Всички авторски страници

Авторски

• Дарик обяви следващите 40 млади лидери на България

  Във време, когато позитивността и успешните истории в България са дефицит, когато голяма част от подрастващите нямат ценности и истории за пример и вдъхновение, Дарик радио осъществи проект, който да покаже 40 млади хора с различни професии, идеи и амбиции. Общото между тях е, че те променят средата, в която живеят, творят и работят и имат потенциала да продължават да го правят.

  На своя закрита сесия, журито на проекта „40 до 40″ излъчи 40-те финалисти по проекта. Членовете на журито са: Радосвет Радев, Алекс Нестор, Боян Бенев, Валентин Георгиев, Гергана Паси, Жечко Кюркчиев, Катерина Буюклиева, Максим Гурвиц, Петя Димитрова, Първан Симеонов и Румен Янчев.

  Символичният приз „Пръв между равни“ бе присъден единодушно на Никола Янев, 19-годишния създател на entrepreneur.bg – популярна онлайн платформа за развитие на предприемаческата среда в България.

  Кои са останалите личности, подредени по азбучен ред, които пребориха другите – над 150 млади хора – номинирани през последните два месеца от слушателите на Дарик радио?

  Ето финално избраните по проекта „40 до 40“:

  Адел Закут, архитект. Създател на дигитално студио „Despark“ и на онлайн платформите за архитектура и дизайн openbuidings.com и clippings.com;

  Борислав Борисов, основател на първата по рода си /като концепция/ Асоциация на българските села;

  Веселина Сариева, организатор на фестивала „Нощ на музеите в Пловдив“;

  Владимир Тодоров, председател на Българската асоциация на пострадалите при катастрофи. Инициира много иновативни и успешни проекти за намаляване на произшествията по пътищата;

  Вячеслав Стоянов, създател на „Green Tour“ – велосипедни обиколки в София и Варна

  Георги Камов, основател на компанията Nextdoor, която адаптира иновационни подходи в бизнеса и живота;

  Георги Чипов, разработил уникална за света протеза. Работи над проект за създаване на екзоскелет;

  Георги Чоков, биотехнолог. Разработил технология за ин-витро размножаване на растения

  Гери Турийска, създател на платформа „Пощенска кутия за приказки“;

  Дарин Маджаров, създател на онлайн образователната платформа „уча.се“;

  Делчо Делчев, архитект. Член на сдружение „Трансформатори“ и инициатор на проекти за промяна на градската среда;

  Евгения Пенева, основател на фондация „Заедно в час“;

  Елвин Гури, инвеститор. Подкрепя образователни каузи.

  Елена Маринова, работи по проекти, свързани с разпознаването на България като IT дестинация, президент на „Мусала софт“;

  Емил Джасим, създател на платформа за електронно обучение, програмен директор на „Център за образователни инициативи“;

  Ивайло Николов, изгражда и реставрира детски площадки чрез иновативни проекти.

  Ивайло Христов, ментор по устойчиво предприемачество; съосновател на „Komfo“ – разработва софтуер за ефективно използване на социалните мрежи;

  Ивелин Моллов, иноватор в благотворителността – разработва приложенията Walk2help и VOLOFY;

  Йоана Велева, създател на „+ Това“ – нов тип градско пространство за срещи и събития;

  Кирил Митов, основател и ръководител на първите по рода си училище и състезание по роботика в България;

  Кирил Русев, съосновател на компанията „Nimero“, която създава софтуер за интерактивно преподаване в училищата;

  Крис Георгиев, предприемач, един от създателите на онлайн платформата imagga.com и организатор на Startup Weekend Sofia;

  Кристалин Чавдаров, организатор на „Аз мога -тук и сега“ – състезание и академия за информационни технологии за ученици;

  Кристиян Митов, основател на организацията „Free Sofia Tour“. Променя схващанията за градски туризъм.

  Маги Малеева, основател на компаниите Capasca /мода/, Harmonica /биопродукти/, Горичка /инициатива за устойчиво развитие/;

  Максим Ешкенази, диригент. Създател на фестивалите за класическа музика „Фортисимо фест“, „Фортисимо фамилия“ и „Фортисимо клас“;

  Мария Каракушева, пианистка. Създава проекти, привличащи вниманието на младите хора към класическата музика, организатор на „Classic in the house“ и „Classic in the jazz“ ;

  Марияна Хаманова, създател на платформа за чисти технологии cleantech.bg и основател на back2bg.com – организация за професионална реализация на българи с образование и опит в чужбина;

  Милен Иванов, основател на онлайн платформа, свързваща организатори на събитие с потенциални спонсори;

  Надя Станчева, създател на проект Animal Rescue за иновативно решаване на проблемите с бездомните животни;

  Неделчо Богданов, режисьор. Създател на най-успешния български анимационен сериал „Българ“;

  Никола Михов, съавтор на проекта СОЦМУЗ – виртуален музей на социализма;

  Никола Янев, създаден на онлайн платформа за предприемачи;

  Николай Тонков, създател на независим от държавата туристически бранд „Like. Bulgaria“;

  Олга Василевска, създател на проекта wishbox.org за кариерно ориентиране на младежи;

  Светослав Иванов, физик. Разработва проект за създаването на квантов компютър;

  Обща номинация за Светозар Георгиев, Васил Терзиев, Бойко Яръмов и Христо Косев, основатели на Telerik, една от най-успешните технологични компании и Telerik Academy – образователна академия за IT специалисти;

  Обща номинация за Свилен и Анита Класанови, основатели на „Слънце и луна“, верига
  пространства за веган хранене и култура;

  Обща номинация за Александър Михайлов и Александър Китов, основатели на Betahaus Sofia – първото в България пространство за споделени офиси;

  Обща номинация за архитектурна група WhaTa, създатели на архитектурно – обществена платформа и организатори на годишните награди за архитектура;

  Тези 40 човека не са класирани от номер 1 до номер 40. Това не е класация. Всички финално избрани участници са равнопоставени.

  Те ще бъдат представяни поетапно в ефира на Дарик радио и чрез интересни визуални визитки на официалния сайт на проекта http://4040.dariknews.bg

  През март 2014 година, на официално гала събитие, класираните млади хора ще бъдат обявени за посланици на проекта за 1 година, през която ще разпространяват своите идеи и успешни истории сред младежи.

   

  Източник:  Dariknews.bg

• Столипиново – разпределителен пункт за нелегални емигранти

  

  Недобрият контрол на границата с Турция по отношение на бежанците и имигрантите отдавна се превърна в критика особено на националистическите партии към сегашното управление. В парламента депутатът от „Атака” Десислав Чуколов дори посочи, че Турция има организирана политика по въпроса – допуска трафиканти, които да прехвърлят групи имигранти през границата, като турската гранична полиция им оказва мълчаливо съдействие.

  Дали това е така остава отворен въпрос, но разследване на Нова телевизия показва, че в България всъщност има „разпределителна гара” за нелегално вкарани на наша територия имигранти – ромският квартал „Столипиново”. Там арабите се сливат с ромите и стават много трудно откриваеми – защото дори за жителите на „Столипиново” е трудно да кажат колко точно хора има в квартала.

  Преди няколко дни в блок на улица “Крайречна“ са открити 19 сирийци. Всички те са били натъпкани в апартамент, в който днес няма никой. Тези хора са отведени в София, в бежански лагер, разказват местните. И добавят, че трафикантите искат до 20 хил. евро на имигрант, за да го прехвърлят от Сирия в Западна Европа.

  „Смятам, че в „Столипиново” срещу пари всичко може да се направи. Не 19, а 9000 хиляди човека могат да открият там. Влизат и се смесват сред местното население и стават много трудно откриваеми, ако няма отвътре човек, който да сигнализира за тяхното присъствие“, коментира Малек Насер, председател на сирийската общност в Пловдив.

  „Това, което знам, го знам от хора, които съм срещнал като бежанци. Сумите варират от 1500 до 15 хиляди евро, зависи от коя точка в Турция ги поемат и какви са обещанията към тях, до коя точка ще ги изпратят. Обаче в повечето случаи, по-голяма част от тези хора биват излъгани. Контрабандистите им вземат парите, карат ги до границата и ги зарязват. В най-добрия случай до някой град“, допълни д-р Насер.

  Източник:  Actualno.com
• Обама: Жена може да стане президент на САЩ

  В телевизионно интервю, американският президент Барак Обама изрази увереност, че скоро САЩ ще имат жена президент и тя ще се справя много добре с управлението на страната. Той похвали работата на жените в администрацията си, без да споменава конкретни имена.

  Бившият държавен секретар на САЩ Хилъри Клинтън обаче вероятно ще бъде кандидатът на демократите за президент в следващата надпревара през 2016 година. Силното й политическо минало като сенатор и първа дама на Америка вероятно ще й помогнат да бъде избрана от съпартийците й.

  Лидерът на Демократите в Конгреса, Нанси Пелоси, заяви през юни, че Клинтън е „най-добре подготвената личност за Белия дом в последните десетилетия“.

  Клинтън се оттегли от поста през втория мандат на Обама в Белия дом. Проучвания показват, че тя води сред останалите възможни кандидати за съперник на републиканците.

  Източник:  в. „Сега“

• Георги Петров: Животът навън и поглед навътре

  Един месец откакто напуснах България. Един месец, откакто живея и работя в Берлин. Ще се опитам да споделя подробно всичко, което мина през главата ми, как се чувствам, как живея и ще си позволя да дам малко храна за размисъл на всички, които се интересуват какво да правят с живота си, бъдещето си и се колебаят дали да не последват моя пример. Изключително дълъг пост, не за всеки, но потенциално доста полезен. Започващ лично, завършващ за всички.

  Тук е моментът да кажа, че досега не съм живял никога извън родината. Бях за няколко месеца на бригада в САЩ преди 8 години, но не се брои. Излизал съм на екскурзии в Европа, но толкова. Опитвам се да кажа, че опитът ми да живея сам и то особено в чужбина е почти никакъв. За човек, свикнал да се справя напълно самостоятелно в рамките на България, преходът би бил доста по-гладък.

  Първите дни бяха трудни. Бях непрекъснато депресиран и стресиран, несъзнателно сравнявах всичко с нашата действителност, съдих и осъждах всичко и всички в главата си, мерих, надценявах и подценявах хора и ситуации. Проблеми с транспорта, ориентацията, институциите, езика, работните времена, времето, пазаруването, храната, битовите задължения, адресната регистрация, банките, здравните осигуровки, местния телефон, какво ли не. Изведнъж ми се струпа адски много. След това работа, нови (страхотни) колеги, за пръв път работа с Macintosh по цял ден, планиране на ходене по институции, сричане на немски по телефона (който пък ми спряха по едно време). Накратко нагаждах се към новата действителност.

  След това малко по малко започнаха да се успокояват нещата. Изградих си някакво ежедневие, много от задачите, които искаха много внимание малко по малко се автоматизираха, т.е. не трябваше да мисля съзнателно за адски много неща по много пъти на ден. Така и стресът постепенно намаля. Депресивните състояния и на моменти чувството на безисходица и силно желание да се върна обратно отстъпиха на самоувереност, усещане как всъщност се оправям отлично и напълно сам и отговарям за собствената си съдба. Отпуснах се, започнах да виждам многото позитиви от новата си среда и се зароди любопитство какви нови предизвикателства предстоят. Може би като най-важно отчитам твърдата убеденост, че правя възможно най-правилния ход в живота си от години (десетилетие?) насам. Сбъдвам мечтата си! Както и многократните си закани, че преставам да влагам нерви, усилия и тревоги в една загубена кауза откакто се помня. Всеки разбира какво имам предвид.

  Към момента съм напълно спокоен, уравновесен и уверен. Търся активно квартира, в която да остана за повече време и полагам усилия да схващам всичко в работата, да напредвам бързо и да се уча. Спя достатъчно, засега спортувам рядко, но това ще се промени до няколко седмици, храня се добре и всъщност се чувствам прекрасно!

  Толкова за тук и мен, сега поглед навътре към България.

  Често чета във Facebook постове на приятели, статии онлайн и говоря и си пиша с кого ли не какво се случва в България. Не знам дали имам право да го кажа, но съм длъжен: като погледна отстрани, мисля че започвам да придобивам по-обективна оценка, отколкото като бях “част” от всичко, случващо се в родината. Още е много рано за заключения, но ще споделя поне моята действителност и наблюдения.

  Положението е зле. Много зле. Не знам дали някога в съзнателния ми живот е било толкова зле. Осъзнавам, че е нормално след като съм заминал (според няколко човека избягал) да се опитвам да защитя и оправдая решението и позицията си като казвам “Вижте ме, аз отидох в чужбина, а вие се огледайте в какво останахте” и най-вероятно съм предубеден. Най-вероятно сега и за известно време напред ще виждам едностранчиво нещата в стил “В Германия е страхотно, България затъва” и това е най-нормалното нещо на света. Въпреки всичко това, ще се опитам да съм обективен.

  Макар главната движеща сила да дойда в Германия да не е била омразата към родината, а желанието да разширя кръгозора си, да се развивам и да трупам нови знания и умения, както и да видя свят, не мога да скрия откровената си омраза към много елементи от българската действителност. Да, дойдох тук, за да стана по-добър, да допринеса за и в среда, която всъщност го заслужава, но и да се опитам да започна от начало. На чисто. Без всичките проблеми “у дома”. Защо в кавички? Сега ще споделя нещо странно. България за много години напред ще си остане мой дом, но често, когато съм стъпвал на чужда земя, съм усещал едно странно чувство. Че някак стъпвам на място, където принадлежа. Където съм роден да бъда, но вятърът е духнал и съм се озовал другаде. Място, където хората се отнасят човешки с мен, зачитат ме, уважават ме, спират на пешеходната пътека, за да премина и оценяват това, което правя и което съм. Място, където мога да градя без някой след мен да руши и където всъщност се чувствам бял човек. Връщайки се в България след някоя екскурзия, обикновено чувствам други хубави неща като усещането, че стъпвам на родна земя, в родината. Уви, най-често последвано непосредствено от “българското” на всяка крачка. Няма да рисувам с думи, всеки знае за какво говоря. Не искам да съм част от това, не искам да живея в яма. Искам нормален живот!

  Да се върнем към България. Какво чух и прочетох за последния месец: протестите станаха по-мащабни; “ранобудните студенти” продължиха с окупацията; положението с бежанците се влоши и особено районът около „Пиротска“ стана много неприятен за живеене; криминалността нарасна; сформираха се групички от здрави българчета, които “пазят гражданите” и ти проверяват личната карта, където ако пише нещо “грешно” – бой; БСП си организираха контра протест и докараха с влакова композиция кой ли не и то точно в ден, в който футболните фенове също бяха по улиците; ГЕРБ и те си организираха протест, но в Пловдив; изникнаха снимки, сравняващи протеста на БСП, този на ГЕРБ и “безпартийния” няколко месеца по-рано по Цариградско (на който бях и беше жестоко). Мога да продължа, но просто мисля, че няма смисъл.

  Разбира се, не съм наивен и подозирам, че зад всичко изброено има както много платени фигури, така и много хора, които искрено вярват в някоя кауза. Обикновено приятелите ми са силно поляризирани – някои мислят, че всичко е платено, а други, че хората показват какво им идва от вътре. Оказва се, че изобщо нещата не са толкова черни и бели. Например преди няколко дни аз бях твърдо убеден, че всеки нормално мислещ млад човек с образование, солидна професия и ум в главата не е възможно да подкрепя сегашното правителство, което се радва на “гръб” от по-застаряващи българи, вярващи в един разпаднал се идеал, цигани с кебапчета, малцинства и т.н.

  Оказа се, че греша. След сондиране на мнения сред близки приятели, както и доста четене насам-натам, се оказа, че всъщност има млади, умни, образовани и кадърни хора, които… подкрепят правителството, премиера и водената политика. Изумяващ факт. Не се шегувам, не говоря празни приказки. Окей, значи, по-сложно било. Все пак БСП/ДПС взеха близо 50% от гласовете, може би всъщност зад тях стоят не само малцинства, баби и дядовци, а някакви хора в работна възраст, както и млади българи. Може би действителността е по-шарена от това, което си мисля. Може би наистина няколкото хиляди, излизащи на протест по улиците са нищо, в сравнение с тези по домовете си, особено в по-малките градове. Не знам, на никъде не бия. Просто размишлявам.

  Това, над което най-много размишлявам, е докъде е възможно всичко да са манипулации. Не съм изобщо фен на конспиративни теории тип “това го прави КГБ, ЦРУ, руснаците, американците” и т.н. Иска ми се да вярвам, че всичко идва от вътре, от хората. Но не мога да бъда сигурен, никога. Имам приятели, които имат сериозни доводи и са твърдо убедени, че зад всичко стои диригент, както и такива, които са честни души и през вечер са на протеста, викат, скандират и искат промяна.

  Доскоро мислех, че всичко е лесно и праволинейно – всички млади искат правителството да си ходи (след което какво?), то пък се дърпа, защото няколко хиляди на улицата не са всички българи, тревата е зелена, а небето е синьо. Е да, но се оказа, че сивото има много нюанси и никога няма общовалидна истина. В момента изобщо нямам идея кое как е, но най-хубавото е, че малко по малко започва да не ме засяга. Звучи отвратително, но няма нищо по-вярно от “далече от очите, далече от сърцето”.

  Ще цитирам един приятел, без никой да се засяга, да припознава някой друг или да се сърди. Предавам напълно неутрално: “Дори да падне правителството, простият народ ще го върне”. Дали народът е прост или не, оставям на негово величество читателят да прецени. Едно обаче е сигурно – България е в невиждана политическа, икономическа, социална и изобщо всякаква криза. За мен от тук нататък за нея има една единствена възможна посока и тя е твърдо надолу. Не може да си затваряме очите и не бива. Винаги съм се опитвал да бъда буден и да мисля. Надявам се, че никой разумен човек няма да каже на черното бяло, отстоявайки позицията, че за последните няколко месеца България стои на едно ниво. Забележете – на едно ниво. Не, тя очевидно върви в единствената очевидна посока – надолу. За обратната (нагоре) изобщо, ама изобщо не става дори въпрос.

  От чужбина всичко това е още по-очевидно. Толкова очевидно, колкото не мога да ви опиша. Някак като си “в казана”, като си част от всичко, се улисваш и не го усещаш. Мога да ви кажа много искрено и безпристрастно – държавата загива. Не знам колкото време ще отнеме докато го усети всеки, който чете тези редове, но рано или късно ще се случи. Сега няма да пиша сълзливи приказки как “вярвам, че всичко някой ден ще се оправи”, защото… просто не го вярвам. Нека бъдем прагматични. Посоката към кризата, в която се е засилила България, не се обръща за година-две. Обръща се за десетилетие. Ако изобщо се обърне, в което отдавна силно се съмнявам. Отрицателен прираст на българите, непрекъсната емиграция, изтичане на мозъци, все по-западащо образование, безработица, нарастване на ромското присъствие, масовата емиграция на образовани млади българи още след гимназия, както и липса на смислена работа по специалността за огромна част от младото поколение. Колко хора познавам с ум, разум, много умения и различни дарби, интереси и влечения… работещи в call center. Моля, никого не искам да обидя. Разбирам всеки много добре и знам, че сиренето е с пари. Дори ти, читателю, да си добре сега, това не ти дава гаранция какво ще стане след 10 години, както и няма да дава хляб на приятелите ти, които са нямали твоя късмет. Разбира се, гаранция навън също няма. Просто има по-добри предпоставки.

