Всички авторски страници

Авторски

• ЕК заплаши САЩ с визи заради България

  

  Брюксел заплаши да въведе визи за американски граждани, ако в следващите 6 месеца САЩ не премахнат визите за гражданите на България, Румъния, Полша, Кипър и Хърватия, предаде електронното издание ЮрАктив.

  Повечето от гражданите на 28-те страни – членки на ЕС, свободно пътуват до Америка, но на българи, румънци, поляци, кипърци и хървати все още са им необходими визи, за да влязат в САЩ, Канада и Австралия. На 20 декември м.г. влезе в сила регламент, според който държавите – членки на ЕС, трябва да действат съгласувано по въпросите, свързани с визите, особено когато става въпрос за страни извън общността, които третират по различен начин жителите от отделните европейски държави. Ако до 6 месеца проблемът не бъде решен, ЕС трябва да въведе визи за американските дипломати, предупреждава ЕК. Експерти обаче коментират, че страните, за които САЩ не са премахнали визите, ще продължават да водят паралелни преговори за отпадането им.

  Според новите правила ЕК може временно да прекрати свободното влизане на чужденци, ако техните родни страни отказват да премахнат визите за европейците в рамките на 6 месеца. В миналото Брюксел предупреди, че тези правила могат да принудят американските дипломати да кандидатстват за визи, за да пътуват до ЕС, ако Вашингтон не вдигне изискванията за разрешителни за държавите членки, за които това правило продължава да е в сила. Новите правила са приети по инициатива на Европарламента, който през 2012 г. представи списък с трети държави, които изискват визи за гражданите на някои от страните – членки на ЕС. Според евродепутатите Лисабонският договор дава нови правомощия на ЕС да изисква държави членки да бъдат третирани като едно цяло и това се отнася за САЩ, когато става въпрос за визите.

  Освен САЩ, Канада също продължава да изисква визи от гражданите на България и Румъния. Австралия на теория има единна система, обработваща молбите за визи от всички страни – членки на ЕС, но въпреки това процентът на българите и румънците, одобрени да получат документи, си остава много по-нисък от този на останалите европейци.

  Според сега действащите правила в САЩ, за да влезе България в програмата за безвизови пътувания, делът на отказите на виза трябва да е под 3% от подадените молби. Делът на отказаните туристически и бизнес визи за САЩ плавно се увеличава в последните години, показват официалните данни, представени от посолството на САЩ у нас преди дни. Отказите през фискалната 2013 г. са 19%, като през 2012 г. са били 18%.

  МЕРКИ

  4 държави от ЕС са били поканени от Вашингтон да подпишат двустранни споразумения като предварително условие за облекчаване на визовия режим, твърди ЮрАктив. От информацията не става ясно кои са тези страни. Едното от споразуменията е за обмен на данни, свързани с тероризма, а другото е за превенция и борба с организираната престъпност. САЩ вече са подписали подобни споразумения с доста от държавите от ЕС. До 9 февруари страните в ЕС трябва да запознаят ЕК за ситуацията си по отношение на изискванията за визи към техните граждани. ЕК не е одобрява това, че държави от ЕС отделно водят преговори, и това може да доведе до споразумения със САЩ.

  Източник:  в. „Сега“

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред: По-късно днес БТА съобщи: Европейската комисия опроверга днес медийни спекулации, че възнамерява да въведе визов режим за граждани на САЩ заради изискванията за притежание на входни визи за граждани на някои държави от Европейския съюз.

  Микеле Черконе, говорител на еврокомисаря по вътрешните работи Сесилия Малмстрьом, поясни на пресконференция в отговор на въпрос, че до 9 февруари държавите от ЕС могат да съобщят на еврокомисията за случаи на липса на реципрочност във визовата политика на САЩ.

  Комисията отдава голямо значение на принципите на реципрочността и солидарността, поясни говорителят.

  Ще се опитаме да постигнем решение на проблема толкова ефективно, колкото можем. Ако въпросът е дали еврокомисията ще наложи веднага или на автоматичен принцип визи за граждани на САЩ, отговорът е не, подчерта той.

  Държавите от ЕС, които заявят, че не са облагодетелствани от визова реципрочност със САЩ, могат да поискат намесата на комисията до тази неделя. Можем да оценим тези заявления, не автоматично, но задълбочено. След това можем да преценим дали последващите действия биха могли да съдържат подобна мярка. Засега еврокомисията няма такива намерения, заяви Черконе.

  Еврочикаго напомня, че САЩ отдавна водят двустранни преговори с България за отмяна на визите и имат изисквания, които още не са изпълнени, за някои от които Едвин Сугарев е писал на Цацаров още преди една година (вж.линк).

   

• Чикаго като Града на светлината на Северна Америка

  Чикаго да се превърне в Града на светлината на Северна Америка и така до 2020 г. да успее да привлича 55 млн. туристи годишно. Този мащабен план обяви управата на града, цитирана от Chicago Suntimes.

  

  Целта на кметството е да направи забележителностите на града още по-атрактивни за посетителите му, като ги освети, но не с обикновено осветление, а чрез различни ефекти и дори триизмерни светлинни спектакли.

  

  За целта ще бъде обявен международен конкурс, в който са поканени да се включат екипи от художници, архитекти и инженери, които да представят своите планове как по-най-подходящ начин да бъдат представени и осветени сградите, парковете, пътищата и откритите пространства в града. Проектът ще обхване не само центъра на града, но и околностите му.

  

  „Целта ни е да превърнем нощите в Чикаго в истинско приключение. Това ще ни направи Града на светлините на Северна Америка. Хора ще идват от далече и ще се наслаждават на направеното от нас“, коментира кметът на Чикаго Рам Еманюел.

  Източник:  в. „Дневник“

• М. Екимджиев: Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?

  Михаил Екимджиев*,  Legalworld.bg

  .

  

  В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност.

  В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“.

  Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.

  Началото

  Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.

  Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.

  До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.

  Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.

  Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?

  Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия.

  Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.

  Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.

  Какво да се прави?

  Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.

  Съдът за защита правата на човека vs. човека

  За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.

  Решенията по недопустимост на „едноличен състав“

  Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.

  Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“.

  Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.

  Преформатирането на фактите

  Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.

  Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства

  Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.

  За цифрите и хората

  Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.

  Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.

  Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.

  Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение. Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.

  Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.

  Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.

  Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!

  In memoriam

  Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.

  Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Адв. Михаил Екимджиев е един от водещите български адвокати по защита правата на човека. Той има множеството спечелени дела пред ЕСПЧ, някои от които представляват прецеденти, оказали значително влияние върху развитието на българското законодателство.

• ГЕРБ предложи електронно гласуване за българите в чужбина, БСП, ДПС и Атака отказаха

  ГЕРБ внесе предложение за промяна на Изборния кодекс, с която българите в чужбина да могат да гласуват по интернет

  .

  

  За целта може да бъде въведен 14-цифров код. Пакетът от мерки опозицията внесе днес /вчера – бел.ред./ в Народното събрание – между първо и второ четене на кодекса, съобщи Dir.bg.

  Идеята на ГЕРБ е гласуването в чужбина да става с директна регистрация в сайта на ЦИК, като при желание сънародниците ни могат да изберат и варианта с книжни бюлетини в отворените за тази цел секции в мисиите.

  Хората ще получават 14-цифров код за достъп и ще могат да упражнят правото си на вот, след като въведат ЕГН-то си, описа част от технологията на процеса и защитата срещу злоупотреби Десислава Атанасова. Така, аргументира се тя, навсякъде по света се извършват други операции, прехвърлят се средства.

  Атанасова призова Мая Манолова от БСП, вместо да критикува електронното гласуване, да обърне внимание на машинното, където била много по-голяма вероятността за машинации на вота. В новия Изборен кодекс за първи път ще се въведе експериментално този тип гласуване.

  В предложенията на ГЕРБ остава и задължителният вот без санкция, а с преференция под формата на поименен ваучер до 20 лв. за административна държавна такса.

  Депутатите на Бойко Борисов не са се отказали и от стари идеи – мажоритарен вот с 31 едномандатни избирателни райони.
  „Настояваме да се запази досегашният ред за избор на членовете на ЦИК, той дава гаранции партиите, представени в ЕП, да излъчат свои представители“, припомни Красимир Ципов.

  От ГЕРБ искат да остане и правилото председателят на ЦИК да е от най-голямата ПГ, а президентът да издава указ за назначаването на комисията.

  Депутатите на Бойко Борисов са решени докрай да отстояват исканите от тях мерки, не било изключено и да се обърнат към Конституционния съд.

  Цачева допълни, че ако се приемат предложенията за задължително и електронно гласуване, до известна степен ще отпадне необходимостта от референдум, предлаган от Росен Плевнелиев.

  От ГЕРБ са застъпници на тезата, че Конституцията не забранява задължителното гласуване и няма пречки за електронен вот.

  В петък пред НС се организира протест срещу „мишките“, които се страхуват от електронното гласуване.

  .

  Комисията на Мая Манолова отхвърли електронното гласуване

  .

  Електронното гласуване загуби първата си битка с Мая Манолова.

  При гласуването на второ четене в комисия на чл. 11 от Изборния кодекс, Манолова отхвърли гласуването в чужбина да бъде извършено и по интернет. Тя заяви, че „Коалиция за България“ е против електронното гласуване, защото то не гарантира тайната на вота.“ Нейната теза бе подкрепена от представителите на БСП, ДПС и „Атака“.

  ДПС: Ние също считаме, че тайната на вота е конституционно изискване“. Софтуерни атаки могат да саботират гласуването.

  „Атака“: Също не подкрепяме електронното гласуване. Електронното гласуване е сигурен начин да се контролира вотът на избирателите.

  ГЕРБ: Няма как да не възразим. Заложили сме 18 изисквания към гласуването по интернет, които са идентични с машинното гласуване.

  Преди това временната комисия за обсъждане и приемане на нов Изборен кодекс, председателствана от Мая Манолова, отхвърли предложението за задължително гласуване, предложено от Росен Плевнелиев и подкрепено от ГЕРБ.

  Източник:  в. „Сега“

• България влиза под двойно наблюдение за корупция

  Новият евродоклад показва още по-подробна и печална картина на порочните практики в страната

  .

  Светослав Терзиев, в. „Сега“

  Европейската комисия въведе общ механизъм за контрол на корупцията в ЕС, като публикува вчера първия си доклад за всичките 28 държави членки. Сбъдна се желанието на последните правителства в България, които недоволстваха, че само нашата държава и Румъния са подложени на унизително наблюдение, и настояваха да се види какво е състоянието в другите държави. Напразна се оказа обаче надеждата им, че новият механизъм ще отмени действащия Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП), който бе създаден специално за България и Румъния в деня на тяхното приемане в ЕС на 1 януари 2007 г.

  В огласения вчера първи общ Антикорупционен доклад на ЕС се казва, че „двата механизма имат различни цели, но се използват широките знания и уроци, добити от МСП“. Добавя се, че „след приключването на процедурата по МСП този доклад ще продължи да следи въпросите, отнасящи се до корупцията“. Двете проблемни държави са наблюдавани по МСП заради корупцията си на високо равнище, но за България е добавено и наблюдение заради организираната й престъпност. Следващият Антикорупционен доклад ще се появи след две години, а докладите по МСП ще продължат да излизат ежегодно.

  Сравнителният анализ показва, че по някои аспекти на корупцията България е настигната и надмината от други държави в ЕС. Така например според специално проучване на Евробарометър от 2013 г. 76% от европейците смятат, че корупцията е широко разпространена в тяхната държава. България надвишава този показател, защото 84% от нейните граждани имат усещане за ширеща се корупция. Но още по-лоши резултати има в Гърция (99%), Италия (97%), Литва, Испания и Чехия (95%), Хърватия (94%), Румъния (93%), Словения (91%), Португалия и Словакия (90%). Най-слабо усещане за корупция има в северните държави – Дания (75%), Финландия (64%) и Швеция (54%).

  Българите обаче са „лидери“ по друг показател. Докато 26% от европейците мислят, че в страната им има достатъчно успешни съдебни процеси, които възпират хората от корупционни практики, само 9% от запитаните българи определят съдебните производства за корупция като достатъчни. Бизнес средите също класират България най-високо в ЕС, защото 58% от запитаните казват, че „корупцията им е попречила да спечелят публичен търг или договор за обществена поръчка през последните три години“, докато средният показател в ЕС е 32%. След България се нареждат Словакия (57%), Кипър (55%), Чехия (51%). Общо е мнението в Европа (средно 81%), че твърде близките връзки между бизнес и политика водят до корупция. Прави впечатление, че според 67% от европейците корупцията е част от бизнес културата в тяхната държава, а 56% смятат, че единственият път за успешен бизнес минава през политическите връзки.

  Специалният раздел за България започва с критика към правителството на Пламен Орешарски, което „през септември 2013 г. представи програма с цел да даде приоритет на мерките, насочени срещу причините и предпоставките за корупцията, без да се посочва изрично думата корупция“. Във връзка с това то следва познатата практика на своите предшественици, при които „усилията срещу корупцията по високите етажи бяха полагани само като отговор на подадени сигнали, като се подхождаше формалистично, без това да доведе до съществено подобрение от присъединяването на страната към ЕС през 2007 г. досега“.

  Антикорупционният доклад дава по-откровена картина от огласения преди две седмици 13-и доклад за България по МСП. Той също не посочва имена, но в дадените примери лесно се разпознават висши политици, министри, магистрати, депутати и бизнесмени. Пише за „лидер на политическа партия, получил 1 милион евро като консултант по хидроенергийни проекти, без да има квалификация на инженер“ (Ахмед Доган). Напомня се за разобличената от ОЛАФ афера САПАРД, когато „заподозрените (Людмил Стойков и Марио Николов) са били дарители на президентска предизборна кампания (на Георги Първанов)“, но са останали на свобода, докато „германските съучастници по същия случай бяха осъдени и лишени от свобода в страната си през 2008 г.“ Могат да бъдат разпознати Цветан Цветанов по повод започнало „разследване спрямо бивш министър след твърдения за масово непозволено подслушване на политици, магистрати и бизнесмени“. Мирослав Найденов е осветен, защото „през април 2013 г. софийски прокурори, специализирани в областта на злоупотребите със средства на ЕС, повдигнаха обвинения срещу бивш министър на земеделието след разследване, за което се твърди, че е било забавяно от други прокурори“. Волен Сидеров фигурира, защото „през юли 2013 г. след избирането на спорната фигура на един депутат за председател на парламентарната Комисия за борба с корупцията и конфликт на интереси и парламентарна етика Народното събрание прехвърли темата за парламентарната етика към Комисията по вероизповеданията“. Като пример за недостиг на депутатска етика е напомнено срамното разобличаване на 16 народни представители през 2010 г. чрез аферата „Верту“ („инсценирано от медиите представяне, при което им е било обещано да получат безплатен мобилен телефон“). Бизнесменът Васил Божков е визиран чрез „общественото усещане, че няколко фирми доминират пазара на обществените поръчки в области като пътното строителство“.

  И този доклад обръща внимание на „широко разпространения силен стремеж на обществото към реформа“. Това е гражданският контрапункт на неохотата, с която властите се отнасят към борбата с корупцията и организираната престъпност. Нещо повече, властите направо са посочени като покровители на организираната престъпност: „Според получените сведения организираната престъпност в България се ползва с протекции чрез корупцията в публичната администрация, съдебната система, полицията и митниците“. Прехвърлянето на отговорност между полиция, следствие и съд за липсата на резултати е пресечено от Еврокомисията чрез критика към всички: „Липсата на резултати под формата на окончателни съдебни решения по дела за корупция по високите етажи се дължи на слабости в практиката и на разследващите, и на съдебните органи“. В заключение Брюксел изразява скептицизъм, че положението ще се подобри: „Обстоятелството, че в практиката реално не се налагат възпиращи санкции за корупция, особено срещу висши държавни служители, увеличава предизвикателствата“.

