Всички авторски страници

Авторски

• Тъжна вест

  На 13 януари 2013 г. в Мичиган е починал

  треньорът по спортна гимнастика  ДЕЯН ХРИСТОВ КОЛЕВ
  

   

  Деян Колев е роден на 13 декември 1965 г. в Търговище. Спортната му кариера започва под ръководството на баща му, заслужилият треньор на България по спортна гимнастика Христо Колев. През 1976 г. Деян става републикански шампион и влиза в националния отбор по спортна гимнастика.

  Деян Колев е носител на множество медали и призови места от национални и международни първенства. Връх в кариерата му е постигнатото през 1988 г. четвърто място по спортна гимнастика на Олимпиадата в Сеул. От август 1995 г. работи в Michigan Academy of Gymnastics, Westland, като треньор.

  Поклонението ще се извърши на 21 януари, 2013 г. от 12 – 5 P.M.
  Stanley Turowski Funeral Home
  25509 W. Warren, Dearborn Heights, MI 48127

   

  Източник:  Bulgarians in Detroit.com

• Проф. Райкин: Има нещо много дълбоко, което винаги ме е свързвало с българския народ (втора част)

  Продължение на интервюто на Хенриета Дионисиева с проф. СПАС РАЙКИН, излязло във в. “Марица“ на 4.01.2013 г.

  Публикуваният тук вариант е допълнен от проф. Райкин. Първата част от интервюто може да се прочете тук.
  

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  – КАКВО ОЧАКВАТЕ ОТ НОВАТА 2013 Г.? КОИ НОВИНИ ЩЕ СА ПОВЕЧЕ – ДОБРИТЕ ИЛИ ЛОШИТЕ?

  – Не очаквам нищо по-различно от изтичащата 2012 г. Що се отнася до България, не виждам никаква особена промяна в нейната външна и вътрешна политика, никаква бърза промяна в икономическата криза, която я сковава сега, продължение на безработицата и беднотата, които разяждат оптимизма  за по-добри дни. Все повече и повече българите ще търсят изход в чужбина, където има не по-малка криза.

  Що се отнася до Америка, за там съм повече оптимист, породен от спечелването на изборите от Барак Обама. Най-малкото очаквам той да обуздае ненаситните апетити на военнолюбците, които вкараха страната в две неоправдани, водени за чужди интереси , ненужни войни, отнели живота на близо 10 000 млади наши момчета и по сковани лъжливи причини. Също така, прогресивните закони, прокарани от Демократическата партия по  инициатива на Обама, на първо място здравната реформа, ще останат в сила  и ще бъдат последвани с осъществяване на неговата програма. Сега се води ожесточена борба между двете партии за намаление на данъците на средната класа – 98% от американския народ, докато републиканците открито и страстно защитават интересите на милионерите и милиардерите, 2% от населението на Америка. Това не е партизанска измислица по този въпрос. Тези три-четири дни преди новата година ще трябва да се разреши коя партия ще вземе връх. Републиканците правят всичко възможно да не позволят намаляване на данъците на средната класа, ако това намаление не се приложи и към милионерите и милиардерите. При така сложилите се обстоятелства, аз очаквам по-добри новини, макар че преди това временна по-сериозна криза може да удари тази страна.

  .

  – КАКЪВ ПОДАРЪК БИ ВИ ЗАРАДВАЛ НАЙ-МНОГО?

  – Очевидно този въпрос се отнася за дните преди Коледа. Коледата мина и подаръците се раздадоха. Но това, което се случи с мене през предколедния сезон, бяха два подаръка, които не очаквах и които не се купуват с пари. Аз нямам интерес към материални подаръци. На моята възраст и при моето положение, няма материален подарък, за който не бих забравил още на следващия ден. Но тези два подаръка залегнаха дълбоко в съзнанието ми като оценка и признание на дългогодишната ми борба за един по-добър свят и за една по-щастлива България, на която бях посветил цялата си житейска кариера.

  Без мое знание и без мое участие – предумишлено или по случайни внушения – една моя съгражданка, г-жа Джумиле Кочева, и Българо-американската асоциация в Чикаго бяха предложили  на посещаващия града председател на Агенцията за българите в чужбина, да бъда награден с ордена “Иван Вазов”.  Наградата ми бе връчена на тържествено събрание в нашия град, по делегация от г-жа Кочева на 18 ноември тази година*. Текстът на грамотата  обяснява защо ми е било присъдено тово отличие:

   

  РЕПУБЛИКА  БЪЛГАРИЯ

  ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ

  В ЧУЖБИНА

   

  УДОСТОЯВА

  ПРОФ.  СПАС РАЙКИН, САЩ

   

  ЗА  ВСЕОТДАЙНА  ДЪЛГОГОДИШНА

  НАУЧНА, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКА И ЛИТЕРАТУРНА

  ДЕЙНОСТ  В ЗАЩИТА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИОТИЧЕН ДУХ И

  ДЕМОКРАТИЧНИ ЦЕННОСТИ,

  КАКТО И ПО СЛУЧАЙ НЕГОВИЯ 90-ГОДИШЕН ЮБИЛЕЙ

   

  С ПАМЕТНИЯ МЕДАЛ  “ИВАН ВАЗОВ”.
  

   

  Гр. София,                                                       Председател:  (п)

  7 октомври 2012 г.                                        Росен Иванов

   

  В поздравително писмо от Елена Поптодорова, български посланик във Вашингтон, по-нататък се очертава моят принос за популяризирането на  българската кауза в емиграция.

   

  Уважаеми проф. Райкин,

  За мен е чест и удоволствие да ви поздравя най-сърдечно по случай 90–годишния Ви юбилей.

  В този тържествен момент бих искала  да изразя уважение и към всеобхватната Ви литературна, научна и политическа дейност, която оказва важно духовно влияние както върху българската общност в САЩ, така и върху обществения и политически живот в България. Голямо признание заслужава и дългогодишната Ви академична дейност като преподавател  по история и политически науки в различни университети в САЩ.  Многобройните Ви публикации и книги са свидетелства за важни моменти от историята на нашата страна и ще останат като ценно наследство за бъдещите поколения.

  Вашият забележителен живот е пример за това как макар и далече от България е възможно да се работи неуморно и всеотдайно за нея.  Безкористната Ви обич към родината е вдъхновение за българите по света и образец за родолюбие и патриотизъм.

  Позволете ми да Ви пожелая здраве, лично щастие и успехи.

  Честит празник!

                                                                (п)  Елена Поптодорова

   

  Аз не зная какъв по-добър подарък бих могъл да получа от това признание на труда ми в чужбина за слава и чест на България.

  Вторият подарък,  който получих от дъщеря си на Коледа, също така ми донесе голямо удоволствие. Преди десетилетия, като минавах през Рокфелер Център в Ню Йорк, погледът ми се спря на две просторни черни гранитни  плочи с изгравиран текст върху тях. Прочетох този текст. Това беше Веруюто на Джон Д. Рокфелер. Аз бях впечатлен от дълбоката философия на този  финансов магнат. Извадих бележника си и го преписах буква по буква. По- късно го непечатах на машина, преведох го на български и го раздавах на млади българи. Неведнъж  съм го споменавал и като мое Верую. Дъщеря ми се беше сетила за този документ, преписала го с гравирани  букви, поставила го в рамка и ми го даде като Коледен подарък. Предавам тук неговия текст.

   

  АЗ ВЯРВАМ: ДЖОН Д. РОКЪФЕЛЪР

   

  ФИЛОСОФИЯТА НА БАЩА МИ:

  ПРОФ. СПАС Т. РАЙКИН

   

  АЗ  ВЯРВАМ,

  ВЪВ  ВЪРХОВНАТА ЦЕННОСТ НА ВСЕКИ ЧОВЕК И НЕГОВОТО ПРАВО НА ЖИВОТ, СВОБОДА  И  СТРЕМЕЖ КЪМ  ЩАСТИЕ,

  ЧЕ ВСЯКО ПРАВО ПРЕДПОЛАГА И ОТГОВОРНОСТ,  ВСЯКА  ВЪЗМОЖНОСТ – ЗАДЪЛЖЕНИЕ, ВСЯКА СОБСТВЕНОСТ – ДЪЛГ,

  ЧЕ ЗАКОНЪТ Е НАПРАВЕН ЗА ЧОВЕКА, А НЕ ЧОВЕКЪТ ЗА ЗАКОНА,  ЧЕ ПРАВИТЕЛСТВОТО Е СЛУГА НА НАРОДА, А НЕ НЕГОВ ГОСПОДАР,

  В ДОСТОЙНСТВОТО НА ТРУДА, ДАЛИ ТОЙ Е УМСТВЕН ИЛИ ПЪК РЪЧЕН;  ЧЕ СВЕТЪТ НЕ ДЪЛЖИ НА НИКОЙ ЧОВЕК СРЕДСТВА ЗА ПРЕЖИВЯВАНЕ, НО ЧЕ ТОЙ ДЪЛЖИ НА ВСЕКИ ЧОВЕК ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ СДОБИЕ СЪС СРЕДСТВА ЗА ПРЕЖИВЯВАНЕ,

  ЧЕ СПЕСТОВНОСТТА Е ОТ ОСНОВНО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ЕДИН ДОБРЕ УРЕДЕН ЖИВОТ И ЧЕ ИКОНОМИЯТА Е ПЪРВОТО ИЗИСКВАНЕ ЗА ЕДНА ЗДРАВА ФИНАНСОВА СИСТЕМА – ДАЛИ ПРИ ПРАВИТЕЛСТВОТО, ДАЛИ В ЧАСТНОТО  ПРЕДПРИЯТИЕ ИЛИ В ЛИЧНИЯ ЖИВОТ,

  ЧЕ ИСТИНАТА И ПРАВДАТА СА ОСНОВАТА ЗА ЕДИН ТРАЕН ОБЩЕСТВЕН РЕД; В СВЕЩЕНОСТТА НА ЕДНО ОБЕЩАНИЕ, ЧЕ ДУМАТА НА ЧОВЕКА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКА ДОБРА, КАКТО И НЕГОВИЯ ПОДПИС; ЧЕ ХАРАКТЕР, НЕ БОГАТСТВО ИЛИ ВЛАСТ, ИЛИ  ПОЛОЖЕНИЕ СА ВЪРХОВНА ЦЕННОСТ,

   ЧЕ ИЗВЪРШВАНЕТО НА ПОЛЕЗНА СЛУЖБА Е ОБЩ ДЪЛГ НА ВСИЧКИ ХОРА, И ЧЕ САМО В ОЧИСТИТЕЛНИЯ ОГЪН   НА ПОЖЕРТВУВАНИЕТО ЩЕ ИЗГОРЯТ УТАЙКИТЕ НА ЕГОИЗМА И  ВЕЛИЧИЕТО НА ЧОВЕШКАТА ДУША ЩЕ БЪДЕ ПУСНАТО НА СВОБОДА.

  В ЕДИН ВСЕМЪДЪР И ВСЕЛЮБЯЩ БОГ, С КАКВОТО И ИМЕ ДА БЪДЕ  НАРЕЧЕН; И ЧЕ НАЙ-ВИСШЕТО ПОСТИЖЕНИЕ НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК, НАЙ-ГОЛЯМОТО МУ ЩАСТИЕ И НАЙ-ШИРОКАТА МУ ПОЛЗОТВОРНОСТ, СЕ НАМИРАТ В ЖИВОТ И ХАРМОНИЯ  С НЕГОВОТО ЖЕЛАНИЕ.

  ЧЕ ЛЮБОВТА Е НАЙ-ВЕЛИКОТО НЕЩО В СВЕТА, ЧЕ САМО  ТЯ  МОЖЕ ДА ПРЕОДОЛЕЕ ОМРАЗАТА; ЧЕ ПРАВДАТА  МОЖЕ И ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА НАД СИЛАТА!

   

  Аз няма какво друго да добавя  към тези принципи и тези документи.  Те са най-ценните подаръци, които получих тази година.

  .

  – КОЙ Е НАЙ-ВЪЛНУВАЩИЯТ ВИ СПОМЕН ОТ ПЛОВДИВ? КОЕ Е ЛЮБИМОТО ВИ МЯСТО ТУК?

  –  Много десетилетия минаха от времената на моите пловдивски години.   Много спомени са избледнели. Само Бунарджика и Небет тепе са се запазили в съзнанието ми. Там аз отивах в неделни дни, изкачвах се на върховете им и се взирах в далечината на североизток да зърна Средна гора и нейното предмостие Сакар Тепе, в полите на което се намираше моето родно  и китно село Зелениково.  Но затова пък никога не съм забравил гледката към Пловдив в една звездна нощ в Родопите над селата Куклен и Марково, по време на горянството ми през месец май 1951 г. Нека предам този мой спомен, както съм го представил в книгата си “Синя и червена България”,  том 1 от серията “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век“, стр.  357, 358, 359.

  „Дните в Родопите се занизаха бавно, мъчително, отегчително и в пълна неизвестност за бъдещето… Понякога (в късна вечер) аз сам се изкачвах на тази скала, (сядах умислен с подпряно на ръката ми чене, а ла Роден), и прелиствах страниците на живота ми през изтеклите години… В такива моменти на усамотение и размисъл, пред блесналото в острови светлина пловдивско поле, в което се взирах от висотата на тази планинска скала, и за стотен път – не, за хиляден път, се връщах мислено в Балчик и се мъчех да си представя с какво удоволствие моите приятели и целия трудовашки лагер от две хиляди души са посрещнали новината за нашето бягство… Седнал на тази скала, във вечерния здрач, аз гледах на пловдивското поле, което се разстилаше под планината като на тепсия със светналите като съзвездия селца, докъдето ми стигаше погледът, а в средата,  залят със светлини и всякакви багри, се простираше Пловдив. Гледката беше феерия, красота, но вледенена  и неподвижна. Мислех си аз за живота в тази вледенена, неподвижна панорама, в която ми се представяше Пловдив, виждах аз по улиците безгрижни хора, мъже и жени, младежи и старци, палави деца и множествена тълпа, виждах ги аз да влизат и излизат от магазини и ресторанти, от сладкарници и кафенета, виждах ги аз да вкусват сладолед и разговарят и се шегуват, да спорят и да си пробиват път през навалицата.  И виждах себе си  самотен на тази скала…  Свободен!  Свободен? Каква стойност имаше тази свобода в този момент?…  Какво струваше моята свобода?  Аз бях свободен да се гмурна между храстите и да бягам като диво животно…  Аз не знаех дали на следващият ден ще ни донесат залък хляб или ще продължаваме да гладуваме, дали щеше пак да завали пороен дъжд и ние да се натискаме под скалата в  малката хралупа. Но и при такива мисли, аз никога не загубих кураж… След такива мисли и копнения, аз се свличах долу при другарите си   ободрен, духом утвърден и още повече уверен в нашия краен успех…“

  .

  – ЖИВОТЪТ ВИ Е ПОДЛАГАЛ НА СУРОВИ ИЗПИТАНИЯ. КОЕ Е НАЙ-СТРАШНОТО? КАК ГО ПРЕОДОЛЯХТЕ?

  – Най-страшното изпитание, което преживях, се случи на 21 юли 1944 г. –  месец и половина преди 9-ти септември. Комунистически партизани бяха окупирали селото и свикаха общоселски митинг. На път за митинга, посред селото, придружен от четири-пет младежи от махалата, видяхме срещу нас да се задават трима партизани – водени от селския главен комунист Георги Парлапански. На 20 метра пред нас те вдигнаха шмайзерлите си, насочени към нас, и извикаха: “Горе  ръцете!”.  Ние се спряхме с вдигнати ръце. Те се приближиха до нас, махнаха на останалите да вървят, заобиколиха ме и докато един от тях връзваше ръцете ми зад гърба, Парлапански носочи шмайзера в лицето ми. Аз се взирах в дулото на оръжието и си мислих, че ще ме застрелят. Страх прониза сърцето ми в очакване да ме убият. В един момент, когато двамата другоселци тършуваха в една къща за хляб и сирене, аз събрах сили и казах на Парлапански: “Георги,  аз не съм това, за което ме мислите. Питай Йовчо да ти каже какъв съм“. Йовчо беше млад комунист гимназист, с когото бяхме приятели и на когото бях доверил истинските ми политически убеждения по това време – демократически настроен, против  управляващия режим и убеден, че Германия е загубила войната. Георги ме погледна в очите, развърза ръцете ми и ме изпрати на митинга. Там срещнах Йовчо. Той ме намери и ме покани да се присъединим към партизаните. Още стъписан от преживяното, аз му казах да върви, а аз ще си помисля.

  Той бе убит по-късно при Страцин от германците. Но Парлапански го беше вече питал за мене и аз се отървах  от куршума. Така се свърши този епизод, но страхът, който преряза тогава сърцето ми, не ме напусна през целия ми живот.

  Този страх, по всяко време довеждащ до спомена за дулото на шмайзера,  насочен в лицето ми, ме сковаваше на място и повече от всичко друго  ме постави на пътя на моето бягство седем години по-късно. През всички години, дори до днешни дни, макар по-рядко, кошмарни сънища ме събуждаха и още ме събуждат посред нощ, като завърнал се в България. Преследвачите са по следите ми, гонят ме да ме хванат в моята безпомощност да избягам … Събуждам се, потънал в пот. Преди да отворя очи, си шепна: “Това е сън, това е сън”. Аз никога не преодолях ужаса, който бях преживял.

  .

  – КОГА  СИ КАЗАХТЕ: “О, МИГ, ПОСПРИ!”

  – Няма много такива мигове в живота ми. Целият ми живот е непрекъсната борба за просъществуване и за прокарване на идеите, които са ме вдъхновявали. Но има случаи, които бих могъл да припомня.

  На третия ден от бягството ми от Балчик, нелегалната организация, която  беше уредила посрещането ни в Пловдив, ни донесе оръжие и ни поведе към Родопския балкан над селата Куклен и Марково. На мен, като най-слабият физически, дадоха една малка турска карабина, рязана и изтъкмена от селски ковач. Като крачехме през шубраци и синури, половин час от срещата ни с  нашите спасители, аз почувствах някакво вътрешно вълнение, което сякаш ме вдигна в облаците. Нека тук цитирам  редовете, с които съм го описал преди години в “Синя и Червена България”:

  „Нея вечер, към десет часа или по-късно, при нас дойдоха хората, които очаквахме…Те ни въоръжиха… Нашият дух се повдигна. Скоро ние бяхме на път за Родопите. Те водеха, ние следвахме… Отначало аз бях някак си смутен и несигурен, но като повървяхме около час и минахме край някакъв синор и храсталаци, аз бях обзет от някакво неизпитано от години чувство на сигурност в себе си, на решителност, на безстрашие, като да бях на върха на света. Някак си се виждах победител над комунистите, не се чувствувах техен роб или принуден да се преструвам, в страшно унижение пред тях.

  Аз стисках тази  малка карабина в ръцете си, която си нямах и представа как да употребявам, но тя ми даваше вътрешна сила и дерзание. Мислех си, че ако те ме срещнеха някъде в тази планина, или пък тяхната милиция и войска, то те може да ме убият, но преди да стане това и аз бих взел някого от тях, и това щеше да бъде достатъчно и аз да загина. Колко пъти съм си припомнял това чувство в бъдеще! Случваше ми се посред класна лекция в съзнанието ми да проблесне този момент – край този синор и тези храсталаци, с пушка, стисната в ръка…  Удоволствието ме обземаше  и понасяше по облаците…

  Често в Балкана, и много по-късно в емиграция, аз съм си припомнял годините в Богословския факултет, заобиколен с дузина отворени книги или над пишещата машина, в библиотеки и аудитории…  хрисимият, кроткият,  ученият, христолюбивият, човеколюбивият, немощният изтърсак на обществото отпреди и след 9 септември, да носи пушка в ръка, патрони в един джоб, граната в другия. В такива моменти ме побиваха тръпки,  раменете ми се разтреперваха, но дълбоко в съзнанието си изпитвах неописуема наслада, същата наслада, която изпитвах в планината, когато за първи път стиснах тази малка турска карабина в ръцете си. После нещата щяха да се променят, но в този момент, в тази незабравима нощ, аз бях на върха на света.

