Всички авторски страници

Авторски

• Средната класа между олигарсите и бедняците

  

  „Дойче веле”

  Представителите на средната класа в Румъния може да бъдат описани по следния начин – твърде бедни, за да бъдат смятани за богаташи, но и твърде богати, за да може да бъдат наречени бедняци. През първото десетилетие след смяната на политическия строй през 1989 година този слой на обществото, смятан за опора на демокрацията в западните страни, в Румъния фактически липсваше.

  Но според изследвания, проведени в страната, през 2008 година около 20% от румънците е можело да бъдат отнесени към средната класа. След финансовата криза тяхното число намаля двойно. В другите страни от Югоизточна Европа ситуацията е подобна на тази в Румъния. В Хърватия и Сърбия средната класа е около 10% от гражданите. В България средната класа е от 4 до 8% от работещото население на страната. За сравнение – в Германия към средната класа се отнасят две трети от жителите. Това са тези жители, чиито доходи са от 70 до 150% от средностатистическите.

  Но средната класа не се определя само по икономически параметри. „С това понятие е свързано самосъзнанието на група хора, които са опора на демократичното държавно устройство и залог за наличието на конкуренция в политическата и икономическата сфера”, посочва Волфганг Хьопкен, вицепрезидент на Обществото на Югоизточна Европа. Според него стремежът на средната класа към установяването и запазването на стабилни икономически отношения и демократично развитие в страната е устояла на времето историка-социологическа теза.

  До началото на Втората световна война средната класа на Балканите бе в зародишно състояние. След идването на власт на комунистите тя съвсем изчезна. „Във времената на социализма най-близо до средната класа бяха представителите на интелигенцията, академиците и държавните служители. Но не това ние разбираме под средна класа”, казва Хьопкен.

  Професорът по славистика в университета в Йена Габриела Шуберт пояснява, че един от основните компоненти на средната класа е активната гражданска позиция, която например може да се изрази чрез обществени инициативи. „Гражданското общество е слабо развито във всички страни от Югоизточна Европа”, твърди Шуберт.

  В края на миналия век в балканските държави се смениха икономическият и политическият строй, но ролята на средната класа не се засили. Бившият президент на България Петър Стоянов открито говори за това, че приватизацията в началото на 90-те години е била проведена неправилно. Капиталът се е оказал в ръцете на предишния политически елит, който е успял да запази своето влияние. А бившата партийна номенклатура и служителите на спецслужбите не са пропуснали момента да се обогатят и в един момент са се превърнали в капиталисти.
  

  Те може да бъдат сравнени със западноевропейските представители на средната класа само с уговорката, че става дума единствено за икономическия аспект. Хората, които се отнасят към този слой в Югоизточна Европа, не са спечелили капитал благодарение на своето образование или предприемачески способности, а възможно са го получили и по не съвсем легален способ. „Тези хора нямат интерес да има правова държава, а политически структури, обслужващи техните интереси и позволяващи им да постъпват така, както са свикнали”, подчертава експертът.

  Професор Габриела Шуберт отбелязва и още една типична особеност за населенията на балканските страни. „От една страна, жителите на градовете се стремят да имат съвременна техника, да носят модерни дрехи, като на Запад. От друга страна, те са привърженици на традиционните патриархални символи и ценности”, казва тя. Свидетелство за това е например разпространеността на сексисткия образ на жената в поп културата и агресивният жанр турбо-фолк в музиката.

  Освен тези особености за увеличаването на дела на средната класа в Югоизточна Европа пречи и „изтичането на мозъци”. Фактът, че млади, образовани и творчески хора напускат Балканите, вреди не само на икономиките на тези страни, но и не допринася за подобряване на социалната ситуация, смята Волфганг Хьопкен.
  

  Впрочем, в дългосрочна перспектива изтичането на населението все пак може да се отрази положително на развитието на ситуацията в страните от Балканския полуостров – ако заминалите решат да се върнат и приложат у дома усвоените норми на поведение или ако установят икономически връзки със своята родина.

  Волфганг Хьопкен смята, че без външна помощ на балканските страни ще им бъде трудно да създадат съвременно гражданско общество, опиращо се на средната класа. Според него страните трябва да използват европейския опит. „Влизането в ЕС е единствената възможност за тези страни да получат равни условия и права, да увеличават шансовете за самореализация на младежите”, казва Хьопкен.

  Присъединяването към ЕС е приоритетна политическа задача за всички страни от Югоизточна Европа. През юли 2013 година Хърватия трябва да стане част от ЕС.

• Желание да гласуват в чужбина са изявили 1 773 българи

  6 949 120 души са включени в избирателните списъци за референдума в неделя, 27 януари, съобщиха от регионалното министерство. Заличени от избирателните списъци са 16 197 души. От тях 7 315 са осъдени, а 7102 са под забрана. По данни на Министерството на външните работи желание да гласуват в чужбина са изявили 1 773 българи.
  

  ГД „ГРАО“ е осигурила достъп до избирателните списъци за националния референдум на 27 януари за всички български граждани. Те могат да проверят своите данни в избирателните списъци и да се информират за избирателната си секция и място на гласуване на интернет страницата http://www.grao.bg/elections/; чрез SMS на 18429 или обаждане на 0800 1 4726.

  Избирателните списъци са публикувани и на интернет страниците на общините и всеки избирател може да прави справки в тях. На изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. броят на избирателите, подали заявления за гласуване в чужбина, е бил 32 390, т.е. желаещите да гласуват в чужбина на референдума са с 30 617 по-малко.
  

  Източник: Dir.bg

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

• Google експериментира с нова мобилна мрежа

  Американският интернет гигант Google отново заяви намеренията си за завземане на дял в мобилната телекомуникация. Дружеството е е получил лиценз от американската Федерална комисия по комуникации  за изграждането на експериментална безжична мрежа с ограничен обсег. Първоначално мрежата ще бъде изградена в централата на компанията в Маунтин Вю, съобщава The Wall Street Journal.

  Тя ще поддържа връзка в честотата от 2524 MHz до 2625 MHz, където няма много работещи мобилни устройства в момента.
  

  В документация към лиценза обаче се описва, че потребителите няма да надвишават 200 мобилни устройства. Първоначално мрежата ще заработи само в сградата, в която е екипът на Google Fiber – оптичната мрежа за интернет достъп, която интернет гигантът разработва. Постепенно тя ще покрие територия от около 3.2 кв. км.

  Любопитното е, че честотата на мрежата е точно в лицензираните диапазони на компанията Clearwire, към която според някои публикации в технологични сайтове в САЩ Google има интерес.

  Според някои анализатори Google планира да предложи безжичната мрежа като допълнение за клиентите на Google Fiber. Според други обаче компанията се готви за революционен скок в доставката на интернет.

   

  Източник:  Аkademika.bg

• Почти милион „странни“ души в избирателните списъци

  Статистиката твърди, че има 6 119 757 души с право на глас, ГРАО – 6 949 120

  Няколко дни преди референдума за АЕЦ Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО) към Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) най-после обяви окончателния брой избиратели, които ще имат право на глас. В избирателните списъци са включени 6 949 120 . От избирателните списъци са заличени 16 197 души. От тях: изтърпяващи наказание лишаване от свобода – 7 315; под запрещение – 7 102; заявили желание да гласуват в чужбина по данни от МВнР – 1 773; с издадени удостоверения за гласуване на друго място – 7.

  Информацията от ГРАО се разминава с официалните данни на НСИ. Според статистиката към 30 септември 2012 г. населението на България на 18 и повече години е общо 6 119 757 души. Пълнолетните жени са 3 173 736 , а пълнолетните мъже са 2 946 021. Според сега действащия Изборен кодекс гражданите с право на глас са дори още по-малко, тъй като не е достатъчно просто да си пълнолетен, необходимо е и да не си поставен под запрещение и да не изтърпяваш наказание лишаване от свобода.

  Така на практика, дори и след като се извадят заличените от списъците, се оказва, че или населението на страната е нараснало изведнъж за три месеца с над 800 000 души, или трябва да се търси друго обяснение за огромната разлика в данните.

  От ГРАО не дават обяснение на какво се дължи разликата.

  Преди седмици от партията на Меглена Кунева и от левицата повдигнаха въпроса за набъбването на избирателните списъци. Според Движение „България на гражданите“ мъртвите души са около 950 000 имена, а според БСП в общини с нисък прираст и тревожни демографски показатели от изборите 2011 година избирателите са се увеличили с по 2-3 хиляди души. Тогава от МРРБ отговориха, че разликата между данните от преброяването и списъците на ГРАО идва от факта, че в ГРАО са вписани и хората, които постоянно пребивават зад граница, но имат адресна регистрация в България. А преброяването отчита само живеещите тук граждани.

  ГРАО съобщи днес и, че между изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. и референдума на 27 януари са починали 134 846 избиратели. Броят на избирателите, навършили 18 години между изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. и референдума на 27 януари, е 101 620.

  На изборите за президент и вицепрезидент през 2011 г. броят на избирателите, подали заявления за гласуване в чужбина, по данни от МВнР, е 32 390, т.е. желаещите да гласуват в чужбина на референдума на 27 януари са с 30 617 по-малко. За периода между двата избора 24 539 лица са получили или възстановили българско гражданство.

   

  Източник:  в. „Сега“

• В блатото на църковния авторитаризъм

  Дори и да се случи така, че за патриарх да бъде избран митрополит, ползващ се със симпатия в обществото, то ще е, защото интересът на владиците е съвпаднал с желанието на народа Божий

   

  Д-р Горан Благоев*,  в. „Сега“

  Повече от четири десетилетия в Българската православна църква (БПЦ) не са провеждани избори за делегати на патриаршески събор. През 1971 г. за блаженопочиналия патриарх Максим са гласували хора, които получават делегатските си права още при неговия предшественик – патриарх Кирил, докато уставът на БПЦ повелява те да се определят в рамките на четирите месеца между смъртта на предишния и избирането на новия църковен глава. Отгоре на всичкото се оказа, че по-голямата част от бюлетините, с които е гласувано за български патриарх, са написани не собственоръчно от избирателите, а с един почерк?! Очебийните уставни нарушения, белязали избирането на патриарх Максим, бяха сред основните аргументи срещу неговата легитимност след 1989 г. Сега поне такава опасност не грози бъдещия патриарх.

  На 13 януари т.г. във всички епархии на БПЦ се проведоха избори за половината делегати, които ще участват на предстоящия патриаршески избирателен събор. Другата половина не се излъчва на изборен принцип. В патриаршеския събор участват по един монах и една монахиня от всяка епархия, които се посочват еднолично от съответния митрополит. Това прави 28 духовни лица от монашеската квота. Към тях се прибавя по един монах от трите пряко подчинени на Св. Синод обители – ставропигиалните манастири Рилски, Бачковски и Троянски. Накрая се излъчва и по един делегат от ръководствата на двете семинарии – в София и Пловдив. Това е или ректорът, или някой от преподавателите, което означава, че делегат от тази квота може да бъде както свещеник, така и мирянин. Единствените, които участват по право, без да са определяни предварително, са всички митрополити и епископи на БПЦ, чийто брой е общо 33.

  Църковният устав показва, че

  основното сито при подбора на делегатите за патриаршеския събор е в ръцете на епархийските митрополити. Освен, че посочват монаха и монахинята, които ще представляват неговата епархия на събора, те заедно с епархийския си съвет и архиерейските си наместници определят листата, по която епархийските избиратели гласуват за патриаршески делегати. И епархийските съветници, и архиерейските наместници са лица, които се ползват с несъмненото доверие на съответния архирей, а той има несъмнена полза от тях. Те са хората, които придават уставна форма на неговата воля, и по тази причина няма епархийски съвет, в който митрополитът да постави хора, опозиционно настроени срещу него. Архиерейските наместници също са в неформална връзка с митрополита – това са свещеници, оторизирани от него да го представляват по места в т.нар. духовни околии. При това положение председателстваното от митрополита съвещание, което подрежда листите за патриаршески делегати, няма как да не се съобрази с неговата воля – т.е. да включи максимално изгодни за него кандидатури. По тази причина единственият скандал за кандидатска листа се случи в Софийска епархия. Варненският митрополит Кирил, който се явява неин управляващ до избора на нов църковен глава, се опита авторитарно да наложи списъка с кандидат-делегатите, но срещна известен отпор, защото и архиерейските наместници, и епархийските съветници не са назначавани от него, а от покойния патриарх Максим. До избори в Софийска епархия все пак се стигна, тъй като неофициалните съветници на Кирил предложиха едно твърде витиевато тълкуване на устава, според което предварително одобряване на списъка с кандидат-делегатите, предложен от митрополита, не било задължително…

  Изнесените досега данни от проведените избори показаха, че като представители на отделните епархии в предстоящия събор преобладават делегатите, които са в пряка зависимост от съответния митрополит. Впечатляващ сред бъдещите патриаршески избиратели е броят на архиерейските наместници – с изключение на две-три епархии всички останали изпращат на събора по един или двама архиерейски наместници. Рекордът принадлежи на Русенска епархия, която в квотата на тримата свещеници избра трима архиерейски наместници. Логичен е въпросът може ли архиерейски наместник или епархийски съветник, който по устав участва в подреждането на кандидатските листи, да бъде включен в тях и после да гласува за себе си.

  Уставът на БПЦ обаче не дава отговор.

  Още по-абсурден е фактът, че сред делегатите се оказват и миряни, представители на митрополитската администрация, или както масово ги наричат, „хора на хранилка при владиката“. „Призът“ отново е на Русенската епархия, която изпраща като делегати миряни: секретаря на митрополията и нейния главен счетоводител. За бъдещ патриарх ще гласуват още секретарите на Сливенския, Старозагорския и Плевенския митрополит. Конфликт на интереси според църковните правила няма. Показателно е например, че уставът не допуска хора от митрополитската администрация да бъдат епархийски съветници, докато подобно ограничение няма за патриаршеските избиратели.

  Проведените на 13 януари избори показаха много пробойни и противоречия в Устава на БПЦ, който бе променен от последния Църковно-народен събор, проведен през 2008 г. Един от авторите на тези поправки е адвокатът на Св. Синод Мария Кьосева, която очевидно добре си е свършила работата в полза на висшия клир, защото Варненският митрополит Кирил я включи в кандидатските листи и тя бе избрана за патриаршески делегат от Софийска епархия. В средите на компетентните по църковно право духовници и миряни се чува все по-настойчив ропот, че недоразуменията в устава трябва най-сетне да бъдат изчистени и новият патриарх трябва да има волята за това. Но това е само пожелание за бъдещето. Настоящето показва друго.

