Всички авторски страници

Авторски

• Кабинетът Орешарски ще може да поема външен дълг до 1 млрд. лв.

  Парламентът реши Министерският съвет да може да поема външен държавен дълг, включително чрез емисии на държавни ценни книжа на международните пазари, в размер общо до един милиард лева или тяхната равностойност в друга валута.

  За предложението на вносителя гласуваха 107 народни представители, 87 бяха против, а 7 се въздържаха. Поставено е условие за последваща ратификация при взимане на такова решение от правителството.

  Депутатите приеха днес на второ четене актуализацията на Закона за държавния бюджет за 2013 г. Те решиха максималният размер на новия държавен дълг, който може да бъде поет през 2013 г., да е 3 млрд. лв., а не както беше в закона за държавния бюджет за 2013 г. – 2 млрд. лв.

  Утвърдена беше обща годишна квота за предоставяне на ваучери за храна по Закона за корпоративното подоходно облагане в размер 200 млн. лв. – досега тази сума беше 160 млн. лв.

  Завишен беше размерът на месечната добавка за деца с трайни увреждания до 18-годишна възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от 20-годишна възраст, за тази година от 189 лв. на 217 лв.

  Корнелия Нинова, председател на парламентарната комисия по социална политика, каза, че увеличението на социалната помощ ще засегне 22 хил. деца и ще струва около 3 млн. лв. за месеците до края на годината.

  Гласувах против, защото няколко дни сме свидетели на това как вие по всякакъв начин се опитвате да замажете истината за този заем от 1 млрд. лева, мотивира своя отрицателен вот Станислав Иванов от ГЕРБ.

  Отхвърлени бяха три предложения на депутати от ГЕРБ. Десислава Атанасова и Даниела Дариткова бяха предложили да се заделят 30 млн. лв. за изграждане на национална педиатрична болница. Лиляна Павлова, Александър Ненков и Любен Татарски поискаха 2 млн. лв. за обезпечаване на разработването на общи устройствени планове, както и още 10 млн. лв за обезпечаване създаването на кадастрална карта и кадастрални регистри за територията на всички населени места в черноморските общини.

  Светлана Найденова и група депутати от ГЕРБ са поискали 40 млн. лв. за социални плащания, както и 85,6 млн. лева за разширяване на обхвата на хората, получаващи енергийни помощи. Те са предложили да се увеличат с 24,4 млн. лв. и средствата по Националния план за заетост на безработни млади хора до 29-годишна възраст, на безработни лица с трайни увреждания и лица в предпенсионна възраст.

  Повече пари в актуализирания бюджет за общините в тежко финансово състояние поиска по време на дебата Ивелина Василева от ГЕРБ. Тя посочи, че общините дължат на бизнеса 158 млн. лв., което е 60 на сто от общата задлъжнялост. Наскоро беше променен ЗУТ и бяха отнети част от правомощията на общините, нарушен е принципът на субсидиарност, сега и на равнопоставеност, коментира Василева.

  Рамадан Аталай от ДПС препоръча на ГЕРБ да отидат да стиснат ръцете на протестиращите пред МС. Той заяви, че се променя политиката на предишния бюджет и се усъмни в компетентността на изказващите се по бюджета Светлана Ангелова и Цветомир Михов. „Имахте Менда Стоянова, Владислав Горанов, ред други хора, които можеха компетентно да вземат думата от тази трибуна, вместо Светлана Ангелова и Цветомир Михов, които в предишния парламент не блестяха с особена компетентност по бюджета“, коментира Аталай. „Не е ваша работа да ни призовавате да излезем сред протестиращите, след като вие сте ги довели пред парламента. Предлагам довечера да си стиснете ръцете с протестиращите пред МС. Ако тогава ви посрещнат с хляб и сол, всички ще се сетят за какво става въпрос. Но ако се сетят, че вие управлявахте 4 години и доведохте страната до това състояние, пожелавам ви успех“, заяви Аталай.

  БСП и ДПС се уплашили от опозицията в лицето на ГЕРБ, а не от протестиращите, и затова вчерашното пленарно заседание е било прекратено, обяви в декларация от името на ПГ на ГЕРБ Караянчева. Вчера, след като на два пъти беше удължено работното време на парламента, заседанието беше прекратено без точката да бъде изчерпана докрай. Тя упрекна управляващите и, че разделят хората на софиянци и провинция, управляват на гърба на „палките и щитовете на полицаите“ и имат нахалството да кажат, че при предишното правителство хората не са могли „да гъкнат“.

  „Вчера се опитах, а мисля и че успях, да предотвратя неща, които не трябва да се случват“, оправда вчерашното си поведение Йордан Цонев от ДПС. Преди депутатите да напуснат НС той призова председателя на парламента Михаил Миков да се обади на вътрешния министър във връзка с протестите пред сградата.

  Философията на бюджета на ГЕРБ и тази на управляващата коалиция от БСП и ДПС е една и съща, каза Станислав Станилов от „Атака“. „Този бюджет и в първия му вид, и в този, който искат да изменят, е един и същ. Няма как да се получи нещо особено ефективно. И да се приемат, и да не се приемат предложенията на ГЕРБ, това ще бъде рестрикция. Няма радикални мерки, няма как да се изпълнява друга философия. Философията е една и е вкарана на българите – че няма алтернатива“, посочи Станилов.

  Аталай от ДПС заяви: „Няма как да не забележите промяна. В предишния бюджет нямаше заложени средства за социални мерки. Спряхме кранчето за източване на определени икономически сектори. Трябва да направим всичко възможно да спрем ГЕРБ да крадат това, което са откраднали до момента – 4 млрд. Ако този бюджет не отговаря на изискванията на обществото, сигурно ще дойдат да управляват други“.

  Станислав Иванов от ГЕРБ  се обърна към Аталай с думите, че няма право свободно да борави с цифри от тази трибуна. „Сещайки се за „Цанков камък“, „Белене“, какво се случи с „Кремиковци“, знаем всичко това и отново ще се стигнете дотам. 500 милиона лева на края на годината ще си ги разпределите през НЕК“, добави Иванов.

  Цветомир Михов от ГЕРБ  каза: „Бе разбрах много неща в бюджета. Не разбрах защо от 1 млрд. само 4% отиват за социални разходи, не разбрах защо половината ще бъдат сложени във фискалния резерв. Не разбрах защо 300 млн. ще бъдат разпределяни от Министерски съвет, а 200 млн. – за подпомагане на бизнес и някакви фирми – вашите или някои други? Не разбрах откъде ще бъде изтеглен кредитът, лихвата, с която ще бъде изтеглен. Имате един месец „да ваканцувате“ и да обяснявате“.

  Източник:  Vesti.bg
  

• Българските депутати ще почиват 32 дни след водевил за процедурата

  ГЕРБ неуспешно се опита да прокара преди ваканцията собствения си проект за поправки в изборното законодателство

  .

  Людмил Илиев, в. „Сега“

  Докато депутатите се пазаряха за почивката си в пленарната зала, навън протестиращите си устроиха плаж. Снимка: Борислав Николов

  Тежка популистка битка се разигра вчера по повод срока на лятната ваканция на депутатите, накрая народните представители си гласуваха 32 дни почивка – от 5 до 31 август. На практика обаче те ще имат няколко дни допълнително, тъй като 31 август е събота, а НС работи от сряда, т.е. от 4 септември. Под предлог, че парламентът трябва да се съобрази с искането на протестиращите да се ремонтира максимално бързо изборното законодателство, ГЕРБ се опита да прокара собствените си предложения в Изборния кодекс, като скъси отдиха на депутатите с един ден.

  Атаката поде Цецка Цачева. Тя рязко разкритикува предложеното от мнозинството за отпуската на депутатите и напомни, че в правилника на НС е записано, че парламентът почива от 1 август до края на същия месец. Това означава, че той трябваше да работи до днес. Вместо това БСП и ДПС решиха да отложат ваканцията за началото на другата седмица. Цачева посочи, че в тези дни не могат да се провеждат редовни заседания, така че проекторешението на управляващите фактически налагало извънредни заседания. „Самото наличие на този проект за решение за ваканция показва, че има нещо необичайно в начина, по който работи НС“, обобщи Цачева. И призова мнозинството да признае, че на парламента му се налага да работи в „хипотеза на извънредни обстоятелства“. Затова предложи ваканцията да започне от деня на гласуване на предложените от ГЕРБ поправки в Изборния кодекс. Както и да се проведе извънредно заседание на 5 август с една точка – първо четене на въпросния законопроект.

  Предложението възмути зам.-шефа на НС Мая Манолова (БСП), която обвини Цачева, че некоректно тълкува правилника и няма никакво правно основание за извънредни заседания. „Не драпайте за този законопроект за ИК, защото той е написан толкова нескопосано и правно неграмотно, че би блокирал провеждането на избори в България. Имам огромното подозрение, че нито вие, нито някой от другите, подписали се под него, го е чел“, нападна тя Цачева. Другият зам.-председател Христо Бисеров (ДПС) обвини ГЕРБ в демагогия, тъй като, ако искали действително да се работи, вместо да се излиза във ваканция, са щели да си внесат съответното предложение. „Вие пак искате да избягате от работа и да ходите по Сейшелите и Малдивите да си проверявате офшорните сметки“, нападна той бившите управляващи.

  –-СМЕШКИ

  Не липсваха и комични опити да се оправдае необходимостта от ваканция. „Аз идвам от местната власт. Работил съм 7 месеца по 15 часа на ден и имам нужда от почивка“, изригна депутатът от ДПС Ахмед Башев. Съпартиецът му Хасан Хафъзов пък заяви, че колегите му имат право да си почиват, въпреки че той самият не „ваканцува“. „Нито аз съм ходил на море, нито моето семейство, нито моята дъщеря поради религиозни причини, защото има изключително нелицеприятни гледки на морето“, обясни той. След последвалия смях в залата скочи да го защити лидерът му Лютви Местан. „Бедни ми приятелю, не бяхте разбран днес. Вие сте теолог, имате склонност към езотериката. Имам колегиален съвет към вас – понякога, дори когато си служите със скритите внушения и прибягвате до средствата на иронията, да съобразите това ниво на комуникация с нивото на рецепиента. Станахме свидетели на кризата на рецепцията, която се прояви като профанизирано отношение към толкова стойностното изказване“, употреби Местан високия си наратив.

• Военни учения в градска среда тревожат американците

  Американската армия провежда нощни учения в центъра на Чикаго, информира преди дни Kurt Nimmo в Infowars.com
  

  .

  

  След информацията за неотдавнашните слабо афиширани учения в щатите Флорида и Вашингтон, американските военни провеждат тренировки в Чикаго.

  Според Управлението за гражданската отбрана, извънредните ситуации и ликвидиране последствията от стихийните бедствия (OEMC), в Чикаго във вторник, 23 юли, на кореспондента на Chicago Tribune е заявено, че няма нищо необичайно, а става въпрос за “нормални военни учения”, включващи нощни полети на въртолети в деловата част на града.

  В изявление на ОЕМС, разпространено за обществеността, се твърди, че “районът на ученията е бил щателно подбран, за да се минимизират проблемите от евентуални безредици от страна на жителите”.

  По данни на преброяването на населението в САЩ, през 2013 г. в Чикаго живеят 2 695 598 човека. Гъстотата на населението е 11,841.8 жители на квадратна миля, което прави града една от най-гъсто населените градски територии в САЩ.

  

  Тренировките на градски терен в условия, максимално близки до бойните, командвани от базата на ВВС MacDill в Тампе, щата Флорида, се извършват от войниците на 160-ти авиационен полк за специални операции с щаб-квартира във Форт Кемпбъл, щата Кентъки.

  По данни на Tribune, целта на тренировките е подготовка на военните кадри за бойни действия зад граница.

  През юли средствата за масова информация съобщиха за армейски учения в Порт-Анджелис, щата Вашингтон, в резултат на които неголям град се превърна в макет на зона на бойни действия с изплашени жители. Разтревожените граждани се оплакваха на полицията от прелитащите над тях въртолети “Чинук”.

  “Предвид голямото количество жалби, ми се иска ръководството на военната база да разбере, че ако е необходимо да се прелита над населени райони, трябва да се пусне предварително уведомление” – заяви на 12 юли в интервю за Peninsula Daily News шерифът на окръга Клалам Бил Бенедикт.

  През януари медиите съобщават, че американската армия и други служби са окупирали Carnegie Vanguard High School в Хюстън,Тексас. Разтревожените се оплакват в полицията от изстрели и полети на въртолети.

  По-рано през юли учения “за подготовка на военни действия в градски условия, както и за подготовка за бойни действия зад граница” доведоха да паника жителите на Маями, Флорида. В последното мероприятие се стреля с картечница по магистралата в деловата част на Маями.

  В началото на този месец членът на демократическата партия в Чикагския градски съвет, в отговор на вълната от насилие призова да се изведе войската на улиците. “Призовавам националната гвардия да излезе и да започне да патрулира по улиците” – заяви конгресменът Моника Дейвис. Тя изиска губернаторът на щата Илинойс Патрик Куинс да изведе на улиците полицията на щата и Националната гвардия. Според съобщение на News Gazette, на 10 юли Дейвис е предложила на Куинс да назначи специална комисия за “куриране действията на националната гвардия. Гвардията ни е нужна за нашата безопасност и защита”. Тези призиви на Дейвис демонстрират готовността на правителствените бюрократи да предложат решаването на социалните проблеми с военни методи.

  Наблюдава се като цяло увеличаване на военните учения, провеждани в гъстонаселени градски райони на САЩ.

   

  Източници:  Infowars.com /Worldtodaybg.com

• Станишев и мародерите на социализма

  Руслан Йорданов,  Ruslan-fukara.blogspot.com

  .

  На последната Бузлуджа Станишев размаха кокалите на Димитър Благоев, Янаки Стоилов канонизира Лилов за светец, а Дърева изпълни познато на публиката заклинание с мощите на Продев.

  

  Неизвестно защо този мрачен шамански ритуал на „магичния, свещен връх”  ми напомни за фразата „мародери, нахълтали в партията“, употребена от Георги Кирков в статията му „Какво става в партията?“ в 27-и брой на „Работнически вестник“ от април 1902 г.

  Какво пише за мародерите в речника? „Лица, които ограбват убитите или извършват обири по време на бедствия“. По какво се различава от тях върхушката на БСП, когато безсрамно пребърква труповете на първопроходците и светите мъже на социалистическата идея? Когато разпродава семейните бижута и намерените на тавана морални съкровища? Прахосва доброто име на фамилията, рови костите на предците и като надрусан парижки декадент отслужва с тях черни меси срещу разбуненото софийско гражданство.

  След като наскоро и славеят на станишевизма, сладкопойният трубадур Антон Кутев обяви, че е избухнала класова война, а Янаки удари камбаната, че протестите може да докарат на власт още по-алчни олигарси, всичко това преля окончателно чашата на търпението ми.

  Боже, докараха я само за някакви си 122 години? От Благоев до Станишев, от Кирков до Кутев, от Габровски до Гергов, от Дабев до Дъбов, от Полянов до Петков, от Пастухов до Овчаров и от Маймункова до Манолова. Зашеметяваща антропологична парабола си е направила Г-жа Историята.

  Този вековен „прогрес” е особено ярък, когато сравним невинните години на Българската работническа социалдемократическа партия с настоящата печална епоха, когато тя се намира в кръгова отбрана под командването на първия ръководител на Партията на европейските социалисти.

  Периодът 1898-1903 г. е най-романтичният – тогава за пръв път Работническата партия вкарва неколцина депутати в парламента и преживява великия разкол на „тесни“ и „широки“ социалисти.

  Как са си представяли историческото 
  призвание на БРСДП нейните основатели?

  Архивите на „Работнически вестник“ са ценен извор на впечатления, затова отново да дадем думата на Георги Кирков.

  „Историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Съвременното общество е общество, подразделено на класи, от които всяка има свои специални интереси и преди всичко икономически, които се намират в постоянно противоречие с ония на другите класи. Интересите например на работническата, на наемната класа не са еднакви с ония на буржоазната.

  Буржоазната класа се представлява от цял ред партии, които са всъщност една партия, тъй като всички те имат в основата си един принцип – запазване наредбите на днешното общество, наредби, отговарящи на интересите на буржоазията. Каквито имена и да носят, с каквито бляскави фрази и да са пълни програмите им, тия партии по същество са реакционни, понеже се стремят да спрат развитието на обществото – нещо не само невъзможно, но и съвършено абсурдно.

  Социализмът е положено на научни основи учение, което отразява в себе си целокупните стремления на наемните работници, теоретично изражение на борбата на наемния труд с капитала.

  Социализмът не създава борбата на работническата класа с оная на господарите и капиталистите, а просто я прави съзнателна, тоест чрез социализма наемната работническа класа дохожда по научен път да осъзнае  своята историческа задача и да насочи борбата си в духа на тая задача. Партията, която носи знамето на знамето си интересите на наемната работническа класа, е Работническата  социалдемократическа партия. Социалдемократическата партия партия е класовата партия на пролетариата и крайната наша цел е крайната  цел на борбата, която води пролетариата.“

  Благоев, Кирков и останалите са били твърди марксисти, и са изповядвали материалистическия догмат за историята.

  В самия край на 19-то столетие те виждали положението в страната по следния начин.