  Никой до сега не ме е запитал дали мога да си припомня един момент в близо осемдесетгодишния ми живот, в който да съм изпитал фаустовското преживяване на върховна сублимация… Никога, преди тези няколко минути в тъмната майска нощ, всред Родопските усои, и никога след този миг, през всичките ми странствувания и митарства в света, с моите победи и погроми, аз не съм преживял по-високо, по-съвършено освобождение на моя дух, както в този момент, стиснал тази малка карабина, вместо която тези мои ръце само броени часове са стискали кирката и лопатата. Тази наистина беше  климактичната висота на моя живот.“

   

  Този отговор и споменатите събития, завършват с друг такъв момент години след това, записан на 1 септември 2007 г.:

  „Октомври  1966 г.

  Потсдам. Ню Йорк. Близо да канадската граница. Това беше третата година на професорската ми катедра, в Държавния Университет на Щата Ню Йорк (SUNY), Кампъс Потсдам. Факултетният съвет на Департамент “История” опитваше да въведе система на групово преподаване: Всички класове по предмета “История на западната цивилизация”, събрани в общ клас, един час в седмичните три часа да бъде поверен на един от професорите, които щяха да се редуват… Дойде и моят ред. В програмата беше предвидено аз да изнеса лекцията за “Сто годишната война”.

  Заех аз позиция  зад подиума в грамадната зала, готов да започна. Вдигнах аз поглед да огледам залата, претъпкана със студенти. Стотици чифта очи се бяха  вперили в мене. На първия ред в залата седяха всички членове на факултета по История. Мигновено целият ми живот, от бедната хралупа като дом и овчарската гега, до професорската катедра, моите каторжнически дни в Безмер и партизанството в Родопите, заедно с прекосяването на границата, се сляха в едно, но над всичко възтържествува чувството на победа  над стихийните ветрове на съдбата, с които се преборих, за да застана тук – и аз  уверено започнах и завърших лекцията си. Останалото, от онзи ден до днешен ден, е история, с която аз се гордея“.

  Този отговор, наистина, е отглас на поставения от Вас въпрос. След 90-тата  ми година този въпрос наистина ми бе зададен и аз не можех да направя нищо друго, освен да си припомня тези лични преживявания отпреди 62 години.

  Вие не сте ме запитала дали в живота ми има момент, когато съм се почувствал  унизен до положението да заплача за съдбата си. Нека си позволя да допълня Вашия въпросник. За такъв момент, нека отново цитирам спомените си от “Синя и червена България” от службата ми като трудовак. Цитираните пасажи следват непосредствено края на бележките ми, описващи службата ми в Безмер, писани в началото на февруари 1950 г.:

  „Като препрочитам сега горните бележки, виждам, че не съм довършил разказа си и не съм описал теглата си в най-тежката работа, която нашата транспортна рота трябваше да върши – разтоварването на вагони с цимент.  Колко вагони с цимент съм разтоварил, как съм проклинал съдбата си по онези времена и на какво унижение веднъж попаднах, не е за припомняне…

  Разпределяха ни по толкова човека на вагон… Останалите бяхме носачите…  Нареждахме се един зад друг, заставахме поединично под вратата на вагона, протегнали врат за товарене, подпрели ръце на хълбоците, стегнали рамене за подпори, забили крака в земята, затворили очи, за да не се напълнят от облака циментов прах, който се вдигаше при всяко тръсване на торбата на раменете и плещите ни, и потeгляхме…  Дневно време виждахме къде стъпваме, но нощно време, макар осветлявани от фаровете на камиони, не виждахме къде стъпваме, залитахме в малки дупки, понякога падахме в тъмнината и се мъчехме като грешни дяволи да вдигнем 50 или стокилограмовата торба… и пак влизахме във верига към определения обект…

  Колко пъти през това лято се виждах в позата, очакващ да ми метнат торбата цимент на рамената, колко пъти изпъвах врата си, за да легне торбата по високо над плещите ми, колко пъти падах из дупките по пътеката… и колко клетви изрекох по адрес на онези, които ме бях докарали тука, не помня… Колко пъти проклетите торби се оказваха скъсани и рохкавата синя пепел се посипваше по лицето ми, по главата ми, проникваше под работната рубашка и се сливаше по тялото ми, намираше път към слабините, колко пъти още с първата торба уши, нос, уста, па и очи се напълваха с това проклето вещество…. Но веригата не се прекъсваше, ние вървяхме или тичахме един след друг… Потънал в пот, с кости, пращящи от болка, мирис и вкус, отравящ всяко чувство, ти вървиш безропотно, понякога умрял за сън, и носиш, носиш, носиш ярема…

  Тук ми се случи да преживея един от най-съкрушителните моменти в целия ми живот – след смъртта на майка ми и убийството на баща ми, две години по-късно… Един ден сутринта, към десет часа или по-рано, край товарния циментов вагон спря  пътническия влак за Бургас. Вгледах се аз в насрещното купе и сърцето ми замря. Седнали спокойно, разположили се удобно там, бяха група мои състуденти, много близки приятели, свещеници и цивилни  от Богословския факултет – измити, вчесани, чисти, увлечени в приятен разговор. Един от тях ме забеляза и малко несигурно се вгледа в мене. Аз му махнах с ръка и всички се залепиха на прозореца. Аз напуснах поста си в редицата, чакаща да бъде натоварена с цимент, качих се в пътническия влак и след няколко стъпки се озовах на вратата на купето. Аз стисках ръцете им за поздрав. Те стискаха ръката ми и с поглед, който излъчваше безкрайно съжаление, с гримаси на лицето, които излъчваха ужас и състрадание, търсеха думи, с които да изразят съчувствието си. Каква гледка представлявах аз? Вчерашният Райкин, който ежедневно седеше в библиотеката пред маса, покрита с дузина разтворени книги, потънал в мисли, с молив, пращящ от натискане и бързина по бялата книга, или пък Райкин, който заставаше зад подиума в просторната аула на факултета да открива събрания на публика от двеста, триста и повече слушатели, сега стоеше пред тях, посипан с цимент от главата до петите и почернял, измъчен, изтощен….  жив да го оплачеш.

  Не помня какво си казахме, но свирката на техния трен възвести тръгване и аз излетях от вагона. Върнах се в групата, но повече не бях годен за нищо.  Хвърлих се във вагона, смъкнах се на пода с гръб, облегнат на стената и безутешно заплаках. Плачех с глас, буцата в гърлото ми ме притискаше и аз не можех да се въздържа. Двамата трудоваци подаваха последните торби.  Те ме погледнаха със съжаление, смигнаха си и ме оставиха да си доплача.  Дочух единият да мърмори… Нещастник, то ние не знаем друго, освен работа, но този учен човек, какво прави той тук между нас?…

  Аз изплаках мъката си. За какво плачех? Затова ли, че изложих голотата на живота си пред тези мои приятели, от срам, от какво?  Не! Не беше срам! Аз плачех за съдбата си, за неумолимата съдба, която ме беше хвърлила тук, в тази миазма, в този ад, в това изпитание. Аз нямах сили в себе си да се опъна на дявола, подобно на Христа на планината на изкушенията. За мене нямаше отговор за страданията ми, аз не мислех да обвинявам  когото и да било. Аз просто плачех за себе си.“  (Стр. 339-341…)

  Моят отговор беше…. бягството в чужбина!

  .

  – ЩО ЗА ЧОВЕК БЕШЕ ЛИЙ ХАРВИ ОСВАЛД, С КОГОТО РАБОТАТА ВИ  В TRAVELER’S AID SOCIETY ВИ Е СБЛЪСКАЛА? СЪЗДАДЕ ЛИ ВИ ПРОБЛЕМИ ТОВА ПОЗНАНСТВО СЛЕД УБИЙСТВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА ДЖОН КЕНЕДИ?

  – Лий Харви беше млад човек с объркани понятия как да оправи света. Той предприема рисковани действия, които го довеждат до убийството на Президент Джон Кенеди. Моето кратко запознанство с него ме увери, че той  имаше ясно съзнание за опасното положение, в което се намираше, и  отмерваше всяка дума и всяко действие, което би го поставило в конфликт с властите. Първо той се криеше, за да не ме срещне, когато правих опит да го повикам по високоговорителя; той беше много въздържан в разговора си с мене. Той ми даде една лъжлива история за престоя му в Съветския съюз и не искаше да приеме помощ от брат си – да му плати пътните разноските до Тексас.

  Това мое запознанство не беше търсено от мене. Аз го посрещнах в положението си на социален работник, изпратен по служба от директора на  департамента, в който работех – посрещане и подпомагане на нуждаещи се пътници по параходите, летищата, гарите и автобусните станции. Това беше шестата година на моята работа в тази неправителствена помощна социална служба. През тези шест години аз съм помагал на стотици, може би хиляди,   заедно с останалите мои колеги в този департамент. Това мое назначение и отговорности нямаха никакъв политически характер. Когато Държавният департамент получеше съобщение от чужбина за пристигането на  депортиран американец, този департамент уведомяваше Държавната помощна служба – Department of Welfare –  да разпореди за посрещането на  депортирания. Нашите легации в чужбина плащаха пътните разноски само до Ню Йорк – и ако пътникът нямаше средства, нашата организация се натоварваше да уреди този въпрос като контактува роднини, или, ако не намери такива, да заплати тези разноски до местоназначението.

  Това “запознанство” не ми създаде никакви проблеми, освен това, че то често се претълкува от незапознати с описаните процедури като мое лично съучастие  в престъплението на Лий. Аз подозирам, че Вашият въпрос се е породил  по тази линия. По интернетните форуми от преди десетина години много мои “приятели” ме наричаха “убиецът на Кенеди”.  Една дълга статия на в. “168 часа” преди години (от 30 ноември 2006 г.), под заглавие “Българин замесен в убийството на Кенеди”, неизбежно остави това впечатление, макар че в съдържанието на статията, основано на едно интервю с мене, авторът, г-н Йордан Тодоров, обяснява събитието, както аз го представих по-горе. Нека добавя, че Вашият вестник “Марица” на 30 юни 2003 г. публикува статия под заглавие “Българин посреща убиеца на Кенеди в Ню Йорк“. Аз нямам текста на тази статия, може би съм го загубил, за да коментирам по него, но един извратен ум може да си направи погрешно заключение от публикацията в “168 часа”.

  Друг проблем за мене, създаден около това събитие, беше, че от много автори на дузина и повече книги по убийството на президента, аз бях нарочен като  агент на СІА, и като такъв съм посрещнал Лий. Един от най-видните автори  по случая “Лий Харви Освалд” (Марк Лейн) написа книга и режисира филм, представян в цялата страна. Този филм беше представен в моя университет.  Аз бях седнал в средата на аудиториума между 400 студенти, когато от екрана прозвуча: “Той беше посрещнат от Спас Т. Райкин, агент на СІА,  който сега е на служба в Гуам“ (американска база в Тихия Океан). Аз бях сред студентите и те се обърнаха да ме видят и се уверят, че не бях в Гуам.

  Тази теза, че съм бил агент на СІА, се потвърждаваше с документация:  През 1960 или 1961 г. аз изпратих една резолюция на организацията “Американски приятели на антиболшевишкия блок на народите”, на която аз бях Главен секретар, на една азиатска антикомунистическа организация. С тази резолюция ние осъждахме екуменическия съюз на църквите за декларация, която те бяха взели в Кливланд, в подкрепа на Китайската комунистическа република. Тази азиатска антикомунистическа организация, “Азиатска Лига на народите” в Тайван, публикува в бюлетина си съобщението, че са получили речената резолюция от мене. Предприемчиви журналисти, а може би някои разузнавателни служби, са разровили  архивите си, направили са това откритие и са го разпространили между интересуващите се писатели. Оказа се, че тази азиатска антикомунистическа лига е била агентура на СІА. Ерго, аз трябва да съм оперирал като агент на СІА. Те ти, бабо, Великден! Но и това се лепна след името ми, та и досега четците на литературата по убийството на Президент Кенеди ще има и кого другиго да намесват в тази сага.

  Та такива проблеми ми създаде  посрещането на Лий Харви Освалд. Но тези проблеми останаха в коша на апокрифната литература и никой не им обърна внимание, освен моите “приятели”.

  .

  – СЪС СИГУРНОСТ СТЕ СРЕЩАЛ ДЕСЕТКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ, ЧИЙ УРОК И ПРИМЕР ЦЕНИТЕ НАЙ-ВИСОКО?

  – Политически бежанци не срещат много, още повече десетки забележителни личности, освен ако не продадат съвестта си за паница леща, като станат слуги на чужди интереси. Аз останах  вън от тази класа. Когато в приемния център в Драма, две седмици след прекрачването на границата, представител на чужда държава ми предложи да стана диверсант, аз отказах, под предлог, че исках да продължа образованието си.  Аз бях изпитал “диверсантството” си 44 дни в Родопите и нямах ищах да се върна пак там. Представител на друга държава ми направи също подобно предложение. Отказах и на него. След седмица-две бях изпратен в лагера за бежанци в Лаврион. Политически бежанци? Това бяха стотици дрипльовци. Никой не се бе погрижил да ги облече прилично. Аз още ходих със синята рубашка и панталони, с които избягах от Балчик и прекарах в Родопите 44 дни. Там се явих пред бразилска комисия, записах се да емигрирам за Бразилия като земеделски работник. Междувременно бях изпратил доклад за положението на Църквата в България до Световния съвет на църквите. От Женева те ми уредиха стипендия и ден преди да тръгна с парахода за Бразилия, получих съобщението от Женева.  Какво ме очакваше в Бразилия?  Нека цитирам от писмото на Петър Николов, фактически нашият водител в Родопите:

  „26 юли, 1955 г.

  ….Още с пристигането в Рио де Жанейро…  на края на втория месец ни изпращат в щата Рио Гранде… С пристигането тук ни оставиха на гарата и цяла нощ мръзнахме на улицата, утрепани за сън и глад… там ни натовариха на един камион като добичета… и ни откараха на 50 км вън от града да работим в една фабрика за цимент… да носим по 50-80 кила на човек на двеста метра разстояние…  и то да търчим един ден и от там без вечеря с едно парче хляб и халва, която да ти я дават даром, няма да я ядеш… Работихме само един ден и половина и капнахме от умора… Така са работили робите на вавилонските кули… Като отказахме да работим, ни нарекоха саботьори и викнаха полицията и ни закараха в града Порто Алегре на един лагер и ни оставиха в него без храна и подслон, само с 60 лева в джоба, и там спяхме на поляната…  Още една седмица карахме в мизерия, която е неописуема… Да работиш цял ден и да ти дават храна за четири души кило ориз и топла вода…  После се принудихме да спим по някои запустели къщи или колиби, защото полицията ни предупреди да напуснем поляната, и то имаше хора със само една риза на гърба и спяхме в циментови чували… Едва ли ще се намери поет да опише всичко, що сме преживели…“  („Политическо пътешествие...“, том 4, “Безотечественици”, стр. 434)

  Та това пропуснах аз. Няма да споменавам  как тези политически бежанци ругаеха западните сили, дето ни подкокоросаха да бягаме.

  Но аз имах шанс да се срещам с видни личности. Аз участвувах в един семинар в Базелския университет под ръководството на проф. Карл Барт, най-големият протестантски богослов в ХХ век. Аз имах случай да пътувам и бъда разпитвам за комунизма в България от видния европейски богослов Нимьолер, на път от Екуменическия институт близо до Лозана, до Женева. Той ме покани да го придружа, вместо да взема влака. Аз се намерих под една стряха с Кентърберийския архиепископ, когато ни заваля дъжд на улицата в Еванстон, близо до Чикато. Много пъти аз имах случая да разговарям с д-р Висерт-Хуфт, Главен секретар на Световния Съвет на църквите в Женева. Други личности,с които съм имал срещи, са три дузини шатски сенатори и конгресмени,  когато тичахме с моя приятел Д-р Калин Койчев по коридорите на Капитолия – Конгреса на САЩ във Вашингтон – да им връчваме нашите петиции и резолюции по проблемите за освобождението на България. Аз съм публикувал в моето списание десетки писма-поздравления от много от тях по случай конгресите ни и чествуване на Освобождението на България – Трети март. Да не забравя да спомена и срещата ни с кмета на град Ню Йорк, Роберт Вагнер, около 1960 г., да му благодарим за това, че по наше искане той обяви  този ден за “Български ден”  в Ню Йорк – и беше заповядал, и  заповедта му беше изпълнена – Българското знаме на този ден се развяваше над кметството на Ню Йорк.

  Какво съм научил през всички тези срещи?  Научих, че хората са много щедри с думи и обещания, но накрая нищо не изпълняват. Много скоро ние разбрахме, че ако чакаме някой друг да ни свърши работата, това никога няма да стане, та ако имаме някаква работа да свършваме, по-добре да си я свършим ние и да не се надяваме на чужда помощ. Това ми напомня  политиката на Раковски. След като търча по балканските столици да прави съюзи със сърби, гърци и румънци, и намери, че те си плетат кошницата зад гърба му за сметка на България, се залови за хайдутството, и бе последван от Левски, в борба за освобождението на България без тяхна помощ. Има една наша приказка, че врата на вълка е як, защото сам си върши работата.

  .

  – С КАКВО НЕ СЕ РАЗДЕЛЯТЕ НИКОГА?.

  – Първо, с книгите! Второ, с България. Още като овчарче и говедарче аз носех в торбата си за хляб две или три книги, заети от селското читалище, което по-късно нарекох мой университет.

  Като се вглеждам в изминалите 62 години, и като погледна в издадените 20 тома от моите спомени и трудове, и като се замисля по зададения от Вас въпрос, аз откривам нещо, което преди не ми е минало през ум. През всички тези години, през всеки един ден от тях, от ранно утро до късна вечер, всеки един час от свободното ми време е бил посветен на България. Цялата моя обществена дейност, през всички тези десетилетия, е била вплетена в проблемите на България – исторически, идеологически и политически. Били са моменти, когато съм се запитвал защо продължавам да се занимавам с България. Какво добро съм видял от нея? Припомням си моето детство с беднотията и мизерията, припомням си тежките години на ежедневен страх и потиснатост в началото на комунистическия режим – 1944-1951 г., припомням си жалкото си положение, когато се взирах в дулото на комунистическия шмайзер, на теглата ми по време на родопската ни одисея, на хилядните политически убийства на българи от българи, за каквато съдба и аз бях набелязан за „Вартоломеевата нощ“ на 6-7 октомври 1944 г. … Тази България никога не изчезна от ума ми. Но някакво друго чувство ме връщаше към моите трудове, посветени на България. Това беше чувството на дълг към същата тази България, на същия този български народ – дълг за работа и борба за нейното освобождение. В моето съзнание тази България беше поробена и мой дълг, както и дълг на всеки българин вън от страната, беше  да пожертвуваме всичко за нейното освобождение.

  Този дълг аз изпълнявах като развенчавах комунистическите поробители  на страната, като изобличавах акомодационистите в чужбина – наши и чужди  (читателят на тези редове може да потърси статията ми, с която атакувах  проф. Л. Делин/ешев/  – “Политическо пътешествие…”, том  5, “До един професор акомодационист”, стр. 157-162), като критикувах държавниците на  всички водещи велики сили, включително и САЩ, за погрешни ходове, които подкопаваха нашата идея и нашите надежди за освобождение.