  Една от големите слабости на църковния устав е, че де факто той превърна БПЦ в затворена клерикална общност, в която миряните имат все по-малко право на глас. Броят на православните от цивилната квота, които ще избират патриарх, е два пъти по-малко, отколкото предвиждаше старият устав. Което води до тотално подценяване на мирското начало в патриаршеските избори. От близо 140 делегати в бъдещия партриаршески събор миряните ще бъдат едва 30-32 души, което прави 20% от всички участници. Но мнозинството от тях едва ли ще изразят собственото си мнение, когато гласуват за бъдещия патриарх, защото са избрани за делегата на събора по волята на митрополита, а не заради авторитета си. Напомнянето от богослови, че изборът на патриарх е лична отговорност на всеки делегат и в Съдния ден ще му бъде потърсена сметка от Бога, очевидно остава приказка на вятъра.

  Реално патриаршеските делегати от всяка епархия носят потенциала да обслужат лобистките интереси

  на своя митрополит и да изберат за църковен глава посочения от него кандидат. Механизмите за „убеждение“ са най-разнообразни и не изключват финансови или имотни облаги. Така че, каквато и демократичност да предполага църковният устав с избирането на патриаршеските делегати, всичко в крайна сметка се свежда до волята на йерархичното малцинство, която трябва да бъде изразена от подчиненото мнозинство. Защото гласуването на всички участници в патриаршеския събор се предопределя от това кои ще бъдат тримата кандидати, посочени от Светия синод – т.е. от 13-те митрополити. А при тях сблъсъкът на интереси е най-голям. Шанс да бъдат включени в листата имат само онези митрополити, които спечелят най-много привърженици сред събратята си. Така че борбата за патриарх се решава на събора, но се предопределя от Синода. Владиците така могат да подредят кандидатската листа, че делегатите да нямат друг избор, освен да посочат за патриарх този, който е най-изгоден за Светия синод. Не се съмнявайте. Дори и да се случи така, че за патриарх да бъде избран митрополит, който се ползва с несъмнена симпатия в обществото, то ще е не защото висшият клир е отчел настроението на своето паство, а просто защото интересът на владиците е съвпаднал с желанието на народа Божий. Това всъщност е голямото изкушение на родното ни православие, породено от отдалечаването на пастирите от повереното им стадо и превръщането им от духовни водачи в затворена феодална клика, която не понася инакомислие. Единственото следствие от това е, че Българската църква все повече се дави в блатото на институционалния си авторитаризъм, който е пагубен за нея.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-
  *Авторът е водещ на седмичното предаване „Вяра и общество“ по БНТ.

• Най-тежката битка за Обама предстои

  При стъпването си в длъжност за втори мандат президентът Обама призова американците да се възползват от възможностите и да работят заедно с него за създаването на по-загрижена, конструктивна и по-сигурна страна.

  Но посланието му по-скоро беше призив към самия него, а не толкова към нацията. Когато за първи път влезе в Белия дом през 2008 година той се носеше на вълната на емоциите и вълнението. Всичко изглеждаше възможно за първия чернокож президент на САЩ с неговото огромно красноречие и способността му да ентусиазира всички около себе си.

  Но ако се направи оценка на американската политика, особено след републиканските победи през 2010 година, то ще се види, че той е прекарал първия си мандат в политически битки. Глобалната рецесия и продължаващите войни в Ирак и Афганистан също помрачиха неговото динамично въздействие.

  Сега Обама изглежда ободрен, готов за битка и желаещ обикновените хора да го подкрепят. Той трябва да успее с реализацията на своите социални инициативи, като реформите на здравната система и социалното осигуряване. Това са мерки, които може да променят начина, по който живеят американците и да изменят манталитета им „всеки сам за себе си”, който оставя толкова много хора ужасяващо бедни в най-богатата страна на света.

  Но неговата най-тежка битка ще бъде да промени законите за притежание на оръжие в Америка. Той знае, че се изправя срещу добре финансирани и политически влиятелни лобита, но е готов за битка. Президентът смята това за проверка на характера и това е идеалният момент за започване на битката, докато все още в съзнанието на нацията е жив ужасът от масовото убийство в началото училище „Санди Хук”. Ако президентът Обама успее да въведе осезаем контрол над оръжията, то това ще бъде важна победа за него.

  Никой не отрича, че до известна степен събитията бяха срещу него по време на първия му мандат, но дори самият той изглежда оптимист за това какво може да бъде постигнато през следващите четири години. Предстои да се види дали на обикновените американци им е омръзнало от политическия елит и от личните битки във Вашингтон и вече са готови за радикални промени в широкия политически спектър. Ако президентът Обама може да ги убеди в ценността на своята политика, то тогава той може да остави следа в историята.

   

  „Белфаст телеграф“

  Източник:  Аctualno.com

• Обама и Европа – една трудна любов

  С. Каникова, „Дойче Веле“

  .

  

  Барак Обама изпусна да спомене Европа в речта по повод началото на втория му мандат. Това засилва опасенията, че и през следващите четири години отчуждаването между трансатлантическите партньори ще продължи.

  Помирението с републиканците ще бъде трудно, вътрешнополитическите проблеми ще са немалко на брой и много сериозни, а външната политика ще доминира дневния ред във втория мандат на президента Обама. Това е прогнозата на посланик Елена Поптодорова, която представляваше България на всички събития по повод встъпването в длъжност на стария нов президент на САЩ. Посланик Поптодорова смята, че е по силите на Обама да се пребори със съпротивата на Конгреса по важните за страната въпроси – стабилизирането на икономиката, данъчната политика и климатичните промени. Той има шансове за успех и по въпросите на имиграцията, които са така важни и за двете големи партии. Другояче стоят обаче нещата със социалната политика и здравеопазването, където пробивът ще бъде много труден. Поради което е много важно с какъв екип от експерти ще работи Обама през следващите няколко години, посочва българската посланичка във Вашингтон.

  Кери и Хейгъл – екип на мира

  За външната политика ключови са постовете на държавния секретар и министъра на отбраната. Според Елена Поптодорова, номинираните за тези постове Джон Кери и Чък Хейгъл не биха избрали военния вариант за решаването на какъвто и да било международен проблем. В този смисъл тя определя двамата най-важни министри за външната политика на Вашингтон като екип на мира. Затова започналото през първия мандат на Обама „съкращаване“ на водените от САЩ войни, което му печели много привърженици и извън Америка, ще продължи още по-видимо и по-енергично. Но като цяло Америка вероятно ще се оттегли от дългогодишната си роля на световен полицай и ще търси други начини да упражнява лидерството си, прогнозира още Поптодорова.

  В същото време е ясно, че водещата роля на САЩ в света не може да се поддържа с философски и морални позиции. Много народи в света се нуждаят от Америка като арбитър и генератор на стабилност и мир. „Идват много сложни години – за САЩ, за съюзниците им, за всички нас. България продължава да гледа на Съединените щати не само като на свой съюзник, но и като на гарант за сигурността в региона и цяла Европа”, казва българската посланичка.

  Европа: обича ме, не ме обича…

  Не е тайна, че по време на първия си мандат Обама доста поохлади отношенията между САЩ и Европа. Някои по-крайни коментатори дори твърдят, че американският президент нямал никакъв интерес към Европа и че вторият му мандат щял още по-силно да разхлаби връзките. В този контекст на Елена Поптодорова й е направило силно впечатление, че в речта на Обама при встъпването му в длъжност Европа изобщо не била спомената. Вярно е, че трансатлантическите връзки се приемат за нещо съвсем естествено. Но го има и другото – отсъствието на Европа от такава важна реч може да създаде впечатлението, че интересът към Европа отслабва, посочва българската посланичка.

  Тя се опасява и от възможно прехвърляне на повече отговорности към Европа – както в рамките на НАТО, така и в останалите двустранни външнополитически формати и организации. “Все по-вероятно е това да се случи и по отношение на Югоизточна Европа”, казва Поптодорова. Тя си пожелава новият държавен секретар да продължи наследството на Хилари Клинтън, която си имаше своя история с Балканите и особена чувствителност към този регион на света. „Вярно е, че Европа трябва да поеме отговорност за своите си зони, но предвид състоянието, в което се намира ЕС, това става все по-трудно. Затова е критично важно да се задържат вниманието и ангажиментът на САЩ по отношение на цяла Европа”, посочва в заключение българската посланичка във Вашингтон Елена Поптодорова.

• Уникален музей на Средновековна България в старопрестолния град

  Българската история оживява в музей с восъчни фигури във Велико Търново

  Нов музей във Велико Търново ще обогатява представите за средновековна България и ще привлича чужди туристи в сърцето на старопрестолния град. Прекрачвайки прага му, посетителите ще имат възможност да се срещнат „очи в очи” с изящно изработените скулптурни фигури в реален размер на емблематични личности от Второто българско царство (1185 – 1396 г.), предаде БНР.

  

  28-те фигури на средновековни, всяващи респект и възхищение владетели, на безстрашни боляри, но и на обикновени хорица и занаятчии са включени в серия от възстановки на исторически събития и битови сцени. Автор на тези истински произведения на изкуството, които ни връщат назад в епохата на Втората българска държава, е известният търновски скулптор Борис Борисов. А самата идея за музея е на сегашния кмет Даниел Панов, който пък, преди да оглави общинската администрация, отговаряше за развитието на туризма в старопрестолния град.

  
  

  След като печели европроект за финансирането на добрата идея, общината се захваща с реализацията й. Така се стигна до създаването на уникален за страната ни, а и на Балканите, музей на скулптурите, който ще отвори врати в началото на февруари.

  Туристите ще бъдат посрещани „лично” от фигурите на цар Иван Асен ІІ и царица Ирина Комнина, удобно настанени в тронната зала на царския дворец, сред пищна украса и стенописи.

  

  „На 2 етажа върху площ от 800 кв. м са разположени фигури, представляващи в няколко направления живота на средновековен Търновград. Така например посетителите ще могат да се запознаят с някогашните занаяти като грънчарство, ковачество, сечене на монети, строителство и пр. Другият раздел е свързан с държавността през средните векове. Представени са владетели като цар Калоян, управлявал в периода 1197-1207 г., или цар Иван Асен ІІ, бил на трона от 1218 до 1241 г. Специален раздел е посветен на духовенството и на просветната дейност. Показано е как работи средновековен иконописец, или пък битова сцена от живота на болярско ктиторско семейство. Има отделен сектор, посветен на книжнината. В него са изложени старинни ръкописни книги, наречени скриптории и пр. Много интересен е и разделът, пресъздаващ войнската слава на тогавашната българска държава„, разказва Цветомир Бояджиев – управител на общинската агенция по туризъм „Царевград –Търнов”.

  

  Една от най-впечатляващите сцени разкрива пленяването на латинския император Балдуин Фландърски в битката при Адрианопол (Одрин) от българския цар Калоян през 1205 г. Фигурата на българския владетел е яхнала кон, а пред него двама войници водят пленения Балдуин, изпотен от битката, ядосан и недоумяващ, на фона на голяма картина, пресъздаваща конниците на Калоян и разгромените войници на Балдуин. Посетителите ще се запознаят отблизо с цялото бойно снаряжение на нашите предци през Средновековието – мечове, щитове, копия, лъкове, арбалети…

  Ще има екскурзоводи, като обиколката на целия музей ще е с продължителност до 60 мин. Сред застиналите във времето фигури ще сноват и „живи скулптури” – виночерпец, който ще поднася местни сортове вина на гостите, и калиграф, който пък ще изготвя специални грамоти на посетителите. Желаещите ще се снимат, пременени в старовремски одежди, рамо до рамо със славните български владетели.

  
  

  „Техните костюми са изключително автентични“ – обяснява Цветомир Бояджиев. – „Използвани са естествени материали, близки до епохата. А самите лица на скулптурите са забележителни! Направени са от висококачествен силикон с истински очни и зъбни протези! Просто приликата с действителни хора е изключителна. Мисля, че тези фигури са уникални не само за България! Очакваме много гости да посетят музея, тъй като, съдейки по социалните мрежи, интересът към него отсега е голям“.

  Мултимедийният посетителски център “Царевград Търнов” се намира на ул. “Никола Пиколо” под ВИП площадката за наблюдение на “Звук и светлина”.

   

  Източник:  Art.actualno.com

• Българинът харчи за храна, а пести от здраве

  Повече от 80 процента от българите живеят в лишения. С до 290 лв. живеят около 45 процента от домакинствата на страната. Това заяви по БНР Виолета Иванова от Института за социални изследвания на КНСБ.

  Тя представи последното изследване на института за издръжката на живота през 2012 година.

  „Голямата част от издръжката – над 48 на сто, отива за храна, най-вече за месо и хляб. Ограничават се разходите за здраве и образование“, каза още Виолета Иванова.

  Средно по 565 лв са необходимите средства, с които трябва да разполага един човек от 4-членно семейство, за да може да си покрива разходите: да се храни, облича и почива, спрямо нормалните български стандарти.

  В София издръжката на живот е значително по-голяма, отколкото в по-малките градове. Хранителните стоки в столицата са с по-висок ръст, жилищните разходи са с по-голям относителен дял, но пък безработицата е на по-ниско ниво и заплатите са по-високи.

  Преди дни бяха оповестени данни на европейската статистическа служба Евростат, според които 55,6% от българските граждани са живели в материални лишения през 2010 г. По този показател страната ни е на първо място в ЕС, следвана от Румъния с 49,2% и Латвия с 46,1%.
  Според Евростат над 30% от населението на България живее в остри материални лишения.

  Източник:  Dir.bg

• 100 богаташи могат да сринат бедността

  

  Според британската благотворителна организация Oxfam през миналата година 100-те най-богати жители на планетата са спечелили достатъчно, за да бъде преодоляна завинаги бедността в света, предаде Би Би Си, цитиранa от БГНЕС.

  Всъщност дори и 25% от доходите на свръхбогатите биха спасили от нищета тънещите в немотия жители на земята, твърдят от организацията. По изчисленията на Oxfam чистият приход на златните 100 за 2012 г. съставлява 240 млрд. долара. В същото време най-бедните по света изкарват по 1,25 долара на ден.

  В навечерието на откриващия се следващата седмица Световен икономически форум в Давос британската благотворителна организация призовава едрия бизнес да положи всички усилия за борба с неравенството и бедността. През последните 20 г. доходите на 1% от най-богатите жители на земята са се увеличили с 60 на сто. В свой доклад под заглавие „Стойността на неравенството: как невероятното богатство и екстремно високите доходи вредят на всички“ Oxfam твърди, че сегашната икономическа система трябва да бъде реформирана така, че да работи в интерес на цялото човечество.

  Сред предложенията на организацията към форума в Давос са: закриване на „данъчните оазиси“, установяване на минимално глобално ниво на корпоративния данък, увеличаване на инвестициите за развиване на обществените услуги.