  Отправени са три препоръки: първо, да се назначават честни и професионално подготвени ръководители на институциите за противодействие на корупцията; второ, да се приеме етичен кодекс на народните представители плюс ефективен механизъм за надзор, а високопоставените организатори на изборни измами да получават възпиращи наказания; трето, да се налагат ефективни наказания за корупция при обществени поръчки на национално и местно равнище.

  ЩЕ СЕ ПОПРАВИМ, АМА…

  В официален коментар за доклада от БСП обявиха, че са „сериозно обезпокоени“ от това, че корупцията продължава да е предизвикателство за целия ЕС, и в частност за България. Те „приемат“ заключението, че са необходими още усилия в борбата с корупцията, но тя била дълъг и труден процес, който освен законодателни механизми предполагал „премахването на възможността политици от високите властови етажи, включително министър-председатели, да се месят в работата на прокуратурата, да търгуват с власт и да поставят политически чадър“. Като пример използват записите с Мишо Бирата и Николай Кокинов. Етичен кодекс за депутатите смятат за необходим, но по-важно било да се утвърдят спазването на закона, недопускане на политическо влияние върху съдебната система. В заключение от „Позитано“ 20 обобщават, че този доклад показва защо са важни предстоящите евроизбори, които определят като „своеобразен референдум срещу корупцията“ – констатациите показвали провала на дясната политика в България, но и в други страни членки.

  По повод предложението на ЕК да се изработи Етичен кодекс на депутатите зам.-председателят на ПГ на ГЕРБ Цецка Цачева коментира, че по принцип това не е невъзможно, но ако такъв кодекс се приеме, той ще стане нормативен акт, а нормите на етиката и морала са неписани правила и трудно могат да бъдат облечени в юридическа форма. Цачева добави, че този въпрос е към управляващите, които диктуват дневния ред на Народното събрание.

   

• 14-годишен българин стана шампион на Канада по вдигане на тежести, счупи рекорди при мъжете

  

  14-годишен българин стана шампион на Канада по вдигане на тежести при юношите, съобщи „Български хоризонти“.

  Николай Александров е син на трикратния световен и трикратен европейски шампион в този спорт и бронзов медалист от Олимпиадата в Сеул 1988 Александър Върбанов.

  Момчето, което живее в Торондо и се състезава за за отбора на Онтарио, спечели златния медал в категорията до 56 килограма.

  Николай успя да счупи провинциалните рекорди по вдигане на тежести при мъжете – рекорди, които от 21 години не бяха надминавани.

  Той успя да изхвърли 87 кг и да изтласка 110 кг. Предишните рекорди на Онтарио бяха съответно 85 кг и 107 кг. С тези резултати той вече покрива нормативите за мъже, които са над 20-годишни.

  Така българинът се класира за канадското първенство за мъже и жени, което ще се състои през май в Саскатуун, Съскечуан.

  Преди това младият талант трябва да влезе в мъжкия отбор на Онтарио, тъй като на този етап той се готви с юношеския.

  За целта ще участва в Ontario Senior Championship през март. Сегашните постижения му дават основания да се надява на медал и там.

  От най-нетърпеливите да научи за успеха му е бил Иван Абаджиев, дългогодишен треньор на баща му в националния отбор на България.

  Абаджиев беше в Торонто есента и всеки ден ходеше в школата на Александър Върбанов по вдигане на тежести, за да наблюдава тренировките на възпитаниците му.

  Николай Александров тренира от около 3,5 години в школата на баща си „Varbanov School of Weghtlifting“ в Торонто. Състезава се от около 18 месеца, като това е първият му национален турнир.

  „Ники има основата, тя идва от баща му. А това, което баща му е постигнал, е благодарение на тренировките на Иван Абаджиев. Самият Абаджиев пък му даде много полезни лични съвети, когато ни гостуваше“, разказа майката на момчето Ирина.

  „Нямаше съмнения, че Ники ще се справи добре. В много отношения той е по-зрял от нас, възрастните. Има страхотна психика на състезания. Точно в моментите на най-голямо напрежение той успява да се мобилизира, да изключи всякакви външни дразнители и да вложи максималното в спорта. На всяко състезание от шест опита той прави шест сполучливи. И обикновено последните му опити във всяко движение са негови лични рекорди“, казва с гордост Ирина.

  Тя признава, че спортът отнема част от детството на сина й, от времето за игри и забавления с приятели.

  „Родителите ми много ми помагат в живота. Особено много съм щастлив, че такъв човек като баща ми ми е треньор. Кое друго дете има баща, който три пъти да е световен шампион“, казва Николай.

  Макар и само на 14 години, той си дава сметка, че спортът е до време и не е приоритетът му за в бъдеще. „Минали сме през всякакви увлечения – от шофьор на автобус, през шофьор на камион и пожарникар, до астронавт“, обяснява майка му.

  От миналата година обаче Ники стои твърдо зад идеята да стане сърдечно-съдов хирург и упорито работи по този въпрос.

  Сега заляга усилено над учебниците по наука и математика и не чака, а работи за бъдещето си.

  Източник: в.“Труд“

• З. Карабашлиев: Големи политически промени може да има само със силна политическа драма

  През януари Захари Карабашлиев се завърна в България след 17 години в Калифорния (САЩ), а с тази промяна в живота му настъпи и друга – той вече заема позицията главен редактор на издателство „Сиела“. Въпреки че не е убеден, че добрият писател лесно може да се превърне в добър редактор, той е сигурен, че това ще го промени като автор. Как, може би ще разберем от следващата му книга, която пише в момента.

  Пред „Дневник“ авторът на „18% сиво“ и „Симетрия“ разказва повече около плановете на „Сиела“, издателския бизнес и антиправителствените протести, които той подкрепи още преди да се върне в България, но за които е вече склонен да говори.

   

  Интервю на Светослав Тодоров със Захари Карабашлиев,  в. „Дневник“

  .

  

  – Казвате, че решението да се върнете в България не е спонтанно, а е било премисляно. Кога за първи път се появи усещането, че сте по-нужен тук и доколко успехът на „18 % сиво“ има принос за това?

  – Е, не помня дата, но може би отпреди 7-8 години. А и аз в известен смисъл никога не съм напускал напълно страната си. Не и духом, не и в мислите си.

  – Твърдите и вече не е чак толкова наложително да сте в САЩ, за да движите проектите си там. Погледнато глобално, може ли да се каже, че е все по-малко наложително един автор да е „на място“, за да пробие на даден пазар/сфера, или този пробив винаги остава ограничен, ако се случи от дистанция?

  – За мен, както и за много автори преди мен, е било не просто желателно, а и задължително да напуснат страната си, за да имат нуждата да пишат за нея. Огромна част от страниците в световната литература са писани от хора, които по различни причини са се оказали далеч от мястото, в което са били родени. Има неща, които можеш да вършиш от дистанция, а има такива, с които – колкото и близо да си – пак не можеш да се справиш. Аз направих своя избор да продължа да работя в/и от България.

  Що се отнася до втората част от въпроса ти – глобализацията може и да прави света да изглежда по-малък, но това не значи, че разстоянията между хората се скъсяват. За пробива – виж, аз не гледам на писането си като на нещо, с което трябва да „пробивам“ на всяка цена, не съм от онези „пробивни“ индивиди. Всъщност – няма нещо, което да си заслужава да разпробиваме, освен собствените ни черупки. Ако не го правим, ние ги влачим със себе си, където и да сме – България, Америка…

  – Предполагам, че приемането на длъжността главен редактор в „Сиела“ е свързано и с усещането, че може да въведете определени промени, които досега не са прилагани. Можете ли да синтезирате какви ще бъдат те?

  – Аз съм призован в „Сиела“, за да помогна някои неща да се променят. Компанията се управлява от качествени хора, с които гледаме в една посока, и добрата новина е, че каквито и промени да следват оттук нататък, те ще са в интерес на българските читатели и на авторите ни.

  – Какви са основните разлики в отношенията между издателите и авторите тук и на Запад?

  – Не обичам да говоря на едро. Прави ми впечатление обаче, че тук съществува някаква романтична представа за писателите в чужбина и начина, по който издателствата се грижат за тяхното добруване. Истината е, че има само няколко автори, които биват обгрижвани, и то е защото са донесли мултимилионни тиражи. С издателството, което публикува моя роман в Америка например, съм в добри отношения, но нищо повече. Те си гледат тяхната работа, аз – моята. Отношенията ни се крепят на взаимно уважение – все пак книгата ми им донесе немалко положителни рецензии и добри продажби.

  Основната разлика в отношението издателство-автор тук и в чужбина е може би литературният агент, който е едновременно бизнес партньор, отговорен редактор, приятел, изповедник, медиатор, а често и съавтор. Литературният агент е наистина интересна фигура – той/тя може да те издигне от нищото, да продаде скъпо ръкописа ти, да изгради кариерата ти, или един ден просто да спре да ти връща телефонните обаждания.

  – До каква степен съвременната англоезична литература присъства в книжния живот на България? Често лауреати на престижни награди са дебютиращи и вече утвърдени автори, които почти или въобще не са превеждани в България…

  – Присъства толкова, колкото е възможно. Няма целенасочена българска държавна политика, която да стимулира превода на стойностни, но непазарни автори, а такива са наистина много в англоезичния свят. Тъй като обаче те са некомерсиални, нашите издателства не могат да си позволят лукса да губят с тях и не купуват правата им. Така те остават непревеждани, непознати и читателите свикват с мисълта, че американската литература е предимно жанрова, тийнейджърска и насочена към масовия читател. Което е далеч от истината. Веднага се сещам, че у нас няма сериозно представени култови автори като Дейвид Фостър Уолъс, Реймънд Карвър, Чийвър, Дейв Егърс, Дейвид Седарис и много, много други… А от детските автори – Морис Сендак, Доктор Сус и т. н… Нямам представа как това може да се промени без намиране на алтернативни начини на финансиране.

  – Има ли вече конкретни имена, които се подготвят за издаване, и можете ли да разкажете повече около тях?

  – Съвсем скоро ще излезе „Lean In“ на Шерил Сандбърг – оперативния директор на Фейсбук. Книгата й е не просто мемоар или автобиография, а истински неофеминистки манифест за жените, работното място и волята за лидерство. Тази книга е бестселър във всяка държава, в която е издадена, а у нас и със специално внимание от авторката, за която това е не просто книга, а по думите й „мисия“.

  Току-що излезе „Кървава луна“ на Бенджамин Пърси – нов, млад майстор на трилъра, писател от ранга на Стивън Кинг…

  Подготвяме за печат „Мълчаливата съпруга“ на мистериозния канадски автор А.С.А Харисън – брилянтен психологически трилър, вече купен за екранизация с Никол Кидман в главната роля. През пролетта идва „Сезонът на костите“ на безочливо младата английска писателка Саманта Шенън, също в развитие за екранизация.

  Излиза „Животът на Исус“ на Реза Аслан – може би най-интересната книга, занимаваща се с историческия контекст, в който се появява Исус от Назарет.

  „На ръба на нормалното“ – психотрилър, и т.н…“Тими Провала“ – в традицията на Дръндьото – за по-младите ни читатели, и т.н., и т.н…

  – Преди точно година загатнахте пред в. „Сан Диего юниън трибюн“, че пишете нова книга. На какъв етап е тя?

  – Напреднал.

  – Вие сте сред авторите, които изявиха подкрепа към протестите. Спомням си, че отказахте интервю, тъй като: „Има нужда от действия, не поредното мнение на някого, който дори не е там.“ Като човек, който е вече тук, къде виждате победите и къде виждате провалите на протеста?

  – Да, отказах интервю в момент, в който всеки бе зает да дава акъли как най-добре могат да станат нещата. Вълнувах се, подкрепях протестите, но отдалеч и отстрани, а това не помага. За провали не може да се говори, а и сега забелязвам, че каквото и да се случи в България, никой никога не е победен, всички излизат победители – като в американска детска градина – на всички деца им дават по един пластмасов медал и им казват, че са „специални“. А как се пораства така? Без истинска победа, без поука от загубата?

  Големи политически промени можем да имаме само със силна политическа драма. А силната драма е силен конфликт. Управляващите, разбира се, знаят много добре това и избягват всячески конфликта. И така, лишена от силен идеологически и/или физически сблъсък, енергията на протестите няма как да не се самоизчерпи.

  Ефективните политически жестове са нещо по-различно от „пърформанс“. Те са действия. „#ДАНСwithme“ например от самото начало бе политически неясен, неинклузивен, неработещ слоган и по-голямата част от населението нямаше как да се идентифицира с него. „Оставка“ също не означава нищо кой знае какво.

  Демократичният процес, струва ми се, има нужда от конкретни цели и сблъсъци и малки, конкретни победи. Като тази с Пеевски. Волята на хората надделя. От друга страна, една компрометирана фигура като Стати Статев – ректора на УНСС, който арогантно насърчи собствените си студенти да напуснат страната, ако не им харесвало, е все още ректор. И то на университет, от който бихме очаквали да се роди бъдещият икономически елит на България.  В този пример Статев побеждава, а студентите – не. Друг пример – един доказан учен, шефът на архивите Мартин Иванов, беше отстранен без причина (или по политическа такава) и това някак остана неадресирано, безнаказано, прие се.

  Та за съжаление малките победи на демокрацията изглеждат по-малко на брой от загубите ни, а няма нищо по-деморализиращо от това да виждаш как несправедливостта побеждава. Аз все пак вярвам, че демократичният процес е именно „процес“ (като в тази дума се осланям и на юридическата й конотация – „съдебно дело, съдебен процес“). И някак знам, че рано или късно доброто побеждава.

  – Започна да се говори за модели на протест, които са вече неефективни, и търсенето на различни начини за изказване на недоволството. Според вас какво може да донесе свежест и ефективност в действията?

  – Няма никаква нужда от „свежест“, а от постоянно всекидневно търсене на истината и устояване на елементарни, аксиоматични човешки права и принципи. Протестът е начин на мислене. Протестът няма как да бъде спрян с ограждения на жълтите павета, защото е роден другаде, и то преди хилядолетия. Няма режим, който да е устоял на промените. Просто човечеството работи по този начин. И слава Богу.

   

• Цветанов ще участва в молитвената закуска на Обама

  

  Заместник-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов е отпътувал за Вашингтон, където ще участва в редовната молитвена закуска с президента на САЩ Барак Обама.

  Това съобщават от пресцентъра на ГЕРБ. Заедно с Цветанов, в молитвената закуска ще участва и областният координатор на ГЕРБ – Русе и народен представител от ГЕРБ Пламен Нунев. По време на посещението във Вашингтон, Цветанов и Нунев ще имат работни срещи с представители на Демократическата и Републиканската партии.

  Източник:  в. „Сега“

• Зловещата грешка на Кристиян Вигенин в Брюксел

  Люба Манолова,  Lubamanolova.info

  .

  Уесли Кларк? Не генерал, а лобист на Шеврон за шистовия газ

  Правителството вече повече от месец силно мълчи за една приета точка на заседание на Министерски съвет и Решението, което е излязло след приемането на въпросната точка. Заседанията на МС и при този кабинет протичат кратко и непрозрачно, а ето как е била приета въпросната точка, внесена от Кристиян Вигенин, министър на външните работи, и последвалото Решение на МС, което се превръща в официална позиция на България за заседанието на COREPER I, на 20.12.2013 г., стр 11, т.55.

  Заседанието на МС е проведено на 18 декември, води го лично премиерът Пламен Орешарски:

  Стенографски запис!

  З А С Е Д А Н И Е

  НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ

  18 декември 2013 г.

