Всички авторски страници

Авторски

• Врагове на любовта

  Какво е общото между руската Белгородска област и някои училища в американските щати Флорида и Кънектикът? Колкото и невероятно да звучи, те са съратници във войната срещу Деня на Свети Валентин. През 2011 година губернаторът на Белгородска област забрани честването на празника в образователните и културните институции с аргумента, че той е враждебен на руската духовност и морал. Миналата година две училища в окръг Ориндж, щата Флорида, забраниха подаръците по случай Свети Валентин, посочвайки като основание нуждата да се „запази съсредоточеността върху учебния процес“ и да се „избегне разсейването“. А тази година училище в Кънектикът уведоми родителите, че ще замени сладките храни и празненствата на 14 февруари със здравословни закуски и учебни занимания.

  Това поставя всички тях в един лагер с много мюсюлмански държави, които забраняват честването на Деня на Свети Валентин – сред тях са Иран, Малайзия, Саудитска Арабия и Узбекистан. Саудитска Арабия стига дотам, че да забрани на този ден всичко червено в магазините за цветя и подаръци – това няма особен ефект, освен че създава черен пазар за червени рози. Депутатът от киргизстанския парламент Турсунбай Бакир Уулу наскоро призова своите колеги също да приемат забрана и нарече Деня на Свети Валентин „празник от дявола“.

  Първоначално 14 февруари е християнски празник, свързан с неколцина мъченици с името Валентин. Той бързо навлиза във фолклора като деня, в който птиците си избират партньор. През 1400 година френският крал Шарл Шести избрал тази дата, за да предложи учредяването на „Висш съд за любовта“, който да се занимава с романтичните въпроси. Пращането на любовни писма станало модерно в Англия през първото десетилетие на 18 век, а през 1797 година бил издаден „Наръчник на младия мъж за писане на Валентинови послания“, придал официален вид на една дълга традиция на напътствия към мъжете как да ухажват.

  През 1913 година търговската верига „Холмарк“ произведе първата предназначена за продажба Валентинова картичка. През 80-те години на 20 век диамантената индустрия последва примера на цветарите и производителите на шоколадови изделия, които вече бяха започнали да използват Деня на Свети Валентин с търговска цел, представяйки го като повод да се дава (или очаква) романтичен подарък.

  Това, което тревожи някои врагове на Деня на Свети Валентин, е неговият християнски – или западен – произход. За други проблемът е в това, че се насърчава комерсиалността, похотта или дори нездравословното хранене. Но тяхната битка е обречена на провал. Денят на Свети Валентин има удобно неконкретизиран мит за произход. Повдига настроението във времето на следколедната отпуснатост. Предлага възможност да дадеш и да получиш, а за търговците е шанс за печалба. Въпреки че едва ли е платонически празник, той въплъщава платоничния идеал. (БТА)

  –––––––––––––––––––––––-

  .

  ЧЕСТИТ СВ. ВАЛЕНТИН НА ВСИЧКИ, БЛАГОСЛОВЕНИ С ИСКРЕНА ЛЮБОВ!

  

• The World’s Largest Solar Plant Started Creating Electricity Today

  By Attila Nagy,  Gizmodo

  

  Take 300,000 computer-controlled mirrors, each 7 feet high and 10 feet wide. Control them with computers to focus the Sun’s light to the top of 459-foot towers, where water is turned into steam to power turbines. Bingo: you have the world’s biggest solar power plant, the Ivanpah Solar Electric Generating System.

  Long-mired by regulatory issues and legal tangles, the enormous solar plant–jointly owned by NRG Energy, BrightSource Energy and Google–opened for business today.

  From the official news release:

  The Ivanpah Solar Electric Generating System is now operational and delivering solar electricity to California customers. At full capacity, the facility’s trio of 450-foot high towers produces a gross total of 392 megawatts (MW) of solar power, enough electricity to provide 140,000 California homes with clean energy and avoid 400,000 metric tons of carbon dioxide per year, equal to removing 72,000 vehicles off the road.
  
  Sprawling across a staggering 5 square miles of federal land near the California-Nevada border, it looks goddamn beautiful. Just look at these amazing images.:

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  Photos: BrightSource Energy, Inc.

• Отново силни снежни бури в САЩ

  

  Поредна мощна зимна буря, придружена с обилни снеговалежи и ледени дъждове, връхлетя обширни райони в югоизточната част на САЩ. Над 350 хиляди домакинства останаха без ток, а много пътища станаха непроходими или се превърнаха в пързалки, съобщиха Ройтерс и Асошиейтед прес.

  Най-засегнат е районът около Атланта – столицата на щата Джорджия, която само преди две седмици беше парализирана от снежна буря. Над 175 хиляди потребители там нямат електричество, като някои от тях ще чакат до една седмица, за да бъда възстановено електроподаването. За едно денонощие в града е паднал над 25 см сняг, което за южния щат е истинско стихийно бедствие. Улиците на Атланта са опустели, автомобилистите не смеят да тръгнат по засипаните със сняг пътища. Местното население от сутринта е опразнило от рафтовете на магазините всички хранителни продукти, защото заради снеговалежите следващото зареждане се очаква най-рано в петък. Летището в Атланта отмени почти всички 2500 полета /заминаващи и пристигащи/, съобщават местни медии. В цялата страна вчера са били отменени над 3000 полета.

  Силната буря отне живота на най-малко десет души в югоизточните щати. Трима загинаха, когато линейка, превозваща пациент, се преобърна на заледен път в Карсбад, щата Тексас. Съобщава се за двама загинали при пътни инциденти в щата Мисисипи. Само в Южна Каролина през миналата нощ са подадени 273 сигнала за помощ от бедстващи по пътищата.

  Източник:  в. „Сега“

• Българите извън ЕС – в забранителни избирателни списъци

  Български граждани, които живеят извън ЕС, влизат в забранителните списъци за гласуване на евроизборите и за местния вот, реши Народното събрание, въпреки недоволството на ДПС.

  Окончателно приетите текстове от новия Изборен кодекс предвиждат да бъдат заличени български граждани от списъците за евроизборите, ако имат настоящ адрес в държава извън ЕС към датата на съставяне на избирателните списъци, предаде БНР.

  Всички български граждани, които шест месеца преди изборите имат настоящ адрес извън страната, няма да могат да избират кметове и общински съветници.

  Така наречената уседналост скара управляващите партии БСП и ДПС.

  Депутатът от ДПС Янко Янков коментира:

  „Това засяга основно българските граждани, които живеят в Република Турция. Насочено е основно срещу ДПС. Отново лишаваме определена сериозна група български граждани да гласуват в местата, където имат постоянен адрес, имат жилища, плащат данъци“.

  В същото време от ГЕРБ дадоха брифинг по повод скандалния текст в проекта за Изборен кодекс, в който се допускат избори 3 в 1. Вчера и президентът го критикува, определяйки го като политически инженеринг.

  На мен лично ми звучи доста логично хора, които живеят извън ЕС, да не могат да гласуват на избори вътре в ЕС. Тук не става въпрос за дискриминация, писна ми ДПС да хвърлят тази дума наляво и надясно, въпроса е кое е правилно и кое не е, нищо повече.

  Във въпросния параграф 12, който в крайна сметка е отпаднал от проекта, пише: „При произвеждането на изборите за членове на ЕП през 2014 г. едновременно с избори за президент и вицепрезидент и народни представители…“
  Този вариант обаче е изпратен до Венецианската комисия.

  „Кой реши, че през 2014 г. ще се провеждат и избори за президент, чийто мандат е започнал през 2011 г. и не е стигнал дори до половината. Това опит за държавен преврат ли е или решение на неясни кръгове?“, попита Цецка Цачева.

  По-късно Бойко Борисов написа във Фейсбук, че това е нечуван скандал.

  „Президентските избори са 2016 г. А говорейки за избори 3 в 1, означава, че БСП, ДПС и “Атака” очакват до май месец президентската двойка да бъде дискредитирана. Какъв сценарий тече в държавата? След като ГЕРБ беше свален с метеж, сега се готви същото и за президентската двойка“, заяви той.

  Мая Манолова отвърна, че и кодекса на ГЕРБ е била записана възможност за предсрочни президентски избори.

  Източник:  Dir.bg

• Иво Христов: Задачата е изпростялото население да възпроизведе статуквото

  Иво Христов пред Komentator.bg

  

  – Г-н Христов, ще излязат ли нови играчи на сцената преди евроизборите?
  
  – Искам в началото на интервюто да направя едно генерално уточнение, което държа да излезе. Дали ще има нови играчи или няма да има, дали ще има предсрочни избори или няма да има, това няма абсолютно никакво значение по отношение на генералните въпроси на България. В този смисъл смятам тези въпроси за маловажни и на ръба на жълтото в медиите. Знам, че и те, и т. нар. общественост живо се интересуват от такъв тип плиткоумни прогнози, но това не са проблемите на държавата и обществото. И по тази причина смятам за последен път да ги обговарям в това интервю и да престана да говоря по този въпрос. Не смятам това за проблемите на този народ и държава. Но „Господ ги наказа и им взе ума“... А на въпроса ви, да, ще има нови играчи. И те имат основна задача да съчетаят в себе си несъчетаемото. Нещо, което започна като матрица, като модел с идването на царя: партията-Цар, премина през партията-Генерал и сега върви странно съчетание -синтез в лицето на партията на Николай Бареков. Формацията му обира 7 до 10 % с обещание, че ще въздаде възмездие, което пък ще се окаже необходимо на БСП и ДПС, за да спечелят следващите избори. Реформаторите плюс ГЕРБ ще докарат до 21%.

  Но, пак казвам, сериозната задача е тази на олигархията: това лумпенизирано, изпростяло, докарано до екзестенциален минимум и интелектуален разпад население за пореден път да бъде мобилизирано да възпроизведе политическото статукво, което обслужва обаче, олигархическия модел в България. И никой да не се прави на ощипана госпожица, защото този модел е много устойчив. Той не е случайност или отклонение от златното правило, наричано грешка на прехода. Той е самата формула на прехода. В България не може да има демокрация нито сега, нито в обозримо бъдеще, поради простата причина, че основната матрица на т. нар. преход беше висшата ни номенклатура, по съветски образец, да присвои активите на обществото – с цената на вкарването на България от Втория в Третия свят. България в момента представлява резервна, буферна територия между Европа, Ориента и Русия, която се управлява от трето поколение номенклатура, с цената на силово връщане на едно относително модернизирано общество в неговото предмодерно състояние.

  – Този анализ дава ли по-точни отговори и за видимата политическа битка преди вота?

  – Да, защото трябва да си дадем сметка, че този процес довежда до деиндустриализиране, детехнологизиране на държавата, сриване на качествения, т. нар. социален капитал, на изсмукването на квалифицирана, а вече и на неквалифицираната ни работна сила от европейската метрополия на Запад, на „разреждането“ на населението и подготвянето на територията ни за нова геополитическа съдба. И това ще стане в рамките на едно, максимум две поколения.

  – Вписва ли се темата за бежанците в този процес?

  – Смятам, първо, че темата за бежанците беше абсолютно медийно преекспонирана. Тя беше класическо мероприятие за отклоняване на вниманието от по-важни неща. Но тя е индикатор по-скоро за болезнената реакция на остатъчното българско общество на терена. Защото българите инстинктивно усещат, че са оставени на произвола на съдбата и на собствените си сили. А те не са никак много. Второ, че институционалните механизми в тази страна са на ръба на разпадането и крайно неефикасни. Т. е. населението не може да разчита на тях за защита. Оттам и т. нар. български национализъм не е нещо друго освен болезнената неграмотна реакция на хора, които инстинктивно и вярно усещат, че са изоставени на произвола на съдбата. България ще се намира на ръба на световете. И аз подозирам, че ще бъдем своеобразния портал, чрез който Третият свят ще реализира своя реванш по отношение на Европа в последващите го 50 до 100 години. Ние ще сме преходна територия, просто коридорът. България в момента е 5-6-та периферия на развития европейски център. И като такава, има две основни функции – да бъде пазар за ниски треторазредни технологични стоки и основа за извличане на човешки и материален ресурс.

  – По-активна българска политика, решение за влизане в Шенген полезни ходове ли са срещу тези дезинтегриращи процеси?

  – Във въпроса има изначална грешка, по дефиниция. За да можеш да направиш определени крачки, трябва да си субект на собствените си действия. А ние не сме. Затова подобни действия теоретично са възможни, но на практика – не, защото България е лишена от субектност. И това е дълъг процес, който не е от днес или от вчера. Това не е сценарий, а елементарни закономерности. На когото не му изнасят фактите, каквито са, няма да види отвъд всекидневните оперети, с които ни заливат и медиите, и то не случайно. Но процесите, които се случват, са закономерни и са от последните 20-30, че и 40 години. Какъв друг при това положение можеше да бъде олигархичният модел в България? Към изхода на 80-те години, благодарение на успешната програма на модернизация на социализма, в страната беше изградена индустриалната база на едно модерно общество, създадени бяха кадърните експертни кадри и нещо като протосредна класа, при цялата ирония на социалистическата мизерност, настроения по повод т. нар. драма за голямата и малката правда при възникване на консуматорски, потребителски настроения в обществото. И ако говорим за опции пред българското общество през 80-те години, те се изразяваха в това, че голяма част от населението беше за запазването на социалистическия модел и срещу неговите извращения на властващия номенклатурен елит. Тези, които имаха интерес от запазване на системата с нейното модифициране, бяха голямата част от хората. А тези, които имаха интерес от бързото й разрушаване, бяха държателите на системата. Ето защо преходът ни е такъв, какъвто е. Номенклатурата ни извърши действието: вземи парите и бягай. Но тук бяха възможни 4 опции. Първата беше системата да продължава да загнива, тъй като в края на 70-е и началото на 80-е възниква базовото противоречие между едно вече модерно общество и задушаващата го форма- политическа, идеологическа на социализма. У нас първата възможност беше просто системата да загние, да ни зарие. Но никой в условията на геополитическо противопоставяне нямаше да ни го позволи. Това не се случва в Полша, Чехия и Унгария.

  Втората опция беше „да се затягат гайките“, за да не се получи разбягване на подсистемите в социалистическата система под формата на т. нар. Андропови реформи, като например, гонене на хората да ходят на работа…Но дори Съветският съюз не е Китай, а съвършено друга цивилизационна матрица.

  Третата, най-трудната и затова-неосъществена възможност, беше управляващият елит да прояви компетентност във висш пилотаж, да осъзнае, че системата е достигнала до своите политически, организационни и икономически лимити. Да запази всички натрупани цивилизационни, включително, социални придобивки на реалния социализъм с грижа за хората. И да започне постепенно отлепяне, вид либерализиране на обществото най-вече през икономиката, не през политиката. Така да динамизира обществото със създаване на икономически свободи и възможности за развитие. Което е ужасно тежка задача за нашия чобански елит – както в България, така и при кремълските старци в Москва. Не случайно те се провалиха. Това изисква друго качество на човешкия и управленски материал, който го има в Китайската империя, но не и в Задунайската губерния.

