Всички авторски страници

Авторски

• Тракийският произход на българския език

   Павел Серафимов,  Sparotok.blogspot.com

  .

  Времето е в състояние да промени много неща. Без съмнение едно от тях е езикът. Колкото и консервативна да е една реч, тя не може да остане същата вечно. Това е невъзможно. Представителите на един народ общуват не само със сънародници, но и с чужденци. Посредством търговията, в дадена област проникват непознати продукти с екзотични имена. Налагането на нова религия също води до сериозни промени на словесното богатство.

  За няколко века определен език може да претърпи сериозно развитие. А след едно или две хилядолетия промените може да са така сериозни, че младото поколение да не е в състояние да разбере езика на прадедите си без специална подготовка. Като пример може да се посочи английския. За около 1000 години той е изгубил около 85% от изконните си думи (V. Stevenson).

  Малцина са тези, които биха разпознали в староанглийската фраза Ik eom – I am- аз съм, а в hie sindon – they are – те са. Дори родените и израснали в Лондон биха схванали само дума-две от следният израз: Þa læg þær an micel ea up in þæt land – Then a great River extended there into that land – Toгава (по това време) голяма река се простираше (течеше) в тази земя.

  Съвсем естествено е, че и езикът на нашите предци ще съдържа думи и изрази, които днес имат особено звучене. Старобългарските потьпѣга, тачай, нута, ныръ, бридъкъ… отговарят на съвременните – разведена жена, по-лош, добитък, кула, остър. Старобългарският израз – „О одежди чъто сен печете?“ се превежда като – „Защо се грижите за облеклото?“.  Колкото и странно да звучат тези думи и изрази, те са си наши.

  Разбира се не всичко се променя. Запазват се не само основни думи, но и граматически особености. Лингвистите знаят това много добре. Дали е с умисъл, или не, не зная, но в сравнителните тракийски речници, някои изследователи често пропускат основни тракийски думи, имащи перфектни български еквиваленти. Като пример могат да се дадат: вода-вода, бара-бара (рекичка), дебре-дебри, листе-листи, вир-вир, суу –сух, темен-тъмен, коза-коза, волинт-воленте (вол), зайкус-заек, орол-орел, елейн-елен, зелкия-зелка, вит-ведь (знание), видето – видетъ (видя, виждам)…

  Нито латински, нито гръцки или който и да е било друг език, нямат толкова много общи думи с тракийския, както българският, но определени учени не акцентират на тази изключително важна подробност.

  Трябва да се отбележи също, че подробно, систематизирано сравнение на особеностите на тракийския език с българския, не е правено. Спорадично се споменава, че дадена тракийска наставка е идентична със старобългарска, че определена тракийска диалектна вариация е същата, както и българската, но на читателите не е обяснено значението на тези граматически особености. Един народ може да наследи думи от друг, но не и диалектни особености, защото диалектът не е нищо друго, освен по-слабо позната форма на официалния език.

  Преди около столетие видният наш учен Цани Гинчев представи теорията си за тракийският характер на българския език – “На българите – старите – язикът им се изгубил – на завоевателите езикът се изгубил!? Дали си името пълно-запълно, като гронгерска търговия (трампа с храна), а взели язик за име! А това не е ли глупав или безбожен шовинизъм…“ (http://ziezi.net/ginchev.html)

  Гинчев обяснява процеса на изпадането на падежите в езика ни като тракийско наследство. Тук трябва да се спомене откритието на К. Влахов, който установи, че за времето си тракийският е бил изключително развит и е започнал да губи своя синтетичен характер още в Античността. Присъствието на седем падежа* в средновековния старобългарски се дължи на това, че тези, които освободиха своите събратя от римското подтисничество, са били дълги векове в изолация в свободните земи на север от Дунав и тяхното наречие се е запазило в старият си вид (в древният тракийски е имало падежи, както и в древния арийски). Напълно естествено е, че официалният език на Тракия след VII век ще е точно диалектът на освободителите, той е говорен от духовенство и благородническа класа, докато за останалото население е бил типичен губещият падежите вариант, т.е същинският тракийски… е езикът, който говорим и днес в развита форма.

  Нека обърнем внимание на някои особености на езика на Орфей:

  I. ПАДЕЖИ

  1. Окончанието при звателен падеж в тракийския език е – Е ( В. Георгиев), както и в звателен падеж на български лични имена Стояне, Добре, Борисе, Милене!

  2. Окончание за дателен падеж ед. ч. в тракийския е – У, както е при български съществителни имена в дателен падеж – Богу, стопану.

  3. Окончание за дателен падеж мн.ч. в тракийския е – ИМ, срещаме го в Селим-брия, Селим означава – на селите. Селите са трако-пеласгийско племе, обитаващо Беломорието и Тесалия – дом на мирмидоните, които според Йоан Малала са предци на българите.

  4. Окончанието в родителен падеж е ОУ(У) също както при старобългарски съществителни имена в родителен падеж – сыноу…

  .

  II. МЕСТОИМЕНИЯ И ПРЕДЛОЗИ

  1. Тракийското лично местоимение АЗ отговаря на българското АЗ

  2. Тракийското лично местоимение МЕ отговаря на българското МЕ.

  3. Тракийският предлог ДО отговаря на българският ДО.

  4. Тракийското въпросително местоимение КОС отговаря на българското КОЙ**

  5. Тракийското показателно местоимение ТА отговаря на старобългарското ТА – това.

  6. Тракийското показателно местоимение СА отговаря на старобългарското СЬ-тази.

  7. Тракийското показателно местоимение СИ отговаря на старобългарското СИ-това.

  8. Тракийското показателно местоимение СЕМУН отговаря на старобългарското СЕМУ – този.

  .

  III. УМАЛИТЕЛНИ ЧАСТИЦИ, НАСТАВКИ, ПРЕДСТАВКИ, ОКОНЧАНИЯ

  1.Тракийската умалителна наставка ИНТ (волинт, перинт…) е определена от В. Георгиев и И. Дуриданов като идентична на старобългарската ЕНТ. Тя се среща в старобългарски думи като воленте, осленте, козленте.

  Интересно е, че тази частица се среща в предгръцки топоними като Коринт, Тиринт, Пробалинт, Олинт, Зеринт и много други, т.е. тези древни селища в земите на днешна Гърция са основани преди хилядолетия от нашите деди траките.

  2. Тракийската умалителна наставка КА (в Донука, Бургарака) е типична за българския език, срещаме я в думи като белка, писалка, девойка.

  3. Тракийската умалителна наставка Е (в Дорзе) се среща в наши имена като Бане, Боре, Воле, Едре, Злате и т.н.

  4. Тракийската умалителна наставка ЕЦ (в Кабец) е типична за езика ни – творец, светец, певец…

  5. Типичното за езика ни окончание – ЩА (в пътища, свлачища, селища) се среща и в тракийския – Вρρατζιςτα-Врачища, Рουβύςτα-Ровища.

  6. Българската умалителна частица ЦА (в девица, столица, певица) се среща в тракийския топоним Тζερζενουτςας – Чершница.

  6. Тракийската наставка в лични имена ЗАР (Етизар, Велизар) се среща в българските лични имена Светлозар, Златозар, Среброзар, Цветозар.

  7. Наставка МЕР (Пурмерул, Гугамер) – велик срещаме в Безмер, Владимер, Радомер.

  8. Тракийските умалителни частици УЛ, УЛА, ИЛ, ЛО (в Пурмерул, гагула, Кетрил, Скорило) са идентични с българските УЛ в Драгул, УЛА в Радула, ИЛ в Момчил, ЛО в Скорило.

  9. Тракийската представка З/С отговаря на българската СЪ-от.

  10. Окончанието за прилагателни от женски род – А, НА (Бела, Циерна) е същата, както и в българските прилагателни от женски род бела, черна (църна).

  11. Окончание за съществително от женски род – ИНА – Диелина – детелина.

  12. Окончание за прилагателни от мъжки род – ЕН (Залден) – червен, черен, златен.

  13. Окончанието СК (Дориск, Драбеск, Гареск) се среща и в старобългарски думи като бесовскъ, бытиискъ, браньнскъ, женьскъ…

  .

  IV. МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО

  Установени са три форми на множествено число в тракийския език.

  1. При първата окончанието е И – КТИСТИ – чисти.

  2. Другата форма е с (Т)А, срещаме я в ДРУВЕ(Т)А – дървета.

  3. В някои български диалекти се използва Е като окончанието за множествено число – люде, листье (листи), същата тази особеност срещаме и в тракийския топоним ЛИСТЕ –листи.

  Както виждаме и трите форми, без изключение са типични за българския език.

  .

  V. ДИАЛЕКТНИ ОСОБЕНОСТИ

  В тракийския се забелязват абсолютно същите диалектни особености, както и в българския. Както отбеляза В. Георгиев („Въпроси на българската етимология“, стр. 115), колебанието между а (я) от една страна и е (ие) от друга, е засвидетелствано не само в античността (в езика на траките), но и в съвременния български език. Трябва да се отбележи, че разликата в нашите днешни названия Янтра и Етър се дължи на якане и екане… следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език.

  Отново В. Георгиев отбеляза, че в късния тракийски гласни без ударение често се редуцират, както в източно-българските диалекти зилен – зелен (Διντιπορις –Δεντουπορις )…

  В тракийските диалекти забелязваме варианти КЕТРИ, КЕТРЕ, отговарящи на старобългарските ЧЕТИРИ, ЧЕТЫРЕ.

  Щом особеностите на тракийските диалекти са типични и за българския, това означава, че тракийският не е изчезвал изобщо, напротив – развил се е и днес е познат под името български.

  Някои критици ще възразят, че частици като ЕЦ, ЦА, КА се срещат също в сръбски, хърватски, словенски. В това няма нищо чудно, траките не са падали от небето, имали са свои роднини – старите илири и скити. Към илирийските народи принадлежат сърби, хървати, словени, словаци… а нашите близки роднини украинците са наследници на скитите. Поради това името на тракийската Еброс – Ибъра има успоредица в сръбския Ибар и украинския Ибр. Това е и причината името на тракийската Нестос има успоредица в полската и чешка Ниса, а и имената на тракийските селища Мидне и Курписос се тълкуват с хърватския глагол метнути – полагам (основи на селище) и украинския глагол корпати – копая…

  От тези особености не можем да заключим, че хървати и украинци са траки. Родствеността на тракийския с илирийски и скитски е обяснението за приликите. В нашия език също сме имали тези думи, но те са излезли от употреба. Това е един напълно естествен, а и неизбежен процес. Важно е да се отбележи обаче, че винаги трябва да се прави разлика между роднинство и идентичност.

  Ето, няма нищо сложно нали? Hие българите говорим развита форма на същия език, който е звучал между Карпатите и Бяло море още преди девет хиляди години. Не сме идвали от никъде, напротив, изпратили сме свои хора на три континента. Те от своя страна са повлияли на десетки народи.

  

  За някои това може да звучи като фантастика, но е самата истина, която бавно, но упорито си пробива път. Това, че повечето от нас не я знаят, се дължи на редица причини. Водени от политически причини, векове наред безсъвестни личности са фалшифицирали историята в своя полза, за съжаление това продължава и днес.

  Както римляните са противопоставяли дедите ни срещу техните роднини, така и в ново време изкуствено се насажда вражда между близки хора. За да се измъкнем от порочния кръг, е нужно да сме със спокойно и чисто съзнание, а това е възможно само, ако сърцата ни са свободни от негативни емоции. За това – нека обърнем гръб на злото и да се върнем при корените си.

  ––––––––––––––––––––––––––

  Бележки:

  * В старобългарския език срещаме следните падежи: 1. Именителен; 2. Дателен; 3. Звателен; 4. Винителен.

  ** Кос е древният вариант на кой, тъй както латинското quis – куис е древният вариант на италианското въпросително местоимение chi – ки (кой).
  

• Протестиращи поканиха Орешарски, Станишев и Местан на публичен дебат

  Премиерът се съгласи на разговор, но в неговия кабинет

  Участници в протеста призовават на публичен дебат „за“ и „против“ кабинета “Орешарски” и неговата оставка. Поканени да дискутират слабостите на правителството и бунтовете в София са лидерите на БСП и ДПС Сергей Станишев и Лютви Местан, премиерът Пламен Орешарски и вицепремиерът и вътрешен министър Цветлин Йовчев.

  Поканата към четиримата е изпратена в понеделник от режисьора Стоян Радев, юриста от левицата проф. Георги Близнашки, служебния министър на икономиката Асен Василев и застъпника за честен изборен процес Антоанета Цонева. Тяхната идея е дебатът да се проведе с хората, които вземат решенията за управлението на държавата, а не с тези, които ги изпълняват. Желанието на протестиращите е разговорът да стане в национален ефир. От БНТ твърдят, че ако подобен формат стане факт, телевизията вероятно би го осигурила технически.

  В понеделник двете управляващи формации не взеха отношение по поканата, а в края на деня премиерът Орешарски се съгласи на разговор, но в неговия кабинет, с което на практика отхвърли възможността за публичност на дебата.

  Преди да дойде този отговор от премиера в профила си във „Фейсбук“ Антоанета Цонева обясни, че ще участва в дебата, предложен от четиримата участници в протеста, за да потвърди своята позиция за оставка. “Искам и да задам въпроси към вътрешния министър, премиера и лидерите на БСП и ДПС за атаката над протестиращите и техните стандарти за професионално изпълнена полицейска акция – досега съм имала възможност да направя това публично, но никога в студията няма опонент от властта”, казва Цонева.

