Всички авторски страници

Авторски

• Кой смее да посочи олигарсите

   Елена Кодинова, в. „Преса“*
  

   

  

  Кои са олигарсите?“, засече наскоро водещите Ани Цолова и Виктор Николаев по Нова телевизия бившият премиер Бойко Борисов, точно когато те се бяха развихрили да питат как ще се борим с олигархията. И обясни на умълчалите се колеги: „Нали виждате как никой не смее да ги посочи? Защото това са богати хора и ще има съдебни дела.“ Водещите предложиха да питат президента Плевнелиев. „И той няма да ви каже, ще се измъкне по някакъв начин“, уточни лидерът на ГЕРБ за някогашния си подопечен.

  Никой не може да ме заподозре в симпатия към г-н Борисов, но когато е прав – прав е. Макар че и неговият кураж се спихна, щом споменатите водещи го накараха да назове олигарсите, защото сигурно като бивш премиер ги познава. Щом и този храбър мъжкар се бои да произнесе на глас имената им, значи наистина трябва да са много страшни.

  Напоследък всички се скъсват да говорят за битка с олигархията, а на никого не му стиска да я посочи. И не просто да я посочи, а да я закове с неоспорими доказателства. Въртят се няколко имена на богати хора, които се дъвчат и отляво, и отдясно по различни партизански причини, но никога с аргументи, издържащи в съда, само пропагандно. Пък и откога да си богат е престъпление? Финансовият ти статут сам по себе си не е достатъчен, за да бъдеш обвинен.

  Излиза, че цялата нация е въстанала срещу нещо, което не познава. Срещу призрачна заплаха, фикция, демон, който дори не е виждала. Говорим си с недомлъвки и намигания. Различни амбициозни хора се опитват да правят политически кариери, като ни плашат успешно по принцип с пустата олигархия, която и те май не са виждали на живо и не знаят как да ни докажат вредността й. И ако вече на някого му се върти някаква донкихотовска метафора в главата – да не бърза. Лудият идалго е бил сигурен срещу какво се бори, просто е бъркал едно нещо с друго. И именно тази негова увереност в правотата му го прави симпатичен герой. А подобна сигурност ние в борците против олигархията някак си не виждаме. Първо правило на Бойния клуб против олигархията: никой не говори поименно и конкретно за нея, защото може някой ден да му потрябва подкрепата й.

  Че не знаем срещу какво и кого се борим, става още по-безпощадно ясно и когато установим объркването на понятията. Всички говорят за олигархия, а имат предвид плутокрация.

  Олигархията е „власт на малцина“, тези малцина могат да бъдат аристокрация по рождение, военна хунта, диктатура на етническо малцинство или тоталитарна партия. А плутокрацията е „власт на богатите“ и активните борци за демокрация от последните дни у нас имат точно това второто предвид, макар често да го наричат неправилно олигархия. Дори и тези отдясно, колкото и да е странно да виждаме такава класова омраза у хора, които твърдят, че милеят за частната собственост, поставят я на върха на пирамидата на човешките права и желаят да осигурят на всеки условия да се замогва финансово. И на тях неприлично богатите са им врагове, което ме кара да се усъмня в това, че са искрено десни.

  Няма да направя откритие, ако кажа, че богатите хора навсякъде по света съсредоточават много власт и понякога са по-големи от държавни политики и признати международни организации. И се опитват да си купят възможността да въртят света в своя угода, за да стават още по-богати. Това е природен закон. Тези хора са станали богати именно защото са се възползвали от всяка възможност, която им се е предоставяла – независимо дали е легална, полулегална или чисто престъпление. Многото пари, съсредоточени на едно място, имат собствена логика и тя невинаги съвпада със законите. Не можем да очакваме парите да се съобразяват със законите, законите трябва да са безпощадни и корави пред парите.

  В света има около хиляда милиардери

  – членове на елитен глобален клуб, които вероятно се познават лично помежду си и които сигурно често заговорничат как да влияят на световната политика и на решенията на лидерите на най-силните държави. И това не е теория на конспирацията, а осъзнаване на реалностите. Сред тези хиляда милиардери я има, я няма българин. По-скоро няма. Дори да разполагаме поне с един сънародник с финансов ценз за влизане в този клуб, не е вероятно да го допуснат сред световния елит поради малкото значение на страната ни в глобален план.

  На фона на тези богаташи, от които често зависи ще има ли война в Близкия изток, ще се отвори ли тази или онази граница, ще падне ли тази или онази международна забрана, родните „олигарси“ сигурно изглеждат нелепи. А нашето плашливо и угодническо отношение към тях – направо глупаво. Сравняването на мащабите прави пропагандните бури в чаша вода на родна почва абсурдни.

  Борбата с плутокрацията – с малцината незаконно забогатели, които

  поставят на колене

  политиката и съдебната система – не може да се води така наивно, както това се прави у нас досега. Не може да е по принцип, а само конкретно – и имена, ЕГН, документи, свидетели, показания. Всичко друго изглежда като лицемерие. Като опит да се смени плутокрацията на политическия противник с нашата. Вашите богаташи са лоши, нашите са добри – това разчитам аз в отказа на политическата опозиция и гражданското общество да говори конкретно. Страх, че ако извади истински доказателства срещу „тяхната“ плутокрация, врагът ще отвърне със същото и ще ги съсипе посредством подкрепящите ги „добри плутократи“ още преди да са дошли на власт. Така не се разгражда система, а се бетонира порочен кръг.

  Защото политиците отглеждат и отхранват плутокрацията, тя не се появява от нищото. Ако някой е истински виновен, не е този, който е ял зелника, а този, който му го е опекъл и сервирал с надеждата за хубав бакшиш. Докато говорим с недомлъвки, ресторантът, в който богатият яде, а политикът сервира, остава непокътнат, просто се сменят клиентите и обслужващият персонал.

  Демонизирането на богаташа

  по принцип от всички партии без изключение показва тяхното дълбоко интимно познание за генезиса на благосъстоянието у нас и нежеланието им да го променят. Докато пътят към финансовия успех не се смени, докато той е така порочен и зависи толкова много от властта, предприемчивите хора ще продължават да си купуват пътя нагоре и да се превръщат в олигарси и плутократи. И отговорността това да престане да се случва е изцяло на политиците, не на богаташите, към които всички в момента се опитват да насочат всенародната омраза.

  В момента България прилича на днешните развити демокрации, но от XVIII и XIX век. В Америка по това време например е съществувало прочутото тайно общество „Тамани Хол“ със седалище в Манхатън, Ню Йорк, което е диктувало цялата политика на Демократическата партия. То се е грижело да се осигуряват гласовете на ирландските имигранти и да се издигат в политиката хора с такова етническо потекло. Целта е била осигуряване на достъп до публичните ресурси на свои хора, обогатяването им и използването на събраните капитали за нови подкупи и напредване във властта. Идеално смазана и безотказно работеща корумпирана политическа машина, която почти два века влияе на американската политика и изглежда вечна. В сравнение с нея нашите системи за купуване на цигански гласове са детска градина. Разбита е отвътре, от реформаторите в Демократическата партия, окончателно това става през 50-те години на миналия век.

  Ето един хубав пример колко вредна е партийната дисциплина и колко правилно и демократично е политическите сили да си имат вътрешна опозиция. Лидерските формации, единните сплотени партии са

  инкубатори на корупция и клиентелизъм

  А у нас като че ли други няма. Докато те съществуват, ще има олигархия и плутокрация. Вътрешната партийна опозиция не позволява на лидера еднолично да договаря нечие нечестно забогатяване в името на личния си успех, да продава влиянието на партията си в своя собствена изгода.

  Партийните дисиденти са истинските контрольори на демокрацията, на тях им стиска да посочат с пръст и конкретно. У нас все още от тях има огромен страх и обикновено ги напъждат, дори от партиите с претенции за най-голям демократизъм. Докато това става, системата ще си остане непокътната и всеки ще се бои да назове олигарсите.

  ––––––––––––––––––––––

  *Печатно издание, брой 264/28.09. 2013 г.

• David Attenborough: „Stop feeding Third world nations to reduce population“

  By Anthony Gucciardi, Storyleak.com

  .

  

  Speaking with the Daily Telegraph, the highly decorated psychopath expanded upon his notion that the plague of humanity must be reduced throughout the world. Reduction that, according to him, really starts with starving poorer nations that have been decimated by first world global powers (and could be fed with about a week or so of military spending). The problem, Attenborough says, however, comes down to numerous “huge sensitivities” that continue to block the goal of massive population reduction.

  And what are these ‘huge sensitivities’?

  Well, it turns out that the ‘sensitivities’ blocking the decimation of the world’s human population include ‘the right to have children’. How truly horrible. Instead, it seems Attenborough thinks that we should revoke the right of citizens to even have children, let alone feed the existing humans in hungry nations. In the interview, Attenborough states:

  “We say, get the United Nations to send them bags of flour. That’s barmy.”

  Now perhaps the most alarming thing to note here is that this psychopath who justifies his genocide with faulty reasoning is considered a ‘national treasure’ in Britain. Better yet, Attenborough also has 31 honorary degrees from British universities, which is more than any other person. This is in addition to his numerous ‘royal’ titles.

  Truly, Attenborough’s comments being met with mainstream media attention in a positive light shows just how far gone the mega media is. Ultimately, there is a war on our right to not only have a family and basic necessities, but life itself. If Attenborough wants to reduce the population and starve entire nations into death, then why does he not offer up his own life first?

   

• Бюджетът на САЩ се нуждае от нови дългове, за да избегне фалита

  Финансовият министър на САЩ Джейкъб Лю уведоми конгреса, че след 17 октомври държавния бюджет ще бъде изчерпан и САЩ се нуждае от нови дългове, за да избегне фалита – информира сайтът Alterinformation.wordpress.com, позовавайки се на неотдавнашно изявление на финансовия министър Джейкъб Лю. Ето още какво пише изданието:

   

  

  За първи път финансов министър на САЩ дава конкретна дата, след която банкрута на САЩ ще бъде факт.

  Toва е поредния път, когато САЩ са застрашени от банкрута, който вече покоси някои големи градове като Детройт. И единственото, което САЩ може да стори е да отложи банкрута, увеличавайки тавана на бюджетния дефицит и увеличавайки дълговете си, които към момента надхвърлят $16,7 трлн. Това обаче не може да продължава вечно и ще дойде момент, в който САЩ няма да могат да се справят с огромния си външен дълг и бюджетни дефицити.

  „Към 17-ти октомври правителството на САЩ ще разполага едва с 30 млрд. долара, като ежедневните разходи съставляват средно 60 млрд. – това обстоятелство наистина е обезпокоително.“, заяви Джейкъб Лю, цитиран от Ройтерс.

  Увеличаването тавана на бюджетния дефицит обаче не е проста работа. Демократи и републиканци постигнаха съгласие през 2011 г. буквално часове преди банкрута отново да надвисне над САЩ след тежки дебати и преговори. 

  Китай се опитва да откупува дълговете на САЩ, като засега е закупил над $2 трлн. от целия дълг на САЩ. Китайците хвърлиха око на 8,133 тона злато, което се намира в банки на САЩ и представлява 74,5% от общия обем на златния резерв. Китай иска това злато за сметка на дълга на САЩ. Ако Китай изтегли своя дял от $2 трлн., икономиката на САЩ ще рухне.

  За САЩ ще бъде все по-трудно да поддържа позициите си в геополитическото съревнование срещу Китай и Русия, след като става ясно, че САЩ може да избегне фалита само временно и то трупайки още дългове. 

   

• Юбилейна 125-та академична година на СУ „Св. Климент Охридски“

  Вчера, 27 септември 2013 г., най-старото висше училище в България – Софийският университет „Св. Климент Охридски“ отбеляза началото на 125-та си учебна година.

  За първи път в историята на университета откриването на академичната година започна с празнично шествие на студенти и преподаватели. Ректорското ръководство, Академическият съвет и гости от академични и научни институции от България и чужбина, облечени в академични тоги и с ректорски регалии поднесоха цветя и венци пред паметниците на патрона на университета Св. Климент Охридски, на дарителите Евлоги и Христо Георгиеви и пред Паметника на Незнайния воин.

  Тържественото начало на учебната година беше дадено пред катедралния храм „Св. Александър Невски“. При преминаването си покрай сградата на Народното събрание, студенти и преподаватели от СУ скандираха „Оставка”.

  Ето извадки от речта на проф. Илчев пред събралото се множество на площада на храма „Св. Александър Невски“*

  

  В началото на запомнящата си реч проф. Илчев направи кратка историческа ретроспекция и подчерта, че в първите години след Съединението грамотността на населението не е надхвърляла 5%. „През 1888 година първият университетски курс започна с 43-ма студенти – всичките мъже и всичките с мустаци“, подчерта той и припомни, че днес в университета учат към 24 000 студенти, а повече от половината от тях са жени.
  От онази година насам „Алма Матер“ е дала на България повече от 260 000 бакалаври, магистри и доктори на науките, гордо заяви Илчев, след което се обърна към младите висшисти с пламенна и на моменти гневна реч.
  „Влизате в университета в смутно време. Време, в което накъдето и да погледнем виждаме озъбени, зли, разкривени от взаимна омраза лица. Време, в което политиците с охота се кипрят на нашите тържества, но рядко ги има в нашия делник“, заяви ректорът на СУ.

  По думите му днес е време, в което в България се откриват бинго зали, нощни заведения, по-рядко спортни зали, режат се лентички на магистрали, но за последния четвърт век никъде в страната не е вдигнат нов университетски корпус.

  „Нови сгради за ГДБОП или ДАНС има, за университети – няма!“, възкликна Илчев и добави, че живеем във време, когато актьорите стават популярни не защото играят Хамлет, а защото играят в реклами или участват в „Биг Брадър“.

  Живеем във време, в което политиците искат да ни убедят, че сме прости, за да могат да ни управляват по-лесно и да губим доверие в собствените си възможности, гневеше се професорът. „Време, в което леейки фрази за науката, те съумяха да прогонят десетки хиляди млади хора и да превърнат „чужбината“ в блян за много от тези, които са още тук“, добави той.

  Днешните политици не обичат знаещите и можещите, защото им пречат. „Не се оставяйте да ви подведат! Ние искаме да сме знаещи и можещи“, разпалено обяви ректорът на СУ.

  Според него днес е още и времето, в което „всички политически партии свалят звезди от небето за народа, но никак не трябва да им се вярва. Патриотизмът не е на мода, а е на мода да се ругае Родината, при това най-вече от онези, които не са сторили нищо за нея.

  „Увещават ви, че живеете във време на негодници. Не им вярвайте, добрите хора винаги са били повече! Времето е ваше, не на олигарсите, мутрите и политиканите. Но за да бъде то наистина ваше, за него ще трябва да работите, а не да лежите по гръб“, посъветва Илчев първокурсниците.

  „Днес, за нас вашите преподаватели и за вашите родители е празник на надеждата, защото университетът хвърля мост между времената и хвърля към едно по-добро и по-интелигентно време“, посочи Илчев и още веднъж припомни любимата си реплика, че се опитваме да постигнем европейско ниво на образование с африканско финансиране.

  „Не искаме само дипломата да е ваша цел, защото печатници в България много“, продължи Илчев и призова младите да се стремят към качествено образование, като им посочи част от големия избор, който ще имат за бъдещето си развитие чрез Софийския университет.
  Вие ставате студенти в университет, който вярва, че знанието прави силата и дава гаранция за свободата и независимостта на родината, добави той. „Влизате в университет, който напук на нихилизма опитва да остане социален и да ви учи да запазите чувствителността си към обществените недъзи“, продължи Илчев и бе категоричен, че ако се наложи студентите ще бъдат призовани да излязат на протест в защита на европейската наука чрез европейските програми и националния бюджет.

  „Този университет традиционно е създавал и ще създава аристокрация на духа и интелекта. Рейтингите отчитат сухо, но ние ще се опитаме да изградим у вас личности. Такива, които без страх отстояват своето мнение, било то срещу управата на университета или оправията в обществото“, добави професорът.
  По думите му властниците винаги са се клели в името на Софийския университет, но и винаги са се чувствали неудобно зад вратите му, защото е бил коректив и един от символите на интелектуалното несъгласие, чието изразители са студентите и преподавателите. „Започвате образованието си в университет, който винаги е вярвал в България, защото, ако тази вяра секне, ще си отидем всички ние!“, подчерта Илчев.

  „Никога в публичното пространство не е имало протести против парите за образование. Против заплатите на депутатите и парите за подслушване – винаги“, настоя той. По думите му младото поколение иска морал от политиците, но не го вижда. Вместо промени вижда взаимни дребнави заяждания.
  Не бива да махаме с ръка и да позволим на самодоволната простащина да победи, настоя професор Илчев и припомни думите на Цар Симеон Велики, който казва на патрона на Софийския Университет Св. Климент, че оттеглянето е само за недостойните.

  „Нека бъдем достойни! Огледайте се и вижте колко сте. Силата е с вас! Силата да променим Родината си, не друг, а ние, заради всички нас“, завърши Илчев и припомни, че днешният празник не е само на Софийския университет, а на българския свободен интелект.
  * Източник: News.bg

  –––––––––––––––––––––––
  Бел.ред.: В момента в България има малко над 250 000 студенти и над 18 000 преподаватели, което е твърде голямо число, независимо че голям процент от около 65-те хиляди, завършващи тази година ученици, се насочват към учебни заведения в чужбина. Младежите у нас учат в 52 професионални направления с 600 специалности.

• Фейсбук „бомба“: Правителството на Пламен Орешарски подаде оставка

  Вълна от слухове и неофициални сведения за оставката на премиера Пламен Орешарски и цялото правителство заля днес социалната мрежа Фейсбук.

  .

  

  Информация за овакантяването на поста на „Дондуков“ 1 се появи още в ранния следобед в някои сайтове, като на места се уточняваше, че става въпрос за организирана кампания, целяща да използва методите на дезинформация, характерни за управляващите.

  Точно в 16.00 часа потребители на Фейсбук масово започнаха да съобщават за оставката на кабинета „Орешарски“, сочейки различни причини за решението – здравословни проблеми, трите провалени заседания на парламента, скандалната кадрова политика на правителството и други.

  От правителствената информационна служба заявиха пред Mediapool, че подобно нещо не се е случвало и премиерът провежда работни срещи. За петък следобед във Враца е насрочен и семинарът с участието на Орешарски, тримата вицепремиери, финансовият министър, ръководството на БСП и кметове от левицата, за да обсъдят бюджета за догодина. БНР също цитира официалното опровержение от пиарите на кабинета.

  Междувременно антиправителствената информационна служба съобщи, че прави неуспешни опити да провери достоверността на слуховете за оставката на кабинета, тъй като телефоните на ПИС са заети. Призова и хората сами да се обаждат на номер (02) 940 27 70.

  В петък е 107-ия ден от масовите протести #ДАНСwithme, започнали на 14 юни т.г. след скандалния избор на медийния магнат и депутат от ДПС Делян Пеевски за председател на Държавната агенция „Национална сигурност“. Въпреки безпрецедентната продължителност на протестните действия обаче, засега управляващите дават да се разбере, че не са склонни да напуснат властта.

  Източник:  Mediapool

• Крахът на мултикултурализма в Европа

  Александър Федосеев, Ruskline.ru

   

  

  Мултикултурализмът е политика, насочена към запазване и развитие на на културните различия. Идеологията, която обосновава тази политика, твърди, че културите трябва да съществуват паралелно с цел тяхното взаимно проникване, обогатяване и развитие в общочовешкото русло на масовата култура.