   

  Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Пламен Орешарски

  Точка 25

  Проект на Решение за одобряване позицията на Република България за участие в заседанието на Европейския съвет, което ще се проведе на 19 и 20 декември 2013 г. в Брюксел

  ПЛАМЕН ОРЕШАРСКИ: Вносител е министър Вигенин.

  Въпроси? Не виждам.

  Приема се.

  ======================================

  Следва Решение на МС по тази точка:

   

  Р  Е  П  У  Б  Л  И  К  А     Б  Ъ  Л  Г  А  Р  И  Я

  М   И   Н   И   С   Т   Е   Р   С   К   И      С   Ъ   В   Е   Т

   

  И  З  В  Л  Е  Ч  Е  Н  И  Е

  ОТ

  П Р О Т О К О Л   № 51

  ОТ ЗАСЕДАНИЕТО НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ

  на  18 декември  2013 година

   

  Д Н Е В Е Н  Р Е Д:		Р Е Ш Е Н И Я:

  25. Проект на Решение за одобряване позицията на Република България за участие в заседанието на Европейския съвет, което ще се проведе на 19 и 20 декември 2013 г. в Брюксел.  

  1. Одобрява изложената в доклада на вносителя позиция на Република България за участие в заседанието на Европейския съвет, което ще се проведе на 19 и 20 декември 2013 г. в Брюксел.
  

  2. Министър-председателят или упълномощени от него длъжностни лица да представят позицията на Република България и при необходимост да формулират промени в нея в зависимост от изразените мнения в хода на обсъжданията.

   

  МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Пламен Орешарски

  ЗА ГЛАВЕН СЕКРЕТАР НА

  МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ: /п/ Нина Ставрева

   

  Тук идва логично въпросът, а къде е Докладът с позицията на вносителя Вигенин, който изобщо не е секретен – отговорът е няма го публикуван официално.

  Важен ли е този Доклад, който се крие – важен е, защото той се превръща в официална позиция на България, след като Министерският съвет е гласувал точката и бъдещото Решение.

  Така една анонимна точка, от гласуването на която изобщо не става ясно, че е всъщност Доклад, липсва коментар, липсва какъвто и да било дебат или поне обяснение за какво иде реч. Така наречената министър на околната среда Искра Михайлова мълчи и се прави на ни чула, ни видяла.

  Становището на България, продължило движението си с гласуване в Брюксел, където без никакъв коментар е изпратено в Постоянното представителство на страната ни в Европейския съюз, /COREPER I/. Т. е. нашето посолство в Европейския парламент. Така се стига до скандално гласуване в Европейската комисия, в която гласът на България е решаващ за вземането на Решение да отпадне задължителната оценка за въздействие на околната среда на етап проучване, за всякакъв вид неконвенционални източници! Т. е. България е съгласна да отпадне всякаква процедура за Оценка на въздействие на околната среда и за проучване или добив на шистов газ!

  В Стенограмата от заседанието на COREPER I от втория ден на заседанието на с. 11, т. 55 четем следното:

  Нова точка

  55.

  (евентуално) Предложение за директива на Европейския парламент
  

  и на Съвета за изменение на Директива 2011/92/ЕС

  относно оценката на въздействието на

  някои публични и частни проекти върху околната среда
  

  (първо четене)

  (обсъждане на законодателния акт)

  –

  Анализ на окончателния компромисен текст с оглед на постигането на

  споразумение

  17991/13 ENV 1220 CODEC 3027

   

  Тук може да прочетете Правилника на тази „демократична” институция:

  Поименното гласуване на представителите на държавите

  го няма, тъй като е тайно… засега.

  Това са българските представители в Съвета, поименно, с телефони и адреси.

  

  Това по всяка вероятност е името на българската чиновничка, внесла Становището на България, което е било гласувано.

  Гледайте пресконференцията на Гражданска инициатива за забрана на шистов газ, от която става ясно какво е вършено тайно от властта:

   

  Преди две години ЕС започна процедура по общи европейски регулации и тя бе свързана с провеждането задължително на ОВОС при искане за проучване или добив на шистов газ.

  Тази процедура не касае забрана, а задължително провеждане на ОВОС, тъй като безопасността на такива проучвания е важна за здравето на населението.

  Доказано бе, че при фракинг за проучване или добив на шистов газ отравянето на почва и вода е окончателно и водите, и почвата се превръщат в необработваеми, и негодни, както за живеене, така и за земеделие.

  Досега граничеща държава беше длъжна да се съобразява с мнението на другите гранични държави преди началото на проучване за шистов газ.

  Към днешна дата, след въпросното гласуване, тази възможност отпада и малцина от българите са наясно с това какво следва оттук нататък.

  Заинтересована страна ли е България за извършването на такава оценка?

  Категорично да, тъй като като страната ни е гранична държава с Румъния, където „Шеврон” скандално проучва за шистов газ с полицейско насилие над населението.

  В българското законодателство присъстваше провеждането на задължителен ОВОС, и според него до гласуването в Брюксел, Румъния трябваше да извести българското Министерство на околната среда, че предстоят проучвания за добив на шистов газ. Сега, след приема на това Решение на МС, след внасянето му като официална българска позиция в COREPER I и последвалото гласуване и в Брюксел страната ни е с вързани ръце благодарение на безпрецедентното анонимно усърдие на Вигенин?!

  Преди скандалното действие, което Вигенин лично прокарва в Брюксел, според досега действащото българско законодателство имаше изискване да не се допуска проучване за шистов газ при наличие на близки водоизточници, /подземни или надземни/, или при високо сеизмологични зони.

  Тези две изисквания в случая с Румъния са налице, но вече не са атакуеми и никой не е длъжен да се съобразява с нас!

  С документ, поправка към Европейската директива за ОВОС, България наклани везните към отпадането на ОВОС, тъй като нейният глас е бил решаващ!

  Парадоксите на външния министър

  Самият Кристиян Вигенин като евродепутат е гласувал „за” провеждането на ОВОС, но вече като външен министър именно той внесе Доклад за Решение „против” извършването на ОВОС?! Лобизмът на английската страна, изразител на който е станал самият Вигенин, надделява над интересите на България!

  Във връзка със скандалното гласуване, в столицата София бе проведена пресконференция, след края на която бе направено и изявление от еколога Мариана Христова, в което тя разясни какво се е случило.

  Следващото заседание на Комисията по Околна среда в Европейския парламент ще бъде между 12 и 14 февруари.

  В Европа след това гласуване за отпадане на ОВОС се очакват масови протести в Румъния, в Полша, в Унгария, във Великобритания – в тези държави-членки на Европейския съюз няма мораториум, какъвто имаме ние, гласуван от българския парламент.

  На 8 декември 2013 година, „Шеврон” обяви, че възобновява дейностите си на първото находище на шистов газ в Румъния, ден след като протести принудиха американския енергиен гигант да спре работата си, предаде AFP.

  „Шеврон” може да потвърди, че е възобновила дейностите си в Пунгещи”, в Североизточна Румъния, се казваше в изявление на компанията.

  В събота стотици протестиращи, повечето от които жители на румънски села, проникнаха през огражденията около обекта, за да протестират срещу плановете за добив на шистов газ.

  Стотици румънци излязоха на протест в село Пунгещи срещу намеренията на американската компания „Шеврон” да търси шистов газ в района, предаде AFP.

  В резултат на протестите групата обяви, че е „преустановила дейностите си в Пунгещи заради условията на обща несигурност, породени от нелегалните и силови протестни действия”.

  Компанията подчерта, че става въпрос за временно прекратяване на дейността, но не уточни срока на отлагане на работата.

  

  Рано сутринта на 7 декември няколко стотици румънски жандармеристи са  действали срещу жителите на село Пунгещи, които от два месеца са провеждали седящ протест срещу американската компания „Шеврон” и плановете й да търси, и добива шистов газ в региона, предаде AFP.

  Според един от протестиращите, служителите на жандармерията съобщи Агенция Франс прес пристигнали в селото и са започнали да удрят и да влачат демонстрантите.

  „Изгониха ни от терена, където лагерувахме, и затвориха пътя, дори училищните автобуси не могат да минат”, разказал демонстрант пред Агенцията.

  За журналистите достъпът до мястото бе забранен.

  Според жандармерията, сила не е била използвана, а възникналите сблъсъци са били в резултат на опита на местните жители да блокират пътя.

  Още на 17 октомври 2013 г. стотици румънци попречиха на американския гигант „Шеврон” да започне работа по търсенето на шистов газ, предаде АФП.

  Легнали в калта, на колене или формирайки човешка верига, над 500 жители на Пунгещи се противопоставиха на добива на шистов газ, тъй като се опасявали за здравето на децата си и се страхували от рисковете, които хидравличното разбиване носи за околната среда.

  Местните жители уверили журналистите, че няма да напуснат мястото, докато не си тръгне и „Шеврон”.

  Във връзка с протестите, „Шеврон” съобщи, че част от оборудването му е било повредено, след като протестиращите разрушиха загражденията около сондата в градчето Пунгещи.

  „Шеврон поднови дейността си. Ние зачитаме правото на хората да изразяват своето мнение, но това трябва да става в рамките на закона“, се казваше в съобщението на компанията.

  Агенция Франс прес и Ройтерс съобщиха, че около 300 полицаи от силите за борба с безредиците бяха изпратени в Пунгещи, на 340 километра североизточно от Букурещ, за да се опитат да попречат на демонстрантите, главно местни жители, да навлязат в обекта на „Шеврон”.

  „Шеврон, върви си у дома!“ и „Аз съм срещу шистовия газ!“ можеше да се прочете на лозунгите и бандеролите, размахвани от протестиращите.

  „Искаме „Шеврон” да напусне страната, искаме нашата земя да не бъде замърсена от търсенето и извличането на шистов газ чрез хидравличен фракинг“, заяви тогава един от протестиращите – 33-годишният Адриан Пана.

  В същото време, премиерът на Великобритания Джеймс Камерън заяви, че намаляването на регулациите при добива на шистов газ е необходимо за „да премести бизнеса своето производство в Европа“!!! „ЕС не трябва да пречи на добива на шистов газ!” – заяви Камерън, който не криеше, че лобира за компании като „Шеврон”.

  Какво всъщност се криеше зад неговите думи – „От САЩ хората гонят добивните компании, все повече щати налагат ограничения, отделно там вече почти няма къде да се дупчи. Трябва да отидем на друго място, иначе фалираме. Европа става!“

  Как след подобно лобиране на Джеймс Камерън, Кристиян Вигенин можеше да очакваме да остане безучастен?!

  Истината е, че младежът от Ямбол, партиен другар на Сергей Станишев не е чул, че шистовият газ е десетки пъти по-скъп от конвенционалния, и след неговия добив водата и земята не стават за нищо. /Само за един сондаж с фракинг отиват 22 милиона литра вода, която не може да е морска, защото солената вода разяжда желязото в тръбите, примерно язовир Искър ще стигне за месец – два/. А при дейността фракинг самият водоносен хоризонт слиза много на дълбоко, или изчезва /за земетресенията, химикалите и отровената околна среда е пълно с информации в нета/. Това вече се случва в Тексас, Калифорния, Пенсилвания и т.н.

  Като генерал ли дойде Уесли Кларк у нас или като най-обикновен лобист?

  Американският гражданин Уесли Кларк дойде в България като най-обикновен платен, лобист.

  Подобен е случаят с Михаил Горбачов, който срещу солидно заплащане можеше да обядва или гостува в която и да било точка на света.

  Бившият журналист Николай Бареков показа Кларк като трофей на партийното си сборище, но дали мястото на този човек бе на сцената в нечий президиум, след като Кларк персонално е виновен за бомбардировките с обеднен уран над Сърбия, близо до западната българска граница?

  В Сърбия мрат като мухи от бомбите с обеднен уран, а в родината ни виновните политици отново стягат предизборните листи, писа на 13 декември 2012 година „Хроники”. Сайтът обърна внимание на скандалния факт, че от Сърбия до западните селища на страната ни разстоянието е малко и заболеваемостта на населението от рак се е увеличила чувствително!

  Проф. д-р Слободан Чикарич, председателят на Сръбското дружеството за борба с рака, написа за драматичното нарастване на броя на заболелите от злокачествени тумори в Сърбия, като посочи директно, че за тези злокачествени заболявания на населението от пограничните райони са виновни радиоактивните остатъци от НАТО-вските бомбардировки над страната през 1999 г.!

  Според професора, уважаван специалист в страната си, тепърва се очаква бум на заболелите от рак, ако се вземат в предвид радиоактивните материали от бомбите с обеднен уран, останали на територията на страната.

  Да не забравяме, че българската граница и земите в Северозападна България бяха твърде близо до тези бомбардировки, които на всичкото отгоре, парламентът и правителството на Иван Костов разрешиха да се извършват с прелитане на НАТО-вски самолети над страната ни!

  Към днешна дата Иван Костов без никакъв срам отново напира да влезе в политиката и това не впечатлява никого!

  За разлика от България, след войната Сърбия се зае веднага да прочисти района, като над 1000 опасни снаряди бяха отстранени само за четири години след тази война, а няколкостотин килограма уран, които самолети на НАТО „подхвърлиха“ в южната част на Сърбия през 1999 г., се съхраняват в хангари в Института „Винча“.

  В същото време от другата страна на границата, българи съобщаваха за „внезапно” изсъхнали посеви и зеленчуци в градините си, но пиеха водата и се хранеха, както и продължават да се хранят все още с храната, която дават тези краища, защото никой досега не ги е предупредил, доколко опасно може да бъде това за тях!

  Никой от политиците в България от 1999 досега не си мръдна пръста да изследва почва, въздух и вода в тези населени с българи погранични райони на Северозападна България, защото подобно изследване и анализ биха потвърдили тезата за тяхна голяма вина за отравянето на природата от смъртоносната авантюра на НАТО.

  Никой в България не води статистика на раковите заболявания сред населението в тези райони, а още по-малко пък в района на Стара Загора, където се унищожаваха ракети, без да са наясно политиците и военните за евентуални последици върху здравето на хората.

  Обеднен уран – това ни причини генерал Кларк, един от главните виновници за бомбардировките над Сърбия. Тогава трябва ли да се впечатляваме от скорошното му гостуване у нас и факта, че сега е тръгнал да лобира за друго натравяне и унищожаване на населението ни – този път с проучване и добив на шистов газ.

  Обеззаразяването от бомбите с обеднен уран е скъпо и сръбската държава го плаща, за разлика от българската държава.

  Сега на дневен ред е авантюрата и безхаберието на друг политик – българският външен министър, Кристиян Вигенин, който прокара гласуването в Брюксел ОВОС за проучване за шистов газ да отпадне!

• Тракийската писменост

  Павел Серафимов,  Sparotok.blogspot.nl

   

  Има едно малка група слабо осведомени хора, които са си внушили, че нашите деди – траките не са имали своя азбука. Кланяйки се покорно на чуждата култура, тези заблудени сънародници смятат, че всички учени от Българската Академия на Науките споделят мнението им. Ще се наложи да разочаровам горчиво невярващите в тракийския гений, представяйки цитати от работи на наши академици. Не става дума за кого да е, а за едни от светилата на БАН: Владимир Георгиев и Иван Дуриданов, интересни данни могат да се намерят в работите на Димитър Попов, Александър Фол и Иван Маразов.