   

  Източник:  Dir.bg

• Бивш миньор натрупа 150 бона дългове за храна на бездомници

  Мечтае да подари жилище на всеки от възпитаниците си

  

  Бившият миньор и проспериращ бизнесмен Христо Атанасов натрупа 150 000 лева дългове, докато помага на бедни и безпризорни хора от Търновско. За някои той е чудак и чешит, за други – странен тип, за трети – добряк. Има и такива, които го мислят за луд. А и как иначе? Защото кой нормален човек би зарязал печелившия си бизнес, охолството и семейството и би посветил живота си в помощ на бездомници и сираци? Самият Христо Атанасов определя себе си просто като един обикновен човек, живеещ с болките и страданията на хората, на които е решил да помогне. “Всеки българин може да помогне на нуждаещите се. Ако не с много, то поне с нещо мъничко. И ако всички помогнем, животът на хората в нужда, ще стане малко по-добър”, вярва той. Преди 20 години търновският бизнесмен Христо Атанасов решава да помага на младежи без родители, като им осигури храна и подслон и им даде тласък в живота, пише в. „Монитор“. Неговото първо желание е след навършването на пълнолетие всеки от питомците му да получи от него като подарък къща, в която да създаде семейство и да живее.

  Бизнесменът успява да сбъдне мечтата си за първите няколко момчета, на които осигурява жилище. След това обаче проблем с парите го кара да се откаже от скъпата идея. За 20 години през приюта на бай Христо са преминали над 30 човека. Заради благородната си дейност през 2007 г. той беше обявен за „Достоен българин”. Министри и депутати тогава се редяха на опашка да му стиснат ръката и да се снимат с него, за да си направят реклама.

  Бизнесменът днес признава, че тази “титла” му дошла като проклятие. “След като ме обявиха за „Достоен българин”, хората като че ли ми завидяха и се отдръпнаха от мене. Много от тези, които ми помагаха, ме забравиха”, споделя Христо. Кризата ударила тежко и бизнеса на Достойния българин. За да оцелеят той и приютът му, мъжът е принуден да взема заеми. Днес той е със 150 хил. задължения и със запорирани сметки. Заради дълговете той не може да кандидатства по проекти. А в приюта в Леденик всяка вечер го чакат 26 човека, които трябва да нахрани. Повечето от тях са млади хора, без родители, които той е прибрал от улицата и е спасил от гладна смърт.

  Някои от питомците тук, в приюта, са създали и семейства. Като Мариана и Валентин, които сега чакат и бебе. Заради липсата на пари бъдещата родилка не може да си позволи медицински преглед и всички се надяват бебенцето да се роди живо и здраво. Другото семейство са Емилия и Йордан. Те се запознали тук, в приюта, харесали се и вече имат две деца на 4 г. и на 6 месеца. Баткото Даниел дори всеки ден ходи на детска градина в съседното село Шемшево.

  В приюта на бай Христо живее и 38-годишната Зейнеб с четири от петте си деца. Въпреки немотията децата учат в Леденик и Велико Търново, защото не искат да останат прости и неграмотни. Съпругът на Зейнеб работи в Германия, но въобще не се интересува от децата си и досега не им е пратил и едно евро оттам. Самата Зейнеб пък признава, че мечтата на живота и е да има свой собствен дом. Самият бай Христо също твърди, че ще им осигури собствено жилище.

  Той споделя също, че откакто се е захванал с бездомниците, постепенно се е отдалечил от истинското си семейство. “На Нова година дойдоха моите да ме сурвакат и аз се скрих от тях, защото нямах и една стотинка в джоба. Но аз съм им казал: Уредих ви живота, колкото можах. Сега се оправяйте сами”, заявява Христо.

  Основната работа на Христо Атанасов и “децата” му е събиране на желязо от градското сметище на Търново и предаването му за скрап. Освен на метал на сметището младежите понякога попадат и на други “ценни находки” като цели стекове с бира и безалкохолни напитки, изхвърлени от производителите заради изтеклия срок на годност. Освен от сметището момчетата на бай Христо си вадят хляба и като почистват речни корита, езера, язовири, паркове и вършат всякаква тежка физическа работа. В момента повечето от мъжете обитатели на приюта работят в едно военно поделение. Това, на което Христо се опитва да научи своите момчета, е да бъдат честни, да не подават ръка за милостиня и да не крадат.

  “През годините често се е случвало вкъщи да няма една стотинка за хляб. Лягали сме си гладни, но не сме крали или просили. Аз подаяния от никого не искам. Искам работа. Всеки ден са ми нужни по 200 лв. за да нахраня тези 26 човека, които ме посрещат вечер с надяващи се гладни очи”, заявява Христо Атанасов. Вечер момчетата му ходят да помагат във Военния университет, откъдето им дават ако има останала малко чорба.

  Христо се жалва и от това, че от Социални грижи във Велико Търново редовно му пращат бездомници. “Пращат ми ги за да се отърват от тях, но не ми дават 1 лв. помощ и издръжка за тях. А аз с какво да ги храня? Да не съм фокусник”, възмущава се мъжът. И въпреки кризата, мизерията и безпаричието Христо Атанасов от Велико Търново и неговите “деца” от приюта сами са организирали две благотворителни акции в подкрепа и помощ на други, нуждаещи се не по-малко от тях.

  Източник:  БЛИЦ

• 15-годишен арестуван за петорно убийство в Ню Мексико

  Тийнейджър на 15 години бе арестуван за убийството на двама възрастни и три деца с огнестрелно оръжие в събота вечерта в щата Ню Мексико, потвърди в неделя местната полиция.

  Телата са открити в къща в Албакърк, където полицията е била извикана същата вечер. Първите съобщения бяха разпространени от местни телевизии /KOB Four и KOAT Seven/. Всички жертви са убити с по няколко куршума, разкри шерифът на Берналио в изявление.

  Няколко вида оръжия, включително автоматично, са използвани от убиеца, съобщи полицията, съобщава БГНЕС.

  Жертвите са мъж, жена, две момичета и едно момче.

  Дебатът за достъпа до огнестрелни оръжия в САЩ набира скорост, след масовият разстрел в училището Санди Хук в Нютаун, щата Кънектикът, където на 14 декември тежковъоръжен убиец отне живота на 20 малки ученици и шестима възрастни, преди да се самоубие.

  И след Нютаун в САЩ имаше регистрирани инциденти с огнестрелни оръжия, включително в училище.

  Президентът Барак Обама обеща да засили контрола при продажбата на оръжие, за да предотврати възможността с оръжие да се сдобият неуравновесени хора и нарушители. Той планира и забрани за някои видове оръжия за нападение, но силната опозиция на републиканците в Конгреса прави това предложение трудно за изпълнение, пише АФП.

  В САЩ много хора защитават поправка в конституцията, която дава възможност на гражданите да притежават огнестрелни оръжия.

  Източник:  Dariknews.bg

• „Ди Пресе ам зонтаг“: Скоро 98% от вестниците в България ще бъдат в едни ръце

  Който критикува Борисов, бива отстраняван

  В България е в ход съмнителното превземане на една медийна група, което засяга и интересите на инвеститора Карл Хабсбург. Заплашени са един вестникарски монопол и – от заглушаване – критичните гласове.

  Това се казва в обширен анализ за проблемите със свободата на медиите в България на авторитетното австрийско издание „Ди Пресе ам зонтаг“, което Агенция БГНЕС публикува без съкращения.

  „Непоклатим като крепост се издига „Полиграфическият комбинат Димитър Благоев“ на оживения булевард „Цариградско шосе“, един бетонен колос в охра и сиво, пред входа му тежко се извисяват шест колони. Той носи името на бащата-основател на българските социалисти и тук се е печатала държавно-социалистическата пропаганда; „Работническо дело“, официалният всекидневник на Политбюро на комунистическата партия, в който истинската информация трябваше да се търси между редовете. Дните му отдавна са приключили, през 1990 г. настъпва ерата на свободното слово.

  Доколкото в съществуващия от скоро медиен свят на демократична България може да съществува нещо като традиционни вестници, то те могат да бъдат открити именно тук, на „Цариградско шосе“47. Водещите от 90-те години всекидневници „24 часа“ и „Труд“ се печатат тук, както и повечето седмичници и списания. Това е „Медийна група България“, която от 1996 до 2010 г. в по-голямата си част беше собственост на германския WAZ.

  Нервност в Комбината.

  Дори невъзмутимата външност на комбината е измамна. В изпънатите му коридори цари нервност. Сред журналистите всеки ден се появяват нови слухове.
  Защото в България може да възникне един близък до правителството медиен монопол, който да напомня за дните, когато от № 47 са били разпространявани пропагандни лозунги, само че днес свободно в условията на пазарната икономика. „Медийна група България“ тези дни се сдоби с нови собственици. Сделка. Само че извършена при закрити врата и имената на кредиторите и новите собственици в договорите са само имена на силните на деня.

  Смяната на собствеността в българските медии винаги е уравнение с много неизвестни: „Собствениците са като матрьошки, прочутите руски дървени кукли, винаги изскача някоя нова фигура“, твърди медийният експерт Орлин Спасов.
  Някои наблюдатели дори се опасяват, че 98% от българския пазар на печатни медии скоро може да бъде в една ръка – ръката на известната като близка до правителството „Нова българска медийна група“. Това би била най-голямата концентрация във вестникарската индустрия в ЕС. „Медиите в България се превръщат в инструменти за упражняване политическа и икономическа власт“, казва западен дипломат, пожелал анонимност.

  Истинският криминален сюжет за власт и медии в България започва с оттеглянето на WAZ в края на 2010. Хората от Есен продават това, което имат, на група инвеститори, които от една страна се състоят от Огнян Донев, шеф на фармацевтичния гигант „Софарма“, и Любомир Павлов като мажоритарни акционери, и, от друга, на група от инвеститори „BG Privatinvest“ от Карл Хабсбург, германеца Даниел Руц и Христо Грозев, живеещ във Виена предприемач в областта на медиите.

  Чак след това интерес към сделката показва друга група: „Нова българска медийна група“ (NBMG). Тази група принадлежи на предприемачката Ирена Кръстева и на сина й Делян Пеевски. Пеевски всъщност е член на опозиционната партия ДПС, която представлява предимно интересите на турското малцинство.
  С поемането на властта от Бойко Борисов през 2009 г. вестниците от NBMG за една нощ се превръщат от решителни антиправителствени издания в хвалещи победителя. Министър-председателят Бойко Борисов, който отдава голямо значение на своя медиен образ, редовно може да бъде видян на първа страница, пикантерии от кухнята за членове на кабинета пълнят страниците. NBMG е финансирана предимно от „Корпоративна търговска банка“, която работи с много държавни средства.

  Новите българо-немско-австрийски собственици, обаче не успяват със своя медиен експеримент. Според хора от бранша тиражите на „Труд“ и „24 часа“ са паднали през последните години до 20 000-30 000 бройки, което е една трета в сравнение с миналото. И стойността на „Медийна група България“ е паднала от 40 млн. евро (цената, на която я продава ВАЦ) на 23-28 милиона. Има и разправии между собствениците:Грозев/Хабсбург според Донев/Павлов са некоректни, и първите смятат за незаконно намаляването на тяхното участие.

  Междувременно в София се водят четири съдебни процеса. Е ли Карл Хабсбург „медийният цар на Балканите“, както го нарича „Зюддойче цайтунг“? Вероятно не. Въпреки многократните опити на „Пресе ам зонтаг“ не успяхме да се свържем с него. Неговият партньор Грозев обаче зае следната позиция: „Наивно мислехме, че в медиите в България има плурализъм. Сега вече сме по-умни.“

  Да се върнем към мажоритарните собственици Павлов /Донев. Те също са подложени на натиск. Според критично настроения към правителството журналист Иван Бакалов заради неудобно поднасяне на новините те са влезли в конфликт с правителството. И по-конкретно с министър-председателя Бойко Борисов. Борисов просто пожелал да ги „изключи“. Това потвърждава и член на ръководството на „Медийна група България“.

  Така през 2012 г. пламва нова „медийната война“: Вестниците на NBMG и „Медийна група България“ започват едни срещу други битка с кални материали на страниците си. Целта е да бъдат дискредитирани „противниковите“ собственици и техните делови начинания. Прокуратурата започва разследвания срещу Павлов / Донев по различни обвинения като: пране на пари, фалшифициране на документи и укриване на данъци. Техните активи в компанията и до днес са запорирани. Всъщност човек може да предположи, че изходът от разследванията зависи от това дали двамата ще се оттеглят от издателския бизнес, пише сериозният медиен портал „Mediaрool“.

  Междинна гара?

  Така изглежда. Компанията е теглила кредит от 15 млн. евро от „Инвестбанк“, малка, до скоро намираща се в затруднение банка, която чрез сложна схема от дялови участия е свързана с NBMG. Като нов собственик и управител е поставена бившата главна редакторка на „24 часа“ Венелина Гочева, която е оценявана като близка до правителството. Според някои наблюдатели сделката трябва да бъде финализирана в началото на март, за да се печели време и да бъде намерен нов чуждестранен инвеститор. Това е оптимистичният вариант.

  Само че ако NBMG всъщност стои зад сделката, те едва ли ще искат да признаят, че са собственик. „Пеевски не желае да обяви, че е новият медиен господар на България“, твърди наш информатор от групировката. Медийният експерт Спасов споделя тази оценка и посочва големия нерешен проблем в бранша: непрозрачните структури на собственост. Един „официален“ монопол би предизвикал не само негодувание сред обществеността, но и неизбежна намеса на Комисията за защита на конкуренцията и предупреждения от Брюксел, смята Спасов.

  Остава въпросът има ли българското правителство интерес от концентрацията на медиите? Като „с едната взима, с другата – дава“ описва западен дипломат сегашните структури: „Правителството – в краткосрочен план – има интерес от консолидация.“ През лятото на 2013 г. ще се проведат парламентарни избори, Борисов и неговият екип се надяват за втори мандат, но шансовете за еднопартийно правителството са оскъдни. Поради което може ли да бъде направен опит за по-силно влияние върху обществото чрез медиите, какъвто е сега случаят?

  Министър-председателят е известен със стриктността си към медиите. Като експерт по борбата с престъпността в Министерството на вътрешните работи, където започна кариерата си, той беше известен с тесните си връзки с млади журналистки. Сред колеги са известни случаи, когато с SMS-и и обаждания Борисов реагира на статии, които не му се нравят. През май 2010 г. той представи в писмо до главните редактори на страната един риторичен въпрос: Вярно ли е, че правителството оказва натиск на пресата? Разбира се, не, отговориха медиите в един глас. Само че организации като „Репортери без граници“ гледат на нещата по друг начин: България отстъпи в класацията за свобода на словото от отличното 35-то място на 80-то, най-лошото в ЕС.