  Концепцията за мултикултурализма се появи за пръв път в Канада в края на 1960-те години. След две десетилетия получи широко разпространение и в Европа. През 1980-те години принципите на мултикултурализма влязоха в политическата практика на повечето европейски страни. Отказът от използвания по-рано (през ХIХ-ХХ в.) асимилационен модел за интеграция на имигрантите и преходът към мултикултурния модел беше обусловен от сериозните проблеми, с които се сблъскаха европейските страни. Многобройните имигранти, главно от Третия свят, които наводниха Европа, не проявяваха готовност да се асимилират. Нещо повече, те се обединяваха в различни етнически общности, което им помагаше не само да оцеляват в новите за тях условия, но и активно да защитават своите права, включително правото на запазване на културата, традициите и обичаите, донесени от родината им.

  В тези условия именно мултикултурализмът започна да се разглежда от политиците като инструмент, който бил спомагал за «взаимното обогатяване на културите» и «построяването на хармонично общество».

  За разлика от традиционната либерална идеология или политическия либерализъм, мултикултурализмът акцентира не върху защитата на индивидуалните права на гражданите, а върху правата на колективните индивиди в лицето на различни етнически и религиозни общности. През последните 30 години в една или друга форма («твърда» или «мека») почти във всички европейски страни се провеждаше мултикултурна политика.

  Резултатът е, че днес всички страни от Европейския съюз, в една или друга степен, страдат от имигрантите. Коренните жители на европейските страни все по-често призовават да бъде отменена политиката на мултикултурализма и да се върне идеята за подкрепа на титулната нация в държавата, за ограничаване правата на имигрантите. Критиците на мултикултурализма твърдят, че резултатът от него е пълно разрушаване на многовековните културни основи на Европа и на развитите европейски културни традиции, защото подобно смесване води винаги към усредняване. Според тях, ако ниското културно ниво на имигрантите несъмнено се повишава, то високото културно ниво на приелата ги страна неизбежно пада.

  Великобритания беше една от първите страни, които приложиха на практика идеологията на мултикултурализма. За разлика от Канада или Австралия, Великобритания никога не е обявявала мултикултурализма за официална доктрина, която да определя политиката на държавата към етническите малцинства. Въпреки това, тя твърде активно прилагаше идеологията на мултикултурализма на практика. Британската политика за интеграция на имигранти от друга култура и друга религия дълго време се смяташе за толкова успешна, че фактически по нея се ориентираха и останалите страни в Европейския съюз.

  Великобритания е ярък пример за приложен на практика модел на «твърд» мултикултурализъм: не само беше разработена и активно внедрявана широка система за подкрепяне на националните малцинства с цел да запазят своята самобитност, култура, традиции и обичаи – но и беше приета цяла поредица от закони, които да не допускат никаква дискриминация по национален или расов признак. По същество, толерантността беше превърната в догма, задължителна за всички британци.

  Но именно политиката на «твърд» мултикултурализмът доведе днес Великобритания до огромни проблеми между имигрантите и коренното население.

  Така например, жителите на района Тауър Хемлетс в Лондон се оплакват от засилването на позициите на имигрантите от Близкия изток, които вече са превзели цял квартал. В района са построени вече 19 джамии и се планира построяването на още 6. Допреди няколко години англичаните можеха спокойно да ходят в местните магазини, но днес вече се страхуват да се появяват в този район дори с превозни средства, защото просто не ще успеят да го напуснат в добро здравословно състояние – имигрантите пребиват почти до смърт всекиго, който не споделя техните религиозни възгледи. В интернет има много видеоклипове на демонстриращи мигранти, които натрапват на коренните жители религиозни спорове – и ако някой им възрази, започват отначало да обиждат и унижават събеседника си, а сетне да го бият посред бял ден на улицата, пред очите на минувачите. Нещо повече, наоколо веднага започват да се събират други имигранти, готови да подкрепят събратята си по религия. На един от клиповете се вижда как коренен англичанин се спасява само, защото е с кола и успява да потегли. Обаче характерното в неговия случай е, че тълпа имигранти тича подир колата няколкостотин метра с гневни настоявания да спре и да отговаря за думите си – и това при положение, че привържениците на исляма първи започват свадата и започват да оскърбяват местния жител.

  Имигрантите в Англия са илюстрация на случая, когато гостите се държат като собственици на държавата. Характерно, че органите на полицията, съда и прокуратурата въобще не реагират на хаоса, който вилнее в страната, независимо от многобройните заявления на коренните жители. Полицаите само наблюдават безчинствата, без да имат възможност или, по-скоро, желание да защитят коренните жители и да призоват имигрантите към ред и спазване на английските закони.

  Белите британци все по-често напускат териториите, които са доминирани от имигранти – това пише вестник The Daily Mail, позовавайки се на наскорошното изследване Demos. Според заявлението на бившия шеф на Комисията за равенство и човешки права Тревър Филипс, наличието на такива райони значително затруднява интеграцията и адаптацията на имигрантите към живота във Великобритания. Според експертите, почти половината етнически малцинства (около 4 милиона души) живеят в населени пунктове, където бялото население е вече под 50%.

  Наскоро британският премиер Дейвид Камерън предложи толерантността да бъде отхвърлена. Той призна, че политиката на мултикултурализъм в Европа се е провалила: „Дойде време да сменим принципа на пасивна търпимост с либерализъм в действие, либерализъм с мускули и да дадем да се разбере, че британското общество е изградено върху определени ключови ценности – заяви той на конференцията по сигурността в Мюнхен. – Пасивното толерантно общество не се меси в работите на другите, а истински либералната държава вярва в своите ценности и активно ги защитава. Време е да се обърне страницата на провалената политика, когато, в съответствие с доктрината за мултикултурно общество, в страната ни отделно една от друга съжителстват различни култури. Резултатът е, че някои млади мюсюлмани, в търсене на своята идентичност, се увлякоха от екстремистки идеологии.“

  И като мярка, която щяла да реши въпроса, британският премиер предложи… от университетските градчета да бъдат изгонени организациите, които имат влияние сред мюсюлманите, но не «приемат» западните ценности.

  Немската канцлерка Ангела Меркел също призна провала на опита да се построи мултикултурно общество в Германия. Миналата есен тя настоя имигрантите да учат немски език и да се интегрират в немското общество. Но, независимо от заявленията и твърдото намерение да вземе имиграцията под строг контрол, Меркел отбеляза, че процесът на ислямизиране на Германия е вече в ход и не може да бъде спрян. Немските политици прогнозират нарастване на влиянието на ислямската култура в Германия с всяка изминала година, както и увеличаване на броя на джамиите – по този начин властите признаха, че са безсилни да прекратят процеса на ислямизиране на държавата.

  Бившият президент на Франция Никола Саркози също по време на мандата си призна провала на мултикултурализма. В телевизионно интервю той заяви, че щом човек е дошъл във Франция, трябва да стане част от френската нация – а ако не иска, не ще бъде желан гост в страната. Президентът подчерта, че Франция няма да промени начина си на живот, няма да преразгледа концепцията за равенство на мъжете и жените и няма да се примири с обстоятелството, че някой може да забрани на момичетата да ходят на училище. Освен това, според него, французите не искат хора със забрадки и чалми да се молят на улицата пред очите на всички.

  „Ние прекалено се грижехме за идентичността на онези, които идват в страната, и недостатъчно се грижехме за идентичността на страната, която ги приема“ – каза Саркози.

  Важно е да се знае, че последиците от мултикултурализма в различни страни на Европа имат една и съща, твърде важна обща черта – имигрантите често защитават своите национални и култури особености чрез физическо насилие. Така например, преди 2 години във Франция се гледа дело за расизъм срещу бял човек – двама млади имигранти му поискали цигара и, когато той отказал, го пребили почти до смърт.

  Европейските експерти се опитват да крият все по-засилващия се проблем с имигрантите, като правят заявления, които са точно обратни на реалното положение на нещата. Така например, според професора от Факултета по политология и международни отношения на Кентския университет Ричард Сакуа, ако на мултикултурализма се гледа като на широка въздможност за диалог между различните елементи в обществото, той може да стане ефективно средство за запазване на държавите от Западна Европа.

  „Не съм съгласен, че мултикултурализмът на Запад се е изчерпал. Да, тази идея беше подложена на съмнение от Ангела Меркел в Германия, Дейвид Камерън във Великобритания и Никола Саркози във Франция, но мултикултурализмът е много по-дълбока идея за единство в разнообразието и разнообразие в единството. Аз не смятам, че идеята за мултикултурализма е мъртва. Мъртво е неговото догматично разбиране“ – смята Сакуа.

  Но къде е причината за провала на мултикултурализма, който бързо се превърна в най-тежкия проблем за всички страни в Европа, включително за най-големите държави, лидери на Европейския съюз?

  Руската експертка Елена Пономарьова смята, че проблемът е в липсата на културна асимилация: „Европа е уникална площадка, където в резултат на прекалено меко миграционно законодателство се струпаха множество представители на различни култури. Но тези хора, включени в определено културно общество, не се асимилираха в него, а си живеят в диаспори, анклави, цели райони. В резултат политиката на мултикултурализма доведе дотам, че основата на традиционната, Стара Европа се разми и изчезна. А когато ситуацията стигна дотам, че вече е проблем самото оцеляване на населението на Стара Европа, тогава политиците заявиха, че мултикултурализмът не бил толкова важен.“

  Политоложката Надежда Арбатова е убедена в следното: „Лозунгът, който беше издигнат от Европейския съюз – «Единство в многообразието», първоначално се отнасяше за многообразието вътре в самата Европа. Тази цел беше напълно постижима, защото, независимо от всички разлики, страните в Европа са от една култура и една религия. Но това, за което днес говорят Меркел и Камерън, е свързано с притока на имигранти от страни извън Европа. Първата вълна на имиграция от Африка и Азия беше спокойна, тези хора искаха да спечелят пари и да живеят нормално. Но техните деца и внуци, които се родиха и получиха гражданство в Европа, претендират вече за нещо съвсем друго: да направят своята култура и религия господстващи. И твърде често попадат в радикални ислямски организации.“

  Очевидно е, че имигрантите, макар и в пределите на своите малки, но компактни места на заселване в Европа получават твърде голяма, дори може да се каже – неограничена, власт, с която коренните жители не могат да се преборят.

  Друга важна причина за провала на мултикултурализма и за пасивността на европейската култура пред натиска на имигрантите е дехристиянизацията на Европа. Като се започне още от епохата на Ренесанса, религията престана да бъде скрепяващ фактор на европейската култура и мерило за социалните норми и порядки. Понятието «християнска култура» изгуби своето значение и беше заменено с принципите на «толерантността» и «мултикултурализма».

  Съзнателно отказали се от християнството като основа на обществения строй и до голяма степен определящо държавната политика, европейците сами и доброволно се обрекоха на унищожение. Но ако по-рано те просто се самоунищожаваха, затъвайки все повече в т. нар. «масова култура» и приобщавайки се към идеите на обществото на потреблението – то днес вече върху тази отслабнала култура, която практически не е способна да се защити, налетяха имигрантите със своите силни общности, здраво стегнати в твърди социални и религиозни рамки. Тези общности с лекота смазват опитите на «Стария свят» да им се съпротивлява.

  Какво е европейската култура днес?

  Това са величествените – но празни катедрали, масовите разводи, аборти, свободни сексуални отношения и други фактори, които унищожават основата на всяко едно общество – семейството. Днес демографската ситуация в Европа се характеризира с ниско ниво на раждаемост, увеличение на продължителността на живота и общо намаляване на коренното население в сравнение с други райони по света.

  Прогнозите за бъдещето са мрачни.

  Всички страни – членки на ЕС, имат най-ниската раждаемост, откакто съществуват. В Италия и Испания раждаемостта е спаднала до коефициент 1.2 на жена, в Германия – 1.3, Гърция – 1.4, Швейцария – 1.5, Франция и Дания – 1.7, Ирландия – 2.

  Възрастовата група от 0 до 15 години вече намалява, следователно Европа ще се сблъска с проблема за намаляване на трудоспособното население и спадане на потенциала на работната сила. Според немския институт «Макс Планк», увеличаването на безработицата намалява раждаемостта.

  И в същото време общата демографска ситуация в Европейския съюз изглежда доста добре. Защо? Просто, защото има прираст на населението, който обаче се осъществява от имигрантите от Африка и Азия. Всяка година процентното съотношение между коренни жители и имигранти се променя в полза на имигрантите.

  При това всеки новороден европеец за в бъдеще ще се озове в същата ситуация, както и неговите родители – нали те го възпитават в същите принципи на толерантност, търпимост, масова култура и потребителска идеология.

  А в същото време децата на имигрантите се възпитават в строгите рамки на етническата им общност, получавайки мощна етно-културна опора – затова и занапред те ще имат много по-добри перспективи, отколкото коренните жители.

  Съвременното европейско общество е подложено на духовни лутания, в резултат се появиха мнобройни религиозни учения, течения, секти, окултни движения, разпространяват се идеите на будизма, индуизма и дори сатанизма. Във всяка една такава религиозна група има духовен лидер, който натрапва на членовете собствените си възгледи и собствената си култура. Какъв е резултатът? Резултатът е огромен брой носители на различни културни и религиозни традиции – вместо единно европейско общество.

  И ако такава група хора все още би могла да съществува самостоятелно, то при наличието на външен фактор като имигрантите – които, за разлика от европейците, са обединени от общи културни и религиозни възгледи, тя отстъпва позициите си и се превръща в малцинство, независимо от численото си превъзходство, което все още засега се запазва.

  Стремително застаряващата Европа, редовно страдаща от множество икономически, политически и демографски фактори, днес се сблъска с остър етническо-културен проблем. Причина за този проблем са имигрантите от Азия и Африка, които активно се заселват в европейските страни.

  Създаден като инструмент за регулирани и създаване на условия за взаимно съществуване, мултикултуралимзът доведе не до «взаимно разбиране» и «обогатяване» – а до разпалване на етнически и религиозни конфликти.

  .

  Превод: Любомир Чолаков,
  Lyubomircholakov.blog.bg

• Генерална репетиция за ада

  Милена Дойчева,  OFFNews

  .

  

  Ние често си мислим, че най-страшното нещо, което може да ти се случи, е това да умреш. И ако гледаме само по човешки, сигурно е така. Но пак по човешки казано, в европейска България има и по-страшни неща. Например, да си жив… И по-точно – тоталната незаинтересованост за това дали въобще си жив и имаш ли нужда от помощ…

  Веднъж срещнах един свещеник, който се връщаше от погребение. Питах го как издържа при всекидневната среща със смъртта, дали свиква… Той ми отговори, че смъртта винаги е лична и с това не може да се свикне. Но и че смъртта не е най-страшното. „А кое е най-страшното?”- попитах го. „Равнодушието!” – отговори ми той. „Защото то е обратното на любовта. Има едно описание на ада, където хората са показани целите в пламъци, стоящи гърбом един към друг, като образ на това, че не са обичали, не са забелязвали другите”.

  Затова смятам, че живеем в една умираща държава, в държава-менте, която в по-големи количества може да те отрови до смърт. Защото смисълът на държавата е този – всички да сме близки, да сме заедно, да си помагаме в трудни ситуации, и в много трудни… и в трагични… Но нашата държава е някакво гротескно подобие на държавата, за която всички мечтаем. В нея много често ние сме гърбом един към друг, сякаш че живеем в една генерална репетиция за ада.

  За какво по-точно говоря ли? Примери колкото искаш. Гледах преди дни по телевизията една красива, млада жена – Диана Борлакова. Жена, която 14 години се бори с рак на гърдата. Сега за нея и за още 50 жени като нея има надежда в лекарството „Афинитор”. То обаче не се поема от Здравната каса, а струвало около 7 хиляди лева месечно. Или казано с думите на Диана – държавата осъди около 50 жени на смърт. Какъв беше отговорът на някакъв чиновник от Здравната каса ли? „Догодина ще видим!”. Чудех се дали може да се измисли по-извратен отговор от този. И досега не мога да се сетя. Защото Диана каза, че за хората като нея може и да няма догодина, може да няма дори утре… За всеки от нас е ясно, че трябва да си чудовище, за да не ти трепне сърцето, когато видиш тежко пострадал човек. А какво бихте казали за някой, на когото не му пука не за един, а за много болни от рак хора. На когото не му пука до смърт.

  И сега ще повторя думите на свещеника – смъртта и страданието винаги са лични. Примерът с Диана е симптоматичен, но не е единствен. Болните от рак на гърдата не са единствените, от които държавата е абдикирала. Има още много хора с различни тежки заболявания, с различни проблеми, които може и да не са здравословни, но са жизненоважни.

  Ежедневието на тези хора няма как да се покаже по телевизията. Непрекъснатите грижи и притеснения на близките им, начинът, по който се опитват да ги утешат, скритите сълзи, надеждата, отчаянието, че ще изгубиш лицето, което в момента гледаш, желанието да гледаш това лице до насита, всеки миг, докато все още можеш, мисълта да останеш сам…

  Тези 50 болни жени и още многото болни като тях не са просто статистика на заболяванията на Здравната каса. Те са живи хора, обичани и обичащи, ненаситни за живот. Техният основен враг не е само липсата на пари, а равнодушието, което ти казва: „Ако не умреш до догодина, ще има ново теглене”.

  Има хора, които не издържат – на болестта, на мизерията, на лихвите, на ипотеките, на заемите, на разочарованията, на липсата на любов, на мъката… Годишно в България над 3 000 души се опитват да сложат край на живота си, а около 800 успешно правят това. Но те са поредната статистика за бездушната държавна машина. Всъщност не, имаше един момент, в който им се обръщаше внимание – когато самоубийствата бяха политически изгодни. Тогава те се сочеха с пръст от някои политици. Това помогна за спечелването на изборите. Имаше албум на една английска група, който се казваше „Пари от хаоса”. Тук при нас това звучи като „власт от смъртта”. Сега самоубийците пак са цифри. Преди няколко месеца бяха ужасяващи, сега са просто обезпокоителна статистика.

  Не всички в държавата, разбира се, са равнодушни. Има си и нормални хора, които се опитват да помагат на другите, дори и въпреки системата. Като онзи лекар, д-р Стефан Зарков, когото глобиха с 1500 лева, защото пратил деца със съмнения за рак на скенер, въпреки че изчерпил направленията. Какво е трябвало да направи този лекар? Да им каже: „Минете догодина, може да улучите момент, в който ще имам повече направления, ако сте още живи, разбира се. Ако не, здраве да е”… Никой няма да глоби Здравната каса за това, че издаде смъртна присъда на Диана. Нека този лекар знае – в държавата на равнодушието съчувствието е престъпление и подлежи на глоба – 1 500 лева, защото е първо нарушение.

  Също като онова момче, Коста Кръстев, което беше един час регулировчик в големия дъжд на Петте кьошета. За малко и той да отнесе глоба. Основното обвинение е просто – пукало му е, че може да станат катастрофи, заради неработещите светофари и липсата на катаджии. Много е вероятно това момче да е спасило нечий човешки живот, рискувайки своя и преглътвайки обидите към майка му от някои гневни шофьори. После му се наложи да изслуша и забележките на институциите колко опасно било поведението му. Но ако беше станала катастрофа, защото момчето не е било там, никой нямаше да е виновен, защото просто на никого нямаше да му пука. Щеше да е поредната статистика от войната по пътищата. Също много обезпокоително явление.

  И понеже обезпокоителните явления в държавата ни станаха прекалено много, някои министри не се „запознават с всички ужаси, за да не изпаднат в интровертност на духа” и почнаха да се „дозират” – каквото и да означава това. А се „дозират”, според същата спортна министърка Мариана Георгиева, защото нямат „отпуск за медитиране”. Каква брилянтна метафора! Какво по-равнодушно нещо има от това да медитираш. Не решаваш проблемите. Заставаш над тях и ги изчистваш от съзнанието си, пребивавайки в нищото. Едно време, понеже нямаше как по друг начин да критикува комунизма, Висоцки пееше така: „Нас не ни плашат лошите вести, в отговор на тях ние тичаме на място” („Нам не страшны дурные вести, мы в ответ бежим на месте”).