  Аз никога не забравих България преди 9-ти септември. Тя беше китна градина, селото беше едно гъмжило от трудещи се хора. В 1991 г. аз гледах от прозореца на братовата ми къща как сутрин изнурени хора, от време на време свити като какавиди, крачеха по шосето за стопанството на работа, и си спомнях Яворовия стих от “Край брега на тиха Струма“: “тук се мерне лик разчорлен, тамо дрипав силует”. Читателят може да потърси моята “Синя и Червена България” и да види как съм описал моето родно село Зелениково –  селяните и полето, което те обработваха (стр. 61). Тази България аз намерих в 1991 г., когато, след четиридесет години, след падането на комунизма, отидох да я посетя. Читателят отново може да прочете впечатленията ми в “Синя и Червена България” (стр. 443-523). Още в началото на тези спомени аз съм  отбелязал: “Аз я намерих ожулена, обрулена, опропастена, ограбена, изтощена, обезкуражена, омърсена, обедняла, обезобразена, огорчена, износена, омършавяла, объркана и обрасла в бурени”. Няма да цитирам пасажи от тези “Спомени”. Само ще спомена, че реката, която минаваше през село, преди комунизма беше като райска градина – пасище, пладнище и прекрасно поле. Сега аз я намерих дива пустия, обраснала с тръни, къпини, магарешки тръни, върбалаци, и всякакви избуяли храсталаци и шипки – непроходими нито за човек, нито за добитък. Полето между реката и шосето, “Юртищата” от Зелениково до Брезово, едно време засято с житни посеви една година, с царевица на следващата, беше засадено сега с остарели, окраставяли праскови и ябълкови дървета. В старо време като минавах по прерязващия го по средата път, от Мочурака до шосето, с наслада гледах люлеещите се посеви  като вълни в морето във вечерния лек ветрец, или по неспирния шум във вечерния хлад на царевичните листа. Читателят ще разбере  колко оправдани са били моите усилия да се боря за освобождението на родната ми страна. Картината, която видях в България  непосредствено след освобождението, е история, която потвърждава моята опозиция на комунизма в България и всички жертви, които аз бях направил през всички изгнанически години.

  Аз никога не съжалих, че съм посветил всичкото си време за борбата за освобождението на България.

  .

  – КАК  ГЛЕДАТЕ  НАЗАД? БИХТЕ ЛИ ПОИСКАЛ ДРУГА ОРИС, АКО БЕШЕ ВЪЗМОЖНО?

  –  Спомням си как завърших едно мое изложение по важен политически въпрос с френския израз:  Je ne regret rien! (Аз не съжалявам за нищо!)  Аз никога не съм и помислял за друга орисия! Аз нямах време за това! Моят поглед, и в най-тежките времена, беше насочен към бъдещето, към една определена цел – преди да изляза от България – как да завърша образоването си и как да избегна  комунистическата гилотина, която постоянно висеше над главата ми; след прекрачване на границата, влязъл в редиците на освободителното движение – как да допринеса възможния максимум от силите си за освобождението на България.

  Като се вглеждам в дългите години на моя живот, аз намирам, че в голямата си част той е една авантюра с големи рискове, но оправдани рискове, с благородна цел – в саможертва за благородни идеали! Тук ще трябва да забележа, че наред с моето посвещение на българската кауза, аз никога не занемарих моето семейство, но винаги намирах изход да водя и двете тези мои длъжности успоредно едната с другата, без да влизам в конфликтни положения. Съпругата ми никога и с нищо не се намеси да ме отклонява от моята цел на общественото поле в полза на България. Когато имаше нужда и възможност, аз имах нейната и на децата ми подкрепа. Пристигнал в Америка, аз довърших образованието си в Колумбийския университет и  стъпих в коридорите на академичната професия, с която подсигурих  житейските си нужди – на мене и на семейството ми –  и изискванията на освободителното движение. Още от времената в България, моята паралелна на политиката цел беше да вляза в това поле. Така аз успях да се издигна “от овчарската гега до професорската катедра”. Това ми отвори още по-широко поле да работя в интерес на освободителното дело.

  Аз станах член на AAASS – AmericanAssociation for the Advancment of Slavic Studies. За десетилетия, като член на тази Асоциация, аз посещавах  годишните й конференции, където се събираха хиляди учени да изнасят доклади, да участвуват в дискусиите или да се срещнат с приятели от студентско време. Аз се възползувах от тази възможност да организирам панели по български въпроси; да ги председателствам  и ръководя дискусиите; изнасях доклади пред панели, организирани от други професори, където между други се включваха и български въпроси.  Аз участвувах в много дискусии, защитавайки българската кауза. По такъв един случай, след като се изказах и рязко разкритикувах един доклад, накрая към мене се приближи един професор, когото не познавах, и ме запита: “От каква националност сте?”. Една сръбкиня, която беше наблизо и слушаше, избухна да се смее и добави: “Абе, не разбра ли, че той е българин?”. Това беше проф. Марин Пундев. По друг случай, на един панел се разискваха  въпроси за Македония. Професори  от  Скопие изнасяха техни тези по македонския въпрос. Един от докладчиците беше скопският политик Цървенковски.  Делегатка, на която не си спомням името, запита дали някой има нужда от преводач, понеже тя щеше да говори по македонски. Аз станах и заявих, че имам нужда от преводач. Председателят на  Панела, проф. Фридман, поддръжник на македонизма, се обърна към мене като да ме молеше и предизвикваше:  “Спасе…”  и всички се засмяха. Аз вече бях добре познат на учените по балканските въпроси. Питах я аз после да ми обясни  защо Теофилакт беше нарекъл Св. Климент Охридски  “Пръв епископ на  българския народ (език)“. След сесията, към мене се приближи виден професор от Балтимор, проф. Палме, и натъртено ми каза: “Вие Македония няма да я видите!”. Той беше възпитаник на сръбските университети. При друг случай, когато един белградски професор изнесе някакъв доклад, и аз остро реагирах  като порицах комунистическия  режим в Югославия,  българинът професор – осиновен от протестантски пастор – Джеймс Кларк –  деликатно ме наруга, че съм бил така неучтив към госта от Югославия…

  Но най-фрапантен случай в отстояването на българската теза за Македония беше сблъсъкът ми с проф. Дърбишайър от Рътгърс Юнивърсити, лингвист, специалист по сърбохърватски език. В доклада си – не си спомням темата му – той беше обявил валидността на тезата за съществуване  на македонски език и македонска народност.  В последната минута на дискусията аз с остри думи накратко нарекох тази теза фалшификат. Председателствуващият, не си спомням името му, чеърман на департамента по славянски езици и култура в Охайския Университет в Колумбъс, остро ме  осъди със забележка, че такова  изказване не може да се остави неотговорено. Но той не го отговори. Не дълго след това получих писмо от проф. Дърбишайър, в което той се опита да ми чете лекция, че лингвистиката не е политика и че аз съм  напуснал полето на тази наука и съм се занимавал с политика. С тон и изрази, подразбиращи  да се касае до ксенофобия, той ме съветваше, като емигрант от Европа, да се освободя от моите  предразсъдъци от старо време. Аз отговорих на този професор с дълго – двадесет страници отворено писмо – с което защитих тезата си по македонския въпрос с научни доводи. Превод на това писмо  публикувах в сборника си “Политически проблеми…” (том 4, стр. 45-64),  под заглавие “В защита на българския национализъм”. Като увод аз публикувах и текста на писмото на моя кореспондент. Аз повече не чух нищо от него. Но моето отворено писмо, по стил и аргументация, е на висота, с която се гордея, и много пъти съм го препрочитал.

  Та така моята орисия ме представяше пред света. Това ми даваше удоволствие, че съм останал верен на дълга си към България, и с постигането на професорската катедра, по пътя от овчарската гега до престижното звание, бях осъществил  бляна си от ученическите години до и след университетските аудитории да стана учител, а после и професор. Нека добавя тук и  удоволствието, което бях изпитвал при написването на всяка статия, коментар, анализ и историческо изследване, публикувани в моите 20 тома. При всички ядове и злобни забележки, с които някои мои работи бяха посрещнати, аз бих повторил: Je ne regret rien! Аз не се оплаквам от моята орисия за нищо и сега не бих я заменил с каквато и да било друга съдба.

   

  Страудсбург, Пенсилвания

  14 януари 2013 г.

  –––––––––––––––––––––-

  * Разбира се става дума за изтеклата вече 2012-та година.

   

• „Индипендънт“: Спрете да хулите българите

  Британската партия на независимостта качи в сайта си часовник, който отброява дните до 1 януари 2014 година, когато контролът над имигрантите от Румъния и България – двете най-нови членки на ЕС, ще падне. Това е срамен акт, целящ да всява паника и да печели подкрепа за песимистичните възгледи на партията, според които резултатът от решението ще бъде вълна от 350 000 румънци и българи. Лобистката група Migration Watch извади от нищото други съмнителни цифри. Докладът й предупреди, че на Острова ще пристигат по 50 000 чужденци ежегодно, след като ограниченията бъдат вдигнати. Текстът прогнозира още, че ще има „значителни последици“ за пазара на труда, този на жилищата, училищата и болниците в страната.

  Оправданието за тази морална паника е фактът, че правителството обърка цифрите още миналия път. Когато Полша се присъедини към ЕС, вътрешното министерство прогнозира, че във Великобритания ще идват по най-малко 13 000 поляци ежегодно. В следващите две години пристигнаха 264 560 полски граждани. Нещата ще бъдат още по-лоши този път, предричат пророците на британската гибел, защото минималните заплати в Румъния и България са наполовина по-ниски от полските.

  Необразовани мигранти ще залеят Великобритания и ще изместят британците от собствените им работни места. Такъв е митът. Но истинските цифри, твърдят в Оксфордския университет, са далеч по-ниски. Има ред причини да предположим, че критиците са прави. Когато Полша и останалите влязоха в ЕС, Великобритания бе единствената голяма членка, отворила трудовия си пазар. През 2014 обаче всички големи европейски икономики ще вдигнат границите си. Повечето румънци например вероятно ще се запътят към Италия, Испания и Франция, с които споделят лингвистични и културни връзки, и където имат голям брой роднини. Засегнатите от високата младежка безработица навярно ще се отправят към Германия и Холандия, а не към Великобритания. Плюс това, българите и румънците имат по-лошо ниво на английски от поляците.

  Във всеки случай, противно на набралите популярност плашещи историйки, балансираната имиграция се отразява добре на Острова. Голям брой имигранти допринасят за нашето общество. Те създават работни места, както и се съревновават за тях. Имигрантите често се характеризират с определена динамика. Често вършат работа, която местните, получаващи социални помощи, никога няма да докоснат. Понякога са жизненоважни за обществените услуги. Те са предимно млади и имат повече деца, което е добра новина, предвид застаряващото население. Според повечето бизнесмени имат силна работна етика. Икономиката се развива по-бързо.

  Всичко това нанася тежък удар в сърцето на търговците на митове, които твърдят, че имигрантите живеят от помощи при положение, че 97% от регистрираните мигранти са на пълен работен ден. Или пък, че са по-податливи към престъпления – в това отношение поляците, словаците, литовците, румънците и българите се нареждат до останалите европейци.

  По тази причина критиците се обръщат към други похвати – бъркат румънците с ромите или насаждат други расистки идеи. Ако крайният ефект от миграцията е положителен, винаги ще има човек, който да губи от това. Политиците, националистите и местните трябва да се фокусират върху критериите за настаняване в социални домове, за да отърсят всички подозрения, че мигрантите прескачат опашките. Необходима е допълнителна подкрепа за училищата и болниците в райони с голям брой новодошли. Но всичко това трябва да бъде сторено в чест на ползите от имиграцията. Да демонизираш чужденците не е никак полезен отговор.

  Източник: БГНЕС

• Музеят на бъдещето

  Иво Сиромахов,  ivosiromahov.com

  .

  София, декември, 2110 г.

  В центъра на столицата е открит Нов Исторически Музей. Старият е бил ограбен преди 50-60 години от цигани и експонатите са предадени на вторични суровини.
  Но днес музеят отново възкръсва.
  Кои са най-важните експонати в него? Кои са онези безценни предмети, които очертават жалоните на българската история?

  Касетофон „Пайнер” от около 1991 г.
  Голям двукасетъчен туч, открит при разкопките на димитровградския битпазар. Забележителното е, че макар да е на около 120 години, той продължава да работи. Експертизата показва, че на него са презаписани минимум 300 хиляди касетки с музика. Във вътрешностите на уреда е открито парченце надъвкана лента, която съдържа 0.83 секунди от неизвестна песен. Ясно се чува сричката „ица”. Специалисти по звукова археология предполагат, че това е фрагмент или от безсмъртната творба на Цеца Величкович „Кукавица”, или от класиката на Тони Дачева „Златната жица”.

  Томче на „Винету”от около 1973 г.
  Има безспорни доказателства, че тази книга е принадлежала на Бойко Борисов (министър-председател на България в периода 2009 – 2079 година). Прави впечатление, че корицата и първите 16 страници на книгата са изпоцапани с домашна лютеница, а останалите 378 страници са абсолютно чисти. Някои злонамерени историци твърдят, че това означавало, че малкият Бойко е чел книгата само до 16-та страница. Не е така, злобари! Според уредника на музея благодарение на възпитателното въздействие на литературата бившият премиер рязко е подобрил хигиената си и след 16-та страница вече почнал редовно да си мие ръцете преди да седне да чете.

  Вана от около 2008 г.
  Обикновена керамична вана за къпане, тип „хотелска”. Музикалните историци твърдят, че именно от нея тръгва възходът в кариерата на певицата Галена. Досущ както на Нютон му пада ябълка на главата, така вероятно и на Галена във ваната нещо й е паднало в устата (според други историци нещо се е вдигнало, въпросът е дискусионен). Този повратен момент е уловен от тогавашната българска кинематография и само за няколко дни бие рекордите по гледаемост на разните „Аватари”, „Титаници” и други популярни за времето си филми.

  Тефтерче с мисли за доброто и прекрасното от около 2003–2010 г.
  Тефтерче с ароматизирани цветни листчета, за което се предполага, че е било собственост на телевизионен водещ с нежна душа, наричан кой знае защо Драго Чая. В тефтерчето са записани съкровени вопли, въздишки и стонове като например: „…крайно време е държавата да направи нещо за своите изтъкнати творци…”, „…моето предаване беше последното убежище на българската духовност…” и „Мирко се поизложи на Евровизията, ма пък в Осло си изкарахме супер!”
  По някои от страничките има следи от сълзи, по други – от червило.

  Обеца от около 1994 г.
  Златна обеца с формата на християнски кръст, която според историците принадлежи на футболист от края на 20-ти век на име Наско Сираков. Легендата гласи, че с това бижу на ухото футболистът вкарва гол на Аржентина на световното първенство в САЩ през 1994 г. После обецата изчезва някъде. Според някои Сираков я губи на сварка с Чорни, а според други я подарява на своя фенка от световното в Щатите, за да му обещае, че няма да каже нищо на Илияна.

  Помпичка от около 2006 г.
  Тази находка е открита при разкопки в чалга-клуб. Представлява малка помпичка с неясно предназначение. До странния уред са намерени и снимки на дебела циганка с руса брада. Върху помпата е разчетен надписът „С туй го тургах на Китаеца” – загадъчна метафора, от която можем да предположим, че в началото на 21-ви век циганско-китайските отношения са били в небивал разцвет (или в страшна криза).

  Лисича кожа от около 2003 г.
  Проскубана кожа от лисица, умряла преди около 110 години край Стара Загора. Според археолозите лисицата не е била застреляна от ловци, а умъртвена по изключително мъчителен начин от момче на име Устата, което я хванало, затворило я в стаята си и в продължение на един час и пяло всичките си „хитове”, докато животинката умряла в страшни мъки. После жестокият младеж я сложил на врата си като трофей и тръгнал да експериментира с музикални мъчения върху хора, като някакъв зловещ Менгеле на българския рап.

  Мустак от периода 1998-2011 г.
  Дебел черен мустак, тип „манафски”. Подхвърлен е от неизвестни лица на стълбището пред музея, така че не се знае нито къде е намерен, нито на кого е принадлежал. Засега следите водят към трима души, живели по едно и също време – Тодор Батков, Милко Калайджиев и Митко Цонев.
  Най-интересна е хипотезата на уредника на музея – той твърди, че въпросните мъже никога не са били забелязвани заедно. Така че може да се предположи, че мустакът е бил орташка собственост на тримата, понеже е бил изключително ефектен и скъп пичеловец, а те са си го менкали при публичните си изяви.

  Китара от около 2005 г.
  Открита е в Каварна и е ценна почти колкото Омуртаговата колона, защото е богато изписана с всякакви надписи, които свидетелстват за тогавашната високоразвита култура. Върху китарата ясно личат посланията към поколенията: „Цонко форева!”, „Чалгари, мрете!” и „Глен Хюс е пич, но Наско от БТР е най-големия!”

   

  (Из книгата „Няма значение“)

• Голяма лъжа с новото лого – изследване на Webcafe.bg

  

  Гръмко, тържествено и публично заместник-министърът с ресор туризъм Иво Маринов представи новото лого на България и част от стратегията за бранда България, илюстрирана с 11 снимки, първата от които на самото лого.

  Няма да коментираме добро или лошо е логото. Според Маринов „очаква се през следващите 5 години новото лого да удвои броя на чуждестранните туристи и да вдигне приходите от туризъм в икономиката с 25%“:))

  Логото е правено от обединение от хора, взели близо 1.4 милиона лева за изработването му, а финансирането е по оперативна програма „Регионално развитие“. Цялостната стратегия е правена от обединение от над 50 различни специалисти от 7 държави и цялата тая работа им е отнела… дръжте се да не паднете, 2 години.

  „България – откритие за споделяне“ е слоганът.

  Ето част от имената на експертите с опит в областта на брандинга, туризма, проучвания и анализи, творчество и дизайн, връзки с обществеността, реклама. В стратегическия екип участват проф. Мария Воденска, проф. Симеон Желев, Росица Охридска-Олсън, Николай Неделчев и др.

  Творческият екип се ръководи от Нико-Александър Ян, а в него са и дизайнерите Димитър Гавански, Флориан Рута, Флориан Шуберт и др., съобщават от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма.

  На базата на основното лого са разработени още десет, които представят отделни сегменти от туристическия сектор, за което от МИЕТ представиха на брифинга десетина снимки с това лого от различни места и върху различни продукти.

  Снимките обаче усъмниха хора от екипа на Webcafe.bg. И само за половин час те успяха да открият откъде са взети снимките – нито тази с летището е българска, нито красивите русокоси девойки в мол са българки, нито молът е български, нито дори розовото масло – и планината отново не е българска (Френските Алпи).

  

   

   

   

   

   

  Публикуваме оригиналните снимки, взети от stock images сайт – и може да видите коя откъде е по водните знаци. Странно защо не са снимани и позиционирани места от България, при положение, че си имаме предостатъчно молове, предостатъчно красиви момичета, за да позират в тях, и предостатъчно розово масло – и достатъчно добри фотографи.

  

   

   

   

   

   

  Аре малко повече криейтив, моля.

  А освен това в Webcafe.bg се чудим защо не обявиха конкурс за идеи за новото лого, в който да участват младите ни дизайнери от България и чужбина. Очаквайте утре един добър пример за лого на една далечна държава.

  

   

   

   

   

   

  Отговор от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма:

  В материалите са демонстрирани приложения на логото в различни варианти. Стандартно за такива приложения в рекламните агенции се използват готови снимки, чиято цел е единствено да се демонстрират различните възможни приложения на лога, рекламни знаци и други приложения.

