Всички авторски страници

Авторски

• Зависимостите на „независимите“ депутати

  Стремежът на една новосформирана българска партия, неявявала се все още на избори, да „притежава“ свои депутати в парламента и да „държи ключа към кворума“ предизвиква тревога. Мирела Иванова разговаря с двама експерти.

  .

  Материал на Дойче Веле

  

  Българската политическа сцена категорично заприлича на селски панаир. Там зрелищно се водят мазни пехливански схватки, сключват се сделки за зависимости и независимости, търсят се всевъзможни ключове към парламента.

  В работата на Народното събрание би трябвало да участват партии и коалиции, явили се на избори, преминали четирипроцентната бариера и излъчили свои депутати. Да, би трябвало. Днес обаче сме свидетели на друго. Четем го в официалното прессъобщение на формацията на Николай Бареков. „С нашите независими депутати, ключът за разтурването на 42-то Народно събрание вече е в ръцете на „България без цензура““, пише там.

  От партия в партия

  Кога и от кого са избрани „техните независими депутати“? Този въпрос си го задаваме винаги, щом започне сезонът на партийното номадство в българския парламент. Всъщност юристите са категорични, че преминаването от група в група не е незаконно, но пък е морално укоримо.

  

  Цвета Маркова

  Д-р Цвета Маркова, дългогодишен ръководител на Държавната комисия по сигурността на информацията, казва: „След промени в „променения“ Изборен кодекс трябва да се създава хипотеза на отзоваване на народния представител, след като напусне групата на партията, от която е избран. Следва съответно да напусне и парламента и на негово място да влезе следващият от листата, лоялен към избирателите и партията си депутат.“

  Преди години депутатът д-р Лъчезар Иванов, „отцепник“ от НДСВ, стана представител на ГЕРБ, още преди партията да се бе явила и да бе спечелила депутатски места на национални избори. Днес тези, които държат ключа към кворума, са трима. Те са решени да представляват съвсем нова формация, като за по-патетичния ѝ пиар се заеха да внесат от нейно име законопроекта „Чисти ръце“.

  Обезсмисляне на изборите

  Още по-важният въпрос гласи: Не подронват ли подобни властови стремежи парламентаризма в България, не правят ли излишен изборния процес? „Да“, убеден е политическият наблюдател и експерт от „Солидарна България“ Иво Христов. „Резултатът от парламентарното номадство е обезсмислянето на изборите, а оттам се поражда и ниската избирателна активност“, казва той.

  Що се отнася до морала и основополагащите идейни възгледи, които би трябвало да са в основата на провежданите леви или десни политики, Христов казва: „Българските партии нямат ценностни различия. Всички изповядват идеологията на далаверата. В този смисъл преминаването от партия в партия е рутинен бизнес, с който всяко правителство си решава въпроса с парламентарната подкрепа. Когато човек сменя вярата си, това е ценностна дилема. Но българските депутати не изповядват ценности и сменят партиите така, както футболисти сменят клубовете.“

• Проф. Мари Симон: България и нейната толерантност ме впечатли дълбоко

  „В спомените на майка ми има свидетелства за България и българите през Втората световна война“, казва д-р Херман Симон, син на Мари Яловиц Симон
  

   

  На 6 март в Берлин предстои премиерата на автобиографичната книга „Untergetaucht. Einejunge Frau überlebtin Berlin 1940–1945“ („Потопени. Една млада жена, оцеляла в Берлин през 1940-1945“), която съдържа спомените на спасената от Холокоста германска еврейка Мари Яловиц, по-късно Мари Симон, професор по стара филология и история на философията.

  В нейните спомени e отделена една глава и на България. Книгата е подготвена за печат от сина й д-р Херман Симон.

  Д-р Симон е директор на фондация „Нова Синагога – Centrum Judaicum”, заела се с нелекото дело да възстанови полуразрушената от бомбардировките през войната Нова синагога в Берлин. За него берлинчани казват, че е душата на този проект, който едва ли би успял без неговата всеотдайност.

  .

  Интервю на Даниела Горчева,  Mediapool

  – Д-р Симон, разкажете ни нещо повече за историята на построената през 19 век Нова синагога в Берлин и за това как успяхте да възстановите фасадата и да спасите синагогата от разрушаване.

  – През 1866, на 5 септември, след седемгодишно строителство, се открива официално тогава така наречената и досега запазила това име Нова Синагога. Това е една внушителна, следваща ориенталски образци свещена постройка, която скоро става център и обединява около себе си целия спектър на еврейския културен и религиозен живот в Берлин. От 1933 този храм става и убежище за преследваните.

  След войната синагогата остава десетилетия една полуразрушена от бомбите руина, на практика вън от вниманието на обществеността. Едва от 1988 г. след основаването на фондацията „Нова синагога – Центрум Юдаикум”започна нейната частична реконструкция. От 1995 година златните куполи на Синагогата украсяват отново архитектурния облик на обединената германска столица. Нейните врати са отворени за всички посетители.

  Сградата днес е не само седалище на еврейската общност. Центрум Юдаикум е също институция за изследвания на еврейската история с голям архив, с постоянни и временни изложби.

  – На 6 март предстои премиерата на книгата със спомени на майка ви Мари Симон, чиято съдба я отвежда в България през 1942 година. Как вашите родители успяват да се спасят от Холокоста?

  – Както баща ми, така и майка ми имат щастието да се спасят. Иначе нямаше да ме има и мен на този свят. Съдбата им обаче е различна. Докато баща ми съумява да емигрира веднага след началото на войната, майка ми поради много причини не е в състояние да го направи. Тя е подложена на репресиите на нацистите, между другото и на принудителна работа.

  През юни 1942, майка ми успява да избегне подготвеното й арестуване и оттогава живее в нелегалност, укривайки се при приятели. В нейните спомени, оставени ми като завещание, има и една глава за България, където живее известно време.

  – Какво разказва майка ви за своето пребиваване в България?

  – Заедно с един български приятел моята майка, която тогава се казва Мари Яловиц, напуска Берлин на 16 септември 1942.

  Първо спират в София, след това в други градове, между другото и във Велико Търново.

  Ето откъс от нейните описания:

  „Нашето пътуване през България беше за мен едно вълнуващо приключение. Това беше първата ми среща с непознатия, южен свят на Балканите. Имахме достатъчно време, посетихме най-различни места, понякога отсядахме в хотели. Бях очарована от климата, фауната, флората, от храната, от начина, по който хората ядяха и пиеха заедно, атмосферата на тези събирания. Бях щастлива при всяка българска дума и фраза, която успявах да разбера. Грижите ми сякаш за малко изчезнаха”.

  А ето какво разказва за престоя си в Търново:

  „В Търново, древната столица на България, надвиснала на зашеметяващо високи скали, преживяхме как под натиска на германците в България бяха въведени еврейските звезди. По-точно казано: видяхме опита да бъдат въведени звездите.

  Това беше уникален, неповторим спектакъл, показващ една цяла нация в нейната устойчивост. Видях различни улични сцени, които ме впечатлиха дълбоко.

  Един ден по улиците вървяха три или четири еврейски момичета със жълтите звезди върху училищната си униформа. Около тях техните български приятелки бяха образували защитен кордон. С гордо повдигнати глави тези българчета гледаха всеки минувач (също и мене) агресивно в очите, сякаш искаха да кажат: „Посмей само да направиш нещо на нашите приятелки и ще ти дадем да се разбереш.“

  Друг път видях едно десет- единадесетгодишно еврейско момиче, което се движеше само и изведнъж беше спряно от български полицай. Той хвана пребледнялото дете за яката, откъсна еврейската му звезда, хвърли я на тротоара и я стъпка едновременно с двата си крака. При това той каза – и то така, че дори и аз го разбрах: „Тук при нас – не! Българите не са престъпници!“

  „Българите не са престъпници!“ – това чувах през тези дни навсякъде“.

  Дотук са цитатите от разказа на майка ми. На друго място в спомените се вижда, че тя е била наясно, че така описаната от нея ситуация се отнася само за земите в държавните граници на Царство България, но не и за териториите, „присъединени“ по пълномощие на Германия.

  Няколко седмици по-късно, на 4 ноември 1942 г., майка ми отново трябва да напусне България, тъй като нейният план за нелегално прехвърляне в Турция пропада. Тя преживява времето до края на войната в различни скривалища в Берлин.

  – Кога ще излезе книгата със спомените на майка ви?

  – Историята на живота на майка ми ще излезе на 6 март 2014 г., благодарение на издателство S. Fischer.

  Може би е интересно за вас, че тук, в Берлин, на 28 Март 2013 имаше конференция на тема „Съдбата на евреите в България и силата на гражданското общество“ в Института за културна дипломация ( ICD ). В тази дискусия взе участие и г-н Владимир Дановски*. На конференцията имах възможност да представя спомените на майка ми за България.

  ––––––––––––––––

  *Владимир Дановски е български театрален режисьор, живеещ в Германия. Син е на известния български режисьор от еврейски произход Боян Дановски. Владимир Дановски е автор и режисьор на вълнуващ театрален спектакъл за спасяването на евреите в България, който печели Европейската награда за толерантност 2011 и признанието на публиката в Германия.

   

• Проф. Теодор Фридман: Гордеем се с българските си корени!

  Бащата на генната терапия проф. ТЕОДОР ФРИДМАН в интервю за в. „Лечител“.  С проф. ТЕОДОР ФРИДМАН и с неговия брат д-р ПОЛ ФРИДМАН разговаря ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ
  

  .

  

  Проф. Теодор Фридман е известен американски учен. Той пръв прилага генна терапия за лечение на генетично обусловени болести. Професор по педиатрия в Калифорнийския университет в Сан Диего, Директор на програмата за човешка генна терапия, консултант по генна терапия на Шведската Кралска Академия, Президент на Консултативния съвет по рекомбинантна ДНК, Президент на Американското общество по генна терапия. Ръководи лаборатория, занимаваща се с изследване на стволови клетки, трансфер на генетичен материал и проучване на въздействието на генните нарушения, генна терапия и генетични болести. Награден с Австрийския кръст за наука и изкуства.

  

  Известният американски хирург д-р Пол Фридман е брат на проф. Теодор Фридман. От 2005 г. до 2013 г. д-р Пол Фридман е изпълнителен директор на Института по биологични науки в Спрингфилд. От 1998 до 2005 г. е бил декан на Университетското медицинско училище за Бейстейт и Тъфтс, а от 1971 до 1998 г. е президент на Хирургическия департамент в Медицинския център на Бейстейт и почетен професор по хирургия в Тъфтс. Декан и професор по биомедицински иновации в Университета на Масачузетс в Амхерст. Завършил е Университета на Пенсилвания и Харвардското медицинско училище. Член на Президентския високотехнологичен съвет на Университета на Масачузетс.

  ––––––-

  – Уважаеми професор Фридман, в България Вие сте известен като създателя на генната терапия и прочут американски учен, но е неизвестно, че във Вашата биография има и български корени. Бихте ли разказали за Вашия житейски път?

  Проф. Фридман: С уважение към Вашия въпрос, но ако отговоря, както трябва, ще трябва да напиша книга! Моето семейство, включително брат ми и аз, напуснахме Виена през октомври 1938 г. Това стана след значителен тормоз от страна на нацистите, особено към баща ми, от което той се разболя тежко. Това принуди майка ми Рашел Бехар да организира нашето заминаване, разбира се, имайки предимството на нашето българско поданство и българска виза във Виена, което ни позволи да се измъкнем. Ние, четиримата, заминахме за Съединените щати – първо в Ню Йорк, а после – във Филаделфия, където брат ми и аз израснахме. Нашата майка ни отгледа добре, работейки във фабрики за производство на военно оборудване. Баща ми накрая успя да си намери работа във вестник на немски език, където след много години стана редактор. Аз ходих на училище, после в Университета и Медицинското училище във Филаделфия, а след това отидох в Харвардския университет, където продължих да уча педиатрия в детската болница в Бостън. Продължих моето обучение в Университета в Кеймбридж – Великобритания, Националния институт на САЩ, Университета в Оксфорд и в крайна сметка получих позиция във факултета в Университета в Сан Диего, където днес съм уважаван професор по педиатрия, Директор на Програмата за генна терапия и председател на Комисията по медицинска етика, основана от д-р Джул Уайтхил.