  Междувременно в медийната къща на „Цариградско шосе“ още преди смяната на собствениците се усеща промяната. На един журналист, който искал да публикува интервю, представящо премиера в неблагоприятна светлина, му било отказано с аргумента „повече не носи такива истории“. И сега повечето медии са на страната на силните. Но вестниците могат и да се обърнат срещу тях.

  Източник:  в. „Сега“

• Маскарадът „Съдебна отговорност за Тодор Живков“ – четвърта част

  Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.

  

  З. Разбира се, както „преди”, така и „по време” на целите тези шест (6) години, следователите, прокурорите и съдиите много добре са знаели какъв ще е крайният изход по всичките тези дела; те, несъмнено, много добре са знаели, или поне са били длъжни и са били имали възможността да знаят, че с участието си във всичките тези дела, всъщност, нарушават така или иначе все още комунистическите, но все пак действуващи български закони; и че с това си нарушаване носят лична и обусляват инситуционална гражданскоправна и наказателноправна отговорност.

  Те много добре са знаели, че участвуват в укорима, скрита зад правосъдие извънправна политическа и/или мафиотска саморазправа, т.е. че изпълняват изрична или подразбираща се агентурна поръчка на определени политически и мафиотски сили.

  Те много добре са знаели, че с противоправната си, скрита зад авторитета на правосъдието дейност, всъщност, нарушават не само и не толкова гарантираните от Закона права на двама или неколко души бивши комунистически величия, но и гарантираните от Закона права на българското общество да разчита на законосъобразно действуващи, а не на престъпни държавни, включително и правораздавателни, институции.

  Шест години Тодор Живков твърдеше, че съдебният процес срещу него е политически. Впрочем, фактите недвусмислено сочат, че както моментите на арестуването и осъждането му, така и моментът на оневиняването му, бяха презицно преценени и подбрани именно като съответствуващи на съответните политически съображения и обстановки.

  Тодор Живков бе арестуван и осъден тогава, когато сценаристите и извършителите на т.нар. „Преврат” или т. нар. „Нежна революция” се нуждаеха от „необходимия грешник”, а подкрепящите ги манипулирани от тех митингуващи маси се нуждаеха от „необходимия психологически отдушник”.

  Тодор Живков бе съдебно оневинен именно тогава, когато илюзиите на уличните еуфористи за декомунизация на обществото вече бяха отдавна изпарени, а борбата вътре в БСП между „откровените социалисти” и ограбилите държавната хазна и обществото десетоноемврийци беше необратимо спечелена именно от вече станалите достатъчно богати и дори свръхбогати капиталисти.

  Тодор Живков бе оневинен именно в момента, когато всички анализатори вече бяха напълно единодушни, а и самите заинтересовани държавни ведомства вече недвусмислено признаваха факта, че организираната и мафиотската престъпност в България е придобила безпрецедентни размери, и че правосъдните институции са нискойерархични структурни звена на престъпните формирования; и че вече не е реално възможно да бъде осъден нито един престъпник.

  Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на безпрецедентното за България тотално обедняване и одрипяване на традиционно левичарското българско общество, при което вече бе възроден митът за „Доброто и благоденствуващо време на Живковото управление”.

  Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на вече открито започналите пропагандни надпревари за предстоящите след една година Президентски избори, в които той едва ли би имал сили за активно лично участие, но в политическия покер на които той е и може да бъде изключително силна и важна фигура.

  Оневиняването на Тодор Живков съвпадна и с още един важен момент, налагащ на БСП необходимостта да потърси ефективната подкрепа на вече разочарования си твърд лев електорат. Става въпрос за това, че след постигнатото през 1990 г. политическо споразумение между ортодоксалното крило на БКП и създадената и контролирана от него фалшива опозиция, десетоноемврийците вече бяха реализирали почти в максимална степен предоставената им възможност да ограбят националното държавно и личното богатство на гражданите и да го превърнат в своя частна собственост.

  Става въпрос и че в контекста на този вече постигнат от тех резултат, те вече виждаха като значително реалистичен вариантът за запазване на постигнатото „разграбване и преразпределение” на богатството и за изход от кризата, която вече бе настъпила в резултат именно на възможността да постигнат „Второ споразумение за преход” – но вече чрез модификация на испанския вариант на конституционна монархия.

  Става въпрос, че докато Първото споразумение за Преход бе планирано и постигнато чрез участието на набедената за легитимна нелегитимна „Кръгла маса”;

  то Второто споразумение за Преход вече бе планирано да бъде постигнато (а впоследствие и наистина бе постигнато) чрез участието на легитимния, но обявен за нелегитимен монарх, агентурно и икономически мотивиран да обезпечи новия етап в разграбването и преразпределянето на българското държавно, национално и лично на гражданите, богатство.

  Така, в контекста на тази именно стратегия, десетоноемврийците предприеха интензивни ухажвания на легитимния съгласно Търновската Конституция български монарх Симеон Втори. Именно в този контекст на 12 април 1996 г. подобаващо добре манипулираните бургаски националисти от Конфедерация „Родолюбие” призоваха „опозиционните сили на страната” да гласуват в предстоящите президентски избори за Тодор Живков; а от своя страна самият Живков заяви пред кореспондент на в-к „24 часа”, че инициативата не е негова, че все още се намира под домашен арест по три висящи съдебни дела, но че когато всичко приключи, той ще обмисли отговора си по поканата да се кандидатира за Президент.

  Изключително любопитно е и обстоятелството, че точно тогава не само десетоноемврийците, но дори и самият Тодор Живков, чийто наследници и роднини вече недвусмислено се бяха твърдо и неразделно интегрирали с десетоноемврийците, направиха изключително умела реклама на Симеон Втори и подчертаха едновременната си готовност да участвуват във „Второто споразумение за преход” чрез модификация на испанския вариант, изразяващ се в коалиционно привличане на Симеон Втори в Третия етап от ограбването на България и на българското население.

  И. Тодор Живков, несъмнено, бе диктатор, но той бе един „щастлив диктатор”, тъй като бе успял да задържи властта си до последния възможен ден, в който заедно със символа си – Берлинската стена – рухна и самата социалистическа система.

  Дори нещо повече – колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен на снимките и кинолентите, представящи го с полуотворена уста по време на прословутия Ноемврийски пленум, на който той бе свален от власт, той все пак успя да се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги от „Великолепната седморка” на Варшавския договор: Н. Чаушеску бе застрелян; Е. Герек бе очевидно и недвусмислено принуден да сдаде властта; Хонекер замени затвора с емиграция в Чили и бе покосен от рак; Горбачов бе изтласкан встрани от собственото си творение; Тодор Живков, обаче, имаше шанса не само да твърди, но и твърдението му да изглежда убедително и приемливо, че сам и доброволно е бил подал оставката си; и че сега, неколко години по-късно, искрено съжалява, че не се е бил съпротивлявал докрай, макар че е щял да бъде смачкан.

  Дори нещо повече – Тодор Живков не бе принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на неговата власт.

  Една от възможните причини е, че той все пак успяваше да поддържа в управлението на държавата и в обществото състоянието на едно критично и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелствуваните от неговото управление.

  Все пак, обаче, същинската политическа причина за неговото оцеляване се състоеше в това, че изключително дълго време след 10 ноември 1989 г. истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледаната от самия него неколкоешелонна „елитна” управленска върхушка.

  Несъмнено, също така, изключително важен фактор за оцеляването му бе и неговият комбинативен ум, железните нерви и дълбоко народностната му хитрост, както и изключително здравата му психика, която му бе позволила да преживее смъртта на скромната си съпруга, загадъчната смърт на амбициозната си дъщеря и провала на негодния си син.

  Несъмнено важен фактор за оцеляването му е била и компенсацията, която той е получавал за сметка на тежките удари, от обичта на преуспяващата му осиновена внучка Евгения и на зет му Иван Славков.

  Людмила Живкова бе починала значително време преди промените, поради което тя „нямаше шанса” да бъде обвинена, съдена и призната за невинна. Макар че нейни най-близки сътрудници бяха съдени и осъдени.

  Владимир Живков бе замесен в смъртта на телевизионната говорителка Татяна Титянова, но след разиграването на добре сценографирани театрални етюди следствиего го оневини и прие, че тя се е била самоубила.

  Осиновената внучка Евгения Живкова имаше честта да се среща със съда само за да регистрира фирмата си. Наистина през юни 1994 г. съдът обяви нещожността на осем договори за продажба на безценица на леки коли на УБО на бивши величия, сред които бе и Евгения Живкова, която бе закупила „Мерцедес 190” и „Фолксваген Голф кабриолет”, и бяха образувани дела за конфискация (които дела, обаче, не стигнаха доникъде).

  Зетят Иван Славков (по прякор „Батето”) през 1992 г. бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване и за незаконно притежаване на оръжие, но през март 1996 г. бе изцяло оправдан.

  Внукът Тодор Иванов Славков, известен като „Малък Тошко”, бе екстрадиран от Швейцария на 15 Февруари 1995 г. по обвинение за участие в групово изнасилване, извършено през юли 1988 г., но през март 1996 г. бе пуснат под домашен арест; делото бе насрочено за 16 Април 1996 г., а пострадалата бе мотивирана да оттегли гражданския си иск, след което съдът се произнесе с оправдателно решение.

• Идеални избори за лов на рибки бананки

  Очертава се класически ляво-десен сблъсък, в който отсъства алтернативата

  .

  Диян Божидаров,  в. „Сега“

  Парламентарните избори през лятото ще се проведат по позната класическа схема – дясно срещу ляво. ГЕРБ срещу БСП. Вие ще опонирате, че ГЕРБ не са десни, аз пък ще ви кажа, че БСП не са леви. В България, а и не само у нас, традиционните определения не важат. Ляво е това, което политиците кажат, дясно е онова, което избирателите възприемат. Самоидентификацията е важна. Много важна е и БСП.

  В нашата политика от значение е и още един разделител – отношението към Русия. Така е от времето на Борис I, когато се оформят две течения на религиозна основа. Едното държи за присъединяването към Рим, другото – за запазване на източното православие. След Освобождението на тяхно място се появяват партиите на русофили и русофоби, като въпросът за модернизма измества религията. Модернизмът най-напред е провидян в Запада, след 1944 г. – на Изток (по Стефан Чурешки). Днес всички партии приемат модерния западен път, но Русия пак ги дели – десни,

  смесващи русофобията с американофилия,

  леви, доволно скрепени към московската пъпна връв.

  Това противопоставяне обаче разделя политическите субекти, не и електората. Днес не враждуват русофили срещу русофоби, урните не са географски кръстопът. Беше така, вече не е. Никой днес не знае с какви съображения електоратът мотивира своя избор, защо хваща тази бюлетина, не онази. И все пак може да се каже, че съществува сечение, допирателна, общи за партии и електорат, които парцелират политическото пространство, оформят лявото и дясното.

  Това е отношението към БСП.

  Десният електорат е този, който е категорично против БСП, за нищо на света не гласува за нея и я смята за спирачка пред модерността. Една дясна партия престава да е такава, ако се обвърже с БСП (случи се с НДСВ). Лява партия са БСП, няколко маргинални производни и избиратели им. Отношението към столетната партия е съвременният делител, който наследява религозното противопоставяне и чувствата към Русия.

  Направих горните уточнения заради многобройните спекулации кое е дясно, ляво, може ли едното да е такова, другото – не, и т.н. Смятам, че през лятото ще се състои

  свиреп ляво-десен сблъсък

  и се опитах да посоча неговите теоретични контури. Дясното и лявото винаги са въпрос на хипотеза. Моята е, че ценностите, идеите, програмите на партиите нямат значение. Нямат и класата, доходите, социалната роля, произхода на електората. Десни са тези партии, които кажат, че са такива. Класически пример е Яне Янев, който една вечер си легна земеделец, събуди се консерватор, а медии, избиратели, другите формации не се развълнуваха от неговите „ценности“. Просто се съгласиха с декларацията му. Янев ще е десен, докато не се съюзи с БСП. Същото е с хората. „Не знам защо съм десен, но не искам БСП да е във властта“, казва десният избирател. „Не знам защо съм ляв, но или гласувам за БСП, или в краен случай, като няма за кого, пак за нея“, казва левият.

  А сега да видим разстановката в момента

  Вдясно е ГЕРБ, там са ОДС на Костов, другото ОДС (Мартин Димитров и Надежда Михайлова), СДС на Кабаиванов. РЗС и Марешки. Те казват, че са срещу БСП и ще разпределят т.нар. десен електорат. ДПС разчита изцяло на етнически вот и не е в тази схема. Миглена Кунева се позицонира като алтернатива на всички, но поддръжниците й са по-скоро десни. Вляво самотно стърчи БСП. Това е нашият класически ляво-десен сблъсък. Винаги, с изключение на 2001 г., предизборната подредба на партиите е такава.

  А сега да разгледаме численото разпределение на електората. Той по-скоро ляв ли, или е десен? Историята сочи, че този, който гласува, е предимно десен.

  На вота през 2009 г. от 20 състезаващи се партии за категорично десни се обозначиха 6. Начело с ГЕРБ. Толкова сумарно бяха и левите. Но десният блок взе над 2.4 млн. гласа. Целият ляв събра към 770 000. ГЕРБ грабна 1.67 млн. гласа. „Малките десни“, т.е. партиите извън ГЕРБ, спечелиха към 740 000 – точно колкото „Коалиция за България“. По-важното е, че „малките десни“ взеха

  30 пъти повече гласове от „малките леви“

  „Малките леви“ акумулираха всичко на всичко 25 000 гласа. Помните ли ги – „Защита“, „Социалдемократи“, „Българска лява коалиция“…? Формациите, които останаха малко под 4-процентовата бариера, също бяха самоопределили се за десни – „Лидер“, НДСВ, „Новото време“.

  Мнозина ще опонират, че големият актив на десния блок през 2009 г. се дължи на популизма на ГЕРБ. Те дръпнаха най-много гласове, БСП, от своя страна, бе изхабена от управлението. Но подобна бе ситуацията и четири години по-рано. Тогава лявото бе във възход, БСП демонстрираше „ново лице“ със Станишев начело. Десните партии разпределиха 1.5 млн. гласа, левите едва – 1.2 млн. Всичко вляво бе за БСП, което й позволи да спечели.

  Припомням тези цифри, защото същото е положението и сега – доста десни партии и една лява; двойно по-голям десен електорат. Вотът зависи от разпръскването на десните гласове. Ако ГЕРБ бъде припозната като единствена спирачка пред БСП, Борисов ще триумфира отново. Ако дясното се раздроби прекалено много, БСП ще е първа. Борисов има полза да размаха червеното плашило. Станишев има полза от формацията на Кунева.

