Всички авторски страници

Авторски

• Евродепутати пледират за безусловен базов доход за всички европейци

  Българските евродепутати нехаят за инициативата на колегите си за нова форма на социално осигуряване

  

  .

  29 членове на Европейския парламент от 11 страни към днешна дата (новината е отпреди няколко дни – бел.ред.) са изразили своята подкрепа за европейската гражданска инициатива за безусловен базов доход, подписвайки общо заявление, съобщават от Фондация „Синята птица“ – член на Гражданския комитет на инициативата и представител за България.

  Инициативата призовава Европейската комисия да оцени идеята за реформиране на текущите национални системи за социално осигуряване чрез безусловен базов доход.

  Безусловният базов доход (ББД) е редовно, универсално парично плащане на всеки човек, без условия за минимален доход и изисквания за работа. Той трябва да бъде достатъчно висок, за да гарантира достойно съществуване за всеки един от нас. Базовият доход ще позволи на хората да правят житейски избор без страх от бедност. Той ще действа като буфер за всички, които нямат дългосрочна заетост или нямат никаква работа, както и за тези, които започват собствен бизнес, обясняват инициаторите.

  През последните години са разработени много финансови модели в няколко страни. Европейската инициатива за безусловен базов доход отправя искане за започването на проучвания на европейско ниво.

  Членовете на ЕП призовават всички европейци да подкрепят тази инициатива. Гражданите на ЕС, които имат право да гласуват, могат да го направят, подписвайки по интернет (http://sign.basicincome2013.eu) или на хартия. Нужни са 1 милион подписа до 14 януари 2014 г., за да се осигури разглеждането на инициативата в Европейската комисия.

  Настоящите системи за социално осигуряване са унизителни и неадекватни в мерките си за изкореняване на бедността, подчертават членовете на ЕП.

  „Безусловният базов доход ще трансформира социалното осигуряване от компенсаторна в еманципаторна система, която се доверява на хората да вземат свои собствени решения, която не ги заклеймява за обстоятелствата, в които им се е наложило да живеят“, казва се в заявлението за подкрепа.

  Ние вярваме, че има спешна нужда от нова форма на социално осигуряване, тъй като системите за социално осигуряване в отделните страни поставят все повече изисквания и наказателни мерки, потъпкват човешкото достойнство, слагат бариери срещу гражданското участие и задълбочават разделението между европейските общества както в рамките на националните граници, така и извън тях, коментират евродепутатите в документа.

  Те допълват, че тази нова форма на социално осигуряване е далеч по-опростена от съществуващите системи, които често създават хаос и затруднения. Тя ще спомогне за балансиране на неравномерните доходи и може да смекчи социалното и расово напрежение, предизвикано от икономическата миграция.

  Заявлението за подкрепа е подписано от евродепутати от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Франция, Гърция, Чехия, Финландия, Ирландия, Люксембург, Хърватска, Швеция от „Зелените“, социалдемократите, християндемократите, левицата, независими и др.

  Нито един от 18-те български членове на ЕП не е отговорил на призива за подкрепа на Гражданския комитет на европейската гражданска инициатива за безусловен базов доход. Нито един от тях не прояви интерес да присъства на проведената от Инициативата конференция на 21 ноември 2013 г. в сградата на Европейския парламент в Страсбург.

  България е най-бедната страна в Европейския съюз, безработицата сред младите хора е 25%. Настоящата социална система очевидно не съумява да гарантира човешките права на хората съгласно Всеобщата декларация за правата на човека и Хартата за основните права на Европейския съюз.

  Бразилия съумя да въведе базов доход за 60 млн. бразилци, Аляска го прави от 1976 г., в Норвегия съществува подобен национален фонд от години. В Индия и Намибия са проведени и се провеждат пилотни проекти в най-бедните райони на страната, отчитайки положителни резултати върху живота на хората, тяхното здраве, образование и бит, както и върху развитието на местната икономика. Базовият доход намира сериозен политически интерес не само в тези страни. Политически партии в Ирландия, Италия, Белгия, Германия, Финландия, Швеция и пр. са включили безусловния базов доход в своите програми. До 2 години в Швейцария ще се гласува референдум за получаването на безусловен базов доход.

  Представителите на инициативата за България задават няколко основни въпроса:

  – С какви по-важни от социалните въпроси са заети нашите народни представители, предвид общественото напрежение в страната, че не проявяват интерес да разгледат предложение за реформа в социалноосигурителната система, разработено от професори по икономика, уважавани в цял свят? Защо нашите народни представители нехаят и не желаят хората да получават пари, които да покриват екзистенцминимума на всяко човешко същество?

  – Догодина ще има избори. В цяла Европа. Отново ли ще изберем за наши представители лица, които не мислят за хората, плащащи техните заплати от по няколко хиляди евро?

  Източник:   Fakti.bg

• Ошибка Маркса

  Лариса Рыжова,  Ru-an.info

   

  

  Я переехала на пмж в Данию в 1997-м. Через несколько лет, наблюдая изнутри это общество в период максимального расцвета всеобщего благосостояния, я пришла к выводу, что их в скором времени ожидает системный кризис, который сметёт всё. Причём, я пришла к этому выводу как физиолог, имеющий самые общие познания в политэкономии.

  В то время я переписывалась с одним бывшим приятелем, который жил в России и очень хотел переехать в благополучную европейскую страну. Я написала ему тогда письмо и предсказала кризис западного общества. Недавно я перечитала это письмо и думаю, что оно весьма актуально в наши дни.

  Это повествование можно было бы назвать «Социализм с человеческим лицом глазами выходца из развитого социализма».

  Я бы хотела донести некоторые понятия до наших людей, хотя к сожалению, как показывает история, люди всегда слышат только то, что они хотят слышать. И «пока гром не грянет, мужик не перекрестится».

  Живя в России, я не могла понять, почему такая действительно красивая, логически стройная и прекрасно теоретически разработанная великими умами теория коммунизма оказалась неосуществима? И Советский Союз был не первой попыткой.

  Как я запомнила из лекций по политэкономии, когда училась на биофаке в университете, ещё триста лет назад окрылённые этой идеей энтузиасты пытались создавать модели идеального общества без эксплуатации, основанные на высокой нравственности, гуманизме и равенстве. Они изолировались от порочного общества и жили на небольших островах. Самая живучая из этих колоний просуществовала три года.

  Дания в значительной степени пытается тоже осуществить эти идеи. Когда я впервые приехала сюда в 1996 году, я увидела здесь многочисленные признаки советской системы, причём то, что называется «социализмом с человеческим лицом». Они имеют сильные социальные программы.

  У них бесплатное медицинское обслуживание, и уровень ухода за больными в больничных условиях такой, что нам и не снился. У них бесплатное образование и учащимся с 18 лет платят стипендию, независимо от того, учится ли он в обычной школе, техникуме или ВУЗе. Размер стипендии позволяет жить без поддержки родителей.

  Больные люди и инвалиды получают пенсию выше минимальной заработной платы. Старые люди, которые уже не могут жить без физической поддержки, получают места в домах престарелых, где они имеют в полном объёме всё необходимое для жизни. Там они и оканчивают жизнь.

  Я работала в одно время в пансионе для психбольных. Это форма помощи для тех, кто не так тяжёл, чтобы жить в психбольнице, но и не может обиходить себя сам. В пансионе живут 8 больных и работают 9 человек персонала.

  У каждого больного своя комната, компьютер, музыкальный центр, вся необходимая мебель, которую они сами выбрали для себя в магазине, всё, что их душа пожелает. У них многоразовое питание и разнообразная еда на выбор. Оставшиеся на столе продукты после того, как все наелись, выбрасываются в мусор, включая хлеб, мясо, рыбу, колбасу и др.

  Пансион — это большой дом, евростандарт. У них две кухни, оборудованные всем необходимым, три большие гостинные комнаты с телевизовами с плоским экраном и всей необходимой видео и аудио техникой по последнй моде, комната с бильярдным столом, настольным теннисом и тренажорами, несколько стиральных машин-автоматов, три туалета и душа, обеспеченные всеми необходимыми свежими полотенцами, шампунями, мылами, кремами и т.д., огромная мастерская со всеми инструментами и материалами.

  Мебель во всём здании и стиль, как в лучших домах Лонона и Парижа. Вокруг здания — гектары земли, конюшня и вольеры с лошадьми для верховой езды, сад, огромный ангар со всевозможной утварью, минитрактор, микроавтобус, две легковые машины, которыми инвалиды с водительскими правами могут пользоваться при желании.

  Два раза в год они проводят каникулы за границей. Все инвалиды вместе с персоналом живут в пятизвёздочных отелях на морских курортах Испании Италии Франции Греции и др.

  Число психбольных в Дании растёт (результат действия влияет на субъекта действия). Таких пансионов у них сейчас несколько сотен. В Дании здоровые неработающие люди, включая вынужденных безработных и тех, кто не хочет работать сам, имеют пособие, позволяющее им жить в однокомнатной квартире, иметь всю необходимую еду, одежду, сигареты, пиво, вино, проезд на транспорте и некоторые развлечения.
  Дания — правовое государство, где хорошо работают законы, и их беспрекословно выполняет и уважает абсолютная масса населения.

  Не это ли коммунизм?

  А сейчас я расскажу вам, почему их мир скоро перестанет быть таким похожим на коммунизм, и в чём был неправ Карл Маркс и его коммунистическая теория.
  Все социальные, философские и экономические теории пишутся людьми весьма далёкими от биологии. Они рассматривают человека, как социальное существо. Но прежде всего человек — это существо биологическое. В его организме и мозге происходят многочисленные процессы точно так же, как в любом другом животном или бактерии.

  Мы знаем о законе всемирного тяготения. Ни у кого не возникает мысль, что его можно изменить, проигнорировать или отменить, разве что на несколько минут в условиях свободного падения. Поэтому мы все его повсеместно используем. Например, вся наша посуда имеет плоское дно, дома — фундамент, у машин колёса внизу и т.д.

  Никому не придёт в голову сделать чашку в виде идеального шара или фужер в виде вытянутого овала без подставки. И по причине всемирности этого закона посуда во все исторические эпохи и на разных континентах так была похожа.

  Подобные объективные законы существуют в деятельности нашего мозга и в поведении. Но здесь ситуация не столь очевидна, как в случае с гравитацией. Поэтому этих законов не замечают или не признают их объективную сущность, на чём споткнулся и Карл Маркс.

  Что же это за законы?

  Первое, всё живое несёт в своём фундаменте идею сохранения вещества и энергии. Поэтому любая деятельность любого биологического субъекта всегда мотивирована. Проще говоря, живой организм любого уровня сложности будет что-либо делать только тогда, когда это очень нужно. Сытый хищник не пойдёт охотиться. Вне угрозы нападения хищника стадо антилоп не начнёт бежать с зелёного поля.

  Второе, результат действия любого биологического субъекта обязательно должен иметь с субъектом обратную связь. Проще говоря, результат любого действия должен быть значим для того, кто это действие совершает. Если эту связь нарушить, то действие потеряет всякий смысл и его просто перестанут выпол-нять.

  Вернёмся к Марксу. Он считал, что в человеке исходно, в самой его природе заложено стремление жить лучше, т.е. неограниченный рост потребностей. Сколько бы он ни получил, он всё равно рано или поздно захочет большего, обеспечивая рост рынка для производителей.

  Это и есть по Марксу тот самый корень и двигатель общественного и экономического развития, который будет работать всегда, т.е. и после того, как установится общественная форма собственности на средства производства.

  Именно стремление к облегчению своих усилий и получению больших удовольствий (инстинкт сохранения материи и энергии) заставляет человека думать, изобретать, усовершенствовать орудия труда, обеспечивая технический прогресс, экономический рост, смену формаций и политических систем так, что-бы всё было для блага человека.

  В то время, когда Карл Маркс создавал свою теоию, абсолютное большинство населения, даже работающего, жило очень тяжело. Они работали по много часов в день. Часы, отпущенные рабочим на отдых, были недостаточны для полного восстановления сил.

  Сколько бы они ни работали, им элементарно не хватало набора белков, жиров, углеводов и витаминов для поддержания нормальной здоровой деятельности организма. Поэтому они были очень хорошо мотивированы для выполнения различных форм активности по улучшению жизни.

  Но вот, наконец, впервые в истории появилось общество всеобщего благосостояния в масштабах даже не одной страны, а нескольких. Если бы Маркс смог взглянуть на современную Данию, он бы пересмотрел свою теорию.

  Система соцобеспечения Дании постепенно разлагает всё общество и убивает человека, как живой организм.

  Очень хорошо известно, что безработица — это ужасно плохо. Безработные люди — это мученики, жертвы общества. Они лишены надежды на будущее, обречены на финансовые трудности, теряют свой социальный статус, переживают вынужденную изоляцию и одиночество, впадают в депрессию.

  Однако безработица нужна, потому что в условиях полной трудовой занятости населения останавливается и начинает свой спад технический прогресс и уровень производства. А значит, недалёк тот час, когда копилка опустеет и наступит нищета. Наличие безработных является мотивом, заставляющим работающих реально напрягаться на работе.

  Экономисты подсчитали минимально необходимый процент безработных в обществе, который обеспечит экономическую стабильность, не говоря уже о прогрессе и росте. Черезмерная безработица имеет тот же негативный эффект, т.к. в этом случае расслабленно будут работать работодатели, а работающие будут испытывать слишком сильный психический стресс и заболевать.

  Но, как ни крути, а существует необходимось приносить в жертву определённую часть людей в обществе, чтобы другие не расслаблялись.
  
  Чем плохо иметь такое прекрасное содержание больных и инвалидов, как в Дании?

  Тем, что люди теряют понятие о ценности здоровья. Привожу пример. Была я в гостях в одной датской семье. У них сын астматик. Я заметила, что пока мы, взрослые, общались, он сидел три часа у телевизора.