  В книгата си “Траките и техния език” световно известния български езиковед В. Георгиев казва за най-древната писменост следното: “До скоро се смяташе, че най-старата писменост в Европа се е появила на о. Крит, дето най-старинните печати с т.нар. йероглифно писмо А датират от III то хил.пр.н.е. Обаче откритието на глинените печати от Караново, част от знаците на който са сходни с тия по печатите от Крит, и които съперничат с тях по древност, показа, че наченки на най-древна писменост е имало и на други места на Балканския полуостров… Писмеността на знаците от Градешница, Караново и Търтария има голямо значение за праисторията на населението живяло през IV-II хил. пр.н.е. на Балканския полуостров. Наличието на писменост показва, че в онези отдалечени епохи тук са живели племена с високо развита култура, която по началния стадий на развитие на писмеността не отстъпва на цивилизациите от Мала Азия, Близкия Изток и Египет. Балканския полуостров следователно е бил едно от средищата на най-високо развитите древни цивилизации.” (В. Георгиев, “Траките и техния език”, София, БАН, 1977, стр. 155-158).

  Проф. Георгиев определя писмеността от Караново като тракийска и в друга, по-стара работа, твърдейки, че: “…най-старата култура, която се открива в пределите на Тракия, като например Караново I, е принадлежала на същинските тракийци”. (В.Георгиев, “Въпроси на Българската Етимология”, БАН, София, 1958, стр.113).

  Въпреки, че Георгиев е пределно ясен относно тракийската принадлежност на културата Караново I, за да не започнат някои да твърдят, че по-късната Балканска цивилизация от IV-то- III-то хил.пр. Христа не e на траките, ще доуточня с друг цитат:  “Тракийския и пеласгийския език са се говорили в Юго-Източна Европа (Балканите) не само през Античността, но и по времето на Неолита – VII-мо хил.пр. Христа.“ (К. Порожанов, цитиращ Георгиев в “Общество и държавност у траките “ Studia Thracica 6, БАН, Институт по Тракология, София, 1998, стр. 42-43). Щом езикът на траките е говорен в нашите земи още през Каменната епоха, то е налудничаво да се твърди без абсолютно никакво доказателство, че траките не са най-старото цивилизовано население на Балканите.

  Да видим каква казва за тракийската писменост проф. Иван Дуриданов: “Накрай, за културната история на траките е важно да се спомене, че на територията на Древна Тракия и в нейно съседства бяха открити два надписа с образно (пиктографско) писмо… Наличието на тези наченки на писменост в древна Тракия свидетелствува за развитието на висока култура на населението от тази област през от IV-то- III-то хил.пр.н.е.”  (И. Дуриданов, “Езикът на Траките “, Наука и Изкуство, София, 1976, стр. 92).

  Не само, че едни от най-известните и най-уважаваните учени на БАН твърдят, че траките имат писменост, но дори я определят като неотстъпваща по нищо на тези от Месопотамия и Египет. Днес датировката, както на плочицата от Градешница, така и тази на печата от Караново, са коригирани и става ясно, че писмеността от нашите земи е много по-стара от тази на шумери и египтяни: „The signs inscribed on theKaranovo seal are divided into four groups by the arms of a cross. The signs are straight, abstract and it is impossible to connect them to any forms belonging to the „real“ world. This inscription is 6,000 years old.“ („Знаците по печата от Караново са разделени на четири групи посредством раменете на кръст. Знаците са абстрактни и са оформени с прави черти, невъзможно да бъдат свързани с някакви форми от „реалния“ свят. Този надпис е на 6000 години.“)

  http://www.prehistory.it/fase2/karonovo.htm

  „These symbols have been found on many of the artefacts excavated from sites in south-east Europe, in particular from Vinča near Belgrade, but also in Greece, Bulgaria, Romania, eastern Hungary,Moldova, southern Ukraine and the former Yugoslavia. The artefacts date from between the 7th and 4th millennia BC and those decorated with these symbols are between 8,000 and 6,500 years old. Some scholars believe that the Vinča symbols represent the earliest form of writing ever found,predating ancient Egyptian and Sumerian writing by thousands of years.“

  http://www.omniglot.com/writing/vinca.htm

  В Западна Европа хората, интересуващи се от култура, вече знаят, че България е една от люлките на европейската цивилизация, че у нас е намерена най-старата писмена система, а и това, че българите са потомци на траките: “Bulgaria is one ofthe cradles of European civilization. It is also home to the world’s oldest known writing system, which is engraved on the famous Gradeshnitsa Tablets. The tablets date back 6000 years. Theancestors of today’s modern Bulgarians are the Thracian peoples. In fact the Bulgarian roots stem from the Thracian civilization”.

  http://www.investorsprovident.com/europe/bulgaria/bulgaria-history-and-politics.html

  Както виждаме, известно е дори в чужбина това, че на наша територия е създадена първата писменост. Материали на тази изключително важна тема могат да се намерят и на български език, макар данните да са представени твърде скромно. Може би хората се страхуват някой да не ги перне по пръстите, ако признаят тракийската писменост не само за най-старата в Европа, но и в целия свят: „ГРАДЕШНИЦА” – ранно и среднохалколитна археологическа култура в Северозападна България… Върху плочки и пинтадери се срещат ранни пиктографски знаци,които се смятат за начало на най-старата писменост в Европа. Култура Градешница е идентифицирана през 1974 г. от археолога Богдан Николов”.

  http://www.scribd.com/doc/45580912/%D0%90%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0

  „Надписът върху кръглия печат от Караново, който датира според българските археолози В. Миков и Г. Георгиев от края на IV-то или началото на III-то хилядолетие пр.н.е., представлява уникален паметник на човешката култура от оная отдалечена епоха. Той представлява първите фази на писмеността изобщо. При посочената датиривка, знаците върху печата от Караново се явяват най-старата писменост в Европа. Тази писменост е по-стара дори и от първата критска писменост, която датира от средата и втората половина на III-то хилядолетие пр.н.е. Така кръглият печат с надпис от Караново е една истинска научна находка.“  Сп. „Археология“, 1969/1  –  http://ziezi.net/azbuka.html

  Напълно естествено е, че траките са имали писменост не само зората на човешката цивилизация, но и в Античността. В обща работа издадена в Западна Европа, проф. И. Маразов и проф.Ал. Фол споменават свидетелството на Еврипид относно medicines onthe Thracian tablets, recorded by Orpheus – лекарства, чиито имена били записани на тракийски плочици от Орфей. (Al.Fol & I.Marazov, Ancient Thrace, Cassel & Co Ltd,London, 1977, p. 30).

  Това, че тракиецът Орфей е можел да пише, не би трябвало да ни учуди, ако знаехме сведението на Алкидамант: “Тук траките положиха Орфей – жрецът на музите… открил на хората буквите и мъдростта”. (Д. Попов, „Гръцките интелектуалци и Тракийския свят“, Лик, София, 2010, стр. 465.) Виждаме, че дори и гръцки автори са имали смелостта и доблестта да кажат истината определяйки траките в лицето на Орфей като създатели на буквите…

  
  http://sites.museum.upenn.edu/gordion/images/stories/medium/inscriptions_13.jpg

  Освен Еврипид и Алкидамант, Диодор Сицилийски също твърди, че траките Орфей и Линей са ползвали най-древната азбука. Старият автор споделя също, че не гърците, а пеласгите са първите, които използват кадмейските (финикийските) букви и поради това те са наричани още пеласгийски (Historical Library of Diodorus the Sicilian, W.Mc Dowell, London, 1814 стр. 208). Ще напомня, че според Георгиев траки и пелазги са една общност, чието присъствие на Балканите е от времето на Неолита – VII-мо хил.пр.Христа. Според Плиний Стари, не гърците, а пеласгите са тези, които са разпространили азбуката чак до Лациум (родината на латините в Апенинския полуостров) – Naturalis Historia -VII-LVI-193.

  

  http://www.humanjourney.us/images/MidasSehriTombDetail.jpg

  Дълго време група безсъвестни хора се опитваше да скрие горепосочените данни и да ни внуши, че траките не са оставили никакви писмени паметници. Днес обаче ние знаем за тракийските надписи от Ситово, Езерово, петте надписа от Дуванлий (един върху пръстен и четири върху фиали), знаем и за надписите от Кьолмен, Александрово, Браничево, да не забравяме и четиридесетте надписа от Самотраки. Неотдавна бяха открити нови надписи в планините на Югоизточна България (Д. Лалчев, Древни писмени паметници открити в скално светилище в Югоизточна Тракия)…

  Обърнете внимание, че са оцелели само тези епиграфски паметници, които са били скрити от човешкото око. Ситовския е в пещера, а повечето от другите са намерени в могилни погребения и в руините на древни храмове. Наивно е да мислим, че траките не са имали повече надписи, ситуацията обаче подсказва, че тези, които са били на открито място, са били заличени с фанатична упоритост… Дори и да са били десетки хиляди, щом са били на открито, те са могли да бъдат лесно унищожени от хора, желаещи да припишат на себе си заслугите на траките към европейската култура.

  Нека обобщим накратко: стари автори като Еврипид, Алкидамант, Диодор Сицилийски и Плиний споменават за присъствието на писменост у траките, а някои дори определят дедите ни като първите европейци, имащи своя азбука. Тези твърдения се подкрепят от археологическите данни. Печатът от Караново, плочиците от Градешница, древните надписи от Търтария, Вълчи Дол, Осинчани и т.н. доказват убедително, че по отношение на създаването на писменост нашите предци са изпреварили другите народи. Неотдавна американски изследователи се увериха в това, че траките са имали писменост преди гърците –

  “the graffiti from Gordion precede the oldest Greek inscriptions bymore than a half-century”

  http://sites.museum.upenn.edu/gordion/articles/culture/24-artinscriptions

  

                                     http://farm1.static.flickr.com/5/9811512_202fbc82e2.jpg?v=0

  Откритието на учените от университета на Пенсилвания няма да остане самотно. С времето ще излиза все повече и повече информация за високото ниво на култура на нашите деди и за тяхната роля в европейската история. Не всичко, което излезе наяве, ще бъде признато, защото накърнява интересите на влиятелни хора. Ето какво казва Ричард Ръгли за най-древната Балканска писменост, мисля, че той добре определя причините за мълчанието около нея, поради това ви моля – прочетете следните думи много внимателно!

  “Идеята за съществуването на стара европейска писменост влиза в конфликт с много от дълбоко вкоренените възгледи на археологията и с традиционните представи за развитието на цивилизацията… Последиците биха били огромни, ако съществуването на такава писмена система се възприеме от всички, много основни положения ще бъдат представени под въпрос. Това означава отхвърляне на идеята, че появилите се преди 5000 години “високи” цивилизации на Близкия Изток първи са изобретили писмеността… Една още по-фундаментална промяна ще бъде изместването на историята далеч по-назад от “примитивния” мрак на каменната епоха…” (Ричард Ръгли, “Изгубените Цивилизации на Каменната Ера”, Бард, София, 1999, стр. 108 ).

  Разбирате ли, че истината на нашето минало ще разтърси света из основи! Ще се разбере, че изворът на знанието не е в Шумер и Египет, а в България. Хиляди книги ще бъдат обявени за остарели, академици ще треперят за титлите си, ще се наложи да ни се извиняват дълго време. Това е причината някои учени фанатично да отричат древната тракийска писменост. Всеки си пази хляба… но рано или късно ще се наложи и скептиците да признаят необоримата истина. Разбира се това няма да стане бързо, грешки трудно се признават, а и лобито на хората, поставящи Ориента на пиедестал, е добре организирано и добре финансирано. Да, така е, но не е по-силно от волята на пробудилият се българин, който многократно е показвал на света, че може да направи дори невъзможното, когато е вдъхновен…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. В. Георгиев, “Траките и техния език”, София, БАН, 1977

  2. И. Дуриданов, “ Езикът на Траките “, Наука и Изкуство, София, 1976

  3. К. Порожанов, “Общество и държавност у траките “Studia Thracica 6, БАН, Институт по Тракология, София, 1998

  4. В. Георгиев, “Въпроси на Българската Етимология”, БАН, София, 1958

  5. Р. Ръгли, “Изгубените Цивилизации на Каменната Ера”, Бард, София, 1999

  6.  Д. Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят, Лик, София

  7. Historical Library of Diodorus the Sicilian, W.Mc Dowell, London, 1814

  8. Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999

  9.  Al.Fol & I.Marazov, Ancient Thrace, Cassel & Co Ltd,London, 1977

  10. Early Phrygian Inscriptions from Gordion http://sites.museum.upenn.edu/gordion/articles/culture/24-artinscriptions

  11. http://www.scribd.com/doc/45580912/%D0%90%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0

  12.http://www.investorsprovident.com/europe/bulgaria/bulgaria-history-and-politics.html

  13. http://www.omniglot.com/writing/vinca.htm

  14. http://www.prehistory.it/fase2/karonovo.htm

   

• Почит към жертвите на т.нар. Народен съд

  В деня за почит към жертвите на комунизма: „И никакви съображения за хуманност“... Денят за почит към жертвите на комунистическия режим се отбеляза за пръв път на 1 февруари 2011 г.

  .

  Петя Владимирова, в. „Дневник“

  Защо 1 февруари?

  На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г., начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

  

  Ген. Никола Михов. Снимка: в. „Дневник“

  Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.

  Преди да започне процесът тримата регенти, премиерите и началниците на Генералния щаб са  откарани в СССР и там са разпитвани повече от месец. Върнати са на 3 януари 1945. (След масова обществена подписка през 2008 г. две български  правителства уж настояват Москва да ни върне архивите, изнесени от съветското военно командване, а заедно с тях да получим и протоколите от разпитите на българските държавници или поне копия, но реални действия на междудържавно равнище досега не е известно да са предприети.)

  Абсурдът е в това, че присъдите на т. нар. народен съд се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която впрочем  не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд.

  Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“. И добавя онова, което днес историците признават единодушно като факт (защото то е документирано в достъпните вече архиви на Коминтерна), макар и да му дават различни обяснения според собствените си идеологически пристрастия: „Присъдите са планирани не само на местна почва.“

  След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!) и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).

  Резултатът е уникален: Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9,

  „народният съд“ убива общо 2730 българи

  И това се случва в България, която единствена от съюзниците на Германия не е била воюваща държава срещу съюзените народи през Втората световна война. И която удържа натиска на Хитлер и не изпрати нито един войник на Източния фронт.

  Огромният брой осъдени на смърт дава основание на повечето историци – казва проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН, да направят извода, че решението на великите сили – победителки във войната, за съдене на виновниците за престъпленията е използвано от сателитната на коминтерна комунистическа партия в България за подготовка на съветизацията на България. На практика чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да се съпротивлява на съветизацията. На 1 февруари 1945 са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до онзи момент.

  Народният съд започва да действа през декември 1944 г. Дотогава върви стихийно разчистване на сметки, изчезват безследно десетки хиляди. На мемориалната стена пред параклиса до НДК, издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са намерени данни.

  Народният съд слага началото на „законната чистка“

  От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души.  Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9155 присъди. Освен 2730-те осъдени на смърт 1305 души получават доживотен затвор.

  Съставите на Народния съд, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните.

  В обемистата монография „Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд“ проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова показват въз основа на документи пълната зависимост на „народните съдии“ от указанията на комунистическата партия – тогава все още БРП (к).

  Когато питат по време на „процеса“ проф. Богдан Филов защо България е била прикачена към престъпната германска машина, професорът, основател на археологическата наука в България, учен с европейска слава, посрещан с почести в най-престижните университети на Германия, Франция, Италия, не казва „защото така реши парламентът“. А помолва „почитаемия съд“ да му разреши да се спре „по-нашироко, по-обстойно“ на този въпрос, защото „той опира до много други въпроси, които се налага да бъдат обективно оценени“. „Съдът“ отлага отговора си, докато получи инструкцията „отгоре“. И тя – инструкцията, е ясна. В никакъв случай, какви са тези меки съдии, които си позволяват да питат дали да говорят враговете на народа.

