базе.

  Олевский: В вас стреляли там, да?

  Семенченко: Стреляли, да.

  Олевский: А вы?

  Семенченко: Мы стреляли в воздух или отсекающие в асфальт. Мы хотели избежать жертв. Так вот «Беркут», который вызывали для того, чтобы нам помочь, ждал, пока мы кого-то убьем, чтобы нас забрать. Они этого не дождались, «Альфа» пришла поздно, единственное – прислали вертушку из Днепропетровска. Сделал пару заходов якобы на боевое и, по сути, разогнал большую часть людей. Я не знаю Арсена Авакова, но я вижу, что только он в этот момент нам помог. Если про него будут говорить какие-то гадости, я буду их как минимум проверять.

  Олевский: Если вам удается кого-то задержать из сепаратистов, что вы делаете, какие ваши действия?

  Семенченко: Я не могу вам ответить на этот вопрос.

  Олевский: Вы их отдаете сотрудникам милиции?

  Семенченко: Отдавали раньше.

  Олевский: А сейчас?

  Семенченко: А сейчас я не готов это с вами обсуждать. Я могу с вами только фантазировать, здесь насаждается Чечня с похищением людей, с охотой за головами. Если я вижу, что похищают журналистов, «Патриотов Украины» прямо на улице, причем как Якубовича, прострелив ему ноги фактически, а власть бездействует. Какой вариант освобождения этих людей – обмен на равнозначных заложников. Тактика заложничества – это очень плохо, но в данном случае я не вижу другой альтернативы.

  Олевский: Сколько сейчас находится заложников в Донецкой народной республике?

  Семенченко: Я так подозреваю, что убитых людей гораздо больше. По нашим подсчетам, около 15 человек уже. Это как на Майдане, это еще всплывет. Что касается заложников, ко мне только пришло за последнюю неделю от 10 человек СМС-ки, что их мужья, братья находятся в заложниках, сообщили, кто с нашей стороны украинской ведет их дела. Но, к сожалению, безрезультатно, как минимум эти 10 человек находятся точно.

  Олевский: Кого обычно берут в заложники?

  Семенченко: Ту часть категории, на которую хотят воздействовать, или ту часть категории, похищение которых можно хорошо распиарить. Ведь цель – это либо обмен на своих людей, либо запугивание. Журналисты – самая незащищенная категория, активисты, «Патриоты Украины», которые так или иначе участвовали в общественной деятельности. И третья категория – это какие-то чины, типа ОБСЕ. Третья причина, почему их берут, это, чтобы защититься их телами от штурмов. Я вообще в шоке был, когда услышал, что вполне нормально принимается тактика закрытия женщинами, детьми.

  Олевский: А что будет в Славянске дальше? Как вы думаете, чем закончится?

  Семенченко: В зависимости от того, как будут дальше развиваться события в стране.

  Олевский: От кого это зависит?

  Семенченко: От народа.

  Олевский: А от России зависит?

  Семенченко: От России сейчас не зависит, потому что позиция России уже понятна, она будет помогать очень прагматично, то есть в зависимости от успехов, которые будут иметь сепаратисты, никакого вторжения не будет. Это первое. Второе – все зависит от народа, если народ выйдет на авансцену третьим игроком, то тогда может все быть по-другому. Если нет, то изобразят большие трудности, запугают человеческими жертвами, всех амнистируют, возможно, отдадут область.

  Олевский: А вы предполагаете, что Донецк отходит?

  Семенченко: Конечно, я могу рассматривать такие варианты, но я понимаю, что реализация этих сценариев зависит не просто от сценаристов, но еще от развития событий, поэтому может быть по-всякому. Но реально я предполагаю, что сейчас система управления Донецкой области уже нарушена, и можно при определенных обстоятельствах эту область потерять.

  Олевский: 11 мая состоится так называемый референдум? Что будет 12?

  Семенченко: Я не вижу причин, чтобы он не состоялся, поскольку сегодня депутаты Донецкой народной республики все-таки проголосовали за проведение этого референдума. Однако я не вижу, в чем его опасность. Он незаконный, если власть перестанет его пиарить и все. Чем больше мы будем повторять «референдум», тем больше он станет легитимным и все.

  Олевский: Америка утверждает, что Россия виновата во всем, что происходит на востоке,  или, по крайней мере, имеет большое влияние. Согласны ли вы с этим утверждением?

  Семенченко: Америке выгодно обвинять Россию. Как бы мы ни относились к Путину, как бы мы ни относились к той воровской системе, которая построена сейчас в России, все-таки Россия как государство тоже имеет свои интересы, как и США. Просто реализуются они не всегда чистоплотными людьми. Так вот, в интересах Америки опускать Россию и наоборот. Поэтому я с большой разборчивостью отношусь  к подобным заявлениям. Как минимум я не знаю, я не имею информации и не отношусь к кружку конспирологов, чтобы воображать, что я все знаю. Я вижу то, что вижу.

  Олевский: Как быть с такими разными мнениями у людей? Как их примирить?

  Семенченко: Прежде всего, убрать преступников.

  Олевский: Это задача вашего батальона?

  Семенченко: Нет, конечно. Задача нашего батальона добровольческого, если бы нас легализовало Министерство обороны, – это помощь в разблокировании зданий, это их защита, это борьба с вооруженными группами. Сейчас выполнить эту задачу масштабно мы не можем, мы способны только к диверсионным действиям и служить примером для народа. Заходить в город с какими-то частями, защищать митинги активистов и прочее. Но у нас нет инструкторов, у нас нет нужного оружия, у нас нет этой подготовки и поддержки. Я реально представляю наши силы. Это задача власти, причем сил больше, чем достаточно. Блокируется все и наводит на мысль, сейчас сценарий немножко другой.

  Олевский: Такое ощущение, что украинская армия очень слабая, и что она очень медленно и неэффективно действует в Славянске.

  Семенченко: Приказы, это только в приказах дело. Сидят люди в Луганске, воинская милиция окопалась в административное здание горсовета или администрации. Говорят так: «Мы сейчас им устроим второй Сталинград», это «бандеровцы» говорят пророссийским. Начали нападать, пророссийские их отбили. Вместо того, чтобы идти дальше в наступление, часть вдруг отводят из укрепленного здания на аэродром, на переформирование. Как это воспринимать?

  Олевский: А как вы это воспринимаете?

  Семенченко: Как предательство. Но эти люди себя предателями не считают, для них Украина просто ничто, они живут… навряд ли это космополиты. Скорее всего, это просто не пережиток феодального прошлого, то есть они каста господ и неважно, как эта страна называется, поэтому быдлу можно давать все, что угодно. Ведь после Януковича ничего не изменилось по большому счету, только наиболее одиозные представители ушли. С нашей точки зрения, это предательство. Но я не буду врать, таких, как мы, достаточно мало. И это очень неудобно быть такими людьми, потому что мы как прыщ на заднице.

  Олевский: А как вы стали человеком в черной форме с надписью «Украина. Военные силы»?

  Семенченко: Сначала были на Майдане, потом были в самообороне. Потом увидели все это и для себя прояснили, сделали выводы, потом попытались делать то, что мы можем.

  Олевский: У вас есть семья?

  Семенченко: Конечно.

  Олевский:  И что они думают по поводу вашей деятельности?

  Семенченко: Семья поддерживает, но не понимает. Я понимаю мою супругу, ей гораздо проще, если бы я был такой же, как и все, просто жил бы, смотрел телевизор, в трениках пил пиво. По большому счету, этот вирус, эти гены патриотизма очень неудобны для их носителей, но мы такие, какие есть. Поэтому семья поддерживает, но не во всем понимает.

  Олевский: Украина будет прежней после Майдана?