  Отново в социалната мрежа Стоян Радев написа: „Нямаме претенции в дебата да представляваме протестиращите като цяло и поотделно. Единствената претенция, която имаме, е да застанем пред управляващите с имената си и с аргументите си за незабавна оставка – позиция, единодушно споделяна от всички. Аз също не бих искал някой да скандира от мое име на улицата или да говори анонимно като „самия протестиращ“, но се случва и няма как да наложим регламент в изказванията. Протестът няма йерархия, протестът е свободен, начинът да изразиш недоволството си е въпрос на личен избор. Но, в крайна сметка, целта ни е обща. Надявам се.“

  Според Радев е нужен публичен дебат, „защото управляващите казват, че протестът няма послание. Докато това не се опровергае очи в очи, директно в национален ефир, тази манипулация ще работи в тяхна полза.

  Уверявам ви, манипулативните им лостове са повече от тези на протестиращите.“

  В социалната мрежа Радев заявява, че дебатът не отменя уличните протести, а напротив – насърчава ги.

  Предложението на участниците в протеста е дебатът да се организира от БНТ в предаването „Референдум“, преди депутатите да излязат във ваканция.

  Отговор от управляващите се очаква до 30 юли, вторник. По този начин левицата и Движението за права и свободи ще могат най-сетне да се възползват от призивите си за дебат с протестиращите. Преди дни Сергей Станишев обясни, че те биха се включили в разговори, но няма да се поддадат на ултиматуми. Въпреки това обаче от партията му очакват отговора на поканата да бъде негативен.

  Официалната позицията на БСП обаче е, че преди вторник няма как в легитимен формат да се дискутира поканата. Пред Mediapool народният представител Антон Кутев, който е секретар по медийната политика на социалистите, заяви, че “предложението трябва да се обмисли и в рамките на утрешния ден (днес – бел.ред.) вероятно ще бъде даден отговор от Изпълнителното бюро”.

  От пресцентъра на ДПС обясниха, че поканата е изпратена на електронната поща на пресцентъра, а от партията заявиха, че официална позиция няма да има, и вероятно самият Местан ще реши как да отговори на поканата.

  В края на деня министър-председателят Пламен Орешарски се съгласи на среща с протестиращите, но мълчаливо отклони идеята за публичен дебат, канейки изявилите желание за среща с него в Министерския съвет.

  “Уважаема г-жо Цонева, благодаря Ви за поканата за публичен дебат. Готов съм на диалог с всички. За мен е важно да обсъдим важните въпроси с представители на неправителствени организации и на гражданското общество”, се казва в официално разпространения от правителствената информационна служба отговор на премиера.

  “Откакто поехме отговорността за управлението на страната, като свой личен ангажимент определих всеки втори петък да има отворени дискусии в сградата на Министерския съвет с представители на протестиращите и на гражданското общество като цяло. Създадохме и обществени съвети към всяко министерство, които се събират регулярно като платформа за обществена и експертна дискусия по важни в различните сектори въпроси”, се казва още в отговора на Орешарски.

  „Напомням Ви, че първата ми покана към Вас беше отправена още на 17 юни и тя бе отказана с поставянето на условия. Те отдавна бяха изпълнени, но така и не се срещнахме“, припомня той. “Каня Ви отново в сградата на Министерския съвет. Предлагам срещата да бъде в четвъртък, 1 август 2013 г., с начало 15.00 часа”, се казва още в обръщението на премиера, с което той на практика отказва публичност на дебата.

  Източник:  Mediapool

• България 1997-2013: „Превратаджиите“

  Ясен Бояджиев, Дойче Веле

  .

  

  Помните ли как ни лъгаха през 1997? Спомнете си, защото и днес ни поднасят същите лъжи. За да не позволим отново да ни баламосат и за да разберем кои са истинските „превратаджии“, е важно да си припомним фактите. Ето ги:

  Осем от днешните български банки не са в добро състояние, обяви тези дни депутат от БСП. Да се говори така по отношение на банковата система е по принцип опасно. И е направо страшно, когато тези думи излизат от устата на човек, успял в досегашната си политическа „кариера” да съсипе и фалира всичко, до което се е докоснал.

  Да не говорим, че в ситуация като днешната подобно изказване е съвсем неуместно – както от гледна точка на гарантираното със строги регулации фактическо състояние на банковата система, така и заради икономическата и политическата криза, в която се намира страната. Когато обаче излиза от устата на заместник-председател на парламентарната икономическа комисия, това изказване представлява нещо много повече – недопустимо и безотговорно плещене. И авторът му знае това много добре. Преди близо 17 години, през есента на 1996 година, в друга ситуация и в друго качество самият той предложи „специални мерки“ и съд за журналистите, които говорят по подобен начин за банковата система.

  „Към момента имаме това, което имаме“

  Защо тогава го прави днес? Много просто: това твърдение му е необходимо, за да съчини лъжливо обяснение за днешните протести, чрез което да оправдае поведението на собствената си партия, вкопчила се отново, както преди 17 години, във властта. Сегашната нестабилност в държавата, видите ли, се създавала от „някои банкери”, които „имат интерес да падне правителството”. Както през 1996-1997 г. – твърди се, че тогава бил „направен държавен преврат”, който имал за цел да се обезцени допълнително левът. „От този нагъл трик” „превратаджиите” спечелили стотици милиони. И така „към момента имаме това, което имаме – няколко олигархични групи, които владеят българската икономика, а оттам пряко или косвено влияят на политиката”.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Разбира се, винаги има заинтересовани лица, които да се възползват от развитието на една или друга ситуация в една или друга посока. Теорията на депутата е нагла лъжа, която разчитайки на прословуто късата българска памет, а и на това, че мнозинството от младите въобще не знаят за какво става дума, преиначава тотално историята, за да преиначи и съвременността.

  Това е многократно използваният през последните 23 години прийом на подмяната. Затова, за да не позволим отново да ни баламосат по същия изтъркан начин и за да разберем кои са истинските „превратаджии”, е важно отново и отново да припомняме фактите.

  Събитията от края на 1996-та и началото на 1997-ма бяха резултат не на нечий вътрешен или външен заговор, а на политиката, следвана от тогавашното правителство, което – нека припомним – отново беше социалистическо. Поемайки властта, то не само спря жизненоважните пазарни реформи, но и започна системно да заличава и без това крехките и мъчителни постижения от предишните години, като се опита да върне антипазарното централно планиране и управление в икономиката. Самият, споменат вече, днешен социалистически депутат определи тогава тази политика като „регулиран пазарен преход”. Ето в какво се състоеше той:

  Катастрофата

  Правителството тогава тотално замрази започналата така или иначе криво-ляво приватизация, като по този начин освен всичко друго запази стотиците си партийни храненици в управите на държавните предприятия. И същевременно преиначи и обезсмисли и без това съмнителната „масова” приватизация.

  Спря и върна години назад аграрната реформа, като я подмени с някакви измислени кооперации, които впоследствие фалираха.

  Спря и без това не много напредналата либерализация на цените и върна ценовия контрол.

  Опита да въведе монопол върху търговията със зърно, забрани износа му и изправи страната пред зърнена криза.

  Въпреки че взе от Световната банка заем за компенсиране на уволнени работници, се отказа от закриване на губещи и напълно безперспективни държавни предприятия, в които продължи да налива пари, като по този начин продължи и нещо друго: да захранва прословутата схема за национализация на загубите и приватизация на печалбите – фактическо източване на всички държавни предприятия от застаналите на входа им „другари”, генетично свързани със същата тази партия. При това дори официално забрани на тези държавни предприятия да си плащат дълговете към банките.

  Така само ускори погълналия спестяванията на стотици хиляди хора фалит на половината банки – лабораторно създадени в лоното на същата партия. Фалит, който бе предначертан от начина на управление на тези банки, от многомилионните необезпечени и никога невърнати кредити, самораздадени на свързани лица от също така лабораторно създадения партийно-ченгесарски банков елит. Впрочем, както се оказа по-късно, по линия на ДС става дума за колеги на въпросния депутат.

  И още една скоба – в последния си стадий тези банки бяха под контрола на същия този депутат чрез подресорната му Банкова консолидационна компания. С негово участие в този стадий те бяха щедро рефинансирани от държавната тогава ДСК – пари, които също изчезнаха безвъзвратно.

  Междувременно на бързи обороти бе пусната печатницата за пари. Така се стигна до шоково обезценяване на лева и масово обедняване.

  Всичко това бе извършено с пълна глухота за всякакви критики, с надменно самочувствие и арогантна наглост. Като цяло резултатът може да се обобщи с една дума – катастрофа.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  „Поразяващата уста“

  Сега е моментът да си спомним каква беше по онова време ролята на многократно споменавания днешен депутат от БСП. Тогава той беше вицепремиер и министър на икономиката. С тогавашното си плещене, подобно на днешното, той си спечели прозвището „поразяващата уста”. Той бе един от основните автори и изпълнители на описаната „поразяваща политика”. Именно тази политика свали тогавашното правителство. Заради политиката си, чиято емблема е назначението „Пеевски”, рано или късно ще си отиде и днешното правителство.

  И тогава, и сега истинските „превратаджии” са сред самите управляващи. Заради такива като тогавашния вицепремиер и днешен депутат, заради техните лъжи и манипулации, заради „регулирания” и подменен от тях преход „към момента имаме това, което имаме”: вечно недовършени реформи, перманентна бедност и икономическа изостаналост; зациклила модернизация и объркано обществено съзнание, пропито от примитивни популистки, антипазарни и антидемократични предразсъдъци; формална принадлежност към западната цивилизация и неразкъсваема обвързаност с Изтока; вечно потъпквано върховенство на закона и привидност на демокрация, подменена с политико-икономически олигархични зависимости.

   

• 20 години преход… към ново робство

  През месец май 1989 г. комунистическото правителство по указание на банкерите-лихвари издава в Държавен вестник един “Правилник за работа на банките”, с който на дело се отваря път за превръщането на държавните авоари в частни. Вече “юридически” подготвени за ограбването на българите, банкерите-лихвари пущат в действие сценария “10–ти ноември”.

  Целта – отвличане на вниманието от същността на банкеро-лихварските мероприятия. В какво се заключават те:

  игри с курса на западните валути, което доведе до невиждана сиромашия грамадно мнозинство от българския народ; страхотна инфлация – през 1999 г. несуверенното българско правителство извърши смяна на обезценените пари с нови, в съотношение 1000: 1, което на математически език означава че самите власти в България признават минимум 100 000 % инфлация за периода (1989 – 1999); ООД-та, финансови пирамиди, държавни пари, давани като необезпечени банкови кредити на частни лица и т.н., и т.н.

  Днес съществува едно частно предприятие, известно като “Банкова консолидационна компания”, което контролира целият финансов живот в страната. В това предприятие например, по данни от Държавен вестник, участват лица като – Иван Костов, Емил Хърсев, Добри Жотев и мн. др.

  Как стана така, че едно частно предприятие на акционери, днес се поставя над съд, правителство и държава?

  Това положение се гарантира от задлъжняването на държавата към частното акционерно дружество, известно като “Българска народна банка”. Ето и един красноречив пример: според официален бюлетин на българското правителство за държавен бюджет ‘2000 очакваните приходи на българската държава са общо: 8 531 млн. лв., а очакваните разходи – 10 484 млн. лв (http://www.government.bg). Съвсем съзнателно обаче правителството пропуща да извести българските данъкоплатци какъв бюджетен дефицит прави това! А сметката е проста: 8 531 – 10 484 = – 1953 млн. лв. Това е почти два милиарда лева! Около 19%! И кой ще покрива този дефицит? Обикновеният, нещастен българин, разбира се!

  Така е замислена схемата на световното лихварство – “модерното робство”, както гениално се изразяваше американският поет Ездра Паунд. Големият дефицит поражда необходимостта от паричен заем. Частното акционерно дружество “БНБ” напечатва едни пъстри хартийки и ги дава като заем на несуверенното българско правителство, но и срещу съответната лихва. В действителност, акционерите от БНБ знаят много добре математическата невъзможност за изплащане на така създадените държавни дългове, но те не държат на връщането им, а на изплащането на лихвите по тях.

  Те нямат интерес държавата да съумее да си изплати дълговете, за да могат вечно  банкерите-лихвари да получават лихви от своя длъжник. И се стига до едно такова положение поданиците на една държава с несуверенно правителство да работят като роби за частни акционери от едно частно предприятие, в случая БНБ.

  .

  Krutata,

  Grigorsimov.blog.bg

• Далаверите на Левон Хампарцумян

  

  Още преди няколко месеца банкерът си навлече обществения гняв обявявайки, че няма криза и тя е само в главите на мързеливите безработни българи.

  Хампарцумян се ожени на 47 години за 24 годишната Мариана, която беше негова служителка. Заплатата на банкера е над 200 000 лева месечно, без другите бонуси от банката , както споделиха някои медии преди време.

  Роден е на 26 декември 1953 г. в гр. София. Дипломира се като инженер-химик. През социалистическите години работи в „Кремиковци“ АД и в Централния институт по изчислителна техника. Хампарцумян е от пионерите в консултантско-одиторския бранш в България. През 1992 г. с Мартин Заимов създават „Българска одиторска компания“ – консултантска фирма, асоциирана в интернационалната мрежа на Coopers & Lybrand. Този Мартин е внук на съветския шпионин героя на СССР ген. Владимир Заимов. Племенник на офицер. Племенник на офицер предлагал се на нацистите.

  След две години продават компанията си на Coopers & Lybrand. В средата на 1990-те год. оглавява департамент „Бизнес развитие“ на компанията Pricewaterhouse-Coopers, а после се премества в българския офис на Ernst & Young. Прекарва 5 години в Канада, работейки като консултант по проекти с Русия. През 1997 г. е избран за почетен консул на Канада в София като заема позицията и по-късно, с изключение на периодите, през които е на длъжности в държавната администрация. В кабинета на Иван Костов, Хампарцумян е заместник-министър на икономиката, а от 2000 г. и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация.Циганският Командир го назначи поради стремежа да уреди голямата си дъщеря, той беше тясно свързан с приватизацията на „Булбанк“ – бившата „Външнотърговска банка“ на комунистическата номенклатура.
  През 2001 г. става главен изпълнителен директор и председател на Управителния съвет на „УниКредит Булбанк“. Той е и заместник–председател на Управителния съвет на БОРИКА и председател на Управителния съвет на Асоциацията на банките в България. Понастоящем е и член на Управителния съвет на Института за пазарна икономика, председател на Настоятелството на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Настоятелството на Висшето училище по застраховане и финанси и член на Настоятелството на City University of Seattle в България. Неотдавна става заместник-председател на Управителния съвет на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ).

