Всички авторски страници

Авторски

• Стартира проектът на Зукърбърг Internet.org

   

  Даниел Деспотов,  Kaldata.com

  .

  Марк Зукърбърг обяви началото на партньорския проект Internet.org, целта на който е интернет да стане достъпен за целия свят. Освен Facebook, към партньорския проект са се присъединили Samsung, Ericsson, MediaTek, Nokia, Opera и Qualcomm.

  Седем високо технологични компании се обединиха с надеждата да помогнат за излизането в интернет на две трети от жителите на земното кълбо, които все още нямат тази възможност. Сайтът започна работата си вчера.

  В официалното съобщение на партньорите се казва, че Internet.org възнамерява да се съсредоточи в три области:

  На първо място, това е достъпността, и за постигането на тази цел партньорите ще разработват и произвеждат евтини средства за достъп до Мрежата, като например смартфони.

  На второ място е поставена ефективността на предаване на данните, като групата се съсредоточва върху технологиите за компресиране, за да се постигне по-тясна пропускателна лента.

  На трето място е поставен бизнес моделът, който Internet.org възнамеряват да развиват, за да стимулират и други компании от всякакъв тип да предоставят по-евтин и бърз интернет-достъп до тези райони.

  Развиващите се страни вече са обект на голям интерес от страна на големите интернет компании. В много от развитите страни разпространението на интернет и мобилни устройства вече достигна точката на насищане и явно е необходимо търсенето и развиването на нови пазари.

  .
• Възмездие с отложен платеж

  Стела Стоянова,  в. „Стандарт„

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Преди 18 години камион с 14 войничета изгоря на Околовръстното – причината за това и до ден днешен си остава мистерия. Вторачени в „кървавото хоро“ на тогавашния премиер Жан Виденов, който по същото време открива фолклорен събор в Копривщица, медиите започват да търсят в станалото знак за голямото безхаберие на държавата. 18 години по-късно Виденов отдавна вече не е премиер, но, оказва се, държавата все още е безхаберна по отношение на станалото. Поне що се отнася до съдбата на единственото сираче, оставено от изгорелия войник Ботьо Шанков – малката Атанаска.

  Преди две години, когато навършва пълнолетие, момичето потърсва книжката, в която държавата е внесла обезщетението й за смъртта на бащата, за която така и не е намерен отговор. Навремето то й било преведено с условието да го изтегли едва когато стане на 18. Оказало се, че разполага цифром и словом с 60 лева – стопени от хиперинфлацията, през която държавата ни премина скоро след това. Стойността на един човешки живот, очевидно подложен на най-страшната инфлация, която можем да си представим – тази на забравата.

  Атанаска се обърнала към институциите, но те й предложили да сезира „компетентните органи“ – които и да са те. Вероятно не им е хрумнало, че тяхна обща отговорност е поне да поправят стореното. Малката Атанаска, и вероятно мнозина като нея, вече са били отметнати точки от дневния ред на чиновниците. Държавата си е платила масрафа – не я занимавайте повече.

  В тази връзка се сещам за още едно сираче, за което преди време писаха медиите – наследило колосален дълг от баща си, който не съумял да понесе тежестта на борчовете си и сложил край на живота си. Банките обаче прехвърлили заема върху детето – ще си потърсят парите в мига, когато то стане пълнолетно. С лихвите. „Чисто човешки съчувствам на момичето, но борчът си е борч“, казал един от съдебните изпълнители, когато дошъл да описва табуретките в дома им. Никой не споменава за обезценяване – докато момичето расте, лихвите ще се трупат, докато целият борч се стовари отгоре му като бумеранг. Държавата отказала да го защити – ставало дума за „гражданско-правни отношения“. А всъщност става дума за две съдби, превърнати, макар и по различен начин, в бурмички в машината на безхаберието.

  Незащитени от закона, вторачен в други, далеч по-важни неща, незащитени и от институциите, от които чисто човешкият елемент на състраданието е ампутиран безвъзвратно и до второ нареждане. Да съчувстваш „чисто човешки“, докато оставяш едно беззащитно дете, оковано в прангите на доживотното робство, може да е индулгенция за чиста съвест само ако наистина си опериран от нея.

  Безхаберието винаги има общо с някой друг. И никога – с нас самите. „Компетентните институции“ никога няма да възстановят стойността на обезщетението на Атанаска – точно както едва ли ще разкрият и смъртта на баща й, превърнала се в част от една от най-големите мистерии в новата ни история. Мистерия с криминален привкус, в която човешките животи играят само поддържаща роля. Никой не носи отговорност за съдбата на пострадалото от нея дете. За 18 години са се обезценили не само парите на Атанаска – обезценила се е самата държава, която все по-малко ни защитава, все по-малко мисли за нас и в общи линии сме й нужни само за да плащаме данъци и да й гласуваме. Обезценила се е способността й да протяга ръка към гражданите си тогава, когато те имат нужда от нея. И най-вече – да си признава грешките, които не се побират в параграфи и алинеи. Чудно ли е тогава, че в случаи като този на Атанаска възмездието винаги идва с отложен платеж. Понякога – изобщо не идва. А дойде ли – прилича или на подигравка, или на проклятие.

  От „висотата“ на глобалните съдбоносни проблеми, които властта решава, подобни деца са просто косвени жертви. Пострадали от „приятелски огън“ във войната на големите пари, тежкоподвижната държавна машина и дребните чиновнически душици. А косвените жертви, знаем, не ги броят.

   

• Розовата армия

  Калин Терзийски,  Дойче Веле
  

  .

  

  Розовата боя не е подигравка – така мислят само старцитe-полковници, убеден е Калин Терзийски, който се надява с времето омразата в българското общество да изтлеe – заедно със спомените за войната и социализма.

  Розовото е цвят на сладката любов. На плътската любов и сладострастието. Също така – на наивните момичешки закачки. На мечтите на чистите сърца. На куклите. На балоните по панаирите. Розовото е цвят на Реноар и Шагал, цвят на японските цъфнали вишни в ефирните хайку и на безгрижната лекота.

  А съвсем отскоро – и на Съветската армия.

  Да – паметникът на Съветската армия в София отново е боядисан. Този път – в розово. Съвсем ясно е какви ще са реакциите. Някои ведро и весело се смеят. Други гневно скърцат със зъби. Трети изпадат в бясно, според тях – благородно възмущение. Реакциите са такива, каквито са били винаги. По отношение на съветското.

  Цветът на омразата

  За съжаление, докато сме живи ние – хората от поколението, помнещо войната и социализма – все ще има разделение на два лагера. Аз си казвам така: дано това разделение е феномен, който ще си отиде с нас! Защото спокойно би могло и да не си отиде с нас – да си остане и след нас, а това вече би било лошо…

  Но – засега в България все още има дълбоко разделение в отношението към съветските войски. И техните паметници. По отношение на това какви са били те – окупатори или освободители. Ужасно дълбоко разделение. Всъщност, както казват някои мъдри хора, в България омразата и противопоставянето в обществото са основани върху отношението към миналото. Една част от българите смятат братушките за светли герои. Другата част – за мръсни окупатори.

  За нас обаче много по-важен е не поводът за разделението, а резултатът – самото разделение. Защото не паметникът ни пречи на живота, а това, че се мразим. Че намираме поводи да се мразим. Че даже двайсет литра розова боя могат да ни накарат да се мразим до смърт.

  Към загиналите – поклон

  Нямам нищо против войничетата. Руските и всички други. Включително и тези – на паметника. Смятам ги за жертви на възрастните и алчни мъже, държащи властта – тук, там и навсякъде. Войниците са дечицата, пушечното месо, агнетата, загинали заради чудовищната алчност и жажда за власт на Чърчил, Рузвелт, Хирохито, Хитлер, Ататюрк, Димитров, Мусолини, Тито и разни подобни. Възрастни, жестоки и страстно желаещи да властват.

  Към загиналите войничета – поклон. Бил съм войник по време на социализма. Но освен това съм и пацифист.

  Сега боядисването на паметника беше с конкретен повод. Годишнината от интервенцията на Съветската армия в Чехословакия от 1968. И най-вероятно войничетата от 1968-ма биха могли да са малките братя на войничетата от 45-та. Но ако през 1945 Съветската армия е гонела въоръжените до зъби нацисти, то през 1968 е отишла в Чехословакия, за да стъпче съвсем крехките филизи на Пражката пролет. Дубчек и останалите не са имали дори и хартиени пистолети – образно казано. Никой в Чехословакия не е искал да воюва срещу целия Варшавски договор. Просто групи въодушевени млади хора са си въобразили, че могат да наложат нещо, което нарекли „социализъм с човешко лице“.

  Но явно човешкото лице е било противно за тези, които командват армиите. Армиите от съвсем невинни, деветнайсетгодишни войничета.

  Розовото не е опасно

  Подигравка ли е тази розова боя? Подигравка ли е с паметта на войничетата, които са били изпратени без да им бъде казано къде, как и защо – в чужда страна, откъснати насилствено от розовите им детски стаи? В разцвета на техните осемнайсет години – тъкмо когато идва времето за най-розовите им ранни любови? Дали е подигравка с тези, които насилствено са били направени войници – една детска, розова боя-закачка?

  Скърцащите със стоманените си ченета зли старци-полковници сега ще кажат: Децата трябва да възмъжеят! И това става как? Само чрез война! Смърт на розовото! Това ще кажат старите полковници. Старите, стоманените и мразещи светлия свят полковници.

  Но, слава Богу, това ще е ден до пладне. Силно и искрено се надявам, че с моето поколение – поколение от хора, които помнят войната /макар и само Студената/ и социализма – ще си отиде и тая злобна страст към лъснатите агресорски ботуши. И тая омраза към розовите неща.

   

• За разсекретените документи по „Зона 51“ и това, което остава скрито

  Климент Величков, в. „България Сега“

   

  

  Видях ги! Бяха малки на ръст, но с големи глави!

  В началото на август 2013 г. ЦРУ разсекрети документи, в които се признава  съществването на едно от най-секретните гнезда на американската военна и космическа наука – „Зона 51“. По законите на конспирацията повечето хора  гледат на такива „разсекретявания“ не като на проясняване на дадени събития, а като на нещо с точно обратен знак: отричане на истината и затрупването му  със заблудата „проверено, тука няма нищо“ точно това, което е голямото нещо…

  Още повече, че съществуването на базата никога не е било тайна. Някои смятат, че с това ново насочване на вниманието към секретните американски самолети, които са били изпитвани там още преди десетилетия, отново се прикрива  и истината – катастрофата на космически кораб.

  Няма нищо ново в пресно поднесените „разсекретени документи“. Извънземните отсъстват. Споменават се конструкции на американски самолети, който Чичо Сам криел там от Руската мечка: прочулият се през петдесетте години на миналия век шпионски самолет Ю-2, бомбардировачът Б-2 и невидимите „Стелт“… но не и летящи чинии…

  Въпреки това мнозина продължават да вярват, че там е съхраняват останки от космически кораби и телата на техните пилоти…

  ***

  – Убеден съм, че тогава видях част от летящия апарат и неговия космически екипаж – споделя в свои писмени показания Уолтър Хоут, който по онова време бил в спомената авиобаза.

  Преди 6 години – на 07.07.2007 там бяха организирани своеобразни тържества по случай 60 години от първата, макар и трагична, среща с пришълци на нашата планета. Сега вече станаха 66 години…

  На 7 юли 1947 г. там катастрофира “Летяща чиния”…

  Според руски военни НЛО не съществуват, но въпреки това точно прецедентът НЛО помага на американците да създадат супероръжие, което е забулено в тайна и до днес, но реално съществува.

  Обяснението на този парадокс руснаците виждат в следните факти:

  Съществува документална книга на Брюс Маккаби “НЛО и ФБР”, в която авторът твърди, че първоначално в САЩ всички анормални явления се приписват на НЛО. Но по едно време всичко се обръща с краката нагоре: в медиите се появява масирана кампания, че научните изследвания за НЛО са безперспективни. Пишат се само измислици и шеги, а важните резултати и техническите подробности изчезват. Американските военни инженери сграбчват един огромен бюджет под предлог, че ще готвят отбраната на земната цивилизация от космиченски завоеватели и се скриват на работа в пустинята…

  В САЩ  се знае,  че още през седемдесетте години на миналия век учените в тогавашния СССР яростно изследват всички анормални явления. Американците започват да се вълнуват от това. Те се занимават с тези явления още от четиридесетте години, но виждат, че и конкуренцията напредва. И решават видимо да дискредитират идеята, а невидимо да утроят усилията си в тази насока.

  Според руснаците НЛО не съществува, но редица крупни победи за американския военно-промишлен комплекс са изковани именно в лабораториите, изследващи анормалните явления. И сега САЩ  имат оръжие много по-страшно от атомното.

  “Невидимите” самолети не са “откраднати” от пришълците, но те са рожба на лабораториите, занимаващи се с възможните пришълци. Изучаването на аномалиите помага не толкова за откриването на космически цивилизации, колкото за разработката на най-новите военни технологии.

  Руските военни твърдят, че в специалната наземна станция за изследване на космическите явления в Аляска, американците са построили мощна радиоелектронна инсталация  с невероятна излъчваща система. Състои се от 180 антени на площ от 13 хектара. Това било супер геофизическо оръжие, силата на което плаши дори самите му създатели. Мощ 3.5 милиона вата. Антените позволявали да фокусират късовълновите излъчвания на йоносферата и да я доведат до високотемпературна плазма. Ставало нещо като глобална микровълнова печка… В нея се изпаряват моментално всички ракети, пуснати от Русия към САЩ. Нарушава се радиовръзката на огромни територии…

  Но никой не знае последствията от такова действие на екологията на цялата планета. Бащата на тази система Бернард Истлунд твърди, че със системата може да се променя розата на ветровете, да се променя климата. Но възможни са още и непредсказуеми реакции на магнитното поле на планетата, чак до промени на магнитните полюси. Суша и наводнения, аварии в енергетичните системи по света, едновременно изригване на стотици вулкани… Ако се достигне до някаква степен на контрол, владетелят на такова оръжие може да постави на колене икономиката на една или повече държави и то така, че никой да не разбере какво става…

  Но да се върнем към 7 юли 1947 г. и трагичната катастрофа на възможно най-достоверно  долетялата но нашата зема Летяща чиния…

  

  Една привечер преди 66 години, един каубой от Ню Мексико, чието ранчо е недалече от военната база, дочува страшен взрив от откъм голите пустинни скали. Сред кравите настава невъобразима суматоха. Даже и почтените бикове проявяват нехарактерна за характера им уплаха. Но във фермата няма телефон. И вълнуващите новини от каубоя стигат до местния шериф след няколко дни.

  Шериф Джордж Уилкокс дошъл на указаното място, събрал няколко “метални” парчета и ги занесъл на командира на близката военновъздушна база. Военните веднага “отцепват” района…

  След време атомният физик Стентън Фридман разговаря със споменатия командир, Джеси Марсел. И това именно става най-знаменитият и достоверен случай в уфологията, свързан с НЛО. 

  Военният от базата на американските военно-въздушни сили в Розуел признал, че историята с “метеорологичния балон” е била лансирана за да се пресече прекалено голямото внимание към случилото се. Марсел е имал в ръцете си останките от космическия кораб, той ги е доставил лично в лабораторията в Тексас.

  – Това бяха предмети с неземен произход – казва бившият военен. – Те бяха леки и гъвкави, като хартия, металните листове и другите фрагменти приличаха на тъкан. Бяха свръхздрави, не се подаваха на огън, бяха покрити със символи, приличащи на йероглифи.

  

  Единственият човек, който би могъл да види с очите си както отломките от космическия апарат, така и телата на екипажа, е офицерът в базата Розуел лейтенант Уолтър Хоут. В своите записки, които бяха отворени след кончината му, Хоут пише, че откритието на каубоя и металните отпадъци са само част от космическата катастрофа. Съществува и второ крушение, което военните разкриват при претърсването и дълбоко засекретяват. И за достоверност започват да твърдят, че всичко намерено е остатъци от метереологичен балон–сонда.

  Хоут твърди, че като експерт е бил запознат с “метален обект, приличащ на яйце, дълъг около 4 метра и широк 2 метра. Нямал нито криле, нито двигатели, нито перка, никакви детайли.