  За тези снимки се търсят специални конкретни материали (чанта, тениска, бутилка, кърпа и т.н.) – тяхната цел не е да показват пейзажи или конкретни места. Това не са рекламни, а презентационни визии, чиято цел е да се представят логата в естествена среда.

  Правата за използваните снимки са уредени и заплатени.

  

   

   

   

   

   

  Отговор от пиар агенцията за проекта:

  Уважаеми дами и господа,

  Във връзка с представянето на бранд България, разработен от Обединение за бранд България, изпращаме допълнителна информация за проекта.

  В материалите, разпространени заедно с информацията за бранда, са използвани илюстрации, демонстриращи конкретни приложения на логата в различни варианти.

  Стандартно в практиката за демонстрирането на конкретни приложения на лога в рекламните агенции се използват готови снимки, чиято цел е единствено да се демонстрират различните възможни приложения на знаците. За тези приложения се използват снимки, показващи конкретни продукти – чанта, топка, бутилка, автобус, шезлонг и т.н. Тяхната цел не е да показват пейзажи или конкретни места. Това не са рекламни, а презентационни визии, чиято цел е да се представят логата в естествена среда и да демонстрират възможностите за техните приложения. Всички използвани снимки са с уредени права.

  Логото и слоганът са само една малка част от всичко, което е направено по проекта. Най-съществената част е цялостна стратегия за бранд на България и интегрирани под-брандове за 10 вида туризъм (Морски ваканции, Планински и ски ваканции, Балнео, СПА и уелнес, Културен туризъм, Делови пътувания и събития, Еко и селски почивки, Приключенски пътувания, Спорт и голф, Вино и гурме, Градски почивки). Разработена е и стратегия за регионален туристически брандинг и методология за брандиране на туристически райони, както и конкретен бранд за район Тракия.

  Създадени са още концепция за собствеността на бранда, наръчник за използването му, насоки за комуникация в различни канали. Всички тези документи се опират на 9 проучвания сред 8 000 респондента от 11 държави и анализ на 17 налични проучвания. Проведени са консултации със заинтересованите страни от сектора и 11 тематични срещи на работен етап от процеса.

  Позиционирането на бранд България цели да изведе страната от едностранното възприятие като слънчева морска дестинация. В процеса са разработени 15 визуални насоки, като 4 финализирани концепции са тествани в 12 държави. Избраната концепция е най-харесваната и най-запомняща се на всички пазари и буди най-точни асоциации, свързани със страната ни.

  Допълнително са създадени десет основни рекламни визии, които ще се използват при последващи кампании.

  За информация
  Обединение за бранд България

  Ралица Жикова

  Публисис Кънсалтънтс МАРК

   

  Източник:  Webcafe.bg

• Chicago Auto Show 2013

  

  North America’s largest auto show, the 2013 Chicago Auto Show spans more than one million square feet of contiguous one-floor space of the McCormick Place complex displaying complete range of domestic and imported passenger cars, trucks, sport-utility vehicles, minivans and concept  cars. In all, nearly 1,000 different vehicles will be on display, plus hundreds of interactive, aftermarket, accessories and auto-related exhibits, competition vehicles, antique and collector cars. The Chicago Auto Show also features several indoor test tracks and outdoor ride-and-drive opportunities. In addition to hosting multiple world and North American vehicle debuts, the Chicago Auto Show’s First Look for Charity raises more than $2 million annually for 18 worthy Chicago organizations in a single night. For the first time since 1998, the show will open to the public on a Saturday this year on February 9. This date switch allows the public show to  remain open for ten days and take advantage of Presidents’ Day on Monday, February 18. The additional holiday will allow our exhibitors to reach a new limit of attendees viewing their vehicles on display at the show.

  First staged in 1901, the Chicago Auto Show is the largest auto show in North America and  has been staged more times than any other auto exposition. This year marks the show’s 105th edition.

  The 2013 Chicago Auto Show will feature four test tracks. The popular Jeep test track – allowing show-goers to climb into a Wrangler and get a ride on an obstacle course – makes a return, as does the Toyota Test Track. But this year’s show will also feature new experiences by Ram and Fiat/Chrysler, event organizers say.

  For those who think the show itself offers „too little“ and the test tracks „too much,“ interactive displays could be the „just right“ some want.

  Many of the automakers’ displays will include interactive tablet displays allowing the public to learn more about the vehicles. Others, like Kia and Road America, will offer interactive games.

  Large test drive simulators will be available from Honda, Mini and Toyota.

  

  The 2013 Chicago Auto Show is open to the public from February 9-18, 2013.
  February 9-17: 10 a.m. – 10 p.m.
  February 18 (Presidents Day): 10 a.m. – 8 p.m.

  Admission prices are as follows:
  $12 for adults
  $6 for seniors ages 62 and older
  $6 for children ages 7-12
  Free admission for children 6 and younger when they accompany a paying adult (family members only)
  Weekday discount coupons ($6 off the regular adult admission) available at various area new-car dealers.

  Special Days at the Chicago Auto Show

  Not that every day isn’t a special day down at the Chicago Auto Show, but show organizers will  again add structure to the 10-day run of the show. With more than 1,000 cars, trucks, sports  utility, concepts, and specialty cars on display there is plenty to catch the eye.

  Women’s Day: Tuesday, February 12
  Women will be admitted for just $7. Manufacturers will present special women-oriented  programs on the purchase and lease of cars and maintenance. It’s day all about the  ladies at the Chicago Auto Show.

  Telemundo Hispanic Day: Tuesday, February 15
  On Telemundo Hispanic Day, Chicago Auto Show exhibitors develop and host Hispanicflavored events. For more information about scheduled events, visit http://www.telemundochicago.com.

  Presidents’ Day is Family Day at the Chicago Auto Show: Monday, February 18
  Family fun is taking over the Chicago Auto Show on this day to celebrate and honor  Presidents’ Day. This is the first time in many years the Chicago Auto Show is open for Presidents’ Day and is expected to be a great end to the nation’s premier auto show.

  Additional Popular Events:

  Annual Chicago Auto Show Food Drive (Wednesday, February 13 – Friday. February 15 )
  Attendees can exchange three cans of food for a coupon good for a half-price discount off  an adult admission.
  Special Guest & Celebrity Appearances: keep up to date on all the excitement happening  at the Chicago Auto Show at ChicagoAutoShow.com

  

  Parking
  The 2013 Chicago Auto Show will be held at McCormick Place, which is located at Lake Shore Drive at 23rd St., Chicago, IL 60616.
  Navigation system users will want to use the following street address: 2301 South Martin Luther King Drive, Chicago, Illinois, 60616.
  McCormick Place offers on-site parking. There are three main McCormick Place lots: A, B & C.
  Lot A: $21 (or $30 after 16 hours)
  Lot B: $14
  Lot C: $21
  *After 6 p.m. during Chicago Auto Show dates, parking rates will drop to $10 for all three lots.
  Parking fees can be paid by cash or credit card; VISA, MasterCard and American Express are accepted. Parking lots are open throughout  event hours. Overnight parking is not available, and there are no in-and-out privileges.

  Parking Lot Shuttles
  Millennium Park Lot:
  Shuttles on weekends only
  Feb. 9 -10, Feb. 16-17:
  10 a.m. – 11 p.m.
  Pick up: Front entrance of Millennium Park Lot, Lower  Randolph/Express Lane, Gate #3
  Drop off/Return: McCormick Place South Building, Gate #2

  Soldier Field Lot:
  Shuttles available
  Feb. 9-10: 10 a.m. – 10:30 p.m.
  Feb. 11-15: 10 a.m. – 11 p.m.
  Feb. 16-17: 10 a.m. – 10:30 p.m.
  Feb. 18: 10 a.m. – 9 p.m.
  Pick up: Soldier Field, Center Aisle, 18th St.
  Drop off/Return: Gate #27, Grand Concourse, Lower Level

  31st St. Lot:
  Shuttles available
  Feb. 9-18:
  10 a.m. – 10:30 p.m.
  Drop off/Return: Gate # 26 (Lower Grand Concourse)

  For more information please visit ChicagoAutoShow.com or Facebook.com/ChicagoAutoShow.

  

  

• Последните пет години работната заплата в Китай се е увеличавала с по 20% на година

  

  Най-бурно развиващата се икономика през последните двайсет години – китайската е на път да загуби славата си на производител на стоки номер 1 в света. Както става ясно от публикуваните статистически данни за 2012 г., за първи път има регистриран спад в чуждестранните инвестиции от 4%, като тези в производство са се “свили” още повече-с 6%.Така страната е на път да се прости с ролята на най-привлекателно място за влагане на пари в производство. В същото време инвестициите в Тайланд са се увеличили с 63%, а в Индонезия – с 27% за деветте месеца на миналата година.

  “Много наши клиенти прехвърлят производството си от Китай в други азиатски страни”, казва пред The Wall Street Journal един от големите производители на синтетична кожа Джарно Талярини от Италия. Той планира да премести заводите си във Виетнам, за да запази предимството на евтината работна ръка.

  Тенденцията за прехвърляне на производства от Китай в други държави от Азия се наблюдава от няколко години, но никога досега не е била толкова силна.Според експерти, това се дължи на два фактора.

  От една страна, стремително се увеличава градското население в страната, а то иска по-високо заплащане за труда си. Според статистиката, за последните пет години работната заплата в Китай се е увеличила с по 20% на година.

  Влияние оказват и външнополитически фактори. Спорът с Япония за островите Сенкаку например също е много важен, тъй като Токио е в тройката на големите инвеститори в Китай. Вече има сигнали, че някои от най-големите японски компании търсят алтернатива за прехвърляне на производството си в други съседни държави.

   

  Източник: БЛИЦ

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

• Проф. Райкин: Има нещо много дълбоко, което винаги ме е свързвало с българския народ

  Интервю* на Хенриета Дионисиева с проф. СПАС РАЙКИН,
  в. “Марица“, 4.01.2013 г.

  (Публикуваният тук вариант е допълнен от проф. Райкин.)

   

  

  – ЗАЩО СПОРЕД ВАС ТРАГЕДИИ КАТО ТАЗИ В НЮТАУН СЕ СЛУЧВАТ ТОЛКОВА ЧЕСТО В САЩ? ПРАВЯТ ЛИ ТЕ СТРАНАТА НА НЕОГРАНИЧЕНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ОПАСНО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ?

  – Нека направо да отговоря с това, че тази страна не е опасно място за живеене. Тя е много голяма страна в сравнение с България – 9 666 532 срещу 110 912 кв. км. В САЩ ще се поберат 87 Българии. Американското население от 320 милиона надминава българското 46 пъти. Разстоянието от Ню Йорк до Лос Анжелис е 4830 км – това от Калотина до Бургас през Казанлък е 450 км. Жертвите на убийството в Нютаун не са така много за тази голяма страна, но това, че те са част от серия такива убийства, че то бе извършено в училище, че от 26 убити 20 бяха деца от детската градина, шест-седем годишни – смразява ума на човека и хвърля черна сянка върху лицето на Америка.

  Защо това се случва в Америка, а не по други части на света? В публичните дебати, последвали трагедията в Нютаун, се обръща най-голямо внимание на широкото разпространение на огнестрелни оръжия, най-вече на тези с многострелни заряди, като пушката на убиеца – „Бушмастър“. По-малко внимание се обръща на това, че убиецът е бил душевно болен. И в двата случая обясненията не съответстват на числото на случаите от такъв характер. В Америка се изчислява да има около 300 милиона огнестрелни оръжия, и душевно болни с милиони. В дадения случай се касае за не повече от две дузини такива масови убийства. Погрешно ще бъде да се прави заключение, че Америка “по природа” е страна на масовите убийства, макар всички убийства в страната далече да надминават, пропорционално, всички държави в света. В същото време трябва да се добави, че широкото разпространение на огнестрелни оръжия е причина за далече по-чести единични убийства в страната, в сравнение с други страни. Ако за дузина-две масови убийства в училища, в университети, в театри и пр. трябва да се търси обяснение, то е в това, че те се извършват повече като подражание на първото такова в училището Колумбайн – не като вродена черта на американския характер и на американското общество. Но и в двата случая – масовите и единични убийства – огнестрелното оръжие и неговото разпространение вън от обществен контрол е главен фактор за тази трагична разправа в конфликтни положения. В последна сметка и в единия, и в другия случай убиецът, с изключение на случаите на самозащита, е изпаднал в душевно неравновесие човек, загубил контрол върху действията си.

  Разрешението на тази дилема в душевното състояние на убиеца лежи в дълбоките корени на американската култура. Като изключим всички други фактори, които допринасят за така честото прибягване към огнестрелното оръжие, ще обърнем внимание на това, че Конституцията на САЩ, добавка № 2, гласи: “Една добре уредена милиция, бидейки нужна за сигурността на една свободна държава (Щат), правото на гражданите да притежават и носят оръжие няма да бъде нарушено.” Върховният съд на САЩ през 2008 г. реши, че това право не се свързва със служба в милицията, че то е право за индивидуално притежаване и носене на оръжие С това може да се обясни широкото разпространение в наши дни на тези оръжия. То се поддържа и защитава с всички средства от оръжейната индустрия в САЩ и нейната дясна ръка – NRA – National Rifle Association. Тази организация обединява широката маса притежатели на огнестрелно оръжие, под предлог на защита на лова и спорта, и за самозащита. Зад тази организация стои мощната оръжейна индустрия в Америка. И понеже правото за носене на оръжие може да бъде ограничено със закони, прокарани от Конгреса, то американските политици и държавници, избирани от народа, преди още да влязат в длъжност застават в редовете на НРА и оръжейната индустрия, решени да се борят в законодателните тела срещу приемането на закони за ограничаване на огнестрелните оръжия. Оръжейната индустрия прави колосални печалби с продажбата на оръжия от всякакъв позволен вид и е в неин интерес да поддържа политици в изборите, които поддържат свободното притежание на нейните продукти.

  Всичко това подхранва и широката реклама на огнестрелните оръжия от холивудската филмова индустрия, а в най-ново време и от интернетните игри, където насилието се изразява в чрезмерна употреба на огнестрелни оръжия. В тези филми и игри оръжието разрешава всички конфликтни сблъсъци, а убийството на театралната сцена е обилна храна за въображението на публиката. Ценността на човешката личност се снизява до нивото на бездушни предмети и моралното чувство на зрителя на театралните убийства против убийството се претъпява. Трагичните сцени от какъвто и да било характер му стават безразлични. Това става характерна черта особено на душевно болни хора.

  Друг водещ фактор за заразата с любов към огнестрелното оръжие и неговата употреба в разрешаването на конфликтни сблъсъци – на душевно здрави и душевно болни лица – е официалното деградиране на религиозни институции и на религиозното възпитание на подрастващите поколения в духа на техните морални системи. Каквото и да се мисли за религията, за всяка религия, тя внася в характера на подрастващото поколение морални ценности, които, дори и когато религиозните доктрини загубят влиянието си, остават като положително наследство за цял живот – ако не за всички изложени на религиозно влияние, то за голяма част от гражданското население.

  Тук пак стигаме до едно конституционно положение, което внася проблем в американската култура. Държавниците основатели на САЩ, вживели се в наследството на ранните емигранти от Европа, които са бежанци от режими, преследващи свободата на религията, внесоха в конституцията специален член – първото допълнение – с което забраниха на Конгреса да гласува закони, с които се предписва държавна религия, като не се забранява изповядването на каквато и да било религия. Но, бидейки религиозни, преимуществено християни, американските граждани продължиха безпрепятствено да поддържат църквите си и да празнуват християнските празници без държавни ограничения. Това положение продължи до около средата на ХХ век. Междувременно демографският характер на страната след 1950 г. започна да се променя и до края на века англосаксонският характер на Америка загуби доминантното си положение. След което новите етнически и религиозни организации придобиха национален характер. И тъй като измежду новите емигрантски групи, придобили влияние по високите кръгове на американското общество, имаше и такива, които исторически бяха във враждебни отношения с християнството, те оспориха традициите на християнските групи да практикуват религиозните си прояви на обществени места, на основание на Първото допълнение на Конституцията, и успяха да наложат това ограничение на религията. Така в продължение на последните петдесет години, на основание на Първото допълнение към Конституцията, се започна широка кампания за прогонване на всякакви християнски и всякакви нехристиянски религиозни прояви в училищата и на обществени места. Най-важното – образователната система прогони от училищата всякакви религиозни прояви и така сложи край на моралното въздействие всред подрастващото поколение. С това се прекрати и въздействието на християнските – но също така и на всички религии – в културата на американския народ. Беше време, по време на Коледния сезон, и по наше време до неотдавна, когато влизахме в местния Мол, и от всякъде гърмяха традиционните коледни химни, които изпълваха празничната атмосфера с оптимистична, възторжено тържествена радост. Там днес не се чува омайната музика на “Тиха нощ, свята нощ“. Сега, като отиваме в Мола, всичко е замряло или ако има някаква музика, тя е само ехо на връщане към времената, когато Джанис Джоплин проглушаваше ушите с нейните прочувствени, но отчаяни музикални крясъци.

  Всичко това внася в американската култура дух на обезценяване на човешката личност като абсолютна стойност и отваря широко полето за масови убийци – душевно болни или морално безразлични хора.

  С този дух на обезценяване на човешката личност, внесен в американската култура, може да се обясни и узаконяването на аборта, убиването на достатъчно развили се деца в утробата на майките им, убиването дори в момента на раждането. В Нютаун бяха убити двадесет деца. От узаконяването на аборта от Върховния съд на САЩ – “Roe Vs Wade”, 1973 г., досега така са убити над 50 милиона живи деца в утробите на майките им. Тук може само да добавим, че в България се имитира всичко, което идва от Америка, и се насажда същия дух на обезценяване на човешката личност, а с това и на всички морални ценности, които са държали българския народ да оцелее в 13-вековната си история.

  Така, по силата на тези исторически процеси, страната на “неограничените възможности” се вижда отвън като да е станала страна на неограничените убийства. Но това не я прави опасна за живеене страна. Нейната големина и нейният брой на населението правят епидемията от убийства само едно неприятно впечатление, което не отива по-далече от отразяването му в медиите, когато те експлоатират тези случаи за правене на печалби. С изключение на пострадалите, за масите то остава мимолетна новина.

  .
  – ВИЕ САМИЯТ ЧУВСТВАЛ ЛИ СТЕ СЕ ЗАСТРАШЕН НЯКОГА В САЩ?