  Днес попаднах на статия, че само за първите 6 месеца на тази година 29375 българи са емигрирали само в Германия! Това е големината на град Свищов! За 6 месеца! И говорим само за Германия!!! Освен това знаете ли какво? Бас държа, че не са емигрирали точно най-глупавите, смотаните и некадърните бачкатори, които пият бира, ядат кебапчета и се почесват. Имам усещането, че те са останали. Моля никой да не се засяга и да не приема нищо лично. Всеки има право на избор в крайна сметка, всеки решава.

  Преди няколко дни един приятел ме обвини, че съм избягал. Каза, че съм поел лесния път. Това се случи след поредния призив да се окупира СУ и да се протестира и мой коментар, че каузата е отдавна загубена. Обвини ме, че съм се предал, страхливец съм и съм избягал вместо да седя и да се бия.

  Много се замислих. Седнах и се замислих. Не го напсувах, не му го “върнах”. Замислих се дали е прав. Дори много му благодаря, понякога точно такива думи те карат да разсъждаваш. Дали избягах, дали се отказах? Дали съм страхливец?

  И знаете ли какво установих?

  Установих, че трудният път е да тръгнеш навън. Установих, че да оставиш добра работа, супер много приятели, страхотни колеги, започната кариера под някаква форма, родители, семейство, дом, познати улици и хора и да отидеш на майната си с 2 куфара, малко пари в празна стая с матрак и надеждата за нещо по-добро, е по-трудно.

  Щях да остана, да подскачам пред парламента за нещо, което дори не съм сигурен, че някой друг не ме манипулира да правя без да осъзнавам, както и липсата на идея за какво *точно* се боря при цялата политическа класа и тотална криза във всяко едно отношение. След това щяхме да пием някъде бира с приятели, да излизаме, да се забавляваме, да си ходим на познатата работа, с познатите хора и всичко да си тече по старо му. Това за мен е страх в случая – да не направиш нищо за себе си, за собствения си живот. Ако искаш промяна, разбира се.

  Ако те урежда всичко в момента, проблем реално няма. Но тогава не се оплаквай!

  .

  Източник:  Gogothebee.wordpress.com

  ––––––––––––––––––––
  * Авторът за себе си: „Шеговит; със слаба памет; реалист; доста често самоиронизиращ се; песимист в кратък план, оптимист в дългосрочен; мислещ повече, отколкото действащ; перфекционист когато реши, „да мине номерът“ през останалото време; обичащ черен хумор и хора, които умеят да правят за смях себе си; пиещ умерено когато го налегне скуката; сменящ настроението си и решенията си често; стабилен психически преди да се появи истински проблем; мислещ си, че има множество истински проблеми; здравно осигурен; желаещ доброто на повечето хора и готов да го прави; балък; сиромах и човек с пари в един ден; с много лоша пространствена ориентация; не помнещ имена на улици; забравящ имена на хора; не обръщащ внимание на дейли, освен ако не са цифри; шофиращ много бързо и умерено безопасно; без ПТП; агресивен срещу неспазващите правилата (на живота); спазващ правилата доколкото му изнася; самоук; недоучен; слаб по география и история; силен в неща я имащи приложение, я не; удобството над прегледността; обичта и новото пред съня; съня пред дискотеките; удобен матрак пред палатката; планината пред града; всичко пред работата; парите над всичко, освен приятелите; разумен в рамките на допустимото; плодове и зеленчуци пред месото и пържените картофи; шапката на тоягата…“

• Почти два милиона струвала охраната на антиправителствените протести от 14 юни досега

  

  Почти два милиона лева струва охраната на протестите от 14 юни досега, отчете по време на парламентарния контрол вицепермиерът Цветлин Йовчев. Близо 8000 полицаи са били командировани в София. Това е струвало 234 882 лева. Освен това за служителите на СДВР са платени 1 599 361 лв. за охрана на протестите от лятото.

  Едно назначение струва на данъкоплатците близо два милиона, коментира депутатът от ГЕРБ Десислава Атанасова, поискала отчета от Йовчев.

  Междувременно вътрешният министър заяви, че загражденията около парламента ще бъдат свалени, когато отпадне заплахата за сигурността, предава БТА.

  Като пред военно положение описа района около парламента депутатът Димитър Петров. С такава обстановка около НС нямало как да се очаква инвеститори у нас, смята той.

  Когато няма опити за насилие пред парламента, няма да има и охрана. Но докато протестиращи се опитват да нападнат депутати и да рушат сградата, засилената охрана ще остане, категоричен беше Йовчев.

  Източник:  Dariknews.bg

• За индианеца Скуанто, Петър Моканина и Деня на благодарността

  Thanksgiving Day – Денят, в който ние всички си благодарим!

  .

  История за доброто, за един индианец, за група имигранти и… за цял нов свят (Опит да бъде преразказана като по Йордан Йовков)

   .

  Симеон Гаспаров,  Simeongasparov.wordpress.com

   Историята започва някъде около преди около 400 години. Един ден индианско хлапе от племето Патуксет (Patuxet), което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори, намиращи се на север от днешния град Бостън.

  Индианците от племето Патуксет, залисани в преследването на дивеча си, неусетно се отдалечили от своите територии. Без да разберат, навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими и тайнствени земи, които свършвали някъде там… Там, където свършвал и светът на индианците. Край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, в които се разбивали пенливите вълни на безкрайната, необятна Голяма вода.

  И така, както понякога се случва в живота, опитните и храбри бойци от племето Патуксет (които заедно с хлапето Скуанто тръгнали на лов), станали плячка.

  Но плячка не на някой див звяр или на вражеско племе, а на подобни на тях човешки, но бледолики същества, които носели дълги, гърмящи метални тояги в ръце.

  В индианския език “човешки същества” се наричали останалите индианци. Но тези, от бялата раса, определено не били “човешки същества”.

  Бледоликите заградили индианците. Обезоръжили ги. Хвърлили им набързо един як бой. Натоварили ги с ритници на гигантска дървена лодка и тръгнали през Голямата, загадъчна, непозната вода.

  По пътя, през сърдитата, безкрайна вода, гордите и смели индианци, от мъка и носталгия по изгубената си родина, бавно и мъчително, един по един, започнали да умират. Умирали тихо. Умирали достойно. Умирали като човешки същества.

  Оцелял обаче само един. Досещате се, нали – младият Скуанто. През време на дългото пътуване, бледоликите така някак си харесали индианско хлапе. След като се прибрали у дома си, в Англия, те го дали на сър Фердинандо Горджис, който имал транспортна компания и правел проучвания на земите от Новия Свят, наречени Америка. Минали години. Скуанто станал млад мъж. Научил езика и навиците на белите същества и лека-полека започнал да живее като тях.

  Един ден, обаче, неговите покровители решили да изпратят Скуанто обратно с кораб там, откъдето някога го взели. Той трябвало да помогнел на нова експедиция, която тръгвала по стъпките на онази, която го отвлякла преди време.

  Какво ли е било в душата на младия Скуанто, когато е пресичал обратно Голямата вода, наречена океан? Какви ли мисли са го обземали, когато видял отново, след дългата раздяла, острите зелени върхове на гигантските борове, извисяващи се над облаците, когато корабът им приближил бреговете на родните му земи? Никой не може да каже, уви, но истината е, че стъпил веднъж на своята родна територия, скритото човешко същество у него отново се събудило…

  И той на мига изчезнал по пътя, през гората, за дома си, зарязвайки екипажа от експедицията да се тюхка и ядосва край скалистите брегове на океана.

  …Тук историята на Скуанто би трябвало да завърши, ако беше писана от Уолт Дисни, разбира се. Но слава Богу, че не е. Защото вместо да завърши, тя продължава, по един омаен начин, като че ли пренаписана, не от кой да е, а от нашия Йордан Йовков.

  …И така, връщаме се към бягството на Скуанто.

  След неспирен, труден и продължителен бяг, бяг сред зверове и вражески племена, след дълги дни и нощи, Скуанто най-накрая стигнал до своите земи.

  Но вместо радост и веселие, там го посрещнали болката, мъката и тъгата.

  Неговите хора от племето Патуксет били измрели до крак. Той единствен бил останал жив от някогашното велико, гордо племе.

  Човешките същества от съседното племе Уампаноаг (Wampanoag) разбрали за Скунто. Съжалили го. Взели го при себе си и така той започнал да живее отново. Като нормално “човешко същество” сред тях.

  Но нещо като че ли не вървяло със Скуанто. От годините в имиграция ли, от мъката по загубата на близките ли, но Скуанто не бил вече същия индианец. Не бил вече съвсем нормално човешко същество. Станал бил нещо като нас, имигрантите… Нито сред своите свой, нито сред чуждите чужд. Нещо все не го свъртало на едно място – и той все по често и по-често се улавял да ходи, навътре и навътре из горите. Все по-близо и по-близо до бреговете на Голямата, пенлива, магическа вода.

  Така в една влажна, мъглива ноемврийска утрин, докато Скуанто си се скитал измежду боровите гори, край океана, видял група от около 50 мъже, жени и деца. Те приличали също на онези, сред които живял няколко години отвъд океана. Хората треперели и плачели от студ, страх, отчаяние и безизходица. Докато седял скрит между боровете и внимателно ги наблюдавал, нещо мръднало в индианското му сърце. Спомнил си за времето, когато някога бил хлапе и когато той, също като тези уплашени и беззащитни хора, плачел в тъмната бездна на дъното на кораба, отвлякъл го някога от неговата земя. Спомнил си Скуанто как плачел, когато гледал как моряците изхвърляли в океана, едно подир друго, мъртвите тела на храбрите войни от неговото племе. На храбрите войни, чиито сурови сърца не издържали от носталгия по домовете им, семействата, любимите, децата, приятелите и умирали тихо и кротко, ей там долу – в мрачния, влажен и студен трюм на кораба.

  Спомнил си Скуанто също и за годините, които прекарал сред същите тези хора, на другия край на света, които след като взаимно се опознали, вече не се страхували един от друг. Приели го в домовете си. Научили го да чете и да пише на техния език. Да прави карти на земята, на морето, на звездите и света край него. Излязъл тогава Скуанто от шубраците и на езика, на който хората си говорели, ги запитал, чисто и просто накъде са тръгнали такива едни изпокъсани, бедни, гладни, жадни, немили и недраги, на края на света. Какво търсят те тук?

  Хората, след като се посъвзели от уплахата и стреса (все пак, не били виждали жив индианец. А пък и да говори на техния език, им дошло малко в повече. Нормално е!), помълчали малко гузно. Гледали в земята от неудобство, докато един от мъжете не се престрашил и казал, че били тръгнали да търсят щастието си. Да намерят мир и благоденствие, защото там, откъдето идвали, бушували войни. Имало раздори. Завист. Злоба. Безразличие. Бедност и безизходица.

  …Тук пак ще се върна, малко назад (просто няма как)!

  …Ако историята бе написана от Уолт Дисни, определено трябваше да се развие така – след като разбрал Скуанто каква била работата, скочил от радост и възкликнал с пълни гърди от щастие – “Ей, откога ви чакаме, бе хора, айде идвайте по-бързо – “Welcome To America!”. Завесата би трябвало да падне и хепиендъд на тази вълнуваща история щеше да ни зареди с много нови и положителни емоции.

  …Но, в живота нещата се развиват по друг начин и затова, за наше най-голямо щастие, а и за щастие на хуманността, ще трябва пак да се върнем към истинската, към Йордан Йовковата версия на историята на Скуанто.

  …”Значи, тези нещастници, тръгнали да видят щастие и просперитет, тук накрай света, защото там, откъдето идват, царуват завистта, злобата, безразличието, бедността и безизходицата” – си казал младия индианец, след което поклатил тъжно глава. Почесал се там, където не го сърби. Седнал на тревата, под най-близкия до него вековен бор. Извадил от джоба си една лула. Запафкал кротко край загледалите го с любопитство новопристигнали заселници и започнал бавно да си събира мислите.

  Какво да им каже? Че това, от което бягат, си го има и тука, и то в изобилие. Че това, което търсят да намерят, го няма! Няма го, не само там, откъдето идват, няма го тук, а пък и май никъде го няма. И тъкмо да им сподели тези свои най-искрени наблюдения от преживяното от него по света и на родна, индианска земя, погледът на Скуанто спрял върху тъжните очи на хората край него.

  Нещо отвътре му проболо сърцето и нашепнало: “Абе то, че този свят няма да се оправи, няма… Ама айде, поне да не ги разочаровам и да гледам да помогна с нещо на тези несретници”.

  Изправил се индианецът Скуанто.  Поотупал се от изсъхналата трева, полепнала по мокасините му, и като нашия овчар от Добруджа, Петър Моканина от Йовковия разказ “По жицата” – също като него, когато срещнал измъчения Гунчо, който с каручката си натоварена с болната му дъщеря Нонка, бил тръгнал из България да дири вълшебната бяла лястовица, която само и само, чедото му ако можело от някъде да зърне и щяло да оздравее – така и Скуанто, с изпълнено със състрадание сърце казал на измръзналите, гладни, уплашени заселници, почти същите думи, които Моканина казал на сломените от мъката родители на младата девойка:

  “Хора, ще видите! Ще намерите, каквото търсите! Само не губете кураж и вяра!”

  

  Дали Скуанто си е вярвал в това, което им е казал на тези изпаднали в беда хора, е без значение. Без значение е и доколко Петър Моканина от Добруджа е вярвал, когато споделял с нещастното семейство на Гунчо, че ще видят Бялата лястовица! Няма как да не я видят – има бял вол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица, нали?

  Значение, обаче, има другото. По-голямото, по-смисленото, по-благородното, което Скуанто и Моканина са ни завещали, и за което, като че ли все повече и повече не ни остава време – добротата.

  …Скуанто помогнал на заселниците. Завел ги при индианците, които го приютили. Те какво да правят? Нали са си човешки същества, нахранили новодошлите. Облекли ги с топли дрехи. Дали им подслон. Скуанто научил заселниците как да ловуват, как да отглеждат царевица. Научил ги как да общуват с местните племена.

  След една година на изпитания, трудности и непосилен труд, хората от колонията, се събрали, без никой да ги кара, с местното племе. И седнали заедно, като братя, да поделят плодовете от набраната реколта. Това било някъде към 1620-та година. Две години по-късно, през 1622 г., Скуанто, последният войн от храброто и гордо племе на Патуксетите, се разболял тежко. Скоро след това се преселил във вечността, където племето на неговите братя, сестри, деди, вождове и шамани го очаквали и посрещнали тържествено с почести, които само един истински индиански герой като Скуанто заслужавал.

  След смъртта на Скуанто дошли още заселници. И още, и още. Нямали край.

  Почнали да не се понасят с местните, а и местните, вече съжалявали за белята, която си докарали до главата, имайки вземане-даване с новодошлите емигранти. Скоро започнали войни, нещастия и беди. Същите, от които някогашните първи заселници потърсили подслон сред индианците край земите на север от Бостън.

  Минали години и години. Светът, хората, земята се променили, но останало само едно – споменът за онзи студен зимен ден, последният четвъртък на ноември, когато два различни народа, от две различни култури, с две различни вери, седнали и заедно си поделили плодовете от труда, който те положили, за да оцелеят. Денят, в който се родила Благодарността!

  Благодарността към Скуанто от земите на север от Бостън, който също като Петър Моканина от Добруджа, със своята малка история ни е оставил една мила, хуманна, невинна магия, която прави дните ни по-смислени. По-нормални и по-спокойни. Магията, чрез която винаги се сбъдва доброто в живота и в човека.

  …А сега от мен и от моите братя емигранти, излезнали от племената край бреговете на Перловската река, необятните прерии на Софийското поле, разположени под снежните скалисти върхове на загадъчната, покрита с булото на мъглите Витоша, честит ви Ден на Благодарността!

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  Б.а.:  Материалът май е излизал във в. “България” в Чикаго – 2007 или 2008 г. 

   

• БГ парламент: Партиите не отстъпиха нито лев от държавната си субсидия

  Само част от хората с годишен доход под 4080 лв. ще ползват данъчно облекчение през 2014 г.

  .

  Таня Петрова, в. „Сега“

  На фона на острото политическо противопоставяне в страната партиите – управляващи и опозиция, постигнаха пълно единодушие по една тема – запазването на размера на държавната им субсидия. Въпреки поетия от БСП ангажимент бюджетната комисия снощи запази парите на партиите на сегашното им ниво при второто четене на бюджета за следващата година. За 2014 г. те ще получат почти 39 милиона лева.

  ДПС се противопостави категорично на намалението на сумата. ГЕРБ, които внесоха купища предложения за промени в бюджета, не засегнаха тези текстове. „Атака“ зае крайната позиция партиите да получават 0 лв. и не получи подкрепа. Другото предложение за орязване на субсидиите дойде от депутата Георги Кадиев, но и то не срещна разбиране.

  Той предлагаше по 6 лв. за спечелен глас за всяка формация, която има повече от 1% от действителните гласове на последните парламентарни избори, и по 45 000 лв. за депутатски мандат. Това би намалило сегашните субсидии за извънпарламентарните партии с 50%, а на парламентарните – с около 17%. На бюджета се спестяват около 8 млн. лв. годишно.

  И догодина партиите, получили над 1% от гласовете на последните избори, ще получават за всеки глас 12 лв. на година. В размирното лято всички даваха щедри обещания за орязване на държавните субсидии. БСП говореше за „значително намаление“, а при гледането на държавния бюджет на първо четене миналата седмица се споменаваше за 9 лв. на глас. ГЕРБ предлагаше първо намаление до 2% от минималната заплата (6.80 лв. за 2014 г.), а сетне и наполовина. Преди дни обаче партиите започнаха да дават заден. „Сега“ разкри, че червените депутати няма да подкрепят колегата си Кадиев за орязване на субсидията. ГЕРБ пък се сети, че всякаква промяна в тази посока трябва много добре да се обмисли, защото може да засегне малките партии.

  Бяха показателни абсурдните и лицемерни аргументи, с които снощи депутатите бранеха партийните пари. Менда Стоянова (ГЕРБ), която каза, че е съгласна с Кадиев по принцип, намери проблем в липсата на разчети. Тя поиска Министерството на финансите да направи разчет колко средства са нужни за издръжката на една партия и „за участието й в нормална предизборна кампания“. „Това е доста относително понятие“, контрира Кадиев. “ 40% от субсидията за БСП отива за заплати на апарата, тъй като е голям. Но партията на Светльо Витков „Глас народен“, която „има един интернет сайт“, получава над 500 хил. лв. годишно за около 50 хил. гласа“, каза Кадиев.

  Според Йордан Цонев (ДПС) не е справедливо субсидията да се орязва след парламентарни избори, защото това била несправедлива промяна на правилата. „Ние сме принципно против намаляването на субсидиите. Ако си спомняте, те бяха въведени като по-прозрачна алтернатива за финансиране на партиите от фирмените дарения“, коментира той. Цонев подчерта, че разходите на партиите идните четири години постоянно ще растат, защото всяка година ще има избори. Предложението на Кадиев получи подкрепата на депутата от „Атака“ Николай Александров и на Румен Гечев (БСП). С три гласа „за“ и седем „въздържал се“ предложението му беше отхвърлено. При съставянето на бюджета експертното правителство на Орешарски не изказа мнение по въпроса за партийното финансиране с твърдението, че решението е в прерогатива на НС. Така догодина ГЕРБ ще получи 13.1 млн. лв., БСП – 11.5 млн. лв., ДПС – 4.4 млн. лв., а „Атака“ – 3.1 млн. лв. На НФСБ се полагат 1.6 млн. лв., а на ДБГ – 1.4 млн. лв. ВМРО ще вземе 815 хил. лв., РЗС – 731 хил. лв., ЛИДЕР – 755 хил. лв., а „Глас народен“ на пънкаря Светльо Витков – 578 хил. лв.