  

  Припомняме и следното: на 9.12.2012 г. Левон нарече нацията некадърна. Сега, обаче, нацията се сети да се поразрови в миналото и извади не една от “кирливите ризи” на Мистър “Мениджър на годината”.

  А именно: Милиарди долари изнася “Дънди Прешъс Метълс” чрез добива на злато и други ценни елементи от недрата на нашата земя. А подземните ни богатства са общонародна, а не частна собственост. Така пише в Конституцията на Р. България. За да си го представим картинно – пари, колкото за един АЕЦ. Срещу какво?

  Правителството на Костов договоря концесията срещу 6 милиона долара, за да прехвърли мината в частни ръце срещу скандалните 1.5% от печалбата, които по царско време падат на 0.75%. За справка: дори най-изостаналите африкански държави вземат от конкистадорите 50 % от стойността на златото си, за да им позволят да ги дупчат и тровят. Схемата е чудовищна. Дори по цени на БНБ концесионерът изкарва много повече от 200 милиона годишно от подземното богатство на Родината ни. И така година след година. От България ежедневно се отмъкват злато, уран, германий, сребро, платина…

  

  Ежедневно! Грабителството на държавата и народа ни не се прекратява от нито едно правителство! Кои са основните играчи?

  Левон Хампарцумян. По времето на Костов, когато Дънди взема за без пари концесията за златодобив, Левон е зам-министър на промишлеността и шеф на привативацията. Когато Уникредит скандално приватизира на силно занижена цена най-големия български трезор Булбанк, химикът Хампарцумян става банкер. Оглавява банката, заради което специално е променен закон.

  Виктор Меламед е друга възлова фигура. Когато кабинетът Костов подарява за 100 000 долара на никому неизвестния евреин Гад Зееви БГА Балкан, а той източва от него между 40 и 60 милиона тогавашни долара (по онова време цената на най-голямото ни предприятие Нефтохим е 100 милиона долара), Виктор Меламед е дясна ръка на прословутия бизнесмен.

  След управлението на Костов сигурно по случайност Меламед става почетен консул на Тайланд, което му гарантира неприкосновеност от всякакви органи в България в дома, офиса, колата му и навсякъде другаде. Почетен консул на Канада пък става другият човек на Костов – Левон Хампарцумян. Не е тайна, че Канада е родината на Дънди.

  Към групичката е присъединен и наследникът на Левон като почетен консул на Канада – олигархът със спорна слава Иво Прокопиев… Освен издател, Прокопиев е и гуру на зелените, които никога не протестират срещу златодобива, въпреки че той е вредител за природата. Да не говорим, че обхваща и територии по Натура 2000, заради което държавата може да бъде глобена за милиони от Европейския съюз. Зелените много добре знаят тези неща, но се правят на “ни чул – ни видял”.
  

  Преди 2 години, през 2010 г. “Дънди Прешъс Металс” (ДПМ) и тяхното дъщерно дружество “Челопеч Майнинг” ЕАД (ЧМ) обявиха сключването на дългосрочни договори за заем на обща стойност 66,75 млн. щ.д. с “Европейската банка за възстановяване и развитие” (ЕБВР) и “УниКредит Булбанк” (УКБ). Официалната информация бе, че финансирането ще се използва за рефинансиране на текущ заем в размер на 16,25 млн. щ.д. към ЕБВР и за финансиране на проекта за разширение на рудника и фабриката в Челопеч, на обща стойност 150 млн. щ.д., чиято цел е удвояване на производството до 2 млн. т. руда на година. Проектът за разширяване на производството трябваше да завърши през 2011 г. “Споразумението, коeто подписваме в момента, е поредното доказателство, че за добрите проекти има финансиране от страна на банките. Именно такива добри проекти и предпримчивостта ще ни изведат от икономическата криза”, заяви Левон Хампарцумян, главен изпълнителен директор и председател на съвета на директорите на УниКредит Булбанк.

  Сега, обаче, идва питането: как Левон Хампарцумян и Дънди изведоха България от кризата? Какво се случи през 2011? Ето какво:

  Тогавашният екоминистър Нона Караджова подари 2 милиарда лева на “Дънди”. Това стана факт, след като министърката даде одобрение на канадската компания да добива златото ни край Крумовград. Така “Дънди” най-накрая получи окончателното одобрение на екоминистьра и дълго отлаганият проект на “Болкан минерал енд майнинг” тръгна.

  “Болкан Минерал енд Майнинг”, дъщерна фирма на канадската “Дънди Прешъс Майнинг”, добива 794 000 тройунции, или близо 25 тона благороден метал от хълма Ада тепе. Като изчислим, че в момента тройунция струва близо 2 472 лева, по фиксинга на БНБ, излиза, че “Дънди” ще спечели близо 2 милиарда лева от българското злато.

  

  През февруари 2011 г. правителството даде на “Дънди” 30-годишна концесия за крумовградското находище. Концесионната такса е нищожна – от 1,5% до 4,5%. Очакваният добив само на находището Ада тепе е 25 тона. Така “Дънди” прибира 2 милиарда лева, а държавата – нищожните 20-50 милиона.

  Както съобщи геологът д-р Вълко Гергелчев, първоначалните запаси в Челопеч са били изчислени на 1,1 млрд. тона, през 1985 г. са намалени до 57 млн. тона, а сега цифрите са ревизирани до 30 млн. тона. И в тези 30 млн. тона руда освен злато, сребро и мед има и други метали, като олово, цинк, германий, селен, телур, сребро, галий, антимон, бисмут, талий, платина и т.н. В находището има залежи още на сяра, живак и др. Но печалбата на “Дънди” от тях на практика не може да се докаже, тъй като единственият източник на информация за това са анализите, правени винаги в лабораторията на фирмата. След това с благословията на държавата наличните метали в концентрата отпътуват за далечна Намибия.

  Далаверата със златото ни започва още от времето на Иван Костов.

  Преди правителството на Иван Костов да сдаде властта през 2001 г. тогавашният икономически министър Александър Божков сключва договор с “Дънди прешъс”, в който концесионната такса е в размер на 1,5% от годишния добив на злато и мед.

  През 2003 г. министърът от правителството на Симеон Сакскобургготски Лидия Шулева намалява тази такса от 1,5% на 0,75%. Така царят харизва най-голямото находище в България и едно от големите в Европа на канадската фирма.

  А за да се застраховат срещу евентуални нападки, че изнасят много повече от обявената продукция, от канадската компания настояват за официално увеличаване на концесията за добив до 3 млн. тона руда за година от находището в Челопеч.

  Както показват фактите, всички управляващи са забъркани около аферата Дънди.

  Както виждаме, в България все още се експлоатират подземните ни богатства за частни цели.

  Какво по силно доказателство, че системата на управление в България е не ефективна. При всичките правителства системата генерира корупция. Костов, Сакскобуготски, Станишев, Доган, Борисов през годините подариха за стотинки не само златните находища но и всичко, което може да се продаде или откровенно да се открадне. Системата на държавно управление в България ражда, култивира и умножава корупцията без значение коя партия управлява. В случая не са виновни партиите, защото която и партия да е на власт тя ако не е била досега – тя ще се корумпира. Трябва да търсим лек за причината за болеста, а не за симптомите. Причината е системата.

  ***

  Да припомним: В правителството на Иван Костов Хампарцумян е зам.-министър на икономиката и шеф на Агенцията по приватизацията. Сделката за продажбата на държавната “Булбанк” протича със скандал. Правителството отстранява екипа, който преговаря с италианската “Уникредито”. В него е и банкерът Чавдар Кънчев, тогавашен шеф на “Булбанк”, който преговаря за реалистичната цена 450 млн. евро. Тогава банката има активи за около 2 млрд. долара и собствен капитал от около 360 млн. долара. Банката е наследник на Българска външнотърговска банка и е изправена на крака от екипа на Кънчев, който е бил и един от преговарящите за външния дълг на страната. Към момента на продажбата “Булбанк” държи 1/5 от всички банкови капитали в България. Правителството постига цена на продажба на “Булбанк” от 360 млн. евро (според различни информации става дума и за по-ниска цена – 550 млн. лева). Малко по-късно правителството на Костов приключва мандата си и Левон Хампарцумян става шеф на “Булбанк”. Тоест, по неговите думи, е хванал нещата в ръце и е започнал да работи…

  Кариерата му се дава като пример как политическата власт преминава в икономическа, и като пример за плутокрация.

  В момента Хампарцумян е председател на Управителния съвет на Асоциацията на банките в България. Като такъв ще се запомни с няколко неща. През февруари 2011 г. остро се възпротиви на едно от малкото разумни инициативи на сегашните управляващи – трима депутати от ГЕРБ внесоха предложение да се ограничи със закон таксата, която банките взимат при предсрочно погасяване на кредита. Идеята е, че по света има по-голяма мобилност, кредитополучатели сменят банките, изплащат дълга към една, задлъжняват към друга, избирайки по-добри условия. Тук високите такси за предсрочно изплащане на дълга бетонират кредитополучателя за десетилетия. Таксата за предсрочно погасяване пречи на конкуренцията между банките и води до закрепостяване към една единствена банка.

  Друга инициатива на Хампарцумян е, че написа писмо до Висшия адвокатски съвет, в което иска да бъде наказана дисциплинарно адвокатката Веска Волева за нейните изказвания срещу банките пред медиите. Волева е адвокат по няколко дела на ощетени клиенти на банки, които са вдигнали самоволно лихвите си по кредитите. “Булбанк” е една от банките, които са осъдени от няколко клиенти за вдигане на лихвите по кредитите. До пролетта на 2010 г. тази политика на банките беше незаконна, след това със закон ГЕРБ узакони техния произвол. Но ощетени клиенти водят дела за минал период, които ще спечелят, и Хампарцумян иска разправа с една от най-активните адвокатки по тези дела (виж тук повече).

  Хампарцумян се обяви остро и против плахите опити на финансовия министър Дянков да обсъди с банките възможности за свалянето на лихвите, за да се раздвижи бизнесът. Всъщност основния лост за сваляне на лихвите може да е законодателен – ако парламентът приеме закон за кредитите, според който лихвите се променят не по усмотрение на самите банки, а съобразно някакъв референтен лихвен процент, както е в повечето европейски страни (а в някои страни при подписан договор лихвата въобще не може да се променя). Но такъв закон у нас не е приет, напротив, през април 2010 г. ГЕРБ прие поправки в закона, които узакониха свободата на всяка банка да променя лихвите по раздадените дългосрочни кредити по свое усмотрение, а не по референтен показател.

  Според някои наблюдатели това е най-лобисткият закон в България, защото при раздадени около 50 млрд. лв. кредити в страната, промяната на лихвата с 1% нагоре в рамките на годината докарва на банките 500 млн. лева печалба.

  Със съкращения.

  Източник: Plovdivchanin.com

• Дойче Веле: Има нещо гнило в България

  Николай Цеков,  Дойче Веле
  

  .

  

  От началото на българския бунт изминаха 45 дни. Какво бе най-важното в досегашното развитие на протестната вълна? И какво би трябвало да направят протестиращите сега? Предлагаме Ви мнението на един германски експерт.

  Николай Цеков разговаря с  д-р Марко Арнд, шеф на софийското бюро на германската фондация „Конрад Аденауер“.

  Първите седмици на българските протести сякаш останаха незабелязани от чуждестранните медии. „Проблемът при медийното отразяване в Германия не е в пресата. Част от водещите германски ежедневници като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ следят бунта от самото му начало. Проблемът е в изоставането на телевизиите. Когато шествията са мирни, телевизиите явно не виждат поводи за широко отразяване на случващото се в София“, посочва в тази връзка шефът на софийското бюро на германската фондация „Конрад Аденауер“ д-р Марко Арнд. Що се отнася до случилото се на 40-ия ден от протестите, той казва: „С блокадата на парламента във вторник вечерта протестите достигнаха ново ниво на ескалация. Въпреки че блокадата бе мирна и пасивна, в такава ситуация полицията винаги ще бъде принудена да действа в полза на сигурността на работата на парламента. Такъв би бил случаят и във всяка друга държава от ЕС. Само че полицейската намеса доведе до кървавите сблъсъци. Затова съветвам протестиращите да продължават по същия начин, по който се държаха преди този ден. Нека критикуват правителството мирно и с много хумор и креативност. Желая им също така да издържат.“

  Според д-р Арнд, истински важното в досегашното развитие на протестната вълна е поведението на президента Росен Плевнелиев. „Позицията и поведението на президента ме впечатляват и са достойни за голямо уважение. Решителните му изказвания в защита на правото на протестите на българите ясно сочат колко много неща не функционират нормално в България. Сега подобна позиция е много необходима за страната“, изтъква германският експерт.

   

  „Решителните изказвания на президента ясно сочат колко много неща в България не функционират нормално“

   

  Германско решение за България?

  Той смята за неуместни критичните реакции на управляващите в София по повод изявленията на посланиците на Германия и Франция за положението в България. „България стана членка не просто на един съюз, а на семейството на европейските народи. Изглежда обаче, че за шест години европейско членство българските правителства не са осъзнали, че вътрешната им политика е част и от вътрешната политика на Евросъюза. Затова намирам за абсолютно нормално живеещите в общия европейски дом да изказват становища, когато виждат, че нещата при новата съседка не вървят добре. Ето защо безусловно се присъединявам към декларациите на германския и френския посланик“, декларира шефът на софийското бюро на германската фондация.