  Случи се, обаче, четвъртият вариант, а той не е и случаен. Висшата каста буквално открадна резултатите от труда на това население за 40-50 години и хвърли простолюдието на кучетата в буквалния смисъл на тази дума. Това се случи с буквално пускане на населението в свободно икономическо падане, уж под формата на рязка либерализация на икономическите и политическите условия. Разпаднаха се държавните механизми. Използва се контролът чрез политическо инженерство, което продължава и сега. И на последно място, използва се дивашката сила на групировките, които са въоръжената ръка на българската олигархия за недопускане на икономическа и социална алтернатива уж под формата на протосредна класа.

  Резултатите са тези, които имаме в момента. И никой да не се изненадва. Те са абсолютна закономерност. Изкристализира един социален връх, олигархически, който държи основни активи на това сиромашко и изпосталяло общество, което става за сметка на тоталната декласация на 80-85 % от населението. А шансът на този режим да продължи да съществува още дълго се състои именно във влизането в ЕС, в западната сфера на влияние. Тъй като голяма част от натрупания критичен потенциал ще бъде изсмукван от западната метрополия.

  – Възможно ли е, особено преди изборите, и старите партии да лансират конструктивни идеи, дори в името на собственото си оцеляване?
  
  – Не става въпрос за идеи, а за интереси, а статуквото ги устройва. Това, че статуквото не устройва 85% от обществото, си е негов проблем, не на елита. Второ, това, което при нас се случи през последните 4-5 години е, че една хищна част от обслужващия персонал на номенклатурата, поради геополитически съображения – визирам ГЕРБ, се опита да ухапе ръката, която му даваше хляб. Опита се да наложи авторитарен едноличен режим със западна подкрепа. И премина допустимата граница, като се опита да вземе икономическите активи на тези, които ги бяха създали. Това предопредели техния крах. Оттам пък и цялата оперета, наречена български протести, ранобудни студенти и всякакви други алабализми.

  – В какво поне ще се разиграе предизборният театър и сблъсък на идеи?

  – Сблъсък на идеи не може да има, защото ГЕРБ по определение не могат да родят такива. Никакви идеи няма да има, а само комбинация между сиромахомилство, популизъм и борба с вятърните мелници. Т.е., продуктът на създателите ще твърди, че ще ликвидира създателите. Което не може да се случи по определение. И като отчетем изключително ниското ниво на населението, на аудиторията, това работи безотказно. Така ще работи моделът „Сидеров“ и каквато и да е друга алтернатива. Аз дори не визирам конкретни хора и имена. И не смятам, че проблемът е в конкретните персони. Проблемът е системен и определени закономерности преминават през конкретните политически лица. Всяко от тях оцветява, разбира се, нещата. Но от това на населението не му става по-добре.

  – Не, че хората лягат и стават с темата за предсрочните избори, но все пак, очертава ли се предсрочен парламентарен вот?

  – Едни предсрочни избори искат два типа хора. Първо, групировката ГЕРБ и присъдружните й организации и второ, мъртвородената т. нар. десница в България в лицето на Реформаторския блок. И не просто се виждаше, че те заиграват с ГЕРБ, а тези дни маските паднаха. Тези хора са в симбиоза помежду си много отдавна, още при управлението на ГЕРБ десните бяха втори и трети управленски ешелон. Просто имаше един интелектуалстващ тинк-танковски рефлекс към т. нар. явление Бойко Борисов. Те искаха да го използват буквално като в американско мултипликационно филмче: един огромен, но безмозъчен гигант, на когото хитрите умници от тинк-танковете ще влязат в главата и ще го командват какво да прави. Проблемът е, че гигантът реши, че може да извършва собствени действия. А сега него искат да го вкарат в режима по замисъла на „Солидарна България“.

  – А какви процеси ще се задвижат в отделните партии до изборите, ще се рони ли ГЕРБ?

  – Много е просто. Т. нар. самонабедила се интелектуалстваща десница в лицето на Реформаторския блок е електорално джудже. От друга страна, поради ред причини, ГЕРБ имат сериозен електорат. При този дисбаланс трябва да се съчетае несъчетаемото: електоралното джудже трябва да се качи на раменете на електоралния безмозъчен гигант и ще се осъществи синтезът, който трябва да се осъществи. От друга страна, в гиганта трябва да се имплантират правилните елементи, което ще се представи на публиката като прочистване на ГЕРБ, отстраняване на цветановщината, царят – добър, болярите – лоши и т. н. Ще се изиграе долнопробната сценка, която върви по нашите географски ширини. Аз виждам тук вещата ръка на ЕНП, която има огромен интерес от това: тук да се консолидира, пази Боже, българското дясно, ако това е дясно, за да снесат те на европейските избори, електорални яйца.

  – Това увеличава ли рисковете за стабилността на кабинет, който е решил да строи „Южен поток“?

  – Цялото упражнение има много сериозна геополитическа причина. И тя не е в приказките за морала, които монополистите по морала ръсят от сутрин до вечер. Това правителство дойде с една основна задача – да осигури стартирането на проекта „Южен поток“ на територията на България. Следователно, срещуположната геополитическа субектност, пряко или косвено, мобилизира тук своята клиентела за недопускането му. На по-лековерните български зрители и участници в този маскарад това се представя като борба за демокрация, за морал, „Гражданите срещу системата“, „Не ви искаме прехода, искаме нов преход“ и друг такъв тип картинки, които само изключително наивността и интелектуалното ниво в България могат да ги допуснат. И нежеланието да погледнеш отвъд очевидностите.

  И много правилен ход беше посещението на енергийния министър Стойнев в САЩ и разговорът за нов реактор в АЕЦ „Козлодуй“. Защото много често, когато се говори за американския интерес, ние изхождаме от презумпцията, че т. нар. Америка е нещо монолитно и единно. А там има много и различни интереси, много и различни сили. И специалистите по морала в България кой знае защо си помислиха, че евроатлантическата връзка им е дадена под аренда за следващите двеста години. Е, объркали са се… Част от неприятностите на глобализацията са в това, че и други могат да направят същото с други, не по-малко мощни сили.

   

• Защо българите напускат България, въпреки униженията вън?

  Светослав Гледачев*, в. „Марица“

  .

  

  Хубаво е да си българин? Но не е сигурно дали е добре да живееш в България? Не се хващайте за изключенията, а вижте преобладаващото, тенденцията, или, както казват философите, “зад дърветата вижте гората”. Какъв е общият фон, ежедневната ситуация, в която живеем: всеобщо недоволство от правителството, политиците, системата на управление, държавата, хората, доходите, безработицата, всичко или почти всичко.

  И така, както сме всеобщо недоволни, така и не можем да се организираме за нищо, дори за един протест. Всеки вижда различно и по различен начин иска да протестира. Най-често пред телевизора. С чаша в ръка и псувня на уста. А как тогава да се решат проблемите, като никой не иска? Като следствие нищо не се променя и недоволството си остава и расте, ама пред телевизора, ракията и жената, която го отнася. Перманентно недоволство, но пък от сърце. Ние не можем да се обединим, защото нямаме обща цел. А нямаме, защото сме разделени и виждаме света по различен начин. Не разбираме пазарното стопанство и породените от него социални и човешки отношения. Представяме си света по един начин, той е друг, а искаме да изглежда по трети. Объркани сме като никога досега. Мечтите ни са да бъдем много богати, но и равни като при социализма, като за това не трябва да работим или не толкова, че да се изморяваме, а и да ни се дава, подарява, не да се заработва.

  Все още твърде много хора смятат, че държавата трябва да се грижи за тях за тяхното щастие, за децата им, за бъдещето, за всичко. Такава държава няма и няма да има, но ниe я искате тук и сега. Веднага и без отлагане. Тя ни се полага по рождение. Политиците да я направят и донесат. Така се получава, защото мирогледът ни е от 19 век, живеем в началото на 21 век, а желанията ни са от няколко века напред. Раят трябва да е тук, на земята и точно в България. Ето защо се появяват някои социални и демографски явления. България намалява с 8 човека на час. Докога? Докато свършат българите ли? Работещите в чужбина са 2.5 милиона, а у нас са 2.2 милиона. Изнася ли се България? Ако е така, какво чакаме, да си ходим и ние и последният да затвори вратата, сложи катинара и кръст на държавата България. След векове на борба, спечелени войни и битки с най-силните на света, страдания, лишения, неволи, но с цел да пребъде България, сега ще я закрием ли по икономически причини? Тихо, кротко, един по един, водени от най-добри лични мотиви и подбуди. С цел личен, а не общ просперитет. Аз да успея, държавата кучетата я яли. А не можем ли да променим държавата така, че и тук да ни е добре? Или сме останали последните, като село от пенсионери, което се топи и пълни гробищата. На доизживяване.

  Защо напускат младите? За пари и доходи ще кажат някои – и няма да са напълно прави. Това е само част от проблема.

  Парите не са всичко. Те са всичко само за този, който ги няма. По последни официални данни средната работна заплата е 801 лева. Като тя формира само 51.7% от дохода на българина. Помислете за останалите 48.3%. Средният доход на едно домакинство, което официално е 2.4 души, е 10 752 лева на година, а на едно лице е 4541 лева, като е нараствал с 15.3% за година. За периода 1999-2012 г. доходът е нараствал над 2.8 пъти, или средно с около 20% на годишна база. Има много и различни данни, които показват, че работната заплата и доходи растат, но това не спира или не влияе съществено върху напускащите България.

  Значи някъде другаде е проблемът. Паритет на покупателната способност (ППС) е показател, който премахва влиянието на цените. Или на колко се равнява средната работна заплата у нас спрямо различните страни. Колко стоки и услуги можеш да потребяваш тук и за същите стоки и услуги в друга държава колко тяхна валута ти трябва. Това, което открай време вълнува българина, аз с мойта заплата какво мога да си купя в чужбина. Евростат преди година обяви, че тя е 1250 евро. Това, което можеш да си купиш с 800 лева у нас, средно за ЕС ти трябват 1250 евро. Това е паритетът. Сега повечето ще почнат да сравняват цени, за които знаят, и ще кажат, че не е възможно, че има грешка и т.н. На нас винаги, когато не ни изнася, си измиваме съзнанието с “това не може да е вярно”. Не, няма грешка. Едни цени са по-високи, други по-ниски, но това се получава. Взимат се цени на енергия, горива, данъци, наеми и такси, които в България са много по-ниски, някои до 2 пъти от Западна Европа. Не се взима една стока, взима се кошница от стоки и услуги. Въпросът е друг. Защо много хора емигрират и там имат заплати, по-ниски от 1250 евро? Колко трябва да взимаш, за да си добре в чужбина? Ако в България не плащаш наем, само 3% плащат и ние имаме най-много с Румъния жилищна собственост, значи не плащаш, то наемът в друга страна се прибавя към този доход. И понеже те са високи, ти трябват средно около 2000 евро. Разбирате ли сега, защо нашите гастарбайтери се тъпчат по 7-8 в един апартамент. Не всички, но много. Пести се.

  Изобщо в чужбина се пести, а в България не. Повечето емигранти не киснат по цял ден в кафетата, не ходят на ресторант и петък и събота няма дискотеки и чалга. Защо? Не могат да си го позволят. Или ако могат, е толкова скъпо, че те заболява сърцето, като знаеш как си ги изкарал тези пари. Там повечето българи живеят като праведници, а тук? Тежък е животът в емиграция. В Англия масово остават студенти след студентска бригада. Но какво работят? Берат ягоди, праз, лук, цветя. И то здравата, без оплакване. Спят често на полето във фургон и това за да ти останат 200-300 паунда на месец над разходите. Но дори и да са повече, това са спестените пари от дискотеки, кафенца и ресторанти. Затова и някои се връщат без пари, отпускат му края. Ако в България работиш същия като време и тежест и интензивност труд, вероятно ще печелиш толкова или повече. Но си тук, в България, при приятели, среда и роднини. По програмата “Млад Фермер” ти помагат за стартиращ бизнес с 40 000 евро. Желаещите не са много. Както и по много други програми.

  Мит е, че ти трябват връзки, за да се уредиш. Това е поредното извинение. Трябва хъс и инат и желание за работа. Защо българинът работи в чужбина, а тук седи по кафетата. Там се занимава с тежък физически труд, а у нас – не. Защото се мисли за тарикат, а те не работят. Правят пари от нищо. По ППС ти трябва работна заплата над 1000 лева чисти. А такива заплати има много. В бюджетната сфера средната работна заплата е над 1180 лева. Но всеки не може да се уреди там. Сервитьор в курортите вади в пъти повече, в селското стопанство надницата е 30 лева, а някои взимат и до 100 лева в сезон за неквалифициран труд, като се работи и като часове и като натоварване по-малко от Англия, Испания, Гърция. В строителството защо не мога да намеря евтин майстор? Минимумът е 60-70 лева на ден плюс бири, кафета, а ако изпроси, и обяд. Та той работи активно максимум 4-5 часа, а в Германия не подвива крак дори 10-12 часа. Само от това надницата му скача на около 180 лв. А майсторите, които искат 100-150 лева на ден?

  Производителността е различна, а нея никой не я има предвид. В промишлеността е същото, но няма желаещи. Това е единият проблем, работата, която вършиш в чужбина, не искаш да вършиш в България.

  Живота, който водиш в чужбина, не искаш да водиш тук. Удоволствията, които имаш тук, не можеш да имаш там. Но има и други. Да си стегнеш куфарите е най-лесно. Не търсиш работа, не се изнервяш, не се напрягаш. Заминаваш. Нали всички така правят! Там те наемат, защото ти плащат много по-малко от местните. Ти си им икономически изгоден. Нищо че едва ли ще направиш кариера. Ще си стоиш на дъното, но ще имаш за ядене и ще спастриш някое евро. Ще се връщаш в България и ще се правиш на велик и успял. Трето: Манталитетът от затворената социалистическа система ни накара да вярваме, че всичко чуждо е прекрасно. Че да живееш в чужбина е върхът на успеха. Да знаеш език все още се смята за връх в кариерното развитие. Там си успял, а в България успелите са с връзки, мутри, мафиоти, изобщо паплач, с която не искаш да се месиш. Така обиждаме себе си като част от тази система и избиваме комплекси защо не сме успели. Има и четвърто. Несправедливостта, корупцията, зависимостите, политическата класа – те смърдят. Няма спокойствие. Чувстваш се измамен, изигран, употребен. Искаш да избягаш. В чужбина и това го има – и мафия, и престъпност, и връзки, и корупция, но не го виждаш. Това е на други височини. Защото ти си на дъното. До теб не стига. Столетия демокрация са направили така, че да има относителен ред и спокойствие. Мафията да не се набива на очи и да не дразни. Те отдавна, много поколения са

  не само добре облечени, но и добре поставени в обществото бизнесмени.