  Освен това той бил изумен от няколко  тела, частично прикрити. Космическите пришълци били малки на ръст, но с твърде големи глави.

  – Убеден съм, че това беше част от екипажа – пише Хоут.

  Само, че в многочислените интервюта,  давани приживе, Хоут не казва нито веднъж такова нещо.

  Самите военни съобщават първоначално през 1947 г., че при тях има летяща чиния, паднала в едно ранчо в Ню Мексико. Само след няколко часа командирът на 8-ма въздушна армия ген. Роджър Реми променя коренно информацията: 

  – В момента останките са в кабинета ми. Няма нищо необикновено. Това е метереологичен балон, който може да лети единствено с помощта на вятъра – съобщава той на медиите..

  Появяват се, обаче, мнения на очевидци, които отново наливат масло в огъня. Археологът Барни Барнет, заедно с колеги, случайно също били на мястото на катастрофата. Преди военните да ги изгонят, те видели как “изнасят телата на загиналите пришълци”.

  Съществуването на телата се потвърждава от десетки други хора, видели ги по пътя, а и в самата база на ВВС. 

  Британският видеопродюсер Рей Сантили получил в 1990 г черно-бял видеофрагмент от аутопсията, която била направена на загиналите космически пилоти. Тези кадри са показвани както в Англия, така и в още петдесетина страни. Виждат се още и части от корпуса на летателния апарат изпъстрени с нещо като йероглифи.

  

  Военните контрират, че това е фалшификат, но после се съгласяват, че става дума за нещо приличащо на тяло, което било доставено на базата.Но ставало дума за манекени, които се поставяли в изследователските балони по време на тяхната работа. Самият Сантили се впуска в мъгляви обяснения: по невнимание изпортил получения филм, после го възстановил на базата на видяното, като използувал действително манекени…

  Въпреки цялата тази галимация много уфолози продължават да твърдят, че аутопсията, заснета на филм, се извършвала от “истински”, опитни лекари…

  Това са фактите и антифактите, които битуват и до днес сред научните и ненаучните среди, занимаващи се с НЛО.

  И така – направихме оглед какво мислят и говорят хора, оказали се близо до тази необикновена космическа история. Може да вярваме, може и да не вярваме. Но и в двата случая трябва да помним, че те са все пак военни, обучени в специална дисциплина по онова, което казват. Както и тези хора, които разсекретяват строго-секретните документи…

   

• Паметникът на съветската армия в София „се извини“ за смазването на Пражката пролет

  

  Малко повече от две години, след като Паметникът на съветската армия в София влезе в международния новинарски обмен, пребоядисан като среща на няколко анимационни супергерои, днес той отново осъмна с променен вид.

  Този път фигурите на съветските войници са целите в розово, а под тях на чешки е написано „България се извинява!!!“

  Поводът е 45-годишнината от окупирането на Чехословакия от войски от пет държави от Източния блок, сред които и България. С това СССР окончателно смазва Пражката пролет, започнала в началото на 1968 г.

  Цветът очевидно не е подбран случайно, тъй като именно с него чешкият провокативен артист Давид Черни е боядисвал неведнъж Паметника на съветската армия в Прага, изобразяващ танк.

  България е със сериозен принос в офанзивата, оказала се първата страна, настояла за военни действия и последната, която официално се извинява за тази срамна страница от историята. Това се случва едва през 1990 г. с решение на парламента и 7 години по-късно по време на посещението на президента Петър Стоянов в чешката столица.

  Източник:  Mediapool

• Протести в защита на българка в Англия, на която са отнели детето

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  На 20 август в София и Варна ще се проведат протести в подкрепа на българката Елисавета Попова, на която във Великобритания са отнели едногодишната дъщеря. Митингите се организират от групата във Facebook “Да помогнем на Мегън да се върне при майка си”.

  Протестът в София ще е от 8 до 9 ч. и от 16 до 17 ч. пред английското посолство на ул. “Московска” 9. Митингът ще е мирен и мълчалив, исканията ще са написани на плакати, уточняват организаторите.

  Във Варна протестът ще е от 17.30 ч. на шадраваните на пл. “Независимост”.

  Елисавета, която живее във Великобритания, се разделила със съпруга си, защото го хванала да гледа порнографски материали с деца в интернет. Българката споделила за случилото се с акушерка, която подала сигнал в социалните служби.

  Социалните работници казали на Елисавета да не се среща с мъжа си. Оказало се обаче, че двамата са се виждали. Българката обяснила, че съпругът й я изнудил да се срещнат, като заплашил, че ще се самоубие. Мъжът твърдял пък, че жена му дошла да го види по свое желание.

  Социалните преценили, че едногодишната им дъщеря Меган е в риск. Всичко това било описано в доклад, в който била записано, че двамата не могат да се грижат за детето.

  Родителите на Елисавета също били отхвърлени като неспособни да се грижат за Меган, тъй като знаели за влошените отношения между двамата съпрузи, но не реагирали по никакъв начин.

  Меган е настанена при приемно семейство, като майката има право да я вижда веднъж на 4 седмици.

  За последен път Елисавета е видяла детето си на 11 април.

  Източник:  OFFNews

• Д-р Николай Михайлов: Кичът тегли като мъртво вълнение

  ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА

  Българинът е смален човек, поробен от кич идеологиите. Кичът функционира като индустрия на утехата, размества ценностите, а неговата неутрализация предполага воля за истина, казва психиатърът д-р Николай Михайлов в интервю за вестник „Капитал“. 

   

  

  – Какво е кичът?

  – Кичът е клише и преструвка. Измишльотина. Всичко може да деградира до кич. От битовия предмет до религиозното чувство. Социалният свят е задръстен от кич от низините до върха. Особено на върха. Кичът сам по себе си може да възпита само нагло жизнелюбие и идиотски умиления. Кичът тегли като мъртво вълнение, съществува закон за гравитация към кича.

  – Как ерзацът и безобразното станаха масово нормални, а истинското е по-скоро екзотично отклонение?

  – Винаги е било така. Трябва да си припомним откъде идваме, за да си дадем сметка кои сме. Имаме труден исторически жребий. Наследници сме на пет века османско иго, два века византийска власт, три века диви боляри и половин век комунисти. Две национални катастрофи. Натоварени сме с памет за зависимост и унижения. Българинът е смален човек, казано дръзко. Кодиран да оцелява в дребнодушен режим. Комунизмът ни връхлетя от изток с енергиите на безумна религиозна пародия, на агресивен мирогледен кич. Пастернак определи комунизма като „магическата власт на мъртвото слово“. Аграрна България беше връхлетяна от безумството на политическа параноя. Много тежко изпитание половин век след Освобождението. Дребнодушният българин стана поданик на одържавена утопия, наложи му се да вярва, за да живее. Живя половин век като вероизповеден симулант. Лъга властта, че вярва, лъга и себе си. Накрая съвсем се разврати и стана неспособен да различава истината от лъжата. Всичко му се струва все едно, защото няма никакво значение. Най-накрая ни ощастливи либералната демокрация. Скритото послание на нашето фамозно „връщане в Европа“ беше, струва ми се, следното: „Българската история приключи, свободни сте, скачайте в пазара. Либерализирайте нагона, момчета.“ Така и стана.

  – Херман Брох, на когото дължим съвременния смисъл на понятието кич, казва, че характерът на една епоха е изписан на архитектурната й фасада. Какво пише на фасадата на София от март 2012? Влияе ли тази среда на вътрешния ни свят?

  – Пише, че фасадата е „в преход“, излющена и „реновирана“ и че няма нищо зад тази фасада. София е столица на постсоциалистическия кич, на платежоспособното безобразие и на недоволните тълпи. По нещо напомня комунална квартира от съветски тип – пренаселена, битово дезорганизирана, сприхава. По улиците се мотаят кучета в меланхолно състояние, замислени същества пред кастрация. Отвсякъде долита диалектен говор и сподавена чалга. Атмосфера на примитивна социална възбуда, досада от задръстените улици и самота. Такова е моето чувство.

  – Скорошният национален празник припомни явлението „патриотичен кич“.

  – На този ден първите държавни мъже и жени честват България и чудото на собствената си кариера. В каква пропорция ги честват е неизповедима тайна. Церемонията е изпитание за актьорската им дарба. Някои изглеждат хладнокръвни, други пропадат в комизъм. За добро или за лошо президентът ни изглежда неспособен за реч с уравновесена патетика, получава се нещо подобно на фалцет и средношколска развълнуваност. Ще трябва да се учи на правилно вълнение, на ритмично дишане и на пестеливи движения. Продължава да е превъзбуден, непоседлив и безпричинно бодър. Чувства се случаен, сполетян от съдба, която трудно осмисля.

  – Милан Кундера определя тоталитарния кич като „нуждата да се съзерцаваш в разкрасяващото огледало на лъжата и да се познаваш с развълнувано задоволство“. Жива ли е тази нужда в българина от 2012? Какво я подхранва?

  – Според Кундера кичът е нарцистична патология в режим на тоталитарна лъжа. Бедата е, че след краха на комунизма „разкрасяващото огледало на лъжата“ не беше счупено, а само смени рамката. Старата лъжа беше заменена с нова лъжа. Новата лъжа има някои предимства, тя е по-дълбоко засекретена, по-трудно достъпна, защото е „естествена“ и, така да се каже, нормална. Строго погледнато, посткомунистическият човек е все същия беглец от реалността, но с някои граждански волности и потребителски бонуси. Идеята е да се наслаждава и да се забрави. Ако помни, ще страда, а не иска. Успелият отново ще се съзерцава с развълнувано самодоволство, но този път като постигнал доволството и свободата, мярата на своята осъщественост. Масовият човек има естествена гравитация към тоталитарен уют. Привлича го илюзията за устойчив свят с гаранции и предвидимост. Охотно разменя свобода за сигурност. Големите зоотехнически утопии привличат силно ленивите мнозинства. Гарантират минималната потребителска кошница, приютяват нещо от идеалните чувства и осмислят Космоса.

  – Преди имаше униформеност на идеологическото, сега – униформеност на потребителското. Моловете ли са новите първомайски манифестации?

  – Моловете са светилища на потреблението, религиозни дестинации. Първомайската манифестация е екстаз на разтварянето в сакрален колектив, шопингът е шемет на фетишизма.

  – Бяхте в политиката (депутат от ДСБ в 40-ото Народно събрание – бел. ред.). Какво мислите за кича там?

  – Политиката твори илюзии, поръчани от илюзиите на електората. Няма измъкване от този капан. Демократичното управление е неосъществимо без услугите на организираната симулация. В политиката се лъже и по форма, и по съдържание. Същественото е да се прави с вдъхновение и тъй да се каже, огрижено.

  – Каква е вината на медиите за възхода на кича?

  – Масовото съзнание се управлява от телевизията и от жълтите вестници. Това съзнание и тези медии са в кръгова поръчка на практически безкрайна безвкусица. Телевизията се зяпа с открехната уста. В състояние на гаснеща будност в подсъзнанието на зрителя се утаява всякакъв боклук от вредни за здравето образи, лица и дезинтегрирана реч. Основното усилие на телевизията е да замени реалността с произведения от самата нея образ. Манипулацията е невъзможна без кич. Кичът скъсява дистанцията между производител и потребител с илюзия за интимност на връзката. Преди дни в централните новини на гледана телевизия ни заведоха при опериран водещ по пижама, проснат на легло, обнадежден и преизпълнен с благодарност към лекуващия персонал. Сецнал се в банята, но сега е добре и пак ще чете новини. Кич, ако питате мен. Рекламите са апотеоз на идиотизма, углавен кич. От „Майкрософт“ и апели за спасяване на деца до драмите на простатната жлеза и попивателната мощ на дамската превръзка за периода на няколко примигвания. Разкъсването на информационния поток с тези безумства изобличава властта на парите като демонична власт. В някои от телевизиите се подвизават удивително пошли наемници, рупори на задкулисна власт. Бедата обаче е не толкова в това, което говорят, защото то не се помни, а в тъй наречената аура, в арогантния примитивизъм на излъчването. Много лоша компания. Стандартният телевизионен потребител е образ и подобие на малкия екран.

  – Не може ли кичът да бъде парадоксално полезен – примерно като терапия към бягството и забравата?

  – Стратегията на кича е да обезболи живота, да опакова трагичното. Кичът функционира като индустрия на утешението и убиец на самотата. Самотата е вредна за потребителя, плашат го вътрешните гласове. Кичът сервира и възвишеност. Разплаква с детайли на умилението, изстисква чувствителност. Кичът е заместител на традиционната религиозност, набавя смисъл в света, лишен от смисъл.

  – Не живеят ли инфантилните общества по-щастливо, като се правят, че не съществуват грозотата, смъртта, реалните проблеми на света?

  – Америка е континент на кича по преимущество. Американската мечта е утопия на индивидуално постижимия земен рай и накрая бягство от смъртта в кичозно безсмъртие. Рай на земята, между западния и източния бряг и даже отвъд. Честват смъртта с умерена покруса и я преживяват като преход в райските селения на вечната Флорида. Ню ейдж идеологията, чиято родина е Америка, е спиритуализиран кич, кощунствена идея за „позитивно мислещ“ Бог, богословски назначен да ни ощастливява независимо от всичко, което би ни хрумнало да вършим. Кичът е хепиенд до дупка.

  – Скоро отново си припомнихме ,че в Студентски град расте поколение на телесната музика, бързите удоволствия. Периодично оттам изскачат трагедии. Има ли кичът и зловещо лице?

  – Образите, които този „град“ емитира, са наистина зловещи. Това не е град, а подземие. Безумна чалга и екстаз на простотията. Нищо по-информативно за националния упадък от веселието на провинциалния студентски авангард. Струпването на либертини от дълбоката провинция в нещо подобно на чалгизирано гето е зловещ образ на българската либерална революция, кошмарно постижение на нашата демокрация. Става ясно, че това, което наричаме преход, въобще не се шегува, а тласка нещата към антропологична мутация, към израждане на поколенията. Това, което показват от дискотеките на този „град“, не е кич, а беснуване, „светивитово“ хоро. Кошмар.

  – Не улеснихме ли всичко това с отсъствието на вяра?

  – Споменаването на Бог се счита лош тон в съвременната западна култура. Религиозният е преживяван като абнормна, културно неадекватна фигура, в най-добрия случай като жертва на мило суеверие. Съвременният човек е останал с впечатление, че Бог не съществува и че това е очевидно. Опитът за проблематизиране на тази „очевидност“ се посреща на нож или с издайническо нетърпение по причина на засекретена несигурност. Атеизмът е масово суеверие, абсурдна идея за безпричинен свят, възникнал от нищото, самодостатъчен и неподсъден. От Просвещението насам Бог е изтикан в ъгъл на Космоса, никой не знае къде като персона нон грата. Няма нищо по-скандално за съвременния потребител от идеята за небесен „одит“ върху пазара на наслажденията. Пазарът е безгранична свобода, там се разпореждат Дарвин и Чичолина. Животът не се преживява като дар, а като собственост. Суверенитетът върху тази собственост обосновава право на каприз и своеволие. Смисълът е резултат на прищявката, лично хрумване. Атеизмът е опустошителен за човешката цивилизация, започват да проумяват това. Българската религиозност е плитка, без значими следствия за националния живот. Стоян Михайловски нарича българите духовно безок народ. Освободен, но несвободен. Според Петър Мутафчиев българите се делят на „черни“ и „бели“ . Първите са от богомилското коляно, вторите от християнското. Ефектна типология, но трябва да й вярваш.

  – Един бивш американски посланик писа наскоро, че българите живеем в режим на театрален спектакъл. Защо се примиряваме с маските?

  – Липсва уважение и самоуважение. Българският човек е исторически подмятан, докато накрая, види се, е успял да се презре. Прегънатият свиква със своето нищожество. Няма смисъл в първородството, щом съм гладен, казва библейският Исав. Дайте ми паница с леща. Българският живот е с отрязани дълбочини, без небе. Има нещо отчаяно на дъното на нашата национална душа, разубедено и мнително. Оттук и характерната битова небрежност, глухото раздразнение, безадресната претенция, накрая безстилието. Най-голямата беда се нарича атрофия на чувството за истина. Нито истината, нито лъжата имат някакво значение, важна е простата протяжност на живота, унилото течение на дните. От това състояние не се излиза със смяна на правителствата, а със смяна на ума. Но как се сменя ум?