  Д-р Арнд коментира и една друга актуална българска тема: „Опитах се да се запозная подробно с българското изборно законодателство и да го анализирам. Да си призная, оказа се много сложна материя. За разлика от българския кодекс, германският избирателен закон е по-честен спрямо избирателите, тъй като дава по-големи шансове на по-малките партии.“ Според германския експерт, рискът при приложението на германския модел в България се крие в усложненията при съставянето на правителство, защото в такъв случай в парламента ще влизат повече партии.

  „Смятам обаче, че проблемите в България не могат да бъдат решени като с магическа пръчка само с един нов изборен кодекс. Защото институциите в страната например днес могат да се нарекат демократични, но не такова е положението с елитите, където промяна през последните 23 години практически почти няма. А това означава, че новите демократични институции остават кухи, те не са изпълнени с живот. Именно това е причината очакванията на протестиращите в България да се разминават с действителността. Ето защо от предишните социални протести българите преминаха към протести за ценности, нужни на цялото гражданско общество“, констатира германският експерт и добавя, че след смяната на системата от диктатура към демокрация, в България сега трябва да се състои и смяна на елитите, за да дойдат хора, които да прилагат европейски норми в българската политика.

   

  „Фейсбук не е партия и затова би било добре протестиращите да помислят за някаква форма на политическо представителство“

  Две опасности пред България

  Поредният дразнител за протестиращите се оказа предложеното от правителството увеличение на външния дълг с един милиард лева. „Смятам, че това всъщност е следизборен подарък за тези, които гласуваха за сегашната управляваща коалиция. Според мен тези пари ще бъдат използвани за мимолетни „социални придобивки“, но не и за трайно подобряване на социално-икономическите условия в страната. Този милиард няма да загроби България, но правенето на подобен тип дългове ясно показва тенденцията в цялостната политика на социалистическата партия, чиито приоритети са доста по-краткосрочни в сравнение с хоризонта на правене на бюджетната политика на която и да е дясна партия. Освен това няма никаква гаранция, че който бърка по този начин в „кацата с меда“, няма да се изкуши да го направи отново и отново. А това представлява сериозна опасност не само за балансирания досега в България бюджетен дефицит, но и за общата финансова стабилност на страната“, отбелязва д-р Марко Арндт.

  Той съзира и друга опасност за България, този път насочена към бъдещата представеност на протестиращите в едно ново Народно събрание. „Фейсбук не е партия и затова горещо препоръчвам на хората, които се организират и участват в протестите, да помислят за някаква форма на политическо представителство. Защото в противен случай по ирония може да се потвърди тезата на сегашните управляващи, че „едни нови избори няма да донесат някакви промени“. За какви промени всъщност ще може да се говори, ако след евентуалната оставка и последвалия вот, хората, които са успели да постигнат своята цел за свалянето на сегашните управници, отново не получат някакво реално участие във вземането на решенията за бъдещето на тяхната страна и техните деца?“, пита риторично в заключение шефът на софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер“.

• Coca-Cola разкри секрета за приготвяне на знаменитата си напитка

  

  В състава й, който може да се види на етикета, освен захар, фосфорна киселина, кофеин и карамел, въглероден двуокис, има и тайнствен екстракт. Секретният екстракт, който е в основата на Кока-Кола*, е хранителна добавка, която се получава от… червеи.

  Този факт се премълчава от 1886 година.

  Както се оказa, турският фонд Свети Николай даде Кока-Кола на съд, искайки да бъде разкрита формулата за производството на напитката, за да се разбере, съставките й дали не са вредни.

  Изследователите установили, че натуралната боя кармин или хранителната добавка кошенил, се получава от вид червеи.

  Кошенили – това е общо название на няколко вида насекоми от различни семейства на подвида кокцид, в които женските насекоми се използват за получаването на червената боя кармин.

  Сега компанията Кока-Кола е била принудена да обнародва този факт, тъй като в противен случай пътят към турския пазар на напитката ще бъде затворен.

  ––––––––––––––––––––––––

  * Напитката Кока-Кола е изобретена през XIX век от американеца Джон Пембъртън, който я замисля като лекарство, което се купува без рецепта.
  Благодарение на агресивна маркетингова политика от страна на бизнесмена Ейза Григс Кандлер, напитката става лидер на световния пазар за безалкохолни напитки през ХХ век, като продължава да е такава и до днес.

  .

  Източник:  Бургасновините.бг
  

• New Scientist: Капиталистическата мрежа, която управлява света

  Анди Коглан, Дебора Маккензи, „Ню Сайънтист“ 

  
  

  Статията на авторитетното списание „Ню сайънтист” е за научно изследване на свързаността на големите компании в световната икономика (тя е от бр. 2835, октомври 2011 г.).

  Публикацията на български е на e-vestnik.bg и е съвсем скорошна. Преводът е направен от Анна Христова.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Оказва се, че ядро от 1318 компании контролира пазарна мрежа, в която постъпват 60% от приходите в световната икономика. А по-малко от 1% от големи компании в тази мрежа, владеят и контролират към 40% от богатството в нея. Това дава храна на любителите на теорията на конспирацията, но всъщност учени казват, че групиранeто на компаниите в бизнеса наподобява структурите, които се образуват в природата от животински и растителни видове. Резултатите от изследването ще помогнат да се вникне в икономическата стабилност и да се влияе на пазара при криза.

  Но фона на разрастващите се протести в света*, науката вероятно ще потвърди най-лошите страхове на протестиращите. Анализ на връзките между 43 000 международни корпорации разкрива относително малка група компании, главно банки, с несъразмерно голяма власт върху световната икономика.

  Изводите на изследването предизвикаха известна критика, но според анализатори на сложни системи, чието мнение „Ню Сайънтист” потърси, то представлява уникално по рода си усилие да се „разплете” контрола в световната икономика. Според тях задълбочаването на анализа може да помогне за изнамиране на начини за стабилизиране на световния капитализъм.

  За нюйоркското движение „Окупирай Уолстрийт” и протестиращите навсякъде по света идеята, че малцина банкери контролират голям дял от световната икономика, може и да не изглежда като новина. Но изследването на тримата теоретици на сложни системи към Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих е първото, което излиза от рамките на идеологията и разкрива емпирично подобна мрежа от власт. То съчетава използваната отдавна математика за моделиране на естествени системи с подробни корпоративни данни, за да очертае собствеността в международните корпорации в света.

  „Реалността е толкова  сложна, че трябва да се отдалечим от

  догмата, било тя теория на конспирацията или свободния пазар

  – казва Джеймс Глатфелдер – Анализът ни се основава върху реалността.”

  Предишни изследвания  показват, че няколко международни корпорации притежават големи дялове от световната икономика, но те се състоят от ограничен брой компании и избягват непряката собственост, така че не може да се каже как това влияе върху световната икономика – дали я прави по-стабилна или по-нестабилна например.

  Екипът от Цюрих обаче го направи. От базата данни “Orbis 2007″, която включва 37 милиона компании и инвеститори по целия свят, анализаторите изваждат всичките 43 060 международни корпорации и дяловата собственост, която ги свързват. После конструират модел кои компании контролират други компании чрез мрежа от дялова собственост и го съчетават с оперативните приходи на всяка компания, за да очертаят строежа на икономическата власт.

  Трудът, който ще бъде публикуван в пълния си вид в PLoS One (б. р. – научно списание), разкрива ядро от 1318 компании с взаимосвързана собственост (виж илюстрацията). Всяка от тези 1318 компании имала връзка с две или повече други компании, средно били свързани с още 20-тина. Освен това въпреки че представлявали 20 % от световните оперативни приходи, излизало, че 1318-те компании колективно притежават чрез дяловите си участия повечето от световните големи блу чип* и производствени компании – „истинската” икономика – представляваща още 60 % от световните приходи.

  Когато екипът продължил  да разплита мрежата от собственост, открил, че в повечето случаи тя води обратно до

  „суперобединение“ от 147 още по-здраво взаимосвързани компании

  – цялата собственост се държала от членове на суперобединението, което контролирало 40 % от общото богатство на мрежата. „Всъщност, по-малко от 1 % от компаниите можели да контролират 40 % от цялата мрежа”, казва Глатфелдер. Повечето били финансови институции. В Топ 20 влизали банките „Барклис”, „Джей Пи Морган” и „Голдман Сакс Груп”.

  Според експерта по макроикономика Джон Дрифил от Лондонския университет  стойността на анализа е не толкова в това, че се вижда как малък брой хора контролират световната икономика, а по-скоро вникването в самата икономическа стабилност.

  Концентрацията на власт  сама по себе си не е нито добро, нито лошо нещо, казва екипът от Цюрих, но взаимовръзките на ядрото могат да бъдат. Както светът научи през 2008 година подобни мрежи са нестабилни. „Ако някоя (компания) преживее срив”, казва Глатфелдер, „той се разпространява”.

  „Тревожно е да се види колко  взаимосвързани са нещата в действителност”, съгласен е Джордж Суджихара от Института по океанография в Ла Хоя, Калифорния, експерт по сложни системи и съветник на „Дойче Банк”.

  Янир Бар-Ям, директор на Института  по сложни системи в Нова Англия предупреждава, че според анализа предполагаемата собственост е равнозначна на контрол, което не винаги е вярно. Повечето акции от компаниите се държат от фондови мениджъри, които може да контролират, а може и да не контролират това, което притежаваните от тях компании вършат в действителност. Според него въздействието на това върху поведението на системата изисква допълнителен анализ.

  Най-важното е, че като разкрива строежа на световната икономическа власт, анализът може да помогне за нейното стабилизиране. Намирайки уязвимите аспекти на системата, икономистите могат да предложат мерки, с които да попречат на бъдещи сривове да се разпростират в цялата икономика. Според Глатфелдер може да се нуждаем от

  глобални антитръстови закони,

  които в момента съществуват само на национално ниво, за да ограничат прекаленото вътрешно обвързване на международните корпорации. Суджихара казва, че анализът предлага едно възможно решение: компаниите трябва да бъдат облагани с данък за прекалено взаимообвързване, за да се намали този риск.

  Едно обаче не съответства с някои от твърденията на протестиращите: суперобединението едва ли е умишлен резултат от конспирация с цел световно господство. „Подобни структури се срещат често в природата”, казва Суджихара.

  Новодошлите във всяка мрежа се свързват предимно с високопоставени  членове. Международните корпорации купуват  дялове една от друга, водени от бизнес интереси, не заради световно господство. Както се окрупнява взаимообвързаността, така и богатството, казва Дан Браха от Института по сложни системи в Нова Англия: по същите модели парите текат към обвързаните на най-високо ниво членове. Изследването от Цюрих според Суджихара „е убедително доказателство, че простите правила, по които се управляват международните корпорации, водят до спонтанното възникване на силно взаимообрвързани групи.” Или, както казва Браха: „Твърдените на „Окупирай Уолстрийт”, че 1 % от хората притежават по-голяма част от богатството, отразява логична фаза от самоорганизираща се икономика.”

  Затова суперобединението може да не е в резултат на конспирация. Истинският въпрос според екипа от Цюрих е дали то може да упражнява концентрирана политическа власт. Дрифил смята, че 147 са прекалено много, за да има тайно споразумение. Браха предполага, че се конкурират на пазара, но действат единно при наличие на общ интерес. Такъв общ интерес може да бъде съпротивата на промени в структурата на мрежата.

  ——————–––––––––––-
  * Става дума за движението “Окупирай Уолстрийт” – Бел.пр.

  ** Така нареченият “Син чип” – жаргон, използван за компании с много стабилни позиции в сектора си. Обикновено сините чипове се характеризират с големи приходи и печалби, а дейността им е по-слабо зависима от цикличността на икономиката. Традиционно те са включени във водещите борсови индекси по света и са предпочитани от инвеститорите – Бел. пр.

  ––––––––––––––-

  Топ 50 от 147-те суперзваимосвързани компании:

  1. Barclays plc
  2. Capital Group Companies Inc
  3. FMR Corporation
  4. AXA
  5. State Street Corporation
  6. JP Morgan Chase & Co
  7. Legal & General Group plc
  8. Vanguard Group Inc
  9. UBS AG
  10. Merrill Lynch & Co Inc
  11. Wellington Management Co LLP
  12. Deutsche Bank AG
  13. Franklin Resources Inc
  14. Credit Suisse Group
  15. Walton Enterprises LLC
  16. Bank of New York Mellon Corp
  17. Natixis
  18. Goldman Sachs Group Inc
  19. T Rowe Price Group Inc
  20. Legg Mason Inc
  21. Morgan Stanley
  22. Mitsubishi UFJ Financial Group Inc
  23. Northern Trust Corporation
  24. Société Générale
  25. Bank of America Corporation
  26. Lloyds TSB Group plc
  27. Invesco plc
  28. Allianz SE 29. TIAA
  30. Old Mutual Public Limited Company
  31. Aviva plc
  32. Schroders plc
  33. Dodge & Cox
  34. Lehman Brothers Holdings Inc*
  35. Sun Life Financial Inc
  36. Standard Life plc
  37. CNCE
  38. Nomura Holdings Inc
  39. The Depository Trust Company
  40. Massachusetts Mutual Life Insurance
  41. ING Groep NV
  42. Brandes Investment Partners LP
  43. Unicredito Italiano SPA
  44. Deposit Insurance Corporation of Japan
  45. Vereniging Aegon
  46. BNP Paribas
  47. Affiliated Managers Group Inc
  48. Resona Holdings Inc
  49. Capital Group International Inc
  50. China Petrochemical Group Company

  * „Леман” още съществуват в базата данни от 2007 г.

• Къде живеят най-нечестните хора в САЩ?

  Най-нечестните американци живеят в столицата Вашингтон, установи проучване, цитирано от БТА. Изследването за проверка на честността на гражданите на САЩ било поръчано от фирмата за безалкохолни напитки „Хонист тий“.

  По този повод бил проведен един необичаен социален експеримент.