  Техните пари не миришат. Те са забравили, че прапрадядо ти е бил пладнешка мутра, използвал е детски труд и безмилостна експлоатация, която ние никога не сме виждали. Организираната престъпност е с “кадифена ръкавица”, а у нас е с типично балканско звучене: черни очила, мощна кола, много мускули, пистолет, бухалка или винкел. Но този набиващ се на очи ред в обществото и законност в чужбина идва от хората, живеещи там, от манталитета им. Те са се борили векове, затова сега берат плодовете. В демокрация са живели техните родители и прародители. Но те са я постигнали с бой и борба. Те с това са откърмени. С истинска демокрация още от 19 век. А ние със социализъм. При който трябваше да сме равни. И тези, които ни водиха и учеха, сега ни експлоатират, мамят и лъжат най-безскрупулно.

  Неравенството ще расте. И при западните демокрации е било като при нас, и при нас ще улегне като при тях, но трябва време. Много време, няколко поколения, а на нас не ни се чака. Единият от начините е

  тези, с другия манталитет, добит в чужбина, да се върнат и да го приложат в България.

  Горчивият опит от практиката показва, че поне тези, които са били досега на властови позиции, вземат каквото и колкото могат и бягат. Да напълниш джобовете е девиз от техния свят. Там те го правят по-малко или им е невъзможно, защото има механизми за следене и контрол. Има по-добра демокрация. Нас са ни учили, че човек за човека е приятел и другар, а не вълк. И проблемът е, че сега живеем във вълчи свят. Единствената надежда е тези, които сме тук, да останем и да се борим. За пари, хляб и свобода ежедневно, неспирно и неотказно. Тези неща не се подаряват, те се отвоюват. Другият изход е терминал 2 или гробищата за “последните мохикани”. Хиляди народи са изчезнали или са се претопили. България не трябва да умре.

  ––––––––––––––––––––––

  * Авторът е финансов анализатор.

   

• М. Андреев: Държавата трябва да каже истината за капиталите в тайните швейцарски сметки

  Интервю на Христо Христов с Методи Андреев, 

  Desebg.com

  

  Методи Андреев. Снимка: Христо Христов

  – Г-н Андреев, възможно ли е в България да бъде проведена акция „Чисти ръце” срещу хората, свързани с олигархичния модел на управление?

  – Голяма част от българско общество желае това. Младите хора, които протестират знаково срещу цялата олигархична система у нас, желаят да са информирани. В същото време хората са ограничавани да научат истината за прехода. Вземете например Закона за конфискация на незаконно придобитото имущество. Той засяга последните 10 години от прехода и на практика е част от заблудата и манипулацията от страна на държавата.

  Това е само признание, че държавата, такава каквато я виждаме днес, не желае да направи истинска ревизия на прехода. По-скоро тя иска да потули истината за прехода. Тя не иска българските граждани да разберат как се пръхнаха тези няколко стотин едри български корпорации, които в момента спират и убиват дребния и среден бизнес чрез парцелирането на бизнеса в България. Защото ако ние трябва да установим произхода на едни пари, това трябва да стане от момента, в който държавата е дала възможност тези средства да бъдат натрупани.

  Този момент е Указ 56 (в сила от януари от 1989 г., бел. ред.) , но хайде, да не се връщаме толкова назад. Нека да е от 10 ноември 1989 г.. Оттогава трябва да действа един сериозен закон и чрез него правораздавателната система да даде отговор кой как е започнал бизнеса. И главният въпрос на този закон е как е натрупан първия милион, не втория или третият. Ако не бъде зададен този неудобен въпрос от страна на българските правораздавателни институции, ние никога няма да научим истината за този криминален преход.

  Ако искаме да започнем отнякъде аз предлагам да помислим по следния въпрос. Преди три години тогавашният директор на Национална агенция по приходите (НАП) Красимир Стефанов, който днес е депутат от ГЕРБ, беше в Германия и там лично канцлерът Меркел му предаде една дискета, като обясни, че тя е получена от швейцарските власти и съдържа данни за физически и юридически лица от Германия, които имат сметки в Швейцария, за които има съмнения, че не са платени данъци.

  

  Германските власти са обяснили, че на този електронен носител обаче има и данни за юридически и физически лица от България. Тази дискета се намира в страната. Моят въпрос е защо тази дискета не беше оповестена? Защо на обществото не беше казано кои са тези фирми и български граждани които притежават тези авоари? Видяхте кой от нашата опърпана държава притежава сметки в швейцарски банки – пример, който може да посочим без да се страхуваме, че ще ни съдят – хора като Христо Бисеров, доскорошният зам.-председател на 42-то Народно събрание и бивши зам.-председател на ДПС. На пръв поглед това е човек, който няма бизнес – бил е дългогодишен депутат, оказа се обаче, че е с швейцарски сметки. Но той е дребна работа.

  – Защо мислите така?

  – Защото знам, че в тази дискета има данни за швейцарски сметки, които са създадени по време на Народна република България и по които са внасяни отчисления, добивани от т. нар. скрит транзит – държавната контрабанда при комунистическия режим, контролирана и направлявана от тогавашните специални служби Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА. Вие знаете ли за какви суми става дума? По данни на банкери, които са посветени в тази история, става въпрос за милиарди евро! Навремето не са били евро, но вече са станали. Става дума за сметки, които и в момента се управляват от български граждани, живеещи зад граница и всъщност манипулиращи българската политика. Това са истинските кукловоди, тези, които притежават спесимени за тези огромни по размер банкови сметки в Швейцария.

  

  – Наистина в началото на месец март 2010 г. шефът на НАП Красимир Стефанов беше начело на делегация от агенцията в Германия точно по въпроса за тайни сметки на българи в швейцарски банки, информация, установена от Берлин. Даже тогава излезе информацията, че Германия ни предоставя тези данни безплатно, въпреки че е платена с парите на германските данъкоплатци.

  – Аз питам защо правителството на ГЕРБ и сегашния кабинет на БСП и ДПС не обявиха тези данни?

  – Вие повдигнахте този въпрос публично миналата седмица и тогава пред tv7 Красимир Стефанов заяви, че действително е бил в Германия, откъдето са информирали, че има и българските лица в тези сметки. По думите му предаването на тази информация не може да стане с предаване на диск, а чрез междудържавна спогодба на правителствено ниво. Той не е бил запознал дали е приключило германското разследване, но такъв диск никога не е имало.

  – Красимир Стефанов не казва истината. Той разчита на късата памет. Негови обаче са думите от 2010 г. цитирам: „Има си начин по неофициален път да се получат данните за лицата. Част от тях вече сме видели“. Ако погледнете какво е казал през 2010 г. от Берлин ще стане ясно, че той още там е научил колко и кои са включените в него българи.

  

  През 2010 г. Красимир Стефанов в качеството си на шеф на НАП заявява, че:

  Да имаш сметки в швейцарски банки не е престъпление. Престъпление е ако са укрити данъци. Задача на НАП е да анализира имотното им състояние и при несъответствия между приходи и разходи да поиска от тези хора да си платят данъците върху скритата от тях сума. Това направено ли е?

  – Не съм чул подобно нещо. Сега покрай случая с Христо Бисеров отново се заговори за тези сметки.

  – Ако се създаде сериозен граждански натиск, ако се съберат авторитетни хора без значение дали са леви или десни, защото и десните и левите хора са еднакво ощетени от този пладнешки грабеж, извършен от политико-олигархичната мафия в България.

  Необходимо е да се създаде граждански натиск с едно просто искане – да се оповестят данните от тази дискета, дадена ни от Германия. Ако започнат българските институции да обясняват, че това са лични данни, класифицираната информация и т. н., знайте, че това не е вярно.

  Самата Меркел я е предоставила на Красимир Стефанов, а не на представител на някоя българска специална служба. Тя е дадена на шефа на българската данъчна администрация, за да подскаже, че тази дискета е наша – на българските граждани и че в тази дискета се съдържат данни за лицата, които ни окрадоха през годините на прехода!

  

  Тоест, тя намекна, че може да бъде започнато разследване, което да информира българското общество и същевременно Меркел направи тест на българската политическа класа. Тя най-вероятно е установила, че всички политици в България са свързани в една схема, тъй като никой не оповести данните от дискетата и не беше започнато разследване.

  – Да, но вие видяхме каква беше реакцията на управляващите при случая Бисеров. Тръгнаха да обясняват как ще търсят „цялостно” решение за разкриване на банковата тайна при тайни сметки на политици в Европейския съюз. А не понечиха да вземат решение за българските участници в политиката.

  – Когато не искате да свършите една работа правите я много сложна. Знае се, че ЕС е една сложна бюрократична машина. Но ЕС в лицето на Германия ни е предал това, което трябва да се знае. Нека премиерът Орешарски да се разпореди да бъде издирена тази дискета и да се оповести съдържанието й по отношение на българските фирми и лица. Няма какво да се чака решение от ЕС. Ако премиерът Орешарски не иска да не му викат Олигарски нека да разгласи данните от тази дискета. Какво ще ми говори сега Йордан Цонев за офшорки, когато по времето, когато той беше шеф на бюджетната комисия в парламента, офшорки изкупиха най-апетитните места и хотели в България.

  

  Тези лица нямат срам пред народа си! Те се чувстват отговорни само пред техните кукловоди, които са ги е назначили, за да защитават интересите на олигархията.

  Когато за първи път през 1997 г. се събрахме депутатите на ОДС това стана в една от залите на НДК. И там Иван Костов представи председателите на комисии. Много добре си спомням как тогава той ни представи Йордан Цонев, който тогава не беше известен. Той го представи като много компетентен и верен член на СДС! Това беше волята на Иван Костов и това го видяха 137 народни представители – той извади Цонев на сцената и каза: това е човекът.

  – Тогава и Христо Бисеров получи голяма власт в СДС – стана главен секретар, даже му викаха „сивия кардинал”.

  – Да, точно така. И не забравяйте нещо много важно, „сивият кардинал” беше в много близки отношения с Петър Стоянов, който беше избран за президент. Сега в пресата излезе информация, че в комплекс „Голф клуб Ибър” край с. Долна баня, Софийско, една от луксозните вили там е собственост на доведения син на Христо Бисеров – Ивайло Главинков.

  

  Вилата е била закупена от Главинков от Илия Лазаров, началник на кабинета на президента Петър Стоянов и главен секретар на СДС, когато през 2005 г. Стоянов стана лидер на партията. Това е голф-комплекс, построен от Илия Лазаров и братовчед му Кирил Недев, кандидат депутат на БСП. А сега Илия Лазаров е важна фигура в „Синьо единство” на Надежда Нейнски. Там той е член на Националния им съвет.

  – Г-н Андреев, има хора, които след предишната част на интервюто, където вие с факти коментирахте някои от съществените слабости на управлението на ОДС, твърдят, че поставяме под съмнение успехите на управлението в периода 1997-2001 г., за да внушаваме колко успешно е управлението на ГЕРБ.

  – Е, винаги ще се намерят такива хора. На вашия сайт ние с вас неведнъж сме коментирали успешната политика за отварянето на досиетата и предаването на архивите на комисията по досиетата по време на управлението на ГЕРБ. И сме ги критикували за някои назначения на кадри, свързани с ДС. Ето, сега говорим за Красимир Стефанов, един от депутатите на ГЕРБ. Коментираме, че тази партия не извади информацията за швейцарските сметки.

  Колкото до ОДС, то беше най-силното управление, но най-силното като политическо представителство – 137 убедени в правотата си народни представители. Ние говорихме в предната част на интервюто за силовите групировки, но не казахме, че вместо да им се вземе незаконното придобито имущество, то беше легализирано по времето на ОДС. Тогава, ако си спомняте, министърът на вътрешните работи Богомил Бонев привика борческите лидери на СИК и ВИС-2 в министерството и им размаха само пръст.

  

  Нали ви е ясно, че колкото и мощен министър да е бил Богомил Бонев, това решение е дискутирано, обсъждано е каква да е политиката срещу тези силови групировки, как да се постъпи. Нищо по онова време не можеше да стане без санкцията от НИС на СДС, без санкция на Иван Костов.

  – Не поставихме и въпроса по нашата болна тема за досиетата. За това как те не бяха отворени по времето на ОДС.

  – Вие сте го писали много пъти, но нека още веднъж да кажем какви текстове имаше в първия закон от 1997 г. Там беше записано, че не се оповестяват сътрудници на ДС, които са превербувани от т. нар. нови специални служби – казваха им реактивираните сътрудници. Стотици агенти на ДС бяха реактивирани и скрити по този начин, благодарение на своите политически връзки и приятелства. Документите им бяха извадени от архив и агентите бяха активирани формално, само за да бъде стрита принадлежността им към ДС.

  

  В същия този закон съществуваше и текст, според който до една година от приемането му архивът на ДС трябва да бъде предаден в Държавния архивен фонд. Това нещо изобщо не беше изпълнено. Какво е това управление, което гласува такива важни закони и само не ги изпълнява?

  Според мен това управление е зависимо управление и аз затова казвам, че ОДС изпра миналото на политико-олигархичната мафия в България. Даде им възможност да се пишат бизнесмени, а тогава беше момента да ги притисне до стената и да им бъдат отнети незаконно придобитите капитали и да се даде действителен старт на дребния и среден бизнес. Това не стана.

  Даваме си сметка, че подобно отнемане на незаконно придобити богатства е трудно, но не е невъзможно. Нека да си спомним управлението на Лех Качински в Полша, той това направи и сега Полша е напред в развитието си. Но в Полша си знаят комунистическото минало и то се изучава, докато при нас миналото за тоталитарния комунистически режим не е известно на хората и не се изучава в училище.

   

• С. Манов: Изборният кодекс показа, че все още е химера политиците да спазват обещанията си

  Политиците дадоха обещания за радикални промени в изборните правила, но лека-полека, къде по-явно, къде с дребни корекции, премахнаха основни елементи от тези свои обещания в проекта за нов Изборен кодекс. Това коментира в интервю за Дарик радио Стефан Манов, който е член на Обществения съвет към Временната комисия за подготовка и приемане на новия Изборен кодекс. Макар и от чужбина, Манов следи хода на обсъждането и приемането на законопроекта*. „Новите стари мнозинства“ са се оформили според него и това е причина за крайния облик на проекта, който се гласува на второ четене от депутатите.

  Според Стефан Манов основни отстъпления от първоначалните обещания са направени във връзка с начина на формиране на ЦИК, по механизма за изчистването на избирателните списъци, отказа от интернет гласуване. Той посочи и неизпълненото обещание за създаването на избирателен район „Чужбина“.