  Семенченко: Если Украина сохранится, то она прежней уже не будет, мы этого не дадим. Как только закончится здесь фаза острого противостояния, мы тут же займемся тем, что происходит в Киеве. А дальше уже как Бог даст.

  Олевский: Когда люди безоружные останавливают военную технику руками, они для вас враги или нет?

  Семенченко: Это миф. Я знаю, как изнутри выглядит все это действо. Находится координатор, находятся люди, которые за деньги собирают других людей, это группа, костяк. Все остальные местные жители обрабатываются в течение нескольких дней страшными страшилками. Менты местные очень пугают этих людей и стоят, в основном, для того, чтобы они не разбегались. Решается это моментально, например, созданием территориальных частей из местных, которые просто пройдутся по людям и поговорят с ними. Изолировать негодяев, которые платят за этот беспредел, и все будет нормально. Это не наши враги, это люди оболваненные, им же говорят, что сейчас будут убивать, что едут бандеровцы, но это ложь. Это элементарно все делается при желании, тем более, если есть государство. У нас пока государства сейчас нет, есть сетевая структура из патриотов, ну и сетевая структура из негодяев.

   

• 12 от кандидатите за евродепутати са работили за ДС

  Дванадесет от кандидатите за депутати в Европейския парламент са били сътрудници на бившата Държавна сигурност. Това става ясно от решение на Комисията по досиетата, публикувано на нейния сайт.

  Четирима от тях са представители на Българската комунистическа партия, трима на НФСБ. С досиета са също по един от кандидатите на „Коалиция за България“, АВБ, – ПП „Българска левица“, „България без цензура“- ВМРО и партия „Атака“.

  Имената на огласените сътрудници на ДС са публикувани от комисията в следния ред:

  Анна-Мария Людмилова Гюзелева – НФСБ
  Боян Борисов Киров – ПП „Българска левица“
  Васил Петров Коларов – Българска комунистическа партия
  Велизар Пенков Енчев – НФСБ
  Евгени Захариев Кирилов – Коалиция за България
  Красимир Дончев Каракачанов – „България без цензура“- ВМРО
  Любомир Александров Желев – НФСБ
  Нако Райнов Стефанов – Българска комунистическа партия
  Николай Георгиев Томов – АБВ
  Пеню Байчев Костадинов – Българска комунистическа партия
  Станислав Тодоров Станилов – ПП „Атака“
  Тимур Генов Гложенски – Българска комунистическа партия

  Проверени са общо 173 души. 145 лица не подлежат на проверка.

  Източник:  в. „Сега“

• Fracking across the United States – Fraccidents Map

  FRACCIDENTS: Contrary to the oil & gas industry’s claim that fracking is harmless and safe, there have been numerous documented „fraccidents“ linked to poisoned drinking water, polluted air, mysterious animal deaths, and explosions.

  The United States is in the midst of an unprecedented oil and gas drilling rush—brought on by a controversial technology called hydraulic fracturing, or fracking. Along with this fracking-enabled rush have come troubling reports of poisoned drinking water, polluted air, mysterious animal deaths, industrial disasters and explosions.

  Check out this link for an interactive map of fraccidents – Еarthjustice.org

  

  Shale basin and plays geographic data were retrieved from the U.S. Energy Information Administration and were current as of May 9, 2011. Information on fraccidents were compiled from the source(s) cited with each fraccident. (View Larger Map)

   

• За България въпросът „Европа или Евразия“ е изчерпан

  Изглежда Европа е духовно изтощена, заяви в предаването „От петък до петък“ на БНР днес, на 9-ти май – Денят на Европа, д-р Николай Михайлов. 

  .

  

  „Ние сме членове на Европа от 2007-а – това не е дълъг период от време, вероятно е кратък. Сега в някакъв смисъл е времето на нашия дебат относно адекватностите – какво ние представляваме като член на ЕС и какво точно представлява ЕС. От дистанцията на мечтата той е едно. На изхода от съветския тоталитаризъм Европа беше изключителен блян с огромна притегателна сила.

  Европейската идея е дълбока идея. Въпросът е, че сега има и отрезвяване и то не е проблем само на собствената ни фрустрация да не можем да видим потребностите си удовлетворени според очакванията, но и защото, за съжаление, Европа еволюира в посока, която тя самата сякаш не е предвидила, а именно – движение към нещо като културен упадък, като отчуждение от учредителните начала. Тя днес е загубила идеалистичния си импулс, не е много твърдо убедена в собственото си начинание.

  Сега Европа е туристическа дестинация, музейна старина. Тя отново привлича, тегли въображението на голяма част от човечеството, но все пак тя остава някак си в собственото си наследство, в мита Европа, но не може да намери, да налучка продължение на тази велика традиция, коментира той. Европейските ценности са в процес на ревизия. Категорията свобода в рамките на класическия либерализъм като идейна основа на европейския проект търпи развитие, но тази свобода започва да се изражда.

  Това е една свобода, която губи собствения си ценностен състав, губи културното си и духовно съдържание и деградира до нещо като право на неограничен индивидуален каприз на една идеология на своеобразна културна и духовна безпътица. Европа днес, когато си припомня великата ценност на свободата, тутакси я асоциира тази ценност с хомосексуалния брак, с ексцесиите на феминизма и т.н. Самата Европа не би понесла този нравствен културен и духовен статут, който е избрала за себе си сега като ултимативна ценност. Това е големият проблем. Той е въпрос на упадъка на европейската воля да удържа някакви ценности във великата традиция на тази уникална духовна територия, наречена Европа. […]

  На българска почва са точно такъв тип любители на Европа – съвършено безкритични.Това не е ЕС, който е убедителен за собствените си членове. Има един скепсис, който не е само български. Българският дебат относно Европа се движи в клишета на някакво противопоставяне от периода на Студената война. Идеологическите групи си представят ситуацията отново и отново като сблъсък между евразийска и европейска перспектива за България, което е изчерпан въпрос. Този въпрос не стои на дневен ред. Българската ориентация е завършена геополитически. С това трябва да се приключи. България трябва да се спасява от собствените си дребни бесове, трябва да се спаси от една груба и изключително примитивна олигархия, от един безпринципен и бездарен политически елит и от едно население, което е готово безкритично да приема всяка политическа оферта за стопанисване на нашата страна. Ние сме собственият си проблем.“

  Източник:  в. „Сега“

• Скандал – Народът ни бил само 5 758 301 души!

  Днес в ТВ ми предаване показах една таблица на статистиката, създадена покрай преброяването на населението през 2011 г.

  На нея най-отдолу вдясно (вж. картинката по-долу) е написано: „Данните са конфиденциални съгласно чл. 25 от Закона за статистиката.”

  Има защо да са конфиденциални!

  * синонимен речник: конфиденциален (прил.) – поверителен, таен, секретен, доверителен, скрит, дискретен

  Забележете, че не пише „класифицирана” (секретна) информация, а „конфиденциална”.

  Т.е. данните са предназначени за много тесен кръг хора, подбрани по дявол знае какви критерии, а не според методологиите за секретната информация. Т.е. тя е по-секретна и от най-секретните документи. Мисля, че всички се досещаме кои са лицата, които я знаят и пазят – това са лидерите на политическите сили + някои членове от ръководствата им.

  Данните не подлежат на огласяване, защото според Закона за статистиката:

  Чл. 27 (4) (Предишна ал. 3 – ДВ, бр. 98 от 2008 г.) Физическите лица, на които е възложено събирането, получаването, обработката или съхраняването на данни, представляващи статистическа тайна, подписват клетвена декларация за опазване на тайната при изпълнение на задълженията си и в срок 5 години от приключването им.