  В крайна сметка най-лошото за управляващите е да не се стресират случайно. Трябва да се търси философско успокоение за всичко. Като онзи случай с мишката в попарката на болното дете в инфекциозната болница в Пловдив. Отговорните институции успокоиха майките на децата в тази болница, яли от въпросната попарка, че мишката била термично обработена и нямало нищо страшно. Тоест, казано иначе, какво толкова се притеснявате – попарата просто е била блажна и то без пари. А медиите се изтрепаха да ни обясняват в кои държави мишките са деликатес, та дори и рецепти предлагаха… Е, детето наистина здраво се беше стресирало, но това не е повод и някой отговорен чиновник или министър да се стресира също. В крайна сметка това не е неговото дете, то си има майка. А на неговите плещи лежи цяла държава, затова той не трябва да изпада в „интровертност”. Същата логика вероятно важи и за болните като Диана. В Здравната каса са се „дозирали”, защото отговарят за много болни и не се запознават с ужасите – и те нямат „отпуск за медитиране”… Смъртта е проблем за тези, които обичат. Никъде не е казано, че министрите и чиновниците трябва да обичат. Те са сложени да управляват…
  
  Мисля, че е ясно защо повече от 100 дни хората крещят на Орешарски да си подаде оставката. Но той не ги чува. Защото по същество той е гърбом към тях. За него те са статистика, на която може да противопостави друга статистика. И толкова. За хората от двете статистики еднакво не му пука. „Дозирал” се е до безчувственост. Може би тук-таме някой журналист все още го дразни с въпроса „Кой?”, но при сегашните темпове на „приятелски” напускания от медиите (защото много рядко някой си признава, че е уволнен, а все се „разделя с приятели”), скоро и това ще спре.

  Смятам, че въпросът „Кой предложи Пеевски?” трябва да се задава постоянно. И не от инат или заради самия Пеевски, а защото трябва да показваме, че ни пука. Но по същество отговорът му е ясен – предложи го и го назначи човешкото равнодушие. Той беше назначен с безпардонна недозирана демонстрация на равнодушие. Казват, че протестите нямат социални искания. Но аз мисля, че първото от социалните искания е това – да се сложи край на равнодушието, защото всички проблеми идват от него. От това, че държавата е с гръб към народа си. И с всяко свое действие съска: „Не те обичам, не ми пука за тебе, не ми пука дали си жив или мъртъв! Аз съм повече от тебе. Мога да си позволя да живея без теб, въпреки теб, през теб!”.

  Но животът не се подчинява на държавата. Въпреки че тя не го признава. Реални човешки същества преживяват гаврата със собствената им трагедия всеки ден! И всеки ден реални човешки същества виждат как една държава (казвам „една държава”, а не „твоята или моята държава”) се гаври с твоите или моите баща, майка, съпруг, съпруга, дете… Гаври се с техния живот и с тяхната смърт.

  И все пак не може държавата да носи вина. Защото държава е абстрактно понятие. Тази държава са хората. Хората, които имат власт. Които са изковали това чудовищно законодателство между официална закуска и возене във възможно най-скъпа кола. Гласували са законите, пресягайки се с ръка и опъвайки ръкава на сакото, което струва колкото социалните помощи или здравната пътека за „официално признатите” за една година. Година, която те може и да не преживеят… Виновни са всички, всеки един по отделно, който е участвал в тази уредба през последните години – всички управляващи с по-важни проблеми от човека в крещяща нужда, всички опозиционери с по-важни проблеми от хората в крещяща нужда. Всички, които стоят с гръб, всички, които се „дозират” с гръб към хора като Диана. Защото тя им причинява интровертност.

  Но има нещо по-страшно от това да си болен и лишен от елементарна подкрепа. Защото дори в този страшен случай ти можеш да останеш човек. И смъртта да стане за теб начало на нов и вече щастлив живот. По-страшно е, ако още приживе си умрял за проблемите на ближните ти. На тези, за които си поел отговорност. Тогава дори и да си се добрал до точно този автомобил, за който винаги си мечтал, дори и да си заел точно този пост, към който си пълзял цял живот, дори да разполагаш с всички социални придобивки на света – е все едно. Все едно е – дори смъртта не може да лекува това. Напротив, след нея започва най-истинският ужас… Всеки ден!

  Имайте милост! Ако не към народа си, то поне към собствените си души! Спрете репетицията за ада! Имайте милост…

   

• Не е за вярване какво притежава Пеевски

  

  Повече от 100 дни един въпрос виси като дамоклев меч, а властниците бягат от него, като дявол от тамян.

  Управляващите замазаха конфуза Пеевски с нови гафове. Никой не иска да каже, с какво щеше да се занимава олигархът, начело на ДАНС. Депутатите дори твърдят, че са си посипали главата с пепел, след като в закона за ДАНС са вкарали възможност за освобождаване на шефа, заради конфликт на интереси.

  

  Промяната е факт от 14 юни, когато бе назначен Делян Пеевски, но кой я поиска и кого всъщност обслужва тя? Както обикновено нещо се крие – едната ръка дава, а другата граби много повече. А отговорността е обща, тоест ничия.

  Внимателният преглед на в. „Капитал“ разкрива нещо много странно: наистина депутатите вкарват в закона изискването, предотвратяващо конфликт на интереси, но тихомълком отменят точка 5 от ал.4 на чл.8 в закона за ДАНС. В нея се казваше, че при нарушение или неизпълнение на което и да е от служебните задължения, а също така и при накърняване на престижа на агенцията, шефът може да бъде освободен.

  Явно това е отдавна подготвян ход от сегашните управляващи, за да намърдат своя човек на стратегическото място. И Делян Пеевски просто не е трябвало да прави НИЩО! Арогантната безнаказаност съвсем законно е бетонирана с тези промени. И къде гледа опозицията – уместен въпрос задава „Капитал“.

  Добре, че не позволихме Пеевски, както говореше Станишев, да служи „според закона“ в „интерес на хората“ – но на кои!?

  АКО НЯКОЙ НЕ Е НАЯСНО КОЛКО СЕ Е НАЛАПАЛ ПЕЕВСКИ, МОЖЕ ДА ВИДИ ПО-ДОЛУ ОТ ПУБЛИКУВАНАТА ИНФОРМАЦИЯ В САЙТА 1kam1.eu:

  

   

   

• Лекция за 5 минут: лекарство от старости и рецепт бессмертия

  Иван Мин

  Человечество ищет рецепт бессмертия со времен Гильгамеша и с тех пор заметно продвинулось в поисках. Так за последнюю тысячу лет средняя продолжительность жизни на Земле возросла с 25 до 69 лет. Сегодня вопрос радикального увеличения жизни находится в авангарде медицинских исследований, а доктор Брайан Кеннеди — один из главных специалистов в этой области. 23 сентября Knowledege Stream провел телемост c ученым на тему безболезненного продления жизни, а T&P записал основные тезисы выступления.

  Брайан Кеннеди, CEO Института Бака, доктор наук. Директор первого в США специализированного института антивозрастных исследований, где работает выше 270 международных специалистов по вопросам фундаментальных и прикладных исследований долголетия, в том числе изучения распространенных возрастных патологий — болезни Альцгеймера, диабета, сердечно-сосудистых заболеваний, и поиском способов их предотвращения и лечения.

  На протяжении большей части человеческой истории средний срок жизни не превышал 25 лет. И хотя высокая смертность часто была связана с неестественными причинам смерти, ситуация в этой области по-настоящему начала меняться тольок в XX веке. Наибольший успех достигла послевоенная Япония, где показатель средней продолжительности жизни подняли на 40 лет. В других развитых странах этот показатель существенно ниже. Но есть и другой важный индикатор — срок здоровой жизни.

  К 2050 году на Земле будет 9 миллиардов людей, и 2 миллиарда из них будут находиться в категории 60+. Проблема состоит в следующем. Благодаря современной медицине люди будут жить все дольше, но, по сути, они лишь будут дольше поддерживаться в больном состоянии. Прослойка населения после 60, которая не работает и не может самостоятельно функционировать — нагрузка на общество и экономику. Поэтому основная задача радикального продления жизни — поддерживать старость здоровой, и тем самым повысить ценность жизни пожилых людей.

  Ключевая проблема современной медицины — слишком малые затраты на превентивное лечение. Развитые страны вкладывают в здравоохранение огромные деньги, но «возврат» этих вложений очень невысок. Фармацевтическим компаниям выгоднее лечить нас, когда мы заболеем. При этом основные, возраст-зависимые заболевания, такие как болезни Паркинсона и Альцгеймера, рак, диабет, сердечно-сосудистые болезни — до сих пор толком не умеют лечить. Максимум, замедляют их развитие.

  Что-то такое происходит с возрастом, что запускает развитие Альцгеймера, катаракты, диабета и других возраст-зависимых болезней. Основная цель программ по радикальному увеличению жизни — это фокусировка не на лечении этих болезней, а на обобщающих их факторах, которые появляются в процессе, запускающем старением. Главная задача изучить этот процесс.

  Рапамацин проявляет себя как хорошее лекарство против возрастных изменений. В лабораториях института Бака ученые тестировали рапамацин на мышах, проверяя его воздействие на протеин TOR. Этот протеин влияет на то, как ведет себя клетка. Именно он может дать ей сигнал прекратить рост и деление, что положительно сказывается на продлении срока качественной жизни. Ученым удалось скомпрессировать период нездоровой жизни, одновременно увеличив общий срок существования старых грызунов. Опыт на мышах оказался успешным.

  Исследование воздействия рапамацина на человека — разочаровало. Первые испытания показали — рапамицин улучшает состояние больных целым рядом возрастных заболеваний, но вещество имело побочные эффекты при приеме его здоровыми людьми. Так что сегодня необходимо найти альтернативы рапамицину, создать модификацию, которая будет вызывать только положительное воздействие на человеческий организм.

  Упражнения и правильная диета первый шаг на пути к здоровой старости. Главные 10 причин заболеваний по всему миру одинаковы.Люди, которые упражняются и следят за своей диетой, имеют больше шансов дожить до преклонного возраста без болезней. Также необходимо уменьшить потребление алкоголя и табака. Эти вредные привычки — основные причины невысокой продолжительности жизни в России.

  Рапамацин — не единственное лекарство. В ближайшие 10-15 лет ученые изобретут целый ряд препаратов совершенно других классов, также замедляющих старение.

  Источник:  Facebook.com/theoryandpractice

• Радикална промяна и социална реализация (визия и линкове)

  Българският социален форум беше сформиран в началото на март 2013 г. след зимните протести, които доведоха до падането на правителството.

  Непосредствената цел беше да опровергаем политици, експерти и медии, които настояваха, че хората не знаели какво всъщност искат. Решихме да покажем, че това не е така. Решихме да покажем, че можем не само да викаме по протестите, но и да формулираме смислена алтернатива на корумпираната и несправедлива система, в която живеем.

  Разработените документи представляват визия за радикална промяна на системата и засягат всички аспекти на човешката дейност, в чието създаване с текстове, коментари, аргументи и съображения участваха близо 200 души, както в онлайн версията на Форума, така и в асамблеите и работните групи на живо, допринасяйки към този експеримент по пряка демокрация.

  Тази публикация съдържа 3 различни документа:

  1. Харта на принципите на Българския социален форум – Този съвсем кратък текст беше разискван дума по дума и приет с консенсус от първата обща асамблея на Форума.
  2. Политикономическа визия – Този основен документ беше разработен от работните групи за пряка демокрация и солидарна икономика.
  3. Социална реализация: приложения и примери – Това допълнение към визията беше разработено от работните групи за социални и екологични проблеми.

  Прочети цялата публикация

  Харта на принципите на Българския социален форум

  Форумът е отворено и публично пространство за социален диалог и формулиране на предложения за промяна на системата с цел подобряване на живота в България.

  Форумът се базира на принципите за пряка демокрация (всеобщо участие), икономическа справедливост и социална солидарност.

  Форумът се води от убеждението, че една по-добра, по-демократична и по-справедлива България е възможна в един по-добър свят.

  Форумът е изява на идеята, че обикновените хора могат реално да се самоуправляват, а не да бъдат мамени от политиците и грабени от олигархичния елит.

  Форумът се придържа към Хартата на принципите на Световния социален форум от Порто Алегре.

  Участниците във Форума представят само себе си. Не могат да участват партии, държавни организации, НПО-та и бизнес интереси, тъй като те са в същността на проблемите, които искаме да разрешим.

  Политикономическа визия

  Политици, експерти и медии казват, че макар че народът е прав да недоволства, хората не знаели какво всъщност искат.

  Затова просто било неизбежно, че поредните корумпирани политици ще ни водят все по-дълбоко в единствено възможния свят на мизерия и преразпределение на общите ресурси в ръцете на олигархичния елит.

  Ние решихме да покажем, че това не е така. Ние вярваме, че един различен свят е възможен.

  Ние решихме да покажем, че можем не само да викаме по протестите, но и да формулираме смислена алтернатива на социалния експеримент, в който ни държат като плъхове вече 23 години.

  Този документ представлява визия за радикална промяна на човешкия живот, засягаща всички аспекти на човешката дейност.

  Тази визия не е за тези, които искат да реформират държавата с познатите политически средства. Не е и за тези, които скептично или цинично са приели тази система като единствено възможна. Не е и за тези, на които им се иска промяна, но чакат някой да ги убеждава или води.

  Тази визия е на тези, които са готови да поемат нещата в свои ръце. Тези, които истински искат промяната, провидели са нейните контури и в един или друг аспект я живеят тук и сега.

  Това не е евангелие или конституция. Не е наръчник или детайлен инструктаж. Този документ може да бъде много по-дълъг и подробен. Но не може да бъде значително по-къс.

  Тази визия не чертае един-единствен правилен курс, а е карта от възможни пътища, които ще бъдат избрани от вървящите напред в зависимост от конкретните обстоятелства, възможности и склонности.

  Така желаната радикална промяна е жива и гъвкава алтернатива, която се живее всекидневно от толкова много хора и общности по целия свят. Тази визия е прожекторът, който я вади от мрака на старата алчна и саморазрушаваща се система.

  I. Критика

  Трите основни механизма, чрез които системата изкривява и подменя автентичността на човешкото съществуване, са капиталистическа икономика, политическо представителство и медийна манипулация на културата. В резултат хората водят атомизиран, егоистичен и консуматорски живот, все по-неспособни на солидарни действия.

  Живеем в система, която непрестанно ни държи между полюсите на две негативни емоции – гняв и чувство за безсилие. Гняв, че сме мамени и грабени и безсилие, защото нямаме контрол над живота си. А да нямаш контрол, значи да нямаш власт. Какво именно е властта, разбрана в този най-широк смисъл?

  Властта е възможността да постигаш дадена цел. Но това не е непременно синоним на господство. Властта да сме по-ефективни в постигането на обща цел не изисква непременно упражняване на власт над други хора. Овластяването на дадена група не означава непременно доминиране над друга група.

  В съвременната система можем да разграничим три форми на власт:

  • Икономическа власт – контрол над икономическите ресурси.
  • Държавна власт – контрол над създаване и налагане на правила и закони.
  • Обществена власт – доброволни колективни действия на обикновените хора.

  Икономиката е областта на социална дейност, в която се произвеждат и разпределят блага и услуги. Икономическата власт се осъществява посредством различни форми на собственост на средствата за производство и пазарна размяна или други форми на разпределение.

  Държавната власт се осъществява чрез монополизиране на “легитимната” употреба на принуда и насилие. До голяма степен тя зависи от желанието и готовността на населението да приеме налаганите правила и закони като “легитимни”.

  Обществената власт се осъществява чрез колективни действия на доброволни асоциации. До голяма степен тя зависи от способността за сътрудничество и координиране на тези действия и техния мащаб.

  Идеалът за истинска демокрация би трябвало да се базира на върховността на обществената власт. Обществената власт би трябвало да диктува как държавната власт се отнася към икономиката. Обществената власт би трябвало да диктува как икономическата власт се отнася към икономиката. Но предпочитаното въздействие на обществената власт би трябвало да бъде пряко върху икономиката.

  В зависимост кои властови връзки доминират, можем да разпознаем различни социално-икономически устройства на системата: държавен социализъм (държавата контролира икономката, без да позволява други центрове на властта),
  социалдемократично държавно регулиране (държавата е под демократичен контрол и регулира пазарната икономика), неолиберален капитализъм (срастване на икономическата и държавната власт при липса на социален контрол) и социална икономика (пряко въздействие на обществената власт върху икономиката). Възможни са и други хибридни модели на властовите връзки, които обаче разчитат на развити държавни и икономически структури, каквито не съществуват в България.

  При почти пълната ненадеждност и дегенерация на социално-икономическия модел в момента, изграждането на визия за алтернативно развитие извън структурите на наличната държавна и икономическа власт е не само морално желано, но е и най-ефективно като възможност за реализация.

  II. Ценности и принципи

  Особено нежелателните характеристики на сегашната система могат да се групират в три основни кръга: несправедливост (експлоатация, бедност, дискриминация, йерархичност), конкуренция (омраза, насилие, алиенация, егоизъм) и контрол (подтисничество, безсилие, апатия, държавна и финансова власт).

  Само властващите олигархични елити имат полза от тази система, а множеството обикновени хора биха искали свят, в който се насърчават противоположните ценности:

  • Справедливост (равнопоставеност, честност, многообразие).
  • Солидарност (взаимопомощ, сътрудничеството, толерантност).
  • Самоуправление (свобода, независимост, пряка демокрация).

  Не случайно тези ценности са по-нова версия на френското “свобода, равенство, братство” или германското “единство, справедливост, свобода”, защото в крайна сметка това са жалоните и неизпълнените обещания на Епохата на хуманизма.

  Пряка демокрация

  Демокрацията, схващана най-общо като “управление на народа”, може да се реализира в различни форми.

  При представителната демокрация властта на хората (би трябвало да) се реализира чрез избори на техни представители. Това е най-добре познатата и разпространена форма на участие в упражняването на политическата власт.

  При пряката демокрация обикновените хора участват директно във взимането на политически и икономически решения.

  В неолибералната система, в която живеем в момента, обществената власт е почти изцяло иззета от доминиращата икономическа власт. Както много критици отбелязват, капитализмът е дълбоко несъвместим с идеята за реална демокрация, като я подменя със спектакъла на представителната демокрация.

  В представителната демокрация обществото е принудено да делегира властта на тъй наречени “народни представители”, които взимат важните решения за начина на живот на хората в обществото. На практика хората, влизайки в ролята на избиратели, биват ограбени от възможността да решават сами и да контролират живота си. Механизмите за това са следните:

  1. Изборите се осъществяват на големи периоди от време.
  2. Комуникацията между представител и избралите го е прекъсната.
  3. Няма реална възможност за контрол на дейността на представителя.
  4. Медийната среда е манипулирана и от икономически, и от политически интереси.

  Пряката демокрация е желаната алтернатива на представителството. Тя може да бъде реализирана чрез прилагане на набор от общи принципи:
  
  1. Принцип на равнопоставеността
  Всички имат равна възможност да участват във взимането на решения, които ги засягат.

  2. Принцип на разискването
  Решенията се взимат в резултат на разисквания, позоваващи се на общи интереси и приети принципи. Разискванията позволяват да се изказват и изслушват различни аргументи. Различните гледни точки се преценяват на базата на представени факти и рационални съображения.