  Това между другото са идеални избори за лов на рибки бананки. Без реална алтернатива.

   

• Доган бе нападнат с пистолет по време на конференция на ДПС

  Мъж нападна с газов пистолет Ахмед Доган, без да го рани. Нападателят, който бе с бадж на делегат, и по-късно се установи, че се казва Октай Хасанов Енимехмедов, бе почти линчуван след това.
  

   

  Лидерът на ДПС Ахмед Доган беше нападнат от млад мъж с газов пистолет по време на речта си на Осмата национална конференция на партията днес в зала 3 на НДК.

  Докато той произнасяше словото си, нападателят необезпокоявано мина през цялата зала, качи се на трибуната и насочи малокалибрен пистолет срещу главата на политика. Доган се опита да се предпази, след което мъжът го заобиколи и го блъсна на земята, без да произведе изстрел.

  Веднага след това мъжът, снабден с бадж на делегат от конференцията, буквално бе линчуван от десетина съпартийци на Доган и охранители. Самият лидер на партията бе изведен незабавно от залата.

  Линч и никаква намеса на полицията

  Свидетели на безпрецедентния инцидент разказаха пред Канал 3, че панталоните на нападателя дори били свалени при побоя. На кадрите от НДК ясно се виждаше, че мъжът бе налаган и ритан в продължение на 5-6 минути, като линчът продължаваше дори и докато той бе извеждан от залата. Полицаи не се намесиха.

  Според първоначалната информация нападателят е бил предаден на органите на реда, дошли впоследствие. От МВР съобщиха, че задържаният е 25-годишен с инициали О.Е. от Бургас. Той е криминално-проявен за хулиганство, нанасяне на телесна повреда и грабеж. От силовото ведомство потвърдиха, че пистолетът е бил газов. У нападателя са били открити и два ножа.

  След това от ДПС потвърдиха неофициалната информация, че нападателят е Октай Хасанов Енимехмедов, брат на Метин Енимехмедов, който спечели луксозна кола от шоуто на Слави Трифонов „Танцувай с мен“.

  Все още не е ясно дали мъжът действително е имал намерение да убие лидера на ДПС, тъй като от близките кадри ясно се вижда, че оръжието изщраква два пъти, като той го презарежда. Според съпартийците на политика оръжието е засякло. От МВР не дават информация дали то изобщо е било заредено.

  Няма и обяснение на изключително странния факт, че делегатите не са минавали през проверка на скенер, въпреки че при предишните конференции на партията това винаги се е случвало. Монтирането на детектори за метал започна едва след опита за нападение.

  Въпреки множеството неясноти около безпрецедентния инцидент, от ДПС коментираха пред Канал 3, че единствената причина лидерът им да не бъде убит, било засичане на пистолета. Това обясни Камен Костадинов, без да уточни дали е получил тази информация от криминалисти или е негово лично предположение. Митхат Табаков сподели същата версия с уточнението, че е чул как пистолетът засякъл, тъй като стоял на първия ред. Същото нещо бил разказал и самият Ахмед Доган.

  Зам.-председателят на ДПС Филиз Хюсменова се възмути как е възможно час след случилото се в зала 3 на НДК все още да няма полицейско присъствие. Потвърди и неофициалната информация от петък, че Доган действително е възнамерявал да напусне лидерския пост. Какво ще се случи оттук-нататък, обаче тя не пожела да коментира с лаконичното обяснение, че всичко зависи от делегатите.

  Колегата й по организационната дейност Рушен Риза заяви, че разполага с уведомително писмо, което е било подадено до МВР преди форума с искане за предоставяне на охрана. От ведомството обаче не отговорили по никакъв начин, което било възприето от партията като мълчалив отказ.

  От вътрешното министерство отговориха пред Mediapool, че преди конференцията е имало организационна среща между представители на СДВР и партията. На нея органите на реда са поели ангажимент да охраняват периметъра около НДК, както и хотелите, в които са настанени делегатите и гостите на форума. 11 полицаи са дежурили в района около конгресния център.

  „Истинският поръчител е езикът на омразата“

  „За щастие покушението не успя, г-н Доган е в добро здравословно състояние. Но това не означава, че вие, всички ние, цяла България, не станахме свидетели на най-уродливата изява на политиката на омразата, на анти-ДПС агресията, на сатанизирането на Движението за права и свободи и на нашия лидер. Омраза, сатанизиране, които прескочиха всякакви граници. От името на ръководството на ДПС и на Осмата национална конференция заявяваме категорично – не знаем кой е физическият поръчител на това покушение, но няма никакво съмнение, че истинският поръчител на това покушение е именно езикът на омразата, на конфронтацията, на анти-ДПС агресията в българското общество“, заяви в кратко емоционално слово Местан, след като успокои делегатите, че „няма и драскотина“ по лидера на ДПС.

  По неофициална информация, разпространена в петък, на Осмата национална конференция на ДПС се очакваше Доган сензационно да обяви оттеглянето си от лидерския пост след 23 години и да бъде наследен от Местан. Заради нападението обаче така и не стана ясно дали политикът наистина е имал такива намерения.

   

  Източник: Mediapool

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

  .
  

• Емигрантите са вкарали 856 млн. евро в България

  Данни на БНБ сочат, че инвеститори са изтеглили 541,8 млн. евро от проектите си в България. Въпреки това, в обратна посока, паричните приходи под формата на инвестиции, са нараснали на годишна база, като за първите 11 месеца на миналата година те възлизат на 1,399 млрд. евро. Емигрантските парични потоци, влели се в родната икономика, са нараснали с 57 млн. евро за 11-те месеца на 2012-та.

  Банните на БНБ, цитирани от „Стандарт нюз“, показват, че за периода януари-ноемри 2012 година от България инвеститори са изтеглили 541,8 млн. евро, което е с цели 43,5% повече от същия период на 2011 г., когато изтеглените инвестиции възлизаха на 377,5 млн. евро.

  Най-големите отрицателни парични потоци са към Австрия (-165,8 млн. евро), Германия (-136,1 млн. евро), Великобритания (-136,1 млн. евро) и Швейцария (-103,8 млн. евро). Изтеглянето на парични средства към Австрия може да се обясни с това, че голямата част от банките у нас са собственост на Австрийски институции, които отпускат кредитни линии на дъщерните си трезори в България. Нормално е когато родните банки връщат отпуснатите средства, те да се запишат като отлив на инвестиции, коментираха от Българска агенция за инвестиции.

  Въпреки това влезлите в страната инвестиции растат на годишна база. За първите 11 месеца на 2012 г., те възлизат на 1,399 млрд. евро (3,5% от БВП на страната) или с 15% повече от същия период на 2011 г. Най-голяма е сумата от Холандия – 633,9 млн. евро, но и това си има своето обяснение. Данък печалба в Холандия е много нисък и повечето инвеститори регистрират фирмите си именно там. 374,7 млн. евро са влезли в родната икономика от Люксембург, но с оглед на това, че страната е офшорна зона, капиталите биха могли да идват от всякъде.

  Същевременно българите в чужбина наляха още 74,6 млн. евро у нас през месец ноември. Така за периода януари-ноември 2012 г. общата сума на преведените от емигранти пари набъбна до 856 млн. евро, което е ръст с 57 млн. евро. Официалната статистика обхваща само паричните преводи чрез финансов посредник, без да отчита вкараните суми „на ръка“ от емигрантите.

  Източник:  Actualno.com

• Тъжна вест

  На 13 януари 2013 г. в Мичиган е починал

  треньорът по спортна гимнастика  ДЕЯН ХРИСТОВ КОЛЕВ
  

   

  Деян Колев е роден на 13 декември 1965 г. в Търговище. Спортната му кариера започва под ръководството на баща му, заслужилият треньор на България по спортна гимнастика Христо Колев. През 1976 г. Деян става републикански шампион и влиза в националния отбор по спортна гимнастика.

  Деян Колев е носител на множество медали и призови места от национални и международни първенства. Връх в кариерата му е постигнатото през 1988 г. четвърто място по спортна гимнастика на Олимпиадата в Сеул. От август 1995 г. работи в Michigan Academy of Gymnastics, Westland, като треньор.

  Поклонението ще се извърши на 21 януари, 2013 г. от 12 – 5 P.M.
  Stanley Turowski Funeral Home
  25509 W. Warren, Dearborn Heights, MI 48127

   

  Източник:  Bulgarians in Detroit.com

• Проф. Райкин: Има нещо много дълбоко, което винаги ме е свързвало с българския народ (втора част)

  Продължение на интервюто на Хенриета Дионисиева с проф. СПАС РАЙКИН, излязло във в. “Марица“ на 4.01.2013 г.

  Публикуваният тук вариант е допълнен от проф. Райкин. Първата част от интервюто може да се прочете тук.
  

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  – КАКВО ОЧАКВАТЕ ОТ НОВАТА 2013 Г.? КОИ НОВИНИ ЩЕ СА ПОВЕЧЕ – ДОБРИТЕ ИЛИ ЛОШИТЕ?

  – Не очаквам нищо по-различно от изтичащата 2012 г. Що се отнася до България, не виждам никаква особена промяна в нейната външна и вътрешна политика, никаква бърза промяна в икономическата криза, която я сковава сега, продължение на безработицата и беднотата, които разяждат оптимизма  за по-добри дни. Все повече и повече българите ще търсят изход в чужбина, където има не по-малка криза.

  Що се отнася до Америка, за там съм повече оптимист, породен от спечелването на изборите от Барак Обама. Най-малкото очаквам той да обуздае ненаситните апетити на военнолюбците, които вкараха страната в две неоправдани, водени за чужди интереси , ненужни войни, отнели живота на близо 10 000 млади наши момчета и по сковани лъжливи причини. Също така, прогресивните закони, прокарани от Демократическата партия по  инициатива на Обама, на първо място здравната реформа, ще останат в сила  и ще бъдат последвани с осъществяване на неговата програма. Сега се води ожесточена борба между двете партии за намаление на данъците на средната класа – 98% от американския народ, докато републиканците открито и страстно защитават интересите на милионерите и милиардерите, 2% от населението на Америка. Това не е партизанска измислица по този въпрос. Тези три-четири дни преди новата година ще трябва да се разреши коя партия ще вземе връх. Републиканците правят всичко възможно да не позволят намаляване на данъците на средната класа, ако това намаление не се приложи и към милионерите и милиардерите. При така сложилите се обстоятелства, аз очаквам по-добри новини, макар че преди това временна по-сериозна криза може да удари тази страна.

  .

  – КАКЪВ ПОДАРЪК БИ ВИ ЗАРАДВАЛ НАЙ-МНОГО?

  – Очевидно този въпрос се отнася за дните преди Коледа. Коледата мина и подаръците се раздадоха. Но това, което се случи с мене през предколедния сезон, бяха два подаръка, които не очаквах и които не се купуват с пари. Аз нямам интерес към материални подаръци. На моята възраст и при моето положение, няма материален подарък, за който не бих забравил още на следващия ден. Но тези два подаръка залегнаха дълбоко в съзнанието ми като оценка и признание на дългогодишната ми борба за един по-добър свят и за една по-щастлива България, на която бях посветил цялата си житейска кариера.

  Без мое знание и без мое участие – предумишлено или по случайни внушения – една моя съгражданка, г-жа Джумиле Кочева, и Българо-американската асоциация в Чикаго бяха предложили  на посещаващия града председател на Агенцията за българите в чужбина, да бъда награден с ордена “Иван Вазов”.  Наградата ми бе връчена на тържествено събрание в нашия град, по делегация от г-жа Кочева на 18 ноември тази година*. Текстът на грамотата  обяснява защо ми е било присъдено тово отличие:

   

  РЕПУБЛИКА  БЪЛГАРИЯ

  ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ

  В ЧУЖБИНА

   

  УДОСТОЯВА

  ПРОФ.  СПАС РАЙКИН, САЩ

   

  ЗА  ВСЕОТДАЙНА  ДЪЛГОГОДИШНА

  НАУЧНА, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКА И ЛИТЕРАТУРНА

  ДЕЙНОСТ  В ЗАЩИТА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИОТИЧЕН ДУХ И

  ДЕМОКРАТИЧНИ ЦЕННОСТИ,

  КАКТО И ПО СЛУЧАЙ НЕГОВИЯ 90-ГОДИШЕН ЮБИЛЕЙ

   

  С ПАМЕТНИЯ МЕДАЛ  “ИВАН ВАЗОВ”.
  

   

  Гр. София,                                                       Председател:  (п)

  7 октомври 2012 г.                                        Росен Иванов

   

  В поздравително писмо от Елена Поптодорова, български посланик във Вашингтон, по-нататък се очертава моят принос за популяризирането на  българската кауза в емиграция.

   

  Уважаеми проф. Райкин,

  За мен е чест и удоволствие да ви поздравя най-сърдечно по случай 90–годишния Ви юбилей.

  В този тържествен момент бих искала  да изразя уважение и към всеобхватната Ви литературна, научна и политическа дейност, която оказва важно духовно влияние както върху българската общност в САЩ, така и върху обществения и политически живот в България. Голямо признание заслужава и дългогодишната Ви академична дейност като преподавател  по история и политически науки в различни университети в САЩ.  Многобройните Ви публикации и книги са свидетелства за важни моменти от историята на нашата страна и ще останат като ценно наследство за бъдещите поколения.

  Вашият забележителен живот е пример за това как макар и далече от България е възможно да се работи неуморно и всеотдайно за нея.  Безкористната Ви обич към родината е вдъхновение за българите по света и образец за родолюбие и патриотизъм.

  Позволете ми да Ви пожелая здраве, лично щастие и успехи.

  Честит празник!

                                                                (п)  Елена Поптодорова

   

  Аз не зная какъв по-добър подарък бих могъл да получа от това признание на труда ми в чужбина за слава и чест на България.

  Вторият подарък,  който получих от дъщеря си на Коледа, също така ми донесе голямо удоволствие. Преди десетилетия, като минавах през Рокфелер Център в Ню Йорк, погледът ми се спря на две просторни черни гранитни  плочи с изгравиран текст върху тях. Прочетох този текст. Това беше Веруюто на Джон Д. Рокфелер. Аз бях впечатлен от дълбоката философия на този  финансов магнат. Извадих бележника си и го преписах буква по буква. По- късно го непечатах на машина, преведох го на български и го раздавах на млади българи. Неведнъж  съм го споменавал и като мое Верую. Дъщеря ми се беше сетила за този документ, преписала го с гравирани  букви, поставила го в рамка и ми го даде като Коледен подарък. Предавам тук неговия текст.