  Има и чл. 27а, в който се казва, че дейността по такива справки „се извършва съгласно изискванията на Закона за защита на класифицираната информация и актовете по прилагането му“ – т.е. с всички солени санкции и затвор при огласяване на данните. Е, аз въпреки това ще ги оглася:

  В тази таблица са НЯКОИ ОТ ИСТИНСКИТЕ ДАННИ за България.

  1. Обърнете внимание на населението – САМО 5 758 301 души!!

  Това не е е национална драма, а тотална катастрофа на нацията! Можем смело да обвиним политическите елити, че благодарение на тяхното управление сякаш са избухнали десетина ядрени бомби на територията.

  Проклятие за тях и позор за нас като народ, че сме се примирили с изчезването ни и, че сме избирали и избираме хора, от които не търсим отговорност за това как ни управляват.

  2. Предстоят избори.

  На последните гласувания избирателите са били:
  • национален референдум за АЕЦ – 6 950 900]
  • парламентарни извънредни избори 2013 – 6 919 260 души по основен списък + 129 016 в допълнителен списък + 19 227 дописани в деня на гласуването. Т.е. общо са 7 067 503 избиратели.

  Така „избирателите” надхвърлят с 1.3 млн. мъртви души броят на цялото население у нас.

  От населението 919 099 човека са на възраст от пеленачета до 19 години. Точни данни за 18 и 19-годишните няма, ама по оценки на статистиката са около 114 000. Т.е. 805 000 нямат право на глас, понеже не са достигнали необходимата възраст.

  Накратко: политическият елит лъже, та се маже.

  Реално избирателите са 4 МИЛИОНА 953 ХИЛЯДИ.
  А в списъците са около 7 милиона.

  РАЗЛИКАТА Е НАД 2 МИЛИОНА! ФАНТОМИ!

  Само идиот може да нарече такива избори (а това са всички избори) демократични, справедливи и нефалшифицирани!

  3. При милиони мъртви, ама иначе живи „изборни” души има ли и МИЛИОНИ МЪРТВИ, ала „ФИНАНСОВИ ЖИВИ” ЛИЦА ЗА ДЪРЖАВНИ РАЗХОДИ, КОИТО ВСЪЩНОСТ СЕ ПРИСВОЯВАТ – от разходите за деца, ученици, студенти, за нуждаещи се от социални помощи, за пенсии?
  Има ли ги?

  Според мен – ДА!

  * Просветното и социалното министерство осчетоводяват във финансовите си разчети децата и младежите за 1.2 милиона (видяхте, че са 900 хиляди). Т.е. имаме 300 000 неживи „бройки”, за които се заделят пари, харчат се, ама някой зад кулисите ги взима.

  * НОИ води броят на пенсионерите в онзи период на таблицата като 2 198 597 души. Според статистиката хората от 60 г. нагоре са 1 595 268 души.

  Разликата е 603 329 – т.е нещо като мъртви според статистиката, ама живи за НОИ души. Вярно, има лица, които се пенсионират по-рано – военни, от МВР, някои категории труд, но и те са отбелязани в статистиката.

  Разликата на вероятните мъртви души, ако се отчетат по-рано пенсионираните, е 426 453 за онзи период.

  * Та затова виждам, че според статистиката на НОИ инвалидите са 440 000 души, ама инвалидните пенсии по различни раздели същата тяхна класификация ги е отчела на 865 000 (юни 2011).- т.е. разликата е 425 000.

  Не е случайно съвпадението на 425 000 инвалидни пенсии, падащи сякаш от небето с 426 хиляди „пенсионери”, с които се разминават данните на НОИ и статистиката.

  И не псувайте властите – сини, червени, зелени, жълти и т.н., дето се изредиха и се изреждат.
  Псувайте себе си! Ако търсехме сметка на политиците при всеки гаф или далавера, както е в белите държави, ТОВА нямаше да го има!

  „Това” ви бърка в джоба чрез бюджета и ги краде за отбрани хора (т.нар. политически елит) почти 2 МИЛИАРДА ВСЯКА ГОДИНА!

  А ето я и конфиденциалната таблица, което според Закона за статистиката се явява, както са посочили, „индивидуални данни“ – т.е. за най-тесен властови кръг лица, без чието изрично и писмено дадено съгласие нищо от това не може да се огласи. И пак според законовите текстове тази таблица, понеже е определена като „индивидуални данни“, не може да се прилага в никакви, каквито и да е случаи като веществено доказателство пред прокуратурата и съда!!!

  Не е доказателство, макар че го има. Разбрахте защо, нали!

  

   

  Григор Лилов

• Революция пошла в церковь

  Как религиозные организации Украины пережили события последних месяцев

  .

  Анатолий Азаренко,  Gazeta.ru
  

  

  События, происходившие на Украине до и после победы Майдана, изменили не только политическую, но и религиозную жизнь страны. На Украине нет главенствующей церкви. Православных верующих «делят» между собой Киевский и Московский патриархаты, а на Западе страны живет очень много католиков. Традиционно сильные позиции на Украине Русской православной церкви могут пошатнуться из-за политического конфликта между соседями, предупреждают эксперты.

  Церковь на Майдане

  «Мы близко к сердцу воспринимаем сложную ситуацию и реальные страдания, через которые проходят люди на Украине, — сказал патриарх Московский Кирилл, выступая на заседании Высшего церковного совета в храме Христа Спасителя. — Вы знаете, что позиция нашей церкви заключается в том, в чем она заключалась на протяжении последних почти 25 лет. И тогда, когда гражданские настроения и гражданская конфронтация имели место в России, в городе Москве, и тогда, когда подобные конфликты возникают на всей территории постсоветского пространства, — наша церковь не поддается ни на какие политические соблазны», — подчеркнул патриарх, отметив, что РПЦ играла в конфликте исключительно миротворческую роль и отказалась от «обслуживания каких-либо политических позиций».

  В какие церкви ходят украинцы

  Православных украинцев «делят» между собой Украинская православная церковь Московского патриархата, Украинская православная… →

  Однако Московский патриархат — не единственный, который «претендует» на православных украинцев. Более того, многие на Украине упрекали РПЦ в том, что вопреки декларируемому нейтралитету ее представители публично и последовательно поддерживали сначала президента Януковича, а затем — действия президента РФ Владимира Путина в Крыму.

  В целом по стране около 70% взрослых граждан называют себя православными, 7% — католиками, остальные — неверующими.

  Православные в стране представлены сразу несколькими конфессиями. Часть церквей и приходов принадлежит Московскому патриархату (УПЦ (МП)), часть — Киевскому (УПЦ (КП)), который в Москве считают раскольническим и категорически не признают (см. справку). По данным исследования, проведенного социологическим Центром Разумкова, самый высокий уровень религиозности проявляют жители западных регионов Украины (верующими здесь себя называют 89% опрошенных), самый низкий — на востоке (66%).

  Предстоятель УПЦ Киевского патриархата Филарет с самого начала, по сути, открыто поддержал протестующих на Майдане. Его священники проводили молебны на Майдане, пытались вступать в диалог с бойцами «Беркута» и внутренних войск МВД. А когда в одну из ночей силовики в очередной раз пытались разогнать протестующих, Михайловский собор, который находится всего в паре сотен метров от Майдана, бил в набат и укрывал на своей территории убегающих от сил правопорядка демонстрантов.

  Здесь же, на территории Михайловского собора, сторонники Майдана хранили продукты и теплые вещи, здесь же был организован пункт медицинской помощи пострадавшим протестующим.

  В январе 2014 года, в разгар украинской революции, тогдашние украинские власти даже пытались надавить на религиозных деятелей, принимавших активное участие в протесте.