  Присъдите са обявени към 16 часа, държавното радио предава на живо. Свикан е митинг и площадът около Съдебната палата и дори фоайетата са пълни с народ, който вика „смърт“, разказва проф. Марков. Кордоните на милицията едва удържат гнева на народните маси. Справедливата ярост на един човечец изведнъж се оказва толкова силна, че милиционерите са безсилни да го спрат, той пробива кордона и… удря шамар на княз Кирил, извиквайки: „Дойде вашият край.“ Народът  зашлевява физически и заклеймява политически управниците! Князът спокойно отвърнал на човека: „Помислете за себе си.“

  Екзекуцията на политиците е извършена в нощта на 1 срещу 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, извън Централните софийски гробища. На близките не е разрешено да се срещнат с осъдените. Проф. Александър Станишев, който е бил лекар и министър на вътрешните работи и на здравеопазването в две правителства, е накаран да провери дали всички са мъртви, след което последен е застрелян в тила. Ямата е засипана със сгурия, а по-късно превърната в бунище, за да не ходят близките на поклонение.

  В книгата си „Спомени“ царица Йоанна пише, че до септември 1946, когато напуска България, тя е посещавала многократно  мястото на екзекуцията и е палела свещи, давайки кураж на близките на убитите да се поклонят и те.  Нито един представител на властта не е намерил кураж да  спре близките, когато сред тях е присъствала  царицата.

  

  Стената с имената на жертвите – част от паметника на жертвите на комунизма в София. Снимка: Георги Кожухаров, в. „Дневник“
  

  През 1995 г. на мястото е поставен каменен кръст. На 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъдите на първи състав и реабилитира регентите, народните представители, министрите, издателите и журналистите.

   

• Десни внесоха законопроект – без давност за престъпленията на комунизма

  Новата дясна формация Движение „22 септември” инициира днес в парламента законопроект за отпадането на давността на престъпленията на комунистическия режим от 9-ти септември 1944 г.

  Законопроектът бе предаден на парламентарната група на ГЕРБ, която се е ангажирала от свое име да го внесе в деловодството на Народното събрание, за да бъде разгледан от законодателната комисия.

  Единствено справедливостта може да доведе до помирение и преодоляване на разцепленията в обществата, разделени от репресиите на тоталитарните комунистически режими, както и до възстановяване на обединението около общи морални ценности, мотивира предложението пред Faktor.bg кинорежисьорът Евгений Михайлов..

  През последните години Унгария, Румъния и други страни приеха закони в духа на Пражката декларация и Конвенцията на ООН за неприлагане на давност за военни престъпления и престъпления срещу човечността, които възстановиха справедливостта и отмениха давността за престъпленията, извършени по време на комунистическите тоталитарни режими, добави още един аргумент бившият шеф на комисията по досиетата Методи Андреев.

  Евгений Михайлов изрази надежда, че освен ГЕРБ законопроектът им ще бъде подкрепен от депутатите на ДПС, които представляват една от най-репресираните от комунизма групи от населението, която понесе възродителния процес.

  Красимир Велчев и Димитър Главчев от парламентарната опозиция обявиха, че ще внесат законопроекта за да залегне в сегашните изменения на НК от името на ГЕРБ
  
  Faktor.bg припомня, че досега със Закон, приет на 5 май 2000 г. комунистическият режим в България е обявен за престъпен. През 2004 г. с Деклараци Народното събрание осъди и заклейми престъпленията на комунизма, а от 20 януари 2011 г. Министерски съвет обяви 1 февруари за ден на почит към жертвите на комунизма.

  Ето и пълния текст на законопроекта:
  
  ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ПРЕМАХВАНЕ ДАВНОСТТА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ, ОБЯВЕН ЗА ПРЕСТЪПЕН СЪС ЗАКОН (обн.- ДВ, брой 37 от 05.05.2000) В ПЕРИОДА ОТ 09.09.1944 г.

  В Наказателния кодекс се създава нова глава “ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ ЗА ПЕРИОДА от 9.09.1944 г.

  Чл. ….
  
  (1)Няма давност за следните престъпни деяния:

  – умишлено причиняване на смърт, разстройство на здравето или съзнанието, или лишаване от свобода по политически причини, считани за престъпления против личността;

  -възпрепятстване на български граждани свободно да изповядват вярата си или да извършват религиозни обреди или служби, както и насилствена смяна на името, считани за престъпления против вероизповеданията;

  -принудителното въдворяване, изселване или лишаване от гражданство по политически причини, считани за престъпления против правата на гражданите;

  -прикриване на факти, свързани с екологични замърсявания, довели до увреждане на здравословното състояние на населението, считано за престъпление против народното здраве и против околната среда;

  -предоставяне на финансови средства, както и специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника) на терористични режими и организации от държавните органи и специалните служби на Народна Република България, считани за престъпления против мира;

  – контрабанда на специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника) ценни метали и наркотични вещества, считани за престъпления срещу обществото.

  -присвояване на държавни и фирмени капитали или на държавна собственост, от лице или лица, заемали отговорно партийно и/или служебно положение, с цел набавяне на лична или за другиго облага, считано за престъпление по служба със значителни вредни последици и престъпление срещу обществото.

  – унищожаване на партийни и държавни документи, документи на Държавна сигурност и РУ на ГЩ на БНА с цел прикриване на изброените престъпни деяния, както и унищожаване на документи за агентурния състав, чрез който тези служби са осъществявали дейността си.

  (2) За изброените в предишната алинея престъпления се прилагат предвидените по закон максимални наказания, съотносими на съответното престъпно деяние.

  Източник:  Factor.bg

• Имената, които не знаем, а биха ни направили горди

  Препубликуваме този текст на Ваня Щерева от Мanager.bg не защото за хората, които се споменават в него, не са излизали тук-таме по български медии някакви материали. Излизали са някъде, както може да се види и от линковете, направени в препубликацията. Но така или иначе те са оставали и остават в периферията на медийното внимание. А си струва за тях да се чуе повече.

  ––––––––––––––

  Българите, успели в чужбина – някой чувал ли е за…

  .

  

  На 30 ноември едно българско момиче стъпи за пръв път на наша сцена – за малко, като гост изпълнител на Васко Василев. Направи го заради приятел. Тя се казва Светла Василева, родена е в Добрич, работи на сцените на оперните театри в Италия, Франция, Германия, Кралската Опера в Лондон, Операта в Сидни, Австралия и Япония. Пее с Пласидо Доминго и Андреа Бочели, има записи с тях, те я канят редовно за съвместна работа, а тук никой не я кани. Тук никой не я познава. Защо?

  

  Защо медиите ни бълват новини за Анджелина Джоли, Парис Хилтън и не ми се изброява още за кого – знаем кога са родили, колко деца са осиновили, с кого спят, с кого са се разделили, всичко им знаем. А не искат да напишат за българите, които успяват някъде из големия свят в най-различни области?

  

  Някой чувал ли е за портретиста Росен Райчев (Rossin)? С портрета на баща и син Буш, сега красящ Президентската Библиотека, както и с този на американските президенти на 20ти век, българинът се утвърждава като един от водещите и всеобхватни портретни художници в цяла Америка. А за инж. Божидар Янев, който е главен инспектор на нюйоркските мостове? За българката Анджела Данаджиева – архитект с мащабни урбанистични и ландшафтни проекти, променили облика на градове като Сиатъл, Индианополис, Портланд? За арх. Йорданка Георгиева, която е само на 35 години, а вече има високо признание сред американските архитектурни среди? Само за около година работа тя е класирана от калифорнийския вестник „Ориндж Каунти” сред първите 10 най-нашумели и търсени в наши дни архитекти в САЩ. Сред нейните работи е къщата –дворец на прочутия актьор Джеръми Айрънс.

  

  Аз също не бях чувала за тези хора. Знам само за всекидневните тежки катастрофи по пътищата на България. Научавам веднага как нещо „сензационно” се е случило, от рода прасе се люлее на люлка, самоинициативно. Знам всеки ден какво е казала Мая Манолова в парламента, знам „Оставка!”, знам кой с кого се е скарал в парламента, кой кого е купил да протестира, но не знам някой умен човек да е излязъл с ясно и конструктивно предложение като паднат „тези”, кои да дойдат и защо точно те. Знам резултатите от футболните мачове на „Лудогорец“, „Левски“ и ЦСКА, но не знам, че едно младо момче – Ивайло Иванов, стана европейски шампион по джудо преди две седмици. Те дори по спортните новини не са казали, проверих специално. Колко европейски шампиони имаме? И колко често? Че да се държим, все едно, че нищо? Не знам. Наистина не знам. Но знам, че циганката Пенка не стана мис България, но пък влезе в Биг Брадър All stars, защото е огро-о-омна „star”. Знам също, че някаква си татуирала името на мъжа на Евгения Калканджиева, щото голяма любов било и щяла да й го вземе тя този мъж. Знам също, че вече си имаме и трета Златка – този път червена. Защо знам тези неща? С какво помагат те на смисъла ми на живеене?

  

  Защо не знам за младите математици от СМГ – София, които непрекъснато пътуват из света и печелят олимпиади? Преди малко съвсем случайно разбрах, защото се поинтересувах, че са спечели възможно най-голямото математическо отличие през 2010-та, било такова, което няма как да се надмине, можело само да се повтори. Не знам как се нарича това отличие, защото нищо не разбирам от тези неща. Няма кой да ми ги разкаже. Иначе щях да съм прочела и да знам.

  

  Ученици от СМГ с поредните си отличия. Снимка: Dobrinovinicom.blogspot.com

  Знам, че огромни български мозъци са се пренесли отвъд океана, и продължават да го правят. Но кои са те, как живеят, какво постигат, искам да знам, искам да ме вдъхновят, но не знам. За да не съм съвсем крайна – да, има журналисти, които правят такива предавания, като Георги Тошев например, има и други, които ще напишат веднъж – два пъти, но когато никой не се интересува от тези неща, дори да си искал да разкажеш историите на успелите хора, предполагам, че ще се демотивираш.

  Попитах „Google” – Българи, успели в чужбина. Излезе тема във форум. Добронамерен потребител предлага на останалите да споделят за българите, постигнали високи резултати в кариерите си в чужбина. Българи, които трябва да ни карат да се гордеем. Около десет процента от пишещите във форума споделят имена и постиженията им. Останалите оплюват Кристо Явашев и други имена, за които все пак знаем нещо. И омаловажават всяко постижение, за което някой е споделил. Зададох на „Google” имената, които прочетох във форумите. Нямаше почти нищо, писано за тях в медиите. Някога не е имало написано и за цигуларя ни Васко Василев, който сега препълва залите, не можеш да си намериш билет за негов концерт два месеца преди това. Толкова е голяма любовта към него, че се наложи да продадат билети за генералната му репетиция преди последния му концерт, за да могат да влязат всички желаещи. Но някога не се знаеше нищо за него. Как се разбра? Беше свирил със Стинг, с Майкъл Джексън, по всички големи световни сцени. Тук стана популярен с новината, че е учител на Ванеса Мей, а после и с любовната история с майка й Памела Никълсън. Покрай това лека полека хората разбраха какъв голям музикант имаме.

  

  Спомням си, преди години, ми се обади позната и ми каза: „Нали се познаваш с медиите… Алина… от „Нова Генерация“, нали живее в Канада… Записала музика към филм, цялата музика в този филм я изпълнява тя, и сега този филм има номинация за Оскар за музика. Става ли да уредиш едно интервю?”. Зарадвах се много. Бях сигурна, че това е страхотна новина. Звъннах на няколко места. Отказаха ми. Стори им се неинтересно. Ако им бях звъннала и казала: „Знаете ли к’во, имам ново гадже” щяха на секундата да притичат за подробности. За мен, дето не съм от най-популярните. Дори за мен. Щяха. Но от вокалистката на култовата група от 90-те „Нова генерация” и нейния проекто-Оскар никой не се поинтересува. Само двама българи са се докоснали до Оскарите по някакъв начин – въпросната Алина Трингова – тогава и години по-рано аниматорът Златин Радев, чийто дипломен студентски филм „Консервфилм” беше номиниран в категорията „Анимационен филм” за Оскар. И получи 29 награди от различни световни кино фестивали. Проверих в „Google” и за него. Една страница излезе. Едно маломерно количество публикации. Ако тръгна по улиците и попитам хората: „Знаете ли кой е Златин Радев?”, убедена съм, отговорът ще е „Не”. Ако ги попитам за Киро Скалата обаче, и за Денди, и за Панайот, и за Недялко, и за Пенка – хората ще ги знаят. Риалити герои. Най-големите.

  

  Не искам това да са моите герои. Съвременната журналистика лази в кръв и клюки и ме въвлича в това. Съвременната журналистика е болна. Съвременният човек е болен – от безлюбовие, от егоцентризъм, от незачитане на отсрещния. Гледа американски филми, американски предавания, величае ги и отрича всички наши. Какво очаквам от народ, който е измислил фразата, отивайки на кино: „Хубав ли е филмът или български?”. Да, факт е, че киното ни върви напред със ситни крачки, но някой направиха големи – „Мисия Лондон”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт”… Защо „Цветът на хамелеона” спечели награди по сумати световни фестивали, а у нас на „София филм фест” не взе? На нашите филмови награди дори не беше номиниран за операторско майсторство – а повярвайте ми, ако има къде да го гледате, въпреки, че се съмнявам, няма как да не се впечатлите от брилянтната му визия, такава, каквато никога не сте виждали в български филм.

  

  За бизнес успехи пък още по-трудно се говори по медиите. Сигурно, защото бизнес новината е свързана с името на компанията, а за това се плаща. Това е реклама. Аз ако имах медия обаче, с голяма радост щях да разказвам за Ивайло Пенчев от „Walltopia”. За предприемчивостта му, за катерачните стени, които продава в цял свят, за непрекъснатите иновации, които прави. Защото когато чух за пръв път за него, на церемонията „Мениджър на година”, ми подейства вдъхновяващо и смятам, че би могъл да подейства така и на много други хора. Защото ако продължаваме да се интересуваме само от леглата на известните и от мръсните им ризи, съвсем ще се обезличим. И тук идва едно много, много порочно явление – медиите казват – даваме на публиката това, което иска.

  НЕ! Медиите трябва да възпитават. Дайте на публиката това, което би я направило човек. Щото публиката сега не е човек. Тя е едно пребито куче, което мечтае и онези, от телевизора, известните, да бъдат пребити, щото „С какво повече те са повече от мен?”. Затова заглавията, в които има смърт, изневяра, лъжа, скандал, продават. Защото публиката – пребито куче казва: „Аааа, нека му! Браво! Точно така!”. И пребитото куче купува жълтия вестник и споделя на пейката пред блока с другите пребити кучета. И се радват заедно, махат с опашки. Може би му трябват много години на това пребито куче, за му се случи някакво развитие. И има два пътя пред него – или да умре окончателно, или да започне да харесва добрите новини. Ако някой му ги даде, може и да има шанс.

   
• Българи и германци обсъждаха в ЕП как се справят с комунистическото минало

  Материал на Desebg.com

  .

  

  Европейският парламент в Брюксел стана домакин на българо-германски дебат за опита на двете страни в прочита на комунистическото минало и справянето с неговото наследство.

  Дискусията в ЕП в белгийската столица се проведе в рамките на международната конференция „Настояще, зависимо от сенките на комунистическото минало”, организирана от евродепутата Андрей Ковачев (ГЕРБ/ЕНП) и германския му колега Йоаким Целер (ЕНП) в сряда (29 януари 2014 г.).

  Освен дебатът за комунистическото минало, неговото отражение и влияние в настоящето, както и значението за познаването му, в Европейския парламент беше открита и пътуващата изложба „България 1944 – 1989 г. Забранена истина”, разказваща за малко познати факти и събития от комунистическия режим в България.

  Българското събитие в Европейския парламент се проведе в присъствието на голяма група студенти от Софийския университет „Св. Климент Охридски” и младежи от страната, поканени от Андрей Ковачев специално за изложбата и конференцията. Освен тях на събитието присъстваха изследователи на комунистическия режим, издатели и журналисти.