  „Днес България се намира в най-опасния период от своето развитие, в периода на масово осиромашаване, от една страна, и бързо трупане на богатства, от друга. В това време, когато огромното болшинство от нашето  работно население със замаяна глава стои на прага на глада и сиромашията, едно нищожно малцинство явно  трупа безбройна богатства.
  

  В това време,  когато котли и черги се изнасят на мезат (публична продан на движими вещи за изплащане на  данъци и дългове), когато къщи и други имоти се продават на безценица – една малобройна класа от  лихвари, предприемачи, фабриканти и гешефтари мълчешката заграбва всички средства за произвеждане и  живот.
  

  Тази класа господства днес в Народното събрание, в правителствените среди, тя качва и сваля  правителството и в нейния джоб отиват усилията и сълзите на цялото работно население“.

  Кирков не си представя социалистическата революция като разпасана кървава вакханалия. Според него тя по-скоро ще настъпи по мирен път след като организираният в партия пролетариат завземе политическата власт по законен начин. „Сега наемната класа има хиляди други средства и много по-действени, отколкото грубото насилие на буржоазната революция. Сега тя има под ръка организацията, икономическа и политическа, има стачката и класовото съзнание, избирателната бюлетина и политическата зрелост“, изтъква Майстора в „Работнически вестник“.

  Пролетарският юмрук

  Партията и вестникът, освен с абстрактно философстване и интриги, са се вълнували и от тегобите на пролетариата – социалистите са в основата на синдикатите, вдъхновявали са  стачки, градили са партийни структури, комитети за солидарност, защитавали са в парламента интересите на трудещите се. Показателни са следните заглавия в „Работнически вестник“ от това време:

  Положението на селските работници
  Съдбата на занаятчийските калфи
  Какво се върши по селата
  Пропадането на астарджиите в Пловдив
  Работниците в софийския арсенал
  Фабричната промишленост в Габрово
  Килимарската индустрия
  Захарната фабрика в България
  Копринената фабрика в Станимака
  Памучната фабрика във Варна
  Стачката по трамваите
  Работническия клуб заедно с депутате
  Стачката в Захарната фабрика

  В зората си социалдемократическата партия е посветила дейността си на освобождението на „робите на труда“, поради което влиянието й сред бързо нарастващото фабрично работничество постепенно се увеличава. За тясната връзка  говори най-добре описанието на тържественото посрещане на първите социалистически депутати на софийската гара на 21 април 1902 г.

  „На този ден българската столица видя за пръв път едно истинско народно посрещане: софийските работници  в голям брой се бяха стекли на гарата да посрещнат своите народни представители, социалистическите депутати. Избирането на седем социалисти в XII-то Народно събрание произведе силно впечатление по цялата страна и  особено радостно то се посрещна в София, дето има най-много организирани и класосъзнати работници. И сега те искаха да отпразнуват тази победа на българския пролетариат с една обща братска среща. Нашите  противници с потаена злоба гледаха с каква искреност народът, истинският народ, поздравяваше своите избраници.
  На 21 април вечерта площадът пред гарата представляваше величествена гледка: перонът и площадът бяха  покрити с народ, по лицата на всички сияеше бодрост, сила и решимост за борба. Това не беше една тълпа от  уравикачи, която прави овации на князе и министри! Това бе една армия, ратници за едно велико дело!
  Нея вечер дойдоха с пловдивския трен другарите Д. Благоев, Г. Кирков, Вл. Димитров и Г. Василев. Др. А. Конов беше пристигнал още преди обед същия ден, а др. Н. Габровски можа да дойде едва на другия ден.
  Пръв поздрави нашите представители др. Б. Натан от името на местната организация. Той пожела успех в  камарата за създаване на закони в полза на труда. Др. Д. Събев от името на печатарското дружество между  другото каза: „Вие в камарата, а ние чрез дружествата ще работим до пълната победа на борещия се  пролетариат!”
  Др. Х от името на железарското дружество: „Железарското дружество винаги е стояло в начело на борбата на  сдружените работници в София. То и вам, другари, винаги ще бъде готово да даде своята поддръжка в  тежката ви задача”.
  В същия дух говориха още двама другари от името на дърводелското и обущарското дружество. След това  всички потеглиха към работническия клуб, дружно се поде работническия марш и под неговите припеви  множеството измина целия път до гарата.
  „Посрещат социалистическите депутати!”, се разчу навред и шествието повличаше със себе си нови маси.
  На гергьовденския събор, недалеч от гарата, грамадно множество потегли да се присъедини, но конните стражари му преградиха пътя.
  В речта си др. Кирков посочи тясната връзка между социалистическата деятелност в камарата и в цялата  страна. „В камарата или на митинги, в печата или в събрания – ние навред се борим за една и съща цел –  освобождението на работническата класа!”

   

  Големият разкол от 1903 г.

  Пукнатините в БРСДП се появяват на конгреса в Габрово в края на 1899 г., където Янко Сакъзов призовава да бъдат отменени „стеснителните мерки“ и да се мине към „по-широка деятелност“ от страна на на партията. Скоро след това той развива в списание „Общо дело“ своята философия – спасението е в сътрудничество на класите, общо дело на всички „добри” елементи из разните класи за постигането на общата за тях цел.

  Мощните лостове за превръщането на дворцовото и котерийно управление в демократично са работниците, селяните, дребните занаятчии, търговско-индустриалните сфери и прогресивната интелигенция. Сакъзов вижда пътя към избавлението като „общо дело на производящите ни слоеве“, като мисия на техните най-напредничави елементи. Сред общоделците освен Сакъзов, попадат още Евтим Дабев, Кръстьо Пастухов, Петър Джидров, Константин Бозвелиев и др. Този „екуменизъм” предизвиква непосредствен джихад с верния на Дядото кръг от ортодоксални марксисти в „Ново време” и „Работнически вестник”.
  „Каквото и да ни говорят, колкото „широко“ и „вярно“ да разбират Марксовото учение, обаче едно е ясно, че те (широките социалисти – б.р.) отричат една от основните части на това учение – класовата борба, без която то, Марксовото учение, би представлявало една „безжизнена формула“, пише Благоев.

  Кирков е още по-язвителен към „общоделците“:

  Това „широко“ течение не е нищо друго освен едно опортюнистично течение, или още по-точно казано –  един дребнобуржоазен утопичен социализъм, който претендира да е теоретически изразител на въображаемите „тежнения на производящите слоеве“, който апелира към тях и ги вика – знамето на „общото  дело“. 

  На този дребнобуржоазен социализъм партията винаги е противопоставяла и противопоставя само едно –  пролетарския революционен социализъм като теоретическо изражение на борбата, която работническата  класа води срещу класата на господарите и против цялата днешна обществена наредба. Тази борба в своята същност е борба между два противоположни мирогледа, крайният резултат от която не може да е друг, освен възтържествуването на едното и поражението на другото.“

  В социалдемокрацията се удрят челно два свята. Тесните социалисти са безкомпромисни, те имат само една цел – революцията, и само един път – класовата борба. Редно е да отбележим, че българският дебат е ехо на драматичните спорове в европейската левица и нашите чучулиги пригласят на песента, която в Германия се пее от Бебел и Либнехт, Кауцки и Бернщайн, във Франция от Жорес и Гед, в Русия от Плеханов, Мартов и Ленин.

  Вестникарската престрелка между „тесни“ и „широки“ изобилства с цитати от двамата „евангелисти“ Маркс и Енгелс, както и всички канонични авторитети на научния социализъм, поръсена е с люти обвинения в слабо познаване на езика, опошляване на превода и неразбиране на терминологията и философията, гарнирана е и с жълти клюки и пиянски анатеми.

  Дилемата – класово сътрудничество или класова борба – създава и други точки, през които минава големия разкол в левицата.
  Например кой трябва да членува в БРСДП или от кои обществени слоеве партията да черпи мощ?

  Гаврил Георгиев е искрено притеснен, че в края на 1901 г. от 2 467 членове – наемни работници са 989 или 39%, самостоятелни (занаятчии и селски стопани) – 893 или 36%, и разни (свободни) професии – 592 или 23%. „Тия 60% непролетарски елементи в партията показват, че днес  решаващият глас в партията имат другари, които по положение излизат от дребната буржоазия. Но ако тия 60% не са достатъчно пропити от пролетарския дух, ако не са проникнати от социалистическите идеи, не рискува ли партията да тръгне по пътя на дребната буржоазия?„, пита се полемистът в „Работнически вестник“.

  Групата на Благоев ревностно пази чистотата на движението и като че ли се бои то да не стане масово прекалено бързо. Стреми се на всяка цена да се предпази от навлизането на безсъзнателни елементи или такива с чуждо класово съзнание.
  Дядото проповядва пълен властови аскетизъм, опирайки се на резолюциите от конгресите на Втория интернационал:

  „Конгресът отправя апел към работниците от всички страни да се съединят в партия, отделна от всички буржоазни партии”. – Лондон, 1896 г.

  „Социализмът трябва да превърне пролетариата в армия на класовата борба. Конгресът подчертава, че класовата борба запрещава всякакъв вид съюз с която и да била фракция на капиталистическата класа”. – Париж, 1900 г.

  По това време социалистическото движение в Европа се цепи по всевъзможни поводи заради отклонения в догмите или непростими колаборации. Пръкват се не само болшевики и меншевики, есери и прочие, но и сума ти западни червени секти – алеманисти, брусисти, посибилисти, миленаристи, жоресисти и т.н.
  У нас Димитър Благоев не спира да бичува

  „башибозушкото поведение на опортюнистите-общоделци”.

  В средите на революционните социалисти обвинението в опортюнизъм винаги е носело клеймото на Юда и е считано за значително по-тежко, отколкото да те обвинят в левичарство, троцкизъм или друга комунистическа ерес.

  За Дядото всеки намек за участие в правителството с други партии е бил светотатствен. Сблъсъкът между революционното и реформисткото крило бележи цялата по нататъшна история на левицата в България.

  Нямам намерения да изнасям сказка по историята на социалистическото движение, затова ще прелетим с машината на времето в наши дни и ще пропуснем сложните и противоречиви събития през ХХ век. Има много какво да се каже и за героизма на борбата в защита на потиснатите и онеправданите, за превръщането на партията след Първата световна война в нелегална организация с чудовищен терористичен потенциал, за Септемврийското въстание, за мерзкото изобретяване на „македонска  нация“, за курса към въоръжена борба, за пакта Рибентроп – Молотов, за героичната партизанска война, за превръщането на компартията в послушно оръдие за налагането но тоталитарния комунизъм, за колективизацията, индустриализацията и прочие болезнени теми, които търпеливо чакат днешните червени мъдреци да изтрезнеят.

  Ако имаше начин Дядото да възкръсне днес,

  какво щеше да види – положението е същото като преди век и нещо – „Навсякъде изедникът рахатува, навсякъде сиромахът робува“. Партия, която само по име е Социалистическа, а реално защитава интересите на господарската класа – бившата комунистическа номенклатура, преобразила се в едра буржоазия и червена олигархия. Неслучайно вече 12 години на „Позитано” си царува принц от Политбюро, заобиколен от децата на графовете и виконтите.

  Това кълбо от интереси и престъпно съдружие включва и пипалата на бившата Държавна сигурност – неслучайно двама от председателите на БСП станаха известни и с агентурните си псевдоними „Дунав” и „Гоце”.

  Т. нар. „широки социалисти”, демек потомците на Сакъзов, пък би трябвало да търсим сред наследниците на д-р Атанас Москов и д-р Петър Дертлиев, които обаче безмилостно разкъсаха БСДП на десетина парцала, а сега се скитат наляво и надясно и се препитават с дребни измами, досущ като децата на лейтенант Шмид.

  На дъното са милион избиратели, които упорито вярват повече от 20 години, че в България има европейска левица, която ще се изправи срещу пазарните стихии и ще опитоми алчността на лихварите, ще обуздае егоизма на капиталистите, ще защити работника от произвола на експлоататорите, потребителя от мъртвата хватка на монопола и кредитополучателя от рекета на банковата система.

  БСП няма нищо общо с работническата класа, нито с т.нар. обикновен човек. Погледнете първите редици на парламентарната група, Националния съвет и коалиционните партньори – фабриканти, собственици на електроцентрали, апаратчици, мутри, лихвари, хазартни босове, енергийни лобисти, цигански барони, чекисти – все явни и тайни милионери, подпухнали от пиянство и разврат.
  Шивачките-многомашиннички, стахановците, въглекопачите и металурзите, ударниците и героите на социалистическия труд, кацнали в Президиума на червените конгреси – това е отдавна отшумял спомен. Ако използваме марксисткия постулат за класовата борба, ще видим, че Социалистическата партия днес е пример за реакционна партия, която защитава интересите на едрата буржоазия, на хищния лихварски капитал, на транснационалните компании и на всички експлоататорски класи. На „Позитано“ се разпореждат социалисти, които разбират много повече от хайвер и шампанско, отколкото от проблемите на бачкаторите, мъките на служителите на фалиращите предприятия и дертовете на безработните младежи.

  Неслучайно след изборите Сергей Станишев се срещна първо не с миньорите, а с техните робовладелци от ЛИДЕР, партията на Ковачки. Собственикът на рудник „Ораново”, която тези дни погуби четирима въглекопачи – Красимир Паргов (закопал някога и Добруджанската банка) винаги е бил изключително близък до БСП, а не до десницата, както някои смятат, че би било нормално.

  Най-категоричното доказателство за истинската класова същност на БСП е извършената от Станишев и Орешарски данъчна реформа през 2007-08 г. Корпоративният данък беше намален на 10 процента – най-ниското ниво в Европа, което плътно доближи страната до показателите на офшорните зони. Беше въведен плосък от 10 на сто и отменен необлагаемият минимум – мярка, която силно облагодетелства най-заможните слоеве и ощети най-бедстващите. (Още в първата програма на БРСДП от 1891 г. е записано изрично: „Постепенно премахване на всички преки и косвени данъци и въвеждане на прогресивен подоходен данък, както и прогресивен налог върху наследствата“.)
  Отделно Орешарски се погрижи за ниско облагане на хазарта и осигури комфорт на империята на Божков.

  Дори „десният” ГЕРБ нямаше къде по-напред от тройната коалиция да отиде в данъчната си политика – по-надясно е само стената. Дянков единствено си позволи да направи експеримент колко пенсионери ще оцелеят без повишение на пенсиите и колко сиромаси ще могат да оживеят с орязани енергийни помощи.

  Преди изборите на 12 май Станишев и Орешарски обещаваха да премахнат плоския данък и да въведат по-справедливото прогресивно облагане, но веднага след това се отметнаха. Обещаха да национализират и ЕРП-тата, но отново излъгаха. Не обещаваха, че ще взимат държавни заеми за по-енергична социална политика, а твърдяха, че приходите в хазната ще нараснат с бърз растеж, по-добра събираемост и справяне с контрабандата. Днес, два месеца след като Орешарски и сие встъпиха в длъжност, няма назначени титуляри на митниците и НАП, няма дори публично известни предложения.

  Какво щеше да напише Кирков, ако бе станал свидетел на сцената как Станишев подарява националната сигурност на един олигарх и изнудва социалистическите депутати да го изберат за шеф на ДАНС? Нямаше ли да напише нещо от сорта, че Сергей Дмитриевич е „пропаднало момиче, което се кълчи на пилона в бардака на Пеевски”.

  Какво щеше да съчини Вапцаров, ако видеше как антифашистката партия целува ръцете и пълзи в краката на издивял нацист?

  Днешните леви интелектуалци са слепи за този празник на злото. Не виждат, че кабинетът на Орешарски и парламентарното мнозинство на БСП, ДПС и „Атака“ са въплътил се кошмар на пернишки пияница. Не им е ясно, че са свидетели на разгул на номенклатурата и олигархията и лумпенизирания нацизъм, със специалното участие на подбрани престъпни среди.

  Измама е да се нарича тази сбирщина

  „социалистическо управление“ и „ляво правителство“.

  Погледнете кои са сред основните персони, вградени в темелите на днешната власт – Орешарски, Стоянович, Андреева, Бобева, Чобанов, Костадинов, Бисеров и Цонев – хора, които не само, че са бяха на върха на СДС и в най-близкото обкръжение на Иван Костов, но последните трима навремето се прочуха като „хората с куфарчета”, които разнасяха рушвети и отчисления от контрабанда и разни далавери до и от „Раковски” 134.

  Само човек, който е жертва на засилващи се халюцинации, би могъл да види нещо „ляво” в управление, съставено от довчерашни седесари и обслужващо депесарските корпорации, чуждите мегакомпании, червени олигарси, банкери с пагони, енергийни консултанти, хазартни лобисти и службогонци от всички възможни партийни бои.

  С бойния вик за класовата борба Антон Кутев даде тон на кампанията на станишевистите и партията се строи за бой последен.

  Лакеите на „Позитано” раздуват, че уличните вълнения са придобили откровено десен характер и нападали „лявата политика” на кабинета на Орешарски. „Знаем, че е трудно, но няма да дадем правителството на Пламен Орешарски да стане плячка на задкулисни политически и икономически интереси и реваншизъм. Няма да се подадем на шантаж, на рекет”, отсече Станишев от храма „Чинията“ под старопланинския връх.