  .

  Интервю на Йовка Йовчева,  Dariknews.bg
  

  .

  – С уговорката, че новия Изборен кодекс, който се гласува вече от депутатите на второ четене, може и да не действа на изборите през май, ти предлагам да обобщим основните недостатъци и отстъпления, които според теб бяха направени в този проект? Отстъпления от това, което партии и политици обещаваха. 

  – Да, този кодекс тръгна с едни широки обсъждания между граждански организации, между политически партии. Бяха направени значителни обещания за радикални промени, свързани с избирателната система, с начина на формиране на ЦИК и редица други въпроси, но както обикновено лека полека, в процеса на работа се оформиха новите стари мнозинства, които лека полека премахнаха основни елементи – къде по-явно, къде с технически похвати и дребни корекцийки.

  – Да изредим – какво падна жертва? 

  Централната избирателна комисия – отдавна беше обещано, че тя ще бъде професионална, независима, а какво излиза накрая, че тя ще бъде отново сформирана от парламентарно представените политически сили по квотен принцип.

  Друг такъв ключов елемент беше изчистването на избирателните списъци от т.нар. „мъртви души“ – определение, което аз не приемам, тъй като става дума за нас българите в чужбина. Беше предложен механизъм на полуактивна, постактивна регистрация, взимайки гласувалите на предходен избор, като се съставят списъците за последващ избор на тази основа. Но с една подробност, че в изборния ден можеше да се дописва всеки, което коренно противоречи на идеята за честни избори. Защото дописване в изборния ден е онзи елемент, който Венецианската комисия многократно е посочвала като несъвместим с европейските норми за честни избори. Това няма да влезе в сила – не закъсня критичният доклад на Венецианската комисия, който разби на пух и прах този механизъм на някаква постактивна регистрация.

  – Отхвърлен беше и интернет вотът в кодекса.
  
  – Това е много сериозен проблем. Спомена, че предстоящите евроизбори не е ясно дали ще бъдат по новия кодекс или по стария Изборен кодекс. Венецианската комисия силно изкритикува това, че се пише нов кодекс в навечерието на евроизборите, докладът дойде преди буквално два дни. Но нека напомним на слушателите, че в действащия кодекс е предвиден експериментален интернет вот на изборите през май. Отмяната на този кодекс означава и отмяна на експерименталния интернет вот. В новия проект беше внесено предложение на ГЕРБ за интернет гласуване. Беше отхвърлено с монолитното гласуване на трите партии – БСП, ДПС и „Атака“. Ставаше въпрос отново за възможност за гласуване по интернет на българите в чужбина, които срещаме сериозни трудности при упражняване на активното избирателно право.

  – Отново няма избирателен район „Чужбина“ – имате все пак някакви облекчения около процедурите за отварянето на секции зад граница, но отделен район „Чужбина“ не е ли нещо, което почти всички партии първо ви обещаха и след това ви излъгаха, че ще разпишат в кодекса?

  – Да, много е интересно да се проследят обещанията на отделните партии в процеса на публичните обсъждания. Споменах за ЦИК – това беше едно силно обещание на БСП и лично на Мая Манолова, което те не удържаха. Лично обещание на Цецка Цачева и Данаил Кирилов от ГЕРБ – и двамата членове на Временната комисия за Изборен кодекс, беше създаването на избирателен район за българите в чужбина. Те не удържаха на това свое обещание и не внесоха между първо и второ четене подобен текст.

  Вижда се, че днес държането на политическото обещание – било то от управляващи или от опозиция, е все така една химера. Едно се обещава преди избори, друго се изпълнява като дойдеш на власт. Единствено си държат на обещанията в негативен аспект партии като „Атака“, които например предложиха да се разкрива сексуалната ориентация на кандидат-депутатите или пък да има забрана за гласуващите български граждани, които имат и друго гражданство. Т.е. някак константни сме в крайния екстремизъм и абсурдните предложения, а не спазваме реализуемото, демократичното, отвореното.

  В тази връзка да спомена, че благодарение на предложение на „Атака“ тихомълком чрез гласуване „въздържал се“ ГЕРБ отхвърлиха медийните пакети, които бяха заложени в кодекса за малките партии, които ще се регистрират на изборите. Уточнявам, че става дума за няколко хиляди лева, с които те да заплатят платени форми на участие в медиите, за да има някаква равнопоставеност на политическите субекти по време на кампанията – основно искане на гражданските организации.

  – Мажоритарният вот, т.нар. преференции също са с неясна съдба и тепърва в зала ще се решава какво ще се случва. Действително е под въпрос изобщо прилагането на новия кодекс за изборите през май, но все пак каква е твоята прогноза – мнозина ли ще бъдат сънародниците ни, които от години живеят зад граница и които ще предпочетат да гласуват за германски или френски евродепутат, отколкото за нашите кандидати? 

  – Това е интересна възможност. Знаем, че българските граждани като граждани на ЕС имат право да гласуват в страните, в които са се установили, на местни избори и за избори за Европейски парламент. Гласувайки за листи от съответната държава, а не за българските листи. Честно казано, трудно ми е да оценя до каква степен българите, които живеят в Европа, ще се възползват от това си право. Тук около мен – проучването, което направихме е, че твърде малко са направили постъпки да се регистрират за участие във френските евроизбори.

  Лично аз съм пред голяма дилема, защото някак не виждам в момента на българския политически тезгях партия, за която с чисто сърце да подам гласа си, за да знам, че ще представлява едни демократични, модерни за Европа позиции. Говорим за евроизбори и някак съм по-изкушен да упражня правото си на глас като европейски гражданин за френски партии. Именно защото бъдещето на Европа, което касае и България, има нужда от модерни европейски настроени партии, а не с балкански манталитет, които пренасят балканските ни нрави и политически отношения в Европарламента.

  – На фона на тези дискусии – доколко с по-сериозна хирургия или по-скоро козметично, с малко ботокс, ще бъде онова, което ще излезе от новия проект за Изборен кодекс, кое е по-добре според теб в това напреднало вече време – да работим по стария, леко коригиран ИК, или да се отива на избори с новото законодателство? 

  – Според мен в новия кодекс има добри неща. Бях доста критичен към обещанията, които не бяха спазени, но трябва да кажем, че има и елементи, които са напредък спрямо сегашната ситуация. Например възможността за обжалване по съдебен ред на всички решения на ЦИК. Това е една голяма несправедливост, но да не влизам в детайли.

  Що се отнася до евроизборите, честно казано, няма много голяма значение, защото това са избори, в които ми се струва, че потенциалът за фалшификации за манипулации и фалшификации е по-малък. Просто по-малък е интересът за българските партии да хвърлят енергия в това. Така че и да се проведат по стария кодекс, не очаквам коренно по-различни резултати в крайна сметка. Това, което не е добре, е да се сменят изборните правила броени седмици преди даден избор.
  
  

  ––––––––––––––––––––––––

  * Повече за обсъжданията по законопроекта може да научите ТУК.

   

• Мръсното българско задкулисие

  Двама народни представители се обвиняват „във всички земни грехове“. Ако дори малка част от казаното е вярно, би било страшно, защото разкрива мръсното задкулисие на властта. А каква е истината?

  .

  Ясен Бояджиев, Дойче Веле.

  

  Играта пак загрубя. Залозите в нея явно са много големи, щом играчите решиха да нарушат мълчанието и да извадят пред публиката част от мръсните тайни в задкулисието на властта. Двама народни представители – единият бивш министър на вътрешните работи, другият избран, но заради масовите протести несъстоял се шеф на най-мощната силова структура в държавата – се обвиняват един друг в грехове, за всеки от които във всяка нормална държава охраняващите закона независими институции биха се задействали веднага. Не и в България, където тези институции са част от същата игра. Сега те или си мълчат, или неумело се опитват да се разграничават, завлечени в калта от „задочния диалог между двамата народни представители“. Понеже, както казва главният прокурор, той бил породен „от техни лични и други отношения в близкото минало“. Става дума обаче за нещо много повече от „лични отношения“.

  Откровенията

  Обвинявайки се един друг, всъщност, двамата герои твърдят, че самият главен прокурор – и преди, и сега – е под влияние и зависимост от външни сили. Същевременно ни съобщават, че и Висшият съдебен съвет е зависим, което пък неизбежно се отразява надолу по цялата „независима“ съдебна система. Когато например, под влиянието на външни „ултиматуми“, на висши постове в нея се назначават контролирани също отвън и затова удобни хора. Научаваме освен това, че по външна диктовка могат да се потулват сигнали за престъпления, включително срещу магистрати. Или пък да се скалъпват обвинения, включително срещу действащи политици. Може да се влияе и на хода на съдебни дела, като например те се поверяват не по силата на „случайното разпределение“, а на външни симпатии и зависимости.

  Става ясно, че политици могат да имат такова влияние върху съответните служби, че да се подслушват или следят едни други. Че народни представители и министри могат да използват постовете и властта си за далечни от политиката дела, включително, за да упражняват от името на държавата натиск върху когото си поискат. Или пък за да „опъват чадър над престъпни босове“. Задача, в чието изпълнение с готовност се включват и „медии“.

  Кой крив и кой прав? Или и двамата лъжат?

  Дори и малка част от тези съобщения да е вярна, би било страшно. Така стигаме до въпроса: „кой крив и кой прав“, на кого да вярваме и на кого – не бива? Теоретично отговорът на този въпрос има няколко варианта.

  Първите два ще са по вкуса на мнозината, които са все още увлечени по интригата в основното политическо противопоставяне – понеже си падат по сеира на неспирното взаимно замеряне с кал, или заради личните си партийни пристрастия към някоя от двете замесени страни. За тях, според предпочитанията им, единият казва истината, а другият лъже. И обратното.

  Има обаче и още два варианта. Единият от тях е успокояващ – и двамата взаимно обвиняващи се герои, лъжат, тъй че няма какво толкова да се притесняваме. За съжаление обаче едва ли има някой сериозно да вярва в този вариант, понеже има достатъчно много съвпадения и факти, които го опровергават, или предположения, които сега се навързват логично и се потвърждават.

  Потвържденията
  
  Първо, никой от участниците не отрича съществуването на тройна, неформална среща между министър на вътрешните работи, главен прокурор и народен представител. Разбира се, не е без значение кой кого е поканил, завел или заварил на тази среща. Но и без яснота по този въпрос, тя е достатъчно стряскаща. Главен прокурор ходи „на крака“ при вътрешен министър да получава указания и да обсъжда неща, които по закон се обсъждат в съвсем друг формат и по съвсем друга процедура. При това с участието на трето лице, на което законът не отрежда никаква роля в тия неща. Отказът на министъра и главния прокурор да кажат за какво точно са си говорили, само подсилва опасенията. Както и отдавнашните съмнения, че състоялият се малко преди тази среща избор на главния прокурор е резултат на непредвидени в закона „протекции“.

  Потвърдени са освен това и също така неформалните (дружески, делови?) срещи между оплюващите се днес, но тогава играли в един и същи отбор, вътрешен министър и народен представител – седем срещи по спомените на единия и „многократни“ според другия. Двамата също не дават ясен отговор на въпроса за какво може един вътрешен министър да си говори толкова често с депутат от опозицията, който при това за целия си мандат не е ходил седем пъти дори на работното си място в Народното събрание. Затова сме в правото си да допуснем, че едва ли е ставало дума само за политика от висш обществен интерес. В това отношение разполагаме със свидетелството на друг министър от онова време: „Оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя… заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред“.

  Днешните откровения се навързват и с цяла поредица странни решения на ВСС, ясно посочени през годините от медиите и в докладите на ЕК като свидетелство за зависимост. Например изненадващото назначаване на млада провинциална прокурорка, известна до този момент само с едно дело и с присъствието си в свитата на вътрешния министър при негов задграничен воаяж, за заместник-главен прокурор. „Командирована“, впрочем, обратно в провинцията скоро след оставката на министъра. Друго странно решение на ВСС е отказът на етичната му комисия да се занимава със съдийката по най-важното за вътрешния министър дело, разследвана в съседна държава за измама в особено големи размери. И задействането на комисията едва след като министърът слезе от власт.

  В сюжета напълно се вписва и знаковото, необяснимо с никакви професионални качества и необяснено и до днес от неговите изпълнители, назначение на въпросния народен представител за шеф на ДАНС.

  За никого не е изненада и чистосърдечното му признание за неговите неизброими т. н. „медии“ – нито за собствеността му върху тях, която иначе не е отразена никъде, нито за оказваното от тях „съдействие“ по поръчка.

  Всички казват истината

  Тъй че, поради всичко това, най-вероятен изглежда четвъртият и последен отговор на въпроса, който си поставихме: никой от двамата участници в „задочния диалог“ не лъже, и двамата казват истината. Освен това усещанията на голяма част от обществото, както и многократно, макар и дипломатично, повтаряната европейска диагноза напълно се покриват с техния рядко красноречив и синтезиран разказ за това как се управлява държавата. Не по законните правила и процедури, а по силата на задкулисни връзки и сделки. Не чрез разделение, а чрез срастване по върховете на властите в услуга на интереси, които често са твърде далеч от обществения интерес. С активното участие на „четвъртата власт“, завладяна от огромен брой средства за дезинформация.

   

• Българските референдуми, за които не знаем

  Костадин Костадинов*, Diasnoto.wordpress.com

  

  Само на 250 км от северната ни граница днес (2 февруари 2014 г. – бел.ред.) се провеждат два български референдума. Автономната република Гагаузия и съседният Тараклийски район организират плебисцити за външнополитическата си ориентация. Ще участват около 250 000 потомци на български изселници (150 000 в Гагаузия и 100 000 в Тараклия). Ние обаче нищо не знаем за съдбата на сънародниците си в Молдова, нехаем за проблемите им, макар те да изпитват силен интерес към България.

  Кратка предистория

  В южната част на Република Молдова е разположена автономната република Гагаузия. Тя е фактор не само във вътрешната политика на Молдова, но е и обект на засилен интерес от страна на съседните държави Украйна и Румъния, а също Русия и Турция. За нея в България обаче не се знае почти нищо, което е парадоксално на фона на големия интерес към българите в Бесарабия.

  Основната част от гагаузите по света живее в Молдова, където се преселва в нач. на XIX в. от българските земи. В петте южни региона – Комрат, Чадър Лунга, Басарабеска, Тараклия и Вулканещи, те представляват повече от 50% от населението.