  Я спросила родителей, почему бы нам всем вместе не прогуляться по берегу моря, погода была на редкость хорошая в тот день. Это ведь будет так полезно больному астмой мальчику.

  Они мне ответили, что с его астмой он будет иметь пенсию больше, чем здоровые безработные люди, и ему никогда не придётся работать, т.е. болезнь расценивается как благо, если она даёт больше социальных гарантий.

  В пансионе, где я работала, я обнаружила, что более половины пациентов — это результат педагогических ошибок родителей. Причём в двух случаях родители сделали такой выбор будущего для своих детей сознательно: мир жесток, жизнь тяжела, пусть лучше они принимают психотропные препараты и живут, как цветы на окне в раю на всём готовом. И это не ново в истории.

  В старину в Китае родители, желая устроить хорошее будущее своему сыну, отдавали его в возрасте 6-7 лет в школу евнухов. Его тут же подвергали мучительной процедуре кастрации. Но потом он мог стать евнухом при гареме большого господина. Евнухи были богатыми и уважаемыми людьми, приближёнными к власти.

  Если больные люди имеют социальные гарантии выше, чем здоровые, то вектор общественного сознания отклоняетя в сторону выбора болезни. В последние 15-20 лет в благополучной, гуманной, демократической (как они сами наивно полагают) Дании катастрофически растёт число инвалидов, особенно быстро среди детей, и психическая инвалидность опережает все остальные.

  Один член датского парламента, Симон Эмиль Аммитзбол, сказал: «За что мы платим, того мы имеем больше».
  Значит, инвалидам и больным надо платить меньше, но насколько меньше? Кому платить, а кому отказать в пособии? Как определить, где провести границу, которая отделит тех, кому платить и кому не платить? Как и до какой степени их развивать и адаптировать к обычной жизни и работе?

  Опыт социализма с человеческим лицом показал, что общественные институты с этой задачей справиться не могут. Если мы решаем, что всем нетрудоспособным надо платить, то начнётся неуправляемый процесс роста числа нетрудоспособных.

  Причём, у всех у них будут все необходимые диагнозы и медицинские показания, которые не оставят сомнений в их нетрудоспособности. А если решим, что платить не будем, или будем, но не всем, то, что же им делать? На улице погибать?

  Я думаю, что с этой задачей может справиться только семья. В семье, которая сама за всё платит и за всё отвечает, все члены будут нацелены на то, чтобы от каждого был по возможности больший доход и меньший расход. Причём семья — это маленькая общественная система, в которой работают не только экономические механизмы, например коллективная собственность, но и чувство родства и любовь.

  Поэтому при наличии членов семьи с частичной трудоспособностью или инвалидностью их приспособят к какой-либо доступной трудовой деятельности, возможно внутри семьи, что будет хорошо для самого же инвалида и уменьшит бремя обязанностей для родственников. И в семье скорее, чем в государственном или частном приюте можно ожидать искренних тёплых чувств к инвалиду.

  Одна моя знакомая датчанка, соцработник, рассказала мне, как она работала в семье, где отец и мать были умственно отсталыми инвалидами. Они познакомились и сошлись в пансионе для инвалидов, где когда-то жили, но пожелали уйти в собственную квартиру, которую им предоставила система соцобеспечения.

  Единственным, что они могли и хотели делать, был секс. У них уже тогда было семеро детей, в точности похожих на своих родителей. Каждый день с утра до вечера в их доме работала группа педагогов и соцработников, которые занимались этими детьми и хозяйством, а в это время пара родителей предавалась в спальне сексу, периодически прерываясь для посещения кухни или туалета.

  Причём соцсистема в этой ситуации была бессильна. По закону страны этих людей нельзя было подвергнуть насильственной стерилизации или заставить пользоваться контрацептивами.

  Положительным моментом было только то, что эта пара создала несколько рабочих мест за счёт общественного фонда потребления. В семейной общественной модели такая ситуация была бы просто невозможна.

  Если мы хотим построить работающую социальную модель, основанную на законах живой природы, которые, наподобие гравитации, неизбежно определяют наше поведение, независимо от нашего знания или незнания, согласия или несогласия, желания или нежелания, то именно семья, как клан родственников, должна выполнять функцию опеки своих членов, включая больных, сирот, инвалидов и безработных.

  Только в этом случае у нас не станет обездоленных людей.

  Социальная система Дании ослабляет и разрушает семью, убивая её ответственность за воспитание детей. Родители могут расслабиться и делать то, что хочется. Им не нужно думать о том, какими в моральном отношении вырастут дети, потому что дети не обязаны будут ухаживать за своими престарелыми родителями, которые будут отправлены в благоустроенный приют для стариков.

  Сдача престарелых родителей в приют здесь само собой разумеющееся дело, как еда, питьё, рождение детей. Никому и в голову не приходит подумать о моральной стороне проблемы.

  Независимо от того, вырастил ли человек детей или жил только для себя, не обременяясь родительскими обязанностями, вырастил он одного наркомана или пять отличных работников, на старости лет все попадут в один и тот же приют.

  Поэтому молодые люди откладывают рождение детей порой до критического возрастного предела, отдавая предпочтение карьере и времени «для себя». Детям можно наплевать на родителей, потому что им не нужна будет их поддержка в начале пути, они получат стипендию или пособие от государства.

  Так же и родители могут не заботиться об этом, а просто кормить их и баловать до 18 лет, а потом выставить из дома на гособеспечение. Все будут сыты — работающие и неработающие, образованные и невежды, нравственные и безнравственные.

  Это ослабляет прессинг на всю педагогическую и образовательную систему. То, что имеют дети в датских детских садах, ни в какое сравнение не идёт с тем, что мы имели в своих детских садиках. Я говорю не об игрушках, а о педагогической работе. То, как их учат в школе, заставляет меня полностью самостоятельно заниматься образованием семилетнего сына.

  Деградация школьных программ, по моему мнению, происходит здесь не целенаправленно. Просто в школу приходят совершенно незрелые и неготовые к тому, чтобы начать получать систематическое образование, дети. Они не в состоянии справиться с тем, с чем справлялись их сверстники 20 лет назад.

  Нынешние дети с пелёнок направлены по пути, где всё должно быть легко и приятно. Мой старший сын учится в техникуме в Дании по специальности «технический дизайнер». У них практически отсутствует преподавание теоретических дисциплин, никакой физики, химии и математики. Формулы даются без выводов. Мой сын купил в России кое-какие учебники и пытается разобраться в них сам.

  Им пытались давать уроки математики в этом году. Тема была тема «Действия с дробями». Ученики просто бойкотировали эти уроки. Их аргументом был следующий: «Зачем нам это считать? Пусть компьютер считает!».

  Мой сын долго пытался объяснить одному из соучеников то, что при делении меньшего числа на большее получается число меньше единицы. Это было безуспешно.

  Что эти «специалисты» будут создавать, когда придут на производство?

  Кризис и по этой причине просто неминуем. Дочь моего мужа, студентка университета, обучавшаяся по специальности «Право в экономике» похвасталась тем, что им преподавали математику. Это были синусы и косинусы. Я не стала говорить ей, в каком классе советской школы дети проходили эту тему.

  Причём она, как и очень многие молодые люди, вовсе не стремилась пройти полный курс университета, а только достичь степени бакалавра (три года обучения), которая даёт право на работу с очень приличной зарплатой. А больше ничего и не надо.

  Всё образование у них предельно узко специально. Знаний дают минимально возможное количество, лишь бы только человек был в состоянии выполнять работу по своей специальности.

  Узость образования — это один из рычагов поддержания стабильности в обществе. Нет знаний — нет силы.

  Нам давали предельно возможное широкое образование с обилием общих теоретических дисциплин. Зато долго держали в страхе (уничтожали или изолировали особо умных и творческих) и идеологизировали, чтобы удержи-вать бушующий поток интеллекта людей в строго определённых границах.

  Если нет социальных гарантий, то родители, педагоги и учителя знают, что от них зависит, будет ли их воспитанник в дальнейшем иметь человеческую жизнь или станет голодать, воровать и погибнет преждевременно. Это и заставляет их работать, нагружать образовательные и воспитательные программы — результат действия влияет на субъекта действия.

  Конечно, можно найти в Дании семьи, где родители подходят к воспитанию детей с умом и энтузиазмом. Попадаются отдельные энтузиасты, способные, несмотря ни на что, продолжать активность, рисковать, например, деньгами или рабочим местом.

  Но энтузиасты ничего в обществе не решают, причём инициатива везде и во все времена была наказуема. Основная масса людей в сытом и безопасном состоянии ничего не будет делать. Постоянно глубоко сытые люди постепенно перестают быть людьми.

  Таким образом в обществе всегда должны быть жертвы, наподобие безработных, которые будут будут создавать мотивацию активности для остальной массы населения.
  Больные, инвалиды, безработные и невыжды вне семьи должны жить заметно хуже, чем здоровые, сильные, образованные и работающие. В системе «социализма с человеческим лицом», при всей гуманности идеи, человек, как субъект действия, не имеет связи с результатом действия в гораздо большей степени, чем в советском социализме.

  Отсюда происходит тотальная безответственность по всей вертикали от властей всех мастей до простого гражданина. Но именно в этой системе человек и чувствует себя комфортно, потому что ему гарантирована сытость и безопасность.

  И всё бы хорошо, да здесь имеется маленькая неувязочка, вложенная в проект «человек разумный» мудрым Создателем. То, что человек субъективно ощущает, как хорошую жизнь, не соответствует его физиологическому оптимуму.

  Искомый оптимум уровня деятельности, при котором человек наиболее долго может сохранить своё физическое и психическое здоровье, лежит в той области, которую он субъективно ощущает, как трудную жизнь. И сам человек никак внутри себя найти этот оптимум не может.

  В своей массе люди хотят найти для себя возможность усилия облегчить, а блага улучшить. Причём они никогда к заветному раю не придут.

  Они могут найти для себя нишу, где покажется, что вот эта жизнь уже вполне приемлема по уровню лёгкости, благополучия и гарантий. Но организм наш не хранит структур, которые не функционируют.

  В ближайшее время невыполнение определённых усилий, т.е. функций, приведёт у исчезновению структур, которые эти функции поддерживали. И в той же нише жизнь уже снова покажется трудной, что заставит человека снова искать возможность её облегчить.

  Так он деградирует, как живой организм и как человек разумный.

  Вне состояния борьбы человек просто становится слабым по всем пунктам. Они гордятся статистикой, которая показывает, что в современном развитом западном обществе люди живут в среднем дольше, чем в менее развитых странах и в прошлом своих стран.

  Но при этом мы забываем, кто эти люди, которым теперь за восемьдесят. А ведь это дети войны. Это те самые сильные, которые выжили в годы войны и послевоенной нищеты.

  Но для меня более показательной является другая статистика — растёт суицид, идёт колоссальный рост продаж фармацевтических средств, числа инвалидов и различных заболеваний, таких как онкологические, эндокринные, аллергии, психические заболевания.

  И не стоит пенять на одно лишь ухудшение экологии. По сути, люди компенсируют химическим путём те функции, которые они утрачивают.

  Сколько же химии в состоянии выдержать организм человека?

  Не думаю, что наши возможности в этом отношении безграничны. В обществе, где люди в значительной степени могут получить то, что они хотят, человек вырождается, как биологический вид. Так что это поколение западных жителей уже не будет гордиться продолжительностью жизни.

  Государство не должно вообще платить пенсий старикам, исключая небольшую поддержку для тех, у кого нет детей по причинам, связанным со здоровьем или трагическими событиями.

  Именно от своих собственных детей должны зависеть люди в глубокой старости, если мы хотим хоть как-то поддерживать нашу нравственность, а значит и физическое здоровье. И в этом ничего нового нет.

  По сути, социальные гарантии — это изобретение капитализма конца Х1Х в, подхваченное социализмом. До того за всё несла ответственность семья. И так мы существовали тысячи лет.

  Мне, человеку чувствительному и доброму, очень тяжело приходить к подобному выводу. Но объективные законы существуют независимо от нашего сознания, желания, старания. Знание их и применение только поможет избежать больших жертв.

  Женщину вытащили из семьи на производство, а младенцев отправили в ясли, т.е. воспитание ребёнка с самого раннего возраста общество взяло на себя.

  Когда у меня в 1999 году родился сын, продолжительность отпуска по уходу за младенцем составляла в Дании 6 месяцев. В шесть месяцев мать должна отдать младенца в общественные институты и идти работать или потерять своё рабочее место.

  В стране, где существует безработица, мать должна сделать очень тяжёлый для себя выбор, особенно, если она рискует потерять действительно хорошую работу — другого шанса уже с большой вероятностью не будет.

  В обществе всеобщего благосостояния, как и при социализме, подход к этой проблеме чисто экономический — одна няня или воспитатель в состоянии уследить в течение дня за несколькими детьми, матери которых в это время создают ВВП на своих рабочих местах.

  Т.е. политики, будучи полными невеждами в физиологии, смотрят на детей, как на машинки или на цыплят в инкубаторе.

  Но это большая экономическая ошибка. Цыплёнка скоро зарежут, а из ребёнка должен вырасти будущий работник, здоровый, образованный, культурный, ответственный, нравственный, человек. Физиология и генетика консервативны!!!

  Развитие ребёнка идёт по своим объективным законам, вмешательство в которые чревато тяжёлыми последствиями. Одним из которых является, например, эпидемия аутизма и синдрома гиперактивности и пониженной концентрации внимания у детей, а также и других форм расстройств развития.

  Дитя нельзя отрывать от матери, потому что она, особенно в первые три года жизни ребёнка, является необходимым элементом развития его мозга и закладки фундамента здоровья. Физиологи выявили это в своих исследованиях, опубликовали работы, но политики, избранные на срок 4-5 лет, думают об экономии здесь и сейчас.