  – От момента, когато стъпих на американска земя – 30 юни 1954 г.- до ден днешен – нито за момент не съм се чувствувал застрашен от каквото и да било, и от когото и да било. Аз напуснах България – избягах през границата в Гърция – седем години след 9 септември 1944 г. Това бяха седем години, преживени в непрекъснат страх, че всеки момент могат да почукат на вратата и да ме отвлекат Господ знае къде. Това бяха години на ходене по яйчени черупки, да не се изпусне някоя дума или да не се направи някаква уйдурма, за да изчезна от този свят. Преди да тръгна да бягам от трудовашкия лагер край Балчик, от постройката на военно летище, пеша до Варна с двама приятели, и с влака до Пловдив, оттам в Родопите, аз бях дошъл до заключение, че от тази служба жив няма да изляза – така че опитът за бягство си струваше риска. Вече запознат с принципите на американската конституция и нейните гаранции за свобода на словото и печата, аз се впуснах в българския емигрантски политически живот. В продължение на 40 години бях редактор-основател на три списания, където в стотици резолюции, статии, есета и коментари, както и дълги писма до видни наши общественици, аз често критикувах остро американската политика по въпроси, които засягаха България. Нито веднъж аз не бях повикан да давам обяснения за изказаните от мене мнения и критики от американските служби – ФБР и СІА; нито пък съм бил дискретно съветван да не показвам такава смелост при изнасяне на мненията си. Аз бях заплашван с убийство от една българска политическа организация в Торонто заради статии, с които критикувах остро един техен идол; бях заплашван със съд от един от видните български чиновници в Радио “Свободна Европа” – от адвоката на Радиото, т.е. от самото Радио – за критика на изявленията му пред американски вестник; аз бях дори заплашван със съд от двора на цар Симеон. Но никога не трепна окото ми от страх, че от това ще излезе нещо. Има си хас! Да избягам от България, за да дойда в Америка, където официалната американска агенция за пропаганда против комунизма да ме дава под съд защото съм обидил един от чиновниците им, бивш български дипломат на комунистическото правителство! Силата на моите убеждения ми даваше кураж да остана верен на принципите си. Моята вяра в защитата от американската конституция беше безпределна. С тази вяра аз се втурнах да постигна житейския си идеал в Америка… И го постигнах без нито за минута да почуствам страх, че Америка ще ме спре по пътя за постигане на идеала ми и за устройване на семейния ми живот.

  Иначе никога не се намерих в опасно положение, за да бъда застрашен. А едно наше хрисимо момче, но не дотам запознато с опасностите на живота в Ню Йорк, се беше опитало да прекоси Централния парк, за да се върне в квартирата си през нощта, и бе убито със сопи от някаква ганга от млади хулигани.

   

  – И ТОЗИ ПЪТ ЛИ ВЛАСТИТЕ НЯМА ДА ПОСМЕЯТ ДА ПРОМЕНЯТ ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА, ДА ВЪВЕДАТ ПО-СТРОГ ОРЪЖЕЕН КОНТРОЛ? ТОВА ЛИ ВСЪЩНОСТ Е РЕШЕНИЕТО НА ПРОБЛЕМА ЗА ИЗБЛИЦИТЕ НА НАСИЛИЕ?

  – Ако правилно разбирам Вашия въпрос, властите в Америка се страхуват да променят правилата на играта като въведат по-строг оръжеен контрол. Този страх не е път за решаване на изблика на насилие в САЩ. Не е ясно от кого и от какво се страхуват властите. Първо ще забележа, че тук не се касае за никаква игра. Никой не си играе с огъня. Нито пък е приемливо, че и друг път властите са проявявали такъв страх. Подобни изблици е имало и по-рано, и властите са се справяли с положението по законно установени процедури. Не е приемливо и това, че изблиците на насилие и страхът на властите са свързани по някакъв начин. Изблиците на насилие са мотивирани от психологически реакции на душевно болни хора или на здравомислещи граждани с повишено чувство на опасност, или от преследване на идейни предразсъдъци – не от страха на властите да променят правилата на играта като въведат по-строг оръжеен контрол.

  Това са два различни въпроса: изблиците на насилие и страхът на властите. Властите, изпълнителната и законодателната власт, са жертва на една законно установена корупция, която подкопава тяхната служба в интерес на обществото.

  Изпълнителната власт, Президентът, е изборна институция. Такива институции са също и законодателните тела – Сенат и Конгрес. Първата грижа на Президента, на сенаторите и конгресмените, вън от техните служебни задължения, е да си осигурят преизбиране след изтичане на мандата им. Тук те стъпват в примките на корумпираните процеси. Първо, те имат нужда от избиратели, които да гласуват за тях.

  Притежателите на огнестрелни оръжия са най-широкият кръг избиратели, те защитават страстно правото си да носят оръжие, гарантирано им от конституцията и се борят против ограничаването на това право по законодателен път. Второ, изборните процеси изискват големи фондове да заплащат разноските по поддържане на организацията, разноски по кампанията и най-вече плащане на високи цени на медиите да предават тяхната платформа. Тук на помощ им се притичват оръжейните магнати и тяхната дясна ръка NRA – Nationаl Rifle Association (Национална асоциация на оръженосците). Разполагащи с огромни фондове, оръжейните магнати, имат интерес от колкото се може по-неограничена свобода за производство и продажба на всякакво разполагаемо оръжие. Те хвърлят огромни суми в избирателните комисии на президенти, конгресмени и сенатори – всичко е законно установено – и когато облагодетелстваните кандидати спечелят, те са вече обвързани да гласуват против всяко предложение в Сената или Долната камара, което предвижда “по-строг оръжеен контрол”. Това е корупцията, за която споменах по-горе. Тази корупция няма нищо общо с “изблиците на насилие”.

  В рамките на тази система се упражнява американската демокрация и по въпросите на оръжейния контрол. Оръжейната индустрия, в допълнение на други индустрии, финансират изборите за сенатори, конгресмени и президенти. Всичко това е в рамките на законите, но в основата си е политическа корупция, при която оръжейните магнати и техните лобисти играят главна роля. По-горе споменах, че миналата годна Върховният съд на Америка определи , че неограничената финансова подкрепа на кандидати за президенти, сенатори или конгресмени – и всички други изборни позиции – е упражнение на правото на свобода на мисълта, печата и пр. Така че, не е въпрос до “смелост” на държавниците, на властите, да променят “правилата на играта”. То е по-скоро въпрос на личен интерес. Самата система е така устроена, че много малко се променя, ако въобще се промени. Влиянието на лобитата трампира демокрацията. Ако даден кандидат не поддържа интересите на финансовите магнати, в следващите избори няма да бъде финансово подкрепен, за да бъде преизбран. Това е узаконена политическа корупция, която е пуснала такива дълбоки корени в американската политика, че едва ли е възможно тя да бъде изкоренена.

  По сега действащите закони притежателят на магазин за продажба на оръжие е задължен да провери по телефона в съответната служба дали купувачът не е лишен или ограничен в правото да закупува оръжие, и само тогава той може да продаде или да откаже на купувача. Но за това ограничение се намират много начини то да бъде заобиколено. Оръжейният търговец, обаче, не проверява за душевното състояние на купувача, понеже така се нарушава принципа за тайната, запазена само за доктора и пациента. В Америка има 1.8 милиона регистрирани душевно болни. Може би още толкова, а може би и повече, остават нерегистрирани. А такива в Америка са милиони. Тези милиони лесно могат да се снабдят на “черния пазар” с всякакъв вид оръжие. Точно из тези среди най-често излизат атентаторите, способни на изблици на насилие.

  Огнестрелно оръжие може да се закупи и извън системата под държавен контрол. Понякога продавачите на такова оръжие организират “пазари” за свободно закупване и продаване на оръжия, където не се прави никаква проверка на купувачите. Като има лесен достъп до огнестрелни оръжия и като има милиони душевно болни – чиято болест се подхранва със заглушително възхваляване от киноекраните с холивудски филми, и от интернета, наситен с игри, където убийството на хора е нещо като спортна игра – какво друго би могло да се очаква, освен много, много повече такива атентати? И даже може да се запитаме как така от милиони душевно болни, които много лесно могат да се снабдят с оръжие, са се намерили само една или две дузини, които нападат училища?

  Не показва ли това, че причината за такива масови убийства не е лесният или труден достъп до огнестрелните оръжия? Това по-скоро е причина за много по-голям брой убийства в семейства или в някакви единични случаи – но не за масови убийства на публични места. Синдромът за подражание “сору сат” (идиом, който значи „подражаваща котка“), както го наричат в Америка, обяснява по-добре масовите атентати. Случаят с убийството в училището Колумбайн сложи началото на масовите убийства в училища и на други публични места.

  След масовото убийство на деца от един душевно-болен младеж в Кънектикът, се повдигна все пак всенароден дебат как да се сложи край на тези трагедии. Говорител на NRA – организацията на оръжиеносците, дясна ръка на оръжейните магнати – изрази мнението на организацията, че във всяко училище в Америка трябва да се поставят въоръжени полицаи и да се въоръжат учителите за опазване живота на децата в случай на такива атентати. Американската общественост отхвърли това предложение. От най-високо място, от Президента на Америка, се заяви, че в най-скоро време може да се пристъпи към ново законодателство, с което да се прекратят такива атентати, като на първо място се забрани продажбата на оръжия, по начало предназначени за военните сили, и магазинният капацитет се ограничи до 10 или по-малко патрона. Оръжейните магнати и НРА скочиха против такива предложения. Съмнително е дали като се предложат каквито и да било ограничителни мерки “за по-строг оръжеен контрол”, те ще бъдат приети от Конгреса.

  В страната има 300 милиона огнестрелни оръжия, които е невъзможно да се съберат. Дори и да се забрани продажбата на такива оръжия, те ще намерят път към черния пазар – така, както стана с конституционното допълнение за забрана на алкохола, което не можа да се приложи от властите и беше отменено. В страната има и 4-5 или повече милиона душевно болни, и все ще се намерят единици, които ще прибягнат до убийства от масов характер за задоволяване на психологическите си нагони. Към всичко това ще трябва да се добави и т.нар. Copy cat синдром, който действа като зараза за падръжание на извършени вече подобни атентати. Случаят Колумбайн може би начена серията масови убийства в училищата и публични места в Америка. Такива случаи не могат да се предвидят и не могат да се предотвратят.

  За този въпрос, според мен, няма лесно разрешение. Остава само да се изживее.

   

  – СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ЧУВСТВАТЕ ЛИ САЩ СВОЙ ДОМ? КОЕ Е БЪЛГАРСКОТО, РОДНОТО, КОЕТО НЕ МОЖЕТЕ ДА ПРЕЖАЛИТЕ?

  – Ако бях отговорил на този въпрос преди една седмица, когато достигнах до него, бих ви казал, без много да мисля, че няма нищо българско, родно, което не бих могъл да прежаля. Днес, 24 декември, след дълъг размисъл и вживяване в дългогодишното ми пребиваване в чужбина, с поглед към цялата ми обществена дейност, виждам, че през изтеклите шест десетилетия, по всяко време след прекрачването на границата на 19 юни 1951 г. има нещо, което ме е свързвало с България, което ме е вдъхновявало и поддържало духом, което ме е свързвало с България и нито за момент не ме е напускало.

  Нека първо ви изповядам кое ме е накарало да ви отговоря първо с отрицание. Въпросът ви възкреси в съзнанието ми образи от България, които по-скоро бих желал да забравя. В моите детски и юношески години аз рaстях в пословична беднота. Къщата ни, градена в турско време, се съсипваше, живеехме в една стая – тя ни беше дневната, тя ни беше спалнята (на цялото семейство), тя ни беше кухнята и трапезарията. Зимно време се отопляваше от малко кюмбе, подът беше от дъски с процепи, зеещи към зимника, който през зимата служеше за обор на кравите, телетата и прасето. Когато кравите се изхождаха, ние чувахме плясъка на изпражненията им. Майка ми, която често беше болна, спеше на креват, покрит със сламеник. Аз, тати и малкият ми брат спяхме на пода върху остър бодлив козяк, който аз сутрин извличах в друга стая, нещо като склад, а вечер го довличах в дневната. Така правех и със скъсаните износени черги. Ние спяхме с дневните си дрехи. Сърбахме чорбата от обща дървена копаня с дървени лъжици; не си служехме с вилици, а топяхме залъците от тигана с голите си пръсти. Няма да сравнявам този начин на живот с жилището ми днес, утроено от съпругата ми като художествена галерия, с всички условия на един луксозен дом.

  Но не е само това. Като искате да сравнявам моя “дом” в България и моя дом в САЩ, аз ще зачета вашата употреба на “Дом” в преносен смисъл. Но и тук ще се препънем в остър камък. Често в съзнанието ми изникват спомени, които навяват черни мисли. Там, в България, като младеж на 21 година, на 21 юли 1944 г. насред улицата ме срещнаха трима партизани, окупирали селото, и насочиха шмайзерите си срещу мене. След минута един от тях връзваше ръцете ми зад гърба, докато аз се взирах в дулото на шмайзера на другия партизанин, умирайки от страх в очакване на разстрел.

  Друг подобен случай беше арестуването ми по средата на декември същата година. Една ранна вечер се почука на вратата. Тати отиде да види кой чука. Той се върна и ми каза, че са дошли за мене. Това бяха трима възрастни съседи, въоръжени с натъкнати щикове, които ме заведоха в общината. Още при стъпването във фоайето, бях грабнат от груби ръце и блъснат към стаята на разсилния, пред вратата за избата. Един от непознатите, може би другоселци, ми залепи съкрушителен шамар с думите: “Ти ли бе, хубоснико, ще се бориш с нашата партия!” Аз треперех. Втори шамар, още по-силен. Намесиха се и други с юмруци и ритници. Един ме ритна с ботуша си в левия крак, близо над коляното, така силно, че паднах на пода. Този крак ми се схвана и докато стоях затворник в избата, не можех да вървя. Искаха да им кажа кой ми е дал нареждане да ставам член на БЗНС. Те не приемаха отговора, че никой не ми е нареждал, че аз сам съм поискал това от селското ръководство на БЗНС и съм бил приет на събранието на дружбата. Биенето продължи, въпросите се повтаряха и накрая ме избутаха по стълбата в избата, където вече бяха арестували около 50 души. На връх Никулден, 19 декември, ни освободиха. Тати дойде да ме вземе с колата. Аз не можех да вървя. Това което страшно ме нарани и никога не забравих този случай, беше разказът на майка ми, че в нощта преди освобождението ми тати ме сънувал обезглавен и плакал неутешимо дълго време – плач, какъвто тя никога не е виждала преди у него.

  Нека тук да вмъкна нещо, което се случи много късно – през лятото на 2012 г. Мой съсед от Зелениково, впечатлен от моите прояви в чужбина и моите публикации, д-р по икономически науки, прекарал своя дял от унизения и преследвания през комунистическо време, поет и писател, Цаньо Цвятков, живущ в София, но често посещавал Зелениково, взел инициативата да ми се отдаде чест за постиженията, с които съм направил родното си село известно по цял свят и в България. Той споделил своята идея с кмета на селото г-н Кръстю Бациев (член на социалистическата, по-рано комунистическа партия) и друг съсед, сега в Карлово (професионален художник) и ги спечелил. Цаньо предложил щото в общината да се постави голямо табло с портретите на най-видните зелениковци от Освобождението на България насам, с кратки биографични бележки. Изработването на таблото се възложило на другия ми съсед, художникът Грозю Славов. Аз не възразих на тази идея, но не изпусках изпредвид, че редовната социалистическа партия в селото ще предотврати завършването на проекта. Наистина възражения са били направени, но Бациев отговорил, че съм поставил селото на картата на България и съм заслужавал признание. Така изработеното табло беше поставено на стената във фоайето на общината с образите на шест прославени зелениковци – от възрожденската епоха до наши дни. Моят портрет срещу входната врата, до мене мой връстник гимназист от старо време, комунист, прославил се като световен парашутист, загинал като паднал – слухове има, че бил бутнат – без парашут от самолета. По времената от около 9-ти септември ние дори не си казвахме “Здрасти”.

  Та всичко това в същата тази община, в която през декември 1944 г. аз бях пребит от новите тогава управници, комунисти партизани. Днес в същата тази община ми се прави чест да бъда достоен за почит зелениковец, и то с подкрепата от кмета социалист Кръстю Бациев! Аз съм принуден, по-скоро аз съм поласкан от това, че в моето родно село, Зелениково, партизанските страсти от миналото са замрели и са на изчезване.

  Много други спомени от България се бяха задържали в съзнанието ми. Аз си спомням каторжническите дни в трудовашката служба при строежа на военното летище в Безмер, после в Балчик; спомням си бягството ми от Балчик до Родопите, над село Марково, въоръжен с карабина на рамо и бомби в джобовете, и онези 44 дни в глад и мраз с другарите ми дезертьори и ятаците ни. Много пъти си премислям и общи събития в България от Освобождението насам. Замислям се за това как Стефан Стамболов разстреля Олимпий Панов – заместника на Левски след неговото обесване и герой от Сливница, и неговите другари; припомням си как самият Стамболов беше съсечен на улицата; как Стамболийски беше обезглавен в лозята край Славовица… Но да не правя тази история много дълга, само ще припомня „Вартоломеевата нощ“, вилняла по цяла България на 6-ти срещу 7-ми октомври 1944 г., когато по заповед отгоре, от комунистическото партийно правителство, бяха избити половината от “безследно изчезналите”, преди да се публикува закона за “народния” съд на 7 октомври… Ако тези “безследно изчезнали” бяха изправени пред “Народния съд”, публикуван часове след убийствата в Юнчала, те не биха имали такава съдба… Антон Страшимиров, след убийствата по събитията след 9-ти юни 1923 г. се беше провикнал: “Клаха народа, както турчин не го е клал!” Колко повече убийствата през „Вартоловеевата нощ“, надминаха светите жертви в Батак! В Батак башибузуци клаха беззащитното население. През „Вартоломеевата нощ“ българи клаха българи…

  Тук само ще приведа случая с убийството на моя селски свещеник… Случи се така, че вечерта на 6-ти октомври, по време на вечерната традиционна разходка по “стъргалото”, минавайки край общината, погледнах към стаята на бирника. Внезапно лампата светна. До ключа стоеше отец Стефан Тафров. Той махна с ръка за поздрав и мигновено загаси лампата. Той ще да ме е видял да се приближавам и като да е искал да каже “Сбогом”. После се разчу как е бил убит с пет други съселяни, между тях и Койчо Маневски, на когото дължах продължаването на образованието ми в семинарията. На свещеника отрязали езика и го карали да опее другите, отрязали ръката му и искали да се прекръсти… Друг арестант, мой далечен братовчед, 24-годишен, когато започнали да заравят убитите, бил още жив и поискал да го доубият. Един от джелатите му разцепил главата с кирка…

  Та тези са спомените ми от България, спомени, които няма да забравя.
  Този “дом”, в който преживях последните си години там, беше дом на постоянен страх и ужасии, които аз не можех да забравя. Тази горчивина в душата ми никога не изчезна от съзнанието. Моят нов “Дом”, Америка, се оказа по-добра мащеха от родната ми майка България. Но не бързайте да ме упреквате. През всички години на моето емигрантство, от 1951 г. та досега, аз съм се посветил на борбата за освобождение на същата тази България. Свидетелство за това са двадесетте тома на моите публикации в две серии: “Политически проблеми пред българската общественост в чужбина“, пет тома, и “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век”, тринадесет тома. Към тях аз прибавям и двата последни тома – “Сан-Стефанска България. Поява, съдба, триумф и трагедия на българската национална идея”. Как, при всички гореизброени спомени, съм могъл да напиша двадесет тома история на борбата ми за освобождение на същата тази България? Нито веднъж, нито за момент, през всички тези десетилетия, такъв въпрос не се появи в съзнанието ми.

  Аз бях намерил подслон в Америка, направих кариера в САЩ, създадох дом и семейство в САЩ, но през всичкото това време аз отдавах всеки свободен момент от изтеклите над шестдесет години на борбата за освобождение на България. Аз бях в челните редици на тази борба всред българската емиграция. Защо, в духа на гореизложеното, аз не се оттеглих от тази борба? Никога не съм се замислял по този въпрос. Имаше нещо по-дълбоко, което ме свързваше с българския народ, не с България на планините, на равнините, на реките и нейната разкошна природа. Това беше моята любов към българския народ, в недрата на който бях израснал, с болките и радостите, с които той и аз бяхме живели заедно. Това беше моето съзнание за дълг към този народ – без някога да се замислям за това. Аз оставих този народ в черно, непоносимо робство! С цялото си сърце и душа му състрадавах за робските окови, които носеше, и всеотдайно се бях предал на негова служба, за неговото освобождение.