  В България по данни от преброяването от 1 март 2001 г. живеят 540 гагаузи. Всъщност техният брой е доста по-голям и може би надхвърля 10 000 души. Показателен е и факта, че според преброяването от 4 декември 1992 г. в България има 1478 гагаузи, т. е. за малко повече от 9 години броят им е намалял 3 пъти. Това е и същината на гагаузкият въпрос – според традиционната българска историография гагаузите са българска етнографска група, докато сред по-голямата част от останалите чужди изследователи (румънски, турски, гръцки, руски, украински) гагаузите представляват отделен народ. Гагаузите са потомци на езиково неасимилирано прабългарско население, населяващо земите на крайморска Добруджа, или, което е по-вероятно, на българи „дали езика си, а вярата не“. Според чуждите изследователи обаче гагаузите са потомци на нахлулите на Балканския п-ов през XI – XII в. узи, печенеги и кумани.

  Докато гагаузите, които остават в България, са почти незасегнати от подобни манипулации, то тези, които се преселват в Бесарабия, са обект на постепенна дезинтеграция от българския народ. До 50-те години на XIX в. те фигурират в царските регистри на Русия като българи, говорещи турски език. След втората половина на XIX в. те вече се споменават в документите на официалната администрация като различни от българите или иначе казано – биват отделени от българската народност. През 1957 г. с Указ на Президиума на Върховния съвет на Молдавска ССР от 30. VII. е въведена писменост на гагаузки език, а впоследствие започва да се създава и литература. На тази база постепенно се създава новата “гагаузка народност”. Хората, които поставят основите на този процес, дават и началото на движението за самостоятелна гагаузка държава.

  В нач. на 90-те години, при разпада на СССР, противоречията между гагаузи и молдовци се изострят. В началото на април 1991 г. в Комрат се създава гагаузки университет. Молдова не признава този “национален” университет. На 19 август 1991 г., малко след като е обявена молдовската независимост, е обявена независимостта на Гагаузката съветска социалистическа република със столица Комрат. Въпреки че не е призната от Молдова, а и от все още действащите съветски институции, на 28 октомври 1991 г. тя организира избори за парламент и правителство, а до края на годината с подкрепата на съветската армия създава и своя собствена милиция.

  На 2 декември 1994 г. молдовския парламент гласува Закон за правния статут на областите с гагаузко мнозинство. Според него се създава република Гагауз ери, която ще се ползва с много широка автономия. Само външната, монетарната и отбранителната политика остават предмет на централното правителство в Кишинев. Освен това Гагаузия си запазва правото при евентуална промяна в международния статут на Молдова да организира референдум за пълна независимост.

  Въпреки стабилните и правно гарантирани основи на гагаузката държава, политиката на раздалечение на гагаузите от българския народ продължава. След 1994 г. старата гагаузка азбука с основа кирилицата е заменена от нова с основа латиницата. Засилва се турската пропаганда, която основава турско-гагаузки лицей в Чадър Лунга, и внедрява тезата, че гагаузите са православни турци. От своя страна Русия се опитва да възстанови изгубените си позиции и се радва на подкрепа от някои среди в Гагаузия, свързани със съветския режим. Къде е българската държава в този пъзел? Няма я, тя нехае за сънродниците си.

  Референдумите

  На практика въпросите, на които ще отговарят българските региони в Молдова, са три. Референдумът в автономната република Гагаузия трябва да отговори на въпрос за евентуално излизане от състава на Молдова в случай на нейно присъединяване към Румъния. Успоредно с това ще се проведе и консултативен плебисцит: интегриране в ЕС ли предпочитат гражданите или присъединяване към т.нар Евразийски съюз (Митнически съюз на Русия, Беларуси Казахстан засега). Аналогичен референдум – за външнополитическата ориентация, се провежда и в съседния Тараклийски район, компактно населен с българи. Референдумите са днес, 2 февруари.

  Референдумът в Гагаузия бе провокиран от изявленията на румънския президент Траян Бъсеску за неминуемото обединение на Румъния и Молдова, както и от подписаното споразумение за асоцииране на Молдова към ЕС (възприемано от гражданите като стъпка към бъдещото обединение с Румъния). В Тараклия от своя страна текат процеси на приобщаване към Гагаузия – районът поиска миналата година административна и национално-културна автономия. Централната власт в Кишинев си направи оглушки, поради което Тараклийския район започна преговори за обединение с Гагаузия в обща република – Буджак.

  Изходът от вота е предначертан. Всички българи (тукани и гагаузи) ще гласуват против ЕС и в полза на Евразийския съюз, както и за излизане от Молдова в случай на обединение с Румъния. Няма нищо учудващо – Русия бавно възвърна позициите си през годините и бе единствената преграда пред тежкия молдовски натиск срещу Гагаузия и Тараклия. България през този период се занимаваше с мира в Близкия изток и правата на дисидентите в Мианмар. Страната ни можеше да използва преговорния процес с Кишинев, за да издейства по-висок статут за сънародниците си в Бесарабия. Да им даде гаранции, че няма да бъдат удавени от румънския национализъм. Но не го направи.

  Интересно е, че прокуратурата и централната власт в Кишинев направиха всичко възможно да спрат референдума в Гагаузия. Не успяха, но по-любопитно е друго – “свободните и демократични медии” по света и у нас не написаха и ред, не излъчиха и минута за управленския натиск. Ясно защо – потърпевшите са антиевропейски настроени. Когато започнаха аналогични процеси в съседна Украйна, само че потърпевши бяха проевропейски граждани, медиите информираха ежеминутно от мястото на събитието. Но да оставим чуждите. Къде бяха българските медии, при наличието на толкова много наши сънародници в Гагаузия.

  Вместо заключение

  Наскоро ми се обадиха от една молдовска телевизия да ме питат дали България ще има претенции към Румъния в случай че последната се обедини с Молдова? Докато още асимилирах абсолютно невероятния за нашата политическа действителност въпрос, ми беше зададено и уточняващо запитване – дали претенциите ни няма да са за Северна Добруджа, която Румъния получава като компенсация от Русия за загубената Южна Бесарабия през далечната 1878 г. Далечна, недалечна, ама хората помнят, че даже и схеми чертаят. Само си представете как някой български журналист задава, дори не задава, а просто мисли по подобен въпрос?!?

  ––––––––––––––––––––––––

  * Авторът е  български политик и анализатор, бивш член на ВМРО-БНД, общински съветник във Варна.

   

• Чикагско интервю с внучката на Никита Хрушчов

  Н. Хрушчова: Русия трябва да се разпадне, за да се оправи

  .

  Интервю на Симеон ГАСПАРОВ с Нина ХРУШЧОВА,

  в. „Труд“

  

  Проф. Нина Хрушчова е внучка на лидера на Съветския съюз Никита Хрушчов, който след смъртта на Сталин застава начело на КПСС (1953 – 1964 г.) и развенчава култа към Вожда.
  

  Родена е в Москва през 1964 г. – в годината, в която дядо й е свален от постовете на пръв партиен и правителствен ръководител. Преподава международни отношения в Нюйоркския университет „Ню скуул фор соушъл рисърч“ и е старши сътрудник към Института за световна политика.
  В Москва е завършила Московския държавен университет, а през 1998 г. получава докторска степен от университета Принстън. Работила е като научен сътрудник за исторически изследвания към университета Принстън и като редактор на „Източноевропейски конституционен преглед“ към Нюйоркския университет по право.
  

  Проф. Хрушчова е член на Съвета по чуждестранни връзки и носител на имигрантската награда „Гордостта на Америка“ на корпорация „Карнеги“. Нейни статии са излизали в „Нюзуик“, „Ню Йорк таймс“, „Уолстрийт джърнъл“, „Файненшъл таймс“ и др. Автор е на книгите „Представяйки си Набоков: Русия между изкуството и политиката“ и „Изгубеният Хрушчов: пътуване в Гулага на руския ум“.
  

  .

  – Проф. Хрушчова, кой е виновен за случващото се в Украйна?

  – На първо място смятам, че виновен за случващото се е президентът Виктор Янукович. Като президент той би трябвало да води страната си в посоката, в която тя има нужда да се движи. Вторият човек, който определено е виновен за случващото се в Украйна, е руският президент Владимир Путин, защото той е единственият, който дестабилизира Украйна. Путин изигра своята проруска, пронефтена карта много силно и много добре, така че Янукович трябваше да се предаде. Но първо смятам, че отговорен за случващото се там е Янукович.

  – Може ли този проблем да се разреши?
  

  – Надявам се да може. След посещението на европейски и американски лидери в Киев се създава възможност за преговори. Мисля, че в момента топката е в двора на опозицията, която трябва да реши стратегически как да продължи оттук нататък с победите, които успя да постигне, защото почти всичко, което опозиционните лидери поискаха, им се даде. Сега те трябва да са много прагматични и да не влагат много емоции в революционните лозунги, защото те не носят нищо добро на никого. Ние, руснаците, това го знаем много добре. 1917 г. е един от тези примери.

  – Как според вас конфликтът в Украйна рефлектира върху малки държави като България, които са в Европейския съюз и НАТО, но имат близки връзки с Москва?
  

  – Владимир Путин създава противопоставяне като например – ако си с Москва, трябва да бъдеш само с Москва и с никой друг. Или ако си с някой друг, значи си против Москва. Така не би трябвало да се разсъждава. Светът е достатъчно голям, достатъчно взаимосвързан. България може да има добри връзки с Москва и спокойно да е в ЕС. Затова и аз обвинявам президента Путин, който по един, нека го кажем – не съвременен, нито цивилизован начин, накара страна като Украйна да направи своя избор. Не бива да има такова противопоставяне!

  – Защо Путин действа по този начин?
  

  – Знам, че ще е клише да го кажа, но Путин е човек на КГБ. Той е съветски човек, такова е и неговото разбиране за света. Той е човек, който мисли за Русия в грандиозен аспект, имперски. Недоволен е, че Русия вече не е империя, но той иска да мисли за нея като за такава и това до голяма степен замъглява правилната му преценка. Но за съжаление, откакто е на власт – вече близо 15 години, въпреки твърденията си за модернизация на Русия, в действителност той я връща в 1612 г., когато Русия воюва с Полша. Сега Украйна замества Полша.

  – Затова ли на страницата ви във фейсбук сте написали, че вашата партия е анти-Путин?
  

  – Да, да, аз съм анти-Путин! И заявявам също така, че докато той толкова е обсебен от Бог, аз ще стоя настрана, защото винаги имам подозрение към хора, които носят Бог на раменете си.

  – Но много американски политици също вярват в Бог.
  

  – Не е до вярата. Аз също вярвам в Бог, но не е добре, когато използваш Бог за обяснение на всичко. Просто трябва да има мярка. Затова например аз не съм почитател на Сара Пейлин, защото във всяко изречение, което започва, използва Бог и аз не вярвам. Същото е и с Путин. Прави се на божи човек, а край него скъпи коли, часовници, големи къщи… Аз на такъв Бог не вярвам.

  – Като експерт по международните въпроси какъв съвет бихте дали на българските политици, за да се подобри положението в страната ни?
  

  – Съветът ми, не само към българските политици, но и към всички политици, е: вглеждайте се в грешките от миналото и се опитвайте да не ги повтаряте.
  Източна Европа, която се откъсна от комунизма и съветската империя, продължава да попада в грешките от миналото, където вместо в страните да се решават проблемите, се получава затваряне в партиите.
  Може би няма да е много уместно, но съветвам държавите да наблюдават Швейцария. Не че е най-великата страна в света, но там подхождат стратегически и практически към решаването на проблемите си. Затова и съветът ми към опозицията в Украйна е не да събират гняв към Янукович, а да мислят прагматично за бъдещето на страната си.

  – Накъде върви Русия? Възможно ли е един ден да се присъедини към ЕС?
  

  – Да възможно е. Но мисля, че Русия трябва първо да се разпадне. Все още е прекалено голяма, за да може сама да си помогне. Страна с девет часови зони не може да достигне зрялост, защото е прекалено голяма. Мисля, че Русия трябва да отхвърли територии от себе си. Вярно, много е тъжно това заключение, но Русия трябва да реши накъде да върви. Може би Украйна, Москва и Санкт Петербург да направят някакъв съюз в рамките на това, което навремето е била Киевска Русия. Може би ще отнеме още 50 г., за да се случи това, но докато Русия остане с тези изкуствени имперски размери, не мисля, че ще има блестящо бъдеще.

  – Но в момента Съединените щати също изпитват сериозни икономически и политически проблеми.
  

  – Вижте, американската политика често е абсурдна. Определено в момента в Щатите не е най-доброто време, но мога да ви уверя, че по времето на Джордж Буш и Дик Чейни не беше по-добре. А и много от проблемите, с които се сблъскваме днес, станаха по време на тяхната администрация, не на сегашната. Това, което искам да кажа за американската политика, е, че тя се променя и „освежава“ много бързо. След три години друг лидер ще дойде на власт.
  За разлика от много хора аз не предвиждам рухването на американската империя, защото американската политика има механизъм да се самовъзстановява. Ако нещо не работи както трябва, то се саморециклира и коригира от само себе си много бързо. Не смятам, че е идеалната страна, защото капитализъм на всяка цена е лудост. Но Съединените щати няма как да не намерят начин да се измъкнат от каквато и да е ситуация.

  – Помогна ли Барак Обама за подобряване имиджа на САЩ по света?
  

  – Определено имиджът на Америка – от това, което беше през 2000 година, се поправя.
  През първите години от управлението на Обама имаше голяма надежда, но после започна да изтича информацията с подслушванията, скандалът със Сноудън, така че имиджът на Обама понесе удар. Въпреки това той все още е харесван президент. Но той не е Бог да разреши всички проблеми, натрупани от 2000 до 2008 г. Той също трябва да се справя с огромната опозиция от страна на Републиканската партия и с проблемите, идващи от това, че е черен човек в Белия дом.
  Аз не бих оценила Обама в никакъв случай като лош президент. Но един от проблемите му е, че той така и не успя да сформира добър тим и остана някак си самотен. Той има нужда от по-добра комуникация, за да достигне посланието му до повечето хора.

  – Вашият дядо, лидерът на Съветския съюз Никита Хрушчов, какво мнение е имал за България?
  

  – Майка ми ми казваше, че много е обичал България и българите. В България се е чувствал прекрасно. Много беше признателен на Украйна и след нея най-близката страна му е била България.
  Затова и аз с удоволствие, на мига съм готова при първа възможност да посетя страната ви!

  

• Как България да печели от миграцията

  Време е да счупим глупавия мит, че българите в чужбина са безвъзвратно изгубен ресурс

  Материал на в. „Капитал“

  

  „Вие луди ли сте, бе..?“ Това чуват, вместо „Добре дошли, откога ви чакаме!“. Те са между 20 и 40. Дипломите им са от по-добрите университети на Западна Европа и САЩ. В CV-то им впечатляват имената на предишните работодатели – Google, Amazon, Unilever, Procter & Gamble, Goldman Sachs, McKinsey & Co.