  Мы не можем обмануть природу. Она заставит нас платить гораздо больше через несколько лет, когда надо оплачивать пособия и специалистов для поддержки и развития детей «с особыми потребностями»; водить в обычные классы дополнительный педперсонал, потому что учащиеся не могут справляться со школьными программами; создавать специальную систему школ для огромного количества молодых людей от 16 до 25 лет, которые не хотят ни учиться, ни работать, а хотят только есть, пить колу и пиво, «тусовать-ся», заниматься сексом и играть на компьютере.

  Начинается процесс лечения симптомов болезни общества, что ложится всё возрастающим бременем на общественные фонды потребления и ускоряет их обвал.

  Эксперимент по созданию общества всеобщего благосостояния с его общественными воспитательными институтами показал, что они с ролью основного воспитателя подрастающего поколения справиться не могут, и этот важнейший процесс должен оставаться задачей семьи.

  И в заключение скажу о вреде правового государства. Как бы мы ни совершенствовали систему законов, в них невозможно учесть абсолютно все возникающие в жизни случаи.

  Когда закон становится главным регулятором общественной морали, то люди не становятся лучше. Они становятся хуже. Они просто снимают с себя моральную ответственность друг перед другом, предоставляя закону регулировать отношения между ними.

  И сталкиваясь в жизни со случаями, не учтёнными в законах, они со 100% вероятностью используют эту возможность, чтобы обмануть, украсть, предать.

  При этом, что поразительно, их абсолютно не трогает, как они выглядят в глазах обманутого партнёра, ведь закон они не нарушали, а что законом не запрещено, то разрешается. А если партнёр оказался доверчивым простофилей, то он в этом сам виноват. Честное слово ничего не значит абсолютно, если оно не стоит на бумаге и не заверено юристом.

  В России закон не работает пока. Но отношения между людьми должны как-то регулироваться. Поэтому какая-то степень доверия партнёру всё ещё существует, и мы ещё как-то полагаемся на чувство чести друг друга.

  Но мы смотрим на Запад, на сытых и благополучных людей и хотим копировать их модель, чтобы самим стать сытыми и благополучными.

  Мы провели социальный эксперимент в виде построения социалистического общества и показали миру ряд вещей, чего не надо делать. Но почему не посмотреть на их модель, как на другой социальный эксперимент?

  По сути, обе модели отражают стремление человека уйти от зависимости от результата своей деятельности — вкладывать, сколько можешь(!) в невидимые закрома родины или общественные фонды, чтобы получить от них гарантии на все случаи жизни. Для абсолютного большинства людей безопасность и гарантии — это главное.

  Наша система уже показала ограниченность своей жизнеспособности, а их система уже отсчитывает последние годы.

  Причём наша жила в целом дольше, потому что в её истории был период диктатуры, когда люди, если не все, то большая группа членов общества, была вынуждена вкладывать в закрома родины больше, чем они бы это делали, будь у них свобода выбора.

  И ещё была идеология — мы переживали трудности для того, чтобы построить светлое будущее, коммунизм, общество, где все будут жить хорошо, благополучно и счастливо. Это для наших детей и внуков.

  Но ведь идея эта, как мы уже поняли, утопична. Человек не может быть поставлен в условия, где он независим от результатов своей деятельности, иначе — обвал. Люди в своей массе следуют биологическому закону, заложенному во всё живое на земле. И это не их вина. Просто они так устроены.

  Общественная модель, целью которой является всеобщее благосостояние, не может производить больше и даже столько, сколько она потребляет.

  Поэтому она может возникнуть (социал-демократы приходят к власти), только когда в обществе накоплен или в него искусственно вливается определённый материальный ресурс, и она может существовать, пока этот ресурс не будет исчерпан.

  И крушение этого общества произойдёт гораздо раньше, чем человек исчезнет, как вид. Всё произойдёт в рамках одного поколения.

  Что же тогда, как жить дальше?

  Я думаю, что в ближайшем будущем мы придём к тому, что две формы общества будут периодически сменять друг друга. Первой займёт место семейная модель и возврат к исконным моральным ценностям. Налоги будут минимальны, чтобы только содержать ограниченную армию, полицию и государство.

  Семья же будет сама платить за образование своих детей, за медицинские услуги, поддерживать неработающих родственников, а при желании платить в страховые фонды.

  В этих условиях дети будут гораздо лучше подготовлены к тому, чтобы вырасти ответственными, крепкими, учиться и работать. Просто родители им быстро «подкрутят все винты» и «вправят мозги». Общество избавится от огромной опухоли расходов, связанных с безответственным поведением людей.

  Такая модель будет производить больше, чем потреблять. Создастся ресурс. И снова появятся хиппи, всплывут левые силы, и все станут требовать демократии. Тогда придёт на смену модель социалистическая с институтами социальных гарантий, чтобы накопленный ресурс израсходовать — поработали, можно и отдохнуть.

   

• Гурбетчийски деца

  Изоставените деца на самотните родители

  .

  Даниел Донев,  Danieldonev.wordpress.com

  Още с качването в таксито ме грабва за слушател. Пита ме дали ми пречи цигарата, а аз му отвръщам, че ще я изтрая. Има толкова по-страшни неща от една цигара. Това отпушва личната му история и започва едно кимане от моя страна и от време на време обелвам по едно предпазливо „Да, да”. Не му знам името. Човек не се запознава с хората, които шофират таксито, въпреки че понякога историите им са повод за сериозен размисъл. Заминава за Германия след две седмици. Работата уредена, квартира също. Ще работят с жена си в една кланица за пилешко месо. Заплатата е малка, но като не плащат за жилище и ще компенсират. Има „идеални” условия за живот. Осем човека ползват една кухня и две бани с тоалетна. Дори и си готвят заедно и се редуват в домакинството, и така им излиза още по-евтино. Техни приятели живеели и работели там, и нямали никакви битови или личностни проблеми с другите съквартиранти. „В Германия ли каза или в Африка?” – се замислям за момент.

  „Биг брадър пасти да яде”, продължавам да си мисля, там постоянно се карат и плетат интриги. Явно това е режисирано, защото животът не е такъв. Всичко е цветя и рози. Колеги и приятели живеят като едно задружно семейство в дядовата немска ръкавичка. Или може би германците са построили комунизма и се правят на шест без десет с тяхната пословична дисциплина и пресметливост.

  За храна отивали около четиристотин евро на семейство, и то ако се глезят. Шофьорът ме изважда от мислите ми и продължава да ми описва гурбетчийския рай. А тъпите немци пилешка карантия не вкусвали. Дробчетата с лопата ги ринеш и ги носиш в къщи. Сега ми просветва каква е рецептата на щастливото съжителство, си мисля пак аз. Монологът продължава: „Тук тъпчем на едно място, нищо не можем да спестим.” Аз пък си мислех, че са затънали в дългове или нямат жилище, та се налага да работят в чужбина. Питам го дали нямат дете. Той отвръща, че имат син на осем години. Питам го дали малкият разбира какво се случва. Мислех, че човек оставя детето си само, когато изпадне в крайна нужда. Кимал с глава и бил сериозен, и казвал, че щом трябва, ще остане при баба и дядо, колкото е необходимо. Разбирал баща си, когато му казвал, че тъпче на едно място. А моят спътник продължава, казвайки, че пет хиляди евро спестени пари за осем месеца са си бая пара. Отвръщам му, че липсата на баща за децата в такава възраст може да има лоши последствия за детската психика. Той отвръща, че знае, ама малкият го разбирал и нямал против.

  Той е непознат и утре няма да си спомням за него. Мъчно ми е за Дари. „Работя като звяр”, казва тя. Работи за много пари и сама определя срока на договора си. Налага й се да работи в един хотел в Италия. Разделила се е с бащата на дъщеря си и иска да направи най-доброто за нея. „Три месеца работя, три месеца си живеем като принцеси с малката”, казва Дари. Опитва да навакса пропуснатото време с шестгодишната си щерка. Казвам й, че няма пари на света, които да заместят майчиното присъствие за детето в тази възраст. Тя ми отговаря, че по-добре да е финансово стабилна, макар и да се виждат по-рядко с дъщеря си. Казва, че всеки път като я оставя, сърцето й се пръска на малки парчета, не може да мрази, нито да обича, и всичко й е безразлично. След три месеца се връща и събира парчетата, за да дава любов на детето. „След като твоето сърце се раздира, какво ли изпитва малката?” – премълчавам аз. Не мога да я виня, че материалната обезпеченост е приоритет за нея и дъщеря й. Кой съм аз да съдя?

  Дари е толкова чувствителна. Наистина не я разбирам. Не е ли редно майката да стои при детето си? Спирам да дълбая преди да съм изпаднал в спиралата на вътрешния си монолог, който ме води все към един и същи въпрос: „ Кой ти дава право да определяш ценностната система на хората?”. Сещам се за друг мой приятел, който е толкова практичен, колкото Дари чувствителна.

  Васил за малко и той да хване пътя за Германия. „Давам най-доброто от себе си в най-добрите си години и не се справяме. Значи проблемът не е в мен, а в държавата.” – казва той. В добрите си години семейството му се нагърби с ипотека. После вихърът на кризата така ги завъртя, че сега доходите им са колкото разходите за банката и сметките. За храна не остават. Не знам как се оправят, сигурно не ядат. Постоянно са в някакви разговори с банките, разсрочват, пресрочват, реструктурират… Васил е половин банкер вече от разправии. Отдавна е свикнал с разговорите по телефона, които другите длъжници определят като тормоз.

  Докато обмисляше заминаването си в чужбина, се случи нещо. Получиха покана за второ осиновяване. Съгласиха се без колебание, въпреки че чистата математика показваше, че няма как да се справят. Това беше и краят на плановете за гурбет. Друг би казал, че това е лудост и час по-скоро трябва да се излиза. Пък и защо им е това второ дете? Той обаче реши да остане, „за да възпитава качествено синовете си”. Васил има навика да се изразява малко високопарно. В свободното си време вместо да иде да изкара още някой лев, той пише статии, участва в обществени форуми, проявява някаква гражданска активност, която май само той разбира. И всичко на гол ентусиазъм. Луд човек, кой ти работи днес без пари.

  Скоро си говорихме с него и пак с високопарния си стил ми обясняваше защо остава при децата си и не поставя материалната им сигурност на първо място.

  „Знаеш ли – казва – какво е да растеш без баща? На косъм си да станеш бандит. И знаеш ли какво значи липсата на бащина ласка? И до днес ми коства огромни усилия да съм твърд и решителен, когато се налага. Толкова огромни, че кръвното ми скача с половин единица за постоянно след всяко решение. А знаеш ли – вика – до какво води липсата на пример за подражание на малкия юнак? Несигурност в преценката за добро и зло, стихийност, объркване, лутане, залитане и непрестанно търсене на здрава основа.

  Знаеш ли – вика – какво е да растеж без майчина грижа и ласка? И до днес се боря с пориви, които ме обземат ежедневно и са против здравия разум. Едва се удържам да не тръгна поголовно да наваксвам пропуснатите майчини прегръдки у всяка жена, която ми се усмихне или ми каже „Васе”.“ Васил е такъв. Иска да е откровен със себе си и да изследва истината в дълбочина. В своята дълбочина истината обикновено е нелицеприятна.

  Истината е, че децата ни имат нужда от родители, но не знаят как да го кажат от първото стъпало на своите шест-седем години. От там колкото и да надигат главица, те виждат само, че тате или мама знаят какво правят и така трябва. „Материалната сигурност преди всичко и не може да тъпчем на едно място”. После следват дългите дни на чакане, дългите нощи без приказка и големите подаръци, които им носим, връщайки се, без да разбираме, че ние самите сме най-скъпият подарък, който са чакали през трите или осемте месеца на нашето отсъствие. Следват много буци в гърлото, доста сълзи под завивките и време, в което децата ни придобиват преждевременна зрялост, а това не е най-доброто. Ние твърдим, че искаме най-доброто за тях, но не знаем кое е то и продължаваме да осакатяваме крехката детска душевност, хранейки своето его, докато се заблуждаваме, че правим всичко по-силите си за тях.

  Аз познавам буците в детското гърло. Преглъщал съм ги с големи усилия всеки път, когато моите родители ме пращаха на пионерски лагер. Майка ми казваше, че това е добре за мен. „След като е добре, защо ми се реве” – се питах аз без да осъзнавам, че тя е тази, от която имам нужда. Нейната ласка и нейното внимание, а не тъпият чист планински въздух, който щял да ме укрепи здравословно.

  Васил не съди никого. Той не вменява своята ценностна система на приятелите си. Иска да помогне, но всеки път като сподели вижданията си, неговите приятели му казват без думи, че се мисли за много умен. Живота си е техен и ще правят, каквото си искат. Решил е да говори по-малко и да пише, пък който иска, ще чете. Васил реши да остане плътно до синовете си и да им спести своите рани, а с парите все някак нещата щели се наредят.
  …

  „Обществото ни е болно” – чуваме доста често напоследък от социолози и социални антрополози. Обществото ни е наричано далече по-цветущо от класици на българската литература. Всъщност нашето общество отдавна няма нужда от квалификации, епитети и определения. Имаме нужда от диагноза и лечение. Диагнозата е липса на качествени ценности, а лечението е възпитаването им в децата ни. И ако градим ценностната система на децата ни върху материалното, то ние започваме този градеж от покрива и сме обречени крехката къщичка на детската душевност да се срине, а обществото ни да продължава да стои в своите руини. Защото материалното благополучие не е инструмент за изграждане на здраво общество, а негова функция.