  3. Принцип на участието
  Участието и споделената отговорност във взимането на решения зависи от степента, в която участниците са повлияни от тези решения. Това пряко участие овластява хората, а не е просто форма на изразяване на техните възгледи.

  4. Принцип на автономността и децентрализацията
  Всички могат да взимат свободни, независими и максимално информирани решения, с които пряко и непрекъснато се самоуправляват. Взимането на решения е свалено на възможно най-ниското ниво, където са проблемите за разрешаване.

  Първите три принципа са тъй наречената трилема на пряката демокрация, тъй като едновременното им и пълно прилагане води до противостоящи си изисквания към институциите, които ги въплъщават. Четвъртият принцип е общата рамка, в която трилемата трябва да бъде разрешена.

  Общите ценности на нашата визия са преференциите, които ни дават посока. Общите принципи са правилата, които структурират поведението ни.

  Пряката демокрация по принцип изключва посредничеството между обществото и политическите и икономическите институции. Упражняването на пряка демокрация е непрекъснат, гъвкав и динамичен процес, който непрестанно се мени и реализира в различни версии, като начините на взимане на решения също варират според обстоятелствата и волята на участниците.

  III. Институции

  Институция се разбира в най-общ смисъл като структура или механизъм на социален ред и сътрудничество, който координира поведението на участниците в дадена общност.

  Асамблеята е основната институция на пряката демокрация. Това е събрание на пълнолетни хора, обединени по принципите на пряката демокрация с цел взимане и изпълнение на решения, които засягат техния социален и икономически живот. Участниците в асамблеята имат възможност за личен контакт, свободно разискване и изработване на мнение по въпроси, които ги засягат.

  За асамблеите няма държавна, религиозна или друга външна легитимност, която да рамкира решенията, взети от участниците. Асамблеите са единственият източник на суверенност. Това са институциите с реална власт, които не само взимат решения, но и са отговорни за прилагането им.

  Пряката демокрация, базирана на асамблеи, е различна от референдумната демокрация (например в Швейцария), която се явява просто форма на засилен обществен контрол върху държавната власт.

  Пряката демокрация, разбрана в този класически и радикален смисъл, не зависи от и не припознава държавната власт, тъй като цялата власт е съсредоточена и реализирана единствено чрез институцията на асамблеите. Агностицизмът на автентичната пряка демокрация към държавната власт предопределя до голяма степен характеристиките на институциите.

  Взимане на решения

  Решенията могат да се взимат с консенсус (единодушие) или някаква форма на мнозинство. Да се отхвърли консенсуса по принцип, значи да се пренебрегват интересите на малцинството, но да се настоява винаги за консенсус, значи да се пренебрегват интересите на мнозинството. Затова решенията на асамблеите се взимат с консенсус, когато е възможно, и с мнозинство, когато е необходимо. По-малки и по-хомогенни асамблеи могат по-лесно да стигат до консенсусни решения.

  Различните решения на асамблеите не се взимат извън по-широк морален и целеви контекст. Всяка общност или колектив създава и приема общ програмен документ (аналог на конституция), който заявява ценностите и принципите, отстоявани от общността. Също така всяка по-дългосрочна общност, ангажирана в по-комплексни дейности, създава и приема набор от по-конкретни правила и разпоредби (аналог на закони), които регламентират демократично и устойчиво развитие.

  Една от основните функции на така заявените общи ценности и принципи е гарантирането на индивидуални и малцинствени права и свободи и насърчаването на устойчивост в поведението на общността.

  За да подсигури по-безпристрастен контрол над процеса на взимане на решения, асамблеята може да създаде институцията арбитър (аналог на съдебната власт), където един или повече участници са избрани чрез жребий (подобно на съдебни заседатели) с единствената задача да съблюдават съгласуването на конкретно взетите решения с по-общата рамка на основополагащите документи на общността. Наличието на демократична общностна конституция и работата на арбитражната институция могат да бъдат ефективен противовес срещу опасната тенденция на “тирания на мнозинството”.

  Изпълнение на решения

  Асамблеята може да създава изпълнителни институции или да излъчва делегати с цел реализиране на взетите решения, подчинени на следните условия:

  1. Пренос: Изпълнителите и делегатите нямат право да решават, само да изпълняват и пренасят решението на асамблеята.
  2. Отстранимост: Изпълнителите и делегатите могат да бъдат отстранени във всеки момент от асамблеята, която е възложила конкретната задача.
  3. Непрекъснатост: Изпълнителите и делегатите взаимодействат с общността непрекъснато, поддържайки активни обратни връзки.

  Изпълнителните институции, създавани от асамблеята, могат да изпълняват социални, икономически и културни функции: производствени кооперативи, болници, милиции, училища, медии и т. н. Огромна част от държавните и икономическите институции в съвременната система са ненужни или изпълняват дублиращи се роли. При пряката демокрация това излишество е редуцирано до сравнително малки и до голяма степен икономически и социално устойчиви автономни общности. Доброволното опростяване на структурите и институциите води до подобряване на индивидуалното и на колективното качество на живот.

  Съвременната система е базирана на доктрината за тристранно разделение на държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна, предложено от Монтескьо през епохата на Просвещението. Заложената идея за взаимен контрол и противовес е напълно компрометирана в съвременния контекст на неолибералния капитализъм, където икономическата и финансовата власт реално корумпират и доминират трите аспекта на държавната власт.

  При автентичната пряка демокрация цялата власт е децентрализирана и върната там, където принадлежи: в общностите на обикновените хора, но съответните аналози на изпълнителни и съдебни институции се създават при необходимост от народните асамблеи. Контролът върху изпълнителните институции, създавани от асамблеите, може да бъде осъществен чрез ротация на участниците в тях.

  Конфедерация на асамблеи

  Според общия принцип на автономност и децентрализация асамблеите работят на базата на нейерархичност. Съвкупността от различни общности, които формират широки мрежи на солидарност, е организирана на конфедеративен принцип.

  Когато дейността на различни асамблеи трябва да бъде координирана, тъй като взетите решения засягат общите интереси на участниците им, трябва да бъде разрешена трилемата на пряката демокрация. Принципите на равнопоставеност и участие изискват максимално широка ангажираност, докато принципът на разискването предполага сравнително малки групи, за да има автентични и продуктивни дискусии. Затова разискванията се провеждат на ниво локални асамблеи или дори работни групи, които излъчват делегат в общата асамблея да представи тяхната гледна точка. След като всички локални гледни точки са разгледани, общата генерална асамблея гласува за крайното решение.

  Механизмът на локално дебатиране и глобално гласуване е вариация на идеята за вместени асамблеи. Реализацията му е възможна дори за огромни общности от милиони граждани при наличието на съвременните технологии на комуникация и социални мрежи. От друга страна, същият механизъм може да бъде прилаган на живо при сравнително големи асамблеи, за да бъдат преодолени ограниченията на числото на Дънбар и комплексността на поставените проблеми, които изискват по-малки групи на разисквания.

  Асамблеите не трябва да бъдат разглеждани като хомогенни агрегати от автономни участници, а като сложни социални механизми, които могат да изграждат вътрешни структури, адекватни на целите, които са си поставили. Арбитражни, афинитетни, работни и дискусионни групи са само някои от възможните вътрешни структури на дадена асамблея.

  Икономически институции

  Солидарната икономика е набор от механизми за пряко въздействие на обществената власт върху икономиката в противовес на познатите модели на пазарна икономика и централизирано планиране. Моделът на солидарната икономика е най-съвместим с идеята за пряка демокрация, като двете трябва да са интегрално цяло, за да може системата да функционира устойчиво.

  Пряката демокрация и солидарната икономика могат да се реализират в следните икономически институции:

  1. Асамблеи на производители и потребители

  Участниците в икономически дейности играят две основни роли: производители и потребители. Реализирането на икономическото самоуправление става посредством асамблеи на производителите или потребителите.

  Всеки участник би трябвало да има право на глас, пропорционално на степента, в която е засегнат от взиманото решение. Асамблеята на производителите играе ролята на общо събрание, управителен съвет и надзорен съвет на работническото съдружие. Асамблеите на производителите и потребителите се занимават с итеративния процес на планиране на икономическата дейност.

  2. Балансирани работни задължения

  Йерархичното разделение на труда, което пренася към някои повече власт и доходи, води до отчуждение от труда и класово деление. За да се постигне справедливо разделение на труда, всеки участник би трябвало да изпълнява различни задължения, така че всички да имат сравними нива на удовлетвореност и ангажираност.

  Асамблеята на производителите решава как да разпредели работните задължения, така че всеки от участниците да извършва справедлив и балансиран набор от задължения. Всеки работник редува приятните с недотам удовлетворителните задължения. Това води до съдружия на икономически участници, овластени в сравнима степен и заедно ангажирани в самоуправлението на икономическия си живот.

  3. Възнаграждаване пропорционално на усилията

  Несправедливо и неефективно е да се заплаща на базата на наследственост, собственост, интелигентност или дори резултатите от труда. Участниците трябва да изпълняват социално полезна работа.

  Социално полезният труд е вложеният в създаването на блага, които общността желае и цени. Оценяването на различните аспекти на социално полезния труд се извършва от общата асамблея на производители и потребители.
  Справедливо е трудът да бъде възнаграждаван пропорционално на положените усилия. Те са променливата, контролирана от работника, която влияе на производството. Усилията могат да бъдат пропорционални на вложеното време, но общата асамблея решава каква е конкретната схема за оценка.

  Балансираните работни задължения вграждат в солидарната икономика механизми за подсигуряване на базов жизнен минимум, който гарантира достоен живот. Общата асамблея определя какъв е базовият минимум.

  4. Планиране чрез координирано участие

  Пазарите и централизираното планиране са неадекватни за реализиране на справедливост, солидарност и самоуправление. Пазарните икономики систематично подценяват стремежите за социално потребление за сметка на личното потребление.

  В солидарната икономика координирането на икономическите дейности се извършва пряко от самите участници. От една страна асамблеите на потребителите изразяват своите желания за продукти и услуги, а от друга страна асамблеите на производителите предлагат своите квоти за производство.

  Това планиране чрез координирано участие може да бъде многостепенен итеративен процес на различни нива – квартални, общински, градски и национални. Конкретните детайли могат да варират в различните общности и зависят от решенията на асамблеите на производители и потребители.

  Солидарната икономика включва и много други практики на производство и обмен на умения, стоки, услуги и познание, част от които са традиционни и с дълга история.

  Реализирайки принципа на автономност и децентрализация, солидарната икономика дава превес на местното и хоризонталното. Наличието на местна валута е често срещана характеристика на солидарната икономика. Местната валута насърчава търговията на местни продукти и услуги, активизира икономическата дейност и спомага за икономическата самоустойчивост на общността.

  За разлика от капитализма, където частната собственост играе основополагаща роля, солидарната икономика насърчава груповата собственост, която е свързана единствено и само с участието в трудовата дейност. Груповата собственост не може да се предава по наследство или да се прехвърля на външни на трудовата дейност лица.

  IV. Реализация на визията

  Дори ако разполагаме с детайлен модел на света, в който бихме искали да живеем, ключов е въпросът как именно да се реализира тази визия.

  Съществуват различни стратегии за промяна на системата:

  • Разривна – разрушаване на системата и изграждане на нова.
  • Съгласувана – разширяване и задълбочаване на общественото участие в съществуващите институции.
  • Подривна – изграждане на нови социални структури в нишите и отворените пространства на съвременната система.

  Разривната трансформация се реализира чрез революция на принципа “да рушим първо, да градим след това”. Действащите сили са антагонистичните класи. Активната метафора е директната конфронтация и войната. Непосредствената цел е разрушаването на съществуващите държавни институции. От Френската революция насам, в продължение на почти два века, разривната трансформация е доминиращата рамка за радикална смяна на системата. След Втората световна война, в продължение на 45 години, България се развива в система, породена от разривна трансформация. Тази система се оказа неустойчива, репресивна и застояла. Сходни бяха резултатите от социалистическите и антиколониалните революции през XX век по целия свят.

  Съгласуваната трансформация се реализира чрез натиск и бавна промяна на системата според правилата на самата система. Действащите сили са коалиции на граждански и работнически организации. Активната метафора е адаптивната симбиоза. Непосредствената цел е реформиране и демократизация на съществуващата система. Борбите за граждански права и профсъюзните борби са примери за реформаторски натиск върху системата. Парадоксално този подход за промяна на системата след първоначални положителни компромиси води до стабилизиране и опазване на системата и реверсия в социалните постижения. Колаборацията с “легитимната” власт е доминираща традиция в либералната демокрация, а приетият механизъм на въздействие е представителната демокрация. През последните 23 години България беше поставена именно в този модел на неолиберален капитализъм, където единствената допустима форма на обществена овластеност е представителната демокрация. Тази система доведе до нечувано преди икономическо и социално неравенство, икономическа и екологична разруха и културна и социална деградация.

  Подривната трансформация е изграждане на алтернативен модел на обществена овластеност извън структурите на наличната система в пролуки и пространства, които не представляват непосредствена заплаха за доминиращите елити. Действащите сили са социалните движения. Активната метафора е екологично съревнование, където нови форми на обществена еманципация (пряка демокрация и солидарна икономика) подсигуряват по-добро качество на живот. Непосредствената цел е постепенното изместване на все още доминиращите, но загниващи структури на срасналата се държавна и олигархична власт. През последните 20 години този подход за промяна на системата е най-продуктивен и устойчив. От сапатистите в Чиапас, Мексико, през кооперативи и автономни общности по целия свят, до световното движение “Окупирай”, “Възмутените” в Испания и “Пряка демокрация сега” в Гърция виждаме лавина от примери, които потвърждават най-надеждната посока за радикална промяна на системата.

  В съвременната историческа обстановка на глобализиран неолиберален капитализъм България не представлява изключение. Логично е, когато всички пациенти страдат от една и съща заразна болест, лечението да е сходно.

  Социална реализация: приложения и примери

  Отворен код

  Пряката демокрация и солидарната икономика дават рамката за политическо и икономическо устройство на алтернативния социален модел, в който бихме искали да живеем. Много важен е въпросът за разработката на наука, технология, изкуство и въобще култура в рамките на този модел. Оказва се, че добре познатата концепция за “отворен код” ни дава напълно съвместим подход и огромен спектър от реални примери.

  В тесен смисъл отвореният код e програма, чийто изходен код е всеобщо достъпен за употреба и по нататъшно развитие. Отвореният код се създава в сътрудничество на единомишленици и също така се подобрява и споделя с общността. Концепцията възниква в отговор на затворения код, притежаван от корпорации. В момента обаче идеята е разширена върху всяка форма на културна продукция.

  Идейната парадигма и различните реализации на движенията за отворен код са съвместими с общите принципи на пряката демокрация.

  • Според принципа на равнопоставеността всички имат равна възможност да участват в разработката на продукти и дейности с отворен код.
  • Според принципа на разискването участниците в проекти с отворен код комуникират директно и координират дейността по пряко демократичен начин.
  • Според принципа на участието приносът на всеки зависи от степента на положените усилия в дадения проект с отворен код.
  • Според принципа на автономността и децентрализацията няма йерархични властови институции, които да диктуват разработките с отворен код.

  Проектите с отворен код нямат за цел личната или корпоративна печалба, а подобряване на колективното качество на живот на общността или мрежата от общности.

  Инициативите с отворен код насърчават базовите ценности на справедливост, солидарност и самоуправление и решения, характеризиращи се с многообразие, включеност и силни обратни връзки.

  Решенията за създаване на конкретни работни групи и проекти с отворен код се взимат от генералните асамблеи на различните общности. Големи и дори глобални научни, културни, политически и социални проекти с отворен код могат да се разработват върху цялата мрежа от автономни общности.

  Самите базови институции на пряка демокрация и солидарна икономика могат да бъдат реализирани посредством технологията и практиката на отворения код. Макар че в настоящия исторически момент отвореният код се свързва най-вече с информационните технологии и интернет, принципите на отворен код могат да се прилагат и в малки и нискотехнологични общности.

  Примери за проекти и инициативи с отворен код:

  • Оперативни системи: Linux, FreeBSD
  • Програмни езици: PHP, Perl, Python
  • Системи за управление на съдържание: Drupal, Joomla, Moodle
  • Проекти с отворен код съдържание: Wikipedia, Wiktionary
  • Наука: The Open Source Science Project
  • Отворен код технологии: OSAT (Open-source-appropriate technology):
    • Технологии специално проектирани за конкретните екологични, етични, културни, социални, политически и икономически аспекти да дадена общност.
    • Отворен код 3D принтери: RepRap
    • Отворен код пивоварна: Brewtopia в Австралия – потребителите могат сами да създадат свои собствени видове бира онлайн.
    • Медицина: Open Source Drug Discovery for Malaria Consortium
    • Отворен код кино продукции: координационна система, чрез която снимачни екипи и актьори си сътрудничат в различни кино продукции

  Образование

  Образователните институции в доминиращата система днес са места за пропаганда и налагане на ценностите и идеологиите на тази система, които подготвят кадри за пазара или държавната администрация, а не стимулират развитието на личността.

  В предлагания модел образователните институции не обслужват държавната и финансова власт, а са вградени в общностите и отговарят на техните принципи и ценности. Базовите пряко демократични принципи на равнопоставеността, участието, разискването и автономността са не само съвместими с образованието, но имат дълга история в развитието на академичните институции по света. Тези традиции, които държавният социализъм и съвременната неолиберална система се опитват да ограничат и задушат, трябва да се насърчават и радикализират от всички, които се борят за промяна на системата.

  Пряката демокрация в образованието се реализира чрез общи асамблеи на всички участници в образователния процес. Ролите на учители, учащи и поддържащ персонал се схващат именно като роли в контекста на балансирани общностни задължения, където всеки участник би трябвало да изпълнява различни дейности, така че всички да имат сравними нива на удовлетвореност и ангажираност. Тези хоризонтални структури гарантират развитието на критични, активни, креативни и социално ангажирани личности, което именно е и целта на древногръцкия идеал за педия, възродена в някои прогресивни училища днес.

  Въпросите и резултатите на образованието засягат не само учители и ученици, но и цялата общност, в която принадлежат. Поради това принципът на равнопоставеността изисква широко социално участие в училищните и университетски асамблеи, за да се насърчава живо взаимодействие с обществото като цяло, а не академичен сепаратизъм, елитизъм и заключване в “кулите от слонова кост” на недостъпната наука и култура.

  Пряко демократичните образователни институции развиват и са базирани на егалитарно сътрудничество и солидарност, а не на конкуренция, антагонизъм и отчуждение. Това би обезсмислило до голяма степен познатите ни принудителни инструменти в образованието като стриктни оценки, преодоляване на изпити, дипломи и научни степени, които често водят до бележкарство, конфликти и явна или неявна йерархичност.

  Системата на патентоване е също несъвместима с пряката демокрация в академичните и научни институции. Прозрачност и пълен достъп до научните и технологични разработки са необходими характеристики на предлагания модел.

  Една от основните причини за сравнителната стабилност на доминантната в момента система е грижливо култивираните образователни и научни институции, които подсигуряват репликирането й. Радикална промяна в образованието е императив за успешна и устойчива промяна на цялата система.

  Примери за образователни алтернативи:

  • Общите студентски асамблеи в Гърция: http://bulgaria.indymedia.org/article/37783
  • Училище Съмърхил на А.С. Нейл: http://www.summerhillschool.co.uk/pages/general-policy.html
  • Свободно училище в Мерида, Испания: http://www.paideiaescuelalibre.org | http://www.indymediascotland.org/node/17962
  • Сапатистка образователна система: http://www.schoolsforchiapas.org
  • Експериментална гимназия в Осло на М. Йоргенсен: http://www.forsok.vgs.no/engfrsok.html
  • Алтернативно училище за екологично развитие в Атина, Гърция: http://oikosxoleio.wordpress.com

  Медии

  В съществуващата доминантна система казионните средства за масова информация налагат стереотипа за безсилието на „обикновения“ човек, който няма право на пряко участие или някакъв контрол върху производството на медия.