  Д-р Пол Фридман: Да! Семейството на майка ми носеше името Бехар, макар част от него да използваше и фамилното име Израел. Баща й е бил горски стражар в България. Знам, че той е починал от апендицит, когато тя е била само на две години и майка й е гледала четири малки деца сама. Имам спомени за времето във Виена, както и от България. Когато бях на две години – по време, когато посещавахме семейството на майка ми в България, се разболях от скарлатина с ушни усложнения. Помня, че ме водиха в прекрасна градина с много цветя в София, където имаше гореща вода от минерален извор, имаща вкус на чай. Помня, че ходихме и на морския бряг във Варна, където играехме на плажа. Мисля, че моят вуйчо Лазар и неговите чичовци Марко и Давид имаха някакъв бизнесинтерес във Варна. Деверите на майка ми бяха банкери в “Тракийска банка” и търговци. Семейство Бехар се подкрепяше от най-големия син – Лазар Бехар. Той търгуваше с памук – внос и износ на памук и памучни изделия. Помагаше на малките си сестри да получат образование: леля ми – по медицина, майка ми – по домакинство, и в Университета на Виена – по икономика.

  – На 9 март в България ние отбелязваме спасяването на българските евреи през 1943 г. – по време на Холокоста. Разказвала ли Ви е майка Ви за тази история?
  

  

  Проф. Фридман: Майка ми мечтаеше да стане певица, но не можа да реализира мечтата си. Тя заминала да учи икономика във Виена, където срещнала баща ми – адвокат във Виена, и те се оженили през 1927 г. Беше забележително смела и силна жена, когато трябваше да организира измъкването ни от Виена повече или по-малко сама, успявайки да скрие някои малки лични вещи, няколко пръстени и брошки, скривайки ги дори в туби с паста за зъби и така успя да ги изнесе от Виена. Тя можа да се справи с много тежко бреме, имайки със себе си две малки деца, които да отгледа, без пари, без имущество, грижейки се за болния си съпруг. Без дори да знае английски по онова време, облечена в няколкото по-хубави дрехи, спасени от Виена, тя продаваше масло и яйца от врата на врата във Филаделфия. България трябва да е горда, че е била дом на такава забележителна личност. Майка ми почина през декември 2003 г. на 101-годишна възраст.

  Д-р Пол Фридман: След Аншлуса (присъединяването – б.р.) на Австрия към Германия ние се опитвахме да се измъкнем от Виена. Беше почти невъзможно и се провалихме няколко пъти, като се опитвахме да се измъкнем с влак. Все пак майка ми успя да използва българското си гражданство, за да получи виза за САЩ от консула в София. Името му беше Кавендиш Канон, на когото сме много благодарни за помощта. Без това нямаше как да напуснем Австрия. Напуснахме Виена през 1938 г. С кораб по Дунава заминахме за София, където спряхме за кратко, след което продължихме за Милано, където живееше вуйчо ни Лазар. Успяхме да си уредим пътуване с италианския лайнер “Графът на Савоя” до САЩ и пристигнахме в Ню Йорк през октомври 1938 г. Скоро празнувахме 75-годишнината от нашето спасение. През войната вуйчо Лазар напусна Италия и отиде в Швейцария, където помагаше на много хора да се измъкнат от окупирани от нацистите страни. След войната се върна в Милано. Загубихме връзка с другите братя на дядо ми в София и не знаем какво е станало с тях после. Знам само, че са загубили бизнеса си. Баба ми и две от дъщерите и са емигрирали в Израел. Една от сестрите на майка ни посети в САЩ. Имахме късмет, че успяхме да напуснем Виена, и след това с брат ми направихме успешни медицински кариери в Съединените щати.
  Майка ми посети България (след промените), когато беше вече към 90-годишна и беше много доволна, че е видяла земята, където се е родила. Имахме щастието да имаме тази българска връзка и помощ от България, което направи възможно всичко, което се случи след това!

  – Смятате ли, че историята за спасяването на българските евреи е достатъчно известна в САЩ?

  Проф. Фридман: Опасявам се, че историята за ролята на България в спасяването на толкова много хора от нацисткия терор не е много известна. Сигурно повечето от хората тук, в САЩ, не знаят тази история, а мисля, че и в България не е добре известна, нито напълно оценена. Разбира се, мисля си, че акцията на българското правителство е велик акт на благородство и смелост. Хубаво беше да науча, че един площад във Вашингтон е наречен в чест на Димитър Пешев, за да пази спомена за тази част от българската история, както и за Вашия успех в работата Ви със Съвета на Европа за почитане на Пешев. Щастлив съм също, че Вие внесохте номинацията на Българската православна църква за Нобелова награда за мир през миналата година заради участието й в спасяването на българските евреи.

  – Почувствахте ли се разочарован, че тази номинация не беше предпочетена?

  Проф. Фридман: Щях да се радвам да видя тази номинация избрана, но Нобеловият комитет имаше толкова много достойни кандидатури, че за тях беше много трудно да мислят за събитие от българската история отпреди повече от половин век (70 години).

  – Как днес Вие с поглед от САЩ гледате на спасяването на българските евреи? Смятате ли, че този факт трябва да се направи по-известен, за да ни помогне в днешния ден да намерим модела “Как да живеем заедно в 21 век?”, приемайки културните различия?
  

  Проф. Фридман: Моят брат Пол и аз се гордеем с българските си корени! Както сигурно си спомняте, аз се опитах да вляза в контакт с Музикалната консерватория в Пловдив, за да учредя една малка студентска награда за пеене – в памет на майка ми, но за съжаление дори не получих отговор от тях.

  Миналата година със съпругата ми пожелахме да стъпим на българска земя и след прекрасен круиз по Черно море спряхме за кратко през нощта в Несебър. За съжаление беше много далече, а и времето беше твърде късо, за да посетим Пловдив или София, но поне успяхме да си занесем в къщи няколко камъчета от българската земя, в памет на моята майка. Няколко от тях ще сложим на гроба на майка ми във Филаделфия. Това е еврейски обичай, с който показваме, че мъртвите не са забравени!

• Сърбия и Македония днес. Политиката на България

  Иван Николов,  Glasbgmk.eu

  .

  

  “България да се откаже от аспирациите си за Вардарската долина и да не се допуска да застават начело на управлението й личности, враждебни на Югославия…“
  (Д-р Милан Стоядинович, премиер на Югославия, 13 ноември 1935 г.)

  “След падането на Милошевич Македония ще се върне под покрива на Сърбия…”
  (Вук Драшкович, опозиционен лидер,1 септември 1993 г.)

  “Македония да знае, че ние й желаем само добро и че има на север истински приятели…”
  (Томислав Николич, президент на Сърбия, 4 април 2013 г.)

  .

  Българската общественост, партиите и институциите общо взето са безразлични към политиката на Сърбия спрямо Македония. Няма ясна и професионална позиция за последиците, които произтичат от сръбско-македонските взаимоотношения за нас, чиито днешни измерения са естествено продължение на дългосрочната стратегия на Белград към териториите около Вардар. И точно поради това в България оттекна като гръм от ясно небе информацията, че в центъра на Скопие за една нощ е издигнат паметник на сръбския цар Душан, че по същия мистериозен начин пред гимназията в Скопие, носеща името на Тито, на 29 ноември 2013 г. се появи паметник и на Йосип Броз.

  Изненадата обаче беше още по-разтърсваща, поне за тези, които се опитват да следят взаимоотношенията между Скопие и Белград, от две други съвсем практични стъпки на процеса на взаимното проникване и взаимното обвързване на цялостния им политически, икономически и културен живот. Това беше подписаният на 18 ноември 2013 г. Меморандум за сътрудничество между Македонската агенция за кадастър и сръбският Републикански геодизичен институт. Според директорите на двете институции Славче Търпевски и Зоран Крейович, “Меморандумът е крачка напред в улесняването на необходимите действия за утвърждаване на имотите на македонските предприятия в Сърбия и на сръбските в Македония…” И много важната добавка: “ Като продължение на кадастрите на бивша Югославия през 2014 г. ще започнем нов регионален проект…”

  Няма място за илюзии, за славяноправославно единство, за обляно в сантименталност и лишено от политическа и държавническа мъдрост добросъседство. Тук имаме проекти, стратегии и действия за интегриране, срещу нашите илюзорни идеи за договори, историческа истина и справедливост.

  Друга практична стъпка към интегриране на двете държави е пуснатият в действие общ контактен център на Граничния контролно-пропусквателен пункт “Табановце” на 28 декември 2013 г. Този център прави възможно по-близкото сътрудничество и размяната на информация между полицейските служби, а подписаният протокол за сътрудничество от двамата министри на вътрешните работи Гордана Янкуловска и Ивица Дачич, който е и премиер на Сърбия, ще улесни работата на полицейските патрули по време на туристическия сезон. Като изрази задоволството от отличното качество на отношенията между Скопие и Белград, сръбският премиер заяви още: ”Тези добри отношения ще се развиват и по-нататък. През 2014 г. ще продължим с практиката двете правителства да заседават съвместно и ще дефинираме всичко, което е спорно. Няма съмнение, че ще водим сметка за нашите интереси и съвместно ще ги формулираме и защитаваме…”

  Допълнителна светлина към процеса на взаимно проникване и взаимодействие е и съвместното писмо, което беше изпратено от името на Македония, Сърбия и Черна гора на 3 юли 2013 г., подписано от министрите на съобщенията Иво Ивановски, Расим Льяич и Вуица Лазович, до Европейския съюз. В него тримата министри настояват роуминг услугите за гражданите от тези държави, когато те пътуват в страните от ЕС, да бъдат същите, както за гражданите на страните-членки на съюза.

  Понеже у нас са малцина, които следят подробностите от процеса на всестранното пакетиране между Р. Македония и Сърбия, изненадата, особено в средите на държавниците и дипломатите ни, от вестта за създаването на съвместни посолство между двете държави беше още по- шокираща.

  Изглежда за българския политически елит изненадата от “неподозирани и неочаквани” действия на някой от съседите е хронично заболяване, което трудно се лекува. Изненадва се този, който е неподготвен, който не е в центъра на събитията, а далеч встрани и който се самозалъгва с идеализирани идейни постулати, обречен винаги да възприема сериозните предизвикателства като гръм от ясно небе.

  *
  * *

  Идеята за самостоятелност, при разпада на Югославия, беше най-непопулярна в Македония. Тук тя се поддържаше единствено от Любчо Георгиевски, дори членската маса на тогавашната ВМРО-ДПМНЕ не разбираше този “каприз” на своя водач, но харизмата му беше толкова ярко изразена, че хората го следваха и му вярваха инстинктивно.

  Точно обратното беше в Хърватия и Словения.Там националните елити бяха движещата сила на ярко изразеното желание за самостоятелност и затова в тях се стигна и до военни действия.

  Дълго време митът за безкръвното отделяне на Македония от Югославия служеше за прикритие на потайните надежди на македонския политически елит за обратното връщане към Белград. В почти петдесетгодишното въртене в орбитата на югосръбските идеи македонските политически първенци бяха изцяло пропити с тях, трансформирани в съкровеното им личностно битие в откровен просърбизъм. Кадрите, които трябваше да изграждат самостоятелна и независима Република Македония, доскоро бяха довереници на Тито, послушни изпълнители на неговите разпоредби и верни до гроб на въведената от него политическа практика на македонизма като страж срещу всяка добронамерена мисъл за България и за българския характер на миналото на това кътче покрай Вардар. Така людете, които вкупом се върнаха от Белград в Скопие, за да уреждат нейната самостоятелност, носеха в главите си точно обратните надежди – за скорошното връщане на републиката в Югославия.