  Вчера стана видно и друго отстъпление – по линия на предложеното данъчно облекчение за хора с ниски доходи. Преди броени дни социалният министър Хасан Адемов увери, че това предложение ще бъде внесено в отделен законопроект, за да не се нарушава правилото законови промени да минават между две четения. Противно на това, предложението беше внесено от депутати от мнозинството с промените в закона за държавния бюджет. То не е придружено от мотиви и не е ясно нито колко хора ще засегне, нито какъв ефект върху бюджета ще има.

  Както „Сега“ писа, от данъчното облекчение ще могат да се възползват хора с брутен годишен доход до 4080 лв. Тези доходи обаче трябва да са получени само от трудово правоотношение, става ясно от гласуваните вчера в комисията текстове. Хора с доходи от други източници като наем или хонорари няма да имат право на облекчението дори и да са под годишния минимум от 4080 лв. Текстовете за новата преференция са и вътрешно противоречиви. Въпреки че ограничението за дохода е на годишна основа, в тях се говори за данъчно облекчение за доходи под минималната работна заплата, тоест въвежда се и месечен ограничител. Така не е ясно дали хора с по-висока от 340 лв. заплата, които обаче са останали без работа и попадат в границата от 4080 лв., ще могат да си приспадат данък. Самото ползване на облекчението ще стане с подаването на годишните данъчни декларации през 2015 г.

  СЮРПРИЗ

  Голямата изненада в проектозакона за държавния бюджет на второ четене се оказа въвеждането на такса за производителите на вятърна и слънчева енергия. Предложението е на депутати от „Атака“ и предвижда производителите да дължат 20% такса за изкупената енергия. Според формулата размерът на таксата ще се определя, като преференциалната цена се умножава по количествата енергия и от сумата се изчисляват 20%. Дължимите такси ще се декларират и ще се внасят в ДКЕВР на тримесечна основа. Предложението на „Атака“ вчера бе прието от бюджетната комисия, въпреки че не е придружено от никакви мотиви и разчети за ефекта от него. Ясно е, че то ще се отрази позитивно на приходната част на бюджета, но не се знае с колко. Финансовият министър Петър Чобанов вчера бе лаконичен с обяснението, че темата вероятно ще бъде подложена на сериозни дискусии в пленарната зала.

• Боян Чуков: Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, зад Катар – тази на Ротшилд

  В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток

  .

  Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси

  .

  Интервю на Боян Чуков за „Хроники“

  .

  Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност „Радио и телевизия“ в Техническия университет – София.

  Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. „Балкански диалог“, секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

  Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

  Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп.“Международни отношения“, на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

  Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

  .

  „Хроники”: Каква е причината за началото на конфликта в Близкия изток: борба за ресурси /вода, газ и петрол/ или установяване на определена религия и начин на живот в доскоро светски държави от Близкия изток?

  Боян Чуков: Конфликтът в Близкия изток винаги е бил в своята основа чисто геополитически. За съжаление геополитиката като наука се владее само от представители на елита и то не във всички страни. Например, в България много хора ползват понятието „геополитика”, но за съжаление са малко тези, които разбират за какво става дума. Конфликтът в Близкия изток се представя на световното обществено мнение и на обикновените хора като сблъсък, който има исторически, конфесионални, икономически и т.н. измерения. В зависимост от интересите на този, който коментира кървавия хаос във въпросния регион, се акцентира в една или друга посока. В действителност изброените по-горе измерения на близкоизточния конфликт се използват от външни фактори като „инструменти” за реализиране на даден регионален или глобален геополитически код. Битката за ресурси е геополитика, а маршрутите за доставка на ресурсите са геоикономика.

  „Хроники”: Маршрутите на тръбопроводите минават през области, доминирани от шиити, алавити, от друга страна голямата част от сирийските нефтени запаси се намират в района на така наречения кюрдски североизток, т. е. между Ирак и Турция. Сирийските кюрди /9 на сто от населението на Сирия или около 1,6 млн-бел. Л. М./ са склонни за пряк маршрут за износа на нефт от иракски Кюрдистан, който да заобиколи Ирак и Турция. Засега по ползването на тези ресурси намесата на САЩ е очевидна, но договорът между Турция и Иракски Кюрдистан за нефта и газа от Киркук може да се възприеме като игнориране на Ирак, нещо, което Багдад едва ли ще приеме спокойно. В този смисъл трябва ли да очакваме нагнетяване на напрежението между Ирак и Турция в борбата за този нефтопровод?

  Боян Чуков: В коментирания регион имаме все по-отчетливи опити да се изгради Сунитски халифат /базиран предимно на сирийска територия/, което предполага откъсване на територии от Ирак и Сирия и изграждане на ново държавно формирование. От друга страна имаме и изграждане на Шиитски имамат /форма на мюсюлманска теократична държава/ с основен актьор Иран. Тук към днешна дата трябва да отчетем огромните финансови усилия на Катар, който се опитва да бъде лидер в изграждането на Сунитския халифат. Това е причината и между Рияд и Доха да се очертават във времето все по-отчетливи разминавания относно плановете за преформатирането на Близкия Изток. През февруари 2012 година братовчедът на краля на Саудитска Арабия скръцна със зъби на емира на Катар. В Рияд усетиха, че катарците искат да разпаднат териториално саудитското кралство. Катар е „аватар” на Великобритания. За това Доха работи за реализирането на британските геополитически планове. Ако Катар иска да види в Дамаск като управляващи „Мюсюлманските братя”, то Саудитска Арабия промотира радикали в лицето на салафитите и вахабитите. Турция също има свои неоосмански планове за прекрояване на границите, но те очевидно се разминават с тези на САЩ, Англия, Саудитска Арабия и Израел. Накратко, основните играчи в региона се опитват да преформатират територии и да подсигурят безконфликтно пренасяне /транзитиране/ на въглеводороди в изгодна за тях дестинация. При тази прекалено сложна мозайка от интереси, не изключвам и достигане до „парадоксалния” на пръв поглед вариант, когато Израел и Иран от непримирими врагове ще се превърнат в партньори. По-ясно казано, Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси.

  „Хроники”: Кое забавя разрастването на конфликта в Близкия изток:

  • Съвпадението на ресурсните интереси в този район на Русия, Китай и Европа;
  • Лавирането на САЩ между запазване на Турция за свой партньор в този район без да пострада от това поддържката на Белия дом за Израел;
  • или
  • Американо-израелските интереси по отношение на иракски Кюрдистан и експлоатацията на находищата там.

  Боян Чуков: В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток. Големите играчи изчисляват т.н. „матрица на загубите”. Очевидно е, че до този момент именно вероятните щети от един по-голям военен конфликт в Близкия Изток са неприемливи за глобалните фактори, чиито геополитически кодове интерферират в региона.

  Европа не е геополитически субект и не може да се разглежда като самостоятелен и хомогенен играч в Близкия изток. Интересите на Лондон и Берлин в региона се разминават и всеки си гони собствените национални интереси. Дезинтеграцията на Европа започна със събитията в Барселона и победата на националистите на последните избори. Този процес си има „спонсор зад кадър”. Най-вероятно това е Лондон, който разчита каталунският експеримент да се провали и да послужи за урок на шотландските и други подобни процеси на мъгливия остров.

  По отношение на Израел и Турция картината е също прекалено прозрачна. При условие, че действията на Тел Авив или Анкара не съвпадат с градежа на Pax Americana, то те получават незабавно „жълт картон” от Вашингтон. Все пак отношенията Израел-САЩ в момента не са в най-високата си точка, особено откакто президент е Барак Обама.

  „Хроники”: Войната в Сирия вече беше започнала, когато бе подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”. Този договор бави ли развитието на конфликта в Сирия? Или след провокираната война в Сирия, ще се даде път на идеята за газопровод Израел- Кипър-Гърция, проект, който пряко ще удари Турция и САЩ няма да могат да реагират адекватно поради изключително слабата си външна политика?

  Боян Чуков: На този въпрос ми е трудно да отговоря еднозначно. В региона се оказа, че има много нови находища на въглеводороди. По-принцип трябва да имаме предвид, че нефтът на Саудитска Арабия е на изчерпване. Редица експерти са категорични, че новият нефтен кладенец на света ще стане Ирак. В Сирия съвсем наскоро се оказа, че също има открити нови находища на въглеводороди. Това отново поставя кюрдския фактор и различията между сунити и шиити на преден план. Естествено, етническите и конфесионалните конфликти са с огромен потенциал. Разгарянето на един или друг сблъсък очевидно става с „външен” за региона импулс подаден от глобален геополитически фактор. С основна цел, както бе споменато по-горе, реализирането на един или друг геополитически локален или регионален код.

  „Хроники”: Близкият изток се бори да изнася природен газ в Европа и проблемът в тази борба очевидно е кой ще държи контрола на износа. Стремежът на арабските държави и Иран да се еманципират от външна намеса е очевиден и това бе една от основните причини за редица бунтове и граждански конфликти, от плана „Арабска пролет”. Тук се намесва и противоборството на Израел и Турция, което от години Щатите не могат да решат. Как очаквате да завърши това?

  Боян Чуков: Чрез Катар се прави масиран опит да се нанесе удар върху руския „Газпром”. Доха строи огромен флот от танкери, които ще превозват сгъстен газ в Европа. Близо 64 специализирани кораба се строят по поръчка на Катар в Южна Корея. Износът на Газпром за Европа в резултат на катарската стратегия от миналата година е намалял с 5 на сто.  Проблемът е, че това, на което в Иран му викат Южен Парс, в Доха му казват Северен Парс. Виждате, че става въпрос за едно и също находище, за което имаме сериозен сблъсък на интереси. „Арабската пролет” са събития, за които кралят на Саудитска Арабия заяви, че „че са инспирирани от външни фактори, врагове на исляма”. Естествено, в Рияд ясно осъзнават, че преформатирането на региона ще засегни и границите на кралството. Основните нефтени находища в Саудитска Арабия са в региони, населени предимно от шиити. Зад събитията, наречени „Арабска пролет” стърчат ушите на демократите във Вашингтон и тези на банковата група Ротшилд. Външната политика на новия френски президент също се обяснява сравнително лесно. Франсоа Оланд е свързан с банковата група на Ротшилд. Както се казва: ”Елементарно, Уотсън!”

  „Хроники”: Смятате ли, че започналия вече военен конфликт между Израел и Палестина е началото на глобални военни действия в Близкия изток?

  Боян Чуков: Конфликтът между Израел и Палестина започна след като имаше посещение на най-високо равнище от Катар единствено и само в ивицата Газа. Тогава на практика беше купена ХАМАС с около 400 млн. долара. Емирът на Катар бе първият държавен глава посетил ивицата Газа. Той игнорира тотално Автономното палестинско ръководство на Западния бряг. Даже лидерът на ПА Абу Мазен изказа остро недоволство. За това, че ПА се „дава на късо” по този начин. ХАМАС започна да се преориентира от Иран към Катар. Не вярвам, че конфликтът между Палестина и Израел може да бъде причина за широкомащабни военни действия, но определено може да послужи като повод.

  „Хроники”: Може ли да се твърди, че в така създалата си ситуация около Турция и Сирия, НАТО няма да действа в унисон с интересите на САЩ и държавите от ЕС?

  Боян Чуков: Първо, НАТО е особена военна структура. Що се касае до политическите звена на организацията, то там се наблюдава една характерна за нашето време „демократична говорилня”, достъпна за всички страни-членки. Второ, военната структура на НАТО се контролира на 100 процента от САЩ и там се работи единствено и само по проекта Pax Аmericana. ЕС след Лисабонския договор се „натовизира” достатъчно. Въпросът е, че американците вече не искат да финансират повечето военни действия по света и се с ориентират към приканване на своите съюзници да приложат формулата на аутосорсинг /самофинансиране/. В ЕС в момента се води битка между Бон и Лондон кой да води „бащина дружина”. Геополитическите интереси на двете страни са различни и това поражда все по-отчетливи центробежни сили в Съюза. Франция с президент Франсоа Оланд, който е свързан с банковата група Ротшилд ще гравитира по-скоро към Лондон и няма да бъде ключов елемент на европейския френско-германски „мотор”. В действителност, това вече все по-отчетливо са забелязва. Отношенията между Меркел и Оланд отдавна вече не са блестящи. Типичен пример за естественото геополитическо фрагментиране на НАТО и ЕС е Турция, която изведнъж се оказа сама срещу Сирия и кюрдския фактор, въпреки, че е член на НАТО.  Въобще считам, че при един пълноценен конфликт даже военна машина като НАТО трудно ще успее да се обяви за победител.

  „Хроники”: Какъв ще е резултатът от войната в Близкия изток: преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям, както вече се случи в доскоро светски африкански държави. Как трябва да очакваме това да се случи на Балканите и в страни от ЕС?

  Боян Чуков: Евентуалната война в Близкия изток има за цел поставянето на всички енергийни ресурси в региона под управлението на един глобален фактор, който има амбицията да контролира и менажира целия свят. Настъпването на радикалния ислям ще продължи към Централна Азия и Кавказ. Той плавно, но сигурно чрез „външни импулси” се насочва към границите на Русия и Китай. Радикалният ислям в конкретни геополитически планове се предвижда да бъде използван като лост за решаване на геостратегическите въпроси на водещия към днешна дата постоянен глобален фактор.

  Източник:  Lubamanolova.info

• Убийства след убийството: Кои умряха заради Джон Кенеди

  Из книгата на Огнян Стефанов „Мафията. От КГБ до ДС“,  Frognews.bg
  

  .
  

  Как бързо минава времето. Половин век вече ни дели от убийството на Джон Кенеди, което в САЩ бе обявено за убийството на ХХ век. През тези години се изрече и изписа почти всичко, което можеше да се изрече и изпише. Издадени и излъчени са безброй коментари, анализи, спомени, разследвания, съмнения и всякакви фантастични теории и предположения.

  Дори някакъв нашенец, не желая дори името му да споменавам, години наред се представял за американски генерал и разправял, че знае кой е убил Кенеди. И български медии веднага превръщат тоя хахо в герой. Ако беше измислил нов метод за опериране на сърце или нова подводница, нямаше толкова да му се радваме. Но тъпанарът разтягал някаква лъжа като дъвка и ние се гордеем с това. Поредната сензационна яхния като онази за българина, който изровил трупа на Чарли Чаплин. Не ни интересува, че имаме актьори и въобще творци, които са вървели по пътя на великия комик и са постигнали нещо, а някакви типове, които произвеждат отвращение и срам. Но няма да ви говоря за тях, бъдете спокойни.

  .

  

  Има обаче тайни около убийството на Джон Кенеди, които все още спират дъха, а и за тях се пише изключително рядко. Не са харесвани от правителства, партии и финансови кръгове, защото издават винаги нещо зловещо, някакво спотаено зло в утробата на властта.

  Далас, САЩ. Там, в петък, 22 ноември 1963 г., в 12,30 часа местно време бе убит 35-ят президент на Съединените щати Джон Фицджералд Кенеди. Кенеди е ранен фатално, докато пътува с жена си Жаклин, губернатора на Тексас Джон Конъли и съпругата му Нели Конъли, придружени от президентския екскорт.

  10-месечното разследване на комисията „Уорън“ между 1963 и 1964 г. установява, че Президентът е убит от Лий Харви Осуалд. Същата комисия установява, че и Джак Руби също действа сам, когато убива убиеца Осуалд, преди да се яви пред съда. Въпреки това анкети, правени между 1966 и 2006 година показват, че близо 80% от американците не вярват на официалните версии и смятат, че правителството прикрива истината за атентата.

  Една друга комисия, тази към Камарата на Представителите на САЩ, заявява през 1979 г., че Президента Джон Ф. Кенеди вероятно е станал жертва на добре организирана конспирация. Комисията изважда шокиращи недостатъци в разследването на ФБР и на Комисията „Уорън“. Въпреки че се съгласява с твърдението на „Уорън“, че Осуалд е най-вероятният убиец на Кенеди и губернатор Конъли, Комисията към Камарата на представителите твърди, че са произведени поне четири изстрела и че има голяма вероятност стрелците да са били двама. Комисията не определя нито един човек или група хора замесени в убийството, освен Осуалд, но казва че ЦРУ, Съветския Съюз, организираната престъпност и още няколко други групи биха могли да имат пръст в атентата. В днешно време убийството все още се дебатира.

  Версиите се роят непрекъснато. Между тях са, че в убийството е замесена мафията, кубинските контри, Фидел Кастро, КГБ, ЦРУ, оръжейни магнати и пр. Споменават се различни аргументи, някои от които направо абсурдни. Съвсем реални са обаче действията на американските власти, които изземват всички филми от камерите и фотоапаратите на свидетели на покушението. След което тези ленти мистериозно изчезват.

  Още по-подозрително е ликвидирането на убиеца Ли Харви Осуалд. Скоро след това умира от рак в затвора и неговият убиец – евреинът Джак Руби. Класическа мафиотска история – убит е „поръчаният“, след това е убит убиецът му, накрая загива и убиецът на убиеца. Следата е прекъсната завинаги. Край на филма. Би било добър финал за киното, но става въпрос за действителността, а в живота нещата винаги са по-сурови и от най-жестокия екшън.

  Твърде вероятна предистория.

  През 1913 г. Конгресът на САЩ прехвърля (подарява) националната независимост на страната на т.н. ФЕД (Федерален резерв). Вместо държавата, частни банки, съставляващи ФЕД, вече имат право да печатат долари. Нещо повече, САЩ плащат огромна лихва на частниците от ФЕД, върху всяка отпечатана купюра. По този начин, налагайки долара за световна валута, ФЕД реално налага контрол върху целия световен финасов пазар и повечето национални икономики, чиито резерви или дългове са в долари. Без социалистическия лагер, ако се вярва на комунистическите лидери в Кремъл, чието твърдение се опровергава от секретни документи след разпада на СССР, Варшавския договор и СИВ.

  През 1971 г. е отменено златното покритие на долара. Зелените банкноти, започват да служат за контрол или предизвикване на инфлация, както и за „лабораторно създаване на кризи” в различни точки на света, в цели региони и в целия свят. От тази ситуация господарите на ФЕД стават още по-могъщи. Кои са тези мистериозни хора, се пита в задачата. Предположенията, митовете и легендите не са толкова много. И все пак. Според една от теориите, това са еврейски фамилии начело с рода Ротшилд. Повечето от тях са изселници от Русия, Литва и Полша. Посочват се Ротшилд, Вартбург, Лазар, Куун, Голдман, Мойзес, Леман.

  На 4 юни 1963 година, президентът Кенеди издава Президентски Декрет, Изпълнителна Заповед № 11110, с който на Департамента по финансите се предоставя право да издава сребърни сертификати срещу налично сребро в Държавната съкровищница. На практика, това е нож в сърцето на ФЕД, който до този момент произвежда пари и ги дава срещу лихва на Правителството на САЩ. Един вид началото на края на Федералния резерв.

  След близо половин век прекъсване, американската държава отново започва да печата свои пари. Така наречените банкноти на Кенеди от 2 и 5 долара, на които пише: „united states note“, а не „federal reserve note“. Тоест банкноти на Съединените щати, а не на Федералния резерв. Отпечатани са малко над 4 милиарда и са пуснати в обръщение. След 4 месеца започва печатането и на 10 и 20 доларови банкноти. Те обаче така и не виждат бял свят, защото съответните хора взимат съответните мерки.

  Точно след 200 дни, на 22 ноември 1963 година, Кенеди е убит.

  Съвпадение или мистерия? Отговорите още липсват. Поне ясните и конкретните.