  Алтернативата на контролираната медия в условията на неолибералния капитализъм и тоталитарния социализъм е базирана на принципите на равнопоставеността, участието, разискването и автономността. Такива самоуправляващи се и независими медийни центрове, радиостанции, вестници, списания и портали въплъщават в себе си идеалите на отворения код и свободното споделяне на информация.

  Мрежите от независими медийни центрове не произлизат от централизирана бюрокрация, а от самоорганизацията на автономни колективи, осъзнали необходимостта от обединение, свободната размяна и достъп до информация като предварително условие за изграждането на по-свободно и справедливо общество. Децентрализираната мрежова организация възпрепятства потенциални опити за контрол и манипулация, като същевременно спомага за акумулиране на огромен набор от информация, гледни точки и мнения и насърчава многообразието, включеността и равнопоставеността на участници и потребители.

  Крайната цел на независимите медии е премахването на границата между потребители и производители на информация. В по-широк контекст сходни са структурите, принципите и целите и на организациите за независима алтернативна култура.

  Образованието, науката, медиите и културата са най-активните сфери на подривната трансформация, където изграждането на нови социални структури в нишите и отворените пространства на съвременната система подсказват контурите на един по-добър, по-демократичен и по-справедлив свят.

  Алтернативни медии:

  • Индимедия: http://bulgaria.indymedia.org
  • DemocracyNow: http://democracynow.org
  • Z Communications: http://zcommunications.org
  • Живот след капитализма: http://www.lifeaftercapitalism.info
  • Блог „Пряка демокрация“: http://prqkademokraciq.wordpress.com
  • Без лого: http://bezlogo.com
  • Интидар: http://ruslantrad.com
  • Документални: http://dokumentalni.com

  Алтернативна култура:

  • Социален център Adelante, София: http://sc-adelante.org
  • Свободно социално пространство Micropolis, Солун: http://micropolis-socialspace-en.blogspot.com
  • Социален център „Nosotros“, Athens: http://nosotros.gr
  • DIY музика: http://straightfromtheinside.wordpress.com | http://www.diyconspiracy.net

  Екология

  Доминирането на частният сектор и пазарите, които дефинират капитализма, естествено води до тенденции на експлоатация и разрушаване на природната среда. Дори самият термин “околна среда” подсказва отчуждение от и конфликт с природата, когато тя всъщност не е нещо, което просто ни заобикаля, доколкото ние самите сме органична част от нея.
  Ценностните системи на експанзивния капитализъм и тоталитарния социализъм насаждат парадигмата на безкраен икономически растеж, безогледната експлоатация на природните ресурси и идеологически и икономически антагонизъм, чиито неизбежен страничен продукт е локалната и глобална разруха на екосистемите.

  Базовите ценности на нашата визия – справедливост, солидарност и самоуправление – естествено водят до такива характеристики на системата, които въплъщават в себе си екосъобразното съществуване и икономическа дейност. Егалитарното разпределение на благата гарантира, че никой няма да е толкова беден и отчаян, че да не може да си позволи усилия и средства за опазване на собствената екосистема. Солидарната икономика поощрява не безразсъдното консуматорство, а социално полезната икономическа дейност. Тъй като социалните ползи задължително трябва да надвишават социалните – включително екологичните – разходи за тази дейност, автоматично изчезва тенденцията към непрестанен и разрушителен растеж. Разточителното потребление вече не води до по-висок статус, а вместо това се насърчава подобряването на социалното качество на живот.

  Логиката на непрестанен и ускорен растеж е аналогична на поведението на раковата клетка. Концепцията за ”отрицателен растеж” насърчава локализиране в противовес на експанзивната глобализация. Така икономическите процеси се свеждат на локално автономно ниво, като същевременно се премахват екологично разрушителни отрасли, функциониращи на централизирани принципи. Икономическата ефективност престава да бъде централен критерий за успех, а фокусът пада върху устойчивост и самодостатъчност. Мотивът за икономическа дейност вече не е натрупването на печалба, а споделения стремеж да живеем щастливо, достойно и скромно.

  Принципите за самоуправление и равнопоставеност предполагат пряко управление на енергийните източници от общностите, а не от политически и икономически елити. В противовес на наложената в момента глобална енергийна система, която обслужва национални държави и едри бизнес интереси, децентрализираните възобновяеми източници на енергия дават висока степен на независимост и автономност на общностите.

  Принципите на солидарната икономика и пряката демокрация, а също и концепцията за ”отрицателен растеж”, са органично съвместими със системата за проектиране на устойчива човешка среда, известна като пермакултура. Това е система за проектиране на къщи, градини и общности, които не само задоволяват нуждите на хората, които живеят в тях по екологично устойчив начин, но и добавят стойност в природата. Тя насърчава тенденциите да се работи с природата, а не против нея.
  Пермакултурата е също движение, което цели хармонична интеграция на човешките жилища, микроклимат, растения, животни, почва и вода в стабилни и продуктивни общности.

  Екологични примери:

  • Permaship – център по пермакултура в село Шипка: http://www.permaship.org
  • Радикално устойчиво екологично строителство: http://earthship.com
  • Световна мрежа са възобновяема енергия: http://renewableenergyworld.com
  • Тамера – екоселище, самодостатъчен и устойчив модел на общност за мирно сътрудничество и споделено съжителство на хората и природата. В SolarVillage се експериментира с енергийна независимост: http://tamera.org
  • Испанска алтернатива валута, стимулираща ”отрицателен растеж”: http://ecoaltcongost.org

  Кооперативи и други примери

  Пряката демокрация и солидарната икономика не са само теоретични модели, а жива историческа практика по целия свят. Списъкът на конкретни приложения – кооперативи, асамблеи, автономни общности – може да бъде дълъг.

  Пример за производствен кооператив е фабриката Вио.Ме. в съседна Гърция.
  http://www.viome.org

  В много потребителски кооперативи участниците закупуват директно, заобикаляйки посредниците, продукти от производителите на цени на едро. В България такива инициативи вече функционират и са много успешни. Една от тях е ”Обединени за глобална промяна” в Търново.
  http://globalpromqna.blogspot.com

  Социални валути, имащи за цел да облагодетелстват общностите, които ги ползват, а не банките и международните финансови институции. Само в Англия има над 400 местни системи за размяна (LETS). Също много активни системи има в Испания и Гърция.
  http://www.complementarycurrency.org/ccDatabase/les_public.html

  Широко разпространени по света са общностните фондове. За разлика от микрокредитирането, което почти неизбежно включва лихви и често поставя бедни хора в ужасен кръговрат от дългове, тези безлихвени фондове са начин за предоставяне на средства в бедни квартали и райони. Те функционират по следния начин: всеки участник внася фиксирана месечна сума, според социално-икономическото състояние на неговата група – сумата се решава на общи асамблеи от всички участници чрез демократични процеси. Всеки месец събраната сума се дава, отново след общи събрания, на един от участниците, позволявайки му например да си поправи покрива, да си купи кухненска посуда или да покрие болничните разноски на роднина.
  http://www.co-operative.coop/join-the-revolution/our-plan/keeping-communities-thriving/funds-and-foundations

  Времевите банки набират все по-голяма популярност в Гърция, Испания, САЩ и по целия свят. В тези банки хора предлагат услуги, които могат да осигурят в замяна на такива, от които имат нужда. Например, ако един участник поправи тоалетната или гледа децата на друг, той получава часове, които може да използва в същата мрежа, за да му бъде поправена оградата или входната врата. Във времевите банки не се използват пари и всички часове имат еднаква стойност. Този процес променя взаимоотношенията между участниците и създава общност. Една от най-старите времеви банки е в Пасадена, САЩ. Тя съществува от 16 години и помага на стари хора и такива в неравностойно положение да водят независим и достоен живот. В нея млад съсед може да отдели време, за да направи рампа за инвалидни столове и в замяна да получава уроци по португалски от някой пенсионер, който знае езика. Времеви банки има в над 20 страни, а само в САЩ такива има в над 80 града.
  http://community.timebanks.org

  Инициативите за солидарна икономика изграждат помежду си мрежи за координация. Освен мрежите на местно и национално ниво вече функционират такива и в глобален мащаб. Световният социален форум дава постоянна трибуна и пространство на Мрежата за солидарна икономика. Близо 700 делегати от 26 страни участват в Азиатския форум на солидарната икономика.
  http://www.ussen.org
  http://www.forumsocialmundial.org.br
  http://www.haverford.edu/politicalscience/solidarityeconomy/networks

  Още примери

  • Издателство: http://www.lifeaftercapitalism.info/around-the-world/118-the-making-of-south-end-press-and-z
  • Медия: http://www.lifeaftercapitalism.info/around-the-world/135-the-newstandard | http://bulgaria.indymedia.org/about_us
  • Фабрика: http://www.lifeaftercapitalism.info/around-the-world/155-fasinpat
  • Кооперативи (селскостопански и потребителско-производителски): http://www.lifeaftercapitalism.info/around-the-world/219-zapatista-coffee-cooperatives
  • Местно общностно планиране: http://www.lifeaftercapitalism.info/around-the-world/196-local-planning-the-kerala-experiment
  • Мрежи от радикални кооперативи: http://www.lifeaftercapitalism.info/around-the-world/112-radical-routes-network
  • Самоуправляваща се фабрика: http://vimeo.com/61746431
  • Солидарна икономика: http://vimeo.com/50523672
  • Бартерна икономика: http://bulgaria.indymedia.org/article/41849
  • Квартално самоуправление: http://bulgaria.indymedia.org/article/5293
  • Мариналеда: http://bulgaria.indymedia.org/article/41429
  • Пряко демократични структури в по-голям мащаб: http://ruslantrad.com/2011/10/15/primerni-pryako-demokratitchni-strukturi-po-sveta

  Източник:  lifeaftercapitalism.info

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––
  * Редакцията на Еврочикаго може да е на различно мнение от авторите на публикуваните материали.

• Банките си имат държава – поименен списък с виновниците

  Материал на targ.bg и advocati.org

  .

  В първата статия от поредицата проследихме накратко хронологията на грабежа чрез банковата система от 80-те години на миналия век до днес – грабеж, довел до установяване на сегашното икономическо статукво в България, което познаваме и понасяме всички български граждани.

  В настоящия материал ще изнесем факти за механизма, по който бяха мотивирани и „прокарвани“ онези текстове в новия Граждански процесуален кодекс (ГПК), чрез които българските политици, експерти и общественици (посочени поименно в хода на нашето изложение) „връчиха“ на банковия сектор своеобразна нормативна „бухалка“, позволяваща в условията на икономическа криза от българския народ да се извлича допълнителна необоснована облага от порядъка на 400’000’000 лв. годишно.

  За да проследим механизма, довел до приемането на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, с което десетки хиляди български семейства с техния малък или среден бизнес бяха обречени на икономическа зависимост и разоряване, потърсихме информация за проведените в парламентарните комисии и в Пленарна зала обсъждания, мотивирали единодушното гласуване „за“ от страна на всичките парламентарно представени по онова време политически сили (без изключение).

  От оскъдната публично достъпна информация установяваме, че на 13.06.2007 г. е проведено заседание на Комисията по правни въпроси към XL Народно събрание, където е обсъждан проектът на нов ГПК в частта „Заповедно производство“ (след като законопроектът вече е приет като цяло на първо четене на 31.08.2006 г. и следва неговото прецизиране в Комисията преди гласуването му на второ четене текст по текст).

  Както колегите от www.Advocati.org изтъкват, заповедните производства позволяват на кредитора да се снабди с изпълнителен лист и да пристъпи към принудително изпълнение сравнително бързо и лесно, без да доказва по общия исков ред своята претенция – доколкото се предполага, че наличието на определени специфични документи или липсата на оспорване от страна на длъжника е основание да се предполага, че претенцията е обоснована. Съществуват две заповедни производства – такова по чл. 410 от ГПК, при което длъжникът може да оспори претенцията на кредитора и това задължава кредитора да я докаже по общия исков ред, и такова по чл. 417 от ГПК, при което длъжникът не може да оспорва претенцията, понеже кредиторът притежава определени правно признати привилегии. Ако длъжникът е недоволен от следващото по чл. 417 от ГПК принудително изпълнение, може на свой ред да заведе иск в съда и да доказва, че не дължи, съответно – да търси последваща компенсация от кредитора за неоснователно реализираната претенция (доколкото последващият иск на длъжника ще достигне до съдебно решение много след окончателното завършване на вече образуваното принудително изпълнение срещу него).

  Във връзка с горното по време на цитираното заседание на Комисията по правни въпроси възниква спор дали банките следва да действат по чл. 410 от ГПК (с възможност длъжникът да оспорва претенциите им) или следва да действат по чл. 417 от ГПК (където длъжникът няма тази възможност). От стенограмата на заседанието от 13.06.2007 г. проследяваме следния диалог:

  Диана Андонова от Асоциация на банките в България: Колежката е [от] ОББ, а аз съм [от] Банка ДСК – това са най-големите банки… [Двете] бихме искали [правото на банките] да бъде постановено по чл. 417 [от ГПК].

  Борислав Белазелков (съдия във II гражданско отделение при ВКС): Искате да влезете в чл. 417, т. 2: „…на държавните учреждения, общините… и банките?“

  Галина Маркова от Асоциация на банките в България: Ако позволите, точно при тази точка мисля, че се нарушава един основен принцип – равнопоставеност на субектите. Значи може държавните учреждения и общините да издават извлечения от сметка [и да пристъпват към заповед за незабавно изпълнение], а финансовите институции (…) да бъдат извадени. Просто се нарушава тази равнопоставеност.

  Диана Андонова: Говорим за банките, защото наистина това е едно учреждение, което е действително под много особен надзор и те не биха си позволили [да злоупотребяват]. 50 години е било винаги банките. (Явно има предвид тоталитарния период, в който всички банки бяха държавни и политиката им далеч не беше търговска, а подчинена на т.нар. командна икономика – бел. www.Targ.bg) Казах, че нищо, че сме частноправни субекти и затова си позволих малко по-дълго да акцентирам какъв особен вид частноправни субекти сме [банките] и търговци.

  Както може да се проследи от приложената извадка от стенограмата, за „равнопоставеност на субектите“ се говори само в контекста на претенцията търговските банки да бъдат изравнени по права и привилегии с държавата и общините. За равнопоставеност между потребителите и банките – разбира се – не става и дума! В резултат на това днес (шест години по-късно) сме свидетели на абсолютен диктат от страна на „равнопоставените“ с държавата и общините банкови институции, които буквално смазват всеки свой потребител, който дръзне да вземе отношение по-въпроса за това какво им дължи, как се определят и променят лихвите по неговия кредит и пр. Заплахата е ясна и нормативно гарантирана: банката, която с цитирания текст от ГПК е изравнена по права и привилегии с държавата, заплашва, че ще премине към незабавно изпълнение, ако потребителят има неблагоразумието да не се съгласи незабавно с продиктуваните му условия (за което по-нататък в материалите от поредицата, ще приложим документи за конкретни банкови злоупотреби). Смешната алтернатива е потребителят да внесе обезпечение на стойността на получения кредит (която при ипотечните кредити често достига €50-100 хиляди), за да спре незабавното принудително изпълнение в случай на предсрочна изискуемост, или да понесе последиците на предсрочната изискуемост и да се насочи към дълго, скъпо струващо и изключително трудно исково производство, в което да доказва своята правота и да търси някаква закъсняла компенсация за своето разоряване (след като принудителното изпълнение срещу него вече отдавна е приключило).

  Връщаме се отново към стенограмите от дейността на Народното събрание. Вече проектът за нов ГПК е придвижен към Пленарна зала за гласуване на второ четене, текст по текст. На 27.06.2007 г. е проведено 266-то заседание на Народното събрание, на което се пристъпва към обсъждане на Глава XXXVII „Заповедно производство“. След изчитането на чл.чл. 410-425 от ГПК, г-жа Мая Манолова, тогава пак народен представител от БСП, взема думата:

  Мая Манолова (народен представител от Коалиция за България):Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (…) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (…) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“.

  Изказването на г-жа Мая Манолова – въпреки бруталните заблуждения в него, които по-долу ще проследим подробно – не поражда никакви реплики. Прилагаме правен анализ на изказването на г-жа Мая Манолова, направен от колегите от www.Advocati.org

  В изложението на г-жа Манолова могат да бъдат посочени няколко откровени неистини, които може би са подвели онази част от народните представители, която никога не си прави труда да се задълбочава в това, което гласува. На първо място, заповедното производство като цяло не е „евроизискване“ – поне не във вида, в който беше възприето от новия ГПК в България. Никъде в нормалните европейски страни не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (колкото и „привилегировано“ да е то, понеже е банка) да може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от частното търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак се намира в правото на някои от страните-членки, тя задължително е балансирана с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където частните банки са привилегировани наред с държавните и общински учреждения. В този смисъл формулировката „евроизискване“ може да се представи като обикновена манипулация, често използвана от българските политици, за да „омагьосат“ всякакви евентуални възражения с едно неясно и непреодолимо западноевропейско „основание“.

  „Сега за длъжника остава възможност – продължава нататък г-жа Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Недопустимо и подвеждащо е вмъкването на два съвсем различни правни института в едно такова изречение. От една страна оставаме с впечатлението (ако не сме юристи и не разбираме ГПК), че длъжникът винаги е защитен с правото му да възрази и да поиска преминаване към общия исков ред, в който банката наравно с всеки друг претендент трябва да докаже своите претенции. От друга страна виждаме гарантирани интересите на дружествата, предоставящи публични услуги, чрез „незабавното изпълнение“, което гарантира, че „няма да бъдат извършени никакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Г-жа Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правна възможност за такива действия; искането на банките за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК не може да се препятства с възражение от длъжника – това възражение е допустимо само срещу непривилегированите кредитори по чл. 410 от ГПК, където банките изобщо не участват.

  Г-жа Манолова изразява убеждението, че с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да обясним още веднъж, че „в случаите, в които гражданите считат, че им се търсят суми, които те не дължат“, те просто остават длъжни да понесат последиците от незабавното изпълнение – което им се предявява едва с поканата за доброволно изпълнение от страна на съдебния изпълнител и изпълнителното производство продължава до край, независимо от мислите и възраженията на гражданите. За гражданите при това положение остава възможност да образуват отделно дело по общия исков ред, в което да докажат, че всъщност не дължат – което ще завърши далеч след края на изпълнението на „незабавната заповед“ и след разоряването им (както е в общия случай при граждани с едно обикновено работническо домакинство или с малък и среден бизнес).

  За трети път г-жа Манолова манипулира народните представители в пленарна зала: „Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент на пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които г-жа Манолова със сигурност има необходимото образование, за да разграничи. Ако иска.

  Трудно можем да говорим за мотивацията на г-жа Манолова да изговори толкова много неистини в Пленарна зала само за няколко минути, но последствията за банковия сектор са изчислими: реализираният от банките материален интерес благодарение на „прокараната“ норма възлиза на 400’000’000 лв. Годишно. Тази финансова последица от чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК не е могла да бъде предвидена към онзи момент през 2007 г., тъй като броени дни преди обсъждането, на 12.06.2007 г. „Тройна коалиция“ (НДСВ, БСП и ДПС) отменя Глава II „Планиране на законопроектите“ от Закона за нормативните актове (ЗНА), поставяща изискването за оценка на подобни финансови последици. Така проектът за нов ГПК минава без оценка на финансовото въздействие и без преценяване на последиците, които днес понася целият български народ.