  В частности, предупреждения о недопустимости богослужений на улице Украинской грекокатолической церкви и Православной церкви Киевского патриархата сделал минкульт. Тогда, в январе, дело вызвало широкий резонанс, а президент Янукович даже был вынужден публично защитить деятелей церкви от «преследования» со стороны «отдельных чиновников».

  Православные усобицы

  Теперь УПЦ (КП) вполне может воспользоваться плодами победы Майдана, в то время как у церквей, верных Москве, наоборот, с большой вероятностью, возникнут проблемы.

  Нынешний и.о. премьера Украины Арсений Яценюк еще в прошлом году критиковал руководителей организации в том, что они чрезмерно хвалят Путина, «который хотел изменить решение киевского князя Владимира». «Это именно то решение, благодаря которому Украина является европейской страной», — подчеркивал летом прошлого года Яценюк.

  «Я не религиозный деятель, не священник, но я думаю, что церковь, если посмотреть, как она вчера себя вела, должна быть более смиренной», — говорил он во время празднования юбилея Крещения Руси.

  Теперь в Киеве ждут усиления давления на православных священников Московского патриархата.

  Глава отдела внешних церковных связей архиепископ Митрофан уже заявил о том, что его руководство исключает возможность отделения от Московского патриархата и присоединения ее к Киевскому.

  «Мы никогда не пойдем на эти условия, которые предлагает Киевский патриархат, приглашая нас соединиться с ними, отказываться от Московского патриархата», — подчеркивает он. Впрочем, церкви у УПЦ МП пока никто официально не отбирал. Хотя представители Киевского патриархата уже публично потребовали УПЦ МП «осудить российскую военную агрессию против Украины».

  В Киевском патриархате признают, что провокаторы пытаются «разжечь межконфессиональное противостояние», распространяя слухи, будто «сторонники УПЦ КП в ультимативной форме требуют от священников Московского патриархата немедленно перейти в Киевский патриархат, а в случае отказа угрожают физической расправой или иным насилием». При этом здесь считают подобные действия недопустимыми. Но добавляют: лучше бы священникам, находящимся под московской юрисдикцией, сепаратистов не поддерживать.

  

  Религия Майдана

  Нынешнее политическое противостояние на Украине приближает возникновение единого украинского православия, полностью независимого от Москвы. →

  «Нас беспокоят сообщения о якобы поддержке отдельными представителями духовенства Московского патриархата действий вооруженных кремлевских террористов и их пособников. В частности, речь идет о деятельности одного священника в Луганске, который находился в захваченном здании управления СБУ, а также о предоставлении священником помещения православного центра в Славянске для размещения вооруженных диверсионных формирований», — отмечают в КП.

  Сам патриарх Филарет в своем пасхальном поздравлении украинцев отметил, что республика терпит «агрессию со стороны братской России».

  «Нам говорят, что «мы вас любим», и в то же время нас ненавидят и завоевывают», — подчеркнул Филарет.

  А месяц назад предстоятель УПЦ КП говорил о том, что ему необходимо укрепить церковь, «чтобы она могла противостоять Московскому патриархату». «Не только захватчик Путин, но и Московский патриарх Кирилл такой же захватчик, как и его президент», — подчеркивал Филарет. По его словам, во время своих визитов на Украину Московский патриарх приезжал с идеями «русского мира», которые он приравнивает к созданию новой Российской империи.

  «Это пара сапог — Путин и патриарх Кирилл, — утверждает Филарет. — Потому что они мечтают создать новую империю, которую они потеряли: и государственную, и церковную… Это не божественный путь, и ведет он не к спасению, а приведет в ад».

  Тем временем в один и тот же день, 29 апреля, на разных концах Украины загорелись храмы. Во Львове от пожара церковь в студенческом городке Лесотехнического университета спас проезжавший мимо таксист, который собственным огнетушителем потушил огонь. А на Харьковщине пожар произошел в Крестовоздвиженском храме УПЦ (МП) в городе Изюм. В обоих случаях власти подозревают поджог.

  В Крыму делят храмы

  А вот в Крыму, который не так давно стал российским, о нарушениях, которые допускает новая власть, заявили уже священники из УПЦ Киевского патриархата. По их словам, вопреки письменным гарантиям неприкосновенности приходов Киевского патриархата в Крыму РПЦ якобы забирает храмы.

  «В Севастополе в Киевском патриархате фактически отобран храм Священномученика Климента Римского на территории учебного отряда ВМС Украины, — утверждают в Киевском патриархате. — Российские военные, осуществляющие охрану, не пускают в храм настоятеля архимандрита Макария (Щипакова), этнического россиянина, бывшего военнослужащего Военно-морского флота, и его прихожан. Все попытки управляющего Крымской епархией встретиться с представителями действующей городской власти Севастополя по этому и другим вопросам оказались напрасными».

  

  «Украинский мир» против «русского»

  К двум существующим патриархатам, Московскому и Киевскому, на Украине в скором времени может добавиться еще один — Греко-католический, что, по… →

  Также в УПЦ КП рассказывают, что у них отобрали храм Покрова Божией Матери в поселке Перевальном. Как заявляют в УПЦ КП, на настоятеля протоиерея Иоанна Катькала и местных верующих УПЦ КП оказывают психологическое давление представители УПЦ (Московского патриархата).

  При этом секретарь Священного синода УПЦ Киевского патриархата Евстратий Зоря заявил, что программ эвакуации их священников из Крыма нет, потому что «это будет означать поражение». Меджлис крымских татар уже предложил священникам Киевского патриархата проводить службы в мечетях, если действительно церкви Киевского патриархата на полуострове закроют. На днях УПЦ КП пожертвовала министерству обороны Украины свыше 1 млн грн — больше $100 тыс.

  Президент-баптист

  На фоне усобиц между православными различных конгрегаций укрепляются позиции католической церкви. 26–27 апреля украинская делегация во главе с назначенным Верховной радой премьер-министром Арсением Яценюком посетила с рабочим визитом Ватикан. Яценюк встречался с папой Римским Франциском.

  Сам украинский премьер — прихожанин грекокатолической церкви, позиции которой особенно сильны на западе Украины.

  «Грекокатолики полностью монополизировали шефство над Майданом, постоянно проводили молебны со сцены, возглавляли и «автомайданы», блокировали резиденцию Януковича, — говорит эксперт по религиозным вопросам Дмитрий Скворцов. — В данном случае вполне можно говорить о монополии грекокатоликов на акции протеста».

  А и.о. президента Украины Александр Турчинов — пастор баптистской церкви. Правда, этот факт обычно раскручивают скорее в пропагандистских целях, поскольку баптистов на Украине немного и какой-то значительной роли в событиях на Майдане они не играли.

  Прихожане проголосуют ногами

  Растущая напряженность церковной жизни провоцирует активные общественные дискуссии относительно того, имеет ли церковь право вмешиваться в государственные дела. Религиовед Юрий Черноморец считает: «Существуют разные трактования нормы об отделении церкви от государства. Например, в СССР, а также некоторое время во Франции эта норма трактовалась антагонистически.

  Однако в большинстве государств власть и церковь сотрудничают.

  Это касается и присутствия церкви в органах государственной власти». При этом, по его словам, хоть некоторое давление со стороны киевских властей на УПЦ МП возможно, вряд ли церковь ждут большие проблемы: у нее наибольшее количество приходов в стране.

  Доктор богословских наук и философии Дмитрий Степовик, впрочем, считает, что сейчас наиболее благоприятный момент для объединения православных церквей на Украине.

  «Сейчас благоприятный момент для такого объединения на патриарших началах. Украинская православная церковь Киевского патриархата уже 23 года является патриаршей, а не поместной, — говорит он. Но добавляет: — Представители УПЦ МП наверняка будут против «всеми руками и ногами».