  Във всички 50 щати, а също така и във федералния окръг Колумбия, на територията на който е разположена столицата Вашингтон, били инсталирани будки на самообслужване.

  На посетителите предлагали да си вземат бутилка студен чай и да оставят в специална касичка по 1 долар.

  От експеримента проличало, че най-нечестните граждани живеят в столицата – 80 на сто от тях не платили за взетата на самообслужване напитка.

  Сред щатите с най-много измамници фигурират Западна Вирджиния, Тексас и Кентъки.

  А най-честните се оказали Алабама и Хавайските острови – там 100 процента от жителите си пуснали долара в касичката.

  Сумирайки резултатите от експеримента, 92 на сто от американците си платили за напитката.

  Представителките на нежния пол се оказали малко по-честни от мъжете – 95 на сто, срещу 91 на сто.

  Агенцията припомня, че столицата на САЩ не за пръв път оглавява непопулярни рейтинги.

  От проучване, проведено миналата година, стана видно, че жителите на Вашингтон най-много псуват на работното място. За резултата на Илинойс няма данни, но според някои изследователи щеше да е в класацията, ако експериментът се провеждаше в Шилер парк.

  Източник: БТА

• Тайна стенограма, разкриваща неродено правителство на БСП и СДС

  Гражданските революции през зимата на 1997 и лятото на 2013 г., предизвикани от задкулисие и порочни политики – четем на страниците на Faktor.bg, където за първи път можем да се запознаем с пазена в тайна стенограма от заседание на Координационния съвет на СДС отпреди повече от 15 години. Следва пълният текст на статията и линк към стенограмата.

  Българската политика прилича на един лош сън с познати сюжети, лица и следствия, който ни преследват вече две десетилетия, а обществото трудно може да се спаси от внушенията и натрапчивите отговори. За кошмара, който се повтаря, свидетелства един непознат до днес исторически документ – стенографски протоколи от заседание на Координационния съвет на СДС.

  То е проведено на 14 януари 1997 г. в Културния дом „Красно село” в столицата. Сините лидери заседават само четири дни след паметния 10 януари 1997 г., когато няколко хиляди гневни граждани от политиката на червеното правителство на Жан Виденов атакуваха Народното събрание, а по-късно бяха разпръснати с репресии и полицейска сила.

  За тази прословута стенограма десните политици говореха често през годините, но тя винаги оставаше като част от някаква синя мистерия, в която е стаен грях към демокрацията и гражданите.

  Faktor.bg получи копие от документираните разговори. С тях разполага и лидерът на ДСБ, който преди дни влезе в задочен дебат с режисьора Евгений Михайлов по темата политическо задкулисие. Стенограмата от преди 16 години е фактологично потвърждение, че гражданските протести през лятото на 2013 г. си приличат страшно много с бунтовете от зимата на 1997 г. Общият им произход идва от задкулисието, на което е подчинен целият български преход и склонността на политиците за тайни договорки и пренареждане на властта зад гърба на избирателите.

  На 14 януари 1997 г. сините обсъждат две основни теми. По първата се дебатира за съставяне на експертно правителство с мандат на БСП в рамките на съществуващия парламент или недопускане на никакво съглашателство с бившите комунисти и предсрочни избори. И втора точка – определяне на дата за 9-та Национална конференция на СДС. Сред основните играчи в дебата протичат имената на Иван Костов, Муравей Радев, Александър Йорданов, Иван Сунгарски, Павел Шопов, Иван Будонив, Евгений Михайлов, Красимир Момчев, Иван Лазаров, Светослав Лучников, Едвин Сугаревн, Петър Стоянов, Филип Димитров, Йордан Соколов, д-р Карев, Стоян Райчевски, Валентин Василев, Иван Лазаров, Красимир Момчев, Свободка Стефанова, Георги Боздуганов, Иван Сотиров, Васил Гоцев, Христо Бисеров, Иван Глушков и др. Някои от тях са покойници, други са скъсали с политика или са преминали във управляващи днес формации като „Атака” и ДПС.

  Най-често повтаряните през 1997 г. проблеми са все едно копие на днешния дебат – оставка на Виденов, промяна на Конституцията, подготовка за национална стачка, валутен борд, предпазване от провокатори на протестите, противодействие на полицейското насилие, дали и кога СДС да се върне в парламента, поправка на бюджета, срещи с чужди посланици, налагане на политически компромиси, приемане на спешни социални закони и т. н. В цели 117 страници е отразен пулсът на времето.

  Публикуваме целия стенографски запис, без коментари и внушения. Всеки читател може сам да си направи изводите за политиките на политиците.

  Този своеобразен син роман обаче задължително трябва да се прочете от хората, които днес са решили да градят новото дясно. Защото, ако не изчистим задкулисията на миналото, бъдещето ще остане винаги техен заложник.

  Тази непрочетена до сега стенограма сигурно ще отвори много стари рани, ще предизвика много въпроси и отговори. Faktor.bg е готов да предостави своята територия за дебат, мнения и коментари, без цензура.

  Вижте ТУК пълния текст на стенограмата.

• Долу олигархията! ли казахте?

   Емил Григоров,  в. „Култура“

  Оставете ме да ви говоря за много богатите. Те се различават от вас и от мен.

  Франсис Скот Фицджералд

   

  „Точно така! Има класова борба, като моята класа, класата на богатите е тази, която води войната. И засега я печелим.” Това са думи не на Фридрих Енгелс или, да речем, на Дьорд Лукач – и двамата наследници на богати семейства, и двамата по един или друг начин марксисти – а на Уорън Бъфет, финансов спекулант, заемащ в последната класация на сп. „Форбс“ четвъртото място в света по размер на личното богатство. Той ги изрича през 2006 г. в разговор с журналист по въпроси, свързани с фискалните политики на федералните и щатските власти в САЩ. Потвърждавайки факта, че е плащал чувствително по-ниски данъци върху доходите си от своите служители, и то без ни най-малко да заобикаля закона, милиардерът признава, че това е във висша степен несправедливо. Журналистът се съгласява с него, но с уточнението, че всеки, който постави публично този проблем, рискува да бъде обвинен в подстрекателство към класова борба. Следва цитираната реплика.

  Всъщност, г-н Бъфет отваря темата за класовата борба в съвременния свят още през 2005 г., когато заявява в ефира на Си Ен Ен, че не би било добре класата на богатите да победи във войната, която води срещу останалите данъкоплатци и техните семейства, и че предотвратяването на една такава разрушителна за икономиката и обществото победа минава през драстично повишаване на данъците върху приходите на милионерите и милиардерите. Тогава той е на второ място в света по размер на личното богатство, а три години по-късно ще бъде на първо, изпреварвайки приятеля си Бил Гейтс.

  Не знам дали става въпрос за някаква икономическа закономерност или за момент във феноменологията на безкрайно хитрия Абсолютен разум. Знам само, че един от най-богатите хора на планетата искаше, ала не можа да попречи на своето стремглаво забогатяване за сметка на все по-чувствителното обедняване на 80% от съотечествениците си.

   

  „Малцинство“ и „мнозинство“

  Според наскоро проведено изследване на Юридическия факултет на Университета на Ню Йорк, днес около 50 милиона граждани на САЩ страдат от хронично недохранване, като между 2007 и 2011 г. техният брой се е увеличил с 14 милиона. Близо три четвърти от тях са от домакинства с поне един работещ и плащащ данъци член. Тези, които могат да се възползват от федералната програма за раздаване на хранителни бонуси, утоляват глада си с нискокачествена храна. Това води до епидемично увеличаване на броя на затлъстелите и, съответно, на засегнатите от сърдечносъдови, онкологични и други смъртоносни заболявания. Но съвсем не от загриженост за здравето на бедните, тази пролет Долната камара на Конгреса излъчи комисия, която изготви проектозакон за ограничаване на достъпа до хранителни бонуси. Просто на републиканците им се сториха твърде много похарчените през миналата година за борба с недохранването 74,6 милиарда долара публични средства. В края на настоящата година те ще бъдат с 20% по-малко[1]. В същото време, главно благодарение на необлагаеми финансови спекулации, богатството на най-богатите (около 10% от населението на страната) вече надхвърли 50% от националното богатство, възлизащо на около 54 трилиона долара, като 23% от това богатство е собственост на американските милиардери и мултимилионери (под 1% от населението на страната). Но, както се казва, на война като на война…

  Два са основните и лесно доловими политически ефекта от тази война. В количествено отношение наблюдаваме съсредоточаване на богатството, а оттук – и на икономическите лостове за въздействие върху политическите субекти във все по-малко на брой ръце; в качествено – необходимо мутиране на демокрацията в олигархия. И това, разбира се, важи не само за САЩ. Иде реч за глобален процес, чието начало препраща към възхода на неоконсерваторите през 80-те години на миналия век, първоначално във Великобритания и Щатите, а след рухването на Източния блок – и в световен мащаб.

  Още от възникването си през XVIII век – като реакция срещу политическите идеи на Френското просвещение, консерватизмът е силно подозрителен (а често пъти – и открито враждебен) към демокрацията. Неговите теоретици са твърдо убедени в две неща: първо, че доброто управление е управление за доброто на народа; и второ, че едно такова управление не е лъжица за устата на самия народ. Да чуем какво казва по този въпрос Александър Хамилтън в реч, произнесена пред Конвенцията на Филаделфия на 18 юни 1787г.: „Всяка общност се дели на малцинство и мнозинство. Малцинство са богатите и родени в добри семейства; останалите представляват народната маса. Смята се, че гласът на народа е глас Божи. Но колкото и често да се цитира тази максима, колкото и силно да се вярва в нея, в действителност тя е погрешна. Народът е импулсивен и непостоянен; той рядко разпознава справедливостта и отсъжда справедливо. Трябва значи да се осигури на малцинството отделно и постоянно място в управлението. Богатите и родени в добри семейства ще контролират нестабилността на мнозинството. И тъй като не биха имали никаква полза нещата да се променят, те винаги ще поддържат едно добро управление.“[2] С други думи, демокрацията, схваната като управление на народа от народа и за народа, е вредна илюзия[3].

  Веднъж наложило се като ограничаващ демокрацията принцип, с течение на времето споделеното от Хамилтън консервативно убеждение намира въплъщение в редица институционални и процедурни форми на демократичното представителство. То се разпознава най-непосредствено във всеки опит за обосноваване на необходимостта от имуществен, образователен или морален избирателен ценз, както и в стесняващите кръга на имащите право на участие в политическия живот изисквания за принадлежност към пол и раса. Неговата интуитивна „очевидност“ започва да губи сила още през XIX век, но едва след края на Втората световна война, под натиска на работническите, женските, правозащитните и антиколониалните движения, изчезват и последните ограничения на всеобщото избирателно право в европейските и северноамерикански либерално-демократични режими.

  Междувременно „планът Маршал“, чиято официална цел е да осигури американска финансова подкрепа за икономическото възстановяване на следвоенна Европа, а неофициална – да изнесе от САЩ към Западна Европа, Турция и Япония около 16 милиарда обезценени по време на войната щатски долара[4], осигурява финансов ресурс за интензивен растеж на западните икономики, а оттук и за реализиране на идеята за социална държава в условията на пазарна икономика. Периодът между средата на 40-те и средата на 70-те години на миналия век, известен като „Славните трийсет години“ (TheGloriousThirty), е времето на щастливия брак между капитализма и демокрацията: икономически растеж; постоянно повишаване на покупателната способност на гражданите; максимално широко политическо представителство; прогресивно данъчно облагане на доходите; политики на преразпределение на националните богатства с оглед поддържане на социално здравословно икономическо неравенство; широкодостъпни образователни и медицински услуги; и, в крайна сметка, все по-богати, все по-образовани, все по-здрави и, съответно, все по-малко „импулсивни и непостоянни“, все по-способни „да разпознават справедливостта и да отсъждат справедливо“ народи.

  Това „опасно“ имуществено, интелектуално и морално приближаване на „мнозинството“ до „малцинството“ не можеше да не принуди консерваторите да осъвременят и идеологията, и политиката си, като ги съобразят, от една страна, с принципите на икономическия либерализъм; от друга, с постигнатото качество на живот на мнозинството; и от трета, с променената ситуация на ниво политическо представителство. И докато теоретиците на либерализма си блъскаха главите върху сложната задача да намерят някаква едновременно морално и пазарно приемлива (т.е. колкото може по-абстрактна) формула на дистрибутивната справедливост, а тези на социалдемокрацията – върху легитимния баланс между една по-скоро свенлива критика на капитализма и един подчертано буржоазен лайфстайл, щедро финансирани от „малцинството“ в САЩ и Великобритания политически инженери, наричани още експерти, изковаха един достъпен и привлекателен мит, една ефикасна стратегия и няколко прости послания. Така, в края на 70-те години на XX век, беше създаден идейният арсенал на неоконсерватизма[5].

  Митът за индивидуалната заслуга

  Богатството и съпровождащият го социален престиж – гласи той – обикновено са резултат от сполучливи индивидуални избори и ходове в свободната конкурентна среда, наречена пазарна икономика. За да правиш такива избори и ходове, трябва да притежаваш определени интелектуални и морални добродетели (икономически рационално мислене, предприемчивост, трудова дисциплина, пестеливост, честност, лоялност към законите и бизнес партньорите си и т.н.), синтезирани в категорията „капиталистически етос“. Ако имаш такива добродетели и ги използваш както трябва, неминуемо печелиш. Ако ги нямаш и губиш, сърди се на себе си! Не е необходимо да си „роден богат и в добро семейство“, за да станеш богат и да създадеш добро семейство, защото капиталистическият (или буржоазен) етос е нещо, което всеки може да придобие. И тъкмо тук е мястото на държавната намеса. Вместо да регулира пазара и да ограбва талантливите и работливите с високи данъци, тя трябва да се грижи за доброто морално и, разбира се, религиозно възпитание на своите поданици. „Врагът на либералния капитализъм днес не е толкова социализмът, колкото нихилизмът“[6], заявява еволюиралият от троцкизма към консерватизма американски политически мислител Ъруинг Кристъл. Според него, нихилизмът е, ни повече, ни по-малко, „ереста на „свободното общество“, чиито индивиди са освободени от буржоазния етос, който ги спояваше в буржоазно-либералното общество“.