  Много рано, в моето детство, около десетата ми година, у мене беше вдъхнато съзнанието за наранената правда на българския народ – и заедно със сираците и вдовиците, на жертвите на Балканските и Европейската война – аз съм плакал на молебените, пред величествения паметник в тяхна чест посред селото. Това чувство на наранена българска правда и спомените за комунистическите издевателства, все в духа на принципа за справедливост, ме вдъхновяваха да водя борба за освобождение на България докрай. Моите герои през всички тези години бяха Паисий, Раковски, Ботев, Бенковски и тяхната жертвена борба за освобождаването на същия този народ, когото аз бях обикнал и за който се бях включил в народната борба за освобождение. Това е българското, това е родното, което аз никога не съм можел да прежаля и до последен дъх, до последна минута, съм посветил на този народ живота си. Това е България за мене: Българският народ.

  Като следя събитията в България днес, настрана от икономическата криза, в която се гърчи целия свят, често се питам дали в България още пеят “Жив е той, жив е” или “Тих бял Дунав се вълнува”, дали четат и рецитират на публични събрания “На Прощаване” и “Хайдути“, и Иван-Вазовата “Епопея на забравените“? Или всичко това сега се счита за рasse. Когато бях трудовак, офицерите ми възлагаха до повеждам песните на път за строежа и на връщане от работа, когато вървяхме, натоварени с кирки и лопати. Репертоарът се състоеше от няколко български и руски маршове, между които и “Герой, герой Чапаев“. Като свършвах този репертоар, аз запявах “Жив е той, жив е!”. Целият взвод поемаше след мене и когато се стигнеше до строфите “Жетва е сега, пейте робини” и “В таз робска земя ще да загине и тоя юнак, но млъкни сърце!”, полето гърмеше от нашите гласове, а подофицерът Попчев, от Голямо Конаре или от съседните села, крачейки отстрана, почервенял като рак, не можеше да ни спре или обвини, че сме пеели поемата на Ботев – за дълго време представян като любимец на комунистите.

  Страхувам се, че при текущата европеизация, налагана отвън и имитирана по маймунски отвътре в България, старият патриотизъм и българският национализъм започват да вехтеят, бледнеят и захвърлят на купището на изживяна история. В този смисъл нещата сега са по-лоши от времената на комунизма.

   

  – НАКЪДЕ, СПОРЕД ВАС, ВЪРВИ ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ? КОЙ ОТ ПОЛИТИЦИТЕ ВИ ВДЪХВА НАЙ-ГОЛЯМО ДОВЕРИЕ?

  – Не по нейна вина днешна България върви по пътя на нейното затриване, но с помощта и безгрижието на нейните държавници. Близката или далечна катастрофа ще бъде много по-опасна и съдбоносна от онези в 1018-та и 1393-1996 г. Както в 1941 и 1944 г., така и в 1989 г., нейната политика и бъдеща съдба се решават от събития на по-голямата европейска и световна сцена. Тя не можеше да избира между своята независимост и акулите, които посегнаха да я заробят – Германия, Съветския съюз и Америка. Цар Борис поне успя да я запази да не хвърли стотици хиляди наши войници на Източния фронт, но Тодор Живков изпрати нашите момчета да помагат на Брежнев срещу Прага на Дубчек. А неговите наследници, преходчиците, ги изпратиха да защитават “интересите” на България в Ирак и Афганистан.

  Докато нашите момчета оправят работите на Ирак и Афганистан, чужди проповедници се разпореждат в България, в попски раса или цивилни дрехи, въоръжени с библии, микрофони и американски химикалки, под европейски шапки или турски фесове, да заличават от съзнанието на българина спомените за неговите герои – Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски и плеадата наши народни будители. И да подкупват с торби злато нашата интелигенция, за да се откаже тя от своето национално съзнание и национална гордост, както и от “българското, родното, непрежалимото.”

  Никой не знае докога ще трае днешната конфигурация на силите в света, но всеки знае, че такива конфигурации не са вечни. Империята на Александър Македонски се разпадна веднага след смъртта му; Римската империя имплодира отвътре, заграбена от германските нашественици; Свещената Римска Империя се загуби в пламъците, запалени от Наполеон; Свещеният съюз на Александър и Метерних изгоря в пожарищата на националните революции; колониалните империи се сгромолясаха във Втората световна война; „вечните“ империи на Хитлер и Сталин бяха отнесени от вятъра. Сега е ред на новите конфигурации на НАТО и ЕС. Земетръсът под основите им вече се чува по стъгди и мегдани. А когато денят на техния разпад дойде, какво ще се случи с България?

  Тя е обградена от 1912 г. насам със “съюзници-разбойници”, които й оглозгаха кокалите – а сега, когато и където се появи въпрос, засягащ Балканите, те скачат като попарени, за да не позволят на България да продължи да диша. Те заобикалят България с железен обръч, за да няма тя достъп до отворени морета или свободен път към Западна Европа. Те имат солидни бази на влияние в Париж и Лондон, и не престават да плашат Вашингтон с мнимото русофилство на българите. Осемдесетмилионна Турция, въоръжена до зъби с американско оръжие, с милионна армия, още изписва по картите си турската провинция от старо време като Булгаристан и не престава да насъсква турското малцинство в България за евентуално прекрояване на българските граници. Какво остава на България? Нейната доктрина за национална сигурност почива единствено на конфигурацията на световните сили, под умбрелата на НАТО и ЕС. Ами ако те се разпаднат, къде ще отиде малка България с нейната армия от 35 000 щика? Та натам върви България днес. Нейната единствена надежда е НАТО и ЕС. Но историята, която посочихме, е доказателство, че това е само върбова сянка за сигурността на България – и ако в близко или далечно бъдеще те се разпаднат, ние ще се намерим в същото положение, както бяхме на 16 юни 1913 г., а може би и още по-лошо – повторение на 1018-та или 1393-та година.

  Аз не виждам, че някой от днешните – па и бъдещите – политици на България би могъл да предотврати такова стечение на събитията. В този момент Бойко Борисов се оказва да е най-способният политически вожд на България, който със здрава ръка стабилизира вътрешното положение, под дебелата сянка на Америка, но за в бъдеще… Аз не познавам днешните политици в България, за да изказвам мнение за квалификациите им.

  .

  – ЗАЩО КОМУНИЗМЪТ СИ ОТИВА ТОЛКОВА ТРУДНО И БОЛЕЗНЕНО ОТ СТРАНАТА НИ?

  – Просто казано, защото в 1989 г. българският народ не се вдигна масово за неговото прогонване от страната. Политиците след 10-ти ноември се оставиха да бъдат дирижирани от партийните водачи. Желю Желев завърши един от протестните митинги с думите: “Хайде да си вървим, за да не загубим това, което постигнахме“. Безкръвната революция в България завърши с капитулацията на демократичните сили и възстановяването на Отечествения фронт от 9-ти септември 1944 г. – такъв, какъвто беше замислен на книга от Георги Димитров, но никога неприложен до двете “кръгли маси” в 1990 и 1991 г., които доведоха до Конституцията през м. август същата година. Многозначително е това, че тази Конституция изключи от политическите процеси всички, които не бяха живели в България най-малко пет години. Това означаваше, че цялата българска политическа емиграция беше лишена от правото да участвува в изграждането на демократична България. Комунистическата партия остана на власт и уреди работата така, че тя да продължи пряко и косвено да направлява политиката на страната.

  Нека към това прибавим и обстоятелството, че България живя две поколения, над четиридесет и пет години, под комунизъм; че тези две поколения бяха израснали и възпитани в школите на комунистическата партия; че цялата българска интелигенция и целия български народ бяха комунизирани; че българската бюрокрация и стопанските ръководители бяха отраснали в редовете на комунистическата партия; че българският народ беше трениран като стадо овце да върви след червените магарета и никога и никъде не вдигна ръка против поробителите си. Как всичко това можеше да се заличи изведнъж с един мокър парцал? И когато крещяха по мегданите за новата демокрация, и най-запалените демократи – в маниерите и методите си – следваха същите принципи, които бяха налапали през комунистическо време. Не съм видял публикувани досиетата на всички водещи преходчици, но народът ще ахне в почуда, ако и техните досиета се публикуват като тези на владиците.

  Комунизмът ще изчезне безболезнено, когато поколението, расло под неговия гнет – привилегировани и нагожденци – се простят с този свят; когато комунистическата партия открито и гръмогласно се прогласи за наследник на политиката и философията на старата Българска социалдемократическа партия на Янко Сакъзов и Кръстю Пастухов, от която се отцепи през 1903 г. Това, че тя се прогласи за социалистическа, но остана формално и фактически продължение на БКП под социалистическо було, само продължи дните на комунизма в България.

  Но наследството на комунизма няма да изчезне, старото време няма да се върне. Това наследство е в новата икономическа система, която комунизмът създаде, и която се е пропила в съзнанието на българина така, че той не може да се освободи, и във всяка нередна проява в обществения живот вижда комунистическо присъствие. Когато всъщност такива нередни прояви са типични и за капиталистическата демокрация, която днес съществува в България.

  .

  – ЩЕ УСПЕЕ ЛИ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ДА СТАНЕ ДУХОВЕН СТОЖЕР НА НАЦИЯТА? КАК?

  -Много съм писал по църковния въпрос. Още с излизането ми от България в края на месец юни 1951 г. изпратих доклад до Световния съвет на църквите в Женева за положението на БПЦ под комунистическия режим. Това ми спечели стипендия за следване в Атинския, Женевския, Базелския университети и King’s College в Лондон – докато получа виза за Америка. Два месеца след пристигането ми в Америка, през септември 1954 г., написах обширна Декларация за Митрополит Андрей, с която – като изброих убитите от комунистите висши и низши духовници на БПЦ, и робските окови, наложени й – препоръчах щото Епархийския съвет да осъди комунистическата политика по отношение на Църквата и да продължи административното си неподчинение на църковните власти в София, обявили се в подкрепа на комунистическия режим, като в същото време деклaрира статута си като неделима част от БПЦ. (С. Райкин, “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век”, том 4, “Безотечественици”, стр. 273-279, С. 1993). През следващите десетилетия прокарах много резолюции по конгресите на организации, в които участвах, и написах статии, коментари и есета, в които заклеймявах и комунистическата власт, и църковното ръководство, което й сътруднечеше. Но винаги съм оставял отворена врата за Църквата да се оправдае – с мними или действителни аргументи за политиката, която следва. Така в посочената по-горе декларация, и в други статии и документи, аз съм допуснал:

  (Отношението, възприето от ръководството на БПЦ в София към комунистическото правителство) „може също така да е продиктувано (като) единствено възможната стратегия и тактика за запазване съществуването на църквата като институция и косвена съпротива на комунизма.“ (10и).

  “Българският национален фронт… не ще позволи временни обстоятелства или недостойни водачи да отклонят БПЦ от историческата й мисия на верен страж на българщината и безпогрешен вожд в дни на неволя и изпитания.” (Под псевдоним С. Божидаров, “Политическо пътешествие …”, том 6, стр. 52)

  „Не е възможно също така да се разберат мъчните компромиси, които българското духовенство понякога е принудено да прави, за да задържи вратите на Църквата отворени, за да поддържа мъждеещия пламък на вяра в народната душа. Но пък никак не е трудно да се разбере, че сиянието на кръста и зовът на църковната камбана днес в България са единственият символ на отрицанието на комунизма, единственият символ на народната съпротивителна борба, който зове за народно единение. Българската православна църква, идейно и обществено отречена от комунистите институция, е жив символ на отрицанието на комунизма. Вярата в Бога е неверие в комунизма.“ („БПЦ вчера, днес и утре“, том 7, стр. 156)

  Така аз разбирах мисията на църквата като духовен стожер на българския народ. Това аз очаквах от нея при дадените обстоятелства. В писмо до епископ Партений, датирано 1-ви декември 1965 г., публикувано от мен в моето списание “Свободно Земеделско Знаме” в 1982 г., под заглавие “Какво очаква българската политическа емиграция от духовниците на Св. Синод в България и в странство”, аз съм заявил:

  „Аз не съм напълно убеден в правотата на политиката, възприета от църковното ръководство в отечеството, прилагана с необяснима ревност от епископ Андрей и лично от вас в чужбина. Тази политика в никакъв случай не обслужва интересите на светата ни църква в България и вън от България. Тази политика е фатална за престижа на родната ни църква в очите на българския народ и предателска по отношение на каузата за освобождението на България, в която аз лично, всички български емигранти и поробеният български народ непоколебимо вярват, безразлично дали тази кауза ще възтържествува сега или в бъдеще…“ („Политически проблеми пред българската общественост в чужбина“, том 3, стр. 83-89, С. 1993)

  Но когато слънцето на свободата изгря над България, на 10-ти ноември 1989 г., Църквата се оказа объркана по кой път да върви – да продължи да действа като че ли нищо не беше се случило, или да се отърси от сътрудничеството си с комунизма. Тя реши да следва първия път. Тя не последва пътя на румънската църква, която призна отстъпничеството си от нейната мисия, а нейният Патриарх сложи жезъла си и слезе от престола си – и той беше върнат от народа на патриаршеския трон. БПЦ отказа да следва този пример, но правителството се намеси и „уволни“ патриарха и Св. Синод, и ги замести със свои избраници. С това правителството направи една фундаментална политическа грешка, като отвори фронт на Църквата, вместо да я привлече в политиката за изграждане на демократична България – с едно публично отчитане на робските вериги, в които беше окована от комунистите. То постави за нов патриарх и нов Синод най-прононсираните като комунисти висши духовници да заместят Патриарх Максим и неговия синод: Пимен Неврокопски, Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански. С това ли светската власт щеше да направи БПЦ стожер на нацията? По тази причина този автор, който десетилетия беше развенчавал тримата тези йерарси като оръдия на комунистическата власт, застана зад Максим и неговия Синод в развихрилата се борба между църквата на Максим и тази на разколниците. Но при така създалото се положение, нито Максим, нито разколниците имаха престижа да станат стожер на нацията ни.

  В проточилата се десетгодишна борба Максим възтържествува, разколниците се провалиха, но продължиха да мъждукат в палатката си пред бившия царски дворец. Схизмата приключи формално със завърналият се през наши дни последен неин глава, епископ Инокентий. Максим спечели, но Църквата беше изнурена, обществено изтерзана и сведена до безпомощност. Тя беше заклеймена от публичните медии, против нея се нахвърлиха с ярост хора, които никога не бяха влизали в черква. Журналисти нахално тикаха микрофони в улични сблъсъци с митрополитите, с потъпкване на достойнството и честта им.

  Остава открит въпросът: защо Църквата не последва примера на румънците? Това е мистерия, която едва тези дни може да се отгадае. Оказа се, че почти всички владици са били агенти на ДС и или са били изнудвани да мълчат, или са мълчали страхувайки се, че агентството им в ДС може да бъде разкрито и това ще разруши авторитета им. След двадесет години това наистина стана и сега те агонизират под бремето на общественото отрицание. На Църквата се нанесе последен удар с публикуването на досиетата. Оказа се, че почти всички са били завербувани като агенти на ДС – и страхът от такава точно възможност е задържал патриарх и владици да се отърсят от греховете си като слуги на комунистическите власти.

  Въпросът, който ми поставяте, идва в момент, когато срещу Българската православна църква се води открита война от непознати сили, под булото на нейни защитници, по екраните на Българската национална телевизия партньори на чуждестранната организация „HUMANITAS“, която субсидира неправителствени организации, за да провеждат дълбоко замислена политика за обезличаване на българския народ, като го откъснат от неговите традиции и неговото национално съзнание. БПЦ е била стожер на българщината за много столетия. Тази чуждестранна организация, запозната с мястото на БПЦ в историята на България, с многобройните си подкупени пипала работи за нейното дестабилизиране и обезсилване да продължи вековната си мисия. Пипалата, с които си служи „HUMANITAS“, се кръстят до земята в своята безрезервна преданост на църквата и “Божия народ,” но настояват, че е техен дълг да човъркат пръстите си в нейните дълбоки рани.

  Всичко това става в дни, когато народът в България преживява дълбока икономическа криза. Днес, 27-ми декември, получавам писмо от България, с което авторът обрисува в тежки краски как се преживява в отечеството:

  „Иначе в България положението е все едно и също – скука до безобразие. Хората са озверели, младите са в непрестанна депресия, управниците ни увещават, че България ще стане за чудо и приказ, но действителността е съвсем различна. Мизерия и нищета. Безработицата в страната достигна до небивал размер. Впрочем, и в цяла Европа е същото положение. Така че, със всички сили се стараем да останем, но ако не ни представи държавата шанс за реализация, още много ще я напуснат.“

  При това положение на нещата в България, посред войната, която се води против Църквата, и посред отчайващото положение в страната, Вие ме питате дали БПЦ ЩЕ УСПЕЕ ДА СТАНЕ ДУХОВЕН СТОЖЕР НА НАЦИЯТА ДНЕС? При даденото положение на БПЦ от последните двадесет години и проспектите за една обновена БПЦ, които са много несигурни, аз съм песимист, че тя може да стане духовен стожер на нацията. За да стане такъв стожер, зависи от това дали:

  1. Тя ще излъчи лидери в Св. Синод, на първо място нов патриарх с лично утвърден авторитет всред българската общественост. Припознат като автентичен изповедник и защитник на православната вяра; морално и политически неопетнен; и физически с неизчерпаема енергия; обигран в църковните и светските проблеми на българското общество; с ясно съзнание, че Църквата не е монашеска институция, а гражданско изповедание на Христовата вяра; непоколебим в социалните си възгледи, в рамките на светското законодателство и християнската вяра; убеден в чистотата и справедливостта на българските национални идеали и застъпник на демократичните традиции в миналото, настоящето и бъдещото съществуване на България.

  2. Новоизбраният патриарх може да се окаже опетнен като бивш агент на ДС и с това да се окаже неприемлив за православното изпълнение и общественото мнение в България.
  Остава да се види дали той ще има смелостта и дръзновението да поиска публично амнистия от общественото мнение и от отговорни държавни и светски фактори, от свое име и от името на целия църковен клир, за делата на църковната йерархия и подведомствените й служители по време на комунистическия режим. (Нека престане да се омекотява политиката на този режим с фразата “тоталитарен режим”.) Дали общественото мнение в България, държавни и полудържавни фактори са готови да приемат такъв един призив като ново начало в продължаване мисията на Църквата като духовен стожер на българския народ не е известно, но то ще стане явно ако срещу Църквата и нейното ръководство престанат да се хвърлят камъни. Или ако такава амнистия, вече всеобщо приет факт за всички институции и личности в страната, обвинени в подобни прояви, й се откаже.

  3. Върховното управление на Църквата, Св. Синод, да действува като обединено живо тяло, със стриктно спазване на каноните на Светата Православна църква, на устава на БПЦ, решенията на Св. Синод и гражданските закони на страната. Членовете на Св. Синод да действат в епархиите си като представители на Св. Синод, без амбиции за автокефалия на епархиите си, в нарушение на каноните на Вселенската църква, уставите на БПЦ и решенията на Св. Синод.

  4. Върховното управление на БПЦ – Патриарх и Св. Синод – да вземат инициативата, в отсъствие на такава от събора на всички православни църкви, за преглед на назрели нужди от промяна в каноническите и литургически традиции на православието, за въвеждане на реформи в интерес на църковното възвисяване в практиката на БПЦ – предмет на одобрение или отменение от един бъдещ всеправославен събор.

  5. Върховното управление на БПЦ да излезе с едно възвание към вярващите български православни граждани, с което да дефинира в граждански, не стереотипен библейски език, мисията на Църквата в днешния секуларен, нуклеарен, експлойтатив и военнолюбив свят, и да представи тази своя дефиниция за обсъждане от българския народ – верующи, неправославни и неверующи.