  – Има ли спасение?

  – Неутрализацията на кича предполага воля за истина, но кой може да се похвали с последователност на тази воля? Това, което ми се струва важно, е, че кичът не е невинно предпочитание на масовия вкус, порцеланова балерина или някакво килимче, а агресивна преоценка на ценностите, саботаж на смисъла с разпознаваеми естетически следствия. Не изключвам да има и умора от състоянието кич, от травматизма на това състояние. Но преориентацията към духа е чудо.

  ––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Заглавието е на Еврочикаго.

   

• Строители на капитализма: Цветелина Бориславова – I-ва част

  

  Близо два месеца вече протестите скандират срещу т.нар. елит, политически кръгове и олигарси, съдебната система и мафиоти. По плакатите се изписват няколко имена, част от които олицетворяват 23-годишния преход.

  Ще се опитаме да ви представим някои от тях, как са направили кариера в бизнеса и политиката. Няма да спазваме определена хронология и няма да коментираме техните качества, стил на работа и живот. Ще ви предоставим факти и информация, част от която съвсем нова и неизвестна, за да добиете по-пълна представа как се наливаха основите на капитализма. И не забравяйте, немалко от тези хора ни управляваха досега и напират да ни управляват още.

  Започваме с Цветелина Бориславова

  Цветелина Бориславова бе предопределена да стигне върха на властовата пирамида у нас и го направи търпеливо и предпазливо

  Модна икона за 2009 година, най-богатата българка според класацията на финансов всекидневник през 2010 година, банкерка от 2001 година, която придобива една банка, продава я както се продава стар автомобил и купи друга, собственичка на куп зашеметяващи недвижимости в София и най-престижните курорти на страната, жената, която държи лъвски дял в соларните инсталации, така „неочаквано” достигнали 50% ръст на мощностите само за година-две, най-влиятелната жена у нас според „Форбс”- България – списъкът може да бъде продължен още дълго. Общото между всички тези титли, определения и просто констатации за богатство и власт е името – Цветелина Бориславова. Или както твърдят запознати с началото на нейния доста интересен, но и поучителен житейски път през вече далечната 1958 година – Цветанка Карагьозова.

  Най-отличителната черта на тази типична за прехода ни бизнес дама не е една, тя просто съчетава в себе си всичко онова, за което се пише, говори и коментира от близо 25 години в малкото българско обществено пространство за преразпределението на властта след 1989 година. Ако искате определение за това как в България след тази година се стига до богатство, власт и при това без да се влиза прекалено в центъра на медийното внимание ,просто кажете името й – това е достатъчно.

  Първи стъпки

  Още от първата глътка въздух при появяването си на бял свят бъдещата най-богата българка е различна от шестте си милиона сънародници през 1958 година. Тя няма да мине по установената тогава йерархия вътре в страната, няма да е в масовките по пионерските сборове и студентските бригади просто защото семейството й живее навън, в различни дипломатически служби на България благодарение на бащата- Борислав Карагьозов, служител на Първо главно управление на ДС (Външнто разузнаване), работил е в посолствата на България в САЩ, Индонезия и Румъния.

  Първият й съпруг също не е никак случаен човек, когото тя да е срещнала на студентска бригада. Това е Стефан, синът на Иван Абаджиев, първи секретар на ЦК на ДКМС, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и посланик в Румъния. Нищо случайно няма и в това, че бъдещата банкерка завършва висше образование в съседна Румъния, там работи баща й, после и свекър й, но избира малко отнесена специалност – философия. „Грешката” после е поправена в България, където дамата придобива и квалификация в сферата на международните икономически отношения. Което обяснява и появата й не къде да е, а в ИНКО, една от фирмите-филиали на могъщото по времето на соца научно-техническо разузнаване. Тази компания е създадена с една едничка цел – за реализирането на секретните разузнавателни операции, чрез които се придобиват забранени западни технологии. Основаването й става със секретна заповед №234 на Министерския съвет от 8 април 1975 г., а името идва от първите срички на официалното наименование -„Индустриално коопериране“ (ИНКО). Неговата основна задача е да осъществява внос на ембаргово оборудване за изпълнение на програмите от стратегическите направления на електрониката и машиностроенето и други технологии, попадащи в забранителния списък на КОКОМ.

  Освен за прескачане на ограниченията, фирмата се използва и за обезпечаване на сложните схеми по плащанията. Тоест, едни пари се изнасят в чужди банки и с тях се плаща на сътрудници навън, операция, известна с по-краткото си наименование „подкуп”. За да се гарантира секретност и успех на мисиите, въпреки търговските функции, щатният състав на ИНКО без изключение се състои от оперативни работници на НТР и от негови секретни сътрудници. ИНКО е настанено в неугледна на пръв поглед сграда на бул. „Черни връх“ 57 в кв. „Хладилника“ в столицата, където ходи и приетата без проблеми млада външна търговка на работа.

  Само изброеното дотук стига, за да се появи един натрапващ се въпрос – при такава основа, какво ще е продължението, вече в условията на пазарна икономика и демокрация от български тип, позната ни до болка от вече близо четвърт век преход, на подобна блестяща за соцвремената характеристика?

  Соцът умря – да живее преходът!

  Отговорът е пределно ясен – щерката на оперативен работник от ДС ще получи своя дял от националната баница, раздавана след 1989 г. и то в размери, които е трудно и днес да се пресметнат дори приблизително. Ако е умна, ще увеличи даденото, ако не е, поне ще си запази нещо за себе си и ще последва провалилите се у нас себеподобни в тихо място отвъд океана или на остров сред вечна зеленина и палми.

  Цветелина Бориславова обаче е умна, тя няма да изпусне питомното, ще се наложи и постепенно ще стане един от най-важните фактори в държавата. Ако вече не е станала.

  Дотук, до идването на демокрацията, дамата се движи по ясни и прости правила, предначертани вероятно от връзките на баща й и доброто впечатление, което безусловно прави, особено когато става Абаджиева по фамилия. Ако соцът бе продължил да властва у нас, тя със сигурност щеше да направи кариера в НТР и повечето от живота й щеше да минава в командировки до Запада, за които сериозно се е готвила, завършвайки и две западни филологии – английска и испанска. Езиците подсказват и посоката на това евентуално развитие – Америка.

  Но идва 10 ноември и нещата се променят. Сега за 31-годишната оперена външна търговка идва кратък момент на колебание, преодолян бързо, вероятно пак с помощта на хората, осигурили й бляскава, макар и кратка по обективни причини, соцкариера. В началото на 90-те години в България парите постепенно се събират в няколко трибуквени групировки и една с по-дълго название – Мултигруп. Пътят на Цветелина ясно сочи към някоя от тях, като избраната е СИК. Това, че влизането й в бизнеса на групировката е маркирано със съвместно съжителство с Бойко Борисов е детайл, който вероятно ще трябва да отдадем на наличието на сексуални емоции, типични за възрастта на 30-те години в живота на всеки човек. Важното обаче е друго – за разлика от кукличките ,които стават близки по същата причина на яките момчета от групировката, Цветелина не е дама за един ден или дори за месец. Тя веднага е допусната до собственост във фирми на СИК – чест, която не се оказва на всяка добре изглеждаща млада жена по онова време, а и днес. Какво и кой я прави съдружник с Румен Николов – Пашата, е въпрос, който едва ли някога ще получи отговор. Но това е факт, който само времето може да изкриви или изличи. Какво точно е правила Цветелина Бориславова през периода 1992-2000 година в амплоато си на съдружник с мутри е трудно да се каже, със сигурност е работила активно по вливането на средства от държавни компании в поверените й фирми в онези мътни времена, когато се наливаха основите на българския вариант на капитализъм. И то е работила добре, което не е останало незабелязано от конкурентите и през 1997 година идва познатото разчистване на сметки от онези времена– взривяването на джипа на дамата. За щастие, тя оцелява, докато много други, начело с Илия Павлов, нямат такъв късмет. Липсата на втори опит да бъде премахната говори, че е била достатъчно ценна, за да бъде спряно евентуално успешно покушение срещу нея. Как и на каква цена е станало това, никой не знае, а който знае, не казва.

  Възходът след 2001 г.

  Бориславова обаче все още не е показала всичко, на което е способна, въпреки признанието, че е фактор, за който си струва да се организира показно отстраняване. Нейният звезден миг идва в следващия демократичен период от развитието ни – от 2001 година насам. Групировките постепенно си отиват, някои се опитват да откъснат опашката си, други започват предвидливо да изваждат на светло бизнеса си, защото времената се менят и който не се приспособи, си отива – физически или доброволно. СИК правят преминаването в светлата част на бизнеса по изключително впечатляващ начин, като част от схемата е свързана именно с дамата, която говори няколко езика и е наясно с нравите, типични за нашите географски ширини.

  Правителството на Иван Костов е вододелът в икономическо и политическо отношения за България след 1989 година, то идва след краха на Виденовия опит за повече държава с помощта на познатите ни съюзници от близкото минало, и взима съдбоносното решение, доведено до край в следващото управление на страната за присъединяването ни към структурите на НАТО и ЕС. Но за да стане това, трябва да няма в икономиката ни мутри, застрахователи от класически за прехода ни вид, да няма очевадно източване на големите все още държавни компании и всичко да е законно, като по възможност партньори на новоизпечените бизнесмени, довчерашни бухалкаджии и мутри, са вече уважавани чужди бизнесмени.

  За да осъществят връзката с тях, новите капиталисти, които не само не говорят чужди езици, но и не са добре и с обноските, етикета и терминологията, се нуждаят от школуван свой доверен човек. Такъв е безспорно Цветелина Бориславова.

  Постепенно тя излиза на светло, тъмните места около дейността й не са изчезнали напълно, но сериозно намаляват, започва изграждането на нейния нов имидж – банкерката, която върти милиони. Остава да й се намери и банка, и това също не закъснява.

  По време на банковата криза от 1996-1997 година 9 български банки, сред които Стопанска банка, фалират и завличат милиарди левове на обикновени граждани и фирми. Тогавашният премиер Жан Виденов пада от власт и на негово място идва Иван Костов. Новият министър-председател е в тесни приятелски връзки със Славчо Христов, ресторантьор, близък до СИК и Бай Миле, и върху този страничен на политиката човек пада отговорността да провежда личната финансова политика на премиера Костов.

  От ресторанта на Славчо Христов – “Олимп”, който преди да падне в ръцете му е познат с тривиалното име „Силистра”, идва името на т. нар. приятелски кръг “Олимп” – хора от ръководството на СДС, които се събират в ресторанта.

  Там те обсъждат и впоследствие приватизират срамно евтино държавни фирми, купуват се курорти, печелят се най-големите конкурси за обществени поръчки и се усвояват предприсъединителни фондове на ЕС. С кръга “Олимп” са свързани и някои фигури от СИК, чийто довереник става собственикът – ресторантьор. Той бързо се измъква от битието си на кебапчия и става собственик на апетитни парчета от приватизираната от Костов с хъс и на народни цени държавна собственост. Става дума за хотели и заведения в в курортите Златни пясъци, Пампорово и за “Бороспорт”, която стопанисва Боровец. През 2000 година Славчо Христов притежава чрез офшорни дружества над 40% от БРИБанк и е председател на надзорния й съвет, тъй като тогава няма никакви изисквания за квалификация или ценз. Същата година БРИБанк приватизира фалиралата Стопанска банка, двете се обединяват и получават името “СИБанк”.

  Край на I-а част

  Очаквайте в следващата II-а част: Как Цветелина Бориславова става придворна дама, изправи „на крака” СИБанк, как БТК бе харизана на исландеца Тор Бьорголфсон и защо у нас фотоволтаиците са по-печеливши от диаманти…

  Източник: Фрог нюз

• Българи в САЩ искат международна изолация на кабинета „Орешарски“

  Нова инициатива за подкрепа на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски и искане за незабавната му оставка и провеждане на нови избори стартира сред българската диаспора в САЩ. Българите, живеещи в САЩ, са започнали да изпращат индивидуално подписани писма до 4 ключови институции в САЩ – Вицепрезидента Джо Байдън, Държавния департамент (Министерство на външните работи), Комисията по външни отношения на Сената и Камарата на представителите. В писмата се настоява за бойкот и дипломатическа изолация на всички представители на правителството, което е описано като „заговор, въплъщаващ удобната обвързаност на останките от комунистическото минало и грозното потомство на бившите КГБ служби, трансформирани в „бизнес елит“ от олигарси и организирана престъпност“. „Българите се нуждаят от цялата подкрепа, която могат да получат, в опитите си да спечелят отново своята страна и да прогонят призраците на комунизма там, където им е мястото – в бунището на историята“, се казва още в писмата и се уточнява, че бойкотът трябва да продължи до провеждането на нови парламентарни избори. С тази инициатива организаторите й се надяват гражданските искания да получат по-широка международна подкрепа, която да провокира оставката на настоящото правителство. С тази инициатива организаторите ѝ се надяват гражданските искания да получат по-широка международна подкрепа, която да провокира оставката на настоящото правителство. Писмата са разпространени във Фейсбук сред групите от протестиращи българи в чужбина, които вече трети месец, заедно със своите сънародници в България, организират протести срещу кабинета „Орешарски“ по целия свят. Призивът за изпращането им е публикуван и в iReport на CNN като има възможност да бъде развит като история от новинарския канал, ако събере достатъчно публичност. До момента кампанията е събрала над 4000 харесвания и споделяния и се очаква броят да се увеличи. Публикацията може да се споделя в социалните мрежи Фейсбук, Туитър и Гугъл +. Писмата с инструкции за попълване може да изтеглите от тук: Vice President – Joe Biden; US Senate Committee on Foreign Relations; U.S. Department of State; The United States House of Representatives. Източник:  Noresharski.com
• ЦРУ призна, че мистериозната Зона 51 съществува

  

  ЦРУ призна, че Зона 51 – свръхсекретният полигон от ерата на Студената война, който десетилетия наред бе предмет на конспиративни теории за извънземни и летящи чинии, съществува. В разсекретени документи на управлението, които бяха публикувани вчера, тази база на ВВС се споменава и се позиционира на картата край пресъхналото езеро Грум. Но в документите не се споменава за катастрофи на НЛО, извънземни с черни очи или инсценирани кацания на Луната. Описват се някои самолети с чудновата форма, но не и летящи чинии.

  Архивът по национална сигурност към университета „Джордж Вашингтон“ се е сдобил с достъп до исторически документи на ЦРУ за пръв път през 2002 г., но в тях всичко относно Зона 51 е било редактирано. През 2005 г. старши сътрудникът в университетския архив Джефри Ричелсън отново е поискал достъп и преди няколко седмици се е сдобил с нужните документи, в които споменаванията за Зона 51 са били видими.

  

  През 50-те години в този секретен се разработва шпионският самолет „Ю-2“, а по-късно там се тестват други секретни летателни апарати като Ес Ар-71 „Блекбърд“, изтребителят Еф-117 „Стелт“ и бомбардировачът Бе-2 също от класа „Стелт“. Мнозина вярват, че в този военен обект се съхраняват извънземни космически кораби и останки от обитатели на други планети.

   

  Източник:  в. „Сега“

• “Не можеш да минеш!” или как прекарах днешния ден в София

  

  Милена Дойчева

  11 часа. Петък е. Връщах се от зъболекар и бях леко кисела. Бях чакала 2 часа пред кабинета. Болеше ме цялата глава. Пътят ми минаваше покрай Народното събрание. Казвам си:

  „Ето ти повод, въпреки болката, да извикам веднъж „ОСТАВКА“ и да се прибера. То и трудно би издържала устата ми за по-дълго скандиране. Обаче ме спряха униформени още на спирката на Раковска и Московска, малко над Руската църква.

  Пред мен пуснаха трима яки младежи, говорещи турски, но мен – не. Питам полицаите: „Защо те могат да преминат в посоката към храм „Ал. Невски“, а аз не?„. Отговорът беше: „Не можеш да минеш!„.

  Помислих си: „С тоя зъбобол, а и като не ме пускат, освен да си ходя„. Казах на един от полицаите, че искам да се кача на тролея и да се прибера поне (спирката беше на 3 метра от полицаите). А той с лице на железен войник казва: „Не може!„.