   

  АЗ ВЯРВАМ: ДЖОН Д. РОКЪФЕЛЪР

   

  ФИЛОСОФИЯТА НА БАЩА МИ:

  ПРОФ. СПАС Т. РАЙКИН

   

  АЗ  ВЯРВАМ,

  ВЪВ  ВЪРХОВНАТА ЦЕННОСТ НА ВСЕКИ ЧОВЕК И НЕГОВОТО ПРАВО НА ЖИВОТ, СВОБОДА  И  СТРЕМЕЖ КЪМ  ЩАСТИЕ,

  ЧЕ ВСЯКО ПРАВО ПРЕДПОЛАГА И ОТГОВОРНОСТ,  ВСЯКА  ВЪЗМОЖНОСТ – ЗАДЪЛЖЕНИЕ, ВСЯКА СОБСТВЕНОСТ – ДЪЛГ,

  ЧЕ ЗАКОНЪТ Е НАПРАВЕН ЗА ЧОВЕКА, А НЕ ЧОВЕКЪТ ЗА ЗАКОНА,  ЧЕ ПРАВИТЕЛСТВОТО Е СЛУГА НА НАРОДА, А НЕ НЕГОВ ГОСПОДАР,

  В ДОСТОЙНСТВОТО НА ТРУДА, ДАЛИ ТОЙ Е УМСТВЕН ИЛИ ПЪК РЪЧЕН;  ЧЕ СВЕТЪТ НЕ ДЪЛЖИ НА НИКОЙ ЧОВЕК СРЕДСТВА ЗА ПРЕЖИВЯВАНЕ, НО ЧЕ ТОЙ ДЪЛЖИ НА ВСЕКИ ЧОВЕК ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ СДОБИЕ СЪС СРЕДСТВА ЗА ПРЕЖИВЯВАНЕ,

  ЧЕ СПЕСТОВНОСТТА Е ОТ ОСНОВНО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ЕДИН ДОБРЕ УРЕДЕН ЖИВОТ И ЧЕ ИКОНОМИЯТА Е ПЪРВОТО ИЗИСКВАНЕ ЗА ЕДНА ЗДРАВА ФИНАНСОВА СИСТЕМА – ДАЛИ ПРИ ПРАВИТЕЛСТВОТО, ДАЛИ В ЧАСТНОТО  ПРЕДПРИЯТИЕ ИЛИ В ЛИЧНИЯ ЖИВОТ,

  ЧЕ ИСТИНАТА И ПРАВДАТА СА ОСНОВАТА ЗА ЕДИН ТРАЕН ОБЩЕСТВЕН РЕД; В СВЕЩЕНОСТТА НА ЕДНО ОБЕЩАНИЕ, ЧЕ ДУМАТА НА ЧОВЕКА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКА ДОБРА, КАКТО И НЕГОВИЯ ПОДПИС; ЧЕ ХАРАКТЕР, НЕ БОГАТСТВО ИЛИ ВЛАСТ, ИЛИ  ПОЛОЖЕНИЕ СА ВЪРХОВНА ЦЕННОСТ,

   ЧЕ ИЗВЪРШВАНЕТО НА ПОЛЕЗНА СЛУЖБА Е ОБЩ ДЪЛГ НА ВСИЧКИ ХОРА, И ЧЕ САМО В ОЧИСТИТЕЛНИЯ ОГЪН   НА ПОЖЕРТВУВАНИЕТО ЩЕ ИЗГОРЯТ УТАЙКИТЕ НА ЕГОИЗМА И  ВЕЛИЧИЕТО НА ЧОВЕШКАТА ДУША ЩЕ БЪДЕ ПУСНАТО НА СВОБОДА.

  В ЕДИН ВСЕМЪДЪР И ВСЕЛЮБЯЩ БОГ, С КАКВОТО И ИМЕ ДА БЪДЕ  НАРЕЧЕН; И ЧЕ НАЙ-ВИСШЕТО ПОСТИЖЕНИЕ НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК, НАЙ-ГОЛЯМОТО МУ ЩАСТИЕ И НАЙ-ШИРОКАТА МУ ПОЛЗОТВОРНОСТ, СЕ НАМИРАТ В ЖИВОТ И ХАРМОНИЯ  С НЕГОВОТО ЖЕЛАНИЕ.

  ЧЕ ЛЮБОВТА Е НАЙ-ВЕЛИКОТО НЕЩО В СВЕТА, ЧЕ САМО  ТЯ  МОЖЕ ДА ПРЕОДОЛЕЕ ОМРАЗАТА; ЧЕ ПРАВДАТА  МОЖЕ И ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА НАД СИЛАТА!

   

  Аз няма какво друго да добавя  към тези принципи и тези документи.  Те са най-ценните подаръци, които получих тази година.

  .

  – КОЙ Е НАЙ-ВЪЛНУВАЩИЯТ ВИ СПОМЕН ОТ ПЛОВДИВ? КОЕ Е ЛЮБИМОТО ВИ МЯСТО ТУК?

  –  Много десетилетия минаха от времената на моите пловдивски години.   Много спомени са избледнели. Само Бунарджика и Небет тепе са се запазили в съзнанието ми. Там аз отивах в неделни дни, изкачвах се на върховете им и се взирах в далечината на североизток да зърна Средна гора и нейното предмостие Сакар Тепе, в полите на което се намираше моето родно  и китно село Зелениково.  Но затова пък никога не съм забравил гледката към Пловдив в една звездна нощ в Родопите над селата Куклен и Марково, по време на горянството ми през месец май 1951 г. Нека предам този мой спомен, както съм го представил в книгата си “Синя и червена България”,  том 1 от серията “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век“, стр.  357, 358, 359.

  „Дните в Родопите се занизаха бавно, мъчително, отегчително и в пълна неизвестност за бъдещето… Понякога (в късна вечер) аз сам се изкачвах на тази скала, (сядах умислен с подпряно на ръката ми чене, а ла Роден), и прелиствах страниците на живота ми през изтеклите години… В такива моменти на усамотение и размисъл, пред блесналото в острови светлина пловдивско поле, в което се взирах от висотата на тази планинска скала, и за стотен път – не, за хиляден път, се връщах мислено в Балчик и се мъчех да си представя с какво удоволствие моите приятели и целия трудовашки лагер от две хиляди души са посрещнали новината за нашето бягство… Седнал на тази скала, във вечерния здрач, аз гледах на пловдивското поле, което се разстилаше под планината като на тепсия със светналите като съзвездия селца, докъдето ми стигаше погледът, а в средата,  залят със светлини и всякакви багри, се простираше Пловдив. Гледката беше феерия, красота, но вледенена  и неподвижна. Мислех си аз за живота в тази вледенена, неподвижна панорама, в която ми се представяше Пловдив, виждах аз по улиците безгрижни хора, мъже и жени, младежи и старци, палави деца и множествена тълпа, виждах ги аз да влизат и излизат от магазини и ресторанти, от сладкарници и кафенета, виждах ги аз да вкусват сладолед и разговарят и се шегуват, да спорят и да си пробиват път през навалицата.  И виждах себе си  самотен на тази скала…  Свободен!  Свободен? Каква стойност имаше тази свобода в този момент?…  Какво струваше моята свобода?  Аз бях свободен да се гмурна между храстите и да бягам като диво животно…  Аз не знаех дали на следващият ден ще ни донесат залък хляб или ще продължаваме да гладуваме, дали щеше пак да завали пороен дъжд и ние да се натискаме под скалата в  малката хралупа. Но и при такива мисли, аз никога не загубих кураж… След такива мисли и копнения, аз се свличах долу при другарите си   ободрен, духом утвърден и още повече уверен в нашия краен успех…“

  .

  – ЖИВОТЪТ ВИ Е ПОДЛАГАЛ НА СУРОВИ ИЗПИТАНИЯ. КОЕ Е НАЙ-СТРАШНОТО? КАК ГО ПРЕОДОЛЯХТЕ?

  – Най-страшното изпитание, което преживях, се случи на 21 юли 1944 г. –  месец и половина преди 9-ти септември. Комунистически партизани бяха окупирали селото и свикаха общоселски митинг. На път за митинга, посред селото, придружен от четири-пет младежи от махалата, видяхме срещу нас да се задават трима партизани – водени от селския главен комунист Георги Парлапански. На 20 метра пред нас те вдигнаха шмайзерлите си, насочени към нас, и извикаха: “Горе  ръцете!”.  Ние се спряхме с вдигнати ръце. Те се приближиха до нас, махнаха на останалите да вървят, заобиколиха ме и докато един от тях връзваше ръцете ми зад гърба, Парлапански носочи шмайзера в лицето ми. Аз се взирах в дулото на оръжието и си мислих, че ще ме застрелят. Страх прониза сърцето ми в очакване да ме убият. В един момент, когато двамата другоселци тършуваха в една къща за хляб и сирене, аз събрах сили и казах на Парлапански: “Георги,  аз не съм това, за което ме мислите. Питай Йовчо да ти каже какъв съм“. Йовчо беше млад комунист гимназист, с когото бяхме приятели и на когото бях доверил истинските ми политически убеждения по това време – демократически настроен, против  управляващия режим и убеден, че Германия е загубила войната. Георги ме погледна в очите, развърза ръцете ми и ме изпрати на митинга. Там срещнах Йовчо. Той ме намери и ме покани да се присъединим към партизаните. Още стъписан от преживяното, аз му казах да върви, а аз ще си помисля.

  Той бе убит по-късно при Страцин от германците. Но Парлапански го беше вече питал за мене и аз се отървах  от куршума. Така се свърши този епизод, но страхът, който преряза тогава сърцето ми, не ме напусна през целия ми живот.

  Този страх, по всяко време довеждащ до спомена за дулото на шмайзера,  насочен в лицето ми, ме сковаваше на място и повече от всичко друго  ме постави на пътя на моето бягство седем години по-късно. През всички години, дори до днешни дни, макар по-рядко, кошмарни сънища ме събуждаха и още ме събуждат посред нощ, като завърнал се в България. Преследвачите са по следите ми, гонят ме да ме хванат в моята безпомощност да избягам … Събуждам се, потънал в пот. Преди да отворя очи, си шепна: “Това е сън, това е сън”. Аз никога не преодолях ужаса, който бях преживял.

  .

  – КОГА  СИ КАЗАХТЕ: “О, МИГ, ПОСПРИ!”

  – Няма много такива мигове в живота ми. Целият ми живот е непрекъсната борба за просъществуване и за прокарване на идеите, които са ме вдъхновявали. Но има случаи, които бих могъл да припомня.

  На третия ден от бягството ми от Балчик, нелегалната организация, която  беше уредила посрещането ни в Пловдив, ни донесе оръжие и ни поведе към Родопския балкан над селата Куклен и Марково. На мен, като най-слабият физически, дадоха една малка турска карабина, рязана и изтъкмена от селски ковач. Като крачехме през шубраци и синури, половин час от срещата ни с  нашите спасители, аз почувствах някакво вътрешно вълнение, което сякаш ме вдигна в облаците. Нека тук цитирам  редовете, с които съм го описал преди години в “Синя и Червена България”:

  „Нея вечер, към десет часа или по-късно, при нас дойдоха хората, които очаквахме…Те ни въоръжиха… Нашият дух се повдигна. Скоро ние бяхме на път за Родопите. Те водеха, ние следвахме… Отначало аз бях някак си смутен и несигурен, но като повървяхме около час и минахме край някакъв синор и храсталаци, аз бях обзет от някакво неизпитано от години чувство на сигурност в себе си, на решителност, на безстрашие, като да бях на върха на света. Някак си се виждах победител над комунистите, не се чувствувах техен роб или принуден да се преструвам, в страшно унижение пред тях.

  Аз стисках тази  малка карабина в ръцете си, която си нямах и представа как да употребявам, но тя ми даваше вътрешна сила и дерзание. Мислех си, че ако те ме срещнеха някъде в тази планина, или пък тяхната милиция и войска, то те може да ме убият, но преди да стане това и аз бих взел някого от тях, и това щеше да бъде достатъчно и аз да загина. Колко пъти съм си припомнял това чувство в бъдеще! Случваше ми се посред класна лекция в съзнанието ми да проблесне този момент – край този синор и тези храсталаци, с пушка, стисната в ръка…  Удоволствието ме обземаше  и понасяше по облаците…

  Често в Балкана, и много по-късно в емиграция, аз съм си припомнял годините в Богословския факултет, заобиколен с дузина отворени книги или над пишещата машина, в библиотеки и аудитории…  хрисимият, кроткият,  ученият, христолюбивият, човеколюбивият, немощният изтърсак на обществото отпреди и след 9 септември, да носи пушка в ръка, патрони в един джоб, граната в другия. В такива моменти ме побиваха тръпки,  раменете ми се разтреперваха, но дълбоко в съзнанието си изпитвах неописуема наслада, същата наслада, която изпитвах в планината, когато за първи път стиснах тази малка турска карабина в ръцете си. После нещата щяха да се променят, но в този момент, в тази незабравима нощ, аз бях на върха на света.

  Никой до сега не ме е запитал дали мога да си припомня един момент в близо осемдесетгодишния ми живот, в който да съм изпитал фаустовското преживяване на върховна сублимация… Никога, преди тези няколко минути в тъмната майска нощ, всред Родопските усои, и никога след този миг, през всичките ми странствувания и митарства в света, с моите победи и погроми, аз не съм преживял по-високо, по-съвършено освобождение на моя дух, както в този момент, стиснал тази малка карабина, вместо която тези мои ръце само броени часове са стискали кирката и лопатата. Тази наистина беше  климактичната висота на моя живот.“

   

  Този отговор и споменатите събития, завършват с друг такъв момент години след това, записан на 1 септември 2007 г.:

  „Октомври  1966 г.

  Потсдам. Ню Йорк. Близо да канадската граница. Това беше третата година на професорската ми катедра, в Държавния Университет на Щата Ню Йорк (SUNY), Кампъс Потсдам. Факултетният съвет на Департамент “История” опитваше да въведе система на групово преподаване: Всички класове по предмета “История на западната цивилизация”, събрани в общ клас, един час в седмичните три часа да бъде поверен на един от професорите, които щяха да се редуват… Дойде и моят ред. В програмата беше предвидено аз да изнеса лекцията за “Сто годишната война”.

  Заех аз позиция  зад подиума в грамадната зала, готов да започна. Вдигнах аз поглед да огледам залата, претъпкана със студенти. Стотици чифта очи се бяха  вперили в мене. На първия ред в залата седяха всички членове на факултета по История. Мигновено целият ми живот, от бедната хралупа като дом и овчарската гега, до професорската катедра, моите каторжнически дни в Безмер и партизанството в Родопите, заедно с прекосяването на границата, се сляха в едно, но над всичко възтържествува чувството на победа  над стихийните ветрове на съдбата, с които се преборих, за да застана тук – и аз  уверено започнах и завърших лекцията си. Останалото, от онзи ден до днешен ден, е история, с която аз се гордея“.