  Всъщност причината за протестите е точно обратната – хората избухнаха не срещу някаква хипотетична лява политика, каквато не съществува, а срещу марионетното управление на олигархията.

  Ако Дърева наистина е закопняла да търси олигарсите, да насочи поглед към чорбаджията на БСП в нейния роден град Пловдив – Георги Гергов. Що не отиде да размахва тефтерчето на Левски из Пловдивския панаир и Стария град, които бяха обсебени от въпросния червен олигарх? Ако Кутев се прави на мъж и толкова му се иска класова война, защо не поведе масите да експроприират ЧЕЗ (където беше на хранилка)?

  Също толкова нелепо е твърдението, че протестът, който не спира месец и половина, бил „десен“. Кое по-точно е дясното искане на протестиращите? Да не би да искат намаляване на плоския данък на пет процента, а на корпоративния – на седем? Нима пледират за спиране на пенсиите и пренасочване на старите хора към практики на оцеляване по метода на гладолечението и слънцеядството? Нима се борят за още по-тежки и безчовечни условия за миньорския труд и за по-ниски заплати за въглекопачите? Нима блокират „Орлов мост“ с ултиматум на шивачките в Родопите да им бъдат забранени 10-те минути на ден свободно време и възнагражденията им да бъдат намалени на 85 лева?
  Напротив,

  протестиращите не искат повече да живеят в лъжа,

  но искат силна, честна и прозрачна държава, настояват за ясни правила в отношенията между предприемачи и политици, взимане на важните икономически и политически решения чрез широки обществени дебати, не желаят да търпят обличането на олигархичната похот в държавна власт. Бунтовниците отказват да приемат за легитимен парламент, който се крепи на средния пръст на Волен Сидеров. И тези събития късогледите леви публицисти не забелязват.

  И най-светлите умове на Социалистическата партия спряха да говорят за мракобесния десен курс, поет от „Позитано“ след 2005 г. Замлъкнаха по повод на оргиите с олигархичния и лихварски капитал. Онемяха за тесните връзки с Алексей Петров и спряха да питат защо един партиен клуб се бе превърнал казино на Барона. Траят си за омотаното кълбо от интереси с енергийната мафия.
  Изобщо разсъдителните хора сред българските социалисти се превръщат в съучастници на едно разбесняло се ултрадясно и реакционно управление, което дотук се опита да даде националните служби за сигурност на един олигарх, а в съмнителния състав на Министерския съвет се оглеждат плеяда други корпоративни акули.

  Най-печалното в цялата криза е, че в БСП не са останали хора със здрав разум, приличен морал и мъжко достойнство. Партийната върхушка е превърната в бемозъчен и безгръбначен апарат, преживящ властта, а членовете и симпатизантите на Бузлуджа – в жив щит, осигуряващ оцеляването на Станишев и неговата клика на власт. Всичко живо е впрегнато да лъже и маже за самоубийствените действия на Сергей Дмитриевич, изкарали десетки хиляди разярени хора по площадите.

  Живата съвест на партията е мобилизирана да клевети протестиращите като причинители на всички беди, сполетели България в годините на прехода. Да прикрива с думи и символи от славната история на социализма мизерното предателство на шайката от „Позитано“. Неуморно да произвежда фалшивата реалност, че БСП върви по пътя  социалистическия идеал и прави лява политика,

  да устройва спиритични сеанси с духа на Дядото и Майстора

  на Бузлуджа, да кълне и врачува политическите врагове. Исторически Благоев и Кирков се оказаха прави – днешната върхушка на „Позитано“ не може да тръгне срещу класовия си интерес, а БСП е днес партията на едрия капитал, който е петимен да вдига пенсиите по швейцарското правило.

  Повечето от социалистическите публицисти обаче така и не схванаха сърцевината на бунта от 14 юни. Терминът „морална революция“ се оказа непознат, те виждат икономически интереси и пари навсякъде в хората.
  Този път подцениха отвращението и нетърпимостта на фейсбук-масите от лъжите и тъмните сделки, от дяволския договор с „Атака“ и целият бумеранг на злото, който тресна гражданството по главата. Протестът ще победи, защото не е класов, нито политически – това е бунт за нов граждански морал, който да бъде натрапен, ако трябва насила на институциите и партиите. Нравствеността, представите за добро и зло, и за правилно и неправилно предшестват класите на буржоазията и пролетариата, моралът съществува, откакто има човешкото общество. Гражданите разбраха, че всички политици лъжат, че са леви и десни, и като дойдат на власт, плячкосват държавата като просяци, превзели храм.

  Ако съпротивителните сили на честните и почтени социалисти сe окажат недостатъчни, те ще продължат да наблюдават като сомнамбули действията на Станишев, който досущ като Херострат е драснал клечката на социалистическия храм. Сега едни гледат пламъците като хипнотизирани и викат колко е велик председателят и как славата му ще пребъде през вековете, други разправят, че е гениален пиарски ход – с този фойерверк се откривала предизборната кампания на ПЕС за изборите за европарламент, трети се греят на огъня, а тълпата отстрани чака да изгори всичката нечиста сила.

  Пожарът ще направи абсолютно неизбежна прогнозата на Валентин Вацев: „Бъдещето на БСП е бъдещето на СДС, те изтичат заедно в канализацията на Историята. Хората в България днес все по-ясно осъзнават, че има реален живот с реални проблеми, а има също и измислен паралелен свят, където стиропорени социалдемократични принцове танцуват някакъв абсурдно-безсмислен куклен кадрил“.

   

• Страх и бедност душат протеста в провинцията

  Галя Горанова, в. „Сега“

  .

  Защо не протестират в провинцията? Това се питат градските чеда по улиците на София, с нескрит упрек в гласа. И наистина, провинциалните градчета на България са смълчани, няма вувузели и гняв, никой не шества по улиците им. И не защото хората там са доволни. Няколко са причините за тази оглушителна тишина. На първо място – страхът. Препитанието на голяма част от активното население в провинцията зависи от местната власт. Често общините се явяват комай единственият работодател. Като в Антоново, например. Или в Бяла Слатина. Опасно е да заложиш прехраната на семейството си в град, в който всички се познават. И да няма натиск, пасивността е по подразбиране. За мястото на всеки чакат поне още трима.

  

  Тук стигаме до втората причина, която е неразривно свързана с първата – бедността. Загубата на работа е равносилна на глад. Отделно от това бедният човек трудно може да си позволи лукса да мисли за възвишени ценности – като свобода, равенство, братство, демократични принципи и правова държава. Единствената му грижа е как да закърпи месеца без заеми. Само посегателството срещу този екзистенц-минимум може да го накара да забрави страха, както се случи с протестите срещу безобразните сметки за тока миналата зима. Тогава монополистите поставиха под въпрос самото оцеляване на хората.

  

  Третата причина да няма протести в провинцията е застаряващото население. Революциите са привилегия на младостта. В годините на прехода малките градчета постепенно се превърнаха в тъжни хосписи, напуснати от работоспособното си население. В работни бюра за гурбетчии – строители и болногледачи на Запад. Младежите, доколкото ги има, също бързат да ги напуснат след навършване на пълнолетие – кой в търсене на по-добра заплата, кой за да учи в университет. Малцина се връщат. Немалко гинат от порока на безвластието и скуката – наркотиците. В някои градове на Северозапада цели класове “се боцкат”. Без преувеличение. Властта нехае за мащабите на бедствието. Расте цяло обречено поколение, за което едничката демократична ценност са парите за дозата.

  Преобладаващото възрастно население в малките градове на България се страхува от революции и нестабилност. Не разбира подскоците на младежта по жълтите павета. Недоумява за какво се борят. Чисто поколенчески старите нямат особено доверие в младите. Все им иде да им бутнат по една мотичка в ръка, вместо да подрипват бадева по площадите. А и цялата тази врява и “артистизъм” за тях е неразбираемо хулиганство. Единственото, от което се вълнуват бабите, е увеличението на пенсиите. Правителството на Орешарски им го обещава. Защо да го свалят тогава? За тях десетте лева върху парите за старост са по-важни от някакъв си там Пеевски. “Предишните да не бяха по-добри”, свиват те рамене. Към скептицизма на възрастта им се добавя и предаността към Партията, при която са си живели по-добре. Те не осъзнават, че тая Партия отдавна не съществува. Не разбират принципите на демокрацията, а и няма за кога да свикват, че оттук нататък трябва сами да отвоюват правата си. Чакат – кой дъщерята от Италия, кой внуците от София, и държавата – да ги оправи. Молят се да не се разболеят, че няма кой да ги гледа, а болниците в българската провинция отдавна са се превърнали в заведения за еднолична търговия.

  Трудно ми е да упрекна тези хора, че не протестират. Че не разбират колко е важно да се сложи прът в колелото на мафията, която ги докара до това положение. Съчувствам им, разбирам ги, макар да ме гневят. Знам колко заети са с оцеляването си, за да се посветят на абстрактни каузи като “солидарност” и “справедливост”. Пък БСП май щяла да намали и тока… Нищо, че същата тая БСП преди време им го вдигна като осигури със закон огромни печалби на производителите на зелени енергии. Но бабите не четат закони, а “Уикенд”. Знаят поименно фолкпевиците, но не и какво е плосък данък. Нито как тяхната Партия ги халоса с въвеждането му.

  Но да не им се сърдят градските чеда от жълтите павета, които също носят своите вини. Когато тълпи от хора останаха на улицата в годините на прехода,когато зимата гладуваха във ВМЗ-Сопот и Мадан, когато затваряха болниците в провинцията, градските революционери не показаха особена активност. Сега берем горчивите плодове на коварния разкол. Нещо повече: от двете страни дружно забиват нов клин помежду ни. Дано са ни останали сили и разум да го преодолеем, та заедно – “жълтите павета” и “провинцията”, “красивите, умните и интелигентните” ведно с “хората със специфичен зъбен статус” да изметем тия, които паразитират върху разделението.

  .

  Снимки:  Solidbul.eu

• Президентът Плевнелиев се включва в протеста с намерение за вето върху бюджета

  Приходите в хазната към полугодието изостават чувствително според най-новите данни на Министерството на финансите

   

  Таня Петрова, в. „Сега“

  Президентът Росен Плевнелиев обяви безпрецедентна за политическата практика до момента готовност да наложи вето върху закона за актуализация на държавния бюджет. В деня, в който финансовото министерство обяви данни за изпълнението на бюджета към юни, които показват чувствително изоставане в приходите, Плевнелиев заяви, че е склонен да спре закона. Евентуално вето ще нажежи допълнително страстите и ще превърне процедурно проекта в заложник на гласовете на „Атака“.

  „Склонен съм да наложа вето върху актуализацията на закона, но ще изчакам дебатите“, заявява пред bTV държавният глава. Според него законът за бюджета е най-важният закон, а много въпроси по проекта за промяната му са останали без отговор. Плевнелиев не дава никакъв пример. Преди седмица на въпрос на „Сега“ за евентуално вето върху актуализацията на бюджета от прессекретариата на президентството обясниха неофициално, че президентът няма подобно намерение.

  Евентуално вето ще принуди БСП и ДПС отново да разчитат на подкрепата на „Атака“, но този път не за кворум, а при гласуване по същество. Според парламентарния правилник наложено президентско вето се преодолява с повече от половината народни представители – 121. Депутатите на левицата и ДПС са 120. На въпрос няма ли да се стигне до такава ситуация, Плевнелиев отвръща: „Аз не участвам в подобни сценарии. Аз налагам вето само с аргументи. Това е моята принципна позиция“. Той допълни, че предстоящата парламентарна ваканция е без значение, защото „президентът е длъжен да седи над ваканциите и над ежедневното отиграване на ситуациите“. По правилник върнатите от президента закони се включват в дневния ред на парламента в 15-дневен срок от издаването на указа. При ваканция сроковете спират да текат.

  Преди седмица протестът срещу актуализацията на бюджета пред парламента прерасна в сблъсък между полиция и демонстранти. Преди това Реформарторският блок призова – президентът да наложи вето. В профила във „Фейсбук“ на ДАНСwithme се наложи подозрението, че с част от заема от 1 млрд. лв., който правителството ще изтегли, иска да осигури победа на предсрочните избори за ДПС и БСП.

  Заявеното от Плевнелиев намерение да наложи вето съвпадна с обявените от МФ предварителни данни за изпълнението на приходите и разходите към полугодието. От тях става ясно, че приходите в хазната чувствително изостават. При заложен годишен ръст от 1.8 млрд. лв. на данъчните приходи постъпленията до края на юни са само с 379.6 млн. лв. повече спрямо същия период на миналата година. От данните става ясно, че при някои приходни пера темпото в оставащите 6 месеца на годината трябва да се увеличи 4 пъти, за да се сбъднат прогнозите. Всички партии признават изоставането в приходите, но се разминават по въпросите дали то може да се навакса и на какво точно се дължи. Темата предизвика поредица от спекулации с числа – и от премиера Орешарски, който заговори за дупка в бюджета до 2 млрд. лв., и от представители на ГЕРБ. В крайна сметка актуализацията се ограничи до 493 млн. лв. увеличение на дефицита в рамките на националното ограничение от 2% от БВП при допустими 3% в ЕС, а при обсъждането й на първо четене работодатели, синдикати, включително и БНБ застанаха зад проекта, макар и с различни аргументи.

  Готовността на президента да наложи вето породи критични коментари. Според председателя на БСК Божидар Данев, ако се стигне до такова решение, то ще е политически, а не икономически жест. „Независимо коя политическа сила взима властта – дали това ще бъде Реформаторският блок, или „България на гражданите“ – всяко ново правителство има право да актуализира бюджета с оглед на намеренията и целите, които има. Но този бюджет със самото си създаване имаше доста пороци, срещу които протестирахме. Бюджетът на г-н Дянков предвиждаше ръст на БВП от 1.9 %, а той в момента е 0.8%. Предвиждаше ръст на потреблението и намаляване на износа, които не се състояха. Но най-важният индикатор беше инфлацията, която се прогнозираше на нива от 3.4%, а в момента имаме точно обратното – дефлация. Също така нямаме очаквания ръст на приходите“, коментира Данев. По-рано през деня финансовият министър Петър Чобанов също коментира, че налагането на вето би представлявало „сериозна намеса в работата на правителството. До момента не ми е известно президент да е налагал вето на актуализация на бюджета. Това е само едно предположение. Тепърва ще видим каква ще бъде неговата реакция“.

  ИНТЕРПРЕТАЦИИ

  Изоставането в приходната част е тенденция, която беше отчетена още в мандата на служебния кабинет. Тогава очакваното БВП за т.г. бе ревизирано, бе намален и заложеният растеж на икономиката от 1.9 на 1% от БВП. Според оценката на служебния кабинет, правена на база данни от март, неизпълнението в приходната част щеше да е 400 млн. лв. и идваше от 220 млн. лв. минус при данъците и очакван 180 млн. минус при европейските средства. С встъпването на кабинета „Орешарски“ дупката необяснимо порасна до 2 млрд. лв., а после се разбра, че оценката за неизпълнението на приходите е 1 млрд. лв., а наред с това министерствата отправят заявки за 1 млрд. непланирани разходи. Основна критика към кабинета „Орешарски“ е, че той е обещавал да пребори контрабандата и да вдигне постъпленията, но това не се случва, а оправданието че кабинетът встъпи в длъжност скоро, а развитите от ГЕРБ кранчета на контрабандата, по думите на Йордан Цонев от ДПС, са трудни за затягане.

  НЕДОСТИГ

  Най-сериозно е изоставането в планираните приходи при косвените данъци, става ясно от данните на МФ. От приходи от ДДС за полугодието са събрани с 219.6 млн. лв. повече спрямо същия период на м.г. В същото време при ДДС е планиран годишен ръст от 784.2 млн. лв. При приемането на бюджета приходите от ДДС бяха завишени с аргумент, че потреблението ще расте. При акцизите картината е по-зле – от акцизи т.г. се очакват 180 млн. лв. повече от планираното през миналата година, а в същото време събраното към полугодието е с 23.3 млн. по-малко спрямо юни 2012 г.

  С реалността се разминава и планът за приходите от данъка върху доходите на физическите лица, от който са събрани 66.8 млн. лв. над изпълнението за юни 2012 г., а се чака годишен ръст от 279.3 млн. лв. Тук попада и новият данък върху лихвите. Приходите от социалноосигурителни вноски за полугодието са със 124.1 млн. лв. повече спрямо юни 2012-а, но заложеното годишно увеличение е от 512.6 млн. лв. Регистрираното изоставане при данъчните приходи се компенсира донякъде с по-добро изпълнение на приходите от ЕС, въпреки това за юни дефицитът по консолидираната фискална програма е 7.6 млн. лв. при излишък за юни 2012 г. от 62 млн. лв.

   

• Полицейски побой над протестиращ пред българския парламент

  Полицаи биха момче пред Народното събрание, съобщи в ефира на „Дарик“ Жюстин Томс, която участва в протеста край парламента и е била свидетел на инцидента.

  

  Томс обясни, че се намира от страната на храм-паметника „Александър Невски“ до ул. „Оборище“, където са били около стотина протестиращи. По думите й към тях са се присъединили групи от Пловдив и Благоевград. Томс уточни, че битото момче е от Козлодуй.