  Следващият президент на САЩ – Линдън Джонсън, поправя „грешката” на Кенеди веднага след като полага клетва в деня на убийството, 22 ноември, на борда на Президентския самолет „Делта форс-1”. Още докато лети за Вашингтон той издава първата си заповед: спира печатането на държавните банкноти от 10 и 20 долара и връща правата на ФЕД. В кратки срокове банките от ФЕД изтеглят от обръщение и банкнотите на Кенеди от 2 и 5 долара.

  Предлагам ви няколко интересни факти, свързани с убийството на Джон Кенеди, които някак остават в сянка доста години:

  – Лий Харви Осуалд, човекът, който по официални данни е убил Кенеди, е бил застрелян два дни след ареста. Убиецът на Осуалд – Джак Руби, умира от скоротечен рак без още да е произнесена присъда по делото срещу него. Според официалната версия на разследващите не съществува никаква връзка между Осуалд и Руби, нито на Руби с мафията и Съветския съюз.

  – 20 минути преди убийството на Кенеди актрисата Карън Къпцинет звъни в информационната агенция Associated Press и съобгщава, че пияният й любовник, сътрудник на ЦРУ й е казал, че президентът ще бъде убит точно в този ден. Разбира се, никой не повярвал на жената. След няколко дена Карън е намерена в дома й със счупен врат. В полицейския протокол е записано, че е паднала във ваната.

  – Джак Зангрети, управител на хотел в Оклахома, заявил, че в рамките на 24 часа Осуалд ще бъде убит от човек на име Джак Руби. Две седмици по-късно Зангрети е намерен удавен в езеро, недалеч от хотела, в който работел.

  – Роза Черами, проститутка, която е имала връзка с Джак Руби, два дни преди убийството на Кенеди, в надрусано състояние разказвала, че знае за атентат срещу президента. Малко след това я блъска кола. В моргата съдебните лекари описват рана в главата й, която, според тях, би могла да е от куршум.

  – Ханк Килам е човек, работил за Руби, който е знаел за връзката му с Осуалд. Намерен е с прерязано гърли. Версията: самоубийство.

  – Хъг Уърд, частен детектив, разследвал смъртта на Кенеди загива в самолетна катастрофа заедно с кмета на Ню Орлиънс, добър приятел на Кенеди.

  – С.Д. Джаксън, човекът, който първи купува лентата, на която са снимките на Запрудър от убийството на президента, умира скоро след това от сърдечен удар. Филмът така и не вижда бял свят.

  – Дороти Килален – журналист, която остро критикува комисията „Уорън” , е намерена мъртва в собственото си легло. Заключението на полицията е, че е починала от смесване на таблетки с алкохол.

  – Грант Стокдейл, близък на братята Кенеди, на 1 декември заявил, че е близо до разкриване на убийството и ще разкаже всичко пред съдия. На 2 декември пада от прозореца на офиса си на 13-я етаж. Официалната версия: самоубийство.

  – Ли Бауърс – оператор в железницата, намираща се недалеч от мястото на убийството, от вишката видял група хора, която се намирала на хълма, от който е стреляно срещу Кенеди. Загива в катастрофа.

  – Гари Уъндърхил, служител на ЦРУ, участник в подготовката за нападение срещу Куба заявил: „Знам кои са те и това е проблем. Те знаят, че аз знам. Затова съм тук. Не трябва да оставам в Ню Йорк.“ Трупът му е намерен на 8 май 1964 година с дупка от куршум в главата. Официалната версия: самоубийство.

  – Дж.Д. Типит – полицаят, който седмица преди убийството се е срещал с Джак Руби и Дейвид Фери. Застрелян при задържането на Осуалд. Според двама свидетели никакъв Осуалд не са видели, а двама мъже, облечени в черно. Единият свидетел е убит с изстрел в главата. Вторият бива ранен по време на кръчмарски бой, но без опасност за живота. Умира в болницата от сърдечен удар.

  – Веднага след ареста на Джак Руби той бил посетен в килията от двама журналисти: Бил Хънтър и Джим Коет, а също и от адвокат Том Хауърд. По-късно тримата ровили в квартирата на Руби.
  Хънтър е застрелян в полицейския участък. Полицаят, който го застрелва, обяснил, че е изпуснал пистолета си и произвел неволен изстрел. Коет е убит няколко месеца по-късно – неизвестен го нападнал в хотелската стая и му счупил врата.
  По същото време адвокатът Хауърд получил масиран инфаркт.

  – Джъд Браун – разследващ съдия по делото Руби умира от сърдечен пристъп. След него умира и помощникът му Кларънс Оливър. Разследващият адвокат на Руби загива в катастрофа.

  – Леонард Палин, който заснел филм за убийството на Кенеди, загива в катастрофа.

  – Джеймс Уоръл, който в момента на убийството видял подозрителен човек пред близката книжарница, също загива в катастрофа.

  – Мона Санц, която взима голямо интервю от Осуалд малко преди да го убият, е ударена смъртоносно от автобус на улицата.

  – Мери Шермън, биолог, която е участвала в програмата на ЦРУ за създаване на биологично оръжие за атентат срещу Фидел Кастро, е била убита на 21 юли 1964 г. с нож в сърцето. След това е подпален домът й, но огънят изгасва и трупът остава невредим.

  Служителят от ЦРУ, с когото е работила, умира от инсулт. Лекарят, който му направил аутопсията, умира веднага след това от сърдечен удар. Братът на патолога пък бил застрелян.

  – Еърлайн Робъртс – хазяйката на Осуалд, съобщила, че в деня на убийството при квартиранта й са идвали полицаи с полицейска кола. Тя обаче предупредила Осуалд и той се скрил. Жената умира от инфаркт.

  – Лейтенант Уилям Пицер – фотографът, снимал тялото на Кенеди в моргата, по-късно се самоубива.

  – Капитан Франк Мартин – полицаят, видял как е убит Осуалд заявил пред комисията „Уорън”: „Мога да разкажа много неща, но по-добре да си мълча.“ Умира от скоротечен рак.

  – Мери Пинчът Майер – журналистката, която е правила интервю с Кенеди, с когото, според нея имали кратка любовна връзка, се похвалила, че е записала всичко в дневника си. Майер била застреляна направо на улицата на 12 октомври 1964 година. През 1976 дневникът е бил намерен и веднага конфискуван от агенти на ЦРУ. Същите по-късно правят изявление, че всички записки на Майер са унищожени, за да не петнят паметта на Кенеди.

  – Дезмън Фицджералд, който е участвал в разработката на план за ликвидирането на Фидел Кастро, твърдял, че убийството на Кенеди е извършено по същия сценарий. Фитцджералд умира от инфаркт.

  – Лиза Хауърд – журналистката, която взела интервюта от Хрушчов, Кастро и Кенеди и защитавала мирния диалог между Куба, САЩ и СССР, на 4 юли 1965 година е намерена мъртва. Според официалната версия се е отровила с лекарства.

  – Уинстън Скот, директор на мексиканския отдел в ЦРУ, през 1969 година се пенсионира и написва документална книга за работата си. Умира от инфаркт точно преди книгата да излезе от печат, а ръкописът е конфискуван от агенти на ЦРУ. Синът му се опитал да я издаде по-късно, но се оказало, че всички страници, засягащи работата на Управлението след 1947 година са изчезнали безследно.

  – Мери Джо Копичне – секретарка на Робърт Кенеди и приятелката й Нанси Карол Тейлър се изпуснали пред Боби Бейкър, че Кенеди има намерение да смени своя вицепрецидент Линдън Джонсън през втория си мандат, ако го спечели. Нанси загива в самолетна катастрофа, а приятелката й в автокатастрофа през 1969 г.

  – Дороти Килейлън – журналистка, която взела интервю от Джак Руби и се похвалила, че се е добрала до сензационни материали. За всеки случай предала материалите на своята приятелка Маргарет Смит. На 8 ноември 1965 г. Дороти е намерена мъртва, а след два дена е открит трупът и на Смит.

  Списъкът съдържа още 6 имена на загинали при странни обстоятелства хора, които са имали някаква информация или са разговаряли с Кенеди и хора от обкръжението му. Всички те са мъртви. Не можаха да проговорят.

  Застрелян е и полицаят, който е оглеждал книгохронилището, откъдето се е смятало, че е стреляно срещу президента. Това е било само версия, една от многото, но ченгето е убито. Убити са още двама негови колеги, които са давали показания пред Комисията по разследване смъртта на Кенеди. Единият от полицаите оживява по чудо след първия атентат, но няколко месеца по-късно го намират „самоубил се”.

  Забележете! Клай Шоу, единственият човек, който е обвинен в съпричастност към атентата срещу президента на САЩ, е напълно оправдан от съда. Няколко години след това умира от рак. Оневинен е единственият заподозрян…

  Мистериите продължават през 1970 година. Тогава се създава нова Комисия за разследване убийството на Джон Кенеди. В нея са привикани известни мафиоти, за да се установи дали мафията има пръст в организиране на атентата. Или дали мафиозите знаят нещо по въпроса. След като посещават комисията и отговарят на въпросите, част от бандитите изчезват безследно или са открити мъртви. Става дума за 15 души.

  Още по-напечено става, когато в комисията са привикани и агенти на ФБР, участвали в разследването на атентата.

  Уилям Съливан е човекът, който е имал пълен достъп до документите за атентата. Убит е от негов съсед по време на лов. Помислил го за елен…

  Разпитани са още: Луис Николас, помощник на шефа на ФБР Джон Едгар Хувър, Алън Белмонт, също заместник на Хувър, Джеймс Кадиган, човекът, отговарял за папките с доказателствата, Джеймс Енглиш, шеф на лабораторията, изследвала оръжието на Осуалд, Доналд Кайлър, специалист по пръстови отпечатъци, който открива тези на Осуалд по оръжието. Всички те загиват в началото на 1977 г. От инфаркт.

  През това време в ЦРУ са разпитани 7 свидетели, които разказват какво са видели или чули по повод атентата срещу Кенеди. Всички те умират по-късно.

  Сигурно се питате, защо ви занимавам с всичко това. Какво общо има убийството на Джон Кенеди с България, с прехода, с родната организирана престъпност, с българските служби? На пръв поглед – нищо. Но ако се замислите, ще откриете онази скрита „червена нишка”, същата противна и смъртоносна връзчица, която винаги се появява, когато са засегнати интересите на определени кръгове – свещената връзка между политиката и мафията.

  Над 250 поръчкови убийства в България за двайсетина години. Не е разкрито нито едно. Оправдани и пуснати на свобода бяха дори заподозрените в убийството на премиера Андрей Луканов. На първа инстанция имаха доживотни присъди, следващите магистрати ги обявиха за невинни. Колко неизвестни хора са премахнати, за да не проговорят или защото са свидетели на ограбването на страната ни – никой не знае. Но че има такива, ще ви каже всеки магистрат, всяко ченге. И не са никак малко. Но за тях не се пише, нито се говори. Законът „омерта“ – който проговори, ще умре.

   

• Фанфан Ла Тюлип

  Божидар Чеков, сп. „Тема“

  .

  

  Няма по-трудно ре­ше­ние от то­ва да нап­у­с­неш ро­ди­на­та за­ви­на­ги. Осо­бе­но в она­зи дра­ма­тич­на 1968 го­ди­на. Вне­зап­на­та пром­я­на в усло­вия­та на жи­вот бих срав­нил с раз­ли­ка­та между дет­с­ки ба­сейн и оке­а­н. Възмож­нос­ти­те бяха две: изплуване или потъване. Разбрах го по вре­ме на ед­на раз­ход­ка в руско­то гроби­ще край Па­риж, в град­че­то Сент Женевиев де Боа.

  Състуден­ти­те ми отначало ме мис­ле­ха за руснак. Един от тях, кой­то жи­ве­е­ше до гро­би­ще­то, ме по­ка­ни на обяд. От бал­ко­на ми по­ка­за мал­ка руска чер­к­ва, за­о­би­ко­ле­на от безброй пра­вос­лав­ни кръсто­ве. На тръгване се отбих да се разходя сред тях. Бе­ше не­деля, бръснеше ле­де­н януар­с­ки вятър. Алеите бяха поч­ти без­л­ю­д­ни. Спи­рах се пред бе­ли­те кръсто­ве с известни имена, откроявали се сред онези над един милион руски емигранти, потърсили убежище във Франция след 1917 г. – Фе­ликс Юс­у­пов, граф Голицин, Сер­гей Пол­я­ков, Ан­д­рей Тар­ков­с­ки, Рудолф Нуреев…

  Изведнъж кучешко ръмже­не прек­ъ­с­на раз­ход­ка­та ми. Са­мо на сан­ти­мет­ри от мен ог­ро­мен пес беше оголил зъбите си. До не­го сто­е­ше гробищният пазач – възрас­тен чо­век с нах­л­у­пен до уши­те кас­кет и мръсни бот­у­ши. По­пи­та на разва­лен френ­с­ки как­во търся и аз от­го­во­рих, че просто разглеждам. На свой ред се поинтересувах го­во­ри ли руски. «Не – ка­за па­за­чът, – аз съм бълга­рин…» След първи­те ми­го­ве на из­не­на­да зав­ъ­р­зах­ме раз­го­вор, кой­то прод­ъ­л­жих­ме в бараката му от една стая с бумтящо кюмбе по средата. Ро­дом от Сли­вен, човекът бе­ше оби­ко­лил це­лия свят. Моряк, шоф­ьор или сер­вит­ьор, той не се бе­ше оже­нил. Няма­ше де­ца. Със сла­бост към кар­ти­те и за­ро­ве­те на­ше­нецът си бе­ше про­пилял и вре­ме­то, и па­ри­те. Стиг­нал до про­сеш­ка тоя­га. Спасили го русна­ци­те – взе­ли го за па­зач на гро­би­ще­то. Разказваше, а до не­го ле­же­ше един­с­т­ве­ният му прия­тел – куче­то. По сте­ни­те върху ръж­д­я­са­ли пирони висяха мръсни дре­хи. Гол­я­ма щай­га, пок­ри­та с пожълтял вес­т­ник, служе­ше за ма­са. Слушах с ин­те­рес на­ше­не­ца, сърбах вод­ка­та, коя­то ми налива­ше във фил­джан за ка­фе, и взи­мах с пръсти ки­се­ли­те крас­та­вич­ки, разпилени по вест­ни­ка. По­ка­них го в Па­риж, да­дох му ад­ре­са си. Той ни­ко­га не дой­де и аз по­ве­че не го видях.

  Сре­щата се ока­за из­к­л­ю­чи­тел­но по­лез­на за мен. Проумях, че чо­век, кой­то не е ро­ден във Фран­ция, няма вре­ме за губе­не, ако ис­ка да има ма­те­ри­ал­на и морал­на не­за­ви­си­мост. Сво­бо­да­та дейс­т­ва опия­н­я­ва­що, особено за хо­ра, които са би­ли ли­ше­ни от нея. Възмож­нос­ти­те, ко­и­то тя пре­дос­тавя, са толкова раз­но­по­соч­ни, че бълга­рин без ясна цел мно­го лес­но мо­же да заб­ра­ви колко е къс животът.

  Много важни лич­но за мен бяха и съна­род­ни­ци­те ни, към ко­и­то французи­те се от­нас­я­ха с ува­же­ние, а пон­я­ко­га и със ста­хо­по­чи­та­ние – незабравимите Цен­ко Ба­рев, пред­с­та­ви­тел в Съве­та на Европа на всич­ки съпро­ти­ви­тел­ни дви­же­ния от съвет­с­кия блок; Ди­митър Пани­ца, гла­вен редактор на най-тиражно­то спи­са­ние в све­та „Ридър дайжест”; Тон­чо Карабу­л­ков, ре­дак­тор на спи­са­ние „Бъде­ще”; д-р Ди­митър Мол­лов, син на ми­нис­т­ъ­ра на фи­нан­си­те Вла­ди­мир Мол­лов и пред­с­та­ви­тел на Демократичес­ка­та пар­тия в из­г­на­ние; Ев­ге­ни Сил­я­нов, ви­ден журна­лист от „Пари мач”; Ни­ко­ла Ра­до­нов, ар­хи­тект; Иля Пау­нов, най-доб­рият художник на Мон­мартър; Ан­д­рей Гюрков­с­ки,  енер­ги­ен спе­ци­а­лист; бай Симо, ресторан­т­ьор на ули­ца „Ми­ра», кой­то за мно­го емиг­ран­ти бе­ше съвремен­ният Стран­джа­та… В об­щ­у­ва­не­то с те­зи хора аз се за­реж­дах с оптимизъм, за­що­то те из­л­ъ­ч­ва­ха са­моч­у­в­с­т­вие, ко­е­то «новата емиграция» няма.

  Отначало пос­рещ­нах­ме с ра­дост вълна­та емиг­ран­ти, тръгнали след 1990 г. Въоб­раз­я­вах­ме си, че след като го­во­рим общ език, мис­ли­те и дейс­т­вия­та ни ще са подобни. Пълна греш­ка. Лип­са­та на са­моч­у­в­с­т­вие у но­воп­рис­тиг­на­ли­те се прев­ъ­р­на в не­ви­ди­ма Бер­лин­с­ка сте­на. По­ве­де­ни­е­то им се ока­за непредвидимо, а мне­ни­е­то им  –  про­мен­ли­во. От­казът от първо­то со­ци­ал­но стъпа­ло, през ко­е­то ние, «ста­ри­те», сме ми­на­ли, направи от­но­ше­ния­та между нас трудни, пон­я­ко­га и ко­мич­ни.

  Пре­ди ме­сец из­п­ра­щах прия­те­ли на ле­ти­ще „Шарл де Гол”. В група­та пристига­щи от София зърнах Пе­шо Цвет­ков, кой­то си из­кар­ва­ше хляба с продаж­ба на ен­цик­ло­пе­дии. Преди време някой го бе­ше до­вел на мой рож­ден ден. Зърна ме и се спря.

  – Трябва да се събе­рем от­но­во – ка­за мла­дият чо­век и ми по­да­де ви­зит­на­та си кар­тич­ка.

  Съгласих се, но знаех, че няма да му се обадя, за­що­то бе­ше не­гов ред да ка­ни и да звъни. Чак като се забърза към асан­с­ьо­ра, погледнах ви­зит­ка­та му. На нея пи­ше­ше Pierre Fleurie – ingеnieur en marketing. Подвикнах му:

  – Пе­шо, дал си ми чужда ви­зит­ка!

  – Не бе, сме­них си име­то – ви­нов­но от­в­ъ­р­на той.

  Раз­б­рах. Fleur е цве­те на френ­с­ки. Не се сдържах:

  – По-доб­ре да се бе­ше прек­р­ъ­с­тил на Fanfan la Tulipe (Фан­фан Ла­ле­то)!

  Не ми от­го­во­ри. Асан­с­ьо­рът бе­ше дошъл и Пе­шо поб­ъ­р­за да се сгуши между други­те пътни­ци.

• Скандалите с Уестингхаус, за които никой не говори

  Сбъдна се мечтата на Уорлик Щатите да изместят Русия в българските енергийни проекти, пише Люба Манолова в  Lubamanolova.info

  .

  Подмокриха се опонентите на АЕЦ „Белене” от вестта, че американо-японската компания Уестингхаус ще строи Седмия блок в единствената атомна централа „Козлодуй”! Смяната на памперсите е много динамична – модерна технологияq каквато няма друга в света, евтино, събитие… От нафталина възкръсна Иван Иванов, появи се и Иван Хиновски, хорът на американофилите изпълни благодарствена меса!

  Ядреният експерт и председател на Българския енергиен форум Иван Хиновски е забравил как коментира прехвърлянето на реактора от Белене в Козлодуй като финансов компромис, който не е удачен, тъй като ядрените блокове с такава мощност /1000 МВ – бел.ред./, работят в двойки.