  Имаме възможност да поставим крехкия постамент на бъдещето на децата ни върху стабилен фундамент от здрави ценности. Първото условие е да останем плътно до тях. Физически и духовно. Защото в противен случай губим и тях, и битката с държавата, която по принцип иска да ни ги отнеме, вярвайки, че ще се грижи по-добре за тях в мощната преса, наречена „Държавно образование”. Тя не прощава никому, изтривайки от съзнанието на децата понятието мисъл и не само него. Защото не можем да виним родителите, които искат децата им да бъдат подсигурени материално. Можем да търсим сметка на държавата, която ги принуждава да търсят тази сигурност далеч от децата си. „Защото ако в най-добрите си години даваме най-доброто от себе си и не се справяме, значи проблемът не е в нас, а в държавата.”

  „Държавата трябва да помага на родители, които осиновяват деца” – се изрепчи една лелка скоро на семейно събиране. „ Аз не искам държавата да ми помага, а да не ми пречи да бъда достоен родител и съпруг” – отвърна Васил. Защото всяка помощ от държавата е лична загуба за някого, който се е трудил за своите левчета. Хората, които наричаме държава, са всъщност държавна администрация. Държавата сме ние и ние поръчваме музиката, защото ние плащаме. Освен, че им плащаме, те имат нужда и да им дишаме във врата, с пълни гърди, за да не пишат закони, с които да атакуват кулите на личната ни свобода да бъдем граждани и родители. Закони, които на първо място им осигуряват дългосрочна и безоблачна служба в курортния комплекс, наречен „Държавна администрация”, където ние плащаме цената на техния All inclusive. Защото нашето благополучие не е техен приоритет. А би трябвало да бъде. За целта е нужно да сме тук до децата си.

  Защото за тях става въпрос. Нашата е ясна.

   
• Пеевски опитал да спре разследване за себе си в TV Arte

  Екип на френско-немската телевизия Arte, който е заснел част от имотите на скандалния депутат от ДПС и медиен магнат Делян Пеевски, е бил проверяван от частна охрана и от полицията, а в последствие операторът, който работи за българска телевизия,  е получил заплахи да изтрие заснетите кадри. Това стана ясно в петък вечер от излъчен репортаж за битката на българите срещу корупцията, протестите и Делян Пеевски, озаглавен „България: самотната битка срещу корупцията“.

  След като обясняват за проверките, които са им направени от органите на реда и допълват, че веднага след това е имало опити за натиск върху оператора от Arte обясняват, че това е още една връзка, че полицията е информирала Пеевски кой снима и че той не иска репортажи за него.

  В репортажа на медията е показан хотел „Берлин“, за който преди седмици сайтът NOresharski съобщи в свое разследване, че е собственост на Пеевски и майка му. Според материала на антиправителствената информационна служба, както е известна медията на протеста, фирма на майката на Пеевски Ирена Кръстева притежава няколко апартамента с паркоместа и идеални части от парцела на хотел „Берлин“. Журналистът от сайта Николай Стайков коментира за Arte имотите на семейството на фона на хотела.

  След репортажът на френско-немската медия продължава с думите: „Стайков искаше да ни покаже повече от хотела, но охраната забрани да снимаме. Избрахме друг имот на Пеевски, но там полицията прекъсна работа ни“.

  Полицията информира Пеевски за българина в екипа

  Тук журналистите показват със скрита камера е заснета проверката на документите на оператора от полицаи. Репортерът на Аrte уточнява, че операторът е искал да остане анонимен и скоро е станало ясно защо.

  „Малко по-късно операторът получи обаждане и натиск този репортаж да не бъде излъчван. Причината, че полицията е информирала Пеевски кой е снимал и той не иска репортажи за неговата личност. В негова подкрепа хора, са облечени с тъмни дрехи и явно и полицията и те следят за спазването на това правило“, се казва в репортажа.

  Междувременно по неофициална информация стана ясно, че операторът работи в ТВ+. А практиката за ползване на местни фоторепортери от чуждите медии е обичайна.

  В репортажа не се казва кой точно се е обадил на оператора, за да поиска спирането на материала.

  След случката с имотите репортажът продължава с кадри от протестите, като казва че те продължават вечер след вечер и Пеевски се е превърнал в олицетворение на мафиотските методи и липсата на морал в политиката.

  Източник:   Mediapool

• Обама ще обяви на 17 януари план за реформа на спецслужбите

  Президентът на САЩ Барак Обама ще оповести плана си за реформиране на специалните служби на 17 януари, съобщи прессекретарят на Белия дом Джей Карни.

  През декември Обама получи доклад от група експерти, които по молба на Белия дом анализираха ефективността и целесъобразността на програмата за събиране на данни за гражданите от Агенцията за национална сигурност /АНС/.

  Тези дни Обама се срещна и разговаря и с шефовете на ЦРУ, ФБР, АНС и Националното разузнаване. Президентът имаше консултации и с изявени конгресмени, наблюдаващи на дейността на службите, сред които и изявени противници на програмата за подслушване на АНС.

  Позицията на Белия дом е, че програмата за следене е законна и необходима, с оглед избягването на евентуални терористични атаки. Реформа в службите обаче е необходима, след международния скандал, избухнал в резултат на разкритията на бившия служител на ЦРУ Едуард Сноудън.

  Сноудън получи политическо убежище в Русия. От разкритията му стана ясно, че АНС е подслушвала телефоните не само на милиони американци, но и на лидерите на 37 държави, сред които германският канцлер Ангела Меркел и бразилският президент Дилма Русеф.

  Източник:  в. „Сега“
  

• Данъчната служба в САЩ ще приема декларации от 31 януари

  ДАНЪЧЕН СЕЗОН ‘2014

  

  Данъчната служба в САЩ (IRS – Internal Revenue Services) обяви, че ще започне да приема данъчни декларации за изминалата година на 31 януари.

  Частичното затваряне на държавни служби за 16 дни през октомври 2013 г. е предизвикало 90% от дейността на IRS да спре и това е довело до забавяне в подготовката.

  Крайният срок за подаване на данъчните декларации остава 15 април 2014 г.

  В помощ на данъкоплатците IRS предлага на интернет страницата си www.irs.gov различни разяснителни филми YouTube videos.

  За първи път IRS ще предложи IRS Direct Pay – нов начин за плащане, който позволява на данъкоплатците да извършват плащания към IRS директно от тяхната спестовна сметка. Услугата е безплатна. Засега електронното разплащане ще може да се прави само за формата 1040. IRS ще изпрати на ограничен брой данъкоплатци (до 1,2 милиона) информация за услугата.

   

  Даниела Начева,

  Bulgarians in Detroit.com

• Първа WTA титла с уникално постижение за Пиронкова (видео)

  Цифри за историята: Шампионският марш на Пиронкова

  

  Цветана Пиронкова спечели първата титла в кариерата си от турнир на WTA ниво. Българката победи германката Анджелик Кербер в Сидни. Пловдивчанката записа историческо постижение – осем поредни победи в турнира. Тя стана първата тенисистка, която започва участието си от първия кръг на квалификациите и не само достига до финала, а печели и титлата.

  Във всичките осем мача от турнира Цветана Пиронкова загуби само един сет – от Шахар Пеер в третия кръг на квалификациите и то след тайбрек. Всички останали седем победи бяха постигнати без загубен сет. Българката преодоля три последователни съпернички, които са в Топ 10 на световния тенис. На четвъртфиналите се справи със Сара Ерани (№7), на полуфиналите отстрани Петра Квитова (№6), а на финала отвя и германката Анджелик Кербер (№9).

  Шампионският път на Цветана Пиронкова в Сидни:

  Първи кръг, квалификации
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Аюми Морита (Япония) 6:3, 2:0 (японката се отказва)

  Втори кръг, квалификации
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Марияна Заневска (Украйна) 6:1, 6:3

  Трети кръг, квалификации
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Шахар Пеер (Израел) 6:3, 6:7, 6:3

  Първи кръг
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Сорана Кърстя (Румъния) 6:4, 6:1

  Втори кръг
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Варвара Лепченко (САЩ) 6:3, 6:2

  Четвъртфинал
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Сара Ерани (Италия) 7:6, 6:3

  Полуфинал
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Петра Квитова (Чехия, ) 6:4, 6:3

  ФИНАЛ
  ЦВЕТАНА ПИРОНКОВА – Анджелик Кербер (Германия) 6:4, 6:4

  Вижте видеозапис от целия финален мач:

  И запис от награждаването:

  Източник: БЛИЦ

• Проф. Близнашки: Бурята зрее

  Такъв страх в българската върхушка отдавна не е имало, заяви юристът

  

  Будната част от гражданското общество тази година предпочете протеста пред почивката. Сблъсъкът е фундаментален, изключително тежък и неслучайно се опитват да профанизират и смачкат протеста. Истината е, че каузата му е морална и засяга най-дълбоките пластове на нашата идентичност. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ университетският преподавател проф. Георги Близнашки.

  Протестиращите не приемат интервенцията на олигархията, на задкулисието в политическия живот. От тук идва една съпротива, която не може да бъде пречупена. Някои интелектуалци дори се опозориха, опитвайки се да омаскарят протестиращите, добави той. Този протест е единственият шанс на България да излезе от посттоталитарното блато. Много от протестиращите са безкористни хора и историята ще отсъди в тяхна полза. Друг е въпросът дали протестът ще бъде доведен до успешен край, посочи юристът. Отдавна в българската върхушка не е имало такъв страх. Управляващите много добре разбират, че ако има предсрочни избори, ще се стигне до подмяна на политическия елит. Бурята зрее в гражданското общество. Децата на номенклатурата въобще не си дават сметка какво предстои да се случи. Обществото ни е абсурдно и не може да се продължава по този начин.

  Сътресенията ще бъдат големи. Ще се търси отговорност за целия преход. БСП загуби почва под краката си и не може да я намери, категоричен бе проф. Близнашки.

  По думите му правителството се опитва да хвърли прах в очите на хората със социална благотворителност. Според него изходът от ситуацията е в предсрочните избори и създаването на правителство с широка обществена подкрепа.

  Проф. Близнашки заяви, че най-вероятно кадър на бившата Държавна сигурност стои зад сочения за кадровик в съдебната система Красимир Георгиев – Красьо Черния.

  Източник:  Novini.bg

• Американски астрономи измериха Вселената с точност до 1 процент

  

  Американски астрономи измериха разстоянията между галактиките във Вселената с точност до само 1 процент. Това прецизно изследване обхваща шест милиарда светлинни години и е ключов фактор за картографирането на Космоса. Анализът ще помогне за по-точното определяне на естеството на тъмната енергия.

  Новият златен стандарт е създаден от BOSS (Спектроскопско изследване на барионните осцилации) с помощта на фондацията за телескопски наблюдения „Слоун“ в Ню Мексико, САЩ.

  „Сега знам размера на Вселената по-добре, отколкото размера на къщата ми. Няма много неща във всекидневието ни, които ние знаем с до 1 процент точност“, подчерта главният изследовател от BOSS проф. Давид Шлегел.

  Източник:  в. „Новинар“

• German Judge Bars Family From Immigrating to Country Where Homeschooling is Legal

  DARMSTADT, Germany – A judge in Germany has barred a family in Darmstadt from immigrating to another country where homeschooling is legal, and refused to return custody of the children to their parents.

  As previously reported, approximately 20 social workers, police officers and special agents swarmed the home of Dirk and Petra Wunderlich last August and forcefully removed all their children. A family court judge had signed an order that day authorizing officials to immediately seize the Wunderlich’s children for failing to cooperate “with the authorities to send the children to [public] school.”

  “I looked through a window and saw many people, police, and special agents, all armed,” Dirk outlined. “They told me they wanted to come in to speak with me. I tried to ask questions, but within seconds, three police officers brought a battering ram and were about to break the door in, so I opened it.”

  In September, following a court hearing about the matter, the Wunderlich children were returned to their parents after Dirk and Petra agreed to send them to a state school. However, even after the children began attending school, they were still considered to be in the custody of the government.

  Last month, attorneys for the Wunderlich family asked Judge Marcus Malkmus to return custody of the children to the parents since they have obeyed orders to send them to school. They also requested that the family be permitted to move to France, where homeschooling is legal.

  In a written opinion, Malkmus refused both requests, characterizing homeschooling as a “straightjacket” for children, according to a report from the Homeschool Legal Defense Association (HSLDA).

  “The children would grow up in a parallel society without having learned to be integrated or to have a dialogue with those who think differently and facing them in the sense of practicing tolerance,” Malkmus wrote. ”[Homeschooling presents] concrete endangerment to the wellbeing of the child.”

  Dirk Wunderlich expressed disappointment following the decision.

  “Judge Malkmus has erected another Berlin Wall apparently designed to prevent all parents who might leave to homeschool from leaving Germany. This is no different than what happened in the former East Germany under communism and before that under the Third Reich,” he stated. “We need help from others around the world to help our country see this terrible violation of human rights.”

  HSLDA advised that attorneys for the family are continuing to work toward an appeal, which could be a significantly lengthy process.

  “In the interim, the Wunderlichs have committed to comply with the court’s orders,” the organization explained. “Judge Malkmus told Dirk and Petra in October that if they left the country without court approval, he would see that steps were taken to return them to Germany where they would prosecuted criminally and their family likely permanently separated.”

  Another German homeschooling family, which fled to the United States six years ago after experiencing similar difficulties, is awaiting a decision regarding whether the U.S. Supreme Court will agree to hear its appeal for asylum.

  Source:  Сhristiannews.net

• Пачавра леке не хваща

  Антон Тодоров,  Рik.bg

  .

  Реаниматорският блок постигна всякакви мислими и немислими зеещи висини в падението си. Днес е въпрос само на различна степен на перверзия, за да си представи човек какво още може да се роди във възпалените им глави, в които няма нищо друго освен блянове за завръщане в лоното на фабриката за луксозни съдби, т.е. в парламента.