  Този мит има изключително широк пазар. Кой не би искал да стане богат, ако за това се иска само малко талант, много труд и осигурено от държавата морално възпитание? Но той щеше да се продава още по-добре, ако в неговата рационална текстура не зееха няколко досадни бримки.

  Да приемем, че всеки може да придобие печелившите буржоазни добродетели, означава да приемем, че и всеки може да ги загуби, т.е., че те не са нито наследствени, нито неотчуждаеми. Да допуснем, че някой, роден беден и в недобро семейство, придобива с течение на времето тези добродетели и натрупва благодарение на тях голямо богатство, но в един момент ги загубва. От този момент нататък той е много богат, без да е добродетелен, като богатството му продължава да расте. Означава ли това, че този човек е престанал да го заслужава? Ако да, излиза, че човек може да бъде богат, без да го заслужава. Ако не, излиза, че човек може да бъде заслужено богат, без да е добродетелен. Да допуснем сега, че същият този човек умира внезапно, преди да е изготвил завещанието си, и има само един законен наследник, който до този момент е отказвал да върви по „правия път“, очертан от буржоазния морал. Въпреки това, изведнъж той се оказва много богат. Проблемът е, че наследява богатство без произвелия го комплект добродетели. Последният се е изгубил някъде по пътя и докато не бъде намерен, това богатство ще бъде отчуждено от буржоазния етос и в този смисъл – незаслужено от неговия притежател. Но това не го прави нито по-малко законно, нито по-малко продуктивно. Следователно, не всяко законно богатство е заслужено. Това, разбира се, не означава, че всяко богатство е незаслужено; означава само, че не съществува необходима каузална връзка между лично богатство и индивидуални интелектуални и морални добродетели, били те буржоазни или някакви други.

  Но с това не се изчерпва въпросът за индивидуалната заслуга. Нека сериозно се запитаме дали успелите в живота, според капиталистическите критерии за успех – индивидуално богатство и социален престиж – са успели единствено и само благодарение на себе си. Миналата година двама млади канадски философи го направиха, като припомниха на широката публика експеримента на британския дизайнер Томас Туейтс. Вдъхновен от книгата на Дъглас Адамс Пътеводител на галактическия стопаджия, той решава да си направи тостер, започвайки от нулата, т.е. изработвайки и сглобявайки сам всичките части на този елементарен уред. След като разглобява един закупен от магазина тостер, той установява, че уредът се състои от 404 пластмасови и метални части. Това не го обезкуражава и той се захваща за работа; добива стомана, никел и мед от съответните руди, после – пластмаса от петрол; после започва да прави отделните части – една, втора, трета и т.н. до четиристотин и четвърта; после ги сглобява и в крайна сметка се получава нещо като тостер, който дори заработва и успява да сгрее една филийка хляб, преди да започне самият той да се разтопява. Постигнал този индивидуален успех напълно в духа на буржоазния етос, Туейтс тегли чертата и констатира, че себестойността на произведения от него тостер се оказва 250 пъти по-висока от пазарната цена на един средно скъп и – във всеки случай – по-качествен тостер[7]. Но дори това съотношение не е реално, защото не включва изразходваните от самотния производител усилия, време и пари за пропътуваните хиляди километри. А дадем ли си и сметка, че не Туейтс е измислил тостера, електричеството, начините за добиване на метали и преработване на петрол, инструментите за сглобяване и разглобяване на механизми и куп други неща, ангажирани в неговата авантюра, изводът от нея се налага от само себе си: „пазарната стойност на всички блага, услуги или идеи в модерните общества има радикално колективно измерение и никога не може да бъде сведена до индивидуална заслуга, т.е. до резултат от талантите и усилията на един-единствен човек.“[8] Следователно, доколкото в основата на всяко индивидуално богатство лежи огромна и сложна система от социални връзки и взаимодействия, обществото има право на значителен дял от това богатство, който да преразпределя между всички свои членове. Този извод няма да е верен (не казвам справедлив, а именно верен), ако някой съвременен Робинзон Крузо произведе няколко тостера или, да речем, компютъра по изпробвания от Туейтс начин и успее да ги продаде на пазара, реализирайки печалба. Тогава наистина ще трябва да признаем, че Маргарет Тачър беше права, когато заяви: „Обществото не съществува. Има само мъже, жени и семейства.“

  И тези мъже, жени и семейства са в конкуренция помежду си. Всеки се стреми да живее по-добре, т.е. в признато и прието от другите охолство, но тъй като не може всички да живеят еднакво (или приблизително еднакво) добре, съвсем в реда на нещата е да има успели и неуспели в надпреварата за легитимно богатство. И доколкото и богатството, и признанието са ограничени ресурси, колкото повече успяват едни, толкова повече ще губят други. Но в това няма нищо страшно, защото успелите ще са успели благодарение на своите интелектуални и морални добродетели и, в качеството си на умни, честни и почтени, няма да позволят загубилите да тънат в мизерия. Те ще ги управляват мъдро, като оптимизират условията за лично забогатяване така, че всеки да може да се възползва от тях, а за тези, които са непоправимо глупави и порочни, ще има достатъчно благотворителност.

  Тук няма никаква ирония. Това е съвсем обикновен проект за управление. Не твърдя, че е абсолютно погрешен или абсолютно несправедлив. Напротив, той почива върху едно древно и, в този смисъл, исторически доказало жизнеността си вярване, а именно – че само едно избрано (богато, просветено и във висша степен добродетелно) малцинство е способно да осигури добър живот за безпросветното и склонно към порочно съществуване мнозинство. Твърдя само, че този проект е недемократичен. Който и политически речник, която и политическа енциклопедия да отворите, ще разпознаете неговото описание, прочитайки статията „Олигархия“, а не статията „Демокрация“. Ще го разпознаете и в такива шедьоври на западната политическа мисъл, като „Държавата“ на Платон или „Размисли за революцията във Франция“ на Едмънд Бърк.

  Олигархията не е демокрация, но не е и тирания. Тиранията е управление в името и за благото на управляващите, докато олигархията – поне по презумпция – е управление в името и за благото на управляваните. Но както демокрацията може да мутира в олигархия, запазвайки процедурната си обвивка в лицето на политическото представителство, така и олигархията може да мутира в диктатура, принасяйки благото на мнозинството в жертва на твърде ограничен брой частни интереси.

  Но не точно това се случва в днешния свят. Мисля, че през последните десетина години проектът на неоконсерваторите се трансформира в нещо, което в никакъв случай не отговоря на политическото понятие за диктатура, а по-скоро прилича на плутокрация. Казвам „прилича на“, а не „е“, защото не съм сигурен, че става въпрос за управление на богатите в собствения смисъл на думата. Според мен, днес в развитите страни е налице не толкова управление на богатите, колкото управление на тяхното неконтролируемо от самите тях богатство. И световната икономическа криза, и спасяването с публични средства на фалиралите частни финансови институции, и политиките на убийствен остеритет свидетелстват за това, че огромни виртуални финансови потоци диктуват на банки и правителства както икономически, така и политически решения. Всъщност, самото разграничение между икономически и политически решения е вече повече от неуместно. Има само икономически решения под диктовката на финансовия капитал. Политическо решение може да има само при наличието на политически суверенитет, а такъв не може да има, когато, строго погледнато, политическата власт е излязла от контрола на политиците. Последните не са в състояние да правят нищо друго, освен да помагат на финансистите в логистичната подкрепа за движението на глобалните финансови потоци.

  Съзнателно или не, тази ситуация беше подготвена в хода на похода на неоконсерваторите срещу социалната държава, която им пречеше да възстановят съкратената през третата четвърт на XX век имуществена и интелектуална дистанция между малцинството и мнозинството. За да я спечелят, те прегърнаха идеята за тотална приватизация на всички публични фондове, производства и услуги. А за да осъществят тази идея, трябваше да убедят обществото, че структурата на социалните отношения на всички равнища трябва да се преформатира според модела на отношенията между мениджъри, служители и работници в частните фирми; с други думи – че самата политика не е нищо друго, освен успешен мениджмънт. И донякъде успяха. Ако не се беше случила финансовата криза от 2008 г., вероятно щяха да успеят напълно. Но тя се случи и вече пет години поред милиони хора по света протестират срещу диктатурата на финансовия капитал, обединени под лозунга

  „Един друг свят е възможен!“

  Той не изразява някакъв неясен левичарско-романтичен блян, а е добре премислена реплика, насочена срещу Тачъровото TINA (thereisnoalternative), т.е. срещу фатализма на една социално-икономическа доктрина, според която „няма друго решение, освен капитализма, защото комунизмът беше победен; ние живеем в демокрация, защото не живеем в диктатура; нерегулираният икономически растеж е абсолютно необходим, защото иначе безработицата ще се увеличи още; да се критикуват неравенствата е популизъм; не можем да облагаме с високи данъци доходите на много богатите, защото, ако го направим, те ще избягат от страната; каквото и да направим за околната среда, то ще бъде обезсмислено от тежестта на Китай и т.н.“[9]

  Тези хора не са комунисти, не са и революционери. Те са по-скоро контрареволюционери, защото искат да си върнат социалната държава и изгубените заедно с нея права и свободи. Другояче казано, те се противопоставят на консервативната антидемократична революция, която беше на път да превърне в реалност въобразеното от Хобс природно състояние на човечеството (война на всички против всички), за да ни накара да приемем, че единствените разумни и морални социални отношения са тези между Робинзон и Петкан.

  
  

  ---

  [1]Вж. Marc Thibodeau, «Des millions d’Américains ont faim», in La Presse Montréal, Samedi 1^er juin 2013.

  [2]Max Farrand (dir.), The Records of the Federal Convention of 1787, vol. I, New Haven, Yale University Press, 1966, p.229.

  [3]Ср. Константин Победоносцев, „Великата лъжа на нашето време“, в: Светослав Малинов (съст.), Консерватизмът, т. I, Център за социални практики, София, 1999, с. 309-324.

  [4]Самият генерал Джордж Маршал, държавен секретар на САЩ по онова време, резюмира идеята на плана така: „Работейки за наше добро, работим за доброто на света.“

  [5]Вж. Chris Hedges, Death of the Liberal Class, New York, Nation Books, 2010.

  [6]Ъруинг Кристъл, „Капитализъм, социализъм, нихилизъм“, в: Светослав Малинов (съст.), цит.изд., с.463.

  [7]Според мое собствено проучване на канадския пазар, цената на тостерите варира между 15 и 110 канадски долара.

  [8] David Robichaud, Patrick Turmel, La juste part. Repenser les inégalités, la richesse et la fabrication des grille-pains, Montréal, Atelier 10, 2012, p.14.

  [9] Hervé Kempf, L’oligarchie ça suffit, vive la démocratie, Paris, Éditions du Seuil, 2011, p. 108-109.

   

• Сп. „Тайм“: Упорити протести оспорват статуквото в България

  Под заглавие „Българска пролет? Упорити протести оспорват статуквото“ американското списание „Тайм“ публикува статия, посветена на събитията в България.

  .

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  След като през февруари свалиха дясноцентристкото правителство, сега българите, подобно на египетските си двойници, се опитват да свалят набързо още едно правителство, този път социалистическо, пише авторката Кати Харис.

  В текста се описва как 40 дни поред десетки хиляди демонстранти мирно са настоявали по улиците на София за оставката на кабинета и как на 23 юли вечерта са блокирали парламента, за да не пуснат да излязат от сградата стотина депутати и министри. Въпреки че имаше ранени демонстранти и полицаи, антиправителствените протести продължиха с възгласите „Оставка!“ и „Мафия!“, пише „Тайм“.

  Според списанието мнозина български граждани смятат, че страната им не е скъсала с комунистическото си минало, независимо от това, че е член на НАТО и ЕС. Освен това те са недоволни от неадекватното правителство, съставено след предсрочните избори през май, както и от корупцията в управлението и стагнацията в политическата система, посочва „Тайм“.

  В статията се прави профил на демонстрантите като предимно млади, добре образовани и икономически независими, които са наясно какво искат да постигнат. Цитирани са мнения да демонстранти за целите на протеста: оставка на правителството, промяна в политическата система и върховенство на закона. По-нататък в материала се цитира интервюто на българския премиер Пламен Орешарски за „Уолстрийт джърнъл“, в което той заявява, че няма намерение да подава оставка. Той окачествява като „неприемливи“ обвиненията към него, че подхранва корупционни практики, след като заема премиерския пост едва от няколко седмици.

  „Тайм“ цитира и мнението на един българин, архитект и бизнес мениджър в Сан Франциско, който организира в този град протести на солидарност със сънародниците си в България. Според него „без демокрация и нравствена политическа система нашата страна ще се отдалечи от европейските ценности, което ще застраши интегрирането й в ЕС“.

  Списанието констатира, че докато повечето страни в Европа се прекомерно заети с фискалната зараза на икономическите си кризи, в източната периферия хората се борят със заразата на недемократичното си минало, преплетено с връзкарство, злоупотреби и дълбоко недоверие в политическата класа. Също както протестите в Турция бяха предизвикани от планове за строителство, а тези в Бразилия – от повишаване на цената на градския транспорт, така и февруарските протести в България бяха заради високите цени на електроенергията. Този път обаче повратната точка беше назначаването на един медиен магнат със съмнителна репутация за шеф на агенцията за национална сигурност, пише списанието.

  Източник:  БТА

• Протести вече и на плажа

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Този надпис, оригинално сътворен от водорасли и рамкиран с две български флагчета, изникна на един от черноморските ни плажове – този в Поморие.