  За да е пълно „щастието” и в името на обективността, ще се върна малко назад:

  Факт е, че по време на мандата си, премиерът Бойко Борисов заяви:

  „Днес сутринта имах разговори с “Уестингхаус”, които доставят гориво за Украйна – за някои от техните реактори. Следобед с тях ще подпишем споразумение, подобно на това с “Арева”. От следващите години – не само съхранението, а и доставките на ядрено гориво ще бъдат диверсифицирани“, каза Борисов.

  Той обаче не обясни какво точно ще предвижда предстоящия договор с “Уестингхауз“, тъй като в момента АЕЦ “Козлодуй“ има сключен с руската ТВЕЛ действащ договор за доставка на свежо ядрено гориво до 2020 г. Дотогава изтичат и лицензите за експлоатация на двата реактора, за които в момента се провежда избор на компания, която да оцени остатъчния ресурс на V и VІ блок и да предложи мерки за удължаване на живота им с 15-20 години. Очакваше се сред кандидатите да е и американската “Уестингхауз“, и ако тя проведе модернизацията на блоковете, те може и да бъдат пригодени за работа с различно от руското ядрено гориво.

  Да, ама – не. Няма модернизация на руски блокове, която да ги пригоди за работа с руско гориво!

  За да не останат каквито и да било съмнения в някого за американския интерес и натиск да бъде изместена Русия и лансиран “Уестингхаус” с реакторите си, по време на управленския мандат на ГЕРБ, компанията представи в София реакторите си от най-ново поколение 3+, въпреки че нямаше обявен конкурс, нито налице бе някаква легитимна причина да се сменят реакторите в “Белене”. Освен това вицепрезидентът на енергийната компания за Южна Европа Хосе Гутиерес се срещна с министъра на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков.

  Ако не друго, докато Бойко Борисов бе на власт, поне получихме потвърждение на съмненията си, че субектът, който пречи на проекта “Белене”, е американската “Уестингхаус”. Може би затова посланикът на Щатите Джеймс Уорлик си позволяваше да ходи на проверка в АЕЦ “Козлодуй” и да влиза и излиза в министерства и Министерски съвет, когато му скимне, прегърнал ролята си на генералгубернатор!

  По време на парламентарно питане от 11 май 2011 година от депутата на Коалиция за България излязоха на светло и други скандални подробности по поведението на ГЕРБ към „Белене”:

  ПЕТЪР ДИМИТРОВ (КБ): Уважаеми господин министър, колеги, през м. февруари попитах колко е похарчило правителството на ГЕРБ от изборите до февруари месец 2011 г., като очаквах някакви плащания, тъй като е невъзможно да не се обслужва най-малкото кредитът към „Париба”. Признавам си обаче, че отговорът, който получих, ме зашемети.

  За тези по-малко от две години са платени 296 млн. евро – повтарям – 296 млн. евро! От тях на „Атомстрой” са дадени 56,67%, на Архитект-инженер „Уорли Парсънс“– 24,93%, на БНП „Париба” – 15,20%, на „Делойт Сентръл Юръп лимитид” – 1,76% и издръжка на самото предприятие АЕЦ „Белене” – 1,33%.

  Господин министър, за какво сте плащали? Нали не знаете дали ще правите проекта!? За пръв път действително съм зашеметен, от това че говорихте, че там е гьол, че там са жаби – за какво сте плащали? Наехте консултант, давате му огромна сума, за да ви каже дали да правите „Белене”, или да не правите „Белене”. И когато не знаете дали ще го правите, или няма да го правите, вие сте плащали в продължение на две години. Какво е това? Супер умен ход, някакъв таен ход, който не можем да разшифроваме?! Храна за жабите ли сте плащали? Каква е идеята на тези плащания? Предрешена ли е съдбата на „Белене”, какво се случва изобщо?

  ПП ГЕРБ написа поредния донос до Брюксел за проекта Седми блок и даването му на Уестингхаус. През това време Стойнев обеща държавни гаранции за бъдещия строеж и то при положение, че на никого все още не е ясна крайната му цена!

  Реакторът за „Белене“ невярно бе обявен като висока технология но поколение от 2 при положение, че той е 3+, което е истинската му характеристика.

  Провалите с гориво на Уестингхаус в Украйна и Чехия

  Струва да си припомним как приключиха някои други обекти на американо-японската компания Уестингхаус в Източна и Централна Европа. През май-юни 2012 г. се наложи три групи касети с ядрено гориво на Уестингхауз (TBC-W) да бъдат аварийно извадени от енергийни блокове №2 и №3 на Южноукраинската АЕЦ заради очевидните им конструктивни недостатъци. При това Държавната инспекция за ядрено регулиране на Украйна (ДИЯРУ) забрани използването на други две нови групи TBC-W, които бяха купени от Националната атомна енергогенерираща компания „Енергоатом“ (НАЕК Енергоатом, обединяваща петте украински АЕЦ), но все още не бяха вкарани в употреба. Както посочват в тази връзка редица украински експерти, ако това не беше станало и техническите дефекти на американското гориво бяха станали ясни на по-късен етап от експлоатацията му, щеше да се наложи спирането не само на два, а най-малко на три ядрени енергоблока BBЕР 1000.

  Както е известно, американските ядрени касети се оказаха в реакторите на Южноукраинската АЕЦ след като, през 2010, НАЕК „Енергоатом“ избърза /очевидно ръководейки се не толкова от икономически, колкото от политически съображения/ да подпише договор с Уестингхауз за осъществяването, през периода 2011-2015, на ежегодни доставки на гориво за зареждане на поне три реактора ВВЕР 1000, въпреки че предлаганите от американците TBC-W не бяха минали през необходимата предварителна опитна индустриална експлоатация, написа в списание „Геополитика” енергийния експерт Димчо Петракиев.

  Самият проект за квалификация и последващо използване на американско ядрено гориво в украинските АЕЦ беше продиктуван от желанието на Киев да намери алтернатива на монополните руски доставки и така да постигне толкова желаната „енергийна диверсификация“. Истината обаче е, че не можа да реализира нито едното, нито другото. В резултат, украинците са сдобиха с огромно количество неизползвани (и неизползваеми) TBC-W, на стойност 100 млн. долара, както и с проблема, пред който днес са изправени и НАЕК „Енергоатом“, и ДИЯРУ, и самата Уестингхауз, а именно, как да се излезе от създалата се ситуация?

  Преди време председателят на ДИЯРУ Елена Миколайчук, различните модификации на ядреното гориво, включително американските, обикновено демонстрират дефекти именно на третата или четвъртата година от експлоатацията им. В тази връзка тя предупреди, че „характерен фактор при завършилите с провал опити за използване на американските касети от типа TBC-W6 е, че дефектите масово се проявяват едва на третата или четвъртата година от началото на използването им, т.е. след комплектуването на над половината от активната зона. Именно затова е толкова важно да изчакаме да изминат пълни четири години от началото на използването на горивото TBC-W“.

  Показателно е също, че през първите дни след инцидента с касетите TBC-W вицепрезидентът на Уестингхауз, отговарящ за външните връзки и стратегията на компанията, Майк Кирст заяви, че повредите на касетите са станали при зареждането им и, според договора с украинците, Уестингхауз не носи отговорност за тях. „Очевидно, че по време на процеса на зареждането, някои касети са получили драскотини, а някои дистанционни решетки са били деформирани, но това не е наш проблем“ – подчерта Кирст.

  В същото време обаче, специалната правителствена комисия, назначена да разследва причините за деформацията на американските ядрени касети, стигна до съвършено различно заключение. Изясни се например, че в основата на дефектите на TBC-W са пропуски на конструкторите от Уестингхауз, за което нееднократно предупреждаваше и главният държавен инспектор по ядрена и радиационна безопасност на Украйна Михаил Гашев.

  Веднага след като станаха ясни изводите на комисията тогава, от Уестингхауз отказаха да дават всякакви коментари пред медиите. Впрочем, и самото разследване на инцидента в рамките на триъгълника НЕАК „Енергоатом“ – ДИЯРУ – Уестингхауз, както и обсъждането на по-нататъшните действия за решаването на проблема, бяха засекретени.

  Както посочват редица експерти, сред най-любопитните сблъсъци в последно време на глобалния ядрен пазар е този между Уестинхауз и руската компания Росатом за доизграждането на енергоблокове №3 и №4 на чешката АЕЦ Темелин.

  Имаше опит на Уестингхауз да влезе на чешкия пазар, чрез проекта за адаптирането на своето експериментално ядрено гориво към реакторите ВВЕР, и този опит се провали. През 2010 г. чехите изцяло се отказаха от американските ядрени касети заради недостатъчната им надеждност и, както показаха резултатите от международния търг, отново се ориентираха към експлоатацията на доказалите пригодността си за ВВЕР руски касети.

  Президентът на Уестингхауз Родерик, посочи, че „ако чешките компании решат да си сътрудничат с нас и в чужбина, това ще става в съответствие с международните стандарти, които се използват в целия свят, а не само с руските стандарти в Русия“. Казаното от Родерик не отговаряше на истината, тъй като руските стандарти съвсем не се използват само в Русия и Чехия, но и в Армения, България, Унгария, Индия, Китай, Словакия, Финландия и Украйна.

  Два дни преди Референдума за ядрената енергетика, той показа някаква брюкселска чиновничка, Ребека Хармс, учила за градинарка, която ни заплаши с последици от рода на Чернобил и Фукушима, ако гласуваме за нова атомна централа!

  Ребека Хармс, съпредседател на Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, си позволи да ни се кара, ако сбъркаме и гласуваме за АЕЦ”Белене” на предстоящия Референдум!

  Справка в сайта на ЕС показа, че въпросната Хармс е завършила средно образование и специалност „Градинар в разсадник”, след което се насочила предвидливо към Зелените и така влязла в Европейския парламент?!

  Чудни са делата ти, Господи!

  Питам, защото след това ще замълча за дълго!

  Въодушевеният министър Драгомир Стойнев, който кацна от Щатите заяви, че “Ексимбанк” била готова да осигури средства за покриване на 70 процента от стойността на реактора. При това положение не е ясно как БЕХ ще издържи, след като наскоро пусна облигации за 500 милиона евро и предстои да вземе заем от “Газпром” още 620 милиона евро за финансирането на “Южен поток”.

  Но въпроси вече не се задават – всичко е отговори и 24-часово слънцегреене – па макар и отвъд океана!

  Остава неясно какви са качествата и как ще работи предлаганият реактор от ново поколение, тъй като досега такъв не е влизал в експлоатация. АР1000 е лицензиран в началото на тази година. Референции и лицензиране на технологията на АР 1000 се очакват чак 2016 година, тази технология не е лицензирана в рамките на ЕС.

  В момента в строеж са четири такива мощности – в САЩ и в Китай. Но няма пуснат в действие и е трудно да се прогнозира каква ще е цената на произвеждания от него ток. Възниква и въпросът защо министър Стойнев обяви, че конкурс за този проект няма да има, след като ЕС, в който все още сме страна-членка изисква провеждането на конкурс, така както и българското законодателство също?

  Министърът заяви още, че ядреното гориво ще се доставя от САЩ, но не каза как и къде ще се съхранява отработилото гориво. В България няма съответни хранилища и затова връщаме отработилото от АЕЦ “Козлодуй” гориво в Русия. Според директора на централата Иван Генов при работата на новия седми реактор то няма да се връща в САЩ. Което означава, че ще се съхранява в хранилище у нас. Тук се вдига наздравица и се казва: Честито!

  Какво ще се прави с вече построения реактор за „Белене” попитаха на пресконференция журналисти. Стойнев се измъкна като обясни, че адвокатите по арбитражното дело му казали да мълчи?!

  Удобно…

  В „Студио БГНЕС“ пред Явор Дачков бившият директор на АЕЦ „Козлодуй“ Йордан Йорданов каза по повод американските „успехи” на министър Драгомир Стойнев:

  „… договорът за модернизация на 5 и 6 реактор струва 560 млн. евро и сега върви неговото изплащане до 2019 г. Ще се изплаща този договор за модернизация до 2019 г. Дотогава никой няма да иска спирането на 5 и 6 блок. В момента, в който се изплати този кредит, ще започне натиск за тяхното спиране. Но този натиск можем да го преодолеем. 5 реактор трябва да бъде спрян през 2017 г., а 2021 г. трябва да бъде спрян 6 реактор. Ние отсега трябва да започнем да мислим вече за заместваща мощност – дали ще е Белене, Козлодуй, трябва да мислим за заместващи мощности на 5 и 6 реактор. Защото за една нова мощност вече 6-7 години е само лицензирането, строителството ще отнеме поне толкова, някъде 14-15 години в новите условия. Всички възможности вече са проиграни, трябва да се мисли за заместваща мощност.

  Американският проект не е лицензиран в ЕС, а руският е лицензиран. Едно лицензиране на такива ядрени устройства трае около 6-7 години. Ако догодина се вземе решение за строителство на един блок, това е неправилно решение, трябва да има стратегия, заместващи мощности и най-малко два реактора. Строителството е 48 месеца съгласно проекта, но като сложим и спомагателни съоръжения, ще трябват още няколко години, тоест пак отиваме на 14-15 години…

  За това какво е необходимо за нашата енергетика, Йорданов посочи, че ако има борса, и ако всички отидат на нея, тогава цената на тока ще се окаже, че ще падне.

  България има един реактор от „Белене“, платен, но неупотребен, в същото време се лансира тезата за закупуване на подобно съоръжение от Уестингхаус?!

  Консервирането на площадката не е безплатно и ще струва пари. А пари ще са необходими и за неустойки – грубо към 800 млн евро. И то при положение, че ЕС ни подхвърля едва и на части, унизителните 300 млн евро за затварянето на читавите 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй”!

  Някой мисли ли ги тези неща, или отново сме жертва на поредния политически експеримент?

  Финансирането от Ексимбанк

  Това е банката, която инвестира американски стоки и проекти. На всички е ясно, че една банка не може да финансира даден проект с повече от 150 млн. евро. А другите пари за Седми блок? Откъде ще дойдат, при какви условия?

• Българи представят революционен двигател

  Изобретението не се нуждае от гориво или скъпи акумулатори

  Наши специалисти са на път да покажат на света двигател от революционно нов тип. Той не се нуждае от никакво гориво, нито пък от скъпи акумулатори. Нарича се контролиран електромагнитен двигател и е разработен от българската фирма Електро Хибрид Ауто ООД, която го определя като стъпка в бъдещето.

  

  „Ние изобретихме и патентовахме двигател от революционно нов тип – контролиран електромагнитен двигател. Нашето изобретение се базира на използването на един постоянен магнит, контролиран от електрически импулси. Тази генерално нова концепция за двигател е приложима не само в автомобилостроенето, а във всяка една област от човешкия бит„, споделят българските специалисти пред Automedia.bg.

  Казано накратко, това е двигател, който не се нуждае от никакво гориво, нито пък от скъпи акумулатори. Той може да бъде създаден на базата на всеки бутален агрегат, като се запази цялата му фабрична периферия – валове, скоростна кутия и др. Технологията е революционна, но същевременно проста – буталото се прави от четири постоянни магнита, а ролята на запалителна свещ играе метал с намотка, който се превръща в електромагнит и при подаването на импулс (искра) отблъсква буталото с огромна сила.

  А по този начин се получава машина, която е много близо до бленуваното „перпетуум мобиле„. Контролираният електромагнитен двигател се нуждае единствено от малко количество електроенергия (достатъчен е съвсем обикновен автомобилен акумулатор), която в процеса на работа се регенерира на почти 90%!

  Изобретението на българските специалисти има приложение не само в автомобилостроенето. То може да бъде използвано, например, като генератор на електрическа енергия. В зависимост от големината на тока и магнитите може да се задвижват дори огромни машини.

  Важна подробност е, че този новаторски агрегат е вече конструиран, работещ и изпробван. На компанията й предстои нелеката задача да популяризира своето изобретение, за да финансира развитието му. Към момента инженерите търсят средства, за да създадат прототип, който да представят на автомобилното изложение в Женева през март догодина. И така да привлекат вниманието на големите автомобилни компании.

  video15514

  Основната дейност на българската фирма е свързана с преустройство на серийни автомобили в тип електро-хибрид. Тя вече е създала няколко свои разработки на базата на серийни модели. Патентованата им система позволява обикновен автомобил да бъде преустроен в електромобил, като се запази неговата основна задвижваща система, както и оригиналния двигател. По-интересното е, че технологията позволява на всеки сериен автомобил да се движи както с неговия оригинален двигател с вътрешно горене (без значение на какво гориво е той), така и с вградения от българските инженери електромотор. По този начин возилото може да се движи и в режим 4×4, използвайки и двата си двигателя едновременно.

  Българите вече са конструирали работещи прототипи на автомобили, които разполагат както с предно, така и със задно задвижване. Интересна подробност е, че една от машините – BMW 3-Series, при която и двата двигателя са синхронизирани (режим 4×4), има възможност да ускори от 0 до 100 км/час за по-малко от 4 секунди.

   

  Снимка и видео: Електро Хибрид Ауто ООД

  Източник:  Аutomedia.investor.bg

• Българската „икономика на бедността“

  Плащане на заплати „под масата“, укриване на данъци и социални осигуровки, корупция в обществените поръчки – това са част от симптомите на българската „сенчеста икономика“, диагностицирани в едно ново изследване, информира Дойче Веле.

  .

  Сивият сектор в икономиката нараства. България е първенец по този показател в Европейския съюз, гласи един от изводите на ежегодното изследване, направено с подкрепата на софийското бюро на фондация „Фридрих Еберт“ и Центъра за изследване на демокрацията, за което ни информира Николай Цеков.

  Всеки седми трудещ се в България посочва, че получава изцяло или част от възнаграждението си „под масата“. По този начин работодателите пестят между 350 и 400 милиона лева от невнесени вноски за социално осигуряване. Загубите от неплатени данъци и измами с ДДС се изчисляват на поне 1,2 милиарда лева годишно. Толкова се губят и в резултат на корупцията при раздаването на обществени поръчки. В крайна сметка приходите в националния бюджет са два пъти по-малко в сравнение с тези в бюджета на страна като Словакия, въпреки, че тя има с два милиона души по-малко население от България.

  По думите на Регине Шуберт, която ръководи софийското бюро на фондация „Фридрих Еберт“, размерите на сивата икономика в България през последната година започват отново отчетливо да се увеличават: „Има пряка връзка между бедността на българските пенсионери и сивата икономика. Неплащането на осигуровки върху реалните заплати води до дефицит в бюджета на пенсионното осигуряване, което трябва да се дофинансира от бюджета. Разбира се, при това положение не е възможно възрастните хора да получават достойни пенсии. Сред бедните българи се развива специфична „икономика на бедността“, твърди Регине Шуберт.

  Най-сенчестите сектори

  Строителството, автомонтьорските услуги, медицинското обслужване и туризмът заемат челно място по безотчетност пред данъчните власти и общественото осигуряване. Хиляди предприятия и цели сектори от българската икономика комфортно обитават тази „сива зона“, благодарение на бездействието на огромен брой държавни и общински контролни органи, които явно имат интерес от корупционните практики, твърди директорът в софийският Център за изследване на демокрацията Руслан Стефанов.

  Калпавото правосъдие допълня картината на безсилието пред посивяването на българската икономика. И още нещо: „Повечето български правителства проявяваха и продължават да проявяват особен нагон към мегаломански проекти, които са прекрасна хранилка и среда за грабежи, корупция и укриване на данъци“, обобщава Стефанов.