  6. Да въведе в Църквата заплащане на свещенството от една централна синодална каса, която да замести днешната архаична и унизителна система за заплати на свещениците – пропорционално на свещите, които им се определят да продадат. Този примитивизъм подлага свещенството на унизителен статут като на търговци на свещи, не като войници на Христовата вяра, проповядвана от амвона.

  7. Да се приравни семинарското образование на това на държавните средни учебни заведения, за да се създаде една богословски ориентирана светска интелигенция, измежду която Църквата ще намери един втори отряд на нейната евангелизация на светското общество.

  8. Да се обединят всички ресурси в притежание на БПЦ с тези на епархиите в една счетоводна система, върху която да се изгражда общия църковен бюджет и се финансират всички общи нужди на Църквата.

  Аз поставям тези мои условия за въздигането на БПЦ като духовен стожер на нацията. Ще забележа, че съм песимист в постигането на тази цел; песимист съм, че тези условия ще бъдат изпълнени. Но аз ще бъда много доволен (макар че нямам много време да дочакам тяхното изпълнение), ако новото върховно ръководство се заеме за постигането на тази задача – да стане БПЦ духовен стожер на целия български народ.

  (Следва) 

   

  ––––––––––––––––––––––

  * Заглавието е на Еврочикаго. (За съжаление колегите от в. „Марица“ са поставили „жълто“ подзаглавие на това интервю, неотговарящо на съдържанието и чрез изрази, извадени от контекст, което не им прави чест.)

• 17-то издание на Детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“

  Държавната агенция за българите в чужбина обявява Детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ за 2013 г. Това е 17-то издание на конкурса.

   

  През 2013 г. Държавната агенция за българите в чужбина ще проведе седемнадесетото издание на Детско-юношески литературен конкурс „Стефан Гечев”. По регламент, право на участие в него имат деца и юноши от всички български общности в чужбина на възраст от 6 до 18 навършени години. За 2013 година на Вашето внимание предлагаме следната тема:

  „Непреходните символи на България: национални съкровища
  с универсално значение”

  Многобройни са символите на нашата обичана страна. Те са извор на гордост и национално самочувствие. Някои от тях са свързани с прекрасната ни природа, други са част от културно-историческото ни наследство. Ето някои от тях:

  – Мадарският конник – паметник на българското и световното културно наследство.
  – Кирилицата – универсален символ на знанието.
  – Царевец и Рилският манастир – символи на държавността и духовността.
  – Българската роза – символ на красотата.
  – Седемте рилски езера и Балкана – символи на уникалните български природни дадености.
  – Киселото мляко – наследство от прабългари и траки, едно от съкровищата на България.
  За кои други български символи знаете и какво знаят за тях хората в държавите, в които живеете? Разкажете ни.

  Краен срок за получаване на творбите: 30.04.2013 г.

  Резултатите ще бъдат обявени през втората половина на месец май 2013 година.
  Класирането ще се извърши в три възрастови групи: първа група: от 6 до 10 г.; втора група: от 11 до 14 г.; трета група: от 15 до 18 г.

  Няма жанрови и видови ограничения – всеки участник може да напише върху посочената тема есе, разказ, съчинение, приказка или стихотворение.

  Писмата с литературните творби трябва да съдържат следната информация за автора:

  – лично и фамилно име
  – точен адрес
  – учебен клас и навършени години
  – учебно заведение
  – телефон на родителите  (задължително) и електронна поща за контакт.

  Желателно е творбите да бъдат изпращани по електронната поща.
  Ако това не е възможно, използвайте обикновената поща.

  Нашият адрес е:

  Държавна агенция за българите в чужбина
  (за литературния конкурс)

  Бул.“Дондуков“ 2а
  София 1000
  Bulgaria

  За допълнителна информация:

  Лили Спасова, координатор на конкурса
  Телефон: ++359 2 935 06 50
  Телефон/факс: ++359 2 935 06 51
  Е-mail: [email protected]

   

  Източник:  aba.government.bg

• Генно изследване реши спора за произхода на европейските евреи

  Париж, 17 януари. Европейските евреи имат разнообразни предци, много от които произхождат от племена в Кавказ, който са преминали към юдаизма и са създали империя, която е траяла половин хилядолетие, сочи проучване, цитирано от АФП.

  Според авторите на изследването, то трябва да реши спора за произхода на европейските евреи.

  Евреите от европейски произход, често наричани ашкенази, представляват около 90% от повече от 13 милиона евреи по света днес.

   

  Източник:  Агенция „Фокус“

• Смайващо откритие на астрономи

  Екип от астрономи достигна до смайващо откритие. Специалистите се натъкнаха на звезда, която е почти връстник на самата Вселена, пише 359.bg.

  Астрономите се натъкнаха на най-старата звезда, намираща се на 190 светлинни години от нашата Слънчева система – звездата HD 140283 е намерена преди около век.

  Учените осъзнават, че тя е доста стара, защото се състои от хелий и водород (по-тежки елементи просто не са съществували толкова рано в живота на Вселената), но едва наскоро възрастта й е определена с точност. Оказва се, че звездата е на приблизително 13,9 милиарда години, което би я направило дори по-стара от Вселената (чиято възраст е 13,75 млрд. години).

  Астрономите признават, че е възможна грешка в рамките на 700 милиона години и едва ли звездата е съществувала преди всичко останало да се появи. Като заключение учените заявяват, че небесното тяло е поне на 13,2 млрд. години. Ако се съди по съдържанието на звездата, тя има остатъци от други звезди, които са живели много по-кратко и са синтезирали тези елементи.

  Астрономите подозират, че съществува и друга звезда на подобна възраст, но измерванията на тази са много по-точни. За момента това е най-старата звезда във Вселената.

• Външно министерство иска да задължи българите да се застраховат при пътувания зад граница

  Никола Лалов,  Mediapool

  .

  Външно министерство смята да въведе задължителна застраховка „Помощ“ за българите, които смятат да пътуват в чужбина. Тази мярка може да влезе в закон за консулските задължения на държавата по отношение на българските граждани в чужбина, концепцията за който бе представена от външния министър Николай Младенов днес.

  Той обясни, че ще се търси широко обществено обсъждане на проектозакона, като предстои да се изяснят точните му параметри и са възможни промени в първоначалната концепция, включително и по въпроса за застраховките.

  От думите му стана ясно обаче, че на този етап не се обсъжда възможността граничните полицаи да проверяват българите на излизане от България дали са застраховани.

  Според концепцията задължителната застраховка ще е условие за предоставянето на помощ. Липсата на такава застраховка ще „има за последица отказ за предоставяне на средства от българската държава, освен в случаите на предоставяне на социална помощ“.

  Рисковете, които ще се покриват от застраховката са: репатриране, тежко заболяване и необходимост от спешна медицинска помощ.

  При организирани пътувания с цел работа зад граница, застраховките ще бъдат плащани от посредниците.

  Идеята на бъдещия закон е да се систематизира защитата на българите зад граница, като се посочи ясно и точно какво могат да очакват от държавата.

  Според концепцията на външно министерство трябва да се регламентира държавен фонд със средства за съдействие на българи зад граница, като външният министър не отговори на въпрос колко средства според него трябва да бъдат заложени в него.

  Възможно е обаче да се обвърже отпускането на средства от фонда с наличието на застраховка.

  Идеята е от този фонд българската държава да може да ползва средства и да реагира в моменти на кризи, евакуации, както и при индивидуални случаи, когато гражданите нямат

  средства за документи или за собственото си репатриране.

  Ще се мисли и за въвеждане на доброволен регистър на пътуващите граждани. По детайлно ще бъдат разписани отговорностите на държавата в случаи на задържани българи зад граница, за българи жертви на трафик или пострадали при терористични актове.

  Според концепцията задълженията, свързани с оказването на консулско съдействие, ще се отнасят и до почетните консули на България.

  Според Младенов е възможно да края на мандата на това управление законът да бъде приет от депутатите, въпреки че все още не е подготвен, а в законодателната програма на НС са предвидени серия други закони в ограниченото време до изборите.

  Външният министър обаче смята, че подобен закон може да мине бързо през парламента, защото ще се стигне до политически консенсус.

  През парламента трябва да мине и докладът на външно министерство за отношението на България към съседните страни, който бе представен от Николай Младенов с понятия като „червени линии“. Според външно министерство това трябваше да стане до края на миналата година. Попитан какво става с доклада, Младенов отговори, че информация ще има следващата седмица.

• Шистовият балон в САЩ е обречен да се спука

  Ричард Хайнбърг*,  Geopolitica.eu

  .

  

  През последните три-четири години повечето американски медии не спират да тръбят за „променящите се правила на играта в енергийния бранш“, свързани с големите количества „шистов газ“, добиван с помощта на технологиите на хоризонталното сондиране и хидравличното разбиване на шистовите скални пластове. От кладенците в Тексас, Оклахома, Луизиана, Арканзас и Пенсилвания беше добито такова количество природен газ, че разработващите ги компании, Департаментът по енергетиката на САЩ и дори двамата кандидати на последните президентски избори в края на 2012 единодушно декларираха, че Америка може да разчита на изобилни количества евтин газ през следващите поне сто години!

  На свой ред, някои екологични организации побързаха да обявят, че електроенергийните компании вече могат да се откажат от замърсяващите околната среда каменни въглища – и действително консумацията на въглища рязко падна, тъй като електроцентралите започнаха да преминават към по-евтиния природен газ. Анализаторите в енергийната сфера дори прогнозираха, че автомобилите и камионите на американците скоро ще преминат изцяло на природен газ, а САЩ ще започнат да изнасят в Европа втечнен природен газ с танкери.

  Още в началните етапи на шистовия бум обаче, известният геолог Арт Бърман подаде сигнал за тревога (1). Скоро към него се присъедини и колегата му Дейвид Хюз, подготвил обширен критичен доклад за Post Carbon Institute под заглавие „Дали природният газ ще тласне напред американската икономика през ХХІ век“, предисловието към който имах удоволствието да напиша (2). Днес Бърмън и Хюз продължават с „еретичните“ си твърдения – според тях, неотдавнашният бум в добива на шистов газ първоначално е бил свързан не с новите технологии или открития, а с високите цени. В периода 2005-2008 г., когато намаляха доставките на обикновения природен газ заради изтощаването на запасите му, цените на този енерганосител нараснаха до 13 долара на милион британски топлинни единици (БТЕ) при положение, че през 90-те години на миналия век бяха само около два долара (1 млн. БТЕ = 27,8 куб.м природен газ – б.р.). Именно тези високи цени стимулираха използването на скъпите технологии за сондиране на труднодостъпните пластове. Така в Хейнсвил, щата Тексас, с неговия пласт от глинести шистови скали, започнаха да се стичат много компании, които плащаха, за да получат лицензи за разработката на полезни изкопаеми, и светкавично пробиха няколко хиляди газови кладенци. Бързите темпове на изтощаване на кладенците и високата себестойност на добива оставаха скрити зад стремителния ръст на добивите и изкуствено поддържания ажиотаж. Тъй като новите газови доставки се появиха достатъчно бързо, цените на газа паднаха под 3 долара за милион БТЕ, което в повечето случаи е под реалната себестойност на добива. От този момент нататък, за производителите стана въпрос на живот и смърт да привличат все по-голям инвестиционен капитал за да поддържат оборота на наличните средства. Тоест, на практика, това си беше финансова пирамида. В онези начални години на шистовия бум почти никой не искаше да чуе за проблемите, породени от този бум – например за нуждата от огромни водни количества за осъществяване на хидравличното разбиване, за крайно негативното въздействие върху климата на неконтролираните емисии на метан в атмосферата, за заплахата за грунтовите води поради неправилното циментиране и обшивка на газовите кладенци, за прекалено високото налягане в кладенците, за миграцията на газ от нови и изоставени кладенци, за неспособността на пречиствателните станции, занимаващи се с отпадните води, да се справят с производствената вода, за подземното инжектиране на отпадъчни води, за неправилния контрол на ерозията и седиментите и т.н., както и за нереалистичните прогнози относно доставките и цените, публикувани от добивните компании. Добре си спомням, какво се случи, когато се опитах да обясня тази ситуация на Екологичния форум в Аспен, през 2010 г., по време на сесията, посветена на бъдещето на природния газ. Със същия успех можех да се опитам да убедя аудиторията си, че мога да говоря с марсианците с помощта на зъбните си пломби. Та нали властите толкова усърдно ни внушаваха, че ситуацията коренно се е променила и занапред природният газ ще става все по-евтин и ще го имаме в излишък.

  Тези „очевидни истини“ се повтаряха в безброй статии в големите медии, като най-показателна сред тях беше статията Клифърд Краус в „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Ще имаме гориво!“ и публикувана на 16 ноември 2010 г. (3). Днес обаче и Краус, и „Ню Йорк Таймс“ вече говорят друго. В статията „След газовия бум“, написана от Краус съвместно с Ерик Липтън и появила се на 21 октомври 2012, се посочва, че „… в момента газовата треска се оказва губеща за много компании, проучващи петролните и газови находища, както и за хилядите им инвеститори“. В тази връзка Краус и Липтън цитират президента на ЕxxonMobil, според който: „Днес всички сме губещи… Вече не правим пари, а търпим загуби. Всички губят“ (4). Съдейки по всичко, газовите компании са пробили прекалено бързо твърде много кладенци, което е довело до падане на цените на газа под реалната себестойност на добива. Звучи ли ви познато?

  Очевидният подтекст на всичко това е, че, така или иначе, пазарът сам ще се балансира. Сондажите и добивът ще намалеят (скоростта на сондирането вече започна да спада), а цените ще се повишат, докато добивът отново не стане рентабилен. Това обаче ще означава, че САЩ ще разполагат с по-малко (а не повече) газ, отколкото днес, и този газ ще бъде скъп. Кой би могъл да си представи доскоро подобно нещо?

  Споменатата по-горе статия на Краус и Липтън в «Ню Йорк Таймс» не анализира кой знае колко дълбоко данните, които карат специалисти като Бърман и Хюз да гледат песимистично на бъдещите перспективи за добива на шистов газ, а именно изключително високите темпове на изчерпване на кладенците и стремежът на сондьорите да започват с експлоатацията на най-перспективните обекти, поради което бъдещите добиви ще се осъществяват в участъци с все по-малки запаси. По-подробен анализ на въпроса, който отива далеч отвъд проблемите за финансовите загуби и липсата на средства на компании като Chesapeake и други, използващи хидравличното разбиване, се съдържа в наскоро появилите се статии на Джонатан Калахън „Краят на газовият бум” (5) и на Гейл Туирбърг „Защо шистовият газ едва ли ще реши енергийните проблеми на света” (6).

  Междувременно, Дейвид Хюз завършва продължението на нашумялата си статия, което ще се появи през януари 2013 г., и в което се анализира ситуацията с нетрадиционния петрол и природен газ от всички видове в Северна Америка. По време на подготовката й той е направил всестранно проучване на 30 различни залежи на шистов газ и 21 залежи на шистов петрол и петрол от труднодостъпни пластове – общо 65 000 кладенеца. И, съдейки по всичко, повтарящият се сценарий на бързото изтощаване и силно преувеличената способност на шистовите породи да позволят радикално нарастване на газовия добив, е валиден за всички региони на САЩ, при това както за газа, така и за петрола. Опитвайки се да гарантират своята петролна и газова сигурност, американците на практика се обричат да бъдат приковани към сондажните кули, за да компенсират спада на добивите и да покрият нарастващото търсене, като ще им се наложи и да се примирят с вредното странично въздействие върху околната среда на нарастващия брой кладенци и използването на хидравличното разбиване.

  Разбира се, добивът на шистов газ няма да бъде прекратен в близко бъдеще. Съвсем скоро обаче ще стане ясно, че очакванията за непрекъснати ниски цени (които стимулират бизнес плановете в енергийната индустрия и климатичните стратегии на водещите екологични организации) са били илюзорни. Впрочем, още днес е ясно, че идеите за превръщането на САЩ в голям износител на газ, или че американците ще инсталират газови уредби на милиони автомобили и камиони, няма да се сбъднат.

  Един въпрос обаче все още остава неясен: какъв е показателят за ефективността на енергията (ЕROEI) при добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване? В тази сфера липсва заслужаващ доверие анализ. Но, ако този коефициент се окаже близък до онзи на шистовия петрол, добиван в слабодостъпните пластове Бакен в Северна Дакота (6:1 или по-малко, по някои данни), тогава добивът на шистов газ ще продължи само, докато продължава субсидирането му от традиционния петрол и газ, чиито коефициент EROEI е значително по-висок. Във всеки случай вече е ясно, че „ресурсните песимисти” отново са се оказали прави. Само че върху тях виси „проклятието на Касандра” – въпреки че са прави, никой не се вслушва в това, което говорят. Аз обаче все още се надявам, че ако продължим да бъдем прави достатъчно често, това проклятие ще бъде преодоляно. Ще видим.

   

  ––––––––––––––––––––––––

  Бележки:

  1. Arthur Berman talks about Shale Gas, July 28, 2010, The Oil Drum, http://www.theoildrum.com/node/6785

  2. David Hughes, Will Natural Gas Fuel America in the 21st Century?, May 29, 2011, http://www.postcarbon.org/report/331901-will-natural-gas-fuel-america-in

  3. Clifford Krauss, There Will Be Fuel, The New York Times, 16.11.2010, http://www.nytimes.com/2010/11/17/business/energy-environment/17FUEL.html?_r=0

  4. Clifford Kraus and Eric Lipton, After the Boom in Natural Gas, The New York Times, 20.10.2012, http://www.nytimes.com/2012/10/21/business/energy-environment/in-a-natural-gas-glut-big-winners-and-losers.html?pagewanted=all

  5. Jonathan Callahan, Gas Boom Goes Bust, 06.12.2012, The Oil Drum, http://www.theoildrum.com/node/8900

  6. Gail Tverberg, Why Natural Gas isn’t Likely to be the World’s Energy Savior, Our Finite World, October 17, 2012, http://ourfiniteworld.com/2012/10/17/why-natural-gas-isnt-likely-to-be-the-worlds-energy-savior/

   

  * Авторът е известен американски енергиен експерт, старши изследовател в Post Carbon Institute в Санта Роза, Калифорния, автор на десет книги

• България е на десето място по смъртност в света

  Висока смъртност и заболеваемост, психични проблеми, високи цени на лекарствата – това са част от проблемите на българите през 2012 г. в сферата на здравето, съобщиха от Центъра за демографска политика в Русе.

  Екип на организацията представи анализа и оценката си на основните събития и проблеми в здравеопазването през 2012 г.

  Първите десет от тях с остро негативни характеристики и изключително вредни последствия за населението на България, коментират от Центъра за демографска политика.

  Използвани са данни от институции у нас и в чужбина, като повечето от тях са публикувани, посочва изследователският екип.

  На първо място в класацията е фактът, че по смъртност (14,32%) България е на десето място в света.

  За основна причина се смята качеството на българското здравеопазване, което твърдо заема последното място в Европейския съюз, коментират изследователите проф. Петър Иванов, Искрен Веселинов и д-р Георги Тодоров.

  България е на 66-то място от 189 страни по разходи за здравеопазването от брутния вътрешен продукт. Далеч пред нас са страни като Уганда, Афганистан, Гвинея-Бисау и други, се казва в изследването.

  Втората позиция е за факта, че през 2012 г. 2,8 милиона или две пети (40%) от българските граждани са боледували и са имали право на съответните обезщетения от Националния осигурителен институт (НОИ).

  „Ние сме на първо място в Европа и на второ място в света по инфаркти. За една година около 37 хиляди души са се разболели от рак“, пише в изследването.