  Тя обясни, че полицаите са били жестоко момчето. Те били с тежко оборудване и „не били като обикновени полицаи“. Спорът с полицията е бил провокиран от настояване на органите на реда протестиращите да се отдръпнат от загражданията.

  Жюстин Томс разпространи в социалните мрежи и снимка от инцидента.

  Протестиращи спорят с полицията що е морал – 10 полицая да бият 1 човек, написа Жюстин Томс в Туитър.

  Актьорът Ивайло Захариев разказа за „Дарик“, че също е станал свидетел на инцидента и е видял как полицаи ритат момчето.

  В социалните мрежи се появиха и съобщения, че в момента полицията извършва арести. По непотвърдена информация са били арестувани един или двама души.

  Репортер на БНР разказа, че на въпрос защо е било упражнено насилие полицай отговорил, че момчето не е изпълнило полицейско разпореждане да се премести от пътното платно и не е представило лична карта.

  В момента на мястото има около 30 протестиращи и 80 полицаи. Движението на автомобили е свободно.

  Писателят Росен Босев написа в Туитър, че е разпознал на снимката на Жюстин Томс гл. инспектор Семков от СПС-СДВР, „който при оплакване за полицейско насилие ми отговори – „малко са те били“. „Учуден съм, че този човек е на работа въобще. Но Йовчев явно толерира“, пише още Босев.

  Потребителят Agop Marashlian публикува във „Фейсбук“ видеоклип от случилото се, който може да се види чрез следния линк.

  Източник:  Vesti.bg

• Когато излязат и „гладните“, протестите ще заприличат на война

  Жега! Зимата на българската политика ще бъде дълга

   

  Д-р Илко Семерджиев*,  Faktor.bg
  

  

  БСП (БКП-номенклатура) винаги е страдала от липса на въображение и е предизвиквала такава обществена скука и поразии, че само търпението на българина е помагало за нейното оцеляване. БСП винаги се е самосваляла от власт с глупостта и безхаберието си. Лошото е, че сега си имат няколко мутанта, които винаги са готови да играят я патерица (ДПС, „Атака“), я опозиция (ГЕРБ).

  Станишев и Орешарски са си въобразили, че благодарение на изборите властта им е законна, но не могат да проумеят, че на такава конфигурация й липсва легитимност, защото не могат на власт да се пъчат системни съсипатели на България. Решили са да се държат за властта въпреки всичко, но през зимата, когато излязат и „гладните“, протестите ще заприличат на война.

  ГЕРБ-аджиите се надяват, че тогава пак ще дойде техния ред, но поради липсата на „горен етаж“ не могат да съобразят, че властта ще ги изгори – хора като тях могат само да консумират, а държавата вече е оглозгана и ресурси имат само олигарсите. Така, че и очакванията на притежателите на ресурси се изострят, и не напразно започнаха да се сформират „бизнес“ партии – резултат от семпли олигархични инвестиции.

  „Дясното“ се скупчва безсмислено и няма как да представлява истинска алтернатива, защото механичните сборове не могат да бъдат изход от политическата криза, която се очертава да стане постоянна – механичните сборове са математика, а не политика.

  Геополитиката не помага, там играчите играят своя игра, така че сме разкъсани поне на четири – в североизточно, югоизточно, западноевропейско и американско направление, а еврейско-арабските конфликти ни използват като студена буферна зона с инцидентни сгорещявания по морето.

  Жега. Очертава се дълга зима.

  .

  –––––––––––––––––––––––––-

  * Авторът е бивш министър на здравеопазването в правителството на ОДС, с премиер Иван Костов

• Тракийският произход на българския език

   Павел Серафимов,  Sparotok.blogspot.com

  .

  Времето е в състояние да промени много неща. Без съмнение едно от тях е езикът. Колкото и консервативна да е една реч, тя не може да остане същата вечно. Това е невъзможно. Представителите на един народ общуват не само със сънародници, но и с чужденци. Посредством търговията, в дадена област проникват непознати продукти с екзотични имена. Налагането на нова религия също води до сериозни промени на словесното богатство.

  За няколко века определен език може да претърпи сериозно развитие. А след едно или две хилядолетия промените може да са така сериозни, че младото поколение да не е в състояние да разбере езика на прадедите си без специална подготовка. Като пример може да се посочи английския. За около 1000 години той е изгубил около 85% от изконните си думи (V. Stevenson).

  Малцина са тези, които биха разпознали в староанглийската фраза Ik eom – I am- аз съм, а в hie sindon – they are – те са. Дори родените и израснали в Лондон биха схванали само дума-две от следният израз: Þa læg þær an micel ea up in þæt land – Then a great River extended there into that land – Toгава (по това време) голяма река се простираше (течеше) в тази земя.

  Съвсем естествено е, че и езикът на нашите предци ще съдържа думи и изрази, които днес имат особено звучене. Старобългарските потьпѣга, тачай, нута, ныръ, бридъкъ… отговарят на съвременните – разведена жена, по-лош, добитък, кула, остър. Старобългарският израз – „О одежди чъто сен печете?“ се превежда като – „Защо се грижите за облеклото?“.  Колкото и странно да звучат тези думи и изрази, те са си наши.

  Разбира се не всичко се променя. Запазват се не само основни думи, но и граматически особености. Лингвистите знаят това много добре. Дали е с умисъл, или не, не зная, но в сравнителните тракийски речници, някои изследователи често пропускат основни тракийски думи, имащи перфектни български еквиваленти. Като пример могат да се дадат: вода-вода, бара-бара (рекичка), дебре-дебри, листе-листи, вир-вир, суу –сух, темен-тъмен, коза-коза, волинт-воленте (вол), зайкус-заек, орол-орел, елейн-елен, зелкия-зелка, вит-ведь (знание), видето – видетъ (видя, виждам)…

  Нито латински, нито гръцки или който и да е било друг език, нямат толкова много общи думи с тракийския, както българският, но определени учени не акцентират на тази изключително важна подробност.

  Трябва да се отбележи също, че подробно, систематизирано сравнение на особеностите на тракийския език с българския, не е правено. Спорадично се споменава, че дадена тракийска наставка е идентична със старобългарска, че определена тракийска диалектна вариация е същата, както и българската, но на читателите не е обяснено значението на тези граматически особености. Един народ може да наследи думи от друг, но не и диалектни особености, защото диалектът не е нищо друго, освен по-слабо позната форма на официалния език.

  Преди около столетие видният наш учен Цани Гинчев представи теорията си за тракийският характер на българския език – “На българите – старите – язикът им се изгубил – на завоевателите езикът се изгубил!? Дали си името пълно-запълно, като гронгерска търговия (трампа с храна), а взели язик за име! А това не е ли глупав или безбожен шовинизъм…“ (http://ziezi.net/ginchev.html)

  Гинчев обяснява процеса на изпадането на падежите в езика ни като тракийско наследство. Тук трябва да се спомене откритието на К. Влахов, който установи, че за времето си тракийският е бил изключително развит и е започнал да губи своя синтетичен характер още в Античността. Присъствието на седем падежа* в средновековния старобългарски се дължи на това, че тези, които освободиха своите събратя от римското подтисничество, са били дълги векове в изолация в свободните земи на север от Дунав и тяхното наречие се е запазило в старият си вид (в древният тракийски е имало падежи, както и в древния арийски). Напълно естествено е, че официалният език на Тракия след VII век ще е точно диалектът на освободителите, той е говорен от духовенство и благородническа класа, докато за останалото население е бил типичен губещият падежите вариант, т.е същинският тракийски… е езикът, който говорим и днес в развита форма.

  Нека обърнем внимание на някои особености на езика на Орфей:

  I. ПАДЕЖИ

  1. Окончанието при звателен падеж в тракийския език е – Е ( В. Георгиев), както и в звателен падеж на български лични имена Стояне, Добре, Борисе, Милене!

  2. Окончание за дателен падеж ед. ч. в тракийския е – У, както е при български съществителни имена в дателен падеж – Богу, стопану.

  3. Окончание за дателен падеж мн.ч. в тракийския е – ИМ, срещаме го в Селим-брия, Селим означава – на селите. Селите са трако-пеласгийско племе, обитаващо Беломорието и Тесалия – дом на мирмидоните, които според Йоан Малала са предци на българите.

  4. Окончанието в родителен падеж е ОУ(У) също както при старобългарски съществителни имена в родителен падеж – сыноу…

  .

  II. МЕСТОИМЕНИЯ И ПРЕДЛОЗИ

  1. Тракийското лично местоимение АЗ отговаря на българското АЗ

  2. Тракийското лично местоимение МЕ отговаря на българското МЕ.

  3. Тракийският предлог ДО отговаря на българският ДО.

  4. Тракийското въпросително местоимение КОС отговаря на българското КОЙ**

  5. Тракийското показателно местоимение ТА отговаря на старобългарското ТА – това.

  6. Тракийското показателно местоимение СА отговаря на старобългарското СЬ-тази.

  7. Тракийското показателно местоимение СИ отговаря на старобългарското СИ-това.

  8. Тракийското показателно местоимение СЕМУН отговаря на старобългарското СЕМУ – този.

  .

  III. УМАЛИТЕЛНИ ЧАСТИЦИ, НАСТАВКИ, ПРЕДСТАВКИ, ОКОНЧАНИЯ

  1.Тракийската умалителна наставка ИНТ (волинт, перинт…) е определена от В. Георгиев и И. Дуриданов като идентична на старобългарската ЕНТ. Тя се среща в старобългарски думи като воленте, осленте, козленте.

  Интересно е, че тази частица се среща в предгръцки топоними като Коринт, Тиринт, Пробалинт, Олинт, Зеринт и много други, т.е. тези древни селища в земите на днешна Гърция са основани преди хилядолетия от нашите деди траките.

  2. Тракийската умалителна наставка КА (в Донука, Бургарака) е типична за българския език, срещаме я в думи като белка, писалка, девойка.

  3. Тракийската умалителна наставка Е (в Дорзе) се среща в наши имена като Бане, Боре, Воле, Едре, Злате и т.н.

  4. Тракийската умалителна наставка ЕЦ (в Кабец) е типична за езика ни – творец, светец, певец…

  5. Типичното за езика ни окончание – ЩА (в пътища, свлачища, селища) се среща и в тракийския – Вρρατζιςτα-Врачища, Рουβύςτα-Ровища.

  6. Българската умалителна частица ЦА (в девица, столица, певица) се среща в тракийския топоним Тζερζενουτςας – Чершница.

  6. Тракийската наставка в лични имена ЗАР (Етизар, Велизар) се среща в българските лични имена Светлозар, Златозар, Среброзар, Цветозар.

  7. Наставка МЕР (Пурмерул, Гугамер) – велик срещаме в Безмер, Владимер, Радомер.

  8. Тракийските умалителни частици УЛ, УЛА, ИЛ, ЛО (в Пурмерул, гагула, Кетрил, Скорило) са идентични с българските УЛ в Драгул, УЛА в Радула, ИЛ в Момчил, ЛО в Скорило.

  9. Тракийската представка З/С отговаря на българската СЪ-от.

  10. Окончанието за прилагателни от женски род – А, НА (Бела, Циерна) е същата, както и в българските прилагателни от женски род бела, черна (църна).

  11. Окончание за съществително от женски род – ИНА – Диелина – детелина.

  12. Окончание за прилагателни от мъжки род – ЕН (Залден) – червен, черен, златен.

  13. Окончанието СК (Дориск, Драбеск, Гареск) се среща и в старобългарски думи като бесовскъ, бытиискъ, браньнскъ, женьскъ…

  .

  IV. МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО

  Установени са три форми на множествено число в тракийския език.

  1. При първата окончанието е И – КТИСТИ – чисти.

  2. Другата форма е с (Т)А, срещаме я в ДРУВЕ(Т)А – дървета.

  3. В някои български диалекти се използва Е като окончанието за множествено число – люде, листье (листи), същата тази особеност срещаме и в тракийския топоним ЛИСТЕ –листи.

  Както виждаме и трите форми, без изключение са типични за българския език.

  .

  V. ДИАЛЕКТНИ ОСОБЕНОСТИ

  В тракийския се забелязват абсолютно същите диалектни особености, както и в българския. Както отбеляза В. Георгиев („Въпроси на българската етимология“, стр. 115), колебанието между а (я) от една страна и е (ие) от друга, е засвидетелствано не само в античността (в езика на траките), но и в съвременния български език. Трябва да се отбележи, че разликата в нашите днешни названия Янтра и Етър се дължи на якане и екане… следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език.

  Отново В. Георгиев отбеляза, че в късния тракийски гласни без ударение често се редуцират, както в източно-българските диалекти зилен – зелен (Διντιπορις –Δεντουπορις )…

  В тракийските диалекти забелязваме варианти КЕТРИ, КЕТРЕ, отговарящи на старобългарските ЧЕТИРИ, ЧЕТЫРЕ.

  Щом особеностите на тракийските диалекти са типични и за българския, това означава, че тракийският не е изчезвал изобщо, напротив – развил се е и днес е познат под името български.

  Някои критици ще възразят, че частици като ЕЦ, ЦА, КА се срещат също в сръбски, хърватски, словенски. В това няма нищо чудно, траките не са падали от небето, имали са свои роднини – старите илири и скити. Към илирийските народи принадлежат сърби, хървати, словени, словаци… а нашите близки роднини украинците са наследници на скитите. Поради това името на тракийската Еброс – Ибъра има успоредица в сръбския Ибар и украинския Ибр. Това е и причината името на тракийската Нестос има успоредица в полската и чешка Ниса, а и имената на тракийските селища Мидне и Курписос се тълкуват с хърватския глагол метнути – полагам (основи на селище) и украинския глагол корпати – копая…

  От тези особености не можем да заключим, че хървати и украинци са траки. Родствеността на тракийския с илирийски и скитски е обяснението за приликите. В нашия език също сме имали тези думи, но те са излезли от употреба. Това е един напълно естествен, а и неизбежен процес. Важно е да се отбележи обаче, че винаги трябва да се прави разлика между роднинство и идентичност.

  Ето, няма нищо сложно нали? Hие българите говорим развита форма на същия език, който е звучал между Карпатите и Бяло море още преди девет хиляди години. Не сме идвали от никъде, напротив, изпратили сме свои хора на три континента. Те от своя страна са повлияли на десетки народи.

  

  За някои това може да звучи като фантастика, но е самата истина, която бавно, но упорито си пробива път. Това, че повечето от нас не я знаят, се дължи на редица причини. Водени от политически причини, векове наред безсъвестни личности са фалшифицирали историята в своя полза, за съжаление това продължава и днес.

  Както римляните са противопоставяли дедите ни срещу техните роднини, така и в ново време изкуствено се насажда вражда между близки хора. За да се измъкнем от порочния кръг, е нужно да сме със спокойно и чисто съзнание, а това е възможно само, ако сърцата ни са свободни от негативни емоции. За това – нека обърнем гръб на злото и да се върнем при корените си.

  ––––––––––––––––––––––––––

  Бележки:

  * В старобългарския език срещаме следните падежи: 1. Именителен; 2. Дателен; 3. Звателен; 4. Винителен.

  ** Кос е древният вариант на кой, тъй както латинското quis – куис е древният вариант на италианското въпросително местоимение chi – ки (кой).
  

• Протестиращи поканиха Орешарски, Станишев и Местан на публичен дебат

  Премиерът се съгласи на разговор, но в неговия кабинет

  Участници в протеста призовават на публичен дебат „за“ и „против“ кабинета “Орешарски” и неговата оставка. Поканени да дискутират слабостите на правителството и бунтовете в София са лидерите на БСП и ДПС Сергей Станишев и Лютви Местан, премиерът Пламен Орешарски и вицепремиерът и вътрешен министър Цветлин Йовчев.

  Поканата към четиримата е изпратена в понеделник от режисьора Стоян Радев, юриста от левицата проф. Георги Близнашки, служебния министър на икономиката Асен Василев и застъпника за честен изборен процес Антоанета Цонева. Тяхната идея е дебатът да се проведе с хората, които вземат решенията за управлението на държавата, а не с тези, които ги изпълняват. Желанието на протестиращите е разговорът да стане в национален ефир. От БНТ твърдят, че ако подобен формат стане факт, телевизията вероятно би го осигурила технически.

  В понеделник двете управляващи формации не взеха отношение по поканата, а в края на деня премиерът Орешарски се съгласи на разговор, но в неговия кабинет, с което на практика отхвърли възможността за публичност на дебата.

  Преди да дойде този отговор от премиера в профила си във „Фейсбук“ Антоанета Цонева обясни, че ще участва в дебата, предложен от четиримата участници в протеста, за да потвърди своята позиция за оставка. “Искам и да задам въпроси към вътрешния министър, премиера и лидерите на БСП и ДПС за атаката над протестиращите и техните стандарти за професионално изпълнена полицейска акция – досега съм имала възможност да направя това публично, но никога в студията няма опонент от властта”, казва Цонева.

  Отново в социалната мрежа Стоян Радев написа: „Нямаме претенции в дебата да представляваме протестиращите като цяло и поотделно. Единствената претенция, която имаме, е да застанем пред управляващите с имената си и с аргументите си за незабавна оставка – позиция, единодушно споделяна от всички. Аз също не бих искал някой да скандира от мое име на улицата или да говори анонимно като „самия протестиращ“, но се случва и няма как да наложим регламент в изказванията. Протестът няма йерархия, протестът е свободен, начинът да изразиш недоволството си е въпрос на личен избор. Но, в крайна сметка, целта ни е обща. Надявам се.“

  Според Радев е нужен публичен дебат, „защото управляващите казват, че протестът няма послание. Докато това не се опровергае очи в очи, директно в национален ефир, тази манипулация ще работи в тяхна полза.