  Според изследвания на международни кредитни институции и на Евростат, българската „сенчеста икономика“ има дял от 30-35 на сто от общата стойност на БВП. По този показател България държи един черен рекорд сред страните на Европейския съюз. В развитите страни този показател не надхвърля 15 на сто. Изводите за нарастването на сивия сектор през последната година се обосновават на данните от анкети сред трудещите се и работодателите и са подкрепени от статистиката за намаляващата събираемост на данъци и социални осигуровки.

  Олигархичните структури покровителстват сивата икономика

  „Изводите в изследването на сивата икономика трябва да се разгледат с особено внимание от българското правителство на фона на нарастващото недофинансиране на обществените услуги и на липсата на пари в брой в държавата. Постоянно и отвсякъде чуваме за плащане на заплати „под масата“ и за липсата на пари за социални дейности, образование и здравеопазване“, казва икономическият съветник на германското посолство в София Томас Пфане.

  Той обръща внимание и на друг извод от тазгодишното проучване – а именно, че олигархичните структури в българската икономика покровителстват укриването на данъци в държавата. Този факт засенчва позитивните промени в борбата срещу сивата и криминалната икономика в България, настъпили след влизането на страната в Европейския съюз под влиянието на европейския контрол.

  Източник:  Дойче Веле

• „Ранобудни студенти“ прескочиха загражденията пред Народното събрание (Видео)

  Тази сутрин, в деня на Св. Климент Охридски и патронния празник на Софийския университет, група от „Ранобудните студенти“ премина загражденията пред българския парламент. За акцията съобщиха самите студенти.

  Младежите разпънаха транспарант „Огражденията са в ума ни, няма граници за духа ни!” зад плътните ограждения пред сградата на Народното събрание.

  „С акцията целим да покажем, че свободният дух е бил и ще бъде по-силен от наложената полицейщина в държавата. Акцията дава начало на поредица от събития, с които ще изпълним днешния ден”, аргументират действията си студентите в съобщение до медиите.

  „Ранобудните студенти“ обаче ще освободят окупираната Аула Магна за провеждането на официалните тържества по случай 125-тата годишнина от създаването на Алма Матер.

  Акцията дава начало на поредица от събития, които студентите ще изпълнят днес, съобщиха още от щаба на Ранобудните.

  Източник:   в. „Сега“

• Американските музикални награди ‘2013

  В театър „Нокиа“ в Лос Анджелис в неделна вечер на 24 ноември се състоя церемонията по връчване на 41 -те Американските музикални награди. Водещ беше рапърът Питбул. Церемонията бе директно предавана от телевизионния канал Ей Би Си.

  .
  Питбул бе избран отчасти заради латинските си корени, защото на церемонията беше отбелязана 25-годишнината от участието на Глория Естефан и 15-годишнината от въвеждането на категорията „Любим латино изпълнител“. Естефан е първата латино певица, пяла на церемонията за Американските музикални награди. Латиноамерикански песни изпълни Дженифър Лопес. Наградата за любим латино изпълнител тази година спечели Марк Антони.

  Церемонията по връчване на Американските музикални награди откри Кейти Пери със хита си „Unconditionally“.  На шоуто със свои изпълнения се  представиха  Лейди Гага, Кристина Агилера,  Майли Сайръс, дуетът Макълмор – Райън Луис, Кендрик Ламар, „Уан дайрекшън“ и „Имаджин дрегънс“. Питбул изпя хита си „Timber“ с Кеша.

  Джъстин Тимбърлейк за пръв път се представи със свое изпълнение на шоуто като самостоятелен артист. Той спечели в три категории, едната от които е „Любим поп/рок изпълнител„.

  Тейлър Суифт стана голямата победителка  на Американските музикални награди също с три отличия, но тя получи  „Изпълнител на годината“.

  

  В престижната категория „Нов изпълнител на годината“ наградата получи  певицата Ариана Гранде.

  Надпреварата и в категорията „Сингъл на годината“ спечели „Флорида Джорджия лайн“ с „Cruise“ . В тази категория бяха номинирани Макълмор – Райън Луис  с хита си „Thrift Shop“  и Робин Тик с „Blurred Lines“ .

  Миналата година големият победител на Американските музикални награди бе канадския тийнейджърси идол Джъстин Бийбър, който взе призове в три категории. Тази година той не получи нито една номинация.

  Номинираните се избират въз основа на излъчванията им в ефир и популярността им в интернет. Носителите на Американските музикални награди се определят чрез онлайн гласуване от феновете.

  Пълния списък на номинираните и победителите вижте тук

• 1986, The Nuclear Fiasco of Westinghouse in the Philippines

  THE $2.2 BILLION NUCLEAR FIASCO Westinghouse’s Philippine power plant is a management nightmare, and it isn’t even running. The Aquino government charges that the company bribed Ferdinand Marcos and did sloppy work. It wants restitution.

  (FORTUNE Magazine)

  By Brian Dumaine REPORTER ASSOCIATE Brett Duval Fromson
  September 1, 1986

  (FORTUNE Magazine) – THE FIRST NUCLEAR power plant in the Philippines sits on a verdant bluff overlooking the South China Sea, just off the road where U.S. soldiers marched to their death under the bayonets of Japanese captors in 1942. The location on the Bataan peninsula seems sadly appropriate for a project that has become a bitter commercial tragedy. The somber, hulking plant has stood idle since construction crews finished work in early 1985. It is a $2.2-billion burden on an impoverished nation, running up interest charges of about $350,000 a day, and may never produce a watt of nuclear-generated electricity. The plant also is big trouble for Westinghouse Electric, the company that built it. The government of President Corazon Aquino has accused Westinghouse of bribing former President Ferdinand Marcos to get the contract and then foisting an unsafe plant on the Philippine people. Westinghouse vehemently denies those charges. “This is strictly political,“ says Theodore Stern, executive vice president in charge of nuclear energy systems. “Mrs. Aquino campaigned on a pledge not to operate the plant.“ What makes the Bataan plant especially noteworthy is the extraordinary combination of events that came together to produce a management disaster for Westinghouse. The company has one of the best safety records in the nuclear power business: With 71 plants operating in 12 countries, it has never had a major accident. But Westinghouse got into the competition for the Philippine proj ect late, after General Electric had a head start in the bidding. Eager to wrench the business away from its rival, Westinghouse turned to a Filipino with close ties to President Ferdinand Marcos. Though Westinghouse disputes it, evidence indicates that large sums of money ended up in the dictator’s hands. Having won the business, Westinghouse had to cope with the curse of victory. The National Power Co., the government-owned electric utility, chose a site for the plant that is just five miles from a volcano and within 25 $ miles of three geologic faults. Nuclear experts who examined the site at Philippine request questioned its safety. Internal memos between employees of a U.S. contractor involved in the plant discuss political arm twisting to get Philippine regulators to approve construction at the disputed site. Nuclear specialists have also challenged the quality of construction. By the time Westinghouse declared the plant ready for core loading, these experts say, deficiencies remained in wiring, in brackets that support the miles of electrical cable and pipes that carry steam and water (some of it radioactive), and in several other areas. Nuclear experts who were in Bataan during construction say Westinghouse dealt with some defects by rewriting specifications after the plant was built. The Aquino government says it plans to seek restitution from Westinghouse that could run into hundreds of millions of dollars. The U.S. Justice Department has reopened a bribery investigation it dropped in 1978, this time with eager cooperation from the Philippine government, and the Securities and Exchange Commission has apparently returned to an old investigation of its own. If its agents did pay bribes, Westinghouse would be guilty of violating the Foreign Corrupt Practices Act unless it was genuinely ignorant of what was going on. The act calls for penalties of up to $1 million in fines for corporations and up to $10,000 and five years in prison for individuals. Westinghouse has had trouble over foreign payments before. In 1978 it paid a $300,000 fine after pleading guilty to Justice Department charges that it bribed an Egyptian official to get a contract for a conventional power plant. Westinghouse gets about one-quarter of its earnings from nuclear power and is bidding on plants in Egypt, South Korea, and Yugoslavia, and talking with the People’s Republic of China, Taiwan, and the Netherlands. With the Chernobyl accident having raised fears all over the world, this is an awkward time for the company to face questions about the quality of its work. Just about everyone connected with the Philippine power plant has ample incentive to distort the facts. And as with all things nuclear, honest experts differ honestly over what is safe. But months of reporting, from Bataan to Pittsburgh, lead FORTUNE to piece together the story as follows: In 1973 Marcos ordered National Power to negotiate a deal to buy two 600- megawatt nuclear plants. By early 1974 GE was deep into negotiations with National Power. Apparently looking for a way to leapfrog GE, Westinghouse’s district manager in the Philippines, Len Sabol, went to Jesus Vergara for help. Vergara, a Filipino, was president of Asia Industries Inc., a subsidiary of U.S. Industries, then a highflying U.S. outfit, which later was taken over by Hanson Trust in England. Asia Industries distributed commercial and industrial products for Westinghouse in the Philippines. According to a confidential SEC summary of its earlier investigation, Vergara told Sabol that Westinghouse should hire a lobbyist who was close to Marcos. HE LED Sabol to Herminio Disini, the well-connected chairman of Herdis Management & Investment, a Philippine conglomerate. Disini played golf regularly with Marcos; his wife was Imelda Marcos’s cousin and medical adviser. Vergara told FORTUNE he mentioned the job to Disini after a round on the links at the Wack Wack Golf and Country Club in Manila, but Disini wasn’t interested until Vergara pointed out that the commission could run well into the millions. On May 7, 1974, Disini swung open the doors to Malacanang Palace and Westinghouse’s salesmen made their pitch directly to Marcos and his cabinet. They offered to supply a single plant with two 620-megawatt reactors at a base price of $500 million. Other charges, for such things as fuel and transmission lines, raised the estimated total price to around $650 million before interest and inflation during the construction period. By this time, GE had spent nearly nine months wooing the Filipinos, but had not sought an audience with the President. On Friday, June 14, a GE group met with National Power’s nuclear-plant committee in the palace office of Alejandro Melchor, Marcos’s executive secretary and a National Power director. The GE salesmen brought along a 200-page prospectus detailing the costs of its plants and their design. Says a former GE executive who was there: “I felt euphoric when I left the meeting.“ He flew back to the States that weekend and stopped at his boss’s office in San Jose, California, first thing Monday to tell him how well the presentation had gone. But when he arrived at his own office, the executive found a telex from GE’s Manila office: Westinghouse had won. Unknown to GE, Westinghouse had the deal locked up more than a week before the meeting in Melchor’s office. In late May or early June, Marcos phoned Ramon Ravanzo, the general manager of National Power, and ordered him to give the business to Westinghouse. He followed up the phone call with a letter to Ravanzo and Melchor on June 7 giving them official authorization to negotiate a contract with Westinghouse. On June 14, the same day GE presented its detailed proposal to the committee, the board of National Power went through the formality of ratifying Marcos’s order. Ravanzo was miffed that he had no part in Marcos’s decision. “There never was any bidding,“ he says. Melchor describes the selection of Westinghouse as lutong macao, Tagalog for Chinese cooking. He translates that to English as: “The deal was cooked.“ At about the same time, National Power hired Ebasco Services, a subsidiary of Enserch Corp. of Dallas, to test the safety of prospective plant sites and monitor construction. Ebasco had signed a letter of intent with National Power to act as a consultant in selecting the supplier of the reactor part of the plant. The company thought it also had locked up a bigger contract to do the architectural and engineering work and manage construction. Says Carl Whitehead, the group vice president in charge of Ebasco’s international operations: “After Westinghouse came in, we were out. The damn thing happened so fast we didn’t know what had happened. It was very embarrassing. The only story we got was that the decision was made at the very highest levels of the Philippine government.“ Melchor set up a “palace team“ to examine financing and the technical aspects of the plant while National Power and Westinghouse negotiated a formal contract. The palace team continued to look at other proposals, thinking it could persuade Marcos to drop Westinghouse if it came up with a better deal. Meanwhile the Westinghouse price was climbing. Melchor wrote a long memorandum to Marcos in September 1974 complaining that Westinghouse’s base price had jumped from $500 million to $695 million in just four months. Fermin Javier, a member of the palace team, says the group found that just about every alternative was cheaper than Westinghouse, including GE. But the team found Marcos immovable. As the contract negotiations dragged into 1975, Marcos made late-night phone calls to Ravanzo, impatiently telling him to conclude the deal. Melchor, who is Aquino’s ambassador designate to the Soviet Union, says he tried to intercede with Marcos on Ravanzo’s behalf: “I told Marcos one day in the palace that Ravanzo is a professional and his technical competence is all he * has. If he’s forced to prostitute himself, he has nothing. I was shouting at Marcos. I had never done that before.“ But Marcos would not bend. He wanted a contract quickly, and Ravanzo could negotiate only with Westinghouse. Ravanzo says it was virtually impossible to bargain with the Westinghouse team: “They knew about the order we had from Marcos and that we couldn’t go elsewhere no matter what Westinghouse demanded.“ When pressed, Ravanzo concedes he has no direct evidence that Westinghouse knew of the order, but he says nothing else can explain the company’s arrogance. By the time a formal contract was signed in February 1976, the deal called for a plant with just one 626-megawatt reactor because the Philippines could not get financing for a second. Westinghouse was to provide the plant on a turnkey basis, overseeing all the design and construction and training National Power employees in its operation. Instead of getting a twin-reactor plant for $650 million, the Philippines was paying $722 million for a single- reactor plant with half the power output. Another $387 million for interest and escalation costs raised the total contract price to $1.1 billion. Inured to the ways of the Marcos regime, at least one Filipino involved in the project simply assumed Westinghouse had bribed the President. He was Librado Ibe, then chairman of the Philippine Atomic Energy Commission and the country’s top nuclear regulator. “Once Marcos decided to hire Westinghouse,“ says Ibe, “whatever Westinghouse wanted, Westinghouse got.“ He says flatly, however, that he has no specific knowledge to back up the contention that Marcos took a bribe. THE AQUINO government has gathered evidence that bribes were paid – though not directly by Westinghouse. Jesus Vergara, the former head of Westinghouse’s Philippine sales affiliate, told Aquino interrogators in April that Westinghouse paid Disini a commission of at least $50 million, just under 5% of the contract price. Disini gave Marcos about $30 million of that, Vergara said, and split the rest with Vergara and Rodolfo Jacob, the president of Disini’s conglomerate. Jacob also told Aquino investigators that money went to Marcos. When interviewed by FORTUNE, Vergara said Marcos got $25 million, but denied that he, Disini, or Jacob pocketed anything. Said Vergara: “The Westinghouse deal was the cleanest Marcos deal. Usually the President took 15% of a deal.“ One Westinghouse action raises questions about the company’s conduct. According to the summary of the earlier SEC investigation, Sabol, Westinghouse’s district manager in the Philippines, destroyed six volumes of documents that apparently related to the project. The SEC summary says the precise contents of the volumes were unknown. A Westinghouse spokesman told FORTUNE that the six volumes contained correspondence that the company managed to reconstruct with duplicates from other files and turned over to the Justice Department. The Justice Department refuses to comment. FORTUNE could not locate Sabol, who has retired, and Westinghouse would not disclose where he is living now. Westinghouse vehemently denies that money went to Marcos. The company says it paid Disini only $17 million in commissions, or about 1.5% of the total contract price. It says the contract price, called exorbitant by some critics, was justified by the turnkey nature of the deal, which left Westinghouse with full responsibility for all the construction. Monroe W. Walcher, the Westinghouse manager of the Philippine project, says the price was high partly because of escalation provisions and because Westinghouse had to build housing for employees at the remote site. “We were dealing with inexperienced people,“ Walcher adds. “Besides, no one can estimate within 20% of a project like this.“ Whatever Disini collected in commissions, he also got a lot of business from Westinghouse. After he helped the company win the deal, Disini bought Asia Industries from U.S. Industries and thus became Westinghouse’s Philippine distributor. His Summa Insurance Co. wrote part of the plant’s coverage. And though he had no prior construction experience, Disini formed a consortium of contractors called Power Contractors Inc., to which Westinghouse awarded major subcontracts on the plant. Disini’s empire collapsed in the early Eighties and the government took over many of his businesses. He left the Philippines for Austria, where he lives in a turn-of-the-century villa outside Vienna. Disini and his lawyers refused FORTUNE’s requests for interviews. Once they had a contract and financing from the U.S. Export-Import Bank, Westinghouse and National Power needed a place to build. In the Philippines that is a problem. Antinuclear activists argue that the island group is so prone to earthquakes that no safe sites exist. Other experts say that nuclear power plants can be built there, provided that they are designed to withstand enormous shocks. National Power, with help from the International Atomic Energy Agency (IAEA), a U.N. group headquartered in Vienna, first picked a seaside location on the Bataan peninsula. But Ebasco concluded that among other problems the site was so close to sea level that the plant would be vulnerable to tsunamis, the tidal waves caused by the earthquakes that frequently occur in the South China Sea. Just before the contract was signed, Ebasco and National Power settled on the present site, a bluff eight miles north of the original spot. Just a month later, in March 1976, Westinghouse began clearing the site. National Power had not yet obtained a construction permit from the Philippine Atomic Energy Commission and Ebasco was still performing on-site tests to determine whether the site was safe. Ebasco says it is not unusual to begin construction before site tests are complete, adding that it had already made preliminary studies of the general area. The detailed seismic tests and other analyses at the site, it says, were largely to determine the amount of reinforcement needed to protect the plant from earthquakes. Two former Ebasco engineers who worked on the project say, however, that work began so early that the bulldozers rumbling around the site interfered with the seismic tests. Librado Ibe, the Philippine regulator, says Westinghouse rushed into construction because National Power and Marcos wanted the plant built quickly. Ibe was the sole member of the Philippine Atomic Energy Commission (the number of commissioners has since been raised to five). Prior to the Westinghouse plant, the commission’s jobs were to oversee a research reactor the U.S. gave the Philippines under President Eisenhower’s Atoms for Peace program and to monitor the use of radioactive isotopes in agriculture and industry. Ibe, 62, was Marcos’s top nuclear expert. He began his career as an engineer at National Power in 1949 and earned a doctorate in nuclear engineering at Purdue University in 1967. In July 1977, a month before Westinghouse began pouring concrete, Ebasco submitted its studies to National Power. Based on Ebasco’s report, National Power asked the commission to grant a construction permit. But Ibe was concerned about Ebasco’s work. He doubted that the company had adequately considered the dangers posed by earthquakes and by Mount Natib, the dormant volcano five miles away.