  Нямат нито една рационална причина да са тук. И никак не се вписват в пейзажа, скапан от корупция, цинизъм и цигарен дим. Не мрънкат и не се оплакват. „Не става“ и „не може“ за тях не са опции. Фокусът е върху какво умеят да правят и какво имат желание да свършат. Важни са им малките неща, които правят живота тук приятен – непринуденото общуване, подкрепата на семейството. Виждат възможности там, където сме свикнали да виждаме пречки – че е хаос, в който трябва да подредиш всичко сам, че има толкова неразработени области и толкова много да се върши, че няма как да ти стане скучно. Че имаш място да рискуваш, да експериментираш, да се проваляш. Тук са с нагласата да правят нещо смислено и полезно на мястото, което са наричали свой дом.

  Българите, завърнали се от чужбина, са екзотични птици. Първо, за двадесет и няколко години свикнахме, че движението е отвътре навън и обратното изглежда неестествено. Второ, бяхме ги отписали. За тях се мисли като за онези един милион хора, които ги няма. Които се спасиха, а ние останахме да се борим с вятърни мелници. Липсата им нанесе трайни вреди върху икономиката, обезкръви цели сектори и образува неблагоприятна демографска структура, в която остаряващите стават все повече от работещите, а резултатът от изборите винаги се джурка в едни и същи от три до пет комбинации. И трето, дори не можем да плеснем с ръце „връщат се“, защото все още твърде много други избират да си тръгнат.

  Така сме привикнали да мислим за българите от чужбина. И грешим. Всъщност в огромната пропаст, която зее в отношенията между България и българските емигранти, се крият ужасно много пропуснати възможности. Които съвсем не е късно да наваксаме.

  Защото макар да не са физически тук, присъствието им в страната е осезаемо. С намаляването на преките чуждестранни инвестиции българите, които живеят в други държави, се превърнаха в почти най-големия инвеститор в страната (виж графиката). Паричните потоци от емигранти възлизат на 744 млн. евро за миналата година и представляват 2% от БВП на България. Тези средства са източник на чуждестранна валута, увеличават националния доход, финансират вноса и допринасят за платежния баланс. Според доклад на Института за пазарна икономика емигрантските пари са и мощно средство за слабо развити региони, където цели семейства се издържат и потребяват благодарение на тях. Има обаче огромен потенциал да превърнем тези средства от социални помощи в инвестиции, които създават стойност.

  По примера на страни като Ирландия, Шотландия и Израел, чиито граждани в чужбина са глобални посланици на своите държави, а уменията и контактите им се връщат под формата на бизнес.

  Защо са важни българските емигранти

  Дългосрочният ни растеж като икономика и общество зависи от три неща – инвестиции, човешки ресурси и технологии. Като работна сила и качество на кадрите обаче значително изоставаме, отбелязва икономистът от Industry Watch Красен Йотов. Всъщност в момента България дори губи инвеститори в полза на Румъния просто защото няма кой да работи.

  За да създаде условия на хората да остават в страната обаче, България има нужда от стабилна и предвидима бизнес среда, която гарантира правото на собственост, от работеща съдебна система и ефективни здравеопазване и образование. С други думи, всички важни и трудни реформи, в които се проваля правителство след правителство. Докато чака да се появят съвестните и смели политици, които да ги случат обаче, България има два силни коза, с които може да навакса изоставането си – умните и амбициозни българи в чужбина и индустриите с голям потенциал за растеж като IT и аутсорсингът, които могат да привличат и висококвалифицирани чужденци. И двете са от ключово значение, ако се стремим да бъдем отворена икономика, която се възприема като инвестиционен център в региона.

  „Факт е, че държавата е абдикирала от българите в чужбина и дори битува отношението сред държавната администрация, че е по-добре те да си останат там“, констатира Георги Брашнаров, председател на Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ). Той наблюдава, че „изтичащият“ поток от хора в последните години е започнал поне минимално да се балансира от „входящия“ поток към България. Балансът обаче е крехък – „абсолютният реваншизъм, както и инфантилизмът във всяка публична проява както на управляващите, така и на опозицията, кара хората отново да са тревожни и да се появяват първите лястовички, които да искат отново да си тръгнат“, отсича Брашнаров.

  „Държавата трябва да осъзнае, че има много българи, които живеят в чужбина, правят смислени неща и не са престанали да бъдат българи“, отбелязва и Асен Василев, който беше министър на икономиката в служебното правителство и самият той преди няколко години се върна от САЩ. Според него мисленето „те заминаха, а ние останахме“ е непродуктивно, защото на практика една трета от работоспособните българи живеят в чужбина. „Тоест всяка разпоредба трябва да се приема с мисълта, че 30% от евентуалните й потребители живеят в чужбина. Докато това не се промени като мислене, аз не виждам как ще започне да се изгражда доверието, за да се завърнеш. Държавата трябва много сериозно да се замисли как се отнася към най-големия си чужд инвеститор – българите в чужбина“, отсича той.

  Същият акцент постави и изпълнителният директор на „Агрополихим“ и експат в България Филип Ромбаут по време на годишната среща на „Капитал“ на бизнеса с правителството. Той живее и прави бизнес в България от 17 години и смята, че върналите се през последните години българи са най-доброто, което се е случило на страната. „Трудно е, дори, бих казал, невъзможно само хората, които са останали тук с цялото си наследство от времето на социализма, да променят България и да я движат напред. Аз например имам много приятели – българи, които се върнаха в периода 2008-2009 г. и с тях е изключително приятно да се работи, защото те мислят различно. Това, разбира се, не означава, че няма качествени хора и тук, които никога не са напускали страната, но истинският прогрес идва, когато двете неща се комбинират“, коментира Ромбаут. Според него дори не е нужно да сравняваме обемите на изтеклите мозъци с обема на върналите се, защото не това е важният показател. Важното е какъв е приносът на тези, които се прибират. „Не можем да сравняваме многото напуснали хора с връщането на един умен човек тип Бил Гейтс за България например. Не ви трябват милиони хора, за да оправите една държава, нужни са една критична маса от 100 – 150 сериозни хора, които могат да направят разлика.“

  Кои са магнитите за умни хора

  Добрата новина е, че доста от хората, за които Ромбаут говори, са вече тук. Можем да благодарим на световната икономическа криза за присъствието на някои и на личната романтична инициатива за промяна на други, но е факт, че откриваме все повече завърнали се българи, които се занимават с предприемачество тук, имат собствен бизнес. Учени от чужди университети, които преподават или имат съвместни изследователски проекти с български университети. Хора, които са се посветили на решаването на проблеми в най-занемарените социални области като образование, здравеопазване и култура. Живи, вибриращи общности от хора, които на базата на контактите си буквално създават нови светове.

  Повечето от тях са прелетели обратно в България заради подобряването на стандарта на живот тук и усещането, че има потенциал за растеж. Всъщност както подчертава и Асен Василев, те са там, където има добавена стойност, където се случват интересни неща. „В България има сравнително малко на брой индустрии и компании, които предлагат подобни възможности“, казва той. Но все пак ги има. Примери са софтуерната компания „Телерик“ или производителят на стени за катерене „Уолтопия“. „Те са намерили нишата на глобалния пазар, конкурират се с най-добрите в света и съответно и плащат добри заплати“, отбелязва Василев.

  Естествен магнит за висококвалифицирани кадри през последните години е IT и аутсорсинг индустрията в страната. Разбира се, това не е единственият интересен сектор, но е с крещяща нужда от служители. И тъй като трудно успява да ги набави от пазара, с радост внася кадри. В момента секторът дава работа на над 40 хил. души, а според анализи на БАСКОМ до 2020 г. те спокойно могат да станат 100 хил. души. В аутсорсинг индустрията делът на българи, върнали се от чужбина, и на чужденците е висок. Например близо една трета от служителите на Call Point New Europe в България в момента са точно такива хора. Компанията, която се занимава с аутсорсинг, е създадена през 2004 г. от Филип Угринов и френския му партньор Ксавие Марсенак. Днес тя има и стратегически инвеститор в лицето на канадската аутсорсинг компания TELUS International и дава работа на близо 900 души в България. По думите на Сирма Донева, директор „Човешки ресурси“ в Cal, 15% от тези хора са чужденци от ЕС или трети страни, а още толкова са и българи, скоро завършили висшето си образование в чужбина и завърнали се в страната.

  Магнит за умни хора (както българи в чужбина, така и за чужденци) са и двете програми за финансиране на стартиращи компании на фондовете по JEREMIE – Eleven и Launchub. Те вече са инвестирали в над 70 компании. Близо 40% от тях са създадени от чужденци, решили да дойдат в България да реализират мечтата си за собствен бизнес, а немалка част от останалите компании са основани от млади и образовани в чужбина българи. Наскоро един румънски предприемач запита основателя на „Телерик“ Васил Терзиев на негова лекция в университета в Станфорд, Калифорния, защо повечето млади румънски предприемачи предпочитат да дойдат в България. Терзиев отвърна, че основната причина според него е в отдадеността на хората предприемачеството в страната да се развива. „Впечатлен съм от духа на предприемаческото общество и как всеки чувства като своя лична мисия започнатото да проработи“, отговаря Терзиев.

  Тук е моментът да отбележим, че всичко това се случва без намесата на държавата. Това, с което тя помага, е само нисък данък върху доходите и сравнително ниска осигурителна тежест на фона на развития свят. И няма нужда ролята й да е много по-голяма от координираща. Тоест работата на умните политици е само да разпознаят секторите с конкурентни предимства на глобалния пазар и да насочат към тях инвестиции за образование, ноу-хау и подкрепа на българските компании, които се развиват в тях.

  Какво още да се направи

  Всъщност има още десетки хитри и практични начини да се поддържа жив контакт с българската диаспора в чужбина, които не изискват големи ресурси. По някаква причина обаче те остават встрани от усилията на държавата. България разполага с една доста овехтяла по дух и начин на мислене Стратегия за българите в чужбина, която се фокусира предимно върху историческата диаспора и се упражнява в раздаване на гражданство на хора с българско самосъзнание от Македония, Молдова, Украйна и в съхраняване на българщината (честно) чрез подпомагане на български училища, църкви, читалища. Да, сигурно е важно да се тропат народни танци в българските общности в чужбина, но има и далеч по-смислени и икономически обосновани начини да се извличат взаимни ползи.

  Като за начало е добре държавата да спре да пречи на тези, които са събрали смелост да се върнат. Легализирането на чужди дипломи например се оказва голям проблем за тези, които имат желание да работят в публичния сектор – в образованието например. Ключово е подобряването на консулските услуги – да можеш да си изкараш паспорт в рамките на няколко дни и да можеш да общуваш с администрацията само онлайн (което, както знаем, не е приоритет чак до 2020). Пречка пред завръщането често се оказва и ако семейният ти партньор произхожда извън Европа – нерядко не получава виза, а разрешение за постоянно пребиваване се дава чак след петгодишен престой. „Представете си, че трябва да ходите всяка година до Душанбе, за да си подновите визата“, казва Константин Проданов съвсем не на шега, който от няколко години се е върнал в България със съпругата си от Япония.

  По същия начин можем да се помисли и за облекчаване на режима за издаване на разрешителни за работа на чужденците, така че при нужда бизнесът да може по-лесно да си внася кадри, ако не може да ги обучи. Например в ИТ сектора търсенето на технически специалисти е три пъти по-високо от предлагането от университетите, а на специалисти с бизнес умения (продажби, маркетинг и. т.н.) – два пъти, поясняват от БАСКОМ.

  Важно е покрай дебата за промяната на изборните правила да се въвлекат и по-активно българите в чужбина. Разширяването на правата им да избират и да бъдат избирани е всъщност най-силният политически инструмент, с който държавата може да заяви промяната на нагласата си към емигрантите. „Конституцията гарантира на всички български граждани равни права, където и да се намират, а в същото време налага ограничения на българите с двойно гражданство и българите, които не са живели в България през последните пет години“, отбелязва Ваня Иванова, която е изследовател в Центъра за миграционни изследвания в Нов български университет.

  Въвеждането на гласуване по интернет би оказало сериозен ефект върху политическата активност на българите зад граница. Ако ти се налага да прекосиш половината щати, за да пуснеш гласа си във Вашингтон, това със сигурност е пречка да изразиш гражданската си позиция. А както видяхме покрай #ДАНСwithme Global, българите в чужбина имат мнение и без значение какво е, то трябва да се зачита.

  Добра стъпка според икономиста от Industry Watch Красен Йотов е Българската агенция за инвестиции да насочи усилията си да рекламира България като дестинация за бизнес пред хилядите българи в чужбина на високи постове в международни компании. Да организира срещи с тях, на които да разяснява какво произвеждаме, какво изнасяме, каква индустрия имаме, какви възможности за аутсорсинг и инвестиции предлагаме. Тъкмо това прави Ирландия през 80-те години с богатата си диаспора в САЩ, за да привлече интереса на инвеститори.

  Много българи, които учат и работят в чужбина, казват, че по-често биха обръщали поглед към България, ако имат повече информация за възможностите за работа, за това какво се търси на пазара на труда. Тук дори не е нужно държавата да влага собствен ресурс, а да работи по-активно с вече създадени общности от българи, които правят това. „Тук-там“ например е такава мрежа, която организира кариерни форуми и networking събития за хора, работили и учили в други държави. Имат „посланици“ в различните европейски столици, които организират срещи на българските общности, лекции по предприемачество, работилници и какво ли още не.

  Харвардският клуб в България пък е добър пример за това какво може да се върши в сферата на образованието. Те водят големи имена в различни области да бъдат лектори на български студенти. Проблемът е, че подобни курсове все още не са неразделна част от програмите на университетите. А образованието е много важна област, през която може да се засили обменът на знания и умения на добре реализирани българи в чужбина. Всъщност такива примери не липсват. Благодарение на личните усилия на български учени, които работят в чужди университети и лаборатории, в България се случват световни семинари в нишови, но важни области като криптография, астрономия, математика (виж повече тук). „Един сериозен начин да започнем да изграждаме мостове с българите в чужбина, минава през летни училища за децата. Има страшно много българи, за които е много скъпо да наемат детегледачки през лятото, а в същото време за децата би било добре да поддържат българския си и да си играят с други деца. Ние постоянно печелим олимпиади по математика – защо да не направим летни училища около преподавателите, подготвили тези златни медалисти“, дава идеи Асен Василев и добавя: „Важното е, че това са инициативи, които не са с принудително-задължителен характер и няма никакъв комсомолски плам в тях, но са прости и практични стъпки, които създават контакти.“

  Всъщност не е нужно дори физически да очакваме завръщането на българите, за да можем да извличаме конкретни резултати. Повечето модерни млади българи дори не разбират миграцията като постоянно явление. За тях е важно да са мобилни, да могат да бъдат там, където им е интересно и се чувстват полезни. Както казва Калина Александрова, архитект, която от няколко години се е върнала от Берлин: „Преди емигрираш и може би повече никога не виждаш семейството си, докато сега си скайпваш с тях още в самолета.“ Технологиите позволяват да работиш за кауза в България, дори и да не се намираш тук в по-голямата част от времето. Елена Шмидт, която работи в НПО за подобряване на образованието в САЩ, е в активна комуникация със „Заедно в час“ например за обмяна на опит и ноу-хау. „Мисля си, че ползата винаги е двустранна. Днешният свят е малък, а проблемите стават все по-общи; затова и решенията им не са толкова различни“, казва тя.