  Доста се обърках. Как така не може? Спирката е близо. Не мисля, че е чак толкова лошо да се качиш на тролей дори и да не харесваш Орешарски. Дори е позитивно, защото тролеят ще те отдалечи от Народното събрание и дори и да искаш да викаш „Оставка„, Орешарски няма да те чуе. Той не че чува даже и да си до ухото му… както и да е.

  Реших да съм любезна (протестът е мирен) и поканих полицая да ме придружи през тези 3 метра и лично да се увери, че съм се качила на тролея и няма да направя нищо, което не би харесало на г-н Орешарски.

  Обаче той пак като войник рапортува: „Не може!„. Ти да видиш… няма да ме пусне. Реших да не настоявам (то и да бях настоявала…). Само попитах докъде е блокирано, за да знам откъде какъв транспорт да си намеря, за да се прибера. А той се сецна:

  „Не сме от София. Казаха ни тук да стоим и да не ви пускаме. Не ви знаем улиците, нямаме представа докъде е блокирано„.

  Ахаа – помислих си – софийските полицаи са се оказали или малко, или не достатъчно железни. Нали ги поим всяка вечер с вода. Може да са ръждясали. Как само ме постави на място – не ви знаем улиците, но сме дошли с нареждане да не ви пускаме да ходите по тях. Горкият човек, той си знае какво му струва да е така железен в този див, див запад.

  Обаче през това време минаха още 4-5 човека, говорещи на турски. И железните полицаи-гости, които в този момент бяха домакини (словесна бъркотия) дори не ги попитаха къде отиват. Просто не ги спряха. Даже им направиха място да минат. И да ви кажа беше очевидно, че не отиваха на служба в храм-паметника, а бяха от автобусния протест на ДПС. Носеха и един наръч трикольори на дълги пръти.

  Това малко ме изнерви, а тъкмо бях решила да си ходя. Казвам си, що за избирателна пропускливост? И понеже първия път не ми отговориха, реших пак да ги питам защо пускат турците, а мен не.

  Отговорът беше сякаш изваден под индиго – няколко (железни) полицаи ми изстреляха едновременно: „Не можеш да минеш!„. Айде бе… През ума ми мина мисълта: „Да не са роботи, как иначе са се научили така едновременно да казват едно и също: „Не можеш да минеш!„. Може пък и да са тренирали…

  Така стигнахме до кулминацията. Докато си спомнях за разни филми с роботи, които превземат света, се оказа, че един от преминалите кордона ме е чул какво питам полицаите, обърна се и се върна няколко крачки назад. Беше поне 120-килограмов с дънки и черна тениска. Лицето му издаваше вид на човек със силен характер, решил също като Бисер Петното да върви по свой собствен път и затова се е отказал да чете книги. Единственото, което разваляше вида на ядосан бик в атака беше, че краката под възпълния му корем не риеха асфалта, а от ноздрите му не излизаше дим.

  Но, и по-добре. Това сигурно става на един по-късен етап. На този етап просто ми се развика: „Ти к’во, ма, на отворена ли се праиш?„.

  Казах, че си говоря с полицаите, а не с него. В същото време ми звънна телефонът. Мъжът ми искаше да разбере къде и как съм, още ли ме боли зъбът. Аз вече бях забравила за болката, защото ме грозеше опасност. Отговорих му, че смятам да се прибирам, защото до протеста не ме допускат, не ми позволяват на тролея да се кача даже, но иначе турците ги пускат.

  Последва нова реплика от онзи як младеж (нещастен от неразбирането си колко чудни тайни може да съдържа една обикновена книга): „И к’во кат сме турци, слезли сме от Балкана„.

  Тука вече и аз не се стърпях, а и около мене имаше поне 20 полицаи, та ми дойде кураж да се обадя: „Ами ходете си пак в Балкана„. А в слушалката чувах гласа на мъжа ми: „Моля те, не се обаждай, ще те удари някой„. В същото време младежът имаше точно това намерение. Не риеше по асфалта с крак, но се засили към мен с прът от знаме.

  Ето защо са им знамената, ми мина през акъла. А той крещи: „Софиянци ми се правите много на отворени, ама ще ви смачкаме!„.

  Прави са тези, които казват, че често трагедиите се повтарят като фарс. Това беше някаква съвременна уродлива интерпретация на безсмъртната реплика на Стамболийски: „Грабете, братя, буци, бийте гражданята!“

  Слава Богу, якото момче, на което никой не е казал, че книгата е прозорец към света осъзна, че е рисковано да ме удари пред 20 полицаи, а и в случая те бяха между нас, защото той беше, както казах, пуснат да мине. Затова се врътна и тръгна пак по посока на Народното Събрание, за да изложи своите доводи за това, че ветото на президента е несъстоятелно както от икономическа, така и от социална гледна точка.

  Е, все пак си намери пътя. Дано и с държавата ни да стане така. Но да не излезе, че всички, които бяха дошли с автобуси, бяха така дисциплинирани. Живеем в епохата на масовата култура. И комерсиалното разваля дори редиците на електората на БСП и ДПС.

  Как разбирах, че става въпрос именно за тях ли? Отговорът е лесен и смешен. Понеже протестиращите срещу Орешарски имат свирки, така и тези, всички до един носеха свирки. Всички до една червени. От тези дето са по 1 левче. Все едно, че специално за днес бяха събрали партийния членски внос и с него бяха купили за всекиго по свирка.

  Та, както си бяха със свирките, някои бяха дръпнали по посока Витошка и разглеждаха магазините. А други похотливо оглеждаха краката на жените с къси поли и мръснишки се обръщаха след тях. Големият град на порока предлага такива гледки, които по интерес надвишават дори строгия поглед на другаря Станишев или на другаря Местан, с който изпепеляват протестиращите срещу правителството.

  Не искам да ме разбирате грешно.

  Имам доста познати турци, дори приятели. Изключително кротки и работливи хора. Те не бяха сред тези, докараните с автобусите. Те никога няма да кажат на някой „Ще те смачкам!„. Тъкмо обратното, радват се да ме видят и ми се усмихват.

  Нямам нищо против и хората от провинцията. Самата аз съм от малък град, но работата и любовта ме оставиха в София. Да не говорим, че съм жена, на която, ако й ударят един шамар, ще седне на плочките и ще се разплаче. А камо ли да се засили срещу мен 120-килограмов мъж с кол от знаме.

  Мутрите, които бяха докарани в София, са си мутри. Без значение турци ли са, българи ли са. Дано възрастните хора, които тук-таме бяха дошли с тях, се гордеят от общуването си с тази компания. Поне толкова, колкото се гордеят с Биг Ша, бившия Мишо Шамара, още по-бивш певец на химна на ГЕРБ. Макар и да съм сигурна, че в реалния живот те никога не биха говорили с подобни хора. Аз видях зли лица, агресивни мутри, които нямаше да се посвенят да ползват трибагреника с предназначение на кол за пребиване на жени.

  Това, което ме ядоса повече обаче, беше поведението на докараните от провинцията полицаи да пазят митинга на ДПС и БСП. Тези железни хора се подсмихваха!!! Дори не трепнаха, когато онзи се засили към мен с дървото.

  Когато си дадох сметка за това, се уплаших. Разбрах, че полицаите, които стояха до мен, щяха да реагират чак, след като ме ударят, но не и преди това. Те не казаха дума на онзи младеж.

  Потреперих… и ми се доплака от обида. Или защото осъзнах, че това управление на БСП, ДПС и АТАКА няма да си тръгне, дори и ако стане гражданска война. Дори ако страната потъне в кръв, те пак няма да си тръгнат.

  А още по-страшното е, че живеем в такава мизерия, че винаги ще се намерят няколко бедни и зле образовани момчета, които да те пребият за 50 лева.

  А най-страшното знаете ли кое е? Че докато те бият винаги ще има и някой, който да може да ги спре, но вместо това ще се подсмихва!!!

  От Фейсбук

• Epigenetic Study Produces ‘Backwards’ Human-Ape Tree

  by Jeffrey Tomkins, Ph.D.*,  icr.org

  .

  

  A recently published study in the epigenetic modification of DNA regions similar among humans and three different apes not only provided a completely mixed up picture of evolution, but one that was entirely backwards.1

  Epigenetic modifications are chemical tags that are added along chromosomes in specific patterns that control how genes are expressed. At present, 12 different types of gene regulating modifications (i.e., chemical tagging) to histone proteins that package the DNA molecule are well-documented in the human genome.2 In addition to the modification of histones, the DNA molecule itself can be tagged by methyl groups on the cytosine nucleotide bases. Thus, the combinatorial epigenetic code is exceedingly complex, but key to understanding how the genome works.

  While the DNA code is closely similar in all cells throughout the human body, the epigenetic code and its patterns vary depending on cell and tissue type.2 Because these epigenetic patterns control how genes are expressed in the cell, evolutionists have been interested in comparing the patterns between humans and apes to check for commonalities and dissimilarities. Interestingly, a comparative epigenetic study just published by evolutionary scientists completely contradicts the standard, inferred evolutionary tree for human-ape evolution.

  In this study, researchers examined the DNA methylation patterns in the blood cells of humans, chimpanzees, gorillas, and orangutans.1 They focused on the areas of chromosomes 21 and 22 that are highly similar among all four human and ape genomes. The regions between the chromosomes that were too dissimilar (>98.8 percent identical) were not compared. Another recent study has shown that overall, chimp chromosomes 21 and 22 are on average 76.2 and 77.9 percent similar, respectively, in their actual DNA sequence compared to human.3 Thus, there are areas on these chromosomes that are very similar and other regions that are not. Comparative epigenetics, like many other types of evolutionary DNA studies, can only be done on the areas between chromosomes that are highly similar.

  In the study, 16 different regions were identified that exhibited strong DNA methylation pattern differences between humans and chimps. These regions were then chosen for further comparison with gorillas and orangutans. The regions were also highly different between humans and the other apes, but not in the levels and patterns one might anticipate based on evolutionary predictions.

  When the researchers used the DNA methylation data from the 16 different regions to form an evolutionary tree, it was completely backwards compared to the commonly believed order of evolution for apes that supposedly led up to humans. (See Figure below.) Orangutans, who supposedly are the least evolved among apes compared to humans, actually had more DNA methylation patterns similar to humans than chimps or gorillas. And if that was not enough, gorillas were the next closest in similarity to humans with chimps falling out last! According to evolutionary predictions, chimps should have been most similar to humans, then gorillas, and lastly orangutans.

  

  Major differences between human and chimp epigenetic profiles have been noted before.4 But these study results are particularly interesting because they utterly defy all predictions in the evolutionary paradigm—literally turning it on its head and showing that it is a fallible model of human origins.

  These results continue to verify the biblical account of creation wherein all forms of life—including humans, chimps, gorillas, and orangutans—were each created after their kind, uniquely and independently.

  References

  1. Fukuda, et al. 2013. Regional DNA methylation differences between humans and chimpanzees are associated with genetic changes, transcriptional divergence and disease genes. Journal of Human Genetics. 58 (7): 446–454.
  2. The ENCODE Project Consortium. 2012. An integrated encyclopedia of DNA elements in the human genome. Nature. 489 (7414): 57-74.
  3. Tomkins, J. 2013. Comprehensive Analysis of Chimpanzee and Human Chromosomes Reveals Average DNA Similarity of 70%. Answers Research Journal. 6 (1): 63–69.
  4. Tomkins, J. 2013. Epigenetics Proves Humans and Chimps Are Different. Acts & Facts. 42 (1): 11-12.

  * Dr. Tomkins is Research Associate at the Institute for Creation Research and received his Ph.D. in Genetics from Clemson University.
  

   

• Контрапротестиращ пита по телефона: Ние за правителството ли сме или против?

  Комични сценки от контрапротеста

  .

  Александра Маркарян, OFFNews

  Наближавайки сградата на президентството мъж на средна възраст с червеникава риза набра номер на джиесема си и искрено попита: “Ние сега за правителството ли сме или против?”. След като получи обяснение по телефона той се вля в масата организирани протестиращи, които пристигаха на талази. Повечето от тях бяха докарани с автобуси от страната и от отговорите им личеше, че са инструктирани да отричат каквато и да е организация и да крият кои са работодателите им, изпратили ги на контрапротест.

  

  Малко след описаната случка – в момента, в който контрапротестът тръгна по бул. “Цaр Освободител” към Народното събрание, за да се влее с протеста ДАНСwithme, на първа линия застана мъж с мегафон, който изрично повтаряше: “Протестът е в подкрепа на правителството” – очевидно, за да няма недоразумения. Мъжът се представи пред OFFNews като Стоян Тодоров и отрече да е водач или лидер на протеста. Обясни, че още от зимата (вероятно имайки предвид февруарските протести) “си ходя така”, с мегафон.

  В отговор на въпрос на OFFNews защо е тук и дали подкрепя кабинета, друг протестиращ отговори: “Не, не съм за протеста. Само си стоя встрани.”

  Млада дама в компанията на други двама-трима души ги питаше: “Видяхте ли някой друг от централата?”. Репортер на OFFNews се приближи и попита къде работи, в отпуск ли е днес и за централата на коя компания става въпрос. Отговорите бяха, че работи “на село”, в частна фирма, чието име няма да каже. Иначе, като майка на две деца, била тук, за да подкрепи правителството, което ù отпуснало повече пари.

  

  Попитахме и група мургави господа откъде са, защо са дошли на контрапротест и в отпуск ли са. Отговорите бяха, че са безработни от Бургас. Колко им е струвало пътуването и кой го е платил така и не казаха.

  “Неорганизаторите” на протеста – трима-четирима мъже с мегафони, няколко пъти спираха шествието, напиращо да тръгне от президентството по бул. “Цар Освободител” към протеста при Народното събрание. По мегафони те викаха “Чакайте, спрете, за никъде не бързаме”. “За никъде не бързаме” беше и отговорът, който репортера на OFFNews получи, когато попита въпросните мъже (един от които беше Стоян Тодоров) защо спират хората. Въпросният Тодоров доста се изнерви от въпросите и дори се обърна към репортерката с думите: “Вие защо задавате такива въпроси? Не ви отива на възрастта”.

  

  Вместо Тодоров на въпроса ни отговори протестираща: “Спираме, защото полицията е спряла автобуси с други протестиращи. Чакаме още 500 човека да се присъединят”.

  Контрапротестиращите бяха “въоръжени” със знамена и плакати. Надписите на много от тях бяха за офшорки, придружени със снимки на президента и служебния премиер Марин Райков. Репортер, отразяващ контрапротеста, полюбопитства дали държащите плакатите разбират значението на думата “оршорна компания”. От отговорите им се разбра, че нямат никаква представа какво е офшорка, но че президентът е лош.

  

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Снимки:  в. „Сега“ и Фейсбук
  

• Два дела об экстрадиции по запросу США – в Республике Болгария и Латвийской Республике

  Новая реальность: конфедерация

  .

  Марк Болдырев, Паша Тошева, Ivars Bērziņš,

  Iuris-civilis.ru

  .

  Два дела об экстрадиции и оба по запросу США — в Республике Болгария¹ и Латвийской Республике² объединяет несколько общих деталей.

  Первая из этих деталей состоит в том, что и в том и в другом случае запрос поступил именно из США.

  Вторая деталь состоит в том, что в обоих случаях запрос поступил в отношении гражданина того самого государства, которое, как предполагалось, должно была исполнить указанный запрос.

  Третья деталь состояла в том, что ранее конституции обоих государств не допускали выдачи своих собственных граждан иностранным государствам ни по каким основаниям, но впоследствии были изменены в этой части оговорками о возможности такой экстрадиции при соблюдении, правда, определённых условий.

  В случае с Республикой Болгарией условие состояло в том, что с запрашивающим экстрадицию должен существовать соответствующий договор, который должен быть и ратифицирован и опубликован к моменту запроса, а в случае с Латвийской Республикой, кроме уже указанной оговорки, содержалась ещё одна: при экстрадиции даже и при наличии международного договора, экстрадиция не должна приводить к нарушению прав человека, указанных в конституции. Обратим внимание на эту важную оговорку Конституции Латвийской Республики.

  Ниже даны соответствующие тексты норм обеих конституций, в которых выделены именно те самые оговорки, которые были внесены туда позднее и которые сделали принципиально возможной выдачу граждан этих государств этими же государствами из своей юрисдикции под юрисдикцию иных государств.