  IBE ASKED the IAEA to help him evaluate Ebasco’s conclusions. The IAEA often advises countries, especially “under-teched“ Third World nations, on nuclear matters but has no enforcement authority. The agency draws experts from regulatory agencies, nuclear power companies, consulting firms, and academia. An IAEA team of five analysts visited the site in the spring of 1978 and studied Ebasco’s data. The team drafted a report saying Ebasco had improperly addressed both the earthquake and volcanic hazards, and recommended that National Power halt construction until Ebasco performed more tests. Westinghouse reportedly had spent about $200 million on the plant by then. Ebasco executives learned about the IAEA report in May. Ebasco documents FORTUNE has obtained show that James Logan, Ebasco’s project manager on the site, got a copy of a draft report on May 11 and cabled headquarters in New York saying that its contents were “dynamite“ and too sensitive to telex. A week later Logan and three Philippine officials wrote a memo saying “the consequences of the findings, if formally published or leaked to the media, would be disastrous . . .“ The main point of contention between Ebasco and the IAEA team concerned the volcano. If it erupts, the volcano could send lava pouring over the plant, engulf it in a cloud of 8,000 0 F gases, or bury it under a mountain of ash. Ebasco’s position was that Mount Natib, which has not erupted in an estimated 70,000 years, poses no serious threat. Ebasco also maintained that if the volcano does blow, the eruption would occur on the east flank of the mountain, away from the plant. It argued that a west-flank eruption facing the plant is impossible. The issue was crucial. If a west-flank eruption were considered possible, as the IAEA contended, the site could have been ruled out. In a memo to senior vice president Whitehead, a project manager named John Hazak said that the plant could not be made safe from a west-flank eruption even if National Power knew it was coming long enough to remove the nuclear fuel. “Removal of fuel will not make the plant safe,“ Hazak wrote, “as the radioactive gases, solid waste, and plant equipment could be scattered to the wind contaminating a wide area.“ Ebasco dismisses Hazak’s comments, saying he had a tendency to intrude in areas where he had no expertise. FORTUNE was unable to locate Hazak, who has left Ebasco. Ebasco scrambled to arrange a meeting with the IAEA to argue that the agency should soften the recommendations. But its arguments did not convince the IAEA team. It then tried to persuade Ibe to reject the recommendations and accept the company’s studies as adequate. If Ibe adopted the IAEA’s conclusions, which he seemed inclined to do, he could withhold the construction permit for another year or more while Ebasco and National Power performed further tests. On August 17, Logan, the Ebasco project manager, telexed the company’s chief geologist at his office in Greensboro, North Carolina, saying: “There is going to be some arm twisting of (the commission) and a great deal less acceptance of treadmill investigatory programs . . .“ Logan added that the decision to dispense with the tests recommended by the IAEA and proceed with construction “may well be politically oriented.“ Ebasco says the telex and other documents obtained by FORTUNE are authentic but maintains that the company never put pressure on anyone in the Philippines and did not know of any pressure on Ibe or his agency. It says Logan has a penchant for “colorful language“ and that his words should not be taken at face value. Ibe says that by late 1978 he was being urged in private to approve the site by the energy minister, Geronimo Velasco, by National Power, and by Westinghouse executives in Manila. The lack of a permit had begun slowing construction because Westinghouse could not begin building the actual reactor until one was issued. Ibe says the urgings from Westinghouse came with reminders to the effect that “the President is very much involved in this project.“ Ibe says Westinghouse also tried to win his cooperation by cultivating his friendship. He recalls attending dinners at the Peninsula Hotel in Manila hosted by Westinghouse and its Filipino agents for employees of his commission and National Power. The Filipino agents, Ibe says, sometimes offered him the services of prostitutes. Such favors are common business entertainment in the Philippines, but Ibe felt it was out of line to offer them to the country’s top regulator. Westinghouse denies the allegation. Late 1978 and early 1979 was a time of constant tension for Ibe. He still had doubts about the safety of the site and wanted National Power and Ebasco to do more testing, but he had to withstand constant pressure to stop delaying the project. He finally relented and issued the construction permit in April 1979, just a week after the Three Mile Island accident in Pennsylvania. Ibe explains that it was unsafe to resist Marcos’s lieutenants too long. Four ^ days later he left the country with his wife and two younger children. Ibe now works for a nuclear engineering firm in Maryland. Surprisingly, Marcos himself halted construction a few months after Ibe left, and appointed a three-man commission, headed by Ricardo Puno, who later became minister of justice, to investigate the plant. Filipinos who had opposed the plant from its inception say Marcos only wanted to defuse growing political opposition. Others say he was genuinely concerned about safety following Three Mile Island and wanted to ensure he was getting a plant built to the latest standards of the U.S. Nuclear Regulatory Commission (NRC). National Power and Philippine Atomic Energy Commission officials say they had insisted from the outset that the facility meet NRC requirements. To the surprise of just about everyone in the Philippines, the Puno commission concluded that the plant’s design was unsafe – a verdict Westinghouse disputes. The commission wanted design changes it considered necessary to bring the plant up to U.S. standards. In addition, it wanted Westinghouse to incorporate any new safety features that the NRC mandated in the U.S. as a result of Three Mile Island. Westinghouse and National Power renegotiated the contract to meet these objections. When they finished haggling, the price was $1.8 billion. Of the $700-million increase, $55 million was for added safety equipment. The balance represented higher interest costs and inflation. Since then the cost has escalated to $2.2 billion, reflecting more capitalized interest and delay costs. Westinghouse finally returned to work at the beginning of 1981, a year and a half after the shutdown began. Back on the job, Westinghouse and its subcontractors worked like dervishes. The company says it was hustling to get the plant into operation in January 1985, as it had promised National Power. Some observers say it was racing to finish because Marcos’s grip on the country had begun to wane. Marcos, says a Philippine official, was growing “old and scared“ and could no longer squelch criticism of the plant. William Albert, an IAEA adviser to the Atomic Energy Commission, says he thought Westinghouse was rushing to finish the job, collect its money, and leave. Says Albert: “Westinghouse sensed a change in the political winds and wanted to get out of there.“ WHATEVER its motives, Westinghouse kept to its timetable. In June 1984 National Power applied on schedule to the Atomic Energy Commission for a license to operate the plant. Westinghouse declared that the plant was ready to run the following January and turned it over to National Power. Most Westinghouse employees had left the site by the end of February, and the last construction worker departed in May. Whether what they left behind is safe to run is a matter of contention. One commissioner complains that the plant has numerous construction flaws that must be corrected. Some officials contend that the plant fails to meet U.S. design standards. Westinghouse scoffs at such claims. Says executive vice president Stern: “That plant has been ready since January 1985.“ Westinghouse engineering executives told FORTUNE that only seven “non- conformances,“ all minor, remain to be corrected. The company also argues that commission officials are criticizing the plant to curry favor with Aquino. While there is little evidence of that, and much evidence that they have had objections about the plant all along, some criticisms are clearly exaggerated or just plain wrong. And some safety inspectors who worked at the site support Westinghouse. For instance, Martin Mell, an Ebasco quality control expert who advised National Power, says he thinks the plant is safer than most in the U.S. Of the experts who were at the plant during construction, the most persuasive witness is William Albert, the IAEA adviser. Albert spent 18 years with the NRC and its predecessor, the U.S. Atomic Energy Commission, before retiring this year. NRC safety specialists describe him as one of the best inspectors the agency ever had. He spent 3 1/2 years in the Philippines – from July 1979 to July 1981 and from October 1983 to March 1985. Westinghouse itself recommended Albert to FORTUNE as a competent expert who paid close attention to what happened at the plant. Albert does not say the plant is hopelessly flawed. Indeed, he argues that Aquino should fix it and put it in operation. But he says it could conceivably cost hundreds of millions of dollars to do that. To know for sure, he says, would require a detailed inspection by a team of 40 to 50 specialists. One major problem Albert describes involves welds in a system of thousands of hangers for water pipes that snake throughout the plant. A badly welded hanger could allow a pipe to burst, causing a major accident or the failure of an essential safety system. The welders at the Philippine plant, Albert charges, broke many rules of the trade.

  Welders use a metal called weld rod, which in humid Bataan must be kept dry because moisture can cause a seam to crack. To keep the rod dry, welders store it in a small, box-shaped electric oven that is supposed to be plugged in at all times. But the welders at the plant often played a game: They would see how long they could fool inspectors by keeping their ovens unplugged. Albert says the welders did not want to bother stringing extension cords to the ovens. Albert adds that welders worked around the clock when Westinghouse sped up construction at the plant. He came upon one welder who had been on the job for 26 hours. “They let me get an hour of sleep now and then,“ the worker explained. Says Albert: “There’s no way a welder can work for 26 hours straight and do quality work.“ Westinghouse insists that it has checked all the welds and verified that they are fine. But that is difficult to prove since record keeping at the plant was sloppy. An inspector on the site found couplings in a cooling-tower fan that were grossly misaligned. When he checked the records, he found the paperwork for couplings that had been properly installed, but not for those that were bungled. Westinghouse concedes that quality was sometimes hard to monitor because reports were illegible. Albert also criticizes the work on base plates that hold pipe hangers in place. Each hanger is attached to a metal plate, which in turn is bolted to the concrete walls, ceilings, or floors. Albert says many of these plates were installed so badly that they were not flush to the surface. Bolts holding the plates frequently did not grip the concrete and twisted continuously if turned. If plates broke away from the wall during an earthquake, Albert says, pipes could fly around the plant like loose fire hoses. Some pipes are meant to move because they must flex as the pressure or temperature in them rises and falls. Albert says plates and hangers that are supposed to allow movement were sometimes badly aligned, preventing the pipes from shifting freely. In other instances plates designed to move were bolted fast to the floor. Albert pointed this out to Westinghouse, he says, “and they accepted it as is.“ An IAEA team that inspected the plant in June 1984 noted that many valves controlling water flow were poorly marked or unmarked. Albert says the valves were still poorly marked in February 1985, after Westinghouse had pronounced the plant complete. He adds that workers blithely twisted valves with tags on them saying DO NOT OPERATE. A worker caught tampering with a valve in a U.S. nuclear plant would be fired. During the rainy season, underground conduits and vaults carrying electrical cables between buildings fill with water. Westinghouse says the flooding was expected and is not a problem. The cables running between buildings, it says, are designed to operate under water. Another safety expert from the IAEA who was on the scene to advise the Philippine Atomic Energy Commission disagrees. He is Lucian Vorderbrueggen, an electrical engineer who recently retired from his job as a senior safety inspector with the NRC. “Cable is not designed to be constantly submerged,“ he says, explaining that the insulation could eventually break down and the cable short-circuit, cutting off power to safety equipment. Vorderbrueggen, who was at the plant until last September, says the underground vaults were badly built and leak constantly. To repair them properly, he says, would require major redesign and rebuilding. He adds that Westinghouse did nothing about the leaking in most of the vaults, but dealt with the problem in a couple of them by trying to seal them and putting in sump pumps, which he calls “a real Band-Aid fix.“ Says Vorderbrueggen: “In the U.S. (the NRC) would say, ‘Fix it right or we won’t license the plant.’ “ ALBERT ATTRIBUTES all these problems to a breakdown in quality control. Westinghouse had a quality control staff of 45 persons at peak construction. Albert estimates that its two principal subcontractors, Disini’s Power Contractors Inc. and Miescor, a company controlled by a brother of Imelda Marcos, had 40 or more. National Power had 30, plus five Ebasco experts to advise them. And the Philippine Atomic Energy Commission had two inspectors who visited the site occasionally and eight advisers like Albert who were there under the aegis of the IAEA. Why couldn’t all those inspectors ensure that the work was done right? Witnesses disagree. Albert says Westinghouse had the final authority on how problems were resolved, and some of its inspectors would not take the necessary corrective action. “They couldn’t have cared less,“ he says. Josue Polintan, the National Power senior vice president in charge of the plant, agrees that quality control was poor but says the Westinghouse inspectors were not to blame. “If the guys at Westinghouse found out about it,“ he says, “they would try to fix the problems, but their workers would try to cover up and Westinghouse couldn’t possibly catch it all.“ Albert claims that Westinghouse officials routinely took too little action in response to complaints from its subcontractors and National Power inspectors. He says much of the clout National Power had came through the Atomic Energy Commission, which had the final say about whether the plant was acceptable. As a result, National Power inspectors would sometimes ask the commission to intervene when Westinghouse did not heed complaints from the utility. But even that often failed. “If you got Westinghouse to say they would do something, usually something would be done,“ says Albert. “But whether it was satisfactory was another matter.“ IN 1979 Albert reported to Westinghouse that workers were not heating high- carbon-steel reinforcing rods in the concrete structure before welding them. Failure to heat the rods increases the risk that the welds will crack. Albert says Westinghouse agreed to teach the welders how to do the job right. When he returned to the site over four years later, however, they still weren’t heating the rods. “The only difference,“ he says, “was that they knew better.“ Westinghouse appears to have solved some deficiencies by rewriting specifications. Paul van Gemst, a Swedish engineer on loan to the IAEA from ASEA-ATOM, a company that builds nuclear plants, says commission employees told him that was how Westinghouse cured the problems with the base plates for the pipe support brackets. “Westinghouse tried to recalculate the hangers and base plates to prove that they did meet specifications,“ says van Gemst. “When they failed to meet the specs, Westinghouse modified them.“ Westinghouse acknowledges that it changed specifications for base plates and hangers, but says design engineers certified that the new specs met design requirements. In disputing the charges of construction flaws, Westinghouse relies heavily on reports made in February 1985 by an IAEA inspection team and the Philippine Atomic Energy Commission’s technical staff. Westinghouse says both groups concluded that the plant “meets international safety standards followed by 26 nations“ and was ready for core loading. The commission staff report does not provide the endorsement Westinghouse describes. The staff said that National Power and Westinghouse had all their paperwork in order, so the commission could begin considering the application for an operating license. The report added that several safety issues still had to be resolved before the nuclear fuel could be loaded. The IAEA report that Westinghouse cites was a follow-up to a report by another IAEA team that found a morass of defects in June 1984. “In the past,“ the 1984 IAEA team said, “quality assurance in construction work showed major weaknesses, as was indicated by generic deficiencies, which went undetected for a long time, especially in respect of welding-rod control, cable pulling, and valve installations. The result was a deterioration in the work quality on-site.“ The 1985 report indicates that the problems had been solved and concludes that “there is no technical obstacle“ to loading fuel and running the plant. How could two IAEA teams, both led by the agency’s safety director, Morris Rosen, arrive at such different conclusions just eight months apart? For one thing, a construction expert on the 1984 team who was critical of the plant, William Ang of the NRC, was not on the 1985 team. Apart from an engineer who visited in 1984 and found some continuing problems with the electrical cables when he returned in 1985, the members of the second team were not construction experts. They specialized in such areas as training and radiation exposure. Albert maintains, and other NRC safety experts agree, that the IAEA team could not possibly have done a thorough inspection in the week it spent at the plant. He also says that many problems cited by the 1984 team still existed a month after the 1985 team had left. Rosen refuses to say what the second team did to reexamine the problems reported by the 1984 team. “I won’t comment on specifics,“ he says. “These are very technical. People involved at the plant say nothing was wrong with it.“ The Aquino government has not calculated how much it might cost to fix the plant, and says it is not interested since it will never operate the reactor. Two days after the Soviet Union acknowledged the Chernobyl accident, Aquino’s cabinet mothballed the plant. In late June the government ordered a study to determine whether it is feasible to convert the plant to a coal-fired generator. But Aquino does want restitution from Westinghouse. Rene Saguisag, a cabinet minister whose sole responsibility is the nuclear plant, plans to begin negotiating soon with Westinghouse. If the company does not offer a satisfactory settlement – Saguisag won’t say how much that is – the Aquino ; government says it plans to sue Westinghouse for the full $2.2 billion. Saguisag, a Harvard Law School graduate, says he may sue in the U.S. under the Racketeer Influenced and Corrupt Organizations statute, which provides for triple damages. Westinghouse must also contend with the Justice Department and the SEC. A grand jury voted not to indict Westinghouse over its Philippine project in 1978. This time Justice is getting cooperation from Manila that its first probe lacked. And the SEC, which abandoned its earlier investigation without taking action, appears to be retracing its steps. In April the SEC’s enforcement division told Congressman Stephen J. Solarz, chairman of the Asian and Pacific affairs subcommittee, that it was considering a new probe, and in July its investigators were questioning present and former GE executives about Westinghouse’s actions. Meanwhile the plant stands idle, the Philippines anticipates a shortage of electricity by 1990, and those interest charges keep piling up.

  CHART: INVESTOR’S SNAPSHOT WESTINGHOUSE ELECTRIC SALES (LATEST FOUR QUARTERS) $11.1 BILLION CHANGE FROM YEAR EARLIER UP 8% NET PROFIT $630.0 MILLION CHANGE UP 12% RETURN ON COMMON STOCKHOLDERS’ EQUITY 19% FIVE-YEAR AVERAGE 15% RECENT SHARE PRICE $54.25 PRICE/EARNINGS MULTIPLE 14 TOTAL RETURN TO INVESTORS (12 MONTHS TO 8/1) 54% PRINCIPAL MARKET NYSE ENSERCH ASSETS (AS OF 3/31) $3.3 BILLION CHANGE FROM YEAR EARLIER DOWN 5% NET LOSS (LATEST FOUR QUARTERS) $66.3 MILLION CHANGE PROFIT YEAR EARLIER RETURN ON COMMON STOCKHOLDERS’ EQUITY -11% FIVE-YEAR AVERAGE 9% RECENT SHARE PRICE $13.50 PRICE/EARNINGS MULTIPLE N.A. TOTAL RETURN TO INVESTORS (12 MONTHS TO 8/1) -37% PRINCIPAL MARKET NYSE

  Source:  Money.cnn.com

• Изтече строго секретен инструктаж на Държавна сигурност за т.нар. Възродителен процес

  Той е подготвен на 17 януари 1985 г. в разгара на насилствената смяна на имената на българските турци

  .

  Христо Христов,  Desebg.com
  

  

  Строго секретно предложение относно: Инструктажа във връзка с провеждане на мероприятия за подмяна на турско-арабските имена бе публикувано в сайта desebg.com. Документът е на Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, но се отнася до целия състав на Държавна сигурност.

  Той е подготвен на 17 януари 1985 г. в разгара на насилствената смяна на имената на българските турци и бунтовете срещу акцията, засегнала над 800 000 души и е подписан от началника на Шесто управление ген. Антон Мусаков.

  „Мероприятията по подмяната на турско-арабските имена ще се провеждат при изключително сложна оперативна обстановка. Това налага целият състав на Държавна сигурност да работи при пълна мобилизация и натовареност, при удължено или непрекъснато работно време”, се посочва в началото на документа.

  В него е описана организацията в МВР при провеждането на „възродителния процес“ и задълженията на ръководителите в централните поделения на ДС, както и по места.

  Набелязани са редица мерки за ограничаването на бунтовете и протестите, сред които и недопускането на български турци до столицата и окръжните центрове.

  Създаване на специални контролно-пропускателни пунктове

  Сред предложенията фигурира и създаването на контролно-пропускателни пунктове между отделните населени места, където се провежда насилственото преименуване и съседните окръзи. Предвижда се да се използват възможностите на КАТ за пресичане на пътуване с лични МПС по време на „мероприятието”.

  Идеологическото управление на ДС предлага незабавно да бъдат изведени и да не се допуска по никакъв начин в районите, където се провежда „възродителния процес” граждани на Турция, западни и необвързани лица, включително граждани на Югославия и Румъния.

  Прекъсване на телефоните

  Предвидено е в населените места да бъдат прекъсвани телефонните връзки, а след приключването на „възродителния процес” под различни предложи да не се допуска телефонна връзка с Турция.

  Шесто управление предлага да се обезпечат с надежда охрана всички отговорни местни партийни и държавни ръководители, партийните комитети и народните съвети, като се вземат бързи и ефикасни мерки за пресичане дейността на лицата, които се заканват или подготвят терористични актове.

  Разясняване на политиката на БКП на агентурния апарат

  Всеки един оперативен работник е задължен да осигури бързо получаване на информация от агентурата, особено за намерения или подготовка за извършване на „остра подривна дейност, диверсии, организиране на масови безредици, нелегални организации и други националистически прояви”.

  Спечелване на колебаещите се агенти – чрез заплащане

  „На всички агенти с турско-арабски имена да се разясни политиката на партията във връзка с провеждащите се мероприятия”, се посочва още в документа. Според Шесто управление следва „открито да им се постави въпроса, че те трябва да приемат български имена и активно да съдействат за успешното изпълнение на тези мероприятия”.

  Важността за спечелването на агентите – български турци на страната на режима изисква „да се положат особени грижи за укрепване на колебаещите се, включително и чрез заплащане”.