  Само няколко дни по-късно (на 04.07.2007 г.), водени от откровените неистини на г-жа Манолова, народните (или по-точно – „банковите“) представители гласуват с овчедушно единодушие Глава XXXVII „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ и нито един „против“ или „въздържал се“. Повечето от тях вероятно дори не са разбрали какво точно гласуват. Прилагаме пълния списък на гласувалите „за“ чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК – ведно с техните имена, фотографии и партийна принадлежност, а за някои от ключовите фигури – и заеманите от тях позиции към настоящия момент. Както ще се убедите от един бърз преглед на списъка – въпреки широко заявяваните предизборни обещания и политически платформи – по отношение на някои мащабни икономически интереси българските „народни“ представители демонстрират учудващо и безскрупулно единомислие!

  

   

   

   

   

   

   

   

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  ПЪЛЕН СПИСЪК НА „НАРОДНИТЕ“ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ОТ 40-то НАРОДНО СЪБРАНИЕ, ГЛАСУВАЛИ „ЗА“

  Потърсихме г-жа Мая Манолова за коментар – доколкото тя е единственият народен представител, който е взел изрично отношение по спорната Глава XXXVII от ГПК в Пленарна зала на 27.06.2007 г. Среща ни беше отказана, но по телефона успяхме да чуем следното:

  „Необходимо е антимонополно законодателство. Ние [от Коалиция за България] правим опит гражданите да бъдат освободени от примката на монополите. Банките попадат в групата. В тази връзка предстоят промени в Закона за банките (ЗБ), Закона за потребителския кредит (ЗПК) и други… Не изключвам [законодателна] корекция и в ГПК – защото всяка правна норма действа в конкретна ситуация. В началото на предишното управление [през 2006 г.] ситуацията беше различна – трябваше да има облекчен режим за гарантиране стабилността на банковата система. Но сега – предвид че хората с потребителски и ипотечни кредити изнемогват и са изправени пред хипотезата да бъдат превърнати във вечни длъжници, като изгубят всичко, което имат – трябва [чл. 417, т. 2, хипотеза 3] да се преосмисли. В това число включвам равнопоставеността при сключване на договор за кредит, защита на потребителите, невъзможност за едностранно увеличаване на лихвените проценти – защото банките реализират печалба за сметка на търговския риск и не може този риск да е за сметка на потребителите. (…) Хора фалират, губят си жилището и перспективите за себе си и за живота си – необходима е промяна. Имам амбиция да се случи широка дискусия в гражданското общество. Не бива рискът да е за сметка на потребителите на кредитни услуги. [Този въпрос] трябва да се обсъди в Комисията за бюджет и финанси, с промени в ЗБ… На старта на новия политически сезон гражданите заявиха, че това е една от водещите теми. [Трябва] да организираме публичен дебат с представители на граждански организации. [Гражданите] ще имат възможност да се включат [в обсъждането]. Относно формата на дискусията очаквам съгласие от Комисията по бюджет и финанси, и очаквам формат, подобен на този за изборното законодателство.
  

  Прави впечатление липсата на всякакво желание за поемане на отговорност за действията, с които г-жа Манолова настоятелно пропагандира (включително и чрез откровени лъжи) спорния законодателен текст. Тази липса на чувство за отговорност се съчетава с фасадна готовност (заявена по телефона) за защита интересите на обществото, която готовност поразително напомня на своеобразен нов „катарзис“ в българската политика (каквито „катарзиси“ напоследък са често явление за нашите политици – сравни случая с Делян Пеевски). Цената на този нов „катарзис“ обаче, равняваща се на повече от 2 млрд. лв., изсмукани до този момент от българските граждани и техния малък или среден бизнес, я плащаме ние – гражданите.
  
  Партията на г-жа Манолова е доказала (както и в конкретния случай), че няма никакво намерение да поема някаква отговорност за своите действия. Дори към настоящия момент народният представител Румен Гечев от БСП (агент „Економов“ от Първо ГУ на ДС и провален вицепремиер и министър на икономиката в правителството на Жан Виденов), днес – вече в качеството му на заместник-председател на Комисията по икономическа политика – води работата по законопроект за ипотечните кредити, с цел „решаване“ проблемите на потребителите с банковия сектор. Същите лица, които доведоха българската държава до просешка тояга чрез източване на капиталите, обезценяване и разграбване на българската икономика и контролирано фалиране на банките през 90-те (както проследихме в предходния материал по темата), днес продължат „да решават“ предизвиканите от тях проблеми на българския народ!

  Ето какво споделя по същество Румен Гечев (агент „Економов“) за online изданието Capital.bg

  Според него законопроектът за ипотечните кредити се изготвя съвместно от комисиите към Народното събрание по бюджет и финанси, и предвижда да бъде намалена „наказателната“ лихва при предсрочно погасяване на ипотечни кредити и да бъдат ограничени възможностите за едностранно променяне на лихвените проценти. Но бившият министър в кабинета „Виденов“ не изрича и дума за възстановяване на равнопоставеността между потребителите и банките в контекста на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, позволил банките едностранно и безнаказано да определят и впоследствие да променят условията по кредитите. Впечатление в подадената от г-н Румен Гечев информация прави и фактът, че разговори се водят с „представители на банки, Асоциацията на банките в България и БНБ“, но не и с представители на тези, които накрая плащат сметката – потребителите на банкови кредити!

  Посткомунистическа номенклатура и нейният репресивен апарат, новите капиталисти, старите политици с тяхното потомство и изграденият по тяхна мярка банков сектор вървят ръка за ръка с техните казионни „граждански организации“, а жертвата на всичко това оставаме ние – гражданите. Според психолози престъпникът винаги търси съгласието на своята жертва. Докога ще бъдем съгласни със състоянието си на жертва, е въпрос, на който всеки от нас трябва в някакъв момент да даде своя отговор. Група експерти, работещи по набелязаните от нас проблеми, идентифицират конкретни нормативни изисквания и предлагат своя Петиция в защита на банковите клиенти, към която те призоваваме да се присъединиш. Сега.

  В следващия материал по темата ще приложим факти за това как повече от десет ключови държавни институции бранят „свещената“ банкова индустрия и най-вече инструмента за терор над народа, обезпечен чрез чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК; личната безпринципна позиция на посочените по-горе български политици прераства в безпринципно ангажиране позицията на цели институции – в нарушение на законно установените им задължения и функции. Очаквайте продължение.

   

• Уикилийкс: Бихотехнологичната индустрия на САЩ наложи ГМО в България

  Законодателството за отглеждане на ГМО в България е било внимателно следено и привържениците на ГМО са активно подкрепяни и финансирани от посолството на САЩ – показва нова серия секретни дипломатически документи разсекретени от Уикилийкс и публикувани от българския партньор на сайта – Биволъ.

  Основна пречка срещу приемането на либерално ГМО законодателство според грама [06SOFIA1173], изпратена през 2006 г. от шарже д’афер Караянис, е председателят на Българската академия на науките (БАН), Иван Юхновски. Атанас Атанасов, шеф на Агробиологичния институт разказал в посолството, че Юхновски е изпратил различни „експерти, които знаят много малко за науката за ГМО“ в парламентарните комисии по околната среда и земеделието да критикуват законопроекта.

  

  Лобистите за ГМО, с покрепата на зам.-министъра на земеделието Светла Бъчварова, са изпратили писмо до Европейската комисия с питане дали българският закон е в съответствие със законодателството на ЕС. „Атанасов смята, че България може да бъде санкционирана, ако се докаже, че законът не съвпада с политиката на ЕС, което може да се превърне в тоягата, необходима на поддръжниците на ГМО тук за да убедят правителството да преразгледа закона“, пише още Караянис

  Посолството в София има добре дефинирана стратегия, подкрепена от бихотехнологичната индустрия на САЩ и важни местни доверители – пише посланик Макълдауни до Държавния департамент през януари 2009 г. в некласифицирана грама. [09SOFIA23]

  Доверителите трябва да бъдат финансирани, за да проведат информационна кампания за търговските и икономическите ползи от ГМО. Те сформирали консорциум, който одобрил предложената от американците програма. Консорциумът включва Националната Селскостопанска Академия, Държавната Комисия по Биологична Безопасност, Университети по селско стопанство и храни и институти, местната Асоциация на Селскостопанските Производители и специализираните медии (телевизия Агромедия).

  През 2010 г. американското лоби има реален шанс да успее, защото либерализирането на ГМО става стратегическа цел на правителството на Бойко Борисов. Изправено пред съпротивата на голяма част от българското общество, правителството е решило да наложи тактически мораториум от 5 години. Целта на мораториума е да предизвика ЕС да го разкритикува като противоречащ на европейското законодателство, след което под заплахата от европейски санкции да бъде приет нужния законопроект – тази хитрост разкрил министър Найденов пред посланик Уорлик.

  В началото на февруари 2010 Джеймс Уорлик изпраща във Вашингтон некласифициран доклад [10SOFIA105], в който пише следното: „Проектозакон, който би съгласувал настоящия режим на ограничения за биотехнологиите със законодателството на ЕС, беше заграбен от групи, които са против ГМО. В резултат и като тактически отговор, правителството предлага допълнение към законопроекта – 5-годишен мораториум върху освобождаването на ГМО в околната среда или за селскостопански цели. Правителството очаква, че след приемането на новото законодателство Европейската комисия ще погледне на мораториума като забавяне в прилагането на закона и на България ще й се наложи да или да го отмени или да се сблъска със санкции, нещо, което това правителство, отчаяно от липсата на пари, много би искало да избегне.

  Подложено на силен натиск да измени проектозакона, сегашното правителство предложи добавяне на петгодишен мораториум върху освобождаване на ГМО продукти в околната среда или за селскостопански цели. На 11 февруари, по време на среща с посланика, министърът на земеделието Мирослав Найденов призна, че този мораториум е тактически подход, целящ постигането на стратегическата цел този проектозакон да бъде приет. Той очаква, че след приемането на новото законодателство, Европейската комисия ще погледне на мораториума като забавяне в прилагането на закона и България ще трябва да го отмени. Според Найденов би било по-лесно да се премахне мораториума под натиск от ЕК отколкото да се промени законодателството.“

  Уорлик отбелязва, че тази стратегия е „ходене по тънко въже“, тъй като общественото мнение е спечелено от анти-ГМО реториката.

  Ако Найденов е прав и ЕС в крайна сметка принуди България да вдигне предложеният мораториум, правителството ще има извинението, от което се нуждае, за да либерализира най-накрая българския биотехнологичен режим – заключава посланикът.

  Източник: Аctualno.com/ Биволъ

• Тамплиери, архонти, масони…

  Димитрина Чернева, портал „Култура“

  .

  България е на второ място в света по брой на рицарите тамплиери. У нас те наричат себе си православни тамплиери, като в същото време не пропускат да отбележат, че са „наследници на древната тамплиерска традиция”. Разбира се, излишно е да търсим в миналото и традициите на Православната църква следи, обясняващи произхода и популярността на новотамплиерската мода. Така или иначе, съвременната масова култура предлага неизчерпаем резервоар от културно-исторически отломки, символи и ритуали, чието произволно съчленяване е твърде изкусително и често води до съвместяването на всевъзможни вярвания и религиозни практики. По правило подобни синкретични форми виреят върху плиткия терен на религиозното невежество и често полагат себе си в сферата на комерсиалното и показното.

  Всъщност зад инициативи от типа на т.нар. ордени на рицарите тамплиери в България и прословутия Върховен архонтски събор стои стремежът на една определена класа да легитимира себе си като аристокрация. В повечето случаи става дума за хора със съмнителна репутация, успели да се замогнат в годините на прехода най-често благодарение на престъпни сделки и унаследени мрежи и влияния от тоталитарния период. В амбицията да реализират себе си като елит – не просто финансов, но и духовен и политически (властови) – те демонстрират нуждата си от сакрална санкция, от меродавен печат, който би препотвърдил тяхната знатност, правото им да бъдат „избрани”, „необикновени”, „нередови” хора. Потребността им да заличат миналото си на простолюдие и да се закичат със знаците на всепризнат престиж, реабилитира значението на Църквата, но не като общност от вярващи, на която глава е сам Иисус Христос, а като древна институция, съхранила през вековете сакраменталната си власт. Неслучайно т.нар. тамплиери признават, че ритуалите им започват и завършват с молитва и че във всичко, което правят, те търсят и имат подкрепата на „отделни християнски проповедници”. Обикновено на техните церемонии присъстват православни духовници, в това число и митрополити. Архонтите пък получават своята титла директно в църковна среда с едно чинопоследование, което напомня ръкополагането в духовен сан.

  

  Не е изненадващ и фактът, че повечето представители на тези парамасонски организации имат и политически амбиции. Така например архонтът Слави Бинев, който освен това е и рицар тамплиер, е също така учредител – заедно с Великия приор на Ордена на рицарите тамплиери Румен Ралчев и едновременно с това масон – на партия ГОРД.

  Какво дава основание на споменатите вече „православни тамплиери” да определят себе си като „наследници на древната тамплиерска традиция” и да припознават като своя мисията за „разширяването на диалога” между Източната и Западната църква? Прави впечатление, че представяйки своите организации, днешните новотамплиери започват разказа си от далечната 1118 г., когато всъщност „било създадено тайното общество на тамплиерите”. Съществува ли обаче приемственост между средновековния католически военно-монашески орден на тамплиерите и днешните новопосветени рицари и дами?

  .

  Средновековният орден на тамплиерите

  Орденът на тамплиерите или на братята рицари от Соломоновия храм в Йерусалим е католически военно-монашески орден, който възниква в началото на XII в. (1118 г.) в резултат на Първия кръстоносен поход. Освен обичайните за всеки монашески орден обети – на послушание, на бедност и на безбрачие – монасите тамплиери давали и обет за защита на поклонниците, които посещават Йерусалим. „Баща на този вид монашество е св. Бернар от Клерво, който християнизира образа на рицаря”, разказва отец Петко Вълов от Католическата апостолическа екзархия. Самите тамплиери наричали себе си „бедните рицари на Христа от храма на Соломон”. Това название е свързано с факта, че кралят на Йерусалим Балдуин II настанил тамплиерите в превзетата джамия Ал Акса, за която се счита, че е построена върху останките на Соломоновия храм. С течение на времето се налага наименованието Орден на храма (temple) или на тамплиерите.

  Постепенно рицарите тамплиери започнали да помагат на поклонниците не само по отношение на личната им безопасност, но и като пазели имуществото им и финансирали пътешествията им. Била въведена система за изпращане на пари и ценности към Йерусалим, както и система за даване на заеми. Загубата от кръстоносците на Йерусалим през 1187 г. заставила тамплиерите да се замислят за алтернативни източници на доходи. Те започнали да финансират чужди операции и да осъществяват онова, което днес наричаме банкови преводи – онзи, който внесе определена сума в дадена държава, може да си я получи където и да е другаде в местна валута. Така орденът се превърнал в една от най-заможните институции в Европа.

  В основата на преследването и драматичния финал на тамплиерите стои френският крал Филип IV Хубави, който искал да конфискува имотите на ордена. През 1307 г. той издава тайна заповед всички членове на ордена във Франция да бъдат арестувани в един и същи ден. Това става на 13 октомври, петък, откъдето идва и изразът за „фаталния петък”. Малко след това тогавашният папа Климент V, който бил под непосредственото влияние на френския двор, обвинява рицарите тамплиери в ерес и в най-различни богохулни деяния. Срещу тях започва процес, който е воден както от светските власти, така и от Инквизицията. При ужасяващи мъчения тамплиерите се признават за виновни почти по всички точки на обвиненията. През 1312 г. на събора във френския град Виен папата официално разпуска ордена. Съдът осъжда голяма част от членовете на ордена на смърт чрез изгаряне. Не е пощаден и Великият магистър на тамплиерите Жак дьо Моле, който умира на кладата в Париж на 18 март 1314 г.

  Фактически с булата на папа Климент V от 1312 г. орденът на тамплиерите е разпуснат и престава да съществува. За разлика от Ордена на йезуитите например, който е бил забранен от папа Климент XIV през 1773 г. и след това възстановен отново през 1814 г. от папа Пий VII, орденът на тамплиерите не е възстановен никога повече. „И макар да не е изключено в бъдеще да се стигне до някаква реабилитация на тамплиерите, в момента Католическата църква признава само два рицарски ордена – това са Суверенният Малтийски орден, известен още като Орден на хоспиталиерите, и Орденът на Светия гроб в Йерусалим”, пояснява отец Петко Вълов. Независимо от това в момента на Запад съществуват 27 организации, които претендират, че са автентични наследници на тамплиерите. „Католическата църква е отворена към сътрудничество с всички хора с добра воля. Съществува обаче проблемът с името, защото трябва да се знае откъде идва то и какъв е неговият исторически произход”, допълва още отец Вълов.

  Според секретаря на посолството на Малтийския орден у нас Богдан Паташев, когато става дума за монашески структури, изключително важен е въпросът за приемствеността. „Приемствеността, в която Католическата църква вярва, тръгва от апостолите и чрез ръкополагане от епископ на епископ се осъществява непрекъснато до наши дни. Приемствеността от първия абат до сегашния Велик магистър на Малтийския орден е важна и е описана в нашите хроники. Ние вярваме, че сегашният ръководител на Малтийския орден, който е монах, е приемник на първия, който някога е създал монашеското братство, посветено на св. Йоан Кръстител”. При тамплиерите обаче приемствеността е прекъсната. Проблемът на новите организации, които се появяват с претенцията, че са „наследници на древната традиция”, е, че те сами афишират себе си. След като обаче е прекъсната приемствеността и не съществува връзка с Църквата, подобна претенция е абсолютно безпочвена. „Все едно една държава, която е изчезнала от картата на света, да се появи на друго място и в друго време, обявявайки, че е продължител на историята и традициите на изчезналата държава”, казва Богдан Паташев. По думите му в момента е пълно и със структури, които обявяват себе си за наследници на Малтийския орден. „Общото е, че винаги става дума за граждански, а не за монашески организации. В съвременния свят те търсят припознаване чрез средствата на правото и регистрирайки се като юридически лица, афишират себе си като автентични организации”.

  .

  Православни тамплиери

  В България съществуват поне две организации, регистрирани като Орден на тамплиерите, и разбира се, всяка от тях претендира, че е легитимен наследник на някогашните рицари. Ръководител на сдружението „Върховен военен орден на храма на Йерусалим – Велик магистериален приорат на България” е „Рицарят на Великия Кръст” Асен Асенов. Според тамплиерите, оглавявани от Асенов, след разпускането му през 1312 г. някогашният военно-монашески орден „продължил съществуването си тайно с непрекъсната поредица от велики магистри до март 1705 г.”, когато няколко френски благородници направили събор на тамплиерите във Версай. Великият приор Асен Асенов признава, че преди да стане тамплиер е членувал в „друго общество”, в което контактите били „ограничени”. Именно там обаче идва поканата да стане тамплиер. „В началото бяхме 17 човека. От тези 17 реда издържаха само 4 човека – другите 13 се отказаха, след което бяхме ръкоположени и тогава имах честта да държа българския флаг сред всички чуждестранни представители на ордена. Усещането е невероятно. Всички членове на Ордена в Западна Европа са благородници – барони, графове, лордове и когато се изправиш и предизвикаш желанието им да те аплодират е доста вълнуващо… В момента, в който те ръкоположат за рицар, ти ставаш равен с тях”.