  Меж тем директор религиозно-информационной службы Украины Тарас Антошевский уже замечает, что верующие массово стали покидать Московский патриархат после начала противостояния с Россией. Эксперт прогнозирует, что православных священников, подчиняющихся патриарху Кириллу, ждут непростые времена.

• „Ню Йорк Таймс“: Зад маските в Украйна, многото лица на бунта

  Кристофър Джон Чивърс, Ноа Снайдер,  The New York Times*

  
  

  

  Славянск, Украйна. Бунтовническият водач разстила топографска карта пред затворен хранителен магазин, докато украински военен хеликоптер прелита край близкия хълм. Украински войници току-що са заели позиция покрай река, намираща се на около 2,5 км. Командирът мисли, че може да настъпят.

  Водачът, разкрил само първото си име, Юри, издава заповеди с авторитета на човек, видял много битки. „Отидете до моста и разположете снайперистите”, казва на бивш украински парашутист, който веднага изпълнява нареждането.

  Юри командва 12-а рота, част от самопровъзгласилата се милиция на Донецката народна република – непозната преди и често маскирана бунтовническа сила, която от началото на април завзе правителствени сгради в Източна Украйна и допреди събота държеше в плен екип от европейски военни наблюдатели, които обвинява, че са шпиони на НАТО. Той е едно от лицата зад сенчестите паравоенни окупации. Но въпреки свалените маски, голяма част от неговите цели, мотивации и връзки остават мъгливи, илюстрирайки сложността на този разрастващ се конфликт.

  

  Юри, който изглежда като прехвърлил 50-те, е типичен източноукраинец от своето поколение. Военен ветеран, след разпада на СССР той има малък строителен бизнес в Дружовка, на около 25 км. южно от тук. Но военната му закалка се корени другаде: той е бивш съветски командир от специалните сили, служил в Афганистан – минало, което би могло да го направи едновременно и местен, и служител на Кремъл.

  В тази война, забулена от съперничещи си твърдения от двете страни, една от мистериите е идентичността и връзките на опълченците, което все повече засилва конфликта между Русия и Запада. Москва казва, че това са украинци и те на са част от руските въоръжени сили, каквито се оказаха т.нар. „сиви мъже” в Крим.

  Западни политици и украинското правителство настояват, че руснаци водят, организират и въоръжават бойците.

  Един по-дълбок поглед върху 12-а рота – след над седмица посещения на пропускателните й пунктове, интервюиране на бойците й и наблюдаване на действията й срещу настъплението на украински войски в петък – показва, че нито едно от описанията не улавя цялата история.

  Бунтовниците от 12-а рота имат вид на украинци, но, като мнозина в региона, имат дълбоки връзки и родство с Русия. Те са ветерани от съветската, украинската и руската армии, и някои имат роднини от другата страна на границата. Положението им е сложна смес от идентичности и лоялности.

  Въпреки че бойците споделят пламенно недоверие към украинското правителство и западните сили, които го подкрепят, картината е допълнително усложнена от разногласията помежду им за крайните цели. Те спорят дали Украйна да преразпредели властта чрез по-голяма федерализация, или регионът да бъде анексиран от Русия. Имат и различни възгледи по въпроса, коя страна може да претендира за Киев, столицата, и дори кои биха могли да бъдат границите на една разделена Украйна.

  Юри е колеблив относно възможността за руско анексиране, въпреки че руското знаме е развято пред входа на магазина, откъдето насочва войските си. Той казва, че е участвал в превземането на сградата на украинското разузнаване в Донецк на 7 април и е водил превземането на полицейския участък пет дни по-късно – две операции, изградили солидна основа за милицията Видео записи и снимки от второто нападение потвърждават историята му.

  През тази седмица, докато украински войници понякога провеждаха операции, той се подсмихваше на твърденията на властта в Киев и на Запада, че неговите действия са насочвани от руски военни офицери от разузнаването. Нямаме руски господар, казва. „Няма московчани тук. Аз имам достатъчно опит.” Този опит, казват той и бойците му, включва четири години като съветски командир на малко подразделение през 80-те години в Кандахар, Афганистан.

  119-те бойци, които казва, че води, сред които се виждат както 20-годишни, така и над 50-годишни, говорят за предишна служба в съветската или украинска пехота, десантни, специални или противовъздушни части. Един от тях, Костя, е служил в руската армия, където е бил парашутист. Но и той е поискал украинско гражданство, което получил преди две години, след преместване в Донецкия регион през 1997 г., за да живее близо до своята майка. Двама други казват, че не са от Източна Украйна – единият е от Одеса на юг, другият – от Днепропетровск в Централна Украйна.

  

  Засега 12-та рота представлява част от фронтовата линия в Славянск, където бойците й стоят по барикади срещу украинските военни, с които опълченците са се сблъсквали на няколко пъти.

  Бойците от ротата носят маски по време на патрули, които кръстосват града непрекъснато. Те показват признаци на дисциплина, включващи редуващи се караули на пропускателните пунктове, често почистване на оръжията и алкохолно въздържание. Твърдят и че имат широка мрежа от агенти, които ги информират предварително за действията на украинските военни.

  Всички говорят с отвращение за временното правителство в Киев, което дойде на власт след прогонване на президента Виктор Янукович през януари. Настръхват при всеки намек, че тяхното превземане на правителствени сгради е нещо лошо. Прозападните протестиращи в Киев държаха правителствени сгради и главния площад в града от есента, казват. „Защо Америка подкрепи тези действия, но се противопоставя на нашите?”, пита Максим, младият бивш парашутист, който организира снайперистите на Юри на моста. „Това са противоречията на Запада.”

  Максим, като мнозина други, говори за ненакърнимите според него културни, икономически и религиозни връзки с Русия и неговия идеал за един по-велик славянски свят, който казва, че е заплашван отвън.

  Заплахите, казват бойците, станаха ясни от парламентарното предложение на временното правителство в Киев през февруари, което целеше да премахне руския като официален език в Източна Украйна. Временният президент наложи вето на предложението, но бойците разглеждат този епизод като сигнал за официален културен щурм. „Това бе повратният момент”, казва Максим, опирайки върха на нож срещу гърдите си, обвити в черна жилетка.

  Няколко бойци поклащат глави при идеята, че са платени от Русия – от олигарси, или някой друг. „Това не е работа”, казва единият, Дмитрий. „Това е служба.” Още повече, ако руските разузнавателни служби им помагат, казват, ще имат нови оръжия, а не остарелите, които се виждат на пропускателните пунктове и съхраняват в базата, където спят. По време на боевете в петък, двама от бойците носеха ловни пушки, а най-тежкото видимо оръжие бе един гранатомет.

  Голяма част от арсенала им е идентичен с оръжията, виждани в ръцете на украински войниците и специалните сили на вътрешното министерство, които се намират на позиции извън града. Това включва 9-милиметрови пистолети „Макаров”, автомати „Калашников” и няколко снайпера „Драгунов”, леки картечници РПК и преносими противотанкови ракети, сред които има и произведени през 80-те и 90-те години.

  Много от оръжията показват признаци на дълга служба. Едното, гранатомет РПГ-7, изглежда чисто и ново. Бойците казват, че е закупено от украински войници за две хиляди долара, заедно с 12 силно експлозивни гранати.

  Членовете на милицията казват, че оръжията им са или от превзети полицейски участъци и заловени украински БТР-и, или закупени от корумпирани украински войници. Няма ясна руска връзка в арсенала на 12-а рота, но е невъзможно да се потвърдят описанията на бунтовниците за източниците на техните пари и екипировка.

  Но пък има показатели на местна подкрепа.