  Този отговор, наистина, е отглас на поставения от Вас въпрос. След 90-тата  ми година този въпрос наистина ми бе зададен и аз не можех да направя нищо друго, освен да си припомня тези лични преживявания отпреди 62 години.

  Вие не сте ме запитала дали в живота ми има момент, когато съм се почувствал  унизен до положението да заплача за съдбата си. Нека си позволя да допълня Вашия въпросник. За такъв момент, нека отново цитирам спомените си от “Синя и червена България” от службата ми като трудовак. Цитираните пасажи следват непосредствено края на бележките ми, описващи службата ми в Безмер, писани в началото на февруари 1950 г.:

  „Като препрочитам сега горните бележки, виждам, че не съм довършил разказа си и не съм описал теглата си в най-тежката работа, която нашата транспортна рота трябваше да върши – разтоварването на вагони с цимент.  Колко вагони с цимент съм разтоварил, как съм проклинал съдбата си по онези времена и на какво унижение веднъж попаднах, не е за припомняне…

  Разпределяха ни по толкова човека на вагон… Останалите бяхме носачите…  Нареждахме се един зад друг, заставахме поединично под вратата на вагона, протегнали врат за товарене, подпрели ръце на хълбоците, стегнали рамене за подпори, забили крака в земята, затворили очи, за да не се напълнят от облака циментов прах, който се вдигаше при всяко тръсване на торбата на раменете и плещите ни, и потeгляхме…  Дневно време виждахме къде стъпваме, но нощно време, макар осветлявани от фаровете на камиони, не виждахме къде стъпваме, залитахме в малки дупки, понякога падахме в тъмнината и се мъчехме като грешни дяволи да вдигнем 50 или стокилограмовата торба… и пак влизахме във верига към определения обект…

  Колко пъти през това лято се виждах в позата, очакващ да ми метнат торбата цимент на рамената, колко пъти изпъвах врата си, за да легне торбата по високо над плещите ми, колко пъти падах из дупките по пътеката… и колко клетви изрекох по адрес на онези, които ме бях докарали тука, не помня… Колко пъти проклетите торби се оказваха скъсани и рохкавата синя пепел се посипваше по лицето ми, по главата ми, проникваше под работната рубашка и се сливаше по тялото ми, намираше път към слабините, колко пъти още с първата торба уши, нос, уста, па и очи се напълваха с това проклето вещество…. Но веригата не се прекъсваше, ние вървяхме или тичахме един след друг… Потънал в пот, с кости, пращящи от болка, мирис и вкус, отравящ всяко чувство, ти вървиш безропотно, понякога умрял за сън, и носиш, носиш, носиш ярема…

  Тук ми се случи да преживея един от най-съкрушителните моменти в целия ми живот – след смъртта на майка ми и убийството на баща ми, две години по-късно… Един ден сутринта, към десет часа или по-рано, край товарния циментов вагон спря  пътническия влак за Бургас. Вгледах се аз в насрещното купе и сърцето ми замря. Седнали спокойно, разположили се удобно там, бяха група мои състуденти, много близки приятели, свещеници и цивилни  от Богословския факултет – измити, вчесани, чисти, увлечени в приятен разговор. Един от тях ме забеляза и малко несигурно се вгледа в мене. Аз му махнах с ръка и всички се залепиха на прозореца. Аз напуснах поста си в редицата, чакаща да бъде натоварена с цимент, качих се в пътническия влак и след няколко стъпки се озовах на вратата на купето. Аз стисках ръцете им за поздрав. Те стискаха ръката ми и с поглед, който излъчваше безкрайно съжаление, с гримаси на лицето, които излъчваха ужас и състрадание, търсеха думи, с които да изразят съчувствието си. Каква гледка представлявах аз? Вчерашният Райкин, който ежедневно седеше в библиотеката пред маса, покрита с дузина разтворени книги, потънал в мисли, с молив, пращящ от натискане и бързина по бялата книга, или пък Райкин, който заставаше зад подиума в просторната аула на факултета да открива събрания на публика от двеста, триста и повече слушатели, сега стоеше пред тях, посипан с цимент от главата до петите и почернял, измъчен, изтощен….  жив да го оплачеш.

  Не помня какво си казахме, но свирката на техния трен възвести тръгване и аз излетях от вагона. Върнах се в групата, но повече не бях годен за нищо.  Хвърлих се във вагона, смъкнах се на пода с гръб, облегнат на стената и безутешно заплаках. Плачех с глас, буцата в гърлото ми ме притискаше и аз не можех да се въздържа. Двамата трудоваци подаваха последните торби.  Те ме погледнаха със съжаление, смигнаха си и ме оставиха да си доплача.  Дочух единият да мърмори… Нещастник, то ние не знаем друго, освен работа, но този учен човек, какво прави той тук между нас?…

  Аз изплаках мъката си. За какво плачех? Затова ли, че изложих голотата на живота си пред тези мои приятели, от срам, от какво?  Не! Не беше срам! Аз плачех за съдбата си, за неумолимата съдба, която ме беше хвърлила тук, в тази миазма, в този ад, в това изпитание. Аз нямах сили в себе си да се опъна на дявола, подобно на Христа на планината на изкушенията. За мене нямаше отговор за страданията ми, аз не мислех да обвинявам  когото и да било. Аз просто плачех за себе си.“  (Стр. 339-341…)

  Моят отговор беше…. бягството в чужбина!

  .

  – ЩО ЗА ЧОВЕК БЕШЕ ЛИЙ ХАРВИ ОСВАЛД, С КОГОТО РАБОТАТА ВИ  В TRAVELER’S AID SOCIETY ВИ Е СБЛЪСКАЛА? СЪЗДАДЕ ЛИ ВИ ПРОБЛЕМИ ТОВА ПОЗНАНСТВО СЛЕД УБИЙСТВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА ДЖОН КЕНЕДИ?

  – Лий Харви беше млад човек с объркани понятия как да оправи света. Той предприема рисковани действия, които го довеждат до убийството на Президент Джон Кенеди. Моето кратко запознанство с него ме увери, че той  имаше ясно съзнание за опасното положение, в което се намираше, и  отмерваше всяка дума и всяко действие, което би го поставило в конфликт с властите. Първо той се криеше, за да не ме срещне, когато правих опит да го повикам по високоговорителя; той беше много въздържан в разговора си с мене. Той ми даде една лъжлива история за престоя му в Съветския съюз и не искаше да приеме помощ от брат си – да му плати пътните разноските до Тексас.

  Това мое запознанство не беше търсено от мене. Аз го посрещнах в положението си на социален работник, изпратен по служба от директора на  департамента, в който работех – посрещане и подпомагане на нуждаещи се пътници по параходите, летищата, гарите и автобусните станции. Това беше шестата година на моята работа в тази неправителствена помощна социална служба. През тези шест години аз съм помагал на стотици, може би хиляди,   заедно с останалите мои колеги в този департамент. Това мое назначение и отговорности нямаха никакъв политически характер. Когато Държавният департамент получеше съобщение от чужбина за пристигането на  депортиран американец, този департамент уведомяваше Държавната помощна служба – Department of Welfare –  да разпореди за посрещането на  депортирания. Нашите легации в чужбина плащаха пътните разноски само до Ню Йорк – и ако пътникът нямаше средства, нашата организация се натоварваше да уреди този въпрос като контактува роднини, или, ако не намери такива, да заплати тези разноски до местоназначението.

  Това “запознанство” не ми създаде никакви проблеми, освен това, че то често се претълкува от незапознати с описаните процедури като мое лично съучастие  в престъплението на Лий. Аз подозирам, че Вашият въпрос се е породил  по тази линия. По интернетните форуми от преди десетина години много мои “приятели” ме наричаха “убиецът на Кенеди”.  Една дълга статия на в. “168 часа” преди години (от 30 ноември 2006 г.), под заглавие “Българин замесен в убийството на Кенеди”, неизбежно остави това впечатление, макар че в съдържанието на статията, основано на едно интервю с мене, авторът, г-н Йордан Тодоров, обяснява събитието, както аз го представих по-горе. Нека добавя, че Вашият вестник “Марица” на 30 юни 2003 г. публикува статия под заглавие “Българин посреща убиеца на Кенеди в Ню Йорк“. Аз нямам текста на тази статия, може би съм го загубил, за да коментирам по него, но един извратен ум може да си направи погрешно заключение от публикацията в “168 часа”.

  Друг проблем за мене, създаден около това събитие, беше, че от много автори на дузина и повече книги по убийството на президента, аз бях нарочен като  агент на СІА, и като такъв съм посрещнал Лий. Един от най-видните автори  по случая “Лий Харви Освалд” (Марк Лейн) написа книга и режисира филм, представян в цялата страна. Този филм беше представен в моя университет.  Аз бях седнал в средата на аудиториума между 400 студенти, когато от екрана прозвуча: “Той беше посрещнат от Спас Т. Райкин, агент на СІА,  който сега е на служба в Гуам“ (американска база в Тихия Океан). Аз бях сред студентите и те се обърнаха да ме видят и се уверят, че не бях в Гуам.

  Тази теза, че съм бил агент на СІА, се потвърждаваше с документация:  През 1960 или 1961 г. аз изпратих една резолюция на организацията “Американски приятели на антиболшевишкия блок на народите”, на която аз бях Главен секретар, на една азиатска антикомунистическа организация. С тази резолюция ние осъждахме екуменическия съюз на църквите за декларация, която те бяха взели в Кливланд, в подкрепа на Китайската комунистическа република. Тази азиатска антикомунистическа организация, “Азиатска Лига на народите” в Тайван, публикува в бюлетина си съобщението, че са получили речената резолюция от мене. Предприемчиви журналисти, а може би някои разузнавателни служби, са разровили  архивите си, направили са това откритие и са го разпространили между интересуващите се писатели. Оказа се, че тази азиатска антикомунистическа лига е била агентура на СІА. Ерго, аз трябва да съм оперирал като агент на СІА. Те ти, бабо, Великден! Но и това се лепна след името ми, та и досега четците на литературата по убийството на Президент Кенеди ще има и кого другиго да намесват в тази сага.

  Та такива проблеми ми създаде  посрещането на Лий Харви Освалд. Но тези проблеми останаха в коша на апокрифната литература и никой не им обърна внимание, освен моите “приятели”.

  .

  – СЪС СИГУРНОСТ СТЕ СРЕЩАЛ ДЕСЕТКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ, ЧИЙ УРОК И ПРИМЕР ЦЕНИТЕ НАЙ-ВИСОКО?

  – Политически бежанци не срещат много, още повече десетки забележителни личности, освен ако не продадат съвестта си за паница леща, като станат слуги на чужди интереси. Аз останах  вън от тази класа. Когато в приемния център в Драма, две седмици след прекрачването на границата, представител на чужда държава ми предложи да стана диверсант, аз отказах, под предлог, че исках да продължа образованието си.  Аз бях изпитал “диверсантството” си 44 дни в Родопите и нямах ищах да се върна пак там. Представител на друга държава ми направи също подобно предложение. Отказах и на него. След седмица-две бях изпратен в лагера за бежанци в Лаврион. Политически бежанци? Това бяха стотици дрипльовци. Никой не се бе погрижил да ги облече прилично. Аз още ходих със синята рубашка и панталони, с които избягах от Балчик и прекарах в Родопите 44 дни. Там се явих пред бразилска комисия, записах се да емигрирам за Бразилия като земеделски работник. Междувременно бях изпратил доклад за положението на Църквата в България до Световния съвет на църквите. От Женева те ми уредиха стипендия и ден преди да тръгна с парахода за Бразилия, получих съобщението от Женева.  Какво ме очакваше в Бразилия?  Нека цитирам от писмото на Петър Николов, фактически нашият водител в Родопите:

  „26 юли, 1955 г.

  ….Още с пристигането в Рио де Жанейро…  на края на втория месец ни изпращат в щата Рио Гранде… С пристигането тук ни оставиха на гарата и цяла нощ мръзнахме на улицата, утрепани за сън и глад… там ни натовариха на един камион като добичета… и ни откараха на 50 км вън от града да работим в една фабрика за цимент… да носим по 50-80 кила на човек на двеста метра разстояние…  и то да търчим един ден и от там без вечеря с едно парче хляб и халва, която да ти я дават даром, няма да я ядеш… Работихме само един ден и половина и капнахме от умора… Така са работили робите на вавилонските кули… Като отказахме да работим, ни нарекоха саботьори и викнаха полицията и ни закараха в града Порто Алегре на един лагер и ни оставиха в него без храна и подслон, само с 60 лева в джоба, и там спяхме на поляната…  Още една седмица карахме в мизерия, която е неописуема… Да работиш цял ден и да ти дават храна за четири души кило ориз и топла вода…  После се принудихме да спим по някои запустели къщи или колиби, защото полицията ни предупреди да напуснем поляната, и то имаше хора със само една риза на гърба и спяхме в циментови чували… Едва ли ще се намери поет да опише всичко, що сме преживели…“  („Политическо пътешествие...“, том 4, “Безотечественици”, стр. 434)

  Та това пропуснах аз. Няма да споменавам  как тези политически бежанци ругаеха западните сили, дето ни подкокоросаха да бягаме.

  Но аз имах шанс да се срещам с видни личности. Аз участвувах в един семинар в Базелския университет под ръководството на проф. Карл Барт, най-големият протестантски богослов в ХХ век. Аз имах случай да пътувам и бъда разпитвам за комунизма в България от видния европейски богослов Нимьолер, на път от Екуменическия институт близо до Лозана, до Женева. Той ме покани да го придружа, вместо да взема влака. Аз се намерих под една стряха с Кентърберийския архиепископ, когато ни заваля дъжд на улицата в Еванстон, близо до Чикато. Много пъти аз имах случая да разговарям с д-р Висерт-Хуфт, Главен секретар на Световния Съвет на църквите в Женева. Други личности,с които съм имал срещи, са три дузини шатски сенатори и конгресмени,  когато тичахме с моя приятел Д-р Калин Койчев по коридорите на Капитолия – Конгреса на САЩ във Вашингтон – да им връчваме нашите петиции и резолюции по проблемите за освобождението на България. Аз съм публикувал в моето списание десетки писма-поздравления от много от тях по случай конгресите ни и чествуване на Освобождението на България – Трети март. Да не забравя да спомена и срещата ни с кмета на град Ню Йорк, Роберт Вагнер, около 1960 г., да му благодарим за това, че по наше искане той обяви  този ден за “Български ден”  в Ню Йорк – и беше заповядал, и  заповедта му беше изпълнена – Българското знаме на този ден се развяваше над кметството на Ню Йорк.