  Конституция Республики Болгария:

  Чл. 25.
  (1) …
  (2) …
  (3) …
  (4) Гражданин на Република България не може да бъде предаден на друга държава или на международен съд за целите на наказателно преследване, освен ако това е предвидено в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България.
  (5) …
  (6) …
  
  текст в переводе на русский язык –
  Статья 25.
  (1) …
  (2) …
  (3) …
  (4) Гражданин Республики Болгарии не может быть выдан другому государству или международному суду с целью уголовного преследования, кроме случая, когда это предусмотрено международным договором, ратифицированным, обнародованным и вступившим в силу для Республики Болгария.
  (5) …
  (6) …

  .

  Конституция Латвийской Республики:

  98. Ikvienam ir tiesības brīvi izbraukt no Latvijas. Ikviens, kam ir Latvijas pase, ārpus Latvijas atrodas valsts aizsardzībā, un viņam ir tiesības brīvi atgriezties Latvijā. Latvijas pilsoni nevar izdot ārvalstīm, izņemot Saeimas apstiprinātajos starptautiskajos līgumos paredzētos gadījumus, ja ar izdošanu netiek pārkāptas Satversmē noteiktās cilvēka pamattiesības.
  текст в переводе на русский язык –
  98. Каждый имеет право свободно покинуть Латвию. Каждый, имеющий латвийский паспорт, за рубежом Латвии находится под защитой государства, он имеет право свободно вернуться в Латвию. Гражданин Латвии не может быть выдан другому государству, за исключением случаев, предусмотренных утверждёнными Сеймом международными договорами, когда при выдаче не происходит нарушения определенных Конституцией основных прав человека.

  .

  Заметим, что случай с запросом об экстрадиции в США из Республики Болгарии Г. Червенковой закончился тем, что именно запрашивающая сторона поспешила отозвать свой запрос после того как Софийский апелляционный суд довольно демонстративно освободил Г. Червенкову из-под стражи под совершенно символический залог в 1000 левов, а вот в случае с Латвией получилось всё совершенно иначе и последний случай нельзя полагать завершённым. В Латвии суд всё-таки разрешил правительству произвести экстрадицию гражданина Латвии. Однако тут уже вмешался ЕСПЧ, куда защита выдаваемого успела направить жалобы на Латвийскую Республику. ЕСПЧ начал производство по этой жалобе и запретил производить экстрадицию. Смысл же жалобы состоял именно в том, что если только в данном случае подвергнуть человека выдаче из Латвийской Республики по запросу США, то этот выдаваемый человек лишится юрисдикционной защиты ЕСПЧ, поскольку на США юрисдикция ЕСПЧ никак не распространяется и никакого аналога суда, который бы был наднационален и обладал бы безусловной юрисдикцией для США не существует³. То есть аргумент жалобы сводился ровно к тому, что было написано в этом журнале в статье «Возможность экстрадиции». Причём нам хочется обратить внимание, что ранее ЕСПЧ уже принимал решения по вопросам, весьма и весьма похожим на поставленный теперь перед ним. И каждый раз вполне последовательно этот суд проводил ту логику, что любое государство, являющееся стороной ЕКПЧ, полностью отвечает за все последствия своих принудительных действий в отношении людей, находящихся под его юрисдикцией⁴, и не может снять с себя такой ответственности, например, путём передачи этого человека под юрисдикцию иного государства. То есть государственный суд не только сам обязан соблюсти Конвенцию, но и проверить — а не будет ли она нарушена тогда, когда будет исполнено решение этого самого абсолютно соблюдшего своими непосредственными действиями Конвенцию государственного суда.

  Не так уж сложно догадаться, что если к числу прав человека относится право на безусловную юрисдикционную защиту ЕСПЧ, то при выдаче этого человека, скажем, в США или, например, в Республику Казахстан, такое право в его осуществлении будет нарушено. Что общего между Казахстаном и США догадаться легко: ни то, ни другое государство не суть стороны ЕКПЧ и не члены Совета Европы. В то же время, как Республика Болгария, так и Латвийская Республика, как раз связаны ЕКПЧ и как раз являются членами Совета Европы.

  Кроме сказанного нельзя не обратить внимание, что при выдаче человека по запросу США, он сразу же лишается целого ряда прав человека, которые установлены именно как таковые всё той же ЕКПЧ.

  Для начала следует отметить, что в США отсутствует вообще представление о праве человека на жизнь как праве совершенно неотъемлемом, там предполагается, что жизнь у человека можно отнять в качестве именно наказания, а не только по необходимости устранения угрозы, исходящей от этого человека. Иными словами: европейское представление о праве человека жить совершенно не соответствует представлению о таком праве для любого государства, где именно в качестве наказания предусмотрена смертная казнь вообще⁵.

  Кроме того, совершенно недавно ЕСПЧ вынес толкование, согласно которому лишение человека свободы без хотя бы потенциальной возможности её обрести вновь есть именно нарушение норм ЕКПЧ. По этому поводу есть недовольные и несогласные. Однако такое толкование установлено и оно является именно обязательным для всех государств-членов Конвенции. От себя добавим, что именно это толкование только и отвечает императиву правовости государства вообще, иное же означало бы, что государство в состоянии, исполняя своё предназначение, лишить человека свободы навсегда без каких-либо возможностей её восстановления, то есть вообще не признаёт свободу человека как свободу основную, имманентно ему присущую, а исключительно как дарованную государством. В государствах Конвенции считается недопустимым лишать человека свободы вне необходимости, а потому нельзя лишить её без предоставления этому человеку права обратиться в суд за её восстановлением, доказывая, что такая необходимость отпала. Вообще говоря, такое представление есть прямое следствие развитой немецкой философии права. У многих государств, не входящих в Конвенцию, такое понимание отсутствует⁶.

  В США, если подходить к этому строго, считается допустимым ограничивать групповым образом права людей только на основании их, например, национального происхождения. Тут не следует удивляться, а стоит только вспомнить, что никто не отменил ещё судебные акты Верховного суда США по вопросам, связанным с интернированием граждан США исключительно по признаку их японского происхождения⁷. Верховный суд США признал ограничения прав и свобод на такого рода основаниях совершенно соответствующими Конституции США, а все последующие извинения правительства США за происшедшее не играют именно юридического значения и носят строго политический характер. Подчеркнём ещё раз: вполне возможно, что сейчас и здесь государственная власть США считает, что именно тогда, в сороковые годы минувшего столетия, и не следовало интернировать граждан США по признаку их японского происхождения, но неумолимая неотменённость истолкований, данных Верховным судом США по этому поводу, установила принцип, согласно которому вполне конституционным будет, например, это сделать завтра в отношении иной группы лиц по тому же самому национальному, расовому или иному групповому признаку. Иными словами: в США не признаётся правило ст. 14 ЕКПЧ и непризнание этого правила полностью согласуется, по мнению высшего органа судебной власти, с конституцией именно США.

  Точно такие же заключения можно сделать в отношении практически любого государства, не входящего в Совет Европы и не являющегося стороной ЕКПЧ. Вообще же говоря, сама по себе ЕКПЧ является настолько серьёзным сдвигом в представлении о защите прав человека и их свобод и их содержании, что и нам, гражданам стран Конвенции, ещё долго придётся осознавать этот сдвиг и порою ещё немало удивляться вполне логичным выводам, которые из него следуют.

  Заметим, однако, что даже при том условии, что государство, направляющее запрос на экстрадицию, но при этом не являющееся членов Совета Европы, имеет практически все гарантии ЕКПЧ, одной гарантии оно всё-таки иметь не будет: оно не будет иметь гарантии права. предусмотренного в ст. 34 ЕКПЧ, поскольку такое государство не признаёт в силу своей внеконвеционности, прямую юрисдикцию ЕСПЧ, а последний не имеет там именно прямой безусловной юрисдикции. Можно сколько угодно вполне справедливо рассуждать на тему неисполнения то в одном, то в другом государстве решений ЕСПЧ, но именно затем и можно рассуждать об этом как о нарушении Конвенции, что при таком неисполнении или неполном исполнении будет нарушаться норма, обязательная для этого государства-нарушителя. Если же государство в принципе не является членом Конвенции, то и говорить о нарушении норм такой Конвенции никак не приходится. Если в государстве Конвенции человек имеет права потребовать, хотя бы потребовать, то во внеконвенциональном государстве он лишён даже юридической возможности требовать, а следовательно, все гарантии, которые он там будет иметь, будут носить строго политический, а никак не юридический характер⁸.

  Но если всё сказанное верно, то имеет смысл повторить тот вывод, который был сделан ранее:

  государство-сторона ЕКПЧ не имеет права выдать человека, находящегося под юрисдикцией этого государства, если при этом этот человек подпадает под юрисдикцию государства, не признающего юрисдикции ЕСПЧ и не являющегося стороной ЕКПЧ.

  Однако если такой вывод верен, то далее следует сделать и иной вывод:

  совокупность государств-членов Совета Европы и, следовательно, сторон ЕКПЧ, имеющая единый судебный орган — ЕСПЧ, который осуществляет прямую и безусловную юрисдикцию равномерно для всех указанных государств, имеет свои границы, объемлющие всю эту совокупность, внутри которых есть юрисдикция указанного судебного органа и защита ЕКПЧ, а вне которых — их нет. И любые принудительные действия любого из указанных государств, направленные на вывод любого субъекта за указанные границы, в правовом поле невозможен.

  Но если теперь перейти к политической терминологии, описывающей подобные совокупности в политическом смысле независимых друг от друга государств, то такая совокупность имеет название: конфедерация. И тогда получается, что та самая ЕКПЧ как раз и создала новую реальность в современном мире: конфедерацию этой конвенции. А из этого следует не только одно название. Да, формально государства внутри такой конфедерации вроде бы в ограничениях Конвенции могут делать всё, что им заблагорассудится. Но, во-первых, такие ограничения для них унифицированы, а не произвольны, нормативны, а не дискреционны, а во вторых, эта ограничения не могут не влиять и на политическую свободу властей указанных государств, если только признать, что нормативность в своей идее сильнее политических интересов⁹. Например, при заключении договоров о взаимной помощи в уголовном преследовании государства, формально продолжая быть свободными, становятся обязанными учитывать общие ограничивающие их правила вроде того, которое было уже выведено выше. Но при этом при всём само по себе преследование и наказание лиц, совершивших преступление, также является именно правовой необходимостью. Причём ещё и с принципом неизбежности наказания этого преступления. Но преступления совершаются не только внутри указанной конфедерации, внутри которой как раз легко учесть требования ЕКПЧ, включая указанное ограничивающее правило, прежде всего потому, что оно не накладывает никаких существенных ограничений в вопросах, скажем, экстрадиции внутри конфедерации. Следовательно, если не разрешить вопросов о том, как следует действовать в указанных государствах в отношении лиц, которые совершили преступления за пределами конфедерации, но в момент преследования оказались под их юрисдикцией, то можно превратить то или иное государство в убежище для серьёзных правонарушителей. Что также никак не нельзя признать верным.

  Сказанное можно пояснить на вот каком примере.

  Предположим. что в одном из государств конфедерации есть правило, согласно которому оно преследует своих граждан, совершивших преступления за его рубежами, однако в отношении иностранцев и апатридов, если последние имеют постоянное жительство за пределами указанного государства, это правило применяется только в том случае, когда преступление совершено против прав и свобод граждан указанного государства. Возможен и вариант, когда иностранцев за преступления, совершённые ими за пределами указанного государства, это государство не преследует вообще¹⁰. Теперь представим себе, что некто совершил тяжкое преступление за пределами юрисдикции государства, входящего в конфедерацию, которое бы преследовалось на территории этого государства, если бы оно было совершено на его территории. Этот человек, который совершил указанное правонарушение, не является гражданином названного государства и постоянного жительства там не имеет. Тогда вопрос о реализации его преследования упрётся в то, что если место преступления находится внутри конфедерации, пусть и под юрисдикцией другого государства, то ЕКПЧ существенным образом не воспрепятствует преследованию такого преступления¹¹, а вот если оно будет находиться вне неё… Как раз в этом случае ЕКПЧ будет при указанных законодательных положениях существенно ограничивать способы и возможности преследования такого человека. А поскольку безусловным приматом будет обладать и обладает именно ЕКПЧ, то это значит, что ограничения введены именно указанными правилами преследования за совершённые преступления и именно они подлежат гармонизации в соответствии сразу же и с императивами ЕКПЧ и с императивами преследования субъектов за совершённые ими преступления. А вот это уже — влияние и влияние прямое на политические власти каждого из государств конфедерации.

  Причём на те как раз вопросы, которые традиционно считаются внутренним делом государств. При решении таких вопросов неизбежно встанут и вопросы действия полицейских сил одного государства каким-то образом под юрисдикцией другого. И даже вопросы конституционного характера. Обратим своё внимание на то обстоятельство, что, например, в Конституции Латвийской Республики оговорка сделана не о правах человека и основных свободах, закреплённых и гарантированных ЕКПЧ, а только о тех из них, которые закреплены и гарантированы Конституцией Латвийской Республики, а это — не обязательно совпадающий объём прав. Заметим: влияние на политику, политику внутреннюю оказалось именно прямым практическим следствием взаимодействия двух действительно основополагающих правовых принципов. А в то же время одно из последних решений ЕСПЧ в отношении России касательно избирательных прав затронуло положение одной из норм первых двух глав Конституции Российской Федерации, изменить которую очень и очень трудно.

  Иными словами, приходится признать, что новая реальность, которая возникает в ходе применения ЕКПЧ действительно ведёт к вполне ощутимым конфедеративным процессам уже политического характера в каждой из стран Конвенции или, если хотите — конфедерации, осознанию которых и разрешению которых придётся так или иначе посвятить куда как больше сил и внимания, чем это делается до сих пор. Альтернативой может быть распад конфедерации вокруг ЕКПЧ, однако такая альтернатива явно не носит разумного, а следовательно и действительного характера. Любое же государство, которое желало бы сохранить свой уровень суверенитета такой же, как в доконвенциональный период, неизбежно должно будет выйти из Совета Европы.

  И, что может быть самое трудное: осознать это придётся, а точнее — уже приходится, буквально на бытовом уровне решительно всеми более, чем 800 000 000 людей, находящимся под защитой и гарантией ЕКПЧ, а не только узким кругом политиков и юристов.

  .