  От Центъра за демографска политика допълват, че в стоматологичен план състоянието на българите, особено в третата възраст, е изключително лошо.

  Третото място в класацията на здравните ни проблеми според центъра е това, че вече над половината българи имат психични проблеми.

  „В Европа този процент според националния консултант е 40%. Националният център за обществено здраве сочи, че 22% от работещите хора имат психични разстройства вследствие стрес“.

  По-нататък в топ 10 на здравните проблеми са високите цени на лекарствата, недоброто състояние на българското здравеопазване, това, че скандалният текст от Закона за бюджета на НЗОК за 2012 г. за трансфер на 100 млн. лв. от НЗОК към Здравното министерство беше обявен от Конституционния съд за противоконституционен и други.

  Източник: Vesti.bg

• М. Ризински: Македонските българи са най-големите македонски патриоти

  В студиото на предаването „Под лупа” на ТВ „Европа” известният македонски българин Мирослав Ризински споделя своите виждания за отношенията между България и Македония. Политиката, водена от тамошните власти, е пропаганда, като се слага ръка на свободата на словото. Според него македонските българи са най-големите македонски патриоти и не е случаен фактът, че исторически те са дали идеята за независима Македония.

   

  Интервю на Николай Лефеджиев, ТВ „Европа“

  – През 2008-2011 година вие излежавате една тригодишна присъда след скалъпени обвинения в корупция. Вие сте човек, който е изпитал на гърба си как действат службите в Македония. Имаше случай в началото на годината в Струмица, при който 6 души бяха задържани след проверка за фалшифицирани документи. Има ли общо между двата случая?

  – Разбира се. Това е още един от поредицата случаи, в които македонските власти репресират хора с българско самосъзнание. Тази година има годишнина от „кървавата Коледа” в Македония. Всички трябва да знаем, че този процес на македонизация и грубо фалшифициране на българската история е започнал с арестуването на над 30 000 души с българско самосъзнание в Македония и около 120 000 българи, които издържат наказания в бивша Югославия. Целият този процес не се е случил самоволно, а с насилствени методи. Всеки един в Македония, който отстоява българския си произход по някакъв начин, е голяма заплаха за една идеология, която се отстоява само на антибългарска основа. Тази поредица от неща, които се случват срещу българи, са само още едно доказателство на една политика, провеждана, както в бивша Югославия и за съжаление, сега и в независима Македония. Аз бих казал, че 2008 година, преди да се отвори този процес срещу мен, аз бях като гост на МПО – старата македоно-българска емиграция в САЩ и Канада. Там имах възможност да се срещна със сестрата на Мара Бунева и може би най-точната дефиниция за Македония е в нейното изказване: „Слава Богу, Македония стана независима държава, но за съжаление, още не е свободна”.

  – Вие сте един от основателите на гражданското сдружение „Български културен клуб” в Скопие. След като започнахте вашата дейност ли започнаха проблемите ви с властите в Скопие?

  – Моята активност по отношение на отварянето на истината за българската история в Македония, за правата на българите, е даже и преди това. Аз съм един от учредителите на партията ДРУМ, на която беше лидер Доста Димовска. Бях и кандидат за депутат на едни от изборите. Аз винаги съм организирал прояви, свързани с историческите дати на българите в Македония. Аз от дълго време отстоявам българщината.

  – В едно кафене в Скопие, преди да знаете изобщо, че срещу вас ще има процес, са ви подхвърлени няколко хиляди евро. След това ви арестуват, осъждат ви и влизате в затвора. Там имате някакви предложения от страна на властите в Скопие. Кажете ни повече за този случай.

  – Точно така. Целият процес беше изпълнен с груби процесуални нарушения. На нито една инстанция не бяха взети предвид очевидните доказателства, които бяха приложени от мен и моята защита. От юридически аспект, аз съм единственият случай на подкуп на държавен служител в Македония, а който всъщност няма правомощия. Бяха приложени доказателства от моя директор, в които се твърди, че нямам правомощия за тези действия, в които ме обвиняват. Всички, които работят в моята институция, също твърдят това в писмена форма. Имаше доказателство от Министерството на финансите, където се казва, че единственото упълномощено лице в институцията е директорът. Има строго описана процедура как един държавен служител може да бъде упълномощен.

  – След като България втвърди позицията си спрямо Македония за присъединяване към ЕС, има ли ответна реакция от страна на властите в Скопие, според вас?

  – Аз мисля, че от това правителство не може да се очаква нещо положително да направи в отношенията с България. Най-интересният въпрос може би, който можем да си зададем, е дали с това втвърдяване на българската позиция в македонското общество ще се отвори дискусия на тази тема. Ако е истинско желанието на македонските граждани да се приобщават към евроатлантическите асоциации, тогава непременно трябва да погледнат и към другата позиция. Досега към проблемите винаги се е подхождало много едностранно, пропагандно. На всяко едно разумно изказване, било то от България, се отговаря пропагандно, защото и медиите са под пълния контрол на правителството. По този начин съседите се виждат като врагове, това е една политика, изградена още по времето на Югославия.

  – Свободата на словото е едно от основните условия за приобщаване към ЕС. Има ли подобряване в тази сфера, според вас?

  – Не, напротив, аз мисля, че нещата са много по-лоши отпреди. Повече от видими са намеренията на настоящото правителство да сложи ръка на всички медии, които съществуват в Македония. Налице са едни всекидневни партийни кампании, това е неприемливо в едно демократично общество. Съществува цялостен контрол върху медиите от актуалното правителство в Македония.

  – Има репресия от страна на властите в Скопие към хората, които искат да имат български паспорти. Не се ли случва това, защото по този начин ще изтича население от Македония към България и ЕС?

  – Политиката, която води актуалното правителство в Македония, може да бъде разбрана от това, че всеки ден македонски граждани, които осъзнават своя български произход, си подават документи за получаване на българско гражданство. Това означава, че македонските граждани имат европейска ориентация, все по-често осъзнават своя български корен и произход. Аз мисля, че точно този процес, който се случва в момента, трябва да го погледнем и по друг начин. Какво ще се случи тогава, когато този голям брой хора имат български паспорт – те стават малцинство в собствената си държава. Това е една заплаха. Правителството в Скопие предприема неразумни политически действия, с които показва, че те нямат интерес да влизат в ЕС и НАТО.

  – Ще има ли една дискусия по въпросите за проблемите на хората с българско самосъзнание вътре в Македония?

  – Ние се опитваме по някакъв начин да покажем на македонското общество, че македонските българи са най-големите македонски патриоти. Те са тези, които исторически са дали идеята за независима Македония. Неслучайно България е първата държава, която признава Република Македония. Македонските българи до някаква степен са тези, които могат да дадат идеи как да се разрешат проблемите с Гърция.

   

  Източник:  Bkks.org

• New York wins Miss America ‘2013

  LAS VEGAS (AP) — A 23-year-old contestant from Brooklyn, N.Y., has won the title of Miss America ‘2013.

  

  Mallory Hagan won the Las Vegas beauty pageant Saturday night after tap dancing to James Brown’s “Get Up Off of That Thing” and answering a question about whether armed guards belong in grade schools by saying we should not fight violence with violence.

  Hagan defeated Miss South Carolina Ali Rogers, who took second, and Miss Oklahoma Alicia Clifton, who finished third.

  Hagan wins a $50,000 college scholarship and gets the crown for one year. Her platform was stopping child sexual abuse.

  She is expected to spend her title reign on a nationwide speaking tour and raising money for the Children’s Miracle Network, the organization’s official charity.

  Sourse:  Globalbeauties.com

• Над 950 000 били „мъртвите души“ в избирателните списъци

  Референдумът е една генерална репетиция за манипулациите на предстоящите избори. В една много спокойна обстановка ГЕРБ ще смажат скърцащата изборна машина, която сами създадоха. Това заяви на извънредна пресконференция Христо Ангеличин, председател на експертната група „Изборно законодателство“ към Националния съвет на „Движение България на гражданите“.

  Ангеличин добави, че при направена справка в МРРБ, служба „ГРАО“ и НСИ са установени над 950 000 „мъртви души“ в избирателните списъци. Той даде пример с Казанлък, където в списъците са регистрирани 71 000 души при 63 000 жители на общината.

  „Справката в община Дупница показа, че „мъртвите души“ в избирателните списъци са 22%“, допълни Ангеличин. Той припомни, че още през май месец 2012-а година от името на Сдружение „България на гражданите“ е изпратено писмо до президента Росен Плевнелиев, в което се е настоявало за „изчистване“ на избирателните списъци.

  „Предстоящият референдум можеше да се използва за въвеждането на активна регистрация, но това не стана, а отговор на писмото няма“, каза членът на Националния съвет на „Движение България на гражданите“. Христо Ангеличин посочи и друг пример за допуснати нарушения при подготовката на предстоящия референдум. В столичния район „Средец“ са били разпространени избирателни списъци, с лични данни на гражданите, което е в разрез със закона.

  „Целта на референдума е да се разбере кои са т.нар. „мъртви души“ в избирателните списъци, за да може на изборите през лятото да бъде пуснат глас от тяхно име“, коментира организационният секретар на „Движение България на гражданите“ Калин Томов, който уточни, че под „мъртви души“ визира тези граждани, които са в чужбина и не упражняват правото си на глас.

  „ГЕРБ се опитват да бъдат шампиони в изборните машинации“, каза още Томов и даде пример с промяната на часа за край на изборния ден, от 19.00 на 20.00 часа, което е станало без необходимото обсъждане.

  „Гарантирането на честността на изборите не е самоцел, през тяхното честно провеждане минава и възможността за контрол над действията на властта, като например това, което се случи с дюните край Несебър“, допълни организационният секретар на Движението. „Ще положим всички усилия да не бъдат откраднати изборните резултати. Ще следим на референдума какво ще направят с личните данни, какво се опитват да направят с Изборния кодекс при обсъждането в Народното събрание, както и какво ще се опитат да вменят на ЦИК да направи“, декларира Калин Томов. Той коментира още, че „с това управление на страната – България е на път да преустанови изпълнението на политическите критерии за членство в ЕС“.

  Източник:  Dariknews.bg

• Силни приятели на Европа в новия екип на Обама?

  Назначаването на „атлантици“ в САЩ дава шанс на Европа да вдигне глава от кризата в еврозоната

  .

  Филип Стивънс, в. „Файненшъл таймс“

  Европейците най-после имат повод за радост. От години те се чувстваха недолюбвани от американците. Политиката на Джордж У. Буш „Разделяй и владей“ (спомнете си за разделението между Стара и Нова Европа) беше последвана от курса на Барак Обама за издигане на САЩ отново като тихоокеанска сила. Ами ние? – нададоха вой тези стари съюзници, когато Обама оповести ориентирането на САЩ към Азия. Ето че сега на Европа се обещават силни приятели в президентския екип.

  След като Обама номинира Джон Кери за шеф на Държавния департамент, а Чък Хейгъл – на Пентагона, тези два висши поста може да бъдат заети от политици, с които европейците би трябвало да се радват да работят. Те принадлежат към поколение, закърмено с атлантизма: това са американци, чийто мироглед беше оформен от важността на съюза в борбата през Студената война.

  Те са твърди поддръжници на НАТО и ЕС. Хейгъл беше председател на Атлантическия съвет – вашингтонския изследователски център, занимаващ се с поддържане на трансатлантическите връзки. И двамата номинирани са твърди поддръжници на Мюнхенската конференция за политиката по сигурността.

  Има и други добри новини за тези, които се страхуваха, че континентът, обхванат от кризата в еврозоната, е обречен на геостратегическа несъстоятелност. Белият дом иска да съживи отдавна отлаганата цел за трансатлантическа зона за свободна търговия.

  Европа създава доста неудобства, чуват се да казват американски служители (не на последно място когато президентът трябва да се среща с трима или четирима различни „президенти“ от Брюксел), но тя все пак е най-непоколебимият съюзник на Америка и най-важният й икономически партньор. Как по-добре да се укрепи съюзът (и да се натрупа толкова нужният икономически растеж), освен чрез премахване на регулиращия контрол и бюрократичните вътрешни борби, които продължават да пречат на търговията и инвестициите.

  Вярно, новото настроение във Вашингтон изтъква проблема за контактуването с един европейски лидер. Тази седмица служител от Държавния департамент на САЩ публично заяви това, което президентски сътрудници от известно време казват в части разговори: министър-председателят Дейвид Камерън е луд да говори за референдум, който може да отдели Великобритания от Европа. Доколкото става дума за т. нар. специални отношения, атлантизмът не е алтернатива на европеизма. Евентуално излизане на Великобритания от ЕС със сигурност би довело до отслабване на британските позиции във Вашингтон. Сега Камерън е предупреждаван, че ако напусне ЕС, Великобритания би останала сама.

  Господата Кери и Хейгъл – титулувани военни ветерани – са водещи представители на американската външнополитическа школа, която се ръководи от принципа „първо говори, а стреляй само когато се налага“. Те разглеждат съюзите като неща, които увеличават, а не ограничават силата на САЩ. Те не са меки. По-скоро разбират, че дори една свръхсила би трябвало дълбоко да се замисли как ще свърши дадена война, преди да се реши да я започне. Ирак и Афганистан представляват кърваво и скъпо свидетелство за стойността на подобно благоразумие.

  Хейгъл е критикуван от някои съпартийци в Републиканската партия като твърде мек към Иран. Републиканските неоконсерватори обещават унищожителни атаки при изслушванията за утвърждаването му от Сената. Всъщност неговата предпазливост към още една война по избор отразява позицията на американската военна и разузнавателна върхушка. Хейгъл иска преговори с Техеран. Защо не? САЩ трудно ще аргументират евентуално решение да започнат война със страна, с която не са говорили от 30 години. Най-малкото човек трябва да познава врага си, преди да го бомбардира.

  Неоконсерваторите обвиняват Хейгъл и за това, че е антиизраелски настроен. Това се основава на опасното приравняване на подкрепата за Израел с подкрепата за осъществяваното от Бенямин Нетаняху колонизиране на палестинския Западен бряг. Нетаняху превърна в своя мисия унищожаването на всякакви изгледи за споразумение за две държави. За израелския министър-председател бомбардирането на Иран е алтернативата на постигането на мир с Палестина. Човек може да е произраелски настроен, без да подкрепя Нетаняху.

  Въпреки всичките си обиколки по света Хилари Клинтън не обръща особено внимание на израелско-палестинския конфликт. Един равнопоставен подход би настроил отрицателно „твърдото“ израелското лоби във Вашингтон, а това се смята за твърде опасно за американски политик с амбиции за Белия дом. Говори се, че за разлика от нея Кери има желание да възобнови преговорите. Това няма да е лесно, особено ако, както се очаква, Нетаняху се задържи на власт след изборите този месец.

  Европейците могат да помогнат. Т. нар. преговори „три ЕС плюс три“ с иранците може да послужат като чадър за отделни двустранни разговори между САЩ и Иран. ЕС може да се съгласи да затегне още повече примката от санкции около Иран, за да го подтикне да се ангажира с истински преговори. Европейските правителства също така имат потенциала да упражнят икономически и дипломатически натиск върху Израел и палестинските лидери, за да се върнат на масата за преговори.

  Ориентирането на Вашингтон към Европа съдържа по-големи възможности. То дава шанс на европейците да се освободят от задушаващото затваряне в себе си, предизвикано от кризата с еврото, и отново да потърсят своята роля на световната сцена.

  Изтеглянето от Афганистан осигурява пространство за преобразуване на НАТО по начин, който запазва мястото й на най-силния военен съюз в света. Защо да не може Европа да се ориентира към Азия заедно със САЩ?

  Реорганизирането на съюза ще има цена, но това важи за всичко, което си струва. Европейците не могат да очакват да бъдат вземани на сериозно, ако още повече намалят скромните си бюджети за отбрана. САЩ вече осигуряват над 75 процента от разходите на НАТО. Постигането на трансатлантическо споразумение за свободна търговия би изисквало болезнени отстъпки и от двете страни, но необходимото условие е европейците да са готови да решат въпроса със селскостопанските субсидии.

  Вероятно всичко това ще се окаже твърде много за континента, изтощен от кризата с еврото. Но кадровите промени във Вашингтон предоставят сериозна възможност на Европа. Дали тя наистина иска да избере вместо това живот в периферията?

   

  Източник:   Mediapool/БТА

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

• Щатски съд подкрепи проследяващите чипове в училище

  15-годишно момиче, което отказало да носи новите карти, ще трябва да отстъпи или да напусне гимназията си

   

  Ученичка от Тексас загуби делото, което водеше срещу задължителното носене на идентификационна карта с проследяващ чип. В много учебни заведения в американския щат вече е в ход такава пилотна програма, която цели да подобри учебния процес и опазването на реда в училище.

  15-годишната Андреа Ернандес заведе съдебен иск срещу програмата, твърдейки, че носенето на идентификация и проследяващо устройство нарушава конституционните и религиозните й права. Тя се оплака, че била подложена на всевъзможен натиск от училищното настоятелство, включително като я принудили да си плаща обяда, който е безплатен за останалите ученици.

  Районният съд в Сан Антонио обаче прецени, че мотивите на Ернандес не са достатъчно основателни и че простият отказ да носи картата „не може да се тълкува като граждански протест срещу пилотната програма“. Съдията Орландо Гарсия разпореди, че момичето може или да склони да носи идентификация без проследяващо устройство, или трябва да напусне сегашното си училище и да се върне в предишното. Ернандес обаче не е съгласна на първия вариант, защото тълкува идентификационния бадж като „знака на звяра“, упоменат в Библията. „Аз съм човек, а не идентификационен номер“, заяви тя. Много от съучениците й също не желаят да носят новите карти.

  От института Ръдърфорд – правозащитна организация, която представляваше Андреа пред съда – се заканиха да обжалват решението. „Обявявайки, че възраженията на Андреа Ернандес са личен избор и не са основани върху религиозните й убеждения, районният съд се самоопределя като арбитър за това какво е и какво не е религиозно. Подобно нещо е недопустимо“, заяви президентът на института Джон Уайтхед.

   

  Източник:  bgonair.bg

• България в думи

  Ясен Ведрин*,  jasen-vedrin.blogspot.com

  .

  Вожд. Харизма. Път. Прогрес.

  Банско. Писти. Интерес.

  Дюни. Бонуси. Кумец.

  Референдум. Ток. АЕЦ.

   

  Колорадо. Аспен. Гаф.

  Изявление. Масраф.

  Ролекс. Линкълн. Кръст. Синод.

  Литургия. Храм. Възход.

   

  Дянков. Доходи. Числа.

  Приходи. Бюджет. Тесла.

  Босфор. TB. Листопад.

  Рейтинг. Медии. Диктат.

   

  Мечки. Рожен. Стадион.

  Мач. Победа. Шампион.

  Тигри. Футбол. Еърбъс.

  Перник. Мъка. Земетръс.

   

  Криза. Майчински. Позор.

  Цаца. Избор. Прокурор.

  Гаф. Принуда. Прецедент.

  Клетва. Хумор. Президент.

   

  Инфраструктура. Тръба.

  Газ. Печалба. Веселба.

  Път. Обама. Интервю.

  Слава. Блясък. Дежа вю.

   

  Урни. Битка. Мат’риал.

  Яне. Марешки. Парцал.

  Лято. Избори. Сефте.

  Бюлетина. Ром. Кюфте.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Ясен Ведрин e псевдоним на поета Стефан Главчев, който живее в Добрич.

• <<
• 1
...
• 189
• 190
• 191
• 192
• 193
• 194
• 195
• 196
• 197
• 198
• 199
...
• 416
• >>