  Какво съм научил през всички тези срещи?  Научих, че хората са много щедри с думи и обещания, но накрая нищо не изпълняват. Много скоро ние разбрахме, че ако чакаме някой друг да ни свърши работата, това никога няма да стане, та ако имаме някаква работа да свършваме, по-добре да си я свършим ние и да не се надяваме на чужда помощ. Това ми напомня  политиката на Раковски. След като търча по балканските столици да прави съюзи със сърби, гърци и румънци, и намери, че те си плетат кошницата зад гърба му за сметка на България, се залови за хайдутството, и бе последван от Левски, в борба за освобождението на България без тяхна помощ. Има една наша приказка, че врата на вълка е як, защото сам си върши работата.

  .

  – С КАКВО НЕ СЕ РАЗДЕЛЯТЕ НИКОГА?.

  – Първо, с книгите! Второ, с България. Още като овчарче и говедарче аз носех в торбата си за хляб две или три книги, заети от селското читалище, което по-късно нарекох мой университет.

  Като се вглеждам в изминалите 62 години, и като погледна в издадените 20 тома от моите спомени и трудове, и като се замисля по зададения от Вас въпрос, аз откривам нещо, което преди не ми е минало през ум. През всички тези години, през всеки един ден от тях, от ранно утро до късна вечер, всеки един час от свободното ми време е бил посветен на България. Цялата моя обществена дейност, през всички тези десетилетия, е била вплетена в проблемите на България – исторически, идеологически и политически. Били са моменти, когато съм се запитвал защо продължавам да се занимавам с България. Какво добро съм видял от нея? Припомням си моето детство с беднотията и мизерията, припомням си тежките години на ежедневен страх и потиснатост в началото на комунистическия режим – 1944-1951 г., припомням си жалкото си положение, когато се взирах в дулото на комунистическия шмайзер, на теглата ми по време на родопската ни одисея, на хилядните политически убийства на българи от българи, за каквато съдба и аз бях набелязан за „Вартоломеевата нощ“ на 6-7 октомври 1944 г. … Тази България никога не изчезна от ума ми. Но някакво друго чувство ме връщаше към моите трудове, посветени на България. Това беше чувството на дълг към същата тази България, на същия този български народ – дълг за работа и борба за нейното освобождение. В моето съзнание тази България беше поробена и мой дълг, както и дълг на всеки българин вън от страната, беше  да пожертвуваме всичко за нейното освобождение.

  Този дълг аз изпълнявах като развенчавах комунистическите поробители  на страната, като изобличавах акомодационистите в чужбина – наши и чужди  (читателят на тези редове може да потърси статията ми, с която атакувах  проф. Л. Делин/ешев/  – “Политическо пътешествие…”, том  5, “До един професор акомодационист”, стр. 157-162), като критикувах държавниците на  всички водещи велики сили, включително и САЩ, за погрешни ходове, които подкопаваха нашата идея и нашите надежди за освобождение.

  Аз никога не забравих България преди 9-ти септември. Тя беше китна градина, селото беше едно гъмжило от трудещи се хора. В 1991 г. аз гледах от прозореца на братовата ми къща как сутрин изнурени хора, от време на време свити като какавиди, крачеха по шосето за стопанството на работа, и си спомнях Яворовия стих от “Край брега на тиха Струма“: “тук се мерне лик разчорлен, тамо дрипав силует”. Читателят може да потърси моята “Синя и Червена България” и да види как съм описал моето родно село Зелениково –  селяните и полето, което те обработваха (стр. 61). Тази България аз намерих в 1991 г., когато, след четиридесет години, след падането на комунизма, отидох да я посетя. Читателят отново може да прочете впечатленията ми в “Синя и Червена България” (стр. 443-523). Още в началото на тези спомени аз съм  отбелязал: “Аз я намерих ожулена, обрулена, опропастена, ограбена, изтощена, обезкуражена, омърсена, обедняла, обезобразена, огорчена, износена, омършавяла, объркана и обрасла в бурени”. Няма да цитирам пасажи от тези “Спомени”. Само ще спомена, че реката, която минаваше през село, преди комунизма беше като райска градина – пасище, пладнище и прекрасно поле. Сега аз я намерих дива пустия, обраснала с тръни, къпини, магарешки тръни, върбалаци, и всякакви избуяли храсталаци и шипки – непроходими нито за човек, нито за добитък. Полето между реката и шосето, “Юртищата” от Зелениково до Брезово, едно време засято с житни посеви една година, с царевица на следващата, беше засадено сега с остарели, окраставяли праскови и ябълкови дървета. В старо време като минавах по прерязващия го по средата път, от Мочурака до шосето, с наслада гледах люлеещите се посеви  като вълни в морето във вечерния лек ветрец, или по неспирния шум във вечерния хлад на царевичните листа. Читателят ще разбере  колко оправдани са били моите усилия да се боря за освобождението на родната ми страна. Картината, която видях в България  непосредствено след освобождението, е история, която потвърждава моята опозиция на комунизма в България и всички жертви, които аз бях направил през всички изгнанически години.

  Аз никога не съжалих, че съм посветил всичкото си време за борбата за освобождението на България.

  .

  – КАК  ГЛЕДАТЕ  НАЗАД? БИХТЕ ЛИ ПОИСКАЛ ДРУГА ОРИС, АКО БЕШЕ ВЪЗМОЖНО?

  –  Спомням си как завърших едно мое изложение по важен политически въпрос с френския израз:  Je ne regret rien! (Аз не съжалявам за нищо!)  Аз никога не съм и помислял за друга орисия! Аз нямах време за това! Моят поглед, и в най-тежките времена, беше насочен към бъдещето, към една определена цел – преди да изляза от България – как да завърша образоването си и как да избегна  комунистическата гилотина, която постоянно висеше над главата ми; след прекрачване на границата, влязъл в редиците на освободителното движение – как да допринеса възможния максимум от силите си за освобождението на България.

  Като се вглеждам в дългите години на моя живот, аз намирам, че в голямата си част той е една авантюра с големи рискове, но оправдани рискове, с благородна цел – в саможертва за благородни идеали! Тук ще трябва да забележа, че наред с моето посвещение на българската кауза, аз никога не занемарих моето семейство, но винаги намирах изход да водя и двете тези мои длъжности успоредно едната с другата, без да влизам в конфликтни положения. Съпругата ми никога и с нищо не се намеси да ме отклонява от моята цел на общественото поле в полза на България. Когато имаше нужда и възможност, аз имах нейната и на децата ми подкрепа. Пристигнал в Америка, аз довърших образованието си в Колумбийския университет и  стъпих в коридорите на академичната професия, с която подсигурих  житейските си нужди – на мене и на семейството ми –  и изискванията на освободителното движение. Още от времената в България, моята паралелна на политиката цел беше да вляза в това поле. Така аз успях да се издигна “от овчарската гега до професорската катедра”. Това ми отвори още по-широко поле да работя в интерес на освободителното дело.

  Аз станах член на AAASS – AmericanAssociation for the Advancment of Slavic Studies. За десетилетия, като член на тази Асоциация, аз посещавах  годишните й конференции, където се събираха хиляди учени да изнасят доклади, да участвуват в дискусиите или да се срещнат с приятели от студентско време. Аз се възползувах от тази възможност да организирам панели по български въпроси; да ги председателствам  и ръководя дискусиите; изнасях доклади пред панели, организирани от други професори, където между други се включваха и български въпроси.  Аз участвувах в много дискусии, защитавайки българската кауза. По такъв един случай, след като се изказах и рязко разкритикувах един доклад, накрая към мене се приближи един професор, когото не познавах, и ме запита: “От каква националност сте?”. Една сръбкиня, която беше наблизо и слушаше, избухна да се смее и добави: “Абе, не разбра ли, че той е българин?”. Това беше проф. Марин Пундев. По друг случай, на един панел се разискваха  въпроси за Македония. Професори  от  Скопие изнасяха техни тези по македонския въпрос. Един от докладчиците беше скопският политик Цървенковски.  Делегатка, на която не си спомням името, запита дали някой има нужда от преводач, понеже тя щеше да говори по македонски. Аз станах и заявих, че имам нужда от преводач. Председателят на  Панела, проф. Фридман, поддръжник на македонизма, се обърна към мене като да ме молеше и предизвикваше:  “Спасе…”  и всички се засмяха. Аз вече бях добре познат на учените по балканските въпроси. Питах я аз после да ми обясни  защо Теофилакт беше нарекъл Св. Климент Охридски  “Пръв епископ на  българския народ (език)“. След сесията, към мене се приближи виден професор от Балтимор, проф. Палме, и натъртено ми каза: “Вие Македония няма да я видите!”. Той беше възпитаник на сръбските университети. При друг случай, когато един белградски професор изнесе някакъв доклад, и аз остро реагирах  като порицах комунистическия  режим в Югославия,  българинът професор – осиновен от протестантски пастор – Джеймс Кларк –  деликатно ме наруга, че съм бил така неучтив към госта от Югославия…

  Но най-фрапантен случай в отстояването на българската теза за Македония беше сблъсъкът ми с проф. Дърбишайър от Рътгърс Юнивърсити, лингвист, специалист по сърбохърватски език. В доклада си – не си спомням темата му – той беше обявил валидността на тезата за съществуване  на македонски език и македонска народност.  В последната минута на дискусията аз с остри думи накратко нарекох тази теза фалшификат. Председателствуващият, не си спомням името му, чеърман на департамента по славянски езици и култура в Охайския Университет в Колумбъс, остро ме  осъди със забележка, че такова  изказване не може да се остави неотговорено. Но той не го отговори. Не дълго след това получих писмо от проф. Дърбишайър, в което той се опита да ми чете лекция, че лингвистиката не е политика и че аз съм  напуснал полето на тази наука и съм се занимавал с политика. С тон и изрази, подразбиращи  да се касае до ксенофобия, той ме съветваше, като емигрант от Европа, да се освободя от моите  предразсъдъци от старо време. Аз отговорих на този професор с дълго – двадесет страници отворено писмо – с което защитих тезата си по македонския въпрос с научни доводи. Превод на това писмо  публикувах в сборника си “Политически проблеми…” (том 4, стр. 45-64),  под заглавие “В защита на българския национализъм”. Като увод аз публикувах и текста на писмото на моя кореспондент. Аз повече не чух нищо от него. Но моето отворено писмо, по стил и аргументация, е на висота, с която се гордея, и много пъти съм го препрочитал.

  Та така моята орисия ме представяше пред света. Това ми даваше удоволствие, че съм останал верен на дълга си към България, и с постигането на професорската катедра, по пътя от овчарската гега до престижното звание, бях осъществил  бляна си от ученическите години до и след университетските аудитории да стана учител, а после и професор. Нека добавя тук и  удоволствието, което бях изпитвал при написването на всяка статия, коментар, анализ и историческо изследване, публикувани в моите 20 тома. При всички ядове и злобни забележки, с които някои мои работи бяха посрещнати, аз бих повторил: Je ne regret rien! Аз не се оплаквам от моята орисия за нищо и сега не бих я заменил с каквато и да било друга съдба.

   

  Страудсбург, Пенсилвания

  14 януари 2013 г.

  –––––––––––––––––––––-

  * Разбира се става дума за изтеклата вече 2012-та година.

   

• „Индипендънт“: Спрете да хулите българите

  Британската партия на независимостта качи в сайта си часовник, който отброява дните до 1 януари 2014 година, когато контролът над имигрантите от Румъния и България – двете най-нови членки на ЕС, ще падне. Това е срамен акт, целящ да всява паника и да печели подкрепа за песимистичните възгледи на партията, според които резултатът от решението ще бъде вълна от 350 000 румънци и българи. Лобистката група Migration Watch извади от нищото други съмнителни цифри. Докладът й предупреди, че на Острова ще пристигат по 50 000 чужденци ежегодно, след като ограниченията бъдат вдигнати. Текстът прогнозира още, че ще има „значителни последици“ за пазара на труда, този на жилищата, училищата и болниците в страната.

  Оправданието за тази морална паника е фактът, че правителството обърка цифрите още миналия път. Когато Полша се присъедини към ЕС, вътрешното министерство прогнозира, че във Великобритания ще идват по най-малко 13 000 поляци ежегодно. В следващите две години пристигнаха 264 560 полски граждани. Нещата ще бъдат още по-лоши този път, предричат пророците на британската гибел, защото минималните заплати в Румъния и България са наполовина по-ниски от полските.

  Необразовани мигранти ще залеят Великобритания и ще изместят британците от собствените им работни места. Такъв е митът. Но истинските цифри, твърдят в Оксфордския университет, са далеч по-ниски. Има ред причини да предположим, че критиците са прави. Когато Полша и останалите влязоха в ЕС, Великобритания бе единствената голяма членка, отворила трудовия си пазар. През 2014 обаче всички големи европейски икономики ще вдигнат границите си. Повечето румънци например вероятно ще се запътят към Италия, Испания и Франция, с които споделят лингвистични и културни връзки, и където имат голям брой роднини. Засегнатите от високата младежка безработица навярно ще се отправят към Германия и Холандия, а не към Великобритания. Плюс това, българите и румънците имат по-лошо ниво на английски от поляците.

  Във всеки случай, противно на набралите популярност плашещи историйки, балансираната имиграция се отразява добре на Острова. Голям брой имигранти допринасят за нашето общество. Те създават работни места, както и се съревновават за тях. Имигрантите често се характеризират с определена динамика. Често вършат работа, която местните, получаващи социални помощи, никога няма да докоснат. Понякога са жизненоважни за обществените услуги. Те са предимно млади и имат повече деца, което е добра новина, предвид застаряващото население. Според повечето бизнесмени имат силна работна етика. Икономиката се развива по-бързо.

  Всичко това нанася тежък удар в сърцето на търговците на митове, които твърдят, че имигрантите живеят от помощи при положение, че 97% от регистрираните мигранти са на пълен работен ден. Или пък, че са по-податливи към престъпления – в това отношение поляците, словаците, литовците, румънците и българите се нареждат до останалите европейци.

  По тази причина критиците се обръщат към други похвати – бъркат румънците с ромите или насаждат други расистки идеи. Ако крайният ефект от миграцията е положителен, винаги ще има човек, който да губи от това. Политиците, националистите и местните трябва да се фокусират върху критериите за настаняване в социални домове, за да отърсят всички подозрения, че мигрантите прескачат опашките. Необходима е допълнителна подкрепа за училищата и болниците в райони с голям брой новодошли. Но всичко това трябва да бъде сторено в чест на ползите от имиграцията. Да демонизираш чужденците не е никак полезен отговор.

  Източник: БГНЕС

• <<
• 1
...
• 187
• 188
• 189
• 190
• 191
• 192
• 193
• 194
• 195
• 196
• 197
...
• 414
• >>