  И можеше ли да не бъде така!? Функционери като Киро Глигоров, Стоян Андов, Васил Тупурковски, Петър Гошев и много други доскоро въртели се из различни номенклатурни орбити на Белград, сега трябваше да уреждат една независима македонска държава. Това беше свръх техните възможности и всичко, което правеха те, носеше дъха и белега на носталгията по вече отишлия си федерализъм. Затова и Декларацията за независимост, приета от първия многопартиен парламент на 25 януари 1991 г., и референдумът за отделянето на Македония като самостоятелна държава, носеха белезите на плахост и полувинчатост. Няма по абсурден текст от формулировката на въпроса в бюлетината, с която гражданите на Македония трябваше да решат “за” или “ против” самостоятелността са. Тя гласеше следното: ”Дали сте за самостоjна Македониjа со право да стапи во иден (бъдещ – б.а.) соjуз на суверени држави на Jугославиja”. Ако някой иска да си обясни днешните процеси на всецяло взаимно проникване със Сърбия, ще трябва да се върне към този въпрос, с който беше проведен референдумът на 8 септември1991 г. Дори зад еуфорията, мистична по своята същност, от създаването на ВМРО-ДПМНЕ, надничаше този вкоренен комплекс за близост със сърбите. И поради това в самите редици на ВМРО-вците нито веднъж не беше повдигнат въпросът за ревизия на македонистичните, сърбокомунистически по своята същност, език, азбука и история. Новата “демократична” Конституция, приета на 17 ноември 1991 г., също утвърждаваше старите сърбокомунистически основополагащи принципи от времето на Тито, отхвърлящи всякакви опити за ревизия на отношението към миналото, характера на Възраждането, на историческата ВМРО и България.

  Отприщеният процес на ребългаризация, възникнал спонтанно в дълбоките недра на народа, съхранили паметта за миналото и завета на предците, първоначално уплаши белградските възпитаници, “воюващи” за самостоятелност, ориентирана към север. Като президент Киро Глигоров успя да направи много, за да усмири и обезсмисли този процес на връщане към родовия корен.Така или иначе процесът на ребългаризация уплаши не само болшинството от политическия елит, уплашиха се и медийните борци за демокрация в Скопие. Стигна се и до откровено публично обсъждане на този страх. На 22 юли 1997 г. Македонската телевизия излъчва интервю с президента Киро Глигоров. Един от въпросите бе зададен така: ”Не се ли страхувате, че пропагандната война ще се засили, имам предвид от пробългарски позиции в Македония?”. И отговорът на президента: ”Това при нас е постоянен проблем. Той съществуваше и преди да имаме собствена държава, а през последните шест години още повече…”

  В професионално добре подготвената, по белградски образец, журналистическа гилдия този страх витаеше също денонощно. По повод на документалния филм “Судени за Македониjа”, излъчен по Македонската телевизия през 2000 г., се появи коментар в списание “Старт”, в който неприязънта към всичко българско и носталгията по спасителния чадър на Югославия изкристализира в ярка светлина: ”Винаги знаеха (македонските комунисти – б.а.) откъде идва опасността, че ако Македония иска да съществува като държава и нация, ще трябва да води постоянна и безпощадна война против всички върховисти.

  Както е известно, Р. Македония правеше това с голям успех, докато беше съставна част от СФРЮ. Когато Югославия се разпадна, “съдените за Македония” (по точно е да се каже “съдени за България”) изникнаха като гъби след дъжд, но този път организирани като политическа партия на плуралистичната сцена…” (Сп. ”Старт”, Скопие, 20 октомври 2000 г., ”Хипокризата на новите патриоти”, Мирка Велиновска.)

  Колкото и парадоксално да звучи, процесът на ребългаризация в Македония беше спрян и от България. Той заглъхва постепенно заради нейната непоследователна и неясна политика към Р= Македония, люшкаща се между Атина и Белградq и в крайна сметка обслужваща техните далечни стратегически интереси за откъсване, отчуждаване и противопоставяне между Скопие и София. Спорът за името, както и дипломатическият водевил с подписването на договор за добросъседство между Македония и България, е част от сценария България да се държи настрана, докато процесът на цялостно пакетиране между Македония и Сърбия не завърши успешно. Тогава и Атина ще сложи край на спора за името.

  Едва тогава българските управници ще проумеят безличието на политиката си към Македония, но възможностите за полезен ход, за съжаление, ще бъдат вече почти изчерпани.

  *
  * *

  Сръбският политически проект за откъсване на Македония от българската политическа, духовна и културна цялост датира от средата на ХIХ век. Към края на столетието този проект получава силна морална, научна и финансова подкрепа от руската дипломация.

  Неведнъж сме говорили за сътворената от проф.Стоян Новакович формула на македонизма, като помощник на сръбския шовинизъм в стремежа му за настъпление на юг. Неведнъж сме се връщали и към изпълнените с трезвен реализъм статии на Раковски, Ботев, Яворов, Боян Пенев, Данаил Крапчев, разобличаващи тази по същество античовешка стратегия за Македония.

  Какво ли не видяха македонските българи през ХХ век!? И масирана въоръжена сръбска пропаганда, и денационализация, и геноцид, и прогонване, и убийства, и сърбизация, и македонизация под покривалото на борбата срещу фашизма и в името на комунизма. Белград се оказа доста изобретателен, гъвкав и циничен и в условията след Втората световна война, когато международната антифашистка конюнктура му помогна с фашистки методи да закрепи влиянието и властта си над Македония. Създадената Социалистическа федеративна република Македония беше удобна формула за прилагането на всички методи на етноинженерството, които в миналите десетилетия не даваха резултат. Тоталитаризмът с образа на Тито се оказа разковничето, чрез което бяха инжектирани у народа, останал без своята интелигенция и своите водачи, постулатите на друго самосъзнание и друга национална самоличност.

  За първи път след Начертанието на Илия Гарашанин от 1844 г. Тито и Темпо през 1944 година, т.е. след сто години, успяха благодарение на международната антифашистка атмосфера да увенчаят сръбския шовинизъм с успех в Македония. Това беше възможно след като Титовите партизани ликвидираха до крак всеки виждащ подлата игра с идеалите на възрожденците и революционерите, впрегнати да обслужват тези, срещу които бяха отдали всичките си сили и собствения си живот.

  Цинизмът на сръбския шовинизъм обилно смучеше сокове през целия период на социализма в Югославия. Краят на федерацията разкри точната диагноза на това заболяване, но това съвсем не означаваше, че заболяването е победено. Напротив, непосредствено след разпада на Титовата държава това заболяване избухна с цялата си сила във войните между бившите федеративни единици. Това, което се случи в Хърватия, в Босна и Херцеговина, по-късно в Косово, само потвърди диагнозата. Французинът Christophe Dolbeau го нарече “Le panserbisme cancer yogoslave” („Пансърбизмът, ракът на Югославия“). Югославия се разпадна, но пансърбизмът продължи да живее в съзнанието и на Милошевич, и на водачите на опозицията срещу неговия режим. Продължи да живее като особено самочувствие, политически възгледи и политическа практика.

  Така Македония отново се върна в орбитата на политическите проекти на тези, които уж ратуваха за демократичен ред и за демократичните ценности в Белград. Без всякакво притеснение водачът на сръбската опозиция Вук Драшкович на 29 март 1990 г. пред L’evenement du Jeudi заявява: ”В края на краищата единственото решение е трансформирането на Югославия в три конфедерирани държави – Словения, Хърватия и Сърбия, възстановена в границите си от 1918 г. По-точно, сегашна Сърбия, плюс Войводина, Косово, Черна гора и Македония…”. За един мандат (1998-2002 г.) посланикът на Сърбия в Скопие полковник Аначкович успя да създаде две сръбски партии там, едната от които днес е парламентарно представена.

  С други думи, пансърбизмът, това раково заболяване, е обхванало изцяло съзнанието и на сръбските комунисти, и на сръбските демократи. Същата болест е предадена по наследство и в потомците на македонските комунисти, клонирали от собствените си среди и македонските демократи. Процесите на взаимно проникване между Сърбия и Р. Македония днес са доказателство, че от хладилника е изваден временно замразеният проект на Стоян Новакович, освежен с идеите на Коминтерна и украсен с така рекламираните постулати на демократичните ценности.
  *
  * *

  През последните три години сръбската политика към Македония придоби нови черти и нови измерения. Все по-очертаващата се реалност със съдбата на Косово възвърна рефлекса за настъпление към долината на Вардар, а там сръбските емисари откриват все по-приятелски настроени политици и държавници, готови на всякакви компромиси под съпровода на носталгичната музика от времето на Югославия. Стожер на тази политика в Скопие е настоящият премиер и шеф на “дясната” партия ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски. Сговорчивостта му с белградската управляваща върхушка разкрива все по-тясната обвързаност на Скопие със северния съсед.

  Знаменателно ще остане официалното посещение на бившия сръбския президент Борис Тадич на 16 и 17 декември 2011 г. в Скопие. Това посещение започна със стратегическия ход на Тадич, който донесе резултатите от социологическо проучване в Сърбия, според което обикновените граждани на неговата държава смятат македонците за най-близък народ измежду всички съседи. Той изрази надеждата, че при следващото му идване в Скопие ще чуе резултатите от подобно проучване сред македонците, които ще посочат сърбите за най-близки… След този дипломатически трик, се премина към деловата работа. Срещите му с президента Иванов и премиера Груевски имаха следния резултат: открито беше представителство на Сръбската стопанска камара в Скопие; потвърдена беше добрата дейност на Македонската бизнесасоциация в Сърбия; заявена беше готовността за “засилване на политическия диалог и сътрудничеството между двете държави на всички равнища…”

  Завидна се оказа приемствеността в политиката към Македония. Следващият президент на Сърбия Томислав Николич, пое щафетата към Вардар с удоволствие и разбиране. Първото негово задгранично посещение като президент беше в Скопие на 25,26 и 27 октомври 2012 г. Запомнящи са думите му, казани пред македонския политически и държавен връх: “Македония и Сърбия имат преплетено минало, общо бъдеще и обща цел – Европейския съюз”. На срещата с Груевски беше договорено да “продължат да градят добросъседски отношения и да насърчават сътрудничеството в областта на културата, образованието икономиката, търговията и инфраструктурните проекти, които са от значение и за двете страни“.

  Това бяха проучвателни посещения. Взаимното доверие и желание за по-нататъшно задълбочаване на добронамереността получиха конкретни измерения с посещението на премиера на Сърбия Ивица Дачич на 27 и 28 януари 2013 г. Освен констатацията “за двустранното разбиране и готовност за продължително задълбочаване и надграждане на добросъседските отношения” уточнени бяха и конкретните параметри на сътрудничеството. Това са: реализация на инфраструктурни проекти, разширяване на транспортните и енергийни мрежи, осигуряване на енергийна стабилност на региона, финализиране на усилията за изграждане на коридор №10.

  Последващото посещение на 18 февруари 2013 г. беше на външния министър на Сърбия Иван Мъркич.Тогава беше уточнена датата на съвместното заседание на двата кабинета и беше приета програмата за парламентарно сътрудничество и създаване на смесена комисия за икономическо сътрудничество.

  Всичко това са стъпала на възходящото всестранно обвързване между двете бивши югорепублики.