  „Много е важно да знаем истинската българска история от периода на комунистическия режим и неговото влияние в настоящето”, заяви при откриването евродепутатът Андрей Ковачев. По думите му има много факти, които показват, че това минало действително има отражение върху случващото се днес в политическия и икономически живот в България.

  „В много страни от Европа и в света битува убеждението, че България е била най-верният сателит на СССР, представа, която не отговаря на обективната история”, посочи Ковачев. Той припомни, че от всички страни в Източния блок след 1944 г. в България е организирана най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическия режим в лицето на горянското движение.

  Евродепутатът подчерта, че неслучайно пътуващата изложба, показана в Европейският парламент, е озаглавена „Забранена истина”, тъй като от периода на комунистическия режим се знаят много малко факти.

  Германският му колега Йоаким Целер коментира необходимостта от познаване на комунистическата диктатура и отговорността на обществата от бившия Източен блок да завещаят истината на следващите поколения.

  Авторите на изложбата са живеещата в Берлин Фанна Коларова и публицистът Стоян Райчевски, председател на Съюз „Истина”. При откриването й двата обясниха, че от една страна тя е създадена в памет на жертвите на комунистическия режим, но в същото време е обърната към хората и младите, защото акцентира върху факти от този период, които дълго време са били прикривани или постискани в България.

  

  Пьотеринг: Критиците на комунистическия режим в България са смели хора, защитили европейските ценности
  
  Инициативата беше уважена от германският политик Ханс-Герт Пьотеринг, председател на Европейския парламент (2007-2009), и член на Европейския парламент от 1979 г.

  „Критиците срещу комунистическият режим в България преди 1989 г. са изключително смели хора, които са имали трудна мисия, но те не са се уплашили и с делото си са защитили европейските ценности”, коментира той.

  „Нашите деца трябва да знаят за опасностите на тоталитарния режим. Това е наша обща отговорност. Ние трябва да предотвратим връщането на сенките му”, допълни Пьотеринг.

  Германският опит: Милиони евро за разясняване на комунистическата диктатура
  
  Урсула Попиолек, председател на Управителния съвет на Мемориалната библиотека в памет на жертвите на комунизма в Берлин посочи огромното значение младите хора да знаят до какво е довел комунизма днес и колко демагогско е съдържанието му.

  Маркус Пийпер от Федералната фондация за изследване на диктатурата на Германската единна социалистическа партия разказа за пътя в Германия, по който обществото преосмисля комунистическото минало.

  На първо място в преоценката му като главна задача след обединението на Германия е криминализирането на диктатурата и разследването на лицата, които са част от тази диктатура и са извършили престъпления. В резултат на тази политика пред съда в Германия са изправени общо около 750 души, голяма част от които са осъдени с условни присъди. „За нас това е една тема, която е много обсъждана в Германия, тъй като считаме се, че някои от проявленията на диктатурата действително да истински престъпления”, обясни Пийпер.

  Той не пропусна да отбележи, че за запазване на паметта за комунистическото минало в Германия са създадени редица музеи и културни клубове, в рамките на които се разглеждат различни процеси от времето на диктатурата.

  В Германия са създадени общо 5 комисии, които са разследвали дейността на ЩАЗИ, а разкритите документи на източногерманската Държавна сигурност са няколко десетки километри.

  Федералната фондация за изследване на диктатурата на ГЕСП води и разяснителна кампания за последствията от диктатурата и подкрепя жертвите й. „Влагат се милиони евро за създаване на учебни помагала, създаване на документални филми и онлай помагала, показващи същността на комунистическата диктатура”, заяви Пийпер.

  

  Проф. Манфред Вилке, член на Съвета на Федералната агенция за архивите на ЩАЗИ, заяви, че след падането на Берлинската стена германското общество и академичната общност там не са имали готовност за преоценка на комунистическата диктатура в бившата ГДР.

  „Имаше 5-6 историци, които бяха свързани с ГДР, и техният прочит за случилото се не беше обективен”, разказа той. След това германците са извървели определен път, в края на който е сложен край на разбирането, че най-важно са нацистките престъпления и всичко друго, включително и престъпленията на комунистическата диктатура е след това.

  Българският опит за справяне със сенките от миналото
  
  Председателят на комисията по досиетата Евтим Костадинов посочи, че в България едва при третия опит се е стигнало до отваряне на архивите на комунистическите тоталитарни служби. В резултата на комисията през последните 7 години са разкрити над 8000 сътрудници, а над 12 000 граждани са поискали да се запознаят с архиви на ДС. „С дейността си комисията разруши мита, че архивите на Държвана сигурност не са достъпни”, каза той

  Проф. Евелина Келбечева от Американския университет в България говори за безпаметността за комунизма в българското общество. По думите й тя се дължи на изключително добре организираното блокиране на научните и медийните канали за истинското знание за режима.

  „Свидтели сме на едно добро организирано невежество, което може да бъде преодоляно с политическа и интелектуална воля”, заяви тя, като подчерта перфидното академично фалшифициране на близката историята.

  Според нея в България е по-лесно да бъде сменено правителство отколкото истината за комунистическото минало да бъде вкарана в учебната програма.

  

  „Истинският исторически разказ за комунизма не се е появил, защото наследниците на комунистите и ДС запазиха монопола върху миналото. Истината за тях е неудобна, защото показва, че БКП е терористична организация, финансирана от Москва”, заключи тя.

  Атаките срещу комисията по досиетата

  Екатерина Бончева, член на комисията по досиетата, сподели, че най-често задавания въпрос към нея през последните месеци е дали ще закрият комисията.

  „Ние пипнахме в най-чувствителната част на прехода – икономическите досие и тези на кредитните милионери”, обясни тя атаките към независимия държавен орган от страна на БСП и бивши оперативни работници от ДС.

  По думите й желанието за закриването на комисията е опит да бъде зачеркнат европейският информиран избор. „Сега представителите на ДС лансират нов мит, че документите от архивите разделят хората в България”, коментира Бончева.

  Според нея у нас думата лустрация нарочно е станала мръсна. „Без лустрация истинската промяна няма да стане”, каза Бончева.

  Тя посочи, че опитите да бъде блокираната работата на комисията ще продължи. Една от възможностите е това да бъде направено със вкарването на определени текстове в законопроектите за новите специални служби, а другият път е приемането на съдебни решения по дела, завесени срещу комисията, които не следват досегашната съдебна практика и създават необосновани прецеденти.

  Живеещата в САЩ журналистка Нася Кралевска – резюмира съдържанието си на книгата си „Без заглавие” – комунизмът в битка с демокрацията, издадена на английски.

  „В България е проведен най-мащабния терор от страните в ИЗточния блок, а сянката на комунизма тегне на България още от 10 ноември 1989 г.”, каза тя. Според нея манипулациите и лъжите на бившите комунисти продължават и до днес.

  Предателствата и фалитите при управлението на БКП

  Разследващият журналист и основател на независимия специализиран сайт desebg.com Христо Христов, подчерта, че българското общество не е запознато с ключови факти за комунистическият режим и много хора продължават да живеят с пропагандната представа, че управлението на БКП е било успешно.

  „Дори и малкото информация за този период в учебниците по история няма да намерите информация за трите фалита (1960 г., 1977 г. и 1987 г.) на управлението на БКП начело с Тодор Живков, нито за това, че БКП е единствената комунистическа партия, която два пъти е предлагала България да се превърне в 16-та република на Съветския съюз през 1963 г. и 1973 г., което е отказ от суверинитет и национално предателство”, посочи той.

  Журналистът каза, че докато в Германия са осъдени 750 лица, свързани с престъпления по време на диктатурата, в България са осъдени общо 6 висши комунистически функционери, от които само 3-ма са влезли в затвора.

  По думите му влиянието на ДС върху прехода в България може да бъде преосмислен през няколко факта:

  През първите 7 години от прехода 5 са преминали при управление на правителства, ръководени от министър-председатели, свързани с комунистическите тайни служби;
  Първите 7 години от прехода управителите на БНБ са агенти на ДС;
  През 11 от общо 25-те години на прехода е управлявала коалиция, в която една от партиите е ръководена от агенти на ДС;
  10 години от прехода държавен глава на България е бил секретен сътрудник на ДС;

  „Дебатът за комунистическото минало и престъпления никога не е стигал докрай, защото наследниците на компартията винаги са се съпротивлявали. Те не почитат паметта на жертвите на тоталитарните режими, но продължават да празнуват 9-ти септември, а лидерът на БСП и ПЕС Сергей Станишев наскоро определи тази дата като „светла” и заяви, че днешната власт се нуждае от „заряда на 9-ти септември”, за да управлява”, заключи Христов.

  Международната конференция и изложбата е второто голямо събитие, което българския евродепутат организира на високо ниво в Европейския парламент. През есента на 2010 г. той инициира конференцията „Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989 г.” в Брюксел, с която за първи път на европейско ниво беше показана съпротивата на българското общество срещу комунистическия режим. Във форума взеха участие над 25 жертви на репресиите на БКП, сред които много политически затворници и бивши лагеристи в най-големия политически лагер при комунизма – „Белене”.

  Тогава България получи най-голямото признание в лицето на председателя на Европейския парламент Йежи Бузек, който заяви, че ако Европа и светът са знаели за съпротивата на българското общество срещу наложения с Червената армия комунистически режим нямало е да е разпространено твърдението, че България е била най-верния сателит на Съветския съюз.

   

• М. Попова се разграничи деликатно от искането на Плевнелиев за референдум

  Вицепрезидентът Маргарита Попова деликатно се разграничи и постави под съмнение решението на държавния глава Росен Плевнелиев да предложи референдум за изборните правила. В четвъртък тя критикува индиректно президента в рамките на принципни коментари за политическата система в България.

  „Предложението на президента за референдум е едно желание да се стимулира избирателна активност, като ще се наложи да се оперира и на полето на Конституцията“, заяви Попова.

  Тя отбеляза обаче, че би й се искало да се стимулира избирателната активност на българските граждани чрез смислени програми, „които да привличат избирателите и те убедено, с ентусиазъм да тичат, да се отправят към избирателните урни и да посегнат към бюлетината, която най-много им харесва“.

  „Нахлува се във философията на изборното законодателство, регламентирана, ако беше само на законово ниво добре, но тя е регламентирана на нивото на Конституцията, затова имам доста размисли по този въпрос“, каза Попова, която се радва на подкрепа от страна на проправителствените групи, които откакто започнаха гражданските протести #ДАНСwuthme искат оставката на Росен Плевнелиев и предлагат Попова да заеме поста му.

  Тя отбеляза, че референдумът, пряката демокрация, особено по въпросите на изборите, изглеждат на пръв поглед много силен и много автентичен механизъм, но „тези механизми, трябва да са договорени, дискутирани, консултирани и трябва да сме се съгласили по тях“.

  Вицепрезидентът отговори отрицателно на въпрос дали е изненадана от предложението на президента за референдума, но отбеляза, че е трудно човек винаги, във всичките си действия и постъпки, да улучи най-доброто и най-подходящия момент.

  „Трудно е, защото политическият ни живот е доста напрегнат, емоционален и натоварен, а понякога и дори доста объркан… Но пак казвам, ако говорим помежду си, ако се уважаваме, ако търсим съгласие по важните неща за демокрацията, включително и за изборите, за изработването на Изборния кодекс и за много други неща, които са важни за нашия живот – днес и в бъдеще, по-рядко ще се изненадваме, по-рядко ще сме недоволни“, заяви вицепрезидентът.

  По думите й така ще имаме по-висока доза увереност, ще можем да придвижим и нацията напред.

  Тя постави и въпросите за качеството на демокрация и политическия живот.

  „Оценката вероятно не е толкова задоволителна, колкото трябва да бъде, и се опитваме със задължителни норми, с диктат на публичната власт да стимулираме активност… Законът и законодателната уредба са от значение, но от огромно значение е качеството на лидерството, на политическото водачество“, коментира вицепрезидентът, след като бе удостоена с почетния знак „Стефан Стамболов – за лидерски принос“.

  Президентът Росен Плевнелиев се обяви преди ден за провеждането на референдум, който да реши дали да бъде въведено задължително гласуване на изборите и в допитванията до народа; дали част от народните представители да се избират мажоритарно и дали да може да се гласува и дистанционно по електронен път на изборите и референдумите.

  Източник:  Mediapool

• В. Вацев: Това у нас не е и капитализъм, а междуцарствие

  Интервю на Калин Първанов с политолога и философа Валентин Вацев,

  сп. „ТЕМА“

  

  Валентин Вацев е роден през 1950 г. във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Преподавател е по геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и по европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.

  – Г-н Вацев, преди време казахте пред „Тема“: „Българската левица живее безпроектно.“ Е, сега доволен ли сте, когато вече имаме и проект на Георги Първанов, и проект на Татяна Дончева?

  – Аз не съм убеден, че Дончева е лява. Очарованието й е, че тя от самото начало е деидеологизирана. Свръхкомпетентна е в юридическата тематика, но политически може и да не е забелязала левия характер на партията, в която членуваше. Проектът „Първанов“ е нещо по-сложно.

  Проекти наистина са налице, но мен ме интересуват тези, които имат някакво идеологическо осмисляне. Под проектност имах предвид класическия смисъл на думата – някакви днешни действия, насочени към бъдеща реализация на желана картина на света. Каква картина на света предлагат Първанов и Калфин? Желанието за смяна на ръководството на БСП не е проект. Без съмнение днешното ръководство на партията е изразходило в много голяма степен ресурсите си. Но БСП дори и да има лидерски проблем, той е последният в списъка. Едва ли с обикновена смяна на лидерите нещо може да се поправи. Българският социализъм има нужда от размишление върху принципите си, върху целите си, върху смисъла на съществуването си и най-накрая върху личността на своя председател. Уви, вътрешнопартийната опозиция тръгна отзад напред в решаването на проблемите. Затова и не съм изпълнен с оптимизъм за успеха на начинанието й.

  – Под въпрос ли е поставено съществуването на БСП като първостепенна политическа сила?

  – Вероятно БСП ще продължи да съществува още. Въпросът „Дали ще ни има?“ би трябвало да си го задават другите партии, тъй като ако нещо в България прилича на партия, то това е само БСП. Всички останали проекти, опити, експерименти, инициативи и мероприятия си свършват работата, за която са създадени, и си отиват. Или не си свършват работата и пак си отиват. Да, БСП е политическа реалност, но въпросът е друг: къде минава границата на лявото и дясното въобще? Между БСП и нейните противници или вътре в самата БСП?

  – Според някои теории БСП поражда и лявото, и дясното…
  
  – Боя се, че това не е теория, а суровата реалност. Ако за момент забравите кресливите пишман антикомунисти, които са напълнили българския интернет и медиите, и се вгледате внимателно в БСП, може да видите могъщ антикомунистически заряд. Ако някоя политическа сила е направила нещо реално за декомунизацията, то това е БСП. На „Позитано“ може да срещнете – и то без да търсите дълго, автентични антикомунисти. Сериозният антикомунизъм не е търкаляне по земята, обръщане на пейки, подскачане и квичене на публично място. А осъзната политика по реализация на определени цели и принципи, най-вече икономически.

  Познавам такива хора – лягаха си като беззаветни комунисти и се събуждаха яростни антикомунисти, борци за либерални права и свободи. Някъде преди около 25 години в България се появи една особена социална група, която е предмет на изследователския ми интерес – хора, които организационно са членове на комунистическата партия или живеят около нея, но идейно-политически и морално са автентични антикомунисти. Комунистически антикомунизъм, или ако предпочитате – антикомунистически комунизъм.

  – Предполагам имате предвид старата номенклатура, на която сте посветил статията си „Новият български феодализъм (на прага на обединена Европа)“?
  