  Всичко е въпрос на нагласа. Досега България само се тюхкаше за изтичането на мозъци и гледаше на хилядите емигранти като на безвъзвратно изгубен ресурс. Време е да счупим този глупав мит. Тук или там, българите от чужбина искат да допринасят. Просто трябва да протегнем ръце.

  .

  По темата работиха:

  Зорница Стоилова
  Татяна Пунчева-Василева
  Мария Манолова
  Илин Станев
  

• Изборният кодекс на БСП върви към провал, готвят ревизия на закона „Фидосова“

  Подготвеният осем месеца нов Изборен кодекс е пред провал, предупреди официално председателят на Временната изборна комисия Мая Манолова след скандалите, разгорели се на последните две заседания* днес, 11.02.2014 г.

  .

   Полина Паунова, Mediapool

  

  Нейните съпартийци от БСП вече работят по „План Б“ – спешни корекции в заклеймения от самите тях Изборен кодекс на Искра Фидосова. Както се очакваше, проектът на Мая Манолова дерайлира заради разногласията с коалиционния партньор ДПС по ключови разпоредби. Като алиби за евентуалния провал на кодекса „Манолова“ обаче най-вероятно ще бъде изтъкнато очакваното вето на президента Росен Плевнелиев, с което окончателното приемане на закона ще се забави твърде много и няма да може да бъде ползван за евроизборите през май.

  След две поредни заседания във вторник, проектът влиза в деловодството на Народното събрание (НС) без окончателно одобрени текстове по едни от най-важните въпроси – да има ли въобще преференция при който и да е вид избори, по каква методика да се разпределят мандатите и др.

  Единодушие бе постигнато по един единствен текст – за увеличаване на многомандатните избирателни райони от 31 на 32, след като Варна се разделя на два района, по модела на София и Пловдив.

  При гласуването на останалите, обяснявани като „основополагащи текстове“, представителите на четирите парламентарни партии се блокираха взаимно, което означава, че съдбата на проекта ще се решава в пленарна зала.

  Депутати от мнозинството коментираха пред Mediapool, че не е ясно дали кодексът ще може да бъде приет в разумни срокове, а не в „12 без 5“, точно преди европейските избори. Някои допускат и вариант законът на Манолова да бъде „замразен“ за неопределено време, тъй като дискусиите по него задълбочават все повече напрежението между БДП и ДПС.

  Бурните спорове и конфликти, съпътствали предишните заседания на комисията, във вторник доведоха до скандал и временно прекъсване на обсъжданията, след като депутати от различни партии ядосано напускаха залата, а накрая това направи и самата председателка Мая Манолова.

  Съзнавайки кризата с един от приоритетите си, за какъвто бе обявила Изборния кодекс, парламентарната група на Коалиция за България е решила по-рано във вторник, че е възможно да отстъпи по един от най-важните въпроси – преференцията. Социалистите били склонни да се съгласят с ГЕРБ за намаляване на прага на изборната преференция от 7%, както е в проекта „Манолова“, на 5%. Идеята им, обаче е това да важи само за европейския вот, а не за национален.

  „По-добре да има по-ниска преференция, отколкото тази, която предлагаме, защото иначе сме пред вариант изобщо да няма такава и избирателите с право да ни попитат вие какво правихте близо 1 година“, коментира пред Mediapool депутат от левицата.

  БСП обаче имат две опасения – ако подкрепят ГЕРБ за 5% праг на преференция, ДПС ще ги саботира за всички останали текстове, по които има разминаване между БСП и ГЕРБ. Такъв е например текстът за новата ЦИК.

  Другият проблем на БСП е че, половината от партията не приема ниска преференция за изборите за Народно събрание, а само за Европейски парламент.

  Затова социалистите ще настояват в пленарна зала за по-ниска преференция на евровота и никаква възможност избирателите да пренареждат партийните листи за депутати в българския парламент, каквото е желанието и на ДПС.

  Спорът за т.нар мажоритарен елемент в пропорционалната листа бе един от най-ожесточените в комисията, която така и не стигна до какъвто и да е гласуван текст.

  Освен обичайните кавги с ГЕРБ, конфликти във вторник имаше и между БСП и ДПС, включително по незначителни на пръв поглед поводи. Така например депутатите от двете партии не успяха да се разберат във вторник кое да разгледат първо – забележките на Венецианската комисия към проекта или другите негласувани текстове.

  Заради изнервената обстановка всички се изпокараха – първо Манолова с депутати от ДПС, после избухна скандал между Манолова и Татяна Буруджиева.

  Заради крайни изказвания един след друг от заседанието си тръгнаха обидени депутатите от ГЕРБ Данаил Кирилов и Десислава Атанасова.

  Темповете, с които комисията заседава на второ четене, показват, че сроковете за Изборния кодекс няма да бъдат спазени, заяви Мая Манолова. Чакаме и вето на президента в частта на закона за ЦИК, дано успеем да направим така, че всичко това да действа на изборите, допълни тя.

  Депутатът от ДПС Мустафа Карадайъ се обиди на Манолова, събра си нещата и докато тя не се съгласи с неговата позиция, той отказа да участва в заседанието.

  Накрая председателят на комисията Мая Манолова обясни, че всякакви срокове за приемането на кодекса се изпускат и това може да доведе до провеждането на евровота по кодекса „Фидосова“. След като и тя напусна ядосана заседанието, то прекъсна, но малко по-късно продължи, за да приключи с пълно фиаско.

  „План Б“ на социалистите предвижда, ако комисията не даде особен резултат, както те се изразяват, в следващите седмици да бъде преработен сегашният изборен закон, приет по времето на ГЕРБ.

  Експерти вече са ангажирани експерти да готвят поправки в разпределението на партийните представители в районните и секционните комисии.

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Записите на заседанията на комисията по проекта за Изборен кодекс (вкл. и на първото от днес) може да намерите – ТУК.

   

• САЩ пак на ръба на неплатежоспособността

  

  Министърът на финансите на САЩ, Джейкъб Лю, предупреди, че след най-малко три седмици правителството на страната ще свърши всички пари, освен наличните, понеже държавата не може да взема повече заеми.

  По думите на Лю способността на федералното правителство да изпълнява своите задължения по обслужване на държавния дълг ще бъде изчерпана не по-късно от 27 февруари.

  „Настойчиво призовавам Конгреса възможно най-бързо за повдигане на тавана на държавния дълг и да обезпечи стабилността на икономиката и финансовите пазари”, заяви Лю.

  Източник:  в. „Сега“

• Група протестиращи излезе с петиция „Отговорни точки“

  

  Обръщение, наречено „Отговорни точки“, е публикувано в Рeticiq.com  и в група във Фейсбук, носеща същото име. То е подписано от група протестиращи български граждани в чужбина, отговаряйки на въпроса „Какво искате?“, и е отворено за присъединяване. 

  ––––––––––––––––––––––––––

  .

  ОТГОВОРНИ ТОЧКИ

  .

  Като съзнаваме,

  че най-големият проблем в страната е липсата на морал в обществените дела;

  че този проблем не може да се реши само с промени в “системи” и “структури”;

  че решението е най-вече промяната на човешките ценности у всеки от нас и особено у нашите представители във властта, която принадлежи и произлиза от нас;

  че тези ценности всеки от нас трябва да демонстрира и отстоява всеки ден и във всяко свое действие в обществото,

  обявяваме нашите предложения за решения на най-належащите проблеми в обществения ни живот.

  Съзнаваме, че някои от тези промени не могат да бъдат направени бързо, защото ще възпрепятстват едни най-скорошни избори или изискват промени в Конституцията.

  Предлагаме ги въпреки това, защото е нужно да влязат в приоритетния дневен ред възможно най-скоро.

  Разбираме и че това съвсем не е всичко, което е нужно да променим, за да върнем страната към истинска демокрация, върховенство на закона и просперитет.

  Но намираме тези действия за доказано важни – с потенциал рязко, бързо и ефективно да доведат до значими обществени ползи.

   

  1. ПРАВИТЕЛСТВОТО ПОДАВА ОСТАВКА И ПАРЛАМЕНТЪТ СЕ РАЗПУСКА НАЙ-КЪСНО ДО 6 МАРТ 2014
  

  • Заради най-ниското доверие към тях в демократичната история на България – резултат от знаковото назначаване на Пеевски за шеф на ДАНС и много други назначения на хора с крайно съмнително и дори престъпно минало в управлението.
  • Заради редица решения и намерения, дълбоко застрашаващи свободите на гражданите и демокрацията.
  • За да не се злоупотребява с напрежението в обществото и да се отговори на безспорно най-фундаменталните обществени очаквания – за морал в политиката.
  • За да бъдат спазени законовите срокове за провеждане на парламентарни избори заедно с тези за Европейски парламент.

   

  2. ИЗБОРНИТЕ ПРАВИЛА: ШИРОКО ОТВАРЯНЕ ЗА НЕЗАВИСИМИ КАНДИДАТИ И БЪЛГАРИТЕ ОТ ЧУЖБИНА

  • До разпускането си Народното събрание приема за най-важен приоритет и отделя най-голяма част от времето си за работа по приемане на съществени промени в Изборния кодекс.
  • Намаляват се до символични изискванията за регистриране на независим кандидат: не повече от 100 лв депозит; не повече от 500 подписа за регистрация.
  • Един кандидат може да се кандидатира само в един район.
  • Изравнява се електоралната тежест на избирателните райони.

  • Равноразпределен безплатен достъп до обществените медии по време на кампанията за всички регистрирани за изборите партии и коалиции.
  • Избирателни райони за българите в чужбина, където те избират свои представители в парламента.
  • Електронно гласуване по интернет за българите в чужбина, по нататък – и за всички избиратели.

   

  3. В ПОЛИТИКАТА, ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ И МЕДИИТЕ: ПРОЗРАЧНОСТ СРЕЩУ КОРУПЦИЯТ

  • Всеки кандидат за ръководна публична длъжност и магистрат още при кандидатирането си подава отчет за своето имотно състояние и това на свързаните с него лица.
  • Дълбока лустрация: кадри на ДС нямат право да участват не само в законодателната, изпълнителната и съдебната власти, но и на всички обществени позиции, включително в регулаторни и антимонополни органи, както и медии.
  • Всяка медия декларира публично своите крайни собственици до дял на физическо лице.

  • Равнопоставят се гражданите и частните институции – изравняват се юридическите права на отделния гражданин с тези на банките, лизинговите дружества, кредитните институции.

   

  4.  МАГИСТРАТИТЕ: НЕЗАВИСИМИ, ПОЧТЕНИ И ОТГОВОРНИ

  • Сериозни наказания за нерегламентирано от закона общуване между магистрати и заподозрени, разследвани, съдени или осъдени лица и техни представители или свързани с тях лица.
  • Значителни финансови и дисциплинарни наказания за магистрати, сериозно забавящи разследвания, дела, следствия и присъди.
  • Магистратите гласуват пряко за своите представители във ВСС.

   

  5. ПАРТИИТЕ: КРАЙ НА РАЗТОЧИТЕЛСТВОТО И ЯСНОТА НА РАЗХОДИТЕ
  

  • Държавната партийна субсидия намалява съществено с поне 50%.
  • Ограничени по задължителни критерии дейности, за които може да се използва държавната субсидия за партиите.
  • Политическите партии на централно и областно ниво публикуват на сайтовете си отчет всеки три месеца с конкретна информация за какво е използван всеки разход над 500 лв.
  • В уставите си партиите задължително включват ясни процедури за номинация на кандидати и включването им в листи.

   

  6. ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ: МАКСИМАЛНО ПРОЗРАЧНИ И ОТВОРЕНИ

  • Всяка организация, кандидатстваща за достъп до обществени ресурси, декларира публично своите крайни собственици до дял на физическо лице.
  • За всички договори, финансирани с обществени средства, държавни или от външни фондове, се публикуват пълните проектни предложения с бюджет, описание на целите, основни дейности и отчетени резултати. Всяко министерство, община и бюджетна структура поддържат на интернет страницата си информация или препратка към информация за такива сключени договори, текущи и изтекли.
  • Електронното правителство е главен приоритет на управлението с отговорник вице-премиер; с цел рязко и бързо намаляване бюрокрацията и корупцията, над половината административни процедури на всички власти до две години стават електронно и дистанционно изпълними.
  • Всяка информация на държавните институции се публикува в сайтовете им във формат “отворени данни”, удобни за автоматично обработване.
  • За всяко гласуване в комисиите на Парламента, на сайта му се публикува до 24 часа поименен списък кой как е гласувал.

   

  7. КОНСТИТУЦИЯТА: ПРИОРИТЕТИ ЗА СИЛЕН ГРАЖДАНСКИ КОНТРОЛ ВЪРХУ УПРАВЛЕНИЕТО

  • Разширява се “правният интерес”: дори незасегнати директно от държавни решения граждани могат да ги оспорват след преценка от съда, че е налице голям обществен интерес.
  • Всеки гражданин може да сезира директно Конституционния съд, който преценя кои жалби да разгледа по същество.
  • Премахва се ограничението българите с двойно гражданство да стават депутати –съществуващо в Европа само в България и Украйна.

   

  9 февруари 2014 г.

   

  ГРУПА ПРОТЕСТИРАЩИ:

  Атанас Чобанов – лингвист

  Боян Бонев – инженер

  Елена Хамбарджиева – докторант

  Красимир Гаджоков – инженер, консултант информационна сигурност

  Люба Батембергска – политолог, специалист социално включване

  Мария Щурова – икономист

  Михаил-Ернесто Михайлов – предприемач

  Юлиян Собаджиев – лингвист

   

  За контакти:  [email protected]

• Изборен комикс

  Кодексът „Манолова” ще надмине кодекса „Фидосова” по реакционност

  .

  Любен Обретенов, в. „Сега“

  Манолова достойно продължи делото на Фидосова. Снимка: Юлиан Савчев, в. „Сега“

  Ако в началото на работата по новия Изборен кодекс, известен още като кодекса „Манолова“, имаше някакви надежди, че е възможно да се направят качествени промени в изборното законодателство, то днес, когато дебатите по темата са на финалната права, те напълно се изпариха. Разликите между кодекса „Манолова“ и сега действащия закон, известен като кодекса „Фидосова“, са пренебрежимо малки. Положителните му качества са, че е написан по-прегледно като форма. В съдържателен план обаче той не се различава почти по нищо от сега действащия. Дори в някои отношения е по-реакционен по отношение на възможностите на гражданите да имат реална власт в изборния процес.