  Върхът на интеграционния процес беше съвместното заседание на двете правителства в Белград на 3 и 4 юни 2013 г. Тогава бяха окончателно конкретизирани всички договорки, постигнати на предходните взаимни срещи. Изявлението на двамата премиери пред МИА на 3 юни 2013 г. е основополагащо: ”Постигнахме съгласие, че политическото сътрудничество представлява отлична основа за надграждане на икономическото взаимодействие, преди всичко като съвместно излизане на трети пазари в областта на инфраструктурата, образованието и земеделието…”

  Да не забравяме, че тази цялостна стратегия за сръбско проникване в Р. Македония е от полза и на Гърция. Това беше потвърдено и от президента Николич, който в две интервюта – едното за сръбската агенция “БЕТА” на 28 декември и другото на 31 декември 2012 г. пред белградския вестник “Телеграф”, заяви, че е помолен от гръцкия си колега Каролос Папуляс да посредничи за решаване на спора за името. Това е в духа на старата сръбско-гръцка стратегия за обща граница помежду им. Потвърждение на тази стратегия е и настояването на бившият гръцки премиер Константинос Мицотактис през август 1992 г. пред Киро Глигоров да се върне Македония в Югославия.Тогава проблеми с името няма да има…

  Нищо ново под слънцето.

  *
  * *

  На 14 февруари 1930 г. в “Зора” Данаил Крапчев ще напише следното: ”Първото и основно недоразумение между Сърбия – не Югославия – и България не иде от македонския въпрос, нито от въпроса за Западните покрайнини, заграбени от сърбите…
  Първата и главна причина, макар и невидима и подземна, но доста осезателна и за слепците, е кои да управляват в София и как да се управлява България. Тук е основата на нашите недоразумения със сърбите.
  Да бъде София под диктовката на Белград ли, като се управлява от сръбски васали, или българският народ да се управлява от българи…”

  Ако България иска да защити историческата истина за Македония, тя е длъжна да преоцени цялостната си политика към Сърбия, но не от моментно-конюнктурни, сантиментални или идеологически съображения.

  Историческата истина се защитава не с историческа истина, а с политика – професионална, компетентна и последователна.

   

• ЕК с наказателна процедура срещу България във връзка с евроизборите

  Европейската комисия е стартирала преди месец наказателна процедура срещу България заради неспазени ангажименти на София във връзка с изборите за евродепутати, съобщии БНТ.

  

  До четвъртък България трябва да уведоми ЕК дали в националното законодателство е пренесена директива от 2013 година за някои от условията за упражняване правото на хора от Европейския съюз, живеещи в друга европейска държава, да бъдат избирани за евродепутати. Директивата е част от усилията за облекчаване процеса на гласуване в европейските избори, защото избирателната активност в тях намалява непрекъснато. Сега 8 милиона европейски гласоподаватели, живеят извън родината си.

  Освен България още 13 държави, сред които Белгия, Дания, Франция и Румъния не са променили към началото на февруари националното си законодателство в съответствие с директивата. Те също са получили предупредителни писма, които са първа стъпка от наказателната процедура, която в бъдеще може да стигне до съд и налагане на глоби, ако тези държави, включително България не предприеме необходимите стъпки и не уведоми Брюксел за приетите закони в тази връзка. ЕК се надява 14-те държави да успеят да приведат законодателството си в съответствие с директивата преди евроизборите през май.

  Източник:  в. „Сега“

• ​От Майдана към Студена война-2

  Единствената надежда е да има някакви проблясъци на здрав разум във Вашингтон и Москва

  .

  Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, Кентъки,

  Faktor.bg

  Последната седмица промени езика на дипломацията и той много заприлича на онзи от времето на Карибската криза. Разликата е единствено, че преди 50 години Съветският съюз застраши американската стабилност, а днес в Киев чрез размирици е инсталирано нещо, наричащо себе си правителство, което еднозначно заплашва интересите на Русия. САЩ и, пригласяйки му, НАТО отправиха остри предупреждения към Русия, а президентът Путин след близо едноседмично мълчание поиска разрешение от Съвета на Федерацията да използва въоръжени сили за стабилизиране на ситуацията в Украйна. Заговори се, че „Оранжевата революция-2“ ще предизвика „Кримска война-2“. Въпрос е дали това, което се случи на Майдана, може да се нарече революция, а и през 21 век война в Крим би означавала трета световна война с опустошителни последици за самата Европа на първо място. Но независимо от подобен скептицизъм, светът вече не е същият. Вече не става дума за Украйна, а за отношенията между постоянните фактори в световната политика – САЩ, ЕС, Русия, Китай.

  Като искра, събитията в Украйна бяха режисирани наистина добре. Страна, разделена на две исторически, културно, езиково и като индустриално развитие, е не особено трудна за дестабилизация. В допълнение на тези признаци, Украйна бе управлявана от корумпирана администрация, която се опита да хитрува в отношенията си с Европейския съюз и Русия, а това неминуемо доведе до нарастване на социалното напрежение, преляло в демонстрациите на площадите в Киев. Последващата подкрепа на Запада едва ли е изненада, защото още от разпадането на Съветския съюз, Украйна и Грузия са оценявани от политическите анализатори като уязвими места, в които да се ограничи влиянието на Русия. И това е така, защото още от времето на Джордж Кенан – идеолога на студената война, Съединените щати оценяват определени държави съобразно тяхната „функционалност“ към интересите на САЩ. Именно поради тази причина се случиха и

  цветните революции в Грузия и Украйна, 

  но след провала на тяхното управление, Кремъл изглежда се успокои и това всъщност се оказа огромната грешка в стратегическото планиране на Русия, където явно предположиха, че САЩ са твърде ангажирани в Афганистан и Близкия изток, за да се занимават с дестабилизация на съпределните държави. Само че Съединените щати се изтеглиха от Ирак, в Сирия са оставили Саудитска Арабия и Турция да бъдат водещи, а предстои и изтегляне от Афганистан. Тук става дума за военните разходи на САЩ, от които много корпорации печелят огромни суми. Впрочем, темата за тези разходи се дискутира още от времето на края на съветския блок, когато отпадна заплахата от Изток, но бюджетът беше запазен, първоначално с аргумента за разпространението на ядрените технологии, в последствие с „борбата срещу тероризма“ и сега, както и по времето на Студената война, той е най-големият в света. (Виж графиката)

  

  Само че глабализацията има своя негативен ефект и за индустриалните държави. Вътрешният дълг от 15 трилиона долара на Съединените щати застрашава финансовата стабилност на държавата и темата за орязване на разходите е воденичен камък на всяка администрация във Вашингтон. Орязани са значителна част от социалните разходи, но това не е решение на проблема, защото основното перо са разходите за отбрана. И понеже е все по-трудно те да бъдат аргументирани, в САЩ започва дискусия за тяхното намаляване с 1,2 трилиона долара за период от десет години. Инициатива, ползваща се с огромна популярност, но срещнала яростната съпротива на лобистите на военно-промишления комплекс. В подобна ситуация, създаването на нов/стар образ на врага в лицето на Русия като наследник на Съветския съюз ще сработи за запазване на военните разходи. В тази насока се работи усилено на пропагандно ниво в последните години и събитията в Украйна са особено полезни за оправдаване на политиката.

  В подобна перспектива е полезно да се оцени случилото се в Киев. Протестиращите на Майдана получаваха финансова и пропагандна подкрепа от Запада, но въпросът е с каква цел – победа на демократичните сили или дестабилизация на страната. Тук трябва да бъде обърнато внимание, че ако е търсена демократизация на Украйна, говорителите на протестиращите едва ли биха ползвали терминология като дерусификация и т.н., която ще отблъсне половината от населението и ще го принуди да потърси правото си на самоопределение, като в допълнение ще застраши стратегическите интереси на Русия. Като се погледне и фортификацията на Майдана и концентрираните паравоенни формирования на „Десния сектор“, се налага мнението, че целта е била да се предизвика

  кръвопролитие в мащаб, който ще генерира вражда

  за поколения напред. Само че управлението на Янукович се оказа доста слабо и се създаде вакуум във властта с характерната му липса на легитимност. В Киев решенията се вземат от Върховна Рада, от която отсъстват една четвърт от депутатите, връща се предишна конституция и се отстранява президент, избран с пряко гласуване, образува се правителство, наречено временно, говори се за президенски избори. Но логичният ход е в подобна ситуация да се проведат първо парламентарни избори, референдум за нова Конституция, а дотогава да управлява служебно правителство на единството. Само че това не се случи и не е случайно, че Европейският съюз, след като обеща огромна финансова подкрепа, сега се пита дали да преговаря с временното превителство.

  Като реакция на случилото се, рускоезичните югоизточни части обявяват своята независимост и Русия е готова с военни средства да отстоява своите интереси в региона. Така че единственото, което постигна Майданът, е дестабилизация в Европа и връщането й в периода отпреди Студената война. Възможно е това да е била целта. Европа вече няма да има претенции да бъде фактор в световната политика, а ще се превърне в младши партньор на САЩ в антируската коалиция и отново образът на врага ще е от изток. Или казано по друг начин, геостратегическото противопоставяне придобива доста опасни измерения и единствената надежда е да има някакви проблясъци на здрав разум във Вашингтон и Москва, защото другото вече сме го живяли. Колкото до Украйна, федерализацията на този етап е може би разумно решение. Въпросът е дали подобно статукво ще задоволи геостратегическите амбиции на основните фактори в света.

   

• К. Пенчев: Не могат да се отхвърлят половин милион подписа за референдум

  Политиците не могат да отхвърлят искане на 500 000 души за референдум

  .
  

  

  „Това, което правят политиците, е обидно за гражданите. Уж всички политици искат референдуми, уж всички заявяват, че искат народът да се произнася, всички казват, че ще демократизират Закона за референдумите, а реално всички политици правят всичко възможно да няма референдум. Депутатите могат да отхвърлят предложението на президента, но не могат да отхвърлят референдум, подкрепен от 500 хиляди души.“

  Така коментира темата за референдума, иницииран от президента, омбудсманът Константин Пенчев в сутрешния блок на Нова телевизия.

  Пенчев се надява, че няма да се организира контраподписка по темите на референдума, защото нацията ще се раздели още повече.
  „От една година не правим нищо друго освен да разединяваме хората. Протестиращи-контрапротестиращи, интелигентни-неинтелигентни. Дайте да направим народ и контранарод. Трябва да се обединим. Забравете политическите дрязги. Дайте да спазваме основните правила“, коментира Пенчев.

  Източник:  в. „Сега“

• На Сирни Заговезни искаме и даваме прошка

  Прошка, Сирни заговезни, Неделя на всеопрощението. Българската православна църква почита днес, 2 март, църковния празник Неделя Сиропустна, наричан от народа Сирни Заговезни.

  Празникът се отбелязва седем седмици преди Великден, една седмица след Месни заговезни, а след него – от понеделник, започва Великият пост.

  На трапезата, подредена с подчертано обреден характер, се слага баница, питка, млин със сирене, варени яйца, бяла халва с ядки, риба.Според народните традиции вечерта на празника при родителите се събират семействата на техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят от млечни храни.На Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове – целуват ръка и изричат: „Прощавай, мамо, тате…“ С този ден е свързано народното вярване, че слънцето се обръща към лято и времето се затопля. Тогава излизат всички буболечки, змии, гущери от дупките си. Особено място сред обичаите на празника заема обредното им гонене. Предпазващо значение имат всички действия в този обред – палят огън, прескачат го, удрят по железни предмети и наричат: „Бягайте, зъми и гущери, на 40 разкрача“.

  Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късна доба на Заговезни. Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце.Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.

  Най-характерен обичай за празника е запалването на празнични огньове, наричани Сирнишки. Огънят се пали от момчета и ергени, като се използва „мамуляк“ /слама от царевица/ и „черешовина“ /кори от черешово дърво/. Огънят се прескача от всички. Вечерта на Сирната неделя мъжете оповестяват заговяването за Великден, стреляйки с пушка. След този празник от утре започва Великденският пост – най-продължителният в християнския календар – 45 дни.