  Не е лесно на пазара, където сме ние от десетилетия. Тук трябва да се изкарваш хляба като се състезаваш по адвокатски умения със стотици като теб. Не е лесно да запазиш стандарт, който доскоро си изкарвал като си си махал крачолите, докато Ердоган плаща, но никой не е вечен. Дори и Ердоган. Тукашните му храненици добре да си направят сметката, макар че, както гледам, като едното нищо 140-150 хиляди гламави българи могат да ги вкарат под покривалото на Деформаторския блок в парламента. Там те ще изберат свободата, тоест служенето на Ердоган.

  А какво да кажем за храненицата на няколко режима и още толкова банки. През май свърши договорчето с Париба и за госпожата с грешно име /тука има, тека нема Пръмова/ стана тежко. Много е лесно да си осигуряваш луксозен живот, докато предаваш националните интереси, а хаплювците тук не мислят по време на избори и винаги 140-150 хиляди гламави българи, които са готови да осигурят продължаването на мръсната „синя“ приказка, го правят. Дори когато с невъоръжено око е видно, че слугите на бекапейско-десарската олигархия се промъкват под име ново и вънканшост стара. Враг пред портата!

  Сините избиратели винаги са демонстрирали силна неспособност да го идентифицират. В началото ни набутаха цели партизански отряди – партизанинът Кирил Василев, помагачът на терористите-партизани Анжел Вагенщайн, съветникът на Александър Лилов – Чавдар Кюранов и цяла плеяда подобни типове бяха сред основателите на СДС. Заразиха Съюза с криптоболшевизъм, от който не се оправи и до ден-днешен. Иначе що щяха през годините там Георги Аврамов, суворовецът Петко Симеонов, Желю „Марксиста“ Желев /сега седнал да се вайка, че пропуснал да забрани БКП навремето/, Румен Воденичаров и все подобни екземпляри. За квотата на ДС и РУМНО там да не говорим – беше цял легион.

  После дойде втората вълна от подставени на службите човечета. Тя е като втората вълна при цунами. Докато първата вълна изиграва своеобразна смазваща, улесняваща роля за втората, то втората просто помита всичко. Та и тук така. Тукашната втора вълна от зависими хора сред Сините превърна дясното в катастрофа. Какво ако не мерзост е присъствието допреди година в парламента /цели пет мандата/ от името на Сините на неслучилия кандидат за кадрови офицер в Първо главно управление на Държавна сигурност Асен Агов. Когато преди година и половина открих документ за това в архива на ПГУ-ДС, бях като гръмнат – бях чувал за него това-онова, но никога не съм предполагал, че един от най-врякащите „антикомунисти“ може да разиграва такова театро с десетилетия, след като е кандидатствал, пак казвам, за кадрови офицер в тоталитарното външно разузнаване. Ако тук нещата в десницата бяха нормални, този щеше да бъде прогонен с шутове от нея. Тук нищо не е нормално и затова от ДСБ го калесаха за шести мандат.

  Вече обаче имаме ясни знаци, че на част от българите /на десните избиратели/ им е дошъл втория акъл по отношение на завършените политически ментета. Сложиха им ситна цедка и ето, че българската политика е с една идея по-справедливо място. Да, днешният парламент е пълен с политически негодници, които плачат да бъдат изметени с дебела тояга, но поне едни от тези политически негодници подсмърчат покрай оградата на „фабриката за луксозни съдби“, докато окайват нерадостната си съдба и дългата, студена политическа зима, която ги очаква. Те не са свикнали да живеят скромно, човешки. Обичат да прибират шестцифрени суми като председатели на СДС 2004-2005 г., докато продаваха първите места в сините листи на откровени представители на ъндърграунда и олигархията. Един бивш шеф на кабинета на премиера Костов плати за парламентарните избори 2005 г. 200 бондака за първото място в Хасковския избирателен район. А колко плати чепеларското девойче с моминска фамилия Филева за второто място в Пловдивския избирателен район пак 2005 г., за да се хване за бившия президент Стоянов, водач на листата тогава и да изкара мандатчето до 2009 г. в парламента?

  Кой ще плаща днес патладжанения мерцедес, дрешките от „Макс Мара“ и чантите „Фурла“ на синята Месалина, която позорно изритаха от Реставраторския блок, загдето се сдърли за водаческото място на листата им за евроизборите с новата любимка на десебарите, снахата на ЦК на БКП Кунева-Пръмова? Чудя се докога ще успеят интервюиращите журналисти от различни предавания да опазват гостуващите им гастрольори от Реаниматорския блок от правилните въпроси. Този еклектичен блок е създаден от отровно разноцветни, напълно несъвместими кръпки, затова и общият му изглед е такъв – като сбирщайн от нечия много несръчна компилация. Остаряха кукловодите от ДС и РУМНО, от „Монтерей“ и олигархичната компания, която трови живота ни десетилетия наред. На кукловодите на прехода просто им свършиха куклите и започнаха да играят с едни и същи кукли. Само им сменят табелките с имената. Съдете сами – през 1999 г. днешният член на ръководството на ДСБ Атанас Атанасов представи „Доклад относно условията, средата и проявите на корупция в някои висши ешелони на държавната власт“ като директор на НСС. Днес същият борец срещу мафията и ченгетата Атанасов е в коалиция с хора, които са били съдружници на фигури, визирани в същия доклад.

  Там е казано дословно следното:„Разглеждайки дейността на М. Чорни на територията на България, трябва да се отбележи, че за него е без значение с коя политическа сила ще се обвърже… Основните бизнесмени, реализиращи интересите на посочената по-горе групировка на територията на България са Владимир Грашнов, Емил Кюлев и Любен Гоцев. Михаил Чорни осъществява връзката им със задгранични звена.“ Хайде сега да припомним кой беше съдружник години наред с двама от посочените в доклада на българското контраразузнаване от 1999 г. представители на „групировката“. Даниел Вълчев е този човек – през 1997 г. става съдружник на Любен Гоцев, а година по-късно – на Емил Кюлев. Днес Даниел Вълчев контролира Реставраторския блок чрез личните си протежета на възлови места и това не прави впечатление никому. Та с този човек днес е в коалиция същият ген. Атанас Атанасов, който през 1999-2000 г. е имал вероятно друго мнение за него и кръговете, които представлява. Кога Атанасов е бил искрен? През 1999 или сега. Моят отговор е, че като шеф на НСС. Затова тогава бях изцяло на негова страна. Днес ме е срам от тези хора.

   

• Неоценен в Габрово, доктор Дочев жъне успехи в Чикаго

  Симеон Гаспаров, в.“Труд“

  .

  Какво е успехът? За мнозина да си успял значи да имаш много пари и звездна слава. За други той не е свързан с трупане на материални блага и власт, а е по-скоро въпрос на себеусещане.  Ако живееш живота, който те прави щастлив, значи си успял. Разказваме историите на българи, които са повярвали в себе си и са сбъднали мечтите си.

  

  За българската колония в Чикаго д-р Пламен Дочев е един от лекарите, при които се раждат най-много от децата на българските имигранти в града край езерото Мичиган.

  Според Американската асоциация за проучване на мнението на потребителите той е сред топ специалистите в страната. Благодарение на неговите умения и добро отношение към пациентите хората отвъд океана вече пета поредна година го удостояват с наградата “Избор на пациента” в САЩ.

  Д-р Дочев е роден преди 51 години в Габрово. Произлиза от обикновено семейство, както казва той. “Майка ми работеше в местния хлебозавод, а баща ми бе офицер в пожарната. Като дете обичах книгите и четях много”, споделя той. Когато е 12-13-годишен, се заражда и детската му мечта – да стане лекар. “Не можех да си представя бъдещето си, без да стана доктор и да лекувам хората”, продължава разказа си известният акушер-гинеколог. Отдаден изцяло на мечтата си, още като ученик Пламен представя блестящи резултати.

  Възпитаник на Априловската гимназия

  в Габрово, випуск 1980 г., Пламен печели национална олимпиада по биология. Веднага е приет в Медицинския факултет в Стара Загора, който завършва със златен медал през 1988 г.

  През 1991 г. е един от лауреатите на конкурса “Млад медик на България”, заради което е удостоен през 1992 г. от Британския съвет със стипендия и изпратен за шест месеца на специализация в Глазгоу. След завършването му предлагат да остане във Великобритания, но той решава да се върне в родината, изпълнен с много надежда и ентусиазъм.

  Дотук добре. Но коя е причината д-р Дочев днес да не е в България, а да практикува любимата си професия в Америка?

  “Напуснах България заради невъзможността да се работи нормално у нас. Заради невъзможността да се живее нормално. Заради невъзможността да издържаш семейство, заради невъзможността да дадеш бъдеще на децата си. С една дума, заради липсата на всякаква надежда”, почти на един дъх и с голяма доза горчивина споделя Пламен.

  Сблъсъкът с родната действителност за д-р Дочев започва скоро след завръщането му от Глазгоу в Габрово. Тогава главният лекар на болницата не му дава шанс да приложи натрупаните знания в Англия. Разочарован от този и други подобни случаи, през 1997 г. д-р Дочев подава документи за лотарията “зелена карта”. През 1998 г. я печели и същата година заминава отвъд океана.

  Как обаче започва животът му в Америка? “Трудно”, с една дума обобщава той и добавя: “В Щатите никой не те посреща с отворени обятия и никой не ти казва “Ела!”. Тук трябва да се докажеш и да почнеш всичко от начало.” И наистина, началото за младия български специалист започва от нулата. Живота си в страната на неограничените възможности той стартира не като лекар, а като… мияч на чинии в Детройт.

  “Искам да се знае от всички, че аз започнах работа в САЩ, като миех чинии в един италиански ресторант”, подчертава д-р Дочев, защото няма срамна работа, когато си вадиш хляба по честен път. И въпреки трудностите, пред които е изправен, той категорично заявява: “Никога не ми е идвало на ум да се откажа.”

  Смелостта и упоритостта му скоро са възнаградени. Няколко месеца по-късно талантливият български лекар вече работи като асистент-хирург в Детройт. Близо година е научен сътрудник към Националния институт по здравеопазването към “Уейн Стейт Юниверсити” в Детройт, където работи за световноизвестния акушер-гинеколог проф. Роберто Ромеро. Впечатлен от блестящата биография на българина, проф. Ромеро веднага го назначава на работа.

  “В болницата в Габрово не ми даваха да работя, не ми даваха да разгърна уменията си, да приложа натрупаните си познания, а проф. Ромеро само като видя дипломите и препоръките ми, веднага ми даде шанс”, споделя с тъга д-р Дочев. След Детройт той специализира 4 години акушерство и гинекология в Ню Йорк.

  Преди девет години д-р Дочев пристига в Чикаго и спечелва сърцата и доверието на пациентите, които не са само от българската и източноевропейските общности, но и от местното население.

  С партньора си от Полша д-р Шчупак има частна практика, в която работят и четирима семейни лекари и един педиатър. От три месеца колежка в екипа им е и българска лекарка, също акушер-гинеколог. Общо 40 души персонал работят при тях.

  “Нашата професия не е лека. Работим 24 часа, седем дни в седмицата”, пояснява д-р Дочев. “Вярно, печели се добре, а и няма по-голяма радост и възнаграждение от това да помогнеш за раждането на дете и да видиш озарените от щастие лица на родителите, когато вземат рожбата си в ръце.”

  За 25 години практика той е помогнал да се родят над 4000 деца

  Между 350-400 деца се раждат всяка година при д-р Дочев и партньора му. Средно на ден на преглед при него преминават 20-25 жени, понякога достигат и до 40-45. Освен акушерство д-р Дочев и партньорът му извършват гинекологична, лапароскопска и роботична хирургия.

  Въпреки че не следи отблизо развитието на здравеопазването ни, от разговори с български колеги д-р Дочев знае, че тежките проблеми на младите лекари у нас не са решени и до днес. Много от тях след завършването си напускат страната заради същите причини, поради които и той я е напуснал. А това е проблем, върху който управляващите сериозно трябва да се замислят, добавя той.

  Другото, с което д-р Дочев абсолютно не може да се съгласи, е грубото и унизително отношение, на което понякога са подложени родилките в България. “Наскоро преглеждах наша бременна сънародничка от Казанлък. Въпреки че жената беше вече раждала, тя ми сподели, че много я е страх не от самото раждане, а от това да не би и в Чикаго акушерките да я набият – така, както са я били по време на първото раждане в България”, разказва потресен той. “Такова поведение е абсолютно недопустимо за ХХI век, и то в страна от Европейския съюз”, отсича българският акушер-гинеколог.

  “За да се подобри здравеопазването у нас, трябва да се подобри държавата”, убеден е д-р Дочев. Няма добро здравеопазване в бедни държави. Важна стъпка за повишаване качеството на здравните услуги е хората да си плащат здравните осигуровки. Така цената за всички ще падне, а качеството ще се подобри. “Не може да караш мерцедес, а да не искаш да си плащаш осигуровките и да се правиш на социално слаб”, заявява той. И веднага дава пример за това как данъчните служби в Щатите са започнали проверки на хора с много добро имотно състояние, които са крили доходи, за да си вземат безплатно осигуряване.

  Днес д-р Дочев живее край Чикаго със съпругата си д-р Виктория Дочев, която е анестезиолог в една от най-известните болници на Чикаго – “Кук каунти хоспитал”. Двете му дъщери – Николина и Весела, уверено вървят по стъпките на баща си. И двете учат медицина – едната в Нотингам, Англия, а другата в столицата на Бавария – Мюнхен.

   

• Държавата отне медал по информатика на 15-годишния Божидар, защото не ходи на училище

  Според просветното министерство домашното образование не гарантира пълноценна реализация, въпреки че Божидар Маринов печели национални състезания по информатика

  .