  Основното очакване на обществото беше въвеждането на мажоритарен вот или поне на силен мажоритарен елемент във вота. Това очакване не е от вчера, не е дори от миналата година, но за пореден път става ясно, че то няма да се случи. Дори напротив,

  в някои отношения се прави крачка назад

  В кодекса „Фидосова“ например прагът за разместване на листата чрез преференциален вот при евроизборите е 6%, докато в този на Манолова той е 7%. Още в самото начало по работата на кодекса беше ясно, че едва ли ще се въведе чист мажоритарен вот на парламентарните избори. Имаше обаче очаквания за силен мажоритарен елемент – било чрез т.нар. немска система, при която половината депутати ще се избират мажоритарно, било чрез въвеждане на задължителна преференция с нулев праг. Последната идея бе подкрепена от две трети от членовете на Обществения съвет към Временната комисия. В крайна сметка БСП записа, че преференцията ще е пожелателна, а прагът за разместване на листите ще е 7%. ДПС пък предложи листата да се пренарежда само ако повече от половината избиратели са отбелязали своя предпочитан кандидат. И двете положения на практика обезсмислят преференциалното гласуване.

  Отговорността за това избирателите отново да нямат реална власт, не е само на БСП и ДПС, а и на ГЕРБ. Защото герберите не излязоха със смели предложения за промени в тази насока. Единственото, което поискаха, е 31 мажоритарни мандата. Дори тази идея да се беше приела, тя щеше да бъде просто прах в очите на хората, както стана през 2009 г. Зам.-шефът на ПГ на ГЕРБ Цецка Цачева открито заяви, че партията няма да подкрепи задължителна преференция с нулев праг, защото това може да удължи прекалено много броенето на вота. А пред заплахата от провал на вота политиците предпочитат статуквото.

  Стана ясно, че

  възможност за електронно гласуване също няма да има

  Можеше и да повярваме, че управляващите са загрижени за възможностите чрез такъв тип гласуване да се упражнява контролиран вот. Само дето чрез някои други текстове те върнаха стари положения, които определено помагат вотът да се контролира. Според кодекса „Манолова“ вече ще се гласува не само със знак X, а и със знак V. Този регламент определено улеснява купувачите на гласове. Регионалните преброителни центрове, които бяха експериментално създадени на минали избори, също отидоха в историята. Така изборните търговци отново ще могат да правят справка със секционните протоколи дали са получили толкова гласове, за колкото са платили. За ново разпределение на многомандатните райони с оглед на това един депутатски мандат да струва приблизително еднакво в цяла България въобще не стана и дума.

  Цялата активност на настоящите управляващи по отношение на изборното законодателство не беше нищо повече от изборен комикс. Основната теза на БСП и ДПС и досега е, че чрез кодекса „Фидосова“ ГЕРБ са фалшифицирали и манипулирали изборите. Теза, дълбоко невярна и очевидно манипулативна. Приетият от бившите управляващи кодекс сам по себе си не беше чак толкова лош, като изключим, разбира се, факта, че и той не даде реална власт в ръцете на избирателите. Безобразията, на които станахме свидетели по време на някои от проведените избори при управлението на ГЕРБ, не се дължаха на текстовете на кодекса. Никъде в него не беше записано например, че депутати могат да разнасят чували с бюлетини или пък секционни комисии могат да хвърлят бюлетини в контейнерите за боклук, или да попълват небрежно протоколите си. Освен това избори, особено национални, не се манипулират чрез законодателство или чрез умишлени грешки при броенето на бюлетините.

  Българската практика в изборните манипулации е по-различна

  През 2001 г. СДС манипулира изборите, като създаде няколко ментета на НДСВ, с което лиши царската партия от собствено управляващо мнозинство. През 2005 г. Симеон Сакскобургготски направи НДСВ втора политическа сила с поредната си лъжа – че няма да прави коалиция с БСП. През 2009 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган с прочутата си реплика, че именно той определя порциите в държавата, осигури на ГЕРБ почти самостоятелно мнозинство. През 2013 г. с раздухването на т.нар. Костинбродска афера Мая Манолова, Николай Бареков и сие понижиха чувствително резултата на ГЕРБ. Много е вероятно и на следващите избори да има някаква подобна случка, която ще наклони везните в една или друга посока. Но тези политически шмекерлъци няма как да бъдат спрени с изборното законодателство. Именно за това приказките на управляващите, че чрез новия Изборен кодекс те работят за осигуряване на честен изборен процес, са поредната голяма лъжа. Единствената цел на този кодекс бе да се уталожи напрежението в обществото и да не се направят големи промени в законодателство. И със сигурност тази цел е постигната. Вярно, президентът инициира референдум по темата, което дава някаква надежда, че все пак някакви промени може и да има. Но откритата агресия, с която идеята на Плевнелиев бе приета от политическите сили, не дава голяма надежда, че представителите на статуквото ще създадат такива закони, които да разбият същото това статукво.

   

• „Софийски имоти“ продало на Мюфтийството държавна сграда, дарена от благотворител „за вечни времена“

  Материал на Биволъ 

  .

  

  Триетажната сграда, в която е настанено Главното мюфтийство, е дарена на държавата през 1931 г. от българския предприемач от македонски произход Димитър Станишев и неговата съпруга Луиза „на вечни времена“. Дарителите са пожелали къщата на „Братя Миладинови“ 27 да служи за образуване на благотворителен фонд при Министерството на народното просвещение, от който да се отпускат стипендии на бедни българчета, родом или с произход от Македония и Западните покрайнини, за следване в български и чужди университети. Станишев е бил виден българин от Галичник. По време на българската власт 1915-18 г. дарява родната си къща за нуждите на българската управа. След като Вардарска Македония е окупирана от сърбите се преселва в София. Необходимо е да се каже, че този виден български патриот е дарил и 15 000 лв. за посмъртната каса на Илинденската организация, която подпомага революционери-ветерани в нищета.

  Дарението е прието със Закон от Народното събрание на 18 февруари 1931, обнародван с указ номер 38 на Цар Борис III в брой 282 на Държавен вестник на 20 март 1931 г. показва справка в архивите. Лично Цар Борис награждава Димитър Станишев с орден „Българска признателност за човеколюбие“, III степен. Предприемачът умира на 26 септември 1936 година и е погребан с почести от македонската емиграция.

  

  

  Дълги години голямата къща на Станишеви се използвала за нуждите на българското просвещение и децата на македонските бежанци. Сградата е и една от малкото български постройки, които са включени в световните каталози на архитектурните забележителности.

  Незнайно как в началото на този век апетитният имот се оказва собственост на скандалното дружество „Софийски имоти“, което в края на 2001 г. го продава на Главното Мюфтийство за 544 920 лв., показа проверка на Биволъ в имотния регистър. Справките сочат, че на няколко пъти сградата е била ипотекирана, залагана и дори запорирана, заради действията на „собственика“.

  

  Документите говорят красноречиво и повдигат много въпроси. На фона на дискусията около вакъфските имоти, прилежно описани от турската държава, имаме драстичен огледален пример за безстопанственост от страна на българската държава. Преди да реагира Биволъ, сигналът за безобразието е бил пуснат от македонски българи до лидер на една политическа партия, но не е последвала никаква реакция от там.

  Министерството на образованието трябва да каже как така къщата на Станишеви се е озовала изведнъж в Софийски имоти. Кой е взел решение да я продаде, като наруши дарствения акт, който е неприкосновен, защото е договор между дарителя и Българската държава? Дали сегашната ни държава се смята за правоприемник на България от преди 9 септември 1944 г, или единствено за наследник на НРБ!? За безнраственото потъпкване на дарствената воля и паметта на сем. Станишеви е нужна силна обществена и институционална реакция, за да бъде възстановено моралното и юридическо право.

  Ще бъде ли възстановена законността и уважена волята на Димитър и Луиза Станишев за благотворителен фонд, с който да се финансират студенти от Македония и Западните покрайнини, или скандалът ще остане като паметник на институционалната амнезия? Сегашното положение с къщата на дарителите сем. Станишеви обезсмисля правовия ред, премахването на деформациите от комунистическия режим след 1989 г. и въобще самата идея за държавност!

  
  
• ЕК заплаши САЩ с визи заради България

  

  Брюксел заплаши да въведе визи за американски граждани, ако в следващите 6 месеца САЩ не премахнат визите за гражданите на България, Румъния, Полша, Кипър и Хърватия, предаде електронното издание ЮрАктив.

  Повечето от гражданите на 28-те страни – членки на ЕС, свободно пътуват до Америка, но на българи, румънци, поляци, кипърци и хървати все още са им необходими визи, за да влязат в САЩ, Канада и Австралия. На 20 декември м.г. влезе в сила регламент, според който държавите – членки на ЕС, трябва да действат съгласувано по въпросите, свързани с визите, особено когато става въпрос за страни извън общността, които третират по различен начин жителите от отделните европейски държави. Ако до 6 месеца проблемът не бъде решен, ЕС трябва да въведе визи за американските дипломати, предупреждава ЕК. Експерти обаче коментират, че страните, за които САЩ не са премахнали визите, ще продължават да водят паралелни преговори за отпадането им.

  Според новите правила ЕК може временно да прекрати свободното влизане на чужденци, ако техните родни страни отказват да премахнат визите за европейците в рамките на 6 месеца. В миналото Брюксел предупреди, че тези правила могат да принудят американските дипломати да кандидатстват за визи, за да пътуват до ЕС, ако Вашингтон не вдигне изискванията за разрешителни за държавите членки, за които това правило продължава да е в сила. Новите правила са приети по инициатива на Европарламента, който през 2012 г. представи списък с трети държави, които изискват визи за гражданите на някои от страните – членки на ЕС. Според евродепутатите Лисабонският договор дава нови правомощия на ЕС да изисква държави членки да бъдат третирани като едно цяло и това се отнася за САЩ, когато става въпрос за визите.

  Освен САЩ, Канада също продължава да изисква визи от гражданите на България и Румъния. Австралия на теория има единна система, обработваща молбите за визи от всички страни – членки на ЕС, но въпреки това процентът на българите и румънците, одобрени да получат документи, си остава много по-нисък от този на останалите европейци.

  Според сега действащите правила в САЩ, за да влезе България в програмата за безвизови пътувания, делът на отказите на виза трябва да е под 3% от подадените молби. Делът на отказаните туристически и бизнес визи за САЩ плавно се увеличава в последните години, показват официалните данни, представени от посолството на САЩ у нас преди дни. Отказите през фискалната 2013 г. са 19%, като през 2012 г. са били 18%.

  МЕРКИ

  4 държави от ЕС са били поканени от Вашингтон да подпишат двустранни споразумения като предварително условие за облекчаване на визовия режим, твърди ЮрАктив. От информацията не става ясно кои са тези страни. Едното от споразуменията е за обмен на данни, свързани с тероризма, а другото е за превенция и борба с организираната престъпност. САЩ вече са подписали подобни споразумения с доста от държавите от ЕС. До 9 февруари страните в ЕС трябва да запознаят ЕК за ситуацията си по отношение на изискванията за визи към техните граждани. ЕК не е одобрява това, че държави от ЕС отделно водят преговори, и това може да доведе до споразумения със САЩ.

  Източник:  в. „Сега“

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред: По-късно днес БТА съобщи: Европейската комисия опроверга днес медийни спекулации, че възнамерява да въведе визов режим за граждани на САЩ заради изискванията за притежание на входни визи за граждани на някои държави от Европейския съюз.

  Микеле Черконе, говорител на еврокомисаря по вътрешните работи Сесилия Малмстрьом, поясни на пресконференция в отговор на въпрос, че до 9 февруари държавите от ЕС могат да съобщят на еврокомисията за случаи на липса на реципрочност във визовата политика на САЩ.

  Комисията отдава голямо значение на принципите на реципрочността и солидарността, поясни говорителят.

  Ще се опитаме да постигнем решение на проблема толкова ефективно, колкото можем. Ако въпросът е дали еврокомисията ще наложи веднага или на автоматичен принцип визи за граждани на САЩ, отговорът е не, подчерта той.

  Държавите от ЕС, които заявят, че не са облагодетелствани от визова реципрочност със САЩ, могат да поискат намесата на комисията до тази неделя. Можем да оценим тези заявления, не автоматично, но задълбочено. След това можем да преценим дали последващите действия биха могли да съдържат подобна мярка. Засега еврокомисията няма такива намерения, заяви Черконе.

  Еврочикаго напомня, че САЩ отдавна водят двустранни преговори с България за отмяна на визите и имат изисквания, които още не са изпълнени, за някои от които Едвин Сугарев е писал на Цацаров още преди една година (вж.линк).

   

• Чикаго като Града на светлината на Северна Америка

  Чикаго да се превърне в Града на светлината на Северна Америка и така до 2020 г. да успее да привлича 55 млн. туристи годишно. Този мащабен план обяви управата на града, цитирана от Chicago Suntimes.

  

  Целта на кметството е да направи забележителностите на града още по-атрактивни за посетителите му, като ги освети, но не с обикновено осветление, а чрез различни ефекти и дори триизмерни светлинни спектакли.

  

  За целта ще бъде обявен международен конкурс, в който са поканени да се включат екипи от художници, архитекти и инженери, които да представят своите планове как по-най-подходящ начин да бъдат представени и осветени сградите, парковете, пътищата и откритите пространства в града. Проектът ще обхване не само центъра на града, но и околностите му.

  

  „Целта ни е да превърнем нощите в Чикаго в истинско приключение. Това ще ни направи Града на светлините на Северна Америка. Хора ще идват от далече и ще се наслаждават на направеното от нас“, коментира кметът на Чикаго Рам Еманюел.

  Източник:  в. „Дневник“

• М. Екимджиев: Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?

  Михаил Екимджиев*,  Legalworld.bg

  .

  

  В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност.

  В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“.

  Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.

  Началото

  Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.

  Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.

  До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.

  Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.

  Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?

  Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия.

  Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.

  Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.

  Какво да се прави?

  Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.

  Съдът за защита правата на човека vs. човека

  За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.

  Решенията по недопустимост на „едноличен състав“

  Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.

  Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“.

  Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.

  Преформатирането на фактите

  Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.

  Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства

  Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.

  За цифрите и хората

  Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.

  Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.

  Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.

  Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение. Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.

  Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.

  Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.

  Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!

  In memoriam

  Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.

  Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Адв. Михаил Екимджиев е един от водещите български адвокати по защита правата на човека. Той има множеството спечелени дела пред ЕСПЧ, някои от които представляват прецеденти, оказали значително влияние върху развитието на българското законодателство.

• <<
• 1
...
• 125
• 126
• 127
• 128
• 129
• 130
• 131
• 132
• 133
• 134
• 135
...
• 414
• >>