• Украйна смята, че войната е вече факт

  Близо 20 000 души се събраха на митинг в центъра на Москва в подкрепа на руснаците в Украйна. По същото време около двайсетина софиянци протестираха пред руското посолство в София срещу намерението на Русия да прати войски в Украйна.

  .

  

  Напрежението в Украйна нараства с всеки изминал час. Руски военни навлязоха на териториите на военните части в Крим. Украинската армия е приведена в състояние на пълна бойна готовност, съобщи АФП.

  Снощи премиерът на Украйна Арсений Яценюк е разговарял с колегата си Дмитрий Медведев, който го е уверил, че разрешението, което даде горната камара на руския парламент на президента да изпрати войска в Крим, още не е реализирано. Но въпреки това и Украйна, и много от западните държави говорят вече за руска агресия.

  Министърът на външните работи на Чехия Любомир Заоралек осъди руската агресия по отношение на Украйна.

  „Недоразуменията в Европа не се решават и не могат да се решат със сила. Недопустимо е това, че Русия не възприема на сериозно нито своите думи, нито собствените си ангажименти. Такова поведение не трябва да остава без отговор”, заяви Заоралек.

  Същевременно първият вицепремиер на Крим, Рустам Темиргалиев, обяви, че всички силови структури, разположени на територията на автономната република, са под контрол на местните власти, предаде Интерфакс.

  „Всички въоръжени сили на Украйна, всички части, намиращи се на територията на Крим, са блокирани. Част от тях е разоръжена, друга голяма част е преминала на страната на кримчани. Отрядите на кримската самоотбрана са блокирали пистите на всички летища. В момента всички подразделения на противовъздушната отбрана на Украйна, разквартировани в Крим, също преминават на страната на гражданите”, заяви Темиргалиев. Украинските военнослужащи на територията на Крим са преминали под командването на местното управление.

  Междувременно руски военни длъжностни лица са конфискували оръжия от радарна база и военноморска база в Кримската автономна република.

  Военните са принудили персонала на базите да премине на страната на „легитимните ръководители в региона”.

  Източник от украинското военно министерство е подчертал, че руснаците са иззели пистолети, пушки и сандъци с амуниции от радарен пост до град Судак и са ги отнесли с кола в неизвестна посока.

  Друга група от руски военни е иззела оръжия от украинска военноморска тренировъчна база в пристанищния украински град Севастопол, където руският военноморски флот също има база

  Същевременно в Украйна започна всеобща мобилизация на резервистите, а въоръжените сили на страната ускорено се привеждат в състояние на пълна бойна готовност.

  Председателят на украинския национален съвет за сигурност Андрей Паруби съобщи, че е била издадена заповед на външно министерство да потърси помощ от Великобритания и САЩ за гарантиране на сигурността на страната.

  Руската гранична служба изнесе данни, според които около 675 000 украинци са напуснали страната си в посока Русия през първите два месеца на годината. За последните две седмици те са 143 000.

  Според службата това е знак за настъпваща хуманитарна катастрофа в Украйна.

  „Ако революционният хаос в Украйна продължи стотици хиляди украински бежанци ще „наводнят” граничните руски регони”, заявиха руските граничари.

  Украинският премиер Арсений Яценюк предупреди света, че разтърсваната му от политическа криза страна се намира „на ръба на катастрофа”.

  Яценюк обвини Русия, че е обявила война на Украйна.

  „Това е червената лампичка, това не е заплаха, а всъщност обявяване на война на страната ми”, заяви Яценюк пред репортери ден след като руският парламент одобри изпращането на военни части в Украйна.

  Генералният секретар на НАТО Андерс фог Расмусен предупреди Русия да прекрати военната си активност и заплахите срещу Украйна.

  „Русия трябва да спре с военната си дейност и заплахите си срещу Украйна. Днес ще обсъждаме сигурността на Европа, която е поставена под въпрос”, заяви Расмусен пред медиите преди откриването на организираните от НАТО разговори за кризата в Украйна.

  –––––––––––

  Държавният секретар на САЩ Джон Кери е осъдил действията на Русия в Крим с думите: „невероятен акт на агресия”, предаде Reuters. По думите му, руското ръководство е направило „зашеметяващ, но осъзнат” избор, давайки разрешение за военни действия на територията на друга държава. Кери е подчертал, че действията на Русия могат да имат „много сериозни последствия”. Той не е изключил възможността за въвеждане на санкции и икономическа изолация на Русия, изключвай ки я от Г-8. Канада, Великобритания и Франция заявиха, че няма да участват в предстоящата среща на най-развитите икономически държави през юни в Сочи. Осен това, ръководството в САЩ обмисля визови и инвестиционни ограничения. „Не може просто така да се вземат под предлог абсолютно изфабрикувани причини, за да се атакува друга държава през 21 век”, е казал още Кери.

  Доскорошният посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол е изразил огромно съжаление от поведението на Русия. В профила си в Туитър той написал, че „образът на нова, пълна с надежди Русия, показан на олимпиадата в Сочи, се срива заради събитията в Украйна“. Той се надява, че Русия все пак няма да стреля по украински войници, отчитайки „дълбоките исторически, културни и кръвни връзки помежду си“.

  Източник:  в. „Сега“

• Grigor Dimitrov on the rise after ‘inspired’ Acapulco triumph

  (CNN) – Grigor Dimitrov backed up his undoubted talent with a gutsy display to beat South Africa’s Kevin Anderson in a three-hour final at the ATP Tour event in Mexico.

  The 22-year-old Bulgarian prevailed 7-6 3-6 7-6 in a match which finished at 1.13 am local time Sunday as Dimitrov took full advantage of his first match point.

  His girlfriend Maria Sharapova tweeted „Inspired!“ after Dimitrov wrapped up his hard-fought victory in a match which contained just one break of service on the fast blue hard courts in Acapulco.

  Dimitrov, who is now coached by Roger Rasheed, will rise to a projected 16th in the new world rankings with his reputation enhanced by a semifinal victory over Britain’s Andy Murray.

  That marathon three-setter ended in the early hours of Saturday morning and it left Dimitrov with concerns about his physical condition heading into the title match with the big-serving Anderson.

  „Belief is the only thing that kept me going today,“ Dimitrov told the official ATP Tour website.

  „I didn’t think I was going to come back after last night’s match. I’m really happy. This title means a lot to me. Every match I played was really tough, especially the last three where I played three sets.“

  He took the opener by emphatically winning the opening tiebreaker 7-1, but Anderson hit back with a break of service in the second to force a decider.

  That proved equally close until Anderson hit a backhand long at 5-5 and Dimitrov closed out the match on the next point.

  It was the second ATP title for Dimitrov, who has had to live up to the tag „Baby Federer“ because of perceived similarities in his style of play with the 17-time grand slam champion.

  Dimitrov is reported to have joined the management group which Federer and his agent Roger Godsick are setting up to represent a small group of elite players.

  CNN.COM

• Григор Димитров на финал в Акапулко и 18-ти в световната ранглиста

  Григор Димитров ще играе на финала на силния тенис турнир в Акапулко, Мексико, с награден фонд над 1.31 милиона долара. В полуфиналната среща първата ни ракета победи поставеният под номер две в схемата на турнира Анди Мъри с 2:1 сета, след два тайбрека –  4:6, 7:6 (5), 7:6 (3).

  Така Димитров достигна до трети финал в своята кариера в турнир от АТП. Негов съперник ще бъде Кевин Андерсън. 203-сантиметровият състезател от ЮАР отстрани Александър Долгополов с 6:1, 5:7, 6:4 на полуфинала.

  Победата в събота донесе на Григор Димитров 300 точки и го изкачи до рекордното 18-о място в световната ранглиста.

  Срещата започна лошо за 22-годишния българин, който загуби първия сет с 4:6 от олимпийския шампион Мъри.

  Вторият сет вървеше гейм за гейм и никой от двамата състезатели не успя да направи пробив. Така решителен се оказа тайбрека. Димитров поведе с 5:1 точки преди смяната на полетата, но след това допусна британеца да го настигне. В крайна сметка обаче българинът успя да затвори с 7:5 и спечели сета.

  Решаващият трети сет започна отлично за българина с пробив при сервис на Мъри и 1:0 в геймовете. В следващия Дититров срази без проблеми Мъри на 0, като на моменти показа много технична игра, а при второто разиграване демонстрира и отлична защита и поведе с 2:0 гейма.  Последва размяна на геймове, като всеки печелеше сервиса си.

  При 5:3 за българина британският тенисист трябваше да сервира за оставане в мача. Мъри остави Гришо на „15“ за 4:5 гейма и дойде почивката преди Григор да сервира за спечелването на полуфинала. Шотландецът реши да играе на сигурно и след няколко последователни грешки на Димитров се стигна до връщане на пробива и изравняване на геймовете 5:5, последвано от 6:6.

  Тайбрекът започна с точка за Мъри, но след това Григор поведе и го спечели, като британският тенисист записа само три точки.

  Финалът в Акапулко в неделя ще бъде трети в кариерата на Григор Димитров след тези в Бризбейн, Австралия, и Стокхолм, който спечели.

  Българинът има положителен баланс от срещите срещу 27-годишния Андерсън 3:2. Ако го победи в неделя, Димитров ще се изкачи до 16-то място в световната ранглиста.

  Източник:  Mediapool

• За свободата, Санчо и салама

  (Четиво за неспециалисти)

   

  Даниел Донев,  Danieldonev.wordpress.com

  „Мнозина смятат, че свободата е да можеш да правиш каквото си искаш. Това не е свобода. Свободата е да упражняваш власт и да носиш отговорност за своите постъпки. Ето защо, когато някой започне протести, то това е или израз на безправие, или пропаганда на малцинството от народа. Ако народът е свободен, той не протестира, а упражнява властта си. Правото на протест замества правото на власт и е доказателство за липсата на народен суверенитет. Правото на протест е прах в очите на народа, защото упражняването на свободно поведение не е свобода. Свободата е само когато реално се упражнява властта.”*

  Националната ни традиция в несвободата не е нова тема. Новото е дали си даваме сметка как незнанието и неумението ни да бъдем свободни блокират всичките ни останали сетива с изключение на инстинкта за самосъхранение. Без съмнение вековете на робство изиграват значителна роля във формирането на народопсихологията и закърнява в умовете на поколенията онази част от самосъзнанието, където се крие полетът на свободната мисъл. За това и тоталитарният режим е успешен в своите посттоталитарни маневри да ни задържи роби. Не е трудно да контролираш общество, чиито корени са в петвековния навик да си зависим. В този смисъл в свободата има дори нещо отблъскващо. Когато един несвободен човек е свикнал да получава жизнения минимум и защита в замяна на покорство и труд, хоризонтите на личната свобода, от която следва отговорност, изглеждат нелицеприятни.

  

  Истина е, че падането на Желязната завеса ни донесе свобода. Само че не ни я поднесе на тепсия. Свободата дойде и ни каза: ”Ето, опитайте ме, изучавайте ме, опознавайте ме и когато ме разберете, може и да се научите как да ме използвате“. Това ни дойде като гръм от ясно небе и ние започнахме своя танц на отчаяние, стъпка напред, две назад в разпознаването на свободата. Като евреите в пустинята.

  И все пак по-важният въпрос е как неразбирането и липсата на усет за свобода притъпяват останалите ни сетива? Притъпяват ги до там, че така и не успяваме да стигнем до корена на обществения проблем, скрит дълбоко в псевдообществения договор, чиито връх се яви бруталното назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

  А коренът на проблема е в обезвластяването на хората. В отнемането на правото ни да бъдем суверен. В посредническата функция на политико-експертния картел в онази нишка, по която протича властта. От обикновения избирател и данъкоплатец към овластените от него служители.