  Уверявам ви, манипулативните им лостове са повече от тези на протестиращите.“

  В социалната мрежа Радев заявява, че дебатът не отменя уличните протести, а напротив – насърчава ги.

  Предложението на участниците в протеста е дебатът да се организира от БНТ в предаването „Референдум“, преди депутатите да излязат във ваканция.

  Отговор от управляващите се очаква до 30 юли, вторник. По този начин левицата и Движението за права и свободи ще могат най-сетне да се възползват от призивите си за дебат с протестиращите. Преди дни Сергей Станишев обясни, че те биха се включили в разговори, но няма да се поддадат на ултиматуми. Въпреки това обаче от партията му очакват отговора на поканата да бъде негативен.

  Официалната позицията на БСП обаче е, че преди вторник няма как в легитимен формат да се дискутира поканата. Пред Mediapool народният представител Антон Кутев, който е секретар по медийната политика на социалистите, заяви, че “предложението трябва да се обмисли и в рамките на утрешния ден (днес – бел.ред.) вероятно ще бъде даден отговор от Изпълнителното бюро”.

  От пресцентъра на ДПС обясниха, че поканата е изпратена на електронната поща на пресцентъра, а от партията заявиха, че официална позиция няма да има, и вероятно самият Местан ще реши как да отговори на поканата.

  В края на деня министър-председателят Пламен Орешарски се съгласи на среща с протестиращите, но мълчаливо отклони идеята за публичен дебат, канейки изявилите желание за среща с него в Министерския съвет.

  “Уважаема г-жо Цонева, благодаря Ви за поканата за публичен дебат. Готов съм на диалог с всички. За мен е важно да обсъдим важните въпроси с представители на неправителствени организации и на гражданското общество”, се казва в официално разпространения от правителствената информационна служба отговор на премиера.

  “Откакто поехме отговорността за управлението на страната, като свой личен ангажимент определих всеки втори петък да има отворени дискусии в сградата на Министерския съвет с представители на протестиращите и на гражданското общество като цяло. Създадохме и обществени съвети към всяко министерство, които се събират регулярно като платформа за обществена и експертна дискусия по важни в различните сектори въпроси”, се казва още в отговора на Орешарски.

  „Напомням Ви, че първата ми покана към Вас беше отправена още на 17 юни и тя бе отказана с поставянето на условия. Те отдавна бяха изпълнени, но така и не се срещнахме“, припомня той. “Каня Ви отново в сградата на Министерския съвет. Предлагам срещата да бъде в четвъртък, 1 август 2013 г., с начало 15.00 часа”, се казва още в обръщението на премиера, с което той на практика отказва публичност на дебата.

  Източник:  Mediapool

• България 1997-2013: „Превратаджиите“

  Ясен Бояджиев, Дойче Веле

  .

  

  Помните ли как ни лъгаха през 1997? Спомнете си, защото и днес ни поднасят същите лъжи. За да не позволим отново да ни баламосат и за да разберем кои са истинските „превратаджии“, е важно да си припомним фактите. Ето ги:

  Осем от днешните български банки не са в добро състояние, обяви тези дни депутат от БСП. Да се говори така по отношение на банковата система е по принцип опасно. И е направо страшно, когато тези думи излизат от устата на човек, успял в досегашната си политическа „кариера” да съсипе и фалира всичко, до което се е докоснал.

  Да не говорим, че в ситуация като днешната подобно изказване е съвсем неуместно – както от гледна точка на гарантираното със строги регулации фактическо състояние на банковата система, така и заради икономическата и политическата криза, в която се намира страната. Когато обаче излиза от устата на заместник-председател на парламентарната икономическа комисия, това изказване представлява нещо много повече – недопустимо и безотговорно плещене. И авторът му знае това много добре. Преди близо 17 години, през есента на 1996 година, в друга ситуация и в друго качество самият той предложи „специални мерки“ и съд за журналистите, които говорят по подобен начин за банковата система.

  „Към момента имаме това, което имаме“

  Защо тогава го прави днес? Много просто: това твърдение му е необходимо, за да съчини лъжливо обяснение за днешните протести, чрез което да оправдае поведението на собствената си партия, вкопчила се отново, както преди 17 години, във властта. Сегашната нестабилност в държавата, видите ли, се създавала от „някои банкери”, които „имат интерес да падне правителството”. Както през 1996-1997 г. – твърди се, че тогава бил „направен държавен преврат”, който имал за цел да се обезцени допълнително левът. „От този нагъл трик” „превратаджиите” спечелили стотици милиони. И така „към момента имаме това, което имаме – няколко олигархични групи, които владеят българската икономика, а оттам пряко или косвено влияят на политиката”.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Разбира се, винаги има заинтересовани лица, които да се възползват от развитието на една или друга ситуация в една или друга посока. Теорията на депутата е нагла лъжа, която разчитайки на прословуто късата българска памет, а и на това, че мнозинството от младите въобще не знаят за какво става дума, преиначава тотално историята, за да преиначи и съвременността.

  Това е многократно използваният през последните 23 години прийом на подмяната. Затова, за да не позволим отново да ни баламосат по същия изтъркан начин и за да разберем кои са истинските „превратаджии”, е важно отново и отново да припомняме фактите.

  Събитията от края на 1996-та и началото на 1997-ма бяха резултат не на нечий вътрешен или външен заговор, а на политиката, следвана от тогавашното правителство, което – нека припомним – отново беше социалистическо. Поемайки властта, то не само спря жизненоважните пазарни реформи, но и започна системно да заличава и без това крехките и мъчителни постижения от предишните години, като се опита да върне антипазарното централно планиране и управление в икономиката. Самият, споменат вече, днешен социалистически депутат определи тогава тази политика като „регулиран пазарен преход”. Ето в какво се състоеше той:

  Катастрофата

  Правителството тогава тотално замрази започналата така или иначе криво-ляво приватизация, като по този начин освен всичко друго запази стотиците си партийни храненици в управите на държавните предприятия. И същевременно преиначи и обезсмисли и без това съмнителната „масова” приватизация.

  Спря и върна години назад аграрната реформа, като я подмени с някакви измислени кооперации, които впоследствие фалираха.

  Спря и без това не много напредналата либерализация на цените и върна ценовия контрол.

  Опита да въведе монопол върху търговията със зърно, забрани износа му и изправи страната пред зърнена криза.

  Въпреки че взе от Световната банка заем за компенсиране на уволнени работници, се отказа от закриване на губещи и напълно безперспективни държавни предприятия, в които продължи да налива пари, като по този начин продължи и нещо друго: да захранва прословутата схема за национализация на загубите и приватизация на печалбите – фактическо източване на всички държавни предприятия от застаналите на входа им „другари”, генетично свързани със същата тази партия. При това дори официално забрани на тези държавни предприятия да си плащат дълговете към банките.

  Така само ускори погълналия спестяванията на стотици хиляди хора фалит на половината банки – лабораторно създадени в лоното на същата партия. Фалит, който бе предначертан от начина на управление на тези банки, от многомилионните необезпечени и никога невърнати кредити, самораздадени на свързани лица от също така лабораторно създадения партийно-ченгесарски банков елит. Впрочем, както се оказа по-късно, по линия на ДС става дума за колеги на въпросния депутат.

  И още една скоба – в последния си стадий тези банки бяха под контрола на същия този депутат чрез подресорната му Банкова консолидационна компания. С негово участие в този стадий те бяха щедро рефинансирани от държавната тогава ДСК – пари, които също изчезнаха безвъзвратно.

  Междувременно на бързи обороти бе пусната печатницата за пари. Така се стигна до шоково обезценяване на лева и масово обедняване.

  Всичко това бе извършено с пълна глухота за всякакви критики, с надменно самочувствие и арогантна наглост. Като цяло резултатът може да се обобщи с една дума – катастрофа.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  „Поразяващата уста“

  Сега е моментът да си спомним каква беше по онова време ролята на многократно споменавания днешен депутат от БСП. Тогава той беше вицепремиер и министър на икономиката. С тогавашното си плещене, подобно на днешното, той си спечели прозвището „поразяващата уста”. Той бе един от основните автори и изпълнители на описаната „поразяваща политика”. Именно тази политика свали тогавашното правителство. Заради политиката си, чиято емблема е назначението „Пеевски”, рано или късно ще си отиде и днешното правителство.

  И тогава, и сега истинските „превратаджии” са сред самите управляващи. Заради такива като тогавашния вицепремиер и днешен депутат, заради техните лъжи и манипулации, заради „регулирания” и подменен от тях преход „към момента имаме това, което имаме”: вечно недовършени реформи, перманентна бедност и икономическа изостаналост; зациклила модернизация и объркано обществено съзнание, пропито от примитивни популистки, антипазарни и антидемократични предразсъдъци; формална принадлежност към западната цивилизация и неразкъсваема обвързаност с Изтока; вечно потъпквано върховенство на закона и привидност на демокрация, подменена с политико-икономически олигархични зависимости.

   

• 20 години преход… към ново робство

  През месец май 1989 г. комунистическото правителство по указание на банкерите-лихвари издава в Държавен вестник един “Правилник за работа на банките”, с който на дело се отваря път за превръщането на държавните авоари в частни. Вече “юридически” подготвени за ограбването на българите, банкерите-лихвари пущат в действие сценария “10–ти ноември”.

  Целта – отвличане на вниманието от същността на банкеро-лихварските мероприятия. В какво се заключават те:

  игри с курса на западните валути, което доведе до невиждана сиромашия грамадно мнозинство от българския народ; страхотна инфлация – през 1999 г. несуверенното българско правителство извърши смяна на обезценените пари с нови, в съотношение 1000: 1, което на математически език означава че самите власти в България признават минимум 100 000 % инфлация за периода (1989 – 1999); ООД-та, финансови пирамиди, държавни пари, давани като необезпечени банкови кредити на частни лица и т.н., и т.н.

  Днес съществува едно частно предприятие, известно като “Банкова консолидационна компания”, което контролира целият финансов живот в страната. В това предприятие например, по данни от Държавен вестник, участват лица като – Иван Костов, Емил Хърсев, Добри Жотев и мн. др.

  Как стана така, че едно частно предприятие на акционери, днес се поставя над съд, правителство и държава?

  Това положение се гарантира от задлъжняването на държавата към частното акционерно дружество, известно като “Българска народна банка”. Ето и един красноречив пример: според официален бюлетин на българското правителство за държавен бюджет ‘2000 очакваните приходи на българската държава са общо: 8 531 млн. лв., а очакваните разходи – 10 484 млн. лв (http://www.government.bg). Съвсем съзнателно обаче правителството пропуща да извести българските данъкоплатци какъв бюджетен дефицит прави това! А сметката е проста: 8 531 – 10 484 = – 1953 млн. лв. Това е почти два милиарда лева! Около 19%! И кой ще покрива този дефицит? Обикновеният, нещастен българин, разбира се!

  Така е замислена схемата на световното лихварство – “модерното робство”, както гениално се изразяваше американският поет Ездра Паунд. Големият дефицит поражда необходимостта от паричен заем. Частното акционерно дружество “БНБ” напечатва едни пъстри хартийки и ги дава като заем на несуверенното българско правителство, но и срещу съответната лихва. В действителност, акционерите от БНБ знаят много добре математическата невъзможност за изплащане на така създадените държавни дългове, но те не държат на връщането им, а на изплащането на лихвите по тях.

  Те нямат интерес държавата да съумее да си изплати дълговете, за да могат вечно  банкерите-лихвари да получават лихви от своя длъжник. И се стига до едно такова положение поданиците на една държава с несуверенно правителство да работят като роби за частни акционери от едно частно предприятие, в случая БНБ.

  .

  Krutata,

  Grigorsimov.blog.bg

• Далаверите на Левон Хампарцумян

  

  Още преди няколко месеца банкерът си навлече обществения гняв обявявайки, че няма криза и тя е само в главите на мързеливите безработни българи.

  Хампарцумян се ожени на 47 години за 24 годишната Мариана, която беше негова служителка. Заплатата на банкера е над 200 000 лева месечно, без другите бонуси от банката , както споделиха някои медии преди време.

  Роден е на 26 декември 1953 г. в гр. София. Дипломира се като инженер-химик. През социалистическите години работи в „Кремиковци“ АД и в Централния институт по изчислителна техника. Хампарцумян е от пионерите в консултантско-одиторския бранш в България. През 1992 г. с Мартин Заимов създават „Българска одиторска компания“ – консултантска фирма, асоциирана в интернационалната мрежа на Coopers & Lybrand. Този Мартин е внук на съветския шпионин героя на СССР ген. Владимир Заимов. Племенник на офицер. Племенник на офицер предлагал се на нацистите.

  След две години продават компанията си на Coopers & Lybrand. В средата на 1990-те год. оглавява департамент „Бизнес развитие“ на компанията Pricewaterhouse-Coopers, а после се премества в българския офис на Ernst & Young. Прекарва 5 години в Канада, работейки като консултант по проекти с Русия. През 1997 г. е избран за почетен консул на Канада в София като заема позицията и по-късно, с изключение на периодите, през които е на длъжности в държавната администрация. В кабинета на Иван Костов, Хампарцумян е заместник-министър на икономиката, а от 2000 г. и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация.Циганският Командир го назначи поради стремежа да уреди голямата си дъщеря, той беше тясно свързан с приватизацията на „Булбанк“ – бившата „Външнотърговска банка“ на комунистическата номенклатура.
  През 2001 г. става главен изпълнителен директор и председател на Управителния съвет на „УниКредит Булбанк“. Той е и заместник–председател на Управителния съвет на БОРИКА и председател на Управителния съвет на Асоциацията на банките в България. Понастоящем е и член на Управителния съвет на Института за пазарна икономика, председател на Настоятелството на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Настоятелството на Висшето училище по застраховане и финанси и член на Настоятелството на City University of Seattle в България. Неотдавна става заместник-председател на Управителния съвет на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ).

  

  Припомняме и следното: на 9.12.2012 г. Левон нарече нацията некадърна. Сега, обаче, нацията се сети да се поразрови в миналото и извади не една от “кирливите ризи” на Мистър “Мениджър на годината”.

  А именно: Милиарди долари изнася “Дънди Прешъс Метълс” чрез добива на злато и други ценни елементи от недрата на нашата земя. А подземните ни богатства са общонародна, а не частна собственост. Така пише в Конституцията на Р. България. За да си го представим картинно – пари, колкото за един АЕЦ. Срещу какво?

  Правителството на Костов договоря концесията срещу 6 милиона долара, за да прехвърли мината в частни ръце срещу скандалните 1.5% от печалбата, които по царско време падат на 0.75%. За справка: дори най-изостаналите африкански държави вземат от конкистадорите 50 % от стойността на златото си, за да им позволят да ги дупчат и тровят. Схемата е чудовищна. Дори по цени на БНБ концесионерът изкарва много повече от 200 милиона годишно от подземното богатство на Родината ни. И така година след година. От България ежедневно се отмъкват злато, уран, германий, сребро, платина…

  

  Ежедневно! Грабителството на държавата и народа ни не се прекратява от нито едно правителство! Кои са основните играчи?

  Левон Хампарцумян. По времето на Костов, когато Дънди взема за без пари концесията за златодобив, Левон е зам-министър на промишлеността и шеф на привативацията. Когато Уникредит скандално приватизира на силно занижена цена най-големия български трезор Булбанк, химикът Хампарцумян става банкер. Оглавява банката, заради което специално е променен закон.

  Виктор Меламед е друга възлова фигура. Когато кабинетът Костов подарява за 100 000 долара на никому неизвестния евреин Гад Зееви БГА Балкан, а той източва от него между 40 и 60 милиона тогавашни долара (по онова време цената на най-голямото ни предприятие Нефтохим е 100 милиона долара), Виктор Меламед е дясна ръка на прословутия бизнесмен.

  След управлението на Костов сигурно по случайност Меламед става почетен консул на Тайланд, което му гарантира неприкосновеност от всякакви органи в България в дома, офиса, колата му и навсякъде другаде. Почетен консул на Канада пък става другият човек на Костов – Левон Хампарцумян. Не е тайна, че Канада е родината на Дънди.

  Към групичката е присъединен и наследникът на Левон като почетен консул на Канада – олигархът със спорна слава Иво Прокопиев… Освен издател, Прокопиев е и гуру на зелените, които никога не протестират срещу златодобива, въпреки че той е вредител за природата. Да не говорим, че обхваща и територии по Натура 2000, заради което държавата може да бъде глобена за милиони от Европейския съюз. Зелените много добре знаят тези неща, но се правят на “ни чул – ни видял”.
  