  – По-скоро част от нея. Това са кръгове, които не могат да скрият комунистическия си произход, но именно от тях съм чувал истинския антикомунизъм. Големият въпрос е – откъде дойде българският антикомунизъм? В началото се предполагаше, че това са остатъците от различни репресирани социални групи преди 9 септември 1944 г. Познавам доста такива хора, но в интерес на истината, усреднено казано, повечето от тях се държаха достойно. Логиката на техния дискурс не беше „Дайте да си отмъстим“, а „Какво да правим сега“. Вероятно страданието е умъдрило тези хора.

  Напротив, истинският антикомунизъм, особено яростен, високоенергиен и нажежен до бяло, дойде от средите около Централния комитет на БКП – децата на ЦК, наследниците на Секретариата на ЦК, децата на Политбюро. Тоест върхушката на БКП от един момент нататък се осъзнаваше като антикомунистическа. Именно тя отвори война на собствената си партия – и обяви фалит на българската държава, ограбвайки я безмилостно. Това са хора, израснали в люлката на комунистическата партия, които люто я ненавиждат и се боят от нея.

  

  – Можете ли да олицетворите тези среди?
  
  – Избягвам да говоря за определени хора, защото изхождам от разбирането, че не бива да се води борба с личности, а с явления. Навремето Андрей Луканов беше само знаковата фигура на тази тенденция, но в наше време – хайде, вгледайте се внимателно в Иван Кръстев. Или в излъчването и в биографията на Красен Станчев…

  – Но те не са в БСП?

  – Няма значение, истинските граници на БСП не са разположени както изглеждат. БСП е партията протагонист – произведе едновременно твърде много комунистически и антикомунистически формации.

  – Още ли си представяте Сергей Станишев като „симпатичен ляв либерал, който тепърва ще открие социализма или въобще няма да го открие“?

  – Аз мисля, че ако на Станишев му потрябва социализъм, той ще си го открие, но засега още не му е потрябвал. Пък и защо му е? Та той успешно решава проблемите си без каквито и да било идеологически ангажименти.

  Станишев е интересен не толкова с личните си качества, а с високата си емблематичност, със символиката. Имаше една прослойка в номенклатурата, която се бореше за някакви свои собствени глупави съсловни цели. Горната част от нея се осъзнаваше като трагично разделена от света – тя се чувстваше елит, чието място е при елитите: „Има световен елит, има глобален елит, ние също сме елит. Знаем езици, имаме добри маниери, добре образовани и подготвени сме, следователно и нашето място е там.“ Станишев отговаря точно на този импулс. „Може да сме от никому неизвестната България, но сме функционери на общоевропейско равнище“ – това е разбирането за включеност във високите елити на света.

  Долната част от тази номенклатура не се бореше за глобално признание и място в Брюксел, а за нещо съвсем просто – за превръщането си от колективен управленец в собственик; да стане класа. Говорил съм много по този въпрос, писал съм – ето, че това не се случи! Не по-малко от 50% от управляващите кадри в страната (а в провинцията този процент е по-висок) са преки или косвени наследници и продължители на късносоциалистическата българска партийно-държавна номенклатура. Според мен това беше и донякъде неизбежно. Работата е там, че тези хора не успяха да станат класа. Проектите, които се опитват да реализират, са смехотворни и нежизнеспособни, моралът им е под всякаква критика, управленските им навици и способности са силно проблематични, културата им е посредствена. Оказа се, че тази прослойка не е готова да носи отговорността за обществените процеси. Те дори за себе си не могат да отговарят… Вземете например британския елит или френския – ще видите способност да се мисли в категориите на нацията, на широкоразбрания обществен интерес. Това са хора, които могат да пожертват дори личните си, групови и семейни интереси в името на корпоративния интерес на националния елит. Напоследък осъзнах, че скандалът в британския елит не е затихнал от 300 години, но въпреки това нито един негов сегмент не е успял да действа пряко националните интереси. Същото е и във Франция – там кипи скандал от края на Втората световна война, но отвъд това Франция продължава да бъде световна сила.

  – Излиза, че са прави онези протестиращи, които издигат лозунги за смяна на елитите, свързвайки сегашния елит със стария комунистически?
  
  – Без съмнение интуицията им е на мястото си и тези хора са прави.

  – Но не е ли парадокс 25 години след смяната на икономическата система те да продължават да скандират срещу отдавна несъществуващия комунизъм?

  – Вижте, това у нас не е и капитализъм, а междуцарствие. Някакъв невиждан досега в историята процес на гниене и разпад на един изпуснат социализъм. Напълно разбирам хората, които са по площадите, проблемът е, че те са безпомощни в днешната си ориентация в обществото. Проблемът е, че те мислят, че сменят системата, а всъщност – в най-добрия случай, който дори е недостъпен за тях, могат да сменят само правителството. Уважавам енергията на гнева – да, аз съм съгласен с тези хора, че в скоро време в България няма да може да се живее нормално. Съгласен съм, че сме в историческа задънена улица и в морално-психологически и културен тупик. Бих подкрепил с най-големия тъпан и с най-дългия вувузел протестиращите и бих седял от сутрин до вечер на площада, на който те от време на време вече не идват, ако виждах субекта, който ще поеме отговорността за състоянието след победата.

  – Очаква се ГЕРБ да бъде този субект?

  – Боже мой, посочете ми ГЕРБ! Няма такова нещо. Това са група приятели на всяка власт или тясното обкръжение на Бойко Борисов. Той е дълбоко аполитичен. Навремето му казаха, че е десен, и той го дава вдясно. Но ако му бяха казали, че е ляв, той щеше да се справи и с тази задача. Борисов е такъв универсал, че може да свърне навсякъде.

  В края на краищата катастрофата започна с невъзможността на българската пишман буржоазия да изгради политически механизъм за защита и утвърждаване на своите исторически цели. Е каква буржоазия ще се получи от наследниците на секретарите на ЦК на БКП? Тоест ние сме в историческо междувремие. Социализъм вече няма, а капитализъм още няма. Безвремието може да продължи още.

  

  Днес финансовият капитал господства в света, той унищожава суверенитета на националните държави и създава световни наднационални структури, които тепърва ще се разгръщат. В тези условия българският елит би трябвало по нов начин да осъзнава отговорностите си.

  – Бяхте нарекъл управлението на Борисов „едно голямо историческо междучасие“. Свърши ли то?

  – Междучасието свърши, но се оказа, че имаме свободен час. И то не един, а два. Може да се каже и по-просто: българският елит, българската политическа класа (те така обичат да се наричат) вече не може да произведе нито една жива формула. Могат просто да сменят изпълнителите, но музиката е същата. Тази социална група, която се добра до властта преди 25 години, е в края на своята историческа валидност. Какво би могло да стане днес? Да кажем, че Станишев го свалят – което не вярвам да стане, или дойде време той да замине за Брюксел. Тръгва за европейската политическа столица, казва сбогом на своите приятели в София и преставаме да го мислим. На власт идва групата, която днес се представя за „възрожденска“ проектност? Хубаво. Какво се променя? Нищо.

  – Да не би у вас да е живо едно чувство – да го наречем реваншизъм, тъй като с идването на Георги Първанов навремето напуснахте ръководството на БСП и вероятно сега сте доволен, че идва и неговият ред да бъде отстранен от партията?

  – Това, което се случи с мен, е проява на моето разбиране за свобода и за правилно действие. Можех да продължа и досега да съм на „Позитано“, никой не ме е отстранявал. 10 години бях в ръководството на БСП, редовите социалисти ме харесваха, доверяваха ми се и гласуваха за мен. Никога няма да нагрубя или да обидя хората, които са гласували за мен. Но има неща, които са ми омръзнали отдавна – моите възражения към редовия социалист са спрямо неговото разбиране за лоялност, която може да го доведе до лобното му място, но няма да го накара да се размисли накъде отива.

  Колкото до мен, политическата ми кариера беше достатъчно успешна. Намирах сериозна подкрепа дори и за грешките си, много неща са ми прощавани. При това съм бил водач на най-успешната партийна фракция АСО – яростна и разрушителна, която правеше паралелни програми и „черни списъци“, водеше истинска подривно-разколническа дейност. Аз съм правил паралелни листи и ми простиха. Нека видим дали на Първанов ще му простят. В рамките на социалистическата партия обвинението в ренегатство е възможно най-страшното проклятие. След него идва Голямото нищо.

  Но, знаете ли, във всички най-трудни моменти ние издигахме ценности, идеи и принципи. Понякога вероятно сме били прави, понякога сигурно сме бъркали. Но и досега никой няма да каже, че сме били фракция с цел овладяване на властта. Ние победихме идейно и от този момент нататък властта вече не беше интересна за нас. Ако Първановите или Станишевите хора сложат на масата принципи и идеи, обществото ни ще бъде страшно заинтересувано. България живее в ситуация на много жесток глад на идеи, на цели, на смисли. А по принцип левицата – там където я има, винаги е смислообразуващо тяло. Дори когато е особено жалка, когато е кръжоче или полулегална компания, тя винаги е идеаторна общност. Това е, което ми липсва на „Позитано“ и което не виждам и във „възрожденския“ проект на Георги. Ако става въпрос за смяна лидера и на неговото обкръжение с други – аз съм съгласен. Но не това решава проблемите.

  – Отива ли към края си тази левица, която познаваме в България от последните 20 години?

  – Мисля, че тя е отвъд края си. Абсолютният, медицинският край на левицата идва, когато тя осъзнато възприеме такива проблематични решения от рода на плоския данък. Защото плоският данък не е икономика, той е концепция – касаеща социалната структура на обществото.

  На този етап БСП има запазен социалистически потенциал в низините си. Той ще бъде строителният материал и енергията на всички бъдещи промени в българското ляво. Но в момента всички най-интересни, смислени и визионерски сили, структури и субекти са извън социалистическата партия.

  – Къде ги виждате тези сили и субекти?

  – Виждам ги на много места, най-вече в нагласите на обикновения българин. А дори и в отделни социалистически изказвания на Бойко Борисов.

  Но да не се безпокоим за лявото, въпреки че днес то няма политическо битие и политическа организация, която да превръща лявата енергия на обществото в политическа воля, а оттам да кристализира в политически решения и практики. България все още живее в един номенклатурен полукапитализъм от периферно-компрадорски тип, в който социалната структура е съвсем ясна: има много тънка ципа от много богати, които стават все по-богати, имаме умираща средна класа – хора които с все по-голям труд успяват да реализират целите си, и простолюдие, което живее пред телевизора и от днес за утре. Това е социална структура от скрито колониален тип, което означава, че всички бъдещи политически задачи трябва да включват не само социалния въпрос, но и проблемите на националния и на държавния суверенитет.

  – Същото казва и Волен Сидеров.

  – Подозирам, че Сидеров – това са няколко човека. Помня го в историята му. Няма човек, който толкова често да си е противоречал. Отначало се ядосвах, после се смеех, сега вече свикнах. Ако ми е позволено да давам оценки – Сидеров не е политик, той е журналист. Повратлив и реактивен журналист, който ясно усеща потребностите на момента, издига необходимия лозунг и се оглежда да види какво ще стане. Даже подозирам, че се забавлява.

  Абсурдността на ситуацията ни доведе дотам, че Сидеров говори от позицията на българския национализъм. Може би българите все още имат нужда точно от него. Но може би тепърва предстои да открият прости факти – като например този, че национализмът не е агресия срещу турци, цигани или евреи. Българският национализъм тепърва предстои да открива себе си. Ще го познаем много лесно – не по ксенофобията, не по патриотарството и битовата агресия, а чрез интереса му към суверенитета като задължително условие за всяко развитие.

  – Вие сте не само политически съратник, но и колега с бившия премиер Жан Виденов. Обсъждате ли с него актуалната политика и в частност случващо се в БСП?

  – Половината ни време отива за работа, защото имаме общи задачи в Пловдивския колеж по икономика, но през другата половина, естествено, разговаряме за история, философия, политика. Работата му е свръхнатоварена, но Виденов е дълбоко политически човек и това, че е станал администратор, не го лишава от политическа мисъл. Доколкото мога да съдя, той не злорадства за случващото се в БСП, гледа отдалеч – горе-долу от моята дистанция. Струва ми се, че разбира всичко това, за което разговаряхме досега. Без да съм упълномощен да говоря от негово име, мисля, че и той осъзнава главния факт на днешния ни политически живот – безсмислието. А от липсата на смисъл идва и липсата на път. В същото време, струва ми се, Виденов е заинтересуван от всичко това, което се случва.

  – Каква е прогнозата ви за живота на настоящото правителство?

  – Правителството не е ляво, нито е дясно. В персоналния му подбор долавям някаква приглушена представителност като търсеният ефект е – ако някой каже, че са леви, веднага да се посочат седесарите в кабинета. Както и обратното – ако се каже, че са десни, веднага се посочват няколко политици от БСП. Радикално деполитизирано, правителството на Орешарски е правено не с интерес към лявото и към дясното, а с една основна цел и икономическа грижа – то представлява комитет за реализация на българо-руски икономически проекти. Кабинетът трябва да осигури реализацията на „Южен поток“, а много скоро след това и на АЕЦ „Белене“. При това положение вече има достатъчно сили, структури и фактори, които желаят това правителство да бъде съборено.

  Но да се върнем към главното – фактът на фактите, главното събитие в днешния политически живот е невъзможността на българската политическа класа да продължи по досегашному. Имаме класика в дефинирането на революционна ситуация – елитът не умее по новому, а обществото не желае по старому. Това е и смисълът на тези протести: да, манипулирани, да – изкуствено управлявани, но материята им, енергията им са автентични. Намираме се в абсолютно върхов момент на новата българска история. Тази година ще се случат много нови неща. Прогнозирам например, че българската десница най-после ще даде филизи на нещо живо и смислено. Но тя няма да бъде либерална, надявам се да не бъде и фашизоидна, защото веднага ще предизвика автентичен отговор вляво и той никак няма да е хуманен. От другата страна – българската левица предстои да се сдобри с идеята за държавност. Ако в България има хора с лява култура, които не са националисти, а просто етатисти, те ще съберат буквално за три месеца невероятна обществена подкрепа. Имам, макар и косвени сведения, че нещо такова се очаква да се случи към лятото. Етатистко ляво и традиционалистко дясно предстои да се срещнат в България.

   

• Обама предупреди Конгреса, че ще го заобиколи, ако няма сътрудничество против бедността

  Американският президент Барак Обама предупреди, че ще заобиколи Конгреса и ще се възползва от пълномощията си да налага президентски укази, ако не получи съдействието на Конгреса по въпроса за неравенството и бедността в САЩ. Обама направи изявлението си в Камарата на представителите в американския Конгрес.

  „Това, което предлагам днес, са конкретни, практически предложения, за да подобрим качеството на живот на средната класа и да създадем нови възможности за тази класа”, заяви Обама пред управляващите.

  Някои от тези мерки ще изискват действия от Конгреса и президентът увери депутатите от двете камари, че е готов да работи с тях.

  „Но Съединените щати няма да бездействат, както няма да бездействам и аз. Затова, когато мога да взимам мерки, без да минавам по законодателния път, за да подобря възможностите за успех на по-голям брой американски семейства, ще го правя“, ще заяви Барак Обама в речта „За състоянието на съюза“.

  Той е решил да действа заради разширяващата се пропаст между бедни и богати и заради факта, че въпреки подема на борсите, средното заплащане остава ниско. „Неравенството се задълбочи. Движение нагоре няма. Нерадостният факт е, че дори и насред периода на възстановяване твърде много американци работят повече от всякога, само за да преживяват. И твърде много изобщо нямат работа“, каза президентът.