  Доброто в цялата безизходица е, че ставаме все по-информирани. Вече всички говорим за разделение на властите, като абсолютно необходимо условие за справедливото функциониране на обществото. Законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Гръбнакът на това общество. Хората, които избрахме да изпълняват тези власти, с времето усвоиха до съвършенство изкуството на заблудата и си присвоиха правото да ги възпроизвеждат, а нас ни направиха обикновени зрители в своето представление, както разбира се и… донори, данъкоплатци.

  

  В лутането си, в търсенето и разпознаването на свободата, стигаме до там да протестираме с емоционален заряд и да търсим основа, на която да стъпим, в традициите на европейската бюрокрация. Дали това е най-здравата основа? Напредвайки във времето разбираме, че протестът, освен морални констатации и емоционални послания, трябва да има и конкретни искания, за да е успешен. Разбираме, че най-разумният начин да постигнем обществен резултат е да трансформираме гнева си в рационален продукт с конкретни изисквания. И тогава започва едно голямо писане на документи от главните субекти в Протеста. Пространни документи, с дълги и сложни изречения и абстрактни дефиниции като „стриктен контрол”, „драстично намаляване”, „значимо забавящи действия”… Исканията и решенията, които имаме и предлагаме, се загубват между редовете на послания като „Шест стъпки” или „Дванадесет начала”. Достатъчно разтегливо, абстрактно и сложно, за да се разбира от по-малко хора и да дава възможност за политически маневри в бъдеще.

  В действителност проблемите са ясни, а решенията им са прости. Основният ни проблем, от който следват всички други, е статуквото, в което трите власти се самовъзпроизвеждат. Смесването им и поставянето им в зависимост една от друга е очевадна предпоставка за злоупотреби, тежки зависимости, липса на законност и ефективен контрол. Крайният ефект го усещаме всички по джобовете си и в натрупването на всякакъв вид несвобода. Трите власти се смесват, защото не се избират пряко от гражданите. Защото експертите, които твърдят, че политиката е сложна материя, са намерили начини и инструменти да отдалечат властта от този, на когото тя принадлежи по презумпция и Конституция. Властта принадлежи на хората и това е конституционно право.

  В избора на Законодателна власт (Парламент) инструментът, който храни пъпната връв на властта, се нарича Пропорционална избирателна система. Това е системата, която позволява на партийните централи да предлагат и съответно да контролират депутатите. Това е системата, която прави народните представители зависими не от народа, а от партийното ръководство. Простата логика показва, че ако народния представител е народен, то той трябва да е зависим и подчинен на народа, а не на партийния лидер. Това може да стане със стопроцентова Мажоритарна избирателна система.

  В избора на Съдебната власт този, който не ни позволява да си изберем съдии и прокурори, се нарича ВСС (Висш съдебен съвет). Орган от двадесет и пет човека, които назначават, повишават и освобождават съдии, прокурори и следователи. Такава концентрация на най-важната власт в ръцете на толкова тесен кръг от хора е достатъчна предпоставка за злоупотреби.Независимостта на Съдебната система от прекия избирател я прави още тромава, несправедлива и неработеща. Системата може да заработи едва тогава, когато започнем да избираме пряко съдии, прокурори и полицейски началници по места.

  В избора на Изпълнителна власт  (Правителство) правото ни да изберем пряко Министър-председател се отнема от парламентарното мнозинство, което логично води до презумпцията, че Премиерът защитава по-скоро партийния интерес, отколкото интереса на обществото. Длъжността на човека, съставящ кабинет, който да управлява страната и преразпределя обществения ресурс, може да бъде най-ефективна и обществено насочена само ако се избира пряко от… обществото.

  В цялата амалгама и симулация на понятието „Обществен договор” вече съществено прозира един лайтмотив, който казва: „Политиката е сложна материя, която не е за широкия кръг от хора. Политиката трябва да се прави от политици и експерти, които разбират тази материя и затова трябва и да печелят много от упражняването й. Тези хора ни запознават с една по-голяма група от хора, които смятат за годни, разрешават ни да ги изберем и после ги манипулират според интересите на по-малката група от хора”. Този политико-експертен кръг бетонира своето вегитиране в публичната среда с понятието Партийна субсидия. Средствата, които партиите акумулират чрез нея, им дава възможност да диктуват правилата на обществения диалог и да го насочват манипулативно в посока, която те желаят.

  Всъщност политиката далеч не е сложна материя. Политика е това, което е изгодно за възможно най-широк кръг от хора. Политика е тези хора да се съгласят да изберат лично и пряко други хора, които ще харчат парите им, и от които да могат да търсят сметка за това. Политика е възможно най-голяма група от граждани да стъпят на прости и логически принципи, и да изискват специалистите и политиците да създават правила и закони, които да служат на хората, назначили ги на местата им. Защото има едно много просто правило, което гласи, че който плаща, той поръчва музиката. И ние като данъкоплатци нямаме нужда от огромна група посредници по нишката на властта, които харчат нашите пари в нищоправенето и празноговоренето си.

  Изцяло мажоритарна избирателна система, пряк избор на съдии и прокурори, пряк избор на изпълнителна власт, премахване на партийната субсидия. Това са няколко конкретни стъпки, които освобождават умовете ни от дългите послания за промяна, които циркулират между протестъри и парламентарно представени и непредставени политически субекти. И това е едва началото на промяната на обществения договор. Работата предстои, но е нужна здрава основа, на която да градим отношенията си.

  –––––––––––––––––––––––

  * Б.а.:  Цитатът в началото e от текст на Мирослав Златев в личния му блог, Мir1.free.bg.

• Почетоха делото на българския Нелсън Мандела

  Преди 26 години, 2 години преди падането на комунистическия режим, Илия Минев създава първата правозащитна организация в България – Независимо дружество за защита правата на човека.

  .
  Отец Димитър Амбарев, Жаклин Толева, репресирани и близки на Илия Минев почетоха делото му. Снимка: Vesti.bg

  На 16 януари 2014 г. се навършиха 26 години от създаването на първата правозащитна организация в най-новата история на България – „Независимо дружество за защита правата на човека“ (НЗДПЧ). Дружеството е основано две години преди падането на комунистическия режим от Илия Минев, наричан често „българският Нелсън Мандела“ заради дългия му „стаж“ като политически затворник. Годишнината беше отбелязана с панихида на неговия паметник в София.

  Панихидата отслужи отец Димитър Амбарев, който разказа как Минев е бил затварян в помещенията за въглища и когато след дълъг престой мъчителите му са очаквали да открият труп, той с огромно усилие на волята е изпълзявал, целият черен и окървавен – същински вампир в техните ужасени очи.

  Отецът призова Илия Минев да не бъде наричан „българският Нелсън Мандела“. Според него единственото общо между двамата са многото години, прекарани в затвора – 26 при Мандела и 33 при Минев. Двамата са лежали при много различни условия и несравнима жестокост при мъченията, подчерта Амбарев. Той изрази съжаление, че за разлика от Мандела, който беше изпратен от целия свят, Илия Минев е починал в самота и изолация.

  На 29 години Илия Минев, патриот и легионер, е осъден като враг на народа и получава доживотна присъда. За 33 години обикаля почти всички затвори и лагери в страната, прекарва 1860 дни в карцера и 460 дни в гладни стачки. След излизането си неизменно е под наблюдение на ДС, системно е подлаган на разпити и мъчения. Въпреки всичко успява да събере свои съратници от средите на легионерите и през 1988 г. основава „Независимото дружество за защита правата на човека“ – единствената по онова време некомунистическа организация. След 10 ноември 1989 г. той е изолиран, не е допуснат да участва в политическия живот и през 2000 г. почива сам и забравен. Посмъртно президентът Петър Стоянов го удостоява с орден „Стара планина“ I степен.

  „Хора като Илия Минев, като Васил Узунов, лежали дълги години в затворите, но запазили своя непокорен дух, са съвестта на България.“

  Това каза пред паметната плоча Жаклин Толева, лидер на партия „Български демократически форум„.

  Толева беше единственият представител на политическа партия на събитието. Сред дошлите да почетат делото на Илия Минев бяха още Константин Тренчев, Николай Колев-Босия, Иван Сотиров, членове на НДЗПЧ, репресирани и близки на дисидента.

  Един откъс от разказа на Илия Минев в книгата „Непримиримият Илия Минев“ на Иван Гаджев, издадена през 2003 г., е много показателен за началото на т.нар. преход у нас. Той е свързан с първия свободен митинг в София на 18 ноември:

  „На 10 ноември чуваме с жената вечерта – Тодор Живков бил свален. А за мен – седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. Няма и коли.

  А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек…



  Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага ще ме задържат. Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София.

  На 18-ти се събра огромен митинг… Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: „Искаме Илия Минев!“ Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай!

  Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха.

  На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха.



  Отправям се към Вагенщайн, други ми го посочиха. Бях дочул, че били скарани с Тодор Живков, две години стоял в Германия. Казвам му: “Имате авторитет като виден партиен член, дайте ми възможност и аз да кажа две-три думи от името на НДЗПЧ”. Оказа се, че ме познавал, но не можело.

  До него Петър Берон. Обръщам се по същия начин към него. И той – такова е нареждането, а и не съм се бил записал.

  Питам го дали ме познава – да, знае всичко, но не може да говоря. И вика милиция. Идва един капитан с други двама. Отзад някой ме издърпа, моите приятели се сборичкаха с другите. През това време изкарват от името на Дружеството да говори Румен Воденичаров. Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха:

  демокрацията е за нас, не за тебе!

  И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.”

  Източник:  Vesti.bg

• Първият български печат след Освобождението: „Съ нами Богъ“

  Българските символи: „Съ нами Богъ“ пише на първия български държавен печат от 1879 г.
  

  Как е приета Търновската конституция? Как „Шуми Марица“ става химн на България? На тези и други въпроси отговаря поредицата на в. „Труд“ и Националният военноисторически музей (НВИМ), посветена на 3 март – Деня на Освобождението на България и национален празник на страната. „Труд“ и НВИМ представят основните държавни символи на младата българска държава – Търновската конституция, националния химн, герба, държавния печат и знамето.
  Оригиналните клишета за изработване на държавния печат, първоначалният текст на химна „Шуми Марица“, издаден в Лайпциг (Германия), лични вещи на княз Александър Батенберг, дарени през 1937 г. от съпругата му графиня Йохана Хартенау, ще бъдат представени в изложба в НВИМ. Тя ще бъде открита на 3 март. Изложените реликви се пазят в хранилищата на музея, те не са част от постоянната му експозиция, тъй като изискват специални условия за съхранение.
  
  

  

  Държавният печат е един от символите на държавността. Поставен върху официален документ, той изразява ангажимента, независимостта и суверенитета на българския народ и държава. Пазител на държавния печат по традиция и по закон е министърът на правосъдието. Така е сега, така е било и по времето, когато се възстановява българската държавност през 1878 г. Чл. 22 на Търновската конституция от 1879 г. гласи: „На държавния печат се изобразява гербът на Княжеството.“ Малко по-късно – на 24 декември 1883 г. се приема и специален Закон за държавния печат, който прогласява министъра на правосъдието за „пазител на държавния печат“. Всъщност и днес е така.

  Първият закон за държавния печат определя поредността, в която той се полага – министърът на правосъдието прилага държавния печат след подписа на княза върху оригиналите на законите, указите от общ интерес и публично-административните правилници, които държавният глава е санкционирал.

  Първият държавен печат на Княжество България се съхранява в Националния военноисторически музей (НВИМ).