  Преди 2 години, през 2010 г. “Дънди Прешъс Металс” (ДПМ) и тяхното дъщерно дружество “Челопеч Майнинг” ЕАД (ЧМ) обявиха сключването на дългосрочни договори за заем на обща стойност 66,75 млн. щ.д. с “Европейската банка за възстановяване и развитие” (ЕБВР) и “УниКредит Булбанк” (УКБ). Официалната информация бе, че финансирането ще се използва за рефинансиране на текущ заем в размер на 16,25 млн. щ.д. към ЕБВР и за финансиране на проекта за разширение на рудника и фабриката в Челопеч, на обща стойност 150 млн. щ.д., чиято цел е удвояване на производството до 2 млн. т. руда на година. Проектът за разширяване на производството трябваше да завърши през 2011 г. “Споразумението, коeто подписваме в момента, е поредното доказателство, че за добрите проекти има финансиране от страна на банките. Именно такива добри проекти и предпримчивостта ще ни изведат от икономическата криза”, заяви Левон Хампарцумян, главен изпълнителен директор и председател на съвета на директорите на УниКредит Булбанк.

  Сега, обаче, идва питането: как Левон Хампарцумян и Дънди изведоха България от кризата? Какво се случи през 2011? Ето какво:

  Тогавашният екоминистър Нона Караджова подари 2 милиарда лева на “Дънди”. Това стана факт, след като министърката даде одобрение на канадската компания да добива златото ни край Крумовград. Така “Дънди” най-накрая получи окончателното одобрение на екоминистьра и дълго отлаганият проект на “Болкан минерал енд майнинг” тръгна.

  “Болкан Минерал енд Майнинг”, дъщерна фирма на канадската “Дънди Прешъс Майнинг”, добива 794 000 тройунции, или близо 25 тона благороден метал от хълма Ада тепе. Като изчислим, че в момента тройунция струва близо 2 472 лева, по фиксинга на БНБ, излиза, че “Дънди” ще спечели близо 2 милиарда лева от българското злато.

  

  През февруари 2011 г. правителството даде на “Дънди” 30-годишна концесия за крумовградското находище. Концесионната такса е нищожна – от 1,5% до 4,5%. Очакваният добив само на находището Ада тепе е 25 тона. Така “Дънди” прибира 2 милиарда лева, а държавата – нищожните 20-50 милиона.

  Както съобщи геологът д-р Вълко Гергелчев, първоначалните запаси в Челопеч са били изчислени на 1,1 млрд. тона, през 1985 г. са намалени до 57 млн. тона, а сега цифрите са ревизирани до 30 млн. тона. И в тези 30 млн. тона руда освен злато, сребро и мед има и други метали, като олово, цинк, германий, селен, телур, сребро, галий, антимон, бисмут, талий, платина и т.н. В находището има залежи още на сяра, живак и др. Но печалбата на “Дънди” от тях на практика не може да се докаже, тъй като единственият източник на информация за това са анализите, правени винаги в лабораторията на фирмата. След това с благословията на държавата наличните метали в концентрата отпътуват за далечна Намибия.

  Далаверата със златото ни започва още от времето на Иван Костов.

  Преди правителството на Иван Костов да сдаде властта през 2001 г. тогавашният икономически министър Александър Божков сключва договор с “Дънди прешъс”, в който концесионната такса е в размер на 1,5% от годишния добив на злато и мед.

  През 2003 г. министърът от правителството на Симеон Сакскобургготски Лидия Шулева намалява тази такса от 1,5% на 0,75%. Така царят харизва най-голямото находище в България и едно от големите в Европа на канадската фирма.

  А за да се застраховат срещу евентуални нападки, че изнасят много повече от обявената продукция, от канадската компания настояват за официално увеличаване на концесията за добив до 3 млн. тона руда за година от находището в Челопеч.

  Както показват фактите, всички управляващи са забъркани около аферата Дънди.

  Както виждаме, в България все още се експлоатират подземните ни богатства за частни цели.

  Какво по силно доказателство, че системата на управление в България е не ефективна. При всичките правителства системата генерира корупция. Костов, Сакскобуготски, Станишев, Доган, Борисов през годините подариха за стотинки не само златните находища но и всичко, което може да се продаде или откровенно да се открадне. Системата на държавно управление в България ражда, култивира и умножава корупцията без значение коя партия управлява. В случая не са виновни партиите, защото която и партия да е на власт тя ако не е била досега – тя ще се корумпира. Трябва да търсим лек за причината за болеста, а не за симптомите. Причината е системата.

  ***

  Да припомним: В правителството на Иван Костов Хампарцумян е зам.-министър на икономиката и шеф на Агенцията по приватизацията. Сделката за продажбата на държавната “Булбанк” протича със скандал. Правителството отстранява екипа, който преговаря с италианската “Уникредито”. В него е и банкерът Чавдар Кънчев, тогавашен шеф на “Булбанк”, който преговаря за реалистичната цена 450 млн. евро. Тогава банката има активи за около 2 млрд. долара и собствен капитал от около 360 млн. долара. Банката е наследник на Българска външнотърговска банка и е изправена на крака от екипа на Кънчев, който е бил и един от преговарящите за външния дълг на страната. Към момента на продажбата “Булбанк” държи 1/5 от всички банкови капитали в България. Правителството постига цена на продажба на “Булбанк” от 360 млн. евро (според различни информации става дума и за по-ниска цена – 550 млн. лева). Малко по-късно правителството на Костов приключва мандата си и Левон Хампарцумян става шеф на “Булбанк”. Тоест, по неговите думи, е хванал нещата в ръце и е започнал да работи…

  Кариерата му се дава като пример как политическата власт преминава в икономическа, и като пример за плутокрация.

  В момента Хампарцумян е председател на Управителния съвет на Асоциацията на банките в България. Като такъв ще се запомни с няколко неща. През февруари 2011 г. остро се възпротиви на едно от малкото разумни инициативи на сегашните управляващи – трима депутати от ГЕРБ внесоха предложение да се ограничи със закон таксата, която банките взимат при предсрочно погасяване на кредита. Идеята е, че по света има по-голяма мобилност, кредитополучатели сменят банките, изплащат дълга към една, задлъжняват към друга, избирайки по-добри условия. Тук високите такси за предсрочно изплащане на дълга бетонират кредитополучателя за десетилетия. Таксата за предсрочно погасяване пречи на конкуренцията между банките и води до закрепостяване към една единствена банка.

  Друга инициатива на Хампарцумян е, че написа писмо до Висшия адвокатски съвет, в което иска да бъде наказана дисциплинарно адвокатката Веска Волева за нейните изказвания срещу банките пред медиите. Волева е адвокат по няколко дела на ощетени клиенти на банки, които са вдигнали самоволно лихвите си по кредитите. “Булбанк” е една от банките, които са осъдени от няколко клиенти за вдигане на лихвите по кредитите. До пролетта на 2010 г. тази политика на банките беше незаконна, след това със закон ГЕРБ узакони техния произвол. Но ощетени клиенти водят дела за минал период, които ще спечелят, и Хампарцумян иска разправа с една от най-активните адвокатки по тези дела (виж тук повече).

  Хампарцумян се обяви остро и против плахите опити на финансовия министър Дянков да обсъди с банките възможности за свалянето на лихвите, за да се раздвижи бизнесът. Всъщност основния лост за сваляне на лихвите може да е законодателен – ако парламентът приеме закон за кредитите, според който лихвите се променят не по усмотрение на самите банки, а съобразно някакъв референтен лихвен процент, както е в повечето европейски страни (а в някои страни при подписан договор лихвата въобще не може да се променя). Но такъв закон у нас не е приет, напротив, през април 2010 г. ГЕРБ прие поправки в закона, които узакониха свободата на всяка банка да променя лихвите по раздадените дългосрочни кредити по свое усмотрение, а не по референтен показател.

  Според някои наблюдатели това е най-лобисткият закон в България, защото при раздадени около 50 млрд. лв. кредити в страната, промяната на лихвата с 1% нагоре в рамките на годината докарва на банките 500 млн. лева печалба.

  Със съкращения.

  Източник: Plovdivchanin.com

• Дойче Веле: Има нещо гнило в България

  Николай Цеков,  Дойче Веле
  

  .

  

  От началото на българския бунт изминаха 45 дни. Какво бе най-важното в досегашното развитие на протестната вълна? И какво би трябвало да направят протестиращите сега? Предлагаме Ви мнението на един германски експерт.

  Николай Цеков разговаря с  д-р Марко Арнд, шеф на софийското бюро на германската фондация „Конрад Аденауер“.

  Първите седмици на българските протести сякаш останаха незабелязани от чуждестранните медии. „Проблемът при медийното отразяване в Германия не е в пресата. Част от водещите германски ежедневници като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ следят бунта от самото му начало. Проблемът е в изоставането на телевизиите. Когато шествията са мирни, телевизиите явно не виждат поводи за широко отразяване на случващото се в София“, посочва в тази връзка шефът на софийското бюро на германската фондация „Конрад Аденауер“ д-р Марко Арнд. Що се отнася до случилото се на 40-ия ден от протестите, той казва: „С блокадата на парламента във вторник вечерта протестите достигнаха ново ниво на ескалация. Въпреки че блокадата бе мирна и пасивна, в такава ситуация полицията винаги ще бъде принудена да действа в полза на сигурността на работата на парламента. Такъв би бил случаят и във всяка друга държава от ЕС. Само че полицейската намеса доведе до кървавите сблъсъци. Затова съветвам протестиращите да продължават по същия начин, по който се държаха преди този ден. Нека критикуват правителството мирно и с много хумор и креативност. Желая им също така да издържат.“

  Според д-р Арнд, истински важното в досегашното развитие на протестната вълна е поведението на президента Росен Плевнелиев. „Позицията и поведението на президента ме впечатляват и са достойни за голямо уважение. Решителните му изказвания в защита на правото на протестите на българите ясно сочат колко много неща не функционират нормално в България. Сега подобна позиция е много необходима за страната“, изтъква германският експерт.

   

  „Решителните изказвания на президента ясно сочат колко много неща в България не функционират нормално“

   

  Германско решение за България?

  Той смята за неуместни критичните реакции на управляващите в София по повод изявленията на посланиците на Германия и Франция за положението в България. „България стана членка не просто на един съюз, а на семейството на европейските народи. Изглежда обаче, че за шест години европейско членство българските правителства не са осъзнали, че вътрешната им политика е част и от вътрешната политика на Евросъюза. Затова намирам за абсолютно нормално живеещите в общия европейски дом да изказват становища, когато виждат, че нещата при новата съседка не вървят добре. Ето защо безусловно се присъединявам към декларациите на германския и френския посланик“, декларира шефът на софийското бюро на германската фондация.

  Д-р Арнд коментира и една друга актуална българска тема: „Опитах се да се запозная подробно с българското изборно законодателство и да го анализирам. Да си призная, оказа се много сложна материя. За разлика от българския кодекс, германският избирателен закон е по-честен спрямо избирателите, тъй като дава по-големи шансове на по-малките партии.“ Според германския експерт, рискът при приложението на германския модел в България се крие в усложненията при съставянето на правителство, защото в такъв случай в парламента ще влизат повече партии.

  „Смятам обаче, че проблемите в България не могат да бъдат решени като с магическа пръчка само с един нов изборен кодекс. Защото институциите в страната например днес могат да се нарекат демократични, но не такова е положението с елитите, където промяна през последните 23 години практически почти няма. А това означава, че новите демократични институции остават кухи, те не са изпълнени с живот. Именно това е причината очакванията на протестиращите в България да се разминават с действителността. Ето защо от предишните социални протести българите преминаха към протести за ценности, нужни на цялото гражданско общество“, констатира германският експерт и добавя, че след смяната на системата от диктатура към демокрация, в България сега трябва да се състои и смяна на елитите, за да дойдат хора, които да прилагат европейски норми в българската политика.

   

  „Фейсбук не е партия и затова би било добре протестиращите да помислят за някаква форма на политическо представителство“

  Две опасности пред България

  Поредният дразнител за протестиращите се оказа предложеното от правителството увеличение на външния дълг с един милиард лева. „Смятам, че това всъщност е следизборен подарък за тези, които гласуваха за сегашната управляваща коалиция. Според мен тези пари ще бъдат използвани за мимолетни „социални придобивки“, но не и за трайно подобряване на социално-икономическите условия в страната. Този милиард няма да загроби България, но правенето на подобен тип дългове ясно показва тенденцията в цялостната политика на социалистическата партия, чиито приоритети са доста по-краткосрочни в сравнение с хоризонта на правене на бюджетната политика на която и да е дясна партия. Освен това няма никаква гаранция, че който бърка по този начин в „кацата с меда“, няма да се изкуши да го направи отново и отново. А това представлява сериозна опасност не само за балансирания досега в България бюджетен дефицит, но и за общата финансова стабилност на страната“, отбелязва д-р Марко Арндт.

  Той съзира и друга опасност за България, този път насочена към бъдещата представеност на протестиращите в едно ново Народно събрание. „Фейсбук не е партия и затова горещо препоръчвам на хората, които се организират и участват в протестите, да помислят за някаква форма на политическо представителство. Защото в противен случай по ирония може да се потвърди тезата на сегашните управляващи, че „едни нови избори няма да донесат някакви промени“. За какви промени всъщност ще може да се говори, ако след евентуалната оставка и последвалия вот, хората, които са успели да постигнат своята цел за свалянето на сегашните управници, отново не получат някакво реално участие във вземането на решенията за бъдещето на тяхната страна и техните деца?“, пита риторично в заключение шефът на софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер“.

• Coca-Cola разкри секрета за приготвяне на знаменитата си напитка

  

  В състава й, който може да се види на етикета, освен захар, фосфорна киселина, кофеин и карамел, въглероден двуокис, има и тайнствен екстракт. Секретният екстракт, който е в основата на Кока-Кола*, е хранителна добавка, която се получава от… червеи.

  Този факт се премълчава от 1886 година.

  Както се оказa, турският фонд Свети Николай даде Кока-Кола на съд, искайки да бъде разкрита формулата за производството на напитката, за да се разбере, съставките й дали не са вредни.

  Изследователите установили, че натуралната боя кармин или хранителната добавка кошенил, се получава от вид червеи.

  Кошенили – това е общо название на няколко вида насекоми от различни семейства на подвида кокцид, в които женските насекоми се използват за получаването на червената боя кармин.

  Сега компанията Кока-Кола е била принудена да обнародва този факт, тъй като в противен случай пътят към турския пазар на напитката ще бъде затворен.

  ––––––––––––––––––––––––

  * Напитката Кока-Кола е изобретена през XIX век от американеца Джон Пембъртън, който я замисля като лекарство, което се купува без рецепта.
  Благодарение на агресивна маркетингова политика от страна на бизнесмена Ейза Григс Кандлер, напитката става лидер на световния пазар за безалкохолни напитки през ХХ век, като продължава да е такава и до днес.

  .

  Източник:  Бургасновините.бг
  

• New Scientist: Капиталистическата мрежа, която управлява света

  Анди Коглан, Дебора Маккензи, „Ню Сайънтист“ 

  
  

  Статията на авторитетното списание „Ню сайънтист” е за научно изследване на свързаността на големите компании в световната икономика (тя е от бр. 2835, октомври 2011 г.).

  Публикацията на български е на e-vestnik.bg и е съвсем скорошна. Преводът е направен от Анна Христова.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Оказва се, че ядро от 1318 компании контролира пазарна мрежа, в която постъпват 60% от приходите в световната икономика. А по-малко от 1% от големи компании в тази мрежа, владеят и контролират към 40% от богатството в нея. Това дава храна на любителите на теорията на конспирацията, но всъщност учени казват, че групиранeто на компаниите в бизнеса наподобява структурите, които се образуват в природата от животински и растителни видове. Резултатите от изследването ще помогнат да се вникне в икономическата стабилност и да се влияе на пазара при криза.

  Но фона на разрастващите се протести в света*, науката вероятно ще потвърди най-лошите страхове на протестиращите. Анализ на връзките между 43 000 международни корпорации разкрива относително малка група компании, главно банки, с несъразмерно голяма власт върху световната икономика.

  Изводите на изследването предизвикаха известна критика, но според анализатори на сложни системи, чието мнение „Ню Сайънтист” потърси, то представлява уникално по рода си усилие да се „разплете” контрола в световната икономика. Според тях задълбочаването на анализа може да помогне за изнамиране на начини за стабилизиране на световния капитализъм.

  За нюйоркското движение „Окупирай Уолстрийт” и протестиращите навсякъде по света идеята, че малцина банкери контролират голям дял от световната икономика, може и да не изглежда като новина. Но изследването на тримата теоретици на сложни системи към Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих е първото, което излиза от рамките на идеологията и разкрива емпирично подобна мрежа от власт. То съчетава използваната отдавна математика за моделиране на естествени системи с подробни корпоративни данни, за да очертае собствеността в международните корпорации в света.

  „Реалността е толкова  сложна, че трябва да се отдалечим от

  догмата, било тя теория на конспирацията или свободния пазар

  – казва Джеймс Глатфелдер – Анализът ни се основава върху реалността.”

  Предишни изследвания  показват, че няколко международни корпорации притежават големи дялове от световната икономика, но те се състоят от ограничен брой компании и избягват непряката собственост, така че не може да се каже как това влияе върху световната икономика – дали я прави по-стабилна или по-нестабилна например.

  Екипът от Цюрих обаче го направи. От базата данни “Orbis 2007″, която включва 37 милиона компании и инвеститори по целия свят, анализаторите изваждат всичките 43 060 международни корпорации и дяловата собственост, която ги свързват. После конструират модел кои компании контролират други компании чрез мрежа от дялова собственост и го съчетават с оперативните приходи на всяка компания, за да очертаят строежа на икономическата власт.