  ---

  1. Дело об экстрадиции Г. Червенковой
  2. Дело об экстрадиции Д. Чаловского
  3. Аналог ЕСПЧ для США рассматривает дела по индивидуальным заявлениям исключительно с согласия США на рассмотрение каждой конкретной жалобы. При этом не применяется ЕКПЧ.
     К слову сказать, и Верховный суд США рассматривает не любое обращение к нему, а лишь те, которые он сам считает нужным рассмотреть. Поэтому нельзя даже говорить, что в США есть уровень и конституционной защиты, равный уровню такой защиты, например, в Российской Федерации, где каждый имеет право на обращение в Конституционный суд РФ с прямым оспариванием конституционности нормы закона, если эта норма или применена в его деле или подлежит применению, даже если применение такой нормы происходит вообще впервые в истории. Поледнее замечание интересно для Украины, где по индивидуальным обращениям в Конституционный суд, последний лишь истолковывает норму закона в её конституционном контексте и только при условии, если к моменту обращения есть различное применение судами одной и той же нормы в сходных условиях; то есть на Украине Конституционный суд Украины по индивидуальным жалобам вообще не занимается абстрактным нормоконтролем в конституционном смысле.
  4. А не только за производимые им действия!
  5. Оговорка в ст. 2 ЕКПЧ «Никто не может быть умышленно лишён жизни иначе как во исполнение смертного приговора, вынесенного судом за совершение преступления, в отношении которого законом предусмотрено такое наказание» в настоящее время совершенно мертва для всех государств Совета Европы без всякого исключения, поскольку одним из обязательных условий вступления в Совет Европы является именно запрещение умышленного причинения смерти как наказания — смертной казни.
  6. Справедливости ради надо отметить, что и в государствах Конвенции ещё недавно обязательность возможности освобождения при осуждении к пожизненному лишению свободы вовсе не учитывалась как именно следующая из ЕКПЧ. Между тем, — на это стоит обратить внимание! — она как раз из ЕКПЧ следует прямо.
  7. Стоит отметить, что нем не известно вообще ни одного судебного акта Верховного суда США, который был бы впоследствии отменён.
  8. Весьма часто при оценке ситуации с правами человека и основными свободами, да и с правами вообще в различных государствах и юрисдикциях часто путаются эти понятия: да, в том или ином государстве в повседневной жизни человеку безразлично какого рода гарантии своих свобод он имеет — политические или юридические, но в том-то и весь смысл независимости судов от всех остальных видов власти, что суд в своей идее обязан находиться вне политических интересов и гарантий и вне политики вообще. Вопрос только в том, насколько тот или иной суд соответствует такой идее. Поэтому для оценки соответствия государственного строя императиву правовости необходимо принимать во внимание не только практический объём свобод в конкретный момент, но и их именно положительные гарантии со стороны как законодательства, так и устройства судебной системы. Именно в этом состояла идея разделения властей в государстве. Другое совсем дело, что идея разделения властей не является достаточной для устройства независимого правосудия и, следовательно, для правовых, а не политических гарантий. Политические же гарантии всегда связаны не с признанием имманентных прав как объективности, а только с интересами или желаниями в конкретные моменты тех или иных политических кругов. Можно представить себе сверхмудрого и сверхлиберального самодержца, свято блюдущего свободы людей, исходя из своих убеждений, но нельзя считать одни только убеждения конкретного человека достаточной гарантией именно прав как всеобщего. Единичные убеждения временны и преходящи, а право — вечно и неизменно.
  9. А ровно так и должно быть!
  10. Отметим, что указанный набор правил взят не с потолка, а представляет собою реальность по крайней мере одного из государств Конвенции.
  11. Речь не идёт обязательно об экстрадиции, но и о ней — тоже.
• БСП, ДПС и „Атака“ отхвърлиха ветото на президента

  Ветото на президента на актуализацията на бюджета бе отхвърлено със 130 гласа от 224-ма гласували. Както се очакваше, против ветото гласуваха БСП, ДПС и „Атака“. Това стана след три и половина часа дебати в сградата на парламента, обградена от безпрецедентно плътен кордон от полиция и жандармерия.

  Без изненада дебатите по същество се загубиха в политически декларации и взаимни обвинения, като основен обект на остри думи от страна на управляващите стана президентът.

  А интригата дали „Атака“ ще гласува заедно с БСП и ДПС срещу ветото, още в началото на заседанието изчезна – депутатка от партията на Сидеров остро нападна ГЕРБ и обяви в края на изказването си, че колегите й ще гласуват „по съвест“. А както стана известно малко по-късно – съвестта им ги прати да гласуват заедно с левицата и ДПС.

  Преди началото на дебатите председателят на парламента Михаил Миков припомни, че е поканил президентът да присъства. Държавният глава преди два дни отказа поканата с аргумента, че каквото е имал да каже, го е направил в мотивите към наложеното вето.

  Шефът на бюджетната комисия Йордан Цонев не пропусна да отбележи, че тъй като заседанието на парламента се предава на живо по БНР и БНТ, то президентът Плевнелиев със сигурност го гледа и ще чуе мотивите, с които от БСП и ДПС отхвърлят ветото му.

  И управляващите, и опозицията потвърдиха позициите си – БСП и ДПС ще гласуват срещу ветото, ГЕРБ го подкрепя.

  От ГЕРБ прозвуча нов нюанс в дебатите, изказан от депутата Менда Стоянова, председател на бюджетната комисия в предишния парламент – бившите управляващи ще подкрепят ветото, но нека на ново четене внимателно да се огледат възможностите за аргументирана актуализация. Досега ГЕРБ бе решително против каквато и да било актуализация.

  „ГЕРБ изхвърли Дянков като парцал, Плевнелиев като последния мохикан брани бюджета му“

  Лидерът на левицата Сергей Станишев използва трибуната, за да обясни какво страшно наследство е оставило правителството на ГЕРБ и да обясни как и протестиращи, и президент пречат на нормалната работа на правителството на Пламен Орешарски.

  Той призна, че дебатът днес не може да е икономически, защото всички икономически аргументи са били изказани неведнъж.

  „Днешните дебати и гласуване са част от политически процес – битка за промяна или за запазване на статуквото в икономически социален и политически план, наследено от ГЕРБ“, заяви Станишев.

  „Разрушена държавност и смазано гражданско общество заварихме преди три месеца. Парламентът беше гумен печат на чужда воля с 5% доверие, продължи той и попита къде е „госпожа И.Ф.“ – организаторът, по думите му, на това „срамно отклонение“. Станишев имаше предвид Искра Фидосова.

  След което обърна критиките си към президента. „Заварихме мълчалива президентска институция, президент, избран с тежки измами и манипулации, затова вероятно е послушен“, каза Станишев и допълни, че държавният глава е бил „назначен да пази топлото кресло, докато дойде време за кандидатурата на вече бившия премиер“.

  Лидерът на левицата обвини Плевнелиев, че е премълчавал „всички безобразия, които съсипваха държавата, икономиката и гражданското общество“.

  „Три месеца кабинетът на Орешарски работи за промяна на всичко това, въпреки цялата енергия, която се хвърля, за да му се пречи“, каза Станишев и предположи, че зад ветото стоят „интересите на фирмите на предишното управление, които смучат от държавата“.

  „Ветото е част от огромните напъни да се попречи на възстановяването, на парламентаризма и на демократичната държавност“, заяви още лидерът на БСП.

  „От ГЕРБ се отрекоха от Дянков, изхвърлиха го като парцал. Последният мохикан – Плевнелиев, иска да се запази бюджетът на Дянков“, заяви още той.

  „Не вярвам той да е наивник и да не знае за подкрепата на работодателите и синдикатите за бюджета. Само една работодателска организация е против и е показателно, че тя се държи повече като политическа такава“, каза Станишев по адрес на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ), която обяви най-много резерви към актуализацията от останалите работодателски организации.

  „Не вярвам в мотивите на президента, защото показват раздвоение на личността или тежка политическа амнезия“, продължи речта си Станишев и отново си послужи със сравнение с актуализацията през 2010 г.

  „Той трябва да отговори защо през 2010 г. приходите бяха занижени с близо 2 млрд. лв. и защо тогава мълча, ако това е принципна позиция,“, заяви още лидерът на левицата и повтори, че президентът губел ролята си на обединител на нацията, вживявал се в ролята на политически инженер и показвал, че изпълнява волята на ГЕРБ, от която бил назначен, че водел битка за запазване на статуквото и оцеляване на тези, които „четири години вършееха из държавата“.

  „Първанов се вайка всеки ден, като гледа какво е оставил в БСП“

  На тази реч лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов отвърна от трибуната в същия дух: „Сега разбирам защо г-н Станишев не е премиер, сложи Орешарски да му бере срама“ и допълни, че ставало ясно „как на времето е свикнал царят и Доган да му дават указания“.

  „Не знам какъв е бил парламентът четири години, но работеше спокойно, идвахте на работа спокойно“, продължи Борисов. „Сега няма един ден, в който да не преминаваш през полицейски кордони. Обградени сме като в Египет“, каза той и призова да не се правят провокации „като в момента, защото всички ще съжаляваме“.

  За твърденията на Станишев, че ГЕРБ е назначила Плевнелиев на президентския пост, Борисов иронизира: „Не съжалявам, че нашата партия го излъчи, но излъченият от вас предишен президент Първанов истински съжалява, че ви е посочил за председател на БСП. Горчиво съжалява“.

  А кулоарите на парламента пред журналисти Борисов продължи по адрес на Станишев: Той толкова се е изнервил, не е лесно човек да е под чехъл“ и поясни, че Станишев е „под чехъл на човека, който реално управлява БСП – Моника Йосифова. И всички го знаят. Категорично”.

  А за думите си, че Първанов съжалявал, че е посочил Сергей Станишев за наследник на лидерския пост в БСП Борисов заяви: „Той го казва. Вижте, че се вайка всеки ден човекът, като гледа какво е оставил в БСП”.

  „Препратките към Египет са обида за българския етнически модел“

  Лидерът на ДПС Лютви Местан обясни от трибуната, че „ветото на президента е чисто политически акт, с който той преследва още по- ясни политически цели“. Според него държавният глава иска да подчертае зависимостта на парламентарната подкрепа за Орешарски от гласовете на „Атака“.

  „Ако ветото бъде преодоляно, основната теза, която ще се разгръща, ще е за новата тройна коалиция. На тази база ще се налее нова енергия на протестите“, заяви Местан. Според него другата цел на президента, който „очевидно ускорено губи ролята си на национален обединител, да играе ролята на морален цензор на българската политика“.

  „На един президент му отива да бъде морален съдник, да бъде морален стожер на политиката и гражданското общество“, каза още лидерът на ДПС.

  „Щях да му повярвам, ако не беше сред истерично ръкопляскащите на лидера на „Атака“ Волен Сидеров между 2009 и 2011 г. Не можете да отречете, защото, за щастие, има архивни кадри, които пазят картини от онова идилично отношение между ГЕРБ и „Атака“ тогава“, посочи Местан.

  „Днес България наистина е разделена. Има протести срещу кабинета и подкрепящи кабинета. От името на парламентарната група на ДПС питам къде е медиаторът на тези различия, при кого тези различия ще се срещнат“, продължи той.

  Според Местан ветото не е върху актуализацията на бюджета, а срещу програмата на кабинета „Орешарски“.

  „Там ги стяга чепикът. Актуализацията е концентрираният израз на програмата на кабинета, а ветото е срещу нея. Приказките, че този акт не бил безпрецедентен, са абсолютно несъстоятелни“, заяви още лидерът на ДПС.

  Той настоя кабинетът да разгърне своята програма и в следващия бюджет, с която да се разграничи от управлението „Борисов“ и призова ГЕРБ да спре с препратките към Египет, което по думите му е „обида за българския етнически модел“.

  Източник:  Mediapool

• Управляващите в БГ не се свенят да провокират дори гражданска война

  БСП и ДПС хвърлиха срещу протестиращите вече 64-ия ден пред парламента граждани на София хора от провинцията, събрани от техни кметове и активисти по села и градчета. Управляващите доказват за пореден път, че не биха се спрели пред нищо, дори и пред гражданска война, само и само да задържат властта си.

  .

  „Сега разбрах защо депутатите не искаха да заседават на Голяма Богородица, заради празника! В момента до Народното събрание са хвърлени българи срещу българи, а виновниците това да се случи нямат представа как се плаща подобно престъпление срещу Род и Родина! Пълно е с автобуси от смесените области, най-много от Кърджали. „Контрапротестиращи“ се пропускат до Парламента, протестиращите от София са спрени на „Раковска“ и „Московска“, вече има арестувани там.
  

  Ние сме вкарани в модела Косово, който е добре познат на американската ни посланичка! Ако българинът не се събуди панически, положението може да стане хиляди пъти по-тежко от това, което можем да си представим!
  

  Хора, няма партии, няма националности, няма религиозни различия – у нас има само български граждани, които трябва да се отърват от мафията! Осъзнайте се, обединете се и да изринем оборите, от всичката паплач!“ –

  пише на стената си във Фейсбук известната екоактивистка и активен участник в различни граждански протести инж. Мариана Христова.

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  „Държавата обяви гражданска война“
  

   .

  Петър Петров, Livenews.bg

  Спокойствието на лятна София свърши! Докараните от БСП и ДПС няколко хиляди души от провинцията нахлуха в центъра и напрежението започна да витае във въздуха. Видимо отрудените и простовати хора, които най-вероятно не са съвсем наясно за какво са в столицата, ще бъдат хвърлени срещу другите протестиращи. Тези, които от 63 дни искат оставката на Орешарски и се борят за своята кауза.

  Снимка: cbsphilly.files.wordpress.com

  Логичните въпроси, които изникват са няколко – кой и защо тласка България към гражданска война? Защо кметицата Йорданка Фандъкова разреши на десетките автобуси да паркират на централните столични булеварди? Защо полицията допуска двете групи да бъдат буквално на метри една от други? Кому бе нужна цялата организация по извозването на хората от малцинствата в София? Защо държавата в лицето на МВР на практика обяви началото на гражданска война??

  .

  Все въпроси, чийто отговор вероятно се крие в цялото поведение на новата Тройна коалиция. БСП, ДПС и „Атака“ са готови на всичко, за да запазят властта си. Те не биха се спрели пред нищо, само и само статуквото в парламента да не се пипа.

  Снимка: Моника Панчева

  Всъщност разумен човек едва ли би намерил аргументи за решението на БСП и ДПС да извозят до София своите привърженици точно в деня, когато се приема актуализираният бюджет. Това е или пълна глупост, или нечувана наглост. Всъщност по-скоро е второто. Защото, ако човек чуе какви ги говори Мая Манолова, направо ще бъде хвърлен в потрес. Та застаряващата кюстендилска депутатка обяви, че хората в автобусите били организирани от ГЕРБ?!

  .

  И всичко това, след като телевизионните камери показаха ясно

  Плакат от контрапротеста. Снимка: Кирил Памуклийски, Livenews

  автобусите от Кърджали и други региони, където има само един политически исполин – ДПС. Лицата на „спонтанно“ подкрепящите кабинета „Орешарски“ показваха, че това са хора от малцинствата. Които срещу дребни суми са дошли в София…

  .

  Но някой дава ли си сметка, че тези хорица са също толкова ощетени от икономическата и политическата ситуация в страната, колкото и тези, които протестират срещу Орешарски? И всъщност разбират ли каква е целта от тяхното пътуване до столицата? Отговорите може би ги знаят само ограничен кръг от хора.

  .

  Тези, които от 23 години стоят в задкулисието и дърпат конците на политиката. И вероятно пак са замислили нещо…Но трябва ли да има гражданска война, за да може за пореден път да осъществят плановете си…

  .

• Олигархът: начин на употреба

   

  К. Терзийски,  Дойче Веле

  .

  

  Професионалната дилема на медийните хора в България изглежда така: да си мълчат и си взимат заплатите, или да говорят по съвест и да напуснат. Защото са принудени да работят в медии, собственост на омразните олигарси.

  За да изкарват насъщния си хлебец, хиляди български журналисти, писатели, говорещи и пишещи хора (включително и аз), са принудени да работят, да изразяват позициите си във вестници, телевизии, списания, радиа и така нататък, които са собственост на…

  На онези, срещу които тези наши словотворци и говорещи глави, писатели и умуващи хора всъщност роптаят, които критикуват, които смятат за основно зло!

  Медиите, братя мои и сестри – до една са собственост на олигарсите. И това не е нещо учудващо. Нали така?

  Просто едни от медиите са собственост на едни олигарси, други – на други олигарси. Едни олигарси станаха твърде популярни. Като Делян Пеевски, който има пет-шест вестника и няколко радиа и телевизии, но държи и разпространението на почти всички вестници. Други пък си остават в лека шарена сянка и просто никой не говори за тях.

  За добро или зло

  Вижте: на старогръцки „олигос“ означава „малък“. А олигархия означава старейшинство, управление на по-малкото над повечето. Така че никак не е учудващ фактът, че всичко в тази страна е собственост на по-малкото, на олигарсите. Така – доколкото знам, за добро или за зло – е по целия свят. Медиите принадлежат винаги и само на олигарсите. А журналистите и писателите, свободолюбивите нови мислители и осмислячи на съвремието – така или иначе – пишат именно за тези вестници, списания, говорят в тези телевизии и ругаят в ефира на тези радиа.

  

  Има и интернет. Блогове и независими сайтове. Но в интернет никой не ти плаща за това, че си умен и си си отгледал оригинално мнение, че пишеш добре и имаш нюх за събитията. Така че журналистите и словопроизводителите, които искат с мислите и мненията си да изкарват пари, са принудени да работят именно за медиите, собственост на тия олигарси, срещу които те роптаят и дори те често откровено мразят.

  Храни куче да те лае

  Пишещите и говорещи братя трябва да се справят с една такава морална и професионална дилема: 1) да си мълчат и да си взимат парите; или 2) да говорят каквото им диктува съвестта и да напуснат.