  

  Тамплиерите на Асенов определят собствената си организация като „законния исторически директен наследник на древния Орден на Храма, основан през 1118 г.”. Твърдят, че не са свързани с масонството, тъй като, за разлика от тамплиерството, „масонството е тайна организация”. Същевременно обаче полагат „клетва за мълчание”, която изисква от членовете на организацията да „спазват предпазливост и сдържаност относно вътрешните дела на Ордена”. Твърдят също така, че избягват медийните изяви, тъй като смятат, че „само така може да оцелее едно затворено общество” и упрекват представителите на другата новотамплиерска организация в България, че „живеят в медийното пространство, а не това са правилата на Ордена на Храма”. Титлите, които раздават, са част от „публични церемонии или служби по обличане във власт, на които присъства християнски свещеник”. Прави впечатление също така непоколебимото им убеждение, че още през Средновековието тамплиерството е имало дълбоки корени и трайно присъствие по нашите земи. Според Асен Асенов съществува дълбока връзка между богомилството и тамплиерството и това е едно от нещата, които българските членове на ордена са се нагърбили да докажат.

  Другото тамплиерско сдружение е с наименование „Орден на рицарите тамплиери на Йерусалим” и е регистрирано у нас през 2004 г. През август 2008 г. българската организация придобива статут на самостоятелна структура и е обявена за Велик приорат, а за неин велик приор е провъзгласен о.р. генерал-майор Румен Ралчев. До 1989 г. Ралчев е офицер от УБО (Управление „Безопасност и охрана”) и началник на охраната на Тодор Живков. В първите години на прехода създава една от знаковите охранителни фирми. От 1991 г. е масон. Членува във „Великата ложа на старите, свободни и приети зидари на България” и е неин велик майстор допреди няколко години. В момента се занимава с охранителен бизнес, собственик е на гимназия и колежи за охранители. Според Ралчев тамплиерският орден, чийто приорат в България оглавява той, е възстановен от Наполеон в Париж през 1804 г. и оттогава съществува като „граждански орган с регистрация в Швейцария”.

  В българското сдружение днес членуват предимно бизнесмени, а също и немалко популярни лица – общественици, интелектуалци, актьори, телевизионни водещи. Твърди се, че сред членовете на ръководения от Ралчев орден са поетът Любомир Левчев, издателят Иван Гранитски, омбудсманът Гиньо Ганев, историкът проф. Андрей Пантев. Наскоро медиите съобщиха, че макар да не смята да се връща в политиката, Любомир Левчев е присъствал на сбирка на новата политическа формация ГОРД, чийто съучредител е Великият приор Румен Ралчев. Един от най-известните родни тамплиери е археологът проф. Николай Овчаров, който освен Велик рицар е и директор на създадения към ордена Институт за изследване на историята. Овчаров нарича себе си „православен тамплиер” и обяснява, че орденът „използва православни свещеници, които четат молитвите в началото и в края на събранията”. „В ордена имаме православни свещеници, имаме няколко човека, които са си истински свещеници и са членове на ордена. Ние сме православни християни, защото съвременният орден е доста по-различен от католическия орден, който е съществувал през XIV век. Съвременният орден включва всички видове християни – православни, католици, протестанти. Единственото условие е кандидатите да са кръстени християни”, разказва известният археолог. Основната цел, която си поставят членовете на ордена е разширяването на диалога между различните християнски църкви. „Ние изповядваме икуменизма. Смятаме, че разделението на църквите днес е напълно изкуствено и неприсъщо за XXI век. Да бъдат обединени под една егида всички християни по света – това е главното нещо”, казва още проф. Овчаров. Според него „начинът, по който действа Православната църква в момента, не е най-правилният”. „Православната църква трябва да се отвори много повече към света, както се отвори преди 30 години Католическата църква, която също беше доста канонична и догматична, но в крайна сметка сега в католическите катедрали може да видите млади хора с китари… Искаме да съдействаме християнството да се реформира”, признава рицарят тамплиер.

  Парадоксално, но стремежът на родните тамплиери да бъдат модернизатори и реформатори на християнството, както и упрекът им към монасите от Атон, че „разсъждават с понятия от XIV–XV век”, не проблематизират идентифицирането им с една традиция, появила се през Средновековието и пресечена с решение на папа Климент V в началото на XIV век. По време на своите събрания т.нар. „наследници на древното тамплиерство” се появяват облечени в бели плащове с червени кръстове и мечове в ръце, наричат себе си рицари и дами, почитат паметта на изгорения на клада рицар Жак дьо Моле и на деветимата основатели на ордена, приписват богомилско влияние на тамплиерството и благоговеят пред богомилите, тъй като последните се обявявали против „богатите одежди, обилната храна и веселбите” и почитали единствено молитвата „Отче наш”. Разбира се, преклонението пред „оригиналната и витална богомилска ерес” не пречи на новопосветените рицари и дами да демонстрират положителното си отношение към парите, блясъка и лукса. В крайна сметка дълбоката стратегия на този бриколаж от възгледи, практики и стилове отвежда до заличаването на всякаква вероизповедна разлика и идентичност и до възпроизводството на едно изпразнено от съдържание религиозно комерсиализиране.

  .

  Позицията на Църквата

  Тук възниква и най-важният въпрос – каква е реакцията на Църквата по отношение на тези относително нови синкретични форми и организации. Както казва митрополит Йоан Зизиулас, „Църквата е призвана да бди новите културни форми без изкривяване да въплащават основните екзистенциални истини, които възвестява на света Евангелието Христово”. Това, разбира се, не означава, че Евангелието трябва да бъде отделено напълно от всички форми на културата. Основният коз на т.нар. тамплиери, архонти и всякакви парамасонски структури е показната съпричастност към традиционни ценности и добродетели и най-вече към дарителството и благотворителността. По думите на отец Петко Вълов „Католическата църква е отворена за сътрудничество с всички хора, които имат добра воля и няма никакъв документ, който да заклеймява подобни организации или да ги определя като неприятели”. Въпреки това католическите духовници не могат да взимат участие в техните ритуали. Богдан Паташев уточнява, че преди около десет години е изпратено циркулярно писмо на Светия престол до всички епископи, приканващо ги да бъдат внимателни и да не допускат отслужването в храмовете на ритуали с неясен произход. „Това не е преследване, а по-скоро предупреждение към духовниците и миряните да бъдат предпазливи по отношение на структури с неясен произход и цели”. Що се отнася до икуменическите претенции на новотамплиерите разбирането на католиците е, че обединяването на християните е работа на самите християни и на ръководителите на отделните деноминации. „Не може пет души, събрани някъде, да решат, че могат да слеят в едно католицизма и православието, без да имат нужната компетенция за това и без да познават вероизповедните разлики между двете църкви”, смята представителят на Малтийския орден. „Нормално е всеки да пази своята традиция и идентичност”, казва от своя страна отец Вълов и недоумява защо вместо да размахват рицарски мантии и символи демонстриращите воля за благотворителност тукашни тамплиери и архонти не потърсят по-скоро вдъхновение от опита на св. Василий Велики и неговата „Василиада” – един истински град на милосърдието и прекрасен пример за социално-благотворителна дейност.

  Българската православната църква също няма официална и ясна позиция по въпроса за т.нар. тамплиерски ордени и тяхната псевдорелигиозна дейност. „В общи линии църквата си мълчи в това отношение. Не съм чувал да са издавали срещу нас някакъв акт или закон, или едикт, или нещо такова. Доколкото знам, все още не сме анатемосани. Напротив, на нашите събрания са присъствали и митрополити. Присъствал е например митрополит Галактион Старозагорски и по моя преценка в това няма нищо лошо”, признава рицарят тамплиер проф. Николай Овчаров. Според специалиста по църковно право доц. Дилян Николчев няма как да очакваме ясна позиция по този въпрос от страна на Светия синод на БПЦ, тъй като по-голямата част от представителите на висшия клир са били сътрудници и агенти на Държавна сигурност и като такива немалко от тях „са проникнали в подобни ордени и така да ги наречем екстраординерни среди още през онези години”. Поради тази причина единствените текстове със законодателна и канонична насока, които могат да бъдат отнесени към този въпрос, трябва да бъдат потърсени сред правилата на Православната църква. „Ако се върнем към православната традиция и църковната практика от първите векове, ще видим, че за подобни съслужения с псевдорелигиозни общества каноничната присъда е била най-строга – уточнява доц. Николчев. В такъв случай канонът повелява низвержение и отлъчване, ако духовникът продължава да упорства в греховете си”.

  

  Именно поради множеството скандални общи „служби” на клирици на БПЦ с представители на архонтски и рицарски ордени и следвайки апостолските правила, през юли 2009 г. Светият синод изпраща окръжно до митрополиите в страната, в което се дават указания на духовниците “да не се намират на едно и също място с религиозни представители на инославни и иноверни”. На събрания с хора от други деноминации българските свещенослужители да не бъдат с богослужебни одежди и да не участват в техни служби, се казва още в окръжното. Тази забрана за съслужение с инославни и иноверни обаче е едно от първите неща, които бъдещите духовници научават още в семинарията. Липсата на по-сериозни мерки от страна на висшия клир формализира изцяло синодалните указания и допуска дейността на български православни духовници в съмнителни структури да бъде абсолютно необезпокоявана и днес.

  Стъписваща е например информацията за мястото и начина, по който ръководените от Румен Ралчев тамплери отбелязват третата годишнина от обявяването на организацията им за „Велик приорат”. Под заглавие „Православна литургия и грегориански псалми за рождения ден на рицарите” в свой репортаж от 20 август 2011 г. в. „Стандарт” публикува следния текст: Едва ли българските рицари и дами от Ордена на тамплиерите можеха да изберат по-удачно място за отбелязване на празника си от храма в пазарджишкото село Паталеница. Църквата „Свети Димитър” е може би единствената у нас, която се е запазила автентична от построяването си през ХII век. Същият век, в който е основан и Орденът. Затова и някак съвсем на място са белите плащове с червени кръстове, мечовете и огърлиците на дошлите да отбележат третата годишнина от създаването на Велик Приорат България нашенски следовници на Юг дьо Паен. Великият Приор Румен Ралчев и Великият Секретар Хермина Георгиева водеха тамплиерския ритуал в храма „Свети Димитър” в село Паталеница. Всичко се извършва по ритуал, установен преди осем века. Стражници с мечове бдят на входа на храма, в който церемониалмайсторът на домакините от Командерия „Св. св. Константин и Елена” – Пазарджик, Росица Беберова въвежда в строга последователност участниците в ритуала. Първо гостите, после постулантите (кандидати за рицари), след това редовите рицари, Великите Офицери и накрая – Великият Приор Румен Ралчев. Той дава знак да се запалят трите свещника, символизиращи цялата история и същност на Ордена. Единият е с 9 червени свещи в памет на първите 9 рицари основатели. На другия има четири свещи – черна, бяла, зелена и червена. Черната и бялата са цветовете на ордена, червената е символ на пролятата кръв в защита на вярата, а зелената – на надеждата. На самия олтар пък са положени отделно 5 бели свещи – за Света Троица, за Великия Приор и за Великия Приорат… През цялото време звучат грегориански псалми, а водосвет служат православни свещеници – братята близнаци Никола и Лазар Миневи от Пазарджик.

  Остава въпросът кое всъщност е по-скандално – дали бутафорната псевдорелигиозност на хора с претенции за благороднически титли и потекло, или фактът, че техните инициативи получават сериозна институционална тежест и подкрепа. На своите събрания българските новотамплиери се радват на присъствието на православни свещеници и митрополити, на областни управители и кметове. Благодарение на съдействието на Министерството на образованието, младежта и науката те имат достъп до българските училища, където работят с деца на всякаква възраст, създават клубове „Млад рицар”, разпространяват списанието „Тамплиер” и утвърждават сред учениците „християнските ценности на ордена”. Доколко безобидно е това явление? Просто смешна церемония и „манифестация на лошия вкус” или опит за подмяна и дискредитация на дълбочината на християнската доктрина? И разбира се, въпросът на въпросите – защо висшият клир на Българската православна църква остава все така дълбоко безответен и все по-плътно обграден от тамплиери, архонти и масони?

   

• Работна среща на учители от български училища в чужбина в Тарагона, Испания

  Илияна Илиева-Дъбова,  Ilieva-dabova.blogspot.com.es

  .

  Свидетели сме на непрестанно нарастване на броя на българските училища в чужбина, което иде да покаже нарастващата нужда от тях. Въпреки че се организират често на хиляди километри от Родината, основните функции на тези школа са образователната и възпитателната. Изпълнението на фундаментална им цел – съхраняване на българската идентичност сред младото поколение, налага изпълнението на редица задачи, сред които особено важно място заема професионалното развитие и израстване на педагогическите специалисти.

  Поставени в незавидната позиция на „допълнителни“ и „незадължителни“, неделните училища са изправени пред редица проблеми. В началото на настоящата учебна година се появиха така желаните и чакани учебни помагала по български език и литература за деца, които се обучават в училища в чужбина. Доколко тези помагала ще отговорят на реалните нужди, времето ще покаже, но е напълно ясно, че универсални учебници, които напълно да съответстват на особеностите на 300 школа, разпръснати по почти цялата земна шир, не може да се създадат. В този случай особено важна е ролята на учителя, който със знанията, уменията и сърцето си води децата по прекрасния път на българщината.

  Необходимостта от срещи и разговори между учители от български училища в чужбина и обмяната на информация, споделяне на професионален опит и успешни педагогически практики породи идеята за осъществяване на работна среща на български учители в чужбина. Тя беше проведена на 21 септември 2013 г. в сградата на БНУ „Св. Седмочисленици“ в Реус, провинция Тарагона, Испания.

  Основните теми, разгледани на срещата бяха две:

  „Използване на информационните технологии в обучението по български език и литература, история и цивилизация и география и икономика“ и „Използване на иновативни методи на преподаване в българското неделно училище“.

  В първата част на работната среща госпожа Таня Търкаланова, учител в БНУ „Св. Седмочисленици“ запозна присъстващите учители с някои основни моменти при използването на PowerPoint в учебния процес: преместване и движение на обекти, изработване на покана, изготвяне на слайд шоу с помощта на PowerPoint и други дейности, които предизвикаха интереса на присъстващите. В края на първата част от срещата, за да се приложи споделеното, всеки учител изработи свой продукт.

  По втората тема „Използване на иновативни методи на преподаване в българското неделно училище“ госпожа Илиана Т. Илиева – Дъбова, учител в БНУ „Св. Седмочисленици“, след като представи някои иновативни методи на преподаване, сподели своя опит в прилагането им. Интерес предизвикаха и трите групи иновативни техники: работа в екип, учебно-игровите методи и моделът на проекти и проблемното обучение. Специално внимание беше отделено на апробираните в неделните училища техники на екипна работа, на ролевите игри „Болярски съвет“ и „На пазар в края на 19 век“, както и участието в Национален образователен проект „Машината на времето“ с училищния проект „Европейски замъци: Баба Вида и Миравет“.

  Основната цел на срещата – обмяна на идеи и споделяне на опит, беше напълно осъществена.
  С ясното съзнание за добре свършена работа си обещахме и други подобни срещи.

  Материали от срещата:

  * Използване на информационните технологии в обучението по български език и литература, история и цивилизация и география и икономика

  * Използване на иновативни методи на преподаване в българското неделно училище

  * На пазар в края на 19 век. Ролева игра. Презентационен материал

  * Машина на времето

  Европейски замъци. Баба Вида и Муравет. Указания за работа

• Незаконно строителство в центъра на Пловдив

  Граждани начертаха границите на Цар-Симеоновата градина

  .

  Материал на Podtepeto.com

  Брошура „Битка за Цар Симеоновата градина. Призив за гражданска съпротива“ се разпространява от няколко дни от ръка на ръка под тепетата. Автори на книжката, която проследява целия казус около изграждането на спорния паркинг под Пеещите фонтани, са еколозите от СНЦ „Граждански контрол- защитата на животните“, а изданието е изработено с финансовата подкрепа на фондация „Чарлз Стюарт Мот“, представена чрез фондация ЕкоОбщност“. Вчера (на 23 септември  – бел.ред.) бе проведена и поредна акция по опазването на зелената площ – паметник на градинското и парковото изкуство. Ентусиасти начертаха със зелена боя границите на градината така, както са описани в Държавен вестник, бр. 41 от 1992 г., в който тя е призната за недвижима културна ценност от категория „Местно значение“ и получава статут на защитена зона.

  Идеята да рисуваме бордюрите днес е да покажем на политиците къде минават границите на Цар-Симеоновата градина, защото те се опитват да ни направят на луди, че Пеещите фонтани не попадали в рамките на парка. А те категорично са описани в Държавен вестник: на север – „Гладстон“, на изток- площад „Централен“, на югоизток – „Велико Търново“, на югозапад- „Никола Вапцаров“ тогава, „Авксентий Велешки“ днес, на северозапад- „Филип Македонски“. Със зелената боя освен границите чертаем и местата, на които гражданите ще правят жива
  верига, ако не се вслушат в нас и пуснат багерите, каза Георги Сербезов за „Под тепето“. Той е категоричен, че въздействията върху околната среда при евентуално изграждане на паркинг под фонтаните ще са ужасяващи, това застрашава сериозно растителността в градината. Те алармират, че ако пловдивчани не се събудят, тежкотоварните машини ще влязат още през октомври.

  На 26 септември организираме голяма кръгла маса на тема „Съдбата на Цар Симеоновата градина“ в голямата зала на бившото Лъки синема. Ще участват еколози, експерти, ландшафтни архитекти. Надяваме се да присъстват повече хора, за да чуем повече мнения. Надяваме се и някой да се вслуша в тях, допълни Сербезов.
  

   

   

   

   

  ––––––––––––––––––––––––

  Запис от предаване по същата тема на DC TV

  http://www.youtube.com/watch?v=lck0uh5ArGY&feature=share&list=PLc4kiFPNh4bIaw6I-PzqtoVnzJ07nDBRT

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.:  Във връзка със заплахата част от Цар-Симеоновата градина – паметник на градинарското изкуство, изграден преди повече от сто години – да бъде унищожена, разтревожени граждани на Пловдив писаха и до нашето издание. Според тях става въпрос за един безумен проект, предложен и подкрепян от кмета на града и от повечето общински съветници, който е на път да се осъществи, въпреки, че е в нарушение на ред закони. До този момент опитващите се да спасят границата пловдивчани, обединени в група във Фейсбук „Гражданска коалиция за Пловдив“, са се обръщали за съдействие за спиране на проекта към всевъзможни държавни и общински институции в България, които за съжаление са останали глухи. Очаквайте скоро още информация за неравната битка на граждани срещу общинската администрация за спасяване на Цар-Симеоновата градина в Пловдив, която тече вече трети месец. Според защитниците на градината, много медии избягвали да отразяват темата за разрушаването на част от Цар-Симеоновота градина, или пък създавали невярна представа за смисъла на протестните действия в нейна защита.
  

   

• Плевнелиев вечеря с Обама преди сесията на ООН

  

  Под знака на сирийския конфликт, в Ню Йорк вчера официално се откри Общия дебат на 68-мата редовна сесия на Общото събрание на ООН. Програмата за устойчиво развитие след 2015 година е другата основна тема, която обсъждат държавните и правителствените ръководители на страните членки. Президентът Росен Плевнелиев и външният министър Кристиан Вигенин са българските представители на сесията.

  Бурни протести в Ню Йорк съпътстват сесията още от първия й ден. Най-масови бяха тези на противниците на политиката на иранския президент Хасан Роухани.

  “Роухани е в този хотел, отпред. За съжаление са опънали червен килим за него, а той е свързан с убийството на няколкостотин хиляди ирански граждани. Той е и сценаристът на иранската ядрена програма. И сега е тук, в този хотел, за да се прави на модерен реформатор”, изрази недоволството си протестиращ.