  Трудът, който ще бъде публикуван в пълния си вид в PLoS One (б. р. – научно списание), разкрива ядро от 1318 компании с взаимосвързана собственост (виж илюстрацията). Всяка от тези 1318 компании имала връзка с две или повече други компании, средно били свързани с още 20-тина. Освен това въпреки че представлявали 20 % от световните оперативни приходи, излизало, че 1318-те компании колективно притежават чрез дяловите си участия повечето от световните големи блу чип* и производствени компании – „истинската” икономика – представляваща още 60 % от световните приходи.

  Когато екипът продължил  да разплита мрежата от собственост, открил, че в повечето случаи тя води обратно до

  „суперобединение“ от 147 още по-здраво взаимосвързани компании

  – цялата собственост се държала от членове на суперобединението, което контролирало 40 % от общото богатство на мрежата. „Всъщност, по-малко от 1 % от компаниите можели да контролират 40 % от цялата мрежа”, казва Глатфелдер. Повечето били финансови институции. В Топ 20 влизали банките „Барклис”, „Джей Пи Морган” и „Голдман Сакс Груп”.

  Според експерта по макроикономика Джон Дрифил от Лондонския университет  стойността на анализа е не толкова в това, че се вижда как малък брой хора контролират световната икономика, а по-скоро вникването в самата икономическа стабилност.

  Концентрацията на власт  сама по себе си не е нито добро, нито лошо нещо, казва екипът от Цюрих, но взаимовръзките на ядрото могат да бъдат. Както светът научи през 2008 година подобни мрежи са нестабилни. „Ако някоя (компания) преживее срив”, казва Глатфелдер, „той се разпространява”.

  „Тревожно е да се види колко  взаимосвързани са нещата в действителност”, съгласен е Джордж Суджихара от Института по океанография в Ла Хоя, Калифорния, експерт по сложни системи и съветник на „Дойче Банк”.

  Янир Бар-Ям, директор на Института  по сложни системи в Нова Англия предупреждава, че според анализа предполагаемата собственост е равнозначна на контрол, което не винаги е вярно. Повечето акции от компаниите се държат от фондови мениджъри, които може да контролират, а може и да не контролират това, което притежаваните от тях компании вършат в действителност. Според него въздействието на това върху поведението на системата изисква допълнителен анализ.

  Най-важното е, че като разкрива строежа на световната икономическа власт, анализът може да помогне за нейното стабилизиране. Намирайки уязвимите аспекти на системата, икономистите могат да предложат мерки, с които да попречат на бъдещи сривове да се разпростират в цялата икономика. Според Глатфелдер може да се нуждаем от

  глобални антитръстови закони,

  които в момента съществуват само на национално ниво, за да ограничат прекаленото вътрешно обвързване на международните корпорации. Суджихара казва, че анализът предлага едно възможно решение: компаниите трябва да бъдат облагани с данък за прекалено взаимообвързване, за да се намали този риск.

  Едно обаче не съответства с някои от твърденията на протестиращите: суперобединението едва ли е умишлен резултат от конспирация с цел световно господство. „Подобни структури се срещат често в природата”, казва Суджихара.

  Новодошлите във всяка мрежа се свързват предимно с високопоставени  членове. Международните корпорации купуват  дялове една от друга, водени от бизнес интереси, не заради световно господство. Както се окрупнява взаимообвързаността, така и богатството, казва Дан Браха от Института по сложни системи в Нова Англия: по същите модели парите текат към обвързаните на най-високо ниво членове. Изследването от Цюрих според Суджихара „е убедително доказателство, че простите правила, по които се управляват международните корпорации, водят до спонтанното възникване на силно взаимообрвързани групи.” Или, както казва Браха: „Твърдените на „Окупирай Уолстрийт”, че 1 % от хората притежават по-голяма част от богатството, отразява логична фаза от самоорганизираща се икономика.”

  Затова суперобединението може да не е в резултат на конспирация. Истинският въпрос според екипа от Цюрих е дали то може да упражнява концентрирана политическа власт. Дрифил смята, че 147 са прекалено много, за да има тайно споразумение. Браха предполага, че се конкурират на пазара, но действат единно при наличие на общ интерес. Такъв общ интерес може да бъде съпротивата на промени в структурата на мрежата.

  ——————–––––––––––-
  * Става дума за движението “Окупирай Уолстрийт” – Бел.пр.

  ** Така нареченият “Син чип” – жаргон, използван за компании с много стабилни позиции в сектора си. Обикновено сините чипове се характеризират с големи приходи и печалби, а дейността им е по-слабо зависима от цикличността на икономиката. Традиционно те са включени във водещите борсови индекси по света и са предпочитани от инвеститорите – Бел. пр.

  ––––––––––––––-

  Топ 50 от 147-те суперзваимосвързани компании:

  1. Barclays plc
  2. Capital Group Companies Inc
  3. FMR Corporation
  4. AXA
  5. State Street Corporation
  6. JP Morgan Chase & Co
  7. Legal & General Group plc
  8. Vanguard Group Inc
  9. UBS AG
  10. Merrill Lynch & Co Inc
  11. Wellington Management Co LLP
  12. Deutsche Bank AG
  13. Franklin Resources Inc
  14. Credit Suisse Group
  15. Walton Enterprises LLC
  16. Bank of New York Mellon Corp
  17. Natixis
  18. Goldman Sachs Group Inc
  19. T Rowe Price Group Inc
  20. Legg Mason Inc
  21. Morgan Stanley
  22. Mitsubishi UFJ Financial Group Inc
  23. Northern Trust Corporation
  24. Société Générale
  25. Bank of America Corporation
  26. Lloyds TSB Group plc
  27. Invesco plc
  28. Allianz SE 29. TIAA
  30. Old Mutual Public Limited Company
  31. Aviva plc
  32. Schroders plc
  33. Dodge & Cox
  34. Lehman Brothers Holdings Inc*
  35. Sun Life Financial Inc
  36. Standard Life plc
  37. CNCE
  38. Nomura Holdings Inc
  39. The Depository Trust Company
  40. Massachusetts Mutual Life Insurance
  41. ING Groep NV
  42. Brandes Investment Partners LP
  43. Unicredito Italiano SPA
  44. Deposit Insurance Corporation of Japan
  45. Vereniging Aegon
  46. BNP Paribas
  47. Affiliated Managers Group Inc
  48. Resona Holdings Inc
  49. Capital Group International Inc
  50. China Petrochemical Group Company

  * „Леман” още съществуват в базата данни от 2007 г.

• Къде живеят най-нечестните хора в САЩ?

  Най-нечестните американци живеят в столицата Вашингтон, установи проучване, цитирано от БТА. Изследването за проверка на честността на гражданите на САЩ било поръчано от фирмата за безалкохолни напитки „Хонист тий“.

  По този повод бил проведен един необичаен социален експеримент.

  Във всички 50 щати, а също така и във федералния окръг Колумбия, на територията на който е разположена столицата Вашингтон, били инсталирани будки на самообслужване.

  На посетителите предлагали да си вземат бутилка студен чай и да оставят в специална касичка по 1 долар.

  От експеримента проличало, че най-нечестните граждани живеят в столицата – 80 на сто от тях не платили за взетата на самообслужване напитка.

  Сред щатите с най-много измамници фигурират Западна Вирджиния, Тексас и Кентъки.

  А най-честните се оказали Алабама и Хавайските острови – там 100 процента от жителите си пуснали долара в касичката.

  Сумирайки резултатите от експеримента, 92 на сто от американците си платили за напитката.

  Представителките на нежния пол се оказали малко по-честни от мъжете – 95 на сто, срещу 91 на сто.

  Агенцията припомня, че столицата на САЩ не за пръв път оглавява непопулярни рейтинги.

  От проучване, проведено миналата година, стана видно, че жителите на Вашингтон най-много псуват на работното място. За резултата на Илинойс няма данни, но според някои изследователи щеше да е в класацията, ако експериментът се провеждаше в Шилер парк.

  Източник: БТА

• Тайна стенограма, разкриваща неродено правителство на БСП и СДС

  Гражданските революции през зимата на 1997 и лятото на 2013 г., предизвикани от задкулисие и порочни политики – четем на страниците на Faktor.bg, където за първи път можем да се запознаем с пазена в тайна стенограма от заседание на Координационния съвет на СДС отпреди повече от 15 години. Следва пълният текст на статията и линк към стенограмата.

  Българската политика прилича на един лош сън с познати сюжети, лица и следствия, който ни преследват вече две десетилетия, а обществото трудно може да се спаси от внушенията и натрапчивите отговори. За кошмара, който се повтаря, свидетелства един непознат до днес исторически документ – стенографски протоколи от заседание на Координационния съвет на СДС.

  То е проведено на 14 януари 1997 г. в Културния дом „Красно село” в столицата. Сините лидери заседават само четири дни след паметния 10 януари 1997 г., когато няколко хиляди гневни граждани от политиката на червеното правителство на Жан Виденов атакуваха Народното събрание, а по-късно бяха разпръснати с репресии и полицейска сила.

  За тази прословута стенограма десните политици говореха често през годините, но тя винаги оставаше като част от някаква синя мистерия, в която е стаен грях към демокрацията и гражданите.

  Faktor.bg получи копие от документираните разговори. С тях разполага и лидерът на ДСБ, който преди дни влезе в задочен дебат с режисьора Евгений Михайлов по темата политическо задкулисие. Стенограмата от преди 16 години е фактологично потвърждение, че гражданските протести през лятото на 2013 г. си приличат страшно много с бунтовете от зимата на 1997 г. Общият им произход идва от задкулисието, на което е подчинен целият български преход и склонността на политиците за тайни договорки и пренареждане на властта зад гърба на избирателите.

  На 14 януари 1997 г. сините обсъждат две основни теми. По първата се дебатира за съставяне на експертно правителство с мандат на БСП в рамките на съществуващия парламент или недопускане на никакво съглашателство с бившите комунисти и предсрочни избори. И втора точка – определяне на дата за 9-та Национална конференция на СДС. Сред основните играчи в дебата протичат имената на Иван Костов, Муравей Радев, Александър Йорданов, Иван Сунгарски, Павел Шопов, Иван Будонив, Евгений Михайлов, Красимир Момчев, Иван Лазаров, Светослав Лучников, Едвин Сугаревн, Петър Стоянов, Филип Димитров, Йордан Соколов, д-р Карев, Стоян Райчевски, Валентин Василев, Иван Лазаров, Красимир Момчев, Свободка Стефанова, Георги Боздуганов, Иван Сотиров, Васил Гоцев, Христо Бисеров, Иван Глушков и др. Някои от тях са покойници, други са скъсали с политика или са преминали във управляващи днес формации като „Атака” и ДПС.

  Най-често повтаряните през 1997 г. проблеми са все едно копие на днешния дебат – оставка на Виденов, промяна на Конституцията, подготовка за национална стачка, валутен борд, предпазване от провокатори на протестите, противодействие на полицейското насилие, дали и кога СДС да се върне в парламента, поправка на бюджета, срещи с чужди посланици, налагане на политически компромиси, приемане на спешни социални закони и т. н. В цели 117 страници е отразен пулсът на времето.

  Публикуваме целия стенографски запис, без коментари и внушения. Всеки читател може сам да си направи изводите за политиките на политиците.

  Този своеобразен син роман обаче задължително трябва да се прочете от хората, които днес са решили да градят новото дясно. Защото, ако не изчистим задкулисията на миналото, бъдещето ще остане винаги техен заложник.

  Тази непрочетена до сега стенограма сигурно ще отвори много стари рани, ще предизвика много въпроси и отговори. Faktor.bg е готов да предостави своята територия за дебат, мнения и коментари, без цензура.

  Вижте ТУК пълния текст на стенограмата.

• Долу олигархията! ли казахте?

   Емил Григоров,  в. „Култура“

  Оставете ме да ви говоря за много богатите. Те се различават от вас и от мен.

  Франсис Скот Фицджералд

   

  „Точно така! Има класова борба, като моята класа, класата на богатите е тази, която води войната. И засега я печелим.” Това са думи не на Фридрих Енгелс или, да речем, на Дьорд Лукач – и двамата наследници на богати семейства, и двамата по един или друг начин марксисти – а на Уорън Бъфет, финансов спекулант, заемащ в последната класация на сп. „Форбс“ четвъртото място в света по размер на личното богатство. Той ги изрича през 2006 г. в разговор с журналист по въпроси, свързани с фискалните политики на федералните и щатските власти в САЩ. Потвърждавайки факта, че е плащал чувствително по-ниски данъци върху доходите си от своите служители, и то без ни най-малко да заобикаля закона, милиардерът признава, че това е във висша степен несправедливо. Журналистът се съгласява с него, но с уточнението, че всеки, който постави публично този проблем, рискува да бъде обвинен в подстрекателство към класова борба. Следва цитираната реплика.

  Всъщност, г-н Бъфет отваря темата за класовата борба в съвременния свят още през 2005 г., когато заявява в ефира на Си Ен Ен, че не би било добре класата на богатите да победи във войната, която води срещу останалите данъкоплатци и техните семейства, и че предотвратяването на една такава разрушителна за икономиката и обществото победа минава през драстично повишаване на данъците върху приходите на милионерите и милиардерите. Тогава той е на второ място в света по размер на личното богатство, а три години по-късно ще бъде на първо, изпреварвайки приятеля си Бил Гейтс.

  Не знам дали става въпрос за някаква икономическа закономерност или за момент във феноменологията на безкрайно хитрия Абсолютен разум. Знам само, че един от най-богатите хора на планетата искаше, ала не можа да попречи на своето стремглаво забогатяване за сметка на все по-чувствителното обедняване на 80% от съотечествениците си.

   

  „Малцинство“ и „мнозинство“

  Според наскоро проведено изследване на Юридическия факултет на Университета на Ню Йорк, днес около 50 милиона граждани на САЩ страдат от хронично недохранване, като между 2007 и 2011 г. техният брой се е увеличил с 14 милиона. Близо три четвърти от тях са от домакинства с поне един работещ и плащащ данъци член. Тези, които могат да се възползват от федералната програма за раздаване на хранителни бонуси, утоляват глада си с нискокачествена храна. Това води до епидемично увеличаване на броя на затлъстелите и, съответно, на засегнатите от сърдечносъдови, онкологични и други смъртоносни заболявания. Но съвсем не от загриженост за здравето на бедните, тази пролет Долната камара на Конгреса излъчи комисия, която изготви проектозакон за ограничаване на достъпа до хранителни бонуси. Просто на републиканците им се сториха твърде много похарчените през миналата година за борба с недохранването 74,6 милиарда долара публични средства. В края на настоящата година те ще бъдат с 20% по-малко[1]. В същото време, главно благодарение на необлагаеми финансови спекулации, богатството на най-богатите (около 10% от населението на страната) вече надхвърли 50% от националното богатство, възлизащо на около 54 трилиона долара, като 23% от това богатство е собственост на американските милиардери и мултимилионери (под 1% от населението на страната). Но, както се казва, на война като на война…

  Два са основните и лесно доловими политически ефекта от тази война. В количествено отношение наблюдаваме съсредоточаване на богатството, а оттук – и на икономическите лостове за въздействие върху политическите субекти във все по-малко на брой ръце; в качествено – необходимо мутиране на демокрацията в олигархия. И това, разбира се, важи не само за САЩ. Иде реч за глобален процес, чието начало препраща към възхода на неоконсерваторите през 80-те години на миналия век, първоначално във Великобритания и Щатите, а след рухването на Източния блок – и в световен мащаб.

  Още от възникването си през XVIII век – като реакция срещу политическите идеи на Френското просвещение, консерватизмът е силно подозрителен (а често пъти – и открито враждебен) към демокрацията. Неговите теоретици са твърдо убедени в две неща: първо, че доброто управление е управление за доброто на народа; и второ, че едно такова управление не е лъжица за устата на самия народ. Да чуем какво казва по този въпрос Александър Хамилтън в реч, произнесена пред Конвенцията на Филаделфия на 18 юни 1787г.: „Всяка общност се дели на малцинство и мнозинство. Малцинство са богатите и родени в добри семейства; останалите представляват народната маса. Смята се, че гласът на народа е глас Божи. Но колкото и често да се цитира тази максима, колкото и силно да се вярва в нея, в действителност тя е погрешна. Народът е импулсивен и непостоянен; той рядко разпознава справедливостта и отсъжда справедливо. Трябва значи да се осигури на малцинството отделно и постоянно място в управлението. Богатите и родени в добри семейства ще контролират нестабилността на мнозинството. И тъй като не биха имали никаква полза нещата да се променят, те винаги ще поддържат едно добро управление.“[2] С други думи, демокрацията, схваната като управление на народа от народа и за народа, е вредна илюзия[3].

  Веднъж наложило се като ограничаващ демокрацията принцип, с течение на времето споделеното от Хамилтън консервативно убеждение намира въплъщение в редица институционални и процедурни форми на демократичното представителство. То се разпознава най-непосредствено във всеки опит за обосноваване на необходимостта от имуществен, образователен или морален избирателен ценз, както и в стесняващите кръга на имащите право на участие в политическия живот изисквания за принадлежност към пол и раса. Неговата интуитивна „очевидност“ започва да губи сила още през XIX век, но едва след края на Втората световна война, под натиска на работническите, женските, правозащитните и антиколониалните движения, изчезват и последните ограничения на всеобщото избирателно право в европейските и северноамерикански либерално-демократични режими.