  Протестиращите нямат умора – това заявиха за Фрогнюз някои от участниците в софийските протести, които, макар и временно, са далеч от София. Независимо от разстоянието обаче, те продължават да изразяват несъгласието си с управлението на кабинета Орешарски и са решили, че ще го правят, където и да се намират.

  По тази причина още през първия ден на лятната си отпуска младите недоволни пренесоха фрагмент от софийските протести на черноморския плаж в Поморие и събраха погледите на околните плажуващи, които на свой ред се хванаха за фотоапарати и телефони. А после споделиха, че това е заслужената им почивка, от която няма как да се откажат, защото е отдавна планирана, но приберат ли се обратно в София, пак тръгват по площадите.

  Източник:   Frognews.bg

• Борисов: НС да работи август за промени в Изборния кодекс

  Промените в Изборния кодекс може да се гледат от Народното събрание през август, вместо депутатите да излизат в отпуска. Това заяви пред журналисти в парламента лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.

  „Работата трябва да се нормализира, като се дадат оставки и се направят предсрочни избори. Всички знаят това. Слушах и Бисеров пак сутринта, че ние сме дошли да искаме отпуски. Точно обратното – ние сме тук да им предложим август месец да изгледаме Избирателния закон, защото всички това искат.

  Аз не знам от какво се умориха толкова. Ние работихме всеки ден в нашата централа“, заяви Борисов.

  „Не ние ги призоваваме за оставка, призовават ги толкова много хора. Как да излезем ние пред протестиращите или да станем съпричастни с тях. Ясно е, че трябва да има предсрочни избори“, посочи Борисов.

  Според него депутатите от другите парламентарни групи искат да почиват и са се нагласили да отиват да почиват.

  „Ние искаме да се гледа Избирателният кодекс, за да имаме готовност, когато хората пожелаят избори, да има нов Избирателен кодекс, като според тях сегашният не струвал нищо. Добре, съгласен съм, но август месец да направим нов“, обясни той.

  „Всички си дават сметка, че не е добро положението в държавата. Благодаря на г-н Станишев и г-н Местан, че спряха този анаболов метеж пред дома ми, Мишо Шамара, и не ги изпращат. Винаги 50 души ще има, които да ходят пред нечий дом“, отбеляза Борисов.

  Цветан Цветанов има дела и трябва да си ги гледа, каза Борисов пред журналисти в отговор на въпрос къде е зам.-председателят на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов.

  Източник:  Vesti.bg

• Орешарски призна, че е безгласна буква в играта на БСП

  

  Премиерът Пламен Орешарски най-после наруши мълчанието си и вчера взе отношение по кървавите сблъсъци пред парламента, действията на МВР и упоритите протести с искане на неговата оставка. От изказванията му стана ясно, че от него нищо не зависи. Той препрати към БСП въпроса докога ще съществува правителството и отказа да коментира действията на МВР под претекст, че не той е ръководил операциите. И докато БСП за пореден път твърдо застана зад кабинета и Орешарски, сред социалистите нараства недоволството срещу вътрешния министър Цветлин Йовчев, който е заподозрян, че умишлено е провел абсурдната операция по извеждането на депутатите от обсадения парламент. В „пъкления план“, целящ да обслужи ГЕРБ, му помагал шефът на НСО Тодор Коджейков, който отговаря за сигурността на депутатите в парламента. Коджейков не отговори на въпроса на в. „Сега“ за участието си в организацията на евакуацията.

  „БСП като мандатоносител може да реши докога да свърши мандатът – до утре, до март или до края на мандата. Това, което аз съм поел като ангажименти, е на база на тази програма да правя периодични, краткосрочни, в рамките на няколко месеца, екшън планове или планове за действие, които да отчитам. До този момент се стремя да правя точно това. Аз не съм политически човек и няма да участвам в каквито и да е избори“, заяви премиерът Пламен Орешарски в отговор на въпрос дали с него е обсъждан вариант за избори през май 2014 г. Той уточни, че фактът, че програмата за управление на правителството, която ще се разглежда утре и която е с хоризонт до пролетта на 2014 г., няма нищо общо с идеята да има предсрочни парламентарни избори едновременно с евроизборите. „Не търсете каквито и да е скрити сигнали в програмата, както досега се опитваха да го правят заради политическата обстановка. Част от мерките прехвърлят този мандат и аз бих се радвал, когато програмата се дискутира в зала, да се включи и опозицията, за да може някои от дългосрочните мерки да се изпълняват и в следващи години. Има някои мерки, които сигурно надхвърлят и 10 години. Ако успеем да я изпълним до пролетта, би следвало да сме гениални, а не сме“, каза Орешарски.

  По повод на обсадата на парламента Орешарски оцени като „голяма грешка“ действията на протестиращите, но не и на полицията. „Аз видях всякакви кадри, на които хора хвърлят едри камъни, които няма как да са в центъра на София, което сигурно говори за предварителна подготовка“, посочи премиерът. И отказа коментар за действията на МВР, чийто грешки бяха сред основните причини за ескалацията на напрежението в нощта на обсадата на парламента.

  Малко по-рано същия ден пресслужбата му разпространи негово изявление, в което той благодари на служителите на МВР за проявения професионализъм и мъжество при овладяването на ситуацията пред парламента. „Апелирам МВР, изпълнителната власт, прокуратурата и Столична община да предприемат всички законови действия и мерки, за да защитят закона с цел нормално функциониране на държавата. Необходим е консенсус за намиране на изход от кризата, за възстановяване на държавността, справедливостта и развитието на България. Решени сме да търсим обществено съгласие и диалог за постигането на тези цели“, казва Орешарски.

  Не така миролюбиво към МВР обаче са настроени депутатите от БСП. Те публично недоволстват от действията на Цветлин Йовчев и спасителната му операция. По време на заседанието на депутатите и ръководството на БСП в сряда са се чули куп критики срещу вътрешния министър. Кирил Добрев е направил паралел с 1997 г. и се е възмутил, че Йовчев не се е появил на мястото на събитията. Други се чудили на решението автобусът с депутатите да тръгне минути след 22 ч., когато започват новинарските емисии. Въпреки всички критики обаче никой не е говорил за оставка, макар че към Йовчев има недоверие още от времето, когато бе назначен за министър, тъй като е тясно свързан с ГЕРБ.

  Социалният министър Хасан Адемов директно заяви вчера, че окървавяването на 40-ия ден на протеста е резултат от наслагване на грешни решения, неправилни преценки на психолози и тактици. Той смята, че първата грешка е била насрочването на заседанието на финансовата комисия по бюджета за 17:00 часа, непосредствено преди станалото вече традиционно събиране на демонстранти пред Народното събрание.Той сподели, че хаосът е бил голям. „Едва ли е важно кой е взел решението за 17:00 часа. Но сякаш има сценарий, който ни вкара в неприятната ситуация, едно наслагване на грешни решения“, обясни Адемов пред Би Ти Ви.

  Самото МВР упорито настоява, че „акцията с белия автобус“, както я кръсти „Фейсбук“, е била правилно решение. След като вътрешният министър Цветлин Йовчев пое отговорността за действията и обяви, че това е било адекватното поведение за онзи момент, по въпроса се изказа и главният секретар на МВР Светлозар Лазаров. Пред TV7 той обясни, че оперативният щаб е заседавал в сградата на МВР, както и че анализите му не били грешни, но тактиката не сработила. По думите му решението за автобуса е било наложително и ако трябва да се взима отново, ще е пак същото.

  Лазаров подчерта, че още от началото протестите са нерегламентирани и че Столична община проявява „творчество по този казус“. Думите му обаче придобиха заплашителна нотка, след като обясни, че в други държави в Европа за разпръскване на тълпите се използват водомети. Той не пожела да уточни дали МВР има намерение да стори същото, но обясни, че ако има заповед за прекратяване на протестите от Столична община, МВР ще трябва да направи „всичко възможно да разпръсне хората по какъвто и да е начин“. На въпрос защо във вторник вечерта около парламента не е имало полицаи с жилетки „Антиконфликт“, а тежко екипирана жандармерия, главният секретар заяви, че това решение е било взето след съвет от психолозите на МВР. Тази грешка беше доказана емпирично – в сряда вечерта, когато жандармерията се оттегли, а на площада около празния парламент се върнаха полицаите „Антиконфликт“, нямаше никакви проблеми между униформени и протестиращи.

  РАЗСЛЕДВАНЕ

  Софийската районна прокуратура вчера започна разследване по телевизионни кадри за действията на полицаите, които са били граждани. Разследват и хулигански действия и противообществени прояви на протестиращите. Главният прокурор Сотир Цацаров заяви, че огромната част от полицаите са се държали коректно и нямат отношение към начина на извеждане на депутатите и избраната тактика. Той беше категоричен, че ръководството на МВР трябва да окаже максимално съдействие при проверката. Той щял да търси кой е издал заповедта за евакуацията. Според него ставало дума за „непосредствено лице, което е ръководело действията там“. „Ще стигнем и дотам“, обеща той. За насилието се самосезира и омбудсманът Константин Пенчев.

  .
  Източник:  в. „Сега“

• Свобода, но и справедливост

  На Anibell

  .

  Провокиран съм от вчерашния (от 24 юли – бел.ред.) постинг „Да бъдеш свободен” на съблогърката ми Ани. Чудесно като литературно есе върху свободата на емигранта ни зад граница, особено след третата чаша класно вино, както си признава. Но и у нас след третата ракия, чувството за свобода и дори нирвана е не по-малко истинско. Но шегата настрана, защото темата за свободата и неразривно свързаната с нея, тази за справедливостта, са особено актуални в момента. Именно чувството за несвобода – личностна и икономическа, е извела хората на улицата и прокудила цвета на нацията ни в чужбина.

  Преди повече от сто години немският поет Хайнрих Хайне предупреждава французите да не подценяват силата на идеите, родени в тихите кабинети на философите, защото те могат да сринат цяла една цивилизация. И наистина „Критика на чистия разум” на Кант и творбите на Русо са мечът, обезглавил европейския деизъм и аристократизъм.

  Счита се, че човек е свободен дотолкова, доколкото никой не пречи на действията му. Ако някой му попречи да стори нещо или стесни границите на възможностите му под определен минимум, това е принуда и несвобода. Особено силно това се отнася за икономическата ни свобода. Ако човек е твърде беден и не може да си позволи нещо, което не е забранено от закона, например храна, работа, лечение, екскурзия в чужбина, правна защита и т.н. – то той е също толкова несвободен, колкото, ако това му беше забранено със закон. Ако бедността не ти позволява това, както например обстоятелството, че си сакат, би ти попречил да тичаш, то тази несвобода не би могла да се нарече лишаване от политическа свобода, но това не те прави по-малко несвободен. Обикновеният човек се нуждае много повече от храна, дрехи, лекарства, отколкото от лична свобода. Но малкото свобода, от която се нуждае днес, и по голямата, от която ще се нуждае утре, по нищо не се различава от свободата, за която му говорят интелектуалците и богатите.

  Онова, което тревожи съвестта на нашите и чужди неолиберали, е мисълта, че свободата, която проповядват, се различава в зависимост от социално-икономическите условия на живот. Това, че малцината, които я притежават, са я придобили за сметка на огромното мнозинство, което не я притежава. Равенството в ползването на благата на свободата гласи: Да не се държим с другите така, както не бихме искали да се държат с нас; да се отплащаме подобаващо на тези, на които дължим благоденствието и свободата си.

  Нещата трябва да се нарекат с истинските им имена. Свободата не е формалното равенство, нито честност, нито справедливост, нито култура, нито чиста съвест. Ако личната ти свобода, тази на съсловието ти, народа ти, предполага нещастието на други хора, то тогава системата, която предполага и допуска това, е несправедлива и безнравствена. Това означава, че свободата на едни понякога трябва да бъде ограничена, за да се осигури свободата на мнозинството от хората. За защита на своята индивидуална свобода тези „избраници” принуждават „обикновените“ да приемат начин на живот, при който нямат право да избират крайната цел.

  Свободата на личността, или на народа зависи от множество други ценности. Основните сред тях са равенството, справедливостта, щастието, сигурността и обществения ред. Тъкмо за това тя не може да бъде неограничена. Свободата на силния – физически или икономически, се налага да бъде ограничавана. Въпросът за справедливостта се свежда до това, кога едно общество може да се нарече справедливо. А това не е нищо повече от спазване на съвкупност от закони, правила и процедури, които регулират отношенията между хората.

  Справедливостта означава разпределение на ресурсите по начин, при който никой не получава незаслужени облаги, или никой не търпи вреди. Основните блага не са предмет на желания или предпочитания, а на потребности. Някои от основните блага са природни – здраве, интелигентност, въображение. Други са социални – права и свободи, възможности и способности, доходи и богатство, както и социална база за самоуважение, т.е за относителна самостоятелност. Това означава независимост на природния талант от социалния статус и класата. Изискващо премахване бариерите по пътя на талантливите хора с беден произход и те да се съревновават при равни условия с привилегированите и богатите за мястото си в обществото. Изброяването на тези основни принципи, харктеризиращи състоянието на свобода и несвобода, ни дават възможност да се ориентираме в нашата „демократична”, но по същество тоталитарна действителност. Която не дава никаква възможност да се измени налаганото над 20 години статукво, водещо до ужасяващо разслоение, разделение и противопоставяне.

  Всъщност, прехвърлянето на властта от едни ръце в други не води до увеличение на свободата, а само премества бремето на робството от един гръб на друг. Независимо в чии ръце се намира властта, основният проблем е не кой държи властта, а какво е количеството власт, което може да се даде в ръцете на един човек. Хората протестират срещу гнета на този или онзи управник, докато причината за това да бъдат угнетявани се дължи на концентрирането на властта на едно място, понеже свободата е застрашена от самото съществуване на абсолютна власт. Преяждането с власт от Бойко Борисов е една от причините за низвергването му. Демокрацията може да обезоръжи дадена върхушка, привилегирована личност или олигархична група, но самата тя държи отделната личност в не по-малка зависимост от предишните й господари.