  Ванина Стоянова, в. „Сега“
  

  

  Странен казус с 15-годишно момче от Смолян, което не ходи на училище, но се представя блестящо на състезания по информатика, върна на дневен ред дискусиите за качеството на държавното образование. Божидар Маринов живее в Смолян и никога не е ходил на училище. Посещавал е само детска градина, а впоследствие майка му го обучава вкъщи по американска програма за домашно образование. Миналата година Божидар е спечелил състезание по информатика, организирано от Министерството на образованието и науката (МОН). Явил се неофициално на първите два регионални кръга от националната олимпиада и се представил блестящо. Родителите му поискали от МОН Божидар официално да бъде допуснат на националния кръг на олимпиадата. Вместо отговор обаче пристигнали представители на образователното министерство за проверка защо детето не ходи на училище. „МОН вече е уведомило съответните органи, които да санкционират семейството на Божидар за това, че не ходи на училище“, обясни пред „Сега“ експертът по информатика в МОН Силвия Кънчева. Според Закона за народната просвета родителите, чиито деца не посещават задължителна детска градина и училище, плащат глоба от 20 до 100 лв., а при повторно нарушение – 50 до 250 лв.

  За случая разказа пред Би Ти Ви майката на момчето. Тя обясни, че обучава сина си сама по две причини – защото иска да предаде на детето си християнските ценности – да стане трудолюбив и честен човек и да уважава хората, и за да е самостоятелен и образован. „Училищната среда като цяло е деградираща и в нея няма място за обучение на характера“, смята майката на Божидар. Според нея образованието трябва да бъде в ръцете на родителите, както е било през Възраждането. В момента момчето се обучава по американска програма за VII клас, при която няма учител, а детето трябва да учи само. Майката се занимава с програмиране и работи дистанционно от къщи. Това й позволява да обучава сама сина си. Освен че се занимава с информатика, Божидар свири на пиано и тренира плуване. Той редовно се явява на изпити по американска система в Интернет и ги издържа отлично.

  Експертът по информатика в МОН Силвия Кънчева обясни, че Божидар не е допуснат до регионалния кръг на тазгодишната олимпиада по информатика, тъй като не е ученик, а според регламента на състезанието всеки участник се явява и решава задачи за съответен клас и в нея се състезават само ученици. С оценката от олимпиадата първите трима класирани могат да кандидатстват във ВУЗ или да не се явяват на матура. „В крайна сметка момчето се явява незаконно, защото в едно общество трябва да спазваш правилата – не може да не ходи на училище, а да ползва всичко, което се предоставя от законовите норми“, коментира Кънчева.

  От министерството разказаха, че експерти от Регионалния инспекторат по образование в Смолян и учители от най-близкото училище са се срещнали с майката на Божидар и са се опитали да я убедят да го запише като редовен ученик, но тя е отказала. „Подобен модел на обучение не е никак добър за пълноценната реализация на едно дете – то е добро по определен предмет, но не и по другите. В европейските страни е неприемлива дори практиката на дистанционно обучение, да не говорим за това изобщо да не се ходи на училище“, посочи Кънчева.

  ДИСКУСИЯ

  У нас има асоциация за домашно образование, но на сайта й няма данни колко семейства отказват да пуснат децата си на училище. В столичния регионален инспекторат например нямат информация за подобен случай – на деца, които не посещават изобщо училище, а имат желание да се явяват на олимпиади и състезания. В интернет има информация за стотина семейства, които обучават децата си у дома.

  Дискусия около ползите и вредите от домашното образование имаше преди година, когато в парламента се обсъждаше идеята на ГЕРБ за задължителната забавачка за 4-годишните. В проектозакона за училищното образование на предните управляващи се изключваше възможността децата да се записват в родителски кооперативи например. Аргументът на тогавашния зам.-министър на образованието Милена Дамянова беше, че образованието е цялостен процес, а децата имат нужда от социализация. Впоследствие под натиска на родителски протести тогавашните управляващи смекчиха позицията и дори предложиха домашното образование да се узаконява по определени правила. Проектът обаче не беше приет и тези разпоредби не влязоха в сила.

   

• Леденият Чикаго

  „След като температурите за първи път след 37 часа се покачиха над нулата във вторник следобед, се появи известно облекчение“, пише Huffingtonpost.com. Спомените от невероятното полярно застудяване са показани в серия от снимки, публикувани в изданието.

  Благодарим за спомените, полярен вихър –

  фоторепортаж на Нuffingtonpost.com за обвития в мраз и лед Чикаго.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Social Legislation and Population Policy in Bulgaria, 1918–1944

  Svetla Baloutzova

  Demography and Nation: Social Legislation and Population Policy in Bulgaria, 1918-1944 *

  .

  Review of the book

  by Maria Todorova, Muse.jhu.edu

   

  In lieu of an abstract, here is a brief excerpt of the content:

  In this excellent book, Baloutzova reconstructs the evolution of social legislation regarding the family during the interwar period by inserting her case study into the general framework of population policy and social welfare. During the last century, population engineering has been steadily moving in the direction of limiting family size, with the notable exception of Europe, where the enormous human losses of World War I and long-term fertility decline engendered pronatalist policies. Social welfare, embattled on all sides, seems to have been in place forever, especially for those who do not know its difficult and tentative beginnings. Although the two policies have different ideological connotations and origins—population engineering being driven mostly from nationalism and raison d’état and social welfare being fueled by ideas of equality and justice—the author demonstrates that they often came together in the logic and practice of the state.

  Baloutzova’s stated goal is modest—uncovering the early stages of state-instigated family policies, as well as the governmental and popular ideology behind them. Her results, however, are pioneering. No one heretofore has undertaken the meticulous reconstruction of legislative policies. Drawing on a rich variety of sources from a half-dozen Bulgarian repositories—mostly parliamentary minutes and appendixes, archival documentary data from several ministries (tracing the justification of certain bills and investigations), newspapers, and magazines—as well as from personal memoirs, Baloutzova’s social history competently maneuvers between issues of historical demography, political history, medical history, and legal studies. Her careful writing skillfully balances the survey component (especially for readers unfamiliar with Bulgarian history) with the specifics of the issue at hand.

  In an atmosphere of humiliated nationalism and severe economic crisis, coupled with the “discovery” of the plummeting birth rate, the family as a metonym for the nation became the focus of public controversy. This book traces in great detail the legislative debates about professional natal care to combat infant mortality; the limited 1929 Health Bill, notorious for the unsuccessful transfer of U.S. models; issues of illegitimacy, social hygiene and eugenics, and mothers’ and women’s rights; the 1934 Decree-Law for public assistance; the introduction of family allowances, culminating in the legislation of early 1940; and the League of Child-Rich Parents and its role in the 1943 law promoting large families.

  The heroes of this account, although not explicitly fêted, are Aleksandar Stamboliiski (1919–1923) whose agrarian regime pioneered the debates about preventive medicine and maternal health care, and the deputies on the left who kept the issues alive. Not surprisingly (and unlike the two blurbs suggesting that the Cold War has not ended), Baloutzova points out the communists’ conscious acknowledgment of the pre-war origins of the family-allowances scheme, even as they extended it to all ethnic groups.

  Some of Baloutzova’s points are unconvincing—for example, the assertion that the social structure of Bulgaria’s peasantry and of its monarchy were major barriers against fascism. The same configuration in neighboring Romania germinated a powerful fascist movement with deep roots in the countryside. Moreover, her grounding of the debates between the proponents of a state-run preventive medicine and of a curative approach based on private medical treatment in two medical traditions—Russian and Western—is simplistic. In fact, these debates were characteristic of most European states at the time. But these minor quibbles do not detract from the overall rigor of an analysis that will serve as a foundation for further cross-national and cross-regional comparisons for some time to come.

  Copyright © 2012 Massachusetts Institute of Technology and The Journal of Interdisciplinary History, Inc
  

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * The book in Amazon – here

  .
• Here’s The Fascinating Origin Of Almost Every Jewish Last Name

  By BENNETT MURASKIN, SLATE*

  Ashkenazic Jews were among the last Europeans to take family names. Some German-speaking Jews took last names as early as the 17th century, but the overwhelming majority of Jews lived in Eastern Europe and did not take last names until compelled to do so. The process began in the Austro-Hungarian Empire in 1787 and ended in Czarist Russia in 1844.

  In attempting to build modern nation-states, the authorities insisted that Jews take last names so that they could be taxed, drafted, and educated (in that order of importance). For centuries, Jewish communal leaders were responsible for collecting taxes from the Jewish population on behalf of the government, and in some cases were responsible for filling draft quotas. Education was traditionally an internal Jewish affair.

  Until this period, Jewish names generally changed with every generation. For example, if Moses son of Mendel (Moyshe ben Mendel) married Sarah daughter of Rebecca (Sara bat rivka), and they had a boy and named it Samuel (Shmuel), the child would be called Shmuel ben Moyshe. If they had a girl and named her Feygele, she would be called Feygele bas Sora.

  Jews distrusted the authorities and resisted the new requirement. Although they were forced to take last names, at first they were used only for official purposes. Among themselves, they kept their traditional names. Over time, Jews accepted the new last names, which were essential as Jews sought to advance within the broader society and as the shtetles were transformed or Jews left them for big cities.

  The easiest way for Jews to assume an official last name was to adapt the name they already had, making it permanent. This explains the use of „patronymics“ and „matronymics.“

  PATRONYMICS (son of …)

  In Yiddish or German, „son“ would be denoted by „son“ or „sohn“ or „er.“ In most Slavic languages, like Polish or Russian, it would be „wich“ or „witz.“

  For example: The son of Mendel took the last name Mendelsohn; the son of Abraham became Abramson or Avromovitch; the son of Menashe became Manishewitz; the son of Itzhak became Itskowitz; the son of Berl took the name Berliner; the son of Kesl took the name Kessler, etc.

  MATRONYMICS (daughter of …)

  Reflecting the prominence of Jewish women in business, some families made last names out of women’s first names: Chaiken — son of Chaikeh; Edelman — husband of Edel; Gittelman — husband of Gitl; Glick or Gluck — may derive from Glickl, a popular woman’s name as in the famous „Glickl of Hameln,“ whose memoirs, written around 1690, are an early example of Yiddish literature.

  Gold/Goldman/Gulden may derived from Golda; Malkov from Malke; Perlman — husband of Perl; Rivken — may derive from Rivke; Soronsohn—son of Sarah.

  PLACE NAMES

  The next most common source of Jewish last names is probably places. Jews used the town or region where they lived, or where their families came from, as their last name. As a result, the Germanic origins of most East European Jews is reflected in their names.

  For example, Asch is an acronym for the towns of Aisenshtadt or Altshul orAmshterdam. Other place-based Jewish names include: Auerbach/Orbach; Bacharach; Berger (generic for townsman); Berg(man), meaning from a hilly place; Bayer — from Bavaria; Bamberger; Berliner, Berlinsky — from Berlin; Bloch (foreigner); Brandeis; Breslau; Brodsky; Brody; Danziger; Deutch/Deutscher — German; Dorf(man), meaning villager; Eisenberg; Epstein; Florsheim; Frankel — from the Franconia region of Germany; Frankfurter; Ginsberg; Gordon — from Grodno, Lithuania or from the Russian word gorodin, for townsman; Greenberg; Halperin—from Helbronn, Germany; Hammerstein; Heller — from Halle, Germany; Hollander — not from Holland, but from a town in Lithuania settled by the Dutch; Horowitz, Hurwich, Gurevitch — from Horovice in Bohemia; Koenigsberg; Krakauer — from Cracow, Poland; Landau; Lipsky — from Leipzig, Germany; Litwak — from Lithuania; Minsky — from Minsk, Belarus; Mintz—from Mainz, Germany; Oppenheimer; Ostreicher — from Austria; Pinsky — from Pinsk, Belarus; Posner — from Posen, Germany; Prager — from Prague; Rappoport — from Porto, Italy; Rothenberg — from the town of the red fortress in Germany; Shapiro — from Speyer, Germany; Schlesinger — from Silesia, Germany; Steinberg; Unger — from Hungary; Vilner — from Vilna, Poland/Lithuania; Wallach—from Bloch, derived from the Polish word for foreigner; Warshauer/Warshavsky — from Warsaw; Wiener — from Vienna; Weinberg.

  OCCUPATIONAL NAMES

  Craftsmen/Workers

  Ackerman — plowman; Baker/Boker — baker; Blecher — tinsmith; Fleisher/Fleishman/Katzoff/Metger — butcher; Cooperman — coppersmith; Drucker — printer; Einstein — mason; Farber — painter/dyer; Feinstein — jeweler; Fisher — fisherman; Forman — driver/teamster; Garber/Gerber — tanner; Glazer/Glass/Sklar — glazier; Goldstein — goldsmith; Graber — engraver; Kastner — cabinetmaker; Kunstler — artist; Kramer — storekeeper; Miller — miller; Nagler — nailmaker; Plotnick — carpenter; Sandler/Shuster — shoemaker; Schmidt/Kovalsky — blacksmith; Shnitzer — carver; Silverstein — jeweler; Spielman — player (musician?); Stein/Steiner/Stone — jeweler; Wasserman — water carrier.

  Merchants

  Garfinkel/Garfunkel — diamond dealer; Holzman/Holtz/Waldman — timber dealer; Kaufman — merchant; Rokeach — spice merchant; Salzman — salt merchant; Seid/Seidman—silk merchant; Tabachnik — snuff seller; Tuchman — cloth merchant; Wachsman — wax dealer; Wechsler/Halphan — money changer; Wollman — wool merchant; Zucker/Zuckerman — sugar merchant.

  Related to tailoring

  Kravitz/Portnoy/Schneider/Snyder — tailor; Nadelman/Nudelman — also tailor, but from „needle“; Sher/Sherman — also tailor, but from „scissors“ or „shears“; Presser/Pressman — clothing presser; Futterman/Kirshner/Kushner/Peltz — furrier; Weber — weaver.

  Medical

  Aptheker — druggist; Feldsher — surgeon; Bader/Teller — barber.