  И аз пиша за няколко вестника и говоря в разни телевизии (но там поне – без пари), та мисленето над тази дилема открай време ме изтощава. И знам, че никога няма да мога да я реша. Провиждала ми се е една такава интересна и странна алтернатива на посочените горе възможности: да си мълчиш и да си лапкаш дребните кинти или да крещиш и да ядеш дръвцето. И тази алтернатива е именно: Храни куче да те лае. Да си стоиш и да си взимаш хонорари от медиите, собственост на така омразните ти олигарси. И в същото време да продължаваш скрито да воюваш срещу тях.

  

  Превръщаш се в един съвременен Езоп, който посипва с невидим пипер раните на господаря си. Овладяваш всички възможни иносказателни трикове на изразяване и караш нататък. Воюваш срещу господаря си така, че той да не може да ти каже нищо. Нападаш го с невидими стрели. Шегуваш се и го хапеш злобно, но така, че ако той те викне на разпит – хитро и малко подличко да се измъкнеш. И като дойде време за заплата, в устата си да имаш един такъв вкус – фекален. И като гледаш децата си, да въздишаш и да си казваш: Ох милички, дано никога не разберете татко (мама) какви акита е трябвало да изяде, за да ви отхрани, врабченца мои… (И тук един поклон към приятеля на ГС на ЦК на БКП – Радичков.)

  Кучетатата на овчаря

  Та така.

  Журналистите винаги работят за някой олигарх. Винаги получават паричките си от някой богаташ, заслужаващ много и много критики. А понякога и тояга. И някои се пропиват от болна съвест. Други я карат по езоповски…Трети…не знам, има всякакви.

  Аз съм решил проблема си така: пиша каквото съвестта и душата ми искат от ръката ми. А на главните редактори казвам така: изпълнил съм моята част от договора, написал съм това, което смятам за правдиво и вярно. Вие ако искате го спирайте. Все пак изпълнявате политиката на медията. Вие гледате за интереса на вашия господар. Вие сте кучетата на овчаря. Но тъй като аз съм си свършил работата – платете ми. И ще си бъдем с най-чисти отношения.

  Така съм решил проблема аз. И въобще не знам дали съм прав. Но знам, че е идиот онзи, който се смята за единствено прав. И с него няма смисъл да се говори.

   

• Полицията допусна контрапротестиращи пред Народното събрание

  Десетки автобуси с хора, подкрепящи правителството, пристигнаха от Южна България, полицията ги пропуска на места, на които протестиращите срещу кабинета не са допускани.

  Протест и контрапротест се събраха днес в центъра на столицата заради извънредното заседание на депутатите, на което те ще се опитат да отхвърлят президентсткото вето върху актуализацията на бюджета.

  

  Днес е отцепен голям периметър около сградата на Народното събрание със заграждения.

  Освен това вместо с полицейски кордон, както бе досега, районът е ограден и от паркирани коли на Жандармерията, така че протестиращите дори не могат да видят входа на парламента.

  Пристигналите по-рано на работа депутати влизаха необезпокоявани през служебния вход на Народното събрание.

  Превозните средства са с регистрационни номера от Кърджали, Сливен и Пловдив, Стара Загора, Благоевград, Гоце Делчев. На всички са сложени табели „Случаен превоз“.

  Автобусите са се движели организирано в колона.

  Според очевидци пристигналите с автобуси на контрапротеста са около два пъти повече от протестиращите срещу правителството.

  По бул. „Тодор Александров“ и бул. „Дондуков“ има паркирани около 40 автобуса от страната, съобщи Би Ти Ви. Събраните на „Дондуков 2“ към момента са от Благоевград, Разград, Гоце Делчев, Перник, Кърджали, Стара Загора и др.

  Потърсени от БТА за информация, от пресцентъра на Столичната община казаха, че не са издавали съгласуване за паркирането на автобуси в столицата днес.

  Основната част от пристигащите с автобуси се събраха пред Президентството, а по-късно се упътиха към Народното събрание.

  

  Друга част от тях се събраха пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, т.е. зад Парламента – в близост до антиправителствения протест.

  В целия район около градинката пред „Св. Александър Невски“ има полицаи.

  На ул. „Московска“ има полиция, която не позволява на протестиращите да преминат и продължат към входа на храма, където се намира контрапротестът.

  Малко след 10 ч. Нова телевизия предаде, че

  полицията допуска контрапротестиращите, които подкрепят правителството, пред централния вход на Народното събрание.

  Това предизвика силни освирквания от протестиращите срещу кабинета „Орешарски“, които се намират от другата страна на Парламента.

  Камерите на телевизията са заснели и как полицаи пропускат контрапротестиращи през кръстовището на „Московска“ и „11 август“ в посока НС. Минути по-рано протестиращите срещу управлението не бяха допуснати да минат оттам (видео).

  Корнелия Нинова, Янаки Стоилов и депутати от ДПС излязоха при контрапротестиращите,

  които са около сградата на парламента.

  Депутатите получиха букети, а Нинова дори била разцелувана от хора на площада, съобщи Нова телевизия.

  Ахмед Башев от ДПС благодари за подкрепата, предаде БГНЕС. Има плакат, с който община Гърмен подкрепя Орешарски. Башев беше дълги години кмет на тази община.

  Контрапротестиращите се намират от северната страна на Народното събрание, откъм храм-паметника „Св. Александър Невски“.

  По информация на Би Ти Ви 1700 полицаи са ангажирани да опазват реда в центъра на столицата днес.. Блокиран е бул. „Цар Освободител“ и периметърът около Народното събрание.

  Малко след 10 ч. служителите на реда се опитаха да изблъскат протестиращите, за да освободят движението по улицата, но срещнаха отпор

  от част от протестиращите, съобщи БГНЕС. До сериозни наранявания сред протестиращи и полиция не се стигна и 20 минути по-късно недоволните от управлението на страната сами решиха да напуснат тази част от улицата и да се отправят отново към загражденията около входа на храм-паметника „Св. Александър Невски“.

  По-рано БГНЕС съобщи, че протестиращи на ул.“Московска“ и „11 август“ са блъскали колата на бившия здравен министър Десислава Атанасова при пристигането й на работа тази сутрин.

  На Атанасова й се наложи да продължи с колата си в посока бул. „Дондуков“, за да търси друг начин да стигне до сградата на парламента.

  МВР призова гражданите да не се поддават на провокации.

  МВР осигурява нормалното функциониране на парламента и сигурността на всички граждани в центъра на столицата, съобщиха от министерството.

  В момента пред сградата на Народното събрание са две групи от протестиращи. Единият протест е предварително заявен в Столична община, а другият –нерегламентиран по Закона за събранията, митингите и манифестациите.

  Изградени са кордони, които да не допуснат напрежение между тях и да гарантират обществения ред. МВР благодари на гражданите за толерантното и адекватно отношение и ги призовава да не се поддават на провокации.

  Вчера от Протестна мрежа – групата, която се опитва да координира протестите, съобщиха, че имат информация, че управляващите готвят мобилизация на контрапротестиращи.

  Организирани „протестиращи“ ще бъдат изправени срещу мирно протестиращите хора, готвещи посрещане на спешените депутати, съобщиха от Протестна мрежа на „Фейсбук“ страницата си.

  ДПС са мобилизирали 5000 души, които да дойдат с автобуси в София и се очакват провокации, твърдят от Протестна мрежа.

  В. „Преса“ съобщи, че висш представител на ДПС в Кърджали е потвърдил, че от столичното ръководството на партията са поискали да бъдат изпратени 500 души, и че от ДПС-Кърджали са готови да изпратят 600.

  Източник: Vesti.bg

• Кампания въпреки всичко или Алексей Навални по улиците на Москва

  “Добър ден, казвам се Алексей Навални и съм на 37 години”, представя се противник Номер едно на Владимир Путин пред множеството от московчани, събрали се да чуят едно от изказванията му в кампанията за местните избори на 8 септември в Москва.

  Раздаване на листовки от доброволци, множество срещи по улицата с жители на столицата… Юристът по образование Навални, станал известен с публикациите в блога си и в социалните мрежи за корупционни скандали в мощните държавни предприятия, от няколко седмици провежда в Москва активна кампания, макар че рискува да попадне за 5 години в затвора.

  След като по време на демонстрациите през 2011 – 2012 г., стана противник Номер едно на руския президент Владимир Путин, Алексей Навални получи на 18 юли тази присъда за отклоняване на средства – обвинение което отхвърля – от държавно лесничейство.

  Противно на всички очаквания, още на следващия ден след произнасянето на присъдата, този баща на две деца, който не крие амбициите си за президентския пост, беше пуснат на свобода, докато трае срокът на обжалването му.

  Запитан при среща с жител на Москва как може да продължава кампанията си при тези условия, харизматичният опозиционер дръзко и самоуверено отвръща: “Имам ли вид на човек, който е в затвора?”

  “Не!”, вика множеството.

  “Те не могат да пратят в затвора някой, който има подкрепата на милиони хора!”, продължава Навални.

  След завръщането си с влак от Киров (на 900 км източно от Москва), където се проведе съдебният процес, опозиционерът обясни пред стотиците симпатизанти, дошли да го посрещнат като герой, че освобождението му се дължи на демонстрациите в негова подкрепа в Москва и Санкт Петербург в деня на произнасянето на присъдата.

  Но според скорошно проучване на независимия център “Левада” Алексей Навални има подкрепата на само 8 процента от избирателите, което е далеч назад в сравнение със сегашния кмет Сергей Собянин от управляващата партия, който вероятно ще получи над 70 процента от гласовете.

  Въпреки това Навални и екипът му не скръстват ръце. Централа в самия център на Москва, където десетки доброволци организират различни акции, личен фотограф… Опозиционерът прави невиждана досега в Русия кампания, най-вече като се среща с московчани по улиците.

  През уикенда той прави по пет срещи на ден в различни райони на столицата, а през работните дни – по три като всяка среща трае по около 40 минути. По време на тези срещи Навални подчертава, че самият той е “обикновен московчанин”, който се тревожи за сметките за ток в апартамента си далеч извън центъра на столицата в квартала “Марино”.

  Яростен критик на корупцията, той обещава, ако бъде избран, да уволни “15-те процента” корумпирани чиновници и да изразходва ефективно огромния бюджет на Москва в размер на над 50 милиарда долара 37,5 милиарда евро .

  При все това, Алексей Навални не се колебае също да прибягва до популистка реторика, най вече когато става дума за проблема с нелегалната имиграция предимно на хора от бившите съветски републики в Централна Азия. Той предлага да се създаде визова система, която да ограничи притока на мигранти и да се въведат прозрачни трудови договори, за да станат свободните работни места привлекателни за местните жители.

  Държейки много на желанието си да се среща с “обикновените московчани” Алексей Навални не обявява публично точните места на провеждане на тези срещи. За да обявят предстоящите срещи, неговите поддръжници единствено раздават листовки и разлепят афиши по кварталите.

  Според предизборния щаб на Навални тази стратегия е замислена, за да покаже, че той има подкрепата не само на московчаните от средната класа, които използват “Туитър” и другите социални мрежи. По време на срещите му мнозина минувачите се спират, за да го изслушат и дори да му зададат въпроси.

  “Всичките му предложения са реалистични”, заключава пенсионерката Татяна Исакова в края на една среща. “Виждам, че този човек не само говори, но и действа”, допълва Ана Мойсеева, професор в университета.

  Други обаче смятат, че Алексей Навални не предлага “нито една положителна идея” и най-вече, че е подкрепян “от чужбина”. “Неговата политика е разрушителна”, уверява Николай Богачев, студент на 22 години, след като скъсва една от листовките на кампанията.

  Още по темата: Какво целят новите обвинения срещу Алексей Навални

  Руското законодателство забранява даренията за избирателни фондове от чуждестранни юридически и физически лица. След проверка по сигнал генералната прокуратура в Москва съобщи вчера, че кампанията на Навални се финансира незаконно и ще се образува дело по случая. Но разплащателната служба “Яндекс-пари”, приемала парични преводи за опозиционера, обяснила за “Независимая газета”, че съответните Ай Пи адреси не доказват гражданството на вносителя.

  Чуждестранните спонсори, финансирали предизборната кампания на руския опозиционер Алексей Навални – кандидат за кмет на Москва, може би всъщност не са дарители от чужбина, твърди “Независимая газета”. Печатът в Русия разсъждава кой всъщност ще има полза от поредния избирателен скандал, отбелязва Би Би Си.

  Финансистите на Навални “се занимават днес само с това да връщат неправилно оформени преводи”, цитира “Независимая газета” шефа на избирателно сдружение Андрей Бузин. Според него Навални не е нарушавал закона и в крайна сметка няма да бъде отстранен от столичните кметски избори през септември.

  “Само дето медиите ще вдигнат шум – Навални го финансират от чужбина! Това е едничката цел на изявлението от Генералната прокуратура”, казва Бузин.

  Политологът Игор Бунин твърди, че някой се опитва да представи Навални за “чуждестранен агент”. Според колегата му Алексей Мухин скандалът само ще вдигне рейтинга на опозиционера – “любимец на прокуратурата и следствието”, той безспорно ще събере 20 на сто от гласовете на московчани.

  Навални бе осъден през юли на 5 години затвор за присвояване на средства от държавно предприятие. Докато обжалва, той бе пуснат на свобода срещу подписка, за да участва в московската кметска кампания наравно с другите кандидати.

  Мнозина избиратели в Русия гледат с лошо око на чуждестранното финансиране, посочва пред “Новие известия” аналитикът Алексей Макаркин, според когото новото обвинение цели “да простреля в полет” опозиционера.

  “Хората схванаха, че на Навални му подлагат крак, и той стана още по-популярен. А властта губи доверие, след като си позволява подобни трикове”, казва наблюдателят Валерий Хомяков.

  Кремъл може би наистина се е изплашил от растящия рейтинг на Навални, гласи една от версиите на “Известия”. Вестникът цитира проучване на фирмата Synovate Comcon, според което при избори още тази неделя опозиционерът би могъл да разчита на 15-процентов резултат.

  Според Валерий Фьодоров, шеф на социологическия център ВЦИОМ, подкрепата за Навални всъщност е далеч по-ниска и атаката срещу него цели да му отнеме източниците на средства.

  Досегашният московски градоначалник Сергей Собянин – днес и. д. кмет, обаче е най-богатият сред всички кандидати. В неговия изборен фонд са събрани 100,5 милиона рубли – почти 3 милиона долара, пише “Ведомости”.

  Вестникът цитира данни на Сбербанк, открил сметки на кандидатите, и отчет на столичната избирателна комисия. На второ място е Алексей Навални, събрал 31,6 милиона рубли. Николай Левичев от парламентарната опозиционна партия “Справедлива Русия” има 31 милиона в своя фонд, кандидатът на комунистите Иван Мелников – почти 20 милиона, лидерът на партия “Яблоко” (която не е в парламента) и неин кандидат Сергей Митрохин – 20 милиона, либералдемократът Михаил Дегтярьов – 6 милиона рубли.

  “Собянин и другите кандидати на властта изобщо нямат нужда от средства за изборите – агитацията им излиза най-вече без пари, цялата телевизионно-административна машина работи за тях. А за да разпространи своето гледище опозиционен кандидат като Навални, срещу когото работи същата тая машина, няма да му стигнат нито 30 милиона, нито 100 милиона”, казва анализаторът Михаил Тулски.

  Източник: БТА

• Мистерията на българските протести

  Светослав Ставрев, Mediapool

  .

  

  Напоследък се начетох на безброй неофициални, официални и полуофициални наши и чужди анализи и коментари за протестите у нас и си дадох сметка, че огромното мнозинство от участници, наблюдатели, заинтересовани и любопитни и т.н. показват, че разбират само отделни детайли на това какво се случва.

  В настоящия текст водещо е не желанието ми да заемам позиция (такава съм изразявал многократно), а да потърся отговори на въпроси като: срещу какво и кого са протестите, за какво и кого са те, колко и кои са протестиращите, доколко са спонтанни и/или манипулирани и от кого тези протести, имат ли шанс протестите да предизвикат нужната за обществото ни промяна и какво вижда взора ми в недалечно бъдеще.

  Преди всичко се налага да си изясним честно и непредубедено какво представлява днешна България, извън официалностите и дипломацията. Моят отговор е: ние сме едно дълбоко мафиотизирано (олигархично, плутократично, клептократично – както ви харесва) общество, маскирало се като „формално демократично”.