  Особено комично беше твърдението на хората от обкръжението на Борисов – министри и парламентаристи, че са съгласни да бъдат подслушвани, т.е. да се ограничи личната им свобода. Жертвата на тези, които са готови да дадат собствената си и на други свобода в замяна на общественото си признание като група и личности, е еснафското пожертване на личната свобода и достойнство в името на сигурността, на топлото местенце в една йерархия. Имащи мъчителната привилегия да „избират” – между бремето на свободата – срещу спокойствието, удобството, безметежното и охолно съществуване в една тоталитарна и авторитарна структура.

  Хората, сражаващи се за свободата, се борят за правото да управляват те самите или техни представители. Често почти лишени от лични свободи, но по начин, позволяващ им да вземат участие, или поне да вярват, че вземат участие в законодателната или административна власт. А хората, правещи революциите, разбират под свобода обикновено завземането на властта от вярващи в определена идеологическа доктрина, от една класа, или социална група. Тяхната победа неизбежно носи неприятни последствия за изместените от властта, защото това води до репресии и изтребване на човешки същества. Това не им пречи да твърдят, че независимо от жертвите, те са застъпници за „истинската” свобода.

  Неразбирането на тези психологически и политически факти зад привидното двусмислие на думата „свобода” е причината съвременните ни идеолози и политолози да ни манипулират с погрешни представи за света, в който живеем. Защото не отчитат многообразието на човешките потребности и изобретателността на политиците ни в доказване, че пътят за постигане на един идеал може да доведе, както и стана, до неговата противоположност.

  .

  Светослав Атаджанов
  Djani.blog.bg

• България отвръща на удара

  „Бъдеще в миналото“ или как през 2009 г. един български блогър „си представя“ бъдещето на страната *

  .

  ––––––––––––––––––

  2011 г.

  Най-после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май Год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.

  Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
  Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло около десет милиарда тона.

  Когато научава новината, министър-председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по-зле, и вдига слушалката на специалния телефон.

  „Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
  Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърдение, нарежда да приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.

  Така де, толкова злато не се намира всеки ден.

  Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.

  Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.

  Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
  А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

  2012 г.

  България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики…. Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.

  Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
  Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.

  „Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

  2013 г.

  Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.

  България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което… Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.

  Сменен е и химнът – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.

  Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.

  Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

  2014 г.

  Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.

  Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.

  България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите – да спира увеличаващите се вълни от имигранти.

  Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди, са съборени и построени отново.

  Потомците на Балдуин Фландърски (и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

  2015 г.

  Вестник „Капитал” купува „Файненшъл таймс“, добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по-възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо взето се оправят.

  Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.

  Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”

  В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество, от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

  2016 г.

  „ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да представя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.

  След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.

  Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
  Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.

  На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

  2017 г.

  Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не…, ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.

  Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден в Плевен, или само коренът му е български.

  Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия, и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.

  България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антактида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

  11.09.2018 г.

  Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи мола в София…

  А още не сме изхарчили и половината от златото…

   

  ––––––––––––––––––––––––

  * Текстът е публикуван в блога Тimurcommandos.blogspot.com през септември 2009 г., но и днес не е изгубил своя ироничен заряд.
  

   

• Прекратиха делото срещу Гергана Червенкова за екстрадиция в САЩ

  Софийският апелативният съд прекрати производството за екстрадиция срещу Гергана Червенкова. До този момент американският съд не е приел доказателствата на Червенкова за нейната невинност, но според нея и това ще стане.

  

  Същевременно съдът отмени мярката за неотклонение на Гергана от 1000 лева и забраната за напускане на страната. Съдия Лада Паунова отбеляза, че делото за екстрадиция не е същинско производство и не определя вина или невинност. То се основава само на искането на страната, която го е представила. След като то е оттеглено, основанието за делото отпада. Преди това и прокуратурата предложи прекратяване на производството, защото то е загубило своето основание. Решението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване.

  Гергана Червенкова беше щастлива след произнасянето на съда, но заяви, че борбата за нейната невинност предстои. До този момент американският съд не е приемал нейните доказателства за невинност, но според нея това вече ще стане. Предстои прокуратурата в САЩ да се произнесе дали ще повдигне обвинение. Фирмата, към която Гергана е работила, е наела американски адвокати, които да я представляват в съда. Най-рано през есента на 2014 година се очаква да бъде даден ход на делото в САЩ.

  Източник:  в. „Сега“

• Две добри думи за българската полиция

  

  Пиша това с пълното съзнание, че след нощ с десетки окървавени протестиращи и два пъти по толкова насинени от удари с палки, възможно най-непопулярната позиция е да се каже добра дума за полицията.

  Двама наши хора пострадаха при сблъсъците. Иво Божков, който снима стрийма за OFFNews, мина през “Пирогов”, а снимката на не дотам нежното му съприкосновение с полицията бе публикувана в Би Би Си и обиколи света. Репортерът ни Кирил Хараланов е с насинен от удар с палка ръка и беше ритан от полицай, въпреки журналистическата си карта.

  Въпреки това смятам, че полицията си свърши работата по възможно най-добрия начин и направи всичко възможно да няма насилие.

  Както казва Елисавета – жената с окървавената глава – ние не сме отишли да се дуелираме с карамфили. Във всички ескалирали протести навсякъде по света, полицията бие. Това й е работата. Полицаите вчера направиха всичко възможно боят да е най-малко, въпреки че дружно им опънахме нервичките до крайност.

  Ще разкажа няколко случки от вчера:

  Моя позната, тридесет и няколко годишна и доста красива, застава с вдигнати ръце до възрастен и доста по-нисък от нея полицай от кордона, пазещ оттеглящия се вече зад “Св. Александър Невски” автобус с депутати. Гърдите й са точно до лицето му и тя почва да навежда глава ту към едната му, ту към другата му буза. Младите колеги на полицая от двете му страни избухват в смях от еротичната сцена, въпреки напрегнатия момент.

  Как този петдесет и няколко годишен човек с бяла коса се въздържа да плесне два шамара на моята позната – не знам. Но факт е, че остана невъзмутим.

  Минута след това чувам истерични писъци. Руса жена на средна възраст е минала зад кордона и е точно до автобуса, по който летят камъни. Трима полицаи я изнасят на ръце. Тя се гъне и пищи неистово, множеството крещи: “Убийци!”. Полицаите я оставят възможно най-нежно на земята, приклякайки, за да не стъпи накриво и я държат, докато се изправи.

  Минута след това друга жена повтаря сцената. Пак я изнасят внимателно.

  Един от полицаите намира табакера зад кордона, вдига я високо и се провиква “Някой си е загубил цигарите, на кого са?”.

  Всякакви глупости се изговориха днес за случилото се през нощта и най-големите бяха от хора, които не само на този, а на нито един протест не са стъпвали. И все едно и също се сучеше – имало ли е провокатори или е нямало.

  В нощ като вчерашната е все едно дали е имало. Мирните, усмихнатите, интелигентните хора от предишните 39 дни, бяха по-радикални и от най-печения провокатор. След като 39 дни им се подиграваха как с карнавални шествия нищо не се постига, на 40-ия ден дойде онзи момент, в който замириса на революция и изляха обидата си от всичките 39 дни, в които след работа всеки ден обикаляха улиците на София и вместо да ги чуят им обясняваха, че са 1000-1500 лумпена.

  Психологията на тълпата (не е задължително тази дума да е лоша) е добре известна. Адреналинът се вдига, желанията на отделната личност губят значение и за няколко минути целият площад има само една воля. Вчера тя беше да УБИЕ депутатите в рейса. Не да им сподели какво мисли за тях, не да ги напсува на майка, а да ги УБИЕ.

  Единственото нещо, което може да овладее разрушителните пориви в такъв момент е униформата. А единствената задача на хората, които я носят, е в продължение на решителните 5 минути да запазят респекта към нея. В тия 5 минути полицаите не могат да си позволят да бъдат меки. Защото, ако рухне респектът от униформата им, щяхме да убием депутатите и министрите в рейса. И после щяхме да се питаме как ни е дошло такова безумие в главата или кой “провокатор” го е направил.

  Сега искам да разкажа за моя сблъсък с полицая зад мен на снимката – този гигант с маската, който прилича на Робокоп.

  Попаднах в най-голямото меле, точно до депутатския рейс, със стъклена бутилка бира в ръка. Робокоп възпитано, но твърдо ми каза да отстъпя, аз му казах, че няма да стане. Разбрахме се от половин дума. Казах му: “Чакай да разкарам бирата, да не стане беля”. Той отстъпи, пуснахме от ръка на ръка бутилката да я изхвърлят зад протестиращите. И чак тогава почна надлъгването.

  Ако имах вътрешното убеждение, че Робокоп е мой враг, щях да опищя орталъка за думите, които си наговорихме. Каза, че ще ме смаже от бой, че ще ме рита, докато умра, че ще ми счупи главата, че ме арестува за неизпълнение на полицейско разпореждане. На което аз му размахвах едновременно журналистическата карта, камерата и телефона и му показвах как в момента целият свят гледа на стрийм какво се случва и вижда снимките в едър план, защото шервам непрекъснато. Така че да ме смаже, ако иска утре да е на първа страница.

  След 3-4 минути рейсът с депутатите зави към “Александър Невски” и напрежението се пренесе в друга част на кордона.

  Подадох ръка на моя Робокоп и му казах: “Много си печен”. Отговори, че и мене си ме бива и си поговорихме около минута за това колко са забавни протестите, докато не го предислоцираха в друга част на площада.

  Напрежението вече беше паднало рязко и с полицаите, с които допреди минута се бутахме, пак бяхме приятели, както в началото на протеста. Един от тях – изглежда дребен началник, гледаше отдалечаващия си рейс и казваше: “Гледай ги идиотите – колко си мислят, че ще издържат така. Можеш ли да управляваш държава по този начин?”.

  Питах го: “Вие как издържате?”, а той ми каза – “Не издържаме. Въпрос на време е да се направим, че сме объркали редиците и да ви пуснем при ония”.

  Тази нощ си говорих с много от полицаите. Питах ги: “Защо ви трябваше да вкарвате рейса точно в най-многобройното шествие, вместо да преспят една нощ депутатите в парламента?”. Всички отговаряха едно: “Тази глупост полицай не може да я измисли. Може да сме всякакви, но дотолкова си знаем работата”.

  Малко по-късно, при една от по-малките ескалации на напрежението, интелигентно момче до мен на висок глас питаше един полицай шаблонното: “От кого ги пазите? Ние протестираме и за вас, и вашите деца ще живеят в тази страна”.

  Изненадах се, че полицаят отговори: “Не пазим тях. Вас пазим от това, което искате да направите. А тях… Тях вече никой не може да ги опази…”.

  Сигурно сред всичките 400-500 полицаи около парламента е имало 10% садистични кретени, които са използвали момента да се отбият на беззащитните. Но огромното множество от полицаите изтърпя обидите и блъскането, без да използва сила. Както и унижението да стоиш 18 часа на крак, пазейки политици, които не харесваш, от роднините, приятелите си и хората, които вече познаваш от 39-те дни шествия, в които са ти ръкопляскали и се ти давали цветя и вода.

  За всичко това, полицаите заслужават две добри думи, въпреки кръвта, която се проля.

  Измежду всичките основания, които правителството има да подаде оставка, неизвестно защо пропускаме едно много важно – след сприятеляването на протеста с полицията, властта не е сигурна дали контролира репресивния си апарат.

  Ако протестиращите тръгнат на сблъсък с полицията, властта ще си осигури лоялността на полицаите, която сега е под въпрос.
  

  Идеята да се вреже рейса в тълпата целеше именно това. Полицаите го разбраха по-добре от протестиращите и въпреки, че се оказаха между два огъня, направиха всичко възможно да се пролее по-малко кръв, отколкото беше планирано.

   

  Владимир Йончев,

  Оffnews.bg

• Деветата световна среща на българските медии ще акцентира върху националните каузи

  Деветата световна среща на българските медии ще събере през есента представители на вестници, списания, радиа, телевизии и сайтове от над 35 страни. За домакини на форума тази година са избрани Пловдив и Велико Търново. Традиционното събитие ще се проведе от 13 до 18 октомври.

  Темата на Деветата среща е „Националните каузи и българските медии”. Тя ще предостави възможност на журналисти, работещи у нас и в чужбина, да обсъдят променената социална среда в България и ролята на медиите в нея. Във фокуса на внимание ще бъде мястото на четвъртата власт във формулирането и реализацията на националните приоритети и цели. Основен въпрос, чийто отговор ще търсят участниците, е кои са днешните български каузи и как медиите могат да работят за тяхното осъществяване. Наред с това ще се дискутират горещите теми за собствеността и зависимостите на медиите и техните взаимоотношения с бизнеса.

  Медийната среща се връща в България за трети път. Форумът, чиито инициатори са БТА и Асоциацията на българските медии по света, се организира ежегодно от 2005 г. Негови домакини досега бяха София, Чикаго, Рим, Мадрид, Бургас и Варна, Виена, Амстердам и Букурещ.

  Телевизия в Чикаго, вестник в Кипър, списание във Франция и информационен портал в Испания са само част от медиите на български език,появили се през последната година. Според най-новите данни българите, живеещи извън пределите на страната, са повече от 2 млн. души. Над 50 печатни и електронни издания на български език отразяват битието на общностите ни зад граница. Най-многобройни са те в САЩ, Испания, Гърция, Кипър.

  Нa снимката: Над 300 регистрирани участника се включиха в най-многолюдната досега среща – Виена, 2010 г.

  
  
  Източник: БТА

• <<
• 1
...
• 153
• 154
• 155
• 156
• 157
• 158
• 159
• 160
• 161
• 162
• 163
...
• 416
• >>