  Related to liquor trade

  Bronfman/Brand/Brandler/Brenner — distiller; Braverman/Meltzer — brewer; Kabakoff/Krieger/Vigoda — tavern keeper; Geffen — wine merchant; Wine/Weinglass — wine merchant; Weiner — wine maker.

  Religious/Communal

  Altshul/Althshuler — associated with the old synagogue in Prague; Cantor/Kazan/Singer/Spivack — cantor or song leader in shul; Feder/Federman/Schreiber — scribe; Haver — from haver (court official); Klausner — rabbi for small congregation; Klopman — calls people to morning prayers by knocking on their window shutters; Lehrer/Malamud/Malmud — teacher; Rabin — rabbi (Rabinowitz—son of rabbi); London — scholar, from the Hebrew lamden(misunderstood by immigration inspectors); Reznick — ritual slaughterer; Richter — judge; Sandek — godfather; Schechter/Schachter/Shuchter etc. — ritual slaughterer from Hebrew schochet; Shofer/Sofer/Schaeffer — scribe; Shulman/Skolnick — sexton; Spector — inspector or supervisor of schools.

  PERSONAL TRAITS

  Alter/Alterman — old; Dreyfus—three legged, perhaps referring to someone who walked with a cane; Erlich — honest; Frum — devout ; Gottleib — God lover, perhaps referring to someone very devout; Geller/Gelber — yellow, perhaps referring to someone with blond hair; Gross/Grossman — big; Gruber — coarse or vulgar; Feifer/Pfeifer — whistler; Fried/Friedman—happy; Hoch/Hochman/Langer/Langerman — tall; Klein/Kleinman — small; Koenig — king, perhaps someone who was chosen as a “Purim King,” in reality a poor wretch; Krauss — curly, as in curly hair; Kurtz/Kurtzman — short; Reich/Reichman — rich; Reisser — giant; Roth/Rothman — red head; Roth/Rothbard — red beard; Shein/Schoen/Schoenman — pretty, handsome; Schwartz/Shwartzman/Charney — black hair or dark complexion; Scharf/Scharfman — sharp, i.e intelligent; Stark — strong, from the Yiddish shtark ; Springer — lively person, from the Yiddish springen for jump.

  INSULTING NAMES

  These were sometimes foisted on Jews who discarded them as soon as possible, but a few may remain:

  Billig — cheap; Gans — goose; Indyk — goose; Grob — rough/crude; Kalb — cow.

  ANIMAL NAMES

  It is common among all peoples to take last names from the animal kingdom. Baer/Berman/Beerman/Berkowitz/Beronson — bear; Adler — eagle (may derive from reference to an eagle in Psalm 103:5); Einhorn — unicorn; Falk/Sokol/Sokolovksy — falcon; Fink — finch; Fuchs/Liss — fox; Gelfand/Helfand — camel (technically means elephant but was used for camel too); Hecht—pike; Hirschhorn — deer antlers; Karp — carp; Loeb — lion; Ochs— ox; Strauss — ostrich (or bouquet of flowers); Wachtel — quail.

  HEBREW NAMES

  Some Jews either held on to or adopted traditional Jewish names from the Bible and Talmud. The big two are Cohen (Cohn, Kohn, Kahan, Kahn, Kaplan) and Levi (Levy, Levine, Levinsky, Levitan, Levenson, Levitt, Lewin, Lewinsky, Lewinson). Others include: Aaron — Aronson, Aronoff; Asher; Benjamin; David — Davis, Davies; Ephraim — Fishl; Emanuel — Mendel; Isaac — Isaacs, Isaacson/Eisner; Jacob — Jacobs, Jacobson, Jacoby; Judah — Idelsohn, Udell,Yudelson; Mayer/Meyer; Menachem — Mann, Mendel; Reuben — Rubin; Samuel — Samuels, Zangwill; Simon — Schimmel; Solomon — Zalman.

  HEBREW ACRONYMS

  Names based on Hebrew acronyms include: Baron — bar aron (son of Aaron); Beck —bene kedoshim (descendant of martyrs); Getz — gabbai tsedek (righteous synagogue official); Katz — kohen tsedek (righteous priest); Metz — moreh tsedek (teacher of righteousness); Sachs, Saks — zera kodesh shemo (his name descends from martyrs); Segal — se gan levia (second-rank Levite).

  OTHER HEBREW- and YIDDISH-DERIVED NAMES

  Lieb means „lion“ in Yiddish. It is the root of many Ashkenazic last names, including Liebowitz, Lefkowitz, Lebush, and Leon. It is the Yiddish translation of the Hebrew word for lion — aryeh. The lion was the symbol of the tribe of Judah.

  Hirsch means „deer“ or „stag“ in Yiddish. It is the root of many Ashkenazic last names, including Hirschfeld, Hirschbein/Hershkowitz (son of Hirsch), Hertz/Herzl, Cerf, Hart, and Hartman. It is the Yiddish translation of the Hebrew word for gazelle: tsvi. The gazelle was the symbol of the tribe of Naphtali.

  Taub means „dove“ in Yiddish. It is the root of the Ashkenazic last name Tauber. The symbol of the dove is associated with the prophet Jonah.

  Wolf is the root of the Ashkenazic last names Wolfson, Wouk, and Volkovich. The wolf was the symbol of the tribe of Benjamin.

  Eckstein — Yiddish for cornerstone, derived from Psalm 118:22.

  Good(man) — Yiddish translation of the Hebrew word for „good“: tuviah.

  Margolin — Hebrew for „pearl.“

  INVENTED ‘FANCY SHMANCY’ NAMES

  When Jews in the Austro-Hungarian Empire were required to assume last names, some chose the nicest ones they could think of and may have been charged a registration fee by the authorities. According to the YIVO Encyclopedia, „The resulting names often are associated with nature and beauty. It is very plausible that the choices were influenced by the general romantic tendencies of German culture at that time.“ These names include: Applebaum — apple tree; Birnbaum — pear tree; Buchsbaum — box tree; Kestenbaum — chestnut tree; Kirshenbaum — cherry tree; Mandelbaum — almond tree; Nussbaum — nut tree; Tannenbaum — fir tree; Teitelbaum — palm tree.

  Other names, chosen or purchased, were combinations with these roots:Blumen (flower), Fein (fine), Gold, Green, Lowen (lion), Rosen (rose), Schoen/Schein (pretty) — combined with berg (hill or mountain), thal (valley), bloom (flower), zweig (wreath), blatt (leaf), vald or wald (woods), feld (field).

  Miscellaneous other names included Diamond; Glick/Gluck — luck; Hoffman — hopeful; Fried/Friedman — happiness; Lieber/Lieberman — lover.

  Jewish family names from non-Jewish languages included: Sender/Saunders — from Alexander; Kagan — descended from the Khazars, a Turkic-speaking people from Central Asia; Kelman/Kalman — from the Greek name Kalonymous, the Greek translation of the Hebrew shem tov (good name), popular among Jews in medieval France and Italy; Marcus/Marx — from Latin, referring to the pagan god Mars.

  Finally, there were Jewish names changed or shortened by immigration inspectors or by immigrants themselves (or their descendants) to sound more American, which is why „Sean Ferguson“ was a Jew.

  Let us close with a ditty:

  And this is good old Boston;
  The home of the bean and the cod.
  Where the Lowells speak only to the Cabots;
  And the Cabots speak Yiddish, by God!

  ––––––––––––––––––––––––––
  * A version of this post originally appeared on Jewish Currents. Bennett Muraskin is a contributing writer to Jewish Currents magazine and author of The Association of Jewish Libraries Guide to Yiddish Short Stories and Let Justice Well Up Like Water: Progressive Jews from Hillel to Helen Suzman, among other books.

  Read more: http://www.slate.com/blogs/lexicon_valley/2014/01/08/ashkenazi_names_the_etymology_of_the_most_common_jewish_surnames.html#ixzz2psFak3S9

• Джанет Йелън оглави Федералния резерв на САЩ

  За първи път този пост се заема от жена

  

  Сенатът на САЩ одобри във вторник номинацията на 67-годишната Джанет Йелън за наследник на Бен Бърнанке на поста председател на Управлението за федерален резерв (УФР), предадоха световните агенции. Решението, прието с 56 гласа „за“ и 26 „против“, бе очаквано, отбелязват агенциите.

  Йелън е първата жена начело на централната банка на най-голямата световна икономика в 100-годишната й история. Тя ще заеме поста на 1 февруари, наследявайки Бен Бърнанке, който ръководи институцията от 2006 година.

  Кандидатурата на Йелън бе предложена през ноември миналата година от президента Барак Обама, който при обявяването на решението си, посочи, че за него то „е сред най-важните в икономически план“.

  Обама определи финансистката като висококвалифициран експерт, който „разбира отлично как работят пазарите и икономиката не само на теория, но и в реалността“.

  Йелън е заместник-председател на УФР от 2010 година. Като, на практика, дясна ръка на Бърнанке Йелън тя подкрепи решението на УФР от декември да започне да изтегля програмата за подпомагане на американската икономика.

  Джанет Йелън е родена през 1946 година в Бруклин, Ню Йорк, в семейството на Ана Блументал и Джулиъс Йелън. През 1967 г. завършва университета „Браун“ със степен бакалавър по икономика, а през 1971 г. получава докторска степен в Йейлския университет.

  Омъжена е за известния американски икономист Джордж Акерлоф, професор в Калифорнийския университет и носител на Нобеловата награда за икономика за 2001 година.

  Основна задача на Йелън ще бъде да контролира излизането от безпрецедентната либерална парична политика, като в същото време да се гарантира, че икономическото възстановяване не е изложено на риск, отбелязва ДПА.

  Президентът на САЩ Барак Обама приветства решението на сенаторите да подкрепят кандидатурата на Джанет Йелън за председател на УФР, се казва в изявление на Белия дом.

  „Джанет е отдадена на изпълнението на основната идея на УФР за задържане на инфлацията под контрол, както и на най-важните икономически въпроси, свързани с понижаването на безработицата и създаването на нови работни места“, отбеляза президентът.

  Йелън „разбира, че крайната цел на икономическата и финансова политика е подобряването на условията за живот и работа на американците“, посочва Обама, определяйки я като „един от най-уважаваните икономисти в страната“.

  Източник:   Mediapool

• Ноам Чомски за „обърканото стадо” и функцията му на зрител

  

  Аврам Ноам Чомски, роден през 1926 година, е американски професор по лингвистика в Масачузетския технологичен институт. Ноам Чомски е най-значителният ляв интелектуалец в Северна Америка, критикуващ остро властта на средствата за масова информация и описващ себе си като либертарен социалист. Той е последователен противник на външната политика на САЩ, на световния политически ред и на безграничната власт на медиите.

  .

  Откъси от лекцията на Чомски „Медиите под контрол”*, изнесена през пролетта на 1991 г. в Кентфийлд, Калифорния.

  Уолтър Липман е доайен на американските журналисти, главен критик по въпросите на външната и вътрешната политика. Той твърди, че наречената от него „революция в изкуството на демокрацията” може да бъде използвана за „фабрикуване на съгласие” т. е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно. Според него това е една добра идея, при това необходима. Необходима, защото, както казва той, „общите интереси напълно убягват от общественото внимание” и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от „специална класа” на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата.

  Тази теория утвърждава, че само един малък елит, една „интелектуална общност” може да разбере какви са общите ни интереси, за какво сме загрижени всички ние и че тези неща „убягват от вниманието на широката публика”. Това е възглед, чиито корени са далеч назад във вековете. Това е и типичен ленинистки възглед. В действителност той има много близка прилика с ленинистката концепция, според която един авангард от революционни интелектуалци взема държавната власт, като използва за целта народните революции и след това води „глупавите” маси напред към бъдещето, което те не могат да видят, защото са прекалено ограничени и некомпетентни.

  Теорията на либералната демокрация и марксизмът-ленинизмът се доближават в някои от своите общи идеологически положения. Аз мисля, че това е едно от обясненията защо с годините някои хора с такава лекота преминават от едната позиция на другата, без да усетят, че нещо се е променило. За тях въпросът е на преценка: у кого е силата. Може би се надяват, че ще има народна революция и тя ще им даде държавната власт в ръцете или пък, че няма да има революция и тогава те просто ще работят за хората, които притежават реалната власт – бизнесмените. Но ще вършат едно и също нещо: ще водят масите към един свят, който те са прекалено ограничени да видят сами.

  Липман подкрепя това чрез една прекрасно измислена теория за постепенната демокрация. Той твърди, че в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на гражданите. които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е „специалната класа”. Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера. Тази класа съставлява малък процент от населението и въпросът, който я занимава, е как да се погрижи за онези другите. А „онези другите”, които са извън групата, т. е. огромната част от населението, Липман нарича „объркано стадо”. Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим то да не ни стъпче.

  И така имаме две функции на демокрацията. На „специалната класа”, на отговорните хора е предоставена изпълнителната функция, което ще рече, че тази класа извършва мисленето, планирането и разбирането на общите интереси. „Обърканото стадо” също има функция в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една – защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на „специалната класа”.

  С други думи позволява им се да кажат: „Искаме ти да си наш водач” или „Искаме ти да си наш водач”. И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на „специалната класа”, те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници Така е при „правилно функциониращата” демокрация.

  И в това има логика. Зад тази позиция стои даже и впечатляващ морален принцип. Неоспоримият морален принцип е в това, че огромната част от обществото е прекалено глупава, за да разбира нещата. Ако тя се опита да участва в управлението на собствените си дела, просто ще обърка всичко. Ето защо би било неморално и погрешно да й се разреши да стори това. Трябва да опитомим „обърканото стадо”, трябва да не му позволим да се разгневи, да стъпче и да разруши нещата.