  Един следобед тълпа от хора помогна за издигането на барикада и бункер край мост над канал, водещ към западната част на града. В основната база на 12-а рота, домът на Таня и нейният съпруг Лев, идват местни жители да оставят храна: домашни сладки, парчета осолена сланина, голяма купа с борш, торба с пресен зелен лук, буркани с туршии и компоти. „За хората в Киев ние сме сепаратисти и терористи”, казва Юри. „Но за хората тук сме бранители и защитници.”

  60-годишната Таня, която предлага да храни бунтовниците след като синът й се присъединява към тях преди месец, поема ролята на готвач на ротата. Тя държи масата зад къщата отрупана с храна и увещава мъжете да ядат повече, когато оставят купите си с борш недовършени. Гаражът на двойката се е превърнал в казарма, навесът – в оръжейна. С въжета около черешови дървета е окачен камуфлаж.

  Милицията твърди, че има добри отношения с местната полиция, която почти не е правила опити да ги спре. Много полицейски служители все още патрулират в бунтовническите региони, приемайки властта на милицията, докато ръководят трафика или разследват инциденти.

  Накъде се опитват да насочат Украйна тези опълченци и техните поддръжници, все още остава тема на спорове дори сред мъжете, носещи маски. В 12-а рота някои се надяват източните провинции да получат автономия в една федерализирана Украйна. Други говорят за разделяне на нацията на две, като по-голямата част се присъедини към Русия.

  На въпроса, дали Украйна да остане една нация, Сергей, ветеран от съветската противовъздушна отбрана, казва: „Разбира се, защо не?”

  „Не, не, не”, го прекъсва Дмитрий, по-млад боец. „Каква обединена Украйна би могло да има?”

  По-късно друг боец, Алексей, се съгласява. „В Западна Украйна си показаха лицата: нацисти, фашисти”, казва. „Разрушиха паметници на Ленин, нападнаха историята ни. Да живеем на една земя с тях е глупаво за нас.”

  След това се повдигна въпросът за детайлите – къде би могла да лежи една нова граница и коя страна да задържи Киев. „Нека Киев остане на запад”, казва Саня, огромен мъж с обръсната глава, който носи снайпер „Драгунов”. „По принцип не е проблем.”

  „Не, всичко до Киев!”, казва Дмитрий.

  Алексей предложи граница покрай Днепър, реката, която тече през Киев.

  „Добре, по Днепър”, казва Дмитрий. „Левият бряг е техен, десният – наш.”

  Каквато и да бъде финалната форма, казва Юри по-късно, временното правителство на Украйна трябва да позволи провеждането на избори, или ще бъде изправено пред гражданска война.

  „Или море от кръв и трупове, или референдум”, казва. „Няма трети начин.”

  .

  Превод:  Илиян Станчев,  Dokumentalni.blog.bg
  

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Материалът е публикуван в „Ню Йорк Таймс“ на 3 май т.г.

  .

• 850 000 мъртви души в избирателните списъци

  Според говорителя на ЦИК Цветозар Томов първият проблем е, че в избирателните списъци има доста по-малко имена, отколкото в списъците на предните избори

  .

  

  В сайта на Националния статистически институт са обявени данните за населението на България. Данните показват, че тези, които имат право да гласуват, са 6 926 716 души, но данните на ЦРУ показват, че тази цифра е 5 862 000.

  Данните на Централната избирателна комисия (ЦИК) пък показват, че хората, които имат право да гласуват, са 6 533 000 души. Получава се, че 850 000 са мъртвите души.

  Това каза в предаването „Здравей, България” по Нова ТВ проф. Петър Иванов от Центъра за демографска политика. По думите му тези лица фигурират в избирателните списъци без да са налице някъде другаде.

  Според говорителя на ЦИК Цветозар Томов първият проблем е, че в избирателните списъци има доста по-малко имена, отколкото в списъците на предните избори.

  „Това се дължи на факта, че

  на изборите за европейски парламент не всички българи имат право да гласуват”,

  каза той и добави, че българите, които живеят например в Турция, нямат право да гласуват на тези избори.

  „Въпросът за мъртвите души се обсъжда от 20 години. Основната причина да има толкова голяма разлика между реалния брой на хората, които живеят в България, и хората, които фигурират в списъците на ГРАО, е в това, че има голям брой българи, които се водят, че живеят в България, но ГРАО няма информация за адреса им извън страната”, обясни Томов.

  Според него, за да се реши този проблем, трябва да се въведе активна регистрация при избори.

  „Така ние лъжем Европейския съюз”, заяви проф. Иванов.

  По думите на Томов това не означава, че съществува опасност за достоверността на изборите.

  .

  Източник:  Vesti.bg

• Белият дом моли американски корпорации да не ходят на форум в Петербург

  Вашингтон е помолил шефовете на няколко от най-големите американски корпорации да откажат участие в Петербургския международен икономически форум заради Украйна, пише „Ню Йорк Таймс“. Става дума за енергийни, финансови и промишлени компании, които имат бизнес в Русия.

  След активната кампания, проведена от съветници на президента на САЩ, редица топ мениджъри вече са се отказали да участват или планират да го сторят. Става дума за компании като Alcoa, Goldman Sachs, PepsiCo, Morgan Stanley и ConocoPhillips.

  Служители на Белия дом лично са звъняли на топ мениджърите, поставяйки ги в неловка ситуация, пише вестникът. От една страна те не искат да са в конфликт с администрацията на Обама, от друга те знаят, че на конференцията ще се появи руският президент Путин.

  Петербургският икономически форум е международна среща на известни световни корпорации, която се провежда от 1997 г. насам. От 2005 г. в него участва и президентът Путин. Тази година форумът трябва да се проведе от 22 до 24 май.

  Източник:  в. „Сега“

• Наистина любов

  

   

  Ще се намери винаги Пилат.

  За трийсет сребърника – Юди много.

  Живеем с теб в провинциален град.

  Там палят свещи, без да вярват в Бога.

   

  Ще се намери някоя жена,

  с която съм прекарал два-три часа…

  Ще ми вменява чувство за вина,

  крещейки от отсрещната тераса.

   

  Ще се намери мъж, делил със теб

  едно легло и нищо, нищо друго…

  Ще казва, че сърцето ти е лед,

  понеже си на другиго съпруга.

   

  А ние с теб, в библейски смисъл нов,

  отдавна сме избягали от храма…

  Защото е наистина любов

  след трийсет сребърника да сме двама.

   

  Добромир Банев,

  Dobanev.blogspot.com

• Циркова трупа с българско участие пострада в Род Айлънд

  

  Девет акробати са сериозно ранени, след като платформа рухна по време на въздушен цирков номер в американския град Провидънс, щата Род Айлънд, предаде AFP.

  Осем акробатки е трябвало да увиснат във въздуха на косите си. Малко след вдигането на завесите, металната платформа, издигната за номера, е рухнала, в резултат на което жените са паднали от височина 8 до 12 метра върху друг изпълнител, който е бил на земята.

  Ранените са откарани в болница. Състоянието им е критично, но животът им е извън опасност. Започнато е разследване за причините за инцидента.

  .

  На сайта на цирка Ringling Brothers and Barnum and Bailey се посочва, че в трупата Medeiros участват акробатки от САЩ, Бразилия, България и Украйна.

  По информация на съпруга на българката Виктория Медейрус, тя е сравнително добре, има наранявания и счупвания, но ще се възстанови бързо.

   

  

  Номерът е измислен именно от българката и нейния съпруг. Той е изключително опасен и при него момичета, които участват, висят от платформата само на косите си, нямат предпазни колани, долу няма дюшеци. Този т.нар. „човешки полилей“ се държи на едно въже, което се откъсва и се стига до този инцидент. Височината е между 8 и 12 метра, еквивалентно на 3-етажна сграда. Имало е и един човек, който е бил долу при срутването на конструкцията.