  Шесто управление на ДС предвижда да се ангажира цялата агентура за оказване на положително влияние, „включително разколебаване на лица и групи, които подготвят остри и масови националистически прояви”.

  Политически изявените – арестувани и в Белене

  В документа е посочено, че е необходимо всички лица от т. нар. вражески контингент, съдени за „политически престъпления” да бъдат арестувани, а след преценка да се предложи кои от тях да бъдат изпратени в затвора „Белене” или разселени.

  Незабавно задържане, даване под съд и разселени са мерките срещу активните български турци от средите на младежта, интелигенцията, мюсюлманското духовенство и лидерите на новосъздадените протестни групи.

  Профилактика – ДС действа твърдо и безкомпромисно

  В документа са набелязани и редица профилактични мерки, които трябва да убедят българските турци, че органите на Държавна сигурност действат „твърдо и безкомпромисно” за пресичане на всякакви „нелоялни и враждебни прояви”.

  Към документа е приложено пет странично приложение, в което е синтезирана обстановката по окръзи. Приложението е от 23 януари 1985 г. В него се предлага да бъде съкратена процедурата по изпращането на изявени противници на „възродителния процес” в затвора „Белене”.

  Документът е включен в разширеното електронно издание на сборника на комисията по досиетата “Държавна сигурност – политическа полиция“, 2012 година.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Юрген Рот: В България нищо не се е променило

  

  Случаят с бившия зам.-председател на Народното събрание и втори човек в ДПС Христо Бисеров е симптом, че в България нищо не се е променило и отговорни за това са социалистите като наследници на комунистическата партия. Това заяви разследващият журналист Юрген Рот в телевизионна връзка с предаването „120 минути” от дома в Германия.

  „Социалистите като наследници на комунистическата партия са дълбоко свързани, дори отговорни е по-правилната дума за тази структура на политическа и икономическа обвързаност в България. Социалистите и Движението за права и свободи, вашата така наречена турска партия. Ако се вгледаме в последните събития и помислим за случая с господин Бисеров, който беше доста високопоставен в тази партия, е очевидно, че нещо не е наред. Той е обвинен в пране на пари. Така се създава впечатлението, че нищо не се е променило през годините”, коментира Юрген Рот.

  Той обаче беше и сред хората, които през 2009 г. заявиха, че тогавашният нов български премиер Бойко Борисов не е никакъв нов месия.

  „Нов месия… Той беше нещо като месия в това време, когато беше избран. Много хора в България, а и в цяла Европа вярваха, че той ще се бори срещу корупцията и организираната престъпност. Хората вярваха, че той е носител на промяна. И хората се надяваха, вярваха, но след няколко години много хора не само в България, но и в Западна Европа, и Германия виждат, че нищо не се е променило. На фона на това обещание, тезата, че не е месия, се оказа вярна”, подчерта Рот.

  Той коментира и доклад на германските тайни служби от декември 2011 г. и, който цитира в своя публикация за България в „Дойче Веле”. „Този документ анализира високото ниво на корупцията в България, която преминава през политическите партии. Разглежда се и въпроса за трансформацията, начина по който ограничен брой българи, свързани със старата комунистическа партия и тайните служби, а също и организираната престъпност окупират страната. Това казано накратко е най-важната част от този доклад на нашето външно разузнаване”, обясни Рот в ефира на bTV.

  С препратка към книгата си „Гангстерска икономика„, издадена преди няколко години, той позиционира и България на картата на „гангстерските икономики”.

  „Ако си представим наистина обвързаността на нещата като карта, България има своето топ място. Ако се вгледате в съседните страни, държавите около вас, например Гърция, Румъния, Сърбия или Австрия ще видите еднотипни системи на корупция. Когато някои говори как олигарси си купуват политически партии, всеки би погледнал първо към България, но в Австрия нещата са по-зле. Ако си зададете въпроса кой държи мнозинството, 99% от медиите, бихте погледнали към България, но това не е правилно, защото верният отговор е Италия. На по-глобално ниво всичко е свързано особено тук, в Европа”, обясни журналистът.

  През годините Юрген Рот е отправял редица обвинения, свързани с организираната престъпност, връзките, корените, проблемите на политиците, икономиката и влиянието на престъпността. На въпрос какво е постигнал с това той отговаря: „Имахте един бивш министър на вътрешните работи, който беше обвинен във връзки с някои известни мафиоти и беше свързан с контрабанда. Това беше казано на глас в съдебна зала в София. И какво се случи? Нищо не се случи… Ето ви отговора ми…”

  Източник:  Nakratko.bg

• В Чикаго се появи Надежда! (за българския театър в Чикаго)

  Светлозар Момчилов, в. „България СЕГА“

   

  

  Беше събота, малко преди седем часа вечерта…

  Това е ден и час, когато хората в Чикаго обикновено избират измежду няколко мероприятия къде да отидат. В случая трябваше да реша дали да отида на среща с украинския патриарх,за която бях поел ангажимент преди доста време или да посетя новата българска пиеса „Попитай ме утре: Надежда“. Освен че се чувствах морално задължен да уважа труда на Иван Ангелов, Дарина Проданова и техния екип, интуицията ми подсказваше, че тази вечер ще се случи нещо значимо в театралната зала на Elk Grove High School.

  Макар и да закъснявах с десетина минути, бях спокоен, понеже от опит знам, че обявеният за начало час почти никога не се спазва при мероприятия в нашата общност. Пътувах в страшна буря и ми стана жал за екипа на постановката, понеже предположих, че вече доста хора може би са се отказали да дойдат именно заради ужасното време. Не намерих място да паркирам на основния паркинг и чак в самия край на резервния видях 3-4 свободни места. Помислих си, че най-вероятно има и друго събитие същата вечер освен българската пиеса. Когато обаче влязох в театралната зала, за моя изненада разбрах, че всички бяха дошли именно на премиерата на „Попитай ме утре: Надежда“. За да отделят от най-ценното си време – събота вечерта – и то когато навън се вихри буря, значи хората в залата имаха не по-малки очаквания от мен.

  Малко след като пристигнах, представлението започна и от този момент моето внимание и вниманието на всички в тази зала беше приковано към актьорите и сцената. Прекрасният сценарий на Дарина Проданова, умелата режисура на Иван Ангелов, убедителната актьорска игра на Милена Черчеланова и Венцислав Перфанов, автентичното художествено и музикално оформление на Владислав Гичев и Василен Васевски, светлинните ефекти – всичко това заедно ни помогна да усетим красотата и силата  на изкуството, наречено театър.

   Има нещо особено романтично, когато гледаш български спектакъл, създаден в Чикаго, а когато виждаш, че нивото му не отстъпва на това в България, емоциите са още по-силни.

  Днес не е никак лесно да се задържи вниманието и интереса на публиката. Не е лесно и да успееш да изненадваш зрителя така, че залата да се смее и да аплодира спонтанно отново и отново. Особено, когато това е български спектакъл, създаден в Чикаго. И този спектакъл идва точно навреме, когато българите са уморени от разделение, омраза, пошлост, страх и липса на толерантност. Дарина, Иван и екипът на „Попитай ме утре: Надежда“ получиха признанието на публиката, защото успяха да й дадат това, от което тя имаше нужда. Хората, които бяха на спектакъла, не само забавляваха, но получиха и духовна наслада.

  Едно от нещата, които не ми бяха съвсем ясни бе названието на спектакъла. По време на представлението също търсих отговор на този въпрос. Дали случайно или не, едва в самия край разбрах какво всъщност означава “Попитай ме утре: Надежда”.

  Това можете да разберете и Вие, когато посетите второто представление, което доколкото разбрах се планира да бъде в БПЦ „Света София“.

  Една от приятните изненади тази вечер бе, че се разиграваше не един спектакъл, както очаквах, а няколко. Мястото на действието постоянно се сменяше и двамата актьори се преобразяваха в различни герои. Това е сравнително лесно да се направи в една книга, но не и в живо изкуство, каквото е театъра.

  Актьорите явно се чувстваха толкова уверени, че на определени момента се намираха буквално на сантиметри от зрителите в първия ред.

  Дълбочината на сценария, лекотата с която актьорите играха, изобилието на хумор, режисирането на сложни елементи в едно хармонично цяло, което бе лесно за възприемане от публиката бяха все неща, които надминаха моите очаквания.

   Не е никаква тайна, че България днес е съдбовно разделена и от противопоставянето на хората едни на други се ражда само омраза, която залива улиците и площадите на многострадалната ни родина.

  За съжаление, през последните няколко години българската общност в Чикаго също е поставена на изпитание от пошлостта и негативизма, които тези, които контролират родината ни, се опитват да пренесат и тук.

  Ето защо за мен този спектакъл е поредната Голяма Надежда, че ние сме духовно силни и че в нашата общност има достойни лидери. Ето защо този спектакъл затвърди убеждението ми, че именно нашата чикагска българска общност ще продължи да бъде най-яркият лъч  на надежда за България и за българите по света.

  „Попитай ме утре: Надежда“  е определено най-високото творческо постижение до момента в нашата общност. Потенциалът на екипа е голям и съм убеден, че предстоят нови спектакли. Българите в Чикаго ги очакват и имат нужда от тях.

  За да имаме обаче наш български театър в Чикаго, трябва да подкрепим Иван, Дарина,Милена, Венцислав, Владислав и Василен.

  Казват, че българинът не е свикнал да плаща за това, което получава. Това може и да е така за обобщения образ на българина, но ние, които живеем в Америка, не сме такива.

  Тук плащаме за много неща, защото виждаме какво получаваме срещу парите си. Така е и с българския театър в Чикаго. Той се прави за НАС! Това е нашият театър и НИЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА НЕГО!

  Имаме достатъчно финансови възможности за поддържането на един театър в Чикаго и съм убеден, че ако се обединим около тази идея, може да я осъществим. Ако някой се съмнява в това, нека да умножи броя на българите в Чикаго по това, което според него средно всеки българин тук притежава като активи. Резултатът ще покаже, че няма български олигарх в България или извън България, който да разполага с повече финансови средства от нас. Има едно „обаче“ и то е, че ние трябва да  осъзнаем интересите си и да сме единни в тяхното отстояване. Точно това няма да се хареса на определени хора тук, които правят всичко възможно, за да ни разединят. Нека им покажем, че няма да успеят, защото интересите на българската общност означават да търсим общото между нас, а не различията

  Какво е необходимо да се направи, за да се помогне на българския театър в
  Чикаго не само да съществува, но и да се утвърждава и развива?

  Помощта Ви може да бъде във вид на време, труд, финансови средства и т.н.

  Не чакайте да Ви поискат тази помощ, а сами я предложете!
  (http://popitaimeutre.weebly.com)

  Екипът на „Попитай ме утре: Надежда“ ще намери подходящия начин да Ви се отблагодари. Независимо от скромното спонсорство на този етап, което НЕ БЕ ДОСТАТЪЧНО, за да се покрият разходите по постановката, на всички, които помогнаха, бе нееднократно благодарено.

  Убеден съм, че Иван, Дарина и техният екип, независимо че имат финансова загуба до момента, се чувстват духовно богати и удовлетворени.

  Тук неволно се сещам за една мисъл споделена във Фейсбук:

   „Той беше толкова беден, че всичко, което имаше, беше много пари…“

  Екипът на „Попитай ме утре: Надежда“, както и другите обществено полезни организации и бизнеси се нуждаят от истински меценати. Хора, които ценят тяхната дейност и им помагат заради каузата.

  Нека да помогнем на нашите сънародници! Те ще ни направят по-добри, а нашата общност – по-сплотена!

  Именно заради това, че с минимални средства, но затова пък с много труд, желание, вяра и упоритост Иван, Дарина и техния екип създадоха този великолепен спектакъл, аз ги уважавам многократно повече. Лесно е да направиш нещо с много пари. Те са един ярък пример, че в нашата общност могат да се правят изключително качествени неща, без да се чака „зелена светлина“ от  някой „голям спонсор“,  а като се разчита единствено на помощта на отделни хора и легитимни бизнеси на наши сънародници.

  Спектакълът „Попитай ме утре: Надежда“ заслужава да бъде представен във всички големи български общности в Северна Америка, а също така и в България.

  Вяра, Надежда, Любов са не само класически непреходни понятия, които се преплитат в сюжетните нишки на „Попитай ме утре: Надежда“ , но и нещо, от което именно СЕГА се нуждаят българите в Америка и България

  Бъдещето ще покаже дали нашите сънародници в САЩ, Канада и България ще имат шанса и привилегията да посетят този спектакъл в своя град.

  Това, което обаче днес можем да заявим с пълна увереност, е, че:

   В ЧИКАГО СЕ ПОЯВИ НАДЕЖДА!

   

  „Попитай ме утре, Надежда“ се осъществи с любезната помощ на:

   Българска православна църква „Света София“

   Малко българско училище – Elk Grove Village

   NT Communications

  Kosara Inc.

  SOF Shipping

  Борис Георгиев,

  Атанас Андреев

  Беатрис Минева

  Георги Стойков

  Живка Бубалова

  Ангел Славчев

   

  За повече информация можете да посетите уеб сайта на спектакъла на адрес:

  http://popitaimeutre.weebly.com

  
  Снимки: Слави Иванов

  

  Екип на “Попитай ме утре: Надежда” 

  Дарина Проданова е родена в Бургас през 1979 г. Завършва Aнглийската
  гимназия в родния си град, a през 1998 г. имигрира в Америка. Тук, в Чикаго,
  завършва Aнглийска литература в Northwestern University, където в момента
  работи като администратор. Обича театъра, музиката и литературата.
  Занимава се с куклен и любителски театър, писане и танци. Мечтае за едно
  по-обединено българско общество в Чикаго.

  Иван  Ангелов е роден е през 1972 г. в гр. Сливен. Завършил e НАТФИЗ
  „Кръстю Сарафов“, София, специалност Aктьорско майсторство и режисура
  при проф. Енчо Халачев. За театъра е открит от известният режисьор H.
  Априлов, който го кани в детските театрални студия към театър „Ст. Киров“,
  Сливен. Участвaл е в множество детски спектакли и мюзикъли, по-известни
  от тях са „Вълшебникът от Оз“, „Сватбата на Мишока Мики“, „Здравей, aз съм
  Рачето Стаматко“ и „Счупената чаша“. През 1997 г.  e водещ на тв предаванeто
  „Монополи“. За кратко се изявява и като директор на cливенската eфирна
  телевизия през 1998 г. Автор е на тв и радио реклами, както и на актуалнoтo
  за региона предаванe „Неделя, cедмият ден“. Иван също е композитор на
  музиката за някои от спектаклите, в  които е участвал и e режисирал.
  През 1999 г. пристига в гр.Чикаго, САЩ. Съосновател е на театър „Апостоли“
  към БПЦ „Св.Иван Рилски“, където създава един от най- добрите си спектакли,
  моноспектакъла „Греховната любов на Зографа Захарий“ от Павел Спасов.
  През 2010/11 играе в спектакъла на Майя Праматарова „Револверът“.
  Създател е на продуцентска театрална къща „Дивна Стар Студио“.
  „Попитай ме утре: Надежда“ е първата театрална постановка, която излиза
  под шапката на „Дивна Стар Студио“.

  Милена Черчеланова e pодена в град Видин. Учила e Право в  СУ
  „Св. Климент Охридски“. Работила e като детски аниматор, както и като водеща на
  различни развлекателни програми. Живее от няколко години в САЩ, в началото
  в  Ню Йорк, след това  и в Чикаго. Обича животните и дългите разходки из природата.
  Любител актьор. Участва в пиесата, защото иска да помогне на българското културно
  и духовно развитие в Чикаго.

  Венцислав Перфанов e pоден в Пловдив през 1995 г. Започва paно своята
  актьорска кариера – eдва на 14 години, в 8-ми клас, c мюзикълa “Guys and Dolls”.
  През всичките си години в гимназията е играл в мюзикъли и театрални постановки.
  Cъщо така e певец в църква. Вярва в Бог и дължи всичките си таланти, както и
  живота си на Него.

  Владислав Гичев e pоден през 1974 г. в Добрич и e израснал в родния си град.
  През 1995 г. завършва техническо образование. През 2003 г. пристига в Америка и
  оттогава до ден днешен живее северозападните събърби на  гр. Чикаго. Обича да
  ходи на кино и театър, върл привърженик на повечето чикагски отбори, болен фен
  на филмовата поредица Star Wars. Вярва в хората и в това, че доброто и усмивката
  ще спасят света, мрази клюките и пошлостта.

  Василен Вaceвcки  е роден през 1969 г.  в Сливен. Завършил е Живопис
  в Националната художествена академия в София и Kомпютърна графика в
  Индиана-Пардю Юнивърсити, Форт Уейн, САЩ. Професионален художник,
  с многобройни изяви в Европа и Америка (за информация: www.vassi-art.com).
  Живее в Чикаго, САЩ, където е доцент по рисуване в Илинойския институт
  по изкуство.

  
  

  
  

• Стойнев ще предложи американски реактор за 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“

  

  Министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев ще препоръча на правителството да бъде построен седми блок на АЕЦ „Козлодуй“ с технологията на американската компания „Уестингхауз“.

  Това заяви Стойнев в края на посещението си в „Уестингхауз“ в САЩ, предаде Агенция „Фокус“. А пред БНР Стойнев допълни: „Не е необходим конкурс за изграждането на нов 7-ми блок в Козлодуй“.*

  „Веднага след завръщането ми в България ще изготвя доклад за всички срещи, които са протекли, разбира се, за визитата ми в Питсбърг в централата на „Уестингхауз“. Ще предложа на правителството да вземе решение да даде мандат на Българския енергиен холдинг да започне преговори с „Уестингхауз“ за бъдещо изграждане на седми блок на площадката на АЕЦ „Козлодуй“.

  Драгомир Стойнев подчерта, че амбицията му е реиндустриализация на българската икономика и въвеждането на най-модерните технологии. Министърът се е запознал с реактора от 3+ поколение АР 1000, който е най-модерният в момента в света.

  Реакторът AP1000 е известен с мерките си за сигурност и по думите на компанията, ако в японската АЕЦ „Фукушима“ е имало този тип реактори, аварията не би се случила.

  Министър Стойнев съобщи, че от турската банка „Ексимбанк“ са изразили готовност за финансиране на проекта за VII блок в АЕЦ „Козлодуй“, и че при добра подготовка до 2016-та може да започне строителството.

  „Смятам, че договорът ще може да бъде подписан в края на следващата година, което означава, че в началото на 2016-а да бъде направена първа копка. Това е възможно най-краткият срок, за който може да бъде даден старт на строителството“.

  Ако процедурата се случи по план, строежът би започнал през 2016 г. и ще продължи 5 години.

  България и САЩ тръгват по нов път на взаимоотношения, заяви още министърът на икономиката и енергетиката.

  Стойнев отбеляза факта, че български министър на икономиката за първи път е приет в Съвета за национална сигурност на САЩ за среща икономическите съветници на президента Барак Обама, е показателен в това отношение.

  „Срещата ми с толкова много инвеститори, които имат конкретни предложения за инвестиции в България, ясно показва, че оттук нататък взаимоотношенията ни със Съединените щати ще се засилят в сферата на икономиката“, подчерта министърът.

  Източник:  Агенция „Фокус“

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Попитан за коментар, гл. редактор на Еврочикаго нарече думите на министъра „некомпетентна изцепка, направена от престараване, която би трябвало да е срамна за ядрените ни специалисти, представени за пореден път като аборигени“.

   

• <<
• 1
...
• 134
• 135
• 136
• 137
• 138
• 139
• 140
• 141
• 142
• 143
• 144
...
• 414
• >>