  Това общество е естествен и неизбежен продукт на „мирния преход”, замислен през втората половина на 80-те год. на миналия век, договорен на „кръглата маса” през 1990 г. и осъществяван повече или по-малко успешно от всички български правителства, управлявали след 1989 г. до този момент включително.

  Политическите боричкания през изминалите 23-24 год. са вътрешно-мафиотски, кланови противоречия и конфликти, нещо като междуфамилните битки в конвенционалните мафии, имат изразен театрален аранжимент и се решават фактически чрез скрити от публиката сделки между враждуващите страни.

  Всички значими сектори и сфери на обществото са основно разпределени между няколко десетки или стотина семейства и периферно – между още няколко хиляди други семейства. Тези вторите, сътрудничат, обслужват или се надяват да се наместят допълнително в колаборацията с управляващия страната ни „елит” – централно и регионално позиционирани.

  Става дума за подпомагането на управляващия „елит” в бюрократичен, юридически, финансов, медиен, екзекутивен, развлекателен, охранителен и др. подобни смисли. Нещо като партизаните и ятаците отпреди.

  Всички те са надеждно прикрити зад паравана на легалните „национален (надлежно препран) капитал”, „чужди” инвеститори и офшорни компании, разпръснати по целия свят, демократически партии от европейски тип, граждански организации и т.н.

  Тези семейства владеят финансите, застраховането, индустрията, туризма, енергетиката, транспорта, контрабандата, държавните поръчки, медиите, правосъдието, еврофондовете, политическите партии, синдикатите и т.н., та до здравеопазването, науката и образованието, спорта, голямата част от NGO-та и каквото ви дойде до ума.
  
  Разбира се, където има разпределение, има и преразпределение. Тогава падат правителства, има извънредни избори, случват се фалити, възникват нови политически субекти и коалиции, а и разстрели на провинили се. Пазарна конкуренция, граждански свободи, политическа демокрация други подобни . са в BG контекст, чужди на действителността сладки приказки, сапунени мехури, бла-бла и т.н.

  Който не признава тези реалности у нас е без сетива, ум, честност или просто е „вътре в играта”.

  Второ, в светлината на горното, народът има за какво да протестира, и то в изобилие.

  Няма как, когато едно нищожно малцинство с безпримерна алчност изсмуква чрез и покрай държавата голяма част от произведения продукт, националния доход, добавената стойност, публичните финанси, кредитния ресурс, европейските пари и т.н. да не сме най-бедната и нещастна страна в Европа и не само в нея.

  Разбират ли добре за какво става дума протестиращите?

  Естествено, че някои разбират. Но те са малцинство! Чуйте масовите искания: долу „монополите”, „Орешарски, върви си“, „искаме, и то веднага „нови избори”, трябва „да се смени политическата система”, желаем „повече морал” от управляващите и т.н.

  Като че ли Софийска вода и ЕРП-тата са ни виновни. Като че ли, ако чучелото Орешарски се махне, няма да дойде друго чучело на негово място. Като че ли след новите избори ще дойдат германските християн-демократи или американските републиканци да ни управляват, а не пак БСП, ДПС, но този път с нови патерици (бастуни) – Н. Бареков, М. Кунева, В.Симеонов и С.Бинев, С.Безуханова, остатъците от ГЕРБ или някои от „новите надежди” със стари покровители? Като че ли има някой, който насериозно да очаква морал от нашите политици? И т.н. още много подобни „като че ли”. От този протестен наивитет не лъха надежда.

  Кой протестира? Трябва да направя уточнението, че броят на недоволните от живота си в България български граждани е многократно по-голям от броя на протестиращите. Изобщо не слагам в сметките доволните, защото те са само едно ултрапокварено малцинство. Нито пък т. нар. „контрапротестиращи”, които са една жалка и отблъскваща пародия на граждани.

  Т.е. мнозинството от недоволните не протестира. Защо, е отделен въпрос, по който ще споделя мнението си по-надолу. Навярно не вярва, че мафия с мирни протести може да се свали.

  Имат пълните основания да не вярват.

  Протестиращите си имат собствена пъстрота. Има искрено негодуващи срещу мизерията и аморалността на статуквото предимно млади хора, които сякаш казват „чуйте ни, преди и ние да се махнем”, други, които на прага на пълното си отвращение крещят на властимащите „не ви понасяме, изроди такива”, или пък улегнали вече хора на средна възраст, които ни казват „не сме гладни, искаме да живеем тук, но сме морално омерзени”. Има и наистина гладни, отчаяни хора.

  Има обаче и „модерни дигиталисти”, за които протестът е продължение, завършек на деня, преход от интернет общуването в реални социални контакти. Нещо като излизане от анонимността и виртуалността на присъствието във Фейсбук (за „средното” ниво – общуващи на кирилица) и в Туитър (за „по-висшето” ниво – кореспондиращи си на латиница). За тях като че ли протестът е нещо наподобяващо „стъргалото” някога – „не те видях вчера, да нямаш проблем някакъв?” или „утре в колко часа сме тук?”. Има също и развличащи се от скуката на ежедневието госпожици, дами с кучета, бащи с деца на раменете, яки младежи след фитнес. Има и банкери, бивши властници, депутати с по няколко мандата вече и други подобни измекяри, които с присъствието си оскверняват смисъла на протестите.

  Има, и те са особено важни, и изпълняващи поръчки на управляващите, подставени лица, неизтребимите като хлебарки служители на тайните – наши и не само наши, служби. Тъкмо те много успешно изпортиха февруарските протести, тласкайки ги натам, накъдето господарите им нареждаха, без това да има нещо общо с цените на тока, които изкараха хората на улицата.

  Тази разнолика и нехомогенна тайфа революция не прави, колкото и да са революционни исканията на автентичните протестиращи.

  Трето, как и защо България изпадна в такава дупка и защо енергията за промяна се подхранва от малцина ентусиасти, а мнозинството гледа безучастно и коментира отстрани?

  Има исторически, геополитически и народопсихологически причини, които във взаимодействие помежду си обясняват днешната ни нерадостна съдба. Ще се въздържа от мнение по първите две, но с третата съм се занимавал от управленски позиции и ще споделя някои мои наблюдения:

  Ние българите имаме ограничен и намаляващ във времето потенциал за самоуправление, за обмислени или дори спонтанни колективни действия в името на националното ни оцеляване или проспериране. Нямаме национална идея, кауза, която да ни обедини и сплоти като народ. Носим в себе си – съзнателно и подсъзнателно, тежки следи от миналото.

  Всъщност те не са просто следи, а памет за преживявани някога емоции. Ако тя е позитивна, което е изключение за нас, ние сме емоционално уравновесени, исторически (биографически) удовлетворени, почти или напълно щастливи. Но когато тази памет е негативна, а това е най-честото наше преживяване, колективната ни душа става кош за мръсно бельо, кофа за боклук, смрадлив фон за текущите ни действия. Този боклук ерозира мотивацията ни, размива нейните очертания и контури, натоварва ни с лоши очаквания, постепенно отнема от оправданието и смисъла на активността ни.

  Ние не очакваме да се случат добри неща, деактивираме и асоциализираме се, връзките с околните изтъняват и се късат една след друга. Другите ни избягват със същото желание, с което и ние тях.

  Следствие от горното е политическата безпътица, в която се намираме и от която не се вижда как можем да излезем.

  Неправдоподобно е да се очаква някакъв изблик на обществена енергия, която да помете статуквото и да се започне градеж наново, когато почти целият досегашен опит, пряк и унаследен, ни подсказва, че фактори за успех са хитростта, нагаждането, избиващата в смразяващ страх предпазливост (да не би да сбъркаме нещо!), моралната, а и професионалната немарливост. Както и ни предупреждава, че сигурен път към лична катастрофа е да отстояваш лично мнение, когато то е различно от актуалния и политически зададен мейнстрийм, да защитаваш собственото си достойнство, да проявяваш доблест като гражданин и професионалист, да разчиташ на защита от правилата (законите), когато околните ти демонстрират безнаказано и личностно успешно противозаконно и аморално поведение и т.н.

  Да, цинизмът и нихилизмът на съвременния „демократичен българин” е отблъскващ, ако го гледаш отстрани. Но е начин за справяне с враждебната среда, която те смачква със своите нелогичност, чуждост и резистентност. При всички досегашни политически режими!

  Не сме имали шанса да живеем, ако не в добра, то поне в нормална държава, може би от 1396 г. насам, а и отпреди това.

  Но да не отиваме толкова надалеч. Българският капитализъм от 1878 г. до 1944 г. е бил, както го определи Р. Аврамов, „комунален” с решаваща роля за успех не на пазарната конкурентоспособност, а на държавната протекция. Напълно естествено е, че при това положение малцина ще я „обичат” тази държава (уинърите), а мнозинството ще я мрази (лузърите).

  А през 1941 г. тази държава обяви „символична война” на САЩ и Великобритания, в резултат на което бяхме жестоко и несимволично бомбандирани, хей така, за урок.

  Комунистическата държава пък унищожи зачатъците на пазарно стопанство, физически ликвидира, прогони или остракира опозиция и интелигенция, даде властта в ръцете на примати, простаци и послушни безличия, а и опита да ни пробута на СССР като тяхна република, след като предаде преди това националните интереси и по „македонския въпрос”.

  А „демократите” след 1990 г. произведоха мафията, подариха й държавата, дадоха й клетва за вярност и предано работеха, а някои още продължават да работят по „поставените задачи”.

  Е, как да си патриот в България?

  Четвърто, какво може да се направи и какво ни очаква в обозримо бъдеще?

  Нямам дарбата да преминавам през „тунела на времето” и да съзря какво ще се случи. Но зная, че всяко състояние S (t) се развива във времето, даже независимо от това дали ние правим нещо или съзерцаваме небето.

  Считам, че бъдещето на България зависи от това кой от долните сценарии ще се осъществи:

  Формална демокрация

  Този вариант ми изглежда най-вероятен, за съжаление. За съжаление, защото това е продължението на пътя, по който вървим от почти четвърт век и който въпреки някои несъмнени позитивни резултати в сравнение с комунизма, не ни удовлетворява, както показват и днешните протести.

  Разпределението на силите в съвременното „демократично” българско общество е такова, че реално „демократично противодействие” на статуквото не може да има. Затова и управляващите – тези истинските, а не „правителството на Орешарски”, не са сериозно обезпокоени.

  Искате избори, ни казват те, о кей, ще ги имате (когато се подготвим за тях, естествено!).

  Искате пряко участие в управлението, о кей, ще ви спретнем колкото и каквито решим референдуми, та да си кажете думата.

  Искате да имате представителство в новия парламент, о кей, ще ви го осигурим като ви изградим „нови политически субекти” (има ли наивник у нас, който си мисли, че без пари, медийна подкрепа, структури по места и т.н., които могат да си позволят единствено властимащите или техни мекерета, може да се създаде истинска опозиционна партия?).

  Искате нови лица във властта, о кей, ще ви ги предложим (проверени, наши хора, естествено!).

  Искате контрол над управляващите, пак о кей, ще формираме нови структури за „демократичен контрол” – органи, в които ще участвате паритетно с управляващите, но участието ви ще трябва да е „легитимно”, т.е. ние ще трябва да признаем за такива вашите представители.

  И т.н. и т.н. Подготовката за този сценарий върви с пълна сила, драги ми протестиращи. Всичко е възможно, казват ни отвътре и отвън, само „мирно да е”, сакън да не счупите някои прозорци или да не набиете някой политик-негодник, няма да е „европейско” и „демократично”. Хашек възкръсна: „умерен социален прогрес в рамките на закона”!

  А идеологически окраски може всякакви, ние не сме диктатори, казват ни. Стига да са „национално отговорни” и „социално справедливи”. Дори и „дясната” интелигенция запретна ръкави, както казват някои, щедро поръсена със стотици хиляди долари, идващи, както се досещаме, със „своите изисквания”, редактирани кой знае от кого и откъде.

  Например един впечатляващ „десен политолог” първоначално внезапно стана кейнсианец, а вече е и „социален консерватор”!? Не знаете какво е това? Ами чуйте – нещо като „народна партия”, в която „всеки е добре дошъл”. Ама наистина всеки, даже се уточнява – включително „червените боклуци”!?!, стига да са за „солидарност”, за „социална държава”, за служба в интерес на „изоставащите”, „по-обикновените, патриархални хора”.

  И така: напред към „социалния консерватизъм”, един олигавен с национално-социалистически и евроазиатски присадки здрав англосаксонски консерватизъм.

  Друг един, сладкодумен психиатър, също набързо прелетя от „крайно дясно” в „розово ляво” за кратко време. Чудна работа, на Запад интелектуалците на младини са леви, а като помъдреят стават десни, а у нас – наопаки. Горките „десни избиратели”, какво ли още ще се наложи да изтърпят, за да ги „вкарат в консенсуса”, в името на демокрацията?!?

  Демократичен байпас

  Не съм демократофил с фундаменталистка закваска. Предпочитам, разбира се, свободата пред диктатурата подобно на всеки нормален човек, но ценя повече фактите и разума пред идеологическия или религиозния фанатизъм.

  Политическата демокрация е благо, което следва да се заслужи, а не се полага по право. Годините след 1989 г. насам ни показаха, че подарената демокрация не може да функционира по волята на дарителя, а по възможностите на дарения. А нашите възможности не позволиха на демокрацията да разгъне своите достойнства, показани на други места или изведени умозрително от нейните теоретични протагонисти.

  Затова считам, че ако се развиваме „демократически”, това ще бъде предимно формално. А по този път ние просто сме заплашени с изчезване като нация. Демографска катастрофа, неконтролируема и ускоряваща се емиграция, нарастващи стихийно етнически дисбаланси, културна и мотивационна деградация на населението, политикоикономическа безизходица и т.н. водят неотклонно страната ни към самоунищожителен упадък, „демократичен упадък”.

  Затова една временна пауза на квазидемократическата еволюция в България би могла да се окаже, ако не спасителна, то поне съживителна. Подобни „девиации” са се е случвали в много други демокрации – Франция, Гърция, Аржентина…Случвало се е и в България преди 1944 г. Когато пациентът умира, и най-рисковите интервенции, които биха могли да го спасят, са допустими. При условие, че:

  а) се намери в държавата кой да извърши инвазивната интервенция – такъв у нас засега не се забелязва,

  б) ако все пак се намери „хирургът”, той да не се окаже пълен или полуидиот, който вместо да изпише вежди, ще извади очи – този риск съществува при всяка политическа промяна,

  в) операцията бъде позволена от нашите партньори в ЕС и НАТО – това ми изглежда на този етап по-скоро невъзможно, но при добра дипломация, кой знае, може би…и

  г) дясна ръка на „извънредния управляващ” да бъде световно признат и влиятелен икономист (финансист) – от либералната школа.

  Съзнавам разбира се, настървението с което ще бъдат посрещнати публично предположенията ми, но ако опонентите ми ценят наистина свободата, трябва да ми я позволят и на мен. Все пак споделям мисли, а не подкокоросвам превратаджии, каквито всъщност не виждам да има. А и нека си признаем с ръка на сърцето – колко съдбоносни политически събития досега по света и у нас знаем, че са ставали със сила и колко със съгласие – на (между): опоненти, конкуренти, съперници, противостоящи и т.н. сили в икономически, културен, религиозен, социален или политически смисъл?!

  Ограничен национален суверенитет

  Ако потенциалът ни за успешно самоуправление като нация е наистина ограничен, както мисля аз, ако не желаем да се затрием на политическата карта на света и ако не можем или не ни бъде позволено да направим временен демократически байпас, остава само един изход: частична загуба на национален суверенитет.

  Политическите сили, които биха могли да поемат в някаква степен отговорности за съдбата ни, които биха били заинтересовани и които притежават геополитически ресурси да сторят това, за момента са само три: ЕС, Русия или Турция.

  С най-големи шансове сред тях е ЕС, но начините за вземане на решения от съюза са такива, че едва ли шансовете ще се реализират.

  За Турция това не е актуален въпрос, а и тя е най-нежеланият от страна на българския народ „партньор” за подобно действие.

  Остава Русия.

  Честито на очакващите този изход и на работещите по въпроса българи, и Бог да ни е на помощ на останалите!

   

• <<
• 1
...
• 149
• 150
• 151
• 152
• 153
• 154
• 155
• 156
• 157
• 158
• 159
...
• 416
• >>