  .

  При друг подобен случай почина нашата акробатка Деспина Кехайова. Това се случи през май 2004 г. в Сент Пол, щата Минесота. Тя също бе част от въздушен номер, лети във въздуха, хваната за дълъг шифонен шал. По някаква причина този шал се откъсва и тя полита надолу от голяма височина – близо 12 метра. Деспина Кехайова има два рекорда в Книгата на Гинес, като веднъж е заради постижението си да върти 101 обръча, напомня Нова ТВ.

  .

  Източник:  в. „Сега“

• Р. Манджукова: Българите в Бесарабия девет пъти са преживявали страха от това да се събудиш в друга държава

  Интервю на Димка Атанасова с Райна Манджукова, Агенция „Фокус“

   

  

  Райна Манджукова е журналист, водещ на предаването „Облаче ле бяло” по ТВ Скат, бивш председател на Държавната агенция за българите в чужбина (2009 – 2010 г.)

  .

  Фокус: Г-жо Манджукова, какъв е Вашият прочит на събитията в Одеса от последните дни?

  Райна Манджукова: Първото, което ми идва наум е – това не е трябвало да се случва. От друга страна, според мен, беше неизбежно в една или друга форма. Одеса е прекалено важен стратегически център в Украйна. Силите, които са разпалили това противопоставяне в цяла Украйна, не е имало как да оставят Одеса намира. Защо казвам за силите? Защото съм убедена, че в Одеса това противопоставяне на проукраински/проруски не е родено на местна почва. Това, което самата аз зная за Одеса, както и постоянните ми контакти с хора от там, все повече ме убеждава, че случилото се е инспирирано от външни сили. Смятам, че още от момента на изграждането на този палатков лагер на Куликово поле, се е разчитало нещата малко по малко сами да набират обороти, да консолидират около себе си проруски настроени сили, за да може нещата да се случат от само себе си, както може би са се случили в източните области. Но тъй като нищо не се е получило за толкова месеци, било е необходимо ситуацията да ескалира и да се предизвика истински сблъсък. Не смея не само да твърдя, но дори и да предполагам, дали са били планирани жертви, защото това противоречи на нормалното човешко мислене, на здравия разум! Но не бих се изненадала и това да е планирано, за да може да се постави категорично: „Ние сме от тази страна на барикадата” – „Ние сме от другата”. В интернет общувам с хора, които познавам, и такива, които не познавам, и анализирайки получиената информация, правя извода, че – въпреки жертвите! – отново целта не е постигната. Одеса продължава да се смята за град, принадлежащ към държавата Украйна!

  Фокус: Има информация, че българският културен център в Одеса е горял. Това така ли е?

  Райна Манджукова: За щастие оказа се, че не е вярно. Тази информация предизвика голям смут на страниците на интернет, много бързо изясних случая. Става дума за грешка. Събитията на 2 май започнаха именно на Гръцкия площад, където излиза единият от входовете на Българския културен център. На някои от снимките се вижда входът на Центъра, който е обвит в дим. От там излезе информация, че българският културен център гори. За щастие Домът не е засегнат от огъня, разбити са стъклата на входната вратата и прозореца. Ултрасите са влезли и са хвърляли бомбички от балкончето. Освен това един от тях е накъсал българските знамена, мислейки че са руски.. Директорът на дома, Дмитрий Федорович Терзи, му се е скарал, че не познава знамената и долу-горе това са пораженията… (Пораженията в сградата на Българския културен център в Одеса наистина не са големи, но все пак коктейли „Молотов“ са попаднали и там, имало е локално запалване, поради което е изгоряла една стара стълба. Повече информация за това може да се намери тук – бел.ред.)

  Фокус: Как ще коментирате отразяването на събитията в Одеса от руските, украинските и българските медии?

  Райна Манджукова: Мисля, че за руските и украинските е очевидно. Те са абсолютно полярни и това всъщност е проблем за бесарабските българи. Бесарабските българи, тези които са в южната част на Одеска област, по районите и селата, имат интернет, но не е толкова масов, както при нас. За мнозинството от населението основен източник на информация си остава телевизията. Телевизията до скоро беше руска и украинска, съответно се дават абсолютно полярни гледни точки, което обърква хората. Освен това, преди известно време, кабелните оператори спряха руските телевизии, което предизвика обратен ефект – защото, както известно, всяко забранено нещо предизвиква по-голям интерес. Така че информационната война продължава, което по никакъв начин не помага на населението (и на българите в частност) да се ориентират в обстановката, а напротив, ги обърква още повече.
  Що се отнася до българските медии, аз очевидно съм пристрастна и, съответно, няма как да съм обективна. Като бесарабска българка, като представител на една общност от около 350 хиляди българи (204 хиляди по официални данни, но по самооценка на общността, те са около 350 хиляди – една значителна общност за 7-милионна България); като човек, който вече близо 20 години се занимава с темата българи в чужбина, смятам, че в тази ситуация, в която е Украйна, в българските медии трябва да има повече място за тази тема. И не толкова за самите събития в Украйна, а именно през погледа и призмата на това, как това се отразява на българите там, и с какво ние тук в България, можем да им бъдем полезни. Мисля, че повече трябва да се отделя място и време, да не говорим вече за съдържанието.

  Фокус: Според Вас има ли риск случващото се в Украйна да се пренесе и в Молдова?

  Райна Манджукова: Това е много интересен въпрос, но темата се нуждае от съвършено различен анализ. Нека да припомним, че Молдова вече е минала по този път. Приднестровската република се е отделила с война, с оръжия, с убити и т.н. Гагаузката автономия също се е обособила по не много мирен път… Затова мисля, че хора, които са преживяли това, ще са много по-внимателни в средствата, с които искат да постигнат една или друга цел. Гагаузката република се опитва да сключи Митнически съюз с Русия, противопоставяйки се на насочената към Европейския съюз политика на официална Молдова. По-интересното е, че има декларации българският Тараклийски административен район, който е населен с българи, да се присъедини към Гагаузката автономия и заедно да се включат в този митнически съюз. От друга страна, ЕС вече е премахнал визовия режим с Молдова, което засяга всичките й граждани – и българите, и гагаузите в това число. Смятам, че от чисто практическа гледна точка, и нашите българи сега ще се замислят. Така че Молдова е много интересна в момента за анализ, но това е съвсем различен тип анализ.

  Фокус: Неведнъж сте казвали, че не може да се обобщава „бесарабските българи смятат”… и че едно мнение не е валидно за цялата общност. Защо в България този момент се пропуска?