  Това е досущ същата логика, според която е неправилно да се позволи на тригодишно дете да притича през улицата. Вие не давате на тригодишното дете такава свобода, защото то не знае как да овладее тази свобода. Затова не бива и да позволявате на „обърканото стадо” да участва в действието. То просто ще обърка нещата.

  Оттук следва, че се нуждаем от нещо, което да опитоми „обърканото стадо”, и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и „правилните” вярвания и ценности.

  Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт.

  Хората с „истинска” власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако „специалната класа” докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от „специалната класа”.

  И така, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към „специалната класа”. Ценностите и интересите на властта трябва да врастнат дълбоко в тях. Само тогава те могат да станат част от „специалната класа”. Останалата част от „обърканото стадо” просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго. Да се внимава да не навлече неприятности. Да е сигурно, че в най-добрия случай ще остане зрител на действието, отдавайки от време на време предпочитанията си на един или друг от истинските водачи, сред които й е разрешено да избира.

  Този възглед е разработен и от много други хора. Всъщност той е доста конвенционален. Например един водещ съвременен теолог и външнополитически критик – Рейнолд Нибур ( Рейнолд Нибур (1892-1971) – американски протестантски теолог ), наричан понякога „теологът на истеблишмънта”, гуру на Джордж Кенън ( Джордж Кенън – американски дипломат и историк, посланик в Съветския Съюз, а после в Югославия; изтъкнат „съветолог” и привърженик на политиката „от позицията на силата” ) и на интелектуалците около Кенеди – казва, че „рационалността е много строго ограничено умение”.

  Много малко хора го притежават. Повечето просто се водят от емоции и импулси. Тези, които притежават рационалност, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания, за да държат наивните, простички хора повече или по-малко в курса на нещата.

  Това виждане се превръща в съществена част от съвременната политическа наука. През 20-те и началото на 30-те години Херълд Лосуел, основател на съвременната наука за комуникациите и един от водещите американски политически учени, обяснява, че ние не бива да се поддаваме на „демократичния догматизьм”, че хората най-добре сами преценявали собствените си интереси. Обаче не е така. Не те, а ние най-добре можем да преценим обществените интереси. Ето защо, според него, именно заради обикновения морал, ние не трябва да им даваме възможност да действат на основата на собствените си погрешни преценки.

  Това е лесно в така наречената тоталитарна, а впоследствие и милитаристична държава. Просто държите сопата над главите на хората и ако някой мръдне извън строя, я стоварвате върху главата му. Но с това, че обществото става по-свободно и демократично, вие губите тази възможност. Ето защо е необходимо да се обръщате към средствата на пропагандата.

  Логиката е ясна. За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава. Мъдро и добро, нали, защото общите интереси отново се изплъзват на „обърканото стадо”. То не може да ги схване.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * С незначителни съкращения от „Медиите под контрол”, Ноам Чомски. Издателска група АГАТА-А СД, 1994, превод Димитър Матев.
  

  
  Източник:  Сao.bg

  Вижте също: Ноам Чомски: 10 начина за манипулиране и Стратегиите за контрол и войната

• Полярен студ в САЩ

  

  Рекордни, животозастрашаващи студове обхванаха голяма част от Съединените щати – от Средния запад през Юга до североизточните части. Очаква се т. нар. полярен вихър – нахлуващ гъст студен въздух – да понижи рязко температурите в повече от половината от страната днес и утре. Предупреждения за студено време бяха отправени от Монтана до Алабама.

  Прогнозите са страховити: минус 31 градуса по Целзий във Фарго, Северна Дакота, -35 градуса в Интернешънъл Фолс, Минесота, и -26 градуса в Индианаполис и Чикаго. Заради ледения вятър температурите може да се усещат като -50 – -60 градуса, включително -51 градуса в Североизточна Монтана. Дори в щати в дълбокия юг като Джорджия и Алабама прогнозите са за температури до -17 градуса.

  Очакванията са бъдат поставени редица исторически отрицателни температурни рекорди, включително в Чикаго. Много райони в САЩ не са преживявали такъв студ от близо две десетилетия.

  „Това е опасен студ“, предупредиха метеоролозите, които определиха условията като животозастрашаващи. При толкова ниски температури хипотермията и измръзванията може да настъпят много бързо.

  Кучият студ обхвана и Канада, където в източната част на провинция Алберта и в северозападно Онтарио бяха отправени предупреждения за екстремно ниски температури. В Уинипег, Манитоба, термометрите показаха -30 градуса по Целзий.

  

  В няколко щата в Средния запад на САЩ вчера падна до 30 сантиметра нов сняг. Заледените и заснежени пътища в голяма част от страната, най-вече на север, превърнаха пътуванията в рисковано начинание.

  Снеговалежите и ледените дъждове доведоха до анулирането на повече от 3000 полета. Над 1200 от тях бяха от и до международното летище на Чикаго „О’Хара“, на което само до 18 ч. местно време вчера паднаха 28 сантиметра сняг. Трафикът е разстроен и на аерогарите в Бостън, Мемфис и Нашвил.

  Международното летище на Ню Йорк „Джей Еф Кенеди“ бе затворено за два часа вчера сутринта заради леден дъжд, довел до излизане на пътнически самолет от пистата – инцидент, при който не пострадаха хора. Един човек, 54-годишен мексиканец, обаче загина, а други двама, пилотите, бяха ранени при разбиване на малък бизнес самолет, идващ от Мексико, при кацане на летището в шикозния ски курорт Аспен, щата Колорадо, в Средния запад на САЩ.

  Учебните занятия бяха отменени днес в цяла Минесота, както и в окръзи в Уисконсин, Илинойс, Индиана, Айова и други щати. Държавните училища в Чикаго също ще останат затворени.

  Източник:  Dnes.bg /БТА

• България още вярва в Дядо Коледа

  Валери Найденов, в. „24 часа“

  .

  Година-две след като изгуби вяра в брадатия старец, дъщеря ми заяви: “Вече знам защо вие, възрастните, ни будалкате за Дядо Коледа.” “Защо?” “За да сме послушни цялата година като роботи!”

  Факт, казах аз. Но да знаеш, че голямото будалкане тепърва започва. Какво е то, ли? Като пораснеш, ще разбереш!

  Детето може и да не вярва вече в Дядо Коледа, но мама и тате гарантирано вярват в Чуждестранния инвеститор – митично същество, което вероятно живее на Северния полюс. Чакаме го година, чакаме го десет да дойде с подаръците, но той не идва и не идва. Явно не сме послушни. Не слушаме и с двете уши.

  Онзи ден гледам по телевизията, че

  гладни работници протестират в Ихтиман

  Миналата година американската компания ЕСАБ затворила завода за електроди и 200 души останали на улицата. Компанията им обещала две заплати, но не ги дала. И сега хората се надяват на Дядо Мраз. Най-тъжното е, че заводът бил печеливш, имал поръчки до средата на 2015 г., но чуждият инвеститор решил да се преструктурира. Взел със себе си и машините, и марката, и – дим да го няма!

  Подобен подарък получи и Търговище – ръководството на американската компания “ЕнерСис” съобщи предколедно, че ще съкрати над 400 човека от акумулаторния завод и ще закрие почти цялото производство. Остават само 120 човека, които ще правят акумулатори за подводници. Миналата година тук затвориха врати винпромът и заводът на “Кока-Кола” (бившeто предприятие на ДСО “Безалкохолни напитки”). Градът официално се е обезлюдил с една четвърт, а неофициално – наполовина.

  Че България се освобождава от останките на своята промишленост е очевидно. Но истина ли е, че ще дойдат чуждите инвестиции? Или може би това е като мита за Дядо Коледа? След 24 години преход, време е да открием една истина, която децата постигат още на шест.

  След като прие валутния борд и влезе в ЕС, България облече така наречената “златна усмирителна риза” – знаменит термин на колегата Томас Фрийдман от култовата му книга “Лексус и маслиновото дърво”. Библията на глобализацията. Тя вдъхнови сдружението “Глобална България” – ексклузивния клуб на българския стопански елит, който ни пише бюджетите.

  Според Фрийдман лексусът, тази луксозна марка на “Тойота”, е символ на богатия индустриализиран свят. Маслиновото дърво пък е емблемата на бедните народи, които са се затворили за свободната търговия.

  Ако искат да седнат и те в лимузината,

  трябва да приватизират всички държавни предприятия, да въведат валутен борд, да либерализират външната търговия, да поставят здравеопазването и пенсиите на пазарна основа и да зачакат чуждите инвестиции.

  България вече изпълни поне 90 на сто от тези указания, някои дори преизпълни. Сега чакаме чуждия инвеститор както Мадам Бътерфлай чака лейтенант Пинкертон в едноименната опера. Но уви, инвеститорът с дебелия портфейл не само, че не идва, а дори си отива! Защото сме лоши деца – казват неолибералите. Много корупция и бюрокрация.

  Но аз бих препоръчал на българския елит една съвсем друга книга – “Лоши самаряни: митът за свободната търговия и тайната история на капитализма” от Ха Джоон Чанг, професор по икономика на развитието в Кеймбридж.* Според професор Чанг истината е точно обратната – ако една държава желае да излезе от блатото, тя трябва да ограничи и строго да контролира чуждите инвестиции, да защити националния си пазар с високи мита и да развива силен държавен сектор. С две думи – трябва да направим точно обратното на това, което днес правим.

  Парадоксът е, че дори символът на неолибералния мит – луксозният лексус – не би съществувал, ако японците не бяха изгонили “Дженеръл мотърс” и “Форд” още през 1939 г. и не бяха отглеждали компанията “Тойота” в държавните пелени като малко бебе. “Ако бе облякла златната усмирителна риза на Фрийдман, Япония щеше да си остане третостепенна промишлена сила…” – пише професор Чанг.

  В света няма държава, която да е забогатяла с неолиберална политика

  И най-яркият пример е Англия, родината на модерния неолиберализъм.

  В средата на ХV век тя е доста изостанала в сравнение с континентална Европа. Тогава Хенри VII решава да развива местната манифактура и забранява износа на вълна и сурови платове. С това Англия тръгва по пътя на индустриализацията – високи мита, забрани, субсидии, а където е нужно – войни за развитие на националната промишленост и съсипване на чуждата. Така например през 1820 г. средните мита върху вноса на промишлени стоки във Великобритания са били 45-55%, докато в днешна Белгия и Холандия (долните земи) са били едва 8-12%, а във Франция – 20%. Ето как и защо Англия първа навлиза в индустриалната революция.

  Още по-свиреп протекционизъм бележи и възходът на САЩ. През 1820 г. митата за чуждите промишлени стоки достигат 40%, по-късно до 50-55% и това продължава чак до средата на миналия век. На чуждестранния инвеститор е гледано като на домашен крокодил – винаги в клетката.

  Каквото и да лъжат неолибералите, фактите са си факти – възходът на англосаксонските икономики е постигнат с мощен протекционизъм, милитаризъм и огромни държавни субсидии за водещите отрасли. Едва когато постига пълно превъзходство, в средата на ХIХ век Англия приема принципите на свободната търговия и започва да натиска другите държави да отворят пазарите си. Тогава немският икономист Фридрих Лист нарича тази стратегия

  “да изриташ надалеч стълбата”,

  за да не могат другите да се изкачат на същото ниво.

  Точно това е и трагедията на България. Ние сме долу, другите европейци са горе, а стълбата е изритана. Затова чакаме Дядо Мраз.

  Но ако бяхме започнали пустия преход някъде през 50-те години, докато Западът се състезаваше със СССР, нямаше да е така. Планът “Маршал”, приет през 1947 г., проповядва точно обратната философия. Американското правителство насърчава окупираните Япония и Германия да развиват националния си капитал и дори забранява на американските компании да навлизат там. Никакви чужди инвеститори, само свои!

  Абсолютно всички успешни примери за този период – Франция, Германия, Япония, Финландия, Норвегия, Италия, Ирландия, Австрия и още много други, или откриват държавни заводи, или субсидират мощно елитните производства, като ги защитават с високи мита и забрани. Никой не допуска чужди инвестиции, освен ако не са високотехнологични. Това важи и за азиатските “тигри” – Южна Корея, Тайван, Сингапур, Индонезия, а сега и Китай. Едва от 80-те години излиза на мода “свободната търговия”, а през 90-те започват кризите, които днес продължават да се задълбочават.

  В либералния “Златен век” на Европа, между 1870 и 1913 г., растежът на БВП на глава от населението е бил едва 1,4 на сто годишно. От 1950 до 1973 г., в епохата на протекционизма и държавните инвестиции, е достигнал 4,1 на сто. В Япония – 8,1 на сто. Тогава господарите на света приемат “несиметричните” търговски отношения, които оставят стълбата, за да могат изоставащите също да се качат.

  Професор Чанг сравнява това с човешкото развитие. Ако спазваме принципите на свободния пазар,

  още на 6 години едно дете би трябвало да работи

  и да се прехранва. Но за да израсте като пълноценен човек, налага се родителите му да го издържат и да му треперят още поне 12-16 години. Същото важи и за държавите. Докато са “невръстни”, те имат нужда от силни протекции и мощен държавен сектор. Едва когато се настанят достойно в международното разделение на труда, те могат да се отворят за чуждите инвеститори. Но не съвсем, не съвсем.

  Днешна България е като това шестгодишно дете, което е изритано на пазара на труда, докато още вярва в Дядо Коледа. “Златната усмирителна риза” ни е наложена от ЕС, МВФ, СБ, СТО и е затегната яко. Ако искаме изобщо да оцелеем, трябва да започнем внимателно и деликатно да я разхлабваме.

  ––––––––––––––––––––––––

  *http://www.amazon.com/Bad-Samaritans-Secret-History-Capitalism/dp/1596915986

• <<
• 1
...
• 129
• 130
• 131
• 132
• 133
• 134
• 135
• 136
• 137
• 138
• 139
...
• 415
• >>