  Той ще предложи увеличение на минималното заплащане до 10 долара и 10 цента на час –

  почти с 3 долара повече от сегашните 7,25 долара на час, замразени от 2009 г. „Дайте увеличение на Америка“, призова президентът и обяви, че в следващите седмици ще издаде указ за близо

  40-процентно увеличение на минималното заплащане в предприятията, работещи по договори с държавата.

  Наред с това той се обяви за равно заплащане за мъжете и жените. „Днес жените са около половината от работната сила в Съединените щати, но продължават да печелят по 77 цента, когато мъжете печелят по един долар. Това е смущаващо за 2014 г.

  Жената заслужава да получава еднакво заплащане с мъжа

  за еднаква работа. Тя заслужава да роди бебе, без да се налага да жертва работата си. Искрено мисля, че когато жените успяват, успяват и Съединените щати“, каза той.

  „След пет години упорити и непрестанни усилия, Съединените щати са в по-добра позиция за 21 век от която и да било друга страна на Земята. Нека тази година бъде година на действието. Това искат повечето американци – всички ние, в тази зала, да се съсредоточим върху техния живот, техните надежди и стремежи“, продължи Обама.

  „Преходът към икономика с чиста енергия няма да стане от днес до утре и ще изисква трудни решения. Но дебатите започнаха. Промените в климата са факт. И когато нашите деца ни погледнат в очите и ни попитат дали сме направили всичко, за да им оставим по-сигурен и по-стабилен свят, с нови източници на енергия, искам да сме в състояние да отговорим: да, направихме го“, каза Обама.

  Източник:  Vesti.bg  

• Свободата

   Теодора Димова, портал „Култура“

  .

  

  Медоносната пчела е едно от чудесата на природата. Едно от най-удивителните неща у пчелите е техният социален живот. Трудно е да се разказва за него, ако не си специалист пчелар. Но аз ще предам само детайл, който гледах в един удивителен документален филм за пчелите.

  В кошера се появява втора царица, двете се сбиват за надмощие, борбата им завършва наравно и девствената млада царица повежда половината рояк навън. След дълго скиталчество и перипетии те се заселват в хралупа на дърво. Но тук не е така сигурно, както в кошера. Нападани са от стършели, които са много по-големи и по-силни от тях. Истински хищници, въоръжени с чудовищни оръжия. Но, макар изправени срещу такъв неравен и свиреп противник, пчелите не се предават. Нахвърлят се безстрашно върху агресора. Силите са неравни, но пчелите са саможертвени до смърт. Битката продължава дълго. Борбата е на живот и смърт в буквалния смисъл. Стършелите са гигантски чудовища спрямо пчелите и те дават много жертви. Битката изглежда безнадеждна и изгубена. Изглежда такава за нашия човешки разсъдък. Но явно в техните малки пчелни мозъчета е заложено нещо друго, което ги кара да не се страхуват, да не се предават и да не отстъпват.

  Пчелите – много на брой – заобикалят стършела и с трептенето на крилцата си го прегряват. Той се задушава и умира.

  Не зная как да нарека този инстинкт. Не е инстинкт за самосъхранение. Не е инстинкт за съхранение на индивида, а

  инстинкт за съхранение на общността. Едни се жертват заради други

  Едни умират, за да оживеят други. Животът на едни е цената, за да оцелеят други. Това се среща не само в животинския свят. Среща се и в човешкото общество. Но тази цена е страшна.

  От инстинкта за съхранение на общността днес ни е останало само това – да отдаваме почит на саможертвата. На Втори юни, когато завият сирените. На символичните проверки, когато коленичим и тържествено се произнасят имената на Ботев, Левски, Бенковски, Волов, Каблешков…

  Това ни е останало от социалния инстинкт на саможертвата. Превърнали сме и нея в парадна церемония.

  Защото днес, в 21-ви век, ние сме станали по-умни от хората през 19-ти век. Днес инстинктът за оцеляване е заменил инстинкта за саможертва.

  И ето, оцеляваме.

  За да оцелеем, дори напускаме България.

  Два милиона българи вече живеят и работят другаде. Напуснаха същата България, за която хиляди други българи от 19-век пожертваха живота си. Едни я напускат със сълзи на очи, други я напускат с хулни думи на уста. А тези, които оставаме, сме вътрешни емигранти. И също едни от нас плачат, а други непрестанно хулят и ругаят.

  Всъщност исках да разкажа за отстояването на свободата. Исках да кажа, че свободата е по-голямата, по-висшата ценност от живота. И когато ценностите са подредени именно в този ред, тогава обществото просперира. Независимо дали е пчелно или човешко.

  Българското общество, българската държава са просперирали икономически, духовно, социално в първите десетилетия след Освобождението, докато принципът на саможертвата е бил жив, бил е достоен за подражание. Какво чувство за обич към България, за достойнство и дълг към нея са имали онези стотици български студенти, учещи в европейските университети, които са се връщали тук, за да се запишат като доброволци в Българската армия през Балканските войни. И да загинат – като подпоручик Димчо Дебелянов. Да жертват живота си за България.

  През това време шмекери трупат богатства. Именно това започва да разяжда обществото. Когато индивидуализмът вземе връх, обществото вече не е организъм. Случва се същото и когато духът напусне тялото – живият организъм се превръща се в разлагащ се труп. За по-благозвучно, за да не ни стряска толкова този израз, използваме друг, по-благовъзпитан – тленни останки.

  Тленни останки остават, когато ценностите разменят местата си, когато ценностната скала се преструктурира, когато животът стане по-голямата ценност от свободата.

  Когато отстояваш свободата си, отстояваш живота си, но обратното не е вярно –

  когато отстояваш единствено живота си, губиш и свободата си

  и много други ценности и така животът се превръща в самоцел, самодоволство и самодостатъчност. Когато отстояваш живота си като най-важна ценност, плащаш жестоката цена да изгубиш другите ценности.

  И започва разложението…

  Това са размишления, породени от нашите немощни, хилави, бездушни, страхливи, безлюдни и безплодни протести. Ето защо са безплодни. Ето защо ще трябва да търпим Пеевски да командва ако не ДАНС, то поне медиите и лафките. Ще аплодираме дудука и ще се надяваме да ни донесе свобода. Ще пуснем бюлетина за цензура без България. Ще повтаряме – демокрация, демокрация…. Ще си лягаме рано, ще спим до късно, ще ругаем ранобудните, защото е недемократично да се окупира.

  Ще чакаме правителството да падне само, когато политическите сили се изпокарат помежду си или когато задкулисните кукловоди решат.

  Ще учим украинците на демокрация. Ще учим Ботев на демокрация. Ще учим Левски, Бенковски и поп Грую Бански на демокрация.

  И всичко това е, защото животът вече е по-голяма ценност от свободата. И в резултат на това

  са се разпаднали и другите ценности, които градят обществото

  Затова вече не вярваме и в Иисус, защото Той казва, че Свободата е по-висша ценност от живота и показва, че животът може да бъде жертван заради Свободата. Това е Истината, която ни прави свободни.

  С тази Истина се живее трудно, а без нея по-лесно. Затова я отстраняваме от себе си, отмахваме я, да не нарушава спокойствието ни.

  Спокойствието на сурогатите и ерзаците.

   

• А. Стасюк за Майдана и европейските ценности

  Европа умира от страх за благосъстоянието си

  .

  Анджей Стасюк, в. „Велт“

  .

  Кадри от последните дни: революционери от Майдана в Киев са построили дървен катапулт. С него искат да обстрелват полицията. Когато в Полша казваме „украинци“ имаме предвид „казаци“. Пред вътрешния ни взор възниква картина на безразсъдна езда. Но в отминалите дни казаците са се сражавали предимно като пехота. Те освен това са били майстори на обсадното изкуство. Изграждали са обсадни машини, наричани „хулайгород“ и са служели за превземане на кули и стени.

  Сега вече казаците строят и катапулти. Целият този Майдан, цялата тази украинска революция на снимките, по телевизията и в мрежата изглежда като фентъзи филм, примесен с катастрофичен разказ от бъдещето.

  Черен дим, горящи барикади, революционери с очила на танкисти или спортисти от зимните дисциплини и с шлемове на строители, мотоциклетисти и войници от резерва, със ски снаряжения от пластмаса, с газови маски и маски на черепи, с одежди на чудовища, отреди от сноубордисти, които се втурват в битка, стиснали дъските си като щитове. За фон служат ритмични удари върху ламарина като върху военни барабани, коктейли „Молотов“, които подобно на комети осветяват мрака и барикади от сняг, които, залети с вода в студа, стават твърди като стени.

  Всичко това изглежда като ужасяващ карнавал, като злокобна фиеста. От другата страна стои Мордор, черни редици, застинали и неподвижни зад правоъгълни щитове, които отвреме-навреме се групират в римската бойна формация „костенурка“, за да не удари нещо полицаите.

  Но, драга Европа, не се подмамвай от собствените си желания. Знам, че си представяш, че това не се случва наистина. Смяташ, че това е някакъв Мордор, някаква Татария на друг континент. Че това всъщност е Русия, която отново се бори с вътрешните си проблеми, значи по-добре да не се намесваме, да не я дразним и да не й пречим.

  Русия е голяма и ще се справи с проблема. Русия винаги някак се е справяла. Ние все пак не можем да присъединим част от Русия. Как ще изглежда това? Тогава ще дойде и Калмикия и ще каже: Ние също! Калмикия с нейните камили и юрти, с будистите и нейната пустиня.

  Или, понеже вече споменахме Мордор: Мордовия. След като присъединихме поляците и румънците, вече малко съжаляваме. Освен това тези украинци горят автомобилни гуми. У нас не е позволено да се горят автомобилни гуми, това вреди на околната среда. Освен това дефицитната стока бензин не се използва за замеряне на пазителите на реда.

  От Берлин до Киев са 1332 км. До Рим са 1500. До Париж 2032. До Мадрид 2300. Така казват картите на „Гугъл“. Но никоя географска карта не може да измери и възпроизведе самотата, в която се намира Украйна тази зима.

  Когато през 2004 г. на Майдана се състоя „Оранжевата революция“, настана радостен празник, макар че зимата беше също толкова сурова. Хиляди млади хора от Полша прииждаха насам, за да подкрепят промяната. Най важните полски политици пътуваха до там. Музиканти изпълняваха песни, артисти организираха хепънинги на солидарността. Тогава навсякъде в Полша се виждаше оранжевият цвят. Под формата на шалове и кокарди, шапки и лентички, които се развяваха от антените на колите. Изглеждаше, че революцията е един радостен празник.

  За разлика от тогава днес, понеже е истински опасно, понеже се води истинска, а не карнавална битка, понеже се пролива кръв и биват измъчвани хора, над Майдана в Киев се е спуснала тишина. Дори моята страна, проукраинска и винаги готова да се включи в чужди въстания и революции – изчаква, гледа, наблюдава. Няколкото години в ЕС и в Шенгенското пространство изглежда са ни научили на преценка и предпазливост. Ние не се втурваме както преди по барикадите. Оглеждаме се и чакаме какво ще каже останалата част от Европа. Не знам какво се случи с нас. Загубихме ли вярата си в смисъла на взаимната помощ?

  При това сега на Майдана се случват неща, които са много по-важни и много по-опасни от онези през 2004 г. Как така? Да не би вярата и силата на украинците да са нараснали, а ние да сме ги загубили? Понеже междувременно сме свикнали със сигурността и охолството? Защо вече не скандираме, както тогава: „Киев-Варшава, рамо до рамо“? Защото карнавалът приключи. Сега цари мраз, вони на горяща гума и бензин, спуснала се е чернилката на нощта, самотата и страха: ще ни нападнат или не? Ще убиват или не?

  Европа не е просторен континент. Доколкото изобщо е континент, а не просто един полуостров. Усещането за самота при такава гъстота от територии, народи и градове е нещо извратено и жестоко. Полша разбра какво е пълната самота (още по-лошо: предателството) през 1939 г. Това беше отдавна.

  Но е достатъчно да си припомним за обкръжените от телевизионни камери Балкани. Балканите също бяха самотни и в същото време целият свят можеше да наблюдава как бяха превърнати в касапница. В сравнение с 1939 г. това беше голям напредък. Напредък в извратеността и жестокостта. Тогава повтаряхме лицемерно думите: на Балканите е така, там винаги е било така, на хората там това просто им харесва.

  В случая с Украйна е по-трудно да прибегнем до такова лицемерие. Дами и господа, за съжаление това е вярно: хората се борят заради нас. Ако смятате, че така наречените „европейски ценности“ са нещо, което може да се купи и притежава, грешите. Ако мислите така, най-добре ще е да построите стена около полуострова или географския нос Европа. За да направите от него гето на самодоволството, на привидната сигурност и на порнографското благосъстояние. И за да разположите наоколо стражи, които да внимават останалата част от света да не доближи, за да ни ограби. Ще живеем така, докато един ден не настъпи краят ни от страх, ендогамия и скука.

  Не знам какво се случи с този континент, с неговата енергия, с неговия кураж, с неговия стремеж към разширяване, любопитство и жизненост. Някога бяхме в състояние да стигнем пеша до края на света, да опознаем обратната страна на земното кълбо. Да, правили сме ужасни неща, но имаме и велики постижения. Някога светът гледаше като омагьосан към този смешен полуостров в единия край на чудовището, наречено Евразия. Днес самите ние сме застанали зад прозореца и страхливо надзъртаме иззад пердето: да не би някой, пази Боже, внезапно да започне „да припознава същите ценности“. А ако наистина не може другояче, моля, да стои колкото може по-далеч. Най-добре в някой Мордор.

  Но нещата ще се променят. За ценностите се воюва. Не всичко може да бъде притежавано. Ценностите не могат да бъдат заобиколени със стена и стражеви кули. Не могат да бъдат превърнати в крепост, както средиземноморските брегове, които биват отбранявани срещу бежанците от Африка. Ценностите не могат да бъдат спрени на източната граница на Полша.

  По времето на комунизма в Полша имахме една гатанка. Тя гласеше така: „С кого граничи Съветският съюз?“ Отговорът: „С когото си иска“. Днес същото е с Европа, само че наопаки. За разлика от Съветския съюз Европа се затваря от своите съседи в тесни граници.

  Европа не иска да се съобрази с това, че ценностите, които представлява (или представляваше?), могат да бъдат представени и отвъд нейните номинални граници. Европа се опасява точно от такива ситуации, защото те предизвикват само проблеми. Европа се прави на малка, свива се, крие се зад пердето. Маниакално пресмята печалби и загуби. Европа умира от страх за благосъстоянието си. От страх за противното си спокойствие, за поквареното си благосъстояние, за отвратителното си самодоволство.

  Украинската зима през 2014 г. е европейско поражение. Гледам кадрите от премръзналия Киев, хората, които са готови да умрат за свободата и се опитвам да се сетя за „европейски“ бунт с подобна сила през последните десетилетия. Виждам Берлин през 1953 г., Будапеща през 1956 г., Прага през 1968 г., Гданск през 1970 г. Но когато става дума за другата половина от континента, ми хрумва единствено жалкият протест срещу заплахата за свободата в интернет. Отчайваща гледка.

  Източник:  Mediapool /БТА

• Приемную народного депутата-регионала Киссе в Одессе расписали обидными граффити

  Приемную народного депутата от Партии регионов Антона Киссе, которая располагается на улице Мельницкой, «украсили» надписями неизвестные вандалы. Некоторые из надписей — с призывом покинуть страну, а некоторые — «полемические», вроде «Вы за страну или за золотой унитаз?» –

  сообщает сайт Novostnik.com.ua. Сайт иллюстрирует эту новость с некоторыми фотографиями.

  

   

  

   

  

   

  

   

  

• <<
• 1
...
• 127
• 128
• 129
• 130
• 131
• 132
• 133
• 134
• 135
• 136
• 137
...
• 416
• >>