  Райна Манджукова: Поради незнание, поради неграмотност, което е непростимо. Вече 20 години говорим за тези българи и наистина е непростимо в 21-ви век да се правят бързи изводи, без да направиш опит поне малко да разбереш тези хора. Да не говорим, че по принцип не може да се говори обобщено за която и да е общност. Можем ли да кажем: „Българите в България са настроени про-еди какво си, по този въпрос мислят така…“? Не, разбира се. И това е нормално. Всеки има свое мнение. На едно място повечето хора мислят така, на друго – иначе. Защо бесарабските българи или каквито и да е други българи, или каквито и да е други хора, трябва да имат единно мнение? Това е въпрос на елементарна интелигентност на тези, които пишат и говорят.
  Що се отнася конкретно за бесарабските българи, трябва да се има предвид 200-годишната история на тези хора, на земята, на която в момента живеят. За 200 години, откакто са там, те девет пъти са били в различни държави. От преселването си до 1856 година, Парижкият мирен договор ги „хвърля” в Княжество Молдова. Тъкмо са се установили на руска земя, свикнали са с руското управление, с администрацията, дори с езика – и изведнъж политиката ги „хвърля” в Княжество Молдова, с друг език, с други правила, с друга администрация. През 1878 г., годината на Освобождението на България, отново се връщат в Русия, но това вече не е същата Русия, в която са се заселили половин век преди това, и те трябва отново да се пренастройват. Следва 1918 г. и те отново са в Румъния. И ако Княжество Молдова все пак е имало някакво лоялно отношение към тях, Обединена кралска Румъния вече провежда изключително агресивна политика по отношение на малцинствата на своята територия. И така нататък… И така девет пъти – така че страхът от това да се събудиш в друга държава е напълно реален. И в момента им се случва отново. Например на българите в Крим вече им се е случило. Десетки семейства, чиито роднини са в Бесарабия или Таврия, вече са в друга държава, в Русия, и трябва да ходят на гости на близките си „в чужбина“…
  От друга страна, не може да се зачеркне генетично заложената любов към Русия. Ние едва сега научаваме, когато започваме да четем, да се интересуваме, че Русия може би не е чак толкова от човеко-християнолюбивите чувства ни е поканила на тези земи, на пустата Бесарабия. Че е имала свои политически интереси да направи това. Само малцина го научаваме, тези, които се интересуват. За огромна част от населението обаче Русия е страната, която ги е спасила от турско иго. И днес малцина си дават сметка, че онази Русия, и тази Путиновска Русия, нямат нищо общо помежду си. И това не може да се пренебрегва като факт. От трета страна, необходимостта да живеят в различни държави ги е научила да бъдат лоялни към държавата, в която живеят, а те вече 20 години живеят в Украйна. Това е едно цяло поколение. Това е поколение мъже, ходили в казарма и полагали клетва пред държавата Украйна. Как сега те да се откажат от тази държава и да си кажат: „Нас Русия ни е освободила, спасила, ние сега сме с Русия”? Не е толкова лесно.
  И накрая като се добави и патологичният страх от Румъния, от това, че „…сега като е тръгнала да се разсипва Украйна, нас ще ни прибере Румъния”. И това е наистина страшно за тях, защото все още има живи хора, които си спомнят наказанията и издевателствата на румънските власти, с цел езикова и национална асимилация… Как са ги били с лозови пръчки и са им боцкали езиците с игли само за една българска дума!… И отново не си дават сметка, че „онази“ Румъния все пак не е днешната европейска страна…
  А съвсем отделен въпрос е и това, че украинското правителство изглежда абсолютно безсилно да се справи със ситуацията. Още веднага след формирането си, то не само не предприе никакви действия да консолидира раздираната от противоречия нация, но напротив, започна с реваншизъм и направи поредица от абсолютно грешни, като например опит за отмяна на Закона за регионалните езици. Това предизвика остра реакция сред малцинствата в страната и по никакъв начин не допринесе за изграждане на едина Украйна. Това, което наблюдавам като реакция от страна на властта на ескалацията на напрежението в различни точки на страната, също никак не изглежда оптимистично. Всички говорят за т.нар. Правый сектор („Десен сектор“ – бел.ред.), като никой не е наясно тях упълномощавал ли ги е някой да „въдворяват ред“ и да се „борят със сепаратистите“…
  И така: имаме тежка историческа наследственост, от една страна, и липса на обективна информация за случващото се в момента – от друга. Разбирате, че това прави ситуацията много тежка психологически. Затова най-малкото можем да се опитаме да разбираме тези хора, а не да им лепим етикети.

  Фокус: Какво е значението на българското гражданство за хората от тази общност?

  Райна Манджукова: Значението на българското гражданство в момента – това им носи психологическо успокоение. Тези, които имат български паспорти, се чувстват малко или много, защитени. Държа дебело да подчертая, че няма опасност от бежански поток на бесарабски българи към България, с който спекулират редица медии. По-скоро това е един психологически момент, в който хората си казват: „Аз си имам български паспорт. Ако не дай си Боже, тук стане страшно, аз имам къде да се прибера”. Затова едно от нещата, които България може да направи в момента, дори и без да се шуми, без да се алармира това навсякъде, на българите от Украйна, поне на тези, които са си подали документите за българско гражданство, мъничко да се ускори процедурата. Да не говорим вече за премахването на изкуствено създаваните пречки, които в момента по една или друга причина се случват.

  Фокус: Кои са най-големите предразсъдъци, които сте чували за бесарабските българи у нас?

  Райна Манджукова: По-скоро бих говорила за предубеждения, а те са в един много широк спектър. Да започнем например с най-широко разпространеното „Бесарабските българи са по-българи от нас”. Не може така да се говори. Няма такова нещо. И те са си българи като нас, и сред тях има повече или по-малко милеещи за едно или за друго. Не си помагаме, нито на тях помагаме, подкрепяйки този предразсъдък, защото по този начин ние ги противопоставяме на нашите българи тук, а това не трябва да се случва. Друго разпространено предубеждение и нещо, с което се боря всячески, когато имам възможност за това, е идеята „да завърнем бесарабските българи, да ги преселим в България, в Странджа, например”. Да ги заселим и да решим демографския проблем с бесарабските българи. Това е голяма глупост, която обикновено се разпространява от хора, които никога не са стъпвали там, които не са виждали къщите на тези българи, с размерите на прогимназия. За мое учудване, вече 20 години, това продължава.

  Фокус: Смята се, че ние ще поканим бесарабските българи и че те са готови да дойдат в България, да гледат изостаналото ни селско стопанство, да работят по курортите, където знаем, че има проблеми в сивия сектор и разбира се със заплащането. Как гледате на тази теза „да вземем бесарабски българи, защото тук не стига работна ръка”?

  Райна Манджукова: Какво значи „да вземем бесарабски българи”? Те да не са стока? Как да ги вземем? Точно за това говоря в момента, само че вие разширихте въпроса не само от към Странджа, но и към туристическия сектор. Всичко това е възможно, но си има начин, по който се прави във всички цивилизовани страни. Агенцията за българите в чужбина по време на председателството на Пламен Павлов, и естествено с благословията на тогавашното правителство, беше започнала да създава такава програма. Започнахме с проучване на територията на страната и именно от гледна точка на интересите на страната, на интересите на България – къде има нужда от каква точно работна ръка, в коя част. На едно място може да има нужда от работници в селското стопанство, обаче на друго да се стърсят лекари, които са заминали примерно в Англия или в арабския свят. Къде има възможност за жилищен фонд, къде има земи, по какъв начин тези земи могат да се отпуснат, защото не можем да приемаме целокупния бесарабски люд като селскостопански работници или като работници в курортите по Черноморието. Нали разбирате, че това е несериозно? Затова се прави първо един анализ на нуждите на България. Изобщо не откриваме Америка в момента. Така се изгражда всяка имиграционна политика, на всяка една нормална цивилизована страна, с тази разлика, че примерно, ако Америка и Канада привличат всякакви хора отвсякъде, тук това да бъде насочено към хора с български произход, тоест към решаването на икономическите проблеми да се добавят и решаването на демографския проблем. Много е просто, необходима е само политическа воля. И, което е много важно, това може да се направи само и единствено от държавата. Това не може да го направи политическа партия, сдружения на гражданите и т.н. И, повтарям – с оглед интересите на България, а не за „спасяване“ на бесарабските българи, горките, милите и т.н.
  Всеки, който е бил там, знае, че бесарабските българи няма от какво да бъдат спасявани.

   

• <<
• 1
...
• 115
• 116
• 117
• 118
• 119
• 120
• 121
• 122
• 123
• 124
• 125
...
• 414
• >>