  В централното му поле е гравирана

  т.нар. тържествена форма на герба. Тя се състои от т.нар. основен герб, представляващ златен корононован лъв върху червен щит, над който има корона. Той е положен върху втори щит, драпиран на хермелинова пурпурна мантия, привързана със златни ресни.
  Върху първия печат на млада България е изобразен десен профил на изправен коронован лъв в бароков щит. Над щита има княжеска корона. Около герба се чете надписът „Българско княжество. Държавен печат“.

  Този печат е полаган върху всички основни документи в княжеството до 1908 г., когато е провъзгласена независимостта на страната и България става царство.
  В НВИМ се съхранява и клише на тържествената форма на държавния герб с девиза на Хесенската династия „Съ нами Богъ“, към която принадлежи първият български княз Александър I Батенберг. Това клише е използвано като държавен печат през периода 1879-1880 г.

  Въпреки превратностите в историята на страната – обявяване на независимостта, абдикацията на цар Фердинанд (1918 г.) и възшествието на нов цар – Борис III, на престола, нов Закон за държавния печат е приет едва през 1930 г. Той определя, че формата на държавния печат е кръгообразна, а върху него е изобразен българският държавен герб – каквото е изискването на Търновската конституция. Гербът се държи от лъвове, стъпили върху кръстосани клончета, под които върху трибагреника е написано „Съединението прави силата“. В горната половина около печата има надпис „Царство България“, а в долната – „Държавен печат“. Редът за съхранението и полагането на печата се запазва. Министърът на правосъдието е негов пазител. Той поставя печата след подписа на царя върху първообраза на всички закони и решения на Народното събрание.

  Според конституцията от 1971 г. (чл. 140) върху държавния печат на Народна република България е изобразен държавният герб, около който има надпис „Народна република България“, а в долната част – „Държавен печат“.

  През 1998 г. влиза в сила нов Закон за държавния печат и националното знаме на Република България. Това става на 25 май, почти седем години след като е приета нова конституция на страната (13 юли 1991 г.) Тя

  възстановява старата традиция

  в употребата на държавния печат като символ на властта. Според чл. 1 на новия Закон за държавния печат той има кръгла форма и диаметърът му е 55 мм. В средата е изобразена композиция, която включва голямата форма на герба и текста „Република България“ и „Държавен печат“.

  Причината толкова дълго време да няма закон за държавния печат са политическите неразбории, свързани с приемането на новия герб. Споровете между политици и интелектуалци е да има или не корона върху новия символ на държавата. В началото на 90-те години на миналия век короната защитават единствено привържениците на СДС. Социалистите категорично са против, на същото мнение са и николапетковистите и социалдемократите на д-р Петър Дертлиев.

  Новият герб, чиито автори са Кирил Гогов и Георги Чапкънов, е приет от 38-ото народно събрание на 31 юли 1997 г. в 13,35 ч.

  Днес дори историците не могат да си спомнят какъв печат е използван в промеждутъка от време от приемането на новата конституция (1991 г.) до приемането на закона за герба (1998 г.).

  През 1998 г. се възстановява и традицията министърът на правосъдието да бъде пазител на държавния герб. Тя е прекъсната след 1944 г. Правосъдният министър лично полага печата върху решенията на парламента, указите на президента, ратификациите на договори и акредитивните писма на българските посланици в чужбина. Сухият печат се слага върху подписа на президента или председателя на Народното събрание, восъчният – под подписа. Министърът на правосъдието слага своя печат по-долу и вляво от държавния. На него пише: „Министър на правосъдието, пазител на държавния печат“. Според закона за държавния печат восъчният релефен печат

  се полага ръчно върху червен восък

  Той предвижда още оригиналът на акт или документ, върху който е положен държавният печат, да се съхранява в Народното събрание или съответно в администрацията на президента. Заверено копие на оригинала, от което се заверяват преписите, пък се съхранява в Министерството на правосъдието.

  Източник:  в. „Труд“

• Плевнелиев наложи вето върху текстове от Изборния кодекс

  Приетият от Народното събрание Изборен кодекс въвежда правила, на които може да бъде дадена положителна оценка и които допринасят за подобряване на регламентацията на изборния процес.

  Въпреки безспорно положителните стъпки, Кодексът не постига устойчива регламентация, която да отразява обществените очаквания и декларирания от управляващите ангажимент в тази посока.

  Това заявява президентът Росен Плевнелиев, съобщиха от прессекретариата на държавния глава. Някои от най-актуалните въпроси, които са в центъра на обществения дебат, са оставени без регулация, а по отношение на други, като възможността да се въведе дистанционно електронно гласуване, може да се отчете дори отстъпление от вече постигнатото – премахва се дори възможността то да се проведе експериментално.

  Нерешени остават чувствителни въпроси като избирателните списъци, въвеждането на ефективна възможност гражданите да гласуват за личности, а мотивът да се създаде професионална Централна избирателна комисия не кореспондира с липсата на задължителни изисквания за професионален опит, подчертава Плевнелиев.

  По тези причини и поради изключителното значение на изборното законодателство за функционирането на институциите и за общественото доверие към тях, президентът ще наложи вето върху някои от текстовете на Кодекса. Държавният глава счита, че това ще даде още една възможност на народните представители да подобрят регламентацията на изборния процес. Подробните мотиви на президента ще бъдат оповестени в най-кратък срок.

  Източник: в. „Сега“

• Хиляди получили български паспорти и гражданство незаконно

  В продължение на години Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) е издавала незаконно удостоверения за български произход на всякакви чужденци. Това констатира Върховната административна прокуратура, която провери дейността на ведомството, съобщава „Труд“.

  Проверката потвърди, че хора, които нямат български корени, са получавали бележки за наш произход. Благодарение на тези документи те са вземали български паспорти по облекчена процедура. Става въпрос за хиляди такива случаи.

  Новото ръководство на министерството и ресорният заместник-министър Илия Ангелов, обаче, са спрели тази незаконна дейност и алармирали главния прокурор Сотир Цацаров, който веднага е разпоредил проверка.

  Прокуратурата е проверила 810 преписки на чужденци от 2011 до 2013 г., избрани на случаен принцип. В 717 от тях са намерени декларации за национално самосъзнание на заявителя и липса на каквито и да е документи, доказващи, че той има възходящ българин в рода си – баща, майка, баба, дядо. Това представлява пряко нарушение на Закона за българското гражданство, който изисква поне един възходящ роднина българин, за да може чужденецът да получи удостоверение за произход.

  Вместо да прилагат закона, чиновниците от ДАБЧ се оправдали, че издават удостоверения за български произход на базата на 4 книги: „Не заблудата, а лъжата за гагаузите“ от Емил Боев, „Майка България и нейните чеда“ от Йордан Колев, „Българите в Албания и Косово“ и „Българите от Голо бърдо, Албания“ – сборници от кръгла маса. Всички тези книги сочат доказателства за съществуването на български общности в съседните на България държави, но не могат да са основание за конкретни кандидати да получат гражданство, защото освен македонски граждани, които носят имена от българската именна система и характерни за България наставки във фамилните имена, удостоверения за български произход са получили хора, в чиито имена няма нищо българско, които не знаят и дума на български. /БЛИЦ/

   

• Летище Кенеди в Ню Йорк с 5-метрова творба на Димитър Луканов

  Българско арт чудо ще изпраща пътниците на летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк. Модернистичната скулптура на пловдивчанина Димитър Луканов ще бъде официално открита утре. Творбата „Извън времето“ наподобява огромно дърво, което ще „виси“ на девет метра във въздуха, пише в.“Стандарт“.

  

  Монументът тежи два тона, висок е почти 5 метра и е широк над 3 метра. Направен е от стоманени и алуминиеви тръби. 35-годишният Луканов от 11 години е американски гражданин. Изучавал е изящни изкуства в Париж и Ню Йорк. Живее в Бруклин и работи в ателието си в Скохери Каунти, Ню Йорк. „Какво по-хубаво, че българин е направил нещо значимо“, казва в своя поздравителен адрес до твореца министърът на културата Петър Стоянович.

  Модернистичната творба „Извън времето“ е в салон „Заминаващи“ на Терминал 4 на летище JFK. „Извън времето“ е водещият елемент в композицията от три произведения, възложени през 2012 г. на Луканов от компанията JFKIAT, която управлява аеропорта в рамките на мащабна реконструкция, след която Терминал 4 ще може да поеме 15 милиона пътници.

  Луканов създал творбата си за около осем месеца. Друго негово творение Light To Sky („Светлина към небето“) вече 8 години посреща пристигащите на международното летище. „Извън времето“ ще бъде празник за окото за милионите пътници, които преминават през Терминал 4″, заяви Алан Мака, президент на JFKIAT.

   

• Сигнал до прокуратурата за престъпна група на Пеевски, Василев и Бареков

  „Протестна мрежа“ внесе сигнал в прокуратурата срещу Пеевски, Бареков и Цветан Василев за организирана престъпна група

  .

  

  „Протестна мрежа“ внесе сигнал до главния прокурор Сотир Цацаров за организирана престъпна група около депутата от ДПС и бивш шеф на ДАНС Делян Пеевски и свързаните с него, според сигнала, собственик на КТБ Цветан Василев и партийния функционер Николай Бареков.

  Копие от документа ще бъде изпратено до Президента на Република България Росен Плевнелиев, до Европейската комисия и до всички партньорски служби на ДАНС.

  Няколко часа по-късно Асен Генов от „Протестна мрежа“, едно от лицата на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски, написа в профила си във Фейсбук, че утре ще му бъде повдигнато обвинение за случая на „Позитано“ 20, когато беше оцветена скулптурната композиция пред централата на БСП.

  „Империята отвръща на удара: само час, след като внесохме в прокуратурата сигнал срещу ‪#‎Пеевски‬, ‪#‎Бареков‬ и ‪#‎Василев,‬ от адвоката си научих, че утре в 14:00 в 3-то РПУ ще ми бъде повдигнато обвинение за случая на Позитано 20. Свидетели сме на опит съдебната система да бъде употребена за политическа репресия срещу опонент. Политическият протест ще бъде приравнен до криминален акт. Подобно на Русия. И България през #1984“, написа Генов.

  С днешното си действие Протестна мрежа започва изпълнението на заложения в декларацията й от 17 октомври основен принцип на операция “Чисти ръце”, а именно: Премахване на всички връзки между държавното управление и мафията, се казва в съобщение на Noresharski.com.

  Сигналът е подготвен с участието на журналисти, неправителствени организации и юристи. Той е дълъг 17 страници и обобщава факти, които са станали публично достояние от публикации в медиите.

  От „Протестна мрежа“ очакват от прокуратурата да извърши проверка по тях за евентуалното наличие на престъпление от общ характер.

  Документът има няколко направления. Първото е за народния представител от ПП на ДПС и бивш шеф на ДАНС Делян Пеевски. Анализирани са декларациите подадени от Пеевски пред Сметната палата, както и реалния му стандарт на живот, се казва още в съобщението на „Протестна мрежа“.

  В сигнала има данни относно имотното състояние на Пеевски, ползвани активи с неизвестен краен собственик в офшорни юрисдикции, съмнения за спрени разследвания, търговия с влияние, неспазена процедура за допуск до класифицирана информация и подозрения за пробив в националната сигурност.

  Второто направление на сигнала е свързано с финансирането на медиите на майката на депутата от ДПС и бивш шеф на ДАНС Пеевски – Ирена Кръстева.

  Третото направление в сигнала е във връзка с факта, че контролираната от Цветан Василев банка – КТБ, има кредити към свързани лица в пропорции, които многократно надхвърлят законовите ограничения (вкл. и връзки с Пеевски и Кръстева, споменати в първата част).

  Четвъртото направление на сигнала е за произхода на средствата на движението “България без цензура”.

  В сигнала до главния прокурор се обръща внимание, че е налице обвързаност между ръководството на Софийска градска прокуратура (СГП) и лица, визирани в сигнала, и се иска от г-н Цацаров да определи друга структура, която да извърши проверката.