  За възможна среща Обама-Роухани в рамките на сесията продължава да се говори сред участниците, но такава възможност бе отново опровергана от говорителя на Белия дом.

  В подкрепа на сирийските граждани бяха другите скандирания на протестиращите. Бъдещето на Сирия бе общият знаменател и в поредица срещи на външния министър Кристиан Вигенин с колегите му от Катар, Израел, Ливан и с главния секретар на лигата на арабските държави.

  Еднакво бе мнението, че оттук нататък трябва да бъдат предприети стъпки, които целят не само да бъдат унищожени химическите оръжия на Асад, но и да се върнат бежанците обратно, като им се даде възможност спокойно да градят нормално демократично бъдеще.

  Обща бе и позицията за решаващата роля на ООН за разрешаването на сирийския конфликт. “ООН трябва да поеме своята отговорност, особено Съветът за сигурност и постоянните страни членки, и оттук нататък нямаме повече време за чакане, нямаме повече време за извинения и трябва да направим така, че различните страни да седнат на една маса и да се договорят за това накъде върви Сирия оттук нататък”, заяви Кристиан Вигенин.

  Президентът Плевнелиев бе гост на официалната вечеря, дадена на 23 септември от американския президент Барак Обама за държавните и правителствените ръководители на страните членки на ООН.
  Драконовски мерки за сигурност и затваряне на улиците в половината Ню Йорк съпътстваха събитието.

  Източник: БЛИЦ

• Банките си имат държава – хронология на ограбването

  Материал на targ.bg и advocati.org

  .

  

  Едва ли всички си спомнят ясно механизма, по който се осъществи първият акт по ограбването на българския народ след „падането“ на комунистическия режим – чрез банковата система. За да обобщим картината на незавършилия и до днес преход и ограбване на народа с дейната подкрепа на държавата, ще припомним няколко исторически факта:

  1. След свалянето на диктатора Тодор Живков от власт и преименуването на Българската комунистическа партия в Българска социалистическа партия, едно от първите мащабни престъпления на посткомунистическата номенклатура и 200-хилядния репресивен апарат на Държавна сигурност (ДС) беше да организира създаването на собствени и верни на Партията „капиталисти“ дружества – чрез учредяването на повече от 50 банки в периода 90-95 г. Целта на операцията беше една – комунистическата власт да бъде преобразувана в капиталистическа.

  Както можем да проследим от публикувания неотдавна „Доклад Добрев“, (докладът е подготвен от покойния Николай Добрев, министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов), от българския народ и държава за онзи период са ограбени над 342,7 млрд. лева (приблизително $ 7,6 млрд.). Това става възможно благодарение на специално подготвената за тази цел нормативна уредба, гарантирала безконтролното и без всякакви последствия създаване, управление и източване на банковата система.

  Много от по-възрастните български граждани помнят как спестяваните от тях в продължение на десетилетия влогове се бяха обезценени от хиперинфлация и внуците и децата им след държавния фалит по време на правителството на БСП с премиер Жан Виденов получиха смехотворни суми (при депозирани 2 000 лв. се получаваха по 20 лв. – чифт долнопробни турски маратонки).

  В периода 1989-1996 г. не са осъществени значими приватизационни сделки – въпреки бързото изоставане на повечето от държавните стопански активи и лишаването им от всякаква конкурентоспособност. Целта на този етап е държавните дружества да бъдат употребени за преливане на средства към частните търговски банки. На следващ етап – след държавния фалит от 1996-1997 г. – със същите откраднати от народа и държавата капитали, в условията на съсипана икономика, ще се осъществи мащабна „приватизация“ на безценица. Операцията е извършена чрез така наречените „червени куфарчета“, което финализира успешно плана по превръщане на комунистическата власт в капиталистическа!

  След осъществяването на първоначалния грабеж и формирането на новите номенклатурни капиталисти стартира следващият процес – по „прочистване“ на т.нар. „мутри“ (послужили през 90-те години за всяване на страх у населението и отклоняване на общественото внимание от осъществяваното по същото време преливане на капиталите към новите им собственици. „Прочистването“ се осъществи главно чрез показни разстрели на ключовите лица от средния ешелон. Номенклатурните банкери – вече финансово обезпечени с парите на българските граждани и незасегнати по никакъв начин от специално подготвените за това закони – нямаха повече нужда от лошия имидж на силоваците, непригодни за настъпващите „нови времена“.

  Според обявените досега данни от архивите на ДС в българската банкова система единствено за една банка не е установено присъствие в управленския и надзорния състав на агенти от репресивния апарат на БКП. Голяма част от лицата, участвали в описаните събития през 90-те години, днес са видни бизнесмени, политици и общественици, които отново имат пълна власт над обществено-икономическите процеси в страната. Въпреки колосалните злоупотреби и разграбване на българските капитали, няма нито един осъден от т.нар. „кредитни милионери“ – банковото, търговското и наказателно законодателство е специално прочистено от възможностите да им бъде търсена каквато и да било отговорност. Няма нито един възстановен лев, но за сметка на това има множество съсипани съдби (населението на България намаля с 30% в периода на „прехода“, което може да се сравни с военна интервенция или геноцид)!

  Въпреки обличането на бели якички и поставянето на преден план на нови, „чисти“ лица, политическата номенклатура и новосформираните от нея банкерски кръгове продължават да третират българския народ със същите комунистически прийоми – народът е стадо (от работници), над което те имат пълни права и власт. Старата схема продължава да действа и по нея законите се структурират така, че да облагодетелстват безсрамно банковата система – за сметка на народа, подлаган вече 24 години на всевъзможни форми на геноцид и воден почти към унищожение. Един от ключовите законови текстове, обезпечаващи банковото върховенство над българския народ, е скандалният чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

  В поредица от материали (десет на брой) от днес нататък ще проследим хронологията по замислянето, приемането и последиците на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК (2007 г.) – такъв, какъвто го консумираме днес. Чрез този текст беше отнето правото на справедлив и равнопоставен съдебен процес – в противоречие с изконни граждански права, заложени в Конституцията (каквито властта им никога не е смятала, че трябва да притежаваме). Твърдим, че за да бъде прокаран този противоконституционен закон, българското общество е държано съвсем целенасочено в неведение: „видни“ български политици, общественици и експерти – чрез манипулация и откровени документирани лъжи – продадоха справедливостта в името на просперитета на банковата ИМ индустрия; чрез целенасочени законодателни интервенции тези мракобесни субекти са се опитали да прикрият генезиса на поредния си престъпен замисъл за капитализиране на печалбите от банкова дейност и прехвърляне на загубите върху гражданите и техния малък и среден бизнес. Ако се чудите защо те (банките) ви вдигат едностранно лихвите и нарушават договорите ви без последствия – заради това е. Загубите (цената на кризата) са за нас, а печалбите – за тях. Схемата в основата си е същата, като от 90-те, само хореографията формално е съобразена с новия по-голям брат – Европейския съюз (ЕС).

  „Чл. 417 т. 2, хипотеза 3 от ГПК позволява кредиторът (банка) да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, удостоверяващ неговото вземане и позволяващ длъжникът да бъде осъден по бърза процедура, без възможност да се противопостави на осъждането. Длъжникът разбира за осъждането едва когато получи призовка от съдебния изпълнител за доброволно изпълнение. По този начин длъжникът се лишава от основни права, признати от Конституцията (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1 – равенство пред съда и право на защита). И като се има предвид, че според фундаментални за правото принципи никой не може да осъжда другиго само на базата на собствените си твърдения в своя полза; че дори и престъпникът, който сам прави признание за своите прегрешения, не може да бъде осъден само на това основание, достигаме до въпроса – кой, как и защо създаде и връчи на банковия сектор такава „нормативна бухалка“, чрез която банковата индустрия да „млати“ когото и както намери за добре при най-малък опит за нарушаване на интересите й; които тя диктува едностранно и безусловно на българските граждани и техния бизнес (констатирано и в доклад на Комисия за защита на потребителя (КЗП), която междувременно направи и невъзможното, за да скрие имената на банките-нарушители).

  Няма как да не направи впечатление, че всички политически сили (изразители и крепители на статуквото) са зависими и гузно мълчащи; мълчат, защото прокарването на тази безумна норма в периода 2006-2007 г. става със съдействието практически на всички представени в тогавашния парламент политически сили (БСП, ДПС, НДСВ, АТАКА, ССД, ОДС, ДСБ, „независими“ и 139 гузно „въздържали се“). Ето ги – „леви“ и „десни“, „центристи“ и „независими“ номенклатурни сателити! И ако днес някой търси отговор на въпроса какво е това „мафия в държавата“, ще има възможност да проследи процеса по внедряването на поредния престъпен законов акт – от замислянето му, през приемането му и прилагането му – до чудовищните последствия за българския народ и бизнес; сметката ще я плащат хората, така както я платиха и през 90-те!

  Ще анализираме въздействието на закона; ще покажем конкретни механизми за „рекет“, обезпечавани в полза на Банката с приличащия на „мутренска бухалка“ закон – чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК; ще потърсим отговори от тези, които мотивираха и гласуваха престъпния закон; ще искаме точни отговори на конкретни въпроси. За да погледнем откриващите се проблеми от всички страни, ще обединим експертните усилията на икономисти от www.Targ.bg и юристи от www.Advocati.org, за да извадим на светло цялата информация и да назовем нещата с истинските им имена. Българинът – като пълноправен гражданин на Европа – има право на законов и справедлив съдебен процес – вместо осигурявания от българския законодател мутренско-номеклатурен рекет! Няма да спрем, докато чл. 417, т. 2, хипотеза 3 не се отмени. Безусловно!

  Схемата по ограбване на националното богатство (парите и активите в държавните дружества и банки) и парите на гражданите, спестявани в ДСК) се осъществи по следния начин:

  .

  

  
   

• Меркел за трети път

  Когато през 2005 г. Ангела Меркел стана за пръв път канцлерка на Германия, надали някой е вярвал, че тази жена би могла да бъде преизбрана за трети мандат. Подобно нещо досега са постигали само Конрад Аденауер и Хелмут Кол.

  .
  
  През 2005-та година Ангела Меркел не стана канцлерка по някакво случайно стечение на обстоятелствата, нито пък между другото. Тя демонстрира желанието си за власт още много преди да влезе за пръв път в канцлерството.

  Опитът ѝ като федерална министърка датира още от времето, когато беше член на кабинета на Хелмут Кол. Насред аферата с партийните дарения на ХДС обаче тя публично се отвърна от политическия си настойник Кол. Малко по-късно стана председател на ХДС.

  Най-влиятелната жена

  

  Властовият инстинкт на Меркел, тактическите и стратегическите ѝ умения, както и способността ѝ да се нагажда към всяка ситуация я наредиха сред най-значимите съвременни политици в Германия и Европа.

  Тя обеща на гражданите, че Германия ще излезе от настоящата криза по-силна отпреди. И действително – думите ѝ се потвърждават от трайно добрите данни за развитието на икономиката и пазара на труда. В чужбина Меркел се изявява като силен защитник на германските интереси. Както на срещите на Г-8, така и на форумите на високо равнище на ЕС тя неизменно оставя впечатлението, че в нейните ръци парите на германците са добре защитени. В англосаксонския свят Меркел междувременно е смятана за най-влиятелната жена на планетата.

  По време на европейската икономическа и финансова криза, Меркел се превърна във фигура, символизираща политиката по спасяването на еврото. „Не само Германия, но и цяла Европа трябва да излязат от кризата подсилени“, повтаряше тя. „Финансова помощ за другите? Да, но само ако се изпълнят определени условия.“ Това е същината на нейния курс. Това е пътят, по който Европа може да стане по-конкурентоспособна.

  Как Меркел промени ХДС

  Християндемократите също промениха значително своя облик под влиянието на Меркел. В началото канцлерката имаше редица вътрешнопартийни конкуренти. Те обаче бяха умело изтикани от нея на заден план или сами се забъркаха в някакви афери, поради което отпаднаха от борбата за лидерския пост.

  Меркел знае, че политиката се нуждае от власт. Тя се възползва от своята власт, за да направи основни програмни промени в ХДС, с което измести партията към центъра на политическия спектър. Навремето военната наборна служба, атомната енергия или класическите представи за семейството бяха фундаментални за християндемократическия мироглед. Меркел промени и това.

  Някои критици смятат, че канцлерката е обезличила собствената си партия, засилвайки в нея социалдемократическите елементи. Те я обвиняват в опортюнизъм. Поради това някои членове на ХДС напуснаха партията и се преориентираха към новосъздадената Алтернатива за Германия. Сред младите хора обаче курсът на Меркел изглежда има шансове за успех. Една широка, макар и непредставителна анкета сред младежи под 18-годишна възраст показа, че одобрението за ХДС междувременно е нараснало. Докато през 2009 партията на Меркел е заемала трето място в предпочитанията на младите германци, днес тя е вече първа!

  Като цяло Меркел се радва от години на доста голямо одобрение сред гражданите. Тя си го изработи благодарение на неотклонно изграждания имидж на човек, който осигурява сигурност, стабилност и ориентация в трудни времена. А това се харесва на германците. „Почти безстрастно и твърде трезво, но пък сериозно и автентично тя служи на избирателите, а не на личните си интереси“ – така я описва политологът Карл-Рудолф Корте.

  Лично, но без интимничене

  

  И външно Меркел постоянно сигнализира стабилност. Прическата ѝ остава почти непроменена през всичките години досега, а типичните за нея сака се менят единствено по цвят, носени обикновено в комбинация с обикновен черен панталон. Колкото и бурен да е светът в даден момент, телевизионните новини неизменно показват все същата Меркел – с типичната ѝ невъзмутимост.

  Един от предизборните плакати на канцлерката беше типичен за цялата ѝ кампания. На него се виждат преплетените ѝ пръсти, а този детайл показва, че ХДС залага изцяло на Меркел за спечелването на парламентарните избори. И за да може да стане това, беше необходимо тя да разкрие поне малка част от личния си живот или по-скоро прецизно премерени детайли от него. Така например през лятото тя се показа като „баба Меркел“ заедно с внуците на съпруга ѝ Йоахим Зауер. На обществеността беше разказано и кой вид сладкиш предпочита г-н Зауер.

  Известно е, че Меркел и съпругът ѝ живеят в старо жилище в историческия център на Берлин. Знае се още, че канцлерката прекарва свободните си дни в идиличната област Укермарк, където е израснала. Майка ѝ все още живее там, а баща ѝ, който е бил теолог, почина през 2011 година.

  „Меркел се рекламира чрез личността си, но обществеността така и не научава нещо наистина лично за нея“, казва политологът Корте. И това не е учудващо: в крайна сметка от значение е само това, което Меркел върши като канцлерка пред очите на обществеността.

  К. А. Шолц, Б. Узунова
  Дойче Веле
  

• От 60 екипа на КАТ само един не взема подкупи

  Само един от общо 60 екипа на КАТ не взема подкупи от шофьори. Единствената честна смяна обаче работи за тайно разследване на МВР и има за задача да уличи колегите си.
  Това разкрива Дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР, докато наблюдава в продължение на два месеца и половина униформените служители на контролните пунктове около София в операция „Палките 2“.

  Тези и още шокиращи данни ще излязат наяве скоро в съда при старта на процеса срещу 17 уличени в корупция пътни полицаи през есента на 2011 година.

  Акцията на подчинената директно на министъра „Вътрешна сигурност“ стартира през лятото преди две години след многобройни сигнали на шофьори за драстичен рекет, който им се налага на караулките на входовете и изходите на столицата. Водачите, между които повече шофьори на тирове и турски гастарбайтери, се оплакали, че масово плащат рушвети дори и когато не са извършвали нарушения.

  В резултат на множеството сигнали първоначално на няколко от караулките с разрешение на съда са монтирани скрити камери. Записите от тях буквално втрещяват разследващите.

  От качествените цветни видеозаписи те виждат ясно, че всичките смени на пътна полиция делят пари, взети незаконно от шофьорите. Плячката се изсипва на края на смяната във фуражка, а парите се делят между служителите от целия екип.

  Единствените полицаи, които не вземат подкупи и дават информация срещу колегите си, свидетелстват, че другите са се хвалели, че се е случвало да прибират от рушветите дори и по 1000 лева на дежурство.

  Тогава, за да докаже престъплението, „Вътрешна сигурност“ подготвя полицаи под прикритие, които да преминават уж като обикновени шофьори покрай караулките на КАТ. Някои от тях умишлено нарушават правилата на движение, за да привлекат нездравия интерес на колегите си. Така един по един във вземане на подкупи с доказателства, събрани по реда на НПК, са уличени общо 17 служители от Пътна полиция.

  Тайното видеонаблюдение обаче, което продължава два месеца и половина, уличава във вземане на рушвети цели 59 смени на КАТ. Не прибират незаконно пари единствено служителите, които дават информация срещу колегите си.

  17-те уличени полицаи са задържани на 29 септември 2011 г. В следващите две седмици всичките са пуснати срещу подписки или гаранции между 1000 и 3000 лева да чакат на свобода старта на процеса.

  Един от арестуваните – Велин Велинов, бе кандидат за кмет на Нови хан и спечели изборите по-късно. В средата на ноември 2011 г. на всички арестувани в „Палките 2“ бяха връчени заповеди за уволнение. Тогава се разбра, че с най-малък стаж в МВР е Веселин Стоилов (8 месеца), а най-дълго е работил в системата съименникът на Големия Маргин – Красимир Маринов (28 години).

  Предстои в съда да стане ясно дали МВР и прокуратурата са събрали качествени доказателства срещу корумпираната банда. Законът предвижда за това престъпление наказание от 3 до 10 г. затвор.

  Миналата седмица делото срещу задържаните корумпирани полицаи в акция „Палките 1“ (общо 12 души) започна с фалстарт в София заради отсъствието на двама от общо 15 адвокати на подсъдимите.

  Очаква се процесът по „Палките 2“ да е още по-муден, защото подсъдимите по него са повече.

  Източник:  в. „24 часа“

• Скандал! И Бойко Василев махнат заради Орешарски

  

  Нова журналистическа глава падна заради премиера Пламен Орешарски! Шефът на новините в БНТ Бойко Василев е махнат скандално от поста след интервю с министър-председателя в „Панорама“, в което си позволи дързостта да го попита кой все пак е предложил Делян Пеевски за шеф на ДАНС.
  
  Дни след интервюто миналия петък Василев неочаквано сдава поста, а на негово място идва колегата му Даниел Чипев. Всички в БНТ си обясняват напълно неочакваната кадрова промяна с гнева на Орешарски и олигарсите над него.

  По същата схема от Би Ти Ви си отидоха водещите на сутрешния блок Ани Цолова и Виктор Николаев, припомнят медийни деятели. В интервю с Орешарски те го припотиха десетина пъти, задавайки неудобни въпроси за Пеевски.

  Междувременно преди броени дни като коментатори на „Дойче веле“ бяха освободени Иван Бедров и Еми Барух. Те си тръгнаха след протестно писмо на Корпоративна търговска банка на Цветан Василев до централата на радиото.

  Колко още журналисти ще паднат в неравната битка с Пеевски, чудят се къде на шега, къде на истина коментатори.

  Според осведомени Бойко Василев е махнат като шеф на новините и заради роднинските си връзки с пиарката на служебния кабинет на Марин Райков – Ивет Добромирова. Тя е съпруга на неговия брат, а в същото време е сред инициаторките на протестите срещу кабинета на Орешарски.

  Източник:  ПИК

• <<
• 1
...
• 144
• 145
• 146
• 147
• 148
• 149
• 150
• 151
• 152
• 153
• 154
...
• 416
• >>