  Междувременно „планът Маршал“, чиято официална цел е да осигури американска финансова подкрепа за икономическото възстановяване на следвоенна Европа, а неофициална – да изнесе от САЩ към Западна Европа, Турция и Япония около 16 милиарда обезценени по време на войната щатски долара[4], осигурява финансов ресурс за интензивен растеж на западните икономики, а оттук и за реализиране на идеята за социална държава в условията на пазарна икономика. Периодът между средата на 40-те и средата на 70-те години на миналия век, известен като „Славните трийсет години“ (TheGloriousThirty), е времето на щастливия брак между капитализма и демокрацията: икономически растеж; постоянно повишаване на покупателната способност на гражданите; максимално широко политическо представителство; прогресивно данъчно облагане на доходите; политики на преразпределение на националните богатства с оглед поддържане на социално здравословно икономическо неравенство; широкодостъпни образователни и медицински услуги; и, в крайна сметка, все по-богати, все по-образовани, все по-здрави и, съответно, все по-малко „импулсивни и непостоянни“, все по-способни „да разпознават справедливостта и да отсъждат справедливо“ народи.

  Това „опасно“ имуществено, интелектуално и морално приближаване на „мнозинството“ до „малцинството“ не можеше да не принуди консерваторите да осъвременят и идеологията, и политиката си, като ги съобразят, от една страна, с принципите на икономическия либерализъм; от друга, с постигнатото качество на живот на мнозинството; и от трета, с променената ситуация на ниво политическо представителство. И докато теоретиците на либерализма си блъскаха главите върху сложната задача да намерят някаква едновременно морално и пазарно приемлива (т.е. колкото може по-абстрактна) формула на дистрибутивната справедливост, а тези на социалдемокрацията – върху легитимния баланс между една по-скоро свенлива критика на капитализма и един подчертано буржоазен лайфстайл, щедро финансирани от „малцинството“ в САЩ и Великобритания политически инженери, наричани още експерти, изковаха един достъпен и привлекателен мит, една ефикасна стратегия и няколко прости послания. Така, в края на 70-те години на XX век, беше създаден идейният арсенал на неоконсерватизма[5].

  Митът за индивидуалната заслуга

  Богатството и съпровождащият го социален престиж – гласи той – обикновено са резултат от сполучливи индивидуални избори и ходове в свободната конкурентна среда, наречена пазарна икономика. За да правиш такива избори и ходове, трябва да притежаваш определени интелектуални и морални добродетели (икономически рационално мислене, предприемчивост, трудова дисциплина, пестеливост, честност, лоялност към законите и бизнес партньорите си и т.н.), синтезирани в категорията „капиталистически етос“. Ако имаш такива добродетели и ги използваш както трябва, неминуемо печелиш. Ако ги нямаш и губиш, сърди се на себе си! Не е необходимо да си „роден богат и в добро семейство“, за да станеш богат и да създадеш добро семейство, защото капиталистическият (или буржоазен) етос е нещо, което всеки може да придобие. И тъкмо тук е мястото на държавната намеса. Вместо да регулира пазара и да ограбва талантливите и работливите с високи данъци, тя трябва да се грижи за доброто морално и, разбира се, религиозно възпитание на своите поданици. „Врагът на либералния капитализъм днес не е толкова социализмът, колкото нихилизмът“[6], заявява еволюиралият от троцкизма към консерватизма американски политически мислител Ъруинг Кристъл. Според него, нихилизмът е, ни повече, ни по-малко, „ереста на „свободното общество“, чиито индивиди са освободени от буржоазния етос, който ги спояваше в буржоазно-либералното общество“.

  Този мит има изключително широк пазар. Кой не би искал да стане богат, ако за това се иска само малко талант, много труд и осигурено от държавата морално възпитание? Но той щеше да се продава още по-добре, ако в неговата рационална текстура не зееха няколко досадни бримки.

  Да приемем, че всеки може да придобие печелившите буржоазни добродетели, означава да приемем, че и всеки може да ги загуби, т.е., че те не са нито наследствени, нито неотчуждаеми. Да допуснем, че някой, роден беден и в недобро семейство, придобива с течение на времето тези добродетели и натрупва благодарение на тях голямо богатство, но в един момент ги загубва. От този момент нататък той е много богат, без да е добродетелен, като богатството му продължава да расте. Означава ли това, че този човек е престанал да го заслужава? Ако да, излиза, че човек може да бъде богат, без да го заслужава. Ако не, излиза, че човек може да бъде заслужено богат, без да е добродетелен. Да допуснем сега, че същият този човек умира внезапно, преди да е изготвил завещанието си, и има само един законен наследник, който до този момент е отказвал да върви по „правия път“, очертан от буржоазния морал. Въпреки това, изведнъж той се оказва много богат. Проблемът е, че наследява богатство без произвелия го комплект добродетели. Последният се е изгубил някъде по пътя и докато не бъде намерен, това богатство ще бъде отчуждено от буржоазния етос и в този смисъл – незаслужено от неговия притежател. Но това не го прави нито по-малко законно, нито по-малко продуктивно. Следователно, не всяко законно богатство е заслужено. Това, разбира се, не означава, че всяко богатство е незаслужено; означава само, че не съществува необходима каузална връзка между лично богатство и индивидуални интелектуални и морални добродетели, били те буржоазни или някакви други.

  Но с това не се изчерпва въпросът за индивидуалната заслуга. Нека сериозно се запитаме дали успелите в живота, според капиталистическите критерии за успех – индивидуално богатство и социален престиж – са успели единствено и само благодарение на себе си. Миналата година двама млади канадски философи го направиха, като припомниха на широката публика експеримента на британския дизайнер Томас Туейтс. Вдъхновен от книгата на Дъглас Адамс Пътеводител на галактическия стопаджия, той решава да си направи тостер, започвайки от нулата, т.е. изработвайки и сглобявайки сам всичките части на този елементарен уред. След като разглобява един закупен от магазина тостер, той установява, че уредът се състои от 404 пластмасови и метални части. Това не го обезкуражава и той се захваща за работа; добива стомана, никел и мед от съответните руди, после – пластмаса от петрол; после започва да прави отделните части – една, втора, трета и т.н. до четиристотин и четвърта; после ги сглобява и в крайна сметка се получава нещо като тостер, който дори заработва и успява да сгрее една филийка хляб, преди да започне самият той да се разтопява. Постигнал този индивидуален успех напълно в духа на буржоазния етос, Туейтс тегли чертата и констатира, че себестойността на произведения от него тостер се оказва 250 пъти по-висока от пазарната цена на един средно скъп и – във всеки случай – по-качествен тостер[7]. Но дори това съотношение не е реално, защото не включва изразходваните от самотния производител усилия, време и пари за пропътуваните хиляди километри. А дадем ли си и сметка, че не Туейтс е измислил тостера, електричеството, начините за добиване на метали и преработване на петрол, инструментите за сглобяване и разглобяване на механизми и куп други неща, ангажирани в неговата авантюра, изводът от нея се налага от само себе си: „пазарната стойност на всички блага, услуги или идеи в модерните общества има радикално колективно измерение и никога не може да бъде сведена до индивидуална заслуга, т.е. до резултат от талантите и усилията на един-единствен човек.“[8] Следователно, доколкото в основата на всяко индивидуално богатство лежи огромна и сложна система от социални връзки и взаимодействия, обществото има право на значителен дял от това богатство, който да преразпределя между всички свои членове. Този извод няма да е верен (не казвам справедлив, а именно верен), ако някой съвременен Робинзон Крузо произведе няколко тостера или, да речем, компютъра по изпробвания от Туейтс начин и успее да ги продаде на пазара, реализирайки печалба. Тогава наистина ще трябва да признаем, че Маргарет Тачър беше права, когато заяви: „Обществото не съществува. Има само мъже, жени и семейства.“

  И тези мъже, жени и семейства са в конкуренция помежду си. Всеки се стреми да живее по-добре, т.е. в признато и прието от другите охолство, но тъй като не може всички да живеят еднакво (или приблизително еднакво) добре, съвсем в реда на нещата е да има успели и неуспели в надпреварата за легитимно богатство. И доколкото и богатството, и признанието са ограничени ресурси, колкото повече успяват едни, толкова повече ще губят други. Но в това няма нищо страшно, защото успелите ще са успели благодарение на своите интелектуални и морални добродетели и, в качеството си на умни, честни и почтени, няма да позволят загубилите да тънат в мизерия. Те ще ги управляват мъдро, като оптимизират условията за лично забогатяване така, че всеки да може да се възползва от тях, а за тези, които са непоправимо глупави и порочни, ще има достатъчно благотворителност.

  Тук няма никаква ирония. Това е съвсем обикновен проект за управление. Не твърдя, че е абсолютно погрешен или абсолютно несправедлив. Напротив, той почива върху едно древно и, в този смисъл, исторически доказало жизнеността си вярване, а именно – че само едно избрано (богато, просветено и във висша степен добродетелно) малцинство е способно да осигури добър живот за безпросветното и склонно към порочно съществуване мнозинство. Твърдя само, че този проект е недемократичен. Който и политически речник, която и политическа енциклопедия да отворите, ще разпознаете неговото описание, прочитайки статията „Олигархия“, а не статията „Демокрация“. Ще го разпознаете и в такива шедьоври на западната политическа мисъл, като „Държавата“ на Платон или „Размисли за революцията във Франция“ на Едмънд Бърк.

  Олигархията не е демокрация, но не е и тирания. Тиранията е управление в името и за благото на управляващите, докато олигархията – поне по презумпция – е управление в името и за благото на управляваните. Но както демокрацията може да мутира в олигархия, запазвайки процедурната си обвивка в лицето на политическото представителство, така и олигархията може да мутира в диктатура, принасяйки благото на мнозинството в жертва на твърде ограничен брой частни интереси.

  Но не точно това се случва в днешния свят. Мисля, че през последните десетина години проектът на неоконсерваторите се трансформира в нещо, което в никакъв случай не отговоря на политическото понятие за диктатура, а по-скоро прилича на плутокрация. Казвам „прилича на“, а не „е“, защото не съм сигурен, че става въпрос за управление на богатите в собствения смисъл на думата. Според мен, днес в развитите страни е налице не толкова управление на богатите, колкото управление на тяхното неконтролируемо от самите тях богатство. И световната икономическа криза, и спасяването с публични средства на фалиралите частни финансови институции, и политиките на убийствен остеритет свидетелстват за това, че огромни виртуални финансови потоци диктуват на банки и правителства както икономически, така и политически решения. Всъщност, самото разграничение между икономически и политически решения е вече повече от неуместно. Има само икономически решения под диктовката на финансовия капитал. Политическо решение може да има само при наличието на политически суверенитет, а такъв не може да има, когато, строго погледнато, политическата власт е излязла от контрола на политиците. Последните не са в състояние да правят нищо друго, освен да помагат на финансистите в логистичната подкрепа за движението на глобалните финансови потоци.

  Съзнателно или не, тази ситуация беше подготвена в хода на похода на неоконсерваторите срещу социалната държава, която им пречеше да възстановят съкратената през третата четвърт на XX век имуществена и интелектуална дистанция между малцинството и мнозинството. За да я спечелят, те прегърнаха идеята за тотална приватизация на всички публични фондове, производства и услуги. А за да осъществят тази идея, трябваше да убедят обществото, че структурата на социалните отношения на всички равнища трябва да се преформатира според модела на отношенията между мениджъри, служители и работници в частните фирми; с други думи – че самата политика не е нищо друго, освен успешен мениджмънт. И донякъде успяха. Ако не се беше случила финансовата криза от 2008 г., вероятно щяха да успеят напълно. Но тя се случи и вече пет години поред милиони хора по света протестират срещу диктатурата на финансовия капитал, обединени под лозунга

  „Един друг свят е възможен!“

  Той не изразява някакъв неясен левичарско-романтичен блян, а е добре премислена реплика, насочена срещу Тачъровото TINA (thereisnoalternative), т.е. срещу фатализма на една социално-икономическа доктрина, според която „няма друго решение, освен капитализма, защото комунизмът беше победен; ние живеем в демокрация, защото не живеем в диктатура; нерегулираният икономически растеж е абсолютно необходим, защото иначе безработицата ще се увеличи още; да се критикуват неравенствата е популизъм; не можем да облагаме с високи данъци доходите на много богатите, защото, ако го направим, те ще избягат от страната; каквото и да направим за околната среда, то ще бъде обезсмислено от тежестта на Китай и т.н.“[9]

  Тези хора не са комунисти, не са и революционери. Те са по-скоро контрареволюционери, защото искат да си върнат социалната държава и изгубените заедно с нея права и свободи. Другояче казано, те се противопоставят на консервативната антидемократична революция, която беше на път да превърне в реалност въобразеното от Хобс природно състояние на човечеството (война на всички против всички), за да ни накара да приемем, че единствените разумни и морални социални отношения са тези между Робинзон и Петкан.

  
  

  ---

  [1]Вж. Marc Thibodeau, «Des millions d’Américains ont faim», in La Presse Montréal, Samedi 1^er juin 2013.

  [2]Max Farrand (dir.), The Records of the Federal Convention of 1787, vol. I, New Haven, Yale University Press, 1966, p.229.

  [3]Ср. Константин Победоносцев, „Великата лъжа на нашето време“, в: Светослав Малинов (съст.), Консерватизмът, т. I, Център за социални практики, София, 1999, с. 309-324.

  [4]Самият генерал Джордж Маршал, държавен секретар на САЩ по онова време, резюмира идеята на плана така: „Работейки за наше добро, работим за доброто на света.“

  [5]Вж. Chris Hedges, Death of the Liberal Class, New York, Nation Books, 2010.

  [6]Ъруинг Кристъл, „Капитализъм, социализъм, нихилизъм“, в: Светослав Малинов (съст.), цит.изд., с.463.

  [7]Според мое собствено проучване на канадския пазар, цената на тостерите варира между 15 и 110 канадски долара.

  [8] David Robichaud, Patrick Turmel, La juste part. Repenser les inégalités, la richesse et la fabrication des grille-pains, Montréal, Atelier 10, 2012, p.14.

  [9] Hervé Kempf, L’oligarchie ça suffit, vive la démocratie, Paris, Éditions du Seuil, 2011, p. 108-109.

   

• Сп. „Тайм“: Упорити протести оспорват статуквото в България

  Под заглавие „Българска пролет? Упорити протести оспорват статуквото“ американското списание „Тайм“ публикува статия, посветена на събитията в България.

  .

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  След като през февруари свалиха дясноцентристкото правителство, сега българите, подобно на египетските си двойници, се опитват да свалят набързо още едно правителство, този път социалистическо, пише авторката Кати Харис.

  В текста се описва как 40 дни поред десетки хиляди демонстранти мирно са настоявали по улиците на София за оставката на кабинета и как на 23 юли вечерта са блокирали парламента, за да не пуснат да излязат от сградата стотина депутати и министри. Въпреки че имаше ранени демонстранти и полицаи, антиправителствените протести продължиха с възгласите „Оставка!“ и „Мафия!“, пише „Тайм“.

  Според списанието мнозина български граждани смятат, че страната им не е скъсала с комунистическото си минало, независимо от това, че е член на НАТО и ЕС. Освен това те са недоволни от неадекватното правителство, съставено след предсрочните избори през май, както и от корупцията в управлението и стагнацията в политическата система, посочва „Тайм“.

  В статията се прави профил на демонстрантите като предимно млади, добре образовани и икономически независими, които са наясно какво искат да постигнат. Цитирани са мнения да демонстранти за целите на протеста: оставка на правителството, промяна в политическата система и върховенство на закона. По-нататък в материала се цитира интервюто на българския премиер Пламен Орешарски за „Уолстрийт джърнъл“, в което той заявява, че няма намерение да подава оставка. Той окачествява като „неприемливи“ обвиненията към него, че подхранва корупционни практики, след като заема премиерския пост едва от няколко седмици.

  „Тайм“ цитира и мнението на един българин, архитект и бизнес мениджър в Сан Франциско, който организира в този град протести на солидарност със сънародниците си в България. Според него „без демокрация и нравствена политическа система нашата страна ще се отдалечи от европейските ценности, което ще застраши интегрирането й в ЕС“.

  Списанието констатира, че докато повечето страни в Европа се прекомерно заети с фискалната зараза на икономическите си кризи, в източната периферия хората се борят със заразата на недемократичното си минало, преплетено с връзкарство, злоупотреби и дълбоко недоверие в политическата класа. Също както протестите в Турция бяха предизвикани от планове за строителство, а тези в Бразилия – от повишаване на цената на градския транспорт, така и февруарските протести в България бяха заради високите цени на електроенергията. Този път обаче повратната точка беше назначаването на един медиен магнат със съмнителна репутация за шеф на агенцията за национална сигурност, пише списанието.

  Източник:  БТА

• <<
• 1
...
• 152
• 153
• 154
• 155
• 156
• 157
• 158
• 159
• 160
• 161
• 162
...
• 415
• >>