  Доколкото в сигнала се визира възможен пробив в системата за сигурност в трите дни, в които Делян Пеевски беше действаш шеф на ДАНС (избран от управляващата коалиция от АТАКА-ДПС-БСП по предложение на премиера Пламен Орешарски), копие е изпратено до президента, Европейската комисия и посолствата на държавите от които са 33-те партньорски служби на ДАНС.

  Това е първият от поредица сигнали, които Протестна мрежа ще внесе в прокуратурата в изпълнение на операцията “Чисти ръце” и една от ултимативните й цели, а именно: Операция „Чисти ръце“ означава изваждането на мафията от обществения живот, установяване на върховенство на закона, разделение на властите и връщане на смисъла на демократичните институции.

  Сигналът е изпратен до всички 33 партньорски служби на ДАНС, от страните в Европейския съюз и САЩ.

  Източник:  NOresharski.com

• Заслужава ли България народа си?

  Всеки народ заслужава правителството си, но не всяка държава заслужава народа си. Поне за днешна България е вярно, щом губи народа си с такова безгрижие. Той пък я напуска с облекчение и дори с омерзение

  .

  Светослав Терзиев, в. „Сега“

  

  Пътувам между Пазарджик и Стрелча. Традиционно плодороден край, селата – подредени, къщите – прилични. И друг път съм минавал оттам през последните години, но сега имам чувството, че се връщам три десетилетия – нейде много далеч, на десетина хиляди километра от това място.

  Картината ми се струва шокиращо позната, но не съзнавам веднага защо. Едва след като минавам през три села и не виждам нито един човек по улиците, се сещам: сякаш съм се върнал в Камбоджа малко след падането на режима на червените кхмери.

  Първата ми среща с Пном Пен през януари 1982 г. бе разтърсваща. Прекрасен град, широки булеварди, всичко си има, само едно му липсва – хора. Ходя, оглеждам се – няма коли, няма велосипеди.

  Толкова е тихо, че най-силният шум наоколо са собствените ми стъпки. Имам чувството, че е паднала неутронна бомба, която е изтребила хората, но е пощадила сградите. А след това някой е събрал труповете и е разчистил следите от престъплението.

  Ослушвам се и в селата северно от Пазарджик, през които пътувам. Никакъв шум. Не се чува нито куче да излае, нито кокошка да изкудкудяка. Няма я типичната селска звукова среда. Няма и кого да питам защо е така. Не ми се спира. Струва ми се, че селяните се крият точно от мен.

  Само на едно място виждам скупчени хора, но това е група цигани, които празнуват нещо и няма смисъл да ги занимавам с попътните си въпроси. Спирам в село Дюлево. На площада пред кметството възрастен човек едва крета. Питам го защо е така глухо, а той ми отговаря, че не само е глухо, а нощем е и съвсем тъмно, защото почти няма къщи, в които да свети. „Всички заминаха, останахме няколко старци“, казва той.

  България преживява човешка трагедия,

  за която си мислехме, че може да се случи само в мрачно екзотична страна. Разликата с Камбоджа отпреди 30-40 години е, че там червените кхмери изгониха градското население и го пратиха да сади ориз в селата. Нашите червени кхмери опразниха селата и натъпкаха жителите им в няколко по-големи градове. А по-младите упътиха да се спасяват зад граница.

  Трябваше да дойде 2014 г. и да отпаднат последните бариери в ЕС, за да настане Видовден за българите и да прогледнем какво се случва. Зачестиха предупрежденията, че България ще се изпразни от хора или че поне българският етнос ще се изнесе другаде, като остави държавата си на сегашните малцинства – роми и турци.

  Според прогнозите на Евростат България ще загуби до 2050 г. една трета от населението си и по този показател ще оглави европейската класация. Рекордьор сред регионите на континента ще бъде Северозападна България, която ще бъде напусната от 40-45% от жителите си. Възможно ли е

  държавата да приключи пътя си през вековете в изчислимо бъдеще?

  Историците биха казали, че е възможно, защото са им известни народи, които са се появявали и изчезвали дори по-бързо. Почти винаги обаче те са отстъпвали земите си на други под външни удари. Сега е различно. Българският народ е склонен доброволно да напусне държавата си и да се размие сред други народи.

  480 310 трудоспособни българи са готови да емигрират при първа възможност, показа изследване на Икономическия институт към БАН и Агенцията за социално-икономически анализи. А проучване на КТ „Подкрепа“ за нагласите на българите показа в края на 2013 г., че половината от работещите в страната биха я напуснали заради по-високи заплати в чужбина, като 60% от тях заявяват, че не биха се върнали дори след като спечелят достатъчно за добър живот у дома.

  Някои разглеждат проблема изцяло като демографски, но не са прави, защото залиняването на българската нация се дължи не само на лошо съотношение между раждаемост и смъртност. Тежка демографска криза има и в Германия, но никой не прогнозира изчезване на германския народ.

  Прави впечатление, че колкото и деца да се раждат в България, щом стигнат съзнателна възраст, започват да разсъждават дали има смисъл да останат в родината си. Не всички, разбира се, заминават, но от заминалите 90% заявяват, че никога не биха се върнали. Има нещо, което силно ги отблъсква.

  Правителството ще внесе до седмици в Брюксел проекта си за Споразумение за партньорство с ЕС, което ще определя какви европейски фондове ще получава държавата през 2014-2020 г. Притисната да представи обективна картина за състоянието си, България е събрала данни, които могат да се приемат за достоверни.

  В документа се казва, че „след 1990 г. се формира трайна тенденция за намаляване на броя на населението“, като оттогава „181 населени места са обезлюдени, а в 21.4% от оставащите населени места живеят между 1 и 49 души“, т.е. и те са пред закриване.

  „В последните десет години се наблюдава тенденция на засилващ се моноцентризъм, насочен към столицата, концентрация на населението в 7 големи града и обезлюдяване на големи територии в страната… Веднъж заселили се в големите градове, повечето граждани търсят перспектива и възможности за емиграция към развитите европейски страни“, пише в документа. България признава, че

  вътрешната миграция е само трамплин към емиграция

  Онези, които вече са прежалили бащините къщи, са узрели да преодолеят и естествената си привързаност към отечеството. „Прогнозите са процесите да се засилят, особено след 2014 г., когато европейският трудов пазар се отваря напълно за българските работници, като се очаква засилен емигрантски поток на висококвалифицирани кадри като лекари, учители, инженери от България“, изтъква проектът за споразумение с ЕС.

  Управляващите също са узрели да се разделят със своя народ, щом спокойно прогнозират, че желанието му да ги зареже ще расте. В документа са посочени две възлови години – 1990 и 2014 г. Първата е разделителната година от тоталитарния режим. Тогава паднаха вътрешните бариери, които самата България поставяше пред гражданите си, за да не бягат в чужбина от политическата диктатура.

  Първото отприщване бе разбираемо, защото мнозина мечтаеха поне да зърнат какво има навън, след като дълго са били спирани. Процесът на изтичане на хора обаче не стихна с годините, а се засили. От свободата си да напуснат родината се възползваха два милиона граждани, защото политическата диктатура само се трансформира в криминална диктатура и хората масово разпознаха истинския й образ зад паравана на демокрацията.

  Втората възлова година е, когато паднаха последните външни бариери, поставени от други европейски държави пред свободното движение на българи. От 1 януари нашенецът е изправен само пред собствената си преценка има ли смисъл да живее в родината си.

  Много показателно в проектоспоразумението с ЕС е какъв анализ прави властта на

  силните и слабите страни на България

  Силни са главно факторите, които зависят от природните дадености на територията. А слаби са факторите, които могат да бъдат отнесени към управлението на държавата. Към силните страни спада съхранената природа (която се е съвзела, след като половината от овехтялата икономика е ликвидирана).

  Изтъкват се също условията за селско стопанство, туризъм и за развитие на възобновяеми енергийни източници (вода, вятър и слънце), наличието на гори, аквакултури, достъп до Черно море и река Дунав. Добавя се и културно-историческото наследство, за което днешните управляващи също нямат заслуга.

  На тяхна сметка обаче се пишат такива слаби страни като: неблагоприятни демографски тенденции; неатрактивна административна среда и съдебна система, включително висок дял на сива икономика и корупция; високо ниво на безработица; ниска ресурсна ефективност на малките и средните предприятия и на публичния сектор; забавяне на реалното въвеждане на електронно управление; ниска ефективност на публичните разходи в здравеопазване, образование и наука; незадоволително състояние на инфраструктурата; замърсяване на почвите и водите и пр.

  Когато териториалните дадености са добри, а властовите са лоши, няма съмнение кое принуждава народа да напуска държавата си. Въпросът е

  какво ще стане с тази територия, когато се поизпразни

  Както природата, така и човешкото общество не търпи празно пространство. Все някой ще го запълни. Българинът има право да продава земята си на когото пожелае в ЕС и вероятно ще се намерят кандидати. Кой би дошъл реално да притежава днешните български земи, може да се гадае.

  Има пренаселени райони близо до нашите граници, а и по-далеч – все ще се намерят заинтересовани общности с достатъчно финансови възможности. Земя, където са процъфтявали цивилизации от древността, няма да пустее дълго.

  А какво ще стане с българите? След няколко поколения в емиграция ще престанат да се смятат българи. По традиция те се интегрират добре в чуждите общности и не създават свои диаспори. За клептокрацията, която отврати българите от род и родина, ще остане честта да сложи точката на историята на България, защото като паразитираща каста тя няма да се откачи от държавата, докато не я доведе до гибел.

  Историята познава народи без държави, но не и държава без народ. Последните свидетели на угасването на българската държава ще бъдат вероятно ромите, които ще се задържат, за да предадат остатъците й за вторични суровини.

   

• В Македония не се издават документи за български произход, в България се искат такива за гражданство

  Българи от Македония искат съдействие от институциите за решаване на проблема с получаване на българско гражданство

  .

  

  Скопие. Българи от Македония разпространиха декларация и подписка до българските институции, заради проблемите с получаването на българско гражданство, съобщиха от ВМРО – БНД. „Имаме много сериозен проблем по отношение процедурата за получаване на българско гражданство. Министерството на правосъдието изисква от нас допълнителни документи, с които да докажем българския си произход, въпреки че всеки един кандидат има приложено в преписката си удостоверение за български произход, издадено по надлежния начин от ДАБЧ. Изисква се от нас да предоставим документ, с който да докажем, че сме имали възходящ българин, т.е. че нашите баби и дядовци са били българи.

  След като Македония остана извън пределите на България окончателно, първото, което направи сръбската власт, бе да унищожи всичко българско. Бяха взривени хиляди български паметници в Македония, архивите бяха или изнесени в Белград, или унищожени. За наше огромно съжаление, ние днес няма от къде да вземем автентични документи за дядовците и бабите ни. Знаете, че ние, българите в Македония, не сме признати от Конституцията на Македония и няма институция или човек, който да ни издаде документ, че сме българи по народност, защото няма законово основание, на което да го направи, а познавайки отношението им към нас – и да има такова, едва ли някой ще го направи. Обръщаме се с молба към Вас за съдействие и за намиране на решение за нашия проблем“, се казва в декларацията.

  Декларацията и подписката са адресирани до президента Росен Плевнелиев, премиера Пламен Орешарски, министъра на правосъдието Зинаида Златанова, председателя на БАН Стефан Воденичаров, председателя на Македонски научен институт проф. Трендафил Митев, лидера на ВМРО Красимир Каракачанов.

  Източник:  Агенция „Фокус“

• <<
• 1
...
• 124
• 125
• 126
• 127
• 128
• 129
• 130
• 131
• 132
• 133
• 